Смяна на сцената

ЧАСТ ТРЕТА

На следващата сутрин, на път към канцеларията се отбих в железарски магазин и си купих брадва. Занесох я в канцеларията и я поставих до бюрото си, където не се виждаше, но все пак можех да я грабна с едно рязко движение. Струваше ми се, че щях да имам нужда от нея.

Джени се втурна в канцеларията към 10:00 часа с обичайните жълти формуляри в ръка и с раздърпаната сива рокля. Трудно ми беше да разпозная в нея жената, която бях завел на вечеря предната вечер.

Тя ми благодари отново за вечерята, попита дали съм спал добре, на което отговорих, че съм спал чудесно — лъжа, разбира се, тъй като аз почти не бях спал.

Тя хвърли око на онова, което правех и по изражението на лицето й разбрах, че беше учудена, че съм само на буквата „В“. Тя не трябваше да узнае, че Спуки беше унищожил работата, която бях свършил, а аз нямаше да й кажа. След това замина.

Удрях клавишите на пишещата машина и си отварях ушите.

В около 11:00 часа Спуки пристигна със седем от своите приятелчета толкова тихо, и макар, че се ослушвах през цялото време, те ме изненадаха.

Ако той не беше такъв садистичен самохвалко сигурно щях да съм мъртъв. Вероятно се е почувствал в безопасност със седемте си тромави приятелчета отзад.

Той застана пред бюрото ми и ме погледна злорадо — малките му очички приличаха на червени въглени изпълнени с жестока омраза.

Бавно, той започна да разкопчава колана си. — Това, Евтинийке, е разплатата…

Но дотогава аз бях преодолял първия шок и действах бързо.

Ако беше влязъл с развързан колан щеше да ме прикове, но той искаше да ме види как се свивам от страх.

Изправих се, ритнах стола, сграбчих брадвата и го ударих с едно рязко движение.

Не ми пукаше дали щях да го убия. Ударих го с цялата сила на двете си ръце и с цялата тежест на тялото си. Моята жестокост беше равна на неговата.

Брадвата улучи лицето му от страни. Два предни зъба изхвърчаха и паднаха на бюрото ми. Кръв се ливна от носа му. Челюстта му се отпусна и провисна. Той падна, очите му се затвориха и от него остана една смачкана, воняща купчина просната на пода.

Дори не спрях да го погледна. Заобиколих бюрото като буйстващ бик с раздиращата въздуха, окървавена брадва.

Седемте му приятелчета се разпръснаха в коридора. Аз удрях наляво и надясно. Бях обезумял от ярост. Те бягаха, събаряйки се един друг, за да стигнат до стълбите. Аз ги преследвах като удрях техните снижаващи се гърбове до втория етаж.

След това спрях докато те продължиха да трополят надолу като подплашени плъхове.

По вратите започнаха да се подават лица. Хората ме зяпаха, докато се изкачвах по стълбите обратно в канцеларията.

Не исках да го докосвам, но трябваше да го изнеса. Сграбчих мръсната му, мазна коса и задърпах безчувственото му тяло по коридора и по стълбите. След това го ритнах и той се претърколи няколко пъти, и накрая се приземи с трясък на долната площадка. Остана да лежи с кървящ нос, изпотрошен до край.

Върнах се в канцеларията, поставих брадвата в един от шкафовете и се обадих на ченгетата.

Попитах за главния полицай.

— Тук е Кар… спомняте ли си? Хиляда и петстотинте долара?

Слушах тежкото му дишане, докато той попиваше тази информация.

— Какво има този път? — попита той накрая.

— Спуки дойде да ме навести — казах аз. — Искаше да промени формата на лицето ми с колана си. Трябваше да бъда малко по-грубичък с него. Мисля, че трябва да изпратите линейка… той изглежда ще има нужда от незабавни грижи и внимание — казах аз и затворих слушалката.

За няколко мига останах без да мърдам, за да се съвзема. Погледнах ръцете си, които лежаха върху попивателната хартия на бюрото ми. Не трепереха. Чувствах се напълно отпуснат, като че ли бях изиграл добра серия голф и това ме учуди. Цялата ожесточена битка беше продължила две минути. Бях направил нещо, което преди три седмици, дори по малко, бих сметнал за невъзможно. Бях застанал лице в лице с осем гангстера, бях осакатил единия и прогонил другите. И сега, когато всичко беше свършило не чувствах шок. Всичко, което исках беше една цигара и аз я запалих. След това, тъй като знаех, че Джени щеше да се върне след около час, взех няколко парцала от шкафа и почистих кръвта на Спуки. Докато изхвърлях парцалите в кошчето за боклук чух сирената на линейката.

