Сребърна приказка

Глава 18

Когато си тръгнахме от къщата, се страхувах, че Степон и майката на Мирием трудно ще ходят в снега. Но снегът беше замръзнал и краката ни не потъваха. Само Сергей пропадна два пъти, но изтупахме снега от дрехите му, за да не се стопи и да не попие в тях. Не вървяхме дълго. Беше минал може би половин час, дори и със спирането заради падането му в снега, когато изведнъж Сергей каза:

— Мисля, че виждам пътя.

И беше прав. Щом излязохме от гората, пред нас се показа замръзналата река и покрай нея пътят със следи от шейни по снега.

Вървяхме цял ден и край пътя имаше къщи и села. Те започнаха да се сгъстяват, защото приближавахме Висня, каза майката на Мирием. Не разбирах как сме могли да бъдем толкова близо дотолкова много къщи. Бяхме далече от пътя, толкова навътре в гората, когато открихме малката къщичка. Странно беше, че не бяхме чули никакви звуци и гласове и че Сергей не беше срещнал никого, когато ходеше в гората за дърва. Но къщите и селата бяха там. Малко ме беше страх, когато видяхме хора, но никой не ни обърна внимание. Когато започна да се стъмнява, бащата на Мирием ни каза да го чакаме на пътя. Върна се с кошница, пълна с храна, и каза, че е платил да ни пуснат да спим в обора над животните тази вечер. На сутринта извървяхме останалия път до Висня, което стана за два-три часа.

Мислех си, че Висня ще бъде като града, само че по голяма, но тя се оказа нещо като сграда. Виждахме само стена, която продължаваше, докъдето стига погледът и в двете посоки. Направена беше от червени тухли, градени една върху друга, и беше толкова висока, че да не можеш да видиш какво има от другата страна, а дори и още по-висока. Нямаше прозорци в стената, освен някои много тесни прозорчета на върха, толкова малки, че няма да поберат цялото ти лице и ще трябва да гледаш само с едно око. Единственият вход се намираше на края на пътя и беше толкова широк, че през него можеше да мине голяма шейна, теглена от четири коня и натоварена догоре с вълна.

Нямаше друг начин да стигнеш близо до стената. Голям ров беше изкопан около цялата стена. Той беше пълен със сняг, но сега видяхме защо е направен — под снега се показваха остри върхове — големи дървета с отсечени клони и заострени върхове. Изглежда, не искаха никой да минава оттам.

Имаше много, много хора на градските врати, които чакаха да влязат. Никога не бях виждала толкова много хора. Върволицата от хора беше дълга и приличаше на пилета, наредили се на опашка. Когато стигнахме достатъчно близо и видяхме хората и стената, аз отидох до Сергей, а Степон ме хвана за ръка и ме дръпна към себе си. Не искаше да каже нищо, преди да наведа главата си ниско към него и прошепна в ухото ми:

— Не може ли да се върнем в къщата?

Но родителите на Мирием, изглежда, не се тревожеха.

— Днес ще се чака много — каза майката на Мирием. — Сигурно някаква важна личност идва на посещение при херцога. Вижте, те държат вратите свободни, докато той пристигне.

— Царят идва, чух да говорят хората — каза една жена пред нас на опашката. Тя беше облечена с хубава вълнена рокля, кафява, с бродерия около подгъва, с червен шал на главата и кошница през рамо; синът й беше висок, мълчалив младеж с масури зад ушите, каквито носеше панов Манделщам, значи и те бяха евреи.

— Царят! — каза майката на Мирием.

Другата жена кимна.

— Той се ожени за дъщерята на херцога миналата седмица. И вече се връща да го посети! Дано не е лош знак.

— Горкото момиче сигурно се е затъжило за дома си — каза майката на Мирием. — Колко годишна е?

— О, достатъчно голяма е, за да се омъжи — отговори жената. — Сестра ми ми я показа в града миналата година, вървеше със слугите си. Не е много хубава, но казват, че царят се е влюбил в нея от пръв поглед.

— Е, сърцето знае какво иска — каза панова Манделщам.

Не я бях чувала да разговаря с някого така. Помислих си, че сигурно се познават, но след малко майката на Мирием попита:

— Имате ли роднини в града?

— Сестра ми живее тук с мъжа си. Ние имаме ферма в Ханск. Вие откъде сте?

— От Павис — отговори майката на Мирием. — На един ден път оттук е. Идваме на сватба: племенницата ми Басия.

Жената издаде радостен вик и сложи ръце на раменете й.

— Племенникът ми Исак!

Те се разцелуваха по бузите, прегърнаха се и започнаха да си говорят за хора, които не познавах: станаха приятелки толкова лесно. Не можах да разбера как се бяха намерили на тази дълга опашка сред толкова много хора. Приличаше на магия.

Чакахме много дълго. Отначало си помислих, че е по-лесно да се стои, отколкото да се върви, но се оказа, че не е така. Жената носеше храна в кошницата си и ни почерпи, а аз също имах малко останала храна в моята кошница, която раздадох. Изчистихме от снега няколко камъка край пътя и поседяхме малко на тях.

Докато ядяхме, се чу тропот, които идваше от земята под нас, а после и далечно дрънчене. От градските врати излязоха мъже и минаха покрай опашката, като избутваха хората още по-встрани от пътя, а когато стигнаха до нас, ни заповядаха със строги гласове да станем и да сме готови да се поклоним. Имаха мечове на коланите си, истински мечове, не играчки. Стояхме прави още дълго време и чакахме, докато звънтенето малко по малко се усилваше и после изведнъж стигна до нас. Видях черни коне, със златни и червени такъми и дълга ниска шейна, украсена с резба и блестяща от злато. Вътре седеше момиче със сребърна корона. Движеха се толкова бързо, че ги зърнахме само за миг и вече бяха отминали. Голямата шейна мина през вратите, влезе в голямата градска сграда и изчезна, без дори да намали ход. Чуха се възгласи:

— Царицата! Царицата!

Сетихме се, че трябва да се поклоним чак когато отминаха, но нямаше значение, защото все още имаше на кого да се покланяме: шейни, пълни с чанти, кутии и хора, достатъчно, за да населят цяло село, всички следващи царя, сякаш той не беше един човек, а беше всички те взети заедно, нещо, направено от хора.

Когато накрая всички отминаха и целият цар беше вътре в града, войниците разрешиха влизането. През цялото време бяхме чакали, за да може царят да влезе в града, без да чака. Опашката зад нас беше по-дълга, отколкото пред нас. Но щом като почнаха да пускат хората да влизат, мина може би половин час, докато стигнем до вратата, въпреки че ни бяха държали да чакаме там часове. Толкова се бях уморила от чакане и исках само да стигнем до вратата, но Степон вървеше бавно, толкова бавно, че хората зад нас започнаха да се дразнят. Степон гледаше към вратата.

