Среднощен маскарад

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

За миг настъпи тишина. Доминик трябваше първо да осъзнае катастрофалното значение на донесената от Адам вест. Ако Вашингтон беше паднал… Той преглътна тежко и се опита да си представи родината си под английско господство. Досега войната му се беше струвала нещо нереално, твърде отдалечено, а тъй като сраженията пламваха периодично и пак угасваха, той я беше възприемал само като източник на гняв и досада. А сега това! Падането на Вашингтон променяше всичко.

— Какво е станало с президента и кабинета? — попита задавено той.

По тази точка Адам беше в състояние да го успокои.

— Президентът е успял да избяга, макар че генералният щаб е проявил истинска некадърност. Само си представи — президентът и кабинетът му са щели да попаднат посред британската офанзива, ако не се е намерил един разузнавач, който да ги спаси в последния момент!

Лицето на Адам отразяваше обзелото го възмущение. Нищо не можеше да извини позорното поведение на американските войски в битката при Бладънсбърг, пред портите на града. Той поклати глава и продължи:

— Там са били генерал Уинтър, негодният главнокомандващ армията ни, Армстронг, вечно недоволният и надменен военен министър, Джеймс Монро, който изпълнява ролята на вътрешен министър, но се мисли за отличен военен тактик, и накрая най-негодният — самият президент! И всички носят вина за победата на британците! — Възмущението му угасна така бързо, както беше пламнало, и той продължи обезкуражено: — Още не мога да повярвам, но британците разполагаха само с две хиляди и шестстотин души, докато нашата армия наброяваше над шест хиляди! Можехме да ги победим, но още при първия оръдеен залп линиите ни се огънаха и само след половин час войската започна да отстъпва. Никога не съм виждал по-позорно поражение!

Доминик, който все още не можеше да повярва в чутото, изгледа стъписано приятеля си. Ала положи усилия да се овладее, приведе се напред и попита с плаха надежда:

— Досега ми разказа само за Бладънсбърг. А какво е станало във Вашингтон? Надявам се, че поне при защитата на столицата армията ни е показала малко повече издръжливост?

Адам се изсмя горчиво.

— Изобщо не се защитаваха. В града се възцари пълен хаос. Хората бягаха във всички посоки, натоварили багажа си на ръчни колички, носеха се от страшни по-страшни слухове, а армията… — Той отново се изсмя. — …армията бързаше не по-малко от цивилните да се отдалечи колкото се може повече от победоносните британци. Е, Уинтър се опитал да събере хората си, но повече от половината му полк дезертирал и той не успял да опази дори и едно укрепление — хората му се разбягали като овце, гонени от глутница вълци.

Доминик, който сякаш виждаше пред широко отворените си очи недостойната картина, описана от Адам, поиска да узнае и най-лошото.

— Ти каза, че столицата е изгорена. Щом не е имало битка и съпротива, как се е стигнало до пожара?

Адам вдигна рамене.

— Генерал-майор Рос и адмирал Кокбърн, командващите британската армия, искаха да ни дадат урок. Нямам обичай да хваля противника, но трябва да призная, че този път британците проявиха сдържаност и благоволиха да пощадят Капитолия, след като няколко отчаяни жени ги помолиха да проявят милост, защото експлозията щяла да разруши близките къщи. Подпалваха най-вече обществени сгради, но въпреки това Вашингтон представлява тъжна гледка… Столицата ни е прах и пепел.

Доминик слушаше изумен. Вестта го изпълни с безпомощна ярост. Позорното поражение при Бладънсбърг и опустошението на столицата представляваха страшни удари срещу американското правителство и той се опасяваше, че това ще доведе до падането му.

— Британците все още ли владеят града? — попита най-сетне той, люшкайки се между гнева и отчаянието.

— Не. След като подпалиха най-важните сгради, те се оттеглиха. Преди да напусна околността, чух, че се очаква нападение над Анаполис или Балтимор. — Адам уморено прокара пръст по челото си. — Всъщност, смятах да остана там, докато се изясни окончателно коя е следващата цел на британците, но не посмях да се забавя толкова дълго. Нали Джейсън чакаше доклада ми… — Той се усмихна горчиво. — И тъй като бях във Вашингтон по негова… молба, с единствената цел да си държа очите и ушите отворени, сметнах, че е редно да тръгна веднага щом положението в града започна да се нормализира.

