Смъртта на Плъха

Следващата ми спирка в този дълъг ден беше Драгалевци. Вечерта бе захлупила вилната обител и къщите се гушеха в мрака като бухали със светещите очи на прозорците си. Жоро подмина потъналата в тъмнина и мълчание къща на моя покоен клиент и фаровете осветиха зелена портичка с голяма пощенска кутия до нея.

— Тука е, шефе. Такъв сандък само професор може да има.

Пуснах край ушите си неуважителната забележка на моя верен водач и прекосих двора. Звънчето се чу едва-едва зад старата тежка врата. Скоро обаче захлопаха подпетени обувки и се донесе мъжко мърморене.

— Кой там? — чух слаб старчески глас.

— Милиция, професор Стайков. Може ли за момент?

Врата се открехна и насреща ми надникна Алберт Айнщайн, подстриган късо и с женска престилка на врата. Той ме огледа с хитрия си гениален поглед над кръглите очилца, надникна над рамото ми, за да се увери, че не водя взвод негови поклонници, и се дръпна да ми направи път.

— Заповядайте. — Влязох в малкото коридор-че. — А нещо, документ?

Издърпах конеца и му представих картата си. Той я прочете, местейки глава от край до край, сякаш четеше афиш, и ме поведе подире си. Край една врата извика: „Донке, за мен е!“, след което ме въведе в помещение с маса на средата, камина и тъмно бюро в ъгъла.

— Е, какво има? — попита той иззад бюрото, след като ме изчака да се паркирам край масата.

— Идвам във връзка с пожара отсреща. Доколкото знам, досега само пожарникарите са ви разпитвали.

— Ами да. Защо? — поглади той белия си мустак.

— Имаме подозрения, че пожарът не е възникнал от само себе си. Вие къде бяхте през онази нощ?

— В леглото, къде! Жена ми ме събуди. Изтичахме навън и видяхме пламъците да бълват отвсякъде.

— Пожарната беше ли дошла?

— Не, те дойдоха после. Мавродиев търча да им звъни, че телефоните тук не бяха в ред.

— В деня преди пожара виждахте ли Боцев?

— Не. Той спеше до обед, аз пък си подремвам следобед. Много-много през деня не се мяркаше. Нощна птица — нали беше театрал. А аз съм ранобудник — той откри в гънката на престилката си нещо и го захруска.

— Съпругата му беше ли вкъщи тогава?

— Мисля, че я нямаше. Тя напоследък рядко идваше тук. По-често се появяваше сестра му, госпожица… една такава, малко стресната.

— Тя беше ли идвала?

— Не, мисля, че не.

— Значи, в деня преди смъртта си е бил сам в къщата.

— Така излиза. Не сме видели никого. Освен жигулата.

— Каква жигула?

— Една жълта. Беше спряла пред неговия двор. Ама не видях хора. А после и тя си тръгна.

Вперих поглед в недоказания автор на теорията на относителността и се зачудих защо се е подстригал толкова късо. Той се озадачи защо така дълго го разглеждам и спря да хруска.

— Смятате ли, че човекът или хората от колата са били при него?

— Нищо не смятам! Сетихме се за нея с жена ми оня ден, защото пак я видях. Само че беше спряла по-нагоре и вътре двама млади се целуваха.

— Същата кола ли беше?

— Е, отде да знам. Мисля, че същата, жълта.

— Как изглеждаха двамата млади?

— Ами… млади. Като са си завряли главите една в друга, можеш ли да кажеш. Аз ходих за хляб и минах покрай тях. Май момичето беше рижо…така ми се струва.

Този човек наистина щеше да ми скъса нервите с информацията, която ми даваше на час по лъжичка.

— Слушайте, господин професоре, това е много важно. Бихте ли разпознали момчето, момичето и колата, ако се наложи?

— За двамата не гарантирам. Нали ви казвам, не ги видях в лице. А за колата — не знам. Може…

— Кога я видяхте за втори път, казвате?

— Оня ден, завчера. Преди обед.

