Смъртта на Плъха

Втората ми среща с професор Шиндов протече като между фронтови другари, видели се след четвърт век мирна разлъка. Опрял малкото си коремче в моя, той любовно ме опипваше, потупваше, галеше и удряше с юмруче, за да се увери, че времето не ме е превърнало в пух и прах. Навярно така посрещаше и пациентите си, пуснати за малко на свобода — с поглед, в който се четеше лек укор и думите: „Видяхте ли, че там няма нищо интересно!“

— Филибето, как си, как си? Загуби се, домъчня ми за теб! Сигурно си заловил много шпиони. Познах ли?

Отвърнах му, че шпионите ги ловят други приятелчета и го попитах не може ли да поседнем за пет минути в кабинета му.

— Не само че може, ами трябва. Ела, ще те почерпя един специален чай.

Влязохме, седнах, а той се засуети с термоса, от който сипа в две пластмасови чашки течност с цвета на урина при билирубин сто единици и видимо студена. Вкусът й пък се оказа на отвара от стари обувки — не че съм пил, но на такава ми заприлича. Оставих чашката и кимнах въодушевено.

— Страхотен е.

— Нали! Арабски. Не са луди тия с чалмите. Ако изпиеш два-три и тю-тю… — той завъртя пръсти около главата си, означаващо отплуване в пространството и погледът му придоби сладостно наркоманско изражение. След малко се върна на земята. — Какво те води насам?

— Професор Шиндов, бихте ли ми казали от какво точно беше болна госпожица Ефросина Пиперкова. Бяхте ми споменали нещо за депресия, за слухови и зрителни халюцинации…

— Добра памет, младежо. Харесваш ми. Чакай да питаме.

Той набра номера и отсреща вдигна нашата обща позната Пепчето. Додето го чаках да получи информацията, се прежалих и сръбнах пак от чашката. Имаше някакъв виц в този чай. Стори ми се също, че усетих първите симптоми на изобразеното с пръсти отплуване.

— Мерси, гълъбице моя златна. Ще те черпя една сладка старческа целувчица. Чао, чао! — Той затвори и постави малките си длани една до друга като пантофи пред леглото на отличник. — Спомних си. Твоята госпожица Пиперкова имаше депресионни и маниакални изяви, придружени с краткотраен ступор и делириумни пристъпи. Ясно ли ти е?

— Не съвсем.

— Как да ти го обясня. Мога да ти подаря един учебник.

— Благодаря, чета бавно.

— И сигурно мърдаш устни.

— Май да.

— О-о, я ела да те прегледаме. Може да излезе нещо любопитно.

— Не, професоре, шегувам се. Какво значи делириумни пристъпи?

— Еуфория, безсъние, припознаване, агресивност…

— Чакайте! Припознаване, казвате? В какъв смисъл.

— Ами в такъв. Среща те тази госпожица теб, мисли, че това съм аз и понеже ме обича, налита да те целува.

— Припознава се в хора, така ли?

— Може и в кучета. Не си ли чувал или виждал как пияници те бъркат с някой техен приятел.

Сетих се за Иван Мазгалов.

— Ясно, професор Шиндов. И това често ли е ставало с нея?

— Често, рядко! — тропна той по масата. — Това е болестно състояние, протича във времето. Кой може да ти каже колко пъти и кога?

Дали от чая, който взе да ми харесва, или от пъргавия професорски поглед и мозъкът ми се разпъргави. Като след дълго ровене в куп картончета от пъзел, картината пред мен изведнъж взе да придобива очертания, да се намества и прояснява. Помолих професора да видя отделението, където е лежала Ефросина, и след малко, маскиран с бяла престилка, се озовах сред рояк палави жени. Някои от тях ме изпиваха с поглед и аз побързах да се мушна в стаята на сестрите. Открих една, която помнеше Ефросина. Тя ми разказа интересна случка. Сбогувах се с професора, обещавайки му вечна дружба, и обзет от ведрост наредих на Жоро да ме върне вкъщи.

