Смъртта на Плъха

В поликлиниката на ЖК „Обеля“ потвърдиха, че в нощта срещу деветнайсети август е регистрирано посещение в дома на госпожа Стаматова-Боцева. Дежурен е бил доктор Пепеланов. Изчаках доктора-феникс да се завърне от визитация и го попитах спомня ли си въпросната нощ и прегърбената бабичка. Спомняше си ги, естествено. Бабата-била вдигнала кръвно и дъщеря й се паникьосала. Беше ли там дъщеря й? Че как иначе! Сновеше на около като невестулка и все мърмореше. Сигурно е стара мома.

Потвърдих това, сбогувах се с кварталния лекар и казах на Жоро да кара към Драгалевци. Беше есенен предиобед, мъждив и влажен. Колите пред нас пръскаха върху предното стъклофин воден прах и Жоро пусна чистачките, но вместо да го изчистят, те го замъглиха. Помислих си, че и с моето първо разследване се бе случило същото.

В Драгалевци беше още по-влажно и докато разкопчавах веригата на вратата, ръцете ми се намокриха. Додето го бършех с носната си кърпа, огледах околните къщи. Нито в тази на професор Стайков, нито в другата, на Богдан Мавродиев, се забелязваше живот. Сетерът в двора на Карастоянов също се бе скрил някъде и ми стана мъчно, че няма кой дори да ме залае. Бутнах вратичката, прекосих двора и хлътнах в опустошената от огъня сграда. Влагата бе засилила миризмата на изгоряло дърво, придавайки му допълнителния дъх на гнилост.

Този път носех фенерче и се заех да изследвам останките с по-голямо внимание. Стълбата към мазето липсваше, ето защо се съсредоточих върху кухнята и стаята, в която Боцев бе завършил земния си път. Вдигах разни опушени съдове, разпоени метални чаркове и овъглени късове керамика и се мъчех да си представя кое как е изглеждало преди пожара. Имаше няколко съда, които ме озадачиха. Един от тях беше тенекия от сирене, надупчена на няколко места с гвоздей като решето и с липсващ капак. Разтърсих се и след малко го открих. В капака имаше същите дупки. Почудих се какво ли може да е цедил в тази тенекия, но така и не стигнах до отговор. Озадачи ме също един прът, с остър метален накрайник като от копие. Прътът, кой знае как, почти не беше пострадал от огъня, само се беше понапукал. Представих си нищожната фигура на Боцев, въоръжена с копието, и това ме развесели. Дали пък тези предмети не бяха домъкнати от театъра, за да представя на своята сестра или на Други желаещи пиеса, в която той изпълнява главната роля?

Особено внимание отделих на печката. Отворих капака и се загледах в сложната плетеница от кабели, но така и не открих къде точно е това късо съединение. Според мен всички жици бяха на късо. Отказах се да гадая и отидох до купа мазилка, изпод която бяха измъкнали тленните останки на покойника. Надявах се да открия някое копче или златен зъб, но безуспешно. Повъртях се още известно време, взирайки се в напуканите стени и зеещи прозорци, след което се върнах в колата.

— Накъде шефе? — попита Жоро.

Погледнах часовника си — наближаваше обед.

— Дай да потърсим кръчмата.

— Няма защо да я търсим. Знам я къде е.

— Добре, мистър Всезнайко. Карай тогава.

Преди години драгалевската гостилница навярно е смайвала тръгналите към Витоша туристи със своята модерна архитектура. Изградена от стъкло, дърво и тухли и кацнала над задръстената от боклуци рекичка, тя е стояла като извадена от кутия та кукла, учудена как е попаднала сред околната мръсотия. Учудването й не траяло дълго. Лека-полека мухите осрали стъклата й, местните пияници нанесли слой кал върху пода, саждите пропили пердетата и сега, когато влязохме с Жоро в сало на, той напомняше гаров ресторант — окаден смрадливи меланхоличен.

Свободни маси имаше колкото щеш, но избрах една до стълбището, край която героически дремеха двама старци с лица жълти и груби като коркови тапи. Бяха отлична илюстрация на поговорката, че с каквото дружиш, такъв ставаш. Вдигнах ръка за поздрав и се обърнах към по-будния:

— Може ли да си правим компания?

