Соломоново решение

Не може да е вече октомври

Патрик О’Флин стоеше пред бижутерския магазин на Х. Самюъл, стиснал тухла в едната си ръка. Постоя така миг-два с поглед, вперен във витрината. Сетне се усмихна, замахна и запрати тухлата в стъклото пред себе си. Пукнатините тутакси плъзнаха и образуваха широка паяжина, но стъклото остана на място. В същия миг се разнесе и оглушителният вой на алармата, който отекна в чистата прохлада на октомврийската вечер на поне два километра разстояние. По-важно за Пат бе, че сигналната система бе свързана с полицията.

Той стоеше неподвижно и се наслаждаваше на стореното. Не минаха и деветдесет секунди и той чу сирени в далечината. Наведе се и взе тухлата от тротоара. Воят на полицейските коли ставаше все по-силен. Когато спирачките на първата изскърцаха пред бордюра, Пат вдигна ръката, която стискаше тухлата, и се наведе леко назад, подобно на хвъргач на копие, устремил се към златния олимпийски медал. Двама полицаи изскочиха от колата. По-възрастният от тях се направи, че не вижда Пат, чиято ръка стърчеше все така високо вдигната, и приближи до витрината, за да провери щетите. Стъклото, макар и напукано, все още не падаше. Желязната решетка вече се бе спуснала зад него, нещо, което Пат чудесно знаеше, че ще се случи. Когато полицаите се приберат в управлението, те непременно щяха да позвънят на управителя на магазина, да го измъкнат от топлото легло и да го пратят да изключи алармата.

Сержантът се обърна и застана лице в лице с Пат, който стоеше с все така вдигната високо ръка.

— Хайде, Пат, дай това и влизай в колата — рече униформеният мъж и отвори задната врата.

Пат се усмихна широко, подаде тухлата на младия, гладко избръснат полицай с думите:

— Ще имате нужда от доказателството.

Полицаят го зяпна онемял.

— Благодаря, сержант — леко наклони глава нарушителят, качи се в колата и се усмихна на младока, който се настаняваше вече зад волана. — Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато кандидатствах за работа на един строеж в Ливърпул?

— Много пъти — прекъсна го сержантът, седна до Пат и затръшна вратата.

— Няма ли да ми сложите белезници? — попита Пат.

— Не ми харесва да съм закопчан за теб. Искам само да ми се разкараш от главата. Защо не вземеш да се прибереш в Ирландия?

— Затворите им са далеч по-долна категория — обясни Пат. — А и там никой не проявява към мен такова уважение като вас, сержант — додаде, докато колата вече се отделяше от бордюра и се насочваше към полицейския участък. — Бихте ли ми казали името си? — наведе се към предната седалка арестантът.

— Полицай Купър — представи се младият мъж.

— Да имате някаква връзка с главен инспектор Купър?

— Той е мой баща.

— Много възпитан човек — отбеляза Пат. — Колко чаши чай с бисквити сме изпили заедно. Надявам се, че е в добро здраве.

— Наскоро се пенсионира — информира го полицаят.

— Много жалко. Нали ще му кажете, че Пат О’Флин е питал за него? И моля да предадете на него и на любезната ви майка най-добрите ми пожелания.

— Престани с глупостите си, Пат — пресече го сержантът. — Младежът е излязъл само преди няколко седмици от Пийл Хаус8.

В този момент колата спря пред полицейското управление. Сержантът излезе на тротоара и задържа вратата пред Пат.

— Много благодаря, сержант — рече Пат изискано, сякаш се обръщаше към портиер на „Риц“.

Младият полицай се ухили и изпрати с поглед сержанта и Пат, които вече изкачваха стълбите към управлението.

— Добър вечер и на вас, господин Бейкър — поздрави Пат човека зад бюрото.

— Господи! — възкликна дежурният полицай. — Не може да е вече октомври.

— Боя се, че е така, сержант — отговори Пат. — Дали обичайната ми килия е свободна? Нали знаете, че ще остана тук за една нощ.

