Смяна на сцената

ЧАСТ ДЕВЕТА

През следващите три дни останах насаме, поръчвах си храна от ресторанта и слушах новините.

Телефонът постоянно ми досаждаше: всички се интересуваха от здравето ми, приятелите ми искаха да дойдат и да ме видят и се обиждаха, когато им казвах, че не се чувствам достатъчно добре, за да ги приема. Накрая спрях да отговарям.

На третата сутрин, доктор Съмърс махна бинтовете. С изключение на плешивината отзад на главата, той каза, че съм като нов. Сега е моментът, каза той, да предприема пътешествие по море. Казах, че ще си помисля и се отървах от него.

Започнах да съжалявам, че се бях държал зле с Джени. Бях толкова разтревожен, че просто трябваше да остана сам със себе си, но сега вече бях започнал да преодолявам страха си, опитах се да си внуша, че Pea и Фел нямаше да бъдат заловени. Те, може би вече бяха в Мексико или дори Южна Америка, а аз щях да прекарам остатъка от дните си прикован към радиото.

Дали не трябваше да се обадя на Джени, да обясня, че съм бил разстроен и че сега вече можех да предприема пътешествие но море? Щеше ли тя да забрави моето поведение и да дойде с мен?

Поколебах се.

Може би, помислих си аз, щеше да бъде по-добре да изчакам няколко седмици и ако дотогава нямаше новини за Морганови, щях да отида.

Написах писмо на Джени, в което се опитах да обясня колко зле се бях чувствал и че сега съм по-добре. Питах я, дали би дошла с мен, да тръгнем на път скоро, но след като го прочетох почувствах, че беше неискрено и го скъсах.

На четвъртия ден направих усилие и взех такси до магазина. В куфарчето си носех огърлицата на Плесингтън.

Получих топъл поздрав за добре дошъл от госпожица Барлоу, Пиер Мартан и Ханс Клох. Дори и Тери, макар и не много ентусиазирано, има добрината да каже, че се надявал да съм по-добре.

Влязох в кабинета на Том Лус и сложих куфарчето с огърлицата на бюрото му.

— Том… искам да ти обясня за огърлицата — казах аз.

Той ми хвърли един старомоден поглед, кимна и зачака.

Казах му истината: как Сидни беше пожелал да препродаде огърлицата сам, как аз го бях предупредил, че това щеше да бъде неетично и как той беше настоял.

— Знам — каза тихо Лус. — Знаеш ли, Лари, малко неща ми убягват. Аз се грижех за акциите на Сидни и когато той ми каза, че искал да продаде някои от тях на стойност три-четвърти милиона долара и когато чух, че госпожа П. е затънала в дългове до гуша, не беше трудно да разбера какво става. Това не ме притесни и съжалявам, че е притеснило Сидни.

— Огърлицата е моя, сега — казах аз — и аз я предавам на фирмата, Том. Когато я продадем, като използваме модела на Сидни, искам фирмата да направи добра печалба.

— Така трябва да се държи един съдружник — каза той, — но фирмата ще я купи от теб на цената, която Сидни е платил за нея. Това е честно, нали? А печалбата от продажбата ще бъде за фирмата.

— Чудесно… купи ми малко акции, Том. Ти се грижеше за делата на Сидни, ще ти бъда благодарен, ако се грижиш и за моите.

Това му хареса.

Поговорихме малко за бизнеса. Мартан и Клох бяха добри, даже Тери се държеше добре.

— Не мисля, че трябва да започваш работа още, Лари — каза Лус. — Не изглеждаш добре. Защо не предприемеш пътуване но море?

— Мисля да го направя, но не сега. Сега отивам в апартамента на Сидни. Преди да тръгна на пътешествие ще трябва да продам апартамента и мебелите си и да се настаня в неговия. Така че ще бъда тук още една-две седмици. Ако се появи нещо сложно, можете да се консултирате с мен.

