Соломоново решение

Началото

От високия си подиум съдия Грей наблюдаваше внимателно двамата обвиняеми на подсъдимата скамейка. Крис и Сю Хаскинс бяха обвинени в кражба на 250000 лири, собственост на пощенската станция, и фалшифициране на четири паспорта.

Господин и госпожа Хаскинс изглеждаха на приблизително една възраст, което не би трябвало да ни изненадва, тъй като преди четирийсет години бяха ходили заедно на училище. Човек отминава на улицата хора като тях, без да им обърне особено внимание. Крис бе над метър и деветдесет, с тъмна, чуплива, посребрена на места коса и едва ли имаше повече от пет-шест килограма наднормено тегло. Седеше с изправен гръб на скамейката и макар костюмът му да бе видимо протрит, ризата на райета бе чиста и изгладена, а по раираната връзка личеше, че е член на някакъв клуб. Бе очевидно също, че всяка сутрин плюнчи и лъска обувките си. До него седеше жена му Сю. Спретнатата рокля на цветя и удобните и практични обувки говореха за организирана и подредена жена. Очевидно и двамата бяха облекли дрехите, с които ходеха на черква. За тях правосъдието не бе нищо друго, освен естествено продължение на властта на Всевишния.

Съдия Грей насочи вниманието си към защитника на господин и госпожа Хаскинс, млад адвокат, избран очевидно по-скоро заради размера на хонорара, отколкото заради опита му.

— Несъмнено ще искате да представите смекчаващи вината обстоятелства, господин Роджърс — напомни услужливо съдията.

— Да, ваша милост — изправи се наскоро придобилият правоспособност адвокат. Много му се искаше да сподели със съдията, че това е едва второто му дело, но бе наясно, че негова милост едва ли щеше да приеме този аргумент като смекчаващо обстоятелство.

Съдия Грей се облегна назад и се приготви да чуе как като дете горкият господин Хаскинс е бил жестоко бит вечери наред от безмилостен втори баща, а госпожа Хаскинс на впечатляващо крехка възраст — изнасилена от порочен чичо. Нищо такова не се случи. Господин Роджърс увери съда, че съпрузите Хаскинс произхождат от щастливи спокойни семейства и са ходили заедно на училище. Единствената им дъщеря Трейси, завършила университета в Бристол, сега работела във фирма за продажба на имоти в Ашфорд. С две думи — образцово семейство.

Господин Роджърс погледна бележките си, преди да продължи с обясненията какво е довело семейство Хаскинс до подсъдимата скамейка тази сутрин, а когато адвокатът приключи и се върна на мястото си, съдията, заинтригуван все повече от тяхната история, усети, че има нужда от малко повече време, за да вземе решение. Нареди двамата обвиняеми да се явят в съда отново следващия понеделник в десет часа сутринта, когато ще произнесе присъдата.

Господин Роджърс се изправи за пореден път.

— Очаквате, че ще пусна клиентите ви под гаранция ли? — повдигна вежди съдията и преди младият му колега да се съвземе от изненадата, той отсече: — Разрешавам.

По време на неделния обяд Джаспър Грей разказа на жена си за неволите на господин и госпожа Хаскинс. Още преди съдията да стигне до доста мършавото парче агнешко в чинията си, Ванеса Грей предложи:

— Най-добре двамата да работят по един час обществен труд и след това може да постановиш на управата на пощите да им върне изцяло парите — с което показа, че не само мъжката част от населението се отличава със здрав разум. Ако трябва да сме честни, съдията отдаде дължимото на предложението и се съгласи, макар да уточни, че никога няма да успее да прокара подобна присъда.

— Но защо? — попита тя.

— Заради четирите паспорта.

За съдия Грей не беше никаква изненада, че в десет часа на следващата сутрин завари на подсъдимата скамейка прилежно седнали господин и госпожа Хаскинс. Те в крайна сметка не бяха престъпници.

Съдията вдигна глава, огледа ги и се опита да придаде сериозен израз на лицето си.

— Вие и двамата имате вина за извършените престъпления — кражба от пощенската станция и фалшифициране на четири паспорта. — Не си направи труд да добави определения като позорно, гнусно или срамно, тъй като сметна, че са неподходящи за случая. — Поради това нямам никакъв друг избор, освен да ви изпратя в затвора. Очевидно вие сте били инициатор на това престъпление — обърна се той към съпруга, — ето защо ви осъждам на три години затвор.

Крис Хастингс не успя да скрие изненадата си. Адвокатът им го беше предупредил, че не може да очаква по-малко от пет години. Едва се въздържа да не каже: „Благодаря, ваша милост.“

— Предполагам, че участието ви в този план не е нищо повече от проява на лоялност към съпруга ви — обърна се съдията към госпожа Хастингс. — Убедих се, че правите разлика между добро и зло, ето защо ще ви изпратя в затвора за една година.

— Ваша милост — възрази Крис Хастингс.

Съдията сбърчи чело за първи път. Не беше свикнал да го прекъсват, докато произнася присъда.

— Ако имате намерение да оспорвате присъдата ми…

— Ни най-малко, ваша милост — отново го прекъсна Хастингс, — само исках да попитам дали не е възможно да излежа присъдата и на съпругата си.

Съдия Грей беше толкова стъписан от молбата на подсъдимия, че не успя да измисли бърз отговор. Никой не му бе задавал до този момент подобен въпрос.

Удари с чукчето, изправи се и побърза да напусне залата. Разсилният извика зад гърба му:

— Станете.

Крис и Сю се запознаха на игрището на местното начално училище в Клийторп, малко градче на източното крайбрежие на Англия. Крис стоеше на опашката за полагащото му се мляко, отпускано от правителството за деца под шестнайсет години. Сю беше отговорничка по раздаването. Задачата й се състоеше в това да следи за реда. Никой от двамата не погледна другия, след като тя му подаде малката бутилка. Сю бе в по-горен клас от Крис, ето защо пътищата им се пресичаха единствено по време на раздаването на млякото. В края на годината Сю издържа успешно изпитите си и се записа в местната гимназия. Крис зае мястото й като отговорник по раздаването. На следващата година и той взе изпитите си и постъпи в гимназията на Клийторп.

Останаха слепи един за друг през всичките тези години, докато Сю не беше определена за отговорничка по съобщенията. На сутрешното събиране на учениците тя четеше какво предстои през този ден. В разговорите си момчетата я наричаха Началничката (странно защо, когато някоя жена бъде поставена на определен пост, често получава подобни прозвища, докато заеме ли мъж същото място, се говори за неговите качества на водач).

Сю завърши училище и Крис отново забрави за нея. Не последва стъпките й като отговорник по съобщенията сутрин, макар да завърши с успех образованието си. Беше участвал във втория отбор на гимназията по крикет, класира се пети в състезанията по бягане срещу гимназията на Гримсби и се представи съвсем прилично на годишните изпити.

Едва напуснал училище, Крис получи писмо от министерството на отбраната, в което му съобщаваха, че трябва да се яви в местното окръжие, аз да отслужи задължителната двугодишна военна служба, на която подлежаха всички момчета, навършили осемнайсет. Единственият избор, който му се позволяваше, бе между армията, флота или военновъздушните сили.

