Соломоново решение

Полицейският началник

— Защо иска да ме види? — попита полицейският началник.

— По личен въпрос.

— Кога е излязъл от затвора?

Секретарката отново погледна папката с досието на Радж Малик.

— Преди шест седмици — отвърна тя.

Нареш Кумар се изправи, бутна стола си назад и закрачи из стаята — обичайна реакция, когато се налагаше да обмисли някой проблем. Беше си внушил — донякъде успешно, — че редовното обхождане на кабинета представлява един вид гимнастика. Отдавна бяха отминали дните, когато имаше сили следобед да поиграе хокей, привечер да се разкърши с два-три гейма скуош, след което на бегом да се върне в участъка. Всяко повишение добавяше нова сребърна нашивка на еполетите и поредните пет-шест сантиметра към талията му.

— Като се пенсионирам, ще имам повече време и пак ще започна да тренирам — често се заканваше той пред заместника си Анил Кан. И двамата се преструваха, че вярват на изречените думи.

Полицейският началник спря пред прозореца и погледна към оживените улици на Мумбай четиринайсет етажа по-долу: десет милиона жители — от най-бедни до най-богати. А той бе призван да поддържа реда сред тая пъстра гмеж от мизерни просяци до милионери. Неговият предшественик си бе отишъл с думите: „В най-добрия случай ти остава надеждата да не прекипи врящият чайник.“ След по-малко от година, когато на свой ред предадеше поста на своя заместник, той щеше да му завещае същия съвет.

Нареш Кумар цял живот бе изкарал в полицията — също като баща си. Най-много му допадаше непредсказуемостта на тази работа. Ето и днес не мина без изненади, макар че много неща се бяха променили от времето, когато можеше да перне някое хлапе зад ухото, ако го хване да краде манго. Днес беше друго: аха да посегнеш, и родителите те изправят на съд за побой, а детето заявява, че има нужда от психиатър. За негов късмет заместникът му Анил Кан се бе примирил, че пукотевицата по улиците, наркопласьорите и борбата с тероризма са неизменна част от живота на съвременния полицай.

Началникът отново се замисли за Радж Малик, когото бе пращал в затвора на три пъти за последните трийсет години. Как така му бе хрумнало да поиска да го види? Имаше само един начин да си отговори на този въпрос. Той отново се обърна към секретарката си.

— Запиши Малик в графика ми, но за не повече от петнайсет минути.

Полицейският началник си спомни, че се е съгласил да приеме Малик, едва няколко минути преди определената среща, когато секретарката сложи досието на бюрото му.

— Ако закъснее и една минута, няма да получи друга възможност — отсече Кумар.

— Той е в чакалнята, господин началник — отвърна момичето.

Кумар се намръщи и разтвори папката. Зачете се в написаното за престъпната дейност на Малик, макар повечето да му бе известно, защото на два пъти лично го бе арестувал — веднъж като сержант детектив и втория път като току-що повишен в чин инспектор.

Малик бе лежал за финансови престъпления, макар че като нищо можеше да си намери добре платена спокойна работа. За беда на младини бе открил, че притежава чар и вродена склонност да подвежда лековерните, особено стари дами, и да измъква големи суми, и то без особено усилие.

Първата му измама бе обичайна за Мумбай. Достатъчно бе да си набави малка печатарска преса и фирмени бланки. Състави списък с вдовици, следейки всекидневно некролозите в „Мумбай Таймс“, и ето че бе готов да започне своя бизнес. Специализира се в продажбата на акции на несъществуващи чуждоземни компании и се радваше на приличен доход, докато не попадна на вдовицата на колега мошеник.

Последва обвинение и Малик призна, че е спечелил над един милион рупии, но полицейският началник подозираше, че сумата е много по-голяма. В края на краищата коя вдовица би признала, че се е поддала на чара на Малик? Измамникът бе осъден да лежи пет години в затвора „Пуне“ и Кумар не чу за него близо десет години.

За втори път Малик се озова в затвора заради продажба на апартаменти в луксозен блок, планиран да бъде построен върху блато. Този път съдията му даде седем години. Измина още едно десетилетие.

Третото провинение на Малик, плод на още по-голяма изобретателност, получи съответно още по-голяма присъда. Беше се обявил за брокер по застраховки „Живот“. За жалост никой така и не бе получил възвръщаемост срещу вложението — освен самият Малик, разбира се.

