Среднощен маскарад

ГЛАВА ПЪРВА

Библиотеката в Уилоуглен — макар овехтяла и мръсна — беше обичайното убежище на Мелиса Сеймур, ала не можа да й помогне в онази много особена слънчева утрин през пролетта на 1814 година. Вместо да почерпи от познатата обстановка спокойствието и вътрешното съсредоточаване, които й бяха необходими, за да застане лице в лице с разгневения си чичо, тя се оказа в центъра на една от онези неприятни сцени, които винаги се беше стремила да избягва. От друга страна, би трябвало да знае, че няма да се отърве толкова леко от милия си чичо — щом започнеше да се изказва, Джош Манчестър не спираше, докато не излее всичко, насъбрало се на езика му.

Беглият поглед, който девойката хвърли към застаналия в другия край на помещението мъж, беше придружен с дълбока въздишка. Всъщност, тя много обичаше чичо си Джош. Двамата с по-младия й брат Закари се радваха на посещенията му и обичаха нежно съпругата му леля Сали, единствената сестра на починалия им баща, но от известно време насам…

— Е, Лиса? — заговори строго Джош. — Какво чувам? — Без да изчака отговора на Мелиса, той продължи: — Сигурно си представяш колко се изненадах, когато тази сутрин един от най-старите ми и най-верни приятели — между другото, един от най-богатите и уважавани плантатори в цяла северна Луизиана — спомена пред мен, че отново си отказала на сина му. — В сините очи на Джош се четяха разочарование и искрено объркване, тонът на гласа му беше изпълнен с неверие и в същото време с примирение: — Приемам, че е станало някакво недоразумение… Не е възможно да си отхвърлила такова блестящо предложение за женитба!

Темата за женитбата на Мелиса, или по-скоро за отказа й да се омъжи, не беше нова. В началото Джош се шегуваше с нея и не преставаше да я дразни, макар и добродушно, че ако кара така, ще си остане стара мома. За съжаление от доста време насам отношението му беше променено и това правеше Мелиса много нещастна.

Упоритият й отказ да мине под венчило щеше да се сблъска с неразбирането на Джош дори при много по-благоприятни обстоятелства: нима женитбата в съответствие със заеманото обществено положение не беше най-съкровеното желание на всяка почтена девица? Нима бракът не беше единственото оправдание за съществуването й — това и задачата да ражда деца и да се харесва на съпруга си? Нима собствените му три дъщери не бяха очаквали с нетърпение деня на сватбата си? И нима не бяха изпълнили дълга си и не бяха взели послушно онези мъже, които беше избрал добрият им баща? Защо тази красива и жизнена племенница не проявяваше същото послушание? Особено сега, когато женитбата й щеше да бъде от полза на цялото семейство?

Мелиса отново въздъхна и за кой ли път си пожела отдавна починалият й дядо да не беше свързал достъпа до управляваното под попечителство имущество с такива смешни условия. Или пък тази глупава война с Англия да не беше повлияла толкова неблагоприятно върху капиталовложенията на чичо й, както се счете задължена да прибави.

Избухналата през 1812 година война между Англия и Съединените щати беше сложила край на бързо развиващата се между двете страни търговия. Твърдеше се, че поводът за избухването на войната бил насилственото набиране на американски матроси за английската флота, но не по-малко важна причина беше завладяването на Канада, извършено от решителни американски заселници. Войната продължаваше вече втора година и се ползваше със същата малка популярност, както и в началото — североизточните щати твърдо отказваха да предоставят войските си, а доста търговци от Нова Англия открито търгуваха с британците в Канада. Досега американската армия беше постигнала твърде малко победи, най-вече по море. Ала Мелиса отдели твърде малко време да размишлява над недомислията и перипетиите на войната. Мислите й бяха заети със съвсем други неща, преди всичко с неприятния факт, че дядо й беше сметнал за нужно да обвърже наследството на леля Сали с дяловете на двамата си внуци.

Когато Джефри Сеймур, дядото на Мелиса, напусна този свят преди около петнадесет години, оплакван от всички свои близки и приятели, значителното богатство, което вложи в попечителски фонд, който да го управлява в полза на Сали, Мелиса и Закари, не представляваше особен интерес за никой от наследниците. Мелиса и Закари бяха деца, а Сали щастлива съпруга на заможния Джош Манчестър. Никой от тях не се нуждаеше от сигурно вложените от Джефри пари.

За съжаление това беше преди петнадесет години. Сали все още живееше щастливо със своя Джош, но все пак нещата се бяха променили твърде много. В мислите на Мелиса се прокрадна горчивина. Самата тя наскоро бе навършила двадесет и една година, а Закари беше на деветнайсет и също не беше дете — въпреки честите си ядни избухвания. Ала най-голямата промяна беше застигнала Уилоуглен, обширната, плодородна плантация, разположена на полегат хълм край Мисисипи недалеч от град Батън Руж. Основите на имота бяха положени от прадядото на Мелиса през 1763 година.

Кой можеше да предположи, че обичният им баща Хю Сеймур ще се прояви като безразсъден прахосник? Толкова безразсъден, че след смъртта му преди година и половина вместо цъфтящата, носеща значителни печалби плантация, децата му наследиха западнал имот, обременен с непосилни дългове. И кой можеше да си представи, че съзнателният, винаги разумен Джош ще се впусне в разни рисковани предприятия, които заедно с две поредни лоши реколти поставиха семейство Манчестър в изключително трудно положение? Нищо чудно, че вложените под попечителство средства внезапно се оказаха голямо изкушение за всички! Колкото и да й беше неприятно, Мелиса трябваше да го признае.

Едновременно с това тя не можеше да скрие, че самата тя би имала голяма полза от парите. Само дето не беше склонна да плати изискващата се цена. Постара се да си вдъхне смелост, като си припомни, че не тя е виновна за лошото финансово положение на семейство Манчестър. Освен това моментните им затруднения изобщо не можеха да се сравнят с разрухата, пред която бяха изправени тя и Закари. Вярно, леля Сали отдавна си мечтаеше да обнови салона в Оук Холоу, обаче Закари и Мелиса бяха изправени пред постоянната заплаха да уволнят малкото останали им верни служители. Ако няколкото хектара засети площи не дадяха добра реколта, добитъкът им щеше да умре от гладна смърт. А що се отнася до лукса… Мелиса изкриви устни в иронична усмивка. Двамата със Закари имаха късмет, че им оставиха поне покрива над главата. Голямата част от дълговете на баща им беше изплатена, ала малкото останали кредитори вече губеха търпение въпреки честните, но твърде недостатъчни частични вноски, които се стараеше да осигури Мелиса.

Продължителното мълчание на Мелиса накара Джош да смръщи чело. Обикновено ведрото му лице помрачня застрашително.

— Нямаш ли какво да ми кажеш? Не смяташ ли, че ми дължиш обяснение?

Златнокафявите очи на Мелиса засвяткаха непокорно. Все пак тя преглътна напиращата на езика й острота и се застави да прояви сдържаност.

— Вече много пъти сме разговаряли по тази тема, чичо Джош. Достатъчно ясно ти заявих, че нямам желание да се омъжа! — Ръцете й неволно се свиха в юмруци, когато добави: — И със сигурност нима да го сторя, само за да направя услуга на теб и леля Сали!

Джош притежаваше достатъчно почтеност да се изчерви. Той беше разбран човек и определението „тиранин“ никак не подхождаше на добродушния му и толерантен нрав. Но все пак… Въздишката му издаваше смущение. Положението, в което беше изпаднал, му беше извънредно неприятно. Той обичаше племенницата си и нямаше никакво намерение да й чете морал. През целия си досегашен живот беше разполагал с предостатъчно пари, с които глезеше преданата си съпруга и децата, а сега, когато навърши шестдесет години, финансовото му положение изведнъж стана извънредно нестабилно. Болеше го, че отказа на жена си ново обзавеждане за салона, чувстваше се ужасно неловко, че не можеше да купи на сина си така горещо желания ловен жребец, че не може да глези омъжените си дъщери със скъпи подаръци. И всичко това можеше да се промени само с една-единствена крачка… стига само Мелиса да се съгласеше да се омъжи!

В сърцето му отново нахлу гняв и той я изгледа сърдито през просторната библиотека. Никой не можеше да оспори, че Мелиса е извънредно привлекателна млада жена. Особено тази дълга огнена коса, която се спускаше на гъсти вълни по съвършено оформените рамене… Блестящи очи с цвят на благороден топаз, засенчени от гъсти черни мигли, тънки, извити вежди, които още повече подчертаваха дълбочината на очите. Гордо извито носле и пълна, чаровно изрисувана уста допълваха общата картина и никой не се чудеше, че въпреки царящата в плантацията разруха синовете на най-богатите местни семейства се надпреварваха да я ухажват. Разбира се, Джош знаеше, че очакваното наследство също играе значителна роля в домогванията им. Ала и без него Мелиса беше неоспоримата красавица на окръга.

Висока и стройна, младата девойка се движеше с естествена грация и гъвкавост, а когато се усмихваше, в големите й очи започваха да танцуват огнени искри и привлекателната уста се извиваше, сякаш приканваше да я целунеш. Нищо чудно, че всички мъжки сърца забиваха ускорено. Обградена сякаш от златно сияние, жизнена и смела, това беше най-краткото и сполучливо описание на племенницата му и Джош беше първият, готов да потвърди, че гордата и хаплива Мелиса е просто неустоима.

В момента обаче младата жена не беше нито горда, нито имаше настроение да се шегува. Гневният поглед, който се стрелна към Джош, беше в състояние да изкара из нерви и най-смелия мъж. Собствените му дъщери винаги проявяваха сдържаност и той знаеше как да постъпва с тях. Но Мелиса… Въздишката на Джош издаваше искрена загриженост. И за всичко беше виновен баща й! Ако след смъртта на майката Хю беше проявил малко повече строгост, сега всичко щеше да бъде различно. Мелиса щеше да знае какво се очаква от нея и нямаше нито за миг да забрави дълга си. А Хю й отпусна юздите и я остави да расте на воля като някое циганче! Той винаги се възхищаваше на лудите, никога непредвидими номера на обичаната си щерка. Защо не я отвикна от това проклето безгрижие! Да, греховете на Хю бяха безброй и настроението на Джош се понижаваше все повече. Все едно дали му харесваше или не, Мелиса си беше Мелиса и вече беше твърде късно да направят от нея истинска лейди. Но също така непоколебима беше волята му да й втълпи, че неин дълг е да се омъжи. Не само той и Сали щяха да имат полза от женитбата й, не, самата тя и Закари щяха да оберат плодовете на тази не толкова страшна стъпка. Освен това хората скоро ще почнат да я смятат за стара мома, каза си тържествуващо Джош и в душата му се промъкна нещо като злобно удовлетворение, необичайно за него. И трите му дъщери бяха застанали пред олтара, преди да навършат двадесет години, а това беше най-доброто доказателство, че никое нормално женско същество не може да се стреми да остане неомъжено след тази възраст.

Джош беше готов отново да даде воля на гнева си, когато вратата на библиотеката се отвори с трясък и го застави да се обърне стреснато. Смелостта веднага го напусна. Точно сега ли трябваше да се появи младият Закари! Буреносният му поглед не предвещаваше нищо добро.

Приликата между брата и сестрата беше изумителна. С изключение на черната си коса, Закари представляваше мъжка версия на Мелиса. Деветнадесетгодишният младеж беше вече истински мъж с широките си рамене и загорелите от слънцето мускулести ръце, подаващи се изпод навитите ръкави на ризата. Решителната извивка на устата и огнените искри в златнокафявите очи не предвещаваха нищо добро. Закари беше твърдо решен да опази сестра си както от заплахите, така и от увещанията на чичо си.

Застанал на вратата, младият Сеймур изглеждаше толкова първичен и земен — и готов да се хвърли в атака. Загарът му издаваше упорит труд под открито небе, а сламките по панталоните му свидетелстваха, че се връща от оборите.

— Ако си дошъл да укоряваш Лиса, че е отказала да се омъжи за онзи глупак, младия Джон Нюкомб, съветвам те веднага да изчезваш оттук, скъпи ми чичо. Няма да допусна грубо отношение към сестра си.

Джош изгледа мрачно племенника си.

— Както виждам, и двамата не сте в настроение за разумен разговор. Затова ще дойда утре и се надявам, че ще се държите като пораснали хора с човека, който ви мисли само доброто.

От гърлото на Закари се изтръгна горчив смях. Мелиса, която изпитваше едновременно съжаление и облекчение, проследи с очи чичо си, който се обърна и обидено се запъти към изхода. Ах, как мразеше подобни сцени! Искрената й обич към Джош правеше нещата още по-трудни. Сърце не й даваше да застане открито срещу него, освен това съзнаваше, че искането му ще донесе полза и за самата нея.

Закари, който се беше отпуснал уморено в многократно кърпеното кожено кресло, все още не можеше да се успокои.

— Защо ли дядо не е завещал част от парите си направо на леля Сали? И защо не ти е предоставил да се разпореждаш свободно с твоята част, когато навършиш двадесет и една години?

— Защото не е искал парите да изтекат между пръстите ни още преди ти да си навършил двадесет и една — гласеше краткият коментар на сестра му.

Закари я изгледа подигравателно.

— По-скоро ми се струва, че е искал да те види задомена за почтен мъж, сестричке — настави засмяно той.

Мелиса изкриви лице.

— Прав си, но глупавото е, че ако чичо Джош не беше се впуснал в онова рисковано начинание, двамата с теб можехме да изчакаме съвсем спокойно двадесет и първия ти рожден ден. Е, и ако татко беше положил поне малко усилия, за да запази плантацията…

Настроението им се понижи значително. Две години може и да не бяха дълъг срок, но когато всеки ден трябваше да треперят от страх, че ще загубят покрива над главите си, те им се струваха цяла вечност.

— Смяташ ли, че трябва да се омъжа за Джон Нюкомб? — попита съкрушена Мелиса.

— За онзи празноглавец? Никога! — изрева ядно Закари. — Щом не го искаш, нямаш никакви причини да го направиш свой съпруг… Пък и нищо не разбира от коне!

Мелиса едва не се изсмя с глас. Милият Зак! Поне той беше на нейна страна. Все пак от време на време тя се питаше дали брат й някъде дълбоко в себе си не желае сестра му да се омъжи и да направи живота им малко по-лесен и поносим. Най-важното беше, че щяха да изплатят веднага останалите дългове и да спят спокойно в любимия си Уилоуглен. А къщата и стопанските сгради щяха да бъдат приведени в пълен порядък…

Тя се извърна и се загледа през прозореца. Оттук много добре се виждаха западналите обори, макар и прикрити зад мощните стари дъбове. Между стопанските сгради и господарския дом имаше обширна морава. Щом им позволяха да се разпореждат свободно с дядовото богатство, щяха да построят нови обори, да заградят обширни ливади за конете, а Фоли, прекрасният кафяв жребец, гордостта на конюшнята им, най-после можеше да се движи в подобаващата му рамка. Нима Фоли не беше последната преграда между тях и пълната разруха? Та нали само наградите, спечелени от него на конните състезания във Вирджиния и Мериленд, им бяха дали възможност да отърват Уилоуглен от безбройните задължения! Само преди месец жребецът беше спечелил значителна сума в Ню Орлиънс! Предстояха му още много състезания, още много награди. Невероятната бързина на Фоли, съчетана с изключителна издръжливост, си беше спечелила заслужена слава между най-известните познавачи на коне в Северна Америка.

Мелиса се усмихна меланхолично, припомнила си онова съдбоносно пътуване на баща й до Англия, помогнало им да се сдобият с Фоли. През 18О9 година, напук на добрите съвети на познатите си, Хю Сеймур реши да замине за Англия, за да купи коне. Придружаваха го шест от най-добрите му кобили за разплод, които възнамеряваше да представи на известните английски специалисти. Мечтата му беше да възстанови семейното богатство, изхарчено от него, като отгледа няколко първокласни състезателни жребци. Както повечето от плановете му, и този се оказа погрешен.

Хазартните салони на Лондон го омагьосаха. Скоро всички донесени пари се стопиха на игралната маса. При завръщането му пече не ставаше дума за първокласните коне, които беше възнамерявал да доведе, дори напротив, от собствените му кобили беше останала само една, която всъщност беше собственост на Мелиса и се казваше Лунен прашец, заплодена от Хембълтониън, спечелил през 1795 година в Сен Лижие и внук на известния Еклипс, един от най-прекрасните расови жребци на своето време.

Мелиса и Закари, които споделяха мечтите на баща си и очакваха с нетърпение новородени жребчета, останаха горчиво излъгани. Трябваше да се задоволят с едно-единствено конче — сина на Лунен прашец. Имаха късмет, че Фоли се отличаваше с бързината и издръжливостта на баща си. Мечтата им обещаваше да стане действителност.

Мелиса въздъхна и по лицето й пробяга тъмна сянка. Закари не изпускаше нито една подробност от изражението на лицето й. Гласът му прозвуча развълнувано:

— Какво ти е, Лиса? Защо си толкова нещастна? Не позволявай малката сцена с чичо Джош да ти развали настроението!

Мелиса се извърна към брат си.

— Не е това. Просто си спомних за татко. Много ми се иска да беше доживял да види успехите на Фоли. Колко ли щеше да се радва на първия си кон-победител…

Закари, който не се отличаваше с подобна сантименталност, отвърна подигравателно:

— Радвай се, че старият ти завеща малкото останали коне и говеда, сестричке! Я си представи, че бяха разпродали на търг и последната ни надежда за спасяване на Уилоуглен!

Потънала в мислите си, Мелиса попита:

— Тревожи ли те това, Зак? Може би смяташ, че Фоли и останалите коне трябва да са твои, както земята и къщата?

— Ти да не си се побъркала? Ако татко не беше оставил добитъка на теб, сега нямаше да седим в старата библиотека. Той искаше да бъде сигурен, че няма да продадат кобилите като част от личната му собственост, за да покрият дълговете. Това е голямо облекчение за мен! — Закари се усмихна с обичайната си очарователна непосредственост. — Поне един път в живота си баща ни да знае как да постъпи: Уилоуглен е моето наследство, но Фоли и говедата принадлежат на теб. Пък и не е можел да не знае, че нито ти, нито аз ще помислим да разделим наследството си, каквото и да е то. Нали не смяташ, че ти завиждам заради конете и говедата? Нали досега всичко ни беше общо? — Гласът му предрезгавя от вълнение. — Или си решила да се разделим? Може би искаш да си вземеш своето и да се махнеш от Уилоуглен? — Устните му се сгърчиха в тъжна усмивка. — Разбирам те, повярвай! Тук не може да се постигне почти нищо…

Уплашена от хода на мислите му, Мелиса се втурна към него и го заключи в прегръдките си.

— Никога вече не говори такива неща, Зак! Нали се заклехме да осъществим мечтата на баща ни! Защо смяташ, че съм готова да престъпя клетвата си?

Закари се отдръпна и по лицето му се изписа облекчение.

— Ами… Дано само кредиторите не ни притиснат до стената!

Мелиса вирна брадичка и отвърна:

— Няма да посмеят! Изпълняваме всичките им изисквания, нали? Успях да умилостивя останалите, поне за известно време, като им изпратих малки суми.

— Ами англичанинът? — попита сухо Зак. Мелиса се изчерви и поклати глава.

— Не! Нали знаеш, че не можем да съберем такава голяма сума! Имаме късмет, че не настоява… Само като си помисля, че срокът отдавна е изтекъл и ме обзема страх.

Освен Фоли, от онова съдбоносно пътуване до Англия им остана още едно наследство: разписка за дълг от двадесет и пет хиляди долара, подписана от баща им след огромна загуба на карти. Узнаха за това няколко месеца след смъртта му. Ударът беше почти непосилен за крехките им рамене, обременени от десетки други грижи. Закари беше много по-тежко засегнат от сестра си, тъй като фактът, че изплатените досега дългове се дължат единствено на успехите на Фоли, беше като отворена рана в душата му. Как мразеше положението, в което бяха изпаднали! Засрамен, че е засегнал забранената тема, той обърна гръб на Мелиса.

— Само да имаше някакъв начин да си вземем наследството, преди да си пожертвала свободата си в стремежа да спасиш Уилоуглен за мен!

Мелиса, която отлично съзнаваше колко чувствителен и горд е брат й, побърза да прикрие усмивката си и се постара да отговори делово:

— Е, бихме могли да помислим за продажба… Но ще бъде жалко, защото Уилоуглен е чудесно място за развъждане на коне. Освен това съм на мнение, че сме длъжни да запазим фамилното имение. — Гласът й звучеше съвсем невинно: — Нали се разбрахме, че парите от Фоли ще бъдат използвани за поддръжка на плантацията, докато си получим наследството от дядо. Казахме, че сме партньори и делим оскъдните си средства, така ли беше?

Без да иска, Закари се засмя.

— В твоите уста всичко звучи толкова разумно… и толкова просто. Да не мислиш, че един ден ще мога да ти заплатя всичко? Дали някога ще възвърнем на Уилоуглен старата му слава?

— Нима се съмняваш? Досега всичко върви добре!

— Вярно е, но ми е много неприятно, че залагаш на карта бъдещето си заради мен. Не искам да се караш с чичо Джош, но и той не е нрав в стремежа си на всяка цена да те омъжи! — Внезапно пробудилото се любопитство го подтикна да зададе въпроса: — Всъщност, ти почувствала ли си поне веднъж желание да се омъжиш? Мога да разбера, че отказа на Джон Нюкомб, но наоколо живеят още доста мъже, които с радост биха те направили своя съпруга.

Мелиса реагира с нетърпелив жест.

— Откъде да знам… Вероятно се дължи на това, че досега не съм срещнала мъж, в когото бих могла да се влюбя. А ти знаеш, че съм решена да се омъжа по любов. Няма да се оставя на някакво неопределено чувство, което ще се изчерпа само след няколко месеца… Сигурно говоря глупости, но ти ще ме разбереш.

Закари я прегърна с обич.

— Е, надявам се, че ще проявиш достатъчно разум и ще се влюбиш в някой богаташ! — Като забеляза борбените искри в очите й, той се усмихна още по-широко. — Няма нищо, миличка! Просто се пошегувах. Поне успях да разсея меланхолията ти, нали? А сега на работа, скъпа сестричке! А ако искаш да попречиш тълпата отблъснати обожатели да се увеличи до безкрайност, трябва да промениш из основи външността си, защото дори аз съм принуден да призная, че си извънредно привлекателна млада дама.

Мелиса, която беше възвърнала жизнеността си благодарение на дружеските му задевки, се засмя и тръгна към вратата. Много по-късно, докато търкаше блестящата козина на Фоли, тя си припомни отново сутрешната сцена. Сгуши глава в гъстата грива на жребеца и тихо попита:

— Не съм ли глупава да копнея за истинска, вярна любов?

Фоли, който усещаше всяка промяна в настроението на господарката си, изцвили тихо и меко я побутна по рамото, за да я изтръгне от нерадостните размишления.

Мелиса отстъпи крачка назад и огледа гордо любимото си животно, Фоли беше великолепен кон, съвършен от красиво оформената интелигентна глава до дългите, крехки на вид крака. Червено-кафявата му козина, която блестеше като махагон, беше в ярък контраст с черните крака, грива и опашка. Усетил възхищението й, жребецът отметна глава назад и гордо се изправи. Мелиса избухна в смях.

— Ах ти, горделивецо! — укори го нежно тя и Фоли самодоволно разтърси гъстата си грива.

Между Мелиса и жребеца съществуваше много тясна връзка. Тя беше присъствала на раждането му, на първите му несигурни опити да ходи, тя беше тази, която го обязди. Фоли се подчиняваше на всяка нейна дума и проявяваше учудващ стремеж да й се хареса, да й достави радост, докато в отношението си към останалите беше по-скоро сдържан. От своя страна, Мелиса му отговаряше с искрена привързаност и от време на време се питаше дали пък не обича коня си повече, отколкото някои хора. Едно поне беше сигурно: Фоли беше много по-интересен от обожателите й.

Тя помилва копринената му козина и бръчки прорязаха челото й. Често я обземаше страх, че не е съвсем нормална. Защо не почувства нищо, когато Джон Нюкомб и няколко други мъже от съседните плантации й се заклеха във вечна любов? Защо нито един мъж не успя да накара сърцето й да забие по-бързо? Защо дъхът й никога не се ускоряваше от мъжката ръка върху рамото й?

Като си припомни разговорите с омъжените си братовчедки, които й бяха описали надълго и нашироко удоволствията на ухажването, тайните прегръдки в сянката… и като се сети за гордите им лица след завръщането от сватбеното пътешествие, Мелиса въздъхна натъжено. Дали и тя щеше да изпита някога такива чувства? Дали един ден щеше да погледне някой мъж и сърцето й да се изпълни с нещо повече от обикновена симпатия?

Понякога я мъчеха неприятни съмнения. Не, че не й се искаше да преживее онова, което бяха изпитали братовчедките й, но просто не беше срещнала човек, който да събуди в сърцето й по-дълбоки чувства. Учтивото ухажване на Джон Нюкомб й харесваше, но нито за миг не усети потребност да го насърчи… А това се отнасяше и за другите й обожатели.

Може би причината беше в тревогите около Уилоуглен, които я държаха в постоянно напрежение? Нима можеше да си губи времето с ухажори, когато трябваше да изплаща дълговете на баща си?

Мелиса все още не беше решила иска ли съпруг, който да я притежава напълно. Не можеше да си представи, че друг човек ще разполага с тялото и живота й. Съпругът имаше права не само по отношение на личността й, но и върху имуществото й. Ако се омъжеше, щеше да загуби цялата си свобода, да се подчини на мъжа си.

Всъщност, представата да принадлежи на друг човек не й беше неприятна… макар че го признаваше с неохота. Разбира се, мъжът също трябваше да принадлежи само на нея.

Лицето й грейна в усмивка. Дали някога щеше да срещне мъж, когото би могла да обикне? Мъж, който да се влюби в нея с цялото си сърце и да съумее да пробуди страстта й?

Е, засега не съм срещнала такъв, призна горчиво тя. Но в никакъв случай нямаше да позволи на чичо Джош и леля Сали да й наложат женитба с нелюбим човек. Дори достъпът до поставеното под попечителство богатство не беше достатъчно основателна причина да го стори. Ами ако никога не срещне мъж, достоен да го дари с любовта си? Е, това не беше чак толкова лошо. Мелиса беше доволна от досегашния си начин на живот и не виждаше причини да го променя. А що се отнася до любовта, в сърцето й отдавна се таеше подозрението, че хората просто преувеличават! Но все пак бракът без любов щеше да бъде същински ад!

ГЛАВА ВТОРА

Доминик Слейд, който беше на посещение в прелестното „Шато Сен Андре“, разположеното на няколко мили южно от Ню Орлиънс имение на брат му Морган, щеше от все сърце да се съгласи с определението на Мелиса за любовта. „Преувеличено“ беше най-мекото и снизходително обяснение, което можеше да си позволи. А що се отнасяше до брака — в никакъв случай! Бракът беше капан, в който той никога нямаше да се улови, все едно колко привлекателна беше стръвта.

Е, не че Доминик беше толкова върл противник на брака. Съпротивата му беше насочена преди всичко срещу собственото му обвързване. Вече беше навършил тридесет и две години, следователно притежаваше остър поглед за оня особен блясък в очите на майките, които горяха от желание да видят дъщерите си под венчило. За съжаление не само майките бяха решили да хванат на въдицата си възхитителния и според мнението на някои хора прекалено красив Доминик Слейд. Дори в собственото му семейство се случваше жените да му представят млади дами с особен израз в очите, който веднага събуждаше недоверието му.

Обаче фактът, че собственият му брат Морган, когото толкова обичаше и на когото се възхищаваше безрезервно, също беше прибягнал до този дребен трик, беше равносилен на предателство. Трябваше да му поиска сметка веднага, щом се представеше удобен случай.

В сивите му очи блестеше подигравка, пълните устни се обтегнаха в иронична усмивка.

— Морган, и ти ли започваш да играеш ролята на сватовник? Или зад поканата ти да обръщам нотите на мис Лейс се крие нещо друго?

Двамата мъже се намираха в работната стая на Морган, която беше разположена в едно от двете нови крила, пристроени към къщата след женитбата на Морган Слейд за Леони Сен Андре преди девет години. Морган тъкмо наливаше бренди, когато Доминик му зададе този остър въпрос. Той хвърли полувиновен-полуразвеселен поглед към по-младия си брат и промърмори:

— А аз си мислех, че съм съумял да се прикрия! — Той подаде кристалната чаша на Доминик и прибави небрежно: — Казах на Леони, че веднага ще разгадаеш намеренията ми, но тя беше убедена, че изобщо няма да се досетиш.

Доминик пое чашата и отвърна примирено:

— Трябваше да се сетя, че е станало по нейно настояване. Всички знаем, че е безсрамно щастлива с теб, но това още не е основание да вярва, че всеки стар ерген се разкъсва от желание да встъпи в брак. — В гласа му зазвучаха метални нотки: — Ако поискам жена, ще си я намеря сам, повярвай ми!

— Без съмнение, това е най-доброто — призна Морган. — Но още не си я намерил, нали?

— Всемогъщи Боже! Не вярвам на ушите си! Наистина ли си преминал във вражеския лагер? Май вече не съм сигурен дори под твоя покрив…

Морган избухна в смях.

— Недей да бягаш, братко! Нямам намерение да те подхвърля за храна на вълците. Всъщност, би трябвало да възприемеш интереса на Леони като комплимент. Разбери, тя просто е загрижена от присъствието на толкова много… дами в твоя живот. Тя е на мнение, че е крайно време да заживееш в свой дом, със свое семейство. Увери ме тържествено, че само една истинска съпруга е в състояние да те направи щастлив.

— Виж ти, а аз изобщо не осъзнавах, че съм нещастен — въздъхна театрално Доминик. — Наистина ли ти изглеждам такъв?

Не, брат му не изглеждаше ни най-малко нещастен, както развеселено установи Морган. Мускулестите крака на Доминик, стегнати в тесни черни панталони от най-фин кашмир, бяха небрежно протегнати под масата. Широките рамене, опънали ушития от първокласен шивач платнен сюртук, се облягаха гъвкаво на меката кожена тапицерия, а лицето над дантеленото жабо на ризата изразяваше жизненост и добро настроение. Доминик изглеждаше напълно доволен от себе си и от живота, който водеше. Ръката му леко полюляваше чашата старо бренди, за да вдъхне по-дълбоко аромата му.

Морган трябваше да признае, че Доминик е изключително красив мъж, притежаващ и значително очарование. Като се прибавеше и огромното му богатство, не беше чудно, че дамите се тълпяха около него, а роднините правеха всичко възможно да сложат край на дългото му ергенуване.

Имотите на богатото семейство Слейд се простираха от Боньор до Начез на север, по продължение на река Мисисипи, та чак до плантацията на Леони, която беше станала дом на Морган. Семейството беше не само заможно, но и много голямо. Освен Морган и Доминик към него се числяха още Робърт, четиридесетгодишен, и една по-голяма сестра, която живееше в Тенеси. Двамата изтърсаци, близнаците Александър и Камий, бяха само на двадесет и една. Всички вече имаха семейства с изключение на Доминик и Александър. Братята и сестрите се обичаха много. Не, че Морган не проявяваше разбиране към нежеланието на брат си да се обвърже в брак — нима самият той не се чувстваше така, преди Леони да влезе в живота му? И имаше основателни причини, както с неохота признаваше. Първата му жена го бе напуснала заради друг и бе взела със себе си малкото им дете. Тя, любовникът й и детето бяха станали жертва на бандити, които ги бяха издебнали на шосето за Начез, за да ги ограбят. Мина много време, преди Морган да се възстанови от тежкия удар на съдбата. Едва когато в живота му се появи Леони, той проумя, че не всички жени са лъжкини и предателки.