Той избра военновъздушните сили и за кратко си помечта да стане пилот на реактивен самолет. След медицинския преглед попълни необходимите формуляри и сержантът, който отговаряше за новобранците, му връчи безплатен железопътен билет до място, наречено Мейбълторп. На първо число следващия месец трябваше да се яви на портала.

През следващите три месеца заедно с още сто и двайсет младежи Крис мина курс по обща военна подготовка. Скоро научи, че от хиляда души един получава правото да бъде включен в пилотски курс. Очевидно той нямаше да е този един. В края на трите месеца му дадоха възможност да избира — да работи във войнишкия стол, в офицерската трапезария, в интендантството или в обслужването на полетите. Той пожела обслужване на полетите, но бе разпределен в интендантството.

Докато следващия понеделник докладваше, че се явява на своето назначение, се срещна за пореден път със Сю Смарт, или по-точно с ефрейтор Сю Смарт. За пореден път тя бе начело и раздаваше нареждания. В първия момент Крис не я позна в спретнатата синя униформа и прибраната почти изцяло под кепето коса. Тъкмо се наслаждаваше на добре оформените й крака, когато чу името си.

— Хаскинс, яви се при началника на склада. — Този глас не можеше да бъде забравен.

— Сю? — спонтанно възкликна той. Ефрейтор Смарт вдигна очи от бележника си и изгледа новобранеца, дръзнал да се обърне към нея на малко име. Лицето му й се стори познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Крис Хаскинс — услужливо напомни той.

— А, да. Хаскинс — рече тя колебливо и после добави: — Яви се пред сержант Травис в складовете и той ще ти обясни задълженията ти.

— Слушам, ефрейтор — отвърна отривисто Крис и с бързи стъпки се насочи към интендантските складове. Естествено нямаше как да знае, че Сю оглежда гърба му.

Не се срещнаха повече до края на седмицата, когато той си тръгна в първата отпуска. Забеляза я, че седи в дъното на вагона на влака за Клийторп. Не направи опит да я заговори, дори се престори, че не я вижда. Но се улови, че от време на време хвърля поглед към нея и се наслаждава на стройната й фигура — не помнеше да е била толкова хубава.

Най-сетне влакът намали и спря на перона в Клийторп и Крис видя, че майка му си бъбри с някаква жена. Веднага се сети коя може да е тя — същата червеникава коса, същата стройна фигура, същите…

— Здравей, Крис — поздрави го госпожа Смарт, когато той приближи до тях. — Заедно ли пътувахте със Сю?

— Не съм забелязал — отвърна младежът, но Сю вече наближаваше към малката група.

— Щом сте в една част, сигурно се виждате често — предположи майката на Крис.

— Не бих казала — отвърна Сю, като се стараеше да изглежда безразлична.

— Време е да тръгваме — разбърза се госпожа Хаскинс, — за да имам време да направя вечерята на Крис и баща му, че ще гледат мач.

— Помниш ли го? — полюбопитства госпожа Смарт, когато Крис и майка му се отдалечиха към изхода.

— Кого? Сополивия Хаскинс? — Сю се поколеба миг-два. — Не бих казала.

— Толкова ли ти харесва? — усмихна се дяволито госпожа Смарт.

Когато в неделя вечер Крис се качи на влака, Сю вече бе заела мястото си в дъното на вагона. Той се канеше да я отмине и да си потърси място в следващия вагон, но я чу да казва:

— Здрасти, Крис, как прекара?

— Не беше зле, ефрейтор — спря се и я изгледа от висотата на своите метър и деветдесет. — „Гримсби“ би „Линкълн“ с три на един и си припомних, че рибата с пържени картофи в Клийторп е далеч по-вкусна, отколкото в поделението.

— Защо не седнеш при мен? — усмихна се тя и потупа с длан седалката до себе си. — Спокойно можеш да ме наричаш Сю, когато сме извън поделението.

По пътя до Мейбълторп говори предимно Сю. Отчасти, защото Крис бе направо зашеметен от промяната, която бе настъпила у нея. Трудно му беше да повярва, че това е същото кльощаво момиченце, което раздаваше мляко всяка сутрин. От друга страна, даваше си сметка, че щом прекрачат прага на поделението, всичко това ще свърши. Подофицерите не си дружаха много с редниците.

Разделиха се още при портала и всеки пое в своята посока. Крис — към спалните помещения на войниците, а Сю — към сградата на офицерите. Когато влезе в стаята при колегите си, Крис чу как един от тях се хвалеше, че свалил някакво момиче от Женския корпус към Кралските военновъздушни сили. Разказваше толкова подробно, че описа дори как изглежда бельото й.

— Тъмносиньо, с широк ластик — уверяваше той захласнатите си слушатели.

Крис се изтегна на леглото си и престана да слуша, мислите му се насочиха към Сю. Питаше се кога ли ще се видят отново.

Не се наложи да чака дълго, защото още на обяд следващия ден видя Сю на една маса с други момичета от оръжейния склад. Много му се искаше да се приближи и небрежно, като същински Дейвид Нивън1, да я покани на среща. В кино „Одеон“ даваха филм с Дорис Дей и той си помисли, че може да й хареса, но бе готов да мине по-скоро през минно поле, отколкото да отиде при нея в този момент, когато приятелите му гледаха.

Крис си взе обяд от плота — зеленчукова супа, наденица с пържени картофи и сладкиш с яйчен крем — и отнесе таблата в отсрещния край на залата, където седяха неговите колеги. Беше подхванал вече десерта си и коментираше с приятелите си шансовете на отбора на Гримсби да победи Блакпул, когато усети нечия ръка на рамото си. Вдигна очи и видя над себе си усмихнатото лице на Сю. Всички на масата млъкнаха. Крис се изчерви.

— Какво ще правиш в събота вечер? — попита тя. Лицето на Крис стана още по-червено. — Смятам да ходя на „Палавата Джейн“. Искаш ли да ме придружиш? — Младежът кимна онемял. — Да се срещнем в шест при портала. — Поредно кимване. Сю се усмихна. — Ще се видим тогава.

Крис извърна лице към приятелите си, които го гледаха с нямо възхищение.

Не помнеше много от филма, защото през по-голяма част от времето се мъчеше да събере смелост да обгърне раменете й с ръка. Не успя да го направи дори когато Хауард Кийл целуна Дорис Дей. Но по пътя към казармата Сю улови дланта му.

— Мислил ли си с какво ще се занимаваш, като се уволниш? — попита тя, докато се возеха в последния автобус към казармите.

— Вероятно ще отида да работя при баща ми в автобусния транспорт — отвърна Крис. — А ти?

— Когато отслужа три години в армията, ще трябва да реша дали да стана офицер, тогава ме чака кариера в Кралските военновъздушни сили.

— Надявам се, че ще се върнеш в Клийторп.

Крис и Сю Хаскинс се ожениха година по-късно в енорийската черква „Сейнт Ейдан“.

С наета за целта кола след церемонията младоженците се отправиха към Нюхейвън с намерението да прекарат медения си месец на португалското крайбрежие. След няколко дни в Алгарве2 те останаха без пари. Крис настоя да се върнат в Клийторп, но си обещаха да посетят Албуфейра3 при първа възможност.