Адвокатът изрази предположението, че клиентът му е спечелил не повече от дванайсет милиона рупии, но тъй като много малка част от тази сума бе в наличност, за да бъде разпределена сред все още живите наивници, съдията реши, че дванайсет години затвор е справедлива лихва върху въпросните полици.

Полицейският началник отгърна и последната страница, ала все още недоумяваше защо Малик бе пожелал да се срещнат. Той натисна копчето под бюрото си, за да даде знак на секретарката, че е готов да приеме следващия посетител.

После вдигна поглед към отварящата се врата. Човекът насреща му изглеждаше само смътно познат. Малик трябва да бе десетина години по-млад от него самия, но всеки би ги взел за връстници. В досието бе записано, че е висок около метър и седемдесет и пет и тежи осемдесет и пет килограма, но влезлият не отговаряше на това описание.

Лицето на доскорошния затворник бе сухо и сбръчкано, а поради прегърбената стойка изглеждаше дребен и съсухрен. Половин живот в затвора бе сложил своя отпечатък. Беше облечен с бяла риза, протрита на ръкавите и яката, и възголям костюм, който като че ли много отдавна му е бил по мярка. Това съвсем не бе самоувереният младеж, арестуван от полицейския началник за пръв път преди повече от трийсет години, който имаше готов отговор на всички въпроси.

С плаха усмивка Малик застана пред началник Кумар.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете, господин началник — тихо рече той. Дори гласът му звучеше като на съсухрен старец.

Началникът кимна и посочи стола пред бюрото си.

— Предстои ми тежък ден, Малик — заяви, — тъй че говори направо.

— Разбира се, сър — отвърна онзи още преди да седне. — Въпросът е, че си търся работа.

Кумар бе обмислил множество варианти за причината на това посещение, но търсенето на работа не фигурираше сред тях.

— Не бързайте да се смеете — продължи Малик. — Моля, позволете да изложа молбата си.

Началникът се облегна назад в стола си и долепи пръсти и длани, все едно в безмълвна молитва.

— Твърде много години от живота си прекарах в затвора — поде Малик и млъкна. След малко продължи: — Наскоро навърших петдесет и мога да ви уверя, че нямам намерение отново да попадна зад решетките.

Началникът кимна, но остави репликата без коментар.

— Миналата година, господин началник, вие произнесохте реч пред годишното събрание на Търговската камара на Мумбай. Прочетох я в „Таймс“ с огромен интерес. Изразихте мнение, че водещите бизнесмени в този град трябва да положат усилия да наемат на работа хора, излежали присъдата си — да им дадат втори шанс, това бяха думите ви, — защото в противен случай те много лесно биха се върнали към предишните си престъпни навици. Смея да кажа, че бях напълно съгласен с вас.

— Не забравяй — прекъсна го Кумар, — че имах предвид само нарушители с първо провинение.

— Именно — невъзмутимо контрира Малик на свой ред. — Щом виждате техния проблем, представете си с какво се сблъсквам аз, когато потърся работа. — Той млъкна и оправи вратовръзката си, преди да продължи: — Ако сте говорили от сърце, то тогава би трябвало сам да се вслушате в думите си и да дадете пример.

— Какво точно си намислил? — недоумяваше началникът. — Ясно е, че нямаш квалификация за полицай.

Малик не се засегна от сарказма и дръзко продължи:

— В същия вестник, който помести речта ви, имаше обява за чиновническо място в архива. На младини първата ми работа бе в компания за превози „Пи енд Оу“ в кантората им в този град. Ако направите проверка, ще се уверите, че съм работил с ентусиазъм и експедитивност и поне в този случай напуснах с безупречно досие.

— Било е преди повече от трийсет години — отбеляза началникът, добре запознат със съдържанието на папката върху бюрото си.

— Значи ще завърша кариерата си както я започнах — заключи Малик, — като архивар.

Началникът помълча, разсъждавайки върху желанието на бившия затворник. Накрая се приведе напред, сложи ръце върху плота и се произнесе:

— Ще обмисля молбата ти. Секретарката ми знае ли как да се свърже с теб?

— О, да, господин началник — отвърна Малик и се надигна. — Всяка вечер се приютявам в общежитието на „Младите християни“ на Виктория Стрийт. — Той направи кратка пауза. — Не предвиждам да сменям жилището си в близко бъдеще.

