Сребърна приказка

Глава 10

Всеки ден през онази седмица бащата на Мирием ме питаше малко озадачено:

— Ванда, виждала ли си Мирием?

И всеки ден аз му отговарях, че Мирием е във Висня.

— Разбира се, колко съм глупав, все забравям.

Всеки ден на обед майката на Мирием слагаше на масата четвърта чиния и сипваше ядене в нея, а после и двамата изглеждаха учудени, че Мирием я няма. Не протестирах, защото ми даваха на мен пълната чиния.

Събирах парите и внимателно вписвах полученото в книгата. Двамата със Сергей се грижехме за пилетата и козите. Редовно метяхме двора и чистехме снега. В сряда отидох на пазара да купя някои неща и един човек, който идваше от север да продава риба, ме попита дали на Мирием са й останали някакви престилки — видял, че някои жени ги носят, и искаше да купи на трите си дъщери. В гърлото ми заседна огромна топка, но все пак събрах смелост. Отговорих му, че има три престилки.

— Мога да отида и да ги донеса. Струват по две копейки — добавих аз.

— Две копейки! Не мога да платя повече от една.

— Не мога да променя цената — отговорих аз. — Господарката ми я няма. Тя не ги продава за по-малко на никого.

Той се намръщи, но каза:

— Добре, ще взема две.

Когато кимнах и казах, че отивам да ги взема, той извика зад гърба ми да донеса и трите. Върнах се с престилките. Човекът ги огледа от всички страни, като търсеше разхлабен шев или избеляла боя. После извади кесията си и преброи парите в ръката ми: една, две, три, четири, пет, шест. Шест копейки заблестяха на дланта ми. Не бяха мои, но ги стиснах в ръка, преглътнах и казах:

— Благодаря, панов.

Грабнах кошницата си и излязох от пазара, а когато вече никой не ме виждаше, хукнах и тичах по целия път до къщата. Влязох вътре, останала без дъх. Майката на Мирием слагаше обеда на масата. Погледна ме учудено.

— Продадох престилките — казах аз. Мислех, че ще се разплача. Преглътнах и й подадох парите.

Тя взе монетите, но дори не ги погледна. Сложи ръка на лицето ми — малка, слаба, но топла ръка. Усмихна ми се и каза:

— Ванда, как сме се справяли без теб?

Обърна се да сложи парите в стъклената купа на рафта. Закрих лицето си с ръце, после изтрих сълзите си в престилката и чак тогава седнах на масата.

Тя пак беше сготвила много ядене.

— Ванда, можеш ли да хапнеш още малко? Грехота е да хвърляме храна — каза баща й и ми подаде четвъртата чиния. Майката на Мирием гледаше през прозореца със странно, малко объркано изражение.

— Колко време я няма Мирием?

— Една седмица — отговорих аз.

— Една седмица — повтори тя, сякаш се мъчеше да запомни това.

— Тя всеки момент ще се върне, Ракел — каза баща й ентусиазирано, сякаш искаше да убеди не само нея, но и себе си.

— Толкова е далече — отговори майка й. Това странно, тревожно изражение не слизаше от лицето й. — Толкова далече за нея е това. — После се съвзе и ми каза: — Добре, Ванда, радвам се, че ти харесва яденето.

Не знам защо, но в главата ми съвсем ясно се появи една мисъл: Мирием няма да се върне.

— Много е вкусно — отговорих аз със свито гърло. — Благодаря.

Тя ми плати гроша за деня и аз бавно си тръгнах към къщи. Мислех си, че за тях Мирием винаги всеки момент щеше да се върне. Те ще чакат, и ще чакат. Всеки ден ще слагат чиния за нея на масата. Всеки ден ще са озадачени, че още я няма. Може би ще ми дават нейния дял и от други неща. Аз ще върша работата на Мирием. Майка й ще ми се усмихва, както ми се усмихна днес. Баща й ще ме научи да работя по-добре с числата. Опитвах се да не желая тези неща. Така щеше да започне да прилича, че не искам тя да се върне.

Зарових гроша под дървото, после отидох до къщи и спрях пред вратата. По целия път на връщане имаше следи от стъпки. В това нямаше нищо странно. И други хора живееха наблизо. Но сега видях, че стъпките са излезли от шосето и стигат до вратата на нашата къща: двама мъже с кожени ботуши и това вече беше странно. Не беше време за бирника. Бавно пристъпих напред. Стигнах до вратата, чух смях и мъжки гласове, които вдигаха наздравица. Пиеха. Не исках да влизам, но не можех да не вляза. Бях измръзнала от дългия път, трябваше да си стопля ръцете и краката.

Отворих вратата. Нямах представа какво ще намеря вътре. Всичко би ме учудило. Бяха Кайус и синът му Лукас. На масата имаше голямо шише крупник и три чаши. Лицето на баща ми беше зачервено, което показваше, че отдавна пият. Степон се беше свил в ъгъла до огнището и се правеше на невидим. Погледна ме.

— Ето я! — извика Кайус, когато влязох вътре. — Затвори вратата, Ванда, и ела да празнуваш с нас. Хайде, Лукас, отиди да й помогнеш!

Лукас стана, дойде до мен и протегна ръка да вземе шала ми. Не можех да разбера защо прави това. Взех шала си и сама си го закачих. Обърнах се. Кайус през цялото време ме гледаше сияйно.

— Сигурен съм, че ще ти е много трудно да се разделиш с нея — каза той на баща ми. — Но такава е съдбата на мъж с дъщери! А и домът й няма да е много далече. — Стоях неподвижно. Погледнах към Степон. — Ванда — продължи Кайус, — уредили сме всичко! Ще се омъжиш за Лукас.

Погледнах Лукас. Той нямаше много доволен вид, но не беше и тъжен. Само ме оглеждаше. Бях прасе на пазара, което той беше решил да купи. Надяваше се, че ще се охраня и ще му родя много прасенца, преди да стане време да се прави сланина.

— Разбира се, баща ти ми разказа за тази работа с дълга му — каза Кайус. — Отговорих му, че вече не трябва да плаща. Ще го прехвърлим на моята сметка и ти ще го отработваш оттам. А всяка седмица ще идваш и ще му носиш шише от моя най-хубав крупник, за да не забравя как изглежда дъщеря му. За твое здраве и щастие! — Той вдигна тост за мен с чаша в ръка, баща ми вдигна своята чаша и я изпи до дъно. Кайус веднага отново му напълни чашата.

Значи баща ми нямаше да получи за мен дори и една коза или едно-две прасенца. Нямаше да получава четири гроша месечно. Беше ме продал за пиене. За едно шише крупник на седмица. Кайус все още се усмихваше. Сигурно се беше досетил, че ми плащат в пари. Или може би си мислеше, че ако съм в неговата къща, Мирием ще намали дълга му. А ако отидеше да говори с бащата на Мирием, щеше да е прав. Дългът щеше да е заличен. Това щеше да бъде техният подарък за сватбата ми. А после може би Кайус щеше да ми позволи да продължа да работя за тях, но щеше да им иска все повече и повече пари. Мирием я нямаше. Тя може би нямаше да се върне и да се бори с него. Оставаха само майка й и баща й, а те не можеха да се борят с Кайус. Те не можеха да се борят с никого.