Двамата започнаха семейния си живот в квартира под наем — три стаи на приземния етаж в къща близнак на Джубилий Роуд. Бившите отговорници по раздаването на мляко не можеха да се преструват и всички виждаха колко са щастливи.

Крис започна работа като кондуктор в градската автобусна линия „Грийн Лайн“, а Сю записа курс в местна застрахователна фирма. Година по-късно тя роди Трейси и си остана у дома, за да се грижи за нея. Това стимулира Крис да работи още повече и го накара да се замисли за издигане в службата. Подтикван от време на време от Сю, започна да се готви за теста в компанията, който му даваше такава възможност. След четири години стана инспектор. С две думи, пред семейство Хаскинс се очертаваше нелошо бъдеще.

Една година Трейси поиска пони за Коледа и Крис трябваше да й обясни, че нямат градина. Направиха взаимен компромис и за седмия си рожден ден момиченцето получи подарък малко кученце лабрадор, което кръстиха Корп. Накратко казано, нищо не липсваше на семейство Хаскинс и вероятно нашата история щеше да свърши дотук, ако Крис не беше уволнен. Ето как се случи всичко.

Градската автобусна линия „Грийн Лайн“ беше погълната от „Хъл Кериъдж Бъс Къмпани“, което доведе до неизбежните съкращения на работни места, и Крис бе сред тези, на които връчиха заповед за освобождаване. Единственото, което компанията можеше да му предложи, бе да заеме предишната си длъжност кондуктор. Той гордо отхвърли предложението. Беше уверен, че лесно ще си намери нова работа.

Много скоро компенсацията, която получи при уволнението, свърши и въпреки обещанията на Тед Хийт4 за един нов проспериращ свят, Крис осъзна, че никак няма да е лесно да си намери работа в Клийторп. Сю не се оплака нито веднъж, но тъй като Трейси вече ходеше на училище, тя започна почасова работа в магазина „Парсънс“ за пържена риба и пържени картофи. Така в семейството всяка седмица постъпваха пари, да не говорим за бакшишите, а на обяд Крис получаваше по една голяма порция треска с пържени картофи.

Той не спираше да си търси работа. Всяка сутрин отиваше в сградата на трудовата борса, с изключение на петък, когато след дълго чакане на опашка получаваше мизерната си помощ за безработни. След дванайсет месеца напразно ходене на интервюта и неизменното „съжаляваме, но по всичко личи, че не притежавате нужната квалификация“ Крис сериозно се замисли дали да не нахлузи отново кондукторската чанта. Сю го уверяваше, че скоро след като започне, отново ще го издигнат на поста инспектор.

Междувременно тя беше натоварена с допълнителна отговорност в магазина и след година я направиха помощник-управител. Отново нашата история щеше да свърши дотук, ако този път Сю не бе тази, която получи предупреждение за освобождаване.

Една вечер пред порция пържена риба Сю сподели с Крис, че господин и госпожа Парсънс възнамерявали да се пенсионират и се готвели да продадат бизнеса си и магазина.

— Колко според теб очакват да получат?

— Чух господин Парсънс да споменава за сума около пет хиляди лири.

— Да се надяваме, че новите собственици ще се развъртят — отбеляза Крис и си взе поредния пържен картоф.

— Много вероятно е да дойдат със свой персонал. Не помниш ли какво стана, когато автобусните компании се сляха?

Крис се замисли.

В осем и половина на следващата сутрин Сю излезе от вкъщи, за да заведе Трейси на училище, преди да отиде на работа. Щом вратата след двете се хлопна, Крис и Кори се отправиха на обичайната си сутрешна обиколка. Кучето вдигна смутен поглед, когато видя, че господарят му наместо към плажа, където то играеше до насита с вълните, се отправя в обратна посока — към центъра на града. Тръгна покорно, докато по едно време не се озова завързано на оградата на банка „Мидланд“ на Хай Стрийт.

Управителят на банката не успя да прикрие изненадата си, когато разбра, че господин Хаскинс чака пред кабинета му, за да обсъди с него своята идея за бизнес начинание. Направи бърза справка за сметките на семейството и установи, че разполагат със седемнайсет лири и дванайсет шилинга. Приятно му бе да установи, че никога не са прехвърляли разрешения лимит, въпреки че господин Хаскинс вече повече от година бе без работа.

Управителят изслуша с интерес и съчувствие предложението на своя посетител и когато той завърши отрепетираното си представяне, тъжно поклати глава.

— Банката не може да поеме такъв риск — обясни, — особено като се има предвид колко малко допълнителни гаранции можете да предоставите. Та вие дори не притежавате собствен дом — изтъкна банкерът.

Крис му благодари и напусна кабинета невъзмутимо.

Той прекоси Хай Стрийт, завърза повода на Корп пред друга сграда и влезе в банка „Мартинс“. Почака известно време, докато управителят го приеме. Отговорът на неговото предложение не се отличаваше от предишния, с едно малко изключение — този път го посъветваха да се обърне към „Британия Файнанс“ — нова компания, специализирала се в подкрепа на малкия бизнес. Крис благодари, напусна банката, развърза Корп и се върна на Джубилий Роуд няколко минути преди Сю да се прибере с неговия обяд — треска с пържени картофи.

След като се нахрани, Крис напусна къщата и отиде до най-близката телефонна кабина. Пусна четири пенита в прореза и натисна бутон А. Разговорът трая не повече от минута. Прибра се, но не спомена пред Сю с кого има среща на другия ден.

На следващата сутрин, едва изчакал Сю да тръгне с Трейси за училище, той се качи в спалнята им. Свали дънките и пуловера и ги замени със сватбения си костюм, с кремавата риза, която носеше само в неделя на църква, и с връзката — подарък от тъща му за Коледа, която беше решил, че няма да сложи никога. Лъсна обувките си и си помисли, че постигна блясък, който дори неговият фатмак би одобрил. Погледна се в огледалото с надеждата, че е добил донякъде вид на бъдещ управител на предприятие. Остави кучето в градината зад къщата и се отправи към центъра на града.

Беше подранил с петнайсет минути за срещата с господин Тримейн, човека, който се занимаваше с кредитите, отпускани от „Британия Файнанс“ на нейните клиенти. Помолиха го да изчака в определената за това стая. Той се настани и взе един брой на „Файненшъл Таймс“ (за първи път в живота си държеше това издание). Така и не успя да открие спортната страница. След четвърт час секретарят го покани в кабинета на господин Тримейн.

Човекът го изслуша внимателно и също като предишните двама банкери зададе въпроса за гаранциите.

— Нямаме такива — отвърна Крис с горчивина. — Освен ако не смятаме факта, че съпругата ми и аз ще работим по цял ден, а тя е запозната с много от тънкостите на бизнеса от първа ръка. — И той зачака да чуе причините, поради които няма да му отпуснат кредит.

— Тъй като съпругата ви ще е отговорна за връщането на половината от нашата инвестиция, какво мисли тя за плановете ви?

— Дори не съм говорил още с нея — изтърси Крис.

