Сребърна приказка

Глава 6

На другата сутрин Мирием взе кесията на Старик, отиде при Олег и го нае да я закара обратно във Висня. Не ми каза да водя книгите. Дори не ми напомни да събирам вноските. Видях как се качва на шейната и заминава, а изражението на лицето й приличаше на реката, когато замръзва. Майка й я изпрати до портата и остана там, загърната с шала си, дори когато шейната вече не се виждаше.

Но аз нямах нужда да ми се напомня. Взех кошницата и тръгнах да направя обиколката. Никой не ми се зарадва, само Кайус ми се усмихваше, както винаги, сякаш бяхме приятели, каквито не бяхме. Когато в началото започнах да работя за Мирием, той винаги плащаше в шишета с крупник. На Мирием това не й харесваше, защото той продаваше същия крупник на пазара всяка седмица, горещ от чайника през зимата, и всички го купуваха от него, а не от нея. Тя беше намерила странноприемница надолу по пътя, където го купуваха, ако имаше десет шишета, но това й създаваше много трудности и трябваше да плаща за транспорта.

Веднъж ми беше дал развалена бутилка, която отвън изглеждаше добре, но Мирием помириса тапата, отвори я и наоколо се разнесе дъх на гнили листа. Тя ядосано я погледна, но после ми каза да я оставя в ъгъла, отделно от другите, и да не му казвам нищо. През следващите два месеца той още два пъти ми даде развален крупник. След третия случай тя ми даде трите тапи и ме изпрати да му кажа, че три пъти е много и повече няма да приема от него крупник срещу дълга му. Затова сега ще трябва да плаща в грошове. Тогава той не ми се усмихна.

Но днес се усмихваше.

— Ела, влез да се стоплиш! — каза той, макар че вече не беше така студено по това време на деня. — Най-голямото ми момче отиде да достави на панова Людмила прясното производство. Ще донесе пари. — Дори ми наля чаша крупник. Обикновено беше приготвил парите, за да не се налага да ме кани вътре. — Значи Мирием отива във Висня за още рокли? Добра търговия върти! И е късметлия, че има момиче като теб, което може да остави да й гледа работата.

— Благодаря — казах аз учтиво, като оставих чашата с крупник. — Хубав крупник.

Чудех се дали се опитва да ме подкупи, за да приема по-малко пари. И други бяха опитвали. Не разбирах защо си мислеха, че ще приема. Ако върнех на Мирием по-малко пари и я излъжех, че нямат повече пари, тя щеше да впише по-малката цифра в книгите си и те щяха да продължават да дължат парите, които не бяха платили. Единственият начин да си спестят тези пари, беше да кажат, че аз съм ги откраднала, когато дойде време да твърдят, че дългът им е изплатен, и защо тогава те да не ме излъжат, ако аз съм им помогнала да излъжат.

— Да, тя знае какво прави — продължи Кайус. — Можеш да разчиташ на нея да си намери работливо момиче за помощничка. А ти си не само хубава, но и работлива. А, ето го Лукас.

Синът му се прибра с каса празни шишета. Беше малко по-голям от Сергей и по-нисък от него, както и от мен, но лицето му беше закръглено и по бузите му имаше месо. Той не гладуваше. Изгледа ме от главата до петите, а баща му каза:

— Лукас, дай й седем гроша за лихваря.

Лукас преброи седем гроша в ръката ми. Това беше повече, отколкото дължаха.

— Моят бизнес също върви добре — каза Кайус и приятелски ми намигна. — При това лошо време! Човек има нужда да си сгрее стомаха. Сигурно е много зле там горе във вашата ферма — добави той. — Баща ти отдавна не е идвал в града.

— Да — казах предпазливо аз. Баща ми не идваше, защото нямаше пари за алкохол.

— Заповядай — каза Кайус и ми подаде запечатана бутилка, от малките, каквито продаваше на пазара много евтино, ако му върнеш бутилката. Гледах я, но не я взимах. Не знаех за какво е; той вече ми беше платил. Но Кайус ми я тикаше в ръцете. — Подарък за баща ти. Върни бутилката, когато имаш възможност.

— Благодаря, панов Симонис — казах аз, защото така трябваше. Не исках да нося на баща си бутилка крупник, за да се напие вкъщи и да ни бие, но не виждах начин да се измъкна. Следващия път, когато Па дойдеше в града, Кайус щеше да очаква той да му благодари, а ако се разбереше, че не съм му я дала, със сигурност щеше ужасно да ме бие. Затова сложих бутилката в кошницата си.

Никой в другите къщи не ме покани на крупник. Маря, шивачката, беше единствената, която ми каза нещо, извън това, че ми даде парите.

— Значи Мирием ще донесе още рокли от Висня, така ли? — рязко попита тя. Беше ми дала само един грош. — Струва ми се, че ще бие дълъг път за една доста скъпа стока. Кой знае дали ще може да продаде повече такива рокли.