За разлика от брат си, Доминик нямаше зад гърба си този горчив опит. Всъщност, той нямаше нищо против жените, но се отвращаваше от брака! Доминик обичаше жените, но Леони беше казала следното:

— Той още не е намерил истинската.

Разбира се, една почтена съпруга не можеше да одобри многобройните леки момичета и дамите със съмнителна слава, които се въртяха около девера й през изминалите години.

Доминик прекъсна мислите на брат си, като неочаквано заяви:

— Ще ти кажа само едно — Леони иска да бъде сигурна, че ще се оженя за жена, която й харесва и която е одобрена от нея! Помниш ли как накара Робърт да се ожени за Ивет?

Без да отрича склонността на жена си към сватосване, Морган отговори с подозрителна мекота:

— Трябва да признаеш, че Робърт се нуждаеше от един… съвсем лек тласък. Той се влюби от пръв поглед в Ивет и само колебанията на малката отложиха сватбата за неопределено време.

Като си припомни времето, когато Робърт се топеше от копнеж по красивата приятелка на Леони, Доминик се съгласи с преценката на брат си. Робърт беше влюбен в Ивет още от самото начало, независимо от неприятното положение, в което бяха изпаднали през лятото на 1806 година. Самият той също беше изгубил ума си по красавицата, макар и само за кратко време. Припомни си събитията от онова горещо лято и на устните му се появи усмивка. По онова време Морган не беше толкова горещ привърженик на брака като сега и упорито отричаше, че е познавал Леони Сен Андре, която внезапно се бе появила в Начез и бе заявила, че Морган се е оженил за нея преди шест години в Ню Орлиънс и че синът й Джъстин е негово дете.

Сивите очи заблестяха подигравателно. Не беше лошо да подразни малко милия си брат.

— Е, аз много добре помня как по онова време ти дори не признаваше, че си женен…

Морган отговори на усмивката му и братята заприличаха един на друг като две капки вода. И двамата имаха гъста черна коса, тъмни вежди, дълбоко разположени очи и остро изсечени брадички, наследство от баща им. Тъмният тен на кожата идваше от майката-креолка. От нея бяха наследили също темперамента и семейната гордост.

Все още усмихнат, Морган отвърна:

— Така е, но сега говорим за твоята женитба.

— А трябва ли? — въздъхна драматично Доминик. — Защо целият свят се е втурнал да ме ожени?

— Защото ще бъдеш чудесен съпруг — отговори саркастично Морган. Допълнението обаче прозвуча сериозно: — Аз също се питам защо не се жениш. Ако не друго, поне си длъжен да имаш наследник.

— Ти наистина си преминал във вражеския лагер! — извика с добре изиграно възмущение Доминик.

Морган, който едва сдържаше смеха си, побърза да го поправи:

— Не си прав, братко, и ти обещавам, че никога вече няма да засегна тази тема. Леони ще трябва да се примири с твърдата ти решимост да останеш самотен стар ерген.

— Самотен? С цял куп племенници и племеннички, за които съм благодарен на братята и сестрите си? Като му дойде времето, ще имам богат избор кого да провъзглася за свой наследник. Е, приключихме ли най-сетне с този проблем? Започва да ми става скучно.

Морган побърза да промени темата и времето отлетя незабелязано. Накрая той попита с искрен интерес:

— Докъде стигна с развъждането на коне, Доминик? — Морган знаеше, че брат му е много запален по расовите жребци.

— Ами, продължавам да търся добри екземпляри. — Доминик остави чашата си и по лицето му се изписа подигравателна усмивка. — Както виждаш, мисля за бъдещето си. Леони има право, поне доколкото се отнася до окончателното ми установяване на едно място. Открай време обичам конете, а и трябва да признаеш, че доста разбирам от тях. Ако не бяхме във война, щях да замина за Англия и да се огледам за някой първокласен жребец, но сега… — Той помисли малко и продължи сериозно: — Смяташ ли, че британското предложение за преговори ще даде резултат?

Морган вдигна рамене.

— Президентът Медисън е приел предложението, но се боя, че съществен напредък ще бъде постигнат едва през следващата година. А какви ще бъдат последствията…

Доминик кимна. Тъй като имаше приятели и от двете страни, войната му се струваше особено неприятна. Макар да беше наясно на коя страна ще застане, ако се окажеше лично замесен в конфликта. Избухването на войната го изненада в Лондон, но без да се поколебае, той взе първия кораб за Америка, макар че Слейдови имаха здрави връзки с Англия — барон Тревилиън беше брат на баща им. Всички бяха прекарали известно време при него, а Доминик беше останал най-дълго. Лондон му беше станал втори роден дом за цели три години и сигурно щеше да продължи престоя си там, ако не беше избухнала войната.

Всъщност, тъкмо по това време безделието беше започнало да му омръзва и той се върна с радост в Америка. Не беше в характера му да пилее времето си по балове, в игрални салони и спални на красиви жени. Макар че в началото се наслаждаваше на свободата си. Тъй като беше по-млад син, не беше задължен да поеме управлението на голямата семейна плантация Боньор. Не му се налагаше и да спечели свое собствено имущество, защото когато навърши двадесет и една година, получи от баща си не само значителна сума пари, но и няколко хектара плодородна земя във Флорида, област, която сега се наричаше Уест Фелисиана и принадлежеше към Луизиана. Изглежда, успехът беше неизменен спътник на Доминик — реколтите бяха винаги добри, добитъкът му беше от най-добро качество, умелите му капиталовложения носеха печалба. През десетте години, изминали след получаването на наследството, капиталът му се беше утроил.

Общо взето, съдбата се отнасяше благосклонно към Доминик Слейд. Беше едър мъж, с пропорционална фигура и извънредно красиво лице, притежаваше и неотразим чар. Благодарение на тези си качества, на богатото си семейство и на собствените си пари Доминик постигаше всичко, което поискаше. Беше любимец на родителите си, обожаван брат и роднина, скъп и високо ценен другар. Не, че беше разглезен, но притежаваше вродена дързост и умееше да налага волята си. Досега винаги беше успявал да наклони везните в своя полза.

След завръщането си от Англия преди две години той живееше обичайния си живот и се задоволяваше с него. Радваше се, че се е върнал при семейството си и се срещаше често със старите си приятели. И все пак…

От известно време насам Доминик усещаше все по-ясно някаква празнота в живота си. Към нея се прибавяше странно неспокойство и нарастващо недоволство от лекотата, с която му се удаваше всичко. Леони твърдеше, че му липсва съпруга, но не беше права. Трябваше му цел, истинска цел в живота. Затова беше взел решение да развъжда коне — и то не какви да е, а първокласни!

Доминик се надигна и си наля още малко бренди, преди да заговори отново:

— Е, докато тази проклета война не почука на вратата ми, няма да си блъскам главата зарад нея. А сега ми разкажи за кафявия жребец, който е направил толкова силно впечатление на Джейсън.

Още преди Морган да успее да отговори, вратата се отвори и Леони се втурна като вихър в кабинета на мъжа си.

— О, mon amour! — прошепна подкупващо тя. — Нима ще прекараш цялата вечер затворен в тази задушна дупка?

Лицето на Морган се разведри — а това ставаше винаги, когато жена му беше наблизо.

— Разбира се, че не — отвърна той и скочи от стола си. — Особено след като си дошла лично да ме повикаш.

Макар че наскоро бе навършила тридесет и една година, Леони приличаше на момиченце. Тъмнорусата й коса, завита на кок на тила, блестеше също както по времето, когато Морган я видя за първи път. Не бяха изчезнали и дяволитите искри в бадемовидните очи. Само налетите й форми показваха, че са минали години. Леони беше дребна на ръст, с тънки кости, но след четири деца стройната й фигура беше станала приятно закръглена.

Доминик стана от креслото си и проговори с усмивка:

— Крайно време е да се оттегля и да ви дам възможност да се позабавлявате семейно.

Леони го удостои с гневен поглед.

— Не знаеш ли, че съм ти много сърдита? Покани ли мадмоазел Лей да излезете на езда?

Доминик обви с ръка талията й и залепи братска целувка на бузата й.

— Скъпа моя, знам, че си много загрижена за мен, но нямам ни най-малко желание да задълбоча познанството си с младата дама.

— Какво? — извика невярващо Леони. — Тя е красива като картинка, кротка като агне, а баща й е богат като Крез. Нима не ти хареса поне малко?

Доминик се усмихна подигравателно и пошепна в ухото й:

— Напротив, но не ми се вярва, че ще се съгласи с предложението, което съм готов да й направя.

— Лъжеш се… — започна сърдито Леони, но млъкна, разбрала, че зет й е решил да я дразни. — Пфу! Искаш да кажеш, че ще й предложиш не ръката, а компанията си?

— Точно така, скъпа моя — отговори раздразнено Доминик.

Леони дори не погледна Морган, който избухна в смях, а присви очи, опря малките си юмручета на хълбоците и заговори полугласно, но твърдо и отчетливо:

— Доминик, най-съкровеното ми желание е един ден да те видя влюбен до уши в някое момиче, което да те развърти на малкия си пръст, докато те подлуди от любов. Крайно време е някой да натрие носа на моя надменен девер! — Тя вдигна пророчески показалец и заключи: — Помни какво съм ти казала! Един ден ще изпиташ всички мъчения на любовта.

Доминик избухна в смях и приятелски я смушка в ребрата.

— Ти да не ме проклинаш? Само си представи колко ужасно ще се почувстваш, когато някоя дама сломи бедното ми сърце.

— Добре ще ти се отрази — отвърна с измамна мекота Леони.

Доминик хвърли бърз поглед към брат си и продължи да се оплаква:

— Морган, много си отпуснал юздите на жена си. Нима не знаеш, че съпругата се нуждае от здрава ръка, особено ако има остър език като твоята!

Морган привлече към себе си възмутената Леони и заяви:

— Аз имам свой изпитан метод да я укротявам и ако искаш да си спестиш неловкото положение, излез оттук, защото имам намерение да я целуна продължително и страстно.

Доминик се ухили.

— Какво безсрамие! И това ми било солидна семейна двойка! — И той излезе и затвори вратата след себе си… обзет от странна завист, докато вървеше към главното крило на къщата. Сигурно беше чудесно да обичаш като Леони и Морган! Осъзна се и разтърси глава, за да прогони неканената мисъл. Всемогъщи Боже, дали не беше полудял?

На следващата сутрин този полъх на завист — ако изобщо го имаше — беше отлетял надалеч и Доминик се разхождаше в най-добро настроение по верандата, която опасваше предната фасада на къщата. Въпреки ранния час, Морган вече беше станал и пиеше последната си чаша кафе, преди да се заеме с обичайните си задължения.

Галерията беше много приятно място, обичано от всички членове на семейството. Широката Мисисипи едва се виждаше, закрита от короните на дърветата, затова пък наситено зелените морави, осеяни с прастари дъбове и разцъфтели в бяло магнолии, предлагаха изключително приятна гледка.

Доминик си наля кафе от сребърната кана и взе едно топло хлебче. След първия поздрав между братята се възцари дружелюбно мълчание. Доминик изпи кафето си, остави празната чаша на масата и заговори:

— Впрочем, какво казва Джейсън за жребеца, който ми спомена вчера?

— Каза ми само, че е един от най-добрите и най-бързи коне, които някога е виждал.

Доминик изсвири през зъби.

— Сигурно е великолепен екземпляр, щом Джейсън го е удостоил с такава похвала!

— Точно така. Победил с лекота някакво младо конче, според Джейсън многообещаващо. — Усмивката му беше замислена. — Знаеш, че Джейсън никак не обича да губи.

Баджанакът на Джейсън, Адам Сейнт Клер, беше добър приятел на Доминик, а Джейсън и Морган бяха приятели от годините на учение в Англия. Доминик отлично си представяше разочарованието на Джейсън. Интересът му се събуди.

— Знаеш ли още нещо за коня? — попита той. — Чия собственост е, къде е конюшнята му?

Морган изгледа проницателно младия си брат.

— Да не си решил да го купиш?

— Може би — вдигна рамене Доминик. — Ако наистина е толкова добър.

— Сигурен съм, че е най-добрият. Виждал съм го да се състезава. Ако наистина си решил да се заемеш сериозно с развъждане на състезателни коне, имаш нужда тъкмо от такъв жребец за разплод.

— Ето че стигаме до същинската цел на посещението ми — отвърна непринудено Доминик. — Разбира се, на първо място беше желанието да видя теб, Леони и хлапетата ви — засмя се той, но като забеляза изпитателния поглед на брат си, заговори направо: — Ще се съгласиш ли да ми продадеш къщата в Таузънд Оукс и малко земя около нея? Ще ти платя каквато цена поискаш.

Морган замръзна на мястото си. Красивите черти на лицето му се вцепениха в ледена маска. Таузънд Оукс беше плантацията, която баща им му приписа след първия му брак със Стефани. Намираше се на половината път между Начез и Батън Руж в девствената зелена пустош по брега на Мисисипи. В онези години Морган мечтаеше да превърне Таузънд Оукс в истински бисер, който да се мери по великолепие с Боньор, и беше вложил много сили и време в осъществяването на мечтата си… а през това време любимата му жена си беше намерила друг.

Нещастието със Стефани и детето помрачи завинаги спомена на Морган за Таузънд Оукс и през всичките тези години той не бе стъпил нито веднъж в плантацията. Беше се постарал да я прогони завинаги от съзнанието си и цялото семейство се стараеше да не я споменава в негово присъствие… до днес.

Морган хвърли бърз поглед към брат си и забеляза смущението му. В гласа му прозвуча тъга:

— Не се бой, братко, вече не се вълнувам толкова от споменаването на Таузънд Оукс. — Все пак усмивката му беше половинчата. — Но нямам никакво намерение да продавам плантацията. Давам ти я цялата, давам ти и благословията си да правиш с нея, каквото искаш.

— И дума не може да става! — ядоса се Доминик. — Ще ми я продадеш, и то на цена, която не засяга гордостта ми.

Двамата продължиха да спорят още известно време, но не можаха да стигнат до някакво разрешение на въпроса. Продължиха да се карат през цялото пребиваване на Доминик в Шато Сен Андре. Той остана цял месец при Морган и семейството му, но успя да уговори приемливи условия за продажбата едва преди заминаването си.

Поговори и с Джейсън Севидж и узна, че жребецът Фоли принадлежи на някакво семейство северно от Батън Руж. Джейсън не знаеше името на собственика, но беше сигурен, че Доминик ще го научи много лесно — кон като този не може да остане незабелязан!

Последната вечер Морган и Доминик отново бяха седнали на чаша бренди в галерията, този път на лунна светлина, чиито лъчи посребряваха короните на дъбовете. Вдигнал крака на парапета, Доминик проговори приглушено:

— Надявам се, че горчивите спомени от Таузънд Оукс няма да ти попречат да ме посещаваш в новия ми дом.

Морган се усмихна многозначително.

— Не, разбира се, че няма да ми попречат. Раната отдавна се е затворила, а откакто в живота ми влезе Леони, се интересувам единствено от нейното щастие. — По лицето му пробяга тъмна сянка, в гласа му прозвуча горчивина: — Мъчно ми е единствено за малкия Фелипе. Понякога поглеждам Джъстин и се питам как ли щеше да изглежда Фелипе на неговите години… Що се отнася до Стефани, изневярата й ме засегна много болезнено, но времето успя да ме излекува.

Доминик неволно си припомни как изглеждаше брат му, когато се върна от Начез с вестта за смъртта на жена си и момченцето си. Тежки дни преживяха тогава… Семейството се стараеше да бъде винаги до Морган, да му съчувства в голямата мъка, която остави следи в сърцата на всички братя и сестри. Доминик, който обожаваше по-големия си брат, изживя трагедията особено тежко. Припомнил си болката на Морган и собствените си преживявания преди три години в Лондон, когато беше повярвал, че се е влюбил в очарователната Дебора, Доминик сгърчи лице. Горчивият спомен го подтикна към полугласното изявление:

— Жените са възхитителни същества, но когато се влюбиш в тях, стават наистина опасни!

ГЛАВА ТРЕТА

Докато Доминик водеше този разговор с брат си недалеч от Ню Орлиънс, Мелиса лежеше будна в леглото си в Уилоуглен и си блъскаше главата как да се отърве от нежеланото внимание на упорития Джон Нюкомб, който продължаваше да й натрапва ухажването си.

Тя въздъхна дълбоко. Джон беше много мил, но тя не го обичаше. Затова трябваше да намери начин да го обезкуражи, и то ефективен, но без да нарани чувствата му. Мелиса беше една от малкото жени, лишени от суетност, но все пак осъзнаваше физическите си преимущества и очарованието, което се излъчваше от нея и я правеше неустоима за мъжете. Защо ли не беше дошла на бял свят кривогледа и гърбава! Положението беше наистина отчайващо. Внезапно я осени чудесна идея и тя веднага започна да обмисля подробностите. Може би все пак имаше възможност да промени нещата в своя полза… На устните й изгря дяволита усмивка.

На следващата сутрин тя стоеше насред спалнята си, потънала в мисли, огряна от топлото майско слънце. Лицето й се мръщеше сериозно, докато се опитваше да огледа отражението си в старото въртящо се огледало. Все още не беше съвсем доволна от образа, който й се предлагаше, и опъна пълните си, красиво оформени устни в тънка, сърдита линия. Да, точно това искаше да постигне! Тя потисна смеха си и хвърли последен поглед в огледалото. Ама че беше грозна!

Хукна бързо навън, за да намери Закари, който се бе излегнал на стария диван на верандата и се наслаждаваше на топлата сутрин. Застана пред него и направи дълбок поклон. После се завъртя на токовете си и полите й прошумяха.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя. — Изглеждам ужасно, нали? — Тъй като брат й реагира с изумено мълчание, Мелиса се разтревожи. — Кажи нещо, Зак! Направих всичко, за да скрия истинската си външност. Ако и това не е достатъчно, вече не знам какво да правя.

— Скъпа моя, ти си надминала себе си! — успя най-после да проговори Закари, който беше загубил ума и дума. — Изглеждаш… — Той явно не намираше думи. — Ами, изглеждаш…

— Отвратително, нали? — помогна му през смях Мелиса, защото брат й очевидно беше толкова слисан от вида на сестра си, че бе загубил дар слово.

„Отвратително“ беше може би твърде силно казано, но беше факт, че Мелиса никак не приличаше на очарователната млада жена, която преди около шест седмици потропваше гневно с краче срещу чичо си в библиотеката. С изключение на дяволитите искри в златнокафявите очи, никой не можеше да познае в нея красивата племенница на Джош Манчестър. Изчезнала беше гъстата къдрава грива, увита в строг и колкото се може по-грозен кок на тила. Медноцветните кичури бяха строго пригладени назад и очите, които наистина приличаха на котешки, сега бяха косо разположени. Строгата фризура подчертаваше фините черти на лицето й, но този ефект се разрушаваше напълно от старите очила с телени рамки, които беше открила в един куфар на тавана.

Очилата бяха истински подарък от Господа. Те отклоняваха вниманието на наблюдателя от красиво оформената брадичка и пълните, чувствени устни и я принуждаваха непрекъснато да примигва, за да може да гледа през малките, четириъгълни стъкла. За да си придаде завършен вид, тя беше облякла най-старата и грозна рокля, която можа да намери на тавана, права и провиснала, в мътен сивозелен цвят, който правеше тена на лицето й синкав и нездрав. А когато опъна сърдито устни, заприлича на истинска стара мома — постоянно кисела, вече започнала да се сбръчква.

За съжаление не й беше възможно постоянно да държи устата си опъната, а когато избухна в смях, под гъстите мигли затанцуваха весели искри и образът на старата дева се разруши с един замах. Все пак Мелиса беше доволна. Новата външност и моментното й финансово положение бяха в състояние да отблъснат и най-упоритите ухажори.

— Е, как е? — попита отново тя. — Смяташ ли, че Джон Нюкомб най-после ще престане да ни посещава?

— Със сигурност! — отговори през смях Закари, който никога не ласкаеше сестра си. — Само като те погледне, и ще хукне да бяга! — В гласа му прозвуча злоба: — Много повече ме интересува как ще реагира чичо Джош!

Мелиса кимна доволно.

— Сигурно ще го удари гръм. Е, поне ще престане да ме тормози. Как не разбра, че никога няма да приема предложението на Джон!

— Надявам се да е така — отговори с измамна кротост Закари. — Вечното му мърморене започва да ми досажда. Откак се върнахме от Вирджиния, двамата постоянно се карате. Вече ми проглушихте ушите!

— А кой се разкрещя вчера като някое улично хлапе и едва не изхвърли чичо Джош през вратата? — попита сухо сестра му.

Закари се смути за миг.

— Не ми е приятно, когато се държи така с теб — защити се мрачно той. — Имаш право да откажеш на всеки обожател, който не ти харесва и аз няма да допусна да извършиш каквото и да било по принуда. Затова остави Джош да си мърмори и да се гневи и прави, каквото искаш. — В гласа му се промъкна страх: — Той не може да ме прогони от Уилоуглен, нали? Искам да кажа… нали не ми е настойник?

Веселото настроение на Мелиса се изпари в миг. Тонът й издаде обзелата я тревога:

— Нямам представа… В завещанието на татко пише, че за попечители сме определени двамата с Джош. Но той може да поиска от съда ти да живееш под неговия покрив, за да бъдеш постоянно пред очите му. Разбира се, аз ще се съпротивлявам с всички сили, но…

И двамата добиха вид, сякаш цялата смелост ги беше напуснала. Знаеха, че ако Джош поиска да стане единствен настойник на Закари, той ще постигне своето. Нали беше близък приятел със съдията, а пък и Уилоуглен не можеше да се сравнява с комфорта и блясъка на Оук Холоу.

Мелиса преглътна мъчително. Чичо Джош винаги се беше отнасял добре с тях, още когато бяха малки деца. Двамата с леля Сали не забравяха нито един рожден ден, за разлика от собствения им баща. Чичо Джош беше човекът, който научи Мелиса да язди малкото си пони, той утешаваше Зак, когато малкият си счупи крака, и пак той им предложи утеха и подкрепа след смъртта на баща им, стараейки се покрусените деца да не усетят размера на катастрофата, която беше постигнала Уилоуглен.

Джош Манчестър беше добър човек и със сигурност искаше само най-доброто за Мелиса и брат й. Затова им беше толкова трудно да застанат срещу него. Ако беше лош и зъл, всичко щеше да бъде много по-лесно, каза си огорчено Мелиса. А така я осъждаше да страда от угризения на съвестта, че не е отговорила на очакванията му. Дали чичо й не беше решил да изиграе и последния си коз? Можеше ли да я притисне до стената със заплахата да й отнеме настойничеството над Закари? Трябваше ли да приеме предложението на Нюкомб, за да разреши веднъж завинаги този мъчителен въпрос? В очите й запариха сълзи. Чичо й беше доказал още веднъж добротата си, като през всичките тези месеци караници не беше споменал с нито една дума настойничеството и. Но сега…

Като си припомни смутеното му изражение при последния им сблъсък, Мелиса се почувства раздвоена. Знаеше, че никак не му е било приятно да я заплаши с отнемане на настойничеството. А и напрежението, което бе възникнало между него и брата и сестрата Сеймур от няколко месеца насам, изобщо не му харесваше. Едновременно с това девойката осъзнаваше, че чичо й е съвсем искрен, като не вижда друг изход от положението освен женитбата й. За кой ли път бе подчертал, че не само семейство Манчестър ще има полза от наследството на дядото…

Радостта на Мелиса от успешния маскарад отлетя някъде много далеч. Обезкуражена, тя обърна гръб на Закари. Дали наистина беше такава егоистка, за каквато я мислеше Джош? Самата тя не беше на това мнение, защото финансовото положение на семейство Манчестър не беше чак толкова лошо въпреки всички оплаквания и обвинения на чичо й. На всеки се случваше лоша реколта, нали? Това беше и причината Мелиса да се опълчи решително срещу волята му. Ако семейството на чичо й беше изпаднало в нищета, ако ги заплашваше загуба на плантацията, тя щеше без колебание да се жертва, за да им помогне. Разбира се, че щеше да се омъжи за Джон Нюкомб. Ако обаче след година или дори след месец един от корабите на Джош успееше да се промъкне през британската блокада, Манчестърови щяха да си възвърнат богатството и жертвата й щеше да се окаже напразна. Освен това целият свят знаеше, че братовчед й Ройс е много заможен и никога не би допуснал семейството му да тъне в бедност. Защо Джош не преодолее гордостта си и не се обърне за помощ към най-големия си син?

Прегръдката на Закари я изтръгна от горчивия размисъл. Момъкът я притисна с обич до себе си и заговори загрижено:

— Иска ми се чичо Джош да беше някое чудовище, тогава всичко щеше да бъде по-леко. А сега след всяка караница се чувствам ужасно неловко. — Направи кратка пауза и замислено продължи: — Странното е, че след няколко години сигурно ще си припомняме със смях вчерашната сцена, макар че Джош беше побеснял от гняв.

Мелиса кимна с уморена усмивка.

— Трябва винаги да помним, че действаме така и в негов интерес! Съдбата винаги е била благосклонна към нашия чичо Джош, необходимо му е поне малко предизвикателство.

— А ти имаш всички основания да му го дадеш, скъпа моя — засмя се Закари, възвърнал в миг обичайната си веселост.

Мелиса го смушка доста силничко в ребрата.

— И ти не си някое кротко агънце!

Закари се ухили още по-широко и я изгледа отвисоко.

— Знам, но ако искаме да се справим по най-елегантния начин с този труден проблем, трябва да гледаме на него като на една голяма шега, която ще ни достави истинско удоволствие… — Той изкриви уста. — …когато мине малко повече време.

Откъм вратата проехтя смях. Дълбок глас със силен френски акцент извика:

— И каква ще е тази шега, mes enfants? Сигурно пак някоя от онези, които ми погаждахте като деца!

— Етиен! — извикаха в един глас братът и сестрата и се втурнаха към дребния, елегантен французин, застанал на прага.

Останала без дъх, с нетърпеливо святкащи очи, Мелиса попита:

— Ти се върна? Е, постигна ли нещо? Доведе ли ги? Къде са?

Етиен направи величествен жест с ръка.

— Прекалено много въпроси наведнъж! — Той забеляза странния вид на Мелиса и зяпна от изненада. — Mon Dieu! Какво е станало по време на отсъствието ми? Защо изглеждаш толкова… толкова…

— Той присви очи и кимна знаещо. — Ах, да… Чичо ти е виновен, че си се превърнала в стара мома. Oui?

— Oui! — отговори твърдо Мелиса. Бързата схватливост на Етиен не преставаше да я възхищава. Нищо не убягваше от острите му очи.

Откак се помнеше, Етиен Мартион беше част от живота им. Ако Джош беше човекът, вдигнал я за първи път на гърба на понито, то Етиен беше този, който я вдигна, когато за първи път падна от кончето си. После отново и отново я вдигаше на седлото, докато в обора не остана нето един кон, който Мелиса да не можеше да язди.

Дребен на ръст, с фини кости, Етиен беше най-умелият ездач, който Мелиса бе виждала някога. В слабото тяло се криеше неизчерпаема сила. Той беше един от малкото, които умееха без усилия да се справят със своенравния Фоли. Братът и сестрата не знаеха нито на колко години е Етиен, нито откъде е дошъл и Мелиса често се питаше дали французинът е споделил нещо с баща й, когато се я появил в Уилоуглен преди около четиридесет години — млад мъж с държание и език на благородник. Толкова разбирал от коне, че Джефри Сеймур веднага го назначил за главен коняр, а синът му Хю винаги се допитвал до него, когато ставало въпрос за развъждането на расовите му коне.

Мелиса също търсеше съвета на тъмнокосия и тъмноок мъж по всички въпроси, отнасящи се до конюшнята. Въпреки възрастта му, тримата се държаха като връстници. Когато им предложи да използват част от последната награда на Фоли за закупуване на няколко млади кобили за разплод, вместо за изплащане на дълговете, братът и сестрата Сеймур не се поколебаха да го послушат. Именно по тази причина Етиен беше останал във Вирджиния и след като те се бяха върнали вкъщи.

Оттогава бяха минали почти две седмици и двамата чакаха с нетърпение завръщането му.

— Надявам се, че ни носиш добри новини.

Етиен се усмихна с обич.

— Petite, смяташ ли, че ще те изоставя на произвола на съдбата?

— Той вдигна показалец и продължи назидателно: — Не всички мъже са като баща ти. — Искаше да й припомни с какво нетърпение беше очаквала завръщането на Хю от Англия и колко горчиво беше разочарована.

Мелиса направи гримаса. Нямаше смисъл да подемат отново стария спор. Тя свали очилата си и отговори сериозно:

— Не се опитвай да сменяш темата. Кога ще ни позволиш да видим за какво си дал парите ни? Надявам се, че си постъпил както винаги умно.

Етиен избухна в смях.

— Ти си непоносима, малката ми, но никой не може да ти устои! Е, хайде, елате да видите какво съм ви довел.

Нямаше нужда от повече думи. Мелиса и Закари се втурнаха в галоп към обора, следвани от засмения Етиен, горящи от нетърпение да зърнат кобилите, които щяха да положат началото на собствената им конюшня.

Толкова по-смаяни бяха, когато завариха обора празен.

— Къде са кобилите? Защо не си ги довел? — провикна се сърдито Мелиса и се извърна към настигащия ги Етиен.

Французинът се засмя и я потупа по рамото.

— По всичко личи, че една от дамите се е разбързала да се запознае с бъдещия си съпруг. Повлякла е след себе си и другите и сега са навън, в ограденото място. Доколкото чувам, нашият жребец е въодушевен от присъствието им. Цяло чудо е, че все още не сте доловили триумфалното му цвилене!

Мелиса и Закари избухнаха в смях и тримата продължиха пътя си в най-добро настроение. Ограденото пасище беше точно зад обора. Облегнаха се на оградата и се загледаха очаровани в петте коня, които мирно пасяха сочната трева.

Фоли лесно се различаваше сред новодошлите. Големината му — беше висок поне шестнадесет педи — и мощните мускули създаваха чудесен контраст със стройните и крехки тела на кобилите. Мелиса почти не забеляза своя любимец, заета да преценява с критично око новото попълнение на конюшнята си. Две кафяви, една дореста и една черна. Всички имаха голяма част арабска кръв, както показваха малките, фино оформени глави и дългите, невероятно стройни крака. Великолепни животни, точно такива, каквито бяха очаквали със Зак.

Тя въздъхна облекчено и се обърна към Етиен:

— Прекрасни са! Ще ни разкажеш ли къде ги намери и как успя да купиш цели четири кобили с малкото пари, които ти дадох? Не очаквах, че ще купиш повече от две.