— В такъв случай ви съветвам да го направите при първа възможност, защото преди да обсъдим молбата ви, ще трябва да се срещнем лично с госпожи Хаскинс и да се уверим дали е на нивото, на което твърдите, че е.

Същия ден по време на вечеря Крис съобщи новината на жена си. Сю остана безмълвна, нещо, което не се бе случвало често в близкото минало.

Щом господин Тримейн се срещна с госпожа Хаскинс, останалото бе въпрос само на попълване на безкраен брой формуляри, преди „Британия Файнанс“ да им отпусне кредит от 5000 лири. Месец по-късно господин и госпожа Хаскинс напуснаха своите три стаи на Джубилий Роуд и се нанесоха в жилището, прилепващо към магазинчето на Бийч Стрийт.

Първата неделя на новото място Крис и Сю изстъргаха надписа „ПАРСЪНС“ от витрината на магазина, след което изписаха с големи букви „ХАСКИНС, нови собственици“. Междувременно Сю обучаваше Крис как се прави най-добрата панировка. Ако беше толкова просто, нямаше да виждаме опашки пред един магазин, а пред друг — на няколко метра на същата улица — никакви клиенти. Минаха няколко седмици, преди Крис да овладее умението и панираната риба да е винаги с превъзходна коричка — нито прекалено твърда, нито прекалено влажна, което си беше истинска катастрофа. Той стоеше на предната линия — мереше и подаваше рибата, солеше и поливаше с оцет, докато Сю седеше на касата и прибираше парите. Вечер Сю записваше всичко в счетоводните книги, но не се качваше при Крис в малкия им апартамент, докато не въдвореше пълен ред и чистота в магазина, така че да можеш да се огледаш в повърхността на тезгяха.

Тя винаги беше последна, но в замяна на това пък Крис ставаше пръв. В четири часа сутринта бе вече на крак, нахлузваше стар анцуг и се отправяше към пристанището с Корп. Прибираше се след няколко часа с отбрана треска, хек, скат и камбала, които купуваше направо от рибарските корабчета.

В Клийторп работеха няколко магазинчета за пържена риба и пържени картофи, но много скоро любителите научиха за „Хаскинс“ и често, когато Сю отиваше да обърне надписа „Отворено“, отвън вече чакаха клиенти. Най-натоварено беше в часовете между единайсет и три следобед и от пет до седем, но не затваряха докато имаше клиенти.

В края на първата година семейство Хаскинс се похвалиха с 900 лири чиста печалба. И с течение на времето, колкото по-дълги ставаха опашките пред входа, толкова по-бързо се топеше задължението им към „Британия Файнанс“, ето защо осем месеца преди определения петгодишен срок те успяха да върнат цялата сума заедно с лихвите.

През следващите десет години славата на магазина на Хаскинс се разнесе не само по суша, но и по море, което пък доведе до това, че поканиха Крис да стане член на Ротарианския клуб в Клийторп, а Сю стана заместник-председател на Съюза на майките.

Сю и Крис отпразнуваха двайсетата годишнина на техния брак с пътуване до Португалия за втори меден месец. Отседнаха в четиризвезден хотел за две седмици и този път не им се наложи да се приберат преждевременно. През следващите десет години те всяко лято ходеха на почивка в Албуфейра. Какво да се прави — хора на навика.

След като завърши гимназията в Клийторп, Трейси записа Бостънския университет, където учеше бизнес управление. Единственото голямо сътресение преживяха, когато Корп почина. Но в интерес на истината той бе достигнал почтената възраст от четиринайсет години.

Крис се наслаждаваше на питието си с няколко колеги от Ротарианския клуб, когато управителят на най-авторитетната пощенска станция в града Дейв Куентън спомена, че възнамерява да се засели в друг район на страната — Езерния регион, и иска да продаде бизнеса си.5

За разлика от предишния път Крис обсъди с жена си последната си идея. Тя отново се стъписа, но след като се съвзе и получи отговори на няколко свои въпроса, се съгласи да посетят заедно „Британия Файнанс“.

— На каква сума възлиза депозитът ви в „Мидланд“ — попита господин Тримейн.

Сю погледна бележките си и спокойно заяви:

— Трийсет и седем хиляди четиристотин и осем лири.

— За колко според вас ще можете да продадете магазина за пържена риба?

— Ще преговаряме за над сто хиляди — категорична бе тя.

— И на колко според вас е оценен пощенският клон, като се има предвид, че е в центъра на града?

— Господин Куентън спомена за двеста и седемдесет хиляди лири, но ако се намери подходящ кандидат, ще се съгласи и на четвърт милион.

— Което значи, че не ви стигат малко повече от стотина хиляди — заключи финансовият анализатор, без да се налага да поглежда в бележника на Сю. — Какъв е бил оборотът на клона през миналата година?

— Двеста и трийсет хиляди лири.

— При каква печалба?

Сю отново направи справка в записките си.

— Двайсет и шест хиляди и четиристотин, но това не включва допълнителния бонус — просторно жилище, чиито данъци и такси се покриват от печалбата. А този път ще притежаваме имота.

— Ако сметките ви бъдат потвърдени от нашите счетоводители — продължи господин Тримейн — и успеете да продадете магазина за риба и пържени картофи за около сто хиляди, по всичко личи, че инвестицията ще е разумна, но… — Двамата бъдещи клиенти се изпънаха, споходени от лошо предчувствие. — Винаги има „но“, когато става дума за даване на пари. — Кредитът ще важи само ако се запази категория А на пощенския клон. Имотите в този район вървят за около двайсет хиляди, така че реалната стойност на клона е по-скоро в бизнеса, и то само ако, повтарям, само ако продължава да бъде категория А.

— Той е в тази категория повече от трийсет години — обади се Крис. — Защо ще се променя в бъдеще?

— Ако можех да предричам бъдещето, господин Хаскинс, никога нямаше да правя лоша инвестиция, но тъй като не мога, трябва да се подсигуря срещу всеки възможен риск. „Британия“ инвестира в хора, а вие можете да докажете твърде малко неща. — Той се усмихна широко. — Ще очакваме, както и при предишния кредит, който ви отпуснахме, да изплащате сумите на тримесечие за период от пет години и този път, тъй като става дума за твърде много пари, ще държим да упражняваме надзор върху имота.

— При каква лихва? — попита Крис.

— Осем и половина процента плюс наказателните лихви при закъсняване на вноските.

— Налага се да обмислим по-добре нещата — рече Сю, — но скоро ще ви съобщим решението си.

Господин Тримейн се стегна, но успя да се усмихне.

— Какво ще рече категория А? — попита Сю, докато крачеха бързо към крайбрежието с надеждата, че няма да закъснеят и ще отворят магазина навреме за първия клиент.

— Категория А означава, че приходите са най-високи — спестовни влогове, пенсии, пощенски записи, пътни такси и преференциални облигации. Всичко това осигурява добра печалба. Без тях ще можеш да разчиташ единствено на телевизионни такси, марки, сметки за ток и вероятно още малко приходи, ако ти разрешат да поддържаш и малък магазин. Ако господин Тримейн имаше това предвид, то по-добре да си останем в магазина за пържена риба.

— А съществува ли риск да загубим категория А? — попита Сю.