На обяд в офицерския стол началник Кумар осведоми заместника си как е минала срещата с Малик.

Анил Кан прихна да се смее.

— Паднахте в собствения си капан, шефе — съчувствено рече той.

— Истина е — отвърна началникът и поднесе нова хапка ориз към устата си. — Догодина, като поемеш поста ми, този случай ще ти служи за урок, да внимаваш какво приказваш, особено пред по-голяма аудитория.

— Сериозно ли смятате да го наемете? — учудено попита Кан.

— Има такава вероятност. Защо, не ти ли допада идеята?

— Тази година ви е последна на този пост, сър, оставяте зад гърба си дълги години безупречна професионална служба. Защо да рискувате да опетните репутацията си?

— Боя се, че излишно драматизираш — рече началникът. — Говорим за един съкрушен човек, както щеше да се увериш, ако бе присъствал на срещата.

— Престъпникът си е престъпник — настоя Кан, — тъй че пак ви питам, защо да поемате този риск?

— Може би защото така е редно при дадените обстоятелства — отвърна началникът. — Ако отхвърля молбата на Малик, нима ще дочакам отново да се вслушат в мнението ми?

— Все пак работата в архива е деликатна — не се даваше Кан. — Малик ще получи достъп до сведения, предназначени единствено за хора с доказана дискретност.

— Мислих по въпроса, Кан. Имаме два архива: един в сградата на участъка, в който, както правилно отбеляза, се трупа информация от деликатно естество, и друг в покрайнините на града, предназначен за приключени случаи, останали неразгадани или просто изоставени.

— И все пак на ваше място не бих рискувал — заключи Кан, като подпря ножа и вилицата си на ръба на чинията.

— Ограничих риска до минимум — обяви началникът. — Малик ще постъпи на едномесечен пробен срок. Ще определя човек да го следи отблизо и да ми докладва. Прекрачи ли границата дори и със сантиметър, ще си иде там, откъдето е дошъл.

— И все пак не ви съветвам — рече мрачно Кан.

В първия ден от месеца Радж Малик се яви на работа в архива на полицията на Махатма Драйв 47 в покрайнините на града. Работното му време започваше в осем и завършваше в шест вечерта, шест дни в седмицата, срещу което му бе определена заплата от 900 рупии на месец. Задълженията му предвиждаха да обикаля отдалечените от центъра полицейски участъци с велосипеда си и да събира папките по изоставени случаи, които трябваше да предаде на своя надзорник, който ги описваше и складираше в приземието, където едва ли някой щеше да ги потърси.

В края на първия месец отговорникът докладва на началника както му бе поръчано.

— Де да имах поне десет души като Малик — рече той. — За разлика от младоците винаги идва в точния час, не проточва времето за почивка и никога не хленчи, ако му възложиш задача извън задълженията му. С ваше позволение — добави човекът, — ще предложа да вдигнем заплатата му на хиляда рупии на месец.

При следващия доклад отговорникът беше още по-възторжен:

— Миналата седмица останах с човек по-малко, един от хората ми се разболя. Малик пое част от задълженията му и някак успя да върши и своята работа.

В края на третия месец отзивите за новоназначения бяха толкова ласкави, че когато на ежегодния обяд на Мумбайския ротариански клуб началникът се обърна към събралите се, той призова членовете да протегнат ръка на прегрешилите и дори ги увери, че сам е успял да докаже своята теория. Ако се даде на нарушителите втори шанс, те няма да прибегнат до престъпление.

На следващия ден „Мумбай Таймс“ излезе със заглавие:

ПОЛИЦЕЙСКИ НАЧАЛНИК ДАВА ПРИМЕР

Позицията на Кумар бе разяснена надълго и нашироко, беше поместена и снимка на Радж Малик с надпис „разкаял се нарушител“. Началникът остави статията на бюрото на заместника си.

Малик изчака отговорникът да излезе в обедна почивка. Той имаше навика точно в дванайсет да се отправя към дома си, където прекарваше един час със своята съпруга. Малик проследи колата на шефа, докато изчезне от поглед, след което слезе в приземието. Сложи купчина още невписани документи в края на плота — в случай че някой неочаквано се появи и попита какво прави тук.

Следващата му цел бяха дървените шкафове, монтирани един върху друг. Той приклекна и извади папка от най-долния. За девет месеца бе стигнал до буквата П, но не бе попаднал на идеалния кандидат. Предишната седмица се бе запознал с десетки престъпници с името Пател, но ги бе отхвърлил като неподходящи за неговата цел. Ала ето че попадна на поредния с това име и с инициали Х. Х.