Не си направих труда да изляза в коридора. Останах зад пишещата си машина и продължих да работя върху картотеката.

След известно време влязоха две ченгета.

— Какво става? — попита един от тях. — Какво означава всичко това?

И двамата се усмихваха и изглеждаха щастливи.

— Спуки дойде, стана груб, така че и аз станах груб — казах аз.

— Да… видяхме го. Хайде, приятел, главният иска да говори с теб.

Докато ме караха към участъка ми казаха последните резултати от футболните мачове, които бяха чули по радиото. За ченгета, бяха повече от приятелски настроени.

Отидох при Главния полицай, който търкаляше молива си, но този път това не му беше присърце. Той ме погледна със свинските си очички, подсмръкна, почеса се под дясната мишница и каза:

— Хайде да чуем. Какво се случи?

— Казах ви но телефона, сержант — казах аз — Спуки пристигна със седем приятелчета. Заплаши ме. Изхвърлих го и приятелчетата му офейкаха. Това е всичко.

Той ме огледа, бутна шапката си назад и изгрухтя.

— Току-що получих резултатите от медицинския преглед — каза той. — Негодникът има разбита челюст, разбит нос, осем избити зъба и има късмет че е все още жив — той се вгледа в мен. — С какво го удари — с тухла ли?

— В бързината си да излезе падна по стълбите — казах безчувствено.

Той кимна.

— Някак си се спъна в краката си, нали?

— Някак си.

Дълга пауза, след която казах:

— Виждали ли сте колана му? Има остри гвоздеи. Възнамеряваше да ме удари по лицето с него. Той отново кимна и продължи да ме гледа.

— Трябва ли да го оплакваме, сержант? — продължих. — Ако мислите, че трябва, мога да му изпратя цветя… ако мислите, че трябва.

Той започна отново да търкаля молива си.

— Той може да подаде жалба… за нападение. Ще се наложи да разследваме.

— Искате ли да почакаме докато го направи?

Свинските му очички отново ме изучаваха и той спря да търкаля молива си.

— Да… добра идея.

Той огледа празния арест. По една или друга причина никой в този момент нямаше неприятности и ние бяхме сами. Той се наведе напред и каза с дрезгавия си глас:

— Всеки полицай в този град е искал да направи това, което ти направи с онзи кучи син. — Неговото лице, наподобяващо сурово телешко месо, се разпука в широка, приятелска усмивка, — но внимавай господин Кар, Спуки е като слон: няма да забрави.

— Имам работа — казах аз и, с все още безизразно лице, но с вътрешно усещане за триумф, — мога ли да си тръгвам?

— Да разбира се — той се облегна и очите му станаха замислени. — Един шофьор на такси съобщи, че видял как един мотоциклет се взривил снощи… мотоциклета на Спуки. Знаеш ли нещо за това?

— Трябва ли да знам?

Той кимна.

— Това е правилният отговор, но не се осланяй на това, господин Кар. Трябва да пазим закона и реда в този град.

— Когато можете да отделите минутка, сержант — казах аз, — споменете това на Спуки.

Ние се погледнахме един друг и аз тръгнах.

Когато се върнах в канцеларията Джени беше там. Разбира се тя беше вече чула всичко. Това беше нещо, което не можех да пазя в тайна. Тя беше пребледняла и трепереше.

— Можеше и да го убиеш! — извика тя: — Какво му направи?

— Той стана груб… и аз станах груб — заобиколих бюрото и седнах. — Той си го просеше. Бях в полицията. Те са щастливи като деца на празненството. Така че хайде да забравим Спуки.

— Не! — Гняв, който никога не бях очаквал да видя изпълни погледа й. — Ти се мислиш за герой, нали? Не си такъв! Знам, че ти унищожи неговия мотоциклет! Счупи носа и челюстта му! Ти си точно толкова брутален и жесток, колкото него! Не можеш да останеш тук! Ти разваляш всичко, което аз се опитвам да направя! Искам да се махнеш.

Вперих очи в нея.

— Още малко и ще ми кажеш, че отиваш в болницата, за да му държиш ръката.

— Няма нужда от евтини подмятания. Искам да се махнеш!

Започнах да се ядосвам, но овладях чувствата си.

— Виж, Джени, трябва да погледнеш истината в очите. Гангстери като Спуки трябва да бъдат третирани като животни, каквито в същност са — казах аз. — Представи си, че бях останал на мястото си и му бях позволил да одере плътта от лицето ми с колана си. Тогава щеше ли да ме оправдаеш?

— Ти почти го уби! Не разговаряй с мен! Ставай и си тръгвай!