— Не — казах аз.

Всички ме погледнаха. Баща ми примигна.

— Какво? — изфъфли той.

— Не — повторих аз. — Няма да се омъжа за Лукас.

Кайус престана да се усмихва.

— Чакай, Ванда — започна той, но баща ми нямаше намерение да го чака да каже и една дума. Той бързо стана и толкова силно ме удари по лицето, че паднах.

— Ти казваш не? — ревеше баща ми. — Кой си мислиш, че е господар в този дом? Ти не можеш да ми отказваш на мен! Затваряй си устата! Ще се омъжиш за него днес, тъпа краво. — Мъчеше се да си свали колана, но не можеше да го разкопчае.

— Горек, тя просто беше изненадана — каза Кайус и протегна ръка, без да става. — Сигурен съм, че след малко ще размисли.

— Аз ще я науча как да размисли! — каза баща ми, хвана ме за косата и започна да ме влачи. За миг зърнах Лукас. Той се придвижваше към вратата. Изглеждаше изплашен. Баща ми беше едър човек, по-едър от него и Кайус. — Казваш не, а? — повтаряше отново и отново той, като ме удряше по лицето от двете страни. Опитах се да закрия глава, но той избута ръцете ми.

— Горек, така тя няма да изглежда добре на сватбата — каза Кайус, сякаш се опитваше да превърне случващото се в шега. Гласът му звучеше малко уплашено в кънтящите ми уши.

— Кой го е грижа за лицето й! — каза баща ми. — Той ще получи онази част от жената, която има значение. Не смей да се криеш с ръце от мен! — крещеше ми той. — Не ли казваш? — Беше се отказал от колана. Хвърли ме на пода и взе ръжена от огнището.

Тогава Степон извика: „Не!” и грабна другия край на ръжена. Баща ми спря. Макар че почти не виждах през сълзи, вдигнах глава и погледнах втрещено. Степон още беше малък и кльощав като младо дръвче. Баща ми можеше да го повдигне от земята с другия край на ръжена. Но Степон все пак държеше ръжена с две ръце и повтаряше на баща ми:

— Не!

Баща ми беше толкова изненадан, че за момент не направи нищо. После се опита да издърпа ръжена, но Степон го държеше здраво и се влачеше след него. Баща ми го грабна за рамото и се опита да го избута, но ръженът беше по-дълъг от ръцете му, а той беше твърде пиян, за да се сети да го пусне, затова започна да го клати напред-назад, с което просто подхвърляше Степон от единия край на къщата до другия. Баща ми все повече и повече се ядосваше, после издаде някакъв нечленоразделен звук и пусна ръжена. Грабна Степон и го удари по лицето с големия си юмрук.

Степон падна, от лицето му се стичаше кръв, но продължи здраво да стиска ръжена.

— Не! — плачеше и повтаряше той. — Не!

Баща ми беше толкова ядосан, че вече дори не крещеше. Грабна стола си и удари с него Степон по гърба. Столът се разцепи на две. Степон се просна на земята. Баща ми хвана един крак от счупения стол и започна да удря с него Степон по ръката, толкова силно, че накрая пръстите му се разтвориха, той пусна ръжена и баща ми го грабна.

Лицето на баща ми пламна от гняв. Очите му станаха червени. Беше оголил зъби. Ако сега започнеше да удря Степон с ръжена, нямаше да спре. Щеше да го убие.

— Ще се омъжа за него! — извиках аз. — Па, ще се омъжа за Лукас!

Но после погледнах изпод подутото си лице и видях, че Лукас го няма, а Кайус се опитва да се промъкне до вратата.

— Е, ако на момичето не му харесва, значи няма да стане! — каза Кайус. — На Лукас не му трябва момиче, което не го иска.

Всъщност той искаше да каже, че не му трябва такова нещо вкъщи. Беше дошъл със своя крупник и хитър план, беше напил баща ми и разпалил гнева му като огън, а сега огънят изгаряше всичко и той искаше да избяга от него.

Кайус можеше да избяга. Тръгваше си, а Лукас вече беше изчезнал. Баща ми не можеше да ги накара да направят каквото той иска, колкото и да им крещеше. Те бяха сред богатите хора в града и плащаха добри данъци. Ако се опиташе да ги удари, те щяха да се оплачат на болярина, който щеше да го бичува. Баща ми го знаеше. Той ми извика:

— Всичко това е заради теб! Кой мъж ще иска да вземе жена, която не знае да се подчинява!

Той тръгна към мен да ме удари с ръжена, а Кайус отвори вратата. Отвън стоеше Сергей. Сергей се хвърли към него и му измъкна ръжена, преди да е достигнал до главата ми. Баща ми се опита да му го вземе, но не успя. Сергей вече беше висок колкото баща ми и беше заякнал, защото се хранеше два пъти на ден при Мирием. А баща ми беше отслабнал от тежката зима и пиенето. Опита се още веднъж, после удари Сергей с юмрук, но Сергей издърпа ръжена, замахна с него и удари баща ми.

Мисля, че най-много от всичко баща ми се учуди, че той беше удряният. Никой никога не се беше бил с него, дори и в града. Беше много едър. Той отстъпи, спъна се в Степон, който се беше свил до огнището, и падна назад. Главата му се удари в ръба на тенджерата с каша, куката, на която висеше тенджерата падна, той залитна след нея в огъня и врящата каша се изсипа върху лицето му.

Кайус извика и избяга навън, а през това време Па крещеше и се мяташе. Изгорих си ръцете, когато вдигнах тенджерата от него. Издърпахме го от пепелта, но косата и дрехите му горяха. Лицето му се покри с мехури, а подутите му очи приличаха на големи глави лук. Загасихме пламъците по него, като го удряхме с дрехите си. Тогава той вече беше спрял да крещи и да се движи.

Тримата стояхме около него. Не знаехме какво да правим. Той вече не приличаше на човек. Главата му беше някакво огромно подуто бяло кълбо, освен на местата, където беше червена. Не говореше и не помръдваше.

— Мъртъв ли е? — попита Сергей накрая. Па не издаваше никакви звуци и не мърдаше. Така разбрахме, че е умрял.

Степон обръщаше глава ту към мен, ту към Сергей. Лицето му все още кървеше, а носът му беше ужасно разкривен. Сергей пребледня. Преглътна и каза:

— Кайус ще каже на всички. Ще им каже, че…

Кайус щеше да каже, че Сергей е убил баща ни. Болярските хора щяха да дойдат, да го отведат и да го обесят. Нямаше значение, че Сергей не го е направил нарочно. Нямаше значение, че баща ни се канеше да ни убие. Не можеш да убиваш баща си. Можеше и мен да ме отведат. Кайус щеше да разкаже на всички, че съм отказала да се омъжа за сина му и Сергей е убил баща ни, за да спре да ме бие по тази причина. Значи бяхме го извършили заедно. Така или иначе, Сергей със сигурност щяха да го обесят. А дори и да не ме отведат и мен и да не ме обесят, болярските хора ще конфискуват фермата и ще я дадат на някой друг. Степон беше твърде малък, за да я поддържа сам, а аз съм жена.