Малик извади дебелата папка, сложи я на плота и бавно запрелиства страниците. Не му бе нужно да чете повторно, за да се увери, че е ударил джакпота.

Той си записа името, адреса и телефона, после върна папката на място. Усмихна се. В почивката за чай щеше да позвъни и да си уговори среща с господин Х. Х. Пател.

До деня, в който излизаше в пенсия, оставаха само няколко седмици и началникът напълно бе забравил своето протеже. И ето че му позвъни господин Х. Х. Пател, виден банкер, с молба възможно най-скоро да се срещнат — по личен въпрос.

Началник Кумар смяташе Х. Х. не само за свой приятел, но и за човек достоен във всяко едно отношение, който не би искал неотложна среща без причина.

Кумар се изправи, когато посетителят отвори вратата. Предложи му удобен стол в единия ъгъл на стаята и натисна копчето под бюрото си. След секунди секретарката му се появи с чай и чинийка бисквити. След нея влезе заместник-началникът.

— Реших, че е разумно и Анил Кан да присъства — отбеляза Кумар. — Бездруго скоро той ще поеме моя пост.

— Чувал съм все хубави отзиви за вас — рече господин Пател и топло стисна ръката на заместника. — Радвам се, че успяхте да дойдете.

Секретарката сервира чая и излезе. В момента, в който вратата се затвори, началник Кумар започна направо:

— Поискахте спешна среща по личен въпрос, приятелю.

— Да — отвърна Пател. — Трябва да знаете, че вчера ме посети един човек, който твърди, че работи за вас.

Началникът вдигна вежди.

— Името му е Радж Малик.

— Начинаещ чиновник в…

— Изрично ме предупреди, че идва на частно посещение.

Началникът започна да потупва с длан подлакътника на стола си.

— Та този Малик ме уведоми — продължи Пател, — че притежавате документи, според които ме разследвате за пране на пари.

— Стара работа — добродушно откликна началникът. — След единайсети септември министърът на вътрешните работи ми възложи да проуча всички сдружения, които управляват големи суми пари в брой. Включително казина, пунктове за залагания, а във вашия случай — Мумбайската банка. Човек от екипа ми разпита главния ви касиер и му даде указания за какво да следи. Аз лично подписах удостоверението, че вашата компания е чиста.

— Спомням си, че ме уведомихте, и все пак вашият приятел Малик…

— Не ми е приятел.

— … недвусмислено намекна, че може да уреди досието да бъде унищожено. — Пател направи кратка пауза. — Срещу малка компенсация — добави той.

— Това ли бяха думите му? — възкликна Кумар и едва не скочи от стола си.

— Колко малка? — спокойно попита заместникът.

— Десет милиона рупии — отвърна Пател.

— Не знам какво да кажа… — промърмори началникът.

— Не казвайте нищо — спря го банкерът. — Дори през ум не ми е минавало, че сте замесен в подобна глупост. Същото заявих и на Малик.

— За което съм ви признателен — въздъхна началникът.

— Няма за какво — спря го Пател, — но се боя, че някой не тъй благоразположен човек… Нали разбирате, посещението е направено в момент, когато предстои да се пенсионирате… — Банкерът отново се поколеба. — Ако пресата надуши тая история, истината лесно може да бъде изопачена.

— Благодарен съм ви за загрижеността и най-вече защото ме уведомявате така скоро — увери го Кумар. — Ще ви бъда вечно задължен.

— Държа преди всичко да получите дължимата признателност от жителите на този град — заяви Пател — и да се оттеглите с гордост, а не със съпровождащи името ви въпросителни, които, както добре знаем, не биха се забравили дълго след пенсионирането ви.

Заместникът кимна в знак на съгласие и гостът се изправи.

— Знаеш ли, Нареш — приятелски се обърна той към началника, — не бих си помислил да приема този проклетник, ако не го беше превъзнасял така възторжено в речта си пред Ротарианския клуб миналия месец. Той дори ми показа статията в „Мумбай Таймс“, затова реших, че идва с твое знание. — След което господин Пател се обърна към Кан: — Позволете да ви пожелая късмет, когато поемете поста началник. — Стисна ръката му и добави: — Няма да ви е леко да наследите един тъй достоен човек.