— Не е, за съжаление — отвърна дежурният. — Там вече е настанен един истински престъпник. Налага се да се задоволиш с килия номер две.

— Но аз ползвам винаги номер едно — запротестира Пат.

Човекът повдигна изненадано вежди.

— Не, вината е моя — призна Пат. — Трябваше да кажа на секретарката да се обади предварително и да запази килия. Ще искате ли да видите личната ми карта?

— Няма нужда, имаме данните ти.

— А отпечатъци от пръстите?

— Само ако си успял по някакъв начин да заличиш старите. Не мисля, че са ни необходими нови. Най-добре подпиши протокола за задържане.

Пат взе химикалката и се подписа със замах.

— Заведи го във втора килия, полицай.

— Благодаря ви, сержант. — Пат тръгна напред, но след няколко крачки спря и се обърна към дежурния. — Бихте ли ме събудили утре в седем, сержант? С чаша чай, предпочитам „Ърл Грей“, и сутрешния брой на „Айриш Таймс“.

— Разкарай се, Пат — изръмжа дежурният, а полицаят едва се удържа да не се изкикоти.

— Това ме подсети — продължи невъзмутимо Пат. — Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато кандидатствах за работа на един строеж в Ливърпул, а отговорникът…

— Махни го оттук, полицай, ако не искаш да прекараш времето до края на месеца в дежурства на пътя.

Младежът стисна лакътя на задържания и бързо го насочи към стълбите.

— Няма нужда да се разкарвате — подхвърли Пат. — Знам пътя.

Този път младият полицай не се и опита да сдържи смеха си, пъхна ключа в бравата, завъртя го, дръпна тежката врата и пусна Пат вътре.

— Благодаря ви, полицай Купър. Надявам се да се видим утре сутринта.

— Няма да съм на смяна.

— Тогава ще се видим догодина по това време — заключи Пат, без да се впуска в повече подробности. — И не забравяйте да предадете почитанията ми на баща си — добави той малко преди тежката врата да се затвори.

Пат огледа помещението: същият метален умивалник, клозет и легло с одеяло и възглавница. Успокои се, че за една година нищо не се е променило, и се отпусна на дюшека от конски косъм. Опря глава в твърдата възглавница и спа непробудно цяла нощ — за първи път от седмици насам.

В седем часа на другата сутрин от дълбокия унес го събуди отварянето на шпионката във вратата, откъдето две черни очи го огледаха.

— Добро утро, Пат — чу той приятелски поздрав.

— Здравей, Уесли — отвърна Пат, без дори да отваря очи. — Как си?

— Добре — каза Уесли, — но съжалявам да те видя тук отново. — Човекът замълча и очевидно съобразил нещо, добави: — Значи вече сме октомври, а?

— Точно така — потвърди Пат и стана от леглото. — Трябва да се приведа в най-добрия възможен вид, нали ще се явявам в съда тази сутрин?

— Трябва ли ти нещо по-специално?

— Чаша чай ще приема с благодарност, но настоявам за бръснач, парче сапун, четка и паста за зъби. Излишно е да ти напомням, че арестантът има право на тези малки удобства, преди да се яви в съдебна зала.

— Ще се погрижа — обеща Уесли. — А не искаш ли да хвърлиш едно око и на моя брой на „Сън“?

— Много любезно от твоя страна, но предпочитам вчерашния брой на „Таймс“, стига груповият началник да го е прочел.

Човекът хлопна шпионката и звучно се засмя.

Не след дълго Пат чу как някой завърта ключа в бравата на неговата килия. Тежката врата се отвори и се подаде усмихнатото лице на Уесли Пикет, с поднос в едната си ръка, който остави на края на леглото.

— Благодаря ти, Уесли — рече Пат и огледа съдържанието на подноса: купичка овесени ядки, малка картонена кутия мляко, две филии препечен хляб и едно сварено яйце. — Дано Моли помни, че обичам яйцето рохко — две минути и половина след завирането на водата.

