Снежния човек

Петнайсета глава

В осем вечерта малцината минувачи по улица „Грьонланслайре“ виждаха, че целият шести етаж на Главното полицейско управление още свети. В К1 се бяха събрали Хари, Холм, Скаре, Еспен Лепсвик, началникът на криминалната полиция и Гюнар Хаген. Откакто намериха Герт Рафто на остров Финьой, бяха изминали шест часа и половина. Още преди с Катрине да потеглят за летището в Берген, Хари се обади в Осло и съобщи на колегите и шефовете си, че свиква оперативка.

Старши инспекторът докладва в какво състояние и къде са намерили трупа. Дори началникът на криминалната полиция видимо потръпна при вида на снимките от местопрестъплението, изпратени по имейл от районното управление в Берген.

— Докладът от аутопсията още не е готов, но причината за смъртта е повече от ясна: огнестрелно оръжие в устата. Куршумът е преминал през небцето и е излязъл от задната част на главата. Случило се е в мазето. Колегите от Берген намериха куршума в стената.

— Кръв и мозък на пихтия? — попита Скаре.

— Не.

— Не и след толкова години — обади се Лепсвик. — Плъхове, насекоми…

— При други обстоятелства все щяхме да намерим макар и остатъчни следи — отбеляза Хари. — Разговорът със съдебния лекар потвърди съмненията ми: Рафто явно е допринесъл за относително чистото местопрестъпление.

— А? — недоразбра Скаре.

— Уф — промърмори Лепсвик.

Скаре явно се досети какво намеква Хари и лицето му се сгърчи от отвращение:

— О, проклятие…

— Извинете ме, но ще ви помоля да обясните за какво става дума — поиска Хаген.

— Самоубийците понякога изсмукват въздуха от дулото на оръжието, преди да натиснат спусъка. Вакуумът ограничава… — Хари търсеше най-подходящата дума — … разпръскването на течности. Съдейки по огледа на мазето, предполагаме, че убиецът е принудил Рафто да всмукне въздуха от пистолета.

— А Рафто е бил полицай и е знаел отлично защо — поклати глава Лепсвик.

— Но как… — Хаген пребледня като платно… — как, за бога, ще накараш някого да засмуче…

— Като му изредиш по-мъчителни начини да умре и го убедиш, че изстрелът в устата далеч не е най-ужасната смърт — предположи Хари.

Настъпи гробовно мълчание. Хари изчака няколко секунди и продължи:

— Досега не разполагахме с тела на жертвите. Трупът на Рафто също е скрит, но ако близките му не бяха избягвали вилата толкова години, веднага щяха да го намерят. Това ме кара да си мисля, че Рафто не е бил част от първоначалния проект на убиеца.

— Който според теб е психопат? — Във въпроса на началника на криминалната полиция нямаше и следа от сарказъм, само молба Хари да потвърди.

Старши инспекторът кимна.

— Ако Рафто е бил съпътстваща жертва, защо е бил убит?

— Не знаем със сигурност, но най-логичното обяснение за ликвидирането на криминален следовател е, че убиецът е виждал заплаха в негово лице.

Еспен Лепсвик си прочисти гърлото:

— Понякога гаврите с трупа говорят доста за мотивите на убиеца. В случая носът е заменен с морков. Тоест е видимо удължен.

— Подиграва ли ни се този тип? — възнегодува Хаген.

— Да не би да намеква, че Рафто си е пъхал носа там, където не му е работа? — предположи Холм.

— Точно това е! — извика Хаген. — Предупреждава останалите любопитковци да стоят настрана.

Началникът на криминалната полиция наведе глава и погледна изкосо Хари:

— А защо му е зашил устата?

— Изпраща послание: дръжте си езика зад зъбите — без колебание отвърна Скаре.

— Ами да! — въодушеви се Хаген. — Рафто е имал криминални прояви и вероятно с убиеца са били съучастници. Полицаят обаче го е заплашил, че ще го разобличи.

Всички погледнаха Хари, който все още не бе изразил мнението си за споделените хипотези.

— Е? — изръмжа началникът на криминалната полиция.

— Може и да сте прави, но според мен единственото послание, което убиецът изпраща с трупа на Рафто, е „Снежния човек беше тук. Той обича да прави снежни човеци.“ И толкова.

Останалите се спогледаха, но никой не обори предположението на Хари.

— Имаме и друг проблем — продължи старши инспекторът. — Полицейското управление в Берген изпрати съобщение до медиите за труп, намерен на остров Финьой, без данни за самоличността на мъртвия. Изрично ги предупредих да не разпространяват никакви подробности по случая, за да работим още няколко дни, преди Снежния човек да разбере, че сме открили тялото на Рафто. За съжаление надеждите ми Управлението да опази тайната повече от два дни са повече от нереалистични. Навсякъде се намира кой да пропее пред пресата.

— И утре журналистите ще знаят кой е убитият — въздъхна Еспен Лепсвик. — Отлично знам на какво са способни тези типове от „Бергенс Тиденде“ и „Бергенсависен“.

— Подценявате ги — чу се гласът на Катрине Брат зад гърба им. — Не утре: още довечера ще съобщят по новините кой е убитият. Освен името ще огласят и подробности от местопрестъплението и предполагаемата връзка на Снежния човек с убийството.

Всички се обърнаха. Лицето на Катрине още не бе възвърнало нормалния си цвят, но смъртната бледност отпреди няколко часа, когато се качи на катера, за да се върне в Берген, а Хари остана да изчака полицията, все пак бе изчезнала.

— Значи познаваш отлично журналистите в „ТВ2“? — попита Еспен Лепсвик с крива усмивка.

— Не — Катрине седна. — Познавам полицейското управление в Берген.

— Къде се изгуби, Брат? — обърна се към нея Хаген. — От няколко часа никаква те няма.

Катрине погледна Хари, а той ѝ кимна съвсем леко и се изкашля:

— Възложих ѝ няколко задачи.

— Дано да са били важни. Да чуем, Брат.

— Няма нужда да ги обсъждаме в подробности — възрази Хари.

— Просто съм любопитен — избоботи Хаген.

„Проклет армейски възпитаник — помисли си Хари. — Педант, свикнал за всичко да му се докладва. Не можеш ли просто да оставиш момичето на мира? Не виждаш ли, че още се намира в шок? Самият ти пребледня, когато ти показах снимките. Тя се е прибрала вкъщи, за да избяга за малко от ужаса. Е, и? Върна се. Потупай я окуражително по рамото, вместо да подронваш авторитета ѝ пред колегите.“ Докато го упрекваше наум, Хари се мъчеше да улови погледа на Хаген, за да му покаже отношението си.

— Е, Брат? Слушам те.

— Проверих някои неща — Катрине вирна брадичка.

— Какви например?

— Идар Ветлесен е бил студент по медицина по времето, когато са убити Лайла Осен и Они Хетлан, а Рафто е изчезнал.

— И?

— Ветлесен е следвал в Берген.

Всички в К1 млъкнаха.

— Студент по медицина? — отрони началникът на криминалната полиция и впи поглед в Хари.

— Защо не? По-късно Ветлесен е започнал да се занимава с пластична хирургия. Сам казва, че обича да моделира човешки лица.

— Проверих болничните заведения в Берген, където е специализирал и е работил — продължи Катрине. — Не се намират близо до местата, където Снежния човек е похитил двете жени. Но нека не забравяме, че младите лекари често ходят на конференции и заместват лекари в различни болници.

— Да можехме да разпитаме Ветлесен! — ядосваше се Скаре. — Но Крун не позволява!

— Забрави за разпит. Направо ще го арестуваме — отсече Хари.

— На какво основание? — попита Хаген. — Следването в Берген не е престъпление.

— Опитал се е да купува сексуални услуги от деца.

— Имаш ли доказателства? — продължи да упорства Хаген.

— Свидетелските показания на съдържателя на „Леон“. Разполагаме и със снимков материал, на който се вижда как Ветлесен влиза в хотела.

— Колкото и да ми е неприятно да го кажа, познавам собственика на „Леон“ и съм сигурен, че няма да свидетелства. Обвинението няма да издържи в съда и ще освободят Ветлесен след двайсет и четири часа. Гарантирам ви го.

— Знам — отвърна Хари и си погледна часовника. Изчисли наум за колко време ще стигне до Бюгдьой. — Но си струва да го закопчаем. Не е за вярване колко неща споделят арестантите за едно денонощие.

Хари натисна звънеца за втори път. Сякаш отново се върна в детските си години, когато през лятната ваканция всичките му приятели напускаха Опсал и нямаше с кого да си играе. Обикаляше вратите на домовете им и звънеше с очакването все някой да е останал. Но, уви, те бяха или при баба си в Халден, или на вилата в Сун, или на къмпинг в Дания. След като минеше покрай всички врати, Хари знаеше, че му остава още една, последна възможност. Сабото. Хари и Йойстайн не го харесваха, но той винаги се мъкнеше след тях като сянка с надеждата да си променят мнението и да го приемат в компанията. Сабото се присламчваше към тях, а не към другите съседски деца, защото Хари и Йойстайн не бяха сред най-желаните другари. Явно Сабото смяташе, че шансовете му да се добере до тяхната компания са най-големи. Въпросното лято му предостави възможността да се сприятели с Хари. Сабото си стоеше вкъщи през ваканцията, защото родителите му нямаха пари за почивки извън града, а и никой не го викаше да играят.

Зад вратата се чу шум от пантофи. Открехна я майката на Ветлесен. Лицето ѝ грейна. Така засияваше и майката на Сабото, когато видеше Хари на вратата. Тя никога не го канеше да влезе, а викаше сина си и започваше да го хока, задето се бави. После му помагаше да си облече грозната шуба и го избутваше по стълбите, където Сабото „поздравяваше“ Хари със сърдит поглед. Докато двамата слизаха към лавката, Хари усещаше как в душата на момчето кипи сподавена злоба. Но това не го притесняваше. Важното беше, че ще убие някак времето.

— Идар излезе — съобщи госпожа Ветлесен. — Ще влезете ли да го почакате? Каза, че само щял да се поразходи наблизо.

Хари отклони поканата. Питаше се дали старицата ще забележи във вечерната дрезгавина синята лампа на полицейската кола. Беше готов да се обзаложи, че я е пуснал не друг, а малоумникът Скаре.

— Кога излезе? — попита Хари.

— В пет без нещо.

— Оттогава минаха часове. Каза ли ви къде отива?

— Не — поклати глава тя. — Нищо не ми казва. Това на какво прилича според вас? Да държиш в неведение родната си майка!

Хари ѝ благодари за отделеното време и обеща да се върне по-късно. Слезе по пътеката и по стълбите към оградата. Преди да дойдат на Бюгдьой, потърсиха Ветлесен в кабинета му и в „Леон“, но не го откриха. Клубът по кърлинг пък беше затворен. Хари хлопна портата и се приближи до полицейската кола. Стъклото се спусна.

— Изгаси светлините — нареди той на униформения полицай зад волана и се обърна към Скаре на задната седалка: — Не си е вкъщи. Вярвам на майка му. Стойте тук и чакайте. Обадете се на дирекция „Защита на населението“ и им кажете да изпратят описание на външния му вид до всички патрули. Но в никакъв случай по радиостанцията. Разбрано?

На път за вкъщи Хари се свърза с централата на мобилния оператор „Теленур“. Оттам му съобщиха, че Туршилдсен си е тръгнал. Ако желае да подаде молба за локализирането на мобилен телефон на заподозрян, да действа по каналния ред. Хари затвори и усили „Върмилиън“ на „Слипнот“. Парчето обаче не му понесе, затова натисна копчето за изваждане на диска и реши да си пусне албум на Джил Евънс, който случайно намери забутан в жабката. Докато се суетеше с кутията на диска, радиото се включи. Излъчваха новини.

— „Във връзка с така наречения Снежен човек полицията издирва трийсетгодишен лекар, живеещ на Бюгдьой.“

— Мамка му! — изруга Хари и запрати диска на Джил Евънс в предното стъкло.

Из купето се разхвърчаха парчета пластмаса, а остатъкът от диска падна върху пода. Побеснял, Хари настъпи газта и изпревари цистерната в лявото платно. Двайсет минути! Толкова им отне да разберат за Рафто. Остава да връчат по един микрофон на всеки полицейски отдел и да излъчват в ефир от районното управление!

Столовата беше затворена. Хари обаче я намери вътре, седнала на маса за двама души с кутия храна от къщи. Хари се настани срещу нея.

— Благодаря ти, че не разказа на никого как откачих на Финьой — промълви тя.

— Къде беше през цялото време?

— Напуснах хотела и се прибрах в Осло с полета в три. Просто имах нужда да избягам. — Тя заби очи в чашата с чай. — Съжалявам…

— Не се тревожи.

Хари огледа наведената ѝ грациозна шия с вдигнатата на кок коса; нежната ръка върху масата. Вече гледаше на нея по друг начин.

— Когато нещо сломи смелчагите, те го преживяват много трудно.

— Защо?

— Сигурно защото не са свикнали да губят контрол.

Катрине кимна, без да вдига очи от чашата с логото на Полицейския спортен клуб.

— Ти също си маниак на тема контрол, Хари. Никога ли не изтрещяваш?

Чак сега Катрине го погледна. „Навярно силният пламък в ирисите ѝ придава синкав блясък на склерите“, мина му през ума. Посегна да извади кутията с цигари.

— И още питаш! Аз съм от отбора на свикналите да губят контрол. Цял живот тренирам само как се изтрещява. Имам черен колан по откачане.

Тя се усмихна леко.

— След изследвания на мозъчната активност на професионални боксьори учени установили, че те губят съзнание няколко пъти по време на мач. За секунда-две. Но не падат на земята. Сякаш тялото им, свикнало с краткотрайните припадъци, поема контрола над ситуацията и ги държи на крака, докато дойдат в съзнание. — Хари си извади цигара. — Аз също изпаднах в шок при гледката във вилата. Просто моят организъм се е научил с годините, че рано или късно ще си възвърне контрола.

— И какво правиш, за да не излезеш от строя? — Катрине отметна кичур от лицето си.

— Съветвам те да последваш примера на боксьорите. Не се съпротивлявай на удара, движи се в неговата посока. Ако случващото се на работното ти място те разстройва, не го игнорирай. Няма как да избегнеш стресовите ситуации. Затова ги поемай една по една и ги пропускай да минат през теб като през шлюзовете на язовир, не им позволявай да се събират и после да срутят стената на душевното ти равновесие.