— Не знам дали ще донесе още рокли, панова — отвърнах аз.

— Е, тя, както винаги, мисли само за себе си и за никой друг — тросна се Маря и ми затвори вратата под носа.

Върнах се в къщата и извадих получените плащания. Един от длъжниците ми беше дал стара кокошка, която вече не снасяше яйца.

— Искате ли я за днес, панова Манделщам? — попитах майката на Мирием. — Мога да й извия врата и да я оскубя, ако кажете.

Тя шиеше и когато я заговорих, вдигна глава и огледа цялата стая, сякаш търсеше нещо, което беше загубила.

— Къде е Мирием? — попита тя, сякаш е забравила, а после поклати глава и каза: — О, колко съм глупава. Тя отиде във Висня да купи още рокли.

— Да, тя отиде във Висня да купи още рокли — повторих бавно аз. Нещо в тези думи ми звучеше невярно. Но, разбира се, затова беше заминала. Всички други мислеха така.

— Е, има достатъчно храна в къщата. Ще запазим пилето — каза панова Манделщам. — Сложи я при другите засега и после се върни вътре. Време е за обед.

Прибрах старата кокошка в кокошарника. Погледнах дълбокия сняг зад къщата, по който сега нямаше никакви следи, и облегнатата до стената, затрупана под снега метла: метлата, която бях използвала, за да залича стъпките на Старик. Старик, който беше дошъл в къщата през нощта и беше оставил кесия със сребро на Мирием, за да го превърне в злато. Силно потреперих и се върнах вътре, за да мога отново да забравя.

След обеда, трябваше да се прибирам. Баща ми вече беше ядосан, че снощи заради бурята не бях вкъщи да му приготвя вечеря. Но аз все пак изметох пода, проверих как са пилетата и записах всичко в книгата, преди да си тръгна. През нощта бях спала на мястото, което бяха приготвили за Сергей, удобно и топло легло в голямата стая, близо до печката, където миришеше на тесто и яхния, на мед и каша. Моята къща не миришеше така. На обед майката на Мирием ми даде чаша прясно краве мляко от кофата, с която панова Гизис се беше издължила, и ми плати два сребърни гроша за два дни, въпреки че Сергей не беше идвал снощи заради бурята. Сложи ми в кошницата и вързопче с хляб, масло и яйца.

— Сергей не получи нито закуска, нито вечеря — каза тя.

Сложих си шала и бързо излязох, защото добротата й ми тежеше на ръцете.

Минах през гората и скрих вързопчето в корените на бялото дърво, после зарових сребърните грошове — един в купчето на Сергей и един в моето. След това се прибрах вкъщи. Там Степон се мъчеше да разбърка кашата, която се беше втвърдила. На лицето му имаше червено петно и се свиваше от болка, когато помръднеше. Погледна ме нещастно. Ясно беше, че снощи баща ми му беше казал да му приготви вечеря и после го беше набил, защото не знаеше как да я сготви.

— Седни да си починеш — казах му аз. — Има нещо за ядене после.

Разредих кашата с вода и после сготвих зеле. Баща ми влезе ядосан и се разкрещя още от вратата, докато събуваше ботушите си, че нямам извинение да не се прибирам, само защото завалял малко сняг, който почти веднага спрял, а лихварят ще трябва да извади още един ден от сметката, задето ме е задържал.

— Ще им кажа — отвърнах аз, бързо сложих зелето на масата, преди още да е влязъл. — Панов Симонис ми даде подарък за теб, Па.

Сложих бутилката крупник на масата. Помислих си, че сега поне тя може да ми послужи, за да избегна боя.

— Защо Кайус ще ми прави подаръци? — каза баща ми, отвори шишето и го помириса подозрително. Но скоро вече го пиеше на големи глътки и го изпи още преди да е изял зелето и кашата. Ние останалите изядохме дажбата си бързо, без да вдигаме очи.

— Ще отида да събера дърва, защото вчера не бях вкъщи — казах аз.

Па не каза да не отивам. Сергей и Степон се измъкнаха след мен. Заведох ги при бялото дърво. Разделихме си храната, а после те ми помогнаха да събера дърва. След това Сергей тръгна по пътя за града. Степон се сгуши до мен навън до купчината дърва за огрев, за да се топлим един друг, докато слушахме през процепите как баща ни високо пее.

По едно време започна да ме вика.

— Глупаво момиче, прекали вече — крещеше той и когато не му отговорих, продължи да мърмори: — Сега и огънят изгасна.

Мина доста време, докато си легна и захърка. Двамата със Степон вече бяхме премръзнали. Прибрахме се в къщата колкото можехме по-тихо, хвърлихме дърва на огъня, за да не изгасне през нощта и сложихме каша да се вари за закуска: Показах на Степон как се прави, за да знае, когато се наложи. После се промъкнахме в леглото и заспахме. На сутринта баща ми ми нанесе шест силни удара с колана си, въпреки че огънят гореше и закуската беше готова. Мисля, че ме биеше главно защото предишната вечер не бях там, за да ме бие. Но той имаше силно главоболие и беше гладен, затова Степон сложи голяма паница с димяща каша на масата. Баща ни спря да ме бие и седна да яде. Избърсах лицето си, преглътнах и седнах до него.

