Среднощен маскарад

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Времето, изминало след разкритието на Мелиса, беше заредено с напрежение. Когато чу името на Лейтимър, Доминик побледня като платно. Мелиса, която го наблюдаваше със смесица от задоволство и страх, потръпна и неволно се отдръпна, когато мъжът й направи крачка към нея. Не очакваше, че думите й ще му окажат такова силно въздействие. Яростната му реакция я свари напълно неподготвена.

Красивото лице на Доминик се разкриви в ужасяваща гримаса. Гласът му прозвуча ледено:

— Ако някога те видя в ръцете на Лейтимър, ще го убия на място, а с теб ще се отнеса така, че цял живот ще съжаляваш за глупостта си! И никога повече не споменавай това име в дома ми! — Той се завъртя на токовете си и изскочи от стаята като бесен.

Това не беше желаната от Мелиса реакция, но тя се опита да се утеши с мисълта, че поне не й се беше изсмял и не бе останал равнодушен. Все пак тази утеха беше недостатъчна и тя зачака с трепет следващата им среща. Не можеше да си отговори на въпроса как ще се отнесе към нея Доминик — дали ще бъде студен или равнодушен или ще се преструва, че нищо не се е случило?

Доминик взе мъдрото решение да се държи както винаги и Мелиса отново се разколеба — този път между разочарованието и облекчението. Когато на следващата сутрин двамата се срещнаха в стаята за закуска, поздравът му прозвуча подчертано сърдечно и за нейно учудване той й съобщи, че възнамерява да прекара целия ден с нея. Никой не спомена грозната сцена от предишната вечер, но очакването Доминик да заговори на тази тема развали цялото настроение на Мелиса. Той обаче се държа като влюбен млад съпруг, показа на жена си новостроящата се конюшня, насочи вниманието й към евентуалните изменения в плана и учтиво я запита за мнението й.

Мелиса го следваше по петите, при което на няколко пъти съвсем забрави уж непреодолимите препятствия помежду им. Към това се прибави и задоволството й, че Доминик остана целия ден с нея — щом беше тук, значи нямаше уговорка с омразната Дебора, нали така? А щом беше решил да й посвети вниманието си, тя също можеше да направи опит да го накара да забрави катастрофалното начало на брака им и двамата да изградят трайна хармония помежду си.

Трябваше да мине цяла седмица, преди Мелиса да забележи, че няма основания за оптимизъм. Доминик може и да беше преустановил срещите си с Дебора, но изглежда нямаше никакво намерение да се доближи отново до младата си жена! Държеше се с нея толкова учтиво и деликатно, та понякога й се струваше, че е гост в тази къща, а не съпруга и домакиня.

Да, Доминик се беше отдалечил безнадеждно от нея. Подигравателната му усмивка беше изчезнала, изразителните му очи гледаха винаги по един и същи начин — хладни, учтиви, без чувствения пламък, който разтуптяваше сърцето й, без признаци на едва сдържана страст. И много внимаваше как я докосва — не задържаше ръката й нито секунда по-дълго от необходимото, когато я водеше по някоя неравна пътека. Мелиса се опитваше да си внуши, че е желала точно това. Нима не му беше казала, че не бива да се доближава до нея? Защо тогава беше толкова нещастна, че я беше послушал?

Доминик избягваше не само физическия контакт. Правеше й впечатление, че бързо сменя темата, когато разговорът става твърде личен. А това обричаше на неуспех плахите й опити да разчисти възникналите по пътя им трудности.

Когато и следващата седмица дойде и отмина, настроението на Мелиса спадна под нулата. Беше убедена, че й предстои да прекара остатъка от живота си с един хладен, скъп на думи Доминик. Мъката й стигна дотам, че намери куп извинения за срещата му с красивата Дебора и обвини себе си за прибързаната раздяла през сватбената им нощ. Разкаяният й поглед търсеше фигурата на съпруга, надявайки се на ново начало. Ако можех да започна отново, щях да се държа съвсем различно, повтаряше си унесено тя. Никога нямаше да дам воля на острия си език. Щях да обуздая проклетия си темперамент и да не си изваждам прибързани заключения…

За Доминик положението беше не по-малко трудно. Той копнееше за близостта на Мелиса, но бурният гняв, обзел го при споменаването на името Лейтимър, все още бушуваше в гърдите му. Представата, че би могъл да завари жена си в прегръдките на омразния англичанин, беше ужасен шок за него, който му бе помогнал да осъзнае, че чувствата му към Мелиса не са временно явление. Никога досега не беше предявявал собственически изисквания към някоя жена и откритието, че Мелиса събужда у него толкова примитивни и невъзможни за овладяване чувства, го разтърси до дън душа.

След като онази вечер остави жена си сама в салона, той прекара още една безсънна нощ, този път поне в собственото си легло. Часовете минаваха, а той се взираше с широко отворени очи в балдахина и през главата му преминаваха какви ли не мисли. Потърси всевъзможни обяснения на поведението си, но когато накрая повярва, че е намерил разумни основания за действията си, в душата му се загнезди неприятното подозрение, че сам се е направил на глупак. Още от първата им среща Мелиса го вълнуваше и объркваше. В крайна сметка Доминик стигна до твърде неприятното заключение, че предложението й първо да се опознаят малко по-добре, а после да консумират брака си, не е било чак толкова смешно и глупаво, колкото му се беше сторило през сватбената нощ. Освен това, макар и с неохота, си призна, че жена му не го искаше в леглото си и ясно му беше дала да разбере това! Беше стигнал дотам в объркването си, че беше готов да уважи условията й, колкото и мъчително да му беше да ги спазва.

Така е, трябва да се отдалечим малко един от друг, установи с мъка той. Трябва ни време да се опознаем… Трябва най-сетне да разбера дали се е омъжила за мен само заради парите ми… или изпитва по-дълбоки чувства…

Ако и през следващите дни успееше да се държи учтиво и спокойно с нея, може би щеше да открие начин да направи брака им ако не щастлив, то поне поносим — колкото и трудно да му беше да се ограничи в ролята на отзивчив, любезен домакин.

Нямаше особено високо мнение за тази роля, но поне умееше да държи под контрол чувствата си и сега, точно сега трябваше да си докаже, че е в състояние да запази самообладание — все едно колко желаеше Мелиса и в какво смешно положение беше изпаднал. Тя е моя жена, повтаряше си ядно той, и нищо не може да ми попречи да я любя, когато си поискам… Толкова по-мъчно му ставаше, когато един вътрешен глас му напомняше: тя обаче не те иска…

Следващите дни Доминик прекара в странен хаос от възхищение и мъчение, защото плахите опити на Мелиса да прекрачи зейналата помежду им пропаст поставиха на огромно изпитание сдържаността му. Заплахата й да започне връзка с Лейтимър го беше засегнала твърде дълбоко и не му позволяваше нито да окуражи опитите й за помирение, нито да ги отхвърли. Но дните минаваха и му ставаше все по-трудно да запази хладното си държание.

Докато продължаваше да играе ролята на любезен домакин, двамата прекарваха дните си в изследване на новия си дом и обсъждане на планове за разширяването му. Бяха единодушни, че част от конете могат да живеят тук, вместо в Таузънд Оукс. Лека-полека желязната решителност на Доминик се разколебаваше. Макар и с неохота, той си призна, че се размеква. А когато един следобед обсъждаха разширяването на къщата и той делово спомена необходимостта от детско крило, Мелиса се изчерви толкова очарователно, че Доминик едва се удържа да не я грабне в прегръдките си. Представата, че би могъл да има деца от Мелиса, беше толкова възхитителна, че стопли сърцето му за няколко часа напред.

Дългите летни вечери щяха да бъдат още по-голямо изпитание за самообладанието му, ако не бяха конете. Разговорите им се въртяха все около тях. Двамата обсъждаха най-подробно родословните разклонения на жребците и кобилите, както и възможното поколение на Фоли. И двамата бяха специалисти в тази област и никога не изчерпваха темата докрай. Тук нямаше място за обърквания и неловкост. За своя немалка изненада Доминик откри, че Мелиса притежава обширни познания в тази област, които можеха да се мерят единствено с неговите.

Толкова по-голямо беше веселието му, когато откри, че жена му е почти невежа в области, представляващи изключителен и едва ли не единствен интерес за повечето му познати жени. Мелиса му благодари сърдечно и с искрена радост за красивите рокли, които й бе подарил, но ги носеше с безгрижие и равнодушие, които му показаха, че би се задоволила и с износените си рокли от Уилоуглен. Домакинството също не будеше интереса й и тя го предостави без възражения в опитните ръце на мисис Мийкс, икономката, наета от Доминик.

От своя страна, Мелиса усещаше, че й е все по-трудно да вижда в своя мил придружител и събеседник онзи безскрупулен прелъстител, за когото го беше смятала. Често се питаше с неосъзнато съжаление колко ли време щеше да разполага с цялото му внимание. Сигурно много скоро щеше да му доскучее и да си потърси друга компаньонка, която да омагьоса с чара си…

Докато Мелиса изпитваше затруднения да запази в съзнанието си образа на безскрупулния прелъстител, на Доминик беше не по-малко трудно да открие зад лика на омайващата красавица, която живееше в дома му, онази хладна и пресметлива личност, която беше съумяла да го залови в капана на брака. Наистина, като се изключи онази първа нощ, тя продължаваше да му отказва възхитителното си тяло, но макар че не можеше да й прости това, Доминик не виждаше в какво друго би могъл да я обвини. Никога не беше имал такава събеседница — сърдечна, забавна, увличаща. Въпреки предположението, че се бе омъжила за него само заради парите, тя не проявяваше никакви признаци на алчност. Многобройните подаръци, с които я беше отрупал, по-скоро я смущаваха, тя не поставяше финансови изисквания и дори не намекваше, че е впечатлена от богатството му. Доминик не преставаше да се взира в жена си и да се пита какво ли я беше накарало да се промъкне в стаята му онази вечер. Тъй като просто не му хрумваше нищо по-умно от първоначалното предположение, че е дошла да хване на въдицата си богат съпруг, той стигна до неприятното заключение, че Мелиса продължава да си играе с него с намерението да го обезоръжи напълно.

Макар и неохотно, трябваше да признае, че това й се удава. За съжаление Мелиса дори не подозираше, че е постигнала такъв успех.

Така минаваха ден след ден. Мелиса се надяваше да спечели трайния интерес на съпруга си и да спре веднъж завинаги изневерите му, а Доминик все повече попадаше под магията на своята меднокоса съпруга.

Ако можеха да останат още известно време в усамотението на малката си къща, сигурно щяха да изяснят докрай недоразумението, промъкнало се помежду им. Мелиса вече си играеше със смелата мисъл да го попита открито за отношенията му с Дебора, а Домииик се изкушаваше да приложи отново всичките си умения на прелъстител, за да разбере веднъж завинаги докога ще стои далеч от леглото на жена си. Когато Мелиса показваше признаци на отстъпчивост, той започваше да прави планове как да разкрие причините, подтикнали я към този брак. Ала преди един от двамата да е предприел първата колеблива стъпка, светът почука на вратата им в образа на един слуга на Морган Слейд, който предаде на Доминик писмо и търпеливо зачака отговор.

Морган пишеше, че приятелят му Джейсън възнамерявал да си замине за Тердю Кьор, но преди това искал да говори с Доминик. Най-добре било двамата с Мелиса да дойдат още същата вечер в Оук Холоу.

Доминик се вгледа замислено в редовете, изписани с енергичния почерк на брат му. Много му се искаше да узнае защо Джейсън толкова държи да го види.

— Брат ми ни кани на вечеря в дома на чичо ти — съобщи той на Мелиса. — Надявам се, че нямаш нищо против?

Мелиса го изслуша със смесени чувства. Много й се искаше да си останат и тази вечер у дома, но знаеше, че не могат вечно да стоят далеч от роднините и приятелите си.

— Не, разбира се, че не. Радвам се, че ще видя отново брат ти и жена му — отвърна с усмивка тя.

Отчасти Доминик се беше надявал, че жена му ще прояви нежелание да наруши приятното им усамотение, защото много добре знаеше, че веднага щом стане известно, че младоженците са излезли от къщи, съседите и приятелите щяха да ги засилят с покани. Естествено всички искаха да видят младата двойка. От друга страна обаче, той посрещна с облекчение края на мъчителното напрежение — продължилото седмици усамотение с една жена, която страстно желаеше, но не се осмеляваше да направи своя, заплашваше скоро да разруши всичките му добри намерения.

Доминик седна зад писалището си и отговори на писмото на Морган. Когато слугата препусна в галоп към Оук Холоу, той се загледа след него със смръщено чело. Не можеше да си представи, че молбата на Джейсън за среща произтича от чиста учтивост или от желанието да се сбогува. Можеше само да се надява, че Морган и Джейсън не са водени от намерението отново да го замесят в някоя политическа интрига. Все пак не го напускаше неприятното чувство, че онова, което щеше да му каже Джейсън, никак нямаше да му хареса.

Доминик се оказа прав, но въпреки това остана учуден от посоката, в която бяха отправени плановете на Джейсън. Вечерята мина много приятно — Джош беше изключително любезен домакин, Сали както винаги тиха и вглъбена в себе си, Ройс весел и шумен, а Морган и Леони, Джейсън и Катрин — приятни и очарователни сътрапезници. Скоро се появи и Закари, винаги добре дошъл и не съвсем неочакван гост.

Едва след вечеря, когато Джейсън, уговорил всичко предварително с Джош, отведе Доминик в библиотеката, той узна причината, поради която го бяха повикали. В библиотеката бяха четирима — Ройс, Доминик, Джейсън и Морган, и докато с наслада отпиваха от най-доброто бренди, което предлагаше избата на дома Манчестър, Ройс заговори пръв:

— Какво каза на татко и Закари, та ни оставиха сами, без да мърморят? — обърна се той към Джейсън.

— Само едно — отговори с усмивка той. — Че трябва да обсъдя с вас нещо изключително важно, отнасящо се до правителството.

Доминик разкриви лице в гримаса.

— Наистина ли е толкова важно? — попита невинно той. — Защо тогава ще позволиш на Ройс и на мен да го узнаем? Не е ли по-добре да ни оставиш в блажено неведение?

— Не мисля, че ще ви кажа кой знае какво, но за сметка на това очаквам да чуя от вас интересни неща. — Зелените очи на Джейсън засвяткаха развеселено. Не му убягна изразът на внимание по лицата на Ройс и Доминик. — Не се бойте, не е нищо лично. Искам да чуя всичко, което знаете за един англичанин на име Джулиъс Лейтимър. Доколкото съм осведомен, и двамата го познавате добре.

— Би могло и така да се каже — изръмжа недоволно Доминик и остави чашата си. — Но се съмнявам, че ще ти бъде от полза…

Джейсън се приведе напред и попита напрегнато:

— Що за човек е той?

— Негодник, лъжец и измамник — гласеше категоричният отговор на Доминик.

Едва беше успял да завърши изречението, когато Ройс добави като ехо:

— Безскрупулен и опасен, накратко, не може да му се има доверие.

Джейсън изненадано вдигна вежди.

— Значи лош човек, така ли?

Двамата кимнаха едновременно и Доминик обясни:

— В Англия не се ползва с добро име, но изисканото общество го търпи заради семейството му. Сигурно всички са въздъхнали облекчено, когато е заминал за Америка.

Морган, който още не беше казал нито дума, се намеси в разговора:

— Надявам се, че мнението ви не се основава на клюки и слухове?