Хари лапна цигарата.

— Знам, че всичко това са ти го казвали, докато си била на стаж в полицията. Сега идва най-съществената част от моята „лекция“. Докато изпускаш парата обаче, непременно трябва да си дадеш ясна сметка какво ти струва всичко това; дали те съсипва.

— И какво да направя, ако ме съсипва?

— Намери си друга работа.

Тя го изгледа продължително.

— А ти как постъпи, Хари? Как постъпи, когато си даде сметка, че работата те съсипва?

Хари захапа леко филтъра. Меката суха хартия се отърка о зъбите му. Имаше чувството, че разговаря със своя сестра или дъщеря. Двамата с Катрине сякаш бяха направени от един материал: твърд, неподатлив, тежък, с големи пукнатини.

— Отказах се да си сменям попрището — отвърна той.

— Знаеш ли, Хари… — усмихна се широко, протегна ръка, дръпна цигарата от устата му и се наведе над масата, — понякога ми се струва…

Вратата на столовата се отвори рязко и вътре влетя Холм.

— „ТВ2“ — съобщи той. — По новините излъчиха репортаж със снимките и имената на Рафто и Ветлесен.

И хаосът започна. Беше единайсет вечерта, но късният час не попречи на журналисти и фотографи да напълнят за нула време фоайето на Главното управление. Всички те чакаха ръководителят на разследването Еспен Лепсвик, началникът на Отдела за борба с насилието, началникът на криминалната полиция, началникът на Главното управление или изобщо който и да е да слезе при тях и да обясни какво се случва. Във фоайето се разнасяше възмутен ропот: полицията е длъжна да запознае обществеността с новостите в този крайно сериозен, разтърсващ и увеличаващ многократно вестникарските тиражи случай.

Застанал до парапета в атриума, Хари ги наблюдаваше. Репортерите вече точеха жадно лиги като озверели акули, информираха се един друг, подливаха си вода, помагаха си, блъфираха и дебнеха. Някой чул ли е нещо ново? Тази вечер ще дадат ли пресконференция? Поне импровизирано съобщение до медиите? Ветлесен прибрал ли се е от Тайланд? Наближаваше крайният срок за приключване на броя.

Хари прочете някъде, че английската заемка „deadline“ — краен срок — идва от времето на Американската гражданска война. Тогава поради липса на заграждения, зад които да затворят военнопленниците, войниците ги събирали на едно място и теглели черта. Именно тази черта нарекли „deadline“6, защото застрелвали всеки, дръзнал да я прекрачи. Журналистите във фоайето на Главното управление, жадни за сензации, приличаха много на военнопленниците от Гражданската война: и те не смееха да мръднат от мястото си заради „deadline“, поставен от редакционната колегия.

Хари вървеше към залата за съвещания, когато мобилният му телефон звънна.

— Прослуша ли съобщението, което оставих на гласовата ти поща? — попита Матиас.

— Не ми остана време. Тук е лудница. Става ли да се чуем по-късно?

— Разбира се. Исках да ти кажа нещо важно за Идар, защото разбрах от новините, че полицията го издирва.

Хари веднага премести телефона в другата си ръка:

— Слушам те.

— Днес сутринта Идар ми се обади да ме пита за карнадриоксид. И преди се е случвало да се консултира с мен за лекарства, фармацията винаги му е куцала. Притесних се, защото карнадриоксидът е животоопасен медикамент. Исках да те уведомя.

— Да, добре правиш — Хари изрови парче молив и трамваен билет от джобовете си. — Карна…?

— Карнадриоксид. Съдържа отрова от охлюви и се използва като обезболяващо за пациенти с диагноза рак или ХИВ. Лекарството е многократно по-силно от морфина и ако инжектираната доза не е преценена с точност, карнадриоксидът парализира мускулатурата за секунди. Дихателните органи и сърцето отказват и смъртта настъпва мигновено.

— Добре — Хари записа всичко. — Ветлесен каза ли нещо друго?

— Не. Звучеше ми напрегнат. Благодари ми и побърза да приключи разговора.

— Някакво предположение откъде ти се обади?

— Не, но акустиката ми се стори странна. Определено не се намираше в кабинета си. По резонанса съдя, че ми се обади от църква или от някакво подобно голямо, празно помещение.

— Разбирам какво имаш предвид. Благодаря ти, Матиас, ще се чуем пак, ако се наложи да те питам още нещо.

— Радвам се, че успях да…

Хари затвори и не чу останалото.

В К1 се бе събрал скромният разследващ екип. Всички държаха чаша кафе в ръка, а в машината бълбукаше втора кана с ободрителната напитка. Скаре току-що се бе върнал от Бюгдьой. Майката на Идар Ветлесен отново повторила, че не знае къде е синът ѝ и явно става въпрос за голямо недоразумение.

Катрине се свързала със секретарката му — Боргхил Муен. Тя потвърдила същото.

— Ако се наложи, утре ще ги привикаме на разпит — отсече Хари. — В момента имаме по-спешна задача.

Тримата му колеги не свалиха поглед от него, докато им предаваше съдържанието на разговора си с Матиас. Извади билета и прочете написаното: карнадриоксид.

— Така ли според теб ги убива? — попита Холм. — С парализиращ медикамент?

— Ами да! — възкликна Скаре. — Затова скрива телата. Иначе аутопсията ще покаже наличието на отровата и ще го открием по-лесно.

— Знаем единствено, че Идар Ветлесен е на ръба. Ако той е Снежния човек, изведнъж е решил да наруши традиционната си схема — отбеляза Хари.

— Въпросът е коя е следващата му жертва. Щом се е снабдил с отровата, съвсем скоро ще я използва — съобрази Катрине.

— Взе ли разпечатка от телефонните му разговори, Катрине? — Хари се почеса по брадичката.

— Да. Разпитах Боргхил чии са. Повечето се оказаха на пациенти. Освен това е провел два разговора с адвокат Крун и един с Люн-Хелгесен, за който ти вече спомена, Хари. Един от номерата в списъка е регистриран на издателство „Попер“.

— Не разполагаме с почти нищо — обобщи Хари. — Имаме две възможности: да седим тук, да пием кафе и да се чешем по празните глави, или да се приберем вкъщи и утре да се появим на работа със същите безидейни, но поне отпочинали мозъци.

Останалите го изгледаха изумени.

— Не се шегувам. Тръгвайте си.

Хари предложи на Катрине да я хвърли до квартал „Грюнерльока“, където някога живееха само работници. По нейни указания спря пред една от старите четириетажни жилищни сгради на улица „Сайлдюк“.

— В кой апартамент живееш? — Хари се наведе към предното стъкло и погледна нагоре.

— На третия етаж вляво.

Прозорците тънеха в мрак. Хари не забеляза да има пердета.

— Мъжът ти май не си е вкъщи — отбеляза той. — Или може би си е легнал.

— Сигурно — отвърна тя. — Хари?

Той я погледна въпросително.

— Когато на оперативката казаха, че трябва възможно най-бързо да разберем коя е следващата мишена на Снежния човек, ти разбра ли какво намеквам?

— Горе-долу.

— Убийството на остров Финьой не е ликвидиране на случаен човек, добрал се до важна информация, а старателно планирано престъпление.

— Какво имаш предвид?

— Ако наистина Рафто е надушил следите на убиеца, това също е било част от плана на Снежния човек.

— Катрине…

— Изчакай да довърша. Навремето Рафто е бил най-добрият разследващ полицай в Берген. Не е никак трудно човек да предвиди кому ще възложат разследването в момента, Хари. Затова си получил и онова писмо. Само те съветвам да си малко по-внимателен.

— Да не се опитваш да ме изплашиш?

— Ако изпиташ страх, знаеш какво означава това, нали? — сви рамене тя.

— Не. Какво?

— Че е време да си намериш друга работа — Катрине слезе от колата.

Хари отключи вратата на апартамента си, влезе, събу си ботушите и спря пред прага към всекидневната. Стаята изглеждаше като след бомбардировка. Лунната светлина огряваше нещо бяло върху червената гола стена. Хари пристъпи към нея. Осмица, написана с тебешир. Сигурно дело на гъбаря, но с каква цел? Отбелязва с какъв препарат да намаже стената?

Няколкото часа, оставащи до разсъмване, Хари прекара в ужасни кошмари, които го караха да се мята неспокойно насън. Присъни му се, че навират нещо в устата му и той е принуден да диша през тесния отвор, за да не се задуши. В устата си усеща вкуса на оръжейно масло, метал и барут. Въздухът свършва, създава се вакуум. Изплюва предмета от устата си. Лапнал е не дуло на пистолет, а осмица, съставена от два кръга: долният — по-голям, горният — по-малък. Малко по малко осмицата се сдобива с още един кръг върху горния. Глава. Главата на Силвия Утершен. Тя се опитва да вика, да му разкаже какво се е случило, но напразно. Устата ѝ е зашита. Когато се събуди, Хари едва отвори залепналите си клепачи. Главата го болеше, а устните му имаха вкус на вар и жлъчка.

Шестнайсета глава

На полуостров Бюгдьой беше мразовита утрин. Аста Юханесен пристигна в клуба по кърлинг в осем — както обикновено. Вдовицата, близо седемдесетгодишна, чистеше помещението два пъти седмично. В клуба играеха само неколцина мъже и нямаше душове, тъй че посещенията на Аста Юханесен бяха повече от достатъчни. Тя включи осветлението. По стените висяха трофеи, дипломи, знаменца с латински сентенции и стари черно-бели фотографии на мъже с мустаци, туидени сака и сериозни физиономии. На Аста ѝ се струваха смешни и ѝ напомняха за ловците на лисици в английските сериали за висшето общество. Тя влезе в игралната зала. Температурата в помещението ѝ подсказа, че не са включили термостата за ледената писта. Обикновено така пестяха ток. Аста Юханесен запали луминесцентните лампи и докато те се чудеха да заработят ли, или не, си сложи очилата и погледна термостата за охлаждащите кабели. Очакванията ѝ се потвърдиха. Включи го.

Светлината заблестя върху сивкавата повърхност на леда. През очилата си за четене възрастната жена зърна нещо в другия край на помещението. Свали ги. Постепенно различи фигура. На човек? Поколеба се. Аста Юханесен не се страхуваше от рани или трупове. Боеше се от друго: да не се подхлъзне върху леда, да си счупи шийката на бедрената кост и да лежи безпомощна, докато „ловците на лисици“ я намерят. Престраши се, взе една от метличките за кърлинг до стената, за да се подпира на нея, и със ситни крачки се отправи към фигурата.

Мъртвият лежеше в другия край на пистата с глава в центъра на концентричните кръгове. Синкавата светлина от луминесцентните лампи падаше върху застиналото му в особена гримаса лице. Безжизненият му поглед бе устремен към нещо зад гърба ѝ. Дясната му ръка стискаше конвулсивно празна спринцовка със следи от капки червена течност.

Аста Юханесен веднага си даде ясна сметка, че вече няма какво да се направи, и се върна внимателно по леда, за да се обади в полицията. След като съобщи за трупа, седна да изпие предобедното си кафе.

Чак когато разлисти „Афтенпостен“, разбра чие тяло е открила.

Приклекнал, Хари разглеждаше ботушите на Идар Ветлесен.

— Какво каза съдебният лекар за часа на смъртта? — обърна се той към Бьорн Холм.

Криминалният експерт дойде, облечен в дънково яке с пухкава бяла подплата. Ботушите му от змийска кожа стъпваха безшумно върху изкуствения лед. Аста Юханесен подаде сигнал в полицията преди по-малко от час, а репортерите вече се бяха строили пред залата за кърлинг, отцепена с червени полицейски ленти.

— Било трудно да се определи с точност — отвърна Холм. — Може само да изкаже предположение по въпроса колко бързо спада температурата в тяло, престояло върху лед при положение, че температурата на въздуха в помещението е много по-висока.

— Значи все пак е изказал някакво предположение?

— Смъртта най-вероятно е настъпила между пет и шест вчера следобед.

— Мм. Тоест, преди по новините да съобщят, че го издирваме. Погледна ли бравата?

Холм кимна.

— Секретна брава. Нищо особено. Когато чистачката дошла на работа, било заключено. Виждам, че оглеждаш ботушите му. Сравних отпечатъка. Съвпада със следите от подметки в Сулихьогда.

Хари огледа грайферите.

— Значи според теб това е нашият човек?

— Да.

— Дали Ветлесен е бил левак?

— Не ми се вярва. Нали виждаш, държи спринцовката в дясната си ръка.

— Прав си — кимна Хари. — Но те моля все пак да провериш.

Хари така и не се научи да се радва, когато случаите, по които работи, се разплетат. Докато течеше разследването, разкриването на престъплението беше основната му цел, но постигнеше ли я, му се струваше, че е искал друго, че в хода на работата целта му се е изместила, променил се е и самият той… Приключването на всеки случай го караше да изпитва празнота. Успехът не сладнеше, както очакваше. Залавянето на виновника неизменно пораждаше въпроса „И какво от това?“.

В седем вечерта всички свидетели бяха разпитани, веществените доказателства — обезопасени, пресконференцията — дадена и по коридорите на Отдела за борба с насилието се усещаше празнично настроение. Хаген поръча да донесат торта и бира и свика хората от екипа на Лепсвик и на Хари да се почерпят по повод успешната работа.

Седнал в залата, Хари гледаше чинията с твърде голямото парче торта, която някой бе оставил върху коленете му. Чу речта на Хаген, последвана от смях и ръкопляскане. Докато минаваше покрай него, един от колегите го потупа по гърба. Иначе никой не го закачаше. Около него всички обсъждаха разпалено случилото се:

— Проклетникът се оказа пълен нещастник. Щом е разбрал, че ще го пипнем, го е хванало шубето…

— Преметна ни.

— Нас ли? Да не намекваш, че вие от екипа на Лепсвик…

— Ако го бяхме заловили жив, съдът щеше да го обяви за невменяем и…

— … да се радваме: нямахме нито едно конкретно доказателство, само улики.

Гласът на Еспен Лепсвик се извиси над останалите:

— Колеги, моля за малко тишина! Решихме единодушно да се съберем в бар „Фенрис“ в осем и да се напием. Смятайте го за заповед. Ясно?