— Добре — изправих се на крака и заобиколих бюрото. — Ще бъда в хотела още няколко дни.

Отидох до вратата, спрях и я погледнах:

— Джени, лошото на добрите хора е, че рядко са реалисти. Спуки е жестоко животно. Добре… върви и дръж ръката му, ако така ще се чувстваш по-добре. Всеки има право по свой начин да мисли, но внимавай. Все още не се е родило, животно по-опасно и по-жестоко от Спуки.

— Няма да те слушам! — гласът й се повиши. — Моят чичо направи голяма грешка като те изпрати тук! Ти си напълно неподходящ за благотворителна работа! Ти не можеш и никога няма да можеш да осъзнаеш, че хората отвръщат на добротата! Работила съм тук две години, а ти си бил тук десет дни. Ти…

Тогава оставих чувствата си да вилнеят.

— Чакай! — резкият ми глас я стресна и я сряза. — Какво си постигнала с твоята добрина за две години? Хората не оценяват добрината! Това, което искат от теб е талон за храна или подаяние. Те биха приели подаяние дори и ако го захвърлиш срещу тях! Всички тези жени, които идват да ти досаждат са крадци на дребно. Сигурна ли си, че не ти се присмиват? Този твой район е бил тероризиран от Спуки години наред. Дори и полицията не е могла да се справи с него и ти може би ще откриеш, че съм направил повече за тази част на твоя град за десет дни, отколкото, ти за две години.

— Махай се!

Видях, че я бях наранил, но това не ме интересуваше. Бях направил нещо, което никой не е имал смелостта да направи в този мизерен град: бях наредил Спуки Джинкс и го бях наредил добре.

Оставих я и тръгнах обратно към хотел „Бендикс“.

На път към хотела усетих, че хората не се отдръпваха от мен: някои дори ми се усмихваха. Новините пътуваха бързо. Едно ченге, отпуснало крака на ръба на един тротоар, ми намигна приятелски.

Изведнъж бях станал известен в Лусвил, но не се чувствах висок десет фута. Джени беше развалила триумфа ми. Просто не можех да разбера как можеше да бъде толкова глупава.

Чудех се какво щях да правя. Може би, след ден-два тя щеше да се успокои и можехме отново да се съберем. Парадайс Сити ми изглеждаше много далечен. Не исках да се връщам там — поне не сега.

Усетих, че бях гладен, така че отидох в ресторант „Луиджи“. Двамата стари сервитъори засияха като ме видяха. При първото ми посещение те не ми обърнаха внимание. Един дебел, възрастен мъж с лекета на костюма си се приближи, докато се хранех. Каза, че името му е Хърб Лесинг.

— Аз държа аптеката на ъгъла. Исках да ви кажа, че свършихте добра работа, господин Кар. Онова копеле си го търсеше. Сега, може би ще мога да си почивам нощем — той сиря, задъха се и прибави — мисля, че помогнахте много на този град.

Чудех се, какво ли щеше да каже Джени ако беше чула това. Кимнах, благодарих му и продължих да се храня. Той ме огледа с явно възхищение и се върна на масата си.

След обяд, тъй като не можех да си представя, че ще се върна в хотела, а нямаше какво друго да правя, отидох на кино. Филмът не можа да ми задържи вниманието, тъй като мислех за Джени.

Върнах се в хотела, без да бързам и се качих в стаята си.

„Ти си точно толкова брутален и жесток, колкото е и той!“

Запалих цигара, легнах на леглото и се замислих за това, което тя беше казала.

Най-накрая реших, че може би беше права. Нещо трябва да ми се е случило. Припомних си влудяващата ярост, която ме беше обхванала, докато удрях Спуки и неговите приятелчета. Вярно е, че бях предизвикан, но знаех, че преди три месеца не бих реагирал така. Дали този лудешки изблик на ярост се дължеше на катастрофата? Дали някой от умствените ми зъбци не се беше откачил? Дали не трябваше да се консултирам с д-р Мелиш? Тогава реших, че не си заслужава да го търся. За първи път след загубата на Джуди почувствах непреодолима нужда от жена.

Какво по дяволите, ставаше с мен? — се питах. Може би щеше да е добре да посетя местния публичен дом — в град като Лусвил трябваше да има публичен дом. Администраторът, трябваше да знае.

Погледнах часовника си: беше 18:15 ч. Докато ставах от леглото, си казах, че ще си намеря жена, ще вечерям в „Плаза“ и ще оставя утрешния ден да протече спокойно.

Тъкмо излизах от стаята и телефонът звънна. Докато вдигах слушалката, не подозирах че това щеше да промени целия ми живот.