— Трябва да се махнем оттук — казах аз.

Отидохме при бялото дърво. Изкопахме грошовете. Имаше само двайсет и два гроша, но това беше всичко, което притежавахме. Знаех какво може да се купи с двайсет и два гроша. Не можеше да се купи много храна за трима души, а ние трябваше да извървим дълъг път, докато стигнем до място, където може да намерим работа.

— Степон — казах аз. — Ти ще отидеш при панова Манделщам. — Той ме погледна уплашено. — Ти си малък. Никой няма те обвини, че ти си го направил. Тя ще те покани да останеш там.

— Защо ще прави това? — попита Сергей. — Той не може да й е полезен с нищо.

— Може да се грижи за козите — казах аз. Но го казах само за да подобря настроението на Сергей и Степон. Знаех, че майката на Мирием ще го покани да остане, дори и да не може да бъде полезен с нищо. Но той всъщност щеше да им е полезен. Много добре се грижеше за козите. Така че дори и никой повече да не ходи да събира парите, те нямаше да гладуват. И ще им прави компания през всички онези дни, докато Мирием се върне. След малко Степон потърка очи и кимна. Той разбра. Ние със Сергей можехме да вървим бързо дълго време, а той не можеше. Но това означаваше, че трябва да се сбогуваме, може би завинаги. Ние със Сергей не можехме да се върнем. А Степон нямаше да знае къде сме.

— Мамо, съжалявам — казах аз на дървото. Все пак парите бяха донесли неприятности. Трябваше да я послушаме. Вятърът прошумоля през белите листа като дълга, дълбока въздишка. После дървото бавно наведе към нас три долни клони, по един клон ни докосна по раменете. Почувствах го като че ли някой беше сложил ръка на главата ми. От клона на Степон висеше един-единствен бял плод, зряло орехче. Той го погледна, после погледна към нас.

— Вземи го — казах аз. Така беше справедливо. Мама ме беше спасила веднъж, както и Сергей, а и ние със Сергей бяхме предизвикали неприятностите. Степон не беше виновен за нищо.

Степон откъсна орехчето и го сложи в джоба си. После Сергей попита:

— Къде ще отидем?

— Първо ще отидем във Висня — отговорих след малко аз. — Ще потърсим дядото на Мирием. Той може да ни даде работа.

Знаех, че дядо й се казва Мошел, но мислех, че едва ли ще стигнем до Висня и ще намерим дядо й. Трябваше обаче да вървим към някаква цел. Мирием беше споменала, че когато реката се разтопи, ще изпраща вълна на юг. Ако успеехме да отидем на юг по реката, щяхме да избегнем преследвачите си. Никой нямаше да ни търси толкова далеч.

Сергей кимна, когато му разказах това.

Отидохме до нашата кошара и вързахме на едно въже четирите слабички кози, които ни бяха останали. Степон го взе и бавно тръгна по пътя с тях, като на всеки две-три крачки се обръщаше да ни погледне, докато накрая изчезна от погледа ни. После си разделихме сребърните грошове, половината на него, половината на мен, и ги прибрахме в здравите си джобове. Не искахме да влизаме пак в къщата, защото баща ни все още лежеше там, но накрая влязохме и взехме палтото на баща ни от закачалката и празната тенджера от огнището, за да има в какво да си готвим. После отидохме в гората.

С Мирнатиус се оженихме на сутринта на третия ден от визитата му. Аз носех пръстена, огърлицата и короната си. Баща ми предложи тези накити като зестра и обяви, че са били на майка ми. Мирнатиус небрежно каза:

— Да, това е достатъчно.

Зестрата не го интересуваше. Мисля, че щеше да ме вземе без нищо, но баща ми беше малко смутен от лесната си победа — това го безпокоеше. Той искаше да вярва, че е спечелил благодарение на собствените си машинации. Когато влязох в църквата, целият двор беше вперил в мен жадни погледи, сякаш носех всички звезди на света около врата и челото си, но ако питаха младоженеца, вълшебното сребро би могло да бъде и пиринч. Въпреки настоятелното му бързане, той изрече обета с отегчение, а веднага след това пусна ръката ми, сякаш беше нажежен въглен. Само мога да се досещам, че изпитваше удоволствие поради отдалата му се възможност да се ожени напук на всички за момиче, което не го иска, докато всички девойки от царството въздишаха по него и бяха готови да си отрежат големия пръст на крака, за да станат негова жена.

След церемонията веднага отпътувахме. Моят изрисуван наполовина булчински сандък беше натоварен с трясък на шейна, изписана със сребърно и бяло — боята беше съвсем прясна. Тя беше подарък от един от болярите на баща ми, който просто беше пребоядисал една от своите шейни. Никой не идваше с мен. Мирнатиус каза на баща ми, че в неговото домакинство няма място за още една стара жена, затова Магрета остана вкъщи, нещастна и разплакана, скрита зад другите жени в домакинството.

Мирнатиус целуна баща ми по бузата, както се прави с близък роднина, и скочи в шейната до мен. Тя не беше достатъчно голяма за двама, особено ако единият от тях е цар на Литвас. Но за сметка на това беше прекалено добре отоплена. Вътре имаше тежки кожени завивки и грейки, пълни с горещи камъчета в краката ни и под седалките. Той се протегна и се излегна назад, след това ми подаде една кесия.

— Хвърляй пари на хората, докато пътуваме, любов моя, за да споделим радостта си с тях — каза провлечено той. — И си придай щастлив вид, защото със сигурност знам, че е така. Усмихвай им се! — добави той. Още една от командите, които преминаваха през тялото ми като топлинни вълни, но пръстенът беше там под ръкавицата ми и среброто ме охлаждаше. Протегнах предпазливо ръка, взех кесията и хвърлях шепи бляскави копейки и грошове от шейната, без да гледам. Никой на улицата нямаше да забележи дали се усмихвам, или не, когато имаше монети да се събират, а аз не можех да откъсна очи от него. Той се мръщеше, продължаваше да ме наблюдава с притворени очи и не каза нито дума повече.

Шейната летеше по замръзналия речен път. Четири пъти спирахме, за да сменим конете, като накрая спряхме да нощуваме при херцог Азуолас. Той беше богат земевладелец с обширни земи, но седалището му беше малък град, ограден със стени, предназначени да го пазят по-скоро от набезите на Старик, отколкото от други нашественици. Градчето беше тихо и спокойно, но не можеше да поеме цялата царска свита и Мирнатиус заповяда на почти всички придружаващи го да продължат пътуването и да отседнат при по-дребните боляри и рицари по пътя. Стоях на стълбите на херцогската къща, докато те отминаваха — хората, които бяха присъствали на сватбата ми. Полазиха ме тръпки. В къщата имаше място за част от тях, затова много от рицарите изглеждаха недоволни и възмутени, че ги отпращат. Слугите свалиха сандъка ми от шейната и го внесоха в къщата. Погледнах към Мирнатиус. Може би се дължеше само на залеза, но когато очите му отвърнаха на погледа ми, в тях за миг се появи червен блясък.

