Спейс — частният детектив

X

Лежах по гръб върху твърда метална повърхност. Опитах се да седна, но без гравипояс това се оказа работа с доста проблеми за решаване и изискваше няколко опита преди да успея, а когато се надигнах, се почувствувах като бременна жена под купола на земен цирк.

Тъмнината беше гъста, но през нея пробляскваха очи, безчислени мигащи огънчета, плаващи в мрака и подскачащи по стените. Камерата се изпълни със звуци: тракане, жужене, хриптене, хрускане и въобще нещо прилично на събрание на гигантски пчели. Лъхна ме миризмата на смазка и формалдехид.

Намирах се вътре в някаква машина. Но каво представляваше тя?

— Здравей, Сам — каза машината. — Казвам се Мини.

Каза го, но не беше на глас, а направо в мозъка ми. Тя умееше да чете мисли и да отговаря на тях.

— Защо съм тук? — попитах я аз. — Какво ще правиш с мен?

— Не говори на глас — каза машината. — Гласът ти е рязък и неприятен.

— Добре, Мини, приемам правилата на играта. — и повторих в ума си двата въпроса.

— Ти си тук, защото си нарушил закона. Направил си го защото си умствено дефектен. Аз трябва да те излекувам.

— Как?

— Ще извлека от мозъка ти агресивните импулси и ще ги заменя с не агресивни.

Боже! Промиване на мозъка. Мън Фармъш ме е изпратил тук да ми променят съзнанието. Гадно мишленце, о-о-о, как ли ще ме разтрасат?

— Виждаш ли — каза Мини. — Ето от това трябва да те защитим — от гнева, от вихрените мисли, от непроверените нападки по отношение на инспектор Мън Фармъш, мистър Кейн и другите ви съседи по системата. Подобни мисли могат да навредят и на другите ти близки. Тези мисли ще ги махна.

Така и направи.

Вътрешното бумтене на Мини примина в остър писък. Усетих как през тялото ми право в мозъка прониква вибрация стройна и отчетлива като стомана. В празното пространство на главата ми разцъфтяха жълти и червени пламъци, които сякаш затанцуваха пред очите ми. Трептенията започнаха да затихват. Светлините се завъртяха и запробиваха дълбочините на съзнанието и подсъзнанието. Отново дочух нормалното бумтене на Мини. Премигах, преглътнах и си облизах устните. Сърцето ми биеше бясно, а после постепенно се забави и постигна нормалното си състояние. Аз въздъхнах.

— Как си, Сам?

— Много съм щастлив, Мини!

— Какво би желал да направиш?

— Нищо, ама абсолютно нищичко.

— Но всеки член на системата прави нещо.

— Тогава ще правя всичко, всичко на света.

Аз се усмихнах на милите огънчета.

— Забележително е това, което чувам, Сам. Аз ще те изпратя горе и ще ти намеря подходяща работа. Нима не е прекрасно?

— Наистина е прекрасно — казах аз. — О, как само ми помагаш! — и направо се просълзих.

— Такава ми е работата, такова щастие е да помагам на всеки в системата. Ти си забележителен човек.

— Колко си добра, Мини — казах накрая.

И машината ме изпрати нагоре.

Не си спомням много от това, което стана след като попаднах на Плутон. Новата ми работа се състоеше от задължението да помагам на роботите да търсят яйцата на Зъба.

— Виж какво — каза голямото опърпано и покрито с лунички същество, което ме заговори през първия работен период. — аз съм Зъба и си имам достатъчно проблеми. Най-важното, не зная какво съм точно — риба или птица. И още какъв ми е пола. Това е необходимо на откривателите.

— Да? — отвърнах аз. — Слушам те.

— Ето, какво си мисля. Едновременно съм самец и самка и това обяснява факта, че когато срещна друг Зъб не изпитвам никаква радост. Аз тъй да се каже сам се оплождам и сама снасям яйцата си.

— Продължавай, моля те.

— Как е прекрасно това, но после започват проблемите, когато крия яйцата си. За това е нужно много време и труд.

— Не се съмнявам, че е така — кимнах му.

— Да не споменавам за интензивната мисловна дейност при избора на точното място. Но щом накрая закопая и последното яйце, идвате вие, хората, и започвате да се мотаете наоколо, да търсите яйцата и да ги изравяте. Това ми действа угнетяващо. Повярвай ми, тези неща дестабилизират първоначалната ми неувереност и я увеличава.

— Нищо не мога да ти кажа — отговорих на птицата-риба или рибата-птица. — Аз тук само работя.

— Не може с добро да се говори с роботите. — съществото тъжно подсвирна. — Те са така закръглени и блестящи, с металически глави и абсолютно отсъствие на чувствителност към проблемите на Зъбатите. В мига, който те видях, си казах, той ще ме изслуша. Нали виждам: не си кръгъл, сияещ и нямаш метална глава. Реших, че ще успея да поговоря сериозно с теб за моето положение.

— Точно и правилно — казах аз. — Щастлив съм да обсъждам с теб всякакви въпроси. И през цялото това време ще търся яйца на Зъбите.

Съществото изглеждаше объркано.

— Но работата е там — каза то почти проплаквайки, — че аз искам вие да престанете да търсите моите яйца.