Значи, горе-долу по времето, когато аз беседвах в Пловдив със стачкуващия Иван Мазгалов.

— Вие не сте казали на пожарникарите за тази кола, нали?

— За какво да им казвам. Първо, не са ме питали за коли, и, второ, аз се сетих чак оня ден. Ама вие май не слушате какво ви говоря!

Очите му блеснаха с укор над очилата и аз се почудих по какво ли е професор този дядка с престилката, но ми се видя неприлично да го питам. Усмихнах се извинително.

— Понякога мисълта ми скача встрани. Извинявайте.

— Няма за какво. Вие, младите, сте по-зян и от нас. Това е от изкуствените торове. Навремето смятахме, че…

Стори ми се, че се досещам какво е преподавал старецът и понеже не исках да ми бъде изнесена лекция по мелиорация на селското стопанство, успях да го прекъсна, а след минута и да се сбогувам. Изтръгнах обещанието му при нужда да потвърди казаното преди малко и го оставих да се върне при баба Милева, по прякор Донка, да до-режат зелето и да го натъпчат в буркана.

Къщичката на Богдан Мавродиев се оказа мукавена, а той самият — направен от сламки. По-кльощав човек от него не бях виждал — има предвид, жив. Когато ми отвори вратата на своя-та приказна колибка и ме видя, той залитна. Може би видя в мое лице материала, от който можех да се направят половин дузина като него и това го порази.

След като се окопити и ме покани вътре, и след като аз се промуших през тясната рамка и влязох във вехтото холче, из къщичката зацари оживление. Като мършави призраци се заподаваха момченца, момиченца и майки, подсмърчания и кашлици се смесиха с хокания и подканяния, а една ангорска котка, единственото същество от плът в този дом, дойде до мен и остави кичур косми върху маншета на панталона ми.

— Това все ваши деца ли са? — посочих околовръст.

— Мои са, калпазанчетата — призна виновно мъжът и ги отпъди с ръка като кокошки. — Бягайте оттука!

— Преброих пет — казах.

— Толкова са. Засега.

Загледах го по-внимателно да открия нещо мургаво в тена му, но на мъждивата светлина на голата крушка това бе трудно. Пък и нямаше никакво значение. Преминах направо към въпроса.

— Вие сте били човекът, който е повикал пожарникарите, когато е пламнала къщата на Димитър Боцев: Пръв ли забелязахте пожара?

— Ами да… С жената още не бяхме заспали, закачахме се, когато на мен ми замириса на дим. Боледувал съм от грипове и съм гълтал цели шепи антибиотици, затова много силно ми е развит носа. И тъкмо взех да душа, гръмна варела. Тогава скочихме с жената, загащихме се и изхвърчахме навън. И видяхме как всичко потъна в огън.

— Помните ли дали гореше нагоре?

— Гореше и още как. Само на втория етаж нямаше пламъци, а гъст дим, но скоро и там се подпали. Ужас, ви казвам, да не дава господ!

— Значи, първо, подушихте дима, а после гръмна варела?

— Така беше.

— След това хукнахте да викате пожарната.

— Точно така. Аз съм лек, хвърчах като перушина. Единият автомат не работеше, чак другият на площада. После на бегом се върнах да видя какво става — да не вземат да пламнат и съседните къщи. Слава богу, мястото му голямо, та освен ня колко дървета, друго не изгоря.

— Видели ли сте някаква жълта жигула през деня пред двора му?

— Не си спомням такова нещо.

Зад вратата някой подсмръкна и Мавродиев изви глава.

— Ела тука!

Жена му, не много по-дебела от него, виновно подаде нос.

— Я, като слушаш, кажи, видяла ли си него ден жълта жигула пред Боцеви?

— Видях я! Манолчо беше дошъл с един приятел. Висок такъв.

— А да сте виждали Нора Казакова или Ефросина?

— Ефросина също беше. Нора не. Ефросина изпра и простря, а вечерта си тръгна. А Боцев идва у нас предишния ден. Развалила му се печката, та му кипнах един чайник вода.