Беше късно, когато стигнах до Висня с шейната на Олег. Тази нощ преспах в къщата на дядо ми, а рано сутринта отидох на пазара в нашия квартал и разпитвах, докато намерих дюкянчето на Исак бижутера, онзи, за когото братовчедката ми Басия искаше да се омъжи. Той беше млад човек с очила и дебели, но сръчни пръсти, хубав, с добри зъби и кафяви очи, а брадата му беше късо подрязана, за да не му пречи в работата. Беше се навел над миниатюрна наковалня и обработваше сребърен диск с миниатюрните си инструменти. Стоях и го гледах как работи може би десетина минути. Накрая той вдигна глава и каза:

— Да? — В гласа му се долавяше лека нотка на примирение, сякаш се беше надявал да си отида, без да не го безпокоя.

Извадих бялата торбичка и изсипах шестте сребърни монети на черното кадифе, върху което работеше.

— Това не е достатъчно, за да си купиш нещо от тук — каза делово той, почти без да погледне и се приготви да се върне към работата си, но после се намръщи леко и пак се обърна. Взе една от монетите и я разгледа отблизо, обърна я между пръстите си и я потърка, а после я остави и ме погледна:

— Откъде ги имаш?

— Идват от Старик, ако искаш, вярвай — отговорих аз. — Можеш ли да направиш нещо от тях, гривна или пръстен?

— Мога да ги купя от теб — предложи той.

— Не, благодаря — казах аз.

— Да ги направиш на пръстен, ще ти струва две злоти — каза той. — Другата възможност е аз да ги купя за пет.

Сърцето ми подскочи от радост: щом беше готов да ги купи за пет, значи мислеше, че може да продаде за повече нещото, което ще направи от тях. Но не се опитах да се пазаря за цената.

— Аз трябва да върна на Старик шест златни монети. Затова мога да ти платя една злота, за да ми направиш пръстен, или, ако ти харесва повече, можеш да продадеш каквото направиш и да делим полученото, като приспаднем дължимото на Старик.

Всъщност това беше целта ми. Сигурна бях, че Исак може да продаде един накит по-добре от мен.

— Аз съм Мирием, братовчедка на Басия — прибавих. Бях запазила тази подробност за накрая.

— О-о… — каза той, погледна пак шестте монети и ги разтърка между пръстите си; после се съгласи.

Седнах на едно столче зад тезгяха, а той се захвана за работа. Стопи монетите в малка нажежена пещ, обща за бижутерите по средата на дюкяните им, а после изля течното сребро в дебела, желязна форма. Когато среброто поизстина, той го извади с кожените си ръкавици и гравира отгоре красив мотив с листа и клонки по него.

Не му отне много време: среброто се разтопи лесно, изстина лесно и с тънкия връх на гравьорския му нож се работеше лесно. Когато свърши, той постави пръстена на черното кадифе и известно време двамата мълчаливо го разглеждахме. Мотивът по някакъв странен начин се движеше и променяше: привличаше погледа, задържаше го и излъчваше студ, въпреки обедното слънце.

— Херцогът ще го купи — каза Исак и изпрати чирака си бързо да отиде в града.

Момчето се върна с висок, внушителен слуга, облечен с кадифени дрехи със златни ширити. С всеки дребен жест този човек показваше колко му е досадно да се откъсва от важната си работа, която кой знае каква беше, но дори и той престана да прави фасони, когато видя пръстена и го сложи на дланта си.

Той на място брои десет злоти за пръстена. Отнесе го в затворена кутия, която държеше с две ръце. Двамата с Исак имахме десет жълтици пред себе си, но седяхме и гледахме как слугата си отива, сякаш пръстенът, дори и от затворената кутия, все така приковаваше погледите ни. Човекът все повече се отдалечаваше по оживената улица на пазара, но аз продължавах ясно да го различавам сред тълпата. Накрая той мина през портите на квартала и изчезна, а ние бяхме свободни да разглеждаме наградата си — десетте жълтици, в които бяхме превърнали среброто на Старик.

Пуснах шест жълтици в малката кожена кесия. Исак задържа две — които щяха да му помогнат да плати добра цена за булката, — а аз взех последните две, занесох ги в къщата на дядо ми и гордо му ги дадох да ги сложи при останалите жълтици в банката. Той се усмихна със своята сдържана, пълна със задоволство усмивка, и ме потупа с пръст по челото.

— Браво на моето умно момиче — каза той, а аз му отвърнах със същата сдържана и пълна със задоволство усмивка.

— Не е нужно да тръгваш толкова късно — каза баба ми малко укорително, когато след обеда си приготвях завивките за шейната: беше петък.