— Моли напусна миналата година — обясни Уесли.

— Яйцето е варено снощи от дежурния сержант.

— Трудно се намира персонал в днешно време — въздъхна Пат. — Аз самият обвинявам за това ирландците. Вече не са така отдадени на домакинската работа.

— И той почука върха на яйцето с пластмасовата лъжичка. — Уесли, разказвал ли съм ти случая, когато се опитах да си намеря работа на един строеж в Ливърпул, и отговорникът, проклет англичанин… — Пат вдигна поглед и въздъхна тежко, като видя, че вратата се тръшва шумно. — Трябва да съм му разказвал — промърмори той.

Пат приключи със закуската, изми зъбите си с четка и паста, която изцеди от тубичка, по-малка и от дадената му от „Еър Лингъс“ при пътуването му до Дъблин. След това завъртя крана на топлата вода, за да напълни миниатюрния стоманен умивалник. Мудната струя тече доста време, докато студената вода стана малко по-топла. Разтри мизерното парченце сапун между пръстите си и размаза пяната по наболата си брада. Едва тогава посегна към пластмасовата самобръсначка „Бик“ и се залови с мъчителния процес на отстраняване на четиридневната четина. Накрая попи лицето си с грубата зелена хавлия, не по-голяма от носна кърпа.

Седна на ръба на леглото и докато чакаше, изчете за не повече от четири минути вестника на Уесли от първата до последната страница. Единствено политическата статия на някой си Тревър Кавана — човекът трябва да е ирландец, помисли си Пат — привлече вниманието му. От мислите му го откъсна отварянето на тежката метална врата.

— Да вървим, Пат — подкани го появилият се в рамката сержант Уебстър, — ти си първи тази сутрин.

Арестантът придружи униформения нагоре по стълбите и се обърна към дежурния зад бюрото:

— Може ли да ми върнете ценните предмети, господин Бейкър? Ще ги намерите в сейфа на управлението.

— И какви са те? — вдигна очи от бюрото си сержантът.

— Копчета за ръкавели с перли, часовник „Картие“ и бастунче със сребърна дръжка с инкрустиран на нея фамилен герб.

— Изхвърлих ги още снощи — процеди дежурният.

— Може да е наистина за добро — подхвърли Пат. — Там, където отивам, няма да ми трябват. — Той последва сержант Уебстър към изхода на управлението.

— Сядай отпред — нареди сержантът и се насочи към мястото зад волана.

— Не трябва ли да бъда придружен до съда от двама униформени? — поиска да знае Пат. — Правилникът на вътрешно министерство го изисква.

— Може да го изисква, но не стигат хора. Тази сутрин двама колеги са болни, а един е на курс.

— Ами ако се опитам да избягам?

— Де такъв късмет — промърмори сержантът и отдели колата от бордюра. — Ще ни спестиш много писане.

— Какво ще направите, ако се опитам да ви ударя?

— Ще те цапардосам — започна да се ядосва човекът.

— Не сте много любезен.

— Извинявай, но обещах на жена ми днес да се освободя след десет, за да пазаруваме. — Той замълча за миг. — Така че няма никак да се зарадва, като разбере, че няма да успея.

— Много съжалявам, сержант — рече Пат. — Следващата година ще се опитам да проверя предварително кога сте на смяна, за да го избегна. Може би ще предадете извиненията ми на госпожа Уебстър.

Сержантът за малко да избухне в смях, но се въздържа, защото знаеше, че Пат наистина го каза сериозно.

— Имате ли представа, пред кой съдия ще се явя тази сутрин? — поинтересува се Пат, когато колата спря на поредния светофар.

— Четвъртък е — отбеляза сержантът и премести лоста отново на първа, тъй като светлината вече се бе сменила на зелена, — значи трябва да е Пъркинс.