Госпожица Пиперкова бе вече на корекомското ми канапе. Ръкувах се с нея приповдигнато-сърдечно, изкомандвах Варка за кафе, запалих цигара и ласкаво се втренчих в клиентката си. Моето състояние не й убягна. Тъмните й очи добиха познатия ми митнически израз, острата й брадичка се втвърди, а тялото й се напрегна като на ловно куче, подушило пор.

— Запознах се с майка ви — казах топло. — Чудесна жена.

Никакъв ответ.

— Вас ви нямаше — добавих. — Бяхте на пазар.

На това пък хептен нямаше какво да се отговори.

Реших да пердаша направо.

— Мисля, че случаят с брат ви взе да се избистря. Ще се радвам, ако с ваша помощ го доизбистрим съвсем.

— Убедихте се, че тя го е направила, нали? — гласът й бе жлъчен.

— Не бих казал. По-скоро бих ви попитал къде бяхте в нощта на пожара.

— Аз? Да не би да смятате… О, господи!

— Спокойно. И все пак къде бяхте?

— Бях си в „Обеля“, при майка ми! Можете да я попитате.

— Майка ви е чудесна жена — повторих, — но дали ще може да си спомни със сигурност, че във въпросната нощ сте били при нея?

— Как няма да си спомни. Ще я накарам!

— Насила алиби не става — казах. Изглежда чаят благоприятстваше и измислянето на пословици. — Ще ми трябва малко по-сигурно доказателство. Но дотогава нека ви разкажа една малка сага. Ще ми простите, ако ви се стори, че се намесвам в интимния ви живот. Мога ли да говоря?

— Моля — простря тя ръка напред като лейди Макбет.

— Мерси — поклоних се като придворен. — И така, да започнем от отношенията ви с Димитър Боцев. Той е бил своенравен човек, нелишен от дарби. Дялал декори, рецитирал стихове, успокоявал вдовици, шиел костюми — много неща са му идели отръки и са предизвиквали вашето възхищение. Като брат и сестра без кръвна връзка помежду си вие сте изпитвали и една по-особена привързаност — тази между мъжа и жената. В началото мисълта за нещо повече ви се е струвало светотатствена. Законът допуска подобни своеволия, но хорската присъда е по-строга, а още по-строга е присъдата там горе — в божествените селения. Но страхът от божие наказание е едно, а копненията на плътта — друго. Времето е минавало, вие сте ставали все по-женствена, додето сте напъпили като майска роза. — Направих пауза и забелязах как върху папирусената й кожа сравнението на Кръстьо Бараков извика лека руменина на задоволство. — Брат ви, или нека просто го наречем Дими, като човек с поетична душа също се е наслаждавал на вашето разцъфтяване. Но той, за беда, не се е славел с особено привлекателна външност. Бил е дребничък, остронос… простете за описанието. Наближавал е тридесетте, а надали дотогава е могъл да се похвали с някакви особени завоевания. И погледът му естествено все по-често се задържал върху вас.

Варка внесе кафето и нашите погледи с Ефросина се задържаха върху него. Аз преценявах дали мога да продължа в същия откровен дух, а Ефросина навярно — дали да го позволи. Тя взе чашката си и се взря разсеяно във Варка.

— Варке, моля ти се, виж останали ли са ябълки в кухнята и, ако няма, разходи се да купиш.

Рижата ми помощничка разбра намека и се изниза. Втренчих се въпросително в Ефросина.

— Продължавайте, моля — каза тихо тя.

— Добре. И тъй, неговото ухажване е ставало все по-недвусмислено, а вашите терзания — все по-големи. Тогава една ваша приятелка ви завежда в гората оттатък семинарията, където едно малко племе нелегално прави ранни утринни сбирки и слави божественото начало. За ваша радост тези хора, облечени в бяло, не са като божиите чада по църквите, които се взират във върховете на обувките си, а ако вдигнат очи, то е, за да ги вперят в иконите. Това жизнелюбиво племе, известно като дъновистко, гледа доста по-нормално на нашите потребности и не смята, че човек е само махало, което да клима напред-назад и да се моли за греховете си. Е, дъновистите също не препоръчват братя и сестри да се съвокупляват на поразия, но са — нека употребим един актуален термин — по-плуралистични. По-земни и естествени. Прав ли съм?