Последваха въодушевени възгласи.

Хари остави чинията с тортата и стана. Някой докосна рамото му.

— Проверих — докладва Холм. — Ветлесен е бил десняк.

Чу се съскането на въглеродна киселина от отворена бутилка бира. Подпийнал, Скаре се приближи и прегърна Холм:

— Има приказка, че десняците живеели по-дълго от леваците. Да, ама не важи за Ветлесен. Ха-ха!

Скаре се отдалечи да сподели хрумването си с други колеги, а Холм погледна въпросително Хари.

— Тръгваш ли си?

— Ще се поразходя. Може да се видим във „Фенрис“.

Хари стигна до вратата, но Хаген го хвана за лакътя.

— Изчакай още малко — прошепна той. — Началникът на Главното управление ще слезе да каже няколко думи.

Хари изгледа шефа си. Явно погледът му бе достатъчно красноречив, защото Хаген веднага пусна ръката му като опарен.

— Само ще отскоча до тоалетната — излъга Хари.

Хаген се усмихна и кимна.

Хари си взе якето от кабинета и бавно слезе по стълбите. Излезе от сградата и тръгна надолу към улица „Грьонланслайре“. Из въздуха танцуваха рехави снежинки, на възвишението Екеберг блещукаха светлини, като далечна песен на кит се чуваше воят на сирена. Двама пакистанци, съдържатели на съседни магазини, се караха на висок глас, докато снегът се стелеше върху портокалите по щандовете им. На площад „Грьонлан“ пиян мъж се олюляваше заплашително и пееше моряшка песен. Хари усещаше във въздуха невидимото присъствие на нощните нашественици и се питаше дали е безопасно да се скита по улиците в късния час. Господи, как обожаваше този град!

— Ама ти тук ли си? — изненада се Ели Квале.

Трюгве четеше списание, седнал на кухненската маса.

От радиото се чуваше тих говор. Тя се канеше да го пита защо не е при баща си във всекидневната, но съобрази, че в решението му да поседи при майка си няма нищо странно. Поне теоретически. Ели си наля кафе и се разположи мълчаливо на другия стол. Колко хубав ѝ се стори синът ѝ. Преди раждането му си мислеше, че ще го намира отблъскващ, но сгреши.

— В Норвегия мъжете вече не представляват пречка жените да се развиват в професионален аспект — обясняваше гласът по радиото. — Сега проблемът е друг: фирмите полагат неимоверни усилия, за да спазят залегналия в закона задължителен баланс между мъже и жени в персонала, но се сблъскват с хроничното нежелание на повечето представителки на нежния пол да заемат пост, където има риск да оспорят професионалната им компетентност и да ги подложат на критика, без да имат зад кого да се скрият. Съвременните жени все повече заприличват на хлапета, които принуждават с рев родителите си да им купят от зеления сладолед с шамфъстък, а после не искат да го изядат.

— Изключително неприятна тенденция — обади се събеседникът в студиото. — Крайно време е дамите да поемат отговорност и да покажат малко кураж.

„Да — помисли си Ели. — Крайно време е, наистина.“

— Днес ходих до магазина и там ме заговориха — сподели Трюгве.

— Ами? — Ели усети как сърцето ѝ се качи в гърлото.

— Попитаха ме дали съм ваш син — твой и на татко.

— А, така ли — уж небрежно подхвърли Ели. Зави ѝ се свят. — И ти какво отговори?

— Как какво? — Трюгве вдигна очи от списанието. — Отговорих „да“, разбира се.

— И как изглеждаше този мъж?

— Добре ли си, мамо?

— Защо?

— Виждаш ми се пребледняла.

— Нищо ми няма, слънце. Как изглеждаше мъжът, казваш?

— Не споменах, че е бил мъж, нали?

Трюгве отново се задълбочи в списанието. Ели стана и изключи радиото, където женски глас благодареше на министъра на икономиката и на Арве Стьоп за задълбочения анализ.

Ели се загледа как в мрака няколко снежинки се лутат наляво-надясно, без посока и сякаш неподвластни на гравитацията и на собствената си воля. Просто щяха да се приземят, където ги изпрати случайността. А после щяха да се разтопят и да изчезнат. В това имаше нещо успокоително.

Ели се изкашля.

— Какво има? — попита Трюгве.

— Нищо. Май съм настинала.

Привидно Хари скиташе безцелно из улиците в града. Едва когато се озова пред хотел „Леон“, си даде сметка, че всъщност е вървял натам. Проститутките и наркопласьорите вече дебнеха наоколо. Настъпил бе час-пик. Клиентите предпочитаха да си купят сексуални услуги и дрога преди полунощ.

Хари влезе в хотела. Изплашеното лице на Бьоре Хансен зад рецепцията му показа недвусмислено, че съдържателят го е познал.

— Ама нали имахме уговорка! — възропта пискливо Бьоре с шведския си акцент и избърса потното си чело.

Хари бе забелязал, че лицата на хората, които си изкарват хляба, възползвайки се от чуждото нещастие, неизменно са покрити с лъщяща пот, сякаш се мъчат да покрият липсата на съвест с мазен слой неискрен срам.

— Дай ми ключа за стаята на доктора — нареди Хари. — Не го чакай тази вечер.

Тапети в кафяви и оранжеви шарки, все едно взети от привиденията на наркоман, покриваха три от стените в хотелската стая, а четвъртата, откъм банята, беше боядисана с черно и изпъстрена със сиви пукнатини и петна от опадала мазилка. Двойното легло имаше вдлъбнатина в средата. Покривката върху него беше твърда, явно за да не пропуска вода и семенна течност, предположи Хари. Махна протритата хавлиена кърпа, метната върху стола до долната част на леглото, и седна. Докато слушаше нервното жужене на града, усети как кучетата се завръщат. Започнаха да лаят ожесточено, да дърпат веригите си, да викат: „Само едно малко питие, Хари, и ще те оставим на мира, ще млъкнем и ще се скрием.“ На Хари никак не му беше до смях, но въпреки това се разсмя. Демоните трябва да се предизвикват, а болката — да се превъзмогва. Хари запали цигара. Димът се изви на кълба към хартиения абажур.

С какви ли демони се бе борил Идар Ветлесен? Дали ги бе водил тук, за да си разчисти сметките с тях, или в хотелската стая по-скоро бе намирал покой? Вероятно Хари и колегите му щяха да открият отговора на някои от въпросите си, но не на всички. Както например и досега не бяха установили точно дали лудостта и злобата са две различни неща, или просто ние, хората, възприемаме като лудост деструктивните прояви, които са извън рамките на разбираемото за нас. Проумяваме, да речем, защо определени хора пускат атомна бомба над град с невинни цивилни граждани, но недоумяваме защо някой би накълцал на парчета лондонска проститутка, сееща зараза и морален упадък.

Боже мой, как му се искаше да обърне едно питие! Само едно, колкото да притъпи остротата на болката, да направи изминалото денонощие по-поносимо в мислите си.

На вратата се почука.

— Да! — извика Хари и се стресна от звука на собствения си разгневен глас.

Вратата се отвори. Подаде се тъмнокожа жена. Хари огледа непознатата. Хубаво, волево лице, възкъсо яке, изпод което се подаваха паласките над стегнатите в кръста дънки.

— Докто̀р? — попита тя с ударение върху втората сричка, както говорят французите.

Хари поклати отрицателно глава. Тя го изгледа и си тръгна. След няколко секунди Хари скочи от стола и се втурна след нея. Жената тъкмо бе стигнала до края на коридора.

— Моля ви! — извика той на английски. — Моля ви, върнете се!

Тя спря. Колебаеше се.

Хари ѝ подаде двеста крони.

Жената влезе в стаята, седна на леглото и изслуша въпросите му с изумление. За злодея Доктор. За оргиите. За децата, които карал да му водят. След всеки въпрос тя клатеше глава с недоумение. Накрая попита Хари дали е полицай. Той кимна.

Тя смръщи вежди.

— Защо задава такива въпроси? — попита тя на развален английски. — Къде е Доктор?

— Доктор е убивал хора — поясни Хари.

— Това не може вярно — отсече тя, след като го изгледа недоверчиво.

— Защо?

— Защото Доктор хубав човек. Помага.

Хари я попита как точно им е помагал Доктор. Жената разказа, че всеки вторник и четвъртък идвал в тази стая с лекарската си чанта, преглеждал нея и приятелките ѝ, изпращал ги да дадат урина, вземал им кръвни проби и ги изследвал за всякакви венерически болести. Давал лекарства на страдащите от често срещани заболявания, които се предават по полов път. Ако обаче някоя жена имала страшната болест, съвременната чума, я пращал в болницата. Доктор им помагал за всякакви неразположения. Отказвал да им взема пари. В замяна искал само да не разказват на никого за тайната му практика в хотела, освен на колежките си на улицата. Случвало се жените да водят и болните си деца, но съдържателят не ги пускал.

Докато слушаше смаян и пушеше, Хари се питаше това ли е било изкуплението на Ветлесен; благородно дело в противовес на злото, плод на желанието му да постигне необходимия на всеки душевен баланс? Или постъпката му представляваше просто фон, върху който за пореден път изпъква порочната му природа? Говорело се, че и доктор Менгеле много обичал децата.

Езикът на Хари набъбваше неудържимо в устата му и заплашваше да го задуши, ако скоро не изпие нещо силно.

Жената млъкна. Сгъваше и разгъваше банкнотата.

— Доктор ще се върне ли? — попита тя.

Хари понечи да ѝ отговори, но надебелелият език му попречи. Мобилният телефон звънна и той вдигна.

— Да, моля.

— Хари? Обажда се Уда Паулсен. Помните ли ме?

Името не му говореше нищо, а и гласът звучеше прекалено младежки.

— От „Ен Ар Ко“ — напомни тя. — Поканих ви да участвате в „Шоуто на Бусе“.

Журналистката! Каква хитруша.

— Имате ли желание пак да ни гостувате в петък? Ще ни бъде интересно да ни разкажете за успеха със Снежния човек. Е, той наистина умря, но въпреки това го хванахте. Ще ни обясните какво става в главата на такъв човек, ако изобщо заслужава да се нарече така…

— Не — отвърна Хари.

— Моля?

— Не желая да участвам.

— Предлагам ви да гостувате в „Шоуто на Бусе“ — уточни Уда Паулсен с неподправено недоумение. — По националната телевизия.

— Не, благодаря.

— Изслушайте ме, Хари. Наистина ли за вас не представлява тръпка да…

Хари запрати мобилния си телефон в черната стена. Олющи се парче мазилка.

Стисна глава в шепите си, защото имаше чувството, че ще избухне. Трябва да пие нещо, каквото и да е. Вдигна очи. Жената си бе тръгнала.

Вероятно всичко това нямаше да се случи, ако в бар „Фенрис“ не сервираха алкохол. Ако Джим Бийм, застанал до плота зад бара, не обещаваше на Хари анестезия и амнистия с дрезгавия си пиянски глас: „Хари! Ела да си припомним доброто старо време, когато двамата с теб прогонвахме успешно страшните призраци и нощем спяхме спокойно.“

А може би всъщност беше неизбежно.

Хари не обърна внимание на колегите си в заведението, а и те сякаш не го забелязаха. Когато влезе в бара, издържан в крещящи цветове и с яркочервени плюшени мебели като в корабче за Дания, полицаите вече бяха на градус. Стояха прегърнати за раменете, викаха и пееха със Стиви Уондър, че се обаждат само за да кажат на любимата си „обичам те“, а от устата им лъхаше дъх на алкохол. Приличаха на футболни фенове, чийто любим отбор е спечелил купата. Уондър приключи песента си с уверението, че любовното обяснение идва от най-дълбокото кътче на сърцето му, а барманът постави пред Хари третото му питие. Първото го парализира и той започна да се задушава. „Сигурно така се чувстват отровените от карнадриоксид“, мина му през ума. Второто накара стомаха му да се свие болезнено. Организмът му обаче успя да се съвземе след първоначалния шок и усетил, че е получил онова, за което дълго е умолявал, му се отплати с тихо блаженство. Топлината се разля по цялото му тяло като музика за душата.

— Пиеш ли?

Катрине изникна изневиделица до него.

— Това ми е последното за тази вечер — отвърна Хари.

Езикът на Хари вече не му пречеше да говори. Напротив, стана гъвкав и подвижен. Алкохолът имаше свойството да подобрява артикулацията му. До определен момент хората изобщо не забелязваха, че е пиян. Затова все още имаше работа.

— Не е последното — възрази Катрине. — А първото.

— Това е от сентенциите на „Анонимните алкохолици“.

Хари я погледна. Наситеносини очи, фини ноздри, алени устни. Господи, каква красавица!

— Да не би да имаш проблеми с алкохола, Катрине Брат?

— Баща ми имаше.

— Мм. Затова ли не искаше да посетиш родителите си в Берген?

— Логиката е точно обратната: ако твой близък е болен, отиваш да го видиш.

— Не съм сигурен. Може би си преживяла нещастно детство.

— Така или иначе баща ми закъсня с опитите да съсипе щастието ми. Такава съм си по рождение.

— Каква? Нещастна?

— Да. А ти?

— И аз, разбира се — сви рамене той.

Катрине отпи от прозрачното си питие. Най-вероятно водка. Джинът има лек сивкав оттенък, знаеше от опит Хари.

— И на какво се дължи нещастието ти, Хари?

Думите излязоха от устата му, преди да се е замислил:

— За жалост обичам жена, която отговаря на чувствата ми. Парадоксално, но факт.

— Бедничкият! — разсмя се Катрине. — Да не би по рождение да си бил уравновесен и безгрижен, а някой да ти е отнел душевния покой? Нима още от малък си поел по предначертан път?

Хари се взираше в златистокафявата течност в чашата си.

— Понякога и аз си задавам същите въпроси, но се старая да се разсейвам с други мисли.

— С какви например?

— Други.

— А случва ли се да мислиш за мен?

Някой я бутна и тя залитна към Хари. Мирисът на „Джим Бийм“ се смеси с парфюма ѝ.

— Не — отвърна той и пресуши чашата си.

После се вторачи пред себе си, към огледалната стена зад бутилките, където се виждаше, че Катрине Брат и Хари Хуле седят съвсем близо един до друг. Тя се наведе напред.