— Може. Ако почерпиш — бе незабавният отговор.

Настанихме се с Жоро насреща им и повиках келнера. Той бе озадачен, че особи като нас бяха предпочели масата на двамата сънливци, но когато поръчах две бутилки бяло вино за тях, любопитството му стихна. Неведоми са пътищата на човешките приятелства, прочетох в зачервения му снощен поглед. И беше абсолютно прав.

Разговорът със старците се оказа по-труден, отколкото предполагах, поне в началото. Скоро установих, че единият — с нос като безцветна ягода, на която са изчегъртани семките, с торбички под очите и извита надолу в горчива гримаса уста — имаше по всеки въпрос свое мнение, изчерпващо се с едно „Е, па…“ Той се казваше „дедо Киро“. Другарят му не беше толкова категоричен, предпочиташе от време на време да се ухилва с беззъбата си уста и да я обърсва след това с длан, а на евентуалните въпроси отговаряше с отривисто дръпване на главата назад, което можеше да означава и „да“, и „не“, както и всичко от този род. Не е трудно да се отгатне колко струваше информацията от източници като дедо Киро и дедо Боре. И все пак за момента тя бе най-доброто. С пристигането на виното стана и по-изчерпателна.

Естествено, стигнахме и до пожара. Дъвчейки кюфтетата си, ние с Жоро научихме, че този пожар е един от най-големите през последните „триесет“ години, когато по-величествен е бил взривът в цеха за лепила. Но пък тогава не е имало жертви, а сега „стана зян оня темерутин, артиста, господ да го прости!“ Поинтересувах се защо смятат, че е бил темерутин, на което дедо Киро ми отвърна, че „не сметат, а направо си беше“. Никога не черпел, а пийнел ли си повечко, ставал зъл, заядлив и дори налитал на бой, макар да бил едно джезве кокали и му стигал само един юмрук, да го просне и приспи.

— Често ли идваше в кръчмата? — попитах.

— Е па… — отговори дедо Киро, а дедо Боре дръпна глава назад.

Научих все пак, че понякога е идвал тук, предимно в събота, защото се събирали повече хора и той имал по-големи възможности да се заяде с някой. Попитах дали е идвал в съботата преди пожара и след кратко съвещание двамата потвърдиха, като си спомниха, че тогава Боцев си е пиел с Манчо семкаря, с когото после се скарал и също му налитал. Поинтересувах се дали този Манчо би възразил, ако го почерпя бутилка вино и за моя радост двамата дедовци едва не се скараха кой да иде да го повика, защото живеел на две преки оттук и щял да дойде веднага. Това се казваше солидарност.

Стана дедо Киро, а ние с дедо Боре и Жоро продължихме всеки да консумира своето и да поддържаме светски разговор в очакване на семкаря.

Той се появи след десетина минути, леко запъхтян от бързане да се отзове навреме на поканата. Бутилката и чашата го чакаха и той не се забави да утоли жаждата си. Когато го направи и седна, поиска от келнера чиния и изсипа от джоба си две шепи слънчогледови семки. Стана ми ясно защо дедо Киро бързаше да го доведе, но не и защо се натискаше дедо Боре. Той изгледа съжалително мезето, ухили се с беззъбата си уста и отпи от виното си.

— Бате Манчо, говорихме за Боцев — осведомих го, след като му опитах семките. Вкусни бяха, макар и леко влажни.

Манчо не беше стиснат — отля една трета от чашата си върху захабените дъски.

— Лека му пръст — избоботи. — Голям ахмак беше.

— Артист — поправих го. — Отнесени хора. Виж го и моя приятел — посочих Жоро, който зяпаше как вън на улицата един дългуч се бореше с мотопеда си, мъчейки се да го запали. — Събира картини и изобщо не го интересува разговорът ни.

Жоро се сепна, но разбра, че го будалкам и пак се втренчи навън.

— Проклетник беше Боцев. Обаче и нещастник. Такъв ни да го съжалиш, ни да го отминеш. Жена му пет пари не даваше за него и ако не беше къщата, да го е напуснала отдавна. А тя виж — изгоря.