Ефросина замислено кимна и отпи от кафето си.

— Срещата с тях е свалила от плещите ви бремето на вината. И когато Дими, тази поетична душа, е решил да пристъпи от състояния към действия, вие не сте се възпротивили.

Ако тази жена беше психично болна, то поне в този миг това не личеше. Напротив, при цялото ми доста гадно слово тя се държеше завидно сдържано и с мъжество понасяше моите ехидни стрели. Но какво да се прави, и аз носех тежестта на износената нервна система. Продължих.

— Не щеш ли, както се казва в приказките, се случила белята. Вие сте забременели. Дори молитвите към бога не са помогнали тази чаша да ви отмине и е трябвало да се вземат не духовни, а земни решения. Дали защото сте закъснели или по други съображения — не сте абортирали. Отишли сте в провинцията и сте родили детето. Сметнали сте за невъзможно да го задържите при себе си, затова сте го дали на държавата за осиновяване. След което обаче не сте издържали на напрежението и се е наложило да постоите известно време в психиатричното отделение на Четвърти километър. Нещо, което би могло да се случи и на жени с далеч по-грубо отношение към света.

Казах последното, защото се уплаших от израза й. Възбуден от арабския чай, бях избрал тон, който без него сигурно никога не бих си позволил. От очите на Ефросина се изцедиха няколко сълзи и аз мислено се наругах какво дебелокожо животно съм.

— То не беше съвсем в ред — изрече тя, запазвайки самообладание. — Детето. Имаше вродени увреждания, затова … Така ме посъветваха лекарите.

Изпуснах тихичко въздуха, който бях задържал в дробовете си. Това обясняваше нещата. Детето е могло и да не преживее, макар че тя надали би го научила. При нейното състояние никой не би и помислил да й го съобщи. А после са унищожили документацията.

Днес обаче Ефросина се държеше мъжки и трябваше да използувам това докрай.

— Травмата ви е голяма и от този миг насетне Кръстьо Бараков става вашата главна опора в света. Вие все така обичате брат си, но случилото се ви прави по-мъдра. Не искате той да се ожени за вас — просто се грижите за него като истинска сестра за орат си. През хиляда деветстотин седемдесет и осма година той се оженва за Нора Казакова и вие навярно сте щели да преглътнете този хап безболезнено, ако не научавате малката подробност, че детето на снаха ви Манол Станилов се оказва родено в същата злощастна година, когато се е родило и вашето. Това вече е било твърде силна доза за вас. Вие започвате да губите реална представа за нещата, момчето все по-често ви се привижда като вашето собствено дете. Знаехте ли тогава, че Казакова го е осиновила?

— Да. — В ръцете й чашката зазвъня в чинийката. — Оттам започна всичко.

— Точно така си и помислих. Вие сте си внушили, че Манол е вашето дете и че господ ви наказва, като събира него, баща му и осиновителката му в къщата в Драгалевци. Къщата на г р е х а.

— О, не-е! — изплака тя, успявайки обаче да удържи кафето. — Защо ме мъчите?