— Арнолд Пъркинс, кавалер на ордена на Британската империя, това е добре. Той е малко кибритлия, така че ако ми даде по-дълъг срок, ще трябва да се опитам да олекотя нещата — въздъхна Пат.

Колата влизаше в служебния паркинг на районния съд в Мерилбоун. Служител на съда вече приближаваше към тях.

— Добро утро, господин Адамс — поздрави Пат.

— Когато прегледах тази сутрин списъка на задържаните, Пат, и видях името ти — започна направо човекът, — се сетих, че вече е сезонът на годината, в който ти обикновено се появяваш. Последвай ме, за да свършим час по-скоро.

Двамата влязоха в съда през задната врата и след като извървяха дългия коридор, спряха пред една от килиите.

— Благодаря ви, господин Адамс. — Пат седна кротко на тясната дървена скамейка, циментирана в стената по протежението на дългото овално помещение. — Дали ще бъдете така добър да ме оставите за няколко минути сам, за да се концентрирам, преди вдигането на завесата?

Господин Адамс се усмихна и се обърна, за да излезе.

— Между другото — спря го гласът на Пат, в момента, в който улавяше вече дръжката на вратата. — Разказвал ли съм ви за времето, когато се опитвах да си намеря работа на един строеж в Ливърпул, а отговорникът, един нагъл англичанин, има нахалството да ме попита дали знам…

— Извинявай, Пат, но някои от нас си имат работа, а и ти ми разказа тази история миналия октомври. — Поспря за миг и продължи: — И по-миналия — също.

Пат седеше мълчаливо на пейката и тъй като нямаше какво друго да чете, започна да разглежда надписите по стената. „Пъркинс е задник“. Беше склонен да се съгласи. „Манч Ю са шампиони“. Някой беше задраскал „Манч Ю“ и го бе заместил с „Челси“. Пат се замисли дали да не задраска „Челси“ и на негово място да напише „Корк“, футболен тим, непобеден досега. В килията нямаше часовник и нямаше как да знае колко време беше минало, преди господин Адамс да се върне най-сетне и да го отведе до съдебната зала.

— Последвай ме — тържествено произнесе господин Адамс.

Пат бе необичайно мълчалив по време на краткия път, който изминаха по „жълтите тухли“, както старите арестанти наричаха последните няколко метра преди влизането през задната врата на съда. Пат най-сетне се изправи на мястото на подсъдимия, а до него застана съдебният пристав.

Загледа се в тримата магистрати, които днес бяха назначени за съдебен състав. Нещо не беше наред. Беше очаквал да види господин Пъркинс — напълно плешив по това време миналата година, почти като членовете на клуба „Пикуик“. А сега, най-неочаквано му беше пораснала руса коса. От дясната му страна бе адвокат Стедман, либерал и с прекалено мек характер за вкуса на Пат. Отляво седеше жена на средна възраст, която Пат не бе виждал досега, но чиито тънки устни и прасешки малки очи му вдъхнаха увереност, че милозливият член на състава ще може да бъде сразен, ако си изиграе картите както трябва. Госпожица Пиги имаше вид на човек, готов да постанови смъртно наказание за дребен джебчия.

Сержант Уебстър пристъпи на свидетелската скамейка и произнесе клетвата.

— Какво можете да ни кажете по този случай, сержант? — обърна се господин Пъркинс към свидетеля, щом човекът се закле.

— Разрешавате ли да поглеждам в записките си, ваша милост? — попита сержант Уебстър.

Председателят на съдебния състав кимна и сержантът разгърна бележника си.

— Задържах обвиняемия в два часа през нощта, след като бе хвърлил тухла във витрината на бижутерския магазин „Х. Самюъл“ на Мейсън Стрийт.

— Видяхте ли го да хвърля тухлата?

— Не — призна Уебстър. — Заварих го на тротоара с тухла в ръка, когато го задържах.

— Беше ли успял да влезе вътре?

— Не, но се готвеше да хвърли отново тухлата.

— Същата тухла ли беше?