— Ами ако повече не може да излезем? — попита ме той.

Не знаех отговора. После стигнахме по-близо и видях, че хората не минават просто през вратата. Мъжете с мечовете им задаваха въпроси и записваха отговорите. Изведнъж се изплаших. Ами ако започнеха да ни разпитват кои сме, откъде сме и защо идваме? Не знаех какво да отговоря.

Но панова Манделщам хвана другата ми ръка, не тази, която Степон държеше, стисна я и тихо каза:

— Просто нищо не говори.

А когато стигнахме до вратата, панов Манделщам поговори с човека с меча, после видях, че му дава една сребърна монета и той каза:

— Добре, добре. — И ни махна с ръка да минаваме.

Толкова се зарадвах и изпитах такова облекчение, че вървях, без да мисля, и не усетих кога съм влязла в града. Вратата беше много голяма — разстоянието от началото до края й беше двайсет крачки. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-шумно ставаше. После стигнахме до другата страна и над нас се откри небето, а наоколо навсякъде имаше други сгради, сякаш градът ги беше глътнал в корема си, заедно с нас и всички останали хора.

Степон спря, сложи ръце на ушите си и не искаше да ходи никъде. Трепереше, когато го пипнах.

— Ела, ще стане по-тихо, когато излезем от оживените улици — каза му панова Манделщам.

Но Степон не помръдваше.

— Хайде, Степон, ще те нося на гръб — каза Сергей накрая, макар че не беше правил това, откакто Степон беше много малък, а Степон сега беше голям и краката му с ботушите, които панова Манделщам му е дала, висяха от раменете на Сергей и се клатеха. Но той скри лице в гърба на Сергей и не го показа през целия път.

Не беше лесно да се ходи по улиците. Дълго време беше валял силен сняг и за да могат да минават, хората го бяха натрупали в стени от двете страни, като бяха оставили дупки пред входовете на къщите. Но улиците не бяха много широки, а вчера пак беше валял сняг и сега снежните стени се издигаха над главите ни, а по пътеките беше останал сняг, за който нямаше място и той беше станал черен от мръсотията, полузамръзнал и хлъзгав. Навсякъде имаше големи къщи, издигнати една до друга без място от двете страни, и имах чувството, че се надвесват над нас на улицата и ни гледат. Накъдето и да се обърнеш, имаше хора. Нямаше място, където да няма нито един човек.

Вървяхме след панова Манделщам. Тя знаеше къде отива. Не знам как. Всеки ъгъл, зад който завиваше, беше съвсем същият като предишния. Но тя вървеше спокойно и уверено, без да се замисля накъде да завие, и не бъркаше, защото накрая стигнахме до една голяма стена, не толкова голяма, колкото първата, с врата в стената и двама мъже с мечове. Панов Манделщам пак даде монета и те ни пуснаха да минем. Помислих си, че сега може би излизаме от града, но имаше още град отвъд стената. Само че в тази част всички бяха евреи.

Никога не бях виждала други евреи освен семейството на Мирием, жената на опашката и сина й. Сега не виждах нищо друго, освен тях. Помислих си, че когато Мирием е трябвало да отиде в царството на Старик, и с нея е било така. Изведнъж всички наоколо са еднакви, но не са като теб. А после си помислих, че за Мирием това и без това е било така. Така е било за нея през цялото време в града. Затова може би не й е било толкова непознато.

И така, мислех си за Мирием и какво е станало с нея и после изведнъж се сетих, че панова Манделщам идва тук за Мирием. Спрях на улицата. Не ги бях питала защо идваме. Такава радост изпитах, когато ги видях там в гората тях двамата и Степон, че не ми беше останало място за въпроси. Тя търсеше Мирием. Но Мирием нямаше да е тук.

Продължавах да вървя, защото панова Манделщам вървеше напред и ако я изгубехме, ние със Сергей и Степон нямаше да знаем какво да правим. Не знаех как мога да изляза от този град. Беше все едно да си в къща с хиляда врати и всички врати да са еднакви. Минахме през голям пазар на един площад, пълен с хора, които продаваха и купуваха, после завихме по една улица и там беше тихо в сравнение с шума на пазара, но все пак беше доста шумно в сравнение с гората. Скоро стана по-тихо, а къщите започнаха да стават големи и широки, с големи прозорци, запълнени със стъкло, снегът тук беше събран на равномерни купчини, а от снега до входовете имаше стълби. Накрая стигнахме до една много голяма къща с арка и двор пред нея. Там имаше коне и хора, които носеха някакви неща, и беше много оживено.

Майката на Мирием спря пред стълбите на тази къща. Беше хванала панов Манделщам под ръка, а той погледна нагоре към вратата и ми се стори, че не иска да влиза в къщата, но после двамата се качиха по стълбите, а тя се обърна назад към нас и каза:

— Идвайте!

Качихме се след тях и влязохме в къщата.

— Ракел! — извика една жена; косата й беше сива, сребриста и бяла, а в лицето й имаше нещо, което ми напомни за панова Манделщам. Те се разцелуваха, а аз се сетих, че това е бабата на Мирием. Майката на Мирием имаше майка, която също беше жива.

— И Йозеф! Откога не сме се виждали. Влизайте, влизайте, съблечете си палтата — каза тя и целуна панов Манделщам по бузата.

Страх ме беше, че панова Манделщам ще я попита за Мирием веднага, но тя не я попита. Още жени излязоха от кухнята и се вдигна много шум, те се поздравяваха и говореха. В началото си помислих, че не ги разбирам, защото говорят толкова бързо, но после осъзнах, че използват думи, които изобщо не разбирам, смесени с думи, които знам. Изведнъж ми се прииска да избягам, да се върна в малката къщичка в гората. Докато седях на масата в къщата на панова Манделщам и ядях от чинията на Мирием, тайно в сърцето си, несъзнателно, си бях пожелавала да заема мястото на Мирием, но сега почувствах, че всъщност не познавах мястото на Мирием. Бях видяла част от него, но не цялото. Това тук също беше мястото на Мирием и то не беше място за мен. Тук изобщо не бях желана.

Щях да си тръгна, ако знаех къде да отида. Сергей стоеше до мен, Степон беше слязъл от гърба му и сега се притискаше към мен и криеше лицето си в престилката ми. Те щяха да тръгнат с мен. Но не знаехме къде да отидем. И после си чух името. Панова Манделщам беше завела майка си настрани от цялата врява и тихо й говореше нещо за мен, за нас, която тревожно слушаше и ни поглеждаше. Исках да знам какво говорят, какво я тревожеше толкова и се чудех какво ще правим, ако тя кажеше, че не ни иска дори да пренощуваме тук. Ние носехме неприятности, а тя не ни познаваше.