Сърцето ми подскочи.

— Значи, идва за вода, така ли?

— Ами да — стресна се жената. — Печката му не работела. Защо?

— Нищо, нищо — успокоих я. — А обичаше ли да си пийва Боцев?

— Не употребяваше редовно — каза Мавродиев. — Един-два пъти да съм го виждал истински фиркан. Веднъж само замерваше кучето на офицера с камъни, та онова пощуря. Добре, че жена му го върза.

— Чух, че веднъж един мъж го гонил с брадва.

— А, оня, попът… Да, дето е любовник на сестра му.

— За какво са се карали?

— Не знам. Жена ми казва, че оная, смахната та, спи и с двамата.

Мавродиева възмутена му се сопна и аз млъкнах. После разменихме няколко банални фрази за кризата в страната, посъчувствах им за тежкото семейство и за това, как се оправят и си тръгнах. На слизане към града си повтарях новите данни, кои-то бях получил преди малко. Под лъжичката си чувствах онзи хазартен гъдел, който се появяваше на хиподрума Венсен, когато конят ми се устремяваше към финалната права с една муцуна преднина пред останалите, а жокеят се прилепваше към врата му.

На сутринта се бръснех, когато камбанката мелодично иззвъня. Изтрих лицето си с пешкира и отидох да отворя. И кой, мислите, стоеше на прага? Варка.

Свила глава във вдигнатата яка на черното си яке и с ръце в джобовете, тя ме гледаше шеговито с бистросините си очи, а на устните й играеше колеблива усмивка.

— Добро утро — кимна тя отсечено с нещо като поклон. — Да имате някоя ябълка?

Замълчах и отстъпих назад, наблюдавайки я изпод вежда. Сърцето ми, още сънено, неочаквано трепна. Имаше нещо подкупващо-нахакано и същевременно беззащитно в тази млада жена, вмъкнала се в живота ми с помощта на една пазарска чанта. Тя пак ми напомни Жизел. Изглежда, беше белег на цялото им поколение да се държат като Джеймс Бонд, комуто някой сръчен хирург е имплантирал сърцето на Малкия Принц, току-що слязъл от своята планета.

Тя вдигна плахо вежди и усмивката й се залюля като пламъче, готово да угасне.

— Има ли ябълки?

Разбрах, че няма да мога дълго да се изправям като леден връх. Покашлях се, но въпреки Това гласът ми предателски изтъня.

— Може би ще се намери в панера. — И понеже тя чакаше ясно да заявя приемам ли я или не, добавих. — Хайде, не стой на изтривалката.

Тя прекрачи с дългите си крака пантофите ми и от тялото й лъхна аромат на младо животно. Той не съдържаше парфюм, а смесеното ухание на мляко и топла плът, и чистотата им предизвика жегване в гърдите ми. Остарявах. Преди минути, обтягайки кожата си пред огледалото, бях забелязал, че вече не е така чувствителна при допир. Единственото утешение беше, че сърцето ми още реагираше.

— Седни оттатък да се доизбръсна — казах в гърба й.

Тя изви глава и ме погледна през рамо, а аз се отправих към банята. Имах нужда от малка пауза да събера мислите си и озаптя чувствата си. Когато сърцето ми се укроти, а лицето ми лъсна като калайдисан тиган, взех една ябълка, сложих я на чинийка и се отправих към хола.

Варка беше разкопчала якето си, но не бе го съблякла. Седеше на канапето, на самия му ръб, и имаше вид на човек, който се ослушва за влака. Сложих чинийката пред нея, седнах на креслото и запалих цигара. Мълчахме и двамата.

— Шефе, сигурно ме мислиш за смахната — проговори най-сетне тя и постави дланите си от двете страни на чинийката. — Но не е точно така. Вярвай ми!

— С удоволствие — отвърнах. — Стига да знам на какво.

Тя въздъхна дълбоко — като сриване на преспа сняг.

