Среднощен маскарад

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Когато след време си припомняше тази съдбоносна вечер, Доминик никога не можеше да каже колко време е стоял и се е взирал в изкусителната фигура на леглото. Знаеше само, че с всяка изминала секунда тялото му бе реагирало все по-бурно на женската близост. Горещо, мощно желание нахлу в слабините му. В главата му се въртяха картини, една от друга по-примамливи — как прегръща непознатата красавица, как целува примамливите й устни, как смъква коприната, закриваща гърдите й… Силата, с която реагира на присъствието на това възхитително същество, му напомни болезнено, че бяха минали цели седмици, откакто за последен път бе държал жена в ръцете си. Едновременно с това в ума му изникнаха подигравателните думи на Ройс за продължителното му въздържание.

Внезапно нещо му просветна и той се засмя тихо, за да не събуди непознатата. Ама разбира се, ето къде беше решението на загадката — Ройс беше поръчал това момиче и го беше изпратил в стаята му под благовиден предлог, за да му устрои приятна изненада! Когато погледът му отново се плъзна по разкошните форми, подчертани още повече от тясната старомодна рокля, той бе обзет от чувствено очакване.

Без да бърза, Доминик се отпусна на стола и събу ботушите си. Мислите му бяха заети с предстоящото любовно удоволствие. Свали жакета, вратовръзката и избродираната жилетка, спря дотук и пристъпи към леглото, опитвайки се да отгатне откъде Ройс е намерил тази красавица.

Всъщност, какво го интересуваше това — нали момичето беше тук и той го желаеше! След като полегна полекичка до заспалата, той започна да я милва по тила и ухото, после плъзна ръка към рамото й. Малката ухаеше разкошно на слънце и лавандула и Доминик остана безкрайно учуден, когато тези съвсем обикновени миризми му подействаха извънредно възбуждащо. Жаждата да опознае прелестите на тялото й стана почти непоносима. Кръвта лудо се блъскаше във вените му.

Когато непознатата не реагира на милувката, той плъзна език по ушенцето й и пошепна:

— Събуди се, розичке.

Мелиса долови дошлите отдалеч думи и се пробуди от дълбокия сън. Лека-полека осъзна къде се намира. Беше сънувала как Доминик я целува и когато отвори очи и видя лицето му над своето, помисли, че сънят продължава. Златнокафявите очи, сънени и несъзнателно изкушаващи, се разшириха смаяно, лицето й се озари от невярваща усмивка.

— Ти си тук — пошушна тя все още в полусън.

Доминик беше омагьосан. Спящата жена беше прекрасна, но будна, тя беше невероятна… Погледът на сивите очи се плъзна по чувствените устни, по разпилените златни къдрици — да, това беше най-красивата жена, която някога беше виждал. Привлечени като с магнит, устните му се сведоха върху меката, мамеща уста. Очите му останаха приковани в нейните и някъде дълбоко в ума му пламна искра — той познаваше тази жена! Къде ли я беше срещал? Защо пи толкова много тази вечер и сега не беше способен да разсъждава разумно? Не, не беше възможно да я познава, реши накрая той. Иначе все щеше да си спомни нещо.

Мелиса, забелязала смръщването му, нежно отмахна непокорната къдрица, паднала на челото му.

— Какво има? — попита тихо тя, докато разумът й все още витаеше в дебрите на съня.

Доминик поклати глава.

— Не сега — промърмори дрезгаво той и впи устни в нейните.

При докосването на устата му в гърдите й лумна сладостен пламък. Без да осъзнава какво прави, Мелиса сключи ръце зад тила му и го притегли към себе си. Целувката на Доминик стана още по-настойчива, но Мелиса изобщо нямаше намерение да се съпротивлява на проникващия му език. От гърлото на мъжа се изтръгна дрезгав стон. Устните му оставиха пареща следа по лицето й.

— Господи, ти ме омагьосваш! — пошепна дрезгаво той. — Луд съм по теб, малка моя красавице!

Мелиса, която също имаше чувството, че полудява, помилва тъмната коса и връхчетата на пръстите й пламнаха. Тя не искаше да прекъсне този прекрасен сън, не искаше да отвори очи и да открие, че всичко е било игра на въображението. Устните му отново намериха нейните и тя престана да мисли. Останаха само вкусът и ароматът на силното мъжко тяло — и сладостното желание, което присвиваше слабините й.

Дори когато мъжът разкопча роклята й и издърпа корсета и долната риза, Мелиса все още беше на мнение, че сцената се разиграва само насън. И тъй като беше сън, тя можеше да прави, каквото си иска, а това означаваше — да го докосва и милва където й е приятно. Тя разкопча бялата му риза и сложи ръка върху твърдите, окосмени гърди. Беше толкова вълнуващо да усети ускореното биене на сърцето му, да почувства под пръстите си тръпнещата мъжка плът. Връхчетата на гърдите му, обкръжени от твърди черни косъмчета, се втвърдиха под милувката й. Още по-вълнуващо беше да чуе стона му, когато ръката й се плъзна надолу и собственото й сърце заби като лудо, смаяно от проявената дързост. Мъжът захапа нежно долната й устна.

— Недей! — проговори през стиснати зъби той. — Не си играй с мен — и без това съм готов за теб!

Лицето на Мелиса се озари от доволна, котешка усмивка. Тя въздъхна и се притисна до него, копнеейки за още и още милувки. Ала когато той последва поканата и топлата му ръка се сключи около гърдата й, тя не беше подготвена за бурната вълна, която нахлу в утробата й. Останала без дъх, забравила всичко около себе си, Мелиса се наслаждаваше на тази никога неизпитвана буря, тръпнеше под напора на устните му и се разтапяше от удоволствие. Завладяна от чувства, люшкащи се между страха и възбудата, тя притисна тъмната му глава към гърдите си, желаейки да получи още, макар да не знаеше към какво се е устремила. Никога не беше вярвала, че докосванията на мъжа предизвикват у жената тази буря от усещания. Между краката й зейна болезнена празнота. Без да знае какво прави, тя надигна долната част на тялото си срещу неговата.

Доминик отвърна на милувката й със сладостен стон. Усетил, че жената под него е готова да го приеме, той реагира с неочаквана и за самия него сила. Първоначално смяташе да отложи съединението на телата, да я доведе до екстаз, като помилва всяка частица на разкошното й тяло, но напорът в слабините му стана почти болезнен.

Той вдигна глава и я погледна право в замъглените от страст очи.

— Както виждам, на теб също не ти се чака. За съжаление първия път ще свърша много бързо, скъпа…

Жадният му поглед обхвана разголените гърди с щръкнали коралови връхчета и тялото му се разтърси от силни тръпки. Целувката му опари устата й, ръцете му се стрелнаха надолу и с едно единствено движение повдигнаха полите й. Желанието стана непоносимо. Нямаше да изтърпи това сладко мъчение нито секунда повече. Той се надигна и умело се намести между краката й.

Когато усети напора на твърдата му мъжественост, Мелиса отвори уплашено очи. Телата им бяха разделени само от тънка ивица плат и тя с ужас осъзна, че онова, което се случваше с нея, не беше само сън. Беше действителност и тя беше готова да отиде докрай!

В първия момент ужасът надделя. Тя се разтрепери, огледа уплашено чуждата стая и неизпитван досега страх прогони горещата страст от тялото й.

Когато търсещите пръсти на Доминик намериха къдравите кичурчета между краката и, от гърлото на Мелиса се изтръгна дълбока въздишка, изразяваща смесица от страх и наслада. Ала страхът надделя и тя се изплъзна от мъжката прегръдка.

Никой от двамата не беше чул чукането по вратата, не чуха и отварянето й.

— Престанете! — изплака отчаяно Мелиса и задумка с юмруци по гърба на Доминик. — Веднага престанете!

Влезлият в стаята Ройс спря като закован на прага, не можейки да повярва на очите си.

— Боже мой! — прошепна смаяно той. — Лиса, какво правиш тук?

Мелиса вдигна поглед към бледото, ужасено лице на братовчед си и застина на мястото си. Изобщо не осъзна, че Доминик се е отдръпнал. След минута бузите й пламнаха от срам и тя започна трескаво да събира дрехите си.

В стаята се възцари злокобна тишина. Мелиса отчаяно си пожела да умре още сега, в този миг. Никога не беше изпитвала подобно унижение.

Положението не можеше да бъде по-лошо. Ала скоро се оказа, че се е излъгала. Нито един от тримата не се бе отърсил от вцепенението си, когато над рамото на Ройс надникна главата на чичо Джош.

— Какво става, момчето ми? — попита усмихнато той. — Да не би Доминик да е бил толкова пиян, че е заспал в леглото си?

Ройс напразно се опита да закрие вътрешността на стаята от погледа на баща си. За съжаление, закъсня, тъй като Джош просто го бутна настрана и влезе вътре. Когато замъгленият му от алкохола разум осъзна цялото значение на тази сцена, от гърлото му се изтръгна задавен вик.

Доминик беше първият, който си възвърна дар слово. Той скочи от леглото, застана на почтено разстояние от красивата малка мръсница, която не се помръдваше, и ядно изръмжа:

— За бога, Ройс, затвори вратата! Не е нужно да устройваме цяло представление!

Гласът му изтръгна останалите двама мъже от замайването. Гласът на Джош отекна гневно в малката стая:

— Я виж ти! Не ви позволявам да разговаряте с този тон, млади човече — особено след като става въпрос за племенницата ми! Вие се опитахте да я прелъстите и не смейте да го отричате! — Той отмести поглед от полуголата Мелиса и продължи вече по-кротко: — А ти, Лиса… как си могла да се промъкнеш тайно в стаята на неженен мъж? Какъв позор! Обезчестени сме. Свършено е с доброто ти име!

Ройс подкрепи баща си с гръмотевичен глас:

— За тази болка има само един лек! Моят приятел ще назове секундантите си и утре на разсъмване ще уредим въпроса като мъже.

— Не ставай глупак, Ройс — отговори с леденостуден тон Доминик. — Нямам никакво намерение да продупча главата ти — нито пък ще допусна ти да сториш същото с мен. Станало е ужасно недоразумение, не разбираш ли?

— Недоразумение! — изкрещя пронизително Джош. — Как се осмелявате да наричате случилото се просто недоразумение? Нима жената в леглото ви не е моята племенница? Нима не бяхте готов да я обезчестите завинаги?

По лицето на Доминик се появи усмивка.

— Не мисля, че сте подбрали най-точната дума за онова, което възнамерявах да сторя. Освен това не знаех, че имам работа с племенницата ви.

Междувременно Ройс бе успял да възвърне част от здравия си човешки разум. Първият гняв се изпари и той попита доста по-спокойно:

— Би ли ми обяснил малко по-подробно какво точно се случи?

Положението беше ужасно. Срамът беше най-безобидното от всички чувства, които в този момент вълнуваха Доминик. Той кипеше от гняв, че не бе познал Мелиса Сеймур. Необузданата страст, която беше пламнала в тялото му още щом се докосна до устните й — страст, която се беше възпламенила и през онази съдбоносна вечер, когато изпрати Закари, — трябваше да го накара да се замисли. Гневеше се, защото трябваше да обясни на двамата справедливо възмутени господа какво е щял да стори с роднината им. Гневеше се и защото се опасяваше, че страстта го е завлякла в изкусно заложен капан. Не преставаше да се проклина, че не е проявил малко повече бдителност. Знаеше, че Джош умира от желание да го ожени за племенницата си, но не можеше да предположи, че старият джентълмен ще стигне чак дотам да я пъхне в леглото му.

Доминик се обърна към свитата в леглото Мелиса. Тя бе успяла да го улови с най-старата женска хитрост и този факт го изпълни с още по-бесен гняв. С поглед, в който се четеше неприкрита враждебност, той огледа разпилените й коси, роклята, която стискаше пред гърдите си, разширените й от ужас очи.

— Разбира се, че ще ви обясня ролята си в тази неприятна сцена — заговори делово той. — Но бих предпочел първо да изслушаме мис Мелиса Сеймур. Интересно ми е да узная защо я заварих неканена в стаята си в този късен час.

— Какво? — изреваха в един глас Джош и Ройс.

Младият Манчестър изкриви пренебрежително уста, докато сините очи на бащата едва не изскочиха от орбитите си.

Доминик се усмихна злобно, устремил поглед в бледото лице на Мелиса и все още пламтящите от целувките му устни.

— Много добре ме чухте. Аз влязох в стаята си с намерението да взема документа, за който бяхме говорили. Представете си какво беше учудването ми, когато се натъкнах на красива млада жена, заспала в леглото ми. — Той хвърли бърз поглед към Ройс и обясни: — Реших, че това е твоя работа. Сметнах, че ти си я довел в стаята ми и си побързал да ме изпратиш горе под първия благовиден предлог.

Доминик впи очи в лицето на Мелиса и продължи, без да си дава труд да крие презрението си:

— Много добре знаеш, че никога не съм виждал братовчедка ти в истинския й вид. Затова не я познах. Как бих могъл да сравня прелъстителното същество в леглото си с добродетелната, суха и мрачна мис Сеймур? Освен това много добре знам, че никоя почтена млада дама не си позволява да прави нощни посещения в стаята на мъж, без да е придружена от свой роднина. А и почтените млади дами не се отдават толкова спонтанно на желанията на плътта…

Всяка дума на Доминик беше като шамар в лицето на Мелиса. Тя се сви в края на леглото, опитвайки се да избяга от режещата болка в сърцето си. Не можеше да говори, не можеше да мисли. Това е кошмар, повтаряше си непрестанно тя, готова всеки миг да изпадне в истерия. Трябва да е кошмар! Ей сега щеше да се събуди и да открие, че е спала в собственото си легло, а не в стаята на Доминик Слейд. Молитвите й останаха нечути. Сърцето й окончателно спря да бие, когато Доминик изрече подигравателно:

— Смятам, че обясненията са достатъчни. Вече е време да предоставим думата на младата дама. Много държа да узная какво търсеше тя в стаята ми!

Мелиса се озова срещу три чифта очи, устремени в нея. Ситуацията беше непоносима. Не знаеше от какво я боли повече — дали от разочарованието и смута в очите на чичо й, от циничната развеселеност в погледа на Ройс или от дълбокото презрение в студените сиви очи на Доминик. Колкото и да й се искаше да потъне в земята, тя устоя на мъжките погледи, опитвайки се отчаяно да намери приемливо обяснение за идването си в гостилницата.

В стаята се възцари тягостно мълчание. Тримата мъже чакаха, макар и в различни стадии на нетърпение. Мелиса преглъщаше конвулсивно, надявайки се да й хрумне нещо. Когато вече беше сигурна, че само изпадане в безсъзнание ще я спаси от ужасното положение, в което се бе озовала, се сети за нещо, което Доминик бе казал преди малко. Избягвайки погледите на тримата мъже, тя втренчи поглед в роклята си и заговори на пресекулки:

— Аз… Нали имахме уговорка…

— Каква уговорка? — изфуча Доминик. Каква игра играеше тази жена?

Лицето на Джош придоби ангелско изражение. Гласът му прозвуча медено:

— Ти си имала уговорка за среща с мистър Слейд в стаята му?

Ужасена, че тълкуваха думите й по този начин, Мелиса понечи да се възпротиви, но Доминик не й даде възможност да го стори.

— Това е чиста лъжа! — изрева ядно той. — Аз не съм от хората, които обезчестяват невинни млади жени! Никога и за нищо не съм се уговарял с племенницата ви!

Джош го удостои с леден поглед.

— Движите се върху изключително опасен терен, млади човече! На ваше място не бих трупал нови грехове върху гърба си. Не смейте да обвинявате племенницата ми в лъжа!

Смаян, Доминик затвори уста, ала гневният поглед, който хвърли към Мелиса, говореше от ясно по-ясно, че с удоволствие би й извил врата. В какво отвратително положение бяха изпаднали! Макар че Доминик будеше в сърцето й съчувствие, Мелиса беше твърде заета да измисли благовидно обяснение за присъствието си в стаята му. Краткият поглед към Джош я окуражи, защото в очите му се четеше разбиране. Тя виждаше объркването му, но знаеше, че е винаги готов да й помогне. Трябваше да намери начин да се измъкне от капана, в който бе попаднала поради собствената си глупост.

След като първият ужас на Джош се уталожи, той разбра, че случилото се може да изиграе изключително благоприятна роля за осъществяване на плановете му. Изпита такова задоволство, че едва се удържа да не потрие ръце. Години наред беше ковал интриги, беше прилагал какви ли не хитрости, за да омъжи Мелиса за някой богат джентълмен от високопоставено семейство, а сега, когато почти беше загубил надежда, тя се беше оставила да я заловят в компрометиращо положение с мъж, който й подхождаше най-добре от всички. Джош потисна с мъка самодоволната си усмивка. Дори и аз не бих се справил по-добре, каза си удовлетворено той. След като най-съкровената му мечта беше на път да се превърне в действителност, той можеше да си позволи великодушие и заговори топло и доверително:

— Хайде, Лиса, кажи ни какво се случи. И не се бой — ние сме твои роднини и ще направим всичко, което зависи от нас, за да те предпазим от неприятните последствия, които биха могли да произлязат от тази нещастна случка. — При тези думи той хвърли многозначителен поглед към Доминик. — Всички ще направим това, което се очаква от нас! — Той се обърна отново към Мелиса и продължи: — Не се бой от нищо. Онова, което кажеш, няма да излезе от тази стая. Затова бъди откровена и ни довери всичко за уговорената среща.

Уплашена до смърт, Мелиса се запита какво ли ще стане, ако чисто и просто откаже да отговори. Ала веднага отхвърли тази идея, защото предчувстваше, че тогава разпитът няма да има край.

— Всичко стана заради Фоли — заговори тя, избягвайки погледа на Доминик. — Исках да обсъдя с мистър Слейд някой от точките в споразумението ни…

Претекстът не беше особено добър, може да се каже дори, че беше безсмислен, но беше най-доброто, което можа да й хрумне при тези обстоятелства. Нима можеше да им разкрие, че е направила ужасна грешка и че всъщност е искала да се срещне с Джулиъс Лейтимър! Само като си представеше лицата им, я побиваха тръпки. Беше наясно, че обяснението не задоволява нито един от тримата, и не се учуди нито на недоверчивия поглед на Доминик, нито на подигравателния скептицизъм в очите на братовчеда си. Джош обаче не прояви и най-малък признак на недоверие. Облекчена, Мелиса продължи:

— Исках само… да му кажа нещо… Не съм искала да… — На гърлото й заседна буца. Нямаше сили да продължи с лъжите, чувстваше се все по-омърсена и унизена. И как безсрамно я гледаха тримата мъже!

В сърцето й се надигна гняв. Тя вирна упорито брадичка и когато тишината стана непоносима, заговори отново:

— Не съм имала намерение да се компрометирам по този отвратителен начин. Ако мистър Слейд беше истински джентълмен, всичко това нямаше да се случи — завърши тържествено тя и метна отровен поглед към Доминик.

Лицето на мъжа потъмня, ръцете му се свиха в юмруци. Тази лъжлива малка мръсница, каза си отвратено той. Промъква се в стаята ми, ляга в леглото ми, отговаря страстно на целувките ми и накрая най-нахално твърди, че вината е моя! Трябваше да положи огромни усилия, за да не изкаже мислите си на глас. Вместо това присви очи и отговори, като подигравателно провлачваше думите:

— И аз бих могъл да кажа същото. Ако имах насреща си дама… — Изречението остана незавършено. Той бе успял да се пребори с гнева си и положението започваше да го забавлява. Как можа да се заблуди от един изкривен кок и от обезобразяващите телени очила! Виждайки каква беше Мелиса в действителност, най-сетне проумя защо Ройс и Джош бяха хвалили прелестите й до небето. Самият той беше готов да признае, че насреща му е най-красивата млада жена, която някога е виждал. Тежката медноцветна коса, нападала безразборно по раменете, искрящият от гняв поглед и неравномерно повдигащите се твърди гърди бяха повече от очарователни. Никоя жена досега не беше оказвала такова мощно въздействие върху него. Колко жалко, че Ройс се появи така неочаквано, каза си разочаровано той. Какво не би дал да узнае докъде щеше да стигне малката змия, за да хване на въдицата си богатия кандидат-съпруг. Осъзнавайки накъде го водят мислите му, той се прокле наум. Развеселеността се изпари в миг. Не стига, че го бяха уловили в този отвратителен капан, а той се възхищаваше от проклетата жена, която беше заложила стръвта!

Джош беше на мнение, че вече са разменени достатъчно обиди и че е крайно време уловените на местопрестъплението грешници да осъзнаят къде е дългът им. Той се покашля дискретно и проговори:

— Да, случаят е изключително неприятен. Можем само да се радваме, че има почтен изход.