Доминик и Ройс размениха кратък поглед.

— Не — отговори Ройс, защото Доминик не даваше признаци на живот. — Лейтимър и Доминик се дуелираха, а аз бях един от секундантите на брат ти. Причините за дуела не са от значение, но между другото ставаше въпрос и за това, че Лейтимър е лъжец. Лейтимър беше тежко ранен и когато го отнесоха от бойното поле, се закле да си отмъсти. Само след два дни Доминик беше нападнат и пребит от банда негодници, които щяха да го убият, ако не се бяха притекли на помощ приятелите му.

Морган присви очи.

— Това не доказва, че Лейтимър е бил замесен в играта.

— Разбира се, че не, но отмъщението е типично за начина му на действие — отговори глухо Доминик. — Никой досега не е успял да се сдобие с конкретни доказателства срещу него. Имаше и други подобни случаи и се предполагаше, че зад тях стои той. Слава богу, че Ройс и няколко приятели ми се притекоха на помощ, иначе онези щяха да ми строшат черепа. Успяха дори да заловят един от убийците. — Той помълча малко и продължи: — Дързък тип, който не пожела да каже името на човека, който го е наел. Все пак призна, че бил много изискан господин и че му било заповядано да ме убие. Аз нямам неприятели в Англия, затова стигнахме до извода, че изисканият господин не е бил никой друг освен Лейтимър.

— Защо не разпитахте по-подробно наемника? — поиска да узнае Джейсън.

Доминик вдигна рамене.

— Предадохме го на полицията и го затвориха в Нюгейт. Смятахме, че там ще узнаят нещо повече за тайнствения господин, но още преди да го изправят пред съдията, момъкът „случайно“ се забъркал в някакво сбиване и бил наръган с нож.

— Разбирам. — Джейсън прокара пръст по брадата си. — Очевидно нашият очарователен англичанин не е човек, на когото може да се разчита в случай на нужда. — Той погледна изпитателно Ройс и Доминик. — А има ли пари? Тук всички са на мнение, че разполага със средства, и аз се питам как месеци наред живее в разкош далече от родината си.

— В Англия Джулиъс и сестра му разполагаха с твърде оскъдна издръжка — отговори замислено Ройс. — Всички знаеха, че Лейтимър усилено търси богат съпруг за Дебора. — Без да смее да срещне погледа на Доминик, той продължи: — Сестра му, сегашната лейди Боудън, най-после успя да улови на въдицата си един богат старик, но женитбата се оказа неуспешен ход. След смъртта на съпруга си младата вдовица откри, че имуществото му е неделима семейна собственост и че наследството й се състои само от една скромна рента. За разлика от нея Джулиъс не търси щастието си в брака, а обикаля игралните салони. Той е изключително добър играч и още по-добър измамник, нещо, което твърдя от собствен опит. От вуйчо си е наследил само разписката на Хю Сеймур и платения билет до Америка.

Смаяните лица на Морган и Джейсън накараха Ройс да обясни накратко, че Мелиса и Закари са наследили дълга на баща си.

— По всичко изглежда, че нашият приятел Лейтимър е намерил начин да си живее приятно и без пари — отбеляза замислено Джейсън.

— Смятам, че положението се е променило — подхвърли сухо Доминик. — Междувременно е получил доста голяма сума от семейство Сеймур.

— Освен това не си позволява големи разходи — допълни Ройс. — Откакто е тук, двамата със сестра му са гости на полковник Грейсън.

— Ах, да, полковник Грейсън — промърмори Джейсън. — Почтеният полковник, който някога беше офицер от армията на Негово английско величество. Ярко изявените му симпатии към торите бяха причината да го прогонят от Вирджиния при избухването на войната за независимост. Става интересно, не намирате ли?

Осъзнали истинското значение на думите му, Доминик и Ройс наостриха уши.

— Нима смяташ, че Лейтимър е шпионин? — попита недоверчиво Доминик. — Струва ми се, че не е особено подходящ за тази роля.

— Не прибързвай, скъпи приятелю — укори го остро Джейсън. — Безскрупулен, лъжец, при това опасен — това са все шпионски добродетели. А лицемерните му симпатии към Америка и американците са напълно легитимна, да, дори достойна за уважение причина да пребивава в Съединените щати по време на войната с Англия. Освен това разполага с неограничени средства, движи се в най-доброто общество, пътува от щат в щат, среща се с разни хора…

— Разполагаш ли с информация, която подкрепя теорията ти? — попита Доминик, без да крие скептицизма си.

Джейсън се ухили.

— А аз си мислех, че ще ви направя силно впечатление с всезнайството си.

— Преди десет години това все още беше възможно, но сега вече не — призна през смях Доминик. — Кажи ни най-после какво знаеш — подкани го сериозно той.

— Всъщност твърде малко. Първите подозрения се появиха, когато получих писмо от бившия президент Джеферсън. Той има свои източници, от които е получил информация, че Лейтимър посещава твърде много някогашни тори, все хора, които след избухването на войната са минали на страната на републиката. Посещенията, които най-много го безпокоят, са се състояли тук, в Луизиана, където живеят десетки бивши британски офицери. Както знаете, мистър Джеферсън храни големи симпатии към Луизиана. Нали присъединихме тази земя към Щатите именно когато той беше на власт. Той няма да допусне дори късче от нея да падне в ръцете на британците!

Тримата мъже бяха устремили погледи в него, но Джейсън не се смущаваше ни най-малко. В стаята се възцари напрегната тишина. Той отпи глътка бренди и продължи бавно и отмерено:

— Ако на север избухне въстание и едновременно с това англичаните нападнат Ню Орлиънс, ще се окажем под британско господство още преди да сме се осъзнали. И без това е достатъчно трудно да защитаваме Ню Орлиънс, но ако неприятелят излезе и в гърба ни…

Заключението беше повече от ясно.

— Най-добре да убия Лейтимър — проговори глухо Доминик. — Всички знаят, че не можем да се търпим. — Той хвърли злобен поглед към Ройс. — Макар че добрият ми приятел ме посъветва да бъда учтив с него, лесно ще намеря повод да го извикам на дуел.

— Не — отговори остро Джейсън. — Няма да го убиваш. Първо трябва да открием доколко опасни са действията му и дали е успял да убеди сънародниците си да се включат в бунта. Ройс и ти сте ми необходими, за да го държите под око и да ми докладвате къде ходи и с кого се среща.

Доминик го изгледа недоверчиво.

— Не мисля, че ще имаш полза от мен. Лейтимър веднага ще заподозре нещо, ако започна да се отнасям любезно с него. Май ще трябва да се задоволиш с Ройс.

— Доколкото знам, ти си в много добри отношения със сестра му? — попита невинно Джейсън.

Въпреки годините и опитността си Доминик се изчерви. Замръзна на мястото си като уловен в беля ученик и отчаяно си пожела земята да се разтвори и да го погълне. Но не можеше да обори твърдението на Морган. На бузите му избиха тъмночервени петна. Гласът му прозвуча задавено:

— Това беше много отдавна. Сега сме просто познати.

— Аха. Е, значи не съм разбрал правилно — усмихна се Джейсън, който съвсем нямаше намерение да отстъпва. — На сватбата ти имах възможност да поговоря с младата дама и тя се съсипа да ми обяснява, че те смята за най-добрия си приятел и че е много щастлива да възстанови връзката си с мъжа, към когото е изпитвала такива топли чувства.

Доминик нямаше намерение да обсъжда отношенията си с Дебора нито с Джейсън, нито дори с брат си Морган. Той вирна решително брадичка и попита:

— Е, и какво? Престъпление ли е да си приятел на такава жена?

— В никакъв случай — отговори примирително Джейсън. — Ала тъй като не можеш да разговаряш приятелски с Лейтимър, бих предложил с него да се заеме Ройс, а ти да съсредоточиш вниманието си върху сестра му. Сигурен съм, че той не я посвещава във всичките си тайни, но се надявам, че би могъл да изкопчиш полезна информация.

Доминик отвратено поклати глава. Ала гласът му прозвуча равнодушно:

— Да не искаш да ми внушиш, че очакваш от мен да изневеря на жена си? Какво да правя с Дебора, да я взема за любовница ли?

В очите на Джейсън се четеше разбиране.

— Не, но ще имаме голяма полза, ако прекарваш повече време в нейната компания и държиш очите и ушите си отворени. Ясно ми е колко много изисквам от теб, особено като се има предвид, че не е минал и месец от женитбата ти. Не искам да излагаш брака си на опасност, но ако успееш да събудиш интереса на лейди Дебора и да я накараш да ти се довери, ще ни окажеш много ценна помощ. — В гласа му звучеше искрено съчувствие: — Знам, че съм избрал най-неподходящия момент, но работата не търпи отлагане. За твое утешение ще кажа, че това положение няма да трае дълго. Две-три седмици, най-много месец. — Тъй като Доминик продължаваше да го гледа мрачно, Джейсън продължи настойчиво: — Постави си въпроса дали би предпочел да участваш в тази долна игра или да видиш със собствените си очи как републиката губи Луизиана…

На този въпрос можеше да има само един отговор. Доминик изскърца със зъби и проговори с глух глас:

— Добре, ще го направя! Само се моля на Бога все още да имам жена, когато всичко свърши!

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Унинието на съпруга й след вечерята в Оук Холоу не можеше да не направи впечатление на Мелиса, но този път тя прояви здрав разум и си замълча. Ала тайно в себе си изгаряше от любопитство какво бяха обсъждали господата помежду си, още повече, че Джош и Закари бяха изключени от разговора. Направи няколко опита да поразпита Доминик за случилото се, но получи в отговор толкова мрачни погледи, че любопитството й нарасна до небесата.

Когато на следващата сутрин двамата седнаха да закусват, тя избра по-безопасна тема.

— Как мислиш, дали някога бихме могли да посетим Тер Дю Кьор и Шато Сен Андре? — Новите й роднини най-сърдечно я бяха поканили да погостува в плантациите им.

Доминик, който все още не можеше да изтрие от ума си неприятния разговор с Джейсън, отговори раздразнено:

— Ще ти кажа само едно — преди да видя отново скъпия си брат и още по-скъпия си приятел, ще мине много-много време! — Но тъй като Мелиса го изгледа смаяно, побърза да добави: — Това беше шега, скъпа моя! Ако желаеш, ще прекараме първата си Коледа в дома на брат ми. Не съм сигурен, че къщата в Таузънд Оукс ще бъде готова дотогава. Сигурно ще пожелаеш първо да я обзаведеш по свой вкус със скъпи мебели от Ню Орлиънс.

За първи път от много дни насам заговаряха за Таузънд Оукс. Мелиса остави чашата си и тихо попита:

— Кога възнамеряваш да заживеем окончателно в Таузънд Оукс? Много ми се иска да видя новия си дом. — За да не помисли, че къщата, в която живееха сега, й се струва твърде малка, тя побърза да добави: — Макар че и тук се чувствам щастлива! Къщата е направо възхитителна и съм сигурна, че ще ми е мъчно за нея.

Кой знае по каква причина, Доминик сметна перспективата да се махне оттук за твърде привлекателна и й отговори с доволна усмивка:

— Идеята ти е великолепна! Отдавна трябваше да го направим. Наистина е крайно време да се запознаеш с новия си дом. Ще тръгнем, когато си готова. — Безкрайно облекчен, че ще се отдалечи на няколко десетки мили от Дебора Боудън и ще се отърве поне за известно време от опасността, която англичанката представляваше за крехкото му брачно щастие, той продължи: — Къщата все още е в жалко състояние, но ти би могла да съставиш списък на най-важните неща, от които се нуждаем, и да ги поръчаш в Начез. Свободна си да купиш, каквото искаш.

Преместването в Таузънд Оукс представляваше идеалното решение на проблема — двамата с Мелиса щяха да бъдат заети по цял ден с устройването си в новия дом и напрежението, което цареше между тях в тази тясна къщичка, щеше да изчезне от само себе си… а и нямаше да му се наложи да се занимава повече с Дебора. И той самият не знаеше коя перспектива му изглежда по-привлекателна, но във всеки случай си подсвиркваше в най-добро настроение, когато влезе в малкия обор.

За негово голямо съжаление доброто настроение не продължи дълго. Не минаха и десет минути, откакто бе излязъл на езда, когато осъзна, че сега не може да замине за Таузънд Оукс. Колкото и неприятна да му беше мисълта че ще се наложи да прекара доста часове в компанията на лейди Боудън — сега най-важното беше да узнаят нещо повече за действията на брат й. Не можеше току-така да се откаже от дълга си. Зададе си въпроса как би се почувствал, ако обърне гръб на всичко и заживее спокойно в Таузънд Оукс, и се почувства ужасно неловко. Ами ако опасенията на Джейсън се сбъднеха и в Северна Луизиана избухнеше въстание? Част от вината щеше да е и негова. Никога досега не беше обръщал гръб на дълга си, нито пък на неприятеля, нямаше да го направи и сега, колкото и мъчително да беше това решение. Дори ако трябваше да изложи брака си на опасност.

Може би беше по-добре да останат в околностите на Батън Руж и по други съображения. Докато разсее окончателно съмненията си относно Мелиса и причините й да се омъжи за него, по-добре беше да не й дава други възможности да се вкорени дълбоко в живота му. Досега Таузънд Оукс беше незасегнат от личността й; там нищо не му напомняше за нея и нищо нямаше да го преследва, ако жена му все пак се окажеше онова хладно, пресметливо същество, за което я смяташе в началото. Освен това тук, между приятелите и роднините си, тя щеше да се държи по-непринудено, а на него щеше да му бъде по-лесно да я наблюдава и да я залови при евентуално невнимание.

Макар перспективата да обясни на Мелиса тази внезапна промяна в намеренията си да беше повече от неприятна, особено след като беше длъжен да премълчи причината, той въздъхна и обърна коня си в посоката, от която беше дошъл.

Прибра се в къщи, остави коня на смаяния прислужник и бавно се запъти към къщата, обмисляйки по какъв начин да й съобщи решението си. За съжаление не му хрумваше нищо разумно. На всичкото отгоре видя червения жребец на Закари и големия кафяв кон на Ройс, привързани на железния стълб край вратата, и настроението му спадна под нулата. Божичко, дано Мелиса не беше разказала на посетителите за предстоящото преместване в Таузънд Оукс! Разтревожи се още повече, когато погледът му падна върху едно червено-жълто файтонче, пред което беше впрегната красива прана кобилка. Превозното средство беше оставено на сянка под големия дъб край къщата. От гърлото му се изтръгна задавено проклятие. Колко гости бяха дошли през краткото му отсъствие?

Той не познаваше нито колата, нито коня, и беше любопитен кой е пристигнал с тях. Е, можеше да се очаква, че след като меденият месец отмина, домът им няма да остане нито миг без гости.

Когато влезе в преддверието, в сърцето му се промъкна неприятно подозрение, така че почти не се изненада, когато завари в дневната лейди Дебора Боудън да пие чай с жена му, Ройс и Закари. Братът на Мелиса се беше разположил удобно в едно меко кресло, което изглеждаше още по-крехко под масивната му фигура, Ройс стоеше облегнат на камината, а Мелиса, чието лице издаваше бдителност, седеше точно срещу Дебора. При влизането на Доминик тя го погледна със смесица от облекчение и… и нещо друго, което никак не му хареса. Вече се беше научил да различава безпогрешно признаците на надигащата се буря и знаеше, че му предстоят немалко неприятни минути.

