Сребърните кънки

ГЛАВА XLIIТАЙНСТВЕНИЯТ ЧАСОВНИК

Освен изчезналите гулдени, още нещо се изясни в деня, когато дойде кръстницата-фея — историята на часовника, който вярната съпруга на Раф беше пазила ревниво в продължение на десет години. През дългите часове на мъчително изкушение тя се боеше дори да го погледне, да не би да престъпи молбата на своя мъж. Толкова й беше трудно да вижда как децата гладуват и да знае, че ако продаде часовника, техните страни ще поруменеят като рози — но възкликваше: „Не! Мейтйъ Бринкър не е от жените, които забравят последните заръки на съпруга си — каквото и да се случи.“

„Пази добре часовника“, беше казал той, като и го подаваше — и толкова. Обяснение не последва, защото едва беше изрекъл тези думи, когато един от приятелите му работници се втурна в къщата с вика: „Идвай, човече! Водата приижда! Имат нужда от тебе на дигите!“

Раф бе тръгнал веднага — и тогава за последен път, както вече сте чули от госпожа Бринкър, тя го бе видяла като нормален човек.

В деня, когато Ханс отиде в Амстердам да търси работа, а Гретел, след като се оправи с домакинството, се суетеше насам-натам и събираше пръчки, клони или каквото и да е, което да може да гори, госпожа Бринкър с прикрито вълнение сложи часовника в ръката на съпруга си.

„Нямаше смисъл — каза по-късно тя на Ханс — да се чака повече, защото една дума на баща ти би решила въпроса; няма жена, която да не иска да разбере откъде се е взело това нещо.“

Раф Бринкър започна да обръща в ръцете си гладкия лъскав часовник, после заразглежда прикаченото към него огладено парче черна панделка, сякаш го виждаше за първи път. Накрая каза:

— А, спомням си! Но ти сигурно си го търкала, вроу, защото блести като новичък гулден!

— Да — отвърна госпожа Бринкър и кимна със задоволство.

Раф отново го погледна. „Бедното момче!“ — каза тихо той и потъна в размисъл.

Това дойде твърде много на госпожата.

— Бедното момче ли? — повтори като ехо тя, малко заядливо. — За какво мислиш, че съм се изправила до тебе, Раф Бринкър, и съм оставила преденето, за да чуя само това ли?

— Отдавна съм ти казал всичко — рече уверено Раф, като я погледна учудено.

— Нищо подобно, нищо не си ми казвал! — отвърна съпругата му.

— Е, щом не съм… понеже и без това не ни е работа, няма какво повече да говорим — каза Раф и тъжно поклати глава. — Най-вероятно ще е, докато аз съм живял толкова време мъртъв на земята, клетото момче да е умряло и да е отишло в рая. Изглеждаше на път за там, горкичкото!

— Раф Бринкър! Ако смяташ така да се отнасяш с мене, след като се грижа за теб и понасям всичко още от двадесет и втората ой година, трябва да се засрамиш! Срам и позор! — извика госпожата, цялата почервеняла и задъхана.

Гласът на Раф беше все още слаб.

— Че как се отнасям с тебе, Мейтйъ?

— Че как? — повтори, имитирайки гласа му, госпожа Бринкър. — Че как! Точно както трябва да се отнасят с всяка жена, след като е била до съпруга си и през най-лошото, както към …

— Мейтйъ!

Раф се поизправи и протегна ръце. Очите му се напълниха със сълзи.

В миг госпожа Бринкър беше до нозете му и улови ръцете му в своите.

— О, какво направих! Накарах добрия човек да плаче, а той е с мене едва от четири дни! Вдигни очи, Раф! Недей, Раф, момчето ми, жал ми е, че те наскърбих. Тежко е да не ми кажеш за часовника, след като чаках десет години — но няма да те разпитвам повече, Раф. Хайде да го приберем пак — той ни скара за първи път, откакто господ те върна при мене.

— Глупаво беше да плача, Мейтйъ — каза той, като я целуваше, — пък и ти имаш пълно право да знаеш истината. Просто ми се стори, че ако говоря за това, все едно, че издавам тайните на мъртви хора.

— Мислиш ли, че мъжът… че момчето, за което говореше, е умряло? — попита жена му, като скри в ръка часовника и приседна в очакване на края на пейката под краката му.

— Трудно е да се каже — отговори той.

— Толкова ли беше болно, Раф?

— Не, не бих казал, че беше болно, беше разтревожено, много разтревожено.

— Мислиш ли, че е било извършило нещо лошо? — попита тя, като понижи глас.

Раф кимна.