— Никаква — отговори Крис, — поне в това ме увери досегашният управител, а той също е член на Ротарианския клуб. Никога този въпрос не е стоял на дневен ред, а може да си сигурна, че и от „Британия“ ще го проверят достатъчно добре, преди да се разделят с техните сто хиляди.

— Значи смяташ, че трябва да продължим нататък?

— С някои уточнения на подробностите, да — потвърди Крис.

— Какви уточнения?

— Като начало, убеден съм, че господин Тримейн ще свали до осем процента сега, когато банките от Хай Стрийт започват да инвестират в предприятията, и не забравяй, че ще упражняват надзор върху бизнеса и имота.

Семейство Хаскинс продадоха магазина за пържена риба за 112000 лири и добавиха още 38000 от кредитната си сметка. „Британия“ отпусна кредит за 100000 при лихва 8 процента и чек за 250000 замина за управлението на пощите в Лондон.

— Трябва да го отпразнуваме — заяви Крис.

— Не знам какво имаш предвид — рече Сю, — защото не можем да си позволим да изхарчим нито пени.

— Да отидем за почивните дни в Ашфорд при Трейси. А по пътя обратно… — той замълча.

— Какво ще правим по пътя към дома?

— Ще се отбием в приюта за кучета в Батърси.

Месец по-късно господин и госпожа Хаскинс и Стампс, новият им лабрадор, този път черен, напуснаха магазина за риба на Бийч Стрийт и се нанесоха в пощенския клон категория А на „Виктория Кресънт“.

Сю и Крис бързо се върнаха към ритъма на работа, добит от първия ден, в който купиха магазина за пържена риба. През следващите пет години те максимално ограничиха допълнителните си разходи и дори не ходиха на почивка, макар често да си мечтаеха за едно пътуване до Португалия. Знаеха обаче, че трябва да го отложат, докато не изплатят поредната вноска. Крис продължаваше да изпълнява задълженията си към клуба на ротарианците, а Сю стана председателка на филиала на Съюза на майките в Клийторп. Трейси получи повишение и стана мениджър, а Стампс ядеше колкото тримата, взети заедно.

През четвъртата година господин и госпожа Хаскинс спечелиха наградата „Районен пощенски клон на годината“ и девет месеца по-късно изплатиха и последната си вноска към „Британия“.

Управителният съвет на „Британия“ покани Крис и Сю на обяд в хотел „Роял“, за да отпразнуват събитието, че вече нямат нито пени дълг към институцията и пощенският клон е тяхна собственост.

— Остава ни да спечелим достатъчно, за да върнем първоначалната си инвестиция — напомни Крис. — Става дума за едни нищо и никакви двеста и петдесет хиляди лири.

— Ако успеете да поддържате сегашното ниво още пет години — обясни председателят на борда на „Британия“, — ще се окаже, че движите бизнес на стойност от около един милион.

— Значи ли това, че съм милионер? — поиска да знае Крис.

— Нищо такова не означава — промърмори Сю. — В момента кредитната ни сметка възлиза само на десет хиляди. Ти си нещо като десетхилядник.

Председателят на борда се разсмя весело и предложи на колегите си да пият в чест на Крис и Сю Хаскинс.

— Моите информатори ми подшушнаха, Крис — добави той, — че има голяма вероятност ти да си следващият председател на местния Ротариански клуб.

— Всичко е възможно — отбеляза Крис и остави чашата си. — Едва ли ще се случи обаче, преди Сю да заеме полагащото й се място в комитета на Съюза на майките. Няма да се изненадам, ако след време стане председател на Националния клуб — додаде той с известна гордост.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка? — попита председателят.

— Едномесечна почивка в Португалия — без никакво колебание заяви Крис. — Пет години трябваше да се задоволяваме с морето на Клийторп и с по чиния пържена риба и пържени картофи на обяд, мисля, че го заслужихме.

Събитието щеше да бъде друг подходящ завършек на нашата история, ако администрацията не беше се намесила за пореден път. Сега това се случи под формата на официално писмо от финансовия директор на пощите до господин и госпожа Хаскинс, което ги чакаше на изтривалката вкъщи след завръщането им от Албуфейра.

— Това ли е, което си мисля? — попита Сю, след като прочете писмото за втори път.

— С две думи, скъпа моя — отговори Крис, — не можем да се надяваме да си върнем първоначалната инвестиция от двеста и петдесет хиляди, дори да работим до края на дните си.

— В такъв случай не е ли добре да продадем бизнеса?

— Но кой ще иска да го купи на тази цена, особено когато разберат, че категорията е свалена?

— Нали човекът от „Британия“ твърдеше, че щом сме платили дълга си, пощенският клон вече струва един милион.

— Само при условие че оборотът е петстотин хиляди и печалбата възлиза на гарантирани осемдесет хиляди на година — обясни Крис.

— Ще трябва да потърсим съвет от юрист.

С голяма неохота Крис се съгласи. Дълбоко се съмняваше, че нещо ще излезе от това. Адвокатът им обясни, че законът не е на тяхна страна и не ги съветва да съдят управлението на пощите, тъй като не може да им гарантира положителен изход.

— Може и да спечелите морална победа — допълни юристът, — но това едва ли ще помогне на банковия ви баланс.

Въпреки това Крис и Сю решиха да обявят пощенския клон за продан, за да разберат дали някой ще прояви някакъв интерес. За пореден път преценката на Крис се оказа вярна. Явиха се само три двойки съпрузи, но никой не се върна повторно, когато разбраха, че категорията вече не е А.

— Обзалагам се, че когато прибираха нашите пари, ония чиновници в централата знаеха чудесно, че предстоят промени в статута, но предпочетоха да не ни съобщят предварително.

— Може и да си права, но бъди сигурна в едно — въздъхна Крис, — не е имало нищо черно на бяло, така че никога няма да успеем да го докажем.

— Нито пък ни трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко ни задигнаха? — попита Сю.

— Ако имаш предвид първоначалната ни инвестиция…

— Говоря за спестяванията ни. Всяко пени, които спечелихме за трийсет години труд, да не говорим за пенсиите ни.

Крис се замисли и вдигна лице нагоре, очевидно пресмяташе…

— Като изключим печалбата, на която можехме да се надяваме, когато си върнем инвестицията…

— Именно, какво точно ни откраднаха — повтори Сю.

— Малко повече от двеста и петдесет хиляди, без да включваме лихвата — отвърна Крис.

— И няма никаква надежда да видим и едно пени от първоначалната инвестиция, дори да работим до края на дните си?

— Това е горе-долу сумата, скъпа моя.

— В такъв случай смятам да се оттегля на първи януари.

— А с какво се надяваш да се прехранваш? — попита Крис.

— С първоначалната ни инвестиция.

— И как смяташ да си я върнем?

— Като се възползваме от безупречната си репутация.

Краят

На следващата сутрин Крис и Сю станаха рано, чакаше ги много работа през останалите три месеца, ако искаха да съберат достатъчен капитал, за да се оттеглят на 1 януари. Сю предупреди мъжа си, че за да успеят, трябва да са много внимателни в изпълнението и на най-малката подробност. Той бе повече от съгласен. И двамата знаеха, че не могат да си позволят „да натиснат копчето“ преди втория петък на месец ноември, когато щяха да имат на разположение само шест седмици, преди, както Крис се изразяваше, „ония от Лондон да разберат за какво точно става дума“. Но освен това имаше да се свърши огромно количество предварителна работа. На първо място, преди да започнат да събират откраднатите им пари, трябваше да решат как ще напуснат страната. На никого от тях и през ум не му минаваше да квалифицира замисленото като кражба.