— Забравяш, че съм французин, а французите са известни със своята изтънченост. Обиколих всички места, където можеха да се открият първокласни кобили, пуснах в ход чара си и успях да купя една от кафявите и дорестата много изгодно. За другите две платих малко повечко, но съм уверен, че си струваше. Не съм ли чудесен?

Скромността беше добродетел, която липсваше на Етиен, затова самохвалството му не беше нищо ново за брата и сестрата Сеймур. Но той беше наистина забележителен и всички му прощаваха този дребен недостатък. Тримата постояха още малко до оградата, разменяйки впечатления от кобилите, след което се запътиха доволно към къщата.

Чувството на задоволство не напусна Мелиса през целия ден. Едва когато дойде сряда, тя се облече грижливо в една от най-старите и най-незабележими рокли, които беше открила на тавана, и изпадна отново в мрачното си униние. Опита се да си внуши, че това е естествена реакция на приповдигнатия дух от вчера, както и на грозните дрехи и прическа, но дълбоко в себе си знаеше, че проблемите й са много по-сложни от неприветливия вид и завръщането към всекидневието.

Въпреки това тя имаше известни основания да бъде доволна, както трябваше да признае, приседнала на купата сено край вратата на обора. Наградите, спечелени от Фоли, не само им позволиха да купят расови кобили за разплод, но известна част от тях остана за домакинството на Уилоуглен и за изплащането на дълговете.

От само себе си се разбираше, че парите, отделени за Уилоуглен, бяха вложени в ремонта на обора, защото тя не искаше да се срамува, когато се появеше първият купувач. Да, през последните седмици можеше да диша по-леко, но въпреки това бъдещето не изглежда особено розово, каза си горчиво Мелиса, дъвчейки замислено една сламка.

Фактът, че дължаха пари на един-единствен кредитор, беше наистина окуражаващ. За съжаление този последен дълг на баща им беше най-голям и в известни отношения най-заплашителен. Този дълг беше направен в Англия, а сега трябваше да го погасят децата му. През изминалите години притежателят на разписката беше написал няколко учтиви писма, за да изиска връщането на двадесет и петте хиляди долара, но баща им ги беше оставил без отговор. Единственото утешение беше, че мистър Робърт Уедърби живееше далеч оттук, в Англия, и решителни мерки можеха да се очакват едва след края на войната.

Двамата със Закари се успокояваха с това след смъртта на баща им. Въпреки военните действия, Мелиса веднага писа в Лондон и уведоми мистър Уедърби за смъртта на Хю Сеймур. В писмото си тя го молеше най-учтиво за отсрочка. Толкова по-голямо беше стъписването й, когато преди половин година адвокатът на англичанина я уведоми, че клиентът му вече не е между живите. Наследникът му, мистър Джулиъс Лейтимър, в момента не бил в Англия. Симпатията, която изпитвал към американците, го подтикнала да предприеме пътуване из новосъздадената държава и смятал да остане там, докато свърши войната. В момента пребивавал някъде в северната част на Съединените щати. Разписката за дълга била у него, тъй като възнамерявал лично да поиска полагащата му се сума…

Това се случи миналата есен и оттогава Мелиса и Закари живееха в постоянен страх, че един ден мистър Лейтимър ще застане пред вратата им с разписка в ръка и ще настои за незабавно изплащане на дълга. Той, разбира се, беше в правото си. Малко преди да заминат за Вирджиния, се случи точно това. За щастие опасенията им не се сбъднаха — или поне не изцяло. В началото Мелиса изпита истинско облекчение.

Мистър Лейтимър беше преизпълнен с учтивост и разбиране. Истински, неподправен английски джентълмен. Голямо беше смайването й, когато непознатият се оказа много по-млад, отколкото беше очаквала. Едва беше минал тридесетте. Освен това беше красив, истински златокос Адонис, както се беше провикнала една възхитена дама от съседите, след като й го представиха. Сестра му, която го придружаваше, не направи толкова добро впечатление на Мелиса, но като цяло двамата Лейтимърови й станаха симпатични. Особено когато Джулиъс й заяви, че е склонен да й даде отсрочка.

Съвършено изрязаните му уста се бяха разтегнали в очарователна усмивка, когато й обясни:

— Скъпа мис Сеймур, вуйчо ми трябваше да чака доста годинки за парите си, защо и аз да не ви почакам още малко?

Невероятно облекчена от факта, че Лейтимър не беше настоял веднага да получи огромната сума, Мелиса изобщо не се замисли за евентуалните му задни мисли. Едва миналата седмица й направи впечатление, че бе започнала да се чувства неловко в компанията му, че не й харесва погледът, който се впиваше в устата и гърдите й, както и особената усмивка, с която я уверяваше:

— Не бива да се тревожите заради задължението си, скъпа Мелиса. Сигурен съм, че ще намерим приятен и за двама ни начин за заплащането му.

Сами по себе си, думите не бяха заплашителни, но начинът, по който ги произнасяше…

Мелиса се потърси. Май виждаше проблеми там, където ги нямаше, при все че си имаше достатъчно свои грижи. Трябваше да насочи мислите си към същинските проблеми на имението.

Въпреки прогреса, постигнат от април насам, им предстоеше още безкрайно много работа, докато Уилоуглен започнеше отново да носи печалба. Наградите, спечелени от Фоли, се стопяваха застрашително бързо и само малка част от тях можеха да бъдат използвани за отстраняване на последствията от упадъка и от ексцентричния, лекомислен начин на живот на баща им.

Мелиса, която иначе не беше склонна към меланхолия, сега не беше в състояние да овладее потиснатостта си. Радостта от завръщането на Етиен избледня и съзнанието, че нищо в положението им не се е променило, беше повече от мъчително. Уилоуглен беше все така западнал, и къщата, и стопанските сгради се нуждаеха от основен ремонт, който обаче изискваше огромни средства. Единственият извор на пари бяха наградите на Фоли и Мелиса живееше в постоянен страх, че със жребеца може да се случи нещо лошо, което да сложи край на кариерата му. Допълнителна причина за тревога бяха и напрегнатите отношения между нея и Джош.

Девойката въздъхна. Дали щеше да доживее деня, когато ще се освободи от всичките си грижи? Засега това беше изключено. Пътят й беше осеян с препятствия, всяко от които можеше да причини истинска катастрофа. Това важеше и за Закари.

— А, трябваше веднага да се сетя, че си тук! — Остър глас я изтръгна от мрачните мисли. — Вместо да се мотаеш из обора, по-добре помогни на Марта да оплеви градината!

Без да се тревожи от режещия тон, с който бяха произнесени тези думи, Мелиса вдигна поглед към влязлата в обора жена.

— Тъй вярно — отговори покорно тя, без да сваля очи от крехката фигура с живи очи и посивяла коса.

Старата госпожа не се размекна нито от усмивката, нито от изпълнения с обич поглед на Мелиса. Кафявите й очи засвяткаха развеселено, когато отговори:

— И не си мисли, че ще ме измамиш с тази привидна покорност. Познавам те от самото ти раждане, също както и брат ти, и не се хващам на нито един от номерата ви.

Ако Етиен беше пълновластен господар на оборите, царството на англичанката бяха къщата и градината, Франсиз Осбърн беше пристигнала от Англия с майката на Мелиса, още преди да е навършила двадесет години, и след смъртта на господарката си беше отгледала двете й деца като свои. Освен това водеше домакинството на овдовелия Хю Сеймур.

Франсиз, която беше останала при децата на скъпата си господарка въпреки царящата в Уилоуглен мизерия, управляваше домакинството с желязна ръка. Мелиса й беше много задължена и се подчиняваше безпрекословно на нарежданията й, също както сега, когато, макар и с въздишка, скочи от купчината сено и се постара да прогони неприятните мисли. Тръгна след икономката към къщата, обмисляйки какво още й остава да свърши през деня.

Марта вече се трудеше усърдно в градинката зад кухнята. Мелиса получи от чернокожото момиче едно гребло и се нахвърли ожесточено върху избуялите плевели. Работещата до нея Марта дълго време я поглеждаше неодобрително, а накрая не издържа и се развика:

— Ако продължавате така, скоро ще припаднете, мис! Не усещате ли колко горещо е днес?

Мелиса се изправи и избухна в смях. Марта беше едра, пълна осемнадесетгодишна девойка с кръгло, вечно усмихнато лице. Тя и семейството й бяха единствените роби, които не бяха продадени след смъртта на Хю. Освен Марта в къщата живееха родителите й Мартин и Ада, по-големият й брат Стенли, сестра й Сара и двете момчета Джоузеф и Харлан. Ада беше отлична готвачка, Мартин беше служил като камериер на баща й. Всички членове на семейството работеха усърдно и помагаха с цялото си сърце на Мелиса и Закари.

Двете момичета продължиха да работят рамо до рамо, без да разговарят, докато Ада ги повика да обядват. Облекчена, Мелиса захвърли греблото и хукна към къщата.

Закари вече се беше разположил край масата, когато Мелиса връхлетя като вихър в трапезарията. Тя му махна с ръка и побърза да грабне чашата му с лимонада. Отпи голяма глътка и доволно възкликна:

— Великолепно! Цяла сутрин работя в градината и едва не умрях от жажда. — За миг изражението й се помрачи и тя промълви гневно: — Мразя това проклето плевене.

— Не очаквай от мен съчувствие — отговори твърдо Закари. — През това време аз почиствах оборите. Знай, че с удоволствие бих се сменил с теб.

Лицето на Мелиса се разведри. Все пак беше добре, че все още имаха обор, който да почистват, и градина, която да плевят.

— Колко сме неблагодарни! — промърмори унило тя. — Нали Уилоуглен си е още наш! — Обърна се настрана, за да не вижда мокрото петно на тавана и старите, избелели от слънцето пердета. — Имаме и Фоли! — прибави по-високо тя, желаейки да окуражи самата себе си.

Как ли щеше да се почувства, ако можеше да знае, че някой си Доминик Слейд в този миг влиза в Батън Руж с твърдото намерение да купи един определен червенокафяв жребец.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

След пристигането си в разположеното на стръмния ляв бряг на Мисисипи градче Батън Руж Доминик отседна в малка, но много комфортна гостилница и веднага се зае да събира сведения за собственика на прехваления жребец. Гостилничарят Джеръми Денъм го насочи по правилната следа.

— Най-добре се обърнете към Джош Манчестър — посъветва го той и постави на масата халба пенлива бира. — Той води семейните дела. Ще го намерите в Оук Холоу, на около три мили северно от града, по поречието на Ривър Роуд.

Получената информация зарадва Доминик, но го и учуди. Странно как така Ройс Манчестър не е споменал нито веднъж, че баща му отглежда коне, рече си той. Без да губи време, младият мъж написа една бележка, в която обясняваше причините за идването си в града и молеше мистър Манчестър за среща. Том, най-младият син на Денъм се погрижи писъмцето да попадне още същия ден в ръцете на получателя.

Подробният и извънредно окуражителен отговор на мистър Манчестър зарадва Доминик и късно вечерта той се оттегли в стаята си с приятното очакване още на следващия ден да види коня, заслужил похвалите на толкова признати експерти. Още повече го вълнуваше представата, че само след един ден Фоли може да стане негова собственост…

Джош обаче знаеше много добре, че това желание е неизпълнимо. Най-голямото препятствие беше фактът, че той нямаше никакви права върху Фоли. Може и да беше настойник на Закари, но не си правеше никакви илюзии за авторитета, с който разполагаше пред Мелиса — а тя никога нямаше да се съгласи да продаде жребеца. Защо тогава беше заблудил Доминик с отговора си?

Името Слейд не беше непознато за Джош. Синът му Ройс често споменаваше приятеля си Доминик, а самият Джош преди години беше гостувал на родителите на младежа в плантацията Боньор. Знаеше, че семейството е заможно и уважавано. Обстоятелството, че по-старият брат на Матю Слейд е английски барон, не беше убягнало от вниманието му, както и фактът, че Ноел Слейд произхожда от една от най-богатите и мощни креолски фамилии на Ню Орлиънс. Макар и да не се познаваше лично с Доминик Слейд, нещата, които чуваше за него, будеха любопитството му, както биха събудили любопитството на всеки баща или роднина, който търсеше съпруг за момиче от семейството. Доминик беше млад, изглеждаше добре, разполагаше с много пари, държеше се любезно и, което беше най-важното от гледна точка на Джош — не беше женен. Като осъзна истинското значение на неочакваното пристигане на Доминик в Батън Руж, Джош едва не се разхълца от радост. След като Мелиса беше отказала на всички красиви млади мъже в околността, новопоявилият се Доминик Слейд със сигурност щеше да възбуди любопитството й!

Без нито за миг да изпуска от очите си главната цел, Джош реши, че малко лъжа няма да навреди никому. Ако още от самото начало разкриеше пред Доминик Слейд, че собственица на коня е племенницата му Мелиса, младежът щеше да препусне към Уилоуглен и да й се представи, а тя със сигурност нямаше да оцени истинската му стойност и решително щеше да му посочи вратата, като придружи отказа си да продаде Фоли с препоръката неканеният гост да се маха по дяволите! И с това всичко щеше да свърши веднъж завинаги.

Ако обаче успееше да подготви Доминик за неприятната среща, тя може би нямаше да протече толкова катастрофално. Ако разполагаше с известно време, Джош би могъл да повлияе върху развоя на събитията — поне малко. Обхождайки с широки крачки стилната, пълна с отбрани книга библиотека в Оук Холоу, той изгуби няколко часа в обмислянето на великолепния си план, предназначен да предизвика интереса на Доминик към Мелиса.

Не беше трудно да отложи малко първата среща — съществуваха различни възможности за това. Спечеленото време обаче трябваше да бъде използвано по най-добрия начин. Като първо, можеше да се увери със собствените си очи в достойнствата на младия Слейд, за да разбере дали господинът отговаря на онова, което беше чувал за него. Ако не, щеше веднага да го отпрати. Ако обаче се окажеше, че Слейд би бил идеалният кандидат за ръката на Мелиса, Джош възнамеряваше да го покани да прекара няколко дни в Оук Холоу. Ако узнаеше, че приятелят му е пристигнал в Батън Руж, Ройс със сигурност щеше да подкрепи предложението на баща си. Доминик щеше да види, че семейство Манчестър е не по-малко изискано от Слейдови, че къщата им може да се сравнява по елегантност с тази в Боньор, че семейството притежава много декари плодородна земя и така нататък.

За момент Джош спря да се разхожда и се загледа замислено в блестящата повърхност на писалището си. Първата част от плана беше лесно осъществима. Честото споменаване на Мелиса също нямаше да му създаде трудности. Още първия ден щеше да заговори за племенницата си уж между другото — за красотата й, за темперамента, за смелата й борба за спасяването на Уилоуглен… Джош се намръщи още повече. По тази точка трябваше да прояви максимална предпазливост. На всяка цена трябваше да предотврати впечатлението, че Мелиса е обедняла и си търси богат съпруг. Не, трябваше да бъде много внимателен! Най-добре постепенно да подготви Слейд за онова, което го очакваше в Уилоуглен, и само да намекне за истинското положение на нещата. Още по-добре беше да вмъкне няколко небрежни забележки за ухажването на Джон Нюкомб и да увери мистър Слейд, че западането на плантацията не е по вина на Мелиса и че то в никакъв случай не представлява пречка за многобройните й ухажори. Нямаше как да не спомене няколко думи за прахосничеството на Хю Сеймур.

Джош въздъхна. Работата беше повече от деликатна. В продължение на няколко секунди той се запита защо изобщо се заема с гази неблагодарна роля на сватовник. После обаче си припомни поставеното под попечителство наследство на дядото и неприятния разговор, който наскоро беше водил с банкера си. Затова изпъна решително масивните си рамене и продължи да кове плана си.

Джош беше убеден, че ще успее да отклони вниманието на младия Слейд в правилната посока и да събуди любопитството му. Красотата на Мелиса щеше да свърши всичко останало. Още след първата среща Доминик щеше да попадне под очарованието й, както беше станало с всички момци от околността.

Засега Джош се въздържаше да мисли каква ще бъде първата реакция на Мелиса, макар да осъзнаваше, че упоритата й, напълно неразбираема за него съпротива срещу брака е истинското препятствие по пътя му. Изражението на лицето му се помрачи още повече и той с въздишка си наля малко от предпочитаното си уиски.

Нямаше никакъв смисъл да излезе насреща й с добре премислени аргументи — племенницата му не възприемаше разумните доводи. Нямаше смисъл и да й изброява предимствата на един такъв брак — нали вече се бе опитал да апелира към съвестта й! Сцената беше дяволски неприятна.

Джош отпи голяма глътка уиски и продължи да се разхожда из стаята. Трябваше да измисли нещо, което да промени настроението на Мелиса, но все още не му беше хрумнало нищо подходящо. Дори само споменаването на Доминик Слейд щеше да настрои Мелиса срещу него. Следователно всички опити да представи госта си в благоприятна светлина бяха предварително осъдени на провал.

Внезапно лицето му грейна в усмивка. Може би наистина щеше да направи огромна грешка, ако се опиташе да изтъкне добрите качества на мистър Слейд! Защо не тръгнеше по обратния път? Не беше ли по-добре просто да предупреди Мелиса да се пази от него? Точно така, щеше да създаде у нея представата, че новодошлият е безделник, че пребиваването му в дома му никак не му е приятно. Хвалебствените химни, които досега беше пял по адрес на обожателите й, не дадоха добри плодове. Оставаше му само надеждата, че противното ще го доведе до успеха.

Доволен от себе си, убеден, че най-после е открил правилния път, Джош излезе от библиотеката и тръгна да търси жена си. Намери я в малкия салон, разположена удобно на покрития с копринена дамаска диван, задълбочена в разглеждането на едно модно списание. При влизането му тя вдигна очи и се усмихна по обичайния си мил начин.

— Ето те най-после, скъпи. Вече се питах къде си се скрил.

Между младите Сеймур и леля им Сали Манчестър не съществуваше почти никаква прилика? Вече четиридесет и петгодишна, Сали беше загубила ярките цветове на младостта и сякаш беше станала още по-дребна и крехка. Все пак тя продължаваше да прави впечатление на мъжете с миловидността си, с великодушието и неизменната си любезност. Познатите й я оприличаваха на квачка, вечно загрижена за пиленцата си.

Въпреки петте деца, които беше родила, тя беше запазила част от красотата си. Очите й бяха големи и ясносини, по розовата й кожа имаше само наченки на бръчици, посипаната със сребро кестенява коса все още беше гъста и къдрава. Дантеленото жабо на роклята й беше прихванато със скъпоценна камея. Джош намери, че в тъмносинята тафтяна рокля, която подчертаваше цвета на очите й, жена му изглежда по-очарователна от всякога.

Той приседна до нея и посегна към ръката й. Когато заговори, в гласа му прозвуча искрено задоволство:

— Знаеш ли, Сали, смятам, че младият Слейд е много подходяща партия за нашата Лиса. — И след кратка пауза прибави: — Разбира се, ако ни хареса. Утре ще ни посети и те моля да го поканиш да ни погостува няколко дни.

Джош млъкна отново и на лицето му се изписа колебание. Любовта не го правеше сляп за късия ум на Сали. Сега трябваше да реши да й разкрие ли плана си и каква част от него. Колкото по-малко, толкова по-добре, каза си той и веднага съжали, че е споменал името на Слейд във връзка с Мелиса. Накрая се ограничи с остър поглед и строго предупреждение:

— Мисля, че е най-добре изобщо да не споменаваш Мелиса пред Слейд. Не искам да мисли, че търсим богат съпруг за племенницата си. Просто го покани и се представи в най-добрата възможна светлина. Ти си идеална домакиня, скъпа. Искам този младеж да се почувства като у дома си.

Когато на следващата сутрин Доминик пристигна в уговореното време, той бе посрещнат от един дружелюбен, ала твърде излиятелен Джош Манчестър. Ако беше заподозрял дори за миг причината за тази извънредна любезност, младият Слейд щеше моментално да се обърне и да побегне.

Още докато се поздравяваха, Джош беше приятно впечатлен от красивия млад мъж. Хареса му здравото ръкостискане и откритият, ясен поглед на сивите очи. Външният вид отговаряше на представата му за един Слейд — бялата вратовръзка беше завързана безукорно, жакетът от синьо платно стоеше като излят, късите панталони бяха опънати по стройните бедра, а високите ботуши с кончови блестяха като огледало. Дори жилетката беше приета от Джош с благосклонност. С дискретните си шарки тя се различаваше твърде много от ярките, изпъстрени с бродерии жилетки, с които се кипреше най-младият му син. Очевидно мистър Слейд беше възприел стила на Бю Бромел, който диктуваше модата в Англия. Джош беше уверен, че дори Мелиса няма да има какво да възрази срещу такова облекло.

Освен това племенницата му имаше добър вкус и със сигурност щеше да усети властното му мъжко излъчване. Джош се усмихна самодоволно и поведе госта си през обширния, обзаведен с вкус салон към работната си стая. Предложи му чаша кафе и докато двамата разговаряха непринудено, успя да се убеди, че всичко, чуто за младия Слейд от сина му и от други познати, отговаряше на истината. Доминик Слейд изглеждаше великолепно, държеше се любезно, а произходът му беше безупречен. Без да иска, Джош въздъхна облекчено. Оставаше му само да убеди Мелиса в изключителния късмет, който се беше появил на хоризонта.

Първата част от плана на Джош се осъществи със завидна лекота. Без да възразява, Доминик прие подробните обяснения на Джош за това, че днес не е благоприятен ден за посещение при Фоли, и отговори с усмивка:

— Няма значение, сър. Не бързам за никъде. Отдавна имах намерение да прекарам известно време по тези места. Сигурен съм, че ще намерим благоприятен момент да видим жребеца ви, дори ако той се окаже едва през следващата седмица.

Сияещият Джош едва не потърка ръце от радост. После отправи сърдечна покана към Доминик да му окаже честта да обядва с него и семейството му.

Усмивката на младежа беше извинителна.

— Трябва да ви призная, че поканата ви идва тъкмо навреме, сър. Аз се познавам добре със сина ви Ройс. Срещнахме се преди години в Англия и оттогава поддържаме връзка, макар и само с писма. Имах твърдото намерение да го посетя, ако работата ме доведе по тези места, а сега любезната ви покана ми помогна да обединя работата с удоволствието.

Ако това изобщо беше възможно, самодоволството на Джош стана още по-голямо. Много му се искаше да скача от радост, докато водеше Доминик по коридорите на къщата в търсене на Ройс.

Естествено, най-големият му син също се развика от радост, като видя стария си приятел от лондонските дни. Само след минута двамата с Доминик бъбреха весело за миналите си преживявания, описваха последните месеци от живота си и се обвиняваха на висок глас, че не са си писали по-често. Дружбата между младежите беше добре дошла за Джош. Ала сърцето му направи уплашен скок, когато Ройс попита уж между другото:

— Я ми кажи най-после какво те води в Оук Холоу? — И прибави с широка усмивка: — Сигурно не копнежът да прекараш няколко дни в моята компания, нали?

— Не — отговори просто Доминик. — Причината е Фоли. Нима смяташ, че бих се откъснал доброволно от забранените радости, които предлагат Начез и Ню Орлиънс?

Красивото лице на Ройс изрази объркване.

— Фоли ли? Но той е на Мелиса…

Ала не можа да продължи, тъй като баща му го прекъсна забързано:

— Толкова ли е важно това? Приятелят ти прие да обядва с нас и само преди минута чух как мама ни повика на масата. Да вървим, Ройс! Следобед ще имаш възможност да разговаряш надълго и нашироко с Доминик.

Ройс изгледа баща си недоумяващо. Само умолителното изражение на Джош го накара да замълчи. Той посегна към ръката на Доминик и рече:

— Ела да те представя на майка си, стари приятелю…

Като се изключи този миг на нервност, следващите часове преминаха по начин който Джош можеше да определи единствено като щастлив. Доминик беше очарователен гост, искрените му комплименти накараха домакинята да поруменее от радост и поканата й за гостуване в Оук Холоу беше изказана с много топлота и непринуденост.

Тъй като Доминик се поколеба, Ройс побърза да се притече на помощ на майка си и помоли:

— Остани поне няколко дни, Дом. Ще съживим спомените си, а и съм сигурен, че тук ще бъдеш много по-добре подслонен, отколкото в града.

Доминик сви рамене и прие гостоприемното предложение.

— Ще те придружа до Батън Руж, за да събереш вещите си — предложи Ройс. — Но преди да тръгнем, бих искал да кажа няколко думи на баща си.

Той изгледа остро Джош и старият господин се принуди да го последва в работната си стая. Сега трябваше да бъде внимателен, защото физиономията на небрежно облегналия се на вратата Ройс не предвещаваше нищо добро.

Без да изпуска от очи нервно пристъпващия от крак на крак Джош, Ройс попита направо:

— Какво се крие зад тази малка сцена, скъпи ми татко?

Джош се покашля смутено и промърмори:

— Доминик смята, че собственикът на Фоли съм аз. Не знае нищо за Мелиса и си казах… — Той замлъкна, внезапно осъзнал слабото място на плана си.

Нямаше нужда да обяснява намерението си на Ройс, защото младият мъж го отгатна от самото начало. В златнокафявите му очи засвяткаха подигравателни искри, когато отбеляза:

— Искаш малко да го обработиш, преди да го представиш на милата ми братовчедка, нали? — Изгледа укорно баща си, тръсна глава и заключи: — Ще ти приседне! Доминик е твърде опасен противник. Щом научи за съществуването на Мелиса, веднага ще разбере какво му готвиш. Повярвай ми, татко, приятелят ми има горчив опит с много по-умели сватовници от теб!

Джош нямаше намерение да се впуска в спор, затова само помоли:

— Нали няма да му кажеш нищо? Моля те, остави го да вярва, че Фоли е наш!

След кратка пауза Ройс отговори сериозно:

— Нищо няма да му кажа… разбира се, ако изрично не ме попита. Кой знае, може пък планът ти да даде плодове. Много ми се иска да присъствам на дуел между Мелиса и Доминик. Сигурен съм, че никога не е срещал жена като нея, както и тя не е срещала мъж с дяволския чар на Доминик Слейд.

Макар реакцията на сина да не отговаряше изцяло на очакванията му, Джош все пак въздъхна облекчено, когато Ройс се обърна да излезе и двамата млади хора препуснаха към града. Самият той също реши да не губи време и се запъти към Уилоуглен. След като първата част на плана беше успяла, беше крайно време да се заеме с осъществяването на втората.

Когато посрещналата го Франсиз Осбърн обясни, че Мелиса работи в обора, Джош изобщо не се учуди. Подсвирквайки си весело, той се запъти към стопанските сгради. За момент беше забравил финансовите затруднения, които го принуждаваха да прати племенницата си под венчило, и се наслаждаваше от все сърце на малката си маневра.

Трябваха му няколко секунди, за да привикне към приятния полумрак на обора и да види Мелиса, заета с почистването на тора.

Джош веднага забеляза износената рокля и глупавия кок на тила, но не се трогна особено от вида на племенницата си, защото го приписа на необходимостта от удобно облекло за работа в обора. Едва когато извика името й и тя се обърна към него, осъзна заблудата си. Огледа ужасено лицето й и доброто му настроение се изпари в миг, защото усети неоспоримото въздействие на грозните очила и строгата фризура. Дори роднинската обич, която изпитваше към нея, не можа да смекчи това впечатление. За Бога, Мелиса приличаше на… Ами тя беше станала грозна стара мома! Нямаше нужда да си блъска главата, за да открие причините за този маскарад — племенницата му беше предприела мерки, за да отблъсне веднъж завинаги всички опити за сближаване от страна на мъжкия пол. Като не знаеше как да посрещне този внезапен обрат, Джош остана на мястото си и само я загледа мрачно.

Мелиса, която не можеше да не забележи потиснатостта му, усети в сърцето си нещо като съчувствие към чичо си. Но не съвсем. Тя беше очаквала гняв и укори, а сега, смаяна от пълното му объркване и унилото примирение, изписани по лицето му, се люшкаше между смеха и съчувствието. Промененият й вид беше оказал своето въздействие, това беше повече от очевидно, ала фактът, че Джош не реагира с яростни крясъци, беше изненадващ. Към разярения, бушуващ Джош можеше да се отнесе с необходимата решителност, но не знаеше как ще се справи с един чичо, който бе загубил ума и дума. Лицето й се смекчи, на устните й изгря усмивка.

Тази усмивка промени изражението на лицето й само за един миг. Човек не можеше да не забележи колко привлекателни са устните й, колко меко закръглени бузите. Въпреки строго опънатата назад коса и грозните квадратни очила, никой не можеше да отрече естествената й красота. Тази промяна помогна на Джош да се оборави. Кой знае, каза си окуражено той, може би Доминик Слейд ще изпита удоволствие да открие красотата зад фасадата на стара девственица. Решен да осъществи докрай плана си, той затърси трескаво начин да превърне упорството на Мелиса в плюс за себе си и плана си. Последва внезапно осенилата го идея и проговори бавно и замислено:

— Както виждам, вече са те предупредили…

Този път смаяната беше Мелиса.

— За какво да ме предупредят? — попита глухо тя, обмисляйки напрегнато защо чичо й се бе възстановил толкова бързо от първата уплаха. — Кой да ме е предупредил?

Джош, който все повече се въодушевяваше от идеята си и вече започваше да се наслаждава на ситуацията, отговори спокойно:

— Ами, от Доминик Слейд.

Мелиса изгледа внимателно чичо си. Не й изглеждаше пиян, но пък и тя нямаше кой знае какъв опит с развеселени от алкохола джентълмени. Усети, че става нещо нередно, и тъй като не знаеше как да се държи, попита намръщено:

— Кой е пък този Доминик Слейд?

Джош се направи на учуден.

— Нищо ли не си чула? А аз си помислих, че вече знаеш за него и си се преоблякла, за да скриеш красотата си.

Мелиса, която все повече се объркваше, напразно търсейки някакъв смисъл в думите му, се постара да запази самообладание.

Аха, онзи ли Доминик Слейд — промърмори небрежно тя. Беше й противно да се държи като идиотка, но продължи да измисля: — Някой спомена, че се е появил по тези места, затова реших, че е най-добре да… — Тя не довърши изречението си, защото не искаше да признае, че няма понятие за какво става дума. Усмивката й издаваше несигурност. — Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не, мила! Нямам думи да ти опиша колко се радвам, че си проявила достатъчно здрав разум и си предприела мерки да се предпазиш от нахалството на онзи млад негодник. Постъпила си много умно, като си прикрила по този чудесен начин моминските си прелести. — Джош едва се удържа да не избухне в смях и продължи: — Много малко мъже биха се осмелили да се доближат до жената, в която си се превърнала! А Доминик Слейд незабавно ще хукне да бяга. Той не се задоволява с какви да е жени, ухажва само най-най-красивите.

Засегната от забележката на Джош, макар да беше искала да постигне точно това, Мелиса проговори сковано:

— Може би си прав, но не ми се вярва красавиците да проявяват чак такъв интерес към мистър Слейд.

— Лъжеш се, скъпа моя — отговори съчувствено Джош. — Той е много представителен мъж, трябва да му се признае. Не само външният му вид, но и произходът му — той е от семейство Слейд от Начез — го правят извънредно привлекателен за младите дами. — И той прибави хитро: — Днес имах удоволствието да се запозная с него и мога да те уверя, че наистина изглежда прекрасно.

Мелиса разкриви лице в подигравателна гримаса.