— О, моя доброта, никога не ще мога да престана — възкликнах с патос. — Не бива Великият Маус да изпадне в беда. Неговия живот зависи от това как аз работя.

— Аз мисля, че вие яйцекрадите, работите за Ронфостър Кейн, кралят на роботите.

— Те работят — и посочих хаотичната тълпа роботи. — Мен тук ме е пратил Великият Маус, Вечно да се слави Името му. Той откри за мен продуктивен начин на живот и ме научи на труд, изпълнен с живот. Сега помагам да се прехранва основната маса на системата.

— А знаете ли с какво ги храните? — попита ме разтроеното същество. — Ще ви кажа. Храните ги с моите луничави яйца.

Печално поклатих глава.

— Честна дума, жал ми е, но не виждам решението на този проблем. Вие сте предназначен да криете яйцата си, а ние да ги изкопаваме. Такъв е реда тук на Плутон и с нищо не можем да го променим.

— Това страшно ме угнетява — продължи съществото. Досега то бе стояло на единия си крак, изглежда се умори и смени опорите си. — Понякога се чувствам тъй отчаяно, че си представям ужаса, когато няма да успея да скрия и едно яйце.

— Искренно ви съчувствувам на бедата в която сте изпаднал, въпреки че вие си имате своя цел, а аз — моя. Но ние ли ще оправяме света. Дете мое, ако подлагаме всичко на съмнение, то скоро няма да има никакъв ред по света.

— Поне мога да си поговоря с вас — каза тъжното същество и затрака с бронираните си плочки. — може аз да крия в себе си някакъв метежник. Сигурно ще успея сам да реша проблемите си. Никога вече нищо няма да подлагам на съмнения.

— Наистина не си струва — съгласих се с него. — Това води само до печал и нещастие.

— Благодаря ти — каза птицерибата. — Вярвам, че ще се оправя. Просто се поддадох на настроението. Но в душата си не обичам да хленча.

— Вярвам ти, приятелю — казах му и се усмихнах.

Той или тя си тръгна и печално замърмори нещо на себе си. Аз намерих още две здрави яйца и ги прибавих към дневния си добив.

Плутон се намираше на 3670 милиона мили от Слънцето, продължаваше да се отдалечава от него и постепенно изстиваше, но аз не обръщах внимание на такива дребни работи. Великият Маус бе действително великодушен, като ми намери такова място за работа. Позволяваха ми да изяждам по три яйца през сезона и те бяха направо възхитителни. Спях през останалото време в дървена кутийка с името „ковчега“, направена за мен от работливия робот и бях задоволен с най-значимите материали за четене. През почивките си, се задълбочавах в тях и получавах истинска наслада. Например примирах от „Трите прасенца“, но ми допадаха най-много „Джуфи отива на пазар“ и „Именният ден на Доналд“.

Отново и отново ги препрочитах.

Не мога да кажа колко време спечелих при търсенето на яйцето на Зъба. Но ясно помня деня в който приятелката ми Никол се появи на Плутон с кошница под мишницата. Приличаше на Червената шапчица.

— Хей, Никол, здравей! — зарадвах се аз. — Прекрасно е, че те виждам! Надявам се, че си добре? Какво ще кажеш за Плутон? Нали е прекрасен!

— Мозъка ли ти промиха? — не беше много учтива, но аз и простих с истинско удоволствие.

— Какво значи „да ти промият мозъка“?

— Няма значение, прави само това, което ти кажа — и тя постави металната кошница на земятя. После присъедини главата ми към великолепни кичести проводници. Те влизаха в някаква кутия.

— Сега стой тихо и не разговаряй — каза ми тя.

— Скоро трябва да отивам на работа — напомних й с усмивка. — Трябва да намеря още много много яйца на Зъбите.

— Край с тази работа — отговори тя. — свърши я.

Преди да попитам, какво има предвид, тя направи нещо с кутийката. В черепа ми прозвуча грандиозно бръмчене. Вибрация. Жълти и червени пламъци. Въртящи се цветя… Премигах. И сърцето ми забави пулса си. Преглътнах…

— На ред ли си, Сам?

— И още как — казах аз. — Благодара ти, миличка, онези мишки ми разбъркаха подредбата на тавана. Как ме намери?

— Ти си тръгна и влетяха тези… — каза тя. — Измъчваха ме и питаха накъде си тръгнал.

Бях прав — Никол бе избъбрила адреса.

— Продължавай!

— Накрая се освободих от тях и заприпках към Юпитер. Разбрах, къде си изпратен за прегазване на закона, а останалото бе лесно. Взех на заем този натрупвач-проявител на мозък от един мой познат — агент на Ганимед — и го пренесох до тук, на Плутон.

— Откъде беше сигурна, че ще заработи?

— Той е с универсално приложение — прояснява изкуствено замъглено съзнание от всякакъв тип и произход. На тези супер слънчеви шпиони често им се налага да си чистят мозъците.

Кимнах.

— Приемам казаното. Връщама се в Мехур сити. Тревожа се за доктор Умани и дъщеря му.

— Правилно се тревожиш, Сам. Затова захвърлих всичко и полетях да те прочиствам — тя ме погледна с отчаяние. — Те похитиха Исма.