Но жената не каза това. Каза нещо на майката на Мирием, а после майката на Мирием дойде при нас с усмивка, която сякаш говореше, че всичко е наред, но не беше сигурна в това, и после ни поведе навътре в голямата къща. Там имаше стълба, която водеше нагоре, и ние я последвахме до голям коридор с килим в средата, после имаше друга стълба, качихме се по нея и после по друга стълба, този път дървена, а после бяхме в малък коридор без килим, с обикновен дървен под, и само две врати от двете страни и таван с врата на него, от която висеше шнур. Тя отвори вратата вляво и ни въведе в стая, с големината на стаята в малката къщичка в гората, ето толкова голяма беше тази къща, че трябваше да се качваш и да се качваш нагоре в нея и да откриеш цяла друга къща на върха; и ето толкова голям беше този град, че в него имаше толкова много такива къщи, че не можеш да ги различиш една от друга.

В стената срещу вратата имаше прозорец, Степон се отскубна от ръката ми и изтича към него, допря лице към стъклото и извика:

— Ние сме птици! Ванда, Сергей, вижте, ние сме птици!

Отидох до него малко подплашена; всички погледнахме през стъклото и Степон беше прав: бяхме птици. Бяхме се покатерили много високо в къщата и гледахме отгоре покривите на другите къщи, гледахме отгоре улиците. От високо виждах пазара, през който бяхме минали, но беше толкова малък, че можех да го скрия с ръката си, ако я сложех на стъклото; виждах и голямата градска стена и тя беше само една тънка линия, която се виеше като оранжева змия около града, оранжева змия със сняг по гърба си, а от другата й страна беше гората с всички тъмни дървета, превърнати в едно огромно черно петно, покрито от начало до край с дебела бяла пелена, от която ме заболяваха очите като я гледах. Снегът по покривите на всички къщи беше бял, а по улиците си беше все така мръсен и черен, но от толкова високо дори и това не изглеждаше зле.

— Заповядайте, седнете и си починете — каза майката на Мирием. Дори не бях погледнала стаята заради прозореца. В нея имаше три легла, истински легла, направени от дърво, всяко с дюшек, одеяла и възглавници. Имаше и малка камина, в която не гореше огън, но в стаята и без това беше много топло, както и малка маса пред прозореца, и два стола пред камината. На тях имаше възглавнички, които бяха съвсем малко износени. — Знам, че сигурно сте гладни, ще накарам да ви донесат храна. Съжалявам, че ви настанявам толкова високо, в помещение за слугите: всички други стаи долу вече са заети от гостите. Но част от тях ще си заминат утре след сватбата и тогава няма да е пълно с толкова много хора.

Не знаехме какво да кажем, затова не казахме нищо. След това тя ни остави сами и всеки седна на едно легло. Знаех, че дядото на Мирием е богат, но до този момент не знаех какво означава да си богат. Богат означава, че тази стая с три легла и маса и столове и прозорец, запълнен със стъкло, е нещо, за което да се извиняваш. Тя беше дори още по-голяма, отколкото ми се стори в началото, защото когато седнахме, имаше широко празно пространство на пода между нас, където нямаше неща за готвене, нямаше голям куп дърва за огрев, нямаше тенджери, брадви и метли на стената. Имаше една малка картина на стената над моето легло, на която някой беше нарисувал града, както се вижда от прозореца, само че през пролетта, със зелени дървета и птици във въздуха.

След известно време панова Манделщам се върна и с нея дойде едно момиче, високо, силно, младо момиче, чиято коса беше прибрана под кърпа. То носеше голяма табла с храна; тя я сложи на масата, после се поклони на панова Манделщам и излезе. Гледах след нея и си мислех, това момиче съм аз; за мен тук нямаше място дори да разнасям неща и да прибирам неща. Те вече имаха човек за това.

Степон и Сергей започнаха да ядат веднага. И аз бях гладна, но имаше болка в стомаха ми, когато погледнах храната, и казах на панова Манделщам:

— Ние не сме ти полезни за нищо тук — казах аз и за малко да добавя и трябва да си тръгнем, но не го казах, защото нямаше къде да отидем, освен ако можехме да се превърнем в птици и да отлетим.

Панова Манделщам ме изгледа учудено.

— Ванда! След всичката помощ, която си ни оказвала? Бих ли могла да кажа: Но тя вече не ми е потребна? — Тя се пресегна, хвана лицето ми в ръце и леко го поклати. — Ти си добро момиче. Толкова работа вършеше, без нито веднъж да се оплачеш. Откакто дойде в моята къща, аз не трябваше да си мръдна пръста. Преди да се сетя да свърша нещо, то вече беше свършено. Бях болна, но понеже ти беше там да помагаш, оздравях. А ти никога не поиска нищо. Взе само това, което насила ти пъхахме в ръцете. Затова сега трябва да ме оставиш да ти помогна.

— Това, което ми пъхахте в ръцете, е повече от всичко, което имам — казах аз, защото не можех да понеса тя да говори тези неща, които не бяха истина, сякаш съм отишла да й помагам само защото съм добра, а не защото исках пари и исках да съм в безопасност.

— Значи ти нямаш достатъчно, а аз имам повече от достатъчно — каза тя. — Успокой се, миличка. Ти вече нямаш майка, затова остави ме за момент да говоря с нейния глас. Слушай сега. Степон ни каза какво се е случило. Има хора, които отвътре са вълци и искат да изядат други хора, за да запълнят търбусите си. Това се е случвало в твоята къща с теб през целия ти живот. Но ти си тук сега с братята си, и не са те изяли, и в теб няма вълк. Вие сте се изхранвали един друг и сте отблъсквали вълка. Това е всичко, което можем да направим един за друг в този свят, да отблъскваме вълка. И ако в моята къща е имало храна за теб, аз се радвам, радвам се с цялото си сърце. И се надявам, че винаги ще има.

— Тихо, не плачи — каза тя и триеше с палци сълзите ми, но те капеха много по-бързо, отколкото тя ги изтриваше. — Знам, че те е страх и се тревожиш. Но днес тук ще има сватба. Сега е време за радост и веселие. Днес не пускаме тъгата да влезе в къщата ни. Разбираш ли? Сега седни и хапни. Почини си малко. Ако искаш, когато си починеш, слез долу да ми помогнеш. Има още работа за вършене и тя е приятна работа. Ще издигнем сватбения балдахин, ще сложим храна на масите, ще ядем заедно и ще танцуваме, а вълкът няма да дойде. Утре ще мислим за други неща.