— Искам да знаеш само, че не съм лъжкиня. Ти просто ме хвана в такъв период от живота ми, когато аз самата се мъчех да го променя. Защото преди да те срещна… е, не бях това примерно същество, което може би си мислел, че съм.

Този път аз издишах дима като парен локомотив преди тръгване.

— Права си дотолкова, доколкото аз бях този който те нае. Искам да кажа — рискът си беше мой.

— Тъкмо затова съм ти благодарна. И не бих могла да те излъжа, дори да го желаех.

Погледнах я в очите и тя известно време издържа погледа ми. После се подсмихна, взе ябълката и я захапа.

— Съзнавам, че съм капризна, но какво да се прави — такава съм. Майка ми много ме е глезила като дете, защото все съм боледувала. Пък и характерът ми е такъв, че не търпя никой да ми се качва на главата. Дори да е за мое добро.

Свих рамене и нищо не казах. Продължих да шмъркам цигарата си като цигане — сопол и да се взирам в пантофите си.

— Е, да, това е без значение. Ти искаш да знаеш защо така изведнъж изчезнах и най-вероятно си помислил, че съм се уплашила от писмото. Така ли е?

— Може би — изрекох загадъчно, а всъщност нищо не мислех. Или по-точно, продължавах да се огорчавам от споходилото ме чувство за старост и непотребност, породено от аромата на тялото й.

— Така е, така е. Но ти не знаеш някои подробности, които аз знам. И като ги научиш, че разбереш, че не съм могла да постъпя иначе.

— Ами хайде, да ги чуем — предложих благо, но прозвуча заядливо.

— Добре. Слушай. Преди повече от три години се запознах с едно момче. Бях отишла на дискотека в подлеза на булевард „България“ и „Емил Марков“ и той се залепи за мен, както често става. Всъщност, аз веднага го харесах, защото… е, защото бях на двайсет години и вече се чувствах стара, тъй като връстничките ми си имаха постоянни гаджета, а аз си нямах. — Излизаше, че не бях единственият, който се тревожеше за възрастта си. — Бойко, така се казва той, ми се видя като оня принц от приказките, за който всяко момиче мечтае в розовите си сънища. Тъкмо беше изслужил казармата и се беше пуснал по лайфа, както се казва, за да навакса загубеното време. Той беше чаровен, духовит, изобретателен и енергичен — имаше всички качества на млад мъж, по когото да си паднеш. И аз си паднах. Един-два месеца бях като в облаците. Но после те се сгъстиха и аз тупнах на земята, а те почнаха да сипят отгоре ми бури и гръмотевици.

— Приятно се изразяваш — не устоях да отбележа. — Може би си писала и стихове.

— Шефе, не се занасяй с мен. Нека ти разкажа.

— Извинявай.

— И тъй, моят принц се оказа момче, което си служи с разни съмнителни начини да се сдобива с пари. Някоя кола му се изпречила насреща — защо да не я отвори и да види какво има вътре? Или покани го някой на терен и се окаже, че има хубава уредба — защо да не се опита да я прибере при себе си. Един ден му казах, че ако продължава да върши подобни неща, край на отношенията ни. Той се уплаши. Падна на колене, закле ми се, че никога вече няма да пипне чужда вещ, поиска ми прошка и аз му я дадох. Но се оказах пълна глупачка. Защото още на следващата вечер тон разбил един апартамент и откраднал отвътре злато, пари и куп други предмети. Само че този път го пипнали. И аз трябваше да Свидетелствувам срещу него.

Дадоха му две години. Мислех, че може да му се размине с условна присъда, но тогава изровиха-някаква история от казармата, за която бил лежал няколко месеца в дисципа и го писаха рецидивист. И тъй, не бяхме се виждали две години, когато през лятото той ми се обади. Казах му да не ме търси повече и че всичко между нас е свършено. Той изчезна за известно време, после пак ме потърси. Поиска да се срещнем. Нямаше как, съгласих се, още повече, че ми каза, че е станал нов човек — хванал се на работа и така нататък. Когато го видях, наистина му повярвах, че се е променил — беше станал някак по-спокоен и уверен. Тъкмо се беше върнал от морето и пращеше от здраве и сила. Ходихме един-два пъти на дискотека, срещах се още няколко пъти с него… А после се появи ти.