— Ще стигна преди залез-слънце, ако пътуваме бързо — казах аз. — Освен това ще кара Олег, а не аз.

Бях накарала Олег да ме чака една нощ, срещу което щях да му опростя следващата вноска; така беше по-евтино, отколкото да плащам на колар от Висня да ме кара до къщи. Олег преспа в конюшнята на дядо ми с коня си, но нямаше да иска да остане още, ако не му платя допълнително, а утре нямаше да можем да тръгнем преди залез-слънце. Както и да е, Старик не спазваха Шабат, а аз не бях сигурна как точно трябваше да им върна парите в новия им вид. Помислих си, че сигурно трябва да ги оставя на входа на къщата ни, а те да си ги вземат оттам.

— Тя ще стигне навреме — каза категорично дядо ми, с което разговорът приключи, и аз скочих в шейната на Олег.

Пътувахме бързо по твърдо заледения сняг — конят тичаше, необременен от друг товар, освен моето тегло. Под дърветата стана тъмно, но слънцето още не беше залязло и вече се приближавахме към къщи. Надявах се, че скоро ще пристигнем, но изведнъж конят забави ход, после тръгна още по-бавно и накрая спря. Застана неподвижно, наостри тревожно уши, а от ноздрите му излизаше топъл въздух. Помислих си, че може би му беше нужна малка почивка, но Олег не му беше казал нищо и не го подкани да тръгва.

— Защо спряхме? — попитах аз накрая.

Олег не отговори нищо: беше се отпуснал на седалката и изглежда беше заспал. Откъм гърба ми се надигна леден вятър, промъкна се с шепот през пролуките на шейната, влезе под завивките и проникна под кожата ми. По снега се появиха сини сенки от някаква бледа лампа зад гърба ми, и докато дъхът ми се издигаше около лицето ми, снегът изпука: някакво голямо същество се приближаваше към шейната. Преглътнах и се загърнах плътно с наметката си, а после събрах целия леденостуден кураж, който притежавах, и се обърнах.

Старик не изглеждаше толкова ужасен в първия момент; точно това го правеше наистина ужасен. Но докато продължавах да го гледам, лицето му се превърна в нещо нечовешко, изградено от лед и стъкло, а очите му заприличаха на сребърни ножове. Той беше голобрад като момче, но имаше лице на възрастен мъж; беше висок, прекалено висок, когато се приближи и се надвеси над мен като мраморна статуя от площада във Висня, по-голяма от човешки ръст. Бялата му коса беше сплетена в дълги плитки. Дрехите му, също като кесията, бяха направени от същата неестествено бяла кожа. Той яздеше елен, по-голям от впрегатен кон, чиито рога се извиваха дванайсет пъти и завършваха с прозрачни стъклени капки, а когато извади език, за да оближе муцуната си, показа остри вълчи зъби.

Имах желание да потреперя и да се сниша. Вместо това с една ръка загърнах кожената си наметка, за да се предпазя от студа, който лъхаше от него, а с другата му подадох кесията, когато се приближи до шейната.

Той спря, застана с профил към мен и ме изгледа като птица отстрани с едното си сребърно синьо око. Протегна облечената си с ръкавица ръка, взе кесията, отвори я, изсипа шестте жълтици на дланта си и в тишината се чу звън. Монетите изглеждаха по различен начин в неговата ръка — излъчваха топла, слънчева светлина на фона на неестествения студ на ръкавицата му. Той ги погледна. Изглеждаше учуден и странно разочарован, като че ли съжаляваше, че съм успяла. Изсипа ги обратно в кесията, дръпна шнурчето и затвори златната светлина, сякаш затваряше слънчев лъч. После торбичката изчезна под дългото му наметало.

Зад него през дърветата блестеше широкият път на Старик. Той обърна елена си по него, без да каже нито дума, и отнесе шестте златни монети, които бях изкарала с труда и страха си, сякаш му се полагаха. Обзе ме гняв.

— Следващия път ще ми трябва повече време, ако иска да обръщам още такива монети — извиках аз след него в дълбоката ледена тишина, която ни обграждаше като мехур.

Той обърна глава и ме изгледа, учуден, че се осмелявам да му говоря, а после еленът със заострените рога стъпи на пътя и него вече го нямаше; Олег излезе от вцепенението си, подкара коня и пак се понесохме по пътя. Отпуснах се на одеялата и започнах да треперя, сякаш въздухът изведнъж беше станал много по-студен; върховете на пръстите ми, с които бях държала кесията, бяха изтръпнали. Свалих ръкавицата и пъхнах ръка под мишницата си, за да я стопля, като потреперих, когато докосна кожата ми. Пухкав сняг се сипеше около нас до края на пътуването ни.