Кимах, без да казвам нищо. Не можех да говоря. Тя ми се усмихна, изтри още сълзи от лицето ми, после се отказа да ги трие и само ми подаде кърпичка, която извади от полата си, пак ме погали по бузата и излезе. Сергей и Степон стояха на масата и се взираха в храната пред тях. Там имаше супа, хляб, яйца, и когато седнах до тях, Степон каза:

— Не знаех, че е магия, когато ти ги донесе вкъщи. Мислех, че е само храна.

Изведнъж протегнах ръце към тях: протегнах ръка към Сергей от едната ми страна и към Степон от другата и те протегнаха ръце към мен и един към друг и ние се хванахме здраво, здраво; направихме кръг, братята ми и аз, около храната, която ни бяха дали, и нямаше никакъв вълк в стаята.

Рано сутринта Мирнатиус дръпна завесите и накара слугите да се размърдат, преди още да се надигна от леглото; те ни донесоха горещ чай, топъл хляб с масло и конфитюр на табла, друга табла с дебели резени шунка и сирене: вкусна храна, със сигурност най-доброто, което имаха, макар да беше едно ниво по-високо от селска кухня. Той я изгледа презрително и хапна само малко оттук-оттам. Аз се насилвах да ям и наведох очи, за да не го гледам в разкошната му бродирана нощница, да не гледам ръцете и устните му. Усещах топлината от огъня на бузата си, но и другата ми буза беше гореща. Постоянно си спомнях за пръстите му по бедрото ми и пръстенът ми не искаше да погълне тази топлина.

Той пожела вана и трябваше и това да изтърпя: поставиха я пред камината и две момичета го миеха, а аз се мъчех да не гледам, докато ръцете им се движеха по тялото му, и да не изпитвам нещо като ревност. Не го ревнувах него, а ревнувах чувството, което ме беше накарал да изпитам, това вълнение, което трябваше да предизвиква мъжът, на когото бих позволила да ме докосва; мъж, който щеше да желае да ме докосва, който наистина би бил мой съпруг. Исках тази тръпка по крака ми да бъде дар, който не съм очаквала; исках да мога да го погледна във ваната, да се изчервя и да изпитвам радост. Вместо това трябваше съзнателно да гледам настрани, защото, ако планът ми успееше, тази вечер щях да го бутна в ямата с крал Старик, да ги погреба и двамата и да се омъжа за един вулгарен човек, който беше на годините на баща ми.

Магрета плахо се промъкна с гребена и четката, за да ми направи косата; ръцете й на раменете ми задаваха трептящия въпрос, на който вече не можех да отговоря. Преди време тя ми обясни с прозаичен език какво става между мъжа и жената, когато все още бях достатъчно малка, за да си помисля, че това го прави с мен, преди да съм се омъжила.

— Не че ще те оставят насаме с мъж, душенка — добави тя със закъснение, като ме галеше по косата. Предаваше ми слово, което някой й беше изнесъл на нея много отдавна; слово, на което тя се беше подчинявала през целия си живот.

Няколко години по-късно, когато бях достатъчно възрастна, за да разбирам какво означава бракът за дъщеря на херцог и защо никога няма да ме оставят насаме с мъж, за да избирам нещо, преди изборът да е направен за мен, тя отново ми описа всичко това, успокоявайки ме, че то е нещо, което трябва да се изтърпи; не е толкова лошо, трае само няколко минути и не боли много, само първия път. Обаче аз бях твърде възрастна, за да ме успокояват. Разбирах, че тя лъже, без да знам точно за какво лъже; може би щеше да боли всеки път, може би щеше да боли много, може би щеше да продължи безкрайно — широк избор от неприятни възможности. Дори я попитах откъде знае, а тя се изчерви и смути.

— Всички го знаят, Иринушка, всички го знаят — отговори Магрета, което означаваше, че нищо не знае.

Но тя така и не ми разказа за другите възможности и защо първоначално ме беше накарала да обещая онова нещо. Сега се питах дали тя някога беше изпитвала такъв глад; и как го беше утолявала; каква кора хляб беше слагала насила в уста, за да не погълне семето на нещастието. Тя бавно сплиташе косата ми, аз седях с ръце в скута си, а сребърният ми пръстен отразяваше златното сияние на пламъка, също както кожата на мъжа ми светеше с кехлибарена светлина, докато излизаше от ваната и пръскаше капки вода.

Той стоеше като статуя пред широката камина срещу мен, а обслужващите го момичета попиваха водата с меки кърпи: може би малко прекалено любовно, което се опитвах да не забелязвам. Те и двете бяха много красиви, разбира се, избрани да радват окото на царя. Но той само потрепна с рамене, като кон, който гони мухите и каза с подчертано нетърпение:

— Дрехите.

Те бързо се оттеглиха, подканени от личните му слуги от двореца, които му носеха одеждите от коприна и кадифе и го облякоха толкова грижливо, колкото баща ми, когато слагаше доспехите си, а той през цялото време правеше остри забележки, недоволен от една или друга гънка или издутина.

Аз вече бях облечена. Слугите се поклониха на Мирнатиус, когато ги освободи и се обърнаха към мен в момента, в който Магрета постави короната върху току-що сплетената ми коса. Те мълчаливо застанаха пред мен и ме гледаха един миг, после отново се поклониха, този път по-дълбоко; двете обслужващи момичета направиха дълбок реверанс и излязоха от стаята, хванати за ръка, а в свободните си ръце държаха кошниците с дрехите и сапуна и си шепнеха нещо с копнеж. Мирнатиус стоеше озадачен и ги наблюдаваше всички гневно, после внезапно грабна скицника от статива, който беше облегнат на стената. Без да сяда, той пак грубо нахвърля лицето ми с бързи яростни щрихи и хвана един от слугите, който все още се въртеше наоколо и изхвърляше кофи вода от ваната.

— Погледни тук! Това лице красиво ли е? — попита го той.

Горкият човек много се изплаши, разбира се, и погледна рисунката, като се мъчеше да отгатне какъв отговор иска царят; взираше се в нея.

— Това е царицата? — каза той веднага и после ме погледна, пак погледна рисунката и се обърна безпомощно към царя.

— Е? — рязко попита Мирнатиус. — Красиво ли е, или не?

— Да? — тихо каза човекът, напълно отчаян.

Мирнатиус скръцна със зъби.

— Защо? Кое в него е красиво? Погледни го пак и ми кажи, недей само глупаво да фъфлиш това, което си мислиш, че искам да чуя!

Човекът преглътна и ужасено каза:

— Има голяма прилика?

— Така ли? — попита Мирнатиус.

— Да? Да, много голяма — каза човекът и побърза да звучи по-определено, защото Мирнатиус тръгна към него. — Аз не съм познавач, Ваше величество! Простете ми! — Слугата наведе глава.