— Не ви мъча, госпожице! Кой дойде и ми предложи да се занимая с пожара в Драгалевци? Кой обвини снаха си в убийство? Аз ли? Щом сте имали дързостта да възбудите наново тази история, ще си понесете последствията. И тъй, години наред вие се борите със своите халюцинации, с обидата си към света и в частност към Нора Казакова, която ви се струва главната виновница за житейската ви несрета. Защо тя ще живее с брат ви, а вие — не? Защо тя ще има дете, а вие — не? На всичко отгоре тя не се грижи за брат ви, нещо повече, изневерява му със запасния офицер Карастоянов. Що за наглост! И тогава в главата ви назрява план за отмъщение. Вие решавате да подпалите къщата и впоследствие да обвините за това снаха си, което и направихте. Мотивът й — да се съберат двата парцела и Нора и Карастоянов да заживеят заедно. Разбира се, не сте допускали, че брат ви ще изгори. На вас ви е трябвало само да обвините Нора, като насочите следствието към Манол, който би трябвало да е повредил инсталацията. Идеалният случай е връщането на Манол от морето. За какво се е връщал той, ако не за да подпали къщата на втория си баща?

— Ужас! Ужас! — Ефросина закри лицето си с ръце. — Това не е вярно!

— А кой е отмъкнал кибрит от стаята на сестрите в психиатричното отделение и се е опитал да подпали столовата?

— Не! Не!

— А кой гледаше с ей-такива очи тази картина — посочих японския пейзаж на стената, — когато я видя за първи път? Тя прилича на пожар, нали?

Бях прекалил. Очите й се обърнаха като на кукла, клепачите й притрепераха и тя се свлече, слава богу, назад върху облегалката.

— Варке! — извиках, но Варка стриктно бе изпълнила нареждането ми и бе изфирясала.

Седнах до Ефросина и напипах пулса й. Беше малко забавен, но силен и аз се успокоих. Отидох в банята и докато ровех за чиста кърпа, която да намокря, си мислех какъв безотговорен блъфьор съм. Блъфът беше в природата ми — с негова помощ и с упоритостта си бях постигнал в този живот повече, отколкото с всичките си познания, умения и сръчности. Давах си сметка, че въпреки така стройно изложената хипотеза, обвиненията ми срещу Ефросина бяха в голямата си част свободно съчинение. Разчитах, че бидейки психически неустойчива, в един миг тя можеше да признае какво е направила. Във всеки случай, чувствах се горд, че поне дотук бях навързал връзките в тая сложна компания със завидно майсторство. Сега трябваше да чуя финалните акорди на композицията. Надявах се да бъдат тържествени.

Върнах се с кърпата в хола и я сложих на челото й. Потупах я леко по бузата и тя открехна очи.

— Какво става?

— Нищо, малко ви призля.

Тя се надигна, свали кърпата от челото си и го заразтрива. Със съзнанието, че постъпвам жестоко, продължих разпита.

— Какво сте правили в Драгалевци в деня преди пожара?

— Изпрах дрехите на Дими, изметох, тупах одеяла… — тя си спомняше едно след друго тези действия с носталгична вялост. — После дойде Манол с един приятел.

— Колко време стояха?

— Половин час.

— А вие?

— Какво аз. Аз си тръгнах след тях.

— Защо не останахте да спите горе?

— Ами защо… не останах. Аз рядко оставах да спя там и то винаги, когато Нора беше горе. Не исках да сме… насаме.

— И се прибрахте в „Обеля“, така ли?

— Да… — Тя се замисли, после ме изгледа уморено-победоносно. — Нали не вярвахте, че съм била с майка си? Можете да питате в поликлиниката — през нощта на мама й стана зле с кръвното и виках лекар. Там сигурно са записали, че са идвали.

Честно казано, очаквах подобна развръзка. Оставаше да проверя истинността на казаното, но вероятно то щеше да се потвърди. Тази жена искаше да накисне Нора Казакова, но не беше извършила палеж. Беше изкомбинирала историята след пожара — като утешителна печалба. В душата си навярно тя беше доволна, че брат й е получил възмездие за съсипания й живот, но не желаеше да се примири с възможността снаха й да подреди своя за нейна сметка.

По всичко личеше, че никой от заинтересованите близки не беше подпалил къщата. Но и късото съединение в печката не бе причинило пожара. Трябваше отново старателно да прехвърля всичко което знаех за нещастния Димитър Боцев, ако държах картата на конеца, която така охотно бях размахвал насам-натам, да не се окаже без покритие.