Когато слязох на вечеря, среброто по мен блестеше на светлината на свещите: не бях свалила дори и короната и навсякъде от масата мъжете ме гледаха с нескрито учудване, като деца, а в погледите им се четеше смущение и в същото време завист към царя, без самите те да знаят защо. Разговарях с колкото може повече от тези заслепени от среброто мъже. Но едва бях хапнала и залък от последното блюдо, когато Мирнатиус се извини от мое име и ми заповяда да се оттегля заедно с чакащите ме камериерки, последвани от двама гардове.

— Зорко пазете вратата на моята царица. Не искам да избяга — нареди им той и всички се засмяха на неговата малка шега. Докато ставах от масата, той рязко се обърна и хвана ръката ми, вдигна я и я целуна, а устните му пареха.

— Ще те последвам много скоро — прошепна с прегракнал глас страстното си обещание той, след което ме пусна.

Целувката предизвика руменина по устните ми, а камериерките изчуруликаха, защото мислеха, че с нетърпение очаквам красивия си съпруг. Но щом вратата на спалнята се затвори, аз ги освободих, вместо да искам да ми помогнат да се съблека.

— Мисля, че моят господар ще ми помогне — казах аз, като скромно сведох очи, за да не им позволя да видят, че в тях се чете страх, а не възбуда. Те всички отново се засмяха и си излязоха без да възразят, като ме оставиха сама, все още облечена с тежката си рокля.

Два дни преди това бях казала на Галина:

— Студено е, пътуването от и до Корон е дълго, а моите стари кожи са ми малки.

Знаех, че цари пълна суматоха сред царедворците, придружаващи царя, както и сред болярите и рицарите на баща ми, които неистово се мъчат да направят подходящ сватбен подарък, и ми се стори вероятно, че ще се посъветват с мащехата ми. Затова сега имах красив хермелинов комплект, достоен за всяка царица. Бях оставила белите кожи, струпани в ъгъла и веднага щом камериерките затвориха вратата, облякох палтото, а после сложих тежката пелерина и маншона. Не можех да нося короната и кожената шапка едновременно, но не исках да оставя шапката да се търкаля насам-натам, с което да съобщава за отсъствието на другите кожи, затова я наблъсках в маншона.

После отидох до високото огледало на стената, и се видях как стоя сред снежна виелица в тъмната гора. Пристъпих напред към огледалото и от него ме лъхна жесток студ. Затворих очи и направих една стъпка, ужасена от мисълта за последствията: носът ми да опре само до твърдото стъкло и да няма възможност за бягство, или да премина отвъд и да се озова сама в нощта в друг свят, от който връщане назад няма.

Но никакво стъкло не се опря до лицето ми, само зимата щипеше бузите ми. Бях сама в гора от тъмни борови дървета, покрити със сняг, и накъдето и да погледнех, не се виждаше нищо друго.

В късния вечерен здрач небето над мен беше тъмносиво, по него нямаше никакви звезди и беше толкова ужасно студено, че трябваше да държа маншона пред устата си, иначе дъхът ми щеше да вледени лицето ми. Леки снежинки се носеха около мен и бодяха кожата ми като иглички. Не беше обикновена студена вечер, беше разяждащ неестествен студ, който се опитваше да проникне направо в сърцето и дробовете ми и ме питаше какво правя там.

Никъде нямаше и следа от заслон, но се обърнах и видях, че стоя на брега на дълбока, почти твърдо замръзнала река, която блестеше като стъкло. Погледнах надолу към повърхността и вместо собственото си отражение, видях празната стая, откъдето бях избягала, сякаш гледах от другата страна на стъклото.

Докато гледах, вратата се отвори и аз се изпънах като струна, но един миг беше достатъчен, за да съм сигурна: Мирнатиус не ме виждаше. Той влезе широко усмихнат и гладен и се зарадва, като видя, че стаята е празна. Затвори вратата и се облегна на нея. Протегна ръка надолу и без да гледа, я заключи целенасочено, а щракането стигна до мен като изпод вода.

— Ирина, Ирина, криеш ли се от мен? — извика нежно той, а ликуването в гласа му се засили, когато извади ключа и го сложи в джоба си. — Ще те намеря…

Започна да ме търси — зад паравана, пред камината, под леглото, в гардероба. Дори дойде до огледалото и аз потреперих, когато тръгна право към мен, но той се интересуваше само дали не се крия зад него. Когато се върна, усмивката му най-после изчезна. Отиде до прозореца и разтвори пердетата, но беше подбрал стаята внимателно: в нея имаше само един прозорец и той беше здраво затворен.

Обърна се разярен и лицето му се изкриви от гняв. Загърнах се още по-здраво, за да се предпазя от хапещия студ, а през това време той започна да чупи всичко в стаята. Накрая спря задъхан, след като беше свалил завесите от балдахина и преобърнал половината мебели, обладан от възмущение и гняв.

— Къде си? — крещеше той, а в гласа му се промъкна ужасно, нечовешко стържене. — Излез да те видя! Ти си моя, Ирина, ти ми принадлежиш! — Той тропаше с крак толкова силно, че масивното легло от гравирано дърво се разтресе. — Иначе ще ги убия всички, семейството ти, роднините ти, всички ще ги покося! Ако не излезеш веднага… Няма да ти направя нищо лошо… — добави той с внезапно ласкав тон, сякаш очакваше, че ще му повярвам. Почака малко и като не се появих, изпадна в див разрушителен пристъп. Той вече не ме търсеше, само чупеше и късаше всичко като обезумял звяр, който свирепо напада целия свят, а и самия себе си.

Той продължи да вилнее още известно време, а накрая нададе див крясък и се хвърли на пода. Мяташе се, тялото му се тресеше и на устата му излезе пяна. Този пристъп на безумие продължи един кратък миг, после той се отпусна безжизнен на пода, устата му провисна, а очите му се изцъклиха. Те бяха насочени право към мен с невиждащ поглед. Аз също го гледах за няколко дълги минути, както ми се стори, после той примигна.

Мирнатиус се обърна по корем, повдигна се на колене и с гримаса на болка се изправи. Дрехите му бяха разпокъсани и висяха като парцали от раменете му. Огледа счупеното легло и разхвърляната стая. Лицето му вече не светеше от жажда; сега изглеждаше уморен и объркан.

— Ирина? — каза той и дори повдигна скъсаната завивка да погледне отдолу, сякаш мислеше, че междувременно може неочаквано да съм се появила. Пусна завивката, отиде до прозореца и погледна и там, като изглежда не си спомняше, че преди малко вече беше проверил.

Със същото объркано изражение на лицето Мирнатиус прекоси стаята и отиде до камината, сякаш очакваше отговор оттам.

— Сега наистина си се надминал и си ме поставил в ужасно положение. Тя е дъщеря на херцог! И дори не си оставил труп. Какво си направил с нея?

Пламъците бурно се разгоряха и издигнаха, искри се разхвърчаха из стаята и някои паднаха на кожата му, но той не обърна внимание, а изгорените места изчезнаха също толкова бързо, колкото се бяха появили.

— Намери я! — казаха пламъците с глас, който съскаше, пращеше и поглъщаше. — Върни я!

— Какво? — извика Мирнатиус. — Тя не беше ли тук?