Забелязах сребърния пръстен на ръката на баща ми, докато пръстът му на равни интервали нервно почукваше по чашата. Канеше ме официално на вечеря веднъж седмично; за да подобри маниерите ми в изискана компания, твърдеше той. Маниерите ми нямаха нужда от подобряване — Магрета се беше погрижила за това, — но каквито и да бяха истинските подбуди на баща ми, той в никакъв случай не правеше това за удоволствие. Недоволен беше от мен всеки път, когато ме видеше, сякаш се беше надявал, че ще съм станала по-красива, по-умна, по-чаровна. Уви, не. Но аз бях единственото му достатъчно голямо дете, с което да се занимава, тъй като природените ми братя бяха все още невръстни деца, а баща ми не можеше да понася нещо, което притежава, да бездейства.

Слизах долу на вечеря и показвах добрите си маниери, за да не създам неприятности на Магрета, но когато му гостуваше някой рицар, болярин, или по-рядко, когато на масата му седнеше някой барон, скромно навеждах очи и слушах разговорите им за армиите, данъците, границите и политиката — мимолетен поглед към широкия свят, толкова далеч от моите тесни стаи горе, колкото рая. Искаше ми се да мисля, че имам шанс един ден да живея в този свят; моята мащеха живееше в него, като усмихнато отваряше ръце и посрещаше гостите, полагаше усилия трапезата и гостоприемството й да съответстват на гордостта и заслугите им, представляваше красива, покрита със скъпоценности фигура до рамото на баща ми, когато ние гостувахме някъде или приемахме благородници с по-висок ранг. Тя извличаше истината за благосъстоянието им от техните съпруги, сестри и дъщери, а вечер баща ми слушаше сведенията и съветите й. Тя имаше влияние върху мъжа си. Надявах се един ден и аз да имам такова.

Но раздразнението на баща ми ми казваше друго. От самото начало бях разочарование за него, тъй като на майка ми й беше отнело твърде много години, за да ме произведе, а скоро след това беше пометнала дългоочаквания син и беше умряла заедно с него. Бяха минали няколко години, преди баща ми да й намери заместница, и макар Галина да беше положила всички усилия, той все още нямаше с кой друг да се занимава, освен с мен и двете малки момченца. Точно когато всички мъже от неговата кохорта, онези, които бяха помогнали на стария цар да се качи на трона, имаха готови за женене дъщери и синове с претенция, че съпругите им трябва да бъдат по-красиви и грациозни от мен, или поне да им донесат повече пари, отколкото баща ми можеше да предложи, за да компенсира липсата на тези качества.

Когато бях по-малка и все още имаше надежда, че като порасна, ще стана истински полезна, той ми задаваше конкретни въпроси за книгите, които четях, или искаше да рецитирам имената на всички благородници в Литвас, по реда на ранга им, като се почне от царя и се стигне до графовете, но напоследък не си даваше този труд. Последната ми гувернантка сега учеше по-голямото ми братче да чете и пише, а ако аз имах книга за четене, то беше, защото тайно бях успяла да я измъкна от рафтовете на библиотеката на долния етаж. Когато на масата нямаше никой друг, с когото да се занимава и да не се дразни от мълчаливото ми присъствие и бледото ми, слабо лице, баща ми се мусеше и барабанеше с пръсти по чашата си.

Тази вечер нямаше гости на масата. Наближаваше визитата на царя и през предхождащите я месеци не се канеха хора, за да се намалят неизбежните разходи. Баща ми възнамеряваше да похарчи колкото е възможно по-малко пари, но въпреки това безсмисленото прахосване го караше да се чувства още по-недоволен от мен. Може би това положение по-силно му напомняше, че няма да получи почти никаква възвръщаемост от мен, макар че дори и да бях красива, той пак нямаше да бъде сред благородниците, които влизат в дългове, за да посрещнат царя, като безсрамно му пробутват дъщерите си и с тези си надежди показват какви глупаци са.

Царят нямаше да се ожени за никоя от тях, колкото и да бяха красиви; той щеше да се ожени за принцеса Василия. Тя, също като мен, не беше никак красива, но баща й беше принц Улрих, който владееше не един, а три града, имаше десет хиляди войници и притежаваше голямата солна мина, поради което на нея не й се налагаше да бъде красива, за да стане царица. Царят би трябвало вече да се е оженил за нея, но той очевидно предпочиташе да дава надежди на останалите благородници още известно време; това беше опасна игра с гордостта на Улрих, но пък от друга страна му предоставяше възможност да пътува много и да разпределя разходите за разкошния си двор между тях, вместо сам да предлага гостоприемство.

А баща ми на теория също имаше дъщеря за женене, което даваше основание на царя да го посети. Затова сега аз бях станала разход, надхвърлящ стойността си, още повече че баща ми очевидно не се надяваше на някакви допълнителни облаги — например някой полезен член на царската свита да прояви интерес към мен във връзка с някой свой син или братовчед някъде. Радвах се, че щях да остана извън полезрението на царя, който беше млад, красив и жесток човек, но все пак ми се искаше да съм достатъчно хубава или достатъчно чаровна, така че някой да пожелае да се ожени за мен, вместо да ме разглежда като досаден придатък към мизерната зестра, която ще измъкне от баща ми. Или поне да съм сигурна, че някой ще поиска да се ожени за мен: единственият начин да избегна живота между тесните стени. Раздразнението на баща ми предсказваше без думи мрачна съдба за мен.