— Значи Джейсън те е изпратил — установи делово Доминик. Адам кимна.

— Нали го познаваш — той държи винаги да е в течение на най-важните събития. Доколкото знам, успял е да убеди дори един беден глупак да шпионира за него в Англия. Пипалата му са навсякъде. — Тясното му лице се озари от невесела усмивка. — Прилича на чичо си Роксбъри повече, отколкото му е приятно.

— А, да, щом заговорихме за Роксбъри… — Доминик разказа на приятеля си за поръчението на Джейсън, без да пести обидните изрази.

Адам, който познаваше достатъчно добре зетя си, го изслуша с разбиране и съчувствие, но не пропусна да отбележи и комичното в ситуацията.

— И какво, жена ти прояви ли разбиране към този флирт с друга толкова скоро след сватбата? — попита той и в очите му проблеснаха дяволити искри.

— А ти как мислиш? — озъби се Доминик, който помнеше всяка дума от жестоката разправия с Мелиса. Освен това знаеше, че тепърва има да си изясняват отношенията. — Не смятам, че Мелиса е някоя клюкарка, но не мога да поема риска да я посветя в делата си. Освен това е твърде възможно да не ми повярва, дори ако реша да й кажа истината. Сигурно ще помисли, че нарочно съм съчинил тази история.

Адам не можа да се удържи от няколко шеговити забележки, но темата за войната беше твърде важна, за да я отминат. Не мина много време, и двамата се задълбочиха в спор за евентуалното въздействие, което подпалването на Вашингтон щеше да окаже върху по-нататъшния ход на военните действия. Скоро обаче стана време Адам да си тръгне и двамата се надигнаха.

— Надявам се, че когато се срещнем следващия път, ще ти донеса по-добри вести — рече на тръгване Адам. — Съжалявам, че не мога да остана по-дълго и да снема от раменете ти тежкия товар да флиртуваш с лейди Боудън.

Доминик се усмихна едва забележимо.

— Да, мога да си представя, че тази задача е в състояние да те заинтересува.

Адам се засмя, но само след миг тъмното му лице помрачня и той проговори полугласно:

— Пази се, Доминик. Братът на тази дама е безскрупулен негодник.

Доминик нямаше нужда от това приятелско предупреждение. Натрупаният в Лондон опит му беше показал какво може да се очаква от Лейтимър, Затова отговори кратко:

— Ройс ще си отваря очите и ще пази гърба ми. Повярвай, аз съм добре осведомен за качествата на Лейтимър и знам как да се пазя от него.

Адам му кимна окуражително, пришпори коня си и препусна в луд галоп. Доминик го проследи с поглед и между веждите му се проряза дълбока бръчка. Положението ставаше все по-неприятно. Идващите дни щяха да бъдат много трудни…

Британското нападение над Вашингтон промени напълно представата му за войната. Все още размишлявайки за възможните последствия, той тръгна да търси Мелиса. Беше безсмислено да крие от нея жестоката вест, която скоро щеше да се разпространи по цялата страна.

Доминик се оказа прав в предположенията си и в първите тъжни дни, когато новината за разрушаването на столицата достигна до всички кътчета на голямата страна, общественото мнение се обърна срещу президента и кабинета му. Скоро обаче гневът и възмущението отстъпиха място на горещото желание британците да бъдат прогонени далеч от бреговете на Америка. Надигна се вълна на симпатия към президента и цялата страна се надигна като един човек. Посипа се помощ от всички страни, под формата на войски, пари и морална подкрепа. Най-дейни бяха големите градове по крайбрежието, особено на североизток. Дори Нова Англия, която не криеше настроенията си срещу войната, се обърна на сто и осемдесет градуса. Накратко, по цялото крайбрежие закипя трескава дейност.