— Господин Кар? Тук е О’Халоран… Главният полицай, градската полиция.

Познах дрезгавия, износен глас.

— Да, сержант?

— Опитвах се да те открия, след това си спомних, че се беше регистрирал в хотел „Бендикс“.

— Да? — сега вече бях нащрек, всички мисли за жени се изпариха и почувствах как стомашните ми мускули се свиват. — Нещо случило ли се е?

— Да… може и така да се каже — той изгрухтя и продължи — Госпожица Бакстър е паднала по стълбите. Тя е в болница.

Почувствах как ударите на сърцето ми се забавят.

— Лошо ли е ранена?

— Е, нищо сериозно, но все пак е лошо — той се спря, за да изгрухти отново и продължи, — счупена китка, счупен глезен, пукната раменна кост… доста зле е паднала.

— Къде е тя?

— В градската болница. Мислех, че знаеш.

— Благодаря — казах аз.

Чух звук, който ме озадачи. Дали си търкаляше молива?

— На стълбите имало опъната жица — каза той — между нас казано, смятам, че е била предназначена за теб, но тя се е спънала в нея.

Огън от ярост започна да тлее в мен.

— Така ли? — казах и затворих.

Дълго време гледах мрачно отсрещната стена. Жицата е била предназначена за мен. Със своите налудничави идеи за добрата Джени беше паднала така, че можеше да бъде мъртва.

Обадих се на администратора и го помолих да ме свърже с градската болница. Когато ме свърза, попитах дали мога да видя госпожица Бакстър. Някаква сестра ми каза, че това може да стане на следващия ден. Госпожица Бакстър била под упойка. Благодарих й и затворих.

Сега вече се стъмваше и сенките започнаха да се сгъстяват. Отидох в канцеларията на Джени и се изкачих до шестия етаж. Яростта в мен растеше и вилнееше. Ключът беше все още в мен — бях забравил да й го върна, когато си излязох. Отключих вратата, светнах, отидох до шкафа и извадих брадвата. Оставих я до бюрото, така че да не се вижда. Всички други едностайни канцеларии в сградата бяха затворени: не се виждаха никакви светлини освен тази от моя прозорец. Надявах се, че това щеше да привлече приятелчетата на Спуки и те щяха да дойдат, за да се погрижат за мен. Това беше въдица, на която се молех те да се хванат, за да мога да ги наредя, но те не дойдоха.

Останах там до 23:30 ч., след това взех брадвата, затворих канцеларията и тръгнах по улицата. Намерих такси и казах на шофьора да ме заведе на десета улица.

Когато пристигнахме му платих и почаках докато си тръгне. Тръгнах по улицата, която в този час беше пуста, въпреки че стриптийз-баровете и кафенетата все още работеха. Пристигнах до кафенето на Сам. В спретната редица бяха паркирани седем лъскави мотоциклета „Хонда“. Шумът извиращ от кафенето беше оглушителен. С брадвата под мишница, готов за действие, свалих капачките на резервоарите. След това обърнах мотоциклетите, така че да се излее бензина.

Едно момиче с къса пола и момче с мъниста около врата излязоха от кафенето. Те спряха, за да видят какво правех.

— Хей! — каза момичето тихо. — Остави тези мотори!

Не му обърнах внимание. Отдръпнах се и запалих цигара.

Момичето издаде звук като блеене на овца. Момчето се втурна в кафенето.

Дръпнах се назад и хвърлих цигарата в локвата бензин.

Чу се трясък, ослепителна светлина и пламъци. Горещината ме принуди да се оттегля на съседния тротоар.

Седем младежи с мръсни жълти ризи и тигрови панталони се изсипаха от кафенето, но горещината ги спря. Наблюдавах ги. Нито един от тях нямаше смелостта да издърпа мотоциклета си от вече ревящата пещ. Те просто стояха, наблюдаваха как хондите, които вероятно бяха единствената им любов се топяха в пламъците.

Чаках, сграбчил брадвата, мислено викайки ги да дойдат, за да ги натроша, но те не дойдоха. Като тъпи, вонящи свине те стояха, гледаха разрухата на играчките, които ги бяха карали да се чувстват мъже и не можеха нищо да направят.

След пет минути се отегчих и си тръгнах.

Въпреки, че в болничното си легло Джени не знаеше нищо, аз чувствах, че бях изравнил резултата.

Спах без да сънувам до 8:10 ч., когато телефонът ме събуди.

Вдигнах слушалката.

— Господин Кар… търси ви един полицай — каза администратора с упрек в гласа си.

— Ще бъда долу — казах аз. — Помолете го да почака.