Със сърдечна усмивка, отправена към всички присъстващи, той проговори небрежно:

— Радвам се да ви видя в дома си. — После устреми поглед в лицето на Ройс и прибави: — Бях тръгнал към теб, но стремето ми се скъса и се наложи да се върна. Сигурно сме се разминали по пътя.

В погледа на приятеля му се четеше подигравка.

— Имал си късмет, че се върна. Мелиса тъкмо ни разказваше за предстоящото ви отпътуване.

Закари, който изглеждаше великолепно в тесния зелен жакет, отбеляза ухилено:

— Точно така, и скъпата ми сестричка ме покани да дойда с вас. Надявам се, че нямаш нищо против?

Доминик, който тайно в себе си стенеше от безсилна ярост, направи усилие да се усмихне. Тъкмо се чудеше как да намери изход от неприятната ситуация, когато Дебора остави чашата си, скочи от дивана и се втурна към него с маниера си на глезено малко момиче:

— О, Доминик, кажи, че ще отложиш това пътуване! — Тя хвърли мил поглед към Мелиса и добави: — Та аз почти не познавам младата ти жена! Ако ни я отнемеш толкова бързо, няма да имаме възможност да станем приятелки. — Тя обърна гръб на Доминик, зашумоля с полите си към Мелиса и дружелюбно я потупа по рамото. — Тя е прекрасна и никак не е почтено от твоя страна да я затвориш в онази усамотена плантация. Сигурна съм, че предпочита да остане тук.

— Смятам, че лейди Дебора е права. Би трябвало да останете тук по-дълго. — Той отправи многозначителен поглед към приятеля си и заключи: — Имаш известни задължения, с които не можеш да се справиш в Таузънд Оукс.

— Виждате ли! — намеси се обвинително Дебора. — Ройс също е на мнение, че трябва да останете! — Тя запърха отново към Доминик и го погледна умолително: — О, моля те, кажи, че ще останеш!

Проклинайки Джейсън, Ройс и Дебора, Доминик не посмя да улови погледа на Мелиса и проговори глухо, опитвайки се да се усмихне:

— Е, от мен да мине. Ще останем още известно време. — Хвърли бърз поглед към жена си и тихо добави: — Но само ако съпругата ми няма нищо против.

Учтивата усмивка бе застинала на лицето на Мелиса. Все пак тя успя да проговори с обичайния си глас:

— Но разбира се, скъпи! Както желаеш. — Само Доминик забеляза възмущението и да, болката в златнокафявите й очи. В момента не можеше да направи нищо, за да укроти справедливия й гняв.

Дебора, успяла да наложи волята си, седна отново на дивана и забъбри щастливо:

— О, ще бъде чудесно! Ще организираме пикници и излети по брега на реката. Ще се забавляваме като луди!

— Това ли предприе тази сутрин? Излет по брега на реката? — попита Доминик и си наля чаша чай, макар че би предпочел силно уиски.

Дебора се показа неочаквано сдържана.

— Не, всъщност не… Сетих се, че вчера съм забравила ръкавицата си в Уилоуглен. И тъй като бях сама, Закари предложи да ме придружи по обратния път. После срещнахме Ройс, който пък беше тръгнал към вас, и си казахме, че не е лошо да ви посетим.

— Е, аз от своя страна съм разочарован, че Мелиса и Доминик не потеглят за Таузънд Оукс. Вече горях от нетърпение да разгледам имението — намеси се Закари, който не изпускаше от очи сестра си.

— О, Закари! — изхленчи негодуващо Дебора. — Как смеете да мислите за пътуване? Нали ще остана съвсем сама!

Закари се засмя смутено и направи някаква безобидна забележка, за да смени темата. Малко след това гостите се сбогуваха и всички въздъхнаха облекчено. Слава богу, каза си ядосано Мелиса, вече не й се налагаше да търпи глупавото бъбрене на Дебора. Ами тъпите, изпълнени с копнеж погледи, които Закари хвърляше към съперницата й… Добре, че вече не беше нужно да седи и да се усмихва, докато мъжът й позволяваше на онази никаквица да го върти на малкото си пръстче… Гърдите й се вълнуваха, в главата й се носеха някои не съвсем подходящи за дама мисли, но лицето й беше спокойно. Тя дори се усмихна и помаха на гостите си, които бързо се отдалечаваха по пътя.

Всички надежди, че връзката между Доминик и лейди Боудън е била безобидна, че онази сутрин не се е случило нищо лошо, се прекършиха в момента, когато Доминик отстъпи пред молбите на англичанката и остана тук, близо до Батън Руж — близо до нея. Естествено, той не можеше да замине току-така и да изостави любовницата си, повтаряше си горчиво тя, стиснала ръце в юмруци.

Едно беше ясно: Доминик не я обичаше и се беше оженил за нея по принуда, но тя не можеше да го остави — не и заради жена като Дебора Боудън! Той не ми е безразличен, каза си решително тя, и ако продължава да ме търпи до себе си, ще му бъда образцова съпруга! Е, поне ще се опитам, поправи се тя, тъй като нямаше доверие на изменчивия си темперамент.

Мелиса беше готова да признае, че е извършила много грешки по време на краткия си брак, но положението беше много трудно за нея. При нормални обстоятелства, ако можеше да бъде сигурна, че Доминик се е оженил за нея от любов, тя би могла да отмине с безразличие заплахата, която представляваше Дебора. Сега обаче… сега трябваше не само да се бори за съпруга си, ами и да се справи с противница, която използваше непочтени средства, за да й го отнеме. Въздишката й беше сърцераздирателна. Най-лошото беше, че не знаеше дали Доминик изпитва някакви чувства към нея или не. Дали за него имаше някакво значение коя ще излезе победителка в тази жестока борба?

В присъствието на гостите Доминик беше наблюдавал незабелязано жена си и се беше подготвил за бурен изблик на гняв. След като изпратиха неканените посетители, пожела да й даде възможност да се разтовари и заговори подчертано меко:

— Много приятно посещение, нали? Колко мило от страна на лейди Боудън, че реши да ни посети!

Мелиса, която упорито криеше лицето си, отговори беззвучно:

— Да, много мило. — И понеже не беше в състояние да се овладее, добави подигравателно: — Тъй като за в бъдеще ще я виждаме често в дома си, аз се радвам, че събудих в душата й толкова топли чувства.

Доминик едва удържа усмивката си, макар че много добре разбираше какво изпитва Мелиса. Той я обърна към себе си, улови брадичката й и проговори с искрена нежност:

— Много ли си разочарована, че не тръгваме веднага за Таузънд Оукс?

Решена да не му позволи да надникне в развълнуваното й сърце, Мелиса се постара да изглежда равнодушна и срещна с достойнство развеселения му поглед. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Какво говориш? Какво значение има това… Вероятно никога няма да свикна напълно с Таузънд Оукс. Сигурно ще ми е много трудно да се сбогувам завинаги с приятелите си. — В погледа й се четеше копнеж. — Освен това се радвам, че няма да се наложи да се лиша от посещенията на младите кавалери… — Тя целуна Доминик по бузата и добави: — Е, разбира се, и на дамите, които познавам от детските си години. Предстоящата раздяла ме изпълваше със страх, но сега съм спокойно. Сигурно много млади мъже ще се зарадват, че оставаме.

Тя дари съпруга си с блуждаещ поглед и в този момент заприлича досущ на Дебора. Прозрял истинските й намерения, Доминик едва се удържа да не избухне в луд смях. Тази малка вещица! Искаше да го накара да ревнува! Стана му ясно какви цели преследва. Е, можеше да бъде сигурна, че ще играе по свирката й. При други обстоятелства щеше да се наслаждава невероятно много на артистичния й талант, но сега… А толкова му се искаше да я грабне в обятията си и да я целуне с цялата си страст.

В следващия миг си припомни каква трудна задача го очаква и лицето му отново помръкна. Как да спечели сърцето на Мелиса — а той вече знаеше, че иска да го спечели, — и едновременно с това да се среща често с другата? От гърлото му се изтръгна ядно проклятие. Някой ден ще си поговоря сериозно с Джейсън и Морган, закле се тържествено той.

Мелиса не можеше да не забележи мрачното му изражение, но не разбра истинската причина. Зарадва се, защото помисли, че споменаването на другите мъже е развалило така бързо настроението на мъжа й. Чудесно! Тя се вживя в новата си роля и заговори въодушевено:

— Щом решаваме да останем тук, бихме могли да дадем официална вечеря. Ще поканим всички познати и приятели, за да знаят, че са добре дошли в новия ни дом. — После плахо добави: — Естествено трябва да поканим лейди Боудън… и брат й.

С безизразно лице и странно глух глас Доминик отговори:

— Както желаеш, скъпа. Мисис Мийкс ще се погрижи за всичко. Единствената ти задача е да съставиш списък на гостите.

Мелиса бе очаквала бурна реакция при споменаването на Лейтимър и остана разочарована от безразличието му. С намаляло въодушевление тя отвърна тихо:

— Е, добре, ще поговоря с мисис Мийкс. Какво ще кажеш за следващия четвъртък? Петнайсет до двайсет души на вечеря?

— Да, скъпа. Прави, каквото искаш.

Най-много й се искаше да затропа ядно с крак, толкова разочарована беше. После обаче се обърна и царствено се отдалечи, за да поговори с мисис Мийкс. Невъзможен човек съм си избрала за съпруг, гневеше се тя. Но щеше да му докаже, че може да реагира също така хладно и безразлично като него! Кой знае… може би беше най-добре да поддържа тесни приятелски отношения с лейди Боудън.

След няколко съвещания с мисис Мийкс, по време на които бяха обсъдени всички подробности около предстоящата вечеря, стана време да напише поканите и да ги разпрати. Всички дадоха съгласието си и Мелиса въодушевено се зае да подготви първия официален прием в живота си. Самата тя беше изненадана колко радост й доставяше да наблюдава напредването на приготовленията.

Тъй като времето беше хубаво, а трапезарията на къщата твърде малка, двете жени решиха да направят вечерята под открито небе. За да предотвратят нахлуването на досадни насекоми, слугите построиха огромна палатка от фина, набързо закупена в Батън Руж мрежа, която стана много елегантна и щеше да придаде на вечерята екзотичен вид. В средата поставиха дълга маса с бяла покривка, заобиколена от най-разнообразни столове, донесени от Уилоуглен и Оук Холоу. Слава Богу, различните им стилове никак не нарушаваха общото впечатление. Сребърни купи с гардении красяха масата. Между тях бяха подредени кристални свещници, отрупани с високи, тънки свещи. Още свещи горяха на няколкото масички по ъглите. Лампиони, окачени по магнолиите и дъбовете, придаваха на сцената нещо приказно и възхитените гости засипаха Мелиса с искрени похвали.

С изключение на лейди Боудън и Джулиъс Лейтимър на вечерята бяха поканени роднини и приятели от околността. С напредването на вечерта нервността на Мелиса се уталожи, тя започна да се наслаждава на забавлението и за момент забрави, че не е сияещата млада съпруга, която посрещаше с усмивка гостите си.

Тя наистина играеше добре ролята си. Доминик не можеше да откъсне поглед от прекрасното видение. Косите й, вдигнати умело от Ана, падаха на меки къдрици по едното рамо и блестяха на светлината на свещите като разтопен мед, а сметановото бяло на деколтето, подчертано от дълбоко изрязаната бронзова рокля, заслепяваше очите му. Доминик беше толкова омаян от жена си и се отдаваше на такива бурни еротични фантазии, че дори не чуваше, когато го заговаряха.

След вечеря Дебора изостави Закари, когото досега бе отрупвала с внимание, и се понесе към него, шумолейки със сините тафтяни поли. Погледът й беше изпълнен с копнеж.

— О, Доминик! — прошепна сладко тя. — Нека се поразходим! Градината изглежда толкова примамлива в светлината на лампионите. Хайде да потърсим някое усамотено местенце.

— Великолепна идея — съгласи се Ройс и посегна към ръката на Мелиса. — Ела, скъпа. Нека Доминик се погрижи за гостенката си, а аз ще се насладя на компанията ти.

Лишен от възможността да откаже, Доминик хвърли унищожителен поглед към Ройс и подаде ръка на Дебора. Приятелят му се усмихваше като ангелче.

Цялата радост и удовлетворение, които Мелиса беше изпитала от успешната вечер, отлетяха в мига, когато Дебора доверчиво сложи ръката си върху ръката на съпруга й. Тя се държеше с него като с… като с любовник! Заслепена от гняв и болка, Мелиса позволи на Ройс да я изведе от палатката. С натежало сърце тя закрачи през топлата, изпълнена с дъх на магнолия нощ. Смехът на гостите идваше някъде много отдалеч, мислите й бяха заети с това как по-категорично да заяви на лейди Дебора, че трябва да стои по-далеч от съпруга й.

Ройс й остави време да се съвземе и заговори тихо:

— Не се тревожи, Лиса. И най-глупавият ще забележи, че Доминик би дал всичко, за да остане до теб, вместо да слуша празното дърдорене на онази гъска. Трябва да имаш повече доверие в себе си… и в него.

Мелиса замръзна на мястото си. След малко изгледа с неприкрита враждебност братовчеда си и изсъска като змия:

— Трябваше веднага да се сетя, че ще вземеш неговата страна. И ти ли ще ме лъжеш и ще твърдиш, че двамата не са любовници?

Светкавиците в красивите й очи накараха Ройс да забави отговора си. Той я придърпа в тъмното и зашепна настойчиво:

— Престани да се държиш като глупачка! Знам, че отношенията им изглеждат подозрителни, но трябва да разбереш едно — интересът на Доминик към Дебора не е такъв, за какъвто го мислиш.

Мелиса се изсмя горчиво и се откъсна от него.

— О, да, разбира се! Не се съмнявам нито секунда! — отвърна недоверчиво тя. — А сега ме извини, ако обичаш. Трябва да се погрижа за гостите си… особено за мъжете.

Ройс се загледа безпомощно след нея. За първи път разбра защо Доминик не изглеждаше особено въодушевен от предложението на Джейсън. Тъй като познаваше много добре сменящите се настроения на Мелиса — двамата доста си приличаха по характер, — той не завиждаше на приятеля си. Потискайки напиращото на устата му проклятие, той хукна след нея, надявайки се да предотврати следващата й глупост… или безумие.

Когато се приближи към групата, към която се бе присъединила Мелиса, настроението му се промени рязко. Всемогъщи Боже! Как можа да избере точно Лейтимър!

Ръката й почиваше доверчиво върху неговата, също както тази на Дебора върху ръката на Доминик. На лицето й цъфтеше омайваща усмивка. Подканващият поглед на топазените очи стресна Ройс не на шега. А като забеляза похотливия огън, който пламтеше в погледа на англичанина, той направо се разтрепери. Ако продължаваха така… кой знае какво щеше да се случи.

Гостите, които бяха заобиколили Мелиса и Лейтимър, бяха Морган и Леони, Закари, Ан Балард, дъщерята на един съсед, и Даниел Манчестър. Разговорът се въртеше около сватбата на Даниел, която щеше да се състои в началото на ноември, и когато Ройс се приближи, брат му се ухили и рече:

— Е, стари момко, сега, когато и Доминик се хвана на въдицата, а аз само след няколко седмици ще предприема тази рискована стъпка, ти сигурно очакваш с нетърпение някоя очарователна млада дама да те хване в капана си?