Едва сега Кумар си позволи да се усмихне.

— Ей сега се връщам — рече той на заместника си и придружи Пател до вратата.

Заместник-началникът Кан се загледа през прозореца в очакване на шефа си. Взе си бисквитка и предъвквайки хрупкавото тесто, се замисли над няколкото възможности, които се разкриваха. Когато шефът му се върна отново в кабинета си, той вече бе наясно какво трябва да се предприеме. Но дали разполагаше с нужното време, за да убеди шефа си?

— Ще се разпоредя Малик да бъде арестуван и тикнат зад решетките до един час — заяви Кумар и вдигна телефона.

— Питам се, сър — кротко го спря Кан, — дали това е най-уместният начин да действаме… при създалите се обстоятелства.

— Нямам избор — въздъхна началникът и започна да набира.

— И все пак, преди да се впуснете в необратими действия, може би трябва да обмислим как ще се развият нещата… с журналистите.

— Те само това чакат — отбеляза Кумар, остави слушалката и закрачи из стаята. — Възможностите са само две: или ще призоват да ме обесят като продажен мошеник, или ще ме обявят за най-наивния глупак, достигнал поста началник на полицията. И двата варианта са немислими.

— И все пак си струва да поразсъждаваме — настоя заместник Кан, — защото враговете ви — защото и най-добрите сред нас имат своите врагове — с радост ще приемат версията за подкуп, докато приятелите ви няма да са в състояние да отхвърлят по-дребното обвинение в наивност.

— Нима след четирийсет години служба хората ще повярват…

— Ще повярват каквото пожелаят — отбеляза Кан, потвърждавайки опасенията на шефа си. — А и едва ли ще успеете да вкарате Малик в затвора, преди да получи шанс да се яви като свидетел и да разкаже на света историята през своите очи.

— Кой би повярвал на този стар…

— Няма дим без огън, така ще шушукат в кулоарите на съда, да не говорим какви ще са заглавията по вестниците след показанията на Малик в отговор на въпросите на приятелски настроен адвокат, за когото вие ще сте просто удобно стъпало за издигане в професията.

Кумар запази мълчание, но не спираше да крачи.

— Нека се опитам да позная какви заглавия ще последват кръстосания разпит — предложи Кан. — „Полицейският началник приема подкуп, за да унищожи досие на свой приятел“ — ще гласи материалът в „Таймс“, ала таблоидите сигурно ще прибегнат до по-цветисти изрази: „Тлъста сума, доставена в кабинета на полицейския началник, за да запуши устата му“ или може би „Началник Кумар наема бивш затворник да му върши мръсната работа“.

— Добре де, разбрах — въздъхна началникът и се отпусна в стола до Кан. — В такъв случай имам ли изход?

— Постъпете както винаги досега. Играйте точно по правилата.

Началникът изгледа подчинения си с недоумение.

— Малик! — извика надзорникът още преди да затвори телефона. — Началник Кумар иска да се явиш незабавно.

— Каза ли защо? — притеснено попита Малик.

— Той няма навика да ми се доверява — отвърна надзорникът, — но те съветвам да побързаш, защото не обича да чака.

— Слушам, сър — отвърна Малик, затвори папката, върху която работеше, и я остави на бюрото на шефа си. После отвори шкафчето си, взе ключовете за веригата на колелото и напусна сградата. Чак навън усети, че здравата трепери. Дали бяха разкрили последната му измама? Бездруго не хранеше особени надежди. Освободи веригата и се зае набързо да обмисли развитието на събитията. Да побегне ли, или да приеме съдбата си? Не се очертаваха много възможности за избор. В края на краищата къде можеше да се скрие? А дори да избере бягството, беше въпрос на дни или може би дори на часове да го хванат.

Малик затегна каишките на педалите и пое към центъра на града. Прашните улици гъмжаха от велосипедисти, коли и пешеходци. Неспирните клаксони, миризмите, жаркото слънце и обичайното оживление бяха свидетелство, че Мумбай не е по-различен от кой да е град по света. Улични търговци тикаха стоките си под носа му, безръки просяци препречваха пътя му. Да признае ли какво е замислил, питаше се Малик.

Измина още няколко метра. Не, нищо не признавай, това беше златното правило, усвоено през дългите години в затвора. Той изви кормилото, за да не налети на изпречилата се насреща му крава, и една не падна.