— Трябва да я имам! — каза огънят. — Ще я имам! Намери ми я! — Гласът се издигна до същите истерични нотки, които бяха излезли от неговата уста само преди няколко минути.

— О, прекрасно. Тя сигурно е подкупила стражата да я пусне. Какво искаш да направя аз? Ти беше този, който настояваше да се оженя за единственото момиче в света, което ще избяга от мен! И без това щях да имам достатъчно неприятности, ако трябваше да залъгвам баща й за някакъв трагичен и неочакван нещастен случай. Но ще бъде още по-трудно, ако тя е изчезнала.

— Убий го! — каза огънят. — Тя е моя, те ми я дадоха! Убий ги всички, щом са й помогнали да избяга!

Мирнатиус направи нетърпелив жест.

— Не ставай глупав! Той с голямо удоволствие ми я даде и никога не би я скрил от мен. Тя сама е решила да избяга. И вече сигурно е в съседното царство. Или в манастир: това би било чудесно, не мислиш ли?

Огънят издаде звука, който се получава, когато плиснат вода върху нажежени плочи.

— Старата жена! — изсъска той и в гърлото ми заседна ужас. — Старата жена! Ти не искаше тя да идва. Доведи я! Тя ще ми каже!

Мирнатиус направи гримаса на отвращение, но каза само:

— Да, да. Ще отнеме един ден да я повикат. Междувременно, допускам, че ще оставиш на мен да убедя всички и да ги накарам да повярват, че милата ми нова жена е избягала посред нощ? А какво ще кажеш за тези невероятни развалини? Ще трябва да ми отпуснеш силите, които ми се полагат за един месец, за да поправя всичко, и не ме интересува колко ще изсъхнеш ти.

Пламъците изреваха и се издигнаха много високо, изпълниха камината и се качиха в комина, по лицето на царя се отрази оранжева светлина, но той скръсти ръце и ги гледаше възмутено, а след малко един гневен пламък изскочи от огъня и се хвърли към него. Той затвори очи, отметна глава назад и отвори уста. С внезапно изплющяване като камшик пламъкът се вмъкна в гърлото му, цялото му тяло грейна отвътре и изведнъж видях как вътре в него светеха странни форми, а под кожата му пробягваха линии.

Мирнатиус стоеше осветен от пламъка, напрегнат и треперещ, докато той накрая се откъсна от огъня и последните искри се скриха в гърлото му. Отвори очи, олюля се безпомощно, като в пиянски екстаз, а после се изправи, поруменял и красив.

— Ах — въздъхна той.

Огънят утихваше и пламъците спадаха.

— Гладен съм, жаден съм — все още пращеше огънят, но вече тихо, като догарящи въглени. — Гладен съм, жаден съм… — После се разпадна и заглъхна, пламъците догаряха и в камината останаха само горещи въглени.

Мирнатиус се обърна, все още леко усмихнат, с малко подути клепачи. Вдигна ръка, размаха я широко в мързелив жест и всички отчупени парчета се върнаха на мястото си в мебелите, откъснатите конци се вплетоха в тъканите и ги възстановиха. Предметите елегантно танцуваха, следвайки ръката му. Той наблюдаваше това с усмивка, същата усмивка, с която разклащаше стрелата в малките мъртви катерички.

Когато накрая небрежно отпусна ръката си, толкова плавно, сякаш беше изпълнявал някакво представление на сцената, стаята изглеждаше непокътната, сякаш никога не е била докосвана, освен от ръката на художник: гравюрите на леглото бяха станали по-изящни, а поправените кувертюри имаха шарки, избродирани със сребърни, зелени и златни конци, в тон с шарките по завесите. Той огледа доволно всичко, после кимна и пак излезе от стаята, като си пееше нещо под носа и леко потриваше пръстите на ръцете си, сякаш все още усещаше силата, протичаща по тях.

Той излезе и стаята остана празна и тиха. Бушуващият огън беше изгаснал; не беше останало нищо друго, освен обикновените въглени с тяхната покоряваща топла светлина, която не изчезваше дори и когато наоколо вилнееше ужас. Не исках да се връщам вътре — как можех да бъда сигурна, че демонът все още не се спотайва някъде там във въглените? Но краката в ботушите ми бяха изтръпнали, а от пръстите ми само палецът със сребърния пръстен не беше безчувствен. Треперех, но скоро щях да замръзна и нямаше къде да се скрия. Трябваше да се върна и да се стопля, поне за малко.

Трябваше, но ръката ми трепереше, докато с усилие на волята коленичих и се пресегнах към гладкото стъкло на замръзналата река. Ръката ми премина през повърхността, сякаш я потапям във ваната и видях как излиза от другата страна в стаята. Спрях в това положение, като само пръстите ми бяха вътре и чаках, вперила очи в огъня. Но не можех да чакам дълго. Ръката ми беше топла, толкова топла, че останалата част от мен стана около хиляда пъти по-студена, и когато никакъв пламък не изскочи и не се втурна към мен, поех дълбоко въздух и се потопих във водата.

Излязох с препъване от огледалото и стъпих на пода в прекрасно топлата стая. Веднага пак скочих с ръка на огледалото, готова да се върна обратно, но огънят не изпращя и не изсъска. Каквото и да е било онова нещо, то си беше отишло. Предпазливо се приближих към огъня и след още няколко мига на очакване, с несръчните си премръзнали ръце съблякох ледените кожи и топлината ме обгърна. Но не свалих бижутата си, среброто остана на мен дори и докато все още силно треперех, не само от студ, но и от страх. Знаех, че той няма добри намерения към мен, но не си бях представяла точно това. Не се бях страхувала, че баба Яга иска да ме изпече на огъня, да ме изяде и от мен да не остане нито кост. А нямаше къде да се скрия, освен на онова студено място.

Когато най-после тялото ми се успокои и дори ми стана малко горещо, макар че роклята ми беше доста тънка, опрях все още студените си длани на бузите си, за да се съсредоточа и да помисля. Обърнах се и огледах стаята с целия ужас на нейната изрядност и съвършенство: още една от лъжите, които Мирнатиус и неговият демон внушаваха на света, като криеха истината за разрушенията и палежите под лустрото на красотата. Той беше взел ключа, но аз сложих един стол под дръжката на вратата, за да имам поне един миг предупреждение, ако някой се опита да влезе. После се върнах при огледалото.

Свалих короната и внимателно я сложих на пода. Все още виждах мястото, където допреди малко се намирах, студения бряг на реката, дори точното място, на което бях стояла и което навяващият сняг вече заличаваше. Докоснах стъклото и имах усещането, че пипам тежки завеси, но когато натиснах силно, ръката ми премина от другата страна, макар че носех само пръстена и огърлицата. Значи пръстенът и огърлицата бяха достатъчни. После свалих и огърлицата и пак опитах. Този път обаче ръцете ми се опряха в стъклото, макар че все още виждах снега и усещах студа, проникващ около пръстите ми. Повърхността на огледалото беше мека и податлива, а не твърда и непроницаема, но все пак не ме пускаше от другата страна. Опитах бижутата едно по едно, но никое не действаше само; трябваха ми две от тях, за да мина от другата страна. Можех да държа пръстена на ръката си през цялото време, дори да го нося и в леглото, докато спя, но огърлицата и короната биха изглеждали странно и биха привлекли внимание. А ако се сетеше как успявам да му избягам, Мирнатиус щеше да направи всичко възможно втори път да не мога да го направя.