Оставих го и тръгнах към апартамента на Сидни. Хари Грегсън, дневният пазач, ме поздрави когато тръгнах към бюрото му.

— Радвам се да ви видя отново, господин Кар — каза той. — Кошмарна работа. Господин Сидни ми липсва… той беше джентълмен.

— Да — млъкнах за известно време и след това продължих — Ще се нанеса в апартамента, Хари. В теб има ли ключове?

— Да, господине. Прочетох във вестниците. Тогава казах това, което ще кажа и сега: успех, господин Кар. Персоналът тук е много доволен, че ще се нанесете.

— Имате ли адреса на Клод, Хари? Чудех се дали не иска да работи за мен.

— Не виждам защо не. Да, имам телефонния му номер. Момент… — той влезе в канцеларията си и след като порови в едно шкафче излезе с парче хартия. — Разбрах, че е много разстроен.

— Не е ли идвал тук от тогава?

— Не, господине. Отиде при майка си за няколко седмици, но вероятно вече се е върнал.

— Ще му се обадя — взех листа и ключовете и тръгнах.

— Благодаря, Хари. Само ще погледна набързо. Няма да се бавя.

Докато асансьорът ме носеше към последния етаж, мислите ми се върнаха към онази фатална нощ. Изтръпнах при мисълта, че щях да вляза в дома на Сидни за пръв път след смъртта му.

Спрях пред входната врата и се поколебах. Имах някакво чувство на безпокойство, но това беше лудост, си казах. Сидни беше мъртъв. Този превъзходен апартамент сега ми принадлежеше… това беше бъдещият ми дом! Трябваше да се отърва от това чувство за вина. Не бях виновен за смъртта му! Бях си повтарял това през всичките дълги часове самота. Трябваше да избия това чувство за вина от ума си.

Пъхнах ключа в ключалката и влязох в коридора. Долових тихото бръмчене на климатичната инсталация, спрях и се заслушах. Полицаите ли бяха оставили инсталацията включена? Никой ли не се беше качил да провери дали светлините и климатичната инсталация не са изключени?

Озадачен отворих вратата.

Пред мен, с пистолет в ръка стоеше Фел Морган.

От долния етаж се чу джавкане на куче, след това мърморене и отново джавкане на куче.

Стоях неподвижно, вперил поглед в пистолета, който можеше да причини смърт.

През двойното остъкляване чувах съвсем слабо сирената на линейка. Някъде далеч под мен Парадайс Сити водеше свой живот.

Преместих погледа си от пистолета на Фел върху лицето му. Докато го правех, той свали пистолета и каза с треперещ, ужасен глас:

— Мили боже! Помислих те за ченге!

Тогава забелязах, че той беше по-изплашен от мен и това ме успокои, въпреки че сърцето ми тупаше силно и устата ми беше суха. Вперих очи в него.

Колко ужасно изглеждаше!

Беше мръсен и изтощен. Лицето му беше брадясало. Усещах, че миришеше на мръсно. Беше облечен в червеното яке с черните джобове, но то беше неузнаваемо под дебелия слой мръсотия. Обувките му бяха покрити с кал, като че ли беше вървял в блато. Очите му бяха потънали и изплашени. Устните му трепереха. Дишаше ускорено през мръсните си зъби.

— Когато чух да се отваря вратата — каза той с треперещ глас, — щях да умра от ужас. Мислех си, че тук ще бъда в безопасност няколко дни. — той се извърна и се строполи като мъртвец в един от фотьойлите. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и тупна върху двестагодишния персийски килим на Сидни. Фел сложи мръсната си ръка върху очите си и започна да плаче.

Аз затворих вратата и тръгнах, залитайки, към барчето. С треперещи ръце налях две уискита.

— Успокой се — казах аз и сложих една от чашите на масата, до него. — Съвземи се. Изпий това.

Той ме погледна, изтривайки лице с опакото на ръката си. В очите му имаше едно отчаяно, животинско изражение, което ме предупреди колко опасен беше.