— Сигурно е много суетен!

— О, не, не бива да мислиш така! Той е очарователен млад човек, изискан и скромен. Само маниерите и безупречното облекло издават благородния произход.

Мелиса смръщи чело, не знаейки какво да мисли. Доминик Слейд изглеждаше точно като мъжа, за който чичо Джош от години мечтаеше да я омъжи. Какво му беше станало сега? Защо се държеше така странно? Лицето й изразяваше обърканост, но в гласа й прозвуча бдителност:

— Щом е толкова съвършен, защо се радваш на този маскарад? Би могло да се помисли, че ще хукнеш презглава насам и ще ми наредиш да се направя колкото се може по-красива, за да спечеля благоразположението му. А ти правиш точно обратното.

Джош изрази бурно възмущение.

— Не си права, детето ми! Този мъж не е за теб! Прекалено е разглезен и има богат опит с жените. Освен това — допълни угрижено той — не съм сигурен, че мистър Слейд би могъл да бъде добър съпруг. Говори се, че… Ами, харесвал само един определен вид жени. — Джош поклати съжалително глава. — Не, не, Доминик Слейд изобщо не е подходящ за твой съпруг. Нито аз, нито леля ти бихме се съгласили с подобно нещо. Радвам се, че си разбрала за пристигането му и си взела необходимите мерки, за да бъдеш сигурна, че погледът му няма да спре върху теб.

Мелиса, в чийто гърди се бореха противоречиви чувства, едва не затропа с крак от нетърпение. Как се осмеляваше чичо Джош да твърди, че Доминик Слейд не е мъж за нея! Как се осмеляваше да го нарича разглезен и твърде опитен за жена като нея! Кой знае, може би мистър Слейд щеше да й хареса? Накратко, мнението на Джош, че племенницата му не е в състояние да привлече вниманието на един красив, богат и привлекателен джентълмен, за нея беше унизително. Усетила накъде я води първата гневна реакция, Мелиса присви очи и изгледа внимателно чичо си. Дали пък това не беше умело изкован план? Дали Джош не я заблуждаваше нарочно, надявайки се да събуди в сърцето й симпатия към мистър Доминик Слейд?

Джош посрещна равнодушно недоверчивия й поглед и дори не трепна, макар, че вътрешно трепереше от нерви. Трябваше веднага да предприеме нещо, за да отклони вниманието й.

— Виждала ли си скоро младия Нюкомб? — попита невинно той. — Доколкото знам, не се е отказал от намерението си да те направи своя жена.

Тези думи разсеяха и последните съмнения на Мелиса относно намеренията на Джош. Очите й засвяткаха ядно, в гласа й прозвуча непоколебимост:

— Не се бил отказал! Мога да те уверя, че е полудял по мен. За да се отърва най-после от досадната му компания — и разбира се, за да избегна вниманието на мистър Слейд — побърза да допълни тя, се преоблякох в тази ужасна рокля. — В очите й се четеше смущение, примесено с гняв. — Няма ли най-после да престанеш с опитите си да ме заведеш пред олтара, чичо? — продължи умолително тя. — Знам, че си принуден да го сториш, но искам да знаеш, че, макар да имам достатъчно грижи с Уилоуглен, не бих могла да се омъжа само за да подобря положението си. Защо тогава да го направя само за да те измъкна от затруднението?

Джош я потупа примирително по рамото и отговори:

— Няма нищо, мила. Не подозирах, че си толкова разтревожена. Повярвай ми, от днес нататък няма да окуража Джон Нюкомб с нито една дума.

Мелиса изгледа смаяно чичо си, не смеейки да повярва на ушите си.

— Обещаваш ли ми?

— Давам ти честната си дума! — отговори тържествено той и се сбогува с нежна целувка.

Мелиса дълго стоя загледана след него. Не можеше да проумее какво го бе накарало да й даде това обещание. Сигурно е пиян, каза си недоверчиво тя. Но не можеше да си обясни разгорещеността, с която беше очернил онзи Доминик Слейд. Дали не го правеше само за да възбуди любопитството й към новопоявилия се кандидат за женитба?

Мелиса довери предположенията си на Закари и Етиен.

— Не смятате ли, че чичо се държа много странно? — попита с ядно смръщено чело тя. — Не е ли вярно, че Доминик Слейд е точно този тип мъж, за който чичо Джош мечтае да ме омъжи още от седемнадесетата ми година? Дали не е прибягнал към тази хитрост, за да постигне целта си?

Закари я гледаше, без да разбира. След кратка пауза попита предпазливо:

— Смяташ ли, че чичо Джош е в състояние да измисли толкова смел план?

Мелиса въздъхна дълбоко.

— Не знам… Струва ми се, че е възможно. А може би само внезапната промяна в намеренията му ме прави недоверчива.

— Ето какво ще ви кажа, mes enfants1 — намеси се невъзмутимо Етиен. — Не е нужно да си блъскате главите за нищо. Каквито и да са били мотивите на чичо ти, ти трябва да се радваш, че отношенията ви са се подобрили. А що се отнася до мистър Слейд… — Той им намигна иронично. — Кой знае, ma belle, може пък той да е отговорът на всичките ни молитви!

ГЛАВА ПЕТА

Доминик все още не подозираше, че от него се очаква да осъществи нечии надежди. Той знаеше само, че след цели десет, макар и приятно прекарани дни в Оук Холоу, надеждата му да огледа прехваления жребец Фоли и да стане негов собственик се е изпарила като дим. Винаги, когато споменаваше коня, Ройс проявяваше учудваща сръчност в сменянето на темата. А що се отнасяше до Джош Манчестър…

Застанал до прозореца на удобно обзаведената си стая в големия господарски дом, Доминик се взираше с мрачен поглед в зелената морава. Защо ли мистър Манчестър се затваря в себе си винаги, когато подхвана темата за Фоли, размишляваше той. Вярно, Джош беше сърдечен и отзивчив домакин, срещата със стария му приятел Ройс беше много приятна, но съществената причина за идването му тук, беше интересът към коня. Но досега нито веднъж не се беше стигнало до по-обстоен разговор на тази тема. Та те дори не му показаха проклетото животно! Търпението му, което и без това не беше едно от отличителните му качества, вече свършваше. Освен това му беше омръзнало да слуша всеки ден каква прекрасна, племенница има мистър Джош. Ако още веднъж му запееха хвалебствена песен за красотата, самостоятелността и силния дух на мис Мелиса Сеймур, сигурно щеше да се разкрещи. Колко пъти вече беше слушал за смелостта й, за самоотвержеността, с която помагала на по-младия си брат да се справи с временните финансови затруднения. Толкова държала на брат си и на бащината си къща, че отказала на всички заможни момци в областта. Джош беше твърдо убеден, че запознанството на Доминик с Мелиса ще представлява връхната точка на посещението му в Оук Холоу. Двамата толкова си приличали, освен това Мелиса била превъзходна ездачка и много се интересувала от коне.

Доминик се усмихна иронично и си каза, че тази непозната мис със сигурност е някоя самомнителна, властна госпожица и че само поради тази причина е останала неомъжена, въпреки прехвалената си красота и добродетел. Джош можеше да си приказва, колкото си ще, но Доминик беше убеден, че Мелиса е тъкмо от онзи тип жени, които му бяха непоносими — жени, които все се опитваха да налагат волята си. Нещо повече, той не можеше да се отърве от подозрението, че непрестанните опити на Джош да събуди интереса му са предизвикани от някакви задни мисли.

По този въпрос приятелят му Ройс проявяваше странна незаинтересованост и това беше още една причина за гнева на Доминик — особено след като впечатлението, че Ройс намира случая много смешен, все повече се засилваше. Дори само държанието на Ройс би следвало да ми послужи като предупреждение, каза си сърдито гой и присви очи.

После решително обърна гръб на прозореца и излезе от стаята си. Трябваше да намери домакина. Нямаше никакво намерение да позволи да го водят за носа. Щеше да му заяви кратко и ясно, че желае да види коня още сега и да поговорят за цената. Нямаше защо да си блъска главата заради непознатата мис Сеймур.

Джош се беше разположил удобно в библиотеката, но Доминик беше твърдо решен да наруши спокойствието му. Без всякакво въведение той заговори:

— Мисля, че е крайно време да ми покажете Фоли, мистър Манчестър. Не желая повече да подлагам на изпитание гостоприемството ви. — Извади от джоба си златния си часовник и предложи: — Нали нямате нищо против, ако след половин час отидем в конюшнята?

Атаката завари Джош неподготвен. Дълго време не му хрумна подходящ отговор, за да отложи поне малко ужасния час на истината. Опита се на намери благовиден предлог, за да откаже, но напразно. Макар и учтив както винаги, Доминик прояви желязна упоритост. Засрамен от себе си, Джош трябваше да му признае малката си лъжа.

Доминик изслуша признанието с каменно лице. В гърдите му бунтуваше буря. След думите на Джош в библиотеката се възцари тишина. Младият мъж стоеше безпомощен. Не знаеше дали да изругае или да избухне в смях. Най-после попита:

— Нима искате да кажете, че Фоли изобщо не е ваша собственост? Че в действителност жребецът принадлежи на племенницата ви, а вие сте ме задържали тук цели десет дни под фалшив претекст?

Джош се местеше неспокойно в мекото си кресло. Макар и неохотно, трябваше да признае, че гостът му има право. Внезапно си пожела никога да не се беше захващал с тази малка интрига.

— Разбирам. — Изражението на Доминик оставаше непроницаемо. — И защо беше тази игра на криеница? Защо веднага не ми разкрихте истината?

Джош се покашля смутено и се прокле на ум, че не си беше дал труд да помисли за мига на истината. Опитвайки се отчаяно да намери достоверно звучащ предлог, някаква възможност да се оправдае, без да разкрива тайния си план, в съзнанието му проблесна чудесна идея. Съчини набързо някаква история и започна да обяснява с повече увереност, отколкото изпитваше:

— Сметнах, че така е най-добре. Преди да ви запозная с племенницата си, исках да бъда сигурен, че сте истински джентълмен. Все пак аз съм настойник на брат й и се чувствам отговорен за Мелиса. — Липсата на гневни изблици от страна на Доминик го окуражи и той продължи да измисля: — Откакто почина баща им, двамата ме смятат за свой доверен съветник и защитник на интересите им. — Опитвайки се да убеди сам себе си в правотата на тези думи, Джош заключи: — Мой дълг е да ги пазя от хора, които биха се опитали да ги използват.

Замисленият поглед на Доминик беше устремен в лицето на домакина му. В обяснението несъмнено звучаха фалшиви тонове, ала като се имаха предвид обстоятелствата, то изглеждаше достоверно — макар и абсолютно неприемливо! Никой досега не беше посмял да постави под съмнение добронамереността му. Фактът, че през цялото това време Джош го беше изпитвал, не беше никак приятен. Това, че някой си позволяваше да изразява съмнения в добрите му качества, засягаше гордостта му — е, не много.

— Успяхте ли да се убедите, че нямам намерения да ограбя племенницата ви? — попита сухо той, люшкайки се между гнева и желанието да избухне в смях.

— О, да! — отговори облекчено Джош. За да заглади обидата, побърза да добави: — Всъщност, това беше извън всяко съмнение още от самото начало. Само че аз… — Той млъкна, правейки отчаяни усилия да намери изход от притесненото положение, в което беше изпаднал. — Мелиса има нужда от сигурност — промърмори неуверено той и реши да каже цялата истина: — Хм… Трябва да ви съобщя, че племенницата ми няма намерение да продаде Фоли. Тя храни надеждата — напълно неоправдана, трябва да подчертая, — че сама е в състояние да отглежда състезателни коне. — В гласа му прозвуча безпомощност: — Колко пъти съм й повтарял, че тази идея е смешна, но когато Мелиса си втълпи нещо, никой не е в състояние да я разубеди!

— Щом мис Сеймур не мисли за продажба, значи напразно съм си губил времето тук! — провикна се ядосано Доминик. — Защо още първия ден не ми казахте кратко и ясно, че Фоли не се продава?

— Ами… — започна несигурно Джош, който нямаше намерение да се откаже от чудесния си план, още повече, че най-лошото беше минало. — Смятам, че бихме могли да поговорим за продажба, ако убедите племенницата ми, че ще се отнасяте добре с Фоли, че сте човек с чувство за отговорност и…

— Аз искам да купя Фоли, не да се оженя за него! — отговори хапливо Доминик. Доброто му настроение беше изчезнало завинаги. Въпреки това последната забележка на Джош изглеждаше обнадеждаваща. Не можеше да се откаже от плановете си, без поне да е видял жребеца. — Ако този път казвате истината, моля за вашето позволение да видя коня и да поговоря лично с племенницата ви. Щом е толкова привързана към своя Фоли, ще се постарая да я убедя в добрите си намерения спрямо него.

Лицето на Джош засия. Слава Богу, неприятният разговор беше приключил! И този път се бе отървал леко.

— Отлично! — извика той. — Разбира се, че имате моето позволение. Нали знаете, че вече гледам на вас като на член от семейството!

Тази невинна забележка отново събуди подозренията на Доминик. Нямаше никакво намерение да се улови в мрежата на Джош Манчестър. Пък и не можеше да си го представи като роднина…

Той се сбогува учтиво със стария господин и на излизане от салона се сблъска с Ройс. В гласа му прозвуча мрачна решителност:

— Отивам да видя коня на мис Сеймур. Като се върна, ще си поговоря с теб на четири очи.

— Аха, значи най-после научи истината? Вече се питах колко време ще ти трябва.

Макар и неохотно, Доминик се усмихна.

— По дяволите, Ройс, ти поне можеше да ме предупредиш!

— О, не, тогава удоволствието нямаше да бъде пълно — засмя се безгрижно приятелят му.

Доминик направи заплашителен жест с ръка и тръгна към вратата. Накара конярчето да оседлае коня му и го разпита подробно как се стига до Уилоуглен. Само след няколко минути вече препускаше по неравния път. През главата му преминаваха накъсани мисли, една от друга по-неприятни. Странно защо, гневът му се насочи не към Джош Манчестър, а към непознатата мис Сеймур. Все повече се убеждаваше, че домакинът му е инсценирал цялото това представление единствено заради нея. Как можа да допусне да го задържат толкова време в Оук Холоу! Беше позволил да го направят на глупак и се чувстваше ужасно. Ако забавянето, свързано с нежеланието на мис Сеймур да му покаже жребеца си, не беше възбудило в сърцето му твърда решителност, той щеше веднага да обърне гръб на Оук Холоу, без да помисли повече за проклетото животно. Ала сега, макар и против волята му, любопитството му беше събудено. Трябваше да види мис Сеймур! Е, разбира се, и коня й…

Първият поглед към Уилоглен беше всичко друго, само не и окуражаващ. Джош Манчестър май е поукрасил положението, каза си подигравателно Доминик. Домакинът му беше споменал само „моментни“ парични затруднения. Доминик огледа къщата с поглед на познавач и веднага схвана, че отдавна неподдържаното имение има нужда от основен ремонт. Съразмерната, просторна, някога красива едноетажна постройка, разположена сред обрасли с мъх прастари дъбове, грамадни мимози и индийски люляк, издаваше добър вкус, но не можеше да не се отбележи, че къщата и градината са изоставени от години. Мазилката се лющеше, красивият парапет на галерията, която опасваше цялата предна фасада, беше ръждясал и изпотрошен, моравата пред къщата беше осеяна с плевели, накратко, цялото имение изглеждаше западнало. Не, тук изобщо не става въпрос за моментни парични затруднения, реши Доминик и веднага си постави въпроси какви цели беше преследвал Джош, като му беше наговорил тези лъжи за мис Сеймур и брат й.

Когато никой не реагира на почукването му, мъжът вдигна рамене и неохотно се запъти към задната част на къщата. Не стига, че къщата беше в ужасно състояние, ами и нямаше достатъчно персонал!

Доминик огледа презрително градинката пред кухнята и няколкото мършави пилета в ограденото място до нея. При вида на малката, доста отдалечена от господарския дом тухлена къща, той ускори крачките си. В кухнята със сигурност имаше някой.

Доминик се оказа прав. Този път отговориха на почукването му. Отвори му Ада, с брашнени ръце и недоволно изражение. Поздравът й не прозвуча особено гостоприемно, но все пак благоволи да съобщи на неканения посетител, че мис Сеймур е в обора. Недоволството на Доминик нарастваше с всеки изминал миг. Той тръгна бавно в указаната от Ада посока, опитвайки се да обуздае засилващото се любопитство — нито една от познатите му дами не би позволила гостът да я намери в кухнята или в обора.

Мис Сеймур, която тъкмо чистеше един от големите боксове, беше забравила напълно за съществуването на мистър Доминик Слейд. Това обаче не означаваше, че и нейното любопитство не беше възбудено. През последните десет дни, които Доминик беше прекарал в Оук Холоу, Джош посети племенниците си само два пъти и не каза нито дума за интересния си гост. Беше сметнал, че първоначалният му разговор с Мелиса е бил достатъчен, и се пазеше да споменава името на Доминик. Единствените думи, които излязоха от устата му, бяха, че мистър Слейд все още им гостува, че е превъзходен ездач и че възнамерява да отглежда състезателни коне в собствената си плантация. Името й било Таузънд Оукс и случайно се намирала само на два дни път от Уилоуглен по течението на реката. Щастливо съвпадение, нали? Кой знае, може би мистър Слейд ще поиска да купи Фоли за кобилите си?

Тези сведения естествено не бяха посрещнати благосклонно от Мелиса. Как се осмеляваше този чужденец да се появи тук и да се опитва да я конкурира? Макар че Уилоуглен очевидно нямаше да представлява сериозна конкуренция за него, както трябваше да признае. Това я разсърди, както я разсърди и забележката за Фоли. Тя никога нямаше да продаде любимеца си, особено на човек, който можеше да разруши с един замах отчаяните й усилия да създаде своя конюшня. В противоречие със здравия разум, богатството и добрият му външен вид я настроиха срещу него. Не беше справедливо един човек да бъде толкова облагодетелстван от съдбата! Въпреки това беше любопитна, толкова любопитна, че по време на ежедневните си разходки се беше оглеждала на всички страни с надеждата да го зърне. Ала не беше подготвена да го срещне в собствения си обор — особено в този неугледен вид, запотена, надигнала пълната с тор лопата. Потънала в работата си, мечтаейки за студена лимонада и освежителна баня в потока зад хълма, тя се стресна от влизането му, обърна се и застина на мястото си. Кой беше този красив непознат? В сърцето й пропълзя страх и още нещо, неизпитвано досега. Железен обръч стегна гърдите й. Това можеше да бъде само мистър Доминик Слейд!

Доминик, който трябваше първо да свикне с полумрака на обора, присви очи и огледа внимателно обстановката. Усети необяснимо облекчение, когато установи, че поне оборът е в пълен ред. Вече беше склонен да смята, че Фоли също ще се окаже едно голямо разочарование. Очевидно някой си беше позволил да се пошегува с него.

Като забеляза раздвижилата се фигура в дъното, той тръгна към нея.

— Прощавайте, бихте ли ми казали къде да намеря мис Сеймур?

Мелиса, притеснена от ужасния си вид, едва не потъна в земята, фактът, че Доминик Слейд й се представяше в безупречно, супермодерно облекло, правеше положението й още по-трудно. Синият жакет подчертаваше мускулестите рамене, ослепително бялата вратовръзка създаваше великолепен контраст с бронзовия загар на фино изрязаното лице.

Тя пое тежко въздух, докато мислите лудо се блъскаха в главата й. Не беше честно някой да изглежда като Доминик Слейд. Тази гъста, падаща на вълни черна коса, тези дълга мигли, красивите сиви очи и чувствителните пълни устни… Мелиса преглъщаше с мъка. Устата беше първата, която предизвика у нея еротични усещания.

Ужасена от неочакваната реакция на тялото си, тя изгледа нелюбезно Доминик и проговори сковано:

— Аз съм мис Сеймур. — Тъй като предупрежденията на Джош още звучаха в ушите й, тя сметна, че колкото по-бързо се отървеше от него, толкова по-добре, и остро продължи: — Какво си въобразявате? Защо се появявате така внезапно?

Само желязното самообладание на Доминик му помогна да задържи устата си затворена. Не беше очаквал такова нещо! Външният й вид го изненада, а враждебното държание го свари напълно неподготвен. Това едро, костеливо същество изобщо не приличаше на жена, да не говорим за ядно святкащите очи зад грозните четириъгълни очила. Не, това не можеше да бъде мис Сеймур, която Джош му бе описал в толкова ярки цветове! Усмивката на устните му угасна, дружелюбното сияние в очите му също.

И тъй като не беше в особено добро настроение след последния разговор с Джош, той попита с обидна недоверчивост:

— Мис Мелиса Сеймур?

— Точно така, Мелиса Сеймур — изсъска още по-ядно тя, съзнавайки болезнено как изглежда в този момент. — А вие сте…

Не се изненада, когато чу самоуверения отговор:

— Доминик Слейд. Приятел съм на братовчед ви Ройс. От няколко дни гостувам на чичо ви.

— И? — попита враждебно Мелиса. Нямаше никакво намерение да стане жертва на изкушението, което се излъчваше от този човек. Нали Джош я беше предупредил! За нейно разочарование това не отклони вниманието й от мисълта, че можеше да е облечена в по-свястна рокля, а косата й да беше измита и сресана, както й харесваше.

Доминик стисна устни. Ама че грозна вещица! Устоя на напора да се обърне и да излезе и проговори с подчертано равнодушие:

— Чух за коня, който бил ваша собственост. Доколкото разбрах, се казва Фоли и е червенокафяв. Брат ми Морган го е наблюдавал на някакво състезание и е останал с много добри впечатления. Ако разрешите, бих искал да го видя. Склонен съм дори да го купя.

В гърдите на Мелиса се надигна необуздан гняв. След всичко, което тя и Захари трябваше да изтърпят, след всички мечти за бъдещето, този човек идваше и се осмеляваше да твърди, че иска да купи единственото й ценно имущество! Появяваше се неповикан и неканен, облечен по последна мода, дързък, уверен, че всички са длъжни да танцуват по свирката му! Мелиса не осъзнаваше, че тази гневна реакция се дължи до голяма степен на смущението. Защо да се смущава, след като сама беше отговорна за вида си? Не само неловката ситуация беше виновна. У едрия, тъмен и силно впечатляващ мъж, застанал пред нея, имаше нещо, което събуди в сърцето й необяснима враждебност — а обичайно тя не изпитваше от пръв поглед симпатия или омраза. Той е прекалено красив, каза си сърдито тя, прекалено самоуверен и нахален!

Малко засрамена от начина, по който беше реагирала на един напълно непознат човек, ала твърдо решена да послуша предупрежденията на чичо си и да се отърве от него, Мелиса проговори ледено:

— Ако идвате само заради Фоли, значи сте загубили своето и моето време. Няма да ви продам коня си — при никакви обстоятелства. Дори ако сте готов да ми предложите най-високата цена.

Доминик, който вече беше сигурен, че Мелиса Сеймур е една невзрачна и непоносима Ксантипа и че изобщо не е трябвало да я среща, кимна също така ледено.

— Значи няма смисъл да разговаряме повече. — След като огледа пренебрежително събеседницата си и се усъмни в здравия разум на Джош Манчестър, който му беше описал племенницата си като истинска красавица, той се обърна да си върви. В този миг откъм вратата прокънтя весел младежки глас:

— Лиса, нося ти чаша лимонада! Не искам да ми умреш от жажда!

Като чу името си, Мелиса веднага забрави, че само преди миг имаше намерение да изсипе лопатата с тор върху излъсканите до блясък ботуши на мистър Слейд. Топла усмивка озари лицето й.

— Зак! — извика тя и в тона й прозвуча нещо, което накара Доминик изненадано да вдигне глава. Това ли беше сърдитата вещица от преди минута? — Откъде знаеш, че умирам от жажда?

Младежът се затича към сестра си, стиснал в едната си ръка стомна лимонада, а в другата — две чаши. Погледът, с който удостои Доминик, беше придружен от колеблива усмивка.

— Вие сигурно сте Доминик Слейд.

Доминик не можа да отговори веднага — толкова голямо беше слисването му от възхитителната промяна, настъпила в лицето на Мелиса. Трябваше да положи голямо усилие, за да откъсне поглед от очарователните трапчинки, появили се край красиво оформената уста, която само до преди минута беше строго опъната назад. Той вдигна очи към Захари и отвърна:

— Да, аз съм Доминик Слейд. — В гласа му звучеше дружелюбно учудване. — Откъде знаете кой съм? Не си спомням да сме се срещали.

Закари се ухили.

— Чичо Джош — обясни кратко той. — Не може да се нахвали със забележителния гост, отседнал в дома му.

Доминик беше харесал младежа от пръв поглед.

— Е, не бих се нарекъл чак забележителен — засмя се той. — От друга страна обаче, не бих си позволил да отнема илюзията ви.

Мелиса се намръщи и възвърна вида си на стара мома. Никак не й харесваше, че двамата мъже я изключваха от разговора си.

— Е, моите илюзии поне не сте в състояние да разрушите, мистър Слейд — намеси се нелюбезно тя и изсипа съдържанието на лопатата на сантиметър от ботушите му. — А тъй като възнамерявахте да си вървите, не бихме желали да ви задържаме повече.

Усмивката на Доминик се изпари. Той кимна студено и рязко й обърна гръб.

— Тъй като очевидно съм дошъл в неподходящ момент — заговори с поглед към Закари той, — бих желал да ви поканя тази вечер в гостилницата „Уайтхорн“ в Батън Руж. Ще дойде и Ройс, разбира се. Смятам, че имате належаща нужда от малко разнообразие. Няма нищо по-хубаво от една вечер, прекарана в мъжка компания.

Закари хвърли мрачен поглед към сестра си и побърза да се съгласи:

— С най-голямо удоволствие. По кое време?

Двамата очевидно бяха забравили Мелиса и се уговориха за часа, без дори да я погледнат, камо ли да я удостоят с една дума. След това Доминик излезе от обора. Искаше колкото се може по-скоро да остави зад гърба си западналото имение, защото ужасната мис Сеймур не му излизаше от ума. Дори напротив! Все още беше убеден, че никога не е срещал толкова грозна и дръзка стара мома, но макар и неохотно, трябваше да признае пред себе си, че нещо в нея събуди любопитството му. Опита се да си втълпи, че за всичко е виновна проклетата й чудатост, но като си припомни усмивката и внезапната промяна, настъпила в лицето й, осъзна, че зад смръщената стара мома може би наистина се крие истински бисер. Макар и бегло, усмивката разкриваше поне малко от красавицата, която беше описал Джош. Как тогава да си обясни тази увиснала рокля? А косата? Да не говорим за държанието й! Доминик разтърси глава, за да прогони обзелото го объркване. Трябваше да има достатъчно смелост и да признае пред себе си, че никога досега не беше срещал жена като Мелиса Сеймур. Може би си струваше да изследва по-обстойно този непознат обект…

Отказът й да му позволи да види Фоли го ядоса, както го бяха ядосали твърде малко неща в досегашния му живот. Ако в началото беше хранил известни надежди да стане собственик на коня, сега отказът на Мелиса превърна това желание в желязна решителност. Значи тази проклета дамичка не желаеше да се раздели с кончето си? Ха! Фоли трябваше да стане негов, каквото и да му струваше това. Един не много далечен ден този прехвален жребец ще ми принадлежи, закле се вбесено той, даже ако трябва да заплатя цялото си състояние за едно безполезно животно — важно беше единствено удоволствието от унижението, на което щеше да бъде подложена мис Сеймур.

Доминик беше достатъчно честен да признае пред себе си, че неочакваната покана към Закари също произлизаше от желанието да натрие носа на Мелиса. От друга страна обаче, той се бе заинтересувал искрено от младежа. Закари му хареса от пръв поглед, а това беше нещо, което в никакъв случай не можеше да се каже за сестра му. Но дали щеше да потърси компанията на момчето, ако нямаше намерение да засегне болезнено сестра му… Е, това не беше сигурно. Въпреки това той чакаше вечерта с нетърпение. Когато спомена на Ройс, че братовчед му също ще участва в планираното забавление, приятелят му се зарадва.

— Много добра идея — похвали го Ройс. — Аз самият трябваше да се сетя да го поканя. Зак би трябвало да излиза по-често от Уилоуглен, а не да се крие в полите на Лиса. Струва ми се, че тя е склонна да прекалява с грижите си.

В сивите очи на Доминик засвяткаха искри. Постара се да овладее напиращия гняв и попита:

— Щом като заговорихме за вашата скъпоценна Лиса, ще ми кажеш ли най-после каква игра играете всички вие? Не искам да те обидя, но ако братовчедка ти е въплъщение на твоя идеал за красота, това би означавало, че си започнал да се задоволяваш с много малко. Може би в тази пустош и не може да се очаква друго — промърмори примирително той, потърси се и продължи с искрен ужас: — Ама че проклето женче! Трябва да ти призная, че ме уплаши до смърт. Освен това я намирам за лишена от всякакъв чар!

Ройс, който вече беше узнал за маскарада на Мелиса, се усмихна тайнствено.

— Знаеш ли, нашата Лиса притежава някои скрити достойнства.

— Очевидно ги е скрила прекалено дълбоко — промърмори сухо Доминик и се отказа да разисква повече тази тема. Ала се сети, че възнамеряваше да пооскубе перушината на приятеля си, и продължи с измамна мекота: — А сега, би ли ми обяснил защо взе участие в лъжите на баща си и скри от мен, че Фоли е собственост на Мелиса?

— А, ето за какво си искал да ме питаш!

— Да, точно за това.

Ройс равнодушно сви рамене.

— Не смяташ ли, че един син не бива да предава баща си? Как бих могъл да дойда при теб и да го нарека лъжец? Стори ми се по-просто да оставя нещата да следват естествения си ход. — Той хвърли бърз поглед към приятеля си и небрежно заключи: — Всъщност, ти не беше в опасност, стари момко. Ситуацията беше напълно безобидна.

Доминик промърмори нещо неразбрано, но мъдро реши да не се задълбочава много по този въпрос. Когато влязоха в къщата, каза:

— В момента Фоли е недостижим за мен и тъй като и без това се задържах тук по-дълго, отколкото възнамерявах, смятам утре да потегля за Таузънд Оукс. Би ли желал да ме придружиш?

Ройс помисли малко и прие поканата.

— Защо не? И без това бащиният дом беше започнал да ми омръзва.

Доминик избухна в смях и двамата тръгнаха към стаите си, за да се преоблекат за вечеря. Ала когато Доминик посегна към елегантния си тъмносин жакет със златни копчета, доброто му настроение беше отлетяло. Събитията от изминалите часове не искаха да се изличат от ума му. Трябваше да даде добър урок на мис Сеймур! Трябваше да й докаже, че никой не може безнаказано да се отнася толкова неучтиво с един Доминик Слейд! Той и само той трябваше да бъде човекът, който щеше да й даде този добър урок.

ГЛАВА ШЕСТА

Вечерта в „Уайтхорн“ протече в много приятна атмосфера. Доминик настоя да ги отведат в отделна стая, за да не ги смущават останалите гости.

Първоначалната симпатия на Доминик към младия Закари Сеймур се задълбочи още повече и той нееднократно се запита как този изключително непосредствен и приветлив момък има за сестра една такава мрачна вещица като Мелиса Сеймур.