Доминик замръзна на мястото си. Беше му повече от ясно за какво намеква Джош. Всъщност, това не би трябвало да го изненадва той го очакваше още от мига, в който се установи самоличността на Мелиса. Мрачният му поглед улучи лицето й като нов, още по-тежък удар. Тази жена беше една дръзка хитруша, това трябваше да й се признае, но тя още не знаеше какъв ужасен съпруг ще има в лицето на Доминик Слейд. След като обстоятелствата го принуждаваха да възстанови доброто й име, той щеше да се подчини на съдбата си. Най-много го гневеше фактът, че той, човекът, успял да избяга от десетките капани, заложени от желаещи да го уловят в примката на брака майки и дъщери, сега се хвана на уловката на едно просто селско момиче! Единствената му утеха беше, че физическите й предимства обещаваха известно удоволствие. Дръзките сиви очи измериха от глава до пети стройната фигура на Мелиса. Макар да се беше заклел, че ще полага всички усилия да си остане вечен ерген, след като огледа бъдещата си съпруга, Доминик си каза, че може би си заслужава да преклони глава и да иде под венчило с такава жена. Стига само тя да отговори на страстните очаквания, събудени от начина, по който бе отговорила на целувките му.

Мелиса беше толкова объркана, че дори не бе помислила за възможните последствия. Най-важното за нея беше да обясни приемливо присъствието си в стаята на Доминик и това й струваше много сили и размисъл. Наивната й надежда беше, че след даденото обяснение чичо й ще я отведе у дома. Сигурно щеше да й се накара здравата, сигурно нямаше да разговаря с нея поне един месец след днешната случка, но това беше поносимо и тя можеше да го изтърпи. Мислите й не стигаха по-далеч. Разбира се, следващите й срещи с мистър Слейд щяха да я карат да се чувства ужасно неловко, но с времето напрежението помежду им щеше да се уталожи. Все пак нищо лошо не се е случило, опита се да си втълпи тя. За съжаление бе допуснала да я изненадат в една твърде неприятна ситуация и това не беше събитие, което можеше лесно да се забрави, но все пак Ройс беше влязъл тъкмо навреме, за да я предпази от фаталната стъпка. Сега не искаше да мисли за страстта, с която бе отговаряла на целувките на Доминик. Трябваше й само малко време, за да забрави това унизително преживяване.

След думите на Джош в стаята отново се възцари тишина. Накрая Ройс се обърна с иронична усмивка към Доминик и проговори:

— Както изглежда, предстои ни да станем нещо повече от приятели.

Доминик му отговори със същата иронична усмивка. После хвърли хладен поглед към Джош и отбеляза:

— Разбира се, че ще се оженя за нея.

— В никакъв случай! — провикна се ядосано Мелиса. — Нямам никакво намерение да се омъжвам! Най-малкото пък за човек като вас!

Очите на Доминик засвяткаха от необуздана ярост. Никога ли нямаше да разгадае тази жена? Току-що бе обещал да я вземе за жена, а тя пак не беше доволна! Опитвайки се да проумее дали възмущението й не е изкуствено, той отвърна провлечено:

— Недейте така, скъпа, та нали искахте именно това…

— Не ставайте смешен! — изсъска Мелиса и скочи от леглото с неосъзнатата грация на сърна. Уви се в кадифената си наметка и се обърна сърдито към чичо си: — Отведи ме у дома, моля те! Не издържам повече!

Джош отговори невъзмутимо на погледа й.

— Опитай се да издържиш, детето ми. Няма как, ще се омъжиш за него. След всичко, което се случи днес, просто нямаш друг избор.

Мелиса загуби ума и дума.

— Чичо, ти не говориш сериозно, нали? — прошепна умолително тя. Но нямаше как да не разбере, че Джош Манчестър е на различно мнение от нейното.

— Чичо ви говори съвсем сериозно — рече сухо Доминик. — Нямаме друг изход. Ако тръгнат слухове за случилото се в стаята ми, свършено е с доброто ви име. А и с моето — допълни горчиво той и презрително заключи: — Но вие много добре знаехте защо идвате тук.

Възмутена до дън душа, Мелиса се извъртя като светкавица и му залепи оглушителна плесница.

— Това е лъжа! — изкрещя ядно тя. — Аз изобщо не искам да се омъжа за вас, надут пуяк такъв!

Това вече беше прекалено! Доминик реагира с бързината на нападнат тигър. Железните му пръсти се сключиха болезнено около рамото й. Той я разтърси доста грубо и заплашително изръмжа:

— Повярвайте, аз също не горя от желание да ви направя своя жена! Никога не бях срещал по-неприятно и по-избухливо женско същество!

В този миг се намеси Джош, уплашен, че всичките му планове ще отидат по дяволите. Той откъсна Мелиса от Доминик и се обърна към сина си:

— Моля те, Ройс, изведи за малко Доминик. Искам да поговоря с Мелиса на четири очи.

Ройс се ухили и рече на приятеля си:

— Хайде, Дом, бъди добричък и си обуй ботушите. Ела да полеем годежа.

Доминик го изгледа разярено, после се усмихна и нахлузи ботушите си. Закопча ризата си, облече жакета и последва Ройс по стълбите. Мелиса и чичо й останаха сами.

Отчаяна и вече сериозно уплашена, младата жена попита:

— Наистина ли си решил да ме омъжиш за този господин?

Отчаянието й разтревожи Джош, който беше чувствителен човек и не искаше да причини зло на племенницата си. Но нямаше как, трябваше да я вразуми. Стараейки се да потисне угризенията на съвестта, той отвърна:

— Ти просто нямаш избор, Мелиса. Трябва да се омъжиш за мистър Слейд, след като сама се постави в това неловко положение. Единственият изход е да обявите годежа си колкото се може по-скоро. Разбира се, аз си представях другояче женитбата ти, но сега съм принуден да настоя за този брак. Трябва да възстановим доброто ти име.

Мелиса загуби дар слово. Обидните думи на Доминик бяха изгорили сърцето й с нагорещено желязо. Вече не беше в състояние да разсъждава разумно. Отчаяно се опита да си втълпи, че нищо страшно не се е случило. Джош искаше да се възползва от положението, но тя нямаше никакво намерение да му позволи да пожертва щастието й само за да се добере до така желаното наследство.

— Няма да се омъжа за мистър Слейд! Не можеш да ме принудиш! — изплака гневно тя.

— Напротив, мога — отвърна уверено Джош и я удостои с гневен поглед.

— Как ще го направиш?

— Ще оспоря правото ти да бъдеш настойница на Закари. В завещанието пише, че аз също отговарям за него. Досега ти предоставях правото да се разпореждаш със съдбата му, но ако се противопоставиш на този брак, няма да имам друг избор, освен да изтръгна момъка от твоето… неморално влияние.

— Неморално! — изшептя задъхано Мелиса. В погледа й се четеше такава ярост, че Джош неволно отстъпи крачка назад.

Все пак той беше твърдо решен да вразуми обезумялата си племенница и гласът му прозвуча неумолимо:

— Точно така, неморално! Не исках да го кажа пред Доминик, но онова, което си позволи днес, е направо скандално! Трябва да се радваш, че мистър Слейд се съгласи да те вземе за жена.

Мелиса беше готова да избухне като вулкан. Трябвало да се радва! Ако Джош си въобразяваше…

— Не позволявам да ме шантажират! Няма да се омъжа за Доминик Слейд!

— Добре — вдигне рамене Джош. — Както желаеш. Но не желая да виждам сълзите ти, когато взема Закари от Уилоуглен и му забраня да се среща с тебе.

— Няма да го направиш!

— Така ли! — усмихна се самоуверено той, сам учуден от твърдостта си. — Мога и ще го направя. — Уловил невярващия поглед на Мелиса, той продължи: — Ако не сториш каквото ти казвам, още утре сутринта ще отида при мистър Хартли и ще го уведомя за случилото се тази нощ. Колкото и да е болезнено за мен, ще го направя. Можеш ли да бъдеш сигурна, че при тези обстоятелства той ще продължи да те смята за настойница на Закари? — продължи с измамна мекота той. — Би могла да ми възразиш, че след две години момчето ще стане пълнолетно и ще може само да се разпорежда със себе си. Щом навърши двадесет и една година, Закари ще може да живее, където си ще, но дотогава…

Сърцето на Мелиса заби като лудо. Стана й ясно, че Джош говори сериозно. Той беше решен да й отнеме Закари — и последната воля на баща й му даваше право да го стори. Тя преглътна сълзите, заседнали на гърлото й, и се опита да си представи бъдещето си. Двете години без Закари щяха да минат бързо, но нищо не беше в състояние да възстанови доброто й име. Слухът за компрометирането й щеше да се разпространи в пялата област, хората щяха да я сочат с пръст и да говорят зад гърба й. Нямаше как да избегне скандала, след като се готвеха да й отнемат Закари — дори ако Джош помолеше съдията да мълчи.

Побеляла като платно, Мелиса отбягна погледа на чичо си. Закари щеше да я намрази! Той нямаше да хареса живота в Оук Холоу, нямаше да позволи на чичо си да се разпорежда с живота му — и със сигурност щеше да я намрази, защото тя беше причината за прогонването му от Уилоуглен. Осени я още една, много по-страшна мисъл: Закари непременно щеше да призове Доминик на дуел, защото щеше да си помисли, че мистър Слейд е обезчестил сестра му и я е опозорил. Осъзнала, че е попаднала в клопка, от която няма изход, тя затърси отчаяно начин да се измъкне от пропастта. Не, нямаше друго решение. Ако не се омъжеше за Доминик Слейд, щяха да я заклеймят като паднала жена и да й отнемат Закари. А това щеше да разруши с един замах всички мечти и надежди за бъдещето.

Не можеше да причини такава мъка на Закари. Тя се обърна към чичо си и сломено отговори:

— Е, добре, ще се омъжа за мистър Слейд. — Обзета от луд гняв, стараейки се да запази гордостта си, тя вирна решително брадичка и задавено добави: — Но ти обещавам, че господинът ще има в мое лице една твърде зла и непокорна съпруга!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

„Покорност“ беше дума, която Доминик Слейд в никакъв случай не би могъл да свърже със заядливата мис Мелиса Сеймур. А като се имаше предвид и случилото се тази вечер, надеждите за мирен брачен живот ставаха напълно излишни.

Седнал в най-тъмния ъгъл на кръчмата, Доминик не се съмняваше, че годеницата му — а за него нямаше съмнение, че тя ще се съгласи да се омъжи, — щеше да се окаже във висша степен опърничава и нелюбезна. Ако перспективата да се обвърже завинаги с тази жена и да не му изглеждаше привлекателна, то беше убеден поне в две неща: че ще се наслаждава на упражняването на съпружеските си права и че своенравната, силно обезпокояваща и все пак възхитителна бъдеща съпруга няма да му позволи да скучае нито миг. При тази представа по устните му пробягна усмивка и изненаданият Ройс не закъсня да го закачи:

— Е, примири ли се най-после със съдбата си?

Доминик изкриви недоволно лице.

— Примирих се, да. Но ще ти призная, че все още не съм особено въодушевен от предстоящия си брак. Ако не беше твоя братовчедка, а някое друго женско същество, непременно щях да намеря начин да се отърва от задълженията си. — Той помълча и продължи вече по-сериозно: — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че наистина не знаех коя е тя? Може да съм способен на какво ли не, но никога не бих си позволил да обезчестя роднината на най-близкия си приятел.

— Вярвам ти — отговори без колебание Роойс. — И много съжалявам, че Мелиса те постави в това неловко положение. — Той смръщи чело. — Много ми се ще да разбера какво е търсила в стаята ти.

— Хайде, хайде… И двамата сме мъже с опит. Много добре знаеш какво е търсила. Дошла е да заложи капан на един невнимателен глупак, тоест на мен.

Ройс не откъсваше поглед от чашата си. Преди години се разбираше много добре с Мелиса, но какво знаеше в действителност за нея? Може би затрудненото финансово положение я бе накарало да прибегне до такива отчаяни мерки… Може би Доминик беше прав. Може би братовчедка му се бе възползвала от първата попаднала й възможност да си улови богат съпруг. Самият той не можеше да го повярва, но пък, от друга страна, не намираше приемливо обяснение за странното й поведение.

— Е, поне няма да останеш с празни ръце — утеши Ройс приятеля си. — Като неин съпруг ще станеш пълноправен собственик на Фоли и онази глупава сделка с подялбата ще се окаже нищожна. — Очите му заблестяха дръзко, когато допълни: — Доколкото успях да видя при влизането си в стаята, ти не беше нечувствителен към прелестите на младата дама. Сигурен съм, че с времето бракът ще ти хареса.

Лицето на Доминик потъмня от гняв.

— Не е много вероятно. А що се отнася до коня, аз вече дадох съгласието си да купя половината и ще удържа на думата си все едно какво ни очаква. Мелиса ще си получи проклетите пари, а аз ще спазя задълженията, които поех днес. — Той се ухили. — Не бих могъл да твърдя, че съм в състояние да променя бъдещата си съпруга, но и нямам никакви намерения да играя ролята на всевластния съпруг.

— Тогава всичко е наред — отвърна развеселено Ройс. — Ако започнеш да я ограничаваш, Мелиса ще ти издере очите. Тя изобщо не е онова, което се разбира под покорна, отстъпчива жена.

— Прав си. Сигурно ще проклинам мига, в който я срещнах, но съм абсолютно сигурен, че някой прекрасен ден ще успея да я опитомя.

— Както виждам, ти не си чак толкова зле настроен към предстоящия си брак — установи сухо Ройс. — Даже напротив, в сърцето ми се промъква подозрението, че очакваш събитието с истинско удоволствие…

— Може би — отговори с тайнствена усмивка Доминик. — Все пак ставам собственик на Фоли, както правилно ми посочи преди малко.

Ройс изпухтя презрително и двамата заговориха за предстоящата сватба. След известни пререкания стигнаха до извода, че средата на август е най-подходящото време и че Мелиса вероятно ще пожелае да се венчае в родния си дом — ако, разбира се, успееха да ремонтират основно Уилоуглен дотогава.

— Ако не — обади се лениво Ройс, — бихме могли да направим сватбата в Оук Холоу. Майка ми умира да дава балове.

След като уредиха и този въпрос, Доминик сметна темата за приключена. Той погледна златния си джобен часовник и промърмори:

— Не е ли време да се върнем при баща ти и бъдещата ми съпруга? Смятам, че му дадохме достатъчно време да я убеди в предимствата на брака. Не, че му се е наложило да използва красноречието си — заключи мрачно той.

Ройс кимна и двамата мъже станаха с намерение да излязат от слабо осветената кръчма. Доминик огледа равнодушно обстановката и когато вече бяха стигнали почти до вратата, спря като закован на мястото си. Беше видял познат. Очите му прекосиха задименото помещение и се втренчиха в елегантния джентълмен, седнал сам на една ъглова маса — Джулиъс Лейтимър. Без да осъзнава какво върши, Доминик направи инстинктивно движение в тази посока, ала Ройс, който също бе забелязал Лейтимър, го сграбчи за рамото.

— Остави го, глупако! — изсъска в ухото му той. — Знам, че много ти се иска да го удушиш, но в момента нямаш никакви основания да го предизвикаш на дуел.

Доминик знаеше, че Ройс казва истината, колкото и неприятна да беше тя. Той се постара да потисне напиращия гняв и хвърли бърз поглед през рамо към стария си враг. Лейтимър не ги беше забелязал. Физиономията му издаваше, че си има други грижи и е забравил напълно старата вражда. Красивото му лице беше мрачно, устните му трептяха от трудно сдържан гняв. Начинът, по който остави халбата си с бира на масата, показа, че нещо или някой го е ядосал извънредно много. Побутван от Ройс, Доминик излезе от кръчмата. Лейтимър можеше да почака — в момента му предстояха по-важни дела. В стаята горе го чакаше годеницата му. Постоянно ускорявайки крачка, той се постара да прогони от ума си образа на Лейтимър.

Повърхностно погледнато, Доминик изглеждаше примирен със съдбата, макар че перспективата за скорошна женитба не го изпълваше с някаква особена радост. Очакваше, че брачният живот ще се окаже едно безкрайно мъчение — и още по-безкрайна пустота, когато първоначалното физическо желание се уталожеше. Беше убеден, че влечението му към Мелиса е само временно. Не я обичаше, освен това беше сигурен, че тя също не го обича. До вчера смяташе, че никога няма да се ожени, камо ли за жена като нея. Макар че външно се усмихваше и се шегуваше с тази катастрофална вечер, дълбоко в себе си Доминик беше бесен от гняв.

От друга страна обаче, той не можеше да отрече, че мис Сеймур притежава нещо, което беше привлякло вниманието му от самото начало. Не можеше да отрече и странното усещане, което завладяваше цялото му същество, когато я целуваше и притискаше в обятията си. Никога не беше изпитвал такава физическа жажда по някоя жена. Искаше това възхитително същество да стане негово — от примамливата сладост на устните до изкусителните прелести на стройното младо тяло. Този вид страст беше нов за него и едновременно го възбуждаше и ожесточаваше. Така че влезе в стаята със странна смесица от очакване, гняв и любопитство. Още с влизането си устреми поглед в коварното женско същество, което бе успяло да го улови в примката на брака.

Мелиса седеше на крайчеца на единствения стол, скръстила ръце в скута си, олицетворение на почтена млада дама. Наметката скриваше всички прелести, които бяха взели ума на Доминик. Тя срещна погледа му с обичайната си упоритост и стисна здраво устни. Цялото й поведение показваше, че случилото се я е засегнало дълбоко. Защо ли продължава да се преструва, че не иска да се омъжи за мен, запита се цинично Доминик.

Джош го посрещна със сияещо лице.

— Ето ви и вас! Сигурен съм, ще се радвате да чуете, че Мелиса най-после се вразуми и прие да стане ваша жена.

Доминик не се учуди ни най-малко. Защо иначе се бе промъкнала в стаята му, ако не беше имала намерението да си улови богат съпруг? Дори не беше довършил тази мисъл, когато в съзнанието му се промъкна странно разочарование. Да, подозренията му се бяха потвърдили. Странно защо беше разочарован, че Мелиса наистина се бе оказала онази хладна и пресметлива интригантка, за която я беше смятал.

Отговорът му прозвуча раздразнено:

— Възхитен съм, че всичко се уреди така добре. Остава ни само да уговорим датата на сватбата и най-после да приключим тази изключително неприятна вечер. — Без да погледне Мелиса, той прибави: — Вече говорих по този въпрос с Ройс и стигнахме до извода, че най-подходящо е да го направим в средата на август.

Мелиса усещаше почти болезнено властното му мъжко излъчване. Още с отварянето на вратата сърцето й спря да бие, а когато погледите им се срещнаха, й се дощя да избяга някъде далече. Защо не го мразеше? Нали й беше причинил най-голямото зло, което можеше да сполети една жена? Скоро обичайната й упоритост се събуди и тя побърза да определи бъдещия си съпруг като нахален и прекалено самоуверен. Едновременно с това обаче беше най-красивият и привлекателен мъж, когото някога беше срещала.

Мелиса беше объркана. В главата й цареше хаос от възхищение, гняв, разкаяние и възбуда, предизвикана от близостта му. Тя повика на помощ борческия си дух и се постара да прогони всички чувства освен горчивината и гнева. Доминик я улесни в тази задава, обяснявайки с очевидно пренебрежение за кога е насрочил сватбата. Побесняла от гняв, че двамата с Ройс си позволяват да разполагат с живота й, без изобщо да я попитат, тя вдигна глава и изстреля думите в лицето на Доминик с цялата омраза, на която беше способна:

— Мисля, че е редно поне да попитате годеницата кога би желала да се омъжи.

Джош, който не беше пропуснал признаците на наближаващата буря, се намеси доста нервно:

— Не се сърди, скъпа, сигурен съм, че твоят… годеник не е искал да прояви невъзпитание.

Заинтересован от противоречивите чувства, които се отразяваха върху лицето на Мелиса, Доминик предположи подигравателно:

— Вероятно годеницата е избрала по-подходяща дата? Ще ми позволите обаче да напомня, че вероятността от скандал ще бъде толкова по-малка, колкото по-скоро се венчаем. Разбира се, тук присъстващите ще мълчат, но и най-добре пазената тайна излиза наяве, когато най-малко го очакваме. Средата на август е достатъчно далече, за да не тръгнат неприятни приказки, за нашето… нека го наречем внезапно решение, освен това ще имаме достатъчно време да уведомим всички приятели и познати.

Това изглеждаше разумно, но средата на август беше твърде близка, твърде плашеща за Мелиса. Тя се постара да изтъкне някои възражения, но напразно. Джош сложи край на дискусията, като заяви възмутено:

— Това не е обикновена сватба, Мелиса! Трябва на всяка цена да избегнем възможния скандал, затова определяме датата на шестнадесети август и край!

Пронизана от три чифта мъжки очи, Мелиса сведе глава, стресната до дън душа от мисълта, че е загубила контрол над собствения си живот.

— Е, добре, на шестнадесети август — промълви тя, преглъщайки сълзите си.

В тона й прозвучаха толкова мъка и отчаяние, че каменното сърце на Доминик се трогна. Без да осъзнава какво върши, той пристъпи към нея и взе студената й ръка в своята. Мелиса вдигна смаяно очи към него и пулсът му веднага се ускори.