Върнах се и пак погледнах снежния бряг на реката в огледалото. Вече се бях стоплила. Можеше да сложа всичките си фусти, трите си рокли една върху друга, всичките си чорапи и дебелите вълнени чорапи над ботушите. Можеше да премина през огледалото и пак да изчезна. Ако тръгнех покрай реката, може би щях да намеря някакъв подслон. Имаше няколко дрънкулки в кутията ми за бижута и още сватбени подаръци. Можех да ги сложа в джоба си и да се опитам да си купя храна и подслон с тях, ако изобщо някой живееше в тези гори. Не знаех как щеше да се задейства магията, но бях готова да умра от замръзване в снега, само за да бъда далеч от това ужасно нещо в огъня.

Но на сутринта царят ще изпрати да доведат Магрета. Тя ще дойде без колебание. Ще е толкова щастлива по целия път до тук. Изпълненото й с надежди сърце ще реши, че съм убедила съпруга си да я вземе в двора, за да ми прави компания, и сигурно ще си каже, че може би той все пак не е толкова зъл човек, че вече естествено се е влюбил в мен и иска да е добър. И после той ще я даде на демона си. За да разбере къде съм изчезнала, демонът ще я измъчва, докато му каже нещо, което тя не знае.

Шейната на Старик летеше по сребърния път. Движехме се между два реда високи бели дървета, чиито стебла с пепеливо сиви кори преминаваха в по-светли клони с млечнобели листа и прозрачни жилки. Малки шестолистни цветчета се сипеха по раменете и скутовете ни като огромни снежинки, а копитата на елените потропваха по пътя, чиято повърхност беше гладка като замръзнало езеро. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен зима. Няколко пъти се помъчих да наруша мълчанието и да попитам къде отиваме и колко дълго ще продължи пътуването, но може би щеше да е по-успешно, ако се бях опитала да говоря с елените. Старик дори не ме поглеждаше.

След време в края на пътя започна да се очертава планина. Тя беше обвита в мъгла и в началото трудно се различаваше, защото беше далеч, поне така си помислих, но с приближаването ни видимостта не се подобряваше. През нея преминаваше светлина и проблясваше в краищата й, но това ставаше само за момент, а после нови части от планината се осветяваха и изглеждаше, че тя е направена от шлифован кристал, а не от камък и пръст; пътят вървеше нагоре към висока сребърна порта.

Откакто я видяхме, пътуването странно се забави. Копитата потропваха със същата честота, дърветата профучаваха покрай нас все така бързо, но планината не се приближаваше — стоеше на същото място и заемаше същия отрязък от небето. По нищо не изглеждаше, че се приближаваме. Старик до мен седеше съвсем неподвижно и гледаше неотклонно напред. После кочияшът съвсем леко обърна глава: не погледна назад въпросително, само направи малко движение в тази посока. Старик едва забележимо стисна устни. Не даде никакви други знаци и не каза нищо, но планината изведнъж започна да се движи към нас, сякаш единствено неговата воля я беше държала на разстояние.

Излязохме от гората и заслонът от бели дървета свърши. Пътят на Старик съвпадна с река, която течеше в обратна посока. Тя извираше някъде от планината и беше покрита с тънък, пропукващ се слой лед, а по тъмните води се носеха големи ледени блокове и бавно слизаха надолу по течението. Като приближихме още малко, видях, че тесен водопад захранваше реката, водата се спускаше от планината като дълъг тънък воал и образуваше обвит в мъгла вир, след което реката продължаваше пътя си. Не разбирах откъде идваше водопадът: по тези странни кристални хълмове нямаше натрупан сняг, който да се топи и да го захранва, нито земя, от която да изтича. Но минахме достатъчно близо до него, за да почувствам по бузите си нежни капчици, след което пътят започна да се изкачва нагоре и сребърните порти се отвориха, за да ни пропуснат.

Шейната се плъзна навътре в планината, без да забави ход, преминавайки като примигване от една светлина на друга — някакво странно сияние, което сякаш се излъчваше от стените, с усукани сребърни нишки в тях и тук-там просветващи бляскави кристали в ярки цветове. Входове на тунели тъмнееха около нас, но нашият път се виеше нагоре и събираше светлина, докато накрая се изкачи до огромна снежнобяла поляна. Отначало си помислих, че сме прекосили цялата планина и сме излезли от другата страна, но това не беше така: намирахме се във вътрешността на голямо, кухо пространство близо до върха със светещи кристални плочи високо над главите ни. По безкрайното бледосиво небе изникваха ослепителни линии и тънки многоцветни дъги, а в центъра на поляната под този диамантен покрив имаше горичка от бели дървета.

Въпреки че умирах от страх и гняв поради собствената си безпомощност, непоносимата красота на мястото ме порази. Гледах нагоре към планинския свод, блясъкът ме заслепяваше и почти успях да се убедя, че сънувам. Не намирах място за себе си в тази картина. По-лесно ми беше да си представя как лежа на тясното легло в къщата на дядо ми, може би болна от треска. Но картината не ме пускаше да изляза. Шейната забави ход и спря, кочияшът спря елените пред кръг от бели дървета и тълпата от елфи под белите клони се обърна към мен.

След миг моят Старик стана и слезе от шейната. Застана там с гръб към мен, неподвижен и скован, докато аз бавно и предпазливо слязох зад него. Земята под краката ми леко изскърца — стъпих върху сребриста сива трева със свежи шарки от скреж по нея. Усетих я като нещо съвсем реално. Не получих никакво обяснение.

— Закарай го в склада — каза той на кочияша, като посочи с глава ковчежето със злато, което все още стоеше отзад в шейната. Кочияшът кимна, обърна елените, прекоси поляната, обиколи горичката от бели дървета и изчезна от погледа. Тогава лорд Старик се обърна и с широки крачки влезе в горичката, а аз с труд успявах да го догоня.

Белите дървета бяха засадени в разширяващи се кръгове и в тези кръгове хората на Старик се бяха наредили според ранга си, или поне според великолепието си. Онези в най-външните кръгове, най-многобройните, носеха сиви дрехи с малко сребро; тук-там в следващите кръгове се виждаха скъпоценни камъни в силни тонове. Със стесняването на кръговете скъпоценните камъни и дрехите ставаха по-светли, докато в най-тесните кръгове светеха скъпоценни камъни в бледорозово, жълто и кремаво, а дрехите бяха бели или много светлосиви.

Но едва когато стигнахме до най-вътрешните кръгове, можеше да се види злато, и то само тесни ивички по токата на някое наметало или сребърен пръстен. Изглежда, че златото тук беше толкова рядко, колкото беше среброто на Старик в моя свят. Сред всички тях само моят Старик носеше чисто бели дрехи и прозрачни скъпоценни камъни, а сребърната му корона имаше солидна златна лента в основата си. Без да спира, той ме преведе покрай всички тях до центъра на горичката. Огромна назъбена могила от лед или чист кристал се издигаше там, а едно малко заледено поточе обикаляше в подножието й и течеше между дърветата като сребърна лента.