Вечерята беше превъзходна и сега тримата господа се наслаждаваха на бутилка старо бренди — контрабандно внесено от Франция. Разговорът, който в началото се въртеше около отглеждането на състезателни коне, сега се насочи към новините на деня, а именно към скандално известния пират Жан Лафит и набезите му по крайбрежието на Луизиана.

Доминик остави чашата си и небрежно отбеляза:

— Аз съм на мнение, че дължим благодарност на Лафит и бандитите му — ако не бяха те, сега нямаше да се наслаждаваме на това великолепно бренди. От друга страна обаче се боя, че губернаторът Клейбърн няма да се справи с контрабандистите, защото са много и добре въоръжени. Ако англичаните го привлекат на своя страна… — Той направи кратка пауза и продължи: — Кой знае какви беди ще нанесат на Луизиана…

Ройс кимна одобрително.

— Имаме късмет, че генерал Джаксън спечели сражението при Хорзшу Бенд и сега сме спокойни поне от страна на индианците крийк. Генералът е изправил цялата си войска срещу англичаните.

Закари, чийто очи святкаха въодушевено, изтърси:

— Само да посмеят да нападнат Луизиана! Добър урок ще им дадем на тия англичани!

Доминик изненадано смръщи вежди.

— Нима забравихте, че не всички хора около нас са на това мнение? Някои наши сънародници чакат с нетърпение идването на британците. Нали Фелисиана често се нарича английска Луизиана именно защото е населена предимно с англичани? Самият вие сте от британски произход, така ли е? Доколкото знам, дядо ви е бил английски офицер.

Закари го изгледа засегнато.

— Това е станало толкова отдавна! Лиса и аз сме американци. Не дължим лоялност на британците!

— Знаете ли какво се сетих! — намеси се Ройс и изгледа многозначително приятеля си. — Доминик, чул ли си, че добрият ни приятел от лондонските дни Джулиъс Лейтимър понастоящем пребивава в Америка? В момента бил на гости у приятели южно от Батън Руж.

Промяната, настъпила у Доминик при споменаването на името Лейтимър, беше шокираща. Изчезна небрежната му поза, изпари се изразът на добро настроение. В сивите му очи блесна нещо диво, устните му се опънаха в тънка ивица, лицето му се скова.

— Лейтимър е тук? — попита с измамна мекота той. — И ми казваш това едва когато съм се наканил да си тръгна?

Закари, който наблюдаваше внимателно новия си приятел, усети, че приятелите са го забравили. В стаята се възцари напрегнато мълчание. Най-сетне момъкът преглътна нервно и проговори:

— И вие ли познавате мистър Лейтимър?

Припомнили си присъствието му, Ройс и Доминик вдигнаха очи и лицето на Доминик отново се промени рязко. Красивите му черти възвърнаха предишната си топлота и дружелюбие.

— Да, би могло да се каже, че с мистър Лейтимър сме стари познати — отвърна тихо той и сухо добави: — За съжаление при последната ни среща трябваше да го погледна през мерника на пистолета.

Закари го изгледа смаяно, разкъсван от любопитство. Все пак успя да се овладее и се въздържа да зададе напиращия на устата му въпрос.

Доминик нямаше намерение да го остави да се мята на въдицата и обясни:

— Преди няколко години Лейтимър и аз имахме различие в мненията по повод на една… дама и дадохме отдушник на взаимната си антипатия на полето на честта.

— Доминик направи на Лейтимър дупка в рамото — съобщи с неприкрито удовлетворение Ройс. — За съжаление това не сложи край на спора им. Само след две нощи на връщане от игралния клуб Дом попадна в засада и беше пребит от бой. Веднага заподозряхме, че зад тази мръсна работа се крие Лейтимър, но нищо не можахме да докажем.

— Така ли! — Закари беше възмутен. Той изгледа братовчед си и плахо промълви: — А аз винаги се питах защо си толкова зле настроен към Лейтимър. Нали знаеш, към Лиса и мен той прояви истинско великодушие… макар да му дължим огромна сума пари. Пренебрежението ти беше истинска загадка за мен.

— Наистина ли дължите пари на този мръсник? — попита направо Доминик.

— Да, за съжаление — призна Закари и целият се изчерви. — Мистър Лейтимър притежава разписка за дълг на карти, направен от баща ми по време на престоя му в Англия. Срокът отдавна е изтекъл, ала мистър Лейтимър беше така добър да не настоява за незабавно изплащане, макар да има пълното право да го стори. — И той прибави неохотно: — Ако реши да поиска парите си, не бихме могли да ги съберем.

— Не се тревожи — посъветва го приятелски Ройс. — Ако започне да настоява, веднага се обърни към мен.

— Или към мен — присъедини се към приятеля си Доминик. — Аз имам свои сметки за уреждане с Лейтимър и с удоволствие ще уредя и вашата. Бъдете уверен, че това ще ми достави истинско удоволствие!

Благодарен и едновременна с това смутен, Закари измънка:

— Много ви благодаря, но Лиса смята, че трябва да се справим сами.

— Все пак се надявам, че няма да забравите предложението ми — усмихна се Доминик и реши да смени темата: — Щом заговорихме за сестра ви, бихте ли ми казали защо не се съгласи да видя Фоли?

Закари се ухили и доби вид на много по-млад от деветнайсетте си години.

— Сестра ми беше възмутена до дън душа — обясни открито той. — Не знам какво сте й направили, но не може да ви понася.

— Винаги ли е толкова гневлива?

— Не, в никакъв случай — засмя се Закари. — Лиса е чудесна. Само не бива да я дразним. А когато става въпрос за Фоли и особено за продажбата му, направо побеснява. — Той помълча и добави сериозно: — Дори ако бъдещето ни не зависеше изцяло от наградите на Фоли, Лиса никога не би продала любимеца си — той е неин, защото го е отгледала от малък и го обича с цялото си сърце.

— Намирам, че тази сантименталност е смешна — отвърна сърдито Доминик. — Не знам какво смятате да правите, но мога да ви уверя, че са необходими доста големи инвестиции, за да се разработи една истинска конюшня. — В погледа му се четеше съжаление.

— Никой известен коневъд не би довел конете си в място, което прави такова неблагоприятно впечатление. Не искам да ви засегна, на ако Уилоуглен не се представи в добра светлина и ако не привлечете професионални коневъди, никой няма да се заинтересова от жребчетата ви. — Ъгълчетата на устните му потрепваха. — Да не говорим, че рискуват да ги посрещне едно женско същество с остър език и размахана лопата.

Оценката на Доминик беше строга, но Захари не можеше да отрече, че новият му приятел има право. В гласа му прозвуча тъга:

— Знам, но не ни остава нищо друго, освен да се опитаме. Лиса казва…

— Спестете ми какво казва Лиса — прекъсна го остро Доминик. — Повече ме интересува собственото ви мнение.

Закари, който не се страхуваше да дава израз на убежденията си, се впусна в подробни обяснения. Часовете минаваха, настроението се подобряваше.

За съжаление никой от двамата по-възрастни мъже не взе предвид, че издръжливостта на младежа не може да се мери с тяхната. Когато решиха да тръгват, Доминик и Ройс с уплаха установиха, че момъкът е пиян до козирката. Толкова пиян, че в никакъв случай не можеха да му позволят да язди сам до вкъщи — ако изобщо успееше да се задържи на седлото.

Ройс и Доминик започнаха да спорят кой от двамата трябва да го придружи до дома. Най-после Доминик взе решение:

— Смятам, че не е нужно да ходим и двамата. Тъй като моят багаж е готов, а твоят още не е, ти се върни в Оук Холоу да се приготвиш, а аз ще го придружа.

Ройс, който също беше отдал дължимото на чудесното бренди, изгледа недоверчиво приятеля си.

— Ти наистина ли смяташ, че трябва да събудя прислужниците си в един през нощта и да им заповядам да събират багажа?

Доминик се ухили и изгледа изпитателно Закари, който се полюляваше на седлото.

— Не, Ройс, но съм убеден, че ти пи повече от мен, и ако не знаех, че имаш забележително твърд череп, щях да се разтревожа дали ще се справиш с обратния път.

Ройс го изгледа обидено.

— Та аз изобщо не усещам алкохола — отговори той, подчертавайки всяка дума. — Ала тъй като ми изглеждаш решен да придружиш братовчеда до дома му, не бих желал да те спирам. — С тези думи той пришпори коня си и се понесе в галоп.

Доминик се засмя и подкара своя кон, без да изпуска от очи олюляващия се на седлото Закари. Несигурната му стойка събуждаше в сърцето му опасението, че младежът скоро ще се строполи на земята.

За щастие Закари се оказа много по-опитен ездач, отколкото беше предполагал Доминик, и след известно време двамата достигнаха Уилоуглен без произшествия. Хладният нощен въздух отрезви момъка и когато Доминик му помогна да се изкачи по стълбата, той тръгна уверено по познатите стъпала.

Доминик се надяваше да настани Закари в леглото, без да събудят прислугата, но едва бяха направили няколко крачки по широката галерия, когато едната от двойните врати се отвори с трясък и се чу сърдитият глас на Мелиса:

— Връщаш ли се най-после, Зак? Знаеш ли колко се тревожех за теб! Вече е почти три часът!

Закари беше в малко по-добро състояние от преди, но все още не се владееше напълно и започна да дава обяснения с надебелелия си език.

Мелиса не беше забелязала Доминик, преди той да прекъсне несвързаните думи на брат й с краткото заявление:

— Не виждате ли, че в момента момчето не е в състояние да говори с вас!

Едва сега младата жена забеляза придружителя и веднага позна гласа му. Пулсът й се ускори, макар че първата й грижа беше насочена към безпомощния Закари.

— И по чия вина? — изсъска гневно тя. — Непременно ли трябваше да напиете невинното момче, гуляйджия такъв?

Ако в началото Мелиса не беше забелязала присъствието на Доминик, сега той осъзнаваше нейното с болезнена яснота. Макар че през отворената врата се виждаше само сянка, той сякаш усещаше сладкия дъх на голото моминско тяло под тънката светла нощница. Очертаният на фона на залязващата луна силует издаваше, че косата се спуска на буйни вълни по раменете й и че грозните очила липсват от лицето й. Не можеше да различи чертите й, а внезапно обзелото го желание да я види беше толкова силно, че го уплаши. Без да мисли, той посегна към нея, възнамерявайки само да я издърпа на светло и да задоволи напиращото си любопитство. Ала хапливите й думи събудиха в сърцето му луд гняв, той изръмжа заплашително, стисна ръката й и с един замах я претегли към себе си.

— Гуляйджия значи! — изфуча той. — Само ако знаехте…

Дали беше изпил твърде много бренди, или беше поради късния час, Доминик не можеше да определи, но внезапно тялото му се разтърси от страстни тръпки, които не успя да овладее. Устните му се сведоха към нейните, силните му ръце задушиха в зародиш опита й да избяга. Той не беше имал намерение да я целуне и в никакъв случай не беше очаквал, че целувката ще му достави наслада, затова едва не извика, когато усети невероятната сладост на устните й, топлото, меко женско тяло, притиснато до неговото. Избликът на страст беше толкова силен, че му се зави свят.

Целувката завари Мелиса неподготвена… както я завари неподготвена и сладката вълна на възбуда, заляла тялото й. Инстинктивно се опита да се освободи, ала не успя, а секундите минаваха и Доминик не я пускаше. Някъде дълбоко в съзнанието й се надигна вик. Та тя не искаше да се освободи от него… нещо повече, искаше целувката да продължи вечно. Едновременно с това трябваше да признае пред себе си, че от вчера следобед е мислила единствено за това…

Доминик нямаше представа защо постъпи така необмислено. Единственото реално нещо бяха меките, тръпнещи устни под търсещата му уста, дългите, стройни крака, които се притискаха към неговите, гъвкавите млади гърди. Забравил времето и мястото, той простена сладостно. Ръцете му се плъзнаха по твърдите бедра, притиснаха топлото тяло на Мелиса към набъбналата му мъжественост.

Загубена във вихъра на новопробудилата се страст, Мелиса беше забравила целия свят около себе си. Съществуваха само тя и Доминик — и удоволствието от милувките му. Ръцете й обгърнаха врата му, пръстите й се заровиха в гъстите къдрици, устните й плахо се разтвориха под напора на езика му. Във вените й потече огън, тялото й се разтърси от сладостни тръпки, а галещите мъжки ръце по бедрата й я накараха да проумее какво още би могла да получи. Ето за какво бяха говорили братовчедките и! Разбъркани мисли се стрелкаха в главата й, докато тялото й се извиваше в прегръдката му, завладяно от желанието мигът да трае вечно, ръцете му да продължат парещите милувки.

Омаята бе прекъсната от несигурния глас на Закари:

— Ей, Доминик, ама вие май целувате сестра ми?

Двамата отскочиха един от друг като ужилени. Горещата страст мигновено отстъпи място на хладния разум. Засрамена от реакцията си, объркана от нахлулите в сърцето й чувства, Мелиса замахна и удари на Доминик такава силна плесница, че напълно неподготвеният мъж се залюля и едва не падна.

— Вие сте чудовище! — изсъска ядно тя. — Как се осмелихте да се доближите до мен по този отвратителен начин! Как се осмелявате да заразявате и брат ми с пороците си!

Само преди миг тази жена се разтапяше в прегръдките му, а в следващия се беше превърнала в съскаща котка! Доминик загуби ума и дума. Тъй като разумът му все още беше замъглен от изпитото бренди и от внезапно събудилата се страст, той не реагира с обичайната си бързина. Наистина, плесницата оказа унищожителен ефект върху физическото желание, но нищо не можеше да заличи факта, че жената, която беше смятал за студена и избухлива, беше успяла да събуди в тялото му никога неизпитван екстаз.

Потънал в обърканите си мисли, той докосна бузата, която пламтеше от плесницата, толкова объркан от създалото се положение, че обичайното присъствие на духа го изостави напълно. Та тя изобщо не ми харесва, повтаряше си смаяно той, как съм могъл да я пожелая?

За разлика от него, Мелиса не страдаше от толкова противоречиви чувства. Тя го отблъсна и сърдито продължи:

— Вие сте негодник! Ако още веднъж се осмелите да се мернете пред очите ми, ще ви застрелям!

Доминик беше застанал близо до стълбите и когато Мелиса го блъсна, загуби равновесие и полетя надолу. Претърколи се по широката стълба и се приземи с глух стон върху размекнатата морава.

Остана да лежи по гръб и да се взира като замаян към изправената на площадката фурия.

Гневът на Мелиса се изпари в миг. Тя сграбчи за рамото олюляващия се Закари, набута го в стаята и затвори вратата с трясък.

В продължение на няколко секунди Доминик остана в пълен мрак. След малко се раздвижи, опипа натъртените си крайници, помилва горящата си буза и по лицето му се плъзна усмивка.

— Проклятие… — промърмори той. — Проклет да съм, ако…

В това време Мелиса осъзна какво се е случило и едва не загуби съзнание. Тялото й се разтърси от силни тръпки, коленете й омекнаха. Единственото чувство, което изпитваше, беше ужас от самата себе си. Как можа да се поддаде на тази слабост! В следващия миг се обади гузната й съвест и тя понечи да изтича навън, за да провери дали мъжът не се е наранил. Веднага след това отхвърли тази мисъл. Заслужава си го, каза си вбесено тя. Отнесе се с мен като с… като с някоя кръчмарска проститутка!

Закари се спъна в мрака и това напомни на Мелиса, че не е сама. Опипа наоколо и успя да улови ръката му.

— Да вървим, Зак — подкани го тихо тя. — Качвай се по стълбата.

— Трябва да ти кажа нещо — заяви с предрезгавял глас младежът. — Дом е мой приятел. Не си права, че му удари плесница.

Побесняла от гняв, Мелиса изкрещя:

— А правилно ли беше да те напие… и да ме целуне против волята ми!

Закари я изгледа със замъгления си поглед и след няколко секунди отговори доста свързано:

— Моя работа си е кога се напивам. А целувката… Доколкото видях, ти беше съгласна.

Потискайки с мъка желанието да издърпа ушите му, Мелиса го потегли по стълбата и заплашително проговори:

— Беше против волята ми! Не искам никога повече да се срещаш с този човек!

— Ще правя каквото си искам! — отговори упорито Закари. — Аз го харесвам. Той е истински джентълмен. И разбира от коне. Знаеш ли колко неща мога да науча от него?

Мелиса успя да преглътне презрителната забележка за изключителните качества на Доминик Слейд и поведе Закари към стаята му. Отвори му вратата и го предостави на съдбата му. Нека сам се съблече! Дано само да намери леглото!

Само след минута младата жена вече лежеше в собственото си легло, завита до брадичката, устремила мрачен поглед в мрака. Страстта, изпитана в обятията на този омразен Доминик Слейд, не искаше да излезе от съзнанието й. Как можа да реагира на целувката му по този отвратителен начин? Тя, която се славеше с липса на всякакъв романтичен интерес към мъжете, с издръжливост и умение да не се поддаде дори на най-пламенните ухажори!

Какво ли ми стана изведнъж?_ — питаше се отчаяно тя. Защо го направих, въпреки строгите предупреждения на чичо Джош? Още при първото докосване падна като зрял плод в ръцете на Домицик. Позор!_ Как щеше да погледне Закари в очите.

За нейно голямо облекчение на следващата сутрин брат й се събуди с бръмнала глава, забравил всички събития, разиграли се през тази паметна вечер. Когато се опита да стане, младежът простена мъчително и се закле, че никога вече няма да сложи в устата си кажа алкохол. Беше се проявил като истински глупак. Ройс и Доминик сигурно бяха разбрали, че си имат работа с начинаещ, и никога вече нямаше да го приемат в компанията си.

След като установи, че и при най-лекото движение главата му се пръска от адски болки, Закари се затътри с най-голямата възможна предпазливост към трапезарията. Чаша кафе и парче бял хляб бяха единственото, което можа да преглътне.

Тъй като знаеше, че го чака работа, а е проспал почти цялата сутрин, той се запъти с несигурни крачки към обора, стараейки се да не обръща внимание на присвиването в стомаха и бученето в главата. Краткият път не доведе до някакво подобрение, затова усмивката, с която поздрави застаналата под стария дъб Мелиса, заета да четка една от новите кобили, беше пресилена. Закари не се чувстваше никак добре и това личеше по сивото лице и по тежките му стъпки.

Като го видя в това състояние, Мелиса усети жалост към момчето. Тя обичаше брат си повече от всичко на света и въпреки гнева и неловкостта, които изпълваха сърцето й, отговори топло на усмивката му.

Закари се отпусна в меката трева и скри глава в ръцете си.

— Господи, Лиса, ако знаеш колко ми е зле! Изобщо не помня как съм се прибрал в къщи! Ти ли ме сложи в леглото?

— Нищо ли не помниш? — попита тихо тя, надявайки се Закари да не забележи неудобството й.

Бавно, много бавно момъкът поклати глава.

— Помня само как се качих на коня пред кръчмата… — Погледна сестра си и смръщи чело. — Мисля, че Дом ме придружи, но не съм сигурен.

Мелиса изопна лице и се зае да търка с все сила блестящата козина на кобилата.

— Да, той де доведе в къщи. Посрещнах ви в галерията.

Гласът на Закари издаваше нервност.

— Надявам се, че не съм се държал много неприлично? Сигурно Доминик и Ройс ще си помислят, че не мога да се меря с тях…

— Нямаш ли си други грижи? — изсъска Мелиса. Погледът й предвещаваше буря. — Наистина ли се боиш, че онези двама гуляйджии те смятат за недорасъл и няма повече да те допускат в мръсната си компания?

— Не бива да говориш така — отговори твърдо Закари. — Още от първия миг намрази Доминик и сега не искаш да видиш какъв е в действителност.

Младежът улучи болното място на Мелиса.

— Не си прав! Забрави ли, че чичо Джош ни предупреди да се пазим от този човек? Каза ни да не общуваме много-много с него.

— Откога следваш указанията на чичо Джош?

Мелиса се изчерви и обърна гръб на брат си. Козината на кобилата вече блестеше, но тя не преставаше да я разчесва. Закари можеше да запише една точка в своя полза, защото тя нямаше контрааргументи. Нима можеше да му опише какъв хаос от чувства бушуваше в главата й, какво невероятно удоволствие бе изпитала снощи в обятията на Доминик Слейд? Можеше ли да му признае, че когато го види, пулсът й се ускорява, а целувката му я е разтърсила до дън душа? Как да му обясни, че този мъж я възхищава и плаши едновременно?

Смутена както никога досега, Мелиса вдигна поглед към брат си и отговори бавно и отмерено:

— Прав си, обикновено не слушам чичо Джош, но този път съм убедена, че е прав. У мистър Слейд има нещо, което… — Тя преглътна, пое дълбоко въздух и продължи: — Зак, този човек не ми харесва! Твърде самоуверен, твърде дързък и какво ли не още! Освен това е убеден, че всичко трябва да става по неговата воля!

Закари вдигна учудено вежди. Неговата представа за Доминик беше съвсем друга.

— А на мен ми харесва! Имам намерение да задълбоча познанството си с него… — И мрачно заключи: — Ако все още ме иска след вчерашната случка…

За първи път братът и сестрата не бяха на едно мнение. Мелиса нямаше намерение да позволи на Доминик Слейд да влияе върху брат й, но засега потисна напиращите на устата й ядни забележки и отговори с принудено равнодушие:

— Не се тревожи. Поведението ти не беше непристойно. Освен това съм сигурна, че прехваленият ти мистър Слейд се е напивал доста често. — С най-голямо удоволствие би му забранила да общува с ужасния мистър Слейд, но й беше ясно, че Зак вече е достатъчно голям и тя не може да определя поведението му както в детските дни. Не искаше да се кара с него, а забраната да се среща с Доминик неизбежно щеше да доведе до ожесточен спор. Трябваше да си замълчи, за да не разваля добрите отношения помежду им.

Взела това решение, Мелиса се насили да се усмихне и попита:

— Е, как мина вечерта в Уайтхорн? Като не говорим за алкохола, разбира се.

Докато слушаше с раздвоени чувства въодушевения разказ на Закари, тя не можеше да не си зададе въпроса дали в този момент мислите на мистър Слейд са заети с нея и Закари. Сигурно ни е забравил напълно, каза си ядно тя. Обзалагам се, че не помни дори целувката!

Колко развълнувана и шокирана щеше да бъде Мелиса, ако можеше да разбере, че Доминик не беше престанал да мисли за нея, особено за миговете, когато я държеше в обятията си.

Докато препускаше към Оук Холоу, той отново и отново рисуваше в съзнанието си неразбираемата реакция към жената, която не му харесваше, която изглеждаше напълно лишена от красота и очарование. И все пак не можеше да забрави невероятното усещане — мекото, податливо на милувките му тяло. Не, в нея имаше нещо, което я правеше достойна за пожелаване. Уплашен, младият мъж се питаше дали пък не остарява или в брендито е имало нещо, което му е повлияло. Също като Мелиса, Доминик не можа да спи, прехвърляйки безброй пъти миговете на страстната прегръдка.

Най-после сънят го надви и когато се събуди, не започна деня си с обичайната жизненост, макар да не страдаше от тежкия махмурлук на Ройс и Закари. И той спа до късна сутрин, обстоятелство, което го ядоса, защото беше решил да тръгне рано сутринта за плантацията си. Все пак остана известно време в леглото си, замислен за изминалата вечер.

Всемогъщи Боже! — изруга вътрешно той. Какво ми става? Единственото нещо, което искаше да види в дома на мис Мелиса Сеймур, беше конят й. В каква каша се беше забъркал! Защо му трябваше да настройва срещу себе си тази проклетия? Не биваше никога повече да си позволява да мисли за парещото желание, изпитано по време на целувката им. Трябваше да погледне на случилото се като на временно умствено разстройство, което никога вече нямаше да се повтори.

След като се успокои с това обяснение, Доминик се облече и се зае с последните приготовления за тръгването. За негова изненада, макар бледен и в лошо настроение, Ройс беше готов за тръгване и го очакваше в големия салон.

— Е, отведе ли момчето в къщи? — попита саркастично той. Мъчителното туптене в слепоочията го правеше не много приятен събеседник.

Доминик, който познаваше много добре настроението на приятеля си след пиянските нощи, се ухили.

— Разбира се. И съм сигурен, че тази сутрин и неговата глава е бучала като твоята.

Ройс се потърси от ужас.

— Прав си. А доколкото познавам Мелиса, сега е готова да ни издере очите. Тръпки ме побиват, като си помисля за следващата ни среща. Когато е ядосана, скъпата ми братовчедка е същинска усойница!

Забележката му донесе подигравателен поглед от Доминик.

— Какво чувам? Това ли е възхитителната личност, която баща ти не може да ми нахвали?

Погледът на Ройс предвещаваше буря.

— Днес не съм в настроение за мъдростите ти! — отвърна ядно той и му обърна гръб. — Ела да се сбогуваме с родителите. Крайно време е да тръгваме!

Доминик усмихнато последва приятеля си, за да се сбогува с домакините си и да им обещае ново посещение. Всичко това отне само няколко минути и двамата млади мъже най-сетне възседнаха конете си и потеглиха, следвани от три коня, натоварени с багаж и с камериера на Ройс.

Когато излязоха от дългата алея, водеща към Оук Холоу, Доминик усети странно потръпване в сърцето. Не му се искаше да си тръгва оттук. Не му се искаше да напусне тези места, без да е видял още веднъж Мелиса. Макар да бе прогонил спомена за целувката в най-далечното ъгълче на паметта си, цялото му същество бе завладяно от странна неловкост.

Той изгледа отстрани полюшващия се на седлото Ройс и замислено рече:

— Знаеш ли, не е зле да минем през Уилоуглен… Отклонението не е голямо.

Ройс го изгледа подозрително.

— И защо, ако мога да попитам?

Ако мъж на годините и с опита на Доминик изобщо можеше да се изчервява, сега с него стана именно това. Всъщност, бузите му станаха малко по-тъмни и това беше всичко.

— Искам да се убедя, че Закари не е пострадал — отговори сковано той.

Погледът на приятеля му беше многозначителен.

— От мен да мине — промърмори неохотно Ройс. — Но те предупреждавам… Само ако разбера, че изпитваш някаква слабост към Мелиса, Бог да ти е на помощ!

— Аз да изпитвам слабост към Мелиса? — изръмжа обидено Доминик. — Не ставай глупак!

Разговорът беше приключен, ала когато завиха по обраслия със стари дървета път, водещ към Уилоуглен, Доминик несигурно се запита кой от двамата е по-големият глупак.

Намериха Мелиса и Закари под огромния дъб пред обора. Закари се беше разположил удобно под сянката на един голям клон, Мелиса продължаваше да търка блестящата козина на кобилата.

Още от самото начало между Доминик и Мелиса се възцари ясно доловимо напрежение. Ала Закари беше толкова зарадван да види отново двамата си приятели, че веселото му бъбрене заглуши всяка неловкост. Докато стояха на слънцето и разговаряха, лошото настроение на Ройс също се разпръсна и когато се сбогуваха, той отново беше доволен от себе си и света.

Доминик обаче, който се сбогува с брата и сестрата Сеймур от седлото на благородния си вран жребец, само се преструваше, че е в добро разположение на духа. Докато разговаряше със Закари, очите му скрито се прокрадваха по лицето и тялото на девойката, търсейки някакво обяснение за внезапно пламналата снощи страст.

Безнадеждно е, каза си отвратено той, устремил поглед в изопнатото, мрачно лице. Дебелите стъкла на очилата блестяха на слънцето и не позволяваха да се отгатне цвета на очите. А пък косата! Мелиса я беше стегнала на кок на тила, не по-малко грозен от онзи, който носеше при първата им среща.

Отчаяният му поглед се опита да открие поне очертанията на тялото й под безформената рокля. Възможно ли беше да е пламтял от страст по тази костелива фигура? Доминик се сбогува с истинско облекчение и най-после обърна гръб на ужасната мис Сеймур, решен да не я види никога вече. Явно беше пил повече, отколкото трябва…

ГЛАВА СЕДМА

Откакто Доминик замина, Мелиса беше постоянно в лошо настроение. Времето се влачеше непоносимо бавно. Много по-често, отколкото се осмеляваше да признае, мислите й се насочваха към него. Поне по веднъж на ден се питаше какво ли прави в момента и кога ще се върне. Ако изобщо се върнеше някога…

Често се опитваше да си втълпи, че ужасният мистър Слейд не би трябвало да й липсва, но това не й се удаваше. Топлите майски седмици отминаха и отстъпиха мястото си на още по-топли и дълги юнски дни. Поуспокоена, Мелиса си повтаряше, че присъствието на Доминик е внесло малко цвят в спокойния поток на ежедневието, затова и сега усещаше липсата му. Дни наред беше живяла в постоянно очакване, изчезнало едва със сбогуването.

Закари също съжаляваше за заминаването на Доминик и не се плашеше да дава бурен израз на чувствата си. Макар че в някои отношения мислите им съвпадаха, Мелиса често избухваше в гняв, когато чуваше вечната му песен:

— Много ми се иска да знам кога ще се върнат Ройс и Доминик. Без тях е толкова пусто…

От само себе си се разбираше, че Мелиса криеше от брат си копнежите и мечтанията си. Бе твърдо решена да прогони от съзнанието си страстните мигове в обятията на Доминик. Предпочиташе да умре, но да не позволи на Закари да забележи, че тя също очаква с нетърпение завръщането на Слейд. Причината за това нетърпение й създаваше също толкова проблеми, колкото и самият факт.

Беше й трудно да признае пред себе си, че неволно е станала жертва на един опитен прелъстител, ала това беше единственото възможно обяснение на реакцията й. За съжаление обаче това не можеше да й помогне да се успокои, нито пък сложи край на страстните сънища, които я караха да се чувства неловко на сутринта. Все пак след няколко седмици тя успя поне до известна степен да възвърне нормалното си състояние.

Имаше куп други неща, които изискваха вниманието й и скоро тя нареди събитията от онази паметна нощ сред странните, необясними случки, които сполетяват понякога човека, като се закле с цялата си сериозност, че никога повече няма да допусне подобно нещо.

Постоянната битка за запазването на Уилоуглен изчерпа и последните й оскъдни запаси. Постепенно Мелиса започна да се съмнява в умението си да се измъкне от бездънната пропаст. Онова, което двамата със Захари бяха успели да свършат след смъртта на баща им, й се струваше капка в морето. Закари беше повторил пред нея някои от забележките на Доминик и тя трябваше да признае, че в тях има зрънце истина.

— Е, поне нямаме дългове, повтаряше си с обезкуражаваща липса на въодушевление тя… но не съвсем, като погледнеше малко поточно. Все още съществуваше онази трижди проклета разписка в ръцете на Джулиъс Лейтимър. В сърцето й се беше настанило неприятното подозрение, че разбирането, което проявяваше англичанинът, вече наближаваше логичния си край.

Една слънчева сутрин Мелиса беше седнала на ниско столче в склада и кърпеше една стара сбруя, задълбочена в мисли за разписката и за красивия, макар и малко страшен Джулиъс Лейтимър. Сякаш го беше повикала с мислите си, той внезапно застана на прага, огрян от топлото слънце.

Мелиса беше толкова потънала в мрачните си размишления, че гласът му я стресна до смърт. Като чу тихия, приветлив тембър, тя едва не се задави.