Във вътрешността на страната, където новината пристигна едва след няколко седмици, реакцията не беше толкова бурна, макар че гневът се разгоря с не по-малка сила. Беше решено да се мобилизират войски и да се съберат пари, но скоро здравият човешки разум взе връх. Тук бяха толкова далеч от местата на военните действия, че помощта щеше да пристигне там едва след седмици, ако не след месеци, а слуховете за възможно нападение над Мобил в Алабама или над Ню Орлиънс, които се разпространяваха като огън, доказваха, че е необходимо първо да се помисли за защитата на собствения щат.

Както се очакваше, изясняването на отношенията между Мелиса и Доминик отстъпи на заден план пред събитията, които държаха в напрежение цялата страна. Минаха доста дни след посещението на Адам, преди да имат възможност да прекарат няколко часа насаме. През останалото време Доминик или беше зает с размишления за по-нататъшния ход на войната, или участваше в многолюдни събрания, на които плантаторите и деловите хора от Батън Руж обсъждаха различни стратегии за оптимално използване на войските и оръжията, с които разполагаха.

Морган и Леони бяха напуснали Батън Руж веднага след Адам, тъй като Морган беше на мнение, че мястото му е в Ню Орлиънс. През следващите дни, когато страстите се нагорещиха до крайност и участващите в дискусиите започнаха да си разменят обидни думи, Доминик все по-често се улавяше, че усеща потребност от хладния, практичен ум на брат си. Двамата с Ройс правеха всичко възможно, за да попречат на съседите и приятелите си да се сбият помежду си. Така например Доминик укроти двама почервенели от гняв, готови да се нахвърлят един срещу друг джентълмени с думите: „Господа, нали сме тръгнали да убиваме британците, а не собствените си хора!“

Присъствието на Лейтимър на някои от тези събрания създаде доста главоболия на Доминик, но тъй като обсъжданите проблеми не бяха тайна за никого, той се успокои, че врагът му не е узнал нищо от особена важност. И без това хората говореха все едно и също, размяната на мнения в обществото не секваше и всяко улично хлапе знаеше какво обсъждат почтените граждани на събранията. Въпреки това той държеше англичанина под око, отбелязваше с кого разговаря по-дълго и с кои от присъстващите господа се разбира най-добре. Затова не се изненада, когато Лейтимър съсредоточи вниманието си върху лицата, които или бяха служили в британската армия, като например полковник Грейсън, или бяха потомци на избягалите от Нова Англия тори, намерили убежище на територията на Луизиана. Поведението на Лейтимър потвърждаваше опасенията на Джейсън, но все още не можеха да се сдобият с доказателства, обстоятелство, което не малко ядосваше Доминик… това и факта, че трябваше да стои и да гледа как човекът, когото смяташе за свой враг, е приеман и ухажван от хора, които би трябвало да го ненавиждат. Двамата с Лейтимър почти не си говореха, разменяха само нищо незначещи учтивости и кратко кимване. За съжаление срещите помежду им бяха неизбежни в тесния обществен кръг, в който се движеха.

Царящата помежду им сдържаност остана незабелязана на многобройните граждански събрания, но когато първите страшни седмици отминаха и Доминик и Мелиса започнаха да посещават почти всички приеми в околността, заинтересованият наблюдател можеше да установи две неща: Закари Сеймур се беше превърнал в постоянен придружител на Дебора Боудън — освен в случаите, когато тя предпочиташе Доминик Слейд, — а мистър Слейд не проявяваше особена симпатия към красивия и очарователен англичанин. Не по-малко ясно беше, че Лейтимър не цени особено компанията на Доминик Слейд.

Мелиса беше първата, която установи това, но пък тя имаше основателна причина да наблюдава и мъжа си, и Лейтимър. Не се изненада от хладната им враждебност, макар да се учуди от размера на взаимното им отвращение. Все пак тя само беше намекнала на Доминик, че би могла да приеме ухажването на англичанина. След като размисли, стигна до извода — особено като взе предвид писмото на Лейтимър, — че антипатията между двамата няма нищо общо с нея, а е възникнала още в Лондон и е свързана с лейди Боудън. Прозрение, което не беше в състояние да я обнадежди.