— Така мисля.

— Нанесъл ли беше някакви щети?

— Стъклото беше обсипано с множество пукнатини, но металната решетка от вътрешната страна му беше попречила да вземе каквото и да било.

— Каква стойност имаха предметите на витрината? — попита господин Пъркинс.

— Нямаше предмети на витрината, господине, защото управителят всяка вечер ги заключва в касата, преди да си тръгне за вкъщи.

Господин Пъркинс погледна изненадано към обвинителния протокол.

— Доколкото виждам, обвинявате О’Флин в опит за влизане с взлом.

— Точно така. — Сержант Уебстър върна бележника си в задния джоб на панталона.

Господин Пъркинс насочи вниманието си към Пат.

— Тук пише, че се признавате за виновен.

— Точно така, милорд.

— В такъв случай ви осъждам на три месеца затвор, освен ако не дадете някакво обяснение. — Той замълча и погледна Пат над очилата си. — Искате ли да направите изявление? — попита той.

— Три месеца не е достатъчно, милорд — отбеляза Пат.

— Не съм лорд — сряза го Пъркинс.

— Така ли? — повдигна вежди задържаният. — Стори ми се, че имате перука, каквато не видях да носите миналата година по това време, и затова реших, че сте лорд.

— Мерете си приказките — процеди господин Пъркинс, — защото може да размисля и да увелича срока ви на шест месеца.

— Това някак по ми допада, милорд — продължи Пат.

— В такъв случай — едва сдържаше гнева си Пъркинс — ви осъждам на шест месеца. Изведете затворника.

— Благодаря ви, милорд — рече Пат високо и продължи под носа си. — Ще се видим догодина по същото време.

Съдебният пристав изтика Пат вън от подсъдимата скамейка и го поведе надолу по стълбите към подземните етажи.

— Добре се справи, Пат — похвали го, докато заключваше вратата на килията.

Пат остана в помещението, докато всички документи бъдат изготвени. Минаха няколко часа, докато вратата отново се отвори и го изведоха от сградата на съда до колата. Този път това не беше малкият полицейски автомобил на сержант Уебстър, а дълъг бяло-син бус с поне дузина малки отделения вътре, известен като „сауната“.

— Къде ще ме водят този път? — попита Пат доста недружелюбния офицер, когото виждаше за първи път.

— Ще разбереш, когато стигнеш, Пади — бе единственото, което чу.

— Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато отидох да си търся работа на един строеж в Ливърпул?

— Не — отвърна офицерът, — ала и не искам да те слушам.

— … А отговорникът, проклет англичанин, има наглостта да ме попита дали правя разлика между… — той така и не успя да довърши, защото го тикнаха в една от кабинките, с размерите на тоалетна в самолет. Тъкмо се стовари върху пластмасовата седалка и хлопнаха вратата зад него.

Пат гледаше навън през малкото квадратно прозорче, докато бусът завиваше по Бейкър Стрийт, и се сети, че го водеха в „Белмарш“. Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Добре, че там има що-годе прилична библиотека, помисли си, а и може да ми дадат старата работа в кухнята.

Щом Черната Мария9 спря пред високите порти на затвора, опасенията му се потвърдиха. На голяма зелена табела отпред пишеше: БЕЛМАРШ. Някой се беше изхитрил и бе заместил БЕЛ с ХЕЛ10. Колата мина през тежката порта и най-сетне спря в пустия двор.

Дванайсетте новопристигнали затворници бяха изтикани навън и отведени на определеното място, откъдето щяха да ги разпределят. Наредиха се в редица. Щом дойде неговият ред, Пат се усмихна на човека зад гишето, който ги приемаше.

— Как сте в тази приятна вечер, господин Дженкинс? — попита той.

Старшият офицер вдигна очи.

— Нима е отново октомври? — възкликна той.

— Напълно сте прав, господин Дженкинс — отговори Пат. — Позволете да ви изкажа искрените си съчувствия за скорошната ви загуба.