— Може би обстоятелствата около нашата сватба не са от най-приятните — заговори задавено той, — но ако вложим малко повече усилия, ще успеем да направим този брак що-годе поносим. — И с крива усмивка заключи: — Аз обещавам да бъда добър съпруг, а ако ти проявиш малко повече отзивчивост, съвместният ни живот може да стане наистина приличен.

Това не звучеше кой знае колко романтично, но в сърцето на Мелиса пропълзя плаха надежда, че ако не бяха в състояние да намерят пълното щастие, двамата все пак можеха да живеят добре един до друг. Плаха усмивка озари лицето й.

— Аз също ще се опитам… Но не ми се вярва, че ще бъде леко — прошепна едва чуто тя.

Доминик изви едната си вежда.

— Трябва да се постараем — и двамата — прозвуча подигравателният му глас. — Понякога животът изисква малко повече напрежение.

Мелиса кимна примирено и Джош мъдро реши, че е крайно време да приключат вечерта, преди годениците отново да са се скарали.

— Виждаш ли, мила — утеши я дружелюбно той, — аз ти казах, че всичко ще се обърне към добро. А сега е време да те отведа в къщи.

На следващия ден Мелиса прие възторжените благопожелания на Закари в състояние на отпуснатост и замайване. Цялото семейство Манчестър пристигна заедно с Доминик да обявят официално годежа. Тя усещаше, че кима и се усмихва, знаеше, че лицето й изразява внимание, когато става дума за предстоящата сватба, но в действителност не възприемаше почти нищо от онова, което ставаше около нея. Имаше чувството, че всичко това се върши с някой друг. Вечерта, когато един пратеник донесе вест от Лейтимър, тя изгледа писмото с празен поглед, без да бъде в състояние да проумее изразените в него заплахи. Това вече нямаше значение — нищо друго нямаше значение освен факта, че след няколко седмици щеше да бъде омъжена за човек, когото почти не познаваше. В сравнение с това всички обиди и предупреждения на Лейтимър бяха без значение. Без да осъзнава какво прави, тя написа отговор, уведоми го за годежа и го увери, че след няколко дни ще бъде в състояние да му върне цялата дължима сума.

Седмиците минаваха и тя благодареше на небето, че бе съумяла да се обгради с тази стена от равнодушие. Събитията около нея сякаш не я засягаха. Чувството за недействителност смекчаваше суровостта на нещата. Така тя изслуша безучастно съобщението на Закари, че Доминик му е връчил голяма сума пари за най-неотложните ремонти по къщата, които трябваше да се извършат още преди сватбата.

Очите на младежа святкаха въодушевено.

— Искам да ти кажа само едно, Лиса — заключи тържествено той. — Дяволски се радвам, че се омъжваш за Доминик Слейд! Той е великолепен човек! Заяви ми, че не вижда причина да не ми даде пари, след като само месец след венчавката ще освободим наследството от попечителство. Най-щастлив съм обаче, че в най-щастливия ден от живота си ще можеш да се гордееш с дома си.

Някъде дълбоко в гърдите й се надигна луд гняв — та тя никога не се беше срамувала от дома си! Как смееше този… този натрапник да внушава такива мисли на Закари! Ала това чувство изчезна бързо, тя се усмихна с отсъстващ вид на Закари и побърза да се скрие в обора. Там беше единственото място, където поне до известна степен можеше да възстанови чувството си за реалност и да намери спокойствие, защото къщата гъмжеше от работници и прислуга.

Нищо не я засягаше истински, дори подробностите около сватбеното тържество, булчинската рокля и сватбените подаръци. Тя се плъзгаше покрай събитията, без да полага усилия да ги проумее, успяваше да се усмихне в подходящия момент, скланяше учтиво глава и повечето посетители оставаха с впечатлението, че имат насреща си замаяна от любовта и от неочакваното си щастие годеница.

Ала съдбоносният ден наближаваше неумолимо и пашкулът на безчувствеността, в който се беше увила, започна да се разплита. Дойде август и Мелиса започна да се буди всяка нощ, окъпана в пот, трепереща от бездънно отчаяние. До сватбата оставаха само няколко дни. Доминик Слейд щеше да стане неин съпруг и тя вече не можеше да се преструва, че всичко това се случва с друга жена. Скоро трябваше да се пробуди от този кошмар и да проумее, че животът продължава своя ход, сякаш онази злокобна нощ никога не е била.

Накрая й стана невъзможно да живее повече в този измислен свят, особено когато многобройните строители и занаятчии приключиха с основния ремонт на къщата. Господарският дом вече не изглеждаше стар и занемарен: фасадата беше прясно боядисана, прозорците бяха закрити със скъпоценни копринени и кадифени завеси, наскоро пристигналите килими красяха изтърканите до блясък подове, прясно боядисаните стени и тавани блестяха в синьо и прасковено. Всеки ден пристигаха нови мебели от Ню Орлиънс, подивелите градини бяха приведени в пълен ред, храстите бяха подрязани, тревата — окосена. Въпреки тихото недоволство, че цялото това обновление се е извършило без нейно участие, Мелиса се радваше от сърце за Закари. Слава богу, безумната й постъпка не се оказа чак толкова безполезна.

Дори Лейтимър бе получил парите си — както беше обещал, Доминик й връчи сумата в уречения ден. Колкото и да й беше неприятно, че Фоли вече не е само неин, Мелиса все пак усети невероятно облекчение, че е изплатила и последния дълг на баща си. От гърба й падна тежък товар, когато отиде при мистър Смитфийлд и го помоли да свърши тази работа вместо нея. Банкерът уреди всички формалности и не й се наложи да застане лице в лице с Лейтимър — иначе със сигурност щеше да му издере очите!

Вече беше свободна от бремето на дълговете, но неприятното предчувствие, че последната дума още не е казана, не искаше и не искаше да я напусне. Все пак тя се опита да потисне това чувство, както потискаше и всяка мисъл за предстоящата сватба и продължаваше да живее като насън.

Обстоятелството, че Доминик щеше да се върне чак след няколко дни, правеше нещата по-леки. Три дни след обявяване на годежа той бе заминал за Таузънд Оукс, за да надзирава строежа на новата конюшня. Върна се едва на единадесети август. Мелиса беше забравила въздействието, което бъдещият й съпруг оказваше върху сетивата й, и се изненада от сладостните тръпки, които пролазиха по гърба й. Двамата седяха един срещу друг на празнично наредената маса в Оук Холоу и тя не можеше да откъсне очи от бронзовото му лице.

Леля Сали и чичо Джош бяха решили да дадат малък прием в чест на годениците. Трапезарията беше пълна с гости, но Мелиса не виждаше никого, освен Доминик, човека, за когото щеше да се омъжи. Докато очите й опипваха гордите и самоуверени черти на лицето му, в сърцето й се промъкна страх. Дали щеше да бъде добър съпруг? Или щеше да се окаже жесток? Разсипник като баща й? Или великодушен и твърд като дядо й? Вече знаеше, че този мъж е в състояние да събуди в сърцето й бурна страст, но дали това беше достатъчна основа за един брак? Не й се вярваше, защото, макар да не можеше да отрече въздействието на красотата и очарованието му, тя не изпитваше доверие към тези качества. Твърде много от онова, което някога й бе казал Джош, се беше вдълбало в паметта й. С чувство, опасно близо до враждебността, тя втренчи поглед в очите му. Не, никога няма да го обикна, закле се дълбоко в себе си тя. Макар да се беше съгласила да се омъжи за него, нямаше да му позволи да я третира като робиня! Нямаше да падне в краката му! Другите жени може и да бяха заслепени от момчешкия му чар, но тя нямаше да му се остави.

Доминик, усетил обвинителния й поглед, беше безпомощен. Вярно, не беше очаквал годеницата му да го посрещне с бурна радост, но леденото лице на Мелиса все пак го свари неподготвен. Какво още й липсва, запита се иронично той. Ще си има богат съпруг, докато той ще е принуден да приеме в дома си една злобна и заядлива жена. Или все още играеше театър, преструвайки се, че е против брака с него?

За съжаление държанието на Мелиса не се промени и през следващите дни. Сватбеният ден беше опасно близо, а Доминик усещаше как разочарованието му постоянно нараства. Не им оставиха нито един миг насаме, за да поговорят, а и Мелиса не се показваше склонна да остава на четири очи с него. Все пак Доминик на няколко пъти успя да открадне две-три минутки насаме, през които му стана ясно, че бъдещата му съпруга просто не желае да разговаря с него.

Тя се отнасяше с него като с някоя нелюбима вещ, но това не му пречеше да гледа на нея като на своя собственост и да си представя сладостта на устата и мекотата на тялото й. Упоритият спомен за двата пъти, когато я беше целувал, му беше утеха в тези тъжни дни и му позволяваше да очаква деня на сватбата ако не примиращ от щастие, то поне с известно радостно нетърпение. Тайно в себе си той желаеше споделя с Мелиса нещо повече от чисто физическо желание, но щом то беше единственото свързващо звено между тях, тогава трябваше да се възползва от него в пълна степен. С тази цел пред очите си той вече бе извършил някои приготовления, с които се надяваше да стопли сърцето на студената си годеница.

Като си помислеше за широкото легло, което беше поръчал в Начез, на сърцето му олекваше и той започваше да си представя смайването на Мелиса. Опитваше се също да си я представи в леглото, гола след копринените чаршафи… и в слабините му нахлуваше болезнено желание. Досега беше смятал, че бракът е глупост, но след като тялото му гореше от жажда да притежава Мелиса, може би наистина трябваше да позволи да го завлекат пред брачния олтар.

Най-после настъпи денят преди сватбата. Всички гости вече бяха пристигнали и настанени у приятелите и познатите на семействата Манчестър и Сеймур. Между Начез и Ню Орлиънс надали имаше човек, който да не знае, че на следващия ден пред олтара ще застанат Мелиса Сеймур и Доминик Слейд.

Разбира се, знаеше и Джулиъс Лейтимър — друго не беше и възможно, след като бе получил писмото на Мелиса и парите си. Освен това двамата с Дебора бяха поканени на приема, който се даваше в чест на новобрачните. Самата церемония щеше да се състои в Уилоуглен, приемът обаче беше в Оук Холоу. Мелиса би предпочела да не го вижда между гостите, но членовете на изисканото общество в градовете по горното течение на реката се брояха на пръсти и просто не беше възможно да не поканиш някого, без да имаш основателни причини. Тя се утешаваше, че вече няма защо да се страхува от него и че сред толкова много хора той просто ще бъде принуден да се държи прилично.

Следобед, когато Доминик предложи на Мелиса да излязат на разходка, тя прогони решително всяка мисъл за Джулиъс Лейтимър. Доминик, който в последните дни изглеждаше много тайнствен, й пошепна, че й е приготвил изненада. Усмивката на Закари събуди в сърцето й подозрение, че брат й отлично знае за какво се отнася. За съжаление тя не се интересуваше от изненади, а и — което беше още по-важно, — нямаше никакво желание да излезе сама с годеника си. За негово голямо разочарование тя покани Морган и Леони, Ройс и Закари да ги придружат и разходката в усамотение се превърна в групов излет. Докато двете дами чакаха в галерията господата да доведат конете, Лейтимър отново напомни за присъствието си. Една прислужница се поклони и й подаде току-що пристигналото писмо.

Мелиса се извини на Леони и се оттегли в края на дългата галерия, за да прочете необезпокоявана какво й пишеше Лейтимър.

Мелиса смачка хартията в ръката си и устреми празен поглед в зелената морава, обзета от пламенно желание да не беше прочела това ужасно писмо. Нямаше доверие на Лейтимър, подозираше, че твърденията му са лъжливи, и все пак не можеше да ги отхвърли с лека ръка. Изсмя се горчиво. Май нямаше особена разлика между Доминик и Лейтимър. Най-смешното беше, че Лейтимър се опитваше да я предпази от мъжа, който на следващия ден щеше да стане неин съпруг. Писмото не съдържаше почти нищо, което да не й беше известно. Нали и Джош я бе предупредил да се пази от Доминик? Ала фактът, че някога Доминик е имал връзка със сестрата на Лейтимър и я посетил само два дни преди сватбата, беше сериозно основание за тревога. В продължение на един дълъг миг сърцето й разкъсваше от ревност. Едва тропотът на конски копита я върна в действителността.

Мелиса се постара да се овладее и разкъса писмото на малки парченца, представяйки си, че по съшия начин разкъсва сърцето на Доминик. Изхвърли късчетата хартия и се присъедини към Леони и останалите. Ако беше възприела писмото на Лейтимър като ирония на съдбата, то се оказа дреболия в сравнение със злобното удоволствие, което изпита при вида на изненадата, приготвена й от Доминик. Случайността се беше погрижила той да купи като сватбен подарък за нея същата къща, която Лейтимър беше пожелал да наеме като любовно гнездо за тях двамата.

Докато другите изразяваха възторга си от красивата малка къща, прясно боядисана и обзаведена за новобрачните, Мелиса гледаше втренчено пред себе си, без да проговаря нито дума. Сметнал, че годеницата е загубила ума и дума от радост, Доминик й прошепна:

— Не се бой, ще посещаваме често брат ти в Уилоуглен. Въпреки това сметнах, че ще ти хареса да имаш собствен дом. Къщата е малка, но много удобна, а ако желаеш, бихме могли да я разширим. Към имота принадлежат и петдесет хектара земя. Вече строят конюшня и заграждат пасища. Ако нямаш нищо против, ще преместим част от конете тук.

Тъй като Мелиса отново не пророни нито дума, той продължи:

— Къщата и земята са твоя собственост — давам ти ги като сватбен подарък.

Думите му я уплашиха до смърт. Неспособна да мисли разумно, Мелиса втренчи поглед в коравото мъжко лице. За първи път го поглеждаше в очите от онази съдбоносна вечер в Уайтхорн и Доминик буквално потъна в тайнствените дълбини на двете златнокафяви очи. Погледът му се отмести към чувствената уста и той прошепна, неспособен да скрие обзелата го възбуда:

— Утре ще прекараме тук първата брачна нощ…

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Макар и с големи усилия, Мелиса успя да се овладее и да не избухне в луд, истеричен смях. Както по всичко изглеждаше, тази прелестна малка къща с обрасла с виещи се рози галерия беше предназначена да бъде мястото, където тя щеше да загуби невинността си. Не я утешаваше, че това ще стане с Доминик като неин съпруг, а не с Лейтимър като с любовник. За момент се забрави и пожела да каже на Доминик защо не е особено възхитена от сватбения му подарък, но здравият й човешки разум, който в последно време често я беше изоставял, успя да надвие. Тя погледна Доминик с принудена усмивка.

Тъй като разбираше, че той очаква нещо повече, постара се да запази усмивката върху лицето си и трескаво заговори:

— Много си мил с мен! Толкова съм ти благодарна… — Заблъска си главата за още няколко благодарствени думи, но разумът отказа да й служи, блокиран от последната забележка на Доминик. Сватбената нощ беше толкова близо…

— Доминик! — провикна се в този момент Леони, скрита в сянката на галерията, и спести на Мелиса неудобството да продължи.

— Няма ли да покажеш на годеницата си как си обзавел къщата за нея?

Мелиса разтърси глава, за да се съвземе. Доминик се обърна бавно, взе ръката й и я поведе към къщата. Моментът на интимност беше отлетял.

— Надявам се обзавеждането да ти хареса — заговори учтиво той. — Нямах много време, но дадох на работниците строги указания за мебелите. Ако нещо не ти е по вкуса, можем да го променим. — Той й се усмихна така мило, че сърцето й се разтопи от сладост. — Уверен съм, че къщата е достатъчна за потребностите ни.

Все още разтърсена до дън душа от нахлулите в сърцето й чувства, Мелиса отвърна лице и промърмори полугласно някакъв отговор, надявайки се в думите й да прозвучи някакъв смисъл. Всъщност, в последно време целият живот беше загубил смисъла си…

Къщата беше отлично обзаведена, но Мелиса не запомни нито една подробност от обстановката. Твърде силно осъзнаваше факта, че утре ще дойде тук с Доминик. Запомни само, че стаите са просторни, че стените са с цвят на слонова кост, а пердетата са светлорозови. Двете спални, разположени на горния етаж и свързани с гардеробна, бяха най-яркият спомен в съзнанието й. Когато остана сама в леглото си в Уилоуглен, тя си припомни всички подробности на издяланото от розово дърво легло, украсено с богата резба, покрито с разкошна завивка от лавандуловосин сатен. Отново чу гласа на Доминик:

— Това е твоята стая. Твоето легло… Много се надявам да го споделяш с мен… често, всяка нощ.

Взирайки се отчаяно в мрака, Мелиса осъзна, че за последен път спи сама. Дъхът й спря. Утре щеше да стане съпруга на Доминик Слейд — за цял живот. Щеше да споделя леглото му. Какъв беше ужасът й, когато установи, че тази перспектива я възбужда! Как можа да се унижи дотам, че да се зарадва на предстоящата нощ с този човек! Тя стисна ръце в юмруци и отново устреми поглед в мрака. Няколко пъти си повтори, че няма да позволи на Доминик да забележи бурята, която се развилняваше в гърдите й при всяко негово докосване. Тялото й щеше да я издава, но тя щеше да бъде нащрек и нямаше да го остави да надникне в глупавото й сърце. Усети облекчение, когато мислите й се насочиха към писмото на Лейтимър. За първи път си пожела да не го беше скъсала, за да прочете отново грозните неща, които англичанинът беше написал за годеника й.

Макар че положи отчаяни усилия да мисли лошо за Доминик, тя не успя. Все пак бъдещият й съпруг имаше твърде много добри страни. Само като си спомнеше колко беше великодушен към Закари… И за малката къща… Колко мъже, дори влюбени до уши, биха подарили на бъдещата си жена къща и петдесет хектара земя? Ами историята с Фоли! Доминик беше спазил най-почтено уговорката им, макар че предстоящата женитба правеше това излишно. Да, той наистина беше добър и великодушен…

В сърцето й пламна луд гняв. Как можеше да мисли по този начин за Доминик Слейд! Виновно е проклетото му очарование, каза си ядно тя. Виновни са проклетите му сиви очи. Виновна е и подигравателно опъната уста, и… Тя заскърца със зъби и се опита отново да си припомни злобните думи на Лейтимър. Твърдението, че Доминик е пуснал в ход чара си пред сестра му Дебора, макар че е сгоден за друга, се заби като нож в сърцето й. Тя изстена и седна в леглото си.

Нямаше никакъв смисъл да си въобразява небивалици. Въпреки всички ужасни неща, които се говореха за него, тя се беше поддала на очарованието на Доминик Слейд и всяко негово докосване я караше да трепери като лист от нахлулото желание. Трябваше да бъде нащрек, трябваше непрестанно да си повтаря, че той не е такъв, за какъвто се представя. Не, тя нямаше да се остави да я превърнат в робиня като бедната Дебора! О, не, тя щеше да докаже на мистър Слейд, че не всички жени се поддават на проклетия му чар като глупавата лейди Боудън!

Тези противоречиви чувства я държаха будна до ранните утринни часове и не изчезнаха дори с началото на сватбения ден. Без да се противи, тя позволи на Франсиз и Сали да я облекат в прекрасната муселинена рокля, обшита със сребро и да забодат в косата й ухаещи портокалови цветчета. Нямаше как да не се поддаде на всеобщото вълнение и въпреки всичките й усилия да остане спокойна, когато пристъпи към олтара, водена от Закари, бузите й бяха заруменели и очите й светеха. Младият мъж положи ръката на сестра си в тази на Доминик и венчавката се извърши под голямата мимоза пред къщата от местния свещеник.

Облечен в строг официален костюм, Доминик изглеждаше зашеметяващо. Мелиса се взираше запленена в лицето му. Бързо променящите се настроения се отразяваха върху мъжествените му черти и караха сърцето й да бие като лудо. Той ту се усмихваше, ту се мръщеше, но винаги беше замайващо красив. Черната коса беше грижливо вчесана, но един непокорен кичур все падаше по челото му и будеше в сърцето на Мелиса неистово желание да го приглади назад. Господи, нима можеше да устои на такъв мъж! Та дори само видът му беше достатъчен да разклати твърдата й решителност!

Церемонията беше кратка, а целувката, която си размениха пред събраните гости, беше целомъдрена и не издаваше нищо от горещата страст, която бушуваше в тялото на Доминик. Нищо не можеше да се сравни с вълнението, което изпита при докосването на устните им. Макар че пулсът му туптеше като безумен, той успя да се усмихне, взе ръката й и я поведе към ликуващите, поздравяващи ги един през друг гости. Скоро двамата бяха наобиколени от празнично пременената тълпа и от всички страни се посипаха пожелания за щастие.

Докато траеше празненството, Доминик напразно се опитваше да обуздае бурното си нетърпение. Трябваше да остане насаме с жена си, иначе щеше да полудее! Не искаше да я дели с никого, особено с десетките млади, красиви мъже, които се тълпяха около прекрасната булка.