— Убийство ли? — прошепна жената, без да смее да го погледне.

— Нещо такова каза, че е.

— О, Раф, ти ме плашиш … разказвай … толкова странно говориш … и трепериш … Трябва да зная всичко.

— Ако треперя, Мейтйъ, то е от треската. Слава богу, на душата ми не тежи грях.

— Пийни от виното, Раф. Ето, сега си по-добре. Казваше, че сигурно е извършил престъпление.

— Да, Мейтйъ, по всяка вероятност — убийство. Самият той ми каза. Но аз никога няма да повярвам. Такъв приятен момък, млад и честен на вид — като нашето момче, само че не чак толкова храбър и прям като него.

— Да, представям си — обади се госпожа Бринкър тихо, от страх да не прекъсне разказа.

— Срещна ме съвсем случайно — продължи Раф. — Никога дотогава не бях виждал лицето му — по-бледо и уплашено не можеше и да бъде. Улови ме за ръка и каза: „Приличаш ми на честен човек.“

— Да, имал е право — прекъсна го развълнувано госпожата.

— Докъде бях стигнал, вроу?

— Че те уловило за ръката — каза тя, вперила тревожен поглед в него.

— Да, да. Не се сещам лесно за някои думи и всичко ми е като в полусън, нали разбираш …

— Не говори така. Не е чудно, миличък — въздъхна тя, като погали ръката му. — Ако не беше умен за дузина, никога нямаше да си възвърнеш разсъдъка. Значи така, момчето те улови за ръка и каза, че му изглеждаш честен — нали? А после? По пладне ли беше?

— Не, преди изгрев. Доста преди да бият камбаните.

— Било е в деня, когато пострада — каза тя. — Помня, стори ми се, че ти тръгна за работа посред нощ. Спря там, дето то те уловило за ръка, Раф.

— Да … — продължи съпругът й. — Лицето му и сега е пред очите ми — така побеляло и обезумяло. „Закарайте ме малко надолу по реката“ — каза то. Нали си спомняш, че тогава работех много далече по линията, чак към Амстердам. Казах му, че не съм лодкар. „Въпрос на живот и смърт е, каза то, закарайте ме няколко мили надолу, ето онази малка лодка не е заключена, но може да е на някой бедняк, не мога да си позволя да го ограбя!“ Може думите му да не бяха точно такива, като насън ми е. Е, закарах го надолу — сигурно на шест или осем мили и той каза, че по-нататък може да тича по брега. Бързах да върна лодката. Преди да слезе, той изрече почти разплакан: „Мога да ви имам доверие. Направих нещо страшно — господ знае, че не съм го искал — но човекът е мъртъв. Трябва да напусна Холандия.“

— Каза ли какво точно е направил, Раф? Дали не е стрелял по някой свой приятел, както правят з университета в Гьотинген?

— Не си спомням. Може и да ми е казал — като сън ми е. Заявих му, че аз като почтен холандец не мога да не спазвам законите на страната си и да му помагам, но той все повтаряше: „Бог знае, че съм невинен“ и ме гледаше под звездната светлина е открит и ясен поглед, както би ме гледал малкият ни Ханс — и аз побързах да отплавам.

— Сигурно е била лодката на Йан Кампхъйзън — забеляза сухо госпожа Бринкър. — Друг не би си оставил така неразумно греблата.

— Да, точно лодката на Йан беше. Сигурно Йан ще дойде да ме види в неделя, ако е чул. Както и младият Хохфлит. Докъде бях стигнал?

(За щастие госпожа Бринкър се въздържа. Ако изобщо беше заговорила за Йан след снощното жестоко разочарование, сигурно щеше да стане причина за повече скръб и подозрение, отколкото Раф можеше да понесе.)

— Докъде беше стигнал ли? Не твърде далече, наистина. Не каза кога момъкът ти е дал часовника. Уви, предчувствам, че не се е сдобил с него по честен път.

— Какво говориш! — възкликна Раф обидено. — Дрехите му бяха от хубав плат, като на самия принц. Разбира се, че часовникът беше негов.

— Защо ти го е дал тогава? — попита госпожата, като гледаше с безпокойство огъня, където трябваше да се добави още торф.

— Нали току-що ти казах — отговори учудена той.

— Кажи ми пак — помоли госпожа Бринкър и мъдро насочи разговора към същата тема.