— Остави го на мира — казах аз, защото го съжалих — и питай болярина вместо него.

Мирнатиус ме изгледа гневно, но освободи слугата, след което наистина занесе рисунката на болярина и му я пъхна в ръцете на вратата, докато целият антураж нареждаше багажа и се качваше в шейните. Боляринът и жена му я погледнаха, тя я пипна с пръсти и каза:

— Колко е красива, Ваше величество.

— Защо? — раздразни се той и веднага се обърна към нея. — Кои черти ви харесват, кажете?

Тя го погледна изненадано, погледна пак рисунката и каза:

— Ами, предполагам, никоя поотделно, Ваше величество. Но пак виждам лицето на царицата, когато я погледна. — Тя неочаквано му се усмихна. — Може би виждам това, което вашите очи виждат — каза тя нежно и добронамерено, а той се обърна, останал без дъх от гняв и се хвърли в шейната, като остави рисунката в ръцете й.

През този ден той ме рисува още десет пъти, една рисунка след друга от всеки възможен ъгъл; хващаше брадичката ми и обръщаше главата ми на различни страни с безумно раздразнение. Оставих го да го прави, без да се оплаквам. Без да искам, постоянно си спомнях за сподавеното му ридание. Скицникът му се изпълни с рисунки, той караше слугите да ги гледат в къщата на болярина, при който спряхме да починем сутринта. Пристигнахме във Висня малко след пладне. Шейната спря пред входа на бащината ми къща. Мирнатиус дори не я изчака да спре съвсем и изскочи навън; без да поздрави, тикна скицника в ръцете на собствения ми баща и каза свирепо:

— Е?

Баща ми бавно разглеждаше рисунките, като разгръщаше страниците с мазолестия си пръст; по лицето ми се появи особено изражение. Аз излязох от шейната с помощта на един прислужник, мащехата ми Галина ме чакаше с протегнати ръце. Разцелувахме се по бузите, изправих се, а баща ми все още разглеждаше последната рисунка, моето лице, обърнато към дървета с натежали от сняг клони, една крива линия за шейната, само мигли и крайчеца на устните ми и линията на косата ми.

— Има изражението на майка си на тези рисунки — каза баща ми и рязко върна скицника на Мирнатиус със стиснати устни, обърна се и ме целуна по бузата.

Никога не бях спала в най-великолепната спалня в къщата на баща ми. Бях поглеждала вътре няколко пъти, когато нямаше видни гости и Магрета ми разрешаваше. Винаги ми се беше струвала внушителна, масивна стая. Первазите на прозорците бяха издялани от камък, също както и единственият необмислен балкон, който гледаше към гората и реката.

— Това бяха покоите на старата херцогиня — каза веднъж Магрета.

На стената имаше гоблени: Магрета беше участвала в поправянето на някои от тях, но аз самата не шиех достатъчно добре, за да ми поверят такава работа; бях направила част от бродерията на две от кадифените възглавници, разхвърлени по леглото — на тях бяха избродирани тези смешни, големи мечешки крака, които винаги много ми харесваха: на герба на предишния херцог беше изобразена мечка и в къщата бяха останали десетина стари мебели, чиито крака бяха гравирани мечешки лапи.

Но сега изведнъж стаята изглеждаше малка и много гореща за мен след изящната красота на царския дворец. Излязох да постоя на балкона, докато слугите внасяха багажа ни и се суетяха наоколо; студеният вятър ме лъхна приятно в лицето. Беше ранен следобед, слънцето се спускаше. Магрета влезе и се скара на слугите, които внесоха кутията с роклите ми, но после дойде и застана мълчаливо до мен, стисна ръката ми с две ръце и я погали.

Когато всички излязоха и останахме сами за момент, казах:

— Ще накараш ли някой от слугите да провери къде е къщата на панов Мошел? Тя е някъде в еврейския квартал. Тази вечер там ще има сватба и кочияшът трябва да знае пътя. И ми намери подарък, който да занеса.

— О, душенка — каза тя, тихо, изплашено. Притисна ръката ми до бузата си, после я целуна и отиде да изпълни поръчението.

Влезе един от стражите на Мирнатиус, един от войниците, които бяха дошли с нас от двореца. Той не беше лакей, но за разлика от другите слуги, които влизаха, за него аз не бях дъщерята на херцога; бях царицата и когато го погледнах, той дълбоко ми се поклони, застана на място и чакаше:

— Ще отидеш ли да предадеш на баща ми, че искам да го видя.

— Незабавно, Ваше величество — каза той, в гласа му прозвуча дълбок тон като от струните на музикален инструмент, и излезе.

Баща ми дойде. Застана на прага, а аз, все още на балкона, се обърнах, изправих гръб и го погледнах. Той ме гледаше с твърд, преценяващ поглед, както винаги; след малко прекоси стаята и дойде при мен на студения камък. Под нас гората и реката, почти еднакво бели, се сливаха със снежните поля.

— Реколтата тази година няма да е добра — казах аз.

Донякъде очаквах той да се подразни и дори да се ядоса от това, че го викам и остро да ми отвърне: за него аз бях единствено неочаквано полезна пешка. Не беше предвидено да започна да се движа самостоятелно по шахматната дъска. Но той само каза:

— Не. Ръжта на полето е поразена.

— Съжалявам, че ти създавам харчове, но докато сме тук, ще има сватба — казах аз. — Ще омъжим Василия за братовчеда на Мирнатиус Илиас.

Той мълчеше и дълго ме гледаше изпод гъстите си вежди. После бавно каза:

— Ще се справим. Колко време след като пристигне?

— В същия час — отговорих аз.

Погледнахме се и знаех, че той много добре ме разбра.

— Ще кажа на отец Идорос да е готов и да чака в параклиса, когато конете на Улрих влязат през портите — каза баща ми, като замислено потриваше устни с ръка. — Къщата ще е препълнена, но с майка ти ще им отстъпим нашата спалня. Тя ще спи горе при камериерките си, а аз ще взема съседната стая с братовчед ти Дариус. Още няколко души от домакинството на мъжа ти могат да делят с нас стаята, за да освободим място.

Кимнах и знаех, че можех да не се тревожа: Улрих нямаше да има възможност да измъкне скъпоценната си дъщеря от ръцете на новия й жених.

— Принц Казимир ще дойде ли? — попита баща ми след малко, като все още изпитателно ме гледаше.

— Страхувам се, че ще пристигне чак на другия ден — отговорих аз. — Нашият пратеник закъсня с тръгването, имаше някакъв проблем с конете.

Баща ми се обърна и огледа стаята. Слугите все още работеха нещо, но никой от тях не беше близо до балкона.

— Как е съпругът ти със здравето?