Макар че отношенията между Доминик и Мелиса бяха неясни и двамата продължаваха да спят в отделни стаи, все пак се усещаше нещо като безмълвно примирие. В това време на страх и възбуда те бяха оставили настрана личния си проблем и бяха посветили цялата си енергия на изпитанията, пред които бе поставена страната им. Новината за подпалването на Вашингтон беше истински шок за Мелиса и, както беше с всички жени на Америка, загрижеността й за мъжете от семейството и за възможните опасности, на които скоро щяха да бъдат изложени, нарастваше с всеки изминал ден.

Тя беше реагирала с облекчение на решението да не се изпраща корпус от доброволци на Атлантическото крайбрежие, но едновременно с това усещаше угризения на съвестта. Представата, че ще изпрати на война обичан човек, бил той съпруг, любим, баща или син, беше винаги ужасна, но тъй като между нея и Доминик имаше още много неясноти, тя се опасяваше най-много от факта, че може би ще се наложи да се сбогува с него, без да знае дали пламналото помежду им чувство, което се задълбочаваше с всеки ден, е истинско или е само плод на въображението й… Вероятността съпругът й да се бие с британците я изпълваше с ужас. Съвсем внезапно войната се беше превърнала в страшна действителност.

Ала дните минаваха и когато септември свърши и започна октомври, първоначалният й страх се уталожи. Слава Богу, новините, които пристигаха от фронта и се разпространяваха от север по течението на Мисисипи, не бяха лоши като предишните: британското нападение при Балтимор беше отблъснато, при Платсбърг в щата Ню Йорк една голяма британска армия беше претърпяла поражение, край Лейк Чъмплейн беше постигната победа. Новините бяха остарели със седмици, преди да достигнат отдалечените градчета край реката, но се приемаха с такова огромно облекчение и въодушевление, сякаш битките се бяха разиграли само преди ден.

Положението започваше да се нормализира и много скоро мислите на Мелиса започнаха все по-често да се насочват към смущаващата и незадоволителна тишина, която се беше възцарила между нея и Доминик. Тя го виждаше рядко, тъй като събранията, в които участваше, отнемаха цялото му време и не му позволяваха да остава дълго насаме с нея. Все още живееха като брат и сестра, факт, който представляваше загадка за нея, защото след онази нощ беше сигурна, че съпругът й я желае. Е, не й беше обещал, че ще прекарва всяка нощ в обятията й, нито й се беше обяснил в любов, но все пак… Макар да не можеше да се примири с неясното положение, тя не намираше кураж да го промени. Нощем се мяташе без сън в леглото си, измъчвана от изкушението да стане и да отвори свързващата врата между спалните им. Защо да не влезе при него и да не го прелъсти? Няколко вечери дори беше посягала към бравата, но всеки път куражът я напускаше и тя се скриваше отново в леглото си с чувството за поражение. Нощите й бяха изпълнени с еротични фантазии.

Може би накрая Мелиса щеше да осъществи намерението си, ако не беше мъчителната неизвестност за връзката между Доминик и Дебора. Много пъти се беше клела, че другата жена не я интересува, че Доминик не изпитва никакви чувства към нея, че посреща с видима досада и гняв опитите й да завладее вниманието му при различните светски събирания. Но не можеше да си обясни защо съпругът й продължава да приема това положение и защо търпи нахалството на англичанката. Мелиса се намираше в състояние на непрекъснато объркване, придружено от буйни изблици на гняв. Когато бяха сами, Доминик се държеше мило и любезно и изразът в сивите очи караше сърцето й да бие по-силно, но когато бяха в общество, посвещаваше голяма част от времето си на Дебора и изпълняваше глупавите й прищевки.

Естествено тя също носеше голяма част от вината за създалото се положение, защото твърде често допускаше Лейтимър до себе си. Но какво друго бих могла да направя? — запита се ядосано тя. След като мъжът ми обсипва с внимание друга жена, на мен също ми е позволено да се позабавлявам с някой красив джентълмен, нали? Проблемът се състоеше в това, че тя изобщо не се забавляваше с Лейтимър и всеки миг, прекаран в компанията му, беше мъчителен. Не, че той й се натрапваше — напротив, винаги се държеше с подчертана учтивост, — но всеки път, когато бяха заедно, тя си повтаряше, че понася присъствието му само заради сестра му и че никога не би го допуснала до себе си, ако Доминик нея оставяше, за да се забавлява с Дебора.