— Ето къде сте била, скъпа. Икономката ми каза, че ще ви намеря тук, но аз не повярвах.

Мелиса успя да се овладее и стана.

— За съжаление прекарвам все по-голяма част от времето си в стопанските сгради — отговори унило тя. — Има толкова работа…

Тя се усмихна и понечи да мине покрай него, но мъжът не се помръдна от прага, за да й направи път. Мелиса го изгледа въпросително. В сините му очи имаше нещо странно, но тя скоро разбра, че е учуден от вида й. Нали не беше идвал в Уилоуглен, откакто беше започнала този маскарад.

— Сигурно се уплашихте от вида ми? — опита се да се усмихне тя и край устните й се появиха две очарователни трапчинки.

Лейтимър поклати развеселено русата си глава, докато оглеждаше с внимателен поглед грозния кок и телените очила, които непрекъснато се плъзгаха по красивото носле. Накрая не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Наистина ме стреснахте! — обясни той. — Защо е този маскарад? Може би предстои бал, за който не съм осведомен?

Без да иска, Мелиса се зарази от веселието му. Имаше мигове, когато англичанинът й ставаше почти симпатичен. С дълбоките си сини очи и къдравата руса коса той беше неоспоримо привлекателен, освен това се проявяваше като отличен събеседник, стига да го искаше. Едър на ръст, строен и широкоплещест, той се отличаваше с ярко изразена мъжественост. Кой знае по каква причина, Мелиса го оприличаваше на рапира — тънка, елегантна, смъртоносна. Ала когато пускаше в ход очарованието си, какъвто беше случаят днес, и особено когато не намекваше, че тя би могла и по друг начин да погаси дълга на баща си, той ставаше изключително приятен компаньон. Мелиса го харесваше, но интимно оцветените му забележки и острите погледи, които й хвърляше, я караха да се чувства неловко. Той никога не заявяваше открито какво иска от нея, но Мелиса не беше чак толкова невинна, че да не разбере. Привидно безобидните му забележки бяха толкова добре формулирани, че тя никога не можеше да бъде сигурна дали Лейтимър говори сериозно или просто е решил да я подразни — за съжаление по много непочтен начин.

Тъй като никога не беше оставала сама с него, тя се почувства доста притеснена. Зак и Етиен бяха отишли в Батън Руж, Франсиз и Ада работеха в къщата, а останалите бяха на памуковото поле, засадено през пролетта, фактът, че Лейтимър й беше препречил единствения изход от склада, не допринесе с нищо за подобряване на настроението й. Не й се вярваше, че англичанинът ще стане нахален, но въпреки това предпочиташе да разговаря с него под открито небе — и по-близо до другите.

С усмивка, която скриваше изкусно бдителността й, тя обясни:

— Няма никакъв маскарад. Чичо ми непрестанно настоява да се омъжа, затова реших да се преоблека в тези ужасни дрехи. Смятам, че така ще сложа край на ухажванията. Кой би направил сериозно предложение на жена с такъв вид?

— Е, не бих казал, че е точно така — отговори Лейтимър и в гласа му прозвуча подигравка. — Дрехите, които носите, биха могли да изкушат един истински мъж да потърси скритата под тях красота. — Дългите му пръсти помилваха бузата й. — За мен сте винаги красива и роклята и прическата не са в състояние да променят този прост факт. — Той се поколеба за миг, после в сините му очи се появи странно изражение. — Както знаете, освен предложението за женитба един мъж може да направи на момиче като вас и някои други предложения…

Кехлибаренокафявите очи засвяткаха гневно. Без да бърза, Мелиса се отдръпна от милващата я ръка.

— Момиче като мен? — попита заплашителен тя. — Какво искате да кажете?

Джулиъс изкриви измъчено лице. Докато почистваше незабележимите прашинки от зеления си жакет, той отговори обвинително:

— О, Лиса, не ми казвайте, че не разбирате за какво говоря! Известно ви е, че през последните седмици не пестях намеците си. Трябва ли да се изразя по-ясно?

Мелиса, чието сърце биеше лудо, проговори през стиснати зъби:

— Да, смятам, че ми дължите обяснение.

Аристократичните черти на лицето му застинаха в мрачна гримаса. Сините очи святкаха със зъл пламък.

— Е, добре, скъпа — отговори с добре изиграна досада той. — Вие ми дължите доста голяма сума. Досега проявявах търпение, но то вече свършва. Всъщност, по-точно е да се каже, че свършва времето ми в Америка.

Между веждите на Мелиса се изписаха две дълбоки бръчки.

— Искате да ни напуснете?

Студена усмивка пробяга по пълната му уста.

— О, едва през есента или в началото на зимата… Това зависи от… — Той млъкна, сякаш съжаляваше за изпуснатите думи, и след малко добави с обичайната си безстрастност: — Дотогава трябва да уредя всички свои работи. Затова съм дошъл при вас.

Без да обръща внимание на съпротивата й, той я улови за брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Мелиса, аз ви желая! Желая ви дори в тези смешни дрехи. Ако ми позволите да се насладя на прелестите ви през следващите няколко месеца, склонен съм да скъсам разписката, подписана от баща ви. — Погледът му се сведе върху устата й. — Искам да станете моя любовница. За съжаление времето, което ще прекараме заедно, няма да е дълго, но съм сигурен, че многобройните ви възхитителни качества си струват парите.

Мелиса направи отчаян опит да се освободи от ръцете му, но напразно. Със свободната си ръка Лейтимър обгърна талията й и я притегли властно към себе си. В погледа му гореше дива похот. Гласът му прозвуча доверително:

— Скъпа моя, ще проявя истинско великодушие към теб. А ако си още девствена, както почти съм уверен, ще направя всичко възможно да те обезщетя за загубата. Желая те, разбери, а последните седмици още повече усилиха желанието ми!

Ужасена, обидена до дън душа, Мелиса реагира спонтанно. Извъртя глава и впи зъби в китката му. Лейтимър изрева някакво проклятие и това й достави злобно удовлетворение. Англичанинът я оттласна от себе си и я изгледа пренебрежително.

— Надявах се да обсъдим по мирен и почтен начин тази малка сделка, но очевидно съм се излъгал — изръмжа гневно той и разтърка ухапаното място.

Мелиса не можа да повярва на ушите си.

— Вие ли ми говорите за почтеност? В предложението ви няма нищо почтено, сър! То е дръзка обида!

— Много съжалявам, че гледате на нещата по този начин — отговори хладно мъжът. — Тъй като предложението ми не се оказа по вкуса ви, приемам, че ще ми изплатите дължимата сума в злато още преди началото на следващата седмица.

Мелиса пое дълбоко въздух и стисна зъби, за да не изпищи. Ръката й трепереше от желание да изтрие с плесник самодоволството по лицето му. Но се постара да овладее гнева си и отговори с леден глас:

— Знаете, че искате твърде много от мен. Не ми е възможно да събера толкова много пари за толкова кратко време.

Лейтимър вдигна високо аристократичните си вежди.

— Искате да удължа срока? Е, добре, ще разберете, че не съм чудовището, за което ме смятате. Да кажем до първи юли?

Мелиса веднага усети, че мъжът си играе с нея, и сърдито вирна брадичка.

— Отговорът на този въпрос ви е добре известен!

— За съжаление да, на ако не съберете парите дотогава или ако не проявите склонност да приемете другото ми предложение, аз ще се погрижа Уилоуглен да бъде продаден на търг. — Усмивката му беше безмилостна. — Мелиса, аз ще получа онова, което искам, по единия или по другия начин. Ако предпочитате да загубите дома си, моля, решението е само ваше.

В гърдите на Мелиса бушуваше безпомощна ярост. Тя втренчи очи във врага си, изразявайки цялото презрение, на което беше способна. И двете предложения бяха неприемливи. Какво ще стане със Закари, с работниците и със самата нея, ако Лейтимър осъществеше заплахата си? Тази мисъл беше непоносима. Не по-малко непоносима беше обаче и другата възможност. Цялата симпатия, която беше изпитвала към изискания Джулиъс Лейтимър, се изпари в мига, когато чу отвратителното му предложение. А представата да стане любовница на мъж, от когото се отвращава, беше отблъскваща. Но какво да прави? Не можеше да вземе назаем от чичо си, защото семейство Манчестър също изпитваше парични затруднения. Нито една банка нямаше да й даде такава голяма сума. Много й се искаше да избухне в горчив смях. Даже и да намереше мъж, готов незабавно да се ожени за нея, щяха да минат две седмици, докато освободят поставеното под попечителство имущество. Имаше само една възможност за спасение и тя не се поколеба да я спомене, макар че в устата й горчеше.

— Фоли е много скъп и макар че не би могъл да покрие цялата сума на дълга, бих могла да ви го дам като залог.

— Кон? За какво ми е някакъв си кон? — попита презрително Лейтимър и поклати глава. — Не, скъпа, не съм съгласен с предложението ви. Освен това съм сигурен, че никой кон не може да струва двайсет и пет хиляди долара. Настоявам да погасите целия дълг — в злато или със собственото си тяло. Давам ви срок до първи юли.

За миг Мелиса се зарадва, че Лейтимър не иска Фоли. Все още не бе сигурна кое е по-страшно — да загуби коня, който беше единствената й надежда за бъдещето, или да се прости с добродетелта си. Какво да прави сега? За да спечели малко време, тя попита неохотно:

— Ще ми дадете ли няколко дни да обмисля предложението ви?

Настроението на Лейтимър видимо се подобри. Усмивката му беше самоуверена.

— Разбира се, скъпа! Искам да се уверите, че не съм някое безсърдечно животно. — Внезапно тонът му се промени, гласът му предрезгавя от трудно сдържана похот. — Лиса, аз те желая много силно и ще се отнасям добре с тебе. Пък и можем да останем заедно само няколко месеца. Аз съм изключително дискретен, мила — никой няма да узнае за връзката ни.

Тъй като Мелиса мълчеше, отвърнала лице, той се одързости и отново пристъпи по-близо.

— Знам една къща, само на миля оттук. Ще я наема за нас, за да се срещаме тайно…

Мелиса преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и си каза, че трябва да обмисли предложението му. Макар че перспективата да стане любовница на Лейтимър я ужасяваше, тя беше може би единственият изход за нея и Закари. Тъй като и без това не възнамеряваше да се омъжи, нямаше никакво значение девствена ли беше или не.

Ала докосването на Лейтимър, който отново посегна към ръката й, я върна рязко в действителността. Тялото й се разтрепери от отвращение. Загледана в тясната, светла ръка, тя се опита да си представи как пръстите милват тялото й и тази представа беше достатъчна, за да го отблъсне с все сила. Обезумяла от страх и гняв, тя посегна към един камшик за езда и удари Лейтимър по рамото.

— Махнете си ръцете от мен! — изсъска вбесено тя и отново вдигна камшика. — Вие сте подлец! Не искам да чуя повече за предложението ви!

По лицето на мъжа се изписаха болка и учудване. Все пак той дори не се опита да отговори на удара. Устремил поглед във вдигнатия камшик, проговори с мрачна решителност:

— На ваше място бих проявил малко повече предпазливост. Аз не съм от хората, които позволяват подобно отношение. Този път ще ви простя, защото очевидно сте изненадана от предложението ми, но тежко ви, ако ме ударите още веднъж… — В студените сини очи заблестя неприкрита заплаха. — Мелиса, ще ви накарам горчиво да съжалявате за постъпката си. Има толкова неща, които биха могли да ви се случат… Я пожар ще избухне… Я конят ви ще окуцее… Или ще кажа няколко думи на подходящите хора…

Мелиса побледня като платно. Неспособна да откъсне очи от лицето му, тя си повтаряше, че този човек е способен на всичко. Слава Богу, че най-после беше прозряла истинската му същност.

В малката стая се възцари напрегнато мълчание, прекъснато най-после от Лейтимър:

— Мелиса, не забравяйте какво ви казах. Давам ви една седмица да размислите. На първи юли ще получа златото… или ще ви направя своя любовница. — Той се поклони със съвършена учтивост и заключи: — Желая ви добър ден, скъпа. И сънувайте нещо хубаво!

Мелиса се загледа след него като замаяна. Заля я вълна на отвращение. Дали гадната сцена, която беше преживяла, беше станала в действителност? Тя се отпусна безсилно на малкото столче и скри лице в ръцете си.

Божичко, какво да правя? — изплака безгласно тя.

Не беше в характера й да седи бездейно и да чака други да определят съдбата й, но и не можеше да измисли нищо, за да попречи на Лейтимър да изпълни пъкления си план. Какво можеше да направи, освен да пожертва всичко, за което двамата със Закари бяха положили толкова усилия? Положението й беше толкова отчаяно, а заплашителните думи на Лейтимър кънтяха с такава сила в ушите й, че тя започна да обмисля сериозно унизителното му предложение.

Може би няма да бъде чак толкова лошо, втълпяваше си измъчено тя. Само няколко месеца и той щеше да си замине за Англия. Нали й беше обещал да бъде дискретен… Никой нямаше да узнае позора й… А Уилоуглен щеше да се освободи от страшния товар на дълга.

Отвратена от посоката, в която се движеха мислите й, Мелиса разтърси глава и здраво стисна устни. Трябваше да намери друг изход от тази дилема.

За съжаление седмицата отмина, без да й хрумне нещо по-добро. Имаше ли изобщо изход от такава ситуация?

Мелиса се принуди да преглътне гордостта си, облече най-красивата си рокля и отиде в града, при банкера си. Естествено не можеше да му обясни защо се нуждае от такава голяма сума, затова не беше за чудене, че мистър Смитфийлд, която я познаваше от детските й години, отговори любезно, но твърдо:

— Мелиса, знаеш, че с удоволствие бих ти помогнал, стига да можех. Моля те, не искай от мен невъзможни неща! Ти изплати всички дългове на баща си към банката, затова евентуално бихме могли да поговорим за някой малък заем, но онова, което ми искаш днес, е абсолютно невъзможно. — И той поклати угрижено глава. — Дори ако предложиш Уилоуглен като залог.

— Какво ще кажете за конете? Само Фоли струва поне няколко хиляди долара, а притежаваме и чудесни кобили.

— Скъпа моя, знам какви надежди храниш за бъдещето на конюшнята си, но аз съм банкер, а не коневъд. Дори ако наистина са многообещаващи, стойността им е недостатъчна да покрие исканата сума.

— Ами имуществото на дядо? Ако ви докажа, че съвсем скоро ми предстои брак? Не бих ли могла да получа заем срещу наследството?

Отчаянието, което прозвуча в думите й, накара мистър Смитфийлд да смръщи чело.

— Мелиса, за какво всъщност става дума? Трудности ли имаш? А аз бях уверен, че при вас всичко върви добре. Ако искаш, ще ти отпусна личен заем от няколко хиляди долара…

Мелиса преглътна напиращия в гърлото й горчив смях. Не можеше да каже истината на стария човек Нищо нямаше да постигне, само щеше да предизвика ужасен скандал. Мистър Смитфийлд щеше да се възмути от нахалството на Лейтимър, но нямаше да й даде парите.

Положението й беше толкова отчаяно, че я накара да предприеме стъпка, която й беше повече от неприятна. За да не угаси и последната искрица надежда, тя се качи на малкото си черно бъги и подкара коня по прашния път към Оук Холоу.

Опитвайки се да се усмихне, тя седеше в работната стая на чичо си и отпиваше от чашата със студена лимонада. Джош се зарадва да види племенницата си и Мелиса веднага разбра, че част от тази радост се дължи на променения й вид. Погледът му измери с обич тъмнорусата коса, спускаща се на вълни по изящно оформените рамене, и се спря на модната муселинена рокля. Широкополата сламена шапка с дълги зелени панделки, с която се пазеше от слънцето, беше оставена на масата.

— Сигурно се учудваш на идването ми — започна плахо тя.

Джош я удостои с дяволито намигване.

— Виж ти, Лиса, нима ти трябваше сериозно причина, за да ни посетиш?

Младата жена се усмихна и поклати глава. Още в следващия миг усмивката й угасна и тя устреми умолителен поглед в лицето на чичо си.

— Би ли могъл да ми заемеш двадесет и пет хиляди долара? — изговори на един дъх тя.

— Всемогъщи Боже! Ти да не си се побъркала? — изрева смаяно Джош. Любезността му се беше изпарила в миг. — Много добре знаеш, че нямам толкова пари. — И прибави извинително: — Да не мислиш, че щях да настоявам да се омъжиш, ако не бях толкова притеснен?

Полагайки отчаяни усилия да говори нормално, Мелиса преглътна тежко и заговори с приглушен глас:

— Не, вероятно не… Всъщност, аз знаех какво ще ми отговориш, но все пак реших да опитам.

Едва сега Джош огледа по-внимателно племенницата си и забеляза унилото й изражение.

— Какво има, детето ми? Знам, че в последно време не се разбирахме особено добре, но трябва да знаеш, че съм много загрижен за теб и съм готов да сторя всичко, за да ти помогна.

В този миг Мелиса беше готова да признае на Джош страховете си, да му разкаже за отвратителното предложение на Лейтимър. Ала устата й остана затворена. Ако кажеше само една дума, Джош щеше да се ядоса и да се втурне да отмъщава на англичанина. Макар и добър стрелец, той не можеше да се мери с опитния Лейтимър. А ако узнаеше той, щяха да узнаят и Ройс, и Закари… Пи мисълта, че брат й ще застане срещу насочения пистолет на Лейтимър, цялото й тяло се разтърси от студени тръпки. Не, не биваше да казва на Джош истината!

Потискайки страха си, тя се обърна към вуйчо си и се опита да се усмихне.

— Няма нищо, чичо. Просто се надявах, че вече имаш повече пари и би могъл да ми заемеш известна сума, за да разширя малко конюшнята си.

Джош познаваше много добре племенницата си и не се задоволи с това половинчато обяснение. Обаче когато поискаше, Мелиса ставаше наистина очарователна, а в момента тя беше готова да стори всичко, за да отклони вниманието му. И успя да го стори, така че когато след час Джош я придружи до файтончето й, лицето му беше грейнало от радост. Най-много го зарадваха последните й думи, произнесени полусериозно, полунашега:

— Май е време да последвам съвета ти и да си намеря богат съпруг. През последните дни се убедих, че никак не е приятно да си беден. — Усмихна му се с обич, показа трапчинките си и добави подчертано уверено: — Това е най-простото решение на въпроса.

Джош усети невероятно облекчение. Когато й помогна да се качи във файтончето, в сините му очи се четеше пълно съгласие. Подаде й юздите и попита нарочно небрежно:

— Какво ще кажеш за младия Слейд? Доколкото разбрах, идвал е у вас да види Фоли.

— Оказа се точно такъв, какъвто ми го описа — безделник и пияница! — отговори остро Мелиса.

— Какво? — промърмори смаяно Джош. — Нима не ти хареса?

— Ни най-малко! — отвърна тържествено Мелиса и изцъка с език, за да подкара коня.

Разтревожен, че е обрисувал Доминик в твърде черни бои, Джош се загледа след племенницата си. Беше длъжен да намери начин да й разкрие истинския образ на младежа. Само че трябваше да прояви максимална предпазливост, защото ако започнеше внезапно да го превъзнася до небесата, веднага щеше да събуди недоверието й.

Желанието му да омъжи Мелиса за Доминик беше станало толкова силно, че личните му причини да ускори този брак бяха отстъпили на заден план. Мелиса можеше да се омъжи само за човек като Доминик Слейд, това беше повече от ясно. Освен че беше богат, красив и любезен, имаше и още една, твърде основателна причина — един по един, ухажорите от околността се бяха оттеглили. Един добър бизнесмен не изпускаше подобна възможност и Джош щеше да се погрижи Мелиса да не пропилее последния си шанс — все едно искаше ли го тя или не!

Той се разположи удобно в креслото си и посегна към хартията и мастилото. Крайно време беше да пише на Ройс… и между другото да попита кога синът му ще благоволи да се върне в бащиния дом и дали мистър Слейд възнамерява да го придружи.

Още рано сутринта на следващия ден един слуга отнесе писмото в Таузънд Оукс. Това не беше единственото писмо, което се получи там през този ден. Загубила всяка надежда, Мелиса също посегна към перото и хартията.

Не й беше лесно да вземе това решение, освен това силно се съмняваше, че подобен рискован ход би могъл да има успех. Ала времето напираше, първи юли беше съвсем близо, а тя не беше в състояние да събере исканата от Лейтимър сума… нито пък да му стане любовница.

От деня, в който англичанинът й направи отвратителното си предложение, тя не можеше да спи. Нощ след нощ се люшкаше между увереността, че не е в състояние да изтърпи ласките му, и страха, че няма начин да се изплъзне от заложения й капан. Премисляше отново и отново онзи съдбоносен ден и й ставаше все по-ясно, че Лейтимър нарочно й е дал време да размисли. Проявеното великодушие и обстоятелството, че не беше настоял за незабавно плащане, трябваше да приспят бдителността й. На всичкото отгоре му дадох време да проучи внимателно финансовото състояние на Уилоуглен, казваше си горчиво тя.

Можеха да продадат имението, но Мелиса се съмняваше, че дори тогава щяха да съберат необходимата сума, за да погасят дълга си. Да, земята и къщата струваха много, но на търга никой нямаше да заплати истинската им стойност. Заинтересованите лица щяха да назовават смешни суми и собствениците щяха да получат най-много една четвърт от действителната стойност на имота. Лейтимър е знаел това много добре, каза си вбесено Мелиса. Освен това е знаел какво изпитвам към родния си дом, знаел е, че съм готова на всичко, за да го спася. Сигурно е уверен, че съм готова дори да му стана любовница…

Ако ставаше въпрос само за нея, можеше да му се изсмее в лицето. Но не биваше да забравя Зак и Етиен, Франсиз и Ада… Всички те щяха да останат без покрив над главата. Съдбата на толкова много хора тежеше върху тесните й рамене. Когато Закари навършеше двадесет и една година или ако тя се омъжеше, щяха да забравят грижите, но сега…

Мелиса стисна ръце в юмруци. Не, тя нямаше да допусне един проклет англичанин да разруши живота на толкова много добри хора. Какво значение имаше нейната съдба? Жените открай време продаваха тялото си, а тя щеше поне да изпита удовлетворението, че по този начин може да помогне на обичаните си близки…

Оставаше й една-единствена надежда. Мистър Доминик Слейд беше проявил интерес към Фоли. Дали щеше да прояви поне малко безумие и да купи коня за тази фантастична сума? Макар да не й се вярваше, трябваше да опита. Като си припомни резкия си отговор, че в никакъв случай няма да продаде Фоли, Мелиса бе обзета от мрачно униние. Не, въпреки това трябваше да опита. Това беше единствената й възможност, а и до първи юли оставаха само пет дни…

ГЛАВА ОСМА

Известните под името Фелисиана области на Луизиана, където се намираха както Уилоуглен, така и Таузънд Оукс, се различаваха твърде много от влажните блатисти местности в южната част на щата. Бреговете на реката бяха стръмни, обрасли с гъсти гори, прорязани от зелени долини и поля. Тук нямаше тъмни рекички и заблатени канали между чворести кипариси. Тук поточетата и езерата бяха бързи и кристално чисти. Плодородната червена почва даваше живот на дебелостволи букове, жълти тополи, ухаещи магнолии и мощни дъбове.

Освен това почвата беше подходяща за засаждане на памук и още преди войната за независимост беше привлякла много английски заселници. Скоро богатата и плодородна област се напълни с хора. При избухването на войната във фелисиана избягаха още много англичани, лоялни поданици на краля. Възхитени от буйната растителност и плодородната почва, те си построиха къщи и се заеха с отглеждане на памук. Дори когато испанците си присвоиха областта и я нарекоха Западна Флорида, англичаните проявиха обичайната си издръжливост и продължиха да се занимават със земеделие, сякаш нищо не се беше случило. Техните плантации бяха най-добри, добивите им превишаваха многократно постиженията на френските и испански заселници, завзели южната част на страната.

Когато през 1803 година се извърши историческата покупка на Луизиана, Фелисиана не беше част от нея. Испания остана пълновластен господар в областта, ала английските заселници, прозрели, че бъдещето им е свързано с бързо развиващите се Съединени щати, побързаха да се освободят от досадното испанско владичество. В продължение на цели четиридесет и осем дни областта просъществува като независима република — до появата на американците, които макар и със закъснение присъединиха към държавата си тези плодородни земи. От този ден нататък гражданите на Фелисиана станаха част от напредничавата млада Америка и щатът започна да се развива с бързи темпове. Земеделието процъфтяваше.

Преди доста години и младият Морган Слейд беше дошъл в северните региони на Фелисиана с намерението да сади памук. Къщата, която беше построил за първата си жена, се намираше на стръмен склон, издаден над мощното течение на Мисисипи. Морган беше закупил хиляди декари земя от двата бряга на реката, голяма част от които беше недокосната, истинска джунгла от стари дървета, обитавана единствено от десетки видове птици и дивеч.

Когато веднъж придружи брат си до плантацията, Доминик се влюби в тази земя от пръв поглед. Станал неин пълноправен собственик, той се втурна да изгради имота си според собствените си представи. Благодарение на голямото си богатство и на твърдата си решителност, той успя да постигне за кратко време учудващи резултати.

Още преди пристигането на новия собственик бяха изпратени групи мъже, които се заеха да строят обори и да ограждат обширни пасища. Откакто бяха пристигнали в Таузънд Оукс преди около месец, Доминик и Ройс прекарваха цялото си време в надзираване на строителството, скициране на нови сгради и оживени дискусии за бъдещето на плантацията.

Всеки ден се издигаха нови бели огради, косяха се пасища, разчистваха се ливади. Оборите за расовите кобили и специалното отделение за жребците бяха пред завършване, а мястото, където щяха да се провеждат тренировъчните състезания, вече придобиваше форма. За работниците бяха построени специални тухлени къщички, по очертаните още от Морган ниви садяха памук, овес, царевица и ечемик. Накъдето и да погледнеше новият собственик, виждаше усърдно работещи хора. Занемарената от Морган плантация се беше събудила за нов живот под ръката на Доминик Слейд.

Само едно беше недокоснато, поне засега, и това беше къщата, която икономката мисис Томас и съпругът й поддържаха в безупречен ред — не особено трудна задача, като се имаше предвид, че повечето помещения бяха празни.

Когато издигна господарския дом, Морган не купи почти никакви мебели, тъй като не искаше да отнеме на жена си удоволствието да обзаведе лично новия си дом. И сега стените и подовете бяха голи, стаите зееха празни. Две стаи бяха обзаведени набързо за Ройс и Доминик, голямата трапезария разполагаше само с маса и два стола, а така нареченият кабинет на Доминик правеше силно впечатление с кожените кресла, няколкото малки масички и огромното дъбово писалище. Ала оскъдната мебелировка не тревожеше особено двамата приятели, които и без това прекарваха цялото си време навън.

Доминик имаше всички основания да бъде доволен, тъй като виждаше, че с всеки изминал ден представите и мечтите му добиват реални очертания. Въпреки това нещо го правеше неспокоен — странно усещане, появило се по време, когато би трябвало да се чувства сигурен в себе си. Въпреки оживеното строителство, което кипеше в имението, той не изпитваше удовлетворение, а някаква мъчителна празнота, каквато не беше преживявал никога досега и която му пречеше да се зарадва истински на новосъбудената за живот Таузънд Оукс.

Причината не можеше да бъде в самотата, защото Ройс беше чудесен другар и часовете, прекарани с него, никога не бяха еднообразни, все едно дали двамата обсъждаха бъдещето на плантацията или гонеха дивеч в планините. Всичко вървеше по плана, начертан от Доминик — домашните прислужници, наети от него, и голяма част от багажа вече бяха на път към новия си дом. Само след седмица щяха да пристигнат конярите и първите коне. Вече бяха пристигнали три писма от известни специалисти, които поздравяваха мистър Слейд за решението да създаде своя собствена конюшня и изразяваха интерес към младите жребчета, които нямаше да закъснеят да се появят на бял свят.

Защо тогава се измъчваше от непоносимо… всъщност, какво беше това, от което страдаше? Досега не беше намерил отговора. Нима не правеше точно това, което си беше наумил? Макар че работата вървеше много по-бързо, отколкото беше очаквал, в душата му беше пуснала корени някаква странна тревога. Къде ли беше сбъркал? Скоро осъзна нещо, което събуди в сърцето му странна смесица от гняв и меланхолия — тази странна празнота, тази привидно неоснователна тревога беше свързана с обезпокояващите спомени за мис Мелиса Сеймур!

За свое голямо учудване той не бе успял да прогони от съзнанието си спомена за онази нощ — дори напротив, единствената целувка все още пареше устните му. Смаян от себе си, Доминик все по-често се улавяше, че мисли за привидно безличната мис Сеймур в най-неподходящи моменти.

Той удвои опитите си да прогони образа й от ума си, особено след като установи, че в спомена му се примесват възхищение и съчувствие. Та тази личност не беше нищо друго освен една своенравна, недодялана, хаплива вещица, повтаряше си ожесточено той. И изглеждаше доволна от съдбата си — макар че той беше готов да й предложи добра цена за Фоли, след като очевидно имаше остра нужда от пари. Но тя не пожела да се възползва от такава добра възможност! Даже напротив, тази глупава жена не благоволи дори да му покаже прехваления си жребец. Щом е така, нека продължава да се мъчи, каза си злобно той. Нямаше да си хаби мислите за жена като нея — нито секунда повече!

Беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи. Доминик установи този факт с нарастващ гняв. Нощем, когато лежеше в леглото си, го нападаха спомени за меките, податливи устни, за страстната реакция на целувката му, за стройното тяло, което се гушеше в неговото. Дали пък наистина не е вещица, питаше се неволно той, дали не е омагьосала бедното ми сърце с дяволското си изкуство? Защо продължаваше да броди като призрак в главата му? И защо непрестанно си задаваше въпроса как ли щеше да реагира тя, ако можеше да види оживеното строителство в Таузънд Оукс, как ли би се отнесла към плановете му за бъдещето?

Състоянието му беше меко казано изнервящо, още повече като си спомнеше външния й вид при последната им среща. В ярката светлина на деня безличието й изпъкваше с болезнена яснота. Доминик не можеше да изличи от паметта си безвкусния селски кок на тила, грозните очила и старомодната, безформена рокля. За мъж, известен като познавач на жените, притежавал десетки красавици, това беше наистина необяснима реакция.

Побеснял от гняв, той се закле тържествено, че ще се откаже веднъж завинаги от глупавите си мечти и ще насочи мислите си в друга, много по-приятна посока. Защо не например към успеха, който щеше да постигне в Таузънд Оукс, или пък, щом непременно трябваше да мисли за жена, към младото, копнеещо за удоволствия тяло на една дама със съмнителна добродетел, която обитаваше малка къщица в Начез? Доминик беше купил тази къща за нея и не съжаляваше. На лицето му се изписа усмивка. Той отпи голяма глътка вино и се опита да си представи разкошните форми на Йоланда, които щяха да му помогнат да прогони окончателно безполезните мисли за проклетата мис Сеймур, които му създаваха само ядове.

В момента Ройс и Доминик се наслаждаваха на великолепната лятна вечер, седнали в широката галерия, която опасваше фасадата на представителната двуетажна къща. След чудесната вечеря, приготвена от мисис Томас, двамата пиеха порто и разговаряха за разни неща.