— Загуба ли? — повтори човекът. — За какво говориш, Пат?

— За онези петнайсет уелсци, които се появиха в Дъблин по-рано тази година и се представиха за отбор по ръгби.

— Не си играй с късмета, човече.

— Не бих и дръзнал, господин Дженкинс, нали очаквам да ми дадете предишната ми килия.

Старшият офицер прокара пръст по списъка със свободни килии.

— Много съжалявам — с престорена въздишка рече той, — но тя вече е заета. Но пък мога да ти предложа за съкилийник през първата нощ човек, който е тъкмо за теб. — Обърна се към надзирателя от нощната смяна и заръча: — Изпрати О’Флин в килия номер деветнайсет.

Човекът го погледна несигурно, но след като видя решителният поглед на началника си, каза само:

— След мен, Пат.

— И кого ми избра този път господин Дженкинс — полюбопитства Пат, докато вървеше пред надзирателя от нощната смяна, преди да спрат пред врата, отделяща едното отделение от другото. — Джак Изкормвача или Майкъл Джексън?

— Много скоро ще разбереш — отвърна човекът, и в това време вратата се плъзна и се отвори.

— Разказвал ли съм ти онази случка, когато поисках да ми дадат работа на един строеж в Ливърпул и отговорникът, един проклет англичанин, има наглостта да ме попита правя ли разлика между пирон и гвоздей?

Минаха от единия блок в другия и много скоро спряха пред килия с номер 119. Надзирателят извади голям ключ и го завъртя в бравата.

— Не, Пат, не си — рече той и дръпна тежката врата. — И каква е разликата?

Пат се канеше да отговори, но когато видя кой е в килията, онемя.

— Добър вечер, милорд — за втори път през този ден използва той това обръщение.

Надзирателят затръшна вратата и отново завъртя ключа.

През останалата част от вечерта Пат ми разказа с големи подробности всичко, което се бе случило от два часа предишната нощ. Когато най-сетне свърши, попитах само:

— Защо точно през октомври?

— Започне ли денят да намалява, предпочитам да съм на място, където съм сигурен, че ще получавам храна три пъти на ден и в килията има централно отопление. Спането навън е приятно през лятото, но настъпи ли английската зима, по-разумно е да имаш подслон.

— Какво щеше да направиш, ако Пъркинс ти беше дал цяла година?

— Показвам примерно поведение от първия ден и намаляват престоя ми с половин година. Всеки знае, че имат проблем с пренаселеността на затворите.

— Ами ако се беше запънал и бе настоял на първоначалните три месеца, тогава щеше да се наложи да излезеш в средата на януари.

— Няма начин — рече Пат. — Малко преди да изтече срокът ми, щяха да ме намерят с бутилка уиски в килията. Прегрешение, което директорът е длъжен да санкционира незабавно и да добави още три месеца към първоначалната присъда. Така щях да си остана тук удобно настанен до април.

— Така ли смяташ да прекараш остатъка от дните си? — засмях се аз.

— Не мисля толкова далеч напред — призна Пат. — Шест месеца е достатъчно дълъг срок за планиране. — След тези думи той се качи на горното легло и загаси светлината.

— Лека нощ, Пат — пожелах му аз и отпуснах глава на възглавницата.

— Разказвал ли съм ви онази случка, когато поисках да ми дадат работа на един строеж в Ливърпул? — попита Пат тъкмо когато се унасях.

— Не, не си.

— Отговорникът, един проклет англичанин, има наглостта да ме попита правя ли разлика между пирон и гвоздей.

— И ти какво му каза?

— Естествено, че правя. Пирандело е написал „Покойният Матиа Паскал“, а Гьоте — „Фауст“.

Патрик О’Флин почина от измръзване на 23 ноември 2005 година в съня си под арката на Виктория Ембанкмънт в центъра на Лондон.

Тялото му беше намерено от млад полицай само на стотина метра от хотел „Савой“.