Със сините си очи и гъстата кестенява коса Даниел беше истински Манчестър, по-младо и стройно издание на Джош. Самоуверен, небрежно елегантен, той беше вечно усмихнат и с ведър характер. Тъй като беше най-малкият в семейството, всички го глезеха и това продължаваше въпреки двадесет и трите му години. Слава Богу, беше толкова уравновесен, че всеобщото внимание не беше успяло да го поквари. Лицето му издаваше възхищение към големия брат. Без да обръща внимание на мрачния поглед, с който го удостои Ройс, той избухна в смях и огледа насъбралите се гости.

— А ти ще направиш добре, ако помислиш още веднъж, преди да сложиш глава в примката — отговори сърдито Ройс.

Даниел поклати глава.

— Не и аз! За разлика от теб горя от нетърпение да се оженя и да имам семейство. А ти си остани заклет, костелив стар ерген!

Гостите се разсмяха развеселено. Епитетът „костелив“ никак не подхождаше на красивия, широкоплещест и елегантен Ройс. После заговориха за друго, а след няколко минути Мелиса и Лейтимър се отдалечиха към градината. Ройс ги проследи с гневен поглед.

Мелиса усети угризения на съвестта, когато Лейтимър се запъти към една тъмна алея, неосветена от лампионите. После обаче решително вирна брадичка. Доминик също се забавляваше в някое тъмно ъгълче, защо тя да не последва примера му! Гневът и разочарованието я бяха накарали да потърси близостта на Лейтимър, и пак те я задържаха при него, макар че с всяка фибра на тялото си копнееше за Доминик — само че за онзи Доминик, който я обичаше.

Макар че гневът я бе тласнал към прибързани действия, той не можа да замъгли разума й. Щом стигнаха тъмната алея, тя се отдалечи на безопасно разстояние от Лейтимър. Застана пред него като наострила уши сърна, готова за скок при първия признак на опасност.

Лейтимър, от вниманието на когото не беше убягнала нервността й, проговори със суха подигравка:

— Не бих се осмелил да премина в нападение на такова оживено място.

Мелиса се изчерви в мрака.

— Това ми е ясно — отвърна остро тя. — Признайте обаче, че имам основания да не ви вярвам.

Възцари се напрегнато мълчание. Лейтимър мисли дълго, преди да заговори отново.

— Вече ви помолих за прошка. Държанието ми беше непростимо, но нима не мога да направя нищо, за да станем отново приятели?

Да! — едва не извика Мелиса. Вземи сестра си и се махайте оттук! Върни се в родината си и се постарай никога вече да не чуя нито нейното, нито твоето име! За съжаление не можеше да изкаже гласно желанията си, затова се задоволи да отговори сухо:

— Не знам. Повярвах, че във ваше лице имам приятел, но после се държахте толкова невъзпитано, че…

— Недейте така, скъпа моя! Трябва да разберете, че бях полудял по вас! Постъпих като глупак, признавам, но желанието да ви имам ме заслепи и ме тласна към някои прибързани действия, за които съжалявам. Ако бях постъпил като джентълмен, сега аз щях да бъда ваш съпруг, а не…

— Доминик — довърши глухо Мелиса. Тонът й издаваше обзелото я отчаяние.

Окуражен от факта, че Мелиса беше благоволила да го изслуша, Лейтимър продължи настойчиво:

— Направих опит да ви предупредя, скъпа моя. Защо не ме послушахте!

Мелиса избягна погледа му, опитвайки се да се пребори с напиращите сълзи. Лицемерната му доброта беше непоносима. Много й се искаше да сподели болката си с човек, който познаваше истинската природа на съпруга й, но лоялността, предпазливостта и инстинктивното недоверие към Лейтимър я предпазиха от поредната погрешна стъпка. Не й беше убягнал погледът, който двамата бяха разменили при пристигането на Лейтимър и сестра му. Беше усетила напрежението, което измъчваше Доминик, докато разменяше поздрави с англичанина. Вече й беше ясно, че отвращението на съпруга й има дълбоки корени и не се дължи единствено на интереса, която тя беше изразила.

Лейтимър схвана продължителното мълчание на Мелиса като одобрение и сложи ръка върху голото й рамо.

— Винаги съм искал само най-доброто за вас, скъпа моя — зашепна той. — Признавам, че се държах като невъзпитан хлапак, но ако ми простите, ще се опитам да ви бъда приятел и да ви помагам с всичко, което мога. — В гласа му прозвуча настойчивост: — Трябва да ми имате доверие… Никога не бих ви измамил!

Мелиса изпъна гордо рамене и попита хладно и резервирано:

— Толкова ли сте сигурен, че Доминик ще го направи?

Лейтимър реагира с горчив смях.

— Съмнявате ли се? Забравяте, че го познавам отдавна — много по-дълго, отколкото вие! — Той сграбчи рамото на Мелиса и я обърна към себе си. — Ако се съмнявате в думите ми, ще ми кажете ли къде е сега мъжът ви?

— Mon Dieu! — чу се в този миг веселият глас на Леони. — И аз бих искала да го узная. — Тя се престори, че не забелязва уплахата и жалното изражение на Мелиса. — Ела при мен, скъпа, защото имам да ти кажа нещо много важно. Знай, че още от самото начало трябва да се отнасяш много строго с мъжете от семейство Слейд — иначе ще те завладеят… както Морган владее мен.

Зад Леони се появиха Ройс и Морган и братът на Доминик се обърна ухилено към жена си:

— Леони е напълно права… От момента, в който я видях за първи път, тя взе живота ми в свои ръце.

Мелиса промърмори нещо, макар че щастието на Морган и жена му се заби като нож в раненото й сърце. Болката стана непоносима, когато след няколко минути към тях се присъединиха Дебора и Доминик, все още уловени за ръка.

Безупречната вратовръзка на Доминик беше изкривена, а Дебора изглеждаше толкова доволна от себе си, че Мелиса нито за миг не се усъмни в сцената, която се беше разиграла в тъмната алея. Колко ли щеше да се учуди, ако разбереше, че Доминик беше твърде далеч от мисълта да се наслади на няколко страстни мига с Дебора, че през цялото време беше защитавал брака си и че вратовръзката му се беше разкривила само защото насила беше свалил ръцете й от врата си и доста грубо й бе дал да разбере, че вече е женен и че отсега нататък тя трябва да се държи прилично.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Като се изключи неприятната необходимост да понесе присъствието на Лейтимър и да се държи учтиво с човека, когото ненавиждаше, Доминик беше посрещнал със задоволство предложението на Мелиса да покани гости. Преди пристигането им той й направи комплимент за външния й вид, защото беше убеден, че жена му никога не е изглеждала толкова красива… и толкова желана. С напредването на вечерта усмивката и погледите й му вдъхнаха нова смелост и той щеше да бъде напълно доволен, ако не се беше намесил Ройс, който практически му натрапи Дебора и отвлече Мелиса. Като видя обидата и болката по лицето на жена си, Доминик разбра, че вечерта няма да завърши добре.

Тъй като правилата на приличието му забраняваха да изостави Дебора, а и трябваше да изпълни онова, което беше обещал на Джейсъщ той се подчини на съдбата си и позволи на бившата си любима да го отведе в едно тъмно кътче.

Без да обръща внимание на празното й бъбрене, той се взираше в непрогледния мрак с надеждата да забележи някъде жена си. Едва когато Дебора спомена едно познато име, Доминик наостри уши.

— Роксбъри? Дук Роксбъри? — попита учудено той. — Чичото на Джейсън ви е платил пътуването до Америка?

Дебора се зарадва на интереса му.

— Джейсън ли? — попита невинно тя. — Кой е Джейсън?

— Приятел на брат ми — отговори с добре изиграно равнодушие Доминик. — Дук Роксбъри му е чичо.

— Така ли? Май се запознах с него на сватбата ти. Не беше ли един едър, изискан мъж с впечатляващи зелени очи?

— Да, сигурно е бил той. Само не мога да си представя откъде се познаваш с чичо му…

Дебора сви рамене и нежно прокара ръка по гърдите му.

— Аз самата не го познавам — призна тихо тя. — Джулиъс му е бил представен кой знае къде. — В гласа й прозвуча плаха молба: — Не искам да говорим за Роксбъри, нито за Джулиъс. Искам да говорим за нас.

Доминик потисна въздишката си и внимателно свали ръката й от рамото си.

— Дебора, не разбираш ли, че вече няма „нас“? — попита тихо той. — Можеше да го има, но всичко отдавна свърши. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че миналото не може да се върне. Не мисли за онова, което беше в Лондон.

— Не беше толкова отдавна — отговори упорито Дебора. — Няма и четири години оттогава.

— Може и така да е, но времената се променят. Ти се омъжи за друг, аз също съм женен.

— Господи, какъв еснаф си станал! Къде е огненият младеж, в когото се влюбих някога? — изплака сърдито Дебора.

— Щом си била влюбена в мен, защо повярва в лъжите, които ти наговори брат ти? И защо се омъжи за стария Боудън? — отговори мрачно Доминик, който не понасяше да го наричат еснаф.

Дебора сведе поглед и отново впи пръсти в ръката му.

— Не исках да повярвам, но той е мой брат, а с теб едва се познавахме! Откъде да знам, че не си такъв, какъвто те описваше? Кой можеше да обори думите му?

— Нима сърцето не ти подсказа да ми вярваш? — попита цинично Доминик, който въобще не се интересуваше от чувствата й. От друга страна обаче, не беше в състояние да насочи разговора отново към интересната тема за дук Роксбъри. Все още не можеше да повярва, че старият скъперник е дал толкова пари на двама абсолютно чужди за него хора.

— Ах, Доминик, тогава бях млада и не знаех какво искам! А ти беше един дързък американец, толкова различен от кавалерите, които ме ухажваха. Откъде можех да знам, че мотивите на брат ми не са от най-благородните? Как да заподозра, че е решил да ме омъжи за онзи ужасен старец?

Доминик, който вече беше слушал тази тирада, следеше думите й с нарастваща досада. Гласът му прозвуча хладно:

— Дебора, всичко това вече не е важно. Ти си действала така, както си сметнала за необходимо. Няма смисъл да си блъскаме главите за отдавна минали работи. Не ти се сърдя за нищо.

— О, скъпи Доминик! Не разбираш ли колко щастлива ме правиш! Толкова размишлявах за грешката си и нямаше по-радостна от мен, когато Джулиъс ми съобщи, че ще заминем за Америка — първата ми мисъл беше отправена към теб. — Тя вдигна към него големите си, умолителни очи, чувствено извитата й уста сякаш го канеше да я целуне.

Доминик не се помръдна от мястото си.

— Наистина ли?

— Да! Можех да мисля само за едно… че отново ще се срещнем, че ще имам възможността да поправя стореното зло… и може би… — Последва дълбока въздишка. — Мечтите ми не се сбъднаха. Ти беше сгоден и великодушието на Роксбъри се оказа безполезно.

Облекчен от новото споменаване на Роксбъри, Доминик бързо попита:

— Много ми е интересно по каква причина Роксбъри е платил пътуването ви, още повече по време, когато двете ни страни са във война. Струва ми се много странно.

Безупречните й черти се разкривиха от гняв, макар и само за миг.

— Никак не е странно, като се знае, че старият Уедърби и Роксбъри бяха добри приятели. Когато Роксбъри узна, че част от наследството на Джулиъс е в Америка, прояви любезност и ни плати пътуването. Каза, че го прави, защото Уедърби е забравил да ни остави необходимите пари.

Доминик, който с усилие запазваше равнодушното си изражение, изслуша обяснението й с нарастващо учудване. Това беше една от най-невероятните истории, които някога бяха стигали до ушите му! Вярно, че не познаваше отблизо Роксбъри, но го беше наблюдавал достатъчно често в Лондон, а и беше чул много неща за интригите му от Джейсън и Морган, за да бъде убеден, че Роксбъри не върши нищо без причина. И точно този мъж беше дал значителна сума на чужди хора, за да се доберат до наследството си! Непременно трябваше да узнае какво се крие зад всичко това. Ата в гласа му прозвуча само учтиво любопитство:

— Ами парите за издръжката? Откъде дойдоха те? Не искам да бъда недискретен, но си спомням, че двамата с брат ти никога не сте разполагали с достатъчно средства. А откакто сте в Америка, парите вече не изглеждат проблем…

— Не е прилично да се говори за пари! — провикна се Дебора и ядно стисна устни.

— Права си — призна Доминик. — Наистина не е прилично, но не можах да сдържа любопитството си.

— Сега ще разбереш, че не е никак странно — продължи с обичайния си хленчещ гласец бившата му любима. — Както знаеш, тук има немалко хора, които са запазили привързаността си към британската корона. Хора, които са на мнение, че войната за независимост е била грешка. Роксбъри е член на една организация със седалище в Лондон, все хора, много заинтересовани от съдбата на британците, които са били против независимостта, но са останали в Америка и след края на войната. — Скептичният поглед на Доминик я накара да възкликне възмутено: — Все ми е едно вярваш ли ми или не! Това е истината! Роксбъри поиска от Джулиъс да влезе във връзка с някои от тези хора и изрази готовност да му даде значителна сума срещу тази дребна услуга. Честно казано, всичко това ми се струва доста глупаво. Особено след като се знае, че преди края на войната не може да се направи нищо.

— Какво? Струва ми се, че не те разбрах.

Дебора го удостои с гневен поглед.

— Организацията на Роксбъри е готова да плати пътуването на всеки бивш британски войник, който има желание да умре в старата си родина. Нали ти казах, планът ми изглежда доста глупав.

„Глупав“ не беше думата, която Доминик би употребил по отношение на един такъв план. Само глупачка като Дебора би могла да повярва в подобна безсмислица. Но що се отнасяше до Роксбъри… по гърба на Доминик пролазиха студени тръпки. Беше готов да се обзаложи, че старият не даваше и пет пари за съдбата на британските ветерани. Ала беше намерил убедителна причина да изпрати агента си при всички онези, които някога се бяха заклели във вярност към британската корона. Този опитен стар мошеник! — каза си с неволно възхищение Доминик.

Все пак той не беше напълно сигурен в преценката си относно мотивите и плановете на Роксбъри. В едно обаче беше убеден — не любовта към ближния беше подтикнала дука да се обърне към Джулиъс Лейтимър. Е, поне беше получил важна информация и трябваше незабавно да я сподели с приятелите си. Крайно време беше да отдалечи Дебора от усамотеното местенце, в която го беше привлякла. Той се усмихна любезно и заговори:

— Ти си напълно права, скъпа моя. Планът е наистина глупав. Мисля, че е време да се връщаме при другите. Сигурно вече ни търсят.

— О, Доминик, кажи, че не говориш сериозно! — проплака Дебора и отново обви ръце около врата му. — Нямаме почти никаква възможност да бъдем сами и не бих могла да понеса отново да те споделям с толкова чужди хора. Моля те, скъпи Доминик, целуни ме един-единствен път!

Изпълнен с отвращение и до известна степен смутен, Доминик отговори остро:

— Господи, Дебора, та аз съм женен! Кога най-сетне ще се примириш с това и ще престанеш да ме поставяш в неловко положение? Едно време не беше толкова… толкова пряма! — Той се освободи от ръцете й с рязък жест, но тъй като не можеше да си позволи да я разсърди твърде много, добави с принудена мекота: — Ти си много привлекателна жена — твърде привлекателна, за да се хабиш по мъж като мен. — Опита се да се усмихне и заключи: — Не бива да ме изкушаваш, скъпа моя.

Слава Богу, гневът на Дебора веднага се укроти и тя попита с обичайното си кокетство:

— Наистина ли те изкушавам, Доминик?