— Точно преди да скочи от лодката, той ми подаде часовника с думите: „Напускам родината си, макар никога да не съм мислил, че ще го направя. Ще ти се доверя, защото ми изглеждаш честен човек. Занеси това на баща ми — не днес, но до една седмица, и му кажи, че го изпраща нещастното му момче. Кажи му, че ако някога дойде времето, когато поиска да се завърна, при него, ще захвърля всичко и ще дойда. Кажи му да изпрати писмо на… на…“ — виж ти, останалото съм забравил. Не си спомням за къде трябваше да е писмото… Клетият момък, клетият момък! — продължи тъжно Раф и докато говореше, взе часовника от скута на жена си. — И до ден днешен баща му не го е получил.

— Аз ще го отнеса, Раф, не се бой, веднага щом Гретел се върне. Тя ще си дойде скоро. Как е името на баща му, казваш? Къде трябваше да го намериш?

— Уви! — бавно заговори Раф. — Губи ми се. Пред очите ми е лицето на момъка, огромните му очи; помня как вдигна капака на часовника, извади нещо отвътре и го целуна — и толкова. Като се опитвам да си спомня, всичко останало ми се върти в главата и се чува шум, като че ме залива прииждаща вода.

— Е, това е нещо обикновено, Раф — и аз съм имала същото чувство след треска. Уморен си вече, трябва да те преместя отново на леглото. Чудя се къде ли е това дете?

Госпожа Бринкър отвори вратата и извика: „Гретел! Гретел!“

— Отдръпни се, жено! — каза със слаб глас Раф и се наведе напред, с желание да огледа безлюдната околност. — Наумил съм си поне веднъж да постоя вън до вратата.

— Не, не — засмя се тя. — Ще разкажа на господина как не те свърта на едно място, колко ми досаждаш и ме мъчиш да те пусна назън. Ако разреши, утре ще те облека дебело и ще те изправя на крака… Ще затворя вратата, замръзвам от студ. Кълна се, че това там е Гретел — престилката й се развява, лети като луда по канала. Но какво правиш, човече? — почти извика тя, като затръшна вратата. — Тръгнал си за леглото, без да ти помагам? Ще паднеш!

Думите й говореха едновременно и за страх, и за радост — дори по-красноречиво от това, че тя се спусна към съпруга си. След малко той се разположи удобно под новата завивка и докато съпругата му я оправяше и подпъхваше, заяви, че това е последният ден, в който ще го гледа на легло.

— Ах! И аз се надявам да е така — засмя се госпожа Бринкър, — след като се движиш толкова припряно.

Когато Раф затвори очи, съпругата му побърза да засили огъня — или по-скоро да го угаси, защото холандският торф е като самите холандци — бавно се разпалва, но щом веднъж потръгне, гори добре. После прибра настрани забравения си чекрък, извади плетката си от някакъв невидим джоб и седна до леглото.

— Ако успееш да си спомниш името на този човек, Раф — започна предпазливо тя, — мога да му занеса часовника, докато спиш. Гретел няма да се забави, скоро ще си дойде.

Раф се помъчи да си спомни, но напразно.

— Да не е Бомпхофен? — предположи тя. — Чух, че и двамата им сина тръгнали по лош път — и Херарт, и Ламберт.

— Може би — отговори Раф. — Погледни дали няма надпис на часовника, това ще ни насочи малко.

— Господ да те поживи, човече! — извика радостно тя и отвори капака на часовника. — По-досетлив си от всякога! Прав си. Ето, пише „Д. й. Б.“ Бъди сигурен — това е Ламберт Бомпхофен, но какво означава Й-то, не зная. Те обаче са били знатен род, надути като пуяци. Такива винаги наричат децата си с две имена, което съвсем не е според Светото писание.

— Не зная това, вроу. Струва ми се, че в светата книга имаше дълги и объркани имена, с които не можеш се оправи. Но ти мигновено отгатва. Такава си била винаги — каза Раф, като притвори очи. — Отнеси часовника на Бомпкинксови да провериш.

— Не са Бомпкинксови, такива не познавам. Бомпхофенови са.

— Да, отнеси го там.

— Там ли да го отнеса, човече? Ами нали от четири Години цялото семейство се премести в Америка? Спи, Раф, изглеждаш блед и без сили. Ще си спомниш, утре сутринта ще решим какво да правим. А, госпожице Гретел! Върна се най-после!

Знаем, че преди Раф да се събуди тази вечер, в къщата идва кръстницата-фея и че гулдените отново бяха заключени в големия шкаф, а госпожа Бринкър и децата вечеряха разкошно с месо, бял хляб и вино.

Тогава майката, изпълнена с щастие, им разказа историята на часовника — дотолкова подробно, доколкото намираше за разумно. „Съвсем справедливо е — мислеше си тя — клетите деца да я знаят — толкова време пазиха тайната, пък и са достатъчно големи и може да им се казва всичко.“