Не бързах. Избръснах се, взех душ и сложих една от скъпите си тениски и чифт камгарни панталони, след което слязох със скърцащия асансьор.

Сержант О’Халоран, масивен, по къси ръкави, с шапка на темето си, изпълваше един от бамбуковите столове. Той пушеше пура и четеше местния вестник.

Приближих се и седнах до него.

— Добро утро, сержант — казах аз. — Ще пиете ли кафе с мен?

Той свали вестника и като го сгъна, внимателно го постави на пода.

— След половин час съм на дежурство — каза той с дрезгавия си, износен глас, — но си помислих, че е добре да се отбия. Забрави за кафето.

Той ме изгледа със свинските си очички, които бяха ледено студени и твърди като диамант.

— Снощи е имало дяволски пожар на десета улица.

— Така ли? — погледнах го учудено. — Не съм чел вестниците все още.

— Седем скъпи мотора са били унищожени.

— Някой подал ли е жалба?

Той кръстоса дебелите си крака.

— Все още не, но биха могли.

— Тогава, разбира се, ще се наложи да разследвате.

Той се наведе напред и свинските му очички бяха леко зачервени.

— Започвам да се тревожа за теб, Кар. Ти си най-хладнокръвният, най-безмилостният кучи син, който някога е пристигал в този град. Искам да ти кажа нещо: още един номер като този и ще си имаш неприятности. Едва не подпали цялата проклета улица. Това трябва да спре.

Не се смутих.

— Покажете свидетелите си, сержант, и аз ще приема подозренията ви, но не и преди това. Не че правя признание, но ми се струва, че полицията в този град не може да се оправя с копелета като Спуки Джинкс, така че не виждам защо трябва да протестирате, когато някой друг се справя — изправих се. — Ако искате чаша кафе, елате с мен. Аз искам.

Той остана там като ме гледаше и обръщаше полуизпушената си пура с дебелите си пръсти.

— Казвам ти… престани. Само още един номер и си в дранголника. Имаш късмет, че харесвам госпожица Бакстър. Тя върши прекрасна работа в този град. Вероятно си мислиш, че изравняваш резултата, но всяко нещо си има граници. Съгласих се с това, което стори на Спуки. Той си го търсеше, но това, което направи снощи не ми харесва — той се вдигна на крака и ме погледна. — Започвам да си мисля разни неща за теб. Струва ми се, че може би си по-хитър от тази банда глупави копелета. Ако съм прав, може би си търсиш белята.

— Това го казахте вече — отвърнах учтиво. — Нали казахте, че всичко това остава между нас?

— Да.

— Тогава ще ви кажа още нещо, което ще си остане между нас, сержант, начукайте си го.

Прекосих мрачното фоайе и влязох в още по-мрачната закусвалня. Изпих чаша лошо кафе, запалих цигара и прочетох местния парцал. Снимката на седемте младежи с влажни погледи, оплакващи изчезналите си Хонди ми даде чувството на силно удовлетворение.

Около 10:00 ч. напуснах хотела и тръгнах към единствения цветарски магазин в града. Купих букет червени рози и отидох в градската болница. По пътя се срещнах с хора, които ми се усмихваха и аз им отвръщах в отговор.

Накрая, след дълго очакване, се намерих до леглото на Джени. Тя изглеждаше бледа, дългата й коса беше заплетена и лежеше от двете страни на раменете й.

Една сестра се суетеше наоколо с ваза за цветята и след това си отиде. Докато се суетеше аз погледнах Джени и се почувствах точно десет фута висок. Тя нямаше да разбере, че бях изравнил резултата. Не само че бях подредил Спуки, но и бях лишил неговите седем приятелчета от техните мотоциклети. Това за тях беше равностойно на кастрация.

— Здравей, Джени, как си? — попитах.

Тя се усмихна печално.

— Не очаквах да те видя. След разговора, който проведохме си мислех, че с нас е свършено.

Придърпах един стол и седнах.

— Няма да се отървеш така лесно от мен. Забрави за случилото се. Как се чувстваш?

— Не мога да забравя. Извинявай, че казах, че не познаваш добротата, бях ядосана, и струва ми се някои-жени, когато са ядосани казват неща, които не мислят. Благодаря за розите… прекрасни са.

Чудех се какво ли щеше да си помисли, когато чуеше за седемте унищожени хонди.

— Забрави за това — отвърнах. — Не ми каза как се чувстваш.

Тя направи лека гримаса.

— Добре. Лекарите казват, че ще бъда на крака след три-четири седмици.

— Те бяха поставили жицата за мен. Съжалявам, че ти се натъкна на нея.

Известно време се гледахме един-друг.