Зарадван от реакцията й, Доминик отговори почти искрено:

— Да, ти представляваш истинско изкушение за всеки мъж. — Но премълча, че онова, което наистина искаше, беше да й извие врата като на пиле.

Дебора беше доволна и когато Доминик я отведе пои малката група, събрала се около Лейтимър и Мелиса, по лицето и играеше очарователна усмивка. Какво от това, че Доминик беше женен? Дебора не можеше да проумее как така женитбата му би могла да представлява някаква пречка. Той все още беше най-вълнуващият мъж в живота й и тъй като тя вече не беше невинно младо момиче, най-голямото й желание беше да преживее бурна любовна страст в обятията му. Освен това Джулиъс я беше помолил да се държи мило с него, според нея достатъчна причина да действа, както си иска.

Доминик също се усмихваше, но когато забеляза застаналия твърде близо до Мелиса Лейтимър, лицето му помрачня. Едва удържа на напора да притисне до себе си Мелиса, за да покаже на всички, и най-вече на омразния англичанин, че тя е негова и няма намерение да я дели с никого другиго. За негово голямо съжаление това беше невъзможно, защото на ръката му беше увиснала друга жена, а и беше заобиколен от гости, които много щяха да се учудят на детинското му държание.

Раздразнението му не се уталожи и когато Леони се приведе към него и с опасен блясък в прекрасните зелени очи го тупна доста силно с ветрилото си.

— Намирам, че тази вечер се държиш ужасно зле, скъпи ми Доминик! Как посмя да оставиш младата си жена сама! Та това е първата ви официална вечеря! — С едно-единствено сръчно движение тя успя да го отдели от Дебора Боудън и продължи с недвусмислено предупредителен тон: — А сега, скъпа лейди Боудън, не отнемайте повече времето му. Той има възхитителна млада съпруга, която напълно заслужава внимание.

Още преди някой да успее да протестира, тя сложи студената ръка на Мелиса в десницата на мъжа й, обърна двамата с гръб към себе си и ги подгони като селянка, която подкарва кокошките си:

— Изчезвайте оттук, вие двамата! Луната е пълна, нощта е само за влюбени! Вървете и се забавлявайте!

Не им оставаше нищо друго, освен да изпълнят заповедта на Леони. Когато Доминик и Мелиса бавно изчезнаха в мрака, младата съпруга на Морган се обърна доволно към останалите:

— Много лошо ли се държах?

Отговори й всеобщ смях, към който не се присъединиха само Лейтимър и Дебора. В настъпилата тишина Ройс отбеляза:

— Не смятате ли, че тази тактика би могла да бъде приложена от дук Уелингтън срещу Наполеон?

Дебора, чието красиво лице изразяваше гняв и разочарование, отговори задавено:

— Тази жена е толкова пряма! Лека-полека се убеждавам, че тези американци нямат и понятие от добри маниери!

— Е, може и да сте права — усмихна се добродушно Ройс. — Но защо продължавате да живеете между нас, щом сте на това мнение?

С поглед, в който се четеше злоба, Дебора отвърна:

— Вероятно не се изразих правилно. Трябваше да кажа „някои“ американци. Има много, които умеят да се движат в обществото, но Леони Слейд очевидно не е от тях.

— Аха, значи Леони ви е развалила настроението? — попита със злобно удовлетворение Ройс. Ала навреме се сети, че би могъл да навреди на общото дело, ако раздразни още повече сестрата на Лейтимър, и се извини: — Прощавайте, лейди Боудън, исках просто да се пошегувам. За съжаление ние, американците, обичаме да дразним събеседниците си.

Дебора смръщи презрително носле, но не каза нищо. Вместо това отправи недвусмислен поглед към брат си, който не беше казал нито дума, и отбеляза сухо:

— Крайно време е да тръгваме. Съмнявам се, че домакините все още се интересуват от нашето присъствие.

Ала Дебора се лъжеше. Мелиса не можеше да мисли за нищо друго, освен за съперницата си, и мислите й бяха всичко друго, само не и любезни. Гореше от желание и Дебора, и собственият й съпруг да получат заслуженото наказание. Само мисълта за отмъщение я възпря да не се нахвърли с юмруци върху Доминик. Никога не беше изпитвала такъв бесен гняв. Слава Богу, че в градината беше тъмно! Имаше възможност да се овладее и да се върне при гостите си като сияеща домакиня. А що се отнасяше до мъжа й… тя изскърца със зъби. Най-добре да го… тъй като не й хрумваше нищо подходящо, тя откъсна ръката си от неговата и се втренчи неподвижно в мрака.

Ако си въобразяваше, че вълнението й е останало скрито, Мелиса се лъжеше. Доминик усещаше тръпките в младото, стройно тяло, което беше толкова близо до неговото, и не й се сърдеше. Самият той беше близо до точката на избухване и трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее и отново да вземе нещата в свои ръце. Погледна я колебливо, пое си дълбоко дъх и заговори накъсано:

— Мелиса… знам, че ситуацията ти се струва недвусмислена, но много бих искал да ти обясня как стоят нещата в действителност. Повярвай ми, няма защо да се страхуваш от лейди Боудън! Дори ако търся компанията й по-често, отколкото твоята, това няма нищо общо с теб.

— Много ти благодаря! — изфуча ядно Мелиса и се обърна към него с искрящи от гняв очи. Стисна ръце в юмруци и продължи: — Не желая да слушам извиненията ти! Поведението ти не оставя и следа от съмнение, че не се трогваш от чувствата ми. Бъди уверен обаче, че за в бъдеще аз също няма да се вълнувам от твоите! А сега те моля да ме извиниш — трябва да се погрижа за гостите, които ти отдавна си забравил.

Доминик не издържа. Гневът му избухна с нова сила и той процеди през стиснати зъби:

— Ще ме чуеш ли най-после, по дяволите! Знам, че е много лошо, но аз съм длъжен да… — Той спря като закован, защото не знаеше дали би могъл да довери на Мелиса един толкова важен проблем. Ако тя беше като повечето жени по света, Дебора много скоро щеше да узнае всичко и Лейтимър щеше да разбере, че е под подозрение.

— Е? Какво толкова важно трябва да направиш? — попита заплашително тя, скръсти ръце и нетърпеливо затропа с крак.

Не, тя нямаше да му повярва! Опитвайки се да запази самообладание, той отвърна:

— Мелиса, така не може да продължава… трябва да се изясним… — Той я улови за раменете и леко я разтърси.

Ала веднага разбра, че това приближаване е било грешка. Побесняла от гняв, Мелиса го отблъсна.

— Не ме докосвай! — изфуча като фурия тя.

Сега беше ред на Доминик да избухне като вулкан. Той ли да не я докосва? Макар че беше негова жена и че гореше от желание да я люби? Макар че изпълваше дните и нощите му и го караше да се топи от копнеж като последен хлапак? Забравил добрите си намерения, той се поддаде на изгарящото физическо желание, сграбчи жена си за раменете и я привлече към себе си.

— Да не те докосвам, така ли? Искате невъзможното, мадам! — И устните му безмилостно завзеха нейните.

Отначало Мелиса понечи да се отбранява. Започна да се извива в ръцете му, юмруците й затрополиха по гърба му. Напразни усилия, защото Доминик не усещаше нищо. Единственият му стремеж беше да я накара да отговори на целувката, да събуди страстта й.

Тази борба продължи не повече от тридесет секунди, при което Мелиса беше тласкана от луд гняв, а Доминик от инстинкти, за чието съществуване не беше и подозирал. Внезапно Мелиса усети добре познатата коварна и сладостна вълна на физическото желание, която премина по тялото й, и с все сила се притисна до Доминик.

Макар че разумът й се замъгли, тя все още смяташе, че трябва да избяга от него. Движенията й издаваха паника. Направи още няколко безполезни опита да се изтръгне от прегръдката му, но много скоро решителността й се разколеба и тя се отдаде безводно на тъмното, магнетично влечение на тялото си. Все пак предприе последен, отчаян опит да се освободи, но ръцете на Доминик я обхванаха още по-здраво, а горещите му целувки пробиха и последните бариери, които беше издигнала помежду им. Срамът и желанието се сблъскаха и от гърдите й се изтръгна задавено хълцане. Накрая Мелиса се предаде и отговори на целувките му, притискайки се до него с нарастваща сила.

Отдаването й означаваше за него всичко. Доминик забрави света около себе си. Остана само топлото, страстно тяло в ръцете му. Обезумял от желание, той плъзна ръце по хълбоците й, притисна я до тялото си и се раздвижи в недвусмислен ритъм. Струваше му се, че полудява от страст. След малко вдигна глава и проговори с предрезгавял от вълнение глас:

— Ти си съвършена! Искам да… — Погледът му бе привлечен от разкошното деколте и той не можа да се удържи да не целуне с цялата си страст подаващите се изпод дантелата млади гърди. — Никога не съм се чувствал така… — простена той. — Ти изпълваш мислите ми… По цяла нощ лежа буден и си спомням дъха на голото ти тяло… Копнея да вкуся плътта ти, да изпитам насладата от милувките ти… Желая те толкова силно, че не съм в състояние да мисля…

Думите му прозвучаха странно в ушите на Мелиса — едновременно сладки и горчиви. Ако между тях имаше една-единствена за любов или поне намек, че изпитва към нея нещо повече от физическа страст, тя щеше да забрави тревогите и съмненията си. Но сега не можа. Всяка дума, която чуваше, се забиваше като остър нож в сърцето й. Съпругът й копнееше единствено за физическо удоволствие! Всяка друга жена можеше да задоволи желанието му и макар че в момента беше полудял от страст по нейното тяло, тя отлично си представяше, че е казвал същото и на Дебора. Непременно й го беше казвал! Това прозрение я отрезви като кофа студена вода и необузданата й страст угасна, сякаш никога не беше съществувала. Обезкуражена, тя се опита да се откъсне от него, изпълнена с чувство на унижение и отчаяние.

Доминик инстинктивно се възпротиви на първия й опит да избяга, но нещо в поведението й и в начина на съпротива му се стори странно. Принуди се да я освободи, макар и с неохота. Минутите минаваха и когато и неговото желание се поукроти, той попита с искрено учудване:

— Какво ти е? Ти ме желаеше… също така отчаяно, както те желаех аз.

Мелиса отвърна лице и трескаво приглади роклята си, не можейки да намери правилните думи. Какво ли щеше да стане, ако му заявеше открито: не е достатъчно само да ме желаеш. Искам твоята любов! Устните й се опънаха в горчива усмивка. Колко просто щеше да бъде, ако Доминик й отговореше: но аз те обичам! Мелиса не беше толкова наивна да не знае, че в огъня на страстта мъжете говорят неща, които не мислят. Как да му повярва? Още повече, след като беше наговорил всички тези неща за жаждата по тялото й… Все пак трябваше да отговори нещо, и повикала на помощ част от предишния си гняв, тя изрече няколко жестоки думи:

— Ти си много опитен любовник. Убедена съм, че съумяваш да накараш всяка жена да те пожелае… поне за известно време. — Опита се да прикрие болката и горчивината и добави хладно: — За съжаление опитът ти успя да победи скрупулите ми, но ти обещавам, че това няма да се повтори. А когато имаш нужда от жена, лейди Боудън със сигурност ще ти се притече на помощ. — И заключи с дразнещо равнодушие: — А сега е време да се върнем при гостите си, не мислиш ли и ти така?

Макар да се показваше хладна и равнодушна, в гърдите й бушуваше истинска буря, а леденият, изпълнен с презрение поглед, с който я удостои Доминик, ни най-малко не беше в състояние да успокои нервите й. Защо? — питаше се с болка той. Защо ми причинява това? Защо е топла и страстна в прегръдката ми, а в следващия миг става студена и безчувствена като статуя… Показа му недвусмислено желанието си, а после… По каква причина се преструваше, че помежду им не съществува страст? Защо се държеше така? Нито за миг не му хрумна, че досега не беше споменал нето веднъж думичката любов и дори не й беше намекнал, че емоциите, които съществуваха между тях, са нещо повече от чисто физическо привличане.

Той я гледаше с присвити очи и се изкушаваше от мисълта да я просне на тревата и да й даде добър урок. Трябваше да й покаже колко опасна е тази игра — да го раздразни до полуда с примамливото си тяло и в последния момент да му откаже прелестите си. Дали зад това не се криеше някакво перверзно удоволствие? Или беше проява на чисто женска злоба?

Приглушен смях отекна в нощта. Мелиса беше права, имаха гости. Той преглътна проклятието, което напираше на езика му, и я улови под ръка.

— Тъй вярно, милостива госпожо, време е да се върнем при гостите! Там поне ще се забавлявам — заключи с горчиво презрение той.

До края на вечерта двамата играха ролите си толкова добре, че никой не заподозря нищо за възцарилото се между домакините напрежение. Ала Леони не се лъжеше толкова лесно. Когато потеглиха обратно, тя не можа да удържи любопитството си и попита Морган:

— Какво става с Доминик? Не го разбирам. Има си възхитителна млада жена, а посвещава толкова време на онази алчна лейди Боудън. — Смръщеното й чело издаваше, че е сериозно загрижена.

— След всички усилия, които положих, за да го помиря с Мелиса, май не постигнах нищо, а? Нали ги видя как се сбогуваха с гостите си!

Морган избухна в смях.

— Не се тревожи, скъпа. Сигурен съм, че Доминик ще съумее да се справи сам с домашните си проблеми. — И замислено прибави: — Макар че ако трябва да бъда честен, ще ти призная, че не ми се иска да съм на негово място. Пътят, който му предстои да измине, е осеян с опасни дупки.

— Какво говориш? Нима трябва да прави нещо друго, освен да се държи по-далеч от онази личност и да се прояви като почтен, любящ съпруг?

— Не, става въпрос за нещо друго — призна непредпазливо Морган, тъй като беше посветил цялото си внимание на разлудувалия се кон.

— Така ли? — Любопитството на Леони се събуди. — За какво всъщност става дума? Да не би да има връзка с разговора, който водихте с Джейсън в Оук Холоу?

Морган, който би предпочел жена му да не е надарена с толкова ярко изразена наблюдателност, въздъхна. Двамата с Леони нямаха тайни един от друг и той знаеше, че съпругата му няма да се раздрънка. И сам не знаеше защо досега бе премълчавал за случилото се онази вечер. Може би се тревожеше, че Леони няма да сподели становището му, или пък много добре знаеше, че начинът, по който бяха постъпили с Доминик, не беше особено почтен.

Обзет от внезапно смущение, той промърмори:

— Джейсън подозира, че Лейтимър и сестра му са пристигнали в Америка по причини, различни от онези, които изтъкват. Затова поиска от Ройс и Доминик да си държат очите и ушите отворени.

— Е, и?

Морган се покашля нервно.

— Ами… Тъй като Доминик и Лейтимър са врагове, Джейсън сметна, че е най-добре Ройс да съсредоточи вниманието си върху брата, а Доминик върху сестрата.

— Какво? — провикна се възмутено Леони. В очите й блесна гняв. Гласът й прозвуча заплашително: — Това означава ли, че ти също си позволил на Доминик да ухажва онази ужасна личност и да занемарява жена си?

— Не е точно така — отговори несдържано Морган, също обзет от гняв. — Никой не очаква Доминик да преспи с онази жена. Казахме си обаче, че няма да навреди, ако продължи да поддържа приятелски отношения с нея. Колкото и да ни е неприятно, тя не крие чувствата си към него, нали? Защо да не се възползваме от глупостта й?