Но докато той леко почукваше с пръстена по чашата, гледах как хладното сребро проблясва на светлината и забравих, че движението на пръста му е продиктувано от досада. Виждах само снежинки, които се сипят по перваза на прозореца, тиха ранна зима и как стоя в градината през ден, в който по листата на дърветата блестят ледени капки. Дори забравих да слушам какво ми говори, докато не го чух, че казва с остър тон:

— Ирина, слушаш ли какво говоря?

Нямах друга възможност, освен да бъда честна.

— Извинявай, татко — казах аз. — Загледах се в пръстена ти. Магически ли е?

Това беше още едно от разочарованията на майка ми: магията, която не притежаваше. Нейната прабаба била изнасилена от един от рицарите на Старик при поредния им набег в зимна нощ, при който загинал мъжът й, а момчето, което по-късно се родило, имало сребърна коса и сребърни очи, можело да върви през зимните вихрушки и да замразява всичко, до което се докосне. Неговите деца също имали сребърни коси, макар и да не притежавали много от магическите му способности. Баща ми се оженил за майка ми под влияние на тази легенда, на светлите й очи и сребърния кичур на челото й.

Но красотата била единствената магия, която тя притежавала, а аз дори и това нямах. Имах обикновена кестенява коса и кафявите очи на баща ми, а на студ треперех като всички други хора. И въпреки това, когато погледнах пръстена на баща си, почувствах, че вали сняг. Баща ми замълча и погледна към пръстена на собствената си ръка. На него му беше малък. Носеше го над кокалчето на безименния пръст на дясната си ръка; опипа повърхността му с палеца си. По време на вечерята той през цялото време несъзнателно го докосваше.

— Необикновена изработка, това е всичко — отговори той след малко с онзи категоричен тон, който означаваше, че въпросът повече няма да се обсъжда. Значи не знаеше, че е магически, не знаеше дали притежава някаква сила и не би желал някой друг да знае повече, отколкото знаеше той.

Не казах нищо повече, сведох очи, за да не гледам към пръстена и го слушах с внимание до края на вечерята, докато той с равен тон ми обясняваше какво се очаква от мен по време на царската визита — което беше, че не се очакваше нищо. Той не желаеше да похарчи парите, за да ми купи няколко нови рокли, а царят смяташе за обида, ако му представят момиче, което носи една и съща рокля два пъти. Затова щях да бъда неразположена, да си стоя горе в стаята и да не се показвам, за разлика от Галина, която щеше да получи три нови рокли. Той не каза нищо повече за пръстена и не спомена проявата ми на разсеяност.

Радвах се, че няма да се виждам с царя, но три нови рокли щяха да са ми по-полезни, отколкото на Галина, ако баща ми имаше намерение в близко бъдеще да започне да ме представя. Тази вечер поставих свещта си на прозореца. Докато Магрета решеше косата ми, наблюдавах снежинките на светлината на свещта. Тя внимателно разресваше оплетената коса от краищата нагоре със сребърен гребен и четка, които винаги носеше в чантичка на кръста; после следваха седемнайсет гребена от корените надолу, един за всяка година от растежа й. Магрета се грижеше за косата ми като за градина и тя й се отплащаше за вниманието; сега косата ми беше дълга до земята и затова можех да седя на прозореца, а тя да сресва краищата й, седнала близо до камината.

— Магра — попитах аз, — баща ми обичаше ли майка ми?

Тя толкова се учуди, че гребенът замръзна в ръката й. Знаех, че е служела на майка ми, преди да се родя, но никога по-рано не я бях питала за това. Бях толкова малка, когато майка ми умря, че мислех за нея само като за някакъв прародител от далечното минало. Баща ми ми разказа за нея с конкретни и точни изрази, достатъчно, за да разбера, че тя се е провалила. Не беше пожелал да знам повече.

— Ами, да, душенка, разбира се, че я обичаше. — Въпреки че щеше да отговори така, дори и да не беше истина, тя не се поколеба първо, което най-малкото означаваше, че вярва в думите си. — Ожени се за нея без зестра, нали? — прибави тя и сега беше мой ред да я погледна изумено. Не ми беше казал това. Трудно ми беше да си го представя.

— Той не говори за нея като човек, който я е обичал — казах аз, на свой ред непредпазливо.

Този път Магрета се поколеба, преди да отговори.

— Е, тук има пръст и мащехата ти.