Фанатичното й придържане към мнението, че •Доминик не е негодникът, за какъвто го представяха Джош и Лейтимър, се разколеба значително през последните седмици, но тя продължаваше да си втълпява, че може би все пак го е преценила неправилно. Все още беше решена да поговори с Джош, но досега не беше успяла, защото чичо й, също както Доминик, беше постоянно в движение.

Ройс също нямаше време за нея, или поне така й се струваше, защото плахите й опити да го въвлече в сериозен разговор винаги завършваха с напомняне, че братовчед й има важна среща и не бива да я пропусне. Ако не знаеше, че мъжете наистина имаха много работа, Мелиса щеше да си помисли, че Ройс я избягва. Но имаше още нещо, което не й даваше мира. Защо Ройс беше толкова… толкова стеснителен в нейно присъствие? Какво криеше от нея?

Разочарованието й вдъхна нова смелост и един следобед в началото на октомври тя спря решително Ройс, който беше дошъл у тях да търси Доминик, но не го беше намерил.

— Не си отивай! Искам да поговоря с теб! — помоли тихо тя.

Ройс веднага застана нащрек. Тъй като беше вече на вратата, той се обърна към нея и отговори учтиво:

— Друг път, мила, сега нямам никакво време.

Този път Мелиса беше решена да постигне своето. Тя улови ръката му, вдигна очи към лицето му и проговори с тон, в който се смесваха молба и заповед:

— Не бързай толкова, Ройс. Трябва да говоря с теб.

Бледото й лице и тъмните кръгове под очите, свидетелство за безброй безсънни нощи, трогнаха сърцето на мъжа. Той се подчини и отговори меко:

— Щом настояваш, мила.

Мелиса го отведе в салона и го накара да седне на дивана. Той я изгледа загрижено, целуна ръката й и попита:

— Е, кое те тревожи толкова много?

Красивите й устни потръпнаха.

— Нима личи? А аз си мислех, че добре го прикривам.

— Не и от мен — усмихна се Ройс. Колкото и неприятно да му беше, заговори направо: — Доколкото разбирам, става въпрос за Доминик и флирта му с Дебора? Още първата вечер ти казах, че няма защо да се боиш от онази, личност.

— Добре, но защо Доминик й позволява да го преследва? — проплака Мелиса, обезумяла от страх и несигурност.

— Защото така трябва — отговори кратко Ройс. Ролята, която бе поел, ставаше все по-неприятна.

Мелиса отвори широко очи. Вместо да я успокои, Ройс още повече я обърка.

— Защото така трябва? — повтори слисано тя. — Какво значи това? Дебора държи Доминик в ръцете си, така ли?

Ройс въздъхна.

— Разбира се, че не, и ако ти не беше толкова наивна, щеше да забележиш, че съпругът ти гори от желание да удуши досадната лейди Боудън и никога повече да не се отделя от красивата си женичка.

Погледът й се спря върху него с болезнена настойчивост.

— Откъде знаеш? Той… той изобщо не искаше да се ожени за мен. Не помниш ли, че баща ти беше този, който ни принуди да го сторим! — Тя преглътна с мъка. — А Дебора Боудън е красива и знае как да се харесва на мъжете.

— Освен това е интригантка и егоистка! — изръмжа Ройс, който вече не можеше да се сдържа.

Тъй като братовчед й винаги се беше отнасял любезно с красивата англичанка, Мелиса още повече се обърка.

— А аз си мислех, че ти си очарован от нея… също като Закари и Доминик.

— Всемогъщи Боже! — изрева сърдито Ройс. — Какви ги говориш! Никога не съм могъл да я понасям, дори когато Доминик беше изпаднал в умопомрачение и твърдеше, че е влюбен в нея. Слава Богу, това трая твърде кратко. Всеки, който не е наказан с пълна слепота, открива от пръв поглед, че тази жена е не по-малко опасна и безскрупулна от брат си.