— Лъжеш.

Хари се обърна към нея. В погледа ѝ припламна смътна огнена искра като размитите в мъглата светлини от автомобил в насрещното платно. Ноздрите ѝ се разшириха. Дишането ѝ стана тежко. Хари усети аромата на лайм от чашата ѝ с водка.

— Обясни ми подробно какво ти се прави в момента, Хари — прошепна тя с дрезгав глас. — Този път не ме лъжи.

Хари се сети какво му беше казал Еспен Лепсвик за слуховете около интимния живот на Катрине Брат. Глупости, не се сети: през цялото време не му излизаше от ума. Пое си дъх.

— Добре. Аз съм обикновен мъж с обикновени потребности.

Тя отметна назад глава: така някои животни демонстрират подчинение. Хари вдигна чашата:

— Искам да пия.

Един от колегите залитна и блъсна Катрине. Със свободната си ръка Хари я хвана през кръста, за да не падне. По лицето ѝ се изписа болезнена гримаса.

— Извинявай. Стара контузия ли имаш? — попита той.

Тя се хвана за хълбока.

— Тренирам борба. Нищо сериозно. Извини ме.

Катрине започна да си проправя път в тълпата. Мъжете се обръщаха след нея. Тя тръгна към тоалетната и Хари я изгуби от очи. Погледът му случайно падна върху Лепсвик, който смутено извърна глава. Хари не можеше да остане повече тук. С Джим щяха да си намерят по-подходящо място за разговори. Плати и стана. На дъното на чашата бе останала златиста глътка, но Лепсвик и двама колеги го наблюдаваха отдалече. „Нужен е само малко самоконтрол“, помисли си Хари и понечи да тръгне, но краката му залепнаха за пода. Посегна към чашата, долепи я до устните си и жадно изля остатъка от уискито в гърлото си.

Студеният въздух навън охлади приятно парещата му кожа. Идеше му да разцелува този град.

След като се прибра, Хари направи опит да мастурбира в кухненската мивка, но му прилоша и повърна. Погледна календара, закачен на пирон над кухненските долапи. Преди две години Ракел му го бе подарила за Коледа. Над всеки месец от календара грееше по една снимка на тримата: Хари, Ракел и Олег. Точно толкова време прекараха заедно: една година. Ноември: Ракел и Олег му се усмихват на фона на пожълтели есенни листа и бледосиньо небе. Бледосиньо като роклята на Ракел на малките бели цветчета. На първата им среща тя се появи в тази рокля. Хари реши тази нощ да се издигне до това небе в съня си. Отвори шкафа под кухненския плот и събори с ръка празните бутилки от кока-кола. Беше я напъхал най-навътре: непокътнатата бутилка с „Джим Бийм“. Не можеше да поеме риска да се окаже без никакви запаси от спиртни напитки вкъщи дори когато от месеци не бе близвал алкохол, защото много добре знаеше на какво е способен, за да се сдобие с каквото и да е питие, щом го налегне алкохолният глад.

Сякаш за да отложи неизбежното, Хари погали с ръка етикета. После отвори бутилката. Какво количество се смята за достатъчно? Червените следи от отровата във вътрешността на спринцовката, която Ветлесен бе използвал, доказваха, че е била пълна. Отрова с цвета на кошинила. „Обичам те, мила моя Кошинила.“ Хари си пое дъх и надигна бутилката. Усети как тялото му се напряга в очакване на предстоящия шок. И отпи. Жадно, отчаяно, като че ли с нетърпение да приключи възможно по-скоро с това неприятно занимание. След всяка глътка от гърлото му се изтръгваше звук, който напомняше ридание.

Седемнайсета глава

Понеделник. Гюнар Хаген вървеше по коридора с енергични стъпки. От разобличаването на Снежния човек бяха изминали четири дни. Предвид успешното приключване на случая би трябвало тези дни да изминат приятно. И Хаген наистина приемаше непрекъснато поздравления, шефовете се усмихваха, в пресата валяха хвалебствия за работата на полицията, а от чуждестранни медии пристигаха искания за подробно комюнике с информация как е започнало цялото разследване, как е протекло и как е приключило. Но и неприятностите не закъсняха: човекът, запознат с всички подробности по разнищването на случая, изчезна. През последните четири дни никой не бе виждал или говорил с Хари Хуле. Причината беше повече от ясна. Колеги го засекли в бар „Фенрис“. От устата на Хаген не излезе нито дума за проявите на подчинения му старши инспектор, но слуховете стигнаха до началника на криминалната полиция и той повика Хаген в кабинета си още сутринта.

— Гюнар, това не може да продължава.

Хаген се опита да го убеди да не избързва със заключенията.

— Хари невинаги ми съобщава, когато работи извън кабинета си — помъчи се да го защити той. — Въпреки че открихме извършителя, разследващите имат още задачи.

— Гюнар, изтърпяхме достатъчно. Чашата преля — отсече началникът на криминалната полиция.

— Турлайф, Хуле е най-способният ни следовател.

— И най-компрометиращият дейността ни. Нима искаш такъв човек да служи за пример на младите ни попълнения? Хуле е алкохолик. Всички колеги знаят, че се налива във „Фенрис“. От четири дни не се е вясвал на работа. Отнесем ли се снизходително към своеволията му, ще свалим летвата твърде ниско и вредните последствия, резултат от грешката ни, ще се окажат непоправими.

— Но чак да го уволним? Не може ли…

— Да му отправим предупреждение? Не, отдавна си е изчерпил лимита. Законовите положения относно обществени служители, злоупотребяващи с алкохол, са пределно ясни и конкретни.

Именно този разговор отекваше в ушите на Хаген, когато почука отново на вратата и началникът на криминалната полиция му извика да влезе.

— Видели са го.

— Кого?

— Хуле. Ли ми се обади да ми каже, че го видяла да пристига в кабинета си.

— В такъв случай — началникът на криминалната полиция етана — предлагам незабавно да проведем сериозния разговор с него.

Двамата тръгнаха по коридорите на шестия етаж. Полицаите, сякаш надушили предстоящото събитие в колектива, подаваха любопитно глави от открехнатите врати и проследяваха с поглед двамата началници, крачещи рамо до рамо с навъсени, непроницаеми лица. Те спряха пред кабинет 616. Хаген си пое дълбоко дъх.

— Турлайф… — подхвана той, но началникът на криминалната полиция дръпна рязко вратата.

Двамата мъже се стъписаха и не посмяха да прекрачат прага.

— Мили боже — прошепна началникът на криминалната полиция.

Зад бюрото с клюмнала глава, по тениска седеше Хари Хуле. Бе пристегнал ръката си с гумен маркуч, а над него стърчеше забита във вената му спринцовка с прозрачно съдържание. Дори от вратата двамата му началници забелязаха ясните червени следи от многократно убождане с игли по млечнобялата кожа на старши инспектора.

— Какви, по дяволите, ги вършиш, човече? — просъска шефът на криминалната полиция, избута Хаген в кабинета, влезе след него и затръшна вратата зад гърба си.

Хари вдигна отпуснатата си глава и ги изгледа разсеяно. Хаген забеляза, че старши инспекторът държи хронометър. Изведнъж Хари дръпна спринцовката от ръката си, провери останалото съдържание, захвърли я и отбеляза нещо върху листа на бюрото си.

— Т… това всъщност улеснява до голяма степен задачата ни — заекна началникът на криминалната полиция. — Имаме лоши новини.

— Не вие — възрази Хари, — аз имам лоши новини, господа. — Откъсна малко памук от плика пред себе си и го притисна към мястото, където си бе поставил инжекцията. — Няма как Идар Ветлесен да се е самоубил. Вероятно си давате сметка какво означава това?

Гюнар Хаген изпита неуместното желание да прихне. Цялата ситуация му се струваше крайно абсурдна и мозъкът му не можеше да реагира адекватно. По лицето на началника на криминалната полиция се досети, че и той е като попарен от чутото.

Хари погледна часовника си и стана.

— Елате да поговорим в съвещателната зала след един час и ще разберете какво имам предвид — обеща той. — Дотогава се налага да свърша още някои неща.

Старши инспекторът се втурна към вратата под смаяния поглед на двамата началници и излезе в коридора. Стъпките му заглъхнаха.

След час и четири минути Гюнар Хаген, началникът на криминалната полиция и началникът на Главното управление влязоха в притихналата зала К1, която се пръскаше по шевовете. Работещите и в двата екипа — на Лепсвик и на Хуле — слушаха съсредоточено гласа на Хари. Началниците застанаха в дъното на помещението. На екрана видяха прожектирана снимка на трупа на Идар Ветлесен, както го бяха намерили в залата за кърлинг.

— И сами виждате, че Ветлесен държи спринцовка в дясната си ръка — обясняваше Хари. — Съвсем естествено, защото е бил десняк. Озадачиха ме обаче ботушите му. Погледнете.

Следващата снимка показваше ботушите на Ветлесен в едър план.

— Те са единственото веществено доказателство, с което разполагаме. Но и то стига. Защото отпечатъкът от тях съвпада със следите, иззети от снега в Сулихьогда. Погледнете обаче връзките им. — Хуле посочи с показалка. — Вчера направих експеримент с моите ботуши. За да се получи възел като на Ветлесен, трябваше да вържа връзките наобратно. Така бих ги връзвал, ако бях левак. Другият начин да направя същия възел беше да застана пред ботуша, без да съм го обул, тоест така мога да вържа чужди обувки.

Из залата премина тревожен шепот.

— Аз съм десняк — обади се Еспен Лепсвик, — а си връзвам връзките по начина, по който са вързани ботушите на Ветлесен.

— Може би си прав и теорията ми е пълна глупост, но така или иначе разсъжденията ми будят известно… — Хуле сякаш не бързаше да изрече думата, преди да се наслади до насита на вкуса ѝ: — … безпокойство. И човек като мен започва да си задава разни въпроси. Дали тези ботуши наистина са на Идар Ветлесен? Отдалеч личи, че са евтина марка. Вчера се отбих в дома му и майка му ми показа колекцията му от скъпи, лъскави обувки. Помислих си: сигурно и той като всички нас понякога си е позволявал да ги изхлузва, без да развързва връзките… И в резултат от проверката ми твърдя съвсем отговорно… — Хуле внимателно почука с показалката по изображението, — че Идар Ветлесен не си е връзвал връзките по този начин.

Хаген погледна крадешком началника на криминалната полиция, който слушаше намръщен.

— Тогава логично възниква въпросът: ами ако някой му е обул същия чифт ботуши, каквито е носил убиецът в Сулихьогда? Мотивът е повече от ясен: за да си помислим, че Идар Ветлесен е Снежния човек.

— Връзки за обувки и чифт евтини ботуши? — извика пренебрежително старши инспектор от екипа на Лепсвик. — Имаме доказателства, че Ветлесен е бил педофил. Познавал е двете изчезнали жени от Осло и открихме следи от него на местопрестъплението. А ти ни занимаваш с разни спекулации.

Високият полицай наведе късо подстриганата си глава.

— Донякъде си прав. Дойде ред и на неопровержимите факти в подкрепа на теорията ми. По всичко личи, че Идар Ветлесен се е самоубил, инжектирайки във вената си карнадриоксид с помощта на тънка игла. Според доклада от аутопсията стойностите в кръвта на мъртвия са много високи и показват наличието на двайсет милилитра от отровата. Остатъците от червената течност по стените на спринцовката потвърждават това заключение: била е пълна догоре. Както знаете, карнадриоксидът оказва парализиращо действие и дори съвсем малки дози от него водят до летален изход, защото блокират мигновено работата на сърцето и на дихателните органи. По думите на съдебния лекар, ако се инжектира направо в кръвоносен съд, какъвто е случаят при Ветлесен, отровата предизвиква смърт за не повече от три секунди. Ето това вече звучи смущаващо. — Хуле размаха лист, където бе записал някакви цифри с молив. — Направих следния експеримент: купих същата спринцовка с тънка игла и си инжектирах физиологичен разтвор: консистенцията му е същата като на карнадриоксида, защото всички инжекционни разтвори съдържат поне деветдесет и пет процента вода. Записах резултатите. Колкото и силно да натискам буталото на спринцовката, тънката игла не ми позволява да инжектирам двайсет милилитра за по-малко от осем секунди. Следователно…

Старши инспекторът изчака малко, сякаш за да се увери, че изводът от думите му неизбежно ще изплува в главите на колегите му, и продължи:

— Ветлесен е бил мъртъв още преди да инжектира една трета от съдържанието на спринцовката. Накратко, няма как собственоръчно да е вкарал цялата течност в кръвоносната си система. Не и без чужда помощ.

Хаген преглътна. Денят беше на път да надмине и най-кошмарните му очаквания.

След края на срещата Хаген забеляза как началникът на Главното управление прошепна нещо на началника на криминалната полиция. Той пък веднага се наведе към Хаген:

— Хуле да доведе екипа си в кабинета ми. И кажи на Лепсвик и хората му да си държат езика зад зъбите. От полицията не бива да изтича дори думичка за новите ни подозрения. Разбрано?

И още как. Само след пет минути се събраха в просторния, но лишен от уют кабинет на началника.

Катрине Брат влезе последна и затвори вратата. Хари Хуле се бе разположил небрежно на един стол, а изтегнатите му напред крака стигаха чак до бюрото на началника.

— Ще бъда кратък — обеща началникът и прокара ръка по лицето си, сякаш за да изтрие онова, което вижда: разследващ екип, отново върнал се на стартова позиция. — Имаш ли добри новини, Хуле? Поне малко да подсладиш горчивия факт, че по време на мистериозното ти изчезване разтръбихме из пресата новината за смъртта на Снежния човек, разобличен в резултат от неуморните ни усилия.

— Вероятно Идар Ветлесен е узнал нещо важно за убийството на Силвия Утершен и за изчезването на Бирте Бекер и понеже разговаряхме с него, Снежния човек се е изплашил да не се доберем до подробности и е решил да се предпази от риска да го разкрием. Ако предположенията ми отговарят на истината, не сте излъгали журналистите, шефе: Ветлесен наистина е умрял в резултат от неуморните ни усилия.

По бузите на началника избиха трескави петна:

— Под „добри новини“ разбирам нещо много по-различно, Хуле.