Забравила нощните си клетви, Мелиса се остави на сладката омая, обзела я от близостта на Доминик. Той я възбуждаше, без да помръдва дори малкото си пръстче! Достатъчно беше да се усмихне на някоя от обградилите го красавици или да сведе доверително глава към някоя руса главица, и Мелиса беше готова да се закълне, че в същия миг сърцето й се е пръснало на парченца. Ала когато срещнеше устремения към нея поглед на двете сиви очи, тялото й започваше да тръпне от желание. Кога най-сетне щяха да свършат тези безкрайни наздравици? Крайно време беше двамата да останат сами…

След цяла вечност желанието й се изпълни. Вдигнаха и последния тост, изказаха и последните благопожелания и двамата с Доминик се качиха в каретата и потеглиха, сподирени от весел смях и дяволити подмятания. Бяха изминали не повече от една миля, когато Мелиса бе разтърсена от прозрението, че елегантният мъж, седнал до нея в безупречния си фрак, е неин законен съпруг и че от днес нататък тя е практически негова собственост. Той щеше да разполага с имуществото й и — което беше още по-лошо — беше неограничен господар на тялото й.

Тя хвърли бърз поглед към силните му, загорели от слънцето ръце и си представи как те милват тялото й, как я събличат, как докосват най-интимните й места… Сърцето й заби като лудо. Трябваше да престане да мисли за предстоящата нощ! Тя откъсна поглед от ръцете му и упорито се загледа в падащия мрак. Не биваше да проявява слабост. Не биваше да позволи на магията да проникне в тялото й…

Доминик не можеше да не забележи колко мълчалива е съпругата му, но реши да прояви такт и да не я дразни. Нямаше намерение да я укорява и за безсрамните й флиртове с всички що-годе млади и прилични мъже. Ала тайно в себе си се закле, че на това ще бъде сложен край. Мелиса беше негова жена и той нямаше намерение да търпи разни влюбени глупаци в близост до нея. Ревността беше чувство, което досега му се струваше достойно за презрение — още повече, че самият той никога не ревнуваше. Може би това беше причината, че не сметна за ревност гнева, който бушуваше в сърцето му.

Денят беше дълъг, изпълнен с напрежение и когато най-сетне забеляза в далечината малката им къща, Мелиса въздъхна от облекчение. Вече не беше толкова горещо, но и двамата копнееха за студена лимонада и за хладните копринени чаршафи на леглото. Мелиса не можа да се удържи и изтърси:

— Ох, нямам търпение да сваля тази тясна рокля и да се пъхна в леглото!

Осъзнала скритото значение на думите си, тя пламна от срам и хвърли боязлив поглед към съпруга си. Стараейки се да не избухне в смях, Доминик отвърна тихо:

— Мога да си представя. Позволих си да ти наема камериерка и съм сигурен, че е приготвила всичко необходимо.

Мелиса трябваше да смели още една новост. Макар че години наред се бе лишавала от услугите на камериерка и беше свикнала да се облича и реши сама, тя беше трогната от загрижеността му. От гърлото й се изтръгна въздишка. Ако Доминик продължаваше да се показва само от най-добрата си страна, съпротивата й щеше да се стопи като сняг на слънце.

Решена да прояви само хладна учтивост, тя склони глава и отвърна равнодушно:

— Много ти благодаря за любезността.

Очевидно Доминик беше очаквал много повече от едно просто „благодаря“, но не се изненада особено от сдържаността й, защото беше започнал да свиква с неочакваните й реакции. Нямаше да се учуди дори ако Мелиса се беше засегнала от този великодушен жест. Всъщност, тази бърза смяна на настроения, това люшкане между сдържаността и гнева го възхищаваше и предизвикваше; в един момент Мелиса се усмихваше меко и с копнеж, а в следващия го удостояваше с поглед, способен да забие в земята някой по-слаб от него. Беше успяла да го примами в коварния си капан, но се държеше така, сякаш бракът с него беше последното нещо, към което се стремеше. Е, днес най-после щеше да пожъне първите плодове от проявената глупост. Бе допуснал да се оплете в мрежата й, но сега щеше да се наслади на прекрасното й тяло. И досега беше убеден, че онази вечер не е бил с ума си.

Следващия час двамата прекараха в опознаване на новия си дом. Доминик не можеше да престане да мисли за физическите удоволствия, които ги очакваха, затова не възрази, когато след лека вечеря, сервирана в трапезарията, Мелиса побърза да се оттегли в своята спалня на първия етаж. С чаша бренди в ръка той си представяше как младата му жена се съблича и се загръща в изкусително неглиже. Когато желанието му стана непоносимо, той остави чашата си и изскочи от трапезарията.

Влезе в спалнята си, свали бързо официалния си костюм, изми се в приготвения леген и навлече халата, оставен от камериера му Бартълъмю. Сърцето му биеше неравномерно. Той прекоси с две крачки малката гардеробна, която делеше двете спални, и натисна бравата на вратата й.

Меките жълти и лавандулови тонове, в които беше боядисано голямото помещение, излъчваха гостоприемна топлина. Гардеробът и красивата тоалетна масичка от розово дърво, както и двете тапицирани със зелена коприна кресла бяха съвсем нови. Леглото, избрано от Доминик, не беше чак толкова разкошно като онова, което ги очакваше в Таузънд Оукс, но изглеждаше задоволително. Балдахинът, изработен от меко падащ материал, подчертаваше тежките, богато резбовани подпорни колони и разкриваше красивата лавандуловосиня покривка. Изненадан, че не намира жена си в леглото, Доминик огледа стаята. Мелиса беше застанала пред един от големите прозорци, които заемаха цялата предна стена.

Междувременно тя не бе останала бездейна. След освежаваща баня бе отпратила Ана, сръчната и весела камериерка, която й беше намерил Доминик, и бе потърсила куфара, донесен по нейна заповед от Уилоуглен. Намери го забутан в дъното на шкафа и го разтвори на пода, за да се облече за първата си брачна нощ според своите собствени представи.

Тя сама не знаеше какво всъщност иска да постигне, но много се надяваше, че видът й ще издигне непреодолима бариера между нея и съпруга й. Не можеше просто така да приеме Доминик в леглото си — това означаваше поражение и разумът й се съпротивляваше с всички сили. Тя огледа дрехите си и решително стисна устни. Каквото и да я очакваше, тя трябваше да предприеме нещо, за да спаси гордостта си.

Всъщност, Мелиса не си правеше илюзии, че ще успее да се пребори със собственото си физическо желание. Много добре знаеше какво въздействие оказва Доминик върху сетивата й. Нали затова се бе стигнало до тази женитба? Ако беше замесена от друго тесто, сигурно щеше да се нахвърли като тигрица върху него още след първата милувка и да му издере очите. Споменът за миговете, когато се разтапяше под целувките му, я накараха да изкриви лице. Кой знае как щеше да реагира днес тялото й…

Все пак тя щеше да отложи неизбежното. Щеше да направи поне един опит да му се противопостави. А после, когато Доминик я вземеше в обятията си и я целунеше, онзи сладостен огън отново щеше да пламне в жилите й и тогава… От гърлото й се изтръгна угрижена въздишка. Трябваше, непременно трябваше да направи нещо, за да не се издаде.

Когато Доминик я видя, Мелиса остана доволна от реакцията му. В първия миг помисли, че съпругът й ще се разкрещи с пълен глас — и ще й даде възможност да започне първата брачна кавга. Когато погледът му обхвана стройната й фигура, усмивката на лицето му се изпари, топлият блясък в очите му изчезна. Както доволно установи Мелиса, Доминик остана изненадан и разочарован от вида на жена си.

С лудо биещо сърце тя зачака гневното избухване, което неминуемо щеше да последва. Това беше най-доброто, което можеше да й се случи, защото така щеше да има повод да му отговори по същия начин. Толкова по-голямо беше смайването й, когато след първите искри на ужас в очите му отново просветна веселие. Лицето му се разведри, той се поклони и попита с подигравателно провлечен глас:

— Мис Мелиса Сеймур?

Точно така, пред него беше киселата стара мома Мелиса Сеймур, която бе видял за първи път в обора на Уилоуглен с лопата за тор в ръка. След като вече знаеше какво се крие зад този маскарад, Доминик неволно се запита как беше допуснал да го заблудят толкова лесно. Въпреки строгата фризура и разкривеното лице, фините черти на лицето й и прекрасната кожа бяха повече от видими. И той отново потръпна при мисълта какво удоволствие щеше да му достави изследването на всяко кътче от това прекрасно тяло.

Мъжът й май се забавляваше за нейна сметка! Мелиса потрепери от ужас. Нищо не излезе, каза си обезкуражено тя. Все пак направи последен опит да продължи играта и отговори с най-надменния си и леден тон:

— Тъй като днес ни венчаха, вече се наричам мисис Мелиса Слейд. Би трябвало да го знаеш.

Ала днес нищо не беше в състояние да изтръгне Доминик от сладостното опиянение, в което беше изпаднал. Той я огледа от глава до пети, после втренчи жаден поглед в гърдите й.

— Как мога да забравя — промърмори дрезгаво той. — Нали през последните часове съм мислил само за това…

При тези думи сърцето на Мелиса направи скок. Без да смее да си поеме дъх, тя го погледна с очакване. Очите й останаха приковани в неговите, ароматът на силното му тяло и споменът за жадната, търсеща мъжка уста я завладяха отново.

Доминик направи няколко крачки и спря на сантиметри от нея. В този миг Мелиса успя да възвърне част от самообладанието си и бунтовният й дух отново се раздвижи. Твърде късно осъзна, че не е избрала подходящо място за сблъсъка — трябваше да се изправи в средата на стаята, не толкова близо до стената. Както беше застанал пред нея, той й отрязваше пътя за бягство, а близостта му беше повече от смущаваща. Объркана, тя прехапа устни и избягна погледа му, за да не прочете триумфа в очите му.

— Страх ли те е, Мелиса? — попита тихо Доминик. Топлият му дъх погали бузата й.

— Разбира се, че не! — отвърна смело тя и го удостои с леден поглед.

— Слава Богу, че не си плашлива. Никога не ми е било приятно да обезчестявам девици, да не говорим пък за страхливи… — В сивите му очи блесна нещо като съжаление. — Честно казано, не мога да си представя как бих се любил с някоя плаха девица.

Смутена, Мелиса сведе очи. Изобщо не забеляза, че Доминик беше опрял ръце на стената от двете страни на главата й. Ала усети с цялото си същество топлината и силата, която се излъчваше от мускулестото му тяло.

— След като девиците не са по вкуса ти — промърмори хладно тя, — не е ли по-добре да отложим консумирането на брака ни?

С неприкрито чувствена усмивка Доминик разтърси тъмната си глава.

— Не, скъпа. Представата, че съм първият ти любовник и изобщо че съм твой любовник, ме държа буден много нощи и след като най-после успях да отстраня от пътя си всички препятствия, няма да си откажа нищо от това удоволствие…

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Устата на Мелиса пресъхна, кръвта заби лудо в слепоочията й. Без да може да реагира, тя проследи с поглед как Доминик сведе лице към нейното. Леката милувка на устните му я накара да потръпне от наслада. Постара се да прикрие реакцията на тялото си и отвърна глава настрана.

— Ами ако аз не желая да се любя с теб? — попита задавено тя. Не смееше да го погледне, тъй като й беше по-лесно, когато красивото му лице не беше непрекъснато пред очите й. Устните му продължиха да милват бузата й, топлият му дъх, ухаещ на бренди, опари кожата й, когато тихо произнесе:

— О, разбира се, че искаш, скъпа…

Мелиса трябваше да положи отчаяни усилия, за да се почувства засегната от самоувереността му. Ала в чувството за обида се примеси замайващо очакване. Без да обръща внимание на тежестта в стомаха, тя хвърли бърз поглед към него и веднага си пожела да не го беше направила — леката подигравка в сивите очи усили възбудата й. Трябваше да разкъса тази сладка мъгла, с която Доминик я беше обвил без никакви усилия.

— Досега не бях срещала такава надменност! — прошепна тя.

— Може и така да е, но ти забравяш, че вече съм те целувал и съм те държал в обятията си — а тогава нямаше нищо против близостта ми — заяви сухо той.

— Тогава… беше различно — заекна тя. — Не бяхме женени.

Очите му просветнаха развеселено.

— Разбирам. Приемала си прегръдките ми само защото не сме били женени.

Мелиса си пое дълбоко дъх и се постара да обясни.

— Исках да кажа друго. Тази сватба просто не биваше да става и… — Тя се поколеба и прибързано заключи: — Мисля, че не е правилно да консумираме брака си още днес.

Доминик, станал отново сериозен, запита раздразнено:

— А кога ще го направим — ако зависеше от теб?

Добила известна увереност в себе си, Мелиса отвърна небрежно:

— Може би след няколко седмици, когато се опознаем по-добре.

Доминик изпухтя презрително.

— Скъпа моя, трябва да ти обясня едно: във всички други области имаш пълна свобода на действие, но тъй като именно физическото желание беше онова, което ни заведе пред олтара, аз нямам никакво намерение да изоставям съпружеските си задължения.

Сърцето й подскочи болезнено.

— Щом така смяташ, аз няма да те спра. Можеш да правиш с мен, каквото искаш — промълви с мъченическа физиономия тя и дълбоко въздъхна: — Ще се принудя да търпя присъствието ти в леглото си, за да не ме обвиниш в неизпълнение на моите задължения.

Мелиса очакваше бурна реакция от страна на съпруга си — гняв, отвращение, разочарование, — но за нейно учудване Доминик избухна в смях.

— Много добре — отговори делово той. — Ти ме предупреди, че нямаш намерение да проявиш отзивчивост, а аз от своя страна те предупреждавам, че съм решен да си доставя всички възможни удоволствия. — Още преди Мелиса да осъзнае значението на думите му, телените очила бяха смъкнати от носа й. — И първото от тези удоволствия ще бъде да те освободя от тази смешна роля!

Доминик изгледа сърдито старите очила, отвори прозореца и ги запрати надалеч в мрака.

— Готово — прошепна меко той. — Отдавна трябваше да го направя. — Той погледна Мелиса с такава настойчивост, че дъхът й спря. — А сега предстои същинското удоволствие.

Като плаха сърна, стресната от хищно животно, Мелиса направи скок встрани, за да се спаси. Ала Доминик улови раменете й и с дразнеща лекота я притисна до себе си. Тялото му се разтърсваше от трудно подтискан смях. Той приближи уста до ухото й и пошепна:

— Помни, че трябва да изпълниш съпружеските си задължения без съпротива.

Вбесена, неспособна да устои на собствената си възбуда, Мелиса го изгледа мрачно. При тази интимна близост съпротивата й се топеше като сняг на слънце. Потискайки предателската реакция на тялото си, тя процеди през стиснати зъби:

— Как се осмели да хвърлиш очилата ми! Имам нужда от тях!

Мъжът поклати глава.

— Не и за онова, което смятам да направя — промърмори дрезгаво той и посегна към косата й, за да извади фуркетите от строгия кок. Само след секунди медноцветните къдрици нападаха по изваяните рамене. Доминик огледа доволно свършената работа, видя зачервените бузи и кехлибарените очи на Мелиса, затъмнени от неподдаващо се на определение чувство. Страх? Копнеж? Гняв? Доминик не можеше да го определи, но не се разтревожи от това. Вече не можеше да устои на изкушението и устните му се впиха в нейните. От гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Той я зацелува като умиращ от жажда, отдавайки се изцяло на настойчивото, примитивно усещане, което го обзе при допира до устните й. Искаше да я възбуди, да я вкуси, да се наслади на сладостта й. Изследва бавно кораловите устни, после натискът се засили. Тази жена беше истинско предизвикателство за него. Изкушаваше го с всяка частица от тялото си, отнемаше му способността да разсъждава. Целувката му стана почти брутална.

Уловена в ръцете му, пленница на собственото си тяло, Мелиса се разтърси от непознати досега сладостни тръпки. Нищо не можеше да се сравни с усещането за жадния мъжки език, изпълнил устата й.

Той вземаше всичко, което му се предлагаше, без да прикрива дивото желание, което бушуваше във вените му. Мелиса с болка осъзна колко е безпомощна. Тя престана да се съпротивлява и се отдаде на прегръдката му, забравила всичко на света освен Доминик и сладката омая, която се излъчваше от него.

Мелиса беше почнала да смята, че няма нищо по-възбуждащо от тази целувка, когато силните мъжки ръце я притиснаха до твърдите му хълбоци и я потриха о набъбналата му мъжественост. Ето че се беше излъгала. Усещането беше толкова силно, че й се зави свят. Колко хубаво беше да усети, че е обект на такова силно желание. Ала тази мисъл изчезна, както се беше появила. Доминик беше открил копчетата на гърба и когато роклята се плъзна по краката й, Мелиса подскочи уплашено.

Разярена, че бе допуснала това, Мелиса се откъсна от устните му и прошепна, без да си дава сметка, че гласът й звучи умолително:

— Престани! Веднага престани… моля те!

Притворил очи, Доминик я гледаше с непроницаема физиономия. Дали разбира, че иска от мен нещо невъзможно? — питаше се безпомощно той. Толкова я желаеше, че слабините му пулсираха болезнено; тя беше неговата съпруга, това беше първата им брачна нощ, защо трябваше да спре точно сега? Той я погледна и поклати глава.

— Не мога… Аз те желая и ще те взема, все едно искаш ли или не. — Погледът му се плъзна по белите рамене и пълните гърди, освободени от тесния корсаж, и устните му пламнаха от желание да ги вкусят. Крайно време беше да свали тази глупава рокля! Все пак той се постара да откъсне поглед от прелестите й и я погледна в очите. — Мелиса, каквито и да са причините за този брак, ние вече сме женени и ще останем мъж и жена до края на живота си. Аз не исках този брак — всъщност, аз изобщо нямах намерение да се женя, — но тъй като допуснах да ме уловиш в този прастар женски капан и двамата трябваше да се подчиним на традицията, възнамерявам да направя брака ни истински. — Усмивката му издаваше съжаление. — Странно… Представял съм си всевъзможни затруднения, но никога не съм помислял за проблеми в леглото.

Думите му бяха правилно прицелени и Мелиса усети остро пробождане в сърцето. Тайно в себе си обаче трябваше да признае, че съпругът й е прав. Досега винаги беше реагирала бурно на близостта му и той нямаше как да не да приеме, че жена му с готовност ще го последва в леглото. Но тя в никакъв случай не можеше да му признае, че също го желае и че перспективата да стане негова жена я изпълва с нетърпеливо очакване. Тъй като осъзнаваше болезнено, че Доминик не споделя нежните й чувства, Мелиса взе твърдото решение да крие от него, че съвсем не е безчувствена към чара му. Никога нямаше да му позволи да надникне в сърцето й! Изгледа го дръзко, отметна глава назад и промърмори:

— Е, по всичко личи, че си се излъгал.

Самоуверената му усмивка накара сърцето й да забие по-бързо.

— Излъгал съм се значи? — повтори небрежно той. — Не, скъпа, не съм — само че за момент забравих възбуждащата ти противоречивост.

Думите му съдържаха твърде много истина, за да може да я оспори. Вместо гнева, които изпитваше досега, Мелиса едва устоя на напора да избухне в луд смях.

От вниманието на Доминик не убягна потръпването на устните й, той също се засмя и я вдигна на ръце.

— Стига толкова сме приказвали — произнесе решително той и сивите му очи засвяткаха дяволито.

Разкъсвана между желанието да се присъедини към смеха му и напора да му залепи една плесница, Мелиса престана да се съпротивлява. Доминик беше просто неустоим и тя трябваше да се примири с факта, че още от самото начало битката е била загубена. Ала изреченото в пристъп на гняв признание, че никога не е искал да се омъжва за нея, се вкорени дълбоко в паметта й. Решена да опази глупавото си сърце от още болка, тя проговори високомерно:

— Би трябвало да знаете, мистър Слейд, че се съгласявам само за да изпълня съпружеския си дълг.

Доминик я изгледа широко ухилен, после меко я положи на леглото.

— Аз също ще изпълня своя съпружески дълг — по най-добрия начин.

Без да бърза, той издърпа колана на халата си и го захвърли настрана. Мелиса едва успя да погледне мускулестите, гъсто обрасли с черни косъмчета гърди, преди лицето му да се сведе към нейното и устните му отново да завладеят цялото й същество. Безсилна, тя се отдаде на омаята, излъчваща се от силното му тяло.

Беше се страхувала, че той ще се нахвърли върху нея като диво животно, но сега, след като си бяха казали всичко, мъжът й сякаш не бързаше да упражни правата си и се задоволяваше с целувки, които едва не я накараха да обезумее. А когато ръцете му тръгнаха да изследват тялото й, я заля вълна на чисто, първично удоволствие. Забравила всичко около себе си, тя лежеше, без да се помръдва, без да мисли за нищо друго, освен за онова, което правеше Доминик с нея. Топлите му устни се плъзгаха по гърдите й, обикаляха около връхчетата, а когато се сключиха около кораловото зърно, от гърдите й се изтръгна сладостен стон. В слабините й нахлу вихрено желание и тя престана да мисли. Дори през ум не й мина, че Доминик беше подготвил грижливо тази еротична вихрушка.