— Mon Dieu! — изкрещя вбесено Леони. — Не мога да повярвам на ушите си! Та Доминик се ожени само преди месец, глупаци такива! Как можеш да искаш от него да ухажва друга жена, освен своята собствена? След всичките тези години, през които си мечтаех как той ще се влюби и ще се ожени, сега ти развали всичко! Ти и Джейсън ще разрушите живота му! Нищо чудно, че бедната Мелиса изгаря от мъка!

Морган дръпна рязко яздите на коня и се обърна сърдито към жена си:

— Не смей да й кажеш! Съмнявам се, че Мелиса е някоя клюкарка, но преди да знаем със сигурност, че може да си държи езика зад зъбите, тя не бива да узнае нищо за задачата на Доминик. Признавам, че времето не е особено удачно, но трябва на всяка цена да узнаем какво възнамерява Лейтимър. Имаме всички основания да смятаме, че е шпионин и че пребиваването му тук ще навреди на интересите на страната ни.

Леони не се трогна от обяснението му.

— Ще полудея! — изсъска ядно тя. — Толкова съм разгневена, че не желая да обсъждам повече тази отвратителна тема. Всъщност… — Тя присви очи и това би трябвало да подскаже на Морган какво предстои, но той не забеляза нищо, не усети дори измамната мекота в гласа й: — О, божичко! Падна ми чантичката. Би ли слязъл да ми я подадеш?

Морган тихо изруга, скочи от бъгито и отиде от другата страна. Наведе се, вдигна обшитата с перли копринена торбичка и я мушна в ръката й.

— Ето ви торбичката, мадам — изръмжа сърдито той. Леони се усмихна хладно.

— Благодаря ви, мосю, но аз все още съм ви сърдита… и тази вечер не желая да ви виждам повече! — Тя плесна енергично с камшика и остави съпруга си сам насред пътя.

Морган я проследи с изумен поглед. След като изригна цял куп проклятия, той се закле, че много скоро жена му ще му падне в ръчичките и тогава…

Тъй като Леони го беше изоставила само на четвърт миля от къщата на Доминик, а и познаваше добре темперамента и, той сметна, че най-умното е да си потърси друг подслон за през нощта. Ръмжейки под нос, той тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. Двамата с Леони бяха тръгнали последни и мисълта, че никой няма да стане свидетел на унизителното му завръщане, му беше поне малка утеха.

След няколко минути видя къщата и с облекчение установи, че брат му още не си е легнал. Докато се изкачваше по стълбите към галерията, забеляза Доминик в полумрака с полупълна чаша в едната ръка и тънка пура в другата. На масичката беше оставена кристална гарафа с бренди.

Доминик, който беше свалил жакета и разхлабил вратовръзката си, ни най-малко не се учуди от неочакваната поява на брат си. Ограничи се да вдигне едната си вежда, да посочи празния стол и да произнесе с подигравателен тон:

— Е, какво стана? Да не би Леони да те е изгонила от брачното ложе?

Морган се ухили широко.

— Точно така, изгони ме. Дяволска жена си имам, не намираш ли! Но не й се сърдя, макар да съм твърдо решен да си отмъстя!

Без да каже нито дума повече, Доминик позвъни на слугата и поръча още една чаша и пури. После нареди да приготвят легло на Морган в кабинета. Брат му се разположи удобно в отсрещното кресло, свали жакета и вратовръзката си и отпи с удоволствие от старото бренди.

Настъпи кратко мълчание. И двамата мъже размишляваха за нерадостната си съдба. Никак не беше приятно, защото Морган много добре знаеше какво му предстои. Леони не беше жена, която щеше да остави нещата току-така. Нямаше защо да се страхува, че ще отвори очите на Мелиса, но беше повече от ясно, че ще се намеси по някакъв начин… и че ще направи живота му труден. От своя страна, Доминик осъзнаваше, че няма никаква надежда да прокара мост през зейналата между него и Мелиса пропаст, преди да е се отдалечил на безопасно разстояние от Дебора. И на двамата предстоеше неясно бъдеще. Обзети от една и съща мисъл, двамата проговориха в един глас:

— Давол да го вземе този Джейсън Севидж!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

В продължение на няколко секунди тези думи увиснаха помежду им в мрака, след което двамата избухнаха в луд смях. Стана ясно, че мислите им са взели една и съща посока.

Морган поклати глава и отбеляза:

— Сигурно на Джейсън вече му пламтят ушите, а аз горя от нетърпение Леони да разкаже всичко на Катрин. Тогава и нашият мил приятел ще си изпати!

Вече в по-добро настроение, двамата отпиха от брендито си и потънаха в блажено мълчание. Накрая Доминик се сети да разкаже на брат си какво беше чул от Дебора. Морган го изслуша с напрегнато внимание и когато чу името Роксбъри, изсвири през зъби.

— Тази стара лисица! — промълви той, люшкайки се между възхищението и гнева. — Как не се сетихме, че опитен мошеник като него не може да не е замесен в тази афера. Трябва да ти кажа, че това никак не ме учудва. Джейсън също няма да се изненада, че зад пътуването на Лейтимър се крие любимият му чичо. — Лицето му беше замислено. — Все пак се учудвам, че Роксбъри е избрал именно Лейтимър за целите си — обичайно той използва хора с характер, не негодници.

— Такива като теб и Джейсън ли? — ухили се Доминик.

— Точно така.

Двамата поговориха още малко и се оттеглиха по стаите си, тъй като изчерпаха темата, а и самите те се чувстваха изчерпани. Въртяха се дълго в самотните си легла, като всеки горещо желаеше да е някъде другаде — а именно в обятията на съпругата си.

Ако се учуди, че на сутринта бе поздравена от девера си, макар ясно да помнеше как бе помахала за сбогом на него и Леони, Мелиса не допусна да се забележи нищо. Тя се усмихна учтиво и направи всичко, което се изискваше от една съвършена домакиня. А що се отнасяше до собствения й съпруг… и към него щеше да прояви същата безлична учтивост.

И никой, най-малко Морган, не се учуди, когато след закуска пристигна Леони, изписала на лицето си полуупорита, полусъкрушена усмивка, под предлог, че иска да си побъбри с Мелиса. След половин час, през който двете обсъдиха и последната подробност от изминалата вечер, Морган, все още облечен във вечерния си костюм, подкани жена си да си тръгват и Леони се съгласи с многозначителна усмивка. Тя побърза да се сбогува и милостиво позволи на съпруга си да й помогне при качването.

Докато Морган и Леони погребваха окончателно различието в мненията си, Доминик и Мелиса мълчаха упорито. Когато Мелиса запази през целия ден хладната учтивост на домакиня към гост, явил се неканен, Доминик се раздразни до крайност.

Той знаеше много добре, че жена му няма да му повярва — разбира се, само в случай, че му бе позволено да й разкрие истината. Двамата с Морган бяха засегнали и този проблем в нощния си разговор и бяха стигнали до извода, че колкото по-малко говорят за Лейтимър, толкова по-добре. Морган бе описал в толкова ярки краски реакцията на Леони, че Доминик се уплаши. Та двамата бяха женени повече от десет години! Досега не беше разбрал дали Мелиса умее да си държи езика зад зъбите и това го правеше несигурен. Като цяло, ситуацията беше отвратителна, не на последно място и защото изгледите да има нормален брак с Мелиса се стопяваха с всеки миг. Признанието, че иска да води нормален семеен живот, му струваше много сили. При това имаше предвид не само общото легло — о, не! За негов ужас се потвърдиха опасенията, че иска точно това, което вече имаше брат му Морган — изпълнена с любов и доверие брачна връзка.

След като Морган и Леони се сбогуваха, Доминик прекара времето си да наблюдава Мелиса, която усърдно се хвърли в домашната работа, подпомагана от мисис Мийкс. Двете надзираваха със строги очи почистването на къщата и градината. Младата съпруга се преструваше, че изобщо не забелязва мъжа си, макар в действителност да трепереше от нерви.

Положението не се разведри и когато Доминик погълна доста голямо количество стар френски коняк и с падането на мрака езикът му натежа. На вечеря Мелиса го огледа скришом и смаяно установи, че само неясният изговор и преувеличено точните движения издават състоянието му. Никога не беше виждала мъж, който да носи толкова много алкохол.

Двамата вечеряха в мълчание. Единствените шумове бяха потракването на среброто и порцелана и лекото прозвънване на кристала, когато Доминик отново и отново пълнеше чашата си. Внезапно погледите им се срещнаха и той попита с подигравателна усмивка:

— Не би ли искала да ми правиш компания с чаша бренди? Твърди се, че е отлично средство за сън.

Мелиса го удостои с високомерен поглед. Не й харесваше небрежната му поза, нито протегнатите под масата крака.

— Аз смятам, че чистата съвест е много по-добро успокоително — отговори сковано тя.

— Чистата съвест? — повтори провлечено той. — Какво те кара да смяташ, че ме мъчат угризения на съвестта? Не съм направил нищо, от което би трябвало да се срамувам. Дори напротив, мисля, че съм действал твърде благородно, като се имат предвид обстоятелствата. — Той изкриви лице и добави: — Все пак те направих своя жена.

Мелиса скочи като ужилена, хвърли салфетката си на масата и отиде при него.

— Много ти благодаря! — изсъска извън себе си тя и брадичката й затрепери от гняв. — За съжаление благородството ти стигна само до брачния олтар!

Замаян от близостта на неравномерно повдигащите се млади гърди, Доминик втренчи жаден поглед в деколтето на жена си. Неволно той протегна ръце и я привлече в скута си, скри лице в ухаещата й гръд и страстно притисна устни в голата плът.

— Благороден съпруг ли искаш, Лиса? — прошепна задавено той. — Великодушен, изпълнен с добри помисли и добродетелен в постъпките си? — При това вдигна глава и се взря в изненаданото й лице.

Мелиса беше толкова смаяна, че не можеше да промълви нито дума. Тялото й тръпнеше от желание да го прегърне и целуне, но споменът за самодоволната усмивка на Дебора се натрапи в съзнанието й. С едно-единствено движение тя се освободи от прегръдката му и скочи. В гласа й прозвуча повече огорчение, отколкото гняв:

— Престани най-после! Не си играй с мен! Не мога да го понеса! — И изтича с развяващи се поли от стаята.

Загубил ума и дума, Доминик остана загледан след жена си. Той ли си играеше с нея? Мелиса беше полудяла! Тя беше обърнала целия му свят с главата надолу, беше приложила коварна хитрост, за да го примами в клопката на брака, беше завладяла с пристъп бедното му сърце и го беше стъпкала с краката си — а сега смееше да го обвинява, че си играе с нея!

Потънал в мрачни размишления, Доминик седя дълго и изобщо не забеляза влизането на слугата, който се покашля дискретно и попита:

— Да разчистя ли масата, сър?

Господарят сякаш се събуди от тежък сън.

— А, да, разбира се — промърмори след малко той и стана. Внезапно усети въздействието на изпитото количество алкохол и прибави енергично: — Донесете ми една голяма кана кафе в галерията. Ще поседя малко на въздух преди лягане.

След няколко чаши черно кафе и два-три часа, прекарани сред нощния хлад, Доминик се почувства в обичайната си форма, макар че мислите му не можаха да се прояснят докрай. Единственото му желание беше да докаже на съпругата си, че и дума не може да става за игра от негова страна. Нали не той я беше изгонил от спалнята си; нито пък беше прекъснал грубо многообещаващата прегръдка снощи! За Бога, нямаше да търпи това още дълго!

Когато влезе и хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, лицето му изразяваше решителност. Нахлу в спалнята си като вихър, съблече се и набързо се изми с водата от каната.

Застана пред свързващата врата, обзет от внезапна нерешителност. Ивицата светлина издаваше, че Мелиса е още будна. Дали копнее за мен? — запита се неволно той. Или мисли за друг? Например за Лейтимър!

Той разтърси сърдито глава, за да прогони неканената мисъл. Постара се също да забрави, че съпругата му надали ще го посрещне с отворени обятия. Подобни размишления не можеха да отрезвят обърканата му глава. Щеше да й покаже с тялото си онова, което още не смееше да признае пред себе си — че я обича и желае. Щеше да й даде да разбере, че никоя друга жена не е в състояние да събуди тези чувства у него. Може би ухажваше чуждите жени, може би дори ги окуражаваше да флиртуват с него, но Мелиса беше единствената, за чиято прегръдка копнееше. Искаше нейните целувки, нейното тяло. Веднъж завинаги щеше да й докаже, че всеки път, когато отказваше близостта му, когато се отдръпваше от него, тя играеше лоша шега на самата себе си…

Доминик не смееше да помисли какво ще стане, ако се беше излъгал, ако сладкият огън на страстта й не беше предназначен за него. Тласкан от телесната си жажда и от демоните в главата си, той отвори вратата и влезе в спалнята на Мелиса, великолепен в голотата си. Огрян от меката светлина на свещите, пристъпи към леглото и дръпна настрана леките сатенени завеси на балдахина.

Потънала в нерадостни мисли, Мелиса не беше чула нито отварянето на вратата, нито стъпките му и когато коравата мъжка ръка рязко дръпна завесите, извика от уплаха. Втренчи замаян поглед в него и когато осъзна факта, че е гол, дъхът й спря в гърлото.

Застаналият пред нея мъж беше прекрасен. И изобщо не се смущаваше от голотата си. Погледът му беше втренчен в розовата плът, която прозираше под леката нощница. От кехлибарена коприна, богато украсена с дантели, одеждата й изглеждаше едновременно изкусителна и целомъдрена. Прозрачният материал скриваше толкова, колкото и разкриваше, докато широките дълги ръкави и скромното деколте й придаваха невинност.

Мелиса се беше разположила удобно върху лавандуловосинята завивка и се беше подпряла с няколко възглавници. Доминик реши, че жена му никога не е изглеждала толкова красива както сега, със свити колена, полуседнала, полулегнала. Косата падаше на меки вълни по раменете й, устните й бяха зяпнали от смайване. Неспособен да се сдържи, той се приведе и докосна сладкия отвор с мека целувка.

Когато веднага след това вдигна глава, Мелиса не знаеше дали да се радва или да се разочарова. В отчаян опит да заглуши дивата възбуда, която караше сърцето й да бие ускорено, тя отмести поглед от голото му тяло и попита, останала без дъх:

— Какво искаш?

Глупав въпрос. И двамата го знаеха. Много й се искаше да си отхапе езика, особено като забеляза подигравателната усмивка на Доминик.

— Не е… много прилично да се разхождаш гол.

— Не ти ли харесва тялото ми?

— Не, не, изглеждаш великолепно — отвърна спонтанно тя и се обля в червенина, осъзнала значението на думите си.

Доминик се усмихна със самодоволството на мъж, узнал, че любимата жена цени физическите му качества. Докато погледът му се плъзгаше собственически по красивите й форми, той пошепна дрезгаво:

— А аз намирам, че ти изглеждаш възхитително.

За момент погледът й се потопи в неговия и тя се опита да разгадае колко истина се съдържаше в думите му. Топлотата в сивите очи накара сърцето й да забие още по-силно, но побърза да си припомни, че има насреща си опитен прелъстител, и отвърна безизразно:

— Аз и всяка друга, която се изпречи на пътя ти.

Доминик сключи ръце около тила й и доста грубо я притегли към себе си.

— Не — изрече остро той, — няма друга. — Устата му завладя нейната в пареща целувка, едната му ръка стисна здраво главата й. — Само ти — промърмори едва чуто той, когато за миг откъсна устните си.