Сю разгърна карта на Европа на високия плот в пощата и в продължение на няколко дни съпрузите обсъждаха възможностите, докато накрая отново се върнаха на идеята за Португалия, която и според двамата бе най-доброто място за заслужената им почивка. При множеството си посещения в Алгарве те неизменно се връщаха в Албуфейра, градът, в който прекараха краткия си меден месец и няколко годишнини от своята сватба. Бяха си обещали дори, че ако спечелят от лотарията, ще се преместят да живеят там.

На следващия ден Сю купи касета с уроци по португалски за начинаещи, която слушаха всеки ден преди закуска, а вечер се упражняваха по един час. С голямо удоволствие установиха, че по време на досегашните си престои в страната бяха схванали и научили повече думи и изрази, отколкото очакваха. Не говореха свободно, но със сигурност не бяха начинаещи. Бързо преминаха към уроците за напреднали.

— Няма да е разумно да пътуваме със собствените си паспорти — изтъкна Крис, докато се бръснеше една сутрин. — Трябва да измислим как да сменим самоличността си. Иначе властите бързо ще ни открият.

— Мислила съм за това — съгласи се Сю. — Имаме предимството, че работим в собствения си пощенски клон.

Крис се извърна от огледалото и зачака да чуе по-нататък.

— Нали ние доставяме необходимите формуляри за хората, които искат да получат паспорти?

Крис не я прекъсна и тя обясни плана си как да се сдобият с паспорти и да напуснат страната под чужди имена.

— Май няма да е зле да си пусна брада — засмя се той.

През годините Крис и Сю се бяха сближили с някои от редовните си клиенти. Двамата съставиха, всеки на отделен лист, списък на хората, които според тях отговарят на критериите, посочени от Сю. След кратък подбор сведоха общия си списък до две дузини имена: тринайсет жени и единайсет мъже. От този момент нататък, ако някой от тях се отбиеше в пощата, Крис или съпругата му подхващаха разговор с една-единствена цел.

— Няма ли да мръднете някъде за Коледа, госпожо Бруър?

— Не, госпожо Хаскинс. Синът ми и жена му ще ни гостуват за празниците, и ще доведат новата внучка.

— Прекрасно наистина. Ние с Крис правим планове да отидем за Коледа в Щатите.

— Наистина? — възторжено възкликна жената. — Никога не съм била в чужбина, да не говорим за Америка.

Госпожа Бруър стигна до втори кръг в класацията, но разговорът спираше дотук до някое от следващите й идвания.

Към края на септември в „листата“ след госпожа Бруър бяха записани още три жени и трима мъже, всичките на възраст между петдесет и една и петдесет и седем години, като общото между тях бе само едно — никой от тях не беше пътувал зад граница.

Следващата стъпка бе да подадат молба за кръщелно свидетелство. Това налагаше по-подробни разпити. И Крис, и Сю млъкваха в мига, в който кандидатът покажеше и най-лек признак на съмнение.

В началото на октомври разполагаха с имената на четирима от своите клиенти, които чистосърдечно бяха споделили с тях датите и местата си на раждане, моминските имена на майките си и малките имена на бащите си.

Следващата стъпка бе да влязат в някоя от кабинките за моментални снимки на Сейнт Питърс Авеню и срещу два и петдесет да се снимат. Сю вече спокойно се зае да попълва формулярите, с които се кандидатстваше за задграничен паспорт от името на нищо не подозиращите им клиенти. Попълни всички графи, приложи към всеки комплект необходимите снимки и необходимия пощенски превод от 42 лири. Като началник на пощенската станция Крис с радост сложи оригиналния си подпис в края на всеки формуляр, попълнен прилежно от жена му.

И четирите комплекта бяха изпратени до паспортната служба на „Пти Франс“ в Лондон в понеделника, четвъртъка, петъка и съботата на последната седмица на октомври.

На 11 ноември, сряда, първият паспорт пристигна във „Виктория Кресънт“, в плик, адресиран до господин Рег Епълярд. Два дни по-късно пристигна следващият — за госпожа Одри Рамсботъм. Последва го този за госпожа Бети Бруър и седмица по-късно, за Стан Джерард.

Сю беше споделила с Крис, че според нея трябваше да прекосят границата с едната двойка паспорти, които скоро след това да унищожат, а после да продължат с другите два. Но не и преди да се решат къде точно ще се установят в Албуфейра.

Винаги когато оставаха сами в пощенския клон, Сю и Крис упражняваха своя португалски, като не пропускаха да споделят с посетителите, че по Коледа ще пътуват до Америка. Всеки, който задаваше повече въпроси, биваше почерпен с доверителна информация, че ще прекарат една седмица в Сан Франциско и няколко дни в Сиатъл.

Посрещнаха втората седмица на ноември с приключена предварителна работа, оставаше им само „натискането на бутона“ за стартиране на операция „Връщане на пари“.

В девет и половина сутринта в петък Сю проведе задължителното седмично обаждане до централата. Тя въведе личния си код, за да я свържат със службата „Авансово финансиране“. Единствената разлика този път беше, че чуваше в слушалката и пулса на собственото си сърце. Повтори още веднъж кода си, преди да съобщи на служителя сумата, която им беше необходима за изплащания следващата седмица — тя трябваше да покрие сумите за обичайните тегления от спестовни сметки, пенсии и пощенски преводи. В края на всеки месец счетоводител от централата проверяваше как са изразходвани средствата, но предвид приближаващите празници се разрешаваше маршът на поисканите суми да е по-голям. Специален одит през януари щеше да установи дали счетоводството на пощенската станция е водено коректно. Нито Сю, нито Крис имаха намерение да бъдат в района по това време. Балансите на Сю през последните тест години винаги бяха безупречни и в централата имаха много високо мнение за нея.

Тя беше проверила тегленията от клона миналата година и бе установила, че същата седмица предходната година е поискала 40000 лири, които са се оказали с 800 лири повече от реално изразходените. Тази година поиска 60000 и беше готова да чуе някакъв коментар от служителя, но човекът отсреща не показа нито изненада, нито каквато и да било загриженост. В понеделник сутринта специална бронирана кола достави парите.

През останалите дни от следващата седмица Крис и Сю изпълняваха задълженията си. Без да отклоняват редовните плащания те се оказаха в края на седмицата с излишък от 21000 лири. Прибраха банкнотите, естествено използвани, в касата, в случай че някой бдителен контрольор решеше да направи внезапна проверка.

Щом Сю заключеше външната врата и спуснеше рулетките, двамата разговаряха само на португалски, докато попълваха бланки за пощенски тегления, изстъргваха покритието върху номерата на лотарийни билети и ги въвеждаха, след като се покажеха. В повечето случаи заспиваха от умора на масата.