— Единствената новина, с която мога да ви зарадвам, е, че положението е критично. Иначе Снежния човек не би си направил труда да инсценира самоубийството на Ветлесен. Така той го уличава в убийствата. Снежния човек се надява да преустановим разследването, мислейки, че сме открили виновника. Накратко: чувства се притиснат до стената. Само тогава хладнокръвни психопати като него допускат грешки. Вероятно поведението му ознаменува и кратка пауза в кървавите му престъпления.

— Това ли прогнозираш, Хуле? — Началникът на криминалната полиция всмука замислено въздух между зъбите си. — Или по-скоро се надяваш да стане така?

— Какво да ви кажа, шефе… — Хари се почеса по коляното през дупката на дънките си. — Вие поискахте добри новини.

Хаген простена отчаяно. Погледна към прозореца. По небето се носеха тъмни облаци. Синоптиците обещаваха сняг.

Филип Бекер погледна Юнас: седнал върху пода във всекидневната, малкият се взираше упорито в телевизионния екран. Откакто Бирте изчезна, момчето прекарваше така всеки следобед. Все едно телевизорът представляваше прозорец към по-хубав свят, където, ако се взира достатъчно внимателно, малкият ще открие майка си.

— Юнас.

Момчето вдигна послушно глава, но в погледа му се четеше безразличие. Забелязвайки ножа в ръката на баща си, лицето му замръзна от ужас.

— Ще ме режеш ли? — попита Юнас.

Физиономията и тънкият му глас замалко да разсмеят Филип Бекер. Светлината от лампата над ниската масичка проблесна в стоманеното острие. Бекер бе купил ножа от железарски магазин в търговски център „Стуру“, след като беше звъннал на Идар Ветлесен.

— Само малко, Юнас. Само малко.

И посегна към момчето.

Осемнайсета глава

В два часа Камила Лосиус се прибираше от тренировка. Както обикновено, отиде да спортува в „Колизеум Парк“. Не защото фитнес уредите там се различават от тези в залата на метри от къщата им в квартал „Твайта“, а защото хората в „Колизеум“ бяха от нейната прослойка: живееха в западната част на Осло. Уговорката да се преместят в „Твайта“ фигурираше в предбрачния договор с Ерик. И Камила трябваше да погледне цялостната картинка.

Тя зави по улицата, където живееха. У съседите светеше. Беше се запознала с тях, но никога не си бяха говорили. Те принадлежаха към прослойката на Ерик. Камила намали. Само тяхната къща имаше електрическа врата на гаража. Ерик много държеше на тези неща. На нея ѝ беше все едно. Натисна дистанционното, вратата се вдигна, тя настъпи съединителя и колата влезе в гаража. Колата на Ерик още я нямаше: той, естествено, беше на работа. Камила взе сака със спортния си екип и чантата с продукти от „ИКА“ от съседната седалка и преди да слезе, по навик се огледа в огледалото за обратно виждане. Приятелките ѝ казваха, че изглежда много добре. „Още нямаш трийсет, а разполагаш с къща, собствен автомобил и вила в покрайнините на Ница“, хвалеха я те. После бързаха да попитат какво е да живееш в източните части на Осло и как родителите ѝ се справят след фалита. Странно защо мозъците им автоматично правеха връзка между двете неща.

В огледалото Камила виждаше, че приятелките ѝ са прави: изглеждаше чудесно. Сякаш мерна някакво движение зад колата. Сигурно гаражната врата, докато се спуска. Слезе от колата и започна да търси ключа за вратата между гаража и всекидневната. Изведнъж обаче се сети, че е оставила мобилния си телефон в поставката за хендсфри в колата.

Камила се обърна и нададе вик.

Мъжът навярно бе стоял зад нея. Тя отстъпи изплашена и вдигна ръка пред устата си. Понечи да се извини с усмивка — не беше сбъркала никъде, просто мъжът изглеждаше съвсем безобиден, — но пистолетът в ръката му я спря. Сочеше право към нея. Заприлича ѝ на играчка.

— Казвам се Филип Бекер — представи се той. — Позвъних на вратата. Никой не ми отвори.

— Какво искате? — попита тя, като се мъчеше да контролира треперенето на гласа си, защото инстинктът за самосъхранение ѝ подсказваше, че не бива да издава страха си. — За какво става дума?

— За кръшкане — усмихна се той.

Хари погледна мълчаливо Хаген, който бе прекъснал оперативката на екипа в кабинета му, за да напомни от името на началника на криминалната полиция колко наложително е „теорията“, че Ветлесен е починал от насилствена смърт, да се пази в пълна тайна. Забрани на разследващите да я споделят дори със своите съпрузи и партньори. Хаген изчака Хари да го погледне и заключи:

— Това беше всичко.

После побърза да излезе.

— Продължавай — обърна се Хари към Бьорн Холм.

Преди влизането на Хаген Холм докладваше какви следи е открил в клуба по кърлинг. Или по-точно: какви следи липсват:

— Тъкмо бяхме започнали огледа и изземването на проби, когато се установи, че се е самоубил. Затова не обезопасихме мястото, а играчите подновиха заниманията си и ако е имало следи, те вече са замърсени. Преди обяд се отбих да огледам залата, но за съжаление няма как да върнем времето назад.

— Мм — кимна Хари. — Катрине?

Тя погледна записките си.

— Според теорията ти Ветлесен и убиецът са се срещнали в клуба по кърлинг. Следователно са имали уговорена среща, най-вероятно по телефона. Затова ми възложи да проверя какви разговори е провел Ветлесен.

— Точно така — отвърна Хари, като едва сподави прозявката си.

Тя прелисти нататък.

— От „Теленур“ ми предоставиха списък с разговорите, които е провел по мобилния и по стационарния телефон в кабинета си. Занесох ги в дома на Боргхил да ги прегледаме заедно.

— В дома ѝ? — изненада се Скаре.

— Ами да. Вече е безработна. Тя ми каза, че през последните два дни в кабинета са идвали само пациенти. Направихме списък с имената им.

Извади го от папката си и го сложи върху масата.

— Както и предполагах, Боргхил познава в подробности контактите на Ветлесен и в личен, и в професионален план. Фактически тя ми помогна да идентифицирам всички лица от списъка с телефонните разговори. Ето още два списъка: единия с имената на хората, с които се е виждал по работа, а другия — с имената на приятелите му. Срещу всяко има фигурира телефонен номер, час и дата на разговора, както и уточнение дали повикването е било входящо, или изходящо за телефона на Ветлесен и каква е била продължителността на разговора.

Тримата ѝ колеги се надвесиха над списъците. Пръстите на Катрине случайно докоснаха ръката на Хари. Той не забеляза признаци на смущение у нея. Вероятно само бе сънувал, че тя му отправя неприлично предложение във „Фенрис“. Обаче се съмняваше да е така: когато беше пиян, Хари не сънуваше. Точно затова пиеше. Ала на сутринта изненадващо се бе събудил с мисъл, родила се някъде между методичното пресушаване на бутилката с уиски и безмилостното събуждане. Мисълта за кошинилата и за пълната спринцовка на Ветлесен. Именно това хрумване го бе спасило от натрапчивото желание да се втурне към „Винмонополе“ на улица „Тересе“, защото ангажира цялото му внимание и Хари отново се потопи в работата си. Клин клин избива.

— Чий е този номер? — попита Хари.

— Кой? — Катрине се наведе над него.

Хари посочи с пръст номер от списъка с личните контакти.

— Защо точно той привлече вниманието ти? — полюбопитства Катрине.

— Защото повикването от този номер е входящо. Най-логично е да предположим, че тъй като убиецът е режисирал самоубийството, именно той е потърсил Ветлесен, а не обратното.

Катрине потърси номера в списъка с имената.

— Ще те разочаровам. Номерът фигурира и в двата списъка. Бил е и пациент на доктора.

— Все отнякъде трябва да започнем. Как се казва? Жена или мъж?

— Определено мъж — усмихна се Катрине.

— Какво намекваш?

— Не просто мъж, а мъжкар. Мачо. Арве Стьоп.

— Арве Стьоп ли каза? — извика Холм. — Онзи Арве Стьоп?

— Искам го начело на списъка с лицата, които ще посетим — отсече Хари.

Съставиха списъка: съдържаше седмина души, като не успяха да идентифицират само един: някой се бе обадил на Идар Ветлесен от уличен телефон в търговски център „Стуру“ в деня на смъртта му.

— Знаем кога са разговаряли — разсъждаваше Хари. — Дали телефонната кабина е снабдена с камера за видеонаблюдение?

— Не ми се вярва — отвърна Скаре. — Но на всички входове към търговския център са монтирани камери. Ще поискам записите от охранителната фирма.

— Провери всички лица половин час преди началото, по време и половин час след края на разговора.

— Трудна работа — въздъхна Скаре.

— Познай кого трябва да помолиш за помощ.

— Беате Льон — отгатна Холм.

— Точно така. Предай ѝ много поздрави.

Холм кимна, а Хари го обзеха угризения. Телефонът на Скаре звънна с мелодията на „There She Goes“ на английската рок банда „Дъ Ла’с“.

— От Отдела за издирване на изчезнали лица — осведоми колегите си Скаре и вдигна.

Те го наблюдаваха, докато разговаряше. Хари се чувстваше виновен, задето от месеци избягваше да се обади на Беате. Не бе я виждал от лятото. Тогава я посети в болницата след раждането. Хари знаеше, че тя не го вини за кончината на Халвуршен по време на служба. И въпреки това му дойде в повече да види детето, което покойният му колега така и не успя да зърне. Беате грешеше: Хари можеше и трябваше да спаси Халвуршен.

Скаре затвори.

— Мъж от квартал „Твайта“ е подал сигнал, че съпругата му е в неизвестност. Камила Лосиус, двайсет и девет годишна, омъжена, без деца. Минали са само няколко часа, но съпругът ѝ се обезпокоил, защото намерил пълна пазарска чанта върху кухненския плот, а продуктите не били сложени в хладилника. Мобилният ѝ телефон бил оставен в колата, а според мъжа ѝ тя непрекъснато го носела със себе си. Съседката пък забелязала как някакъв мъж се промъквал покрай гаража и дебнел. Съпругът на изчезналата не може да прецени дали от дома им липсват тоалетни принадлежности и пътнически чанти. Явно хора като него — с вили в покрайнините на Ница — изобщо не са в състояние да забележат, когато нещо от многобройните им вещи изчезне.

— Мм — кимна Хари. — Какво смятат близките ѝ?

— Че ще се появи. Искаха да съобщят само за всеки случай.

— Добре. Да продължаваме.

Повече никой не коментира новия сигнал за изчезналата жена по време на срещата, но Хари усещаше, че тревогата витае във въздуха като след далечен гръм от облаци, които може би — а може би не — се носят насам. След като разпредели имената от списъка между колегите си, Хари приключи оперативката и екипът се разотиде.

Останал сам, той се приближи до прозореца и погледна надолу към парка. С всеки изминал ден мракът прииждаше все по-рано. Замисли се за майката на Идар Ветлесен. Когато се отби при нея, ѝ разказа, че вечер синът ѝ преглеждал и лекувал безплатно проститутки от Африка. За първи път, откакто се познаваха, старицата свали маската на безразличието си и изпадна в яростен пристъп. „Не е вярно! — изкрещя тя. — Моят син никога не е помагал на негърски курви!“ Навярно понякога лъжата бе за предпочитане. Хари се сети какво бе казал вчера на началника на криминалната полиция: засега Снежния човек е решил да прекрати кръвопролитията.

В тъмнината навън Хари виждаше само бегло фигурата точно под прозореца си. Учителките от детските градини често водеха децата в парка, особено ако има сняг като днес. Сутринта, когато дойде на работа и го забеляза, Хари се постара да си внуши, че големият, сиво-бял снежен човек е дело на децата.

Над офисите на списание „Либерал“ на пристана Акер Брюге се намираха най-скъпите двеста и трийсет квадратни метра частна собственост в Осло, включващи изглед към фиорда, към крепостта „Акершхюс“ и градчето Несудтанген. Площта принадлежеше на Арве Стьоп — собственик и редактор на „Либерал“. Или просто Арве, както пишеше на табелката на вратата му. Хари позвъни. Стълбището беше издържано във функционален и минималистичен стил, но от двете страни на дъбовата врата стояха ръчно изрисувани кашпи. Хари се улови, че пресмята каква ли би била чистата печалба, ако отмъкне една от тях. Най-сетне отвътре се чуха гласове. Единият — тънък и звънлив, другият — дълбок и спокоен. Вратата се отвори. Женският смях огласи коридора. Изпод бялата ѝ кожена шапка — сигурно от изкуствена кожа, предположи Хари, — се разстилаше дълга руса коса.

— Нямам търпение! — извика тя, обърна се и чак тогава забеляза Хари. — Здравейте — поздрави неутрално, но после го позна и възкликна въодушевено: — Ама това сте вие!

— Здравейте.

— Как сте? — попита жената.

По изражението ѝ пролича, че се бе сетила как приключи последният им разговор: в стаята на хотел „Леон“.

— Значи с Уда се познавате? — изненада се Арве Стьоп, застанал в антрето със скръстени ръце.

Беше бос, облечен в тениска с дискретно отпечатана емблема на Луи Вютон и зелен ленен панталон, който би стоял женствено на всеки друг мъж, но не и на Арве Стьоп — висок, с широки рамене като Хари. Кандидат за президентския пост в Америка би убил за лице като неговото: волева брадичка, сини, по момчешки закачливи очи, обрамчени от мимически бръчици, и гъста, прошарена коса.

— Виждали сме се веднъж — отвърна Хари. — Участвах в „Шоуто на Бусе“.

— Трябва да вървя — обяви Уда, изпрати им по една въздушна целувка и се завтече по стълбите.

Стъпките ѝ отекваха гръмко — сякаш бягаше, за да спаси живота си.

— Да си призная, и ние току-що обсъждахме същото токшоу. — Стьоп покани Хари да влезе и стисна ръката му. — Проявленията на желанието ми за телевизионни изяви започват да стават достойни за презрение. Този път дори не попитах на каква тема ще разговаряме в студиото. Веднага се съгласих да участвам. Уда дойде да проучи положението. Е, вие и без това знаете вече как работят те.

— Мен ме поканиха по телефона, не са идвали в дома ми — уточни Хари.