Реакцията на Мелиса, която издаваше желание, го окуражи да продължи да атакува сетивата й. Устните му се отделиха от гърдите и се върнаха към устата й. Ръцете му се спуснаха надолу по разголената й плът.

Преди Мелиса да успее да протестира, Доминик беше съблякъл и останалите й дрехи. Той се отмести малко настрана и с едно-единствено движение захвърли купчинката бельо на пода. После огледа със замъглени от страст очи стройното голо тяло и възхитено сравни кадифената кожа със затоплен от слънцето мед върху цъфнала лавандула. В неподвижното й тяло срамът се бореше със страстта.

Доминик си остави време да я разгледа, омаян от стройните бедра и дългите, добре оформени крака. Погледът му с труд се откъсна от меките кичурчета между стегнатите бедра, преди да продължи нататък. Мелиса беше всичко, което един мъж можеше да си пожелае. Неспособен да се задоволи само с гледане, Доминик положи длан върху корема й и започна да описва кръгове около пъпа.

— Ти си прекрасна — произнесе задавено той. — Много по-прекрасна, отколкото в сънищата ми.

И той я целуна отново, с още по-бурна страст. Ръцете му се сключиха около стройната талия. Топлината и твърдостта на тялото му уплашиха Мелиса. Гърдите й бяха погребани под мускулестия му гръден кош. Краката й бяха притиснати между неговите, а в средата… в средата пулсираше мощно набъбналата му мъжественост.

Загубена във вихрушката на непознати, изпълнили цялото й същество чувства, Мелиса отговаряше сляпо на целувките на Доминик и желанието й се увеличаваше с всяка изминала минута. Целувките вече не бяха достатъчни, не й стигаха и парещите милувки на опитните му ръце. В утробата й гореше глад за още и този глад я тласкаше да се притиска силно към него и чувствено да се извива под тялото му. Доминик стенеше задавено. Поривът да се потопи дълбоко в девственото й тяло, за да облекчи болезнено пулсиращото желание, беше нетърпим. Той я притисна меко върху завивката и ръцете му се заровиха между бедрата й.

При това първо интимно докосване Мелиса се вцепени и инстинктивно понечи да се отдръпне, но Доминик беше подготвен за реакцията й.

— Недей — пошепна той. — Остави ме да ти покажа… Силното желание в гласа му я накара да потръпне от щастие. С въздишка, в която се примесваха отдаване и възбуда, тя се отпусна и предостави най-интимната си част на търсещите му ръце. Устните му се сключиха около чувствителното зърно на гърдата и натискът в слабините й се увеличи до непоносимост. Когато пръстите на Доминик разтвориха меките кичурчета между бедрата й, тя забрави задръжките си и започна да стене от удоволствие, открила за първи път интимните тайни на тялото си. Тласкана от дива страст, тя се надигна насреща му и трескаво впи нокти в коравия му гръб.

— Доминик — пошепна задавено тя. — Искам те… О, моля те… Доминик улови ръцете й и я покри с тялото си, тласкан от същото мощно желание.

Топлината и тежестта на тялото му възбудиха още повече Мелиса. Когато усети натиска на твърдия му член между бедрата си, дъхът й спря. Притисна се до него, копнееща за пълно сливане и въпреки това уплашена. Струваше й се толкова грамаден и заплашителен, ала пламъкът на страстта изгори и тези последни съмнения. Той беше нейният мъж, единственият, който бе съумял да пробуди страстта й. Безпомощна, тя се отпусна в прегръдката му и прошепна до устните му:

— Вземи ме, Доминик… Направи ме твоя жена.

Мелиса усети, че Доминик възприе думите й, но дори не заподозря с какво щастие го дариха те. Забравил всичко около себе си, той впи устни в нейните и проникна в утробата й с един-единствен мощен тласък.

Прободена от остра болка, Мелиса изплака, заби нокти в гърба му и едва се удържа да не изпищи отново. Тя се опита да го отблъсне, но Доминик беше сключил ръце около китките й и не я пускаше.

— Много съжалявам — прошепна дрезгаво той. — Няма как. — Той я целуна отново и задържа с последни усилия напора на страстта си. Нямаше нищо по-прекрасно от това пълно съединение на телата им. Искаше вечно да я чувства така под себе си, мека и гореща. Тази жена беше като огън и вино в обятията му, тя олицетворяваше всичко, за което беше копнял.

Понесена от хаоса на объркването и шока, Мелиса усети, че болката намаля и меките му движения в утробата й започнаха да й харесват. Вече беше негова жена. Тази мисъл я накара да забрави и последната частица неловкост и да се потопи изпяла в бездънните удоволствия на любовта.

Тя се нагоди инстинктивно към движенията му и притисна стройните си хълбоци към неговите. Останала без дъх, отворила широко очи, тя се движеше под него, понесена във вихъра на чувственото удоволствие.

Доминик не беше сигурен, че жена му ще достигне до оргазъм още първия път, и когато усети мощните тръпки, разтърсили тялото й, страстта му достигна връхния си предел. Преживял собствената си връхна точка, той я притисна силно до себе си, зарови лице в златните кичури и потъна в сладостта на умората.

Мелиса лежеше безмълвно, сгушена в топлото му тяло. Плахост и смущение заключваха устните й. Доминик също мълчеше, не можейки да намери правилните думи за този миг. За първи път се беше любил с девственица и тя беше неговата съпруга. Ако беше друга жена, щеше да се сбогува с една последна целувка и да промърмори нещо за нова среща, ала жената, която се беше сгушила в него, не беше някоя от многобройните му любовници, а собствената му съпруга. Освен това нямаше желание да напусне леглото й, напротив, доставяше му огромно удоволствие да я усеща до себе си, след като първата бурна страст бе отшумяла. Още повече, той усещаше, че желанието му отново се пробужда — а това го тревожеше. Като цяло, реакцията му беше обезпокояваща. Най-страшно беше неканеното предчувствие, че е на път да извърши най-голямата глупост в живота си. Ако не внимаваше, щеше да се влюби в собствената си съпруга и да се превърне в ослепял от любов глупак като брат си Морган. Опита се да си втълпи, че е естествено да изпитва такова вълнение след първото любене с такава красива и страстна жена. Това е напълно нормално, повтаряше си упорито той, всеки мъж на мое място би реагирал така на близостта й. Той разтърси глава и се опита да прогони неприятните мисли. Убеден, че е намерил задоволително обяснение на състоянието си, той привлече Мелиса към себе си и потърси устните й.

Мелиса реагира веднага на целувката му и без съпротива се понесе отново във вихрушката на чувственото удоволствие. Този път Доминик не беше мек и нежен, а сякаш тласкан от странно неспокойствие, но това беше още по-вълнуващо. Нейната собствена новосъбудила се страст се втурна срещу неговата. И тя за втори път изпита омаята, която може да се намери само в обятията на любимия човек.

Ала когато всичко свърши, когато страстта отшумя и отстъпи мястото си на хладния разум, Мелиса неохотно се замисли за положението, в което беше попаднала. Докато притискаше страната си до неравномерно повдигащите се гърди на Доминик, тя с болка осъзна, че нищо не се е променило. Той не я обичаше, беше се оженил за нея против волята си и тя не можеше да си представи, че ще продължи да споделя леглото с мъж, тласкан от низка страст, а не от любов.

За свой ужас Мелиса усети как очите й се пълнят със сълзи. В продължение на един дълъг миг тя почувства, че не може да удържи хълцането си. Стисна устни с все сила, примигна няколко пъти и се нарече нещастна глупачка, оставила се да бъде заблудена от измамния мъжки чар. След тази нощ вече нямаше нужда да си въобразява, че би могла да му откаже каквото и да било. Със сигурност нямаше да може да му откаже удоволствията на леглото — нали беше разбрала, че само едно докосване е достатъчно да сломи съпротивата й. Е, добре, можеше да признае пред себе си, че е завладяна от чара му, но никога нямаше да допусне този мъж да проникне в сърцето й — защото тогава всичко щеше да бъде загубено!

Не, тя трябваше да се държи съвършено естествено и да проявява максимално равнодушие. Затова край на копнеещите погледи и въздишки! Беше загубила първата битка, но това още не означаваше, че се е предала и се е превърнала в плаха, отстъпчива мишка…

Очите й засвяткаха и неукротимият й дух започна да кове планове как да покаже на скъпия си съпруг, че дори и да има власт върху тялото й, никога няма да завладее сърцето и разума й. Ако е искал слаба женичка, копнееща за мъжка опора, тогава не е трябвало да се отказва от прекрасната Дебора Боудън, каза си злобно тя. Едновременно с това изпита странна потиснатост, като си представи Доминик с Дебора. В глухата въздишка, която се изтръгна от гърдите й, беше примесен страх от бъдещето.

Доминик чу тихата въздишка и се обърна към нея с изненадващо мек глас:

— Да те оставя ли сама? Надявам се, че не съм ти причинил болка?

Мелиса поклати глава и плахо избягна погледа му.

— Какво означава това поклащане на главата? — промърмори дрезгаво мъжът. — Искаш да остана при теб или искаш да ми кажеш, че не съм ти причинил болка?

Мелиса хвърли бърз поглед към бронзовото лице, огряно от трепкащата светлина на свещите и отчаяно си пожела съпругът й да не беше толкова завладяващо красив. Тази къдрава черна коса, тези развеселени сиви очи, тази чувствена усмивка, изкривила устата му… Ала решението й да не го допуска близо до себе си беше необоримо.

Тя се постара да изглежда равнодушна и отговори на усмивката му. После отмести поглед и проговори небрежно:

— Приеми го, както искаш. За мен е все едно.

Това не бяха точно думите, които Доминик очакваше да чуе, а предизвикателно хладната й усмивка го ядоса. Той се беше надявал, че Мелиса ще го помоли да остане, и въпреки проявеното равнодушие неволно се поколеба, преди да се отдели от изкусителното й тяло. В тона му прозвуча раздразнение:

— Тогава ще го приема като отказ. Отговорила си с не и на двата въпроса.

Мелиса се надяваше от цялото си сърце мъжът й да не забележи какво усилие й е струвало да вдигне рамене и да се прозине изкуствено.

— Както желаеш. Във всеки случай аз съм уморена и бих желала да поспя. — С широко отворени очи и подчертана невинност в погледа тя заключи: — Тъй като изиграх добре ролята на покорна съпруга и понесох първото мъчение, смятам, че ще ми позволиш да остана сама в леглото си, нали?

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

— Аз обаче не съм на това мнение! — изкрещя ядосано Доминик. Усмивката изчезна от лицето му. Той седна в леглото, после скочи на крака, гъвкав като котка. Докато вдигаше халата си от пода, изгледа Мелиса със злобно святкащи очи. — Изтърпяла ме била! — процеди през стиснати зъби той, докато гордостта му се бореше с желанието да я грабне в прегръдките си и да я целува, докато загуби съзнание. Как се осмеляваше да го обижда така! Много добре знаеше, че я е направил щастлива, а се преструваше, че случилото се е без значение. Безсрамница!

Той застана пред леглото и втренчи мрачен поглед в лицето й. Все още не можеше да реши дали да се върне при нея и да й докаже, че за изтърпяване не може да става и дума. Ала някъде дълбоко в ума му бе заседнало неприятно съмнение… А може би тя наистина беше изтърпяла страстната игра на телата им и го намираше толкова отвратителен, че с усилия понасяше присъствието му. В стомаха му заседна буца.

Това беше един от най-мъчителните мигове в живота на Доминик Слейд. Ако можеше да разбере каква болка му е причинила с лицемерното си равнодушие, Мелиса нямаше да посмее да продължи тази лъжа. Сега обаче тя посрещна спокойно погледа му и влезе отново в ролята си, като отговори невъзмутимо:

— Точно така, изтърпях те!

Лицето на Доминик се вкамени. Гласът му прозвуча режещо:

— Много добре, госпожо, тогава всичко е ясно. Повече няма да ти натрапвам компанията си. Но знай, че безброй други жени горят от желание да ги удостоя с вниманието си. Ти си единствената, която се отвращава от нежността ми. — Погледът му се плъзна по голото й тяло. — Не мога да отрека прелестите ти, но съм сигурен, че ще намеря достатъчно други жени, които да ми харесат дори повече от теб! Лека нощ, скъпа съпруго!

Стъписана, Мелиса го изпрати с поглед. Много й се искаше да го спре, да отрече всяка дума, която беше изрекла. Дали, водена от стремежа си да се защити, не беше направила ужасна грешка? Дали онова, което забеляза в дълбините на сивите мъжки очи, не беше болка?

Без да може да се помръдне, тя остана загледана във вратата, която Доминик беше затворил с трясък. Към чувството за вина се прибавиха и множеството доказателства за великодушието му. Този мой проклет език! — каза си обезкуражено тя и отчаяно си пожела някакво чудо да заличи последните няколко минути.

Ала покрусата й не трая дълго. Освен спомена за добротата, която Доминик беше проявил спрямо нея и Закари, в паметта й още пареха думите, изречени от чичо й по адрес на Домииник, и суровите обвинения в писмото на Лейтимър. Не можеше да забрави и обидното изявление на Доминик, че изобщо не е искал да се ожени за нея. Всичко това й помогна да се пребори с угризенията на съвестта. В крайна сметка, тя не беше казала нищо лошо, освен това още в самото начало го беше предупредила да не се доближава много до нея и той не биваше да се изненадва от държанието й. След като не хранеше никакви нежни чувства към нея, не биваше да се ядосва чак толкова, че страстта му я е оставила студена.

Мелиса не се чувстваше особено добре при тези размишления, но те все пак я утешиха и ужасното чувство, че е наранила болезнено Доминик, лека-полека се уталожи. За свое голямо съжаление обаче тя не успя да си обясни нарастващата си несигурност, неприятното усещане, че е объркала конците и че ще й се наложи да плати висока цена за необмислените си думи. Куражът я напусна. А като си помислеше за последните му думи, че на света има и други жени, освен нея, направо я обземаше страх!

Ожесточена, че си е позволила да ревнува Доминик от другите жени, тя седна в леглото си, обгърна с ръце коленете си и подпря брадичка върху тях. Очите й не се откъсваха от вратата, през която беше изчезнал съпругът й. Всичко това няма значение, повтори си за стотен път тя. Ние сключихме брак по разум и го знаем — и двамата. Между нас няма любов и най-добре ще е да живеем разделени и всеки да се занимава със собствените си дела. Лицето й се изкриви в гримаса. Създалото се положение не отговаряше на представите й за брака. Досега беше отказвала да се омъжи именно защото искаше да избегне празното и безцелно съществование на жената в него.

Тя се изсмя горчиво. Ирония на съдбата ли беше, че след всичко, което бе предприела през последните години, за да избегне брака без любов, сега беше попаднала точно в такава ситуация?

Много й се искаше да знае какво мисли Доминик в действителност, да разбере храни ли някакви чувства към нея и какви точно. Знаеше, че я желае физически или поне досега я беше желал. Знаеше, че през краткото време на познанството им се прояви като великодушен и добросърдечен. Но това още не означаваше, че тя означава за него повече от… от конете му например. Той беше богат и можеше да си позволи да бъде щедър, а що се отнасяше до добросърдечието — от време на време то служеше да прикрие равнодушието му.

В очите й засвяткаха бунтовни искри. Не, тя нямаше да допусне една кратка сцена да помрачи настроението й! Щеше да се отнася със съпруга си както подобаваше на съпруга — учтиво и внимателно, но нямаше да допусне фалшивият му чар да покори сърцето й! Нима Лейтимър не беше писал, че Доминик е посетил Дебора само ден преди сватбата? Нима чичо Джош не я предупреди, че е женкар, прелъстител от най-лошата порода? Не, тя в никакъв случай нямаше да допусне този негодник да завладее глупавото й сърце!

Мелиса разтърси глава и реши, че всичките й действия са били правилни. Доминик беше твърде дързък, твърде уверен в собствената си ценност и нямаше да му навреди, ако гордостта му понесеше някоя и друга драскотина. Нито за миг нямаше да му позволи да заподозре каква сладка буря предизвикваше в сърцето й дори само погледът му, да не говорим за докосването му, за усмивката…

Мелиса пое дълбоко дъх. Сега нямаше да мисли за това. Трябваше да се съсредоточи върху спечеленото. Беше преодоляла най-трудното препятствие, като му бе изяснила позицията си, затова беше крайно време да престане да копнее за нещо непостижимо. Трябваше да се постарае да съгради основите на брака си. След като успя да се убеди, че е действала разумно, тя се отпусна във възглавниците, надявайки се най-сетне да заспи.

Но сънят не идваше. Споменът за страстните мигове в прегръдките на Доминик я държа будна още много дълго, а споменът за гневния му поглед, когато й обърна гръб и отиде в стаята си, отново и отново я караше да се съмнява в правилността на действията си. Не беше чудно, че на разсъмване Мелиса се събуди с натежала глава и изтръпнали крайници и първата й мисъл отново беше за Доминик. В душата й отново се надигнаха горчиви съмнения.

Все пак Мелиса бе успяла да поспи, за разлика от своя новоизпечен съпруг, който беше напълно объркан. Доминик беше прекарал часовете до разсъмване в ядни проклятия по адрес на Мелиса, които неволно преминаваха в копнеж да усети отново близостта й.

Това беше една от най-мъчителните нощи в живота му. До този ден всичко ставаше според волята му. Той беше красив мъж, притежаваше чар, произхождаше от богато семейство и самият той беше много богат — все качества, които затвърждаваха самомнението му. Откритието, че жената, която го беше омагьосала, е останала незасегната от горещата му страст, нанесе силен удар на самолюбието му.

Часовете, прекарани в леглото на Мелиса, не можеха да се изтрият от съзнанието му. Той си припомняше всяка реакция, всяка милувка и отчаяно си повтаряше, че жена му го е излъгала, че милувките му са намерили отклик в тялото й. Но може да не ме е излъгала, скърцаше със зъби той. От медените й устни тече отрова!

Проблемът беше, че не можеше да намери обяснение за поведението й, освен ако не приемеше, че е била тласкана от някаква перверзна злоба. Макар че ме можеше да изключи напълно това обстоятелство, накрая той стигна до извода, че всяка дума, която беше хвърлила в лицето му, е била казана сериозно.

Оставаше да си изясни как така реакцията на Мелиса беше твърде спонтанна, твърде естествена, без задръжки, следователно не можеше да бъде пресметната. Той отново и отново се опитваше да се убеди в основателността на доводите си, но не намираше утеха в доказателствата.

След като бе излязъл от спалнята на Мелиса, Доминик облече една риза, нахлузи панталона и ботушите си и излезе в просторната галерия, за да вземе малко въздух. Потънал в мисли, той се разхождаше напред-назад, без да възприема нищо от заобикалящата го нощ.

Ама че бъркотия! — повтаряше си отчаяно той. Ето го женен за една от най-противоречивите и в същото време най-възхитителните жени, които беше срещал! И тази жена — ако се вярваше на твърденията й — беше абсолютно равнодушна към него! Гордостта му беше наранена, доверието в способностите му на любовник разклатено. С мрачна физиономия той продължи разходката си, опитвайки се да намери обяснение на случилото се. Не на последно място го безпокоеше и въпросът защо е толкова засегнат от равнодушието на Мелиса, след като е сигурен, че тя не притежава никаква власт над сърцето му.

И друг път му се беше случвало да му натрият носа, но дори когато жените го отблъскваха, това не го трогваше особено — просто вдигаше рамене и се обръщаше към поредната красавица, която приемаше с радост ухажването му. Като се изключи внезапно пламналата луда страст към Дебора, досега не беше обръщал особено внимание на чувствата си. Никоя от жените, които бе притежавал, не бе съумяла да събуди в душата му по-благородни чувства… докато в живота му не беше влязла непостоянната, гневлива и невероятно красива мис Мелиса Сеймур!

Неспокойната разходка го отведе в края на галерията, където имаше няколко кресла и малка масичка. Като по поръчка, на масичката беше поставена табакера с тънките пури, които понякога пушеше. Той си взе една пура, запали я и продължи да обикаля галерията, обгърнат от синкав облак дим.

Макар и склонен да признае някои неща, така например неспособността си да се справи с тъмнорусата вещица с кехлибарени очи, която без съмнение спеше спокойно в леглото си, Доминик не беше готов да признае нито пред себе си, нито пред другите, че е паднал в същия капан като брат си Морган. Няма да се влюбя в Мелиса, закле се тържествено той, стиснал пурата между зъбите си.

Никога нямаше да се унижи дотам, че да се влюби в жена, която да го обсеби изцяло. Не можеше да допусне целият му живот да се върти около нея, мразеше дори мисълта, че не би могъл да живее без нея. И дума не можеше да става, че се е влюбил в това своенравно зверче, за което се беше оженил днес!