За разлика от двамата дедовци, Манчо говореше меко — явно не беше шоп. А и мнението му по въпросите бе значително по-детайлно от това на дедо Киро.

— Значи, и в деня преди да умре пак се счепка с теб.

— Е, това стана накрая. Когато му казах, че е мухльо. А отначало си бъбрехме нормално. Първо ми се оплака от Сина си, каза, че момчето не го обичало, че само го изнудвало и не го смятало за истински баща.

— Той му е доведен син.

— Знам, че му е доведен. Но Боцев го е отгледал. Един ден той е щял да го наследи, така че поне му е дължал уважение. Но както и да е. Че Боцев си беше дръпнат, дръпнат си беше. Наздраве! После, като си пийна, взе да ми се жалва, че още от дете са му се подигравали заради мутрата. — Прилича ми на плъх — казах. — Да ме прости господ.

— Няма какво да те прощава. Те така са му и викали — Плъха. И понеже беше слаботелесен, все са го гонели и пердашели. Той затова после се е озлобил. И особено като си пийнеше. Нали, Киро?

— Е, па… — съгласи се дедо Киро и се почеса по носа-ягода.

— Той обаче каза, че знае магия, с която ще накаже всички, дето му се подиграват — понижи глас Манчо. — Пет пъти го повтори — „знам магия“!

— Спомена ли нещо конкретно?

— Не. А и не го питах. Беше вече доста пиян и помислих, че тъй си бръщолеви.

Почувствах как ме заливат топли вълни. Още не бях сигурен в нищо, но едно тъничко гласче ми нашепваше, че вече съм близо до отговора. Трябваше да измисля само най-правилния и къс път, защото не можех да си позволя нови грешки. Повиках келнера, поисках сметката и му казах да включи вътре още три бутилки бяло вино.

— Ама чекай… къде така? — надигнаха се последователно дедо Киро и дедо Боре, готови да ми увиснат на шията.

— Имам работа — казах. — Обаче пак ще дойда някой ден.

— Че пием за твое здраве — погали дедо Киро почти празната си бутилка.

— Е па… — рекох.

— Карай към Обеля — изкомандвах Жоро и той потегли рязко като Ален Прост.

Вълнувах се като хлапак. Мислено повтарях едно и също — дано Ефросина си е вкъщи и дано въпросът, който ще й задам, получи отговора, който очаквах. По едно време се улових, че от повтарянето всичко това звучеше като заклинание. На магията с магия, опитах се да се пошегувам, но възбудата ми само се засили.

Този път пътуването до северозападния квартал ми се стори дълго като околосветско пътешествие. Денят, просветлял около обед, отново сгъстяваше боята си и се готвеше да отстъпи на дългата есенна нощ. Отсега знаех, че през нея самотата ще закръжи като ореол над главата ми и никакво отпъждане нямаше да я прогони. Радвах се, че имах проблем за разрешаване, но с мъдростта на годините знаех, че щом го разреша, изведнъж ще се озова във вакуум. Не бях крушка, та да светна от него — по-скоро щях да потъна в креслото и да заближа старите си рани.

— Пусни радиото — казах, с надеждата да послушам музика.

Вместо трели до ушите ми достигна настоятелен глас — молеше господа народните представители да заемат местата си в пленарната зала. Повтори го няколко пъти, сякаш имаше насреща си олигофрени или малолетни. Накарах Жоро да усили звука, исках да чуя как си тътрят краката към банките, откъдето скоро щяха да оспорват поне три часа точките на дневния ред. Там навярно беше и моят човек — посран от публикацията преди три дни, но с израз на оскърбено достойнство върху лицето и пуснал в бесен ход метачите с метлите да заличават стореното. Представих си какво мисли за мен в този миг и се чудех, че още не ме е потърсил. А може би и над моята глава бе надвиснал меч и от Влаев зависеше кога ще се скъса косъма?

Да върви на майната си, хич не ми пукаше. В края на краищата навярно все още съществуваше възможност аз да нанеса последния удар. Смъртоносният. В съдебната зала или в някой клозет, където с най-голям кеф щях да му натикам депутатската глава в писоара. Нека свършех само с моята малка бедна Ефросина! Дано си беше вкъщи.

Имах късмет.

— Вие?