Още усещаше топлината от десницата на Стьоп по дланта си.

— Когато ми се обадихте днес, звучахте много сериозно, Хуле. С какво може да ви помогне един нищо и никакъв журналист като мен?

— Искам да поговорим за вашия личен лекар и съотборник по кърлинг Идар Ветлесен.

— Аха, за него ли! Разбира се. Влезте, моля.

Хари си събу ботушите и последва Стьоп по коридора. Домакинът го покани в стая, две стъпала по-ниска от останалата част на апартамента. И повърхностен поглед бе достатъчен човек да се досети откъде Идар е почерпил вдъхновение за чакалнята си. Лунната светлина блещукаше във фиорда под прозорците му.

— Значи в момента провеждате разследване априори? — попита Стьоп и се отпусна върху най-малката мебел в хола си: стол със съвсем обикновена форма.

— Моля? — Хари се настани на дивана.

— Вземате резултата от събитията като отправна точка и се връщате назад, за да разберете какво всъщност се е случило.

— Това ли означава „априори“?

— На кого му пука? Просто ми харесва как звучи латинският.

— Мм. И какво мислите за отправната ни точка? Вярвате ли, че убиецът е Ветлесен?

— Мен ли питате? — засмя се Стьоп. — Аз не вярвам в нищо. Професията ми го изисква. Започне ли някоя идея да придобива статут на всепризната истина, веднага се намесвам и започвам да търся аргументи за опровергаването ѝ. Нали това е същността на либерализма.

— А в този конкретен случай?

— Ами… Не мога да си представя, че Ветлесен е имал мотив да навреди на изчезналите жени. Лудостта му не излиза извън границите на общоприетото.

— Значи не вярвате във вината му?

— Да опровергаваш твърдението, че земята е кръгла, и да твърдиш, че е плоска, са две различни неща. Сигурно разполагате с доказателства за вината на Ветлесен. Да ви предложа питие? Кафе?

— Няма да откажа чаша кафе.

— Пошегувах се — усмихна се Стьоп. — Имам само вода и вино. А, не, и ябълков сайдер от квартал „Абедиенген“. Непременно ще го опитате, независимо дали искате, или не.

Стьоп се изгуби в кухнята. Хари стана и огледа помещението.

— Жилището ви си го бива, Стьоп — отбеляза той.

— Всъщност се състои от три апартамента — извика редакторът от кухнята. — Единият е бил на преуспял собственик на корабно дружество, който се обесил от скука горе-долу на мястото, където седите в момента. Втория апартамент — кухнята е част от него — купих от брокер на ценни книжа, когото тикнали зад решетките, защото търгувал с вътрешна информация. В затвора станал вярващ. Дарил всичките пари от продажбата на апартамента си на проповедник от мисионерска организация, действаща на територията на страната. Впрочем, и това негово дело може да се разглежда като вътрешна сделка, ако ме разбирате. Освен това наскоро ми казаха, че се чувствал много по-щастлив от преди. Какво лошо?

Стьоп се върна в стаята с две чаши с бледожълто съдържание. Подаде едната на Хари.

— Третият апартамент беше собственост на водопроводчик от квартал „Йостеншо“. Когато започнали да проектират пристана Акер Брюге, решил, че иска да живее тук. Вероятно от малък е мечтал да се изкачи по социалната стълбица и да се причисли към богатите и изисканите. След десет години неуморен труд и укриване на доходи, придобити, като непрекъснато дерял кожите на клиентите си и правел големи икономии, наистина си купил жилището, но не му останали пари за носачи. Затова събрал неколцина приятели и се заели да пренасят. Водопроводчикът имал четиристотинкилограмов сейф: вероятно там трупал необложените си с данъци пари. Заедно с приятелите си успял да качи сейфа до площадката пред апартамента си. До заветната цел им оставали едва осемнайсет стъпала, ала ненадейно сейфът се хлъзнал, затиснал водопроводчика, счупил му гърба и го оставил парализиран за цял живот. Днес клетникът живее в дом за инвалиди с изглед към езерото в Йостеншо — там, откъдето е произлязъл. — Стьоп застана до прозореца, отпи от чашата си и се загледа замислено във фиорда. — Е, не е море, но поне човекът има изглед.

— Мм. Интересуват ме отношенията ви с Идар Ветлесен.

Стьоп се завъртя на пети с ловко театрално движение на двайсетгодишен.

— Отношения? Доста силно казано. Ветлесен беше личният ми лекар. От време на време играехме заедно кърлинг. По-точно: аз и останалите на пистата играехме, а заниманията на Ветлесен могат в най-добрия случай да се нарекат бутане на камъни и почистване на леда. — Стьоп махна пренебрежително с ръка. — Да, да. Знам, че е мъртъв, но такава е истината.

Хари остави чашата си върху масата, без да отпие.

— На какви теми разговаряхте?

— Предимно за тялото ми.

— Нима?

— За бога, към него се обръщах при здравословни проблеми.

— И сте искали да нанесете някакви корекция на тялото си?

— Не — Арве Стьоп се разсмя искрено. — Никога не съм изпитвал такава потребност. Знам, че Идар извършваше пластични операции, липосукции и всякакви подобни абсурдни интервенции, но лично аз предпочитам да взема превантивни мерки, вместо да прибягвам до поправки, след като пораженията са налице. Спортувам, старши инспекторе. Хареса ли ви ябълковият сайдер?

— Вътре има алкохол.

— Ами? — удиви се Стьоп и огледа внимателно чашата си. — Никога не би ми хрумнало.

— За кои части от тялото си разговаряхте с Ветлесен?

— За лакътя ми. Имам лакът на тенисист, който ме мъчи, докато играя кърлинг. Той ми предписа болкоуспокояващи. Каза да ги пия преди тренировка, защото предотвратявали възпаления. Идиот. Послушах го и знаете ли какво ставаше всеки път? Претоварвах мускулите си. Вече не се налага да предупреждавам потенциални пациенти на Ветлесен да не се преглеждат при него, защото той е мъртъв, но държа да отбележа, че човек не бива да пие хапчета против болка. Болката е нещо полезно. Без нея не бихме оцелели. Трябва да сме ѝ благодарни, а не да я потискаме.

— Нима?

Стьоп потупа с показалец по стъклото на прозореца, достатъчно дебело да не пропуска никакви шумове отвън.

— Ако питате мен, изгледът към океана е нещо незаменимо. Вие как мислите, Хуле?

— От моето жилище не се открива никакъв изглед.

— Така ли? А трябва. Погледът отвисоко осигурява по-добра видимост.

— Като отворихте дума за обзор, „Теленур“ ни предостави списък с телефонните разговори на Ветлесен от последните няколко дни. За какво разговаряхте с него в деня преди смъртта му?

Стьоп прикова въпросително поглед в Хари, отметна глава назад и пресуши чашата с ябълковия сайдер. После си пое дъх — дълбоко, със задоволство.

— Вече съм забравил за какво сме си говорили с него. Вероятно за нещо, свързано с лакти.

Веднъж Сабото бе обяснил на Хари, че покерджиите, които разчитат на интуицията си, за да разпознаят нечий блъф, със сигурност губят. Да, лъжата има външни проявления у всеки човек, но никога няма да успееш да разобличиш опитния блъфьор, ако не се научиш съвсем рационално и системно да проучваш как се отразява лъжата върху лицето на всеки твой съперник. Хари беше склонен да приеме теорията на Сабото. В момента той знаеше, че Стьоп лъже, но не съдеше нито по изражението, нито по гласа, нито по езика на тялото му.

— Къде бяхте между четири и осем часа в деня, когато Ветлесен почина? — попита Хари.

— Я чакайте малко! — Стьоп повдигна вежда. — Да не би в този случай да има нещо, което аз или читателите ми бихме искали да узнаем?

— Къде бяхте?

— От думите ви разбирам, че не сте хванали Снежния човек. Така ли е?

— Ще ви помоля да оставите на мен да задавам въпросите, Стьоп.

— Тогава бях заедно с…

Арве млъкна. Внезапно на лицето му грейна широка усмивка:

— Я чакайте малко. Да не би да намеквате, че имам нещо общо със смъртта на Ветлесен? Да ви отговоря означава да приема за вярно съждението, съдържащо се във въпроса ви, и косвено да потвърдя съмненията ви.

— Не е проблем да запиша, че отказвате да отговорите на въпроса, Стьоп.

Редакторът вдигна чашата като за наздравица.

— Отличен ход, Хуле. Ние, журналистите, го използваме ежедневно. Неслучайно ни наричат „преса“. Защото оказваме сериозен натиск. Но не забравяйте, че не съм отказал да ви отговоря, Хуле. Просто предпочитам да не е сега. Трябва да помисля по въпроса.

Стьоп отново се приближи до прозореца и кимна сякаш на себе си.

— Не отказвам, просто имам нужда да обмисля дали и какво да ви отговоря. Докато взема решение, ще се наложи да изчакате.

— За никъде не бързам.

Стьоп се обърна.

— Нямам никакво желание да ви губя времето, Хуле, но както неведнъж съм заявявал в публичното пространство, единственият капитал и предпоставка за успеха на „Либерал“ е високият ми професионален морал. Надявам се, разбирате, че в качеството си на журналист съм длъжен да се възползвам от създалата се ситуация.

— И как собствено?

— Много просто: току-що се сдобих с бомбастична новина. Доколкото разбирам, още нито един вестник не е надушил, че около смъртта на Ветлесен има неизяснени факти. Ако ви дам отговор, който да ме извади от кръга на заподозрените, ще изиграя най-силния си коз и няма да имам възможност да ви поискам допълнителна информация по случая, преди да ви отговоря. Прав ли съм, Хуле?

Хари вече се досети накъде върви разговорът. Този проклетник Стьоп се оказа много по-умен, отколкото очакваше.

— В момента нямате нужда от допълнителни сведения — отвърна старши инспекторът. — Единствено трябва да знаете, че съзнателното възпрепятстване на полицейско разследване е подсъдимо.

— Туш! — засмя се Стьоп, видимо въодушевен. — Аз обаче съм журналист и либерал и съм длъжен да се съобразявам с някои принципни положения. Всичко се свежда до въпроса дали аз — кучето-пазач на свободното слово, врагът на системата — трябва безусловно да следвам заповедите на властелините.

Стьоп избълва последните думи, без да крие иронията си.

— И при какви условия бихте ми дали отговор? — поинтересува се Хари.

— Да не предоставите информацията, която поискам, на никоя друга медия.

— Мога да ви го обещая, ако се задължите да не издавате тази информация на никого.

— Ето че отново се върнахме на стартова позиция в преговорите. Жалко, много жалко. — Стьоп пъхна ръце в джобовете на ленения си панталон. — Но вие вече ми дадохте достатъчно материал за статия по темата дали полицията е заловила истинския Снежен човек.

— Предупреждавам ви да внимавате.

— Благодаря, вече го направихте — въздъхна Стьоп. — Помислете добре с кого си имате работа, Хуле. В събота ще отбележим двайсет и петия рожден ден на „Либерал“ с пищно тържество в хотел „Радисън“. Ще присъстват шестстотин отбрани гости. Не е никак лошо за списание, което вече четвърт век изпробва колко разтегливи са границите на свободата на печата и ежедневно плува в мътните и опасни води на норвежкото законодателство. За двайсет и пет години никога не ни се е случвало да загубим дело в съда. Ще поговоря с адвоката си, Юхан Крун. Вероятно го познавате, Хуле?

Хари кимна с мрачно изражение. Стьоп му сигнализира с дискретно движение на ръката към вратата, че посещението е приключило.

— Обещавам да ви помогна според силите си — обеща той, когато се сбогуваха в антрето. — Ако вие помогнете на мен и на списанието ми.

— Отлично знаете, че няма как да сключим такава сделка.

— Нямате представа колко сделки сме сключвали досега, Хуле — усмихна се Стьоп и отвори вратата. — Бедна ви е фантазията. Очаквам да се видим в най-скоро време.

— Не очаквах да те видя толкова скоро — отбеляза Хари, след като отвори вратата.

Ракел изкачи последните три стъпала.

— Напротив, очаквал си — усмихна се тя и се сгуши в прегръдките му.

После го избута в преддверието, ритна вратата с ток, хвана главата му с две ръце и впи страстно устни в неговите.

— Мразя те — просъска тя, докато разкопчаваше колана му. — Знаеш, че това е последното, от което се нуждая в момента.

— Ами, върви си — отвърна Хари и ѝ помогна да си съблече палтото и блузата.

Панталонът ѝ имаше цип отстрани. Хари го свали и плъзна ръка над талията ѝ, над гладките, хладни копринени бикини. В преддверието се чуваше само ускореното им дишане. Леко изтрака само токчето на Ракел, когато тя отмести крак, за да улесни достъпа на Хари.

След това, докато пушеха в леглото, Ракел го обвини, че пласира дрога.

— Нали така зарибяват? — попита тя. — Първите дози дават безплатно, докато се пристрастиш.

— И после се налага да си плащаш, да — кимна Хари и издуха едно голямо и едно малко кръгче дим към тавана.

— И то скъпо — отбеляза тя.

— Тук си само заради секса, нали? Искам просто да съм наясно.

— Много си отслабнал, Хари. — Ракел го погали по гърдите.

Той не отговори. Чакаше.

— С Матиас нещата не вървят — призна тя. — По-точно: той не се оплаква. Доволен е от интимните ни отношения. Аз обаче не съм.

— Къде е проблемът?

— И аз бих искала да знам. Гледам го и си мисля: това е мъж-мечта. Опитвам се да си внуша, че ме възбужда, и почти му се нахвърлям от желание да го пожелая, разбираш ли? Би било чудесно, ако той ме привличаше, би било най-правилното. Но не се получава…

— Мм. Малко ми е трудно да си го представя, но те слушам внимателно.

Тя подръпна закачливо ухото му.

— Това, че постоянно разпалвахме взаимно страстите си, не беше гаранция за качеството на връзката ни, Хари.

Той гледаше как малкото кръгче дим се долепя до голямото и двете образуват осмица. „Напротив“, помисли си в отговор на Ракел.

— Започнах да си търся обяснения — продължи тя. — Например, пред себе си се оправдавам с една дребна телесна особеност на Матиас.

— Каква?