— Аха — промърмори тихо Мелиса. — Значи ти не обичаш и Джулиъс? Защо тогава си непрекъснато до него? На всеки прием, на който съм присъствала в последно време, двамата сте неразделни… освен когато Лейтимър сяда до мен.

— Ето, затова исках да поговоря с теб — заяви Ройс и златнокафявите му очи заблестяха опасно. — Какво, по дяволите, целиш с това поведение? Защо окуражаваш онзи негодник?

Избухливият темперамент на Мелиса не закъсня да се обади.

— Щом Доминик не намира нищо лошо в това да ухажва други жени, аз също имам право да се… забавлявам с други мъже!

— Тогава си потърси някой джентълмен! — изкрещя извън себе си Ройс. — Защо си се насочила към човек като Лейтимър?

Изявленията на браточед й съдържаха някои очебийни несъответствия. Мелиса присви очи и попита заплашително:

— Щом Лейтимър е негодник, защо продължаваш да дружиш с него?

Ройс веднага усети опасността. Все още не можеше да разкрие истината на Мелиса. Беше сметнал за нужно да я утеши, но нямаше право да й казва неща, които можеха да я изложат на опасност. За разлика от Доминик, той знаеше, че братовчедка му умее да мълчи, когато е необходимо, и при други обстоятелства не би се поколебал нито за миг да й се довери. Но много добре знаеше, че освен разумна, Мелиса е и смела до безумие, и има склонност към приключенията. Дори не смееше да си помисли какво можеше да се случи, ако тя решеше да се намеси в историята с Лейтимър. А той не се съмняваше, че тя ще направи точно това, ако узнае истината. Не, не биваше да й казва нищо повече. Трябваше бързо да измисли някаква лъжа. Освен това само Доминик имаше право да даде обяснение на жена си — той беше само неин братовчед и не биваше да си присвоява правата на съпруга!

След като взе това решение, той веднага пренесе дискусията в лагера на Мелиса. С най-сериозната си физиономия той проговори така самоуверено, че Джош би се зарадвал да го види:

— Не ти подобава да поставяш под въпрос действията ми. Освен това не си вече малко момиче, което не знае, че мъжът може да има някои приятели, които никога не би представил на жените от семейството си.

— Я не говори глупости! — изсъска с пламнали очи Мелиса. — Лейтимър не е някой уличен безделник, с когото си се запознал в кръчмата. Той е добре приет в обществото и много от почтените ни съседи канят с удоволствие и него, и сестра му. Затова те питам още веднъж — защо го наричаш негодник, а пред хората се преструваш, че ти е приятел?

В яда си Ройс си пожела Мелиса да не беше надарена с толкова остър ум. Трябваше да отклони вниманието й, иначе тя скоро щеше да разбере каква игра играят с Доминик. Ако не беше сигурен, че братовчедка му ще поиска да участва в изобличаването на Лейтимър, той щеше веднага да й разкрие истината. Но като си помисли как ще реагира Лейтимър, ако Мелиса му зададе няколко добре прицелени въпроса, направо го заболя стомах.

Той се постара да изглежда невъзмутим и отговори хладно:

— Не те засяга какво правя и какво мисля. Исках само да те предупредя, че Лейтимър не е джентълменът, за който се представя, и бих желал да проявиш малко повече разум и да си намериш друг мъж, с когото да флиртуваш.

Мелиса стисна ръце в юмруци, готова да се нахвърли върху братовчед си, както беше правила като дете. Днес обаче се задоволи да го изгледа заплашително и да отвърне като изискана дама:

— Както виждам, нямаме повече какво да си кажем. Искам да се извиня, че те задържах. — Тя му обърна гръб и не можейки да преглътне обидата и гнева си, заключи: — Сигурна съм, че и сам ще намериш пътя навън.

Ройс, който се чувстваше извънредно неловко и ядно проклинаше несръчността си, се поколеба. Не само, че не беше постигнал нищо, ами и беше засегнал болезнено Мелиса и между тях бе зейнала пропаст.