Размърдах се в креслото и запалих нова цигара.

— Слушам те, продължавай.

— Ами… няма много. Щом ти се появи, казах на Бойко, че и аз съм решила да ставам нов човек и по-добре ще бъде, ако ме остави на мира. Казах му, че съм се хванала на работа. При теб. Той взе да ме разпитва какъв си, що си. Разказах му накратко и пак го предупредих повече да не ме търси. Той обеща.

— Вместо това обаче ни прати по едно писмо с изрязани букви от вестник — казах. — Като всеки съвестен Отело.

— Откъде знаеш? — опули се Варка.

— Чел съм Шекспир. По мое време хората четяха книги.

Тя се изправи нервно и се заразхожда из хола.

— Вярно е, че първо се уплаших, но след като размислих, реших, че само той го е направил. И си казах, че…

— … ще го намериш и ще му натриеш носа.

— Не само това. Не можех да идвам на работа при теб и в същото време да знам, че Бойко ти праща такива писма.

— Затова изчезна. Честна постъпка.

— Защо, не е ли?

— Напротив, е. И какво стана, каза ли му да не прави повече така?

— Казах му, разбира се. Ако знаеш какъв скандал му направих. Обещах му никога повече да не ме види, ако не престане да се държи като глупак. Той ми се закле, призна, че го е направил от ревност и че ще намери начин да ти се извини.

— От кой вестник ще изреже буквите „извинявай, чичко“?

Тя спря да се разхожда и се върна на мястото си, гледайки ме виновно-нацупено. Можех да й кажа още нещо, но прецених засега да си трая. Доколкото си спомнях, тя не знаеше за липсата на металната касетка, а оттам и не свързваше своя Бойко с кражбата. Въпросите, които оставаха, бяха каква бе връзката на Бойко с Румен Чигов, а също и с Влаев, ако той знаеше за обявите, които бях дал в „Куриер 6“. Разбира се, Бойко би могъл да научи за обявите от Варка, но би могъл и да ги прочете от вестника. А би могъл също и да направи връзката между двете обяви, ако се беше обадил на Влаев, търсейки мен, и оня му беше казал, че истинският собственик има друг телефонен номер.

Идеята с двете обяви имаше, както ми се беше сторило тогава, далечен прицел. Понеже не знаех кой е извършил кражбата — човек на Влаев или някой крадец — бях решил да дам възможност на неизвестния похитител сам да действа. Ако касетката се намираше у Влаев и някой от шмекерите, които се събираха всеки ден през сладкарница „Магура“, му се обадеше да попита за часовниците, които той уж продаваше под името Дяков, Влаев щеше да се опита да се отърве от тях. Знаех, че е невероятна циция и не допусках току така да ги хвърли. Можеше да ги скрие някъде, но рискът някой да научи за тях оставаше. Надявах се да го паникьосам и да започне да греши — да се опитва да ми пречи, като изпрати на пътя ми хора, които обаче аз можех да купя с далеч по-голям успех от него, тъкмо поради факта, че той беше циция. Откровено казано, дори не бях предвидил всички възможности за реакция на Влаев при положение, че кражбата на касетката беше по негова инициатива — бях действал по интуиция и се надявах, че оттук ще излезе някакъв заек. От друга страна, ако оня, който ми бе задигнал касетката, не беше човек на Влаев и се опиташе да пласира часовниците, той не можеше да не види какво има, аджеба, на тия дискети. Двете обяви, свързани с часовниците „Ролекс“, положително щяха да го накарат да потърси връзка с единия и другия — с продавача и купувача, и нищо чудно да му светнеше в акъла, че пари могат да се изкарат не само от часовниците, но и от тях. И понеже аз, макар и под името Влаев, търсех да купя „Ролекс“, а сведенията в дискетите бяха тъкмо за Влаев, нормално бе и тях срещу солидно възнаграждение да ми ги предложат на мен.