След като се постара да убеди сам себе си, че нахлуването на Мелиса в добре подреденото му съществуване няма да има никакви последствия, той започна да си блъска главата, за да намери логично обяснение на непонятното си поведение в последно време. Физическата му реакция се коренеше в това, че отдавна не беше имал жена и че Мелиса без съмнение беше една от най-привлекателните жени, които беше срещал — но нима нямаше да реагира по същия начин на всяка що-годе приемлива личност от женски пол! Ами нечувано високата цена, която беше платил за половин Фоли — е, просто беше проявил милост! Семейство Сеймур имаше сериозни финансови затруднения и негов дълг беше да им помогне. Нямаше нужда да си напомня, че никога досега не беше проявявал такава нечувана щедрост. Към удовлетворението, че им е помогнал, се прибави и злобната увереност, че здравата е натрил носа на Лейтимър. Всъщност, нямаше значение защо го беше направил — парите не бяха чак толкова много и ако беше решил да ги хвърли през прозореца, това си беше негова работа. Самата женитба не се нуждаеше от обяснения — при така създалите се обстоятелства трябваше да постъпи като честен човек и да понесе последствията от глупостта си. Доминик упорито отказваше да признае факта, че в никакъв случай нямаше да се съгласи на този брак, ако в стаята му се беше оказала друга жена, а не Мелиса.

Доволен, че е намерил приемливо обяснение за учудващото си поведение през последните месеци, той смукна дълбоко от пурата си и се отпусна в едно кресло. Ала когато мислите му отново започнаха да кръжат около събитията от последните няколко часа, построената с толкова усилия кула се срути и лицето му отново се помрачи.

Обикновено Доминик не губеше чувството си за хумор, но този път му беше много трудно да открие нещо забавно в положението си. Не беше прекалено суетен, но имаше добро мнение за себе си и не му се вярваше, че прегръдките му са оставили Мелиса толкова равнодушна, колкото твърдеше тя. Той имаше богат опит и не можеше да не знае кога е задоволил една жена и кога не. Ала представата, че е претърпял неуспех със собствената си съпруга, беше ужасно неприятна. Колкото и да се стараеше да си припомни онези сладки мигове в леглото, той не успя да се убеди в противното. На всичкото отгоре тялото му веднага реагира на спомена и той едва удържа на желанието да се втурне в спалнята на жена си и да я уличи в лъжа.

Първите червено-златни ивици на зората вече осветяваха хоризонта, когато Доминик стигна до някои не особено утешителни заключения. Кой знае по каква причина, младата му съпруга си бе втълпила в красивата главица, че трябва да посреща хладно опитите му за консумиране на брака. И, което беше още по-лошо, той трябваше да прояви максимална предпазливост, за да има някаква надежда отново да сподели леглото й. Ако я принудеше да се люби с него, правото щеше да бъде на негова страна, но дори самата представа за това беше отвратителна — Доминик ненавиждаше насилниците. Имаше и нещо по-важно, което никога не биваше да забравя: Мелиса носеше голяма вина за този брак. Тя го беше примамила в капана, а основанията й да го стори сигурно нямаха нищо общо с благородните й чувства. Беше намерила най-добрия начин да си улови богат съпруг и беше действала без колебание. Той също носеше вина за успеха й — ако красотата на Мелиса и физическото желание не го бяха заслепили така тотално, сега нямаше да се намира в това отвратително положение.

Без да бърза, Доминик си запали още една пура и устреми поглед към позлатените от зората дъбове и магнолии по моравата пред къщата.

И самият той не знаеше какво всъщност очаква от брак, сключен при толкова необикновени обстоятелства, защото не се стремеше нито към живота на брат си Морган, нито към връзката, желана от самата Мелиса — хладни, безстрастни отношения, поддържани само от името и имуществото. И от един кон, добави с неволна усмивка той. По дяволите, закле се мрачно Доминик, нямам намерение да търпя живот без топлина и смях… и без страст. Защото между тях имаше страст, макар че Мелиса я отричаше. Но той нямаше да й позволи да се преструва, че огънят не съществува, или, още по-лошо, да се опита да го угаси. Не, аз няма да допусна собствената ми жена да ме прогони от живота си, от спалнята и леглото си, реши той, присвил очи. За известно време може би, но…

Мелиса, която нямаше представа за нощните размишления на съпруга си, апатично позволи на камериерката Ана да й помогне в обличането. Угризенията на съвестта продължаваха да я мъчат. Не биваше да се държи така глупаво снощи — първо реагира страстно на милувките му, а после го изхвърли от леглото си. Ата тъй като не беше в характера й да се опълчва срещу съдбата, тя изпъна тесните си рамене, вдигна решително брадичка и напусна сигурността на стаята си, без да обръща внимание на издайническите тръпки в корема си.

Тъй като къщата беше малка, тя се справяше без затруднения и скоро влезе в прекрасната, обляна от слънцето стая за закуска, от чиито огромни еркерни прозорци се разкриваше възхитителна гледка към грижливо поддържаната розова градина. Късите муселинени пердета създаваха приятен контраст с кайсиевия цвят на стените. Тъй като беше твърде малко, помещението беше оскъдно мебелирано. Бюфет от дъбово дърво и маса с четири скромни стола съставляваха цялата мебелировка. Подът беше покрит с рисувана ленена рогозка в зелено и ръждивочервено. Над бюфета висеше четириъгълно огледало.

Ала Мелиса не видя почти нищо от обстановката. Бузите й пламнаха от срам, още щом срещна погледа на мъжа, който седеше до масата и очевидно се наслаждаваше на сутрешното си кафе. Само сърцето й да не се беше разтуптяло толкова силно! Какво правеше с нея този човек! Опита се да изглежда равнодушна и проговори сковано:

— Добро утро, мистър Слейд.

Доминик вдигна едната си вежда и ъглите на устата му се опънаха в подигравателна усмивка.

— Мистър Слейд? Защо толкова церемониално, скъпа моя… след изминалата нощ?

Леката червенина се усили. Ала Мелиса не се отказа от поетия курс и попита все така хладно:

— А как да те наричам? — Едва беше произнесла последната дума, когато осъзна грешката си. Очите на Доминик засвяткаха толкова опасно, че й идеше да си отхапе езика.

Той се изправи и отиде при нея, тъй като тя продължаваше да стои на прага. Прокара пръст по пламналата й буза и отговори с приглушен глас:

— Може би „скъпи“? Или „мили“? „Съкровище“? Което си избереш, радост моя.

Нима някоя жена би могла да устои на смеещите се точици в сивите очи, на искрящото чувство за хумор, толкова подобно на нейното? За миг Мелиса се изкуши да се поддаде на настроението му. Ала навреме си спомни, че едно от качествата му е да завладява с пристъп нищо неподозиращи дами, и промърмори отбранително:

— Ти не си мой любим!

— Така ли? — прозвуча небрежният отговор. — Мисля, че се лъжеш. Много ясно помня какво ми каза през нощта…

Иронията, която искреше в погледа му, беше непоносима и Мелиса едва се удържа да не тропне с крак. Как да се справи с този мъж? Освен това й се струваше, че Доминик никога не е изглеждал по-добре от днес в този гълъбовосив жакет и тъмносините, прилепнали към бедрата бричове. Ала най-обезпокояващ беше подигравателният израз в полуприкритите от гъстите мигли сиви очи и във внезапен прилив на смелост тя реши, че щом той се изразяваше така иронично за последната нощ, тя можеше да постъпи по същия начин.

Тя сведе добродетелно очи, за да прикрие смеха в дълбините им, и отговори с предрезгавял глас:

— Един… един по-деликатен любовник нямаше да се осмели да ми говори по този начин.

Подигравката се изпари в миг. Мъжът впи очи в красивото й лице, обкръжено от гъстата медноцветно коса, и попита с трудно удържана страст:

— Това ли е, което желаеш, Мелиса? Някой по-деликатен любовник?

Не, тя наистина не си беше представяла по този начин сутрешната им среща. Кръвта забуча с такава сила в ушите й, че тя се уплаши Доминик да не я чуе. Гласът й прозвуча неравно:

— Аз… смятам, че сега не е време да обсъждаме тези неща. — Мелиса изобщо не съзнаваше какво говори. Подигравателната физиономия на Доминик и близостта му я объркваха.

След това многообещаващо начало Доминик нямаше намерение да се кара с жена си, затова я отведе церемониално до масата и проговори примирително:

— Вярно е, не беше много учтиво от моя страна да се нахвърля върху теб, преди да си успяла да изпиеш дори чаша кафе… или предпочиташ шоколад?

— Не, ще пия кафе — отговори бързо Мелиса. Принудителната интимност на машата трапезария я плашеше. Близостта му беше ужасно обезпокояваща, при това двамата почти не се познаваха. Всъщност, те бяха напълно чужди един на друг, макар че обстоятелствата ги бяха принудили да се оженят, и Мелиса все още не можеше да преработи този факт в съзнанието си.

Без да говори, тя му позволи да й налее чаша кафе от високата сребърна кана, докато трескаво размисляше за какво би могла да разговаря с него. Само не за последната нощ, обеща си решително тя и с мъка потисна напиращия истеричен смях.

Доминик не направи нищо, за да разведри обстановката, защото трудно успяваше да се пребори с неприличните си мисли. Не желаеше нищо повече от това да скочи и да впие устни в нейните. Струваше му се, че жена му никога не е била толкова красива както в тази скромна розова рокля с висока талия и дантелен корсаж. Погледът му не можеше да се откъсне от неравномерно повдигащия се бюст. Толкова я желаеше…

В стаята се възцари неловко мълчание. Всеки беше потънал в мислите си и едновременно с това осъзнаваше болезнено присъствието на другия. Доминик положи огромни усилия, за да се откъсне от еротичните си фантазии, покашля се дискретно и заговори:

— Тъй като сватбата стана малко прибързано и сезонът не е твърде подходящ за пътуване, сметнах, че не е нужно да предприемаме сватбено пътешествие. Ако желаеш, след като периодът на треската отмине, ще отидем за няколко седмици в Ню Орлиънс. А дотогава ще имаш възможност да обзаведеш новия си дом в Таузънд Оукс. — Много му се искаше да отведе жена си в Англия, но това беше невъзможно заради войната. Един ден ще наваксаме, обеща си твърдо той.

Тъй като обстоятелствата около сватбата им бяха всичко друго, само не и романтични, Мелиса дори не бе помисляла за медения месец. Все пак се бе надявала, че ще заминат за няколко дни, защото не можеше да си представи как ще бъде непрекъснато сама с този почти непознат за нея мъж. Вечерите на някое чуждо място, сред приятно общество, със сигурност щяха да им помогнат да се опознаят. Досега не съзнаваше колко й се иска да поживее със съпруга си в непознато, не толкова тясно обкръжение, осъзна го едва сега, когато Доминик толкова хладно отхвърли идеята за сватбено пътешествие. Натрапи й се въпросът дали пък той не се срамуваше от нея и дали не беше решил да я погребе завинаги в пустошта на Северна Луизиана. След случилото се миналата нощ сигурно искаше точно това — или пък възнамеряваше да я удуши!

Когато забеляза нервното потръпване на устните й, Доминик бе обзет от твърде неприятна мисъл. Трябваше да се сетя, каза си ядно той, съпругата ми сигурно е очаквала добре планирано и разкошно сватбено пътешествие. Как можах да забравя, че се омъжи за мен само заради парите? Ето че не отговорих на надеждите й! Гласът му прозвуча остро:

— Не се тревожи, сладка моя. Ако се отнасяш добре с мен и промениш мнението си относно нежностите ми, ще се постарая да те обезщетя за пропадналото сватбено пътешествие.

Думите бяха грозни, но Доминик не можеше да се удържи. В главата му цареше същински хаос и мислите бяха една от друга по-неприятни. Той хвърли салфетката на масата и скочи.

— Мисля, че малко езда ще ми се отрази добре. Имам нужда от чист въздух.

Той излезе от стаята с широки крачки, без да забелязва смаяния поглед на жена си. Когато истинското значение на думите му достигна до съзнанието й, тя смръщи чело. Каква обида, каза си с нарастващо недоволство тя и прогони от ума си и последните угризения на съвестта. Не е възможно да си е помислил, че аз… По дяволите, прокле се сърдито тя. Наистина ли Доминик смяташе, че тя се интересува единствено от парите му? Как можеше да има толкова лошо мнение за нея?

Смутена до дън душа, Мелиса се загледа в порцелановата чашка. Мислите, които се блъскаха в главата й, бяха повече от мрачни. Съпругът й беше реагирал като мъж, обвързан с някоя алчна малка мръсница, чието благоволение принадлежи на онзи, който дава най-много — това беше повече от ясно. А поведението й снощи… тя едва не избухна в плач.

Джош й бе дал ясно да разбере, че Доминик е женкар, а писмото на Лейтимър само затвърди тази му слава. И въпреки това… досега съпругът й се беше проявил като щедър и великодушен човек. Даже беше твърде търпелив с нея.

Той има толкова добри качества, да не говорим за красотата и очарованието му, повтаряше си с болка тя. Държа се чудесно със Закари, а при покупката на Фоли прояви невероятна щедрост. После постъпи като човек на честта и се ожени за нея при обстоятелства, които я представяха в твърде неблагоприятна светлина. Въздишката й издаваше тревога. Възможно ли беше и Джош, и Лейтимър да са я излъгали? Дали пък обвиненията на Лейтимър не произтичаха от завистта му към Доминик? Дали преценката й за Доминик не беше погрешна? Защо гледаше на него като на безчувствено чудовище, след като досега винаги се бе държал като джентълмен?

Окрилена от все по-засилващото се убеждение, че не е разбрала правилно мъжа си, Мелиса скочи на крака. Трябваше да го намери и да сложи ново начало на отношенията им. Ама че глупаво постъпи! Тези мисли не я напускаха, докато тичаше към малкия навес за коли край къщата. Още сега трябваше да намери Доминик и да му обясни всичко, да прехвърли мост върху все по-разширяващата се пропаст между двамата.

Беше толкова вдълбочена в плана си, че изобщо не обърна внимание на неподходящия си вид. Без да забелязва ужасения поглед на конярчето, тя му нареди да оседлае един кон, възседна го по мъжки и заби шпори в хълбоците му. Нито за миг не помисли, че навикът й да язди по мъжки открай време предизвикваше неодобрението на околните. После потегли в галоп в посоката, указана й от конярчето.

Мелиса беше действала толкова импулсивно и прибързано, че й трябваше твърде много време, за да осъзнае колко неловко ще се почувства, когато застане пред съпруга си и пожелае да му даде обяснение. Нима можеше направо да му заяви, че съжалява за поведението си, но досега го е смятала за женкар и измамник?

Тя дръпна юздите на коня си и се вдълбочи в размисъл. Най-добре само да се извини за снощи, без да се впуска в подробности за подбудите си — тя и сега не беше в състояние да обясни противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите й. Затваряйки очи пред непреодолимите трудности, тя реши да припише скандалното си държание на естествените за всяка млада невеста страхове. Разбира се, не можеше да не види, че това само до известна степен отговаря на истината. Ала беше твърдо решена да отстрани от пътя си възникналите недоразумения. Доминик не биваше да я смята за алчна и студена. Щеше да му заяви, че финансовата страна на брака никак не я интересува. Окрилена от гази мисъл, тя продължи пътя си.

Ако проумееше, че случилото се в Уайтхорн е било капан не само за него, но и за нея, и че парите му не играеха никаква роля в съгласието й да се омъжи за него, той щеше да прояви малко повече доверие към нея и тогава… Кой знае, може би един ден щеше да я обикне истински? Очите й се замъглиха от напиращите сълзи. Да, тя беше на път да обикне съпруга си! Това признание я разтревожи до смърт.

Въпреки това, трябваше да го убеди, че богатството няма нищо общо с отношенията помежду им. Изпълнена с надежда, треперейки от нерви пред предстоящия сблъсък, тя пусна коня в див галоп, тъй като гореше от нетърпение да възстанови мира в дома си.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Докато Мелиса препускаше към него, изпълнена с мирни намерения, Доминик мрачно размишляваше как да си отмъсти, като се възползва от изкусителното тяло на съпругата си. Тя няма да бъде единствената, която ще получи своето в този фалшив брак, закле се гневно той и насочи червенокафявия си жребец по пътя към Уилоуглен.

Когато излезе от къщи, не беше решил в коя посока да се отправи. Искаше само да се отдалечи от пресметливата си съпруга, защото ръцете го сърбяха да я зашлеви през лицето! Гордостта му понасяше удар след удар от новоизпечената мисис Слейд, но той нямаше намерение да търпи дълго това положение. Покорността не беше в характера му. Опита се да се утеши, представяйки се как ще опитоми алчното за пари дръзко зверче, за което беше имал нещастието да се ожени. Но скоро трябваше да открие, че най-удовлетворяващите картини на отмъщение са тези, в които сладката и покорна Мелиса отчаяно го моли да я милва и целува. Естествено той щеше да се отнесе студено към тези молби, или поне така се надяваше, но някъде дълбоко в сърцето му се промъкна несигурност.

След като си представи няколко особено приятни сцени на укротяване, той се почувства малко по-добре. Първият пристъп на гняв отмина. Едва сега откри, че е поел към Уилоуглен. Тъй като не му се връщаше в къщи, продължи по тесния път. Щеше да си побъбри със Закари, а можеше и отново да огледа Фоли.

Най-малко очакваше да срещне на пътя си Дебора Лейтимър или, по-точно казано, лейди Дебора Боудън, както беше сегашното й име. Тъкмо завиваше по входната алея към Уилоуглен, когато едва не се сблъска с очарователната дама, придружена от едно конярче.

Макар да не беше в настроение за размяна на светски учтивости, не му оставаше нищо друго, освен да спре и да я поздрави. Пък и беше любопитен защо е дошла да посети младия Закари Сеймур.

— Добро утро, лейди Боудън — промълви с усмивка той. — Как така сте се решили да предприемете тази ранна утринна езда?

Дебора, чието изтънчено лице беше обкръжено от светлоруси къдрици, го изгледа подканващо с големите си сини очи и го удостои с меланхолична усмивка.

— Добро утро, Доминик — проговори меко тя с мелодичния си глас и прибави с укорителен поглед: — Защо толкова церемониално? Та само преди няколко дни…

Учудващо е, но тази жена ми е напълно равнодушна, каза си Доминик, укротявайки танцуващия си кон. Той я огледа внимателно, отбеляза елегантния костюм за езда от сапфиреносиньо платно и изпъкващите под него разкошни форми, не отмина и грацията, с която седеше върху малката си врана кобила — но сърцето му не се трогна нито за миг от крехката красота на Дебора Боупън.

Двадесет и петгодишната Дебора без съмнение беше красавица. Лицето й имаше сърцевидна форма и всичките му черти, от засенчените с гъсти черни ресници очи до чувствено извитата пълна уста, се отличаваха с класическа красота. Средна на ръст, с ярко изразена женственост, някога тя беше възбудила Доминик до крайност. Дори и днес той неволно се възхити на хубостта й, но от опит знаеше, че зад привлекателната й външност не се крие много разум. Някога я смяташе за самото съвършенство, но интригите на брат й, а и нейното поведение, го накараха да осъзнае заблудата си. Вече не й се сърдеше, че е потъпкала най-сладките му младежки мечти. Единственото чувство, което Дебора още беше в състояние да събуди у него, беше съжалението. Съжаляваше я най-вече за липсата на съпротивителни сили, за лекотата, с което се беше оставила брат й да й натрапи женитбата с един старец, съжаляваше я за липсата на кураж, която не й позволяваше да се освободи от опекунството на Лейтимър и да заживее свой собствен живот…

— Всичко наред ли е? Надявам се, че Лейтимър не е…? — попита тихо той.

В красивите очи се появиха сълзи. Макар да се упрекваше в прекалено мекосърдечие, Доминик скочи от коня и се втурна към нея. Хвърли кратък поглед към конярчето и му нареди:

— Тръгвай, Джеймс, аз трябва да поговоря на четири очи с господарката ти.

Едва момчето се беше скрило зад завоя, когато Дебора избухна в плач и се хвърли в обятията на Доминик.

— О, Дом! — разхълца се тя. — Защо тогава не те послушах, защо?

Макар и с неохота, Доминик я прегърна през талията и внимателно огледа околността, надявайки се, че никой не е станал свидетел на тази не особено прилична сцена. Въздъхна примирено и започна да я утешава:

— Всичко това е минало, Деб. Не те обвинявам за случилото се, то беше толкова отдавна. Ти направи своя избор. Няма връщане назад, нали вече ти казах.

Обвила с ръце тила му, тя притисна лице до гърдите му и захълца сърцераздирателно.

— Знам, че си прав, Дом! Знам, че не биваше да ти пиша и да те моля за среща, защото беше сгоден. Искам твърде много, но го правя в памет на старата ни дружба, Дом. Разчитам на твоята доброта.