Госпожица Пиперкова, за пръв път от нашето познанство, ме гледаше истински уплашено. Дори след припадъка, който бях причинил с откровеността си, тя бе запазила известно самообладание. Сега обаче яко я друсаше шубето. Може би защото като всяка неуравновесена персона интуитивно се досещаше, че краят е съвсем близо.

— Ние — отвърнах церемониално като кралска особа. Бях оставил Жоро в колата, естествено. — Ще ме поканите ли?

— Мама спи — опита се да отклони тя визитата ми.

— Няма значение. Можем да идем в кухнята.

Тя се поколеба, но разбра, че няма сериозни основания да ме пропъди и плахо открехна вратата. Разширих пролуката достатъчно, за да вляза, и я последвах към хола. В тъмночервения си пеньоар с черни цветя тя изглеждаше малка и съсухрена като калинка-малинка.

Оказа се, че мама й никак даже не спи и тя го бе знаела. Ала после внезапно се бе примирила с мен. Влезе и застана странично, откривайки ми гледката на госпожа Стаматова-Боцева в своя люлеещ се стол. Влязох и аз.

Приближих се и мълчаливо стиснах костеливата й ръка.

— Здравейте, млади човече — избуча бабата с плътния си глас. — Да не би да носите новини?

— Новините са край нас — казах. — Но се превръщат в такива, когато ги изречем.

— Седнете — покани ме тя и аз седнах. Ефросина остана да стърчи като гузна ученичка при посещението на учителя си.

— Радвам се, че ви заварвам и двете вкъщи. Няма да ви отнема много време. Поне не толкова, колкото случаят, възложен ми от госпожица Пиперкова, ми отне на мен. — Хвърлих невинен поглед към дъщерята. — Бих искал да ви попитам тук, пред майка ви, още ли смятате, че госпожа Нора Казакова, вашата снаха, е причинила пожара?

В очите на Ефросина видях тъмния блясък на поражението. Беше въпрос на гордост да го признае още сега или да се бори, докато рухне.

— Да, смятам — изрече тя тихо, но твърдо, избирайки втория вариант.

Нейна работа. А ла гер ком а ла гер.

— Добре. Нека се върнем към вашето пребиваване в психиатричното отделение. Имате ли спомени от него, по-специално от това през седемдесет и осма година?

Тя стисна устни.

— Не съм толкова луда, колкото си мислите. Всичко си спомням, да!

— Чудесно. Нека си припомним тогава онзи малък епизод в столовата, когато вечерта сте се примъкнали тихомълком вътре и сте се опитали да я подпалите. Помните ли го?

Майка й натисна с крака си канапето и брадичката й, бетонна и четвъртита, се вирна към мен.

— Защо й напомняте тези ужасни дни? Не виждате ли, че я измъчвате!

— Съжалявам, но тя ме потърси първа. Иначе никога не бих си позволил да тръгна по къщите на хората и да ги измъчвам с миналото им. Е?

— Не съм искала да подпалвам столовата! — почти изкрещя Ефросина. — Да не искате да ми лепнете и това?

— Не, уверявам ви. Но ми кажете все пак какво направихте.

Този път вътрешната й борба остана не по-скрита от гонитбата на рибки в аквариум. Вече едва издържаше.

— Това си беше мой личен проблем!

— Е да, доколкото не се е наложило да идва пожарната.

— Фроси, кажи, мама, не мъчи и мен! — обади се майка й. — Дайте ми една цигара, моля ви се!

Бързо й поднесох кутията си, после и запалката. Бившата ресторантска звезда гледаше дъщеря си изпод вежди и димеше като кремиковски комин. И двамата чакахме отговор.

— Исках да направя магия — отрони Ефросина, не издържала товара на двата ни чифта погледи.

— Каква по-точно?

Тогава тя седна на канапето, сложи ръце в скута си и, навела глава, ни описа всичко с най-малките подробности. Когато свърши, аз й зададох още само един въпрос. И тя му отговори така, както бях очаквал.

Реших да отпразнувам приключването на случая Боцев-Пиперкова в ресторант „Сакура“ на хотел „Ню Отани“. Мислих, мислих кого да поканя за компания и пак се спрях на семейство Алашки.