— Общо взето добре. Но не е добре… с нервите — казах аз. — Проблем, който и майка му е имала, струва ми се.

Баща ми замълча и веждите му силно се събраха.

— Това създава ли му… трудности?

— Засега, да — отговорих аз.

Той помълча още малко и накрая каза:

— Ще поговоря насаме с Казимир, когато дойде. Той не е глупав. Разумен човек и добър войник.

— Радвам се, че имаш добро мнение за него — казах аз.

Баща ми вдигна ръка и я сложи на бузата ми за момент, толкова неочаквано, че се стреснах и не смеех да помръдна. Той каза тихо и развълнувано:

— Гордея се с теб, Ирина. — После ме пусна и попита: — Ще слезете ли със съпруга ти долу на вечеря?

— Тази вечер не — отговорих след малко аз. Не бях мислила, че искам баща ми да се гордее с мен. Това никога не е било възможно, но не знаех, че е важно за мен. Наложих си да намеря думите и да продължа. — Има още нещо. Нещо… друго.

Той внимателно се взря в лицето ми и кимна.

— Кажи ми.

Почаках, докато стаята остана празна за момент, и казах:

— Зимата я правят елфите на Старик. Те се канят да ни замразят всички. — Той се стегна и инстинктивно вдигна ръка към висящите халки на сребърната ми корона. — Техният крал е решил да продължи зимата цяло лято.

Очите му ме гледаха твърдо и съсредоточено.

— Защо?

Поклатих глава.

— Не знам. Но има начин да го спрем.

Разказах му плана през тези няколко минути насаме с него, направо и брутално бързо. Когато говорех с него за политика, знаех точно как да му кажа хиляда неща, без дори една-единствена издайническа дума, която някой друг би разбрал и без изобщо да се страхувам, че няма да знае какво искам да кажа, но не и когато говорех за зимни крале и огнени демони. Те преминаваха през нашите думи, точно както преминаваха през нашия свят — бедствия отвъд границите му. Говорех бързо, не само защото може да ни подслушват, но защото исках бързо да свърша: историята звучеше фантастично до твърдата реалност на каменните стени, убийствата и слънцето, което огряваше покрития със сняг парапет.

Но баща ми слушаше напрегнато и не ме прекъсна с: Не говори глупости или Това е безумие. Когато свърших, каза:

— Едно време имаше кула в южния край на градската стена, близо до еврейския квартал. Разрушихме я при обсадата, когато влязохме в града. Веднага след това построихме отново стената и оставихме подземието и основите на кулата навън, като ги заринахме с пръст. Взех двамата си най-добри войници и изкопахме тунел до избите на двореца, още когато половината град беше в пламъци. — Кимах бързо, защото разбирах: той беше построил заден изход, начин да се избяга от града в случай на обсада, такъв, какъвто старият херцог не бе имал. — Веднъж годишно, нощем, слизам долу и минавам по тунела, за да го проверя. Ще го изровя със собствените си ръце довечера и ще те чакам отвъд градските стени. Имаш ли вериги?

— Да — отговорих аз. — В кутията ми за бижута. И дванайсет големи свещи, за да направим огнения кръг.

Той кимна. Влязоха още слуги и ние едновременно замълчахме. Той не каза нищо, докато разопаковаха още два сандъка с луксозни дрехи, кадифе, коприна и брокат. Очите му следяха тези действия, но той всъщност не ги виждаше; в ума си развиваше някакво заплетено кълбо бавно, внимателно и търпеливо, като го проследяваше от край до край през заплетената част.

— Какво има? — попитах го аз, когато те излязоха.

— Хората живеят тук много отдавна, Ирина — каза той след малко. — Прадядо ми имаше ферма близо до града. Елфите на Старик владеят гората, жадуват за злато и правят набези по време на бурите през зимата, за да го вземат, но никога досега не са спирали пролетта. — Баща ми ме погледна със студените си, ясни очи и знаех, че ме предупреждаваше, като каза: — Добре е да се знае: Защо?

Имах обещанието на крал Старик, но не исках да му вярвам; паниката от складовете все още ме изпълваше. Бях толкова изморена, че заспах във ваната, веднага щом ме сложиха в нея. Възможно е да съм спала колкото ми е било нужно, но докато лежах и дремех, се видях в нещо като полусън как влизам в балната зала в къщата на дядо ми, но тя е съвсем празна и лампите са затъмнени, а до мен Старик злорадо казва: „Сбъркала си датата”.

Стреснах се ужасена, събудих се, а сърцето ми щеше да се пръсне. Погледнах объркано стената в стаята пред мен, която вече не беше прозрачна, а плътно бяла, после тромаво се измъкнах от ваната, увих се с една кърпа и направих няколко крачки, препъвайки се. Не само стената се беше променила: целият свят беше станал бял; гората беше потънала в сняг, близките борове бяха покрити до тънките си връхчета и никъде не се виждаха зелени иглички. Реката беше изчезнала под дебела бяла покривка, а небето отгоре беше почти перлено бяло.

Стоях и гледах белотата, притисках кърпата с юмруци към себе си и си мислех как този сняг пада над дома ми, пада над Висня, докато накрая една от слугините зад гърба ми попита:

— Желаете ли да се облечете, милейди?

Флек, Цоп и Шофер бяха изчезнали, обикновената слугинска работа очевидно сега беше под нивото им, но преди да си тръгнат, бяха уредили всичко, от което имах нужда. Шофер беше поръчал на друг кочияш да приготви шейната за пътуването ми и цяла група прислужници бяха повикани, които ми се подчиняваха с различен вид мълчание и бързина, сякаш мълвата и шепотът се бяха разнесли из кралството и бяха променили представата за мен.

Донесоха ми рокля от тежка бяла коприна и палто от бял брокат, покрито със сребърна бродерия и с висока яка от сребърна дантела и прозрачни скъпоценни камъни по раменете. Сложиха тежката златна корона на главата ми — неподходяща на пръв поглед, но аз само се зърнах в огледалото и забелязах, че златото се плъзга надолу по всеки сребърен конец чак до бродерията над подгъва. Около мен жените свалиха ръце от коприната и очи от мен.

Щях да съм съвсем неподходящо облечена за сватбата на Басня — фантастична кукла, която някой беше измислил, без да го ограничават разноските и здравият разум. Но не им казах да донесат друга рокля. Водех крал Старик като гост на сватбата и се надявах да го убия в разгара на празненството; дрехите ми щяха да бъдат най-малкият проблем. А ако имах късмет да изкарам нощта като запазя живота и роклята си, можех да я продам на някой благородник, който да я използва за зестра в някоя истинска женитба. Не вярвах, че в огрения от слънцето свят ще мога да превръщам среброто в злато, но все пак щях да бъда богата жена до края на живота си с парите от този тоалет.