— Нищо интересно, но той се притеснява от нея.

— Кажи ми, де.

— Не, не. Не става дума за сериозен недъг. В началото дори стеснителността му ми се струваше очарователна. После обаче започна да ме дразни. Имам чувството, че се опитвам да превърна това дребно несъвършенство в оправдание за… за… — тя млъкна.

— За идването ти тук — довърши Хари.

Притисна го в обятията си и стана.

— Няма да идвам повече — промълви тя и си тръгна.

Наближаваше полунощ. Ракел вървеше по улицата. Ситни дъждовни капки се сипеха върху асфалта и искряха под уличните фенери. Стигна до колата — беше паркирала на съседната улица. Качи се и понечи да запали, но забеляза, че под чистачките е мушната бележка, написана на ръка. Открехна вратата, протегна се и я издърпа. Буквите почти се бяха размили под дъжда, но Ракел успя да прочете:

Изтръпна. Огледа се. Нямаше никого. Само паркирани автомобили. Дали и под техните чистачки бяха оставени бележки? Ракел не видя жива душа. Сигурно е случайно. Кой би могъл да знае, че това е нейната кола? Свали прозореца на няколко сантиметра и хвърли бележката през процепа. Запали и потегли. Малко по-нататък изведнъж я обзе усещането, че някой я гледа от задната седалка. Надзърна в огледалото и видя лице. Не беше Олег, а друго, непознато момче. Натисна спирачките. Гумите изсвириха по мокрия асфалт. Отзад се разнесе сърдитият вой на клаксон. Три пъти. Задъхана от ужас, Ракел погледна в огледалото. Оказа се, че бе видяла лицето на младежа в колата зад нея. В момента той изглеждаше не по-малко изплашен от Ракел. Разтреперана, тя пак включи колата на скорост.

Ели Квале стоеше в преддверието като закована с телефонната слушалка в ръка. Не си внушаваше. Не и този път.

Чак когато Андреас повтори името ѝ, тя дойде на себе си.

— Кой беше? — попита той.

— Никой. Грешка.

Легнаха си. Искаше ѝ се да се сгуши в него, но не можеше. Съвестта ѝ не го позволяваше. Чувстваше се омърсена.

„Ще умрем — бе казал гласът по телефона. — Ще умрем, курво.“

Деветнайсета глава

Сутринта разследващият екип се събра на оперативка. Изключиха шестима от седмината, разговаряли с Идар Ветлесен непосредствено преди смъртта му. Остана само един.

— Арве Стьоп? — възкликнаха Бьорн Холм и Магнюс Скаре в един глас.

Катрине Брат не реагира.

— Свързах се с адвокат Крун по телефона — обясни Хари. — Заяви категорично, че клиентът му няма да отговаря на въпроса дали има алиби. И на никакви други въпроси. Можем да арестуваме Стьоп, но той е в правото си да не ни дава обяснение. Ако го задържим, единственото, което ще постигнем, е да разгласим, че Снежния човек още е на свобода. Въпросът е дали Стьоп казва истината, или разиграва спектакъл.

— Медийна звезда — убиец? — намръщи се Скаре. — Къде се е чуло и видяло подобно нещо?

— О Джей Симпсън7, Робърт Блейк от сериала „Барета“8, Фил Спектър9, бащата на Марвин Гей10 — изреди Холм.

— Кой, по дяволите, е Фил Спектър?

— Я оставете тази тема. По-добре най-спонтанно ми кажете какво мислите по въпроса — предложи Хари. — Холм, дали Стьоп крие нещо?

Бьорн потърка бакенбардите си с форма на котлети.

— Струва ми се подозрително, че отказва да отговори на толкова конкретен въпрос като „къде бяхте по времето, когато е бил убит Ветлесен“.

— Брат?

— Според мен на Стьоп му е забавно да влезе в ролята ма заподозрян. Колкото до списанието му, то само затвърждава имиджа му на аутсайдер, един вид съвременен мъченик, който плува срещу течението.

— Съгласен съм — кимна Холм. — Ще се присъединя към мнението на Брат. Ако беше виновен, Стьоп никога не би рискувал. Просто иска да е в центъра на събитията.

— Скаре?

— Блъфира. Прави се на интересен. Някой от вас разбра ли онези врели-некипели за пресата и принципите?

Никой от тримата му колеги не отговори.

— Добре тогава. Да предположим, че сте прави и Стьоп казва истината — продължи Хари. — Трябва възможно най-скоро да разберем къде е бил и да го изключим от кръга на заподозрените, за да продължим нататък. Кой би могъл да му осигури алиби за часа на убийството?

— Вероятно никой — отвърна Катрине. — Говорих по телефона с моя позната, журналистка в „Либерал“. По думите ѝ Стьоп нямал личен живот извън списанието. По-голямата част от времето си прекарвал в усамотение в апартамента си на Акер Брюге. Посещавали го единствено жени.

Хари погледна Катрине. Напомняше му на свръхамбициозна студентка, която винаги чете новия материал предварително, за да е подготвена за лекцията.

— Няколко едновременно ли? — попита Скаре.

— Според моята позната Стьоп е, цитирам, „прочут с похожденията си сред нежния пол“. След като пресякла опитите му да я ухажва, той ѝ намекнал да смени попрището, защото не е на ниво.

— Какъв гадняр! — изсумтя Скаре.

— И моята позната мисли така. Но реално погледнато, наистина не я бива за журналист.

Холм и Хари се разсмяха.

— Попитай тази твоя приятелка дали знае имената на негови любовници — поръча Хари и стана. — А после се обади на нейни колеги от редакцията и им задай същия въпрос. Искам Стьоп да усети как му дишаме във врата. Хайде, на работа!

— А ти? — попита Катрине.

— Какво аз?

— Смяташ ли, че Стьоп блъфира?

— Според мен не казва цялата истина — усмихна се Хари.

Тримата полицаи го изгледаха въпросително.

— Стьоп заяви, че не си спомнял какво е обсъждал с Ветлесен при последния им разговор по телефона.

— И?

— Ако разбереш, че човекът, с когото си говорил предния ден, се е самоубил и е сериен престъпник, издирван от полицията, няма ли да си напрегнеш мозъка, та да се сетиш за какво сте говорили последно; няма ли да си повториш наум всяка негова дума, блъскайки си главата над въпроса дали нещо ти е подсказвало за наближаващия му край?

Катрине кимна.

— Учудва ме и друго — продължи Хари. — Снежния човек се свърза с мен, за да ме предизвика да го намеря. Изпълнявам желанието му и тръгвам по следите му, а той изведнъж прави отчаян опит да натопи Ветлесен. Защо?

— Вероятно такъв е бил планът му от самото начало — предположи Катрине. — Искал е, например, да отмъсти на Ветлесен за стара вражда помежду им и умишлено те е водил към него.

— Или пък целта му е била да те победи — намеси се Холм. — Да ти подлее вода и да гледа как се подхлъзваш. А после да се наслаждава отстрани на триумфа си.

— О, я стига! — изсумтя пренебрежително Скаре. — Говорите, все едно всички действия на Снежния човек са продиктувани от желанието да засегне лично Хари Хуле.

Останалите го изгледаха мълчаливо.

— Така ли е наистина? — смръщи вежди Скаре.

Хари взе якето си от закачалката.

— Катрине, отиди пак при Боргхил и поискай медицинските картони на пациентите. Кажи, че имаме право да ги разгледаме. Ако стане проблем, аз ще обера негативите. Проучи внимателно картона на Арве Стьоп. Има ли друго, защото тръгвам?

— Жената от квартал „Твайта“, Камила Лосиус, още е в неизвестност — осведоми го Бьорн Холм.

— Заеми се, Холм.

— А ти къде отиваш? — попита Скаре.

— Да уча покер — усмихна се дяволито Хари.

Заставайки пред апартамента на Сабото на седмия етаж в единствения жилищен блок на площад „Фрогнер“, Хари сякаш се върна в детските си години, когато през ваканцията всичките му приятели напускаха Опсал и Сабото оставаше последната му възможност да се отърве от скуката. Сабото — или Асбьорн Тресков, както беше кръщелното му име — отвори и изгледа сърдито Хари. И сега, и тогава Хари идваше при него само като е изчерпил всички други възможности.

Влязоха в жилище с площ трийсет квадратни метра. С малко снизхождение би могло да мине за малък апартамент с трапезария, съчетана с кухня, а при по-безжалостна равносметка представляваше боксониера с кухня. Вътре се носеше умопомрачителна смрад от бактерии, вегетиращи върху потни крака. Сабото бе наследил обилното потене от баща си. Той му бе завещал и прозвището, което му лепнаха, защото непрекъснато ходеше с дървени обувки, убеден, че дървото абсорбира неприятната миризма.

Вонящите крака на Сабото-младши имаха и положителен ефект: смрадта им доминираше над миризмата от натрупаните в мивката мръсни чинии, от препълнените пепелници и пропитите с пот тениски, проснати да се сушат по облегалките на столовете. Хари беше склонен да вярва на слуховете, че Сабото бил стигнал до полуфинал на Световното първенство по покер в Лас Вегас само защото миризмата на краката му подлудявала съперниците му.

— Забравихме се — отбеляза Сабото.

— Да. Радвам се, че ми отдели време.

Сабото се засмя, все едно Хари му бе разказал виц. Хари нямаше желание да удължава престоя си в апартамента, затова мина направо на въпроса:

— Защо е достатъчно да разобличаваш лъжците, за да си добър комарджия?

Явно и Сабото не възразяваше да прескочат редовните безсмислени реплики:

— Повечето хора си мислят, че покерът е игра, подчинена на статистиката, на изчисляването на шансове и вероятности. Ако обаче играеш на високо ниво, всички играчи знаят шансовете наизуст. Статистиката не помага. Онова, което отличава най-добрите, е способността да разгадават емоциите на противниците си. Учил съм се от „Гемблърс Чанъл“. Хващах го със сателитна антена. Записвах предаванията на касета и после разучавах внимателно блъфьорите. Пусках записа на забавен каданс и обръщах внимание и на най-дребните детайли върху физиономиите им, какво казват, какво правят, кое се повтаря. След дълги наблюдения стигнах до извода, че всеки играч си има особен жест, който прави машинално, когато блъфира. Един се почесва по дясната ноздра, друг прокарва пръст по обратната страна на картите. После тръгнах по турнири, убеден в победата. За мое съжаление моите жестове се оказаха още по-издайнически.

Горчивият смях на Сабото прозвуча като хълцане. Едрото му, безформено тяло се разтресе.

— Значи ако разпитам заподозрян пред теб, ще можеш да прецениш дали лъже?

— Не е толкова просто — поклати глава Сабото. — Първо, трябва да го гледам на запис. Второ, необходимо е да знам какви карти държи. Така, като върна записа назад, ще анализирам как се държи, когато лъже. Един вид да настроя моя детектор на лъжата. Нали знаеш как определят скалата на тези устройства? В самото начало молят изследваното лице да каже някаква истина, например го питат дали се казва еди-как си. После — да каже очевидна неистина. Така си осигуряват база за сравнение, въз основа на която да отчетат резултатите от детектора.

— Очевидна истина — промърмори Хари. — И очевидна лъжа. На видеозапис.

— Както ти казах и по телефона, не гарантирам нищо.

Хари откри Беате Льон в „House of Pain“, където тя прекарваше почти цял ден, докато работеше в Отдела за борба с грабежите. „House of Pain“ представляваше кабинет без прозорци, претъпкан с апарати за заснемане, преглеждане и обработване на записи от обири, за уголемяване на кадри и установяване самоличността на хора от зърнести снимки и от неясни записи на телефонен секретар. В момента обаче Беате работеше към Отдела за експертно-криминална дейност и беше в отпуск по майчинство.

Апаратите бръмчаха, а иначе прозрачнобледите бузи на Беате бяха пламнали заради сухия, нагорещен въздух в стаята.

— Здравей — Хари влезе и пусна желязната врата след себе си.

Дребничката млада жена стана и двамата се прегърнаха леко смутени.

— Отслабнал си — отбеляза тя.

Хари само сви рамене.

— Как върви… животът? — попита той.

— Грегер спи спокойно, храни се нормално и почти не плаче — усмихна се тя. — В момента той е целият ми живот.

Хари се почувства задължен да спомене Халвуршен с добра дума, за да покаже, че не го е забравил, но не му хрумваше нищо подходящо. Беате сякаш разбра и за да го улесни, се поинтересува на свой ред как е.

— Добре — Хари седна на един стол. — Горе-долу. Много зле. Зависи за кога точно питаш.

— Как се чувстваш днес, например?

Тя се обърна към телевизионния екран, натисна някакво копче и хората започнаха да вървят назад към вход с надпис „Търговски център «Стуру»“.

— Мъчи ме ужасна параноя — оплака се Хари. — Непрекъснато имам чувството, че преследвам човек, който ме манипулира, както си иска, преобръща всичко наопаки и винаги успява да ме накара да действам, както той намери за добре. Познато ли ти е?

— И още как. Аз го наричам Грегер.

Тя стопира записа.

— Искаш ли да видиш какво открих?

Хари приближи стола си до нейния. За никого не беше тайна каква уникална способност има Беате. Нейният изключително силно развит и чувствителен fusiform gyrus — частта от мозъка, която складира информация за човешките лица и ги разпознава — я превръщаше в жива картотека за престъпници.

— Прегледах снимките на въвлечените в случая: съпрузи, деца, свидетели и така нататък, а лицата на старите ни познайници са ми ясни до болка. — Беате започна да превърта напред записа кадър по кадър. — Ето тук — стопира го.

Трептящото изображение на екрана представляваше едрозърнест, твърде неясен черно-бял кадър.

— Къде? — попита Хари.

В присъствието на Беате Льон беше свикнал да задава глупави въпроси за човешки лица.

— Ето тук. Същият е като на тази снимка — тя посочи една от снимките в папката върху бюрото. — Да не би това да е твоят човек, Хари?

Старши инспекторът се вторачи слисан в снимката. После кимна и вдигна слушалката. Катрине Брат вдигна след две секунди.

— Обличай се. Ще те чакам в гаража. Имаме работа.

Хари предпочете да мине по обиколен път, но да избегне светофарите по натоварените кръстовища.