— Копеле! — каза той с треперещ глас. — Ти ме въвлече във всичко това, със сладките си приказки! И ти ще ме изкараш, по дяволите!

Изпих половината от уискито и седнах на един стол близо до него.

— Къде е Pea? — попитах аз.

Той стисна юмруци и удари главата си. Виждах, че страхът му го докарваше до истерия и това ми даде самочувствие.

— Фел! Съвземи се! Къде е Pea?

— Не ми говори за тази кучка! — той започна да блъска юмрук в коленете си. — Трябва да ми помогнеш. Ти ме въвлече във всичко това! Видях вестниците… Търсят ме за убийство!

Като видях неговата паника, като го чух как говори и като разбрах, че беше полудял от страх, почувствах, че мога да се справя с него.

— Ще ти помогна, но трябва да знам, какво се случи. Къде е Pea?

Той започна отново да плаче: риданията го разтърсваха. Отпих голяма глътка от уискито, след това се облегнах и го загледах. Малодушният му страх и мръсотията му ме отвращаваха.

Оставих го да хлипа. Най-накрая той не можеше да изцеди повече сълзи и като избърса очите си с длани, ме погледна замъглено.

— Ако ме заловят, ще ме затворят за двадесет години — каза той задъхано. — Не бих могъл да понеса това! Не съм устроен така! Двадесет години зад решетките! Няма да ме хванат жив!

— Престани да мислиш за себе си — казах аз. — Къде е Pea?

— Кучката! Проклетата ми сестра, — той се изправи и заклати юмрук над главата си, след което отново седна. Държеше се като луд. Пистолетите не бяха заредени! Кълна се! Тя трябва да ги е заредила. Ти каза да не ги зареждам и аз не ги заредих! Тя го е направила! Тя уби педераста! Тя се опита да убие и теб! Знаеш го! Трябва да кажеш на ченгетата, че аз нямам нищо общо с това!

— Къде е Pea? — попитах аз.

— Не ми вярваш, нали? Мислиш, че съм толкова лош, колкото нея, нали? Не съм! Тя винаги е била проклятие за мен! Не трябваше да я пускам да се върне у дома! Не трябваше да слушам сладките ти приказки! Двадесет години зад решетките! Не мога да го понеса!

— Какво правиш тук? — казах тихо с надеждата, че гласът ми ще го успокои.

Той се облегна на стола и хвана главата си с ръце.

— Не задавай проклетите си въпроси! Искам да се разкарам оттук! Искам пари! Искам кола! Трябва да се махна от това проклето място!

— Ще ти дам пари — казах аз. — Ще ти помогна да се измъкнеш. Ще ти дам и кола.

Той впери поглед в мен. Трепереше, но сега вече в очите му имаше искрица надежда.

— Ще го направиш и още как! — каза той с дрезгав глас. — Ти и твоите проклети милиони! Цялата тази работа се оказа много сладка за теб, нали?

Тук вече сбърка. Бях започнал да го съжалявам, но с това, което каза, уби всякакво чувство на съжаление в мен.

— Казах, че ще ти помогна — отговорих аз.

— Как можа да убие онзи педераст? — каза той, вперил поглед в мръсните си ръце. — Каква мръсница! Знаеш ли какво направи с мен… мен… нейния брат? — той вдигна поглед, очите му бяха изпълнени със страдание. — Избягахме от това проклето място. Огърлицата беше в нея. Влязохме в колата. Тя седна зад волана. Тръгнахме по магистралата като прилепи, излезли от ада. Аз я псувах за това, че беше стреляла, но тя дори не ме погледна. Мислех си, че пътуваме към Маями. Оставих всичко на нея: можех само да я псувам. Когато излязохме на пътя до блатото в тропическата гора — нали я знаеш? — извън града, тя натисна спирачките. Аз слязох да се изпикая и погледнах дали ченгетата ни преследват. Викнах й да продължава. И сега я виждам — той отново стовари юмруци върху коленете си. — Нейните проклети очи като парчета лед. „Задната дясна гума е спукана“, каза тя. „Излез и провери“. Така че аз излязох и проверих. Знам, че съм кретен, че се хващам на всичко, както се хванах на твоите сладки приказки. Дори не бях стигнал задната част на колата, когато кучката хвръкна с диамантите… без да й пука какво ще стане с мен.