— Лари… ако мислиш, че можеш, би могъл да помогнеш — каза тя. — Не се тревожи за канцеларията: за нея друг ще се погрижи. Кметството е изпратило заместник, но има един по-специален случай… ще се погрижиш ли вместо мен?

Специален случай.

Трябваше да й кажа, че съм приключил с тази благотворителна глупост. Трябваше да й кажа, че всичко това си беше само за глупаци, но моята съдба ме смушка с лакът.

— Разбира се… За какво става дума?

— Утре, в единадесет часа, една жена ще бъде освободена от затвора. Аз ходех на посещения при нея. Направих й обещание — Джени сиря и ме погледна. — Надявам се, че ще разбереш, Лари, че за хората в затвора едно обещание означава много. Обещах й че ще я чакам, когато тя излезе и ще я закарам у дома. Тя е била в затвора четири години. Това ще бъде първият й допир със свободата и аз не искам да я разочаровам. Ако не съм там… ако никой не е там, цялата работа, която съм свършила с нея може да бъде напразно… така че би ли я посрещнал? Кажи й какво ми се е случило и защо не можах да удържа на обещанието си, бъди мил с нея и я закарай у дома.

Господи! Възможно ли е някой да бъде толкова глупав! Жена, която е била в тежък затвор четири години е по-твърда и от стомана. Както всички останали жени, които мамеха Джени тази жена я използваше, но тъй като аз бях причината Джени да си счупи глезена, китката и раменната кост реших, че ще й помогна.

— Няма проблеми, Джени, разбира се, че ще бъда там.

Получих топлата й, приятелска усмивка.

— Благодаря, Лари… ще проявиш истинска доброта.

— Как да я позная?

— Тя ще бъде единствената, която ще излезе в единадесет часа. Има червена коса.

— Това вече е лесно. Защо е в затвора… или може би не трябва да питам?

— Не, не трябва да питаш. Няма значение. Тя е излежала присъдата си…

— Да. Къде да я заведа?

— Тя живее до трета магистрала. Брат й живее там. Тя ще те насочи.

Сестрата влезе и отново започна да се суети и каза, че Джени трябва да си почива. Тя беше нрава. Джени изглеждаше изтощена.

— Не се тревожи за нищо — изправих се на крака. Ще бъда там в единадесет часа. Не ми каза името й.

— Pea Морган.

— Добре. Ще се видим утре следобед и ще ти кажа как е минало.

Сестрата ме пропъди.

Докато излизах от болницата осъзнах, че по-голямата част от деня беше пред мен, а аз нямах какво да правя. Въпреки, че тогава не знаех това, на следващият ден в единадесет часа, когато се срещнах с Pea Морган, обстановката щеше да се промени.

В 11:04 ч. решетката, която пазеше входа на Затвора за жени се отвори и Pea Морган излезе в бледата слънчева светлина, която се бореше със смога и с циментовия прах.

Чаках в Буика около двадесет минути и когато я видях, изхвърлих цигарата си, излязох от колата и отидох при нея.

Трудно е да се опише тази жена освен да се каже, че имаше гъста коса с цвят на зрял кестен, беше висока, слаба и облечена във вехто, леко черно палто. Тъмносини панталони, а обувките й бяха прашни и протрити. Има красиви жени, хубави жени и привлекателни жени, но Pea Морган не попадаше в нито една от тези категории. Тя беше твърдо Pea Морган. Чертите й бяха хубави: хубаво тяло, дълги крака и квадратни рамене. Изключителните й дълбоки, зелени очи ме впечатлиха. Те бяха големи и гледаха света с подозрение, с циничен присмех и с крещяща сексуалност. Това беше жена, която беше опитала от всичко. Докато се гледахме ночувствах, че тя беше с няколко години по-стара от мен но опит.

— Аз съм Лари Кар — казах аз. — Джени е в болницата. Тя пострада. Помоли ме да дойда вместо нея.

Тя ме погледна. Очите й ме съблякоха и изучиха голото ми тяло. Това беше нещо, което не бях изпитвал преди. Реагирах на бавното й оглеждане така, както всеки мъж би реагирал.

— Добре — тя погледна Буика. — Да се махаме от тук. Дай ми една цигара.

Гласът й бе дълбок, дрезгав и безизразен като очите й.

Когато й подадох кутията цигари й казах: — Не искаш ли да знаеш колко лошо е пострадала Джени?

— Дай ми огън.

Яростта се пробуди в мен докато й палех цигарата.

— Чу ли какво казах?

Тя пое дима в дробовете си и го издиша през тънките си ноздри и твърдите си устни.

— Лошо ли е пострадала?