Срещнахме се във фоайето на хотела, после си събухме челиците пред сепарето и къде с пухтене, къде с наместване, седнахме върху оризовите рогозки. Госпожа Алашка този път се държеше далеч по-свободно. Обноските й ми напомниха една моя пловдивска леля, която преди години беше посетила ГДР с екскурзия от профсъюзите. Когато се върна, тя бе придобила толкова светски шик, че цялата рода я нарече „германката“ и с този прякор тя живя до смъртта си. Колкото повече изкуфяваше, толкова по-често разказваше тя за това незабравимо пътуване, додето аз и братовчедите ми научихме всички случаи наизуст и понеже тя бе по-оглушала, рецитирахме ги заедно с нея.

Пийнахме по едно саке, за да не обидим традицията, след което поръчах четири различни порции плюс рибени салати и евксиноградски мискет. Като гледах Варка как сладичко си хапва и майор Перо как сладичко си пийва си помислих, че нищо на този свят не успокоява така добре, както храната. В един миг се упрекнах, че не бях поканил и Жоро — сигурен бях, че след краткия курс, който бе минал при мен, щеше да се въздържа от бърборене и щеше да наблегне предимно върху чиниите. Ала си бях спомнил неотдавнашните му предложения към Варка и се побоях от виното да не почне пак. Не ми се щеше да го ритам под масичката или публично да му дърпам ушите.

Бях решил също така да не отварям дума за Влаев. Когато дамите ни се отправиха към тоалетната, Перо цял настръхна, очаквайки, че ей сега ще му разваля удоволствието от месото, гъбите и сосовете. Аз обаче си полизвах чашата и пет пари не давах за притеснението му. Тази вечер не исках да лазя по нервите на никого — имах нужда от малко отпускане и от сътрапезници, които да не ме натоварват излишно.

Нямах намерение дори да ги занимавам с току-що приключилата история с пожара, но първо Перо, а после и жена му взеха да ме подпитват какво е станало с първата ми клиентка. И тогава, за да не се правя излишно на интересен, аз им разказах накратко историята с нейния необичаен завършек.

— Хм, знаеш ли, че си излязъл от тоя случай, както синът ми в отделенията решаваше задачите — каза Перо. — Имаше си някаква своя система на смятане и все започваше не оттам, откъдето трябва.

— Е, нали ги е решавал — рекох.

— Да, ама в по-горните класове закъса.

Свих рамене. Щом му дойдеше времето, щях да мисля и по този проблем. Ако изобщо станеше нужда.

— Все пак си проявил интуиция, като си свързал двете запалвания — в психиатрията и в Драгалевци — похвали ме Перо.

— Всичко почна от картината, дето ми виси в офиса. Още от самото начало Ефросина я гледаше някак странно и това после дълго не ми даваше мира.

— Най-много ми харесва този плъх! — възкликна разнежено Алашка, сякаш ставаше дума поне за Ален Делон.

— На мен пък ми е жал за него — обади се Варка.

— Знаете ли — казах, — имам чувството, че някога съм чел или чувал подобна история, но не съм сигурен. Как някъде подпалват плъхове, за да се отърват от тях, а те се набутват в складовете или нещо подобно и ги запалват. Не знам. Във всеки случай не тръгнах от това, дори да съм чувал такова нещо.

— Възможно е — потвърди Перо, — ако някъде дълбоко в паметта ти е съхранена подобна случка.

— Нищо не мога да ти кажа. Може и да се лъжа. Защото и за подобни магии ми се струва, че съм чувал. Не е ли същото, когато на митинги изгарят портрета или чучелото на някой омразен политик? Така Ефросина, като е направила фигурката на лекуващия я лекар от салфетки и я е запалила, е сметнала, че автоматически ще оздравее. По същия начин и Боцев е запалил живия плъх, който е държал в надупчената си тенекия — като заложник на своите житейски беди. Драснал му е кибрита, а оня е хукнал към мазето и се е заврял да се гаси в някакви парцали.

— Горкият плъх! — въздъхна Варка.

— Кой от двата? — попитах я. Тя не отвърна. — А ти знаеше ли за какво са се връщали Манол и Бойко от морето?