Изхождай от предположението, че нищо не знаят, докато не те притиснат. Дори тогава отричай докрай. На следващия завой пред очите му се появи сградата на полицейското управление. Ако избереше бягството, сега беше моментът. Той продължи да върти педалите, докато се озова на няколко метра от стълбите, водещи към главния вход. Стисна здраво лостовете на спирачките и колелото колебливо заора в прахта. Малик слезе, преметна веригата с катинарче през парапета и заключи единственото свое притежание. Бавно изкачи стъпалата, бутна летящата врата и нервно се приближи до рецепцията. Каза името си на дежурния офицер. Нищо чудно да беше станала някаква грешка.

— Идвам по уговорка…

— Знам — строго рече дежурният, без дори да поглежда в списъка на посетителите за деня. — Началникът те очаква. Кабинетът му е на четиринайсетия етаж.

Малик се обърна и тръгна към асансьорите с усещането, че онзи не го изпуска от поглед. Това бе последният му шанс да избяга, осъзна той миг преди да се отвори вратата на асансьора. Пристъпи в претъпканата кабина, която спря на няколко пъти, преди да достигне четиринайсетия етаж. Малик вече плуваше в пот и причината не бе нито в тясното пространство, нито в липсата на климатик.

Най-сетне вратата се отвори. Единствено на този етаж дебел килим заглушаваше стъпките по коридора. Малик се огледа и си припомни последното си посещение. Бавно продължи към кабинета в дъното. На вратата с дебели метални букви бе изписано НАЧАЛНИК.

Малик тихо почука — може пък някакъв неотложен проблем да бе накарал началника да напусне кабинета си. Отвътре се чу женски глас, който го подкани да влезе. Секретарката седеше зад бюрото си и тракаше по клавиатурата с бясна скорост. Спря в момента, когато зърна Малик.

— Началникът ви очаква — отсече тя. Не се усмихна, не се и намръщи, когато стана от стола си. Може би просто не беше наясно какво го очаква вътре. Момичето изчезна зад някаква врата и скоро се върна. — Началникът е готов да ви приеме, господин Малик.

И задържа вратата отворена.

Малик влезе в кабинета и завари полицейския началник седнал зад бюрото, погълнат от съдържанието на разтворена папка. След миг вдигна глава, погледна посетителя право в очите и каза:

— Седни, Малик. — Не го назова с малкото му име, нито сложи „господин“ пред фамилията му. Просто Малик.

Бившият затворник плахо приседна на стола срещу бюрото. Запази мълчание, стараейки се да прикрие нервността си, докато с очи проследяваше как секундната стрелка на часовника направи един пълен оборот.

— Малик — рече началникът и вдигна очи. — Тъкмо преглеждах годишния доклад на твоя надзорник.

Малик продължи да мълчи, макар да усети как струйка пот се плъзна от челото към носа му.

Началникът отново сведе глава.

— Много се хвали от теб — продължи той мисълта си. — Ще призная, че не хранех особени надежди, когато преди година седеше на същия този стол. — Кумар вдигна глава и се усмихна. — Всъщност предлага те за повишение.

— Повишение? — невярващо повтори Малик.

— Едва ли ще стане толкова лесно, тъй като в момента няма много подходящи свободни места. И все пак смятам, че открих пост, който идеално подхожда на специфичните ти умения.

— Благодаря ви — рече Малик и най-сетне си позволи да се отпусне.

— Има едно свободно място — продължи началникът и отвори друга папка. — Помощник в градската морга. — Той извади един лист и започна да чете. — Задълженията включват изстъргване на кръвта от плочките по стените и пода след всяка аутопсия. Миризмата не била особено приятна, но за служителите са закупени маски, пък и сигурно след време човек свиква. — Началникът продължаваше да се усмихва. — Назначението носи ранг на помощник-отговорник и съответно увеличение на заплатата. Предлагат се и други бонуси, включително самостоятелна стая точно над моргата, тъй че няма да ти се налага да ползваш услугите на „Християнската младеж“. — Кумар направи пауза. — Задържиш ли се на този пост, докато навършиш шейсет, ще имаш право и на скромна пенсия. — Сега вече началникът затвори папката и погледна посетителя в очите. — Някакви въпроси?

— Само един, господин началник — рече Малик. — Разполагам ли с друга възможност?

— О да — отвърна Кумар. — Можеш да прекараш остатъка от живота си в затвора.