Гласът му се прекърши и той започна да плаче отново и да се люлее напред-назад.

Запалих цигара. Вече не се страхувах от него, макар да знаех, че той все още беше опасен. Ако полицията го заловеше, той щеше да проговори.

Докато го гледах, взех едно хладнокръвно решение. Трябваше да го накарам да мълчи. Нямаше друг изход, ако исках да бъда в безопасност.

Стоях, пушех и го гледах как хленчи и плаче. Неговата мръсотия, неговата воня и неговото малодушие ме отблъскваха така, както заразна муха, кацнала на стената.

Градският часовник удари дванадесет.

— Трябва да си гладен, Фел — казах аз. — Ще ти донеса нещо за ядене.

Той спря да хленчи.

— Гладен? По дяволите, та аз умирам от глад! Как само съм оцелял! Живях от сурова риба и раци в онова проклето блато! Бил ли си там? Пълно е със змии и крокодили!

Обадих се на ресторанта и помолих главния сервитьор да изпрати обяд.

— Излез на терасата, Фел и гледай да не те видят.

Той грабна чашата с уиски, изпи я на един дъх и излезе на терасата.

Занесох чашата му в кухнята, а мисълта ми непрекъснато работеше. Как да го накарам да мълчи? Осъзнах, че възнамерявах да го убия, но тази мисъл не ме шокира. Ако можех да се отърва от него, а след това и от Pea, щях да бъда в безопасност и светът щеше да бъде в краката ми.

Върнах се във всекидневната и седнах. През петнадесетте минути, докато чаках да се появи сервитьора, в главата ми се зароди една идея. Струваше ми се, че щях да се справя лесно с Фел, но не и с Pea. Е, за това препятствие щях да мисля когато стигнех до него, си казах.

Сервитьорът влезе, бутайки количка. Той ми се усмихна.

— Добро утро, господин Кар. Има бутилка шампанско за вар от главния сервитьор. Готвачът ви изпраща специалитета за деня.

Дадох му два долара бакшиш и когато си замина излязох на терасата, където седеше Фел, облегнат на парапета със свити колене.

— Хайде, идвай — казах аз.

Той мина покрай мен, отиде до масата и впери поглед в храната, след това седна и започна да яде. Ядеше като прегладняло прасе, тъпчеше храна в устата си и я гълташе със задавени звуци. Така ме отвращаваше, че излязох на терасата и чаках там, докато свърши. Непрекъснато премислях плана си: как да се отърва от него завинаги и по безопасен начин.

Звучно оригване ми подсказа, че е спрял да яде и аз се върнах във всекидневната.

Бог знае какво щеше да си помисли сервитьора, когато се върнеше за количката, си помислих аз като видях мръсотията. Фел беше разсипал храна на покривката, не беше останало нищо от изобилната тава сирене, кошничката, в която имаше шест кифли, беше празна. Имаше лекета от вино даже и по безупречно чистата покривка върху количката. Дори и кошницата с плодове беше празна.

Няма значение, си казах аз, всичко щеше да се оправи с бакшиш от десет долара.

Погледнах Фел, който палеше цигара.

— Братко! — каза той. — Ама и вие, богатите копелета, знаете как да живеете! Това беше най-хубавото ядене, което някога съм ял!

— Трябва да си бил гладен — казах аз.

— Да… ти си седиш тука в тази пищна дупка, а аз навън в тъмното при змиите — той ме изгледа с омраза в очи. — Е, копеле, ти ме вкара в тази каша… ти ще ме изкараш, или ще те подредя! Ако ченгетата ме хванат, ще говоря. Ти и аз ще отидем зад решетките за двадесет проклети години.