— Не! Честна дума, не. Щях да ти кажа!

— Да свият на Боцев доларите, които завалията е държал в един уж таен долап — поясних на семейство Алашки. — Само че Боцев е видял сина си в мига, когато онзи ги е отмъквал, за да ги харчат по курортите. Понеже тъй и тъй ги е бил взел от Малина Вутова, за да му купува видео, след като се скарал с него, махнал с ръка и го пуснал. А после се напил в кръчмата.

— Който нож вади, от нож умира — отбеляза дълбокомислено Перо Алашки и въпреки скептичното ми отношение към противоречивите народни мъдрости, мисля, че в случая беше прав.

Сетих се за тази му сентенция няколко часа по-късно, когато се прибрахме с Варка вкъщи. Бях тръгнал да я изпращам, но тя неочаквано заяви, че не й се прибирало у дома и на свой ред тръгна да ме изпраща, а накрая, естествено, се качи горе. Седяхме на светлината на лампиона с по едно малко дванайсетгодишно уиски в чашите и гледахме картината на японката, грееща със заревото си в полумрака на хола.

— Ти затова ли ни заведе в японския? — попита Варка.

Сепнах се.

— Виж, не бях се сетил. Не, разбира се. Макар че кой знае.

Както казах, спомних си за сентенцията на Перо. Бях опитал няколко пъти да се свържа с Париж и Жизел, но безуспешно, а сега мислех за Влаев. Какво ли правеше в един без десет през нощта? Станах, седнах на Варкиния стол зад бюрото и придърпах телефона. Набрах номера. Не знаех какво ще му кажа, ако вдигнеше слушалката, но чувствах, че вече не го мразя, както го мразех само преди няколко дни. Може би и не го презирах. Струваше ми се, че е мъртъв.

След дълго звънене все пак отсреща вдигнаха.

— Ало?

Не беше той. Беше женски глас и, ако не ме лъжеше слухът, не бе сънен, а по-скоро разстроен.

— Добър вечер — казах. — Може ли да говоря с народния избраник господин Борис Влаев.

Отсреща чух нещо като хълцане, после ухото ми писна от възклицания.

— Кой се обажда? Кой сте вие? Вие ли сте? А, вие ли сте? Как можахте, как! Не ви ли беше срам, а, кажете! Вие ли сте, питам?!

Тонът й ме раздразни, пот изби върху челото ми.

— Може ли да говоря с господин Влаев или не?

Жената пак изхълца, след което гласът й изведнъж се скърши.

— Господин Влаев е в болницата. В реанимацията е. Изкара миналата нощ инфаркт. В безсъзнание е. На системи.

— Благодаря ви. Извинявайте — казах и затворих.

Запалих цигара и се върнах при Варка на канапето.

Тя ме погледна изотдолу, но аз нищо не казах и тя нищо не попита. Сгуши се под ръката ми и си сложи дланта над шкембето ми, някъде там, където глухо бумтеше сърцето ми.

Наистина не чувствах нищо — нито омраза, нито съжаление, нито утехата на възмездието. Изпуших три цигари една след друга и се взирах в бледите отблясъци на лампиона върху отсрещната стена. Освен картините — замръзналите мигове на нечии цветни видения — върху нея нямаше нищо. Както и вътре в мен.

— Искам да си легна — казах по едно време, без да съм сигурен, че дори това ми се прави. Можех да остана в позата, в която се намирах, до края на дните си.

— И аз — каза тихо Варка и се притисна до мен.

Сведох глава и вдигнах леко брадичката й. Тя изпъна шия и ме целуна. Вкусът на устните й беше като на бяло сладко — кой знае как появил се там или избликнал от гънките на детската ми памет в този среднощен час.

— С теб — добави тя.

Бях го очаквал, може би дори се бях стремил към това, въпреки че никога не бях си го признавал. Нямах сили да отвърна с „не“, нещо повече — не исках да отвърна с „не“.

— Добре. Но те предупреждавам — само този път. Ясно ли е?

Тя бавно и сериозно кимна. Рижата й коса се поклати като стихнал за миг пламък, който може всеки момент отново да лумне, а в очите й прочетох насмешливия въпрос: „Много ли си сигурен?“

Честно казано, не знаех.