Всяка сутрин Крис ставаше рано, качваше се в овехтелия си роувър и в компанията на Стампс тръгваше на обиколка. Пътуваше на север, изток, юг и запад. В понеделник беше в Линкълн, във вторник — в Лаут, в сряда — в Скегнес, в четвъртък — в Хъл, а в петък — в Имингам, където осребряваше пощенски записи или прибираше печалбата от лотарийни билети и по този начин добавяше дневно към новопридобитата им сума по допълнителни неколкостотин лири.

В петъка на последната седмица на ноември Сю заяви в централата 70000 лири и така следващата събота те можаха да добавят нови 32000 лири към тайните си спестявания.

Първия петък на декември Сю вдигна залога и поиска 80000 лири и за нейна изненада от централата отново никой не потърси никакви обяснения. Та нали Сю Хаскинс беше мениджър на годината, бе получила специалната похвала на борда. Бронираната камионетка доставяше сумите рано сутрин всеки понеделник.

Следващата седмица им донесе още 39000 лири, без никой от другите играчи да подозира каквото и да било. Така съкровището им нарасна на 100000 лири, подредени в пачки използвани банкноти, натрупани върху четирите паспорта в дъното на касата.

Крис пишеше по цяла вечер и до късно нощем. Попълваше безкраен брой бланки за пощенски записи, стържеше покритието на картончета, попълваше лотарийни билети. През деня посещаваше пощенски станции в радиус от стотина километра, но въпреки усилията му през втората седмица на декември се оказа, че господин и госпожа Хаскинс са събрали едва половината от сумата от 250000 лири, която инвестираха в пощенската станция.

Сю предупреди съпруга си, че се налага да поеме по-голям риск, ако искат преди Коледа да разполагат с планираната сума.

Когато привечер в петъка на четвъртата седмица от началото на акцията им и втората на месец декември Сю позвъни на централата и направи заявка за 115000 лири, чу първия коментар.

— При вас май коледното пазаруване върви с пълна пара — отбеляза човекът отсреща.

Тя се сепна, но тъй като от известно време чакаше някакъв коментар, беше готова с отговора:

— Останала съм без крака — сподели тя с неизвестния чиновник. — Да не забравяме все пак, че в Клийторп се заселват повече пенсионери, отколкото в който и да е друг крайморски град във Великобритания.

— Човек винаги има какво да научи — отговориха отсреща. — Не се тревожете, парите ще бъдат при вас в понеделник. Не спирайте да работите все така добре.

— Разбира се — отвърна Сю и набрала смелост, за последната седмица преди Коледа заяви 140000 лири. Не посмя да поиска повече, защото знаеше, че за сума над 150000 чиновниците в Лондон бяха длъжни да докладват на своите началници.

В навечерието на Бъдни вечер, когато спускаше рулетката, Сю се чувстваше изморена до смърт. Крис не беше в по-добра форма.

Все пак тя първа се съвзе.

— Нямаме никакво време за губене — напомни на съпруга си, докато се отправяше към препълнената каса. Набра шифъра и отвори тежката врата. Извади събраните пари и нареди пачките на плота. Спретнати пакетчета по петдесет, по двайсет, по десет и по пет лири. Заловиха се да ги броят.

Провериха ги отново и се оказа, че разполагат с 267 300 лири. Отделиха 17 300 и ги върнаха обратно в касата, след което я заключиха. Не искаха да взимат нещо, което не е тяхно, защото това би било кражба. Сю усука ластици около всяка хилядарка, а Крис ги подреждаше в стара платнена торба от Кралските въздушни сили. Към осем вече бяха готови за тръгване. Крис включи алармата, измъкна се тихо от задната врата и остави торбата в багажника на роувъра върху другите четири куфара, които жена му бе приготвила по-рано същия ден. Сю седна до него и Крис завъртя ключа на запалването.

— Нещо забравихме — рече Сю, докато затваряше вратата.

— Стампс — в един глас възкликнаха съпрузите.

Крис изключи мотора, излезе от колата и се върна в пощата. Въведе кода си за достъп, изключи алармената инсталация и отвори задната врата, за да намери кучето. То спеше в кухнята и очевидно не изгаряше от желание да напусне топлата кошница, за да излезе навън. Как не разбираха тези хора, че е Бъдни вечер?

Крис включи отново алармата и заключи за втори път вратата.

В осем и деветнайсет вечерта господин и госпожа Хаскинс потеглиха за Ашфорд, графство Кент. Сю направи сметка, че имат на разположение четири дни, преди някой да усети липсата им. Първият и вторият ден на Коледа и последвалите ги неделя и понеделник бяха официални празници. Във вторник, първия работен ден на новата година, те вече щяха да си търсят къща в Алгарве.

По дългия път към Кент двамата почти не размениха дума. Дори и на португалски. Сю не можеше да повярва, че са провели толкова сложна акция, а Крис — че акцията е към своя край.

— Едва когато пристигнем в Албуфейра, ще можем да кажем, че сме на финала — напомни Сю. — И не забравяйте, господин Епълярд, че вече сме с други имена.

— След всичките тези години ще живеем в грях, пали, госпожо Бруър?

Малко след полунощ Крис удари спирачките пред дома на дъщеря им. Трейси ги посрещна на вратата и прегърна майка си, докато Крис изваждаше един от куфарите и платнена торба от багажника. Трейси никога не беше виждала родителите си толкова изморени и й се стори, че за времето от последната им среща през лятото, те са остарели. А може би просто бяха изтощени от дългия път. Минаха през кухнята и се настаниха на канапето, за да изпият по чаша чай. Почти не говориха и когато най-сетне Трейси ги отведе до спалнята им, баща й взе със себе си и платнената чанта.

Сю се събуждаше при шума на всяка кола навън и само се питаше дали по вратите й няма светещ надпис ПОЛИЦИЯ. Крис пък чакаше да звънне звънецът на входната врата и да чуе как нечии тежки стъпки трополят нагоре по стълбите, за да му отмъкнат платнената торба изпод леглото и да ги арестуват.

След тази безсънна нощ те закусиха с Трейси в кухнята.

— Весела Коледа — целуна ги тя. И двамата мълчаха стъписани. Бяха забравили, че е Коледа! Смутени поглеждаха към двата пакета, приготвени от дъщеря им за тях. Забравили бяха да й купят подарък! Наложи се да минат с даване на пари, нещо, което не бяха правили от времето, когато ходеше на училище. Трейси си помисли, че странното им поведение вероятно се дължи на коледната треска и вълнението около пътуването до Щатите.

На следващия ден изглеждаха малко по-спокойни, нищо че от време на време потъваха в продължително мълчание. Обядваха и Трейси предложи да изведат Стампс на дълга разходка и да подишат чист въздух. Докато крачеха спокойно към хълмовете Даунс, някой от родителите й започваше изречение, но млъкваше по средата. Минаваха няколко минути и другият го довършваше.

В неделя сутрин Трейси забеляза, че гостите й изглеждат малко по-добре, дори започнаха да бъбрят весело за предстоящото посещение в Америка. Две неща я смутиха. Беше готова да се закълне, че докато слизаха по стълбите с платнената торба и кучето, което ги следваше по петите, те си говореха на португалски. И защо трябваше да взимат и Стампс в Щатите, след като тя няколко пъти им предложи да го гледа, докато са на път.