Без да знаеше, той сам си викаше смъртта.

— Как влезе в апартамента, Фел? — попитах аз, седнах и запалих цигара.

— Всеки глупак може да влезе тук. Не беше толкова трудно. Това няма значение… Искам кола и пари.

— Можеш да вземеш моята кола. Паркирана е отвън. Колко пари искаш?

Той ме погледна изкосо.

— Петдесет бона.

Аз кимнах.

— Мога да ти дам толкова. Какво смяташ да правиш, Фел?

— Ще отида в Кий Уест. Имам приятел, който ще ме заведе в Куба. Веднъж отида ли там, ще ти изпратя адреса си — той ме погледна накриво и аз разбрах, че уискито го е ударило. — След това ти ще ми изпратиш петстотин бона. Това ще бъде последното разплащане. Когато ги получа, няма повече да ти се обадя.

— Но Pea може да ми се обади — казах аз.

— Това си е твоя работа. Аз говоря за себе си. Огърлицата е в нея, защо ще те притеснява? Аз нямам нищо!

— Къде е тя, Фел?

— Теб какво те засяга? Остави я на мира. Тя е отровна! Забрави я… тя ще продаде огърлицата и ще изчезне. Забрави я.

Налях още малко уиски в неговата чаша. Той се усмихна и го изпи на един дъх.

— Братко! Вие, копелета, добре си живеете! — той посегна към бутилката и наля още в чашата си. — Проклетата ми сестра! Знаеш ли какво, копеле? Тя не се интересува от никого, освен от онова нейно влечуго. Какъв идиот! Какъв отпадък! Бас държа, че сега се чука с него! Онази воня наистина се възбужда!

— Ако използваш колата ми, Фел, няма да имаш проблеми — казах аз. — Веднага щом се стъмни… след десет часа, трябва само да влезеш в колата и да тръгнеш.

Той притвори очи. Беше доста пиян.

— Ами парите?

— Няма проблем. Те са тук.

Той напрегна поглед. Видях, че не можеше да ме фокусира.

— Тук?

— Да.

— На кого ги разправяш тия? Дай да видим.

— Ще ги видиш. Кой е този глупак, с когото е Pea?

Той наду бузи.

— Кой го е грижа за този лайнар Спуки? — той се изкикоти. — Братко! Какъв глупак! Това показва каква тъпа кучка е тя, за да я възбужда воня като него… Той е десет години по-млад от нея.

— Спуки Джинкс? — попитах аз.

— Да… познаваш ли го?

— Срещнах го в Лусвил… голям образ.

— Точно така — той се облегна — Фу! Това беше страхотен обяд!

— Защо Pea се е събрала със Спуки?

— Ти ми кажи! Тя се чукаше с него преди да влезе в затвора. Веднага щом излезе пак хукна след него. Смахната! Влечуго като него! — той изсумтя, поклати глава, след това потърка очи с мръсните си ръце. — Май си пийнах доста… приспа ми се.

— Спи — казах аз.

Животинският инстинкт го жилна и пробуди.

— Покажи ми парите, копеле, каза, че са тук… покажи ги.

Сега беше моментът.

— В сейфа са — станах на крака.

— В сейфа ли… какъв сейф?

Отидох до картината на Пикасо, вдигнах я и открих сейфа.

— По дяволите! — Фел скочи на крака. — Никога не бих погледнал там! В тази тенекия ли са парите?

— Там са.

— Хайде, копеле… отвори го!

Завъртях шайбата, като знаех, че по този начин задействах аларма в полицейския участък.

— Не съм много сигурен как се отваря — казах аз. — Знам комбинацията, но е малко сложно.

— Какво като е сложно? — каза Фел, докато издишваше изпарения от уиски във врата ми и гледаше втренчено шайбата. — Давай, отваряй го.

Завъртях копчето, номерата защракаха и знаех, че досега вече е тръгнала кола от полицията.