До възвишението, почтително свел поглед, един слуга стоеше толкова неподвижно, че човек би могъл да го помисли за изваяна от лед статуя. Той държеше бяла възглавничка, на която имаше висока корона, направена изцяло от сребро и странно позната за очите ми: Исак може би нея я е използвал за модел. Когато стигнахме до короната, Старик спря, погледна изящния, красив предмет, обърна се към множеството с неподвижно лице и каза с леден глас:

— Вижте моята жена, вашата кралица.

Обърнах се към морето от замръзнали, безизразни лица, които ме гледаха с неодобрение: те също не ме виждаха в тази роля, а и нямаха желание за това. Имаше наистина и няколко усмивки в най-вътрешните кръгове: жестоки и познати. Това бяха същите усмивки, с които бях израснала през живота си, усмивките по лицата на хората, които ми разказваха приказката за мелничарската дъщеря, усмивките на лицата им, когато за пръв път почуках на вратите им. Само че този път те не се смееха на мен. Аз бях прекалено дребна. Смееха се на него, сякаш не можеха да повярват — благородници, които се радваха да видят своя крал принизен, женен за някакво тъмно простосмъртно момиче.

Той веднага взе короната от възглавничката: бързаше да свърши, за да прекрати унижението си. Аз, от своя страна, още по-малко от него исках да съм там и да ми се подиграват, но знаех какво щеше да каже дядо ми: тези лица вечно ще ти се присмиват, ако им го позволиш. Не виждах как бих могла да им попреча. Високите рицари с техните бели скули и ледени бради, носеха сребърни мечове и ножове на кръста си, бели лъкове на раменете си — същите лъкове, с които ходеха на лов за простосмъртни хора, за да се забавляват, а аз бях видяла как техният крал само докосна един човек и извади душата му. Всеки от тях без съмнение можеше да ме посече на място.

Но когато кралят хвана короната и се обърна към мен с лице, замръзнало от недоволство, аз се пресегнах смело и я задържах, преди да я постави на главата ми. Той ме изгледа възмутено, но поне най-после го бях принудила да покаже някакви чувства, а аз отвърнах решително на погледа му. Познатият гняв отново се надигна в мен, но тук от него не ми стана студено; стана ми толкова горещо, че от бузите ми започна да излиза пара, а дланите ми горяха. Там, където ръцете ми докоснаха короната, тя започна да се загрява, а около мен острите като нож усмивки започнаха да се стопяват, когато тънки нишки от злато се появиха между пръстите ми и се преляха в среброто, разшириха се, обходиха всички краища на дантелената тъкан, всяка отделна брънка.

Старик стоеше неподвижно, стиснал устни, и гледаше как среброто се променя, докато в ръцете на двамата цялата корона стана златна и засия като слънце, странна и жива под облачното небе. Когато това стана, цялата тълпа едновременно въздъхна и въздишката се понесе като шепот. Той подържа короната още малко и после двамата заедно я сложихме на главата ми.

Сега тя беше много по-тежка отпреди; чувствах тежестта й на врата и раменете си, усещах, че иска да ме пречупи. И си спомних със закъснение, че точно тази способност беше дошъл да търси той, това беше искал от мен през цялото време, а сега аз бях показала на всички, че наистина я притежавам. Сега определено нямаше никакъв шанс той да ме пусне. Но все пак държах главата си изправена и се обърнах с лице към всички тях. Сега нямаше усмивки по лицата им, а неодобрението беше преминало в предпазливост. Погледнах в техните студени лица и реших, че няма да съжалявам, каквото и да стане.

Не се заклехме във вярност един на друг, нямаше празненство, а да не говорим за поздравления. Няколко кристални лица ме дариха със странични погледи, но общо взето те просто се обърнаха и плавно се изнизваха на всички страни през поляната, като ни оставиха сами пред могилата. Дори и слугата се поклони и изчезна, а когато всички си отидоха, кралят на Старик постоя там още един момент, после и той рязко се обърна и тръгна покрай лъскавото като огледало замръзнало поточе.

Последвах го. Какво друго можех да направя? Когато доближихме блестящата стъклена стена на покритото със свод пространство, видях, че другите елфи влизаха в отвори, входове и тунели, сякаш домовете им се намираха в очертанията на кристалната стена, нещо като къщи около поляна. Леденото поточе постепенно се разширяваше, докато вървяхме покрай него. Близо до края на покритата поляна, където стигнахме до блестящата стена, замръзналата й повърхност започна да изтънява и виждах, че дълбоко зад нея тече вода, а където стигаше до стената, водата избиваше на повърхността, след което се вливаше във входа на дълбок тунел и изчезваше.

До входа на този тунел започваше дълга стълба, издълбана в планинския склон. Кралят на Старик ме поведе по стълбата, стръмно, трудно за краката изкачване, което ни отведе много над върховете на белите дървета. Когато случайно погледнах надолу — силно се стараех да не правя това, защото стълбата нямаше перила и се страхувах, че ще падна — можах по-ясно да видя кръговете и останалата част от бялата поляна, която се простираше около тях. Опирах ръка на планинската стена и пристъпвах внимателно. Когато накрая стигнах до върха, той отдавна вече се беше изкачил там, но стълбата ме отведе до една-единствена голяма стая. Чакаше ме, стиснал юмруци, с гръб към мен.

Стаята беше много дълга и се простираше от единия до другия край на планината; от едната страна имаше тънка стъклена стена, съвършено прозрачна, от която се откриваше гледка надолу. Отидох бавно до нея и погледнах далече-далече надолу по склона. Водопадът, който сега беше под мен, се изливаше от голяма цепнатина в планинския склон, а от двете страни излизаше дим като стъкло, трошащо се в огъня. Водата се спускаше надолу, единственото, което виждах над нея, беше мъглив облак. Полузамръзналата река изчезваше в тъмната гора сред боровете, поръсени с бял сняг. Пътят с белите дървета не се виждаше никъде. Бяхме пътували само няколко часа, но в далечината нямаше и помен от Висня, не се виждаше никое от селата на простосмъртните. Във всички посоки се простираше само безкрайна зимна гора.

Не ми беше приятно да виждам това огромно тъмно пространство, покрито с бяла снежна дантела; не ми беше приятно да гледам мястото, където трябваше да бъде Висня, но я нямаше, а го нямаше и простосмъртният път, водещ към моето село. Дали им липсвах там вкъщи? Или просто бях изчезнала от ума им, точно както Старик изчезваше от ума ми, когато не го виждах? Дали майка ми ще забрави защо още не съм се върнала, дали ще ме забрави, ще забрави, че някога е имала дъщеря, която е печелела прекалено много пари и се е хвалела с това, като по този начин е предизвикала отвличането си от един крал?

Стените на стаята бяха покрити с прозрачни копринени завеси, по които блещукаха сребърни нишки. Липсваше комфортът, който създава едно огнище, но имаше големи поставки с ледени кристали, които на равни интервали се издигаха високо над главата ми, улавяха светлината и я отразяваха в себе си. Долу не беше имало никаква празнична трапеза, но тук имаше малка маса от бял камък с две чаши, гравирани едната с елен, а другата с кошута, в които вече беше налята течност. Вдигнах чашата с кошутата, но преди да отпия, кралят на Старик я грабна от ръцете ми и я запрати в стената толкова силно, че при удара от метала се отчупи парче и отскочи встрани. Виното се разля и образува широка локва на пода, като на места се появи странна бяла пяна от нещо, което е било сложено в чашата. Гледах го изумено.