Тайно в себе си Доминик се съгласи с нея — след като до ушите й беше стигнало, че той живее наблизо, тя му беше писала няколко пъти и писмата й бяха толкова тъжни и безпомощни, че той се бе почувствал задължен да се срещне с нея и да й предложи помощта си. Накрая срещата се беше състояла и той се бе убедил със собствените си очи в нещастието й. Дебора му изповяда цялата си грозна история — заплахите на Лейтимър, насилието, което беше употребил спрямо нея, собствените й страхове… Доминик се трогна, сърцето му се изпълни със съчувствие. Първият му импулс беше да я раздели от брат й. Великодушието му стигна дотам, че й предложи да я приюти в бащината си къща в Начез. Там щеше да бъде на сигурно място. Но Дебора не се съгласи с настояванията му. Тогава той предложи да й даде пари, много пари, за да бъде самостоятелна и да не зависи повече от Лейтимър. Дебора отклони и това предложение и само го изгледа укорително с големите си, изпълнени с доверие сини очи.

Упорството и беше неразбираемо за Доминик. Нима тя предпочиташе да търпи отвратителното отношение на брат си, вместо да приеме великодушното му предложение? По всичко изглеждаше, че Лейтимър е тръгнал да търси втори оглупял старик, тип, който според него представляваше идеален съпруг за красивата му сестричка. Когато узна това, Доминик й се накара и я посъветва да се съпротивлява с всички сили, вместо отново да играе ролята на послушен инструмент в ръцете на брат си. Дебора отново поклати глава.

— Никога не бих направила това! Той е единственият ми близък, освен това е способен да ме набие безмилостно, ако не му се покоря. Или ще ме изхвърли на улицата без пукната пара. Ти не ме разбираш.

Доминик не се възпротиви — той наистина не разбираше аргументите й. Не можеше да проумее защо тази жена позволява на Лейтимър да я използва за целите си, защо допуска дори да я бие, но не можеше да проумее и защо виждаше в негово лице своя единствен спасител, след като го беше захвърлила в Лондон. Знаеше, че той също носи вина за случилото се — в никакъв случай не биваше да отговаря на последното й писмо. Но някога тя означаваше много за него и споменът за миналото беше затвърдил готовността му да й се притече на помощ. Разбира се, Ройс щеше да го нарече глупак и той наистина беше такъв, но изпитваше съжаление към Дебора и искаше да я види щастлива. Ако само се съгласи да я изпратя обратно в Лондон, далече от влиянието на Лейтимър, каза си нетърпеливо той.

Доминик въздъхна, притисна малко по-силно покорното младо тяло и подпря брадичка върху черния цилиндър за езда.

— Трябва да се махнеш от Лейтимър, Дебора! Аз ще уредя всичко вместо теб.

Какво щастие, че Мелиса не можа да чуе думите на съпруга си! Ала дори само видът на застаналия насред пътя Доминик, притиснал в прегръдката си лейди Дебора Боудън, беше достатъчен да събуди неукротимия й гняв. Тя изскърца със зъби и в златнокафявите очи засвяткаха диви искри. Дръпна рязко юздите на коня си, едновременно стъписана и възмутена. Сърцето всеки миг щеше да изскочи от гърдите й. Всяка мисъл за мир, всяка надежда, че обвиненията на Джош и Лейтимър ще се окажат безпочвени, се изпариха само в един миг. Много й се искаше да се втурне като хала към тях и да ги нашиба с камшика за езда, само че не знаеше с кого от двамата грешници да започне. Макар и неохотно, тя призна пред себе си, че това само щеше да усложни още повече положението, и се постара да потисне напиращия гняв. Секундите минаваха, тя седеше на седлото, наблюдаваше всяко движение на нищо неподозиращата двойка и си повтаряше все едно и също: дори да беше женкар — нещо, което в този момент изглеждаше извън всяко съмнение, — Доминик беше неин съпруг, единственият, успял да събуди чувствеността й, и тя нямаше намерение да стои и да гледа как Дебора Боудън се мъчи да й го отнеме. Не, нямаше да напусне безславно бойното поле!

През главата й се нижеха цяла редица неизпълними планове. 11о нямаше време за размишления. Подчинявайки се на спонтанния си характер, тя подкара коня си към двамата, спря на метър от тях и изписа на лицето си усмивка и се провикна:

— Ето те най-после, Доминик! Много лошо от твоя страна, че излезе на разходка сам, без да ме изчакаш! — После огледа доброжелателно смаяната двойка, сякаш намираше за напълно в реда на нещата, че новоизпеченият й съпруг е прегърнал друга жена насред пътя за Уилоуглен. — О, лейди Боудън! Как сте?

Не можеше да се разбере кой от двамата виновници беше по-смутен и объркан. Доминик беше наясно, че самият той щеше да реагира много по-необуздано, ако завареше Мелиса в такава компрометираща ситуация. Лицето на Дебора не издаваше мислите, които кръжаха зад гладкото чело. Сините й очи гледаха Мелиса учтиво, сърцевидните й устни се обтегнаха в мека усмивка.

— Ах, мис Сеймур — пошепна тя, после изхихика и побърза да се поправи: — Прощавайте, вече сте мисис Слейд. Колко съм глупава да ви наричам мис Сеймур!

Без да бърза, Дебора свали ръце от врата на Доминик и отстъпи крачка назад. После приглади полите на синия си костюм за езда и продължи все така меко:

— Не бива да мислите нещо лошо, като ме видяхте да изплаквам мъката си на рамото на Доминик. Ние сме стари приятели, а вие сигурно знаете, че човек не се оказва лесно от старите си навици.

Мелиса се усмихна и отговори с меден глас:

— Нито за миг не бих помислила да се натрапя между двама стари приятели, лейди Боудън.

Доминик, който с мъка удържаше усмивката си, отвърна глава. Значението на тази размяна на думи накара сърцето му да забие по-силно — макар да се правеше на равнодушна, младата му съпруга изгаряше от ревност, това беше повече от ясно! Тя ревнуваше и нямаше никакво намерение да го отстъпи на Дебора Боудън.

В първия миг той бе изпитал смущението и неловкостта на мъж, заловен в компрометиращо положение, ала приятелският поздрав на Мелиса извади на преден план други усещания — възхищение от красотата и поведението й, задоволство от умело прикрития изблик на ревност. Ако наистина беше толкова равнодушна, колкото искаше да изглежда, защо тогава ревнуваше? Какво я беше грижа, че мъжът й е потърсил утеха в обятията на друга? Да, тя ревнуваше и от тази ревност можеха да се извлекат много интересни заключения. Може би трябваше да бъде благодарен на Дебора, че е станала причина за тази малка сцена. Скривайки задоволството си, Доминик обърна гръб на Дебора и тръгна към съпругата си.

Той посегна към ръката на Мелиса, която стискаше здраво юздите на кобилата.

— Много мило от твоя страна, че реагира така толерантно и възпитано. — В сивите очи блестеше подигравка. — Повечето жени не са в състояние да проявят твоето разбиране… Но ти още в самото начало ми даде да разбера, че не те е грижа за заниманията ми извън дома, нали?

От гърлото на Мелиса се изтръгна задавен стон. Не, тя нямаше да изкрещи в лицето му гнева и омразата си! Нямаше да му признае, че е дълбоко засегната от поведението му.

— Докато проявяваш необходимата дискретност, флиртувай, колкото си щеш! — заяви му твърдо тя, хвърли бърз поглед към Дебора, която беше наострила уши, и продължи: — Върши, каквото пожелаеш, скъпи мой! А сега, довиждане! — Тя пришпори малката си кобила, обърна се и препусна в луд галоп през поляните, без да обръща внимание на развяващата се зад гърба й рокля.

Доминик не можеше да откъсне очи от прекрасното видение. С тази разпусната коса и искрящите в злато очи Мелиса беше прекрасна! Дори вдигналата се рокля, която разкриваше доста дръзко глезените и прасците й, засилваше впечатлението за необузданост и своенравие, което въздействаше така силно върху сетивата му. Той продължаваше да се взира като замаян след Мелиса, когато гласът на Дебора го върна рязко в действителността.

— Ама че дивачка си си избрал за съпруга! — извика с необичайна за нея злоба тя. — Разказаха ми, че баща й изобщо не си давал труд да я възпитава. Струваше ми се невероятно… докато не я видях със собствените си очи. Направи ли ти впечатление колко неподходящо беше облечена? — Тя вдигна рамене и въздъхна. — Сигурно ще имаш още много ядове с такава жена!

Доминик се обърна към нея с многозначителна усмивка.

— Права си, скъпа Дебора, но те уверявам, че се наслаждавам на всяка минута, прекарана с нея! Е, да ти помогна ли да възседнеш копчето си или предпочиташ да повикам конярчето?

Дебора усети, че някогашният й любим е станал недостъпен за прелестите й, и се усмихна прелъстително.

— Не исках да те разсърдя, скъпи…

— Не си ме разсърдила. Все пак, надявам се, разбираш, че трябва да продължа пътя си, нали? — Думите му бяха придружени с хладен поглед.

Дебора вдигна рамене.

— Разбира се. Трябваше да се сетя, че искаш да бъдеш сам с жена си — промълви отчаяно тя.

Доминик се задоволи да кимне с глава и без усилия я вдигна на седлото. После се метна на коня си и махна с ръка за сбогом.

— Желая ти добър ден, Дебора. Не допускай брат ти да те използва както някога! И помни — предложението ми да те приютя в бащината си къща или да те изпратя обратно в Лондон остава в сила!

Дебора сведе поглед и отговори едва чуто:

— Толкова си великодушен, Дом. Никога няма да забравя добротата ти. Разчитам на теб като на своя единствен приятел.

— Не говори така, Деб. Сигурно има и друга, които са готови да ти помогнат в случай на нужда. А сега ме извини.

Дебора кимна с меланхолична усмивка.

— Сбогом, Дом. Върви при жена си, докато аз… — Тя въздъхна дълбоко и добави: — …докато аз ще трябва да се върна при брат си.

Доминик, чиито мисли бяха при Мелиса, не се трогна особено от последните й думи и отговори разсеяно:

— Да, направи го. Всичко хубаво. — Без да я погледне, той пришпори коня си и се втурна след опърничавата си съпруга.

Както беше очаквал, намери я в обора на Уилоуглен. Застанала в края на ограденото за конете пасище, тя разчесваше блестящата козина на Фоли с треперещи от гняв ръце.

Доминик скочи от коня, хвърли юздите в ръцете на притичалия ратай и се запъти към жена си. Опря лакти на оградата и се загледа в стройната й фигура. От вниманието му не убягна, че с всяка минута движенията й ставаха по-нервни и бързи.

Мелиса беше забелязала идването му, но упорито отказваше да приеме присъствието му. Не вдигна глава дори когато той пристъпи напред и застана точно пред нея. Само до преди минута си беше представяла със злобно задоволство как ще натика лицето на лейди Боудън в купчината тор, а идването на Доминик сложи край на тези приятни мисли. Все още не беше измислила наказание за него и никое не й се струваше достатъчно страшно. Обърна му гръб и продължи да четка гривата на Фоли, да приема и след това да отхвърля десетки видове наказания за неверния си съпруг. Когато той продължи да стои неподвижен до оградата, чувството, че е злоупотребил с нея по най-отвратителен начин, стана нетърпимо. Накрая тя не издържа, захвърли четката и се обърна към него с гневно святкащи очи. Подпря ръце на хълбоците си и задъхано изрече:

— Как можа да го направиш! Няма и двайсет и четири часа, откакто сме женени, а ти изчезваш от къщи и… и… — Неспособна да продължи, тя го изгледа унищожително.

— И влизам в ролята на женкар, така ли? — помогна й учтиво той.

— Точно така! — изсъска ядно Мелиса.

— Защо се вълнуваш толкова, скъпа? Вчера изрично те предупредих, че има куп други жени, които не могат да устоят на чара ми — отговори невинно той и плъзна чувствен поглед по разкошното й тяло. — Или вече си променила мнението си?

— Да! Не! Но какво значение има, след като ме постави в това конфузно положение! — изфуча вбесено Мелиса. — А сега изчезвай оттук! Не желая да разговарям повече с теб — заключи сърдито тя, недоволна от ускорените удари на сърцето си.

Жена му изглеждаше толкова възхитително сърдита и едновременно с това объркана, че Доминик едва удържа на напора да прескочи оградата и да я грабне в обятията си. Все пак той скри чувствата си и отговори небрежно:

— Много добре, съкровище, щом така искаш. Но запомни едно: ако съжалиш за думите си, побързай да ме уведомиш. А дотогава ми позволи да се забавлявам, както желая.

Попаднала в собствения си капан, Мелиса загуби ума и дума. В очите й блеснаха сълзи. Не можеше да избере нето един от двата пътя. Можеше да преглътне гордостта си и да признае, че го желае с цялото си сърце, или пък… или можеше да спаси гордостта си и да продължи да се прави на равнодушна.

Нито едната от двете възможности не беше по вкуса й. Без да осъзнава какво говори, тя попита с половин глас:

— Ще ми дадеш ли време да помисля?

Доминик никога не я беше виждал толкова потисната. За момент прие сериозно молбата й, но като си припомни противоречията в характера й през краткото време на познанството им, стигна до заключението, че е много опасно да й даде време за размисъл. Най-добре беше да се възползва от предимството си.

— Не, Смятам, че трябва да решим въпроса още сега — отвърна с леко поклащане на глава той.

Ако беше проявил поне малко чувство за вина, или ако се беше отнесъл по-примирително към нея, Мелиса може би щеше да му даде отговора, който искаше да чуе. Сега обаче пренебрежителните му думи я прободоха като с нож и тя замръзна на мястото си. Когато се окопити, вирна решително брадичка и запрати в лицето му горчивите думи:

— Тогава отговорът ми е да! — Тя се обърна и отново се зае да четка козината на Фоли. — Върви и се забавлявай, както си щеш! Не ме е грижа къде и с кого!

В продължение на няколко мига Доминик остана неподвижен, загледан в гъвкавата талия на жена си, измъчван от желанието да и просне на коленете си и да я натупа, както заслужаваше — той, който уж не беше склонен към изблици на насилие! Отговорът му прозвуча разочаровано:

— Много добре, мадам. Щом така желаете, тази вечер няма да се прибера в къщи. — Той се обърна на токовете си и закрачи гордо към коня си, удържайки с мъка напиращия гняв.

Мелиса не видя това — тя беше заета да преглъща горчивите сълзи, които бяха готови да се затъркалят по бузите й. Все пак те успяха да си пробият път и след няколко минути, Закари откри новоомъжената си сестра да хълца сърцераздирателно, прегърнала нрата на Фоли. Момъкът буквално прелетя през оградата и заключи сестра си в обятията си.

— Какво ти е, Лиса? — попита уплашено той. — Случило ли се е нещо? Срещнах Доминик и останах с впечатлението, че е готов да ми откъсне главата.

Мелиса положи усилия да се овладее. Нямаше смисъл да товари Зак с тревогите си. Тя извърна лице и отговори с неравен глас:

— Не се бой, братко. Нали знаеш, че които се обичат, се карат. — Едва когато произнесе тези думи, тя осъзна колко отчаяно желае случилото се да беше обикновен спор между влюбени, който да завърши със скорошно помирение.

Тази мисъл не я напусна през дългите самотни часове, които последваха. Не остана дълго в Уилоуглен — от страх, че Закари ще съумее да й изтръгне истината. Поговори малко с него и потегли обратно. Брат й не посмя да я разпитва повече, макар че се измъчваше от любопитство. Мнението му за необичайния й костюм за езда се ограничи в няколко кратки забележки, а когато тя се метна на седлото, не се удържа да не се пошегува:

— Толкова си красива в тази рокля! Жалко, че цялата е покрита с конски косми.

Мелиса изкриви лице, защото знаеше, бе брат й е прав. Тя си спести острия отговор и пришпори кобилата си. Всъщност нямаше закъде да бърза, защото в малката къща не я очакваше никой.

Празни стаи, празни надежди и мечти. Тя слезе от коня пред входа, предаде юздите на конярчето и побърза да се скрие в стаята си.

Не можеше да си представи, че тази сутрин е излязла оттук, изпълнена с толкова надежди, а сега… Сега се връщаше с разбито сърце.

Ана й помогна да съблече роклята, без да пести учудването си от вида й. Ала Мелиса не чуваше укорните думи на камериерката си. Освежителната баня, приготвена от Ана, повдигна малко духа й, но нищо не беше в състояние да я излекува от мъката й. Отново и отново подлагаше на преоценка чувствата си към Доминик и онова, което откриваше, само усилваше болката й. Разочарована от себе си, уплашена до дън душа, тя установи, че непонятно как се е влюбила в един закоравял женкар и го желае… желае го като последна влюбена глупачка!

„Но как да завоювам любовта му, питаше се отчаяно тя, след като той изобщо не се интересува от мен? Може би вчера не се държах по най-правилния начин… Защо толкова бързах да му посоча вратата? Но дори и да бях постъпила другояче, какво значение има това?“ Въздишката й издаваше дълбока болка.

Потънала в нерадостни мисли, тя ходеше напред-назад из просторната си стая, опитвайки се да намери някакъв изход от ситуацията. Настроението й спадна под нулата. Най-после се отпусна уморено на зеленото плюшено кресло.

Дали да не се престори, че снощната вечер и днешното утро изобщо не са съществували? Дали да не посрещне учтиво и мило Доминик, когато той се върне в къщи? Мелиса изкриви уста. Тя познаваше много добре необуздания си темперамент и избухливата си природа и много се съмняваше, че ще успее да изпълни тази унизителна роля. Много по-вероятно беше да изтърси нещо не особено прилично, вместо да го посрещне с мека усмивка и отворени обятия. Но ако се престореше, че приема безучастно флиртовете му, това само щеше да го окуражи в намерението му да не се задържа много-много в къщи! Не можеше и да го посрещне с гневни крясъци и укори — нали веднага щеше да се сети, че не й е равнодушен! Това е истината, каза си жално тя. Положението й беше ужасно.

Как да се държи? Преди да потърси начин да го привърже към себе си, трябваше да възстанови мира между тях. Беше й необходимо да почувства здрава земя под краката си; трябваше да намери възможност да спаси гордостта си и да запази лицето си, без да създава впечатление, че приема търпеливо поведението му.

Смръщила чело, тя се взираше съсредоточено пред себе си, завладяна от желанието да поправи нещата. Само да имаше малко повече опит в отношенията с мъжете… Може би просто трябваше да се примири със съдбата си и да се задоволи с ролята на необичана, занемарявана и мамена съпруга, към която мъжът се отнасяше щедро и я отрупваше с подаръци, за да прикрие равнодушието си? Мисълта за дългите, празни, безрадостни години, които й предстояха, я накара да потрепери от ужас.

Ако имаше някакъв начин да събуди интереса на Доминик, да го накара да я погледне с нови очи, да го предизвика…

Присвила очи, Мелиса обмисляше възможностите, докато в душата й пропълзя лъч надежда. Мъжете, дори най-равнодушните, бяха склонни да гледат на съпругите си като на своя собственост. Дали пък Доминик не беше ревнив? И ако се окажеше, че наистина я ревнува — дали можеше да се разчита на това несигурно чувство? Пътят, по който би могла да тръгне, беше опасен, а може би и глупав, ала никоя от другите възможности — мека покорност или постоянни караници — не й изглеждаше изпълнима.

Хапейки нервно долната си устна, Мелиса продължи да размишлява, докато планът бавно се оформяше в ума й. Ако се опиташе да прояви безразличие към изневерите му и му намекнеше, че тя също има право да се позабавлява — разбира се, при пълно спазване на дискретността… Нима Доминик нямаше да избухне в луд гняв при тази нейна дързост, стига само да хранеше някакво по-сериозно чувство към нея? А ако й откажеше правото да потърси утеха при други мъже, дали тя щеше да успее да превърне собственическото му чувство в нещо по-дълбоко и трайно?

Мелиса съзнаваше, че планът й е рискован и може да се обърне срещу нея, както и че не е особено разумно да се впуска в подобни приключения. Ала тазсутрешното поведение на Доминик я беше засегнало дълбоко, освен това не можеше да потисне повелите на гордостта си и желанието да опази покълналата в сърцето й любов. Чувстваше се неловко, ревнуваше, беснееше от гняв и плачеше от отчаяние. Като се добавеше и обстоятелството, че това беше първото й проникване в любовните тайнства, можем да я извиним, че избра този толкова рискован път, за да завладее сърцето на съпруга си. В очите й затанцуваха дяволити искри, лицето й грейна в усмивка. Не, тя нямаше да посрещне неверния си съпруг нито с укори, нито с меко покорство. Щеше да го накара да повярва, че е овладяла до съвършенство старата мъдрост, която гласеше: „Онова, което е право за единия, е право и за другия!“

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

След като вече бе взела решение как да се държи, Мелиса се почувства много по-добре — макар че не всичките й съмнения бяха разпръснати. Тя не беше от вечно сълзливите и кършещи ръце жени, а предпочиташе да вземе нещата в свои ръце. За съжаление първо действаше, а след това размишляваше и оценяваше случилото се, така постъпи и този път. Ала преди да пристъпи към осъществяване на отчаяния си план, трябваше да реши кой от познатите й мъже е подходящ за избраната от нея роля.