Мелиса, която желаеше с цялото си сърце да му повярва, и вече не можеше да се бори срещу желанието на собственото си тяло, дори не предприе опит да му избяга. Толкова ли беше важно дали я обичаше? Веднъж постъпи глупаво, като го прогони от леглото си и оттогава горчиво съжаляваше. Защо сега да не приеме онова, което беше готов да й даде? Тя го искаше, той беше неин мъж. Тя го обичаше. Как да се откаже от шанса, който й даваше?

Тя не беше единствената, която си припомни изгонването от спалнята. Доминик повдигна брадичката й и погледът му потъмня.

— Днес ще споделиш моето легло, сладка вещице — изръмжа той. — И се съмнявам, че ще имаш смелостта да ме изхвърлиш от него.

През това време Мелиса бе прогонила надалеч всички съмнения и се притисна до съпруга си в нежна отдаденост. Докато устните му се плъзгаха със страстна нежност по лицето й, тя прошепна:

— Защо да го правя? Там ще бъдем двамата…

Доминик беше толкова смаян от неочакваната й капитулация, че по-късно изобщо не можа да си спомни как я е вдигнал и я е отнесъл в стаята си. Не помнеше и как я бе положил върху широкото махагоново легло. Едва когато забеляза красивия контраст между кехлибарената нощница и наситеносинята завивка, той разбра къде се намираха. А оттам нататък обстановката вече нямаше никакво значение…

Стенещ от възбуда, той я целуваше с необуздана страст, освободена за първи път от много дни насам. Мелиса отговаряше на целувките му с не по-малка жар.

Доминик се чувстваше на седмото небе. Да я държи отново в прегръдката си, да усеща топлината на тялото й, да се наслаждава на близостта й, да изследва всяка частица от кожата й! Тялото му гореше като в треска. Лъскавата коприна на нощницата й излъчваше чувственост, но само след миг той усети властно желание да премахне и тази последна преграда помежду им. Когато пръстите му се плъзнаха по голата й кожа, от гърдите му се изтръгна дрезгав вик. Той се беше зарекъл да бъде нежен, да я люби бавно и меко, но всички добри намерения бяха забравени. Многото нощи въздържание, безсънните часове, в които отново и отново беше преживявал сватбената нощ, го бяха изпълнили с неутолимо физическо желание, което заплашваше да се излее в насилие.

— Толкова ми липсваше… Дни наред не мисля за нищо друго и се питам дали онази нощ не беше само игра на въображението ми… — шепнеше той, притиснал лице във врата й, за да усеща лудото пулсиране на кръвта.

Мелиса също беше прекарала немалко безсънни нощи и сега трепереше от радостно очакване. Само Доминик беше съумял да събуди в тялото й такава безумна страст. Само той я караше да забравя всичко около себе си освен щастието да лежи в прегръдките му и да преживява отново и отново чудото на целувката му, да се губи в магията, създадена от умелите му ръце. Думите му дишаха еротика, неприкритият глад в гласа му я възбуждаше не по-малко от милувките му. Тя го обгърна с две ръце и плахо призна:

— Ти… ти също ми липсваше. Аз… тогава не исках да те прогоня. — Думите й прозвучаха като балсам в ушите на Доминик след толкова отчуждение, натрупало се през последните дни. Тя беше готова да му се извини, а това беше равносилно едва ли не на любовно обяснение!

— О, Господи! — промълви дрезгаво той. — Какво да правя с теб? Ти обърна света ми с главата надолу! Почти успя да ме убедиш, че си безсърдечна и алчна, а сега казваш нещо, което оборва всичките ми грижливо построени умозаключения… — Зацелува я като умиращ от жажда, без да спира да говори: — Наистина ли ти липсвах? Искаше ли ме пак в леглото си?

Разговорът беше съдбоносен, но тъй като Доминик не преставаше да я милва и целува, Мелиса не беше в състояние да разсъждава трезво и само безпомощно простена:

— О, да! Никога не съм искала да ме напуснеш!

Това признание отне и последната частица от самообладанието му. Той завладя отново устните й в огнена, почти дива целувка, и притисна тялото и до своето с такава сила, че Мелиса едва не загуби свяст. Доминик я целуваше с неутолима жажда, изпълваше устата й с езика си и се наслаждаваше на сладостта й.

Прилепена до мускулестото му тяло, Мелиса отговаряше на целувката с пялата си страст. Огънят, който пламтеше в него, се предаде и на нея. Тя се наслаждаваше на увереността, че поне тази нощ Доминик желае само нея, че устата му жадуват за нейните целувки. Прегръдката й стана по-здрава, топлото й тяло се триеше чувствено в неговото, устремено към нови и нови наслади.

Натискът на тялото й беше сладко мъчение за Доминик, което изтръгна от гърлото му нечленоразделен звук на първична плътска наслада. Той обхвана с две ръце стройните й хълбоци и ги притисна към пулсиращата си мъжественост, при което задвижи бедрата си в чувствено бавен ритъм, за да могат и двамата да вкусят предстоящата наслада.

Мелиса, чието тяло гореше в буйни пламъци, се извиваше сладостно в прегръдката му. Дъхът й идваше на неравни тласъци, а когато Доминик сведе глава към гърдите й, от гърлото й се изтръгна дрезгав стон.

Без да осъзнава какво прави, тя се изви насреща му, предложи му се и когато устните му се сключиха около набъбналото връхче на гърдата й, бе понесена от замайващата вълна на удоволствието.

Пръстите му се плъзнаха по плоския корем и спряха за миг върху гъстите светли кичурчета между краката й, пред да намерят мястото, което търсеха.

Интимността помежду им беше още твърде крехка и смущаваща. Мелиса се вцепени от срам. Сякаш се уплаши от удоволствието, което й предстоеше. Сковаването й обаче не уплаши Доминик. Той надигна глава към нея и дрезгаво помоли:

— Отвори краката си… Не се бой… Сигурен съм, че ще ти бъде хубаво… както и на мен…

Тя се подчини безмълвно и разтвори стройните си бедра. Мъжът издаде доволна въздишка и пръстите му си проправиха път между гъстите кичурчета. Мелиса бе пронизана от непозната досега наслада. Отначало той я милваше нежно и постепенно увеличаваше желанието й, докато цялото й тяло се разтърси от силни тръпки и от устните й се отрони страстна молба:

— Моля те… вземи ме… искам да те почувствам в себе си… Обезумял от желание, Доминик се надигна и проникна в нея с един-единствен мощен тласък. Двамата застинаха за миг неподвижни, вгледани един в друг, вкусвайки невероятното чувство на съединение.

Все още неподвижен, Доминик я целуна с неизказана нежност и едва след това се задвижи ритмично в топлата й утроба, увеличавайки до краен предел страстта на телата им. Въпреки мощното желание, което напираше в слабините му, той отчаяно се стараеше да удължи сладостта на сливането.

Мелиса, вкопчила се в него с ръце и крака, усети сдържаността му, видя изкривените му черти, чу неравното му дишане и това още повече усили възбудата й. Хълбоците й се раздвижиха, за да се нагодят към ритъма му, краката й се надигнаха, за да го приеме още по-дълбоко в себе си. С всеки тласък в утробата й се разгаряше все по-силен и изпепеляващ огън. Бедрата й се извиваха и тръпнеха, от гърдите й се изтръгваха сладостни стонове. Когато сладкото мъчение стана непоносимо, екстазът обхвана изведнъж цялото й тяло, изля се като мощна вълна и я накара да извика от удоволствие.

Викът й сложи край на желязното му самообладание. Тялото на Доминик се разтресе под напора на освобождаването. Докато страстта бавно отшумяваше, двамата лежаха с преплетени тела и усещането за уморено доволство беше по-приятно дори от елементарните сили, които бяха бушували само до преди минута.

Двамата дълго не се помръднаха. Никой не искаше да наруши интимността, никой не смееше да се опълчи срещу трудностите, които все още не бяха отстранени от пътя им. Първата силна жажда беше удовлетворена, но потребността от милувки и нежности остана. Доминик я целуна, обзет от внезапна благодарност, че съдбата я бе въвела в живота му. А когато тя се раздвижи под тежестта на тялото му, задържа ръцете й и думите му прозвучаха като милувка:

— Недей, искам те отново. Не усещаш ли как желанието се надига?

Мелиса, която знаеше, че той говори истината, му отговори с новосъбудила се страст. В очите й проблеснаха дяволити искри, когато прошепна:

— Значи няма да ме изхвърлиш от леглото си, така ли? Отново потънал в огъня на страстта, Доминик я притисна властно до себе си.

— О, Господи, никога! — закле се тържествено той.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Слънцето беше вече високо в небето, когато на следващата сутрин Мелиса се събуди и смаяно се огледа, развълнувана от въпроса дали миналата нощ не беше само сън. Твърде възможно беше трескавата й страст да е приела формата на близък до действителността сън. Отчаяна, тя притисна глава във възглавницата и забеляза две интересни неща наведнъж: първо, беше гола-голеничка и второ, усещаше лека болка между краката и гърдите й бяха чувствителни на допир. Все факти, които не можеха да бъдат предизвикани от един сън, колкото и жив да беше.

На лицето й изгря щастлива усмивка. Тя се протегна в леглото, после се сгуши на кълбо като доволна котка. Кой знае по каква причина, Доминик бе дошъл при нея и беше доказал, че е мъж с неутолима страст. През дългите, възбуждащи часове в обятията му Мелиса беше разбрала, че нейното желание отговаря по сила на неговото и че начинът, по който я любеше, я караше да жадува за милувките му.

Тя се усмихна мечтателно и се опита да си припомни всички мигове на огнена страст и как изглеждаше Доминик, когато влезе гол в стаята й…

Страните й пламнаха от срам. Май започвам да се превръщам в маниачка, каза си сърдито тя и скочи от леглото с внезапно пламнало желание да види мъжа си. Навлече набързо един халат и позвъни за камериерката си. Ана й съобщи, че Доминик е излязъл на езда и че банята вече я чака.

Ана не можеше да не забележи, че господарката й витае някъде много далеч с мислите си, но не направи нито една забележка, а бодро й помогна да се облече и да среши разкошните си коси. След като изпи чаша кафе и изяде няколко пресни бисквити, Мелиса се скри в стаята си, обхваната от внезапен пристъп на плахост — не на последно място и защото се беше събудила сама в собственото си легло. Изникна въпросът дали пък не беше разочаровала Доминик. Може би прекалената й страст беше събудила недоволството му? Дали не я беше отнесъл обратно в леглото й именно по тази причина?

Хапейки нервно долната си устна, тя ходеше напред-назад в малката си стая и старото недоверие постепенно вземаше връх над радостта. Между нея и съпруга й все още съществуваха твърде много неизяснени неща. Все пак, за свое голямо учудване, тя установи, че вече не е склонна да вярва в изневярата му.

Доминик беше първият й любовник и в своята неопитност тя нямаше на какво да се опре. Все пак не можеше да приеме, че той може да поддържа връзка с лейди Боудън и в същото време да я целуна и люби с такава нежна отдаденост.

Ако Доминик желаеше Дебора, защо беше дошъл при нея? Защо отричаше, че между него и Дебора има нещо? Мелиса знаеше, че законът е на негова страна — тя му беше жена, той определяше живота й, той можеше да прави, каквото си ще, следователно изобщо не му беше нужно да се преструва, че я желае!

Не, нямаше смисъл. Тя му бе заявила, че двамата биха могли да се забавляват поотделно и той беше реагирал остро — дали защото не беше извършил греховете, в които го обвиняваше тя?

Мелиса поклати замислено глава. Не, тя не можеше да повярва, че съпругът й е подлец и само се преструва, че изпитва към нея любов и страст, а в същото време миеш за друга. Особено след като във всички други отношения се беше проявил като честен и почтен.

Мелиса се загледа пред себе си, смръщила чело, докато здравият й човешки разум се бореше с упорития натиск на сърцето. Дали поведението му в леглото е доказателство за чувствата му? — запита се обезкуражено тя. Нима всеки опитен любовник не действаше по същия начин? Нали цял свят знаеше, че мъжете са твърде различни от жените! Мъжете се любеха с много жени, бяха непостоянни и физическото желание ги тласкаше към все нови и нови легла. Докато жената… жената се отдаваше само на мъжа, когото обичаше. Това е ужасна глупост! — каза си ядосано Мелиса. Щом мъжът може да притежава една жена, без да я обича, защо жената да не направи същото? Възбуждаща мисъл, която обаче не допринесе с нищо за решаването на проблема й. Може би трябваше да прегледа още веднъж доказателствата, които имаше срещу него.

Джош. Присвила очи в тесни цепки, Мелиса си припомни изказванията на чичо си по адрес на Доминик. Най-обезпокояващото беше, че чичо Джош, който я обичаше и милееше за благото й, беше прещастлив да я омъжи за човека, когото само преди няколко дни бе определил като развратник. Възможно ли беше Джош да е обрисувал Доминик в много по-черни краски, отколкото беше в действителност, с надеждата да събуди интереса й? Дори повече от възможно, изфуча от яд Мелиса, която знаеше, че чичо й гореше от нетърпение да я омъжи.

Второ: Лейтимър. Мелиса сви презрително рамене. Спокойно можеше да забрави писмото му. И без това не придаваше никакво значение на думите му, а самият той се беше оказал точно такъв, какъвто Доминик не беше. Беше достатъчно проницателна, за да разбере, че след като не бе постигнал целта си да я направи своя любовница, Лейтимър се е опитал да я настрои срещу бъдещия й съпруг с онова злобно писмо. Да, вероятно беше така.

А що се отнасяше до лейди Боудън… Лицето на Мелиса се помрачи. Що се отнасяше до безсрамната лейди Боудън, тя открай време знаеше, че англичанката е ужасно нахално същество. Нима след пристигането си Дебора не бе приела благосклонно ухажването на всеки що-годе приличен и богат мъж? Беше хвърлила око даже на Закари и той се бе хванал на въдицата й, както доказваха замъглените от страст погледи, с които я преследваше! Е, със Закари не се държеше чак толкова дръзко, колкото с Доминик, но все пак…

Зарадвана от посоката, която взеха мислите й, Мелиса разкриви лице в усмивка. Все пак доказателствата не бяха достатъчни. Беше разгледала положението само от един ъгъл, но слава Богу, беше успяла да реши някои загадки, които й създаваха доста главоболия.

Първата й задача беше да отиде в Оук Холоу и да зададе няколко неудобни въпроса на чичо си Джош. Даже ако той се разсърдеше и почнеше да й крещи, тя щеше да открие дали обвиненията му срещу Доминик са били измислени или не.

Може би един разговор с Ройс също щеше да извади нещо на бял свят. Ройс трябваше да знае дали приятелят му е непоправим женкар или не. Мелиса се усмихна самодоволно и си каза, че много по-рано трябваше да се обърне за помощ към Ройс. Джош може би беше готов да я омъжи дори за човек със слава на женкар, за да се добере до наследството на жена си, но Ройс, който познаваше добре Доминик, никога нямаше да допусне братовчедка му да се сдобие с мъж, който според него за нищо не ставаше.

Извънредно доволна от умозаключенията си, Мелиса изскочи с танцуваща стъпка от спалнята си. Да, днес щеше да разреши няколко загадки наведнъж. А ако се окажеше права… тя потръпна в екстаз при представата за бъдещето.

Мелиса не беше единствената, която бе прекарала сутринта в сериозни размишления и бе стигнала до окуражаващи заключения. Доминик се събуди още на разсъмване и прекара дълго време в наблюдаване на спящата си съпруга.