Безразличието в гласа й ми показа, както нищо друго не можеше да ми покаже, каква глупачка е Джени.

— Счупен глезен, счупена китка и пукната раменна кост — казах аз.

Тя дръпна отново от цигарата.

— Трябва ли да се размотаваме тук? Искам да си ходя в къщи. Това ти е работата, нали… да ме заведеш у дома?

Тя ме заобиколи и отиде при Буика, отвори вратата, влезе и я затръшна.

Обзе ме студена ярост. Дръпнах вратата на колата.

— Излизай, кучко! — изкрещах. — Можеш да вървиш! Аз не съм глупак като Джени! Излизай или ще те изхвърля!

Тя отново дръпна от цигарата докато ме гледаше.

— Не съм си и мислила, че си. Не си вдигай нервите. Аз си плащам. Заведи ме у дома и ще си платя.

Погледнахме се. Тогава сексуалната възбуда, която бях изпитал предната вечер ме обзе. Едва успях да се въздържа да не я измъкна от колата и да я просна на мръсния, покрит с цимент път.

Смарагдовите й очи бяха пълни с обещание.

Затворих вратата, заобиколих колата и седнах зад волана.

Карах бързо към трета магистрала.

Докато чаках да се включа в бързия поток на кръстопътя, тя каза:

— Как така си се забъркал с онази мухла? Ти говориш моя език.

— Дръж си устата затворена. Колкото повече те слушам, толкова по-малко те харесвам.

Тя се разсмя.

— Човече! Ти наистина си мой тип!

Сложи ръка в скута ми. Аз я отхвърлих.

— Затваряй си устата и стой мирно иначе ще вървиш пеша — й изревах.

— Добре. Дай ми още една цигара.

Хвърлих й кутията и тръгнах по магистралата. След пет минути минахме покрай ресторант „Плаза“.

— Това още съществува — каза тя.

Изведнъж си спомних, че тази жена е била в затвора четири години. Тази мисъл ме стресна. Отпуснах педала на газта.

— Къде да те заведа? — попитах, без да я гледам.

— Една миля направо и първия пътен знак в ляво.

Следвах посоката, която ми даде и след една миля излязох от магистралата на един черен път.

От време на време я поглеждах. Тя стоеше настрани от мен, пушеше, гледаше през стъклото: в профил лицето й изглеждаше като направено от мрамор — студено и твърдо.

Помислих си за това, което тя беше казала: „Ще си платя“. Означаваше ли това, което мислех, за разплащане? Желанието ми за секс ме заливаше с вълни от гореща кръв. Не си спомнях да съм имал толкова силно усещане преди, което така да ме е разтърсвало.

— Колко още? — попитах дрезгаво.

— Завий наляво в края на пътя и сме пристигнали — каза тя и хвърли фаса си през отворения прозорец.

След още една миля направих ляв завой. Пред мен беше една тясна алея и аз забавих Буика. Видях дървено бунгало, което изглеждаше порутено и мръсно.

— Това ли е твоят дом?

— Това е.

Спрях и огледах оградата. За мен нямаше по-лошо място за живеене. Заплетени плевели, някои от тях високи пет фута, обгръщаха бунгалото. Оградата беше разрушена, обвита в плевели, няколко бензинови бидона, празни консервени кутии и парчета хартия бяха разпилени около пътеката, която водеше към бунгалото.

— Хайде! — каза тя нетърпеливо. — Какво зяпаш?

— Това наистина ли е твоят дом?

Тя запали нова цигара.

— Моят тъп баща живееше тук. Това е всичко, което ни остави — каза тя. — Какво те е грижа? Ако не искаш да влизаш по-навътре, мога и да вървя.

— „Ни остави“? Кои сте вие?

— Брат ми и аз.

Тя отвори вратата и излезе:

— Чао, господин Добротворко. Благодаря за това, че ме докара — тя тръгна но грубата, мръсна земя с дълги, бързи крачки.

Изчаках докато стигна входната врата и тогава запалих колата, паркирах там, където пътят вече почти изчезваше и тръгнах към бунгалото.

Предната врата беше отворена. Надникнах в малкия коридор. Една врата вляво беше отворена.

Чух мъж да казва: „Господи! Значи се върна!“

Обля ме вълна от хладно, горчиво безсилие. „Ще си платя“ е било само примамка.

Тръгнах към тях и Pea се обърна.

Втренчихме се един в друг.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

Някакъв мъж се появи. Вероятно брат й: висок, силен със същата гъста, червена коса, квадратно лице и зелени очи. Той беше облечен в мръсна широка блуза и мръсни дънки. Беше по-млад от нея: на двадесет и четири, може би и по-малко.

— Кой е този?