Първият й избор беше братовчедът Ройс, но тъй като не можеше да му довери причината за внезапно пламналия интерес към компанията му, положението можеше да стане твърде неприятно. Ройс непременно щеше да забележи какво се разиграва, още преди да е успяла да го дари с първия копнеещ поглед. Разбира се, и дума не можеше да става да се обърне към мъж, който да приеме сериозно ухажванията й, защото не искаше да усложнява ненужно положението си.

След като претегли един по един джентълмените от околността и ги отхвърли, Мелиса реши, че най-добрата жертва ще представлява Джулиъс Лейтимър. Възрастта и опитът му й позволяваха да очаква, че ще се справи с един флирт с подобаваща лекота.

Преди сватбата Лейтимър й бе написал съкрушено и изпълнено с разкаяние писмо, за да я умилостиви, но Мелиса не бе забравила в какво неприятно положение я беше поставил с позорното си предложение. Все пак това не й попречи да го включи в плана си, дори напротив. Нека и той се поизмъчи малко, реши тя в пристъп на справедливо възмущение. Той се отнесе толкова зле с нея, защо сега тя трябваше да прояви милосърдие…

Мелиса нито за миг не се усъмни, че ще съумее да държи Лейтимър на разстояние. Тя имаше богат опит в отблъскването на обожатели, много по-богат, отколкото в изкуството да се сближава с младите мъже. Едновременно с това съзнаваше, че пристъпва в опасен терен, че хитростта й може да отприщи събития, които няма да може да държи под контрол. Ако можеше да се сети за някой по-подходящ кандидат, непременно щеше да избере него. За съжаление никой не й се струваше по-подходящ от Лейтимър.

След това решение й оставаше да направи само едно: да обясни на съпруга си как си представя по-нататъшния брачен живот. В продължение не един дълъг, изпълнен с копнеж миг тя си представи какво ли ще стане, ако просто обвие с ръце врата на Доминик и му признае любовта си. Ала отхвърли тази идея, защото не смееше да се изложи на опасността признанието й да бъде посрещнато с присмех.

Часовете минаваха. Тя чакаше завръщането на Доминик и решението й да отговори на огъня с огън ставаше все по-непоколебимо. Когато удари четири часът сутринта, й станаха ясни две неща: първо, скъпият й съпруг нямаше да се прибере в къщи и второ, не й оставаше нищо друго, освен да приведе в изпълнение дръзкия си план. Най-после, със сухи очи и натежало сърце, тя се пъхна в самотното си легло.

Доминик би дал много, ако можеше и той да прекара нощта в самотно легло, или по-добре казано — в каквото и да е легло, вместо в онова, в което се принуди да преспи тази нощ. Всъщност, то не беше легло, а купчина слама в плевнята.

След раздялата с Мелиса той препусна като луд, накъдето му видят очите, избягвайки всяка човешка близост. В това си състояние не можеше да дава обяснения за усамотението си. И тъй като се бе заклел на свадливата си съпруга, че вечерта няма да се прибере в къщи, трябваше да удържи на думата си — затова прекара нощта в купата сено, без нито за миг да затвори очи. Накрая престана да се опитва да заспи, а просто остана да лежи неподвижно, устремил поглед в обсипания със звезди небесен свод.

Все още не можеше да проумее какво се е объркало и къде е сгрешил самият той. Ожени се, което само по себе си беше достатъчно лошо, на всичкото отгоре беше обвързан за цял живот с една вещица, която го вбесяваше и едновременно с това го възбуждаше като никоя друга жена досега. Дори да беше помислял понякога за брак, и в най-смелите си мечти не си беше представял, че ще прекара втората нощ след сватбата на купа сено в плевнята.

При това не можеше да се сърди на Мелиса, че е реагирала така гневно на сцената с Дебора. Трябваше да бъде достатъчно почтен и да признае, че тя се бе държала много по-достойно, отколкото би се държал той, ако я беше заварил в подобно положение с някой мъж. Ала фактът, че тя се справи без усилия с неловката ситуация, го настройваше още повече срещу нея — в момента не можеше да се утеши дори с приятното подозрение, че жена му го ревнува. Ако тя изпитваше поне малко любов към него, защо беше реагирала толкова хладно? Ако той я беше заварил в компрометиращо положение, веднага щеше да извика съперника си на дуел. Но първо щеше да отведе жена си в къщи и да я люби толкова пламенно, че никога повече да не помисли да тръгне с друг мъж!

Макар че фактите говореха сами за себе си, той не можеше да повярва, че Мелиса се е омъжила за него единствено заради парите. Гордостта и инстинктът не го допускаха. Разбира се, беше възможно да е била тласкана от чисто физическо желание, но не му се искаше да повярва и в това. Не можеше само чувствеността да я е довела в обятията му — толкова топла и примамлива. Не, онова, което ги свързваше, беше повече от плътско желание, макар да не можеше да го определи и в момента да го приписваше единствено на своенравието на жена си. Когато се зазори, мислите му не бяха по-подредени или по-ясни отколкото предишната вечер. Простена измъчено, изправи се и прокара пръсти през косата си. Не можеше да отлага повече завръщането си. Развърза стягащата го вратовръзка и си каза, че брадясалото му лице и посипаният със сламки жакет ще накарат Мелиса да помисли, че мъжът й е прекарал нощта в някоя долнопробна кръчма. Е, така поне няма да реши, че съм потърсил забрава в прегръдките на някоя проститутка, утеши се той.

Вероятно прислугата се изненада от ранното завръщане и не особено приличния външен вид на младия съпруг, но с нищо не го показа. Нито новият портиер, нито английският камериер Бартоломю, който познаваше Доминик от години, си позволиха дори най-дребна забележка.

Бартоломю, чието продълговато, бледо лице никога не изразяваше вълнение, попита с подозрителна кротост:

— Желаете ли да се изкъпете, сър?

Без да чака отговор, той излезе от спалнята, за да даде необходимите нареждания. Доминик погледна след него, не можейки да удържи усмивката си. Двамата с Бартоломю се разбираха без думи, връзката им беше много повече от обичайното отношение между господар и слуга. Той захвърли ботушите си в ъгъла, просна се на леглото и зачака с нетърпение освежителната баня.

За съжаление трябваше да минат няколко часа, преди да успее да й се наслади. Когато слугата се върна, намери господаря си дълбоко заспал. Бартоломю хвърли бърз поглед към тъмните кръгове под очите на Доминик, докосна с върха на показалеца си дълбоките бръчки, прорязали челото му, и тихо се оттегли. Появи се отново едва когато чу скърцането на леглото и оповести тържествено, сякаш нищо не се беше случило:

— Банята ви е готова, сър.

Така Доминик се яви пред очите не Мелиса свеж и отпочинал — нещо, което не можеше да се каже за нея. Докато той спеше непробудно в спалнята си, тя се разхождаше нервно напред-назад, опитвайки се да си вдъхне кураж, преди да застане пред мъжа си и да му заяви, че не намира нищо лошо в това двамата да търсят забавления в различни посоки.

Мелиса не беше особено щастлива от начина на действие, който си беше избрала, но не виждаше друг изход от създалото се положение. Все пак съществуваше искрица надежда, че собственическият му инстинкт ще се обади, като я види да флиртува с някой друг. Въпреки това се колебаеше да приведе плана си в действие. Вече беше направила толкова грешки в общуването с Доминик, че се страхуваше от следващата, която можеше да предизвика окончателно скъсване. Защо го изхвърли така жестоко от леглото си! Какво от това, че не я обичаше — нека поне да спи в нейното легло, а не в чуждите! Защо не можах да отворя уста и да му заявя, че съм променила мнението си? — питаше се непрекъснато тя.

При това знаеше отговора. Гордостта и чувството, че е била измамена, й бяха попречили. Не можеше да отстъпи, не можеше да се помири с него, след като го беше заварила да прегръща друга — и особено, след като й беше заявил кратко и ясно, че му е все едно с кого си прави удоволствието! Все пак Мелиса признаваше, че тя е усложнила още повече проблема, като е тръгнала по път, от който нямаше как да се отклони, освен ако не отстъпи, а тя не беше готова да го направи.

Ана й съобщи, че Доминик се е върнал в къщи и спи в стаята си. За миг тя се изкуши да влезе при него и да се пъхне в леглото му, а после да остави изгарящото от копнеж тяло да каже това, което устата й не смееше да изговори. После обаче решително обърна гръб на свързващата врата. Сигурно цяла нощ се е забавлявал с прекрасната Дебора, каза си ядно тя, и сега няма да ме иска…

Заля я гореща вълна на ревност. Опита се да си представи Дебора и Доминик в леглото и гневът й избухна с нова сила. По дяволите, щеше да покаже и на двамата, че не е някое плахо момиченце, което покорно приема ударите на съдбата!

С искрящи очи тя се запъти към гардероба, в който висяха подарените й от Доминик рокли и се зае да избира тоалет, едва удържайки треперенето на ръцете си. Прогони решително съзнанието, че сама си е виновна за трудностите си, и започна да се облича. Отдели невероятно много време за себе си, дори повика Ана да я среше и гримира. Трябваше да бъде сигурна, че е подчертала всичките си предимства, преди да се изправи пред очите на неверния си съпруг. Все още не знаеше как ще му изясни намеренията си. Макар, че продължаваше да държи на плана си, съмненията й в разумността на избрания път непрекъснато се засилваха. Когато Доминик най-сетне слезе в малкия салон, тя се люшкаше между желанието да го наругае, както заслужаваше, и също така силното желание да се помири с него. Вече беше обмислила всички възможни последици от плана си да го накара да ревнува и се страхуваше от намерението си.

За съжаление Доминик не се беше отказал от намерението си да играе ролята на неверен и неблагоразумен съпруг и още с влизането си заговори подигравателно:

— Ах, ето къде си била, скъпа моя. Трябва да се извиня, че те оставих толкова дълго сама, но за съжаление някои… случки през изминалата нощ ме умориха до смърт. — При това не можеше да откъсне очи от твърдите млади гърди, които възбудено се вдигаха и спускаха под тънкия корсаж на роклята. За съжаление изразът на тъга в красивите й очи убягна от вниманието му.

С това поведение той сам подпечатваше съдбата си. Мелиса му обърна гръб, за да не покаже болката и ревността си, и отговори невъзмутимо:

— О, това няма значение. Аз съм свикнала сама да си намирам забавления и бракът няма да промени начина ми на живот.

Доминик не очакваше такава реакция и желанието му да отиде при нея и да впие устни в прекрасната й уста стана почти неудържимо. Това беше най-добрият начин да й покаже, че никога повече не бива да го посреща с безразличие. Все пак успя да се удържи, защото се страхуваше, че след целувката може да я удуши. Тази проклета жена бе внесла такава буря в добре подредения му досегашен живот! Той я огледа сърдито, изпълнен с желанието да открие някакви недостатъци, които да му докажат, че няма защо да я желае толкова силно. На всичкото отгоре се беше омъжила за него само заради парите му!

Ала тази вечер Мелиса изглеждаше по-привлекателна от всякога. Лилавата копринена рокля с висока талия, пристегната с черни сатенени панделки, създаваше идеален контраст с тъмнорусата коса, придаваше на кожата й перлен блясък и подчертаваше възбуждащо черните мигли и златнокафявите очи. Грижливо сресаната коса беше хваната на тила с гребен от костенуркова черупка. Доминик не можеше да откъсне поглед от красивата рокля, макар че под нея виждаше тялото, което толкова желаеше. Погледът му се плъзна с възхищение по кехлибарения гръб, разкрит доста щедро от дълбокото деколте. Широката пола скриваше бедрата и дългите стройни крака, но споменът му за тези прелести беше по-жив от всякога и заплашваше да взриви душевния му мир.

В салона се възцари напрегната тишина. Доминик се овладя пръв и заговори провлечено, стремейки се да постави на изпитание безразличието й:

— Това е много великодушно от твоя страна, скъпа. Надали има друга млада съпруга, която би проявила твоето разбиране. Искрено се радвам, че не ме посрещаш с изблици на ревност.

Но аз те ревнувам ужасно! — искаше да изкрещи Мелиса. С най-голямо удоволствие бих издрала лицето на Дебора и бих те накарала да забравиш всички друга жени, освен мен! Потискайки с мъка вълнението си, тя се обърна към него и промърмори с принудена усмивка:

— След като се показах толкова снизходителна, очаквам от теб да ми разрешиш същата свобода.

Доминик, който беше повярвал, че открива по лицето й израз на ревност, чу думите й и по гърба му пробягаха студени тръпки. Дали жена му намекваше, че…?

Той пристъпи крачка напред и макар че лицето му си остана безизразно, в очите проблесна заплашителна искра.

— Какво трябва да означава това? — попита с опасна мекота той.

Мелиса преглътна конвулсивно. Едно беше да вземе решение за битка, но съвсем друго да го осъществи. Все пак трябваше да го удари със собственото му оръжие. Тя вдигна рамене и отвърна с добре изиграна небрежност:

— Казах това, което казах. И двамата сме възрастни хора и не виждам причина да се преструваме, че сме искали този брак. Тъй като не се оженихме доброволно, не намирам нищо лошо във факта, че всеки ще се движи в свое собствено… общество.

— Общество! — Доминик направо изплю тази дума. Изразът на лицето му накара сърцето на Мелиса да потръпне от радост. Едновременно с това се уплаши. Той направи няколко бързи крачки към нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Ти си моя жена, малка глупачке! Ако си мислиш, че можеш да ме пренебрегнеш и да ми слагаш рога, когато пожелаеш, много се лъжеш!

Мелиса вдигна глава. Златните искри в прекрасните й очи го заслепиха. Сърцето й биеше като лудо — отчасти от страх пред избухването му, отчасти от внезапно пламналата в душата й надежда. Все пак успя да запази невинното си изражение и попита:

— Не знам дали те разбрах правилно… Значи всичко е наред, ако ти потърсиш чужда компания, но на мен не ми е позволено да сторя същото?

Доминик веднага усети, че е готов да падне в клопката, и едва успя да потисне едно проклятие. Тази малка вещица! Как умело извърташе думите му! Успя да го улови в собствения му капан! Или трябваше да признае, че между него и Дебора не се е случило нищо и е прекарал нощта самотен в купата сено, или… Той се поколеба. Нима можеше да й каже, че му е безразлично с кого ще общува тя, след като само при мисълта, че друг мъж би могъл да я докосне, вътрешностите му се свиваха на топка! Най-добре да каже и едното, и другото, но поведението на Мелиса му създаваше проблеми. Тя изглеждаше толкова далечна, а фактът, че бе намекнала за някакви свои забавления, ни най-малко не беше в състояние да го изпълни с доверие и оптимизъм. Не можеше да допусне да изглежда смешен в очите й, а ако сега й признаеше, че няма основания за ревност… че не иска никоя друга жена, освен тази, която държи в обятията си…

Без да иска, той разхлаби хватката си и пръстите му нежно се плъзнаха по рамото й. Ароматът на парфюма й го удари право в носа, а близостта на топлото тяло замая главата му. Споменът за голата й кожа го завладя с изненадваща сила и той усети надигащото се желание. Ала в усмивката му нямаше топлина, нямаше радост. Ама че вещица, повтаряше си вбесено той, как успя да ме възбуди посред една толкова сериозна караница!

И колебанието, и усмивката му бяха болезнени удари за самолюбието на Мелиса. Беше се молила мъжът й да й откаже с гръм и трясък правото да търси забавления извън собствената си спалня, ала когато минаха няколко минути и той продължаваше да мълчи, усети, че нещо умира в нея. Той сигурно размишлява дали наистина да ми разреши общуването с други мъже! — каза си стъписано тя. Не можеше да повярва, че мъжът й няма морал, но когато мълчанието се проточи и той продължи да я гледа безмълвно, обяснението за поведението му стана повече от очевидно. В този момент Мелиса го мразеше и едва се удържа да не го зашлеви през лицето и да му изкрещи, че няма никакво намерение да играе ролята на проститутка — макар че си е взела за мъж закоравял женкар!

Гневът й стигна върха си, когато доби впечатлението, че мъжът й сериозно обмисля да превърне брака им във фарс. В този миг усети, че докосването му се е променило.

Срещна очите му и прочете в тях изгарящо желание… Господи, той искаше да я прелъсти! Отвратена, тя се изтръгна от прегръдката му и изсъска като змия:

— Май Дебора не е успяла да те задоволи! Трябва ли да ме гледаш като някой разгонен стар котарак!

Доминик се вкамени. Топлият блясък в сивите очи угасна.

— Прощавай! — изръмжа ядно той. — Забравих, че се отвращаваш от близостта ми. Колко жалко, че онази вечер в Уайтхорн беше лишена от всякакви морални скрупули…

Мелиса едва се удържа да не избухне в плач.

— Е, поне не изневерих на съпруга си след по-малко от двадесет и четири часа брак.

Думите й се забиха като остри ножове в гърдите му. Като видя надвисналите по ресниците й сълзи, гневът му изчезна. Думи за защита напираха на устните му, той пристъпи крачка напред и понечи да улови ръката й, но разтърсената до дън душа Мелиса го отблъсна с цялата сила, на която беше способна. Тя изтри нетърпеливо очи и проговори с приглушен, но режещ глас:

— Не ме докосвай — никога вече — не и когато току-що идваш от друга!

Доминик я наблюдаваше внимателно. Макар че не му беше до смях, ъгълчетата на устните му се изкривиха развеселено.

— Току-що ли? Скъпа моя, мога да те уверя, че тъкмо идвам от ръцете на камериера си. Ако искаш да го поразпиташ, нямам нищо против.

Мелиса зяпна от учудване. Не можеше да разбере, че мъжът й се шегува с толкова важни неща. Това потвърждаваше най-лошите й опасения — Доминик не изпитваше нищо към нея! Все пак тя се овладя бързо и отговори с леко треперещ глас:

— Много се радвам, че намираш положението толкова забавно! Надявам се, че ще запазиш доброто си настроение и когато аз прекарам нощта в обятията на някой… любовник!

Гневът я правеше още по-привлекателна. Доминик не устоя на златните искри в очите й и протегна ръка да помилва издайническата червенина, заляла бузите й. Ала мисълта, че жена му наистина би могла да си вземе любовник, го накара да се вцепени насред движението. Без да мисли какво говори, той изрева:

— Има само един мъж, който ще споделя леглото ти, и той стои пред теб!

— О! — изплака Мелиса, която едва се удържаше да не се хвърли в обятията му и да му признае, че никога не би пожелала друг мъж освен него. Колко красив беше днес, с тази разбъркана черна коса! А засмените очи, класическият нос, дръзко изкривената уста — той беше най-красивият мъж, когото беше срещала. Колко жалко, че зад тази красива външност се криеше черно сърце! Мъката я тласна към необмислен отговор:

— Ти си нахален и отвратителен! Знаеш ли как ми се иска очите ми никога да не се бяха спирали върху теб!

— Ако бяха само очите, които спря върху мен… — отговори сухо той, — …сега нямаше да сме в това положение.

Мелиса подпря ръце на хълбоците си и попита със заплашително спокойствие:

— Значи обвиняваш мен за тази катастрофа?

Мъжът вдигна едната си вежда.

— Ти се промъкна тайно в стаята ми и отговори на нежностите ми с изненадваща пламенност, даже ме окуражаваше да продължа по-нататък. — Устните му потръпнаха. — Откак се оженихме, в поведението ти настъпи достойна за съжаление промяна.

Мелиса беше чакала с нетърпение този момент. Макар че нямаше приемливо обяснение за присъствието си в Уайтхорн през онази нощ, можеше поне да му обясни прибързаните си думи от миналата вечер. Ала си припомни историята с Дебора и липсата на разкаяние у Доминик и думите замряха на устните й. По-добре да падне мъртва, отколкото да му даде обяснение за каквото и да било. Събра последните остатъци от достойнството си и заговори високомерно:

— Както виждам, не стигаме доникъде. Ала преди да се разделим, държа да узнаеш, че нямам намерение да скръстя ръце в скута си и да гледам как се забавляваш с онази невзрачна женичка! Щом се чувстваш свободен да търсиш забавления другаде, аз ще направя същото.

Доминик я изгледа несигурно. Колко от това, което бе хвърлила в лицето му, беше истина и колко беше казано в пристъп на ярост? Наистина ли искаше друг мъж? Или избухването й и предполагаемото намерение да си потърси любовник бяха само фарс, скриващ истинските й чувства? Ревнуваше ли го или не?

Много му се искаше да повярва, че поведението й се определя от изблик на дива ревност, но не можеше да бъде сигурен — откакто я познаваше, напразно се стараеше да проникне в душата й. Какво да прави сега? Дали жена му блъфираше с надеждата да получи ясен отговор или говореше сериозно?

Има само един начин да открия, реши внезапно той. С тон, в който звучеше подчертано равнодушие, той попита:

— Тъй като по всичко личи, че си обмислила подробно този въпрос, ще ми разкриеш ли поне кой е ощастливеният с твоето внимание?

Спокойствието му преля чашата на търпението й. Още преди да е успяла да помисли, от устата й изскочиха думите:

— Да, разбира се, че мога! Говоря ти за Джулиъс Лейтимър!