— Две — едно — едно, пет — осем — осем, шест — девет — девет — измънках аз, докато въртях шайбата. Това не беше вярната комбинация, която заради безнадеждната памет на бедния Сидни беше просто 1 — 2 — 3, както им каза Том Лус. Дръпнах дръжката и поклатих глава. — Трябва да съм пропуснал нещо. Ето, Фел, ти опитай… аз ще ти казвам цифрите.

— Аз ли? Аз съм пиян, по дяволите! — той се хвърли срещу мен и аз залитнах. — Ти го отвори! Хайде, давай глупако! Ти го отвори, по дяволите.

Започнах да въртя шайбата. Колко още трябваше да чакам, докато пристигне полицейската кола? Започнах да се потя.

— Две — едно — едно — пет — осем — осем — казах монотонно аз, докато въртях шайбата. — Шест — девет — девет. Готово! — дръпнах дръжката. — За бога!

— Не можеш ли да го отвориш? — Изръмжа Фел. — Да не ме будалкаш?

— Това е комбинацията — казах аз. — Защо, по дяволите, не се отваря?

Тогава звънна телефонът.

И двамата се обърнахме и го погледнахме. Оставих Фел, направих две бързи крачки, вдигнах слушалката и казах:

— Ало… Да?

— Господин Кар? Тук е Хари. При мен има двама полицаи. Всичко наред ли е при вас?

— Не… сбъркали сте номера — казах аз и затворих слушалката.

Обърнах се и видях как Фел се втурна през стаята и грабна пистолета си.

— Сбъркали са номера ли? — погледна ме той накриво.

— Да.

Вперихме очи един в друг.

— Да не се опитваш да ме измамиш, копеле такова?

— Я си затваряй устата! — отидох до сейфа, а сърцето ми биеше ожесточено. Започнах отново да въртя шайбата и в този момент чух звънеца на входната врата.

Обърнах се и погледнах Фел, който остана неподвижен, втренчен през отворената врата на всекидневната във фоайето.

— Отворете! — отсече твърд глас. — Полиция!

Фел вдигна пистолета си и го насочи към мен.

— Копеле!

— Бързо! Излез на терасата… аз ще ги задържа! — минах покрай него със сгърчено тяло… дали щеше да стреля?

Звънецът отново звънна.

Излязох на терасата. Фел ме последва.

— Можеш да слезеш… бързо! Вземи колата ми! Ще ги задържа.

Разтреперан, Фел се наведе над парапета, за да погледне балкона отдолу. Аз отидох зад него, хванах крачолите на панталоните му и го бутнах навън.

Той нададе вик на ужас и пистолетът му гръмна, след това падна и аз чух как се разбива входната врата.

Беше толкова лесно, си мислех аз като карах по магистралата към Лусвил… толкова абсурдно лесно.

Вече бях направил една голяма крачка напред: една уста беше затворена. Сега Pea…

Сержант Хес дойде в апартамента и ме разпита, но по държанието му и но начина, но който се отнесе към мен, разбрах, че си мислеше, че имам късмет, оставайки отново жив.

Казах му; че когато влязох в апартамента, веднага разбрах, че някой е вътре, но преди да мога да изляза Морган се беше появил с пистолет в ръка. Той беше заплашил да ме застреля, ако вдигнех шум. Обясних как беше започнал да пие и как беше станал словоохотлив… как ми беше казал, че живял в тропическото блато и как умирал от глад. Беше поискал храна и му бях поръчал храна от ресторанта. След като се беше нахранил, беше поискал пари. Това, казах аз, беше моят шанс. Знаех, че сейфът на Сидни беше свързан с полицейския участък. Когато полицаите пристигнаха, Морган се беше паникьосал. Беше хукнал на терасата и се беше опитал да слезе на долния балкон. Бях се опитал да го спра. Беше стрелял, след това беше изгубил равновесие и беше паднал.

Всичко това изглеждаше правдоподобно, когато Хес огледа апартамента. Нямаше знаци, че Морган беше прекарал нощта, а мръсните му отпечатъци бяха навсякъде.