Това, което не бях предвидил, беше, че свилият касетката можеше да има нещо общо с Варка. При това положение нещата можеха да тръгнат в обратна посока. Ако, да речем, Бойко видеше дискетите, при положение, че той знаеше името ми, можеше да стигне до Влаев и да му ги предложи срещу пари. Разбира се, и аз не бях за изпускане, и затова той се беше свързал с оня Румен Чигов, който ми отмъкна чрез Манол доларите — а по този начин си беше начесал и ревнивата краста, задето бях отмъкнал гаджето му. Нещата обаче бяха се усложнили допълнително от връзката Боцев-Манолчо-Румен Чигов-Бойко. По някакво странно стечение на обстоятелствата двата уж напълно независими случая — този на Боцев и този на Влаев се бяха преплели като в класическа пиеса.

Първият въпрос обаче сега беше дали да приема блудната дъщеря. Погледнато обективно, тя почти нямаше вина — ако изключим това, че вместо да се скрие от мен, можеше да ми каже за приятеля си. Но какво да й се сърдя, когато тя бе предпочела сама да се оправя с него. Оставаше обаче въпросът тя ли е била в онази жълта жигула в Драгалевци и с кого. И тук трябваше да пипам с ръкавици.

— Добре, мойто момиче — изпъшках като сломен баща, комуто дъщеря му е сервирала съобщението за отесняващите й в кръста дрехи. — Разбирам деликатността на положението. Аз самият преди двайсетина години също се бях свързал с подобна личност, даже не с една, а с две едновременно. И трябваше да проявявам максималната си тогавашна изобретателност, за да не се събудя някоя сутрин с прерязано гърло. Тъй че… — разперих ръце и зачаках тя да ме допълни.

— Не-е, той не е такъв — побърза да ме успокои тя. — Може да е крал, но да убие човек — никога.

— Сигурно — съгласих се. — За това наистина се искат качества. Ако приемем, че Боцев е бил убит от някого, надали този някой ще е бил крадец. Впрочем, ти разказа ли на Бойко върху какво работим с тебе?

Варка неочаквано сведе глава и част от червенината на косата й премина върху лицето.

— Ами… наложи се да му кажа. Иначе той не вярваше, че съм се хванала на работа. Мислеше, че си ми любовник и съм дошла при тебе заради доларите. Затова го заведох в Драгалевци да му покажа изгорялата къща.

— И той повярва ли?

— Повярва, къде ще ходи. И пак ми се закле, че всичко, което е вършил, вече е останало зад гърба му.

И скрепихте клетвата с целувка, помислих си и усетих да ме клъвва червейчето на ревността.

— Лесно ли намерихте къщата? — попитах невинно.

— А, да. Още като попитахме къде е бил пожарът, и веднага ни насочиха. Бяхме с неговата кола, той има една жигула. На баща му, де.

По всичко личеше, че Варка не лъжеше — иначе нямаше причина да признава, че е ходила в Драгалевци. Освен ако не беше толкова предвидлива да допусне, че някой може да я е видял и да ми е казал. Глупости. Та тя изобщо не би имала друга причина да ходи там, освен наистина за да му докаже на този мърльо, че не съм търговец на бели робини.

Усмихнах й се.

— Е, сега какво. Връщаш ли се на работа?

— Ами както кажеш — вдигна тя очи и в тях видях радостна надежда.

— От теб зависи — отвърнах сдържано. — Както сама разбираш, и аз трябва да имам някакви гаранции, че няма да ме изоставиш насред платното право пред трамвая.

— О, шефе, как може да си го помислиш! — Додето се усетя, тя ъ отгоре ми и залепи върху лъснатата ми буза устните си. Смути се и се дръпна. — Извинявай.

— Моля — попипах мястото. — Нямам нищо против от време на време да ми се извиняваш по този начин. Ще направиш ли едно кафе?