Ройс, който беше забелязал усмивката на Доминик въпреки бързо падащия мрак, попита нарочно небрежно:

— Защо се усмихваш толкова мнагозначително, приятелю? Сигурно имаш някаква особена причина…

Доминик се ухили още по-широко.

— Сетих се за едно сладко птиченце в Начез и се питах дали пък да не го посетя някоя вечер.

Смехът на Ройс беше придружен от знаещ поглед.

— Прав си, стари момко. В последно време прояви необичайно въздържание. Вече се питах дали не си постъпил в някой монашески орден. Като си спомня какво беше в Лондон… Нито за миг не се умори да преследваш бедните дами!

— Хайде, хайде, и ти не беше невинно ангелче! Не помниш ли как една вечер в Ковънт Гардън спечели червенокосата на карти?

Ройс избухна в луд смях и двамата се унесоха в спомени за безгрижните лондонски дни. Накрая стана дума за дуела между Доминик и Лейтимър и веселото настроение в миг се изпари. Още щом Ройс спомена името на англичанина, Доминик се напрегна като струна. В гласа му прозвуча обида:

— Радвам се, че сам заговори за това. Не искам да те засегна, но ми се струва странно, че узнах за посещението на Лейтимър едва в деня, когато напуснахме Батън Руж.

Ройс изкриви лице и призна:

— Като познавам горещия ти темперамент, сметнах, че е по-добре да предотвратя неизбежния втори дуел. Само ако бях споменал, че Лейтимър е наблизо, ти щеше да намериш начин да го предизвикаш, нали?

— Не се ли боиш, че мога да му пиша и да го поканя на дуел? — попита с измамна мекота Доминик.

— Не. От време на време се разгорещяваш, това е вярно, но иначе не си глупав. Освен това се надявам, че вече си свикнал с мисълта за близостта на Лейтимър и че здравият ти човешки разум ще те предпази от неразумни действия. — Ройс говореше необичайно сериозно. Той се приведе през масата и продължи да убеждава приятеля си: — Много добре знам, че нищо не би могло да те зарадва повече от това да забиеш един куршум в черното сърце на Лейтимър, и не отричам, че той си го заслужава, ала един дуел между двама ви няма да доведе до нищо — или поне няма да промени онова, което се разигра между теб и Дебора.

Доминик, който беше побледнял като смъртник, отвърна:

— Много те моля да не споменаваш името на Дебора! Онова, което изпитвах към нея, е отдавна погребано. Щом позволи на онзи негодник да я омъжи за човек, който спокойно можеше да й бъде дядо, значи не е жената, за която я смятах.

— И никога не е била — отбеляза сухо Ройс. — А ти се влюби в очарователното й личице и повярва, че си готов да сложиш в краката й името и богатството си. Не смей да го отричаш! Бях неотстъпно до теб и мога да потвърдя, че й позволи да те направи на глупак. — Ройс се ухили подигравателно. — Признавам, много модерен, но все пак глупак.

Доминик се местеше неспокойно на стола си. Болезнено съзнаваше, че думите на Ройс съдържат много повече от едно зрънце истина. През онова лято в Лондон той се беше влюбил до уши в мис Дебора Лейтимър и за известно време наистина беше готов да я направи своя жена… докато Джулиъс Лейтимър не разруши с един замах пламенните му мечти.

Джулиъс Лейтимър беше скандално известна личност в Лондон. Като цяло висшето общество го приемаше, но имаше и много врати, затворени завинаги пред него и пред сестра му. Лейтимърови бяха обеднели далечни роднини на уважавано благородническо семейство. Тъй като всички харесваха крехката мис Лейтимър, често се чуваха съжаления, че тази мила и очарователна млада дама има такъв ужасен брат като Джулиъс Лейтимър.

Беше общоизвестно, че Джулиъс мечтаеше да омъжи сестра си за някой богат старик, знаеше се също, че с името му са свързани доста скандални случки. Доминик помнеше отлично шума, който се вдигна, когато Лейтимър уби на дуел един младеж от провинцията, твърде незрял, за да прозре на какъв опитен и безскрупулен играч е попаднал. Говореше се също, че някакво просякинче намерило смъртта си под колелата на екипажа му.

Доминик се взираше замислено в тъмнината. Спомни си, че беше намразил Лейтимър още от самото начало. Между двамата цареше трудно прикривана враждебност. Е, стараеха се да пазят приличие, но се обикаляха като раздразнени котараци, чакайки напрегнато първия удар. Едва когато Лейтимър надрънка куп лъжи на Дебора, за да я настрои срещу Доминик, американецът осъзна, че има насреща си човек без капчица морал и почтеност, твърдо решен да омъжи сестра си за човек по свой избор — естествено, богаташ, но и човек, на когото можеше да влияе. Когато Доминик узна причината за внезапната антипатия на Дебора, вече беше много късно. Мрежата от лъжи и полуистини, изплетена от Лейтимър, беше твърде гъста. Единственото, което Доминик можеше да стори, беше да повика лъжеца на дуел.

Когато се стигна дотам, Доминик за първи път в живота си даде воля на гнева си — точно затова куршумът му улучи рамото на Лейтимър, а не сърцето.

— Трябваше да го убия тогава… — промърмори замислено той и прекъсна възцарилата се напрегната тишина.

Ройс кимна одобрително.

— Ако не по друга причина, то поне щеше да предотвратиш пребиването си от негодниците, наети от него.

Доминик се разтрепери с цялото си тяло. Побоят, който му бяха нанесли, остави дълбоки белези не само по тялото, но и по духа му. Гордостта му беше унизена много тежко. Ако онази вечер не се бяха появиш приятелите му, наемниците на Лейтимър щяха да го убият.

— Мисля, че точно заради това съм длъжен отново да го извикам на дуел — проговори едва чуто той. — Бяхме сигурни, че е платил на онези хлапаци, но нямахме никакво доказателство, за да го изправим пред съдията. Той е на свобода и кой знае още колко наивници е измамил…

— Ако искаш да знаеш, и на мен ми беше много неприятно да го заваря в салона на майка си — изръмжа сърдито Ройс. — Всички наши съседи са възхитени от английския му чар — обясни той и продължи със смръщено чело: — Опитах се дискретно да обясня на баща си, че не бива да го кани у дома, но нямах какво да му кажа, освен че почтеното лондонско общество не е добре настроено към Джулиъс Лейтимър. Колко жалко, че нямаме конкретни доказателства! Разбери, тук посрещат Лейтимър като един от светските лъвове на английската столица. Това му придава неотразим чар и моята неохота да общувам с него вече ми е спечелила славата на ревнивец и завистник. — И Ройс цинично заключи: — Нашите сънародници са възхитени от този безупречен английски джентълмен. Те следят със затаен дъх всяка дума, излязла от устата му, и виждат в негово лице самото съвършенство, най-висшата инстанция по всички въпроси на добрия вкус. Обстоятелството, че взе нашата страна в тази смешна война с Англия, увеличи извънредно много популярността му. Да не говорим за дамите! Те го обожават.

— И мис Сеймур ли? — попита неволно Доминик и веднага му се дощя да си отхапе езика.

Ройс изгледа проницателно приятеля си.

— Много ми се иска да узная защо си толкова развълнуван… Доминик прокле бързината на езика си и отговори сковано:

— Просто съм любопитен. Закари каза, че го харесва, затова реших…

Ройс се ухили толкова самодоволно, че Доминик отново се прокле на ум и ядно махна с ръка.

— О, да вървят по дяволите! Нищо не ми казвай! Омръзна ми да говоря за Лейтимър, а що се отнася до Дебора, много се надявам, че титлата, де която се добра чрез женитбата с онзи прастар и доста богат граф Боудън, я е обезщетила поне малко за съжителството с човек, страдащ от старческо слабоумие.

Ройс се поколеба, но накрая все пак зададе въпроса, който напираше на устните му:

— Дом, сигурен ли си, че си преодолял веднъж завинаги любовта си към Дебора?

Доминик изгледа слисано приятеля си.

— Божичко, Ройс, какви ги говориш! Ама разбира се! Та аз никога не съм бил истински влюбен в нея! Вярно е, че за известно време бях загубил ума си, но не се опасявай, че тайно страдам от разбито сърце. Тогава ме заболя много, признавам, но всичко е отдавна забравено.

— Радвам се да го чуя, защото рано или късно двамата с Дебора ще се озовете един срещу друг на някой от многобройните балове, които се дават по нашите места. — Без да променя тона си, той продължи: — Ти сигурно не знаеш, но старият граф умря внезапно след скандално къс брак. Доколкото разбрах, станала злополука. Една вечер се напил, паднал по стълбите и си счупил врата. Умрял на място, както казват.

— А скъпият брат Джулиъс по това време е гостувал на сестричката си!

— Как се сети! — провикна се подигравателно Ройс и двамата се спогледаха многозначително. — Казват, че пристигнал същата вечер. Той намерил мъртвеца и отнесъл тъжната вест на любимата си сестра.

Доминик беше възмутен до дън душа.

— Ето че Лейтимър отново постигна целта си! Не само сестра му е отново под негова власт, но разполага и с цялото имущество на покойния граф.

— Е, не е точно така. Един приятел ми писа за скандала около смъртта на графа и ме уведоми как е било разделено наследството. Тъй като бракът бил бездетен и голямата част бил неделим семеен имот, братът на графа получил почти всичко. Лейди Дебора се е задоволила с малка пенсия, която обаче ще й бъде отнета, ако реши да се омъжи отново.

Доминик едва не избухна в смях.

— Значи на този свят съществува нещо като справедливост — промърмори доволно той.

— Да, би могло и така да се нарече. Ала като всички истински котараци, Лейтимър винаги пада на краката си. Не успя да получи богатството на графа, но се боя, че е тръгнал на лов за други пари, макар и значително по-малко.

— Да не говориш за разписката, която спомена Закари? — попита мрачно Доминик. — Не бих желал да бъда недискретен, но не мога да разбера какво общо може да има между брата и сестрата Сеймур и човек като Лейтимър. Освен това знам доста неща за Лейтимър и съм сигурен, че той никога не е притежавал такава голяма сума пари.

— Първоначалният собственик на разписката е старият Уедърби, чичото на Лейтимър. След смъртта му нашият приятел наследил отдавна просрочения дълг. За съжаление, Мелиса няма възможност да изплати тези пари, освен ако не се реши да се омъжи.

Като видя смаяното изражение на Доминик, Ройс избухна в смях. Все пак той благоволи да обясни на приятеля си, че дядо му е оставил на Мелиса, Закари и на неговата майка Сали наследство под попечителство.

— Нима смяташ, че Лейтимър ще се съгласи да чака цели две години за парите? — попита невярващо Доминик.

— Защо да чака? По-скоро самият той ще се ожени за Мелиса.

Кой знае по каква причина, Доминик усети, че му се повдига.

Гаденето не изчезна дори когато се отпусна уморено в леглото си. Мисълта за възможния брак между Мелиса и Лейтимър беше толкова неприятна, че се появи първа в ума му на следващата сутрин. Когато осъзна колко време губи да мисли за мис Сеймур, настроението му се влоши още повече. Най-обезпокоен беше от факта, че не можеше да определи кое от чутото снощи му е най-неприятно — дали че Лейтимър можеше да сложи мръсните си ръце върху богатство, което не заслужаваше, или че Мелиса можеше да се сдобие с един толкова непочтен, безогледен в действията си съпруг. За Бога, каза си вбесено той, преди да допусна онази сладка вещица да се омъжи за негодник като Лейтимър, ще взема самият аз да се оженя за нея!

Той влезе в трапезарията и завари седналия вече на масата Ройс да чете някакво писмо.

— Баща ми пише, че е време да се връщам у дома и да доведа и теб — обясни весело той.

Доминик поклати глава.

— Предай му моите благодарности, но тук има твърде много работа. Освен това можеш да му кажеш, че разпознавам сватовниците от пръв поглед. Няма да забравя как се променяше видът му, когато заговаряше за Мелиса.

— О, разбира се, Мелиса — промълви невинно Ройс и добави: — Много ми се ще да узная защо ти е писала.

— Мелиса ли? — попита изумено Доминик. — Сигурен ли си, че писмото е от нея?

— Сигурен съм, приятелю. Познавам почерка й. Писмото пристигна малко след моето. Седни на масата и го отвори, ако обичаш — настави усмихнато той и му подаде запечатания плик.

Доминик толкова бързаше, че прояви непохватност. Ударите на сърцето му се ускориха… поне в началото. Като осъзна истинското значение на краткото писмо, лицето му помрачня и той изсъска възмутено:

— Твоята братовчедка е полудяла! Първо отказа дори да ми покаже любимия си Фоли, а сега е решила да ми го продаде — само за двадесет и пет хиляди долара!

Ройс загуби ума и дума — невероятното искане на Мелиса и необичайният гневен изблик на Доминик бяха причината за тази толкова нехарактерна за него реакция.

— Все ми е едно! — изрева Доминик. — Още днес тръгваме за Батън Руж! Трябва непременно да видя това проклето животно, защото от скъпата ти братовчедка може да се очаква всичко. Кое ми гарантира, че вече не е променила решението си? Но този път ще й кажа в очите какво мисля за смешното й предложение! Двайсет и пет хиляди долара! — изпухтя той. — Тази жена няма капчица ум в главата си!

ГЛАВА ДЕВЕТА

Дори и да се беше изненадал от внезапното решение на Доминик да тръгне за Батън Руж, Ройс прояви необичайна сдържаност и запази мнението си за себе си. Ала когато приятелят му незабавно свика слугите и им нареди да подготвят всичко за дългия път, около устните му заигра хитра усмивка. По всичко личеше, че Доминик гори от нетърпение да види отново Мелиса, въпреки проклятията, които бълваше по неин адрес. Слава Богу, слугите си свършиха добре работата и скоро багажът беше прибран и конете ги чакаха оседлани.

Само след час двамата приятели бяха готови за тръгване. Доминик остави нарежданията си на управителя и главния коняр и възседна коня си.

Първите няколко минути изминаха в мълчание. Най-после Ройс го прекъсна и отправи покана към приятеля си отново да им гостува в Оук Холоу. Доминик го изгледа накриво и промърмори под носа си:

— Мисля, че е по-добре да отседна в гостилницата, където прекарахме вечерта с младия Сеймур. Нямам намерение да остана дълго. Надявам се, че преговорите за Фоли няма да ми отнемат много време.

Ройс хвърли бърз поглед към мрачното лице на приятеля си и даде израз на опасенията си:

— Много ми се иска да разбера защо Мелиса е взела това внезапно решение. Тя не даваше и дума да се издума за продажба.

Доминик имаше свое мнение по въпроса. Откакто беше прочел писмото й, не можеше да мисли за нищо друго, освен за неочакваната й отстъпчивост, както и за безумната цена, която му беше поискала.

— Ако не бях уверен в друго, щях да потвърдя предишното си мнение — че твоята мила братовчедка е луда или е предприела тази стъпка само за да ме вбеси напълно. Едно обаче е странно — защо назовава в писмото си такава огромна сума? Никой здравомислещ човек не би платил толкова пари за един кон. Та това е смешно! Забележи обаче едно — сумата отговаря точно на онази, която дължат на Лейтимър.

Ройс го изгледа уплашено. Погледът му помрачня.

— Наистина ли смяташ, че е замесен Лейтимър? Да не искаш да кажеш, че я принуждава да продаде Фоли?

Доминик кимна, уверен в правотата си.

— И двамата знаем, че Лейтимър е жаден за пари негодник и въпреки непрестанните му твърдения, че се наслаждава на пребиваването си в Америка, всъщност не може да понася селото и селските хора. Не помниш ли, че никога не излизаше от Лондон и все се подиграваше на тъпите провинциалисти? Ню Орлиънс е много по-подходящ за него от малкия Батън Руж, затова съм уверен, че стои тук само заради парите. Предполагам, че търпението му се е изчерпало и принуждава Мелиса да продава.

— И тъй като Фоли е единственото по-ценно имущество на Мелиса — с изключение на плантацията, която е собственост на брат й, — тя е направила опит да намери пари, като продаде Фоли на тази безумна цена — установи замислено Ройс, изгледа хитро приятеля си и прибави: — Всъщност, Мелиса би могла и да се омъжи за него. По този начин Лейтимър ще получи и коня, и дела й в поставеното под попечителство наследство на дядо ни.

Доминик вече беше предвидил тази възможност и за огромно разочарование на приятеля си не прояви ни най-малко вълнение.

— Сигурен съм, че Лейтимър е обмислил и този ход — отговори спокойно той. — Ала дори само фактът, че Мелиса ми предложи коня, е доказателство за нежеланието й да встъпи в брак с такъв човек.

Ройс сърдито изпухтя.

— Мелиса изобщо няма намерение да се омъжи. Откак навърши седемнадесет години, двамата с баща ми не са престанали да се карат по този въпрос.

— Това също е възможно — отвърна все така спокойно Доминик. — По-вероятно е обаче Лейтимър изобщо да не й е оставил възможност за избор. Можеш ли да си го представиш като женен човек? По-скоро би й предложил да му стане любовница.

— Бог да му е на помощ! — изфуча Ройс. — Само ако се е осмелил да я докосне, аз ще му…

Той предпочете да не се доизкаже и останалата част от пътя измина в мълчание. И двамата постоянно пришпорваха конете си, за да стигнат по-скоро до целта. За Ройс положението беше просто: ако Лейтимър беше посмял да направи някое безчестно предложение на Мелиса, той щеше да го убие и с това работата щеше да бъде свършена! За Доминик обаче нямаше просто решение на дилемата, пред която беше изправен.

Той беше сърдит, гневен, загрижен и объркан от бурята, която бушуваше в сърцето му. Все пак всички тези чувства го тревожеха много по-малко от издайническите тръпки по гърба, когато си представяше Мелиса в ръцете на Лейтимър. А когато си рисуваше какви средства за натиск е използвал англичанинът срещу нея и как в отчаянието си тя е прибегнала към него като към последна надежда, в душата му се надигаше собственическият инстинкт. Парадоксално, но фактът, че именно Мелиса будеше у него този инстинкт, го ядосваше още повече. Това е смешно, повтаряше си през зъби той. Смешно и невероятно! Та тази жена изобщо не му харесваше и все пак вършеше заради нея неща, които нямаха нищо общо със здравия човешки разум! Проклинайки се, той продължаваше да препуска като бесен и лицето му ставаше все по-мрачно.

Въпреки бързото темпо, с което се придвижваха, Ройс и Доминик внимаваха да не преуморят конете, така че стигнаха в Батън Руж едва привечер на следващия ден. Без да обръща внимание на протестите на приятеля си, Ройс настоя да го придружи до Уайтхорн, гостилницата, в която Доминик възнамеряваше да отседне.

— Искам да се уверя, че си добре настанен, преди да се запътя към къщи. Баща ми ще бъде ужасно разочарован, че не си поискал да се възползваш от гостоприемството му, затова поне трябва да съм сигурен, че квартирата ти е що годе прилична — обясняваше засмяно той.

Погледът на Доминик беше ироничен.

— Ти май се надяваш кръчмата да няма стаи за гости?

— Отново се чувствам разкрит! — засмя се весело Ройс. — Какво да се прави, трябва да се опита всичко възможно.

Ала Доминик получи най-хубавата стая в гостилницата и на Ройс не му остана нищо друго, освен да се сбогува. Все пак той не си тръгна, преди да изтръгне обещание от приятеля си да се яви в Оук Холоу колкото се може по-скоро и да му опише подробно срещата си с Мелиса и впечатленията, с които е останал от нея.

Едва Ройс си тръгна, когато Доминик седна на масата да напише кратко писъмце на мис Сеймур, в което я уведомяваше за пристигането си в Батън Руж и заявяваше, че ще дойде в Уилоуглен на следващата сутрин, за да разбере дали тя все още възнамерява да му продаде Фоли. Доминик се наведе от прозореца, хвърли писмото и една монета на едно улично хлапе и му нареди веднага да отнесе вестта в Уилоуглен.

Ако и да се учуди на бързата реакция на Доминик, Мелиса се постара да запази чувствата си за себе си. Много по-силна обаче беше уплахата, че мистър Слейд вече беше пристигнал в Батън Руж и че огромната сума, която му беше поискала за Фоли, изглежда не беше в състояние да го стресне.

Откакто беше изпратила писмото си, бяха минали четири дни и те не бяха никак лесни за нея. Мислите й бяха заети единствено с търсенето на възможност да се изтръгне от капана, заложен й от Лейтимър. Ала всичко, което й хрумваше, се оказваше негодно. Най-разумната идея беше да сложи край на попечителството, като се омъжи, но когато отново посети мистър Смитфийлд, за да се осведоми кога ще бъде освободено имуществото във връзка с предстоящата й сватба, настроението й падна под нулата, защото незнайно как бе пропуснала една много важна клауза в договора: с омъжването й на попечителството наистина се слагаше край, но парите можеха да се получат едва тридесет дни след сватбата. Мелиса едва не избухна в горчив смях. Дори ако се намереше мъж, който да я направи своя жена за скандално кратко време, от женитбата нямаше да има никаква полза. Едва по-късно се запита дали и този факт е бил известен на Лейтимър, когато й направи скандалното си предложение…

Не беше чудно, че вътрешното напрежение започна да избива навън и близките й се разтревожиха. Напразни бяха непрестанните й уверения, че всичко е наред.

Когато й предадоха писмото на Доминик, тя въздъхна с нова надежда, макар че се постара никой да не забележи облекчението й.

През цялото време Мелиса беше уверена, че Доминик няма да й отговори, и идването му я изправи пред нов, не по-малко труден проблем, който трябваше да се реши незабавно. Доминик пишеше, че ще дойде да види Фоли още на следващата сутрин. А тя не бе споменала нито дума за евентуална продажба на жребеца и сега размишляваше трескаво как да намери достоверно обяснение за внезапната промяна в намеренията си. Закари не беше вече дете, другите също щяха да се учудят. А щом узнаеха цената, която искаше, поне един, ако не и всички щяха да се сетят, че истинската причина за продажбата на Фоли е неизплатеният дълг към Лейтимър. Дали нямаше да заподозрат нещо за отвратителното му предложение да я направи своя любовница? Това не беше много вероятно, въпреки това трябваше да измисли достоверен претекст, за да обясни продажбата на своята гордост, на жребеца, с който бяха свързани всичките й надежди за бъдещето. През нощта, докато се мяташе неспокойно в леглото си, тя стигна до обезкуражаващото заключение, че не й оставаше нищо друго освен да ги излъже и да се надява на шока, който щеше да предизвика тази вест. Дано само не почнеха да задават въпроси преди пристигането на Доминик…

На следващата сутрин тя стана рано-рано и се приготви грижливо за предстоящата среща с мистър Слейд. Избра черна рокля, но това стана несъзнателно. Кратък поглед в огледалото, и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Изглеждаше като тръгнала на погребение. Бледността й, предизвикана от продължилото седмици напрежение и от тежките грижи, строгата прическа и четириъгълните очила правеха тъмните кръгове под очите й още по-дълбоки. Тя направи гримаса към отражението си в огледалото, после вирна брадичка и излезе навън, изпълнена с чувството, че отива на собственото си погребение.

Мелиса положи всички усилия, за да отложи неприятния миг, в който щеше да разкрие истината на Закари и Етиен. Едва след закуска, когато всички тръгнаха към оборите, се обърна с подозрителна небрежност към французина:

— Етиен, иди, ако обичаш, да изчеткаш хубаво Фоли и да го отведеш в големия бокс!

Ала гласът й прозвуча така, че двамата мъже се спряха и я изгледаха смаяно. Мелиса не умееше да лъже и лицето й пламна от срам.

— Защо? — попита сърдито Закари. Мелиса преглътна и избягна погледа му.

— Мистър Слейд ще дойде да го види — отговори през стиснати зъби тя.

— Какво? — извикаха в един глас двамата мъже. Етиен се овладя пръв.

— Какво говориш? — попита той и в погледа му блеснаха опасни искри.

Мелиса продължаваше да гледа настрана, докато отговори едва чуто:

— Може би ще го продам… ако мистър Слейд плати добра цена.

Възцари се буреносно мълчание. Мелиса отчаяно си пожела да можеше да се скрие някъде много, много далеч. Лицето на Закари изразяваше недоверие и гняв, докато Етиен я гледаше, сякаш си е загубила ума.

Закари пръв си възвърна дар слово.

— Не смяташ ли, че е редно първо да поговорим за това? — попита измамно меко той, ала ядно стиснатите юмруци го издаваха. — Фоли е единственият ни жребец за разплод. Без него ще ни останат само кобилите. Колкото и да са добри, никоя няма славата на Фоли, нито пък ще успее да я достигне.

Стараейки се да прикрие собственото си разочарование, Мелиса вирна брадичка и отвърна с войнствена небрежност:

— Аз не бих се тревожила за тези неща. Всички кобили бяха покрити от Фоли, а с парите, които ще получа за него, можем да свършим много неща в плантацията. — Най-добре беше да нанесе контраудар, затова продължи: — Нали ти сам каза, че няма никакво значение какви жребци имаме, докато оборите ни са порутени и не могат да привлекат нито един истински купувач!

— Не съм казвал такова нещо! — изрева вбесено Закари.

— Ами! — отвърна му дръзко Мелиса, полагайки отчаяни усилия да изглежда равнодушна, докато болката му късаше сърцето й и я тласкаше да го вземе в прегръдките си и да го утеши. — Един ден ще го откупим отново — прошепна тихо тя. — Ще имаме чудесна конюшня, ще видите… — Принуди се да се усмихне и заключи: — Ще се справим, Зак! Знам, че ще се справим, и тъй като продажбата на Фоли ще ни помогне да излезем от тази дупка, трябва да се съгласиш с онова, което съм замислила. Не ми се иска да го направя, но нямам друга възможност.

— Много странно, че ни казваш едва сега — отговори несдържано Закари. — Аз смятах, че се справяме добре, а сега ти ми заявяваш без всякакви предисловия, че трябва да продадем най-ценното си имущество — единственото, което е в състояние да превърне в действителност мечтите ни. Кон от калибъра и със скоростта на Фоли се пада само веднъж в живота, а ти искаш да го продаваш! — Закари стисна устни, за да не изтърси всичко, което му беше на езика. После обърна гръб на сестра си с думите: — Добре, отивам да го доведа. Тъй като по всичко личи, че никой не си прави труд да ме пита за мнението ми, ще се задоволя с ролята на конярче.

Отчаяна до дън душа, Мелиса се загледа подире му. В първия миг понечи да го повика, но се отказа. Беше направила грешка, като му каза в последния момент, но в никакъв случай не биваше да допусне Закари да заподозре нещо за позорното предложение на Лейтимър. Тя изпъна гръб и се обърна към замръзналия на мястото си Етиен.

— Приемам, че и ти си против мен? — попита остро тя.

Без да бърза, Етиен поклати глава. В погледа му се четяха мъдрост и доброта.

— Non, petite, не искам да те натоварвам допълнително, но съм сигурен, че не си обмислила достатъчно добре тази история с продажбата. Фоли не е кой да е жребец. Ако го продадеш сега, никога няма да успееш да си го възвърнеш. Не беше нужно да залъгваш Закари по този начин.

Мелиса го изгледа сърдито.

— Не разбираш ли, че нямам друг изход? Нима смяташ, че бих се отказала от Фоли, ако имах поне искрица надежда да се справя и без тази продажба?

Етиен смръщи загрижено чело и пристъпи към нея.

— Какво е станало, Лиса? Какво премълчаваш от нас?

— Не искам да говоря за това сега — отговори твърдо тя, страхувайки се, че Етиен ще прозре истината за шантажа на Лейтимър.

Етиен понечи да каже нещо, но като видя затвореното лице на Мелиса, се отказа. Сви рамене по типично френски начин и се отдалечи в посока към обора.

Половин час по-късно, успяла да овладее треперенето си, Мелиса влезе в конюшнята и застана пред бокса, в който беше доведен Фоли. Огледа със смесица от гордост и отчаяние жребеца, който тихо изцвили, направи крачка към нея и сложи глава на рамото й, очаквайки обичайната милувка. Мелиса, която полагаше огромни усилия да не заплаче, зарови лице в копринената черна грива и обви с ръце стройния му врат.

Днес щеше да загуби не само коня, който обичаше с цялото си сърце, Фоли беше въплъщение на всичките й мечти. Той можеше да донесе слава и богатство на Закари и на нея. А сега щеше да стане собственик на друг. Друг щеше да се сдобие с всичко онова, за което мечтаеха тя и Закари. И за какво? Мелиса горчиво се изсмя. Само за да може тя да запази добродетелта си?

Мисълта за Лейтимър и отвратителния му план я накара да сграбчи по-здраво гривата на Фоли и устните й да произнесат с ядно отвращение:

— Да го вземат дяволите! В ада да иде дано!

— Много се надявам, че не става въпрос за мен — чу се дълбок мъжки глас откъм вратата.

Мелиса се извърна стреснато и видя застаналия в рамката Доминик Слейд. За да се съвземе, тя приглади с треперещи пръсти старата си черна рокля и се опита да му се усмихне. Не, че искаше да му каже добре дошъл, но не искаше и да го прогони.

И този път Доминик се отличаваше със съвършена елегантност. Мелиса отново бе поразена от контраста между ослепително бялата, модно завързана вратовръзка и тъмното самоуверено лице. Един черен кичур упорито падаше на челото му, въпросителна усмивка смекчаваше твърдата линия на брадичката.

Мелиса беше на мнение, че е успяла да замаскира добре потиснатостта си, но от вниманието на Доминик не можеха да се изплъзнат насълзените очи и лекото потреперване на долната й устна. Усмивката му помръкна и той забрави всички подигравателни забележки, с които се беше въоръжил на идване. Остана само странното желание да я утеши. Гласът му прозвуча сдържано:

— Сцената, на която станах свидетел току-що, потвърждава думите на Ройс. Той ми заяви кратко и ясно, че сте много привързана към Фоли. Обещавам ви, че ще се отнасям много добре към него, ако успеем да постигнем съгласие за продажба.

В очите й пламна искрица надежда. Мелиса забрави предупрежденията на чичо си и веднага повярва на Доминик.

— Означава ли това, че сте склонен да платите цената, която ви поисках? — попита задъхано тя.

Макар да беше способен на съчувствие и от време на време да проявяваше истинска доброта, Доминик мразеше да го използват и гордостта му веднага се обади.

— Много се съмнявам! — отговори иронично той. — Но сметнах, че е мое право първо да разгледам жребеца, който ми предлагате, и после да взема решение.

Като видя отчаянието, изписало се по лицето й, му се дощя да си отхапе езика. Трябваше веднага да я увери, че е готов да плати най-високата цена! Трябваше да й каже всичко, което желаеше да чуе, за да прогони от очите й безкрайната тъга и потиснатост. Вбесен от този внезапен пристъп на слабост, смаян от неочаквано промъкналото се в сърцето му съчувствие към тази проклета жена, Доминик си повтори упорито, че няма никакво намерение да плати исканата цена. Не беше дошъл да я утешава, а да й даде добър урок. Трябваше да я накара горчиво да съжалява за подлия опит да се възползва от богатството му!