Сит и доволен, той огледа всяка подробност от великолепното й тяло — от разбърканите медноцветни къдрици до розовите пръсти на краката, които се подаваха изпод одеялото. Желанието да я целуне стана неудържимо и той се наведе над нея. Мелиса леко се раздвижи под нежната му милувка. Реакцията й предизвика усмивката му — нищо чудно, че не се събуждаше, след такава нощ…

Знаейки, че няма да се сдържи да лежи мирно и тихо до нея, но не желаейки да я събуди от сладкия сън, Доминик се протегна и стана от леглото. За миг се изкуши да се окъпе в нейната спалня, но бързо отхвърли тази мисъл, вдигна жена си от леглото и я отнесе в съседното помещение, където внимателно я положи в собственото й легло.

Върна се в стаята си и позвъни на камериера да му приготви банята и да му донесе чаша силно кафе.

След като закуси, той реши, че сега има нужда от кратка утринна разходка на кон. Подсвирквайки си, слезе по стълбата, събуди конярчето и само след няколко минути вече препускаше в луд галоп, без да знае къде отива.

Утрото беше великолепно. Непоносимата августовска горещина беше отстъпила мястото си на приятната топлина на месец септември. В този ранен час беше дори прохладно и конят на Доминик, елегантен тъмнокафяв скопен жребец с три бели копита и голяма бяла звезда на челото, препускаше бодро, сякаш искаше да покаже, че и той се наслаждава на утрото.

Без определена цел пред себе си, Доминик отпусна юздите на коня и се задълбочи в спомена за изминалата нощ. На няколко пъти си повтори, че се държи като хлапак, но трябваше да признае, че бракът — разбира се, с истинската жена — има някои неоспорими предимства. А Мелиса беше истинската, тя беше единствената жена, която му подхождаше, колкото и противоречива да беше и пред каквито и загадки да го изправяше.

За него не беше важно единствено пълното сливане, което бяха постигнали в леглото. Вече бяха прекарали известно време заедно и като обърнеше поглед назад, Доминик виждаше не само принудителното физическо въздържание, но и безкрайното наслаждение, което му бяха донесли тези седмици. Той смръщи чело и се опита да възстанови в паметта си образа на пресметливата малка мръсница, която го беше уловила в капана на брака, за да задоволи алчността си.

Лицето му потъмня от гняв, ръцете му гневно се стрелнаха към юздите и откъснаха жребеца от сочните стръкове трева, които растяха по края на пътеката. Без да обръща внимание на местността, в която беше попаднал, Доминик препусна напред и отново се отдаде на мрачните си размишления. Кой беше в състояние да разгадае противоречива личност като Мелиса…

През времето, откакто бяха женени, той не можеше да си припомни нито един случай, в който жена му да е проявила алчност или да е показала интерес към парите му. Вярно, той я беше засипан с подаръци, един от друг по-скъпи, но всеки път оставаше с впечатлението, че щедростта му по-скоро я смущава. Естествено това можеше да бъде и театър, но все пак…

Разгневен от посоката, в която бяха поели мислите му, но неспособен да ги спре, Доминик се опита да огледа безпристрастно отминалите седмици и събитията, довели до сватбата. Беше му много трудно, тъй като чувствата постоянно излизаха на преден план, ала най-после успя да се пребори с хаоса, който цареше в главата му, и стигна до някои много интересни заключения. Отдавна трябваше да е прозрял истината.

Доминик открай време се смяташе за познавач на човешкия характер. Още като младеж се славеше с умението си да прозре истината за някой човек, колкото и той да се преструваше. Това умение му беше оказало някои големи услуги и скоро той започна да се смята за непогрешим в тази област. Един-единствен път инстинктът му измени — и това беше през краткото време, когато беше пламнал от луда страст към Дебора Лейтимър.

Тогава се оказа, че не е съумял да открие истината зад красивото й личице и примамливата усмивка. Нима сега можеше да бъде сигурен, че е успял с Мелиса? Дали пък не ослепяваше, когато ставаше въпрос за жени? Ройс беше прозрял Дебора от пръв поглед, но не и той. Дали пък не беше един от бедните глупаци, които жените винаги щяха да водят за носа? Всеки виждаше хитростта и коварството им, само той не!

Доминик отвратено изкриви лице. Това беше възможно, но не му се искаше да приеме, че инстинктът го е измамил — и то два пъти подред!

Замисли се за брат си Морган. Стефани го разочарова горчиво, но после той все пак срещна щастието в лицето на Леони.

Може би това важеше и за него. Може би не виждаше истинската същност на Мелиса, също както Морган не бе успял веднага да види истинската Леони.

Тази нова идея го стресна до дън душа. А ако се беше излъгал в Мелиса? Ако тя е имала основателна причина да дойде онази нощ в стаята му?

В момента не му хрумваше нищо разумно, но можеше да тръгне от предпоставката, че тя е дошла в стаята му без задни мисли. Ако случаят беше такъв, тя беше попаднала в капана също както и той… Той отново смръщи чело. Ако наистина беше невинна, защо тогава се съгласи да се омъжи за него? Трябваше просто да обясни на чичо си как е, попаднала в гостилницата и готово. Макар че положението беше деликатно, Джош щеше да прояви разбиране към мотивите й, стига да бяха достатъчно разумни. А тя отказа твърдо да стане негова жена и след това внезапно се съгласи!

Недоволен от хода на разсъжденията си, Доминик посвети вниманието си на хората около Мелиса и си припомни всичко, което му бяха казали за нея. По тази точка теорията му се доближи по забележителен начин до нейната, но той, разбира се, не можеше да знае това. Все пак Доминик стигна много по-лесно до своите изводи, тъй като не беше нужно първо да се пребори с представата, че жена му е човек без морал. При него не бяха дошли нито Джош Манчестър, нито Лейтимър, за да я очернят, нито пък съществуваше такава сериозна заплаха като бившата му любима лейди Боудън…

Тъй като познаваше отдавна Ройс и се доверяваше на мнението му, Доминик си припомни дума по дума оценката на приятеля си, както и всичките му изказвания по адрес на Мелиса. При това се сети за нещо, което отдавна би трябвало да му направи впечатление. Ройс искаше този брак да се осъществи! Той се зарадва като хлапе на обрата, който взеха събитията. И винаги подкрепяше Джош, когато старият се впускаше в хвалби за племенницата си. Ако Мелиса наистина беше коварна и алчна, нима приятелят му щеше да подкрепи брака му с такава жена, па макар и негова братовчедка? Със сигурност не, каза си ухилено Доминик. Дори напротив, Ройс щеше да го предупреди, че изпитва известни съмнения относно характера на бъдещата му съпруга. Колкото по-дълго размишляваше, толкова по-ясно му ставаше, че Ройс е много привързан към братовчедка си и я уважава. Дори беше защитил честта й, макар че за това му се наложи да извика на дуел своя стар и много скъп приятел! Струваше му се невероятно, че жена, принадлежаща към сорта, към който първоначално бе причислил Мелиса, би предизвикала такава реакция у циничния Ройс.

Доволен от заключението си, Доминик обърна коня и препусна обратно към къщи. Нямаше никакви доказателства, но с всеки изминал миг се убеждаваше, че е бил несправедлив към младата си жена. Все пак се радваше на новото си мнение за нея и беше на път да вземе важно решение.

Само един-единствен човек можеше да отговори на въпросите, които все още го измъчваха, и това беше самата Мелиса. Още преди денят да е изтекъл, той трябваше да поговори открито с жена си и да я помоли да му обясни по каква причина е дошла в Уайтхорн и защо се е съгласила да се омъжи за него. Веднага след това обаче му хрумна, че може би е по-добре да не предприема нищо, което заплашва да застраши пламналите в сърцето му чувства към Мелиса. Може би беше твърде рано за този разговор, може би трябваше да изчака, въпреки горещото желание да узнае истината. Трябваше да види как ще се развият събитията и да избере подходящ момент за голямото обяснение. А този момент щеше да дойде скоро. Може би дори много скоро. По лицето му пробяга чувствена усмивка. Ако получеше задоволителен отговор, щеше без задръжки да се наслаждава на страстната си съпруга…

Докато яздеше по тясната пътека, еротичните фантазии взеха връх над логическите разсъждения. За съжаление беше рязко изтръгнат от приятните си мисли, когато забеляза вързания за железния стълб пред къщата дългокрак вран жребец. Позна коня от пръв поглед и пришпори коня си, за да поздрави неочаквания, но много приятен гост.

След като хвърли юздите в ръцете на протичалия коняр, Доминик хукна нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Едва беше стъпил на галерията, когато от лявата му страна се чу смях. Той се обърна с усмивка и се озова лице в лице с едър, широкоплещест джентълмен, облечен с небрежна елегантност. Доминик протегна ръце и се провикна с неподправена сърдечност:

— Адам Сейнт Клер! Когато не се появи на сватбата ми, си рекох, че най-после си бил застигнат от справедливата ръка на някой разгневен съпруг!

Ясносините очи на Адам засвяткаха дяволито. В гласа му прозвуча престорен гняв:

— Е, поне не попаднах в капана на брака като теб! Да знаеш, че не повярвах на очите си, когато получих поканата за сватба! — Лицето му изразяваше приятелско съчувствие. — Нали знаеш, че Катрин няма да ме остави на мира, докато не ида и аз под венчило! Досега можех да се позовавам на теб, но как ще се оправдавам отсега нататък?

Доминик избухна в луд смях. По лицето му личеше, че искрено се радва на срещата със стария приятел от Начез. Двамата здраво си стиснаха ръцете и след няколко потупвания по гърба и шеговити забележки за външния вид и качествата на другия се запътиха към края на дългата галерия, където Мелиса беше посрещнала госта. Сякаш го правеше всяка сутрин, Доминик се наведе към жена си и нежно я целуна по устата, без да се интересува от изпитателния поглед на приятеля си.

— Добро утро, любов моя — проговори меко той и впи поглед в златнокафявите й очи. После се отпусна в креслото до нея.

Смутена, Мелиса се зае да подрежда чашите върху сребърната табла. Като видя, че няма чаша за Доминик, позвъни на прислужницата, облекчена, че може да отклони вниманието си с домакински задължения, докато възвърне самообладанието си.

Доминик, който беше протегнал небрежно дългите си крака, отмести очи от жена си към приятеля си и отбеляза шеговито:

— Май всеки път, когато излизам на езда, заварвам жена си заобиколена от гости. Днес съм особено разтревожен, тъй като неочакваният посетител е известен със склонността си да преследва чуждите съпруги. — Той прокара пръст по пламналата буза на Мелиса и добави: — Май ще се наложи да му дам добър урок, още преди да е помислил да приложи уменията си към жена ми.

Мелиса, чието сърце биеше лудо под дантеления корсаж на модерната черешово-червена муселинена рокля, отговори с леко треперещ глас:

— Той вече ме осведоми за славата си, но обеща да не засяга чувствата ми, тъй като добре познава умението ти да се дуелираш. — Тя сведе очи и продължи скромно: — Смятам, че това е много благородно от негова страна. И много деликатно. Все пак той е не по-малко очарователен от теб…

Адам Сейнт Клер наистина беше красив и много привлекателен млад мъж. Когато двамата приятели бяха заедно, човек не можеше да определи кой изглежда по-добре. Преценката се затрудняваше още повече от обстоятелството, че двамата много си приличаха и по външност, и по произход. Като Домиинк, Адам беше едър на ръст, с гъста черна коса, макар и не толкова къдрава. Освен това бяха на една възраст. Доминик беше само с няколко месеца по-стар. Преди Доминик да се сдобие с Таузънд Оукс, областта около Начез беше родина и на двамата — плантацията на Адам „Бела Виста“ беше само на три мили от Боньор. Все пак между тях имаше и една голяма разлика: роденият и отрасъл в Англия Адам беше дошъл в Америка чак на осемнадесетата си година. Ако Доминик говореше провлечения английски на Юга, Адам се отличаваше с несъмнен английски акцент, почти недокоснат от многото прекарани в Начез години. Освен това Адам беше много по-избухлив и лесно се горещеше за разлика от хладния и невъзмутим Доминик.

Дори ако не бяха се харесали от пръв поглед, двамата млади хора непременно щяха да станат приятели — сестрата на Адам, Катрин, беше съпруга на най-добрия приятел на Морган Джейсън Севидж. Семействата Севидж и Слейд бяха в постоянен контакт, а Адам с удоволствие гостуваше у сестра си. В последно време двамата не се виждаха често, тъй като бяха заети с плантациите си, и Доминик се зарадва много на неочакваната поява на приятеля си.

След като им поднесоха прясно сварено кафе и всеки се обслужи, Доминик се облегна назад в креслото си и попита:

— Е, какво извинение си измислил за неявяването на сватбата ми?

Адам изкриви лице. Красивите му черти се напрегнаха.

— За съжаление делата на Джейсън ме задържаха далеч от Бела Виста до преди няколко дни. Спрях за малко в къщи на път за Ню Орлиънс и едва тогава узнах за женитбата ти. Вчера пристигнах и веднага отидох в Оук Холоу, за да разбера от Ройс къде се намираш. — Адам се усмихна и продължи: — Вече бях взел стая в една гостилница, но Ройс настоя да прекарам нощта при него. — В погледа му се четеше ирония. — След като и ти се отказа от ергенския живот, той се чувства осиротял и пожела да получи от мен потвърждение, че не принадлежи към бързо измиращ вид особняци.

— Е, успя ли да разсееш съмненията му? — ухили се злобно Доминик. Ала очакваният остроумен отговор не дойде и когато вдигна очи, Доминик бе учуден от странното изражение на приятеля си.

Адам смръщи чело, сякаш удивен от собствените си чувства.

— Да… Разбира се, че успях — отговори бавно той, после разтърси глава и прибави ухилено: — Мога да те уверя, че го оставих в най-добро настроение.

Разговорът продължи така още няколко минути, докато Мелиса, усетила, че Доминик би желал да остане насаме с приятеля си, стана и се извини с домакинските си задължения. Но тъй като такива нямаше, тя слезе в градината и тръгна по една дълга алея. Погледът й беше замъглен, по устните й играеше мека усмивка.

Между нея и Доминик имаше още твърде много неясноти, миналата нощ не беше доказала нищо, което да не знаеше — Доминик желаеше тялото й и беше в състояние да я докара до екстаз. Въпреки това нещо се беше променило и то не само от нейна страна. Доминик също го усещаше. То говореше от погледите му, от начина, по който се държеше с нея. Нима започваше да се влюбва? Дори ако всички неща, които беше чула за него, се окажеха верни, може би опитният женкар бе срещнал накрая жената, която да обикне истински, за пял живот?

И Доминик, който слушаше с интерес приятеля си, беше с мислите си при Мелиса и се радваше на доверието, което се беше възцарило между тях. Беше се зарадвал искрено на появата на Адам, но много скоро се улови, че се пита кога приятелят му най-сетне ще си тръгне. В момента най-важното беше да запази разцъфналото през нощта чувство, да му вдъхне нова сила. Вече беше готов да помоли Адам да им погостува отново в по-подходящо време, когато следващите му думи го стреснаха до дън душа.

— Още откакто пристигнах, се готвя да го кажа, но не посмях да го сторя пред Мелиса. Новините от фронта са ужасни. — Като забеляза, че е завладял вниманието на приятеля си, Адам се приведе напред и обясни без заобикалки: — На двадесет и четвърти август британците нападнаха столицата ни и я подпалиха!