Не беше нужно Магрета да ми казва, че любовта е хванала баща ми като мятаща се риба и че когато се е откачил от въдицата, с радост е забравил, че това му се е случило. Трябва да се отбележи, че мащехата ми наистина беше дошла със солидна зестра от жълтици, огромен сандък, по-голям от мен тогава, който се намираше дълбоко в съкровищницата под къщата. А той най-вероятно е бил още по-разочарован от майка ми, защото магическите й умения са стигнали, за да го омае и да го превърне в глупак, но за нищо повече.

Тази нощ сънувах пръстена, само че го носеше жена със сребърен кичур на челото си — къдрици, които бяха в тон с пръстена. Лицето й в съня ми не се виждаше ясно, но тя ми обърна гръб и тръгна през гора от бели и сребърни дървета. Когато се събудих, не мислех за майка си, а за пръстена; имах желание да го пипна, да го подържа в ръка.

Магрета обикновено ме държеше далеч от баща ми, но всяка сутрин, дори в студено време, ме водеше да се разхождам в една част на градините, за да се упражнявам. Тази сутрин завих зад ъгъла и навлязох в старите градини, далеч от къщата; там все още стоеше изоставен параклис, почти скрит под бръшляна; дървената част беше посивяла и започнала да изгнива, а изпод навалелия сняг като тръни се показваха гравирани ъгълчета. Магрета остана долу и няколко пъти ме предупреди да не го правя, но аз се покатерих по скърцащите стъпала в празната камбанария, за да погледна през кръглите прозорци и да видя двора, където баща ми всеки ден обучаваше войниците си.

Това свое задължение той никога не пренебрегваше. Не беше вече млад човек, но се беше родил болярин, а не херцог. Преди много години в еднодневна битка той беше убил трима рицари, беше направил пробив в градските стени и беше превзел Висня за бащата на царя, с което си беше извоювал правата над града. Той все още контролираше обучението на своите рицари и наемаше за града яки селянчета, които превръщаше във войни. Дори двама ерцхерцози и един принц го бяха удостоили с честта да му изпратят синовете си на обучение, защото знаеха, че ще ги върне отлично подготвени.

Предположих, че по време на обучението ще свали пръстена от ръката си; в такъв случай щеше да го е оставил някъде в кабинета или на бюрото си. Вече кроях план за действие. Магрета нямаше да ми позволи да вляза там, но можех да я убедя да отидем в съседната библиотека, където тя да се залута между рафтовете; а аз да вляза и само за момент да докосна пръстена.

Но когато погледнах в двора, където войниците маршируваха под команда на господаря си, видях, че баща ми беше с голи ръце, въпреки че обикновено носеше дебели, понякога дори метални ръкавици. Стоеше с ръце зад гърба, като с лявата ръка стискаше китката на дясната. Сребърната халка блестеше, сякаш огряна от слънцето, макар че небето беше сиво и валеше сняг. Пръстенът беше много далеч от мен — все едно че се намирахме в различни светове.

Господарят Старик не излизаше от главата ми, дори и след като се прибрах вкъщи. Не мислех за него през цялото време; само в моменти, когато вършех нещо някъде сама. Когато отивах в задния двор да се погрижа за пилетата и си спомнех следите от стъпките му, с радост виждах, че снегът е непокътнат. Под навеса, когато хранех козите рано сутрин на разсъмване, поглеждах към ъгъла, където стоеше едно гребло, и си спомнях как той се появи иззад тъмните дървета с белите си плитки и жестоката си усмивка. Когато излизах навън, за да взема малко сняг и да го стопя за чай, ръцете ми замръзваха и се питах какво ще стане, ако той пак дойде. Тогава се ядосвах, защото да се ядосваш е по-хубаво, отколкото да се страхуваш, но после влизах вътре с кофата сняг и установявах, че стоя до огъня и съм ядосана без причина, а майка ми озадачено ме гледа.

Тя не ме беше попитала нищо за Старик, а само как са баба ми и дядо ми и дали съм пътувала добре, като че ли беше забравила защо съм ходила до Висня. В главата ми вече нямаше вълшебно сребро за превръщане, нито си спомнях за бялата кесия. Спомнях си, че съм ходила на пазара и как работи Исак, но в съзнанието си не виждах изработения от него пръстен.

Все пак си спомнях достатъчно, защото всяка сутрин излизах да проверя зад къщата, а в понеделник Ванда дойде да храни пилетата, когато аз още бях там. Тя дойде при мен, погледна равния, недокоснат сняг и неочаквано попита:

— Ти си му платила, нали? Значи той няма да се върне?

За момент дори щях да попитам за кого говориш, но после си спомних и стиснах ръце.

— Платих му — отговорих аз.

След миг Ванда кимна, като еднократно отривисто поклати глава, за да ми покаже, че разбира: това е единственото, което знам. Може да се върне, а може и да не се върне.