Докато се опитваше да укрепи това решение в душата си, той я погледна равнодушно и неволно си зададе — за кой ли път — въпроса какво толкова има у тази жена, че е в състояние да събуди в сърцето му такива странни чувства. Не беше красавица, дори напротив. Изобщо не си струваше да се говори за външността й. Без да го е искал, погледът му се устреми към чувствено извитите устни и фино изрязаната брадичка и ръката го засърбя от желанието да смъкне тези проклети очила и да разпусне строго опънатите коси, за да види какво ще излезе.

Мелиса, която се почувства ужасно зле под изпитателния му поглед, веднага застана нащрек. Изражението й застина в разкривената, мигаща маска, която беше измислила заради него. Решена да опази гордостта си, защото тя беше единственото, което й оставаше, тя отговори твърдо и хладно:

— Добре, мистър Слейд, ей сега ще ви покажа жребеца.

Тя се обърна, отвори долната вратичка на бокса, взе въжето, окачено до вратата, и влезе. Закрепи умело въжето на юздата на Фоли, помилва го с обич и го поведе навън. През цялото време лицето й оставаше неподвижна маска.

Фоли беше прекрасно животно. Благородно оформена глава, гордо извит врат, дълги стройни крака, които носеха без усилия съвършеното му тяло. Доминик огледа внимателно жребеца и макар и неохотно, призна пред себе си, че рядко е виждал толкова великолепен екземпляр. Ала изражението му остана равнодушно.

Без да бърза, той пристъпи към Фоли, приятно изненадан, че жребецът не проявява признаци на уплаха или гняв. С движение, издаващо познавача, той прокара ръка по гърба му, после опипа четирите крака. Фоли остана неподвижен, наострил уши, докато Мелиса го милваше по врата и тихо му шепнеше. Дори когато непознатият огледа челюстта му, конят остана спокоен и разтърси глава едва когато инспекцията свърши.

Доминик хвърли бърз поглед към Мелиса и проговори по-сърдечно, отколкото му се искаше:

— Не съм очаквал, че е толкова кротък!

Мелиса, която за миг забрави, че има насреща си неприятел, отговори в изблик на гордост:

— Наистина! Той няма нито едно лошо качество и винаги е бил послушен. Беше само на една година, когато… — В този миг си припомни причината за идването на Доминик и усмивката й угасна. — Сам виждате, че имате насреща си първокласен жребец.

Възхитен от промяната, предизвикана от усмивката, Доминик не можеше да откъсне очи от лицето й. Защо тя почти никога не се усмихва? — питаше се смаяно той. А като видя упорито стиснатите устни, недоволно отмести поглед. Явно вечерта, когато я бе целунал, беше пил твърде много — иначе не можеше да си обясни заслепението си. Не можеше да разбере какво го е привлякло у тази жена. Още по-малко разбираше защо толкова държи да не я гледа нещастна. Поклащайки глава пред собствената си лудост, той отговори:

— Да, Фоли е великолепен жребец, но какво ще кажете за прехвалената му скорост?

Засегната, че някой си позволява да се съмнява в качествата на любимеца й, Мелиса го удостои с мрачен поглед.

— Ако имате малко време, ще накарам да го оседлаят и Етиен ще го пусне на пистата.

Доминик кимна и замислено се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше с танцуващия кон. Когато се върна, не беше сама. Закари дойде да поздрави приятеля си и макар че се постара да говори учтиво, цялото му държание подсказваше, че продажбата на коня никак не му е по сърце. Затвореното лице и едносричните отговори бяха многозначителни.

Потънал в мислите си, Доминик последва брата и сестрата към състезателната писта. Все още не можеше да си обясни защо Мелиса е готова да се раздели с кон, когото очевидно обичаше повече от всичко на света.

Докато си блъскаше главата над тази загадка, погледът му беше устремен към покритата с чакъл писта. С всяка секунда увереността му, че в тази работа е замесен Лейтимър, нарастваше. Ройс беше направил някои намеци по отношение финансовото положение на семейство Сеймур, беше му обяснил също, че след две години — или по-рано, ако се съгласи да се омъжи — Мелиса ще разполага със значително богатство и тогава ще може да изплати дълга си към Лейтимър. Защо беше това бързане? Дали Лейтимър не беше поискал парите веднага, дали не я беше заплашил, че ще продадат на търг родния й дом? Или… или беше посегнал на честта й? Доминик стисна устни и огледа отново стройната фигура в плътна черна рокля. Нямаше как да узнае какво е станало, но и не можеше да прогони от ума си постоянната тревога за съдбата на тази невероятна мис Сеймур и желанието да я види доволна и щастлива. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае пред себе си, че ще плати безумната цена, поискана от нея, даже и Фоли да се окаже разочарование.

Той разтърси глава, за да се овладее, и се облегна на боядисаната в бяло ограда. В следващия момент интересът му се съсредоточи изцяло върху Фоли, който препускаше весело с Етиен на гърба си и доказваше без усилия, че наистина притежава изключителната бързина и издръжливост, които му приписваха. Всяко от движенията му издаваше грация и сила. И последните съмнения на Доминик се изпариха. Днес имаше уникалната възможност да се сдобие с кон, единствен по рода си. Жребци като него се срещаха веднъж в живота!

Той с мъка успя да запази безстрастното изражение на лицето си и изчака Етиен да обуздае разлудувалия се жребец и да го върне обратно. Фоли щеше да представлява голяма придобивка за новата му конюшня. Доминик вече ликуваше при мисълта, че ще стане собственик на такъв великолепен кон, ала когато се обърна към Мелиса, отчаянието в очите й го развълнува до дън душа.

Подтикнат от някакъв внезапен импулс и едновременно с това убеден, че слънцето му е замаяло главата, той се чу да казва:

— Той струва повече, отколкото поискахте, и ако ми продадете половината от него за исканата сума, и двамата ще сключим добра сделка.

Ако собствените му думи изумиха Доминик, толкова по-силно беше въздействието им върху Мелиса. Загубила ума и дума, тя стоеше и го гледаше, питайки се дали този мъж не играе с нея някаква коварна игра.

Доминик посрещна погледа й с желязно самообладание. За първи път му направи впечатление, че бадемовидните й очи са обкръжени от дълги копринени мигли. В смайването си Мелиса беше забравила ролята на невзрачна стара мома и мъжът видя пред себе си едно напълно различно лице. Отново го засърбя ръката да свали от носа й телените очила и да разпусне косата й.

— Сериозно ли говорите? Не бива да си позволявате такива шега с мен — проговори едва чуто Мелиса, не смеейки да повярва в чутото.

Доминик вдигна вежди.

— Скъпа моя, когато става въпрос за толкова много пари, никой не си позволява да се шегува. Ще ви кажа и още нещо — няма да ви платя нито пени повече, затова не се опитвайте да надувате цената!

Мелиса преглътна, готова да се разплаче. Ала като си представи как хвърля парите в лицето на Лейтимър, едва се удържа да не се изсмее. Най-голяма беше обаче радостта, че все пак ще има половината от Фоли.

— О, не! Никога не бих се осмелила да искам повече — промълви задавено тя и сериозно прибави: — Повярвайте ми, не бих поискала толкова пари, ако не се касаеше за нещо наистина важно. — Тя го погледна, понечи да каже още нещо, но прехапа устни и отвърна лице настрана.

Закари, който стоеше и слушаше мълчаливо, пристъпи напред и се обърна към приятеля си:

— Това означава ли, че вече сме партньори? И че Фоли остава наша собственост?

— Само наполовина — отговори унило Доминик, който не можеше да си представи как ще обясни на Ройс тази невероятна щедрост. Как да се оправдае пред него — и пред себе си?

ГЛАВА ДЕСЕТА

Денят завърши с това, че Доминик остана на вечеря, която протече много приятно, макар че Мелиса беше затворена в себе си и не се поддаваше на очарованието на госта си. Все пак той съумя да забавлява и нея, и Закари, та дори Етиен и Франсиз. Трудно й беше да запази самоналожената сдържаност, особено след като имаше всички основания да му бъде благодарна. Все пак той й даде възможност да пресече ужасния план на Лейтимър. Решението й да не се поддава на излъчването му се разколебаваше все повече, особено когато посрещаше топлата му, леко подигравателна усмивка и веселите му сиви очи се впиваха в нейните. Колкото и да се стараеше да си повтаря думите на чичо Джош, това не й се удаваше, а споменът за онази нощна целувка беше направо непоносим. Нима никога нямаше да забрави удоволствието, изпитано в обятията му, упойващата сладост на устните му!

Доминик, от вниманието на който не убягна изразът на лицето й, прекъсна разговора си със Закари и пошепна в ухото й:

— Какво не ви харесва в предложението ми да си поделим Фоли?

Всички присъстващи устремиха поглед към Мелиса — достатъчна причина бузите й да пламнат от смущение.

— Не, не е това — побърза да обясни тя. Сметнала, че Доминик иска да обсъди с нея подробностите около продажбата, тя допълни: — Не е зле да поговорим на четири очи, преди да си тръгнете.

Доминик я изгледа въпросително.

— Не мислите ли, че е редно брат ви и чичо ви да уредят този делови въпрос вместо вас? Разбирам извънредните обстоятелства, които са ви направили собственица на коня, но е обичайно финансовите проблеми на семейството да се решават от мъжете.

Мелиса едва не избухна. За нея беше болезнено да приеме, че Доминик също е привърженик на възгледа да не се позволява на жените да участват в сключване на сделки. Като си припомни обърканите дела на баща си, с които трябваше да се справи съвсем сама след смъртта му, гневът я надви и очите й засвяткаха. Тонът й едва ли можеше да се нарече учтив:

— Мистър Слейд, Фоли е моя собственост и ако искате да го купите, трябва да преговаряте с мен, все едно приятно ли ви е или не.

Доминик, който вече я познаваше достатъчно добре, за да различи признаците на наближаващата буря, не можа да устои на изкушението да я подразни:

— Само наполовина!

Мелиса не беше в настроение за шеги, но ъглите на устата й издайнически потръпнаха. Надигна се с неосъзнатата грация, която й беше присъща, и рече:

— Бихте ли ме последвали?

Усмивката й е омагьосваща, помисли си замаяно Доминик. А когато се изчерви, стана почти красива. Той я последва безмълвно, местейки поглед от тесните рамене към тънката талия, без да обръща внимание на тъмния коридор. Горда и дива като тигрица, каза си развеселено той.

Влезе след нея в библиотеката, която носеше всички признаци на притеснено материално положение, и огледа съчувствено износените, многократно кърпени кожени кресла и избелелите от слънцето кадифени завеси.

Мелиса се отпусна на тапицирания с дамаска диван и посочи на Доминик креслото срещу нея.

— Е, коя точка от споразумението искате да обсъдим на четири очи? — попита с лека усмивка мъжът.

Мелиса не можа да сдържи гнева си.

— Аз не съм дете, мистър Стейд, и бих оценила високо способността ви да се отнесете сериозно към този разговор. Не е нужно да се държите с мен като с някоя слабоумна.

Доминик присви очи и гласът му прозвуча враждебно:

— Повярвайте ми, аз винаги говоря сериозно, особено когато се касае за сума от двадесет и пет хиляди долара.

Мелиса прехапа устни. Не биваше да настройва Доминик срещу себе си — така нямаше да спечели нищо. Освен това той не носеше никаква вина за положението, в което беше изпаднала. Само й се искаше присъствието му да не оказва толкова силно въздействие върху сетивата й. Душевното й спокойствие беше застрашено от силното, почти неустоимо желание да прокара ръка по тъмното, остро изсечено лице, да опише гордо извитите вежди, да помилва гъстите мигли, засенчващи подигравателните сиви очи, да се спре върху пълните, иронично присвити устни, а после да зарови пръсти в гъстите черни коси. Много й беше трудно да се върне на деловите въпроси.

Докато Мелиса подлагаше Доминик на този щателен оглед, той също не откъсваше очи от нея, отново изправен пред загадката, която представляваше тази привидно безлична и толкова лесно гневлива личност. Откъде идваше омаята, която упражняваше върху него? Не можеше да отговори на този въпрос, а не беше от хората, които понасят да живеят в неизвестност.

Това е направо смешно, каза си ядосано той. Тази жена дори не е красива. Не, тя изобщо не му харесваше и въпреки това беше готов да сложи в краката й огромна сума само защото се опасяваше, че е заплашена от негодник като Лейтимър. Дали пък не беше полудял? Той, който никога не беше почитал особено любовта към ближния… Тази жена го дразнеше и едновременно с това събуждаше в душата му собственическия инстинкт. Невероятно! С всичките тези пари беше купил само половината кон! И то само защото видя надвисналите по ресниците й сълзи и не пожела да й създава още повече тревоги. Внезапно се досети, че зад действията му се крие и друг мотив: след като беше станал съдружник на мис Сеймур, от само себе си се разбираше, че занапред двамата щяха да прекарват много време заедно. Кой знае по каква причина той искаше точно това!

Убеден, че го е налегнало старческо слабоумие, Доминик направи няколко предложения за бъдещото съдружие, които да направят общото владеене приемливо и за двете страни. Мелиса се показа учудващо разумна и повдигна твърде малко възражения, което отново събуди гнева му, тъй като не можа да си обясни внезапната й отстъпчивост.

Колко ли щеше да се учуди, ако знаеше, че в това време Мелиса си блъска главата как да му обясни, че трябва да получи цялата сума, преди да са изтекли двадесет и четири часа. Затова тя слушаше с половин ухо обясненията му и когато Доминик млъкна, попита направо:

— Бихте ли могли да ми дадете цялата сума утре сутринта? В злато?

Ако се беше съмнявал, че зад изненадващото й решение да продаде Фоли се крие дългът към Лейтимър, сега Доминик можеше да бъде сигурен, че предположенията му са били правилни. Да, Лейтимър беше настоял да си получи парите. Сигурно беше определил срок до първи юли и я беше заплашил с крути мерки, ако не му плати… Тъй като познаваше добре англичанина, Доминик не си правеше илюзии за нахалството му. От друга страна обаче му беше трудно да повярва как една толкова безлична наглед жена е могла да наведе англичанина на похотливи мисли. Той побърза да се поправи и ядно изкриви лице. Щом самият той беше омагьосан от Мелиса, защо и с Лейтимър да не се е случило същото?

За съжаление молбата на Мелиса да получи парите още на следващия ден, и то в злато, щеше да му създаде проблеми. Вярно е, беше много богат, но не можеше за толкова кратко време да събере сумата в злато. Той се стъписа за миг, после учтиво отговори:

— Съмнявам се, че ще ми е възможно да събера парите толкова бързо, мис Сеймур, но ви уверявам, че в края на седмицата ще държите сумата в ръцете си. — Той хвърли бърз поглед към лицето й и продължи, обмисляйки внимателно следващите думи: — Убеден съм, че евентуалният… кредитор, който изисква да получи парите си, няма да предприеме нищо срещу вас, ако му обещаете, че ще ги получи само след няколко дни.

По лицето на Мелиса се изписаха страх и смайване.

— Откъде знаете, че парите ми трябват за… кредитор? — попита едва чуто тя.

— Просто предположих, скъпа моя — отговори небрежно Доминик. Но не разбра какво го накара да стане, да отиде при нея и да вземе ръката й. — Ако има и друг начин, по който бих могъл да ви бъда полезен…

В първия миг думите му я изкушиха да признае за предложението на Лейтимър. После я завладя усещането за близостта му и тя престана да мисли. Слава Богу, влезлият в библиотеката Закари я спаси от неудобното положение.

Тримата продължиха да бъбрят още известно време, а накрая Доминик и Мелиса подписаха временно споразумение, което изброяваше условията на продажбата. Скрил хартията в джоба си, Доминик се сбогува доволен от постигнатото и в същото време обезпокоен. Не му беше приятно, че от сделката между него и Мелиса щеше да се обогати човек като Лейтимър. Само ако можеше да намери начин да сложи кръст на пъклените му планове…

Когато се прибра в гостилницата, там вече го чакаше Ройс. Приятелят му не спести хапливите си намеци, а когато прочете подписания временен договор, стана просто непоносим.

— Добре де, приеми, че съм изгубил ума си — отговори примирително Доминик. — Но не е нужно да ме упрекваш.

Утвърдителното кимване на Ройс не допринесе за повдигане на настроението му, защото приятелят му очевидно беше решил да се позабавлява добре за негова сметка. Едва когато Ройс завърши с покана за вечеря, атмосферата се разведри.

Скоро след това господата излязоха от гостилницата. Тъкмо бяха възседнали конете си, когато Доминик забеляза влизащия в кръчмата мъж. Той замръзна на мястото си и Ройс, учуден от бавенето на приятеля си, попита нетърпеливо:

— Случило ли се е нещо?

— Мога да се обзаложа, че преди минута видях Лейтимър да влиза в гостилницата — гласеше отговорът.

Ройс вдигна рамене.

— Е, и какво от това? Няма как да го промениш, нали? Не можеш да му забраниш да посещава гостилницата, в която си отседнал.

Доминик изкриви лице. Ройс беше прав. Без да каже дума, той обърна коня си и препусна след приятеля си към Оук Холоу. Все пак не можа да прогони от мислите си образа на мъжа, когото бе видял да влиза, в кръчмата. Дали наистина е бил Лейтимър? Много по-важен обаче беше въпросът дали не е дошъл в кръчмата, за да се срещне с Мелиса.

Отговорът и на двата въпроса гласеше да. Човекът, видян от Доминик, беше наистина Лейтимър и нашият герой никак нямаше да се зарадва, като узнаеше, че врагът му обитава стая номер три, само на пет врати от неговата. Още по-недоволен щеше да бъде Доминик, ако разбереше, че веднага щом се прибра в стаята си, Лейтимър седна да пише на мис Мелиса Сеймур.

Изпълнен с похотливо очакване, англичанинът написа, че е пристигнал в Батън Руж и много би искал да се срещне с нея. Усмивката му стана още по-широка, когато допълни, че е дошъл, за да могат да обсъдят на спокойствие подробностите около уреждането на дълга й. Завърши с нечетливия си почерк, че е отседнал в Уайтхорн, стая номер три. Щяло да й бъде само от полза, ако приемела да се срещне с него, за да не се получат някои недоразумения относно „условията на сделката“.

Този обиден намек разтърси Мелиса до дън душа, когато още същата вечер прочете писмото. Ала тъй като беше очаквала вест от Лейтимър, пристигането на писмото беше и едно голямо облекчение. Приседнала на крайчеца на един стол в спалнята си, тя го прочете още веднъж, неизразимо облекчена, че благодарение великодушието на Доминик Слейд Лейтимър вече не представляваше заплаха за нея — нито за добродетелта, нито за душевното й спокойствие. Ако Слейд не беше реагирал на писмото й или беше закъснял само с един ден, или пък беше отказал да заплати тази извънредно висока цена… Мелиса се покашля, за да прочисти пресъхналото си гърло, и се опита да си представи последствията. Как ли щеше да се чувства сега без утехата, че в края на седмицата ще запрати в лицето на Лейтимър цял куп златни монети?

Тя седя дълго в стаята си, устремила поглед в писмото на англичанина. Все още не можеше да проумее докрай, че е избягнала заплашващата я пропаст. И то, когато беше почти склонна да се съгласи с унизителните му условия…

Мелиса прочете още веднъж краткото писъмце, с което Лейтимър й съобщаваше, че желае да я види още днес. Защо е толкова настоятелен, запита се недоволно тя. Какво ли е замислил пак? Опита се да прецени възможностите, но не й хрумна нито едно задоволително разрешение на загадката. Може би беше решил да се наслади на отчаянието й. Очите й засвяткаха гневно и за миг тя се изкуши да го остави да чака напразно цялата вечер. След малко обаче устните й се отпуснаха унило. Не биваше да се опълчва така открито срещу този човек. Ами ако му омръзнеше да чака и се явеше тук, в Уилоуглен, за да говори с нея? Побиха я студени тръпки. Закари непременно щеше да заподозре нещо… Тя прегледа още веднъж писмото, стараейки се да разчете номера на стаята. Три ли беше или осем? След грижливо изследване Мелиса стигна до заключението, че сигурно е осем.

След малко тя остави писмото, стана и пристъпи към въртящото се огледало, за да разреши свободно пуснатата си коса. След като Доминик си отиде, тя се беше изкъпала и сега блестящите медноцветни къдрици падаха тежко по раменете й. Равномерното движение на четката я успокои, но мислите й все още бяха заети с писмото на Лейтимър.

Защо пък да не се срещна с него? — продължи да размишлява тя. Трябваше да си достави удоволствието да види лицето му, когато му заявеше, че отхвърля позорното му предложение. Колкото повече размисляше, толкова повече се опияняваше от тази мисъл. Защо не? Този мъж я унижи, принуди я да изслуша позорните му предложения, защо сега и тя да не го принуди да я изслуша? Защо да чака до утре?

На лицето й се появи колеблива усмивка. Толкова беше приятно да си представя гнева и разочарованието на Лейтимър в мига, когато узнаеше, че жертвата му се изплъзва…

След като взе решение, тя обмисли внимателно как би могла да се добере до стаята му, без да предизвика обществен скандал. Какъв ужасен шум щеше да се вдигне, ако хората узнаеха, че Мелиса Сеймур е отишла в някаква си гостилница и, още по-страшно, е влязла сама в стаята на мъж!

Лейтимър не беше споменал точен час, затова тя можеше да се престори, че се оттегля рано в стаята си, а после да се измъкне тихичко и да отиде в града на кон, без никой да я забележи. Тази част от набързо съставения план не й създаваше грижи — най-трудното беше да се вмъкне незабелязано в стаята му. И дума не можеше да става да използва главния вход. Сети се за задната стълба и въздъхна облекчено. Тази стълба беше поставена там точно за целта, за която възнамеряваше да я използва и Мелиса — за да се влиза незабелязано в осемте малки стаи за гости.

Мелиса се усмихна доволно и отвори стария махагонов шкаф, поставен в ъгъла. За съжаление роклите в него бяха твърде малко и никоя от тях не беше нова. Усмивката й угасна. Искаше да изглежда възможно най-добре, когато застане пред Лейтимър, за да види той какво му се изплъзва и да съжалява. Не особено благородна постъпка, призна с хихикане тя, но много й се искаше да му причини поне малко страдание след всичко, което й беше причинил… Трябваше да изглежда очарователно, когато му каже открито мнението си за позорното му предложение.

Ръката й случайно напипа една доста стара копринена рокля с цвят на кехлибар. С внезапно събудил се интерес тя я извади и бързо я облече. После застана пред огледалото и доволно се завъртя на всички страни. Прекрасно, помисли си тя. Само ми е малко тясна и гърдите ми всеки миг ще изскочат от деколтето.

Роклята отдавна висеше в гардероба й. Баща й я беше донесъл от Англия и не й даваше сърце да се раздели с нея, макар че й беше станала малка. И кройката, и цветът много й отиваха и подчертаваха високите гърди и белите рамене. Кехлибарената коприна придаваше на косата й топъл меден тон и задълбочаваше очите с цвят на топази. Доволна от вида си, Мелиса направи дълбок поклон пред отражението си в огледалото. Само как се спускаше коприната от високата талия и колко богати бяха полите! Вярно, роклята беше стара и малко тясна, но тя нямаше по-хубава дреха и днес щеше да излезе с нея.

Планът й се оказа неочаквано лесен за изпълнение. Когато всички изразиха съжаление по повод внезапно появилото се главоболие, което я принуждаваше да се оттегли в стаята си, тя дори усети угризения на съвестта. С треперещи ръце младата жена се освободи набързо от невъзможната роба, която беше носила цял ден, и се пъхна в тясната копринена рокля. Още няколко разчесвания на косата, после наметна износената кадифена пелерина, нахлупи качулката и се запъти към вратата. Ослуша се, огледа тъмния коридор и се промъкна към изхода.

След това хукна бързо по стълбата, молейки се да не я срещне никой. Стигна до обора, оседла една от кобилите и внимателно я изведе навън. Едва когато достигна главния път, биенето на сърцето й престана. От гърлото й се изтръгна облекчена въздишка. Слава богу! — каза си доволно тя. Никой не ме видя! Сега й оставаше само разговорът с Лейтимър…

Пристигна в Батън Руж само след минути, стараейки се да се движи в сянка, за да не я познаят случайните пътници. За щастие кръчмата беше в самия край на градчето. Мелиса насочи коня си към тъмния заден двор, скочи гъвкаво от седлото, завърза кобилата за един млад дъб и се втурна към външната стълба.

Изкачи няколко стъпала и сърцето й отново заби като лудо. Едно беше да си представя срещата с Лейтимър, докато седеше в собствената си спалня, и съвсем друго да се вмъкне неочаквано в стаята му. Внезапно осъзнала, че й предстои да извърши нещо опасно и едновременно с това неприлично, тя се поколеба. Понечи да тръгне обратно, но си припомни, че Лейтимър може да довтаса в Уилоуглен и да заплаши Закари. Страхът за брат й я накара да продължи пътя си. Никой нямаше да я види, а Лейтимър щеше да си мълчи, защото в противен случай щяха да го изобличат като прелъстител на невинни момичета. Тя предполагаше, и с право, че той никак не е склонен да загуби доброто си име и славата на „очарователен англичанин“.

Събрала цялата си смелост, тя изтича нагоре по стълбата, преди отново да е променила намерението си. При отварянето вратата изскърца и сърцето й се качи в гърлото. Тя се промъкна внимателно в оскъдно осветения коридор и с облекчение установи, че стая номер осем е първата до вратата. Всички опасения изчезнаха. Обзе я справедливо възмущение. Решена да се справи с врага, тя отвори вратата и се втурна вътре със святкащи от гняв очи.

За нейно разочарование, стаята се оказа празна. Уплашена, Мелиса огледа обстановката и потърси свещ. Запали я и отново се огледа. Намираше се в ниска, оскъдно обзаведена стаичка. Леглото беше оправено, покривката беше на зелени и жълти ивици. Грубо издялан чамов стол и мъничък свещник създаваха известен уют.

Покрусена от отсъствието на неприятеля, Мелиса остави свещта и започна да се разхожда напред-назад в малкото помещение. Трябваше да обмисли внимателно думите, с които щеше да се обърне към Лейтимър. Ала времето минаваше, без той да се появи. Накрая тя приседна на стола и се опита да прецени колко часа са минали. Не знаеше колко е часът, но й се струваше, че е чакала цяла вечност, и започна да се пита дали пък не е прочела добре писмото му.

Първоначалният гняв, който я беше тласнал към това приключение, се изпари. Скоро я обзеха съмнения. Лейтимър все още не идваше. Внезапно Мелиса почувства умора и започна да се прозява. След малко хвърли изпълнен с копнеж поглед към леглото. Защо се бави този човек? — запита се изтощено тя. Сигурно го прави нарочно. Иска му се дългото чакане да опъне до скъсване нервите ми. Иска да ме уплаши, за да се примиря с участта си. Мелиса се изправи решително. По дяволите, тя щеше да му докаже, че няма никакво полза от евтините му трикове!

Тя се прозя още няколко пъти и реши да полегне за малко. Със сигурност нямаше да заспи — беше твърде нервна за това, — но поне можеше да си почине няколко минути. Убедена, че постъпката й е разумна, тя разпростря наметката си и се отпусна на леглото.

Не мина много време и очите й се затвориха. Само след секунди вече спеше дълбоко. Медноцветната коса се разпиля по възглавницата, старата наметка, с която се беше завила, се плъзна надолу и откри прелестната извивка на гърдите й, подчертани още повече от тесния корсаж на копринената рокля.

По същото време Доминик, Джош и Ройс седяха долу в кръчмата и се черпеха с последната за тази вечер чаша бренди. След като вечеряха в Оук Холоу, тримата господа решиха да се отбият за малко в Уайтхорн, за да отпразнуват покупката на Доминик. Джош беше много щастлив от развоя на събитията и де зарадва още повече, когато узна, че Доминик и Мелиса ще си поделят собствеността върху Фоли — всичко, което ги обвързваше един за друг, беше истинска благословия в очите му!

— Все още не мога да повярвам, че Мелиса се е съгласила да ти продаде коня. Даже да е само половината — засмя се по някое време Ройс. Вече бяха изпили по не знам колко чаши бренди.

Доминик се ухили широко.

— Ти май се съмняваш в чара ми, стари приятелю? Нали знаеш, че дамите правят всичко за мен?

Ройс отговори на усмивката му, после поклати глава.

— Няма защо да ми го казваш. Щом си наумиш нещо, ти правиш всичко, за да го постигнеш.

— Може и да си прав — промърмори помирително Доминик. — Но знай, че веднага щом видях това великолепно животно, бях готов да направя всичко, което е по силите ми, за да го имам.

— Но тази цена! — провикна се невярващо Джош. — От днес се съмнявам в славата ви на делови човек.

Доминик изкриви лице. Джош беше прав — в последно време и той беше започнал да се съмнява в своята вменяемост. А и нямаше как да им обясни защо беше предприел тази безумна стъпка. Затова сви рамене и отбеляза сухо:

— Както и да е, нали постигнах, каквото си бях наумил?

— Наполовина! — изсмя се весело Ройс.

— Е, добре, нека е наполовина. Кой знае, в крайна сметка може да се наложи да платя цялата сметка — промърмори полугласно Доминик.

Думите бяха произнесени без задни мисли, но накараха Джош да застане нащрек.

— Какво искате да кажете? Какви други планове имате по отношение на племенницата ми? — попита недоверчиво той. Дълбоко в себе си, той беше на мнение, че общата собственост върху Фоли е отлична предпоставка за бъдещото предложение за женитба. Забележката на Доминик само затвърди това мнение. Разбира се, младежът нямаше да плати цялата сметка — трябваше само да се ожени за Мелиса! Колко хубаво щеше да бъде да го приемат в семейството си! Защо ли днешните млади хора не бързаха да се женят?

За разлика от баща си, Ройс не беше много заинтересуван от евентуалните намерения на Доминик по отношение на братовчедката му. Наведен над масата, той се намеси подигравателно:

— Я ми покажи още веднъж хартийката, която днес сте подписали с Мелиса! Искам да се уверя със собствените си очи в тази абсурдна сделка.

— Оставих я в стаята си. Ако толкова държиш да я видиш, ще ида да я донеса, макар да смятам това за излишно.

Доминик изглежда беше забравил колко упорит можеше да бъде приятелят му. Ройс многословно настоя да види договора и накрая Доминик трябваше да отстъпи.

— Е, добре, отивам да го взема. А ти поръчай по още едно.

Без да престава да се усмихва иронично, той се качи по стълбата и скоро достигна до стаята си. Влезе и се запъти право към пътната си чанта, когато внезапно осъзна, че свещта е запалена. Смаян, той се обърна към леглото и видя заспалото в него очарователно женско същество. Не вярвайки на очите си, направи няколко крачки напред и спря на сантиметри от леглото.

Омаян от златната красавица, обляна от трепкащата светлина на свещта, мъжът втренчи поглед в меките извивки на гърдите й. След малко отмести очи към буйната медноцветна коса, разстлана върху възглавницата, но после отново се загледа в разкошното, толкова примамливо закръглено деколте. Гърдите на спящата жена се вдигаха и спускаха равномерно от лекото дишане и Доминик не можеше да откъсне поглед от движението им. Все пак той забеляза възхитителното личице, дръзко вирнатото носле и гъстите мигли, разпрострели се като черни ветрила върху нежните бузи. „Кое ли е това прекрасно създание?“ — запита се объркано той. — „И какво, по дяволите, търси в леглото ми?“