Затова вдигнах глава под тежестта на короната си и оставих бремето й да ме поведе с величествена походка към предната част на стаята. Цоп и Шофер се бяха върнали и ме чакаха, всеки от тях с малка кутия, пълна със сребро: предимно малки бижута, една-две чаши, няколко вилици, ножове, чинии и монети, запълващи останалото пространство. Бяха се преоблекли и дрехите им бяха с цвят на светла слонова кост. Цоп беше преместила златните копчета от старите си дрехи на новите. Другите слуги им се покланяха и в същото време тайно ги оглеждаха.

После дойде Флек, дрехите й също бяха с цвят на светла слонова кост. Следваше я малко момиченце, елфче. Това беше първото дете, което виждах тук и в моите очи то изглеждаше още по-странно от възрастен елф: беше тънко и ефирно като ледена висулка и почти също толкова прозрачно; тъмносини сенки и вени се виждаха под кожата й, тънък прозрачен слой лед. До нея големите елфи изглеждаха като снежни хълмове, а тя беше само ледена сърцевина, по която снегът още не е полепнал. Гледаше ме с безмълвно любопитство.

— Щедра, това е дъщеря ми, която сега също е твоя зависима — каза тихо Флек и я докосна по рамото, а малкото момиченце старателно ми се поклони. Носеше в ръце малка изящна огърлица, просто украшение, което очевидно не беше пожелало да сложи в кутията с останалото сребро. Наведох се и я докоснах преди другите.

Топла златна светлина блесна по цялата й дължина с минимално усилие от моя страна и детето издаде нежна възторжена въздишка, която ме накара да почувствам магията си много по-силно, отколкото при цялата работа, която бях извършила в съкровищницата долу. Бавно се обърнах към Флек и докоснах купчинката сребро в кутията й. Среброто се превърна в злато със същата бързина и лекота, сякаш бях развила мускулите на дарбата си до нови висоти — сякаш сега бих могла да отида и да превърна трите склада със сребро в злато, без да използвам никакви хитрости. След това превърнах среброто на Цоп и на Шофер; нито един от двамата не се учуди на лекотата, с която го направих. После ги попитах:

— Тук допустимо ли е да казвам благодаря, или е грубо по някакъв начин?

— Милейди, ние няма да откажем нищо, което желаеш да ни дадеш — каза Цоп малко безпомощно, след като те тримата размениха погледи. — Но винаги са ни казвали, че в огрения от слънцето свят простосмъртните си благодарят, за да запълнят празнотата от това, че не са успели да дадат отплата, а ти вече си ни дала толкова много, че ние ще се отплатим, като ти служим до живот: даде ни имена с твоя глас, и ни издигна и напълни ръцете ни със злато. За какво ще бъде твоето благодаря след всичко това?

След това обяснение — макар че не бях разглеждала имената като подарък, който съм им направила — се наложи да се замисля какво щях да имам предвид като им кажа благодаря, освен автоматична любезност; за известно време се затрудних; вече не ми се спеше, но мисълта ми беше притъпена, сякаш някой беше обвил мозъка ми с вълна.

— Онова, което имам предвид — онова, което имаме предвид, като казваме благодаря, е нещо като дълг — отговорих аз и си спомних за дядо ми. — Подаръци и благодарности приемаме от някой, който може да ни ги даде в момента и им отвръщаме, ако ни поискат и ако можем. Има и измами и някои дългове остават неплатени, но други се плащат с лихва като компенсация, а всички ние правим повече за това, че не е трябвало да платим в момента. Затова наистина ви благодаря — добавих аз изведнъж, — благодаря ви, защото рискувахте всичко, за да ми помогнете и дори и да смятате, че отплатата е била добра, аз все още помня рисковете, които поехте, и с радост ще направя за вас повече, ако мога.

Те ме гледаха втренчено. След малко Флек сложи ръка на главата на дъщеря си и каза:

— Милейди, тогава аз ще те помоля, ако не мислиш, че това е повече, отколкото ми дължиш: ще дадеш ли на дъщеря ми истинско име? — Сигурно съм изглеждала толкова озадачена, колкото и бях; Флек сведе очи. — Онзи, който я създаде, не искаше да приеме бремето, когато тя се роди, и я остави без име — каза тихо тя. — И ако отново го помоля сега, той ще се съгласи, но ще получи правото да иска ръката ми в замяна, а аз вече не искам да му я дам.

Не знаех какви са законите в страната на Старик за браковете, но знаех точно какво мисля за мъж, който ще направи дете и ще откаже да го признае за свое: и аз нямаше да го искам.

— Да. Какво трябва да направя? — попитах аз и след като ми обясни, хванах за ръка малкото момиченце и то дойде с мен в далечния край на балкона, а аз се наведох и прошепнах в ухото й:

— Твоето име е Ребека бат Флек. — Помислих си, че то със сигурност ще затрудни всеки елф, който се опита да го отгатне.

Тя засия с цялото си тяло, сякаш някой беше запалил пламък в нея.

— Мамо, мамо, имам име! Имам име! Да ти го кажа ли?

Флек се наведе, вдигна я на ръце, целуна я и каза.

— Дръж го в сърцето си и спи с него тази нощ, а утре ще ми го кажеш.

Достави ми удоволствие да гледам тяхната радост: в този момент усещах, че съм дала справедлива отплата, поне само за онзи ден и онази нощ на ужас, които те тримата преживяха с мен, и ако никога повече не ги видех, се надявах, че ще се справят добре в живота. Не знаех какво точно ще се случи, ако планът ми успееше и овакантях трона на техния крал за някой друг претендент. Щеше ли това да означава, че собственият ми ранг ще се понижи и техният заедно с моя? Но се надявах, че това само ще ги постави на някакво по-ниско ниво сред благородниците в най-лошия случай. Трябваше да рискувам в името на моя народ, погребан жив под безкрайния сняг, който виждах от прозореца си.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Готова съм за тръгване.

Почти в същия миг стъклената стена се разтвори и съпругът ми влезе: съпругът, когото се канех да убия. Колкото и справедлива да беше каузата, аз все пак почувствах, че ми се завива свят и не го погледнах в лицето. И преди избягвах да го поглеждам, защото ми се струваше толкова страшен и непознат, блестящи ледени висулки, внезапно оживели; сега го избягвах, защото прекалено много ми приличаше на някого, на човек. Бях държала за ръка тази малка ледена статуетка, това момиченце, и то беше станало моя кръщелница или нещо подобно, а когато погледнах Флек, Цоп и Шофер, техните лица грееха, осветени от златото в кутиите при краката им — това бяха лицата на мои приятели, мои приятели, които ми помогнаха и биха ми помогнали пак, ако можеха. Какво значение имаше, че те тук не говореха за доброта; те ми бяха дали доброта с ръцете си. Знаех кое от двете предпочитам.