Бях донесла от Висня няколко престилки с новите бродирани мотиви — престилки, вместо рокли, за да ги продавам за по-малко от една злота; бях донесла още и забрадки. Една жена от отдалечена ферма дори ме попита дали скоро пак ще ходя във Висня и дали бих могла там да продам преждата й на добра цена. Досега всички избягваха да търгуват с мен, освен в случаите, когато могат да купят нещо евтино и да го продадат скъпо; тази жена обикновено би помолила някой от коларите, Олег или Петров, да занесе преждата в града, ако самата тя не успее да я продаде на пазара. Но през последните години заради дългите студени зими овцете и козите даваха много вълна, цената й падна и коларите нямаше да могат да я продадат добре.

Нейната прежда беше с добро качество, мека и дебела; виждах, че грижливо е разчесала, изпрала и изпрела вълната. Разтърках едно парче между пръстите си и си спомних, че дядо ми се канеше да изпраща стока на юг надолу по реката, щом дойде пролетта: беше наел баржа. Имаше намерение да опакова стоките си в слама, но можеше вместо това да ги опакова във вълна, и също така можеше да я продаде по-добре на юг, където не беше имало такъв студ.

— Дай ми мостра и аз ще я занеса със себе си следващия път, когато отида там — й казах аз. — Какво количество имаш за продан?

Тя имаше само три чувала, но видях, че и други слушат разговора ни. Много хора продаваха прежда на пазара, за да си допълнят доходите и целият им поминък се беше намалил от падащите цени. Сигурна бях, че ако се разчуе, че мога да продам вълната й на добра цена, и други хора щяха незабелязано да ме потърсят.

Когато се прибрах от пазара този ден, вече си бях повярвала, че съм отишла във Висня за още стоки, които да продавам, за да разширя търговията си. Зад себе си водех на синджир три кози, които бях купила евтино поради ниските цени на вълната. В главата си имах и други планове: щях да помоля дядо ми да извади моята печалба от сделката с вълната и да купи с нея рокли от юг. Малко по-чуждестранно изглеждащи рокли, които да продам във Висня, както и на пазара тук.

Вечерта на масата имаше златистокафяво печено пиле и глазирани моркови с масло, а майка ми за пръв път изяде хубавата храна, без да има вид, че поглъща отрова. След като Ванда си отиде, седнахме около огнището. Баща ми четеше наум от новата библия, която му бях купила от Висня, и устните му леко помръдваха; майка ми правеше ажурна бродерия на парче плат, предназначено може би един ден да бъде част от сватбена рокля. Върху милите им и малко повехнали лица падаше златиста светлина и за момент изпитах чувството, че светът е замрял в мир и щастие, че съм стигнала до място, което никога не съм си представяла, че съществува.

На вратата силно се почука.

— Сигурно е Сергей — казах аз, сложих настрана ръкоделието си, но когато станах, родителите ми дори не вдигнаха очи. Останах така замръзнала за миг, но дори и тогава те не вдигнаха глава. Майка ми си тананикаше нещо, а куката й изнизваше и внизваше една нишка. Бавно отидох до вратата и я отворих. На прага стоеше Старик, а зад него вилнееше люта зима и снежна вихрушка, която не се виждаше от прозорците.

Подаде ми друга кесия, която силно прозвънтя. После каза с висок, тънък глас като вятъра, който вие под стряхата.

— Дават ти се три дена този път, след което ще дойда да взема своето — каза той.

Погледнах кесията. Беше голяма, пълна с монети. В нея имаше повече сребро, отколкото злато имах, дори ако изпразнех сейфа си в банката; много повече. Снегът прехвърчаше вътре, студените снежинки се стопяваха по бузите ми и полепваха по шала ми. Помислих си да приема кесията мълчаливо с наведена глава и страх. Наистина ме беше страх. Той носеше шпори на ботушите си и скъпоценни камъни по пръстите си, които приличаха на огромни парчета лед, а зад гърба му виеха всички загубени в снежните бури души. Разбира се, че ме беше страх.

Но се бях научила да се страхувам повече от други неща; от това да ме мразят, да отнемат от силите ми малко по малко, да ми се присмиват и да ме използват злонамерено. Вдигнах глава и попитах с всичката си студенина:

— А ти какво ще ми дадеш в замяна?

Очите му се разшириха и цветът от тях изчезна. Бурята зад него се развилня и леден въздух, пълен със снежинки, проряза лицето ми. Очаквах, че ще ме удари и той изглежда наистина имаше такова желание. Но това не се случи.

— Три пъти, простосмъртно момиче — произнесе той ритмично, като песен, — три пъти ще превръщаш среброто в злато за мен, иначе сама ще се превърнеш в лед.

Вече и без това усещах, че съм почти вледенена, през костите ми проникваше мраз, но за щастие ми беше прекалено студено, за да треперя.

— И после? — попитах аз с глас, който не потрепери.

— И после ще те направя моя царица, ако успееш — отвърна подигравателно той и хвърли в краката ми кесията, която силно прозвънтя. Вдигнах я и се изправих, но той беше изчезнал, а гласът на майка ми се чу от стаята бавно, сякаш й беше трудно да говори.

— Мирием, защо държиш вратата отворена? Става студено.