Следващата изненада дойде, когато след закуската те се приготвиха да тръгнат за летище „Хийтроу“. Докато баща й прибираше в багажника платнената торба, тя забеляза, че вътре имаше още три големи пътни чанти. Защо ли бяха взели толкова много неща, при условие че отиват само за две седмици?

Момичето остана на тротоара да им маха с ръка, докато колата стигне края на улицата. Когато зави надясно, вместо наляво, каквато бе посоката към летище „Хийтроу“, тя се разтревожи, че нещо наистина не е наред. Но много скоро се сети, че имаше отклонение, поемайки по което можеха да поправят грешката си и да се върнат в правилната посока, за да излязат на магистралата.

Стъпили на пътя, Крис и Сю започнаха да следят табелите за Дувър. С всяка изминала минута ставаха все по-нервни и неспокойни. Връщане назад нямаше. Единствено Стампс очевидно се наслаждаваше на приключението — гледаше през задното стъкло и помахваше доволно опашка. Малко преди входа на пристанището Сю излезе от колата и се нареди на опашката от пасажери, които пътуваха без коли и чакаха да се качат на ферибота. Крис подкара роувъра към рампата. Разбраха се да не се срещат на палубата и да се съберат отново едва когато слязат на френска земя в Кале.

Сю стоеше и наблюдаваше неспокойно как старичкият им роувър спира пред входа. Сърцето й заби ускорено, когато видя как някакъв митничар разглежда и обръща паспорта на Крис и го поканва да излезе и да застане отстрани. Едва се удържа да не се затича към тях, за да разбере какво става. Сега обаче те не бяха женени и не биваше да се издава.

— Добро утро, господин Епълярд — поздрави митничарят, огледа вътрешността на колата и попита: — Предполагам, ще искате да вземете кучето си с вас.

— О, да — отвърна Крис. — Никога не пътуваме без Стампс.

Митничарят отново започна да разлиства страниците на паспорта.

— Само че нямате необходимите документи за пътуването му.

Ситни капки пот избиха по челото на Крис. Документите на Стампс си стояха прикачени към паспорта на господин Хаскинс, останал в сейфа у дома.

— По дяволите — промърмори той, — забравил съм ги вкъщи.

— Лош късмет — въздъхна служителят. — Дано не ви се наложи да пътувате далеч, защото това е последният ферибот за този ден.

Крис погледна безпомощно към мястото, където стоеше жена му, и едва тогава се качи обратно в колата. Хвърли едно око на здраво заспалия Стампс, който нямаше и най-малка представа какви проблеми е създал. Крис направи обратен завой и спря пред разтревожената Сю, която изгаряше от нетърпение да чуе защо не го пуснаха на борда. Когато й обясни какъв е проблемът, тя каза само:

— Не можем да се върнем в Клийторп.

— Съгласен съм — рече Крис. — Да се върнем в Ашфорд и да потърсим ветеринар, който работи в почивните дни.

— Това не влизаше в плановете ни.

— Знам, но не ми се иска да оставим Стампс — въздъхна Крис.

Сю мълчаливо кимна в знак на съгласие.

Крис зави към главния път и пое обратно към Ашфорд. Господин и госпожа Хаскинс пристигнаха тъкмо навреме, за да обядват с дъщеря си. Тя искрено се зарадва, че ще прекара с тях още няколко дни, но продължаваше да не разбира защо така упорито не искат да оставят Стампс при нея. Не заминаваха завинаги в края на краищата. Крис и Сю прекараха още един ден, изпълнен с мълчание, и още една безсънна нощ в Ашфорд. Платнена чанта с четвърт милион лежеше под леглото им.

В понеделник един ветеринар се съгласи да постави всички необходими ваксини на кучето, закрепи за паспорта на господин Епълярд бележката за тях, но не успяха да свършат всичко навреме, за да се качат на последния ферибот.

Никой от тях не мигна следващата нощ. И двамата знаеха, че планът им пропада. Лежаха в леглото и разсъждаваха какво да правят… този път на английски.

След закуска Крис и Сю се разделиха най-сетне с дъщеря си. В дъното на улицата за нейно облекчение завиха наляво и се отправиха към Клийторп. Когато минаваха покрай летище „Хийтроу“, прекроеният им план бе вече готов.

— Щом се приберем, връщаме парите обратно в касата — заяви Сю.

— Как ще обясним на инспектора от пощите в началото на следващия месец защо имаме толкова голяма наличност пари в брой?

— Няма да заявяваме суми и докато дойде време за проверка, ще успеем да раздадем голяма част от парите, изтеглени извън необходимото.

— Ами осребрените пощенските записи?

— В сейфа останаха достатъчно пари — напомни Сю на съпруга си.

— А какво ще правим с паспортите?

— Ще ги унищожим веднага щом се приберем.

При пресичането на границата на Линкълншър те вече бяха решили да продължат да работят в пощенската станция, независимо от свалянето на категорията й. Сю дори беше решила какви нови неща ще могат да продават, за да припечелват допълнително. Щом колата свърна към „Виктория Кресънт“, усмивката, която доскоро бе огряла лицето й, угасна при вида на сините светлини на полицейските коли. Старичкият роувър спря и тутакси го наобиколиха дванайсетина полицаи.

— По дяволите! — изруга тя, нещо напълно недопустимо за председател на Съюза на майките, помисли си Крис, но от друга страна пък беше напълно съгласен с нея.

Господин и госпожа Хаскинс бяха арестувани вечерта на 29 декември. Откараха ги до полицейския участък на Клийторп и ги вкараха в две различни стаи за разпит. Не се наложи полицаите да приложат тактиката на доброто и лошото ченге, тъй като и двамата си признаха веднага. Прекараха нощта в отделни килии и на другата сутрин ги обвиниха в кражба на 250000 лири, собственост на пощенските служби, и в незаконно придобиване на четири паспорта.

Признаха се за виновни и по двете обвинения.

Освободиха Сю Хаскинс от затвора „Моретън Хол“ четири месеца след постъпването й там. Крис беше пуснат година по-късно. Докато беше в затвора, той измисли друг план, ала когато излезе на свобода, от „Британия Файнанс“ му отказаха подкрепа. В интерес на истината господин Тримейн се беше пенсионирал.

Господин и госпожа Хаскинс продадоха собствеността си на „Виктория Кресънт“ за 100000, а седмица по-късно се качиха на древния си роувър и се отправиха към Дувър, където се качиха на ферибота, показвайки истинските си паспорти. Озовали се веднъж в Албуфейра, те отвориха магазинче за пържена риба и пържени картофи. Все още не са много популярни сред местните, но стоте хиляди англичани, които посещават курорта всяка година, им осигуряват достатъчна клиентела.

Аз бях сред тези, които се престрашиха и поеха риска да направят малка инвестиция в новото им предприятие. С радост мога да кажа, че вече съм си върнал всяко вложено пени, с лихвите при това. Странно нещо е светът. Но както правилно отбеляза съдия Грей, господин и госпожа Хаскинс не са престъпници.

И само още нещо. Стампс почина, докато Сю и Крис бяха още в затвора.