— Напълно сигурна ли е, че е той? — попита Катрине. — Записите от охранителните камери не са особено…

— Повярвай ми, сигурна е — прекъсна я Хари. — Беате Льон не греши. Свържи се с „Телефонни услуги“ и поискай домашния му номер.

— Запаметих го на мобилния си — отвърна Катрине и извади телефона си.

— Запаметила си го? — изненадано я стрелна с поглед Хари. — Така ли процедираш при всяко разследване?

— Да. Слагам номерата на свързаните с разследването в отделна група и я изтривам, когато приключим случая. Непременно опитай. Чувството, когато натискаш бутона „изтрий“, е направо несравнимо. Така буквално усещаш как слагаш точка.

Хари спря пред жълтата къща в квартал „Хоф“, потънала в мрак.

— Филип Бекер — промърмори Катрине. — Кой би предположил?

— Не забравяй, че искаме само да поговорим с него. Не е изключено да се е свързал с Ветлесен по здравословни причини.

— От уличен телефон в търговски център „Стуру“?

Хари забеляза колко бързо тупти вената под тънката кожа на шията ѝ. После отмести поглед към прозореца на всекидневната.

— Да слизаме — подкани я той.

Понечи да отвори вратата, но мобилният му телефон звънна.

— Да?

Гласът в другия край на линията звучеше разтревожен, но докладва с кратки, сбити изречения. Хари прекъсна потока на речта му с две „мм“, едно изненадано „какво?“ и „кога?“.

После гласът от слушалката млъкна.

— Обади се в оперативната дежурна част. Искам да изпратят тук двете най-близки полицейски коли. Да не пускат сирени и да спрат в двата края на квартала. Какво? Защото в къщата има дете и не бива да притесняваме излишно Бекер. Ясно?

Явно да.

— Холм — обясни Хари на Катрине, след като приключи разговора, отвори жабката, разрови съдържанието ѝ и извади чифт белезници. — Хората му намерили отпечатъци по колата в гаража на Лосиус. Сравнили ги с иззетите от нас пръстови отпечатъци на хора, въвлечени в случая.

Хари извади ключа от стартера, наведе се и издърпа метална кутия изпод седалката. Отключи я и взе отвътре черен „Смит & Уесън“ с къса цев.

— Един от отпечатъците върху предния калник съвпада.

Устните на Катрине оформиха безмълвно „охо“ и тя погледна въпросително към жълтата къща.

— Да — кимна Хари. — Отпечатъците са на професор Филип Бекер.

Очите на Катрине се разшириха, но гласът ѝ остана спокоен:

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще натисна „изтрий“.

— Възможно е.

Хари отвори барабана на револвера, за да се увери дали във всички отделения има патрони.

— Мъжете, отвличащи жени по този начин, се броят на пръсти — отбеляза Катрине, докато накланяше последователно глава ту вляво, ту вдясно, сякаш загряваше за боксов мач.

— Адекватно умозаключение.

— Трябваше да се сетим още при първата ни среща с него.

Хари отново погледна колежката си. Чудеше се защо не споделя ентусиазма ѝ. Къде бе изчезнало опиянението от залавянето на престъпника? Дали се беше изгубило, защото Хари знаеше какво следва: празнота, породена от усещането, че въпреки всичко е закъснял, подобно на огнеборец, който разчиства останките от опожарена сграда? Причината беше друга. Сега си даде сметка. Хари всъщност се съмняваше, че ще заловят истинския Снежен човек. Пръстовите отпечатъци и записът от камерите на търговски център „Стуру“ биха били достатъчно убедителни доказателства за присъда, но всичко това му се струваше прекалено лесно. Убиецът, с когото си имаха работа, не би допуснал толкова банални грешки. Не Филип Бекер беше злосторникът, увенчал снежен човек с главата на Силвия Утершен, замразил трупа на полицай в собствения му фризер, изпратил на Хари писмо с предсказанието И ти ще се питаш: „Кой е направил снежния човек?“.

— Какво ще правим? Ще го арестуваме сами?

Интонацията на Катрине не звучеше съвсем въпросително.

— Ще изчакаме подкреплението и ще позвъним на вратата.

— Ами ако не си е вкъщи?

— Вкъщи е.

— Нима? И откъде…

— Погледни внимателно прозореца на всекидневната.

Тя го послуша и забеляза как зад големия панорамен прозорец проблясва слаба бяла светлина: телевизорът работеше.

Зачакаха мълчаливо. Наоколо цареше тишина. Наруши я само крясъкът на сврака. После всичко отново утихна.

Телефонът на Хари звънна. Съобщиха му, че подкреплението е заело позиции. Хари ги въведе накратко в ситуацията. Предупреди ги да не се намесват, докато не ги повика или не чуят стрелба.

— Сложи го на тих режим — посъветва го Катрине, след като Хари затвори.

Той се усмихна и изключи звука на телефона. Стрелна я крадешком с поглед. Сети се каква физиономия се бе изписала върху лицето ѝ, когато отвориха фризера на Герт Рафто. Сега обаче изражението ѝ не издаваше нито страх, нито тревога, само мрачна решителност. Хари прибра телефона в джоба на якето си и чу как той издрънча в револвера.

Слязоха от колата, пресякоха улицата и отвориха портата към двора. Дребните камъчета по пътеката задъвкаха лакомо обувките им. Хари не сваляше поглед от големия прозорец. Следеше дали по белия тапет пробягват сенки.

Качиха се по стълбите. Разбраха се само с жест. Катрине позвъни на вратата. Отвътре се чу глухо, колебливо „динг-донг“. Изчакаха. Нито шум от стъпки, нито сянка зад матовото стъкло на дългия прозорец до входната врата.

Хари долепи ухо до стъклото — обикновен, но удивително ефикасен метод за подслушване какво става във вътрешността на къща. За негова изненада не чу нищо, нито дори гласове от телевизора. Отстъпи три крачки назад, хвана се с две ръце за водосточната тръба и се повдигна, за да види какво става във всекидневната. С гръб към него на пода пред телевизора, седнал по турски мъж в сиво палто бе надянал големи слушалки с диадема, която опасваше горната част на неравния му череп с черен ореол. От слушалките излизаше кабел, включен към телевизора.

— Не чува заради слушалките — прошепна Хари и се спусна на земята.

В този миг видя как Катрине слага ръка върху бравата. Гумените уплътнения пуснаха вратата с мляскащ звук.

— Май сме добре дошли — отбеляза тихо тя и влезе.

Изненадан от решението ѝ, Хари изруга наум и я последва. Катрине отвори и вратата към всекидневната и изчака Хари да се приближи. После отстъпи крачка встрани и по невнимание бутна поставка с ваза. Вазата се олюля заплашително, но в крайна сметка реши да се задържи.

До мъжа, седящ гърбом към тях, имаше поне шест метра.

На телевизионния екран прохождащо бебе се мъчеше да пази равновесие, стиснало пръстите на смееща се жена. Синя лампичка показваше, че DVD-плейърът под телевизора е включен. Хари сякаш вече бе преживявал подобна ситуация. Обзе го усещане за трагедия, която непрекъснато се повтаря. Всичко му се струваше познато: тишината, любителският видеозапис на щастливи семейни моменти, контрастът между минало и настояще, разигралата се трагедия, която още не е приключила.

Катрине посочи с пръст, но Хари вече го бе забелязал: зад мъжа, между наполовина сглобен пъзел и гейм-бой лежеше пистолет с вид на играчка. Сигурно „Глок 21“, предположи той и усети как с прилива на адреналин в кръвта дойде и лекото прилошаване.

Имаха две възможности: да останат до вратата, да извикат Бекер по име и да поемат последствията от реакцията на въоръжен човек, към когото са насочили оръжие, или да го обезоръжат, преди да е усетил присъствието им. Хари сложи ръка върху рамото на Катрине и я избута зад гърба си, докато се опитваше да прецени колко време ще отнеме на Бекер да се обърне, да вземе пистолета, да се прицели и да стреля. С четири големи крачки Хари щеше да стигне до оръжието. Освен това зад него не светеше лампа и фигурата му нямаше да хвърли сянка. В негова полза беше и светлият екран на телевизора: изключваше се опасността фигурата на Хари да се отрази в него. Хари си пое дълбоко дъх и направи крачка напред. Постара да се стъпва съвсем безшумно върху паркета. Гърбът на Бекер не помръдна. Хари протегна крак да направи втора крачка, но неочаквано се чу трясък. Сети се, че вазата е паднала. Мъжът пред телевизора рязко се обърна. Хари замръзна на място и двамата с Филип Бекер приковаха очи един в друг. Екранът изгасна. Професорът изглеждаше съсипан. Отвори уста и понечи да каже нещо. Червени вади прорязваха бялото в очите му, а бузите му бяха подпухнали като от плач.

— Пистолетът! — извика Катрине.

Хари инстинктивно вдигна поглед и видя отражението ѝ в тъмния екран. Застанала до вратата, разкрачена, тя държеше револвер в изпънатите си ръце.

Времето сякаш започна да тече бавно, превърна се в лепкава, безформена материя, където само сетивата реагират навреме.

Опитен полицай като Хари трябваше веднага да се хвърли върху пода и да извади оръжието си. Ала надделя нещо друго, по-бавно от инстинктите му. Макар по-късно да промени мнението си, първоначално Хари си помисли, че постъпи така заради до болка познатата му гледка на мъртвец върху пода, пронизан от полицейски куршум; заради съзнанието, че е на ръба и вече няма сили да се бори с призраци.

Хари отстъпи вдясно и препречи огневата линия на Катрине.

Чу гладко щракване от добре смазан механизъм зад гърба си: звука от отпускането на ударника, докато пръстът отслабва натиска върху спусъка.

Бекер бе опрял ръка върху пода до пистолета. Пръстите му бяха побелели. Това показваше, че е отпуснал тежестта на тялото си върху тях. Другата му ръка — дясната — държеше дистанционно. Ако посегнеше да грабне пистолета с нея, щеше да изгуби равновесие.

— Не мърдайте — предупреди го Хари.

Бекер и без това бе замръзнал. Движеха се единствено очите му. Премигаха два пъти, сякаш се надяваше Хари и Катрине да са само кошмар. Хари се приближи със спокойни, но бързи крачки. Наведе се, вдигна пистолета и с изненада установи, че е много лек. „Навярно в пълнителя изобщо няма патрони“, помисли си той. Прибра го в джоба на якето си до револвера и остана приклекнал. На екрана виждаше, че Катрине все още държи Бекер на мушка, като неспокойно прехвърля тежестта ту върху единия, ту върху другия си крак. Хари протегна ръка към професора, който се отдръпна като подплашено животно. Старши инспекторът обаче успя да хване едната слушалка и свали диадемата от главата му.

— Къде е Юнас? — попита Хари.

Бекер го изгледа като невменяем.

— Юнас? — повтори Хари и извика: — Тук ли си, Юнас? Юнас!

— Шшт — просъска Бекер. — Юнас спи.

Гласът му звучеше като на сомнамбул или на човек, взел успокоителни.

Бекер посочи слушалките:

— Сложих ги, за да не го събудя.

— Къде е той? — Хари едва преглътна.

— Къде ли? — Бекер наклони ръбестия си череп и погледна Хари, все едно чак сега го е познал. — В леглото си, разбира се. Всички деца трябва да спят в леглата си — заключи той с напевната интонация на рецитатор.

Хари извади чифт белезници от джоба си.

— Протегнете напред ръце.

Бекер премига.

— За ваша лична безопасност е.

Тази реплика заучаваха още в Полицейската академия. Основната ѝ цел беше да действа успокоително на арестантите.

В мига обаче, когато я произнесе, Хари си даде ясна сметка защо бе застанал пред револвера на Катрине. Причината нямаше нищо общо с призраци.

Бекер вдигна почти молитвено ръце към Хари. Стоманените гривни щракнаха около тесните му космати китки.

— Седнете — подкани го Хари. — Колежката ми ще ви наглежда.

Хари стана и тръгна към вратата. Катрине, свалила оръжието, му се усмихна със странен блясък в очите, сякаш в дълбочината им припламваха искри.

— Добре ли си? — попита я Хари. — Катрине?

— Да, разбира се — засмя се тя.

След кратко колебание Хари тръгна по стълбите към втория етаж. Спомняше си коя беше детската стая на Юмас, но преди да влезе там, отвори останалите врати, сякаш се стараеше да отложи критичния момент. В спалнята на Бекер осветлението беше изгасено, но Хари забеляза, че чаршафите от едната страна на леглото са махнати. Явно Бекер вече не очакваше жена му да се върне.

Накрая Хари се озова пред вратата на Юнас. Наложи ги да прогони всички мисли и картини от съзнанието си и натисна дръжката. В мрака се разнесе мелодично звънтене. Макар да не виждаше откъде идва, полицаят се досети, че течението от отворената врата е раздвижило вятърен чан: Олег също имаше такава украса в стаята си. Хари прекрачи прага. Под завивката личаха очертанията на тяло или предмет. Ослуша се. Не чу дишане, само мелодията от вибриращите метални тръбички, които не замлъкваха. Хари сложи ръка върху завивката. И за миг усети как страхът го вцепени. Тук вътре не съществуваше физическа заплаха, но Хари знаеше от какво се бои, защото веднъж неговият бивш началник Бярне Мьолер му бе дал много точно словесно описание: Хари се страхуваше от човечността си.

Дръпна предпазливо завивката. Под нея наистина лежеше Юнас. В тъмното приличаше на заспал, но след като се вгледа по-внимателно, Хари забеляза, че очите на малкия се взират в тавана. Върху ръката му имаше лепенка.

Хари се наведе над полуотворените устни на детето и сложи ръка върху челото му. Стресна се, когато усети топлата кожа на Юнас и дъха му в ухото си.

— Мамо? — измънка сънливо малкият.

Хари се оказа напълно неподготвен за собствената си реакция. Дали защото Юнас му напомняше на Олег, или защото в съзнанието му изплува споменът как като малък се събуждаше, убеден, че майка му е жива, втурваше се в спалнята на родителите си и намираше двойното легло, застлано само от едната страна, Хари не успя да сподави сълзите, бликнали неочаквано в очите му. Те ги изпълниха и размиха лицето на Юнас, а после рукнаха по бузите му на топли вади, вляха се в гънките на кожата му, потекоха по тях към ъглите на устните му и Хари усети соления вкус на тъгата.