— Аз съм Лари Кар — казах. — От социалния патронаж.

Погледнахме се и аз веднага го намразих, а той се изкиска присмехулно.

— Какви същества само се въдят около теб — каза той на Pea. — Първо някакви личинки… а сега и от социалния патронаж!

— Я си затваряй устата! — тросна му се тя. — Той е добротворко. Има ли някаква храна в тази смрадлива дупка?

Погледнах единия, после другия. Те бяха точно от оня, другия сят. Мислено се върнах в Парадайс Сити с неговите тлъсти, богати старици и техните кучета, Сид-ни, който се суетеше и прелиташе наляво-надясно, чистите, сексапилни хлапета в екстравагантни дрехи и въпреки всичко тази жалка сцена ме хипнотизира.

— Защо не се измиете? — им казах. — Ще ви изведа на обяд.

Мъжът бутна Pea настрани и дойде при мен.

— Мислиш, че имам нужда да се мия ли?

Тогава наистина го намразих.

— Ами да… вониш.

Pea се разсмя и застана между нас.

— Тоя наистина ми допада, Фел. Остави го.

Над рамото й мъжът ме наблюдаваше с искрящи зелени очи. Почувствах желание да го ударя. Той може да е усетил това в изражението ми, защото се обърна, прекоси занемарената и мръсна стая, отвори някаква врата и изчезна.

— Добро посрещане — казах аз. — Искаш ли да те изведа на обяд?

Тя ме огледа. Смарагдово зелените й очи ме гледаха с насмешка.

— Братко! На тебе наистина ти се иска! — каза тя. — Когато те огрее, ще ти струва повече от един обяд.

Това беше предизвикателство и обещание и аз й се усмихнах.

— Аз съм отседнал в хотел „Бендикс“… по всяко време — казах и излязох от бунгалото.

Рано или късно, си казах, ще се съберем — това щеше да бъде преживяване, за което си струваше да се почака.

Върнах в Лусвил, обядвах в ресторант „Луиджи“, купих чепка грозде и отидох в болницата.

Джени изглеждаше по-свежа. Тя ми се усмихна нетърпеливо като седнах на стола до леглото й.

— Как мина? — попита тя, след като ми благодари за гроздето.

Разказах й накратко за срещата си с Pea Морган. Казах й, че съм я посрещнал, че съм я закарал у дома и че съм я оставил там. Казах, че брат й беше особняк и не ме е приел добре.

Но не беше така лесно да излъжа Джени. Тя ме погледна въпросително.

— Какво мислиш за нея, Лари?

Вдигнах рамене.

— Сурова — опитах се да се направя, че Pea не ме интересува. — Казах й, че си пострадала и че аз те замествам.

Тя се усмихна с топлата си усмивка.

— Това не я интересуваше, нали?

— Не, не я интересуваше.

— Все пак не си прав, Лари. Хората наистина отвръщат на добрината.

— Тя не отвръща.

— Да, точно така. Много хора отвръщат, но разбира се, някои не отвръщат. Тя е тежък случай.

— И още как.

Известно време се гледахме, след което тя каза:

— Какво ще правиш? Нали няма да останеш тук?

— Кажи ми нещо. В болницата си вече от два дни. Колко хора са дошли да те видят освен мен?

Беше отвратително от моя страна да задавам този въпрос, но наистина исках да знам.

— Само ти, Лари. Никой друг — и тя отново се усмихна.

— Значи всички стари жени, които ти досаждат за подаяния, не са дошли да те видят?

— С това нищо не доказваш, Лари. Ти не разбираш. Те всички са много бедни, а когато отиваш в болница, трябва да носиш нещо. Тя нямат какво да донесат и затова не идват.

Аз кимнах.

— Благодаря за обяснението.

Изведнъж тя попита:

— Какво става с твоя проблем, Лари?

— Проблем ли? — за момент аз не разбрах какво искаше да каже, след това си спомних, че би трябвало да имам някакъв проблем, че тъжах заради загубата на Джуди, че съм преживял катастрофа, че не можех да се съсредоточа в работата си и че нейният чичо ме беше посъветвал да сменя обстановката. През последните два дни дори не бях помислил за това.

— Мисля, че вече нямам проблем — казах аз.

— Така си и помислих — тя ме погледна. — Тогава по-добре се връщай. Този град не е за теб.

Помислих за Pea.

— Мисля, че ще поостана. Мога ли да ти донеса нещо утре?

— Наистина си чудесен, Лари. Благодаря… бих искала нещо за четене.

Купих „Уговорката“ на Елма Казан и я изпратих до стаята й. Помислих си, че тази книга беше като за нея.