— Ние знаем, че той и сестра му са били двамата — беше казал Хес. — Сега трябва да намерим нея.

Не и преди аз да я намеря, си казах аз. Разказах му как Pea изоставила брат си и как избягала с огърлицата.

Това беше моят шанс да ги объркам и аз го използвах.

— Морган каза, чеса възнамерявали да отидат в Кий Уест и че техен приятел там щял да им помогне да стигнат до Куба. Той беше сигурен, че Pea е потеглила към Кий Уест, когато го изоставила.

Хес направи гримаса.

— Куба! Ако тя е там… все едно, че сме я загубили.

Вестниците разиграха смъртта на Фел. Бях сигурен, че Pea щеше да прочете всичко, но нямаше да знае, че Фел ми беше казал за Спуки Джинкс. Може би той не я беше приютил в своята бърлога, но все пак си струваше да опитам. Трябваше да я накарам да мълчи. Нямах бъдеще, ако не я убиех.

Изчаках докато следствието около Фел приключи, след това казах на Хес, че отивам до Фриско (Сан Франциско), за да сменя обстановката. Той ме помоли да поддържам връзка с него. Ако хванеха Pea, аз щях да бъда главния свидетел, но по изражението му ми се стори, че не хранеше много надежда да я открие.

Преди да напусна Парадайс Сити, се обадих на Клод, прислугата на Сидни, попитах го дали искаше да работи за мен като му обясних, че щях да се местя в апартамента на Сидни.

— Благодаря за предложението, господин Лари — каза той, — но никога не бих могъл да работя за друг джентълмен, след като съм работил за господин Сидни. Но ако-имате нужда от помощ, ще се опитам да ви намеря някого, на когото можете да се доверите.

— Не си прави труда — казах аз и затворих.

Ядоса ме това, че някакъв си дебел, възстар педераст отказваше моето предложение. Щях да му плащам толкова, колкото и Сидни му беше плащал… за какъв по дяволите, се мислеше?

След това, като размислих, го разбрах. Защо му трябваше да работи за някого сега? Не беше ли се погрижил Сидни за него? Но аз знаех, че това не беше истинската причина. Знаех, че Клод ме мразеше, защото се премествах в дома на Сидни… както и аз започвах да го мразя.

Три дни след следствието влязох в Буика и се отправих към Лусвил.

Предния ден бях ходил в Маями и си бях купил хипарски дрехи: риза на цветя, дънки и черни обувки. Бях отишъл в един магазин за оръжие и бях купил 38-мили-метров специален полицейски автомат с кутия патрони. След това отидох в един маджик шоп8 и купих черна, лъскава перука, широк колан с миниатюрен череп за катарама и лек нож.

В апартамента си бях направил разтвор от пръст, олио и вода, като взех пръстта от саксиите на терасата и бях намазал старателно ризата и дънките.

На двадесет мили от Лусвил спрях в малък град и оставих Буика в гараж, след това взех куфарите с хипарските дрехи, отидох в един магазин за стари коли и купих разбит Шевролет.

На една самотна плажова ивица облякох хипарските дрехи и сложих лъскавата перука. Не бях се бръснал от три дни и сега, като се погледнах в огледалото, реших, че можех да мина дори и покрай Джени, без тя да ме познае.

Бях готов за действие.

Седнах зад волана и се втренчих в прашното предно стъкло и набрах сили.

Не чувствах вина по отношение на Фел Морган. Бях сигурен, че той щеше да ме изнудва до края на дните ми. Нямах скрупули за това, което щях да направя с Pea, ако я откриех — беше въпрос на живот и смърт.

Но знаех, че нямаше да бъде лесно. Тя можеше да не е при Спуки, въпреки че имах чувството, че беше там и трябваше първо да я впримча, а след това да я убия.

Да я впримча и убия щеше да бъде толкова опасно и трудно, колкото беше да се впримчи и убие дива котка.

Но трябваше да бъде сторено.