Но заради тях изведнъж ми беше по-трудно да виждам зимата в неговото лице. Той не беше мой приятел; той беше чудовище, съставено от остри парчета лед, което искаше да ме разреже и да изкара злато от мен, като в същото време поглъщаше моя свят. Но в момента той беше задоволено чудовище: аз сама се разрязах и му дадох два склада със злато, а той трябваше да отговори подходящо на моето постижение, по начин, който да задоволи собственото му чувство за достойнство. Затова сега идваше при мен в бляскави одежди, не по-малко бляскави от моите, сякаш искаше да придаде изтънченост на събитието; поклони ми се галантно, сякаш наистина бях неговата кралица.

— Хайде, милейди, да отиваме на сватба — каза той, неочаквано любезен, сега, когато повече от всичко исках той да бъде злобен и сърдит. Всъщност не би трябвало да се учудвам. Той никога не ми беше дал нещо, което исках, без да го задължа предварително.

Погледнах приятелите си за последен път, кимнах им с глава за сбогом и тръгнах след него. Слязохме заедно до вътрешния двор. Чакаше ни шейната, пълна с бели кожи без нито едно тъмно петно. Роклята и короната ми бяха толкова тежки, че посегнах към дръжката, за да се кача, но той ме хвана през кръста, вдигна ме без усилие и ме сложи вътре, след което зае мястото си до мен.

Щом кочияшът докосна юздите, елените препуснаха и полетяхме надолу по планината. Вятърът беше силен, но не беше прекалено студен, и приятно галеше лицето ми, докато стигнахме по прохода до сребърните порти и излязохме в света, плазовете на шейната шепнеха на пътя, а копитата на елените леко потропваха. Минаха само няколко минути и вече бързо се приближавахме до гората. Елените и шейната се плъзгаха по навалелия сняг, като оставяха почти незабележими следи, а затрупаните дървета изглеждаха странно малки, докато се движехме между тях.

Гледах внимателно, за да видя какво ще направи Старик, каква магия или какво заклинание ще използва, за да отвори пътя към огрения от слънцето свят, но той не направи нищо друго, освен да се обърне и да ме погледне по почти същия замислен начин, сякаш се питаше дали аз няма извадя някаква неочаквана магия. После изведнъж рязко каза:

— Тази вечер няма да ти отговарям на никакви въпроси.

— Какво? — възкликнах аз и гласът ми едва не пресекна от тревога; за миг си помислих, че той се е сетил, че знае какви възнамерявам да направя, и не отиваме на никаква сватба, а отиваме на моята екзекуция. После разбрах какво наистина иска да каже. — Сключили сме сделка!

— В замяна на твоите права само. Ти не си ми дала нищо в замяна на моите. Аз не съм поставил стойност на моите, а сега виждам, че съм се пазарил погрешно… — Той рязко замълча, погледна напред и после бавно попита: — Ти затова ли задаваше глупави въпроси, като отплата? За да покажеш презрението си към това, че съм те обидил? — Постоя мълчаливо за известно време и преди да успея да го поправя, неочаквано се засмя, смехът му звучеше като хор, акомпаниран от звънчета, който дълго пее над снега, странен шум. Зяпнах, донякъде стресната, донякъде възмутена, после той се обърна, хвана ръката ми и я целуна, а допирът на устните му до кожата ми беше като полъх от заледено стъкло.

Толкова ме изненада, че в първия момент не можах да каза нищо, нито дори да си дръпна ръката, а после той яростно каза:

— Ще те компенсирам довечера, милейди, и ще ти покажа, че съм се научил да те ценя повече: не ми е нужен втори урок след този. — После махна с ръка от шейната към широкия свят, обсипан със сняг.

В първия момент гледах объркано и се чудех какво иска да каже, но около нас нямаше нищо, освен неговата бездънна зима. Сто години зима, които някак си бяха дошли внезапно в един летен ден, когато елфите на Старик би трябвало да са затворени зад стъклените стени на своята планина и да чакат зимата да се върне. Макар че никога преди Старик не бяха успявали да задържат пролетта толкова дълго.

Сто години зима, в един летен ден. Изведнъж нещо ме хвана за гърлото и казах задавено:

— Ти не си направил тази зима.

— Не, милейди — каза той, като все още ме гледаше с цялото огромно самодоволство на човек, който е намерил съкровище, скрито в мръсно корито. Златно съкровище, каквото елфите на Старик страстно желаеха; и когато започнаха повече да ни нападат, когато започнаха да идват за това злато по-често — тогава зимите започнаха да стават все по-тежки и по-тежки. А сега — а сега — имаше два огромни склада, претъпкани с блестящо, слънчево злато; топлината на лятното слънце, затворена в студения метал, която елфите да държат дълбоко скрити зад своите стени, докато моят дом остава погребан под стената на зимата.

Той ми се усмихна и продължаваше да държи ръката ми; усмихна ми се, после се обърна към кочияша и извика:

— Карай!

След едно раздрусване се качихме на белия път; на царския път, както го беше нарекъл Шофер; на пътя на Старик, както го знаех аз през целия си живот и от време на време го зървах в тъмните гори. Простираше се пред нас, сякаш винаги е бил там, простираше се и зад нас, докъдето стигаше погледът — безкраен, покрит със свод проход. Странните неземно бели дървета го ограждаха от двете страни, клоните им бяха обсипани с прозрачни ледени висулки и бели листа, а повърхността му беше покрита с гладък, замъглен, синкавобял лед. Шейната летеше по него и изведнъж силен аромат на борови клонки и смола достигна до ноздрите ми, отчаяна борба за живот. Въпреки навеса от бели клони над нас, небето започна да се променя: сивото от едната страна бавно преминаваше в синьо, а от другата златните и оранжеви лъчи на лятното вечерно небе светеха над зимната гора и знаех, че излизаме от неговото царство и навлизаме в моя свят.

Той продължаваше да държи ръката ми в своята. Нарочно не я дръпнах, като си мислех за Юдит, която нежно пее с прелестния си глас, за да приспи Холофернес в шатрата му, и какво е трябвало да изтърпи първо. И аз можех да го изтърпя. Гневът ме охлаждаше. Нека да си мисли, че ме притежава и ще му дам сърцето си, само да си мръдне пръста. Нека да си мисли, че ще предам моя народ и моя дом, само за да бъда кралицата до него. Можеше да държи ръката ми до края на пътя, щом така иска, като справедлива отплата за подаръка, който ми е направил, за единственото нещо, което всъщност исках от него: вече не изпитвах и най-малко угризение, че ще го убия.