— Щеше да ме отровиш?

— Разбира се, че щях да те отровя! — извика свирепо той. — Достатъчно лошо беше, че трябваше да се оженя за теб, но да се подложа на… — Той погледна отвратено към другия край на стаята, където, сега осъзнах, тънката завеса скриваше някакво помещение, нещо като спалня.

— Първо на първо, нямаше никаква нужда да се жениш за мен! — казах аз, в момента по-скоро озадачена, отколкото изплашена, но той направи още един раздразнен жест на презрение, сякаш бях сложила пръст в отворена рана. Значи беше въпрос на чест да се ожени за мен, тъй като е обещал, но нищо не му пречеше да ме убие веднага след това? В крайна сметка, той не беше дал никакъв обет, не ми беше обещал, че ще се грижи за мен и ще ме обича.

И после ме беше довел тук да ме убие и ме беше пощадил само защото… Бавно отидох и вдигнах чашата от пода. Върнах се към чувството, което изпитах, когато короната се промени в ръцете ми, усетих топлото й сияние и как там, където я стиснах, по среброто се разля злато. Обърнах се към него с вече изцяло златна чаша в ръка. Но той я погледна мрачно, сякаш виждаше собствената си гибел, а не една златна чаша.

— Няма нужда повече да ми напомняш — каза грубо той. — Ще получиш каквото ти се полага от мен.

Той свали бялата кожена пелерина и я хвърли на стола. След това разкопча ръкавелите си и горните копчета на ризата си. Ясно беше, че иска да се съблече веднага и…

За малко да кажа, че не е нужно да го прави, но осъзнах с нарастваща тревога, че това няма да помогне: той вече се беше оженил за мен и ме беше коронясал, защото беше длъжен, независимо че се опитвах да откажа. И макар че с радост би ме отровил, той не би ме излъгал. Нашата женитба ми даваше право да получа удоволствията на брачното легло, така че щях да ги получа, и нямаше значение дали ги искам, или не. Сякаш бях помолила някаква зла фея да ми намери клиент, който винаги плаща дълговете си точно на време.

— Но защо толкова силно искаш злато? — попитах го аз отчаяно. — Ти имаш сребро, и скъпоценни камъни, и цяла планина от диаманти. Толкова ценно ли е то за теб?

Той не ми обърна никакво внимание, точно както не ми обръщаше никакво внимание в шейната: аз бях само нещо, което трябваше да се понесе. Изглежда, имаше около петдесет сребърни копчета за разкопчаване, пръстите му обаче вече стигаха до най-долните. Гледах го отчаяно и накрая направих последен неистов опит:

— Какво ще ми дадеш в замяна на правата ми?

Той мигновено се обърна към мен, ризата му висеше почти отворена и отдолу се показваха гърдите му, млечнобели като мрамора в двореца на херцога.

— Кутия със скъпоценни камъни от моята съкровищница.

Изпитах такова облекчение, че за малко щях веднага да приема, но си наложих да поема дълбоко въздух три пъти, както постъпвах на пазара, когато някой ми направеше много добро предложение. Старик ме гледаше с присвити очи, а той не беше глупав. Макар че не искаше да спи с мен, знаеше, че и аз не искам да спя с него. Беше ми дал ниска оферта, каквато нямаше да му струва нищо, и искаше да види дали бързо ще я приема.

Аз, разбира се, исках да приема — сега вече ясно виждах леглото зад завесите и бях сигурна, че той ще е жесток с мен; случайно или от желание бързо да приключи с тази работа, макар и не нарочно. Но си помислих какво би казал дядо ми: по-добре да не сключиш никаква сделка, отколкото да сключиш лоша сделка и винаги да те мислят за лесна плячка. Стегнах се, за да успокоя треперенето в стомаха си, и казах:

— Аз превръщам среброто в злато. Не можеш да ми плащаш в скъпоценности.

Той се намръщи, но не избухна.

— Какво искаш тогава? — попита той и прибави хладно предупреждение: — И помисли добре, преди да поискаш прекалено много.

Бавно издишах дъха, който бях сдържала. Естествено сега бях изправена пред нов проблем: не желаех да се предам лесно, но не трябваше и да поискам прекалено много, а откъде можех да знам какво би сметнал той за прекалено много? Освен това вече знаех, че няма да ме пусне да си отида и също така няма да ме убие, а не се сещах какво друго бих могла да поискам от него. Освен отговори.

— Всяка вечер, в замяна на правата си, ще ти задавам пет въпроса и ти ще ми отговаряш, независимо колко глупави ти се струват.

— Един въпрос — каза той. — И никога няма да питаш за името ми.

— Три — отвърнах аз, окуражена: поне не беше реагирал възмутено. Той присви очи, но не каза нищо. — Е, тук прието ли е да се ръкувате, когато сключвате сделка?

— Не — моментално отговори той. — Питай още две неща.

Ядосах се, но стиснах устни.

— Тогава как сключвате сделки тук? — попитах аз, защото виждах, че това ще се окаже важно.

Той ме изгледа изпод вежди.

— Предложението се прави и се приема.

Разбира се, аз все още не исках да се карам с него, но виждах, че той пак ме изпитва, а при три въпроса на вечер щях да получавам само минимални късчета информация.

— Това не е истински отговор на въпроса ми и ако отговорите ти са все така безполезни за мен, тогава утре няма да задам никакви въпроси — казах многозначително аз.

Той се намръщи, но поправи отговора си.

— Ти представяш условията си и се пазарим, докато аз престана да имам възражения. Следователно, ти си задала въпросите си при тези условия и аз на свой ред съм отговорил. Когато си задала третия си въпрос и аз съм му отговорил, сделката е завършена и повече нищо не ти дължа. Какво друго е необходимо? Ние не се нуждаем от фалшивите церемонии на вашите документи и жестове; всички уверения са излишни там, където поначало няма доверие.

И така, той беше сключил сделката, тъй като беше отговорил на първия ми въпрос като част от нея — което според мен беше нечестно. Но не се канех да се карам с него за това. Това означаваше, че до утре вечер имах право само на един въпрос, а исках да получа хиляда отговора. Но започнах с най-важното:

— Какво трябва да стане, за да ме освободиш?

Той диво се разсмя.

— Какво още не съм ти дал? Ръката си, короната си, титлите си. И ти искаш да си вдигнеш още цената? Не. Трябва да си доволна от това, което вече си получила от мен в замяна на дарбата си и, простосмъртно момиче, предупреждавам те — добави той с ледено съскане, а очите му се свиха и се превърнаха в сини сенки, като дълбоко течение в замръзнала река, предупреждение, че може да паднеш и да се удавиш във водата отдолу, — тази дарба е единственото, което те държи на мястото ти. Помни това.

След тези думи той грабна наметалото си, сложи го и изфуча навън, като затвори с трясък вратата.