— Лиса, не исках да се карам с теб, нито пък да ти причиня болка. Моля те, нека не се разделяме с лошо.

Мелиса също се разколеба, но нямаше никакво намерение да отстъпва. Не можеше да се преструва, че всичко е наред, след като Ройс очевидно беше скрил нещо важно от нея. Какво ли е то? — питаше се със смръщено чело тя. Първо показа загриженост за нея, но когато стана въпрос за Лейтимър, държанието му рязко се измени. Лейтимър… Лейтимър и сестра му в последно време предизвикваха странни реакции у мъжете от семейството й. Дори Закари се влачеше след Дебора. Внезапно Мелиса се сети, че Ройс стана студен и пренебрежителен едва когато тя го обвини, че казва едно за Лейтимър и Дебора, а върши друго. Това беше интересно! Тъй като много добре разбираше, че няма да има никаква полза, ако се отчужди от братовчед си, тя реши да приеме предложението за помирение.

Обърна се към него и по устните й пробяга усмивка.

— Ние с теб винаги ще бъдем приятели, Ройс — даже когато ме докарваш до бяс.

Мъжът се засмя и я целуна по челото.

— Ето я отново моята Лиса! А, сега, сърце мое, е време да тръгвам. — Лицето му отново стана сериозно и той направи последен опит да я успокои: — Лиса, не се тревожи за нищо. Всичко ще свърши добре.

Той изскочи навън и остави Мелиса сама, неспособна да се помръдне от мястото си. Мислите й се насочиха точно в посоката, от която Ройс се страхуваше. Ройс не можеше да понася Лейтимър и сестра му и въпреки това се преструваше, че компанията им му е приятна. Защо? Защо братовчед й твърдеше така упорито, че флиртът на Доминик с Дебора не означава нищо, а съпругът й се държеше като замаян от любов хлапак? Дали пък Доминик не играеше с Дебора същата загадъчна игра, която Ройс играеше с Лейтимър? Дали само се преструваше на очарован от нея, макар че истината беше друга? Защо правеха всичко това? — питаше се Мелиса, измъчвана от непоносимо любопитство.

Дори след много часове напрегнат размисъл тя не успя да достигне до някакъв резултат. Докато размишляваше, на няколко пъти се натъкна на един проблем, който досега не я беше смущавал особено: Дебора беше хванала на въдицата си не само Доминик, но и Закари.

Едва сега Мелиса осъзна колко често беше заварвала Дебора в Уилоуглен и колко пъти англичанката придружаваше брат й при посещенията му в дома на сестра му. На приемите Дебора беше винаги близо до Закари — разбира се, когато не висеше на ръката на Доминик.

Оставяйки настрана проблема Дебора и Доминик, тя посвети мислите си на отношенията между Дебора и брат й и някои от заключенията, до които стигна, никак не й харесаха. Лейди Боудън не беше удостоила с нито един мил поглед Закари, преди финансовото състояние на семейство Сеймур да се подобри и преди младежът да получи своята част от наследството на дядото. Възможно ли беше Дебора да е протегнала нарочно пипалата си към един млад и неопитен ерген, за да го заслепи със зрялата красота на една напълно разцъфтяла жена?

Обезпокоена от хода на мислите си, Мелиса се разхождаше нервно в малкия салон, изпълнена с надеждата тези неприятни размишления да произтичат единствено от антипатията й спрямо Дебора. За съжаление не я напускаше чувството, че, обсебена от тревогите около Доминик, тя е пропуснала да види опасността, която Дебора представляваше за младото сърце на Закари. Мелиса се опита да прогони грозните мисли, които непрекъснато се връщаха в главата й, но два въпроса не излизаха нито за миг от ума и: Дали Дебора само се забавляваше за сметка на Закари или зад лицемерното й удоволствие от компанията му се криеше по-сериозен мотив?

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Същия въпрос си задаваше и Джулиъс Лейтимър, който седеше в дневната на красивата, наета само преди месец къщичка в края на Батън Руж, и се взираше внимателно в сестра си. Присвил очи, той я оглеждаше изпитателно, докато тя се играеше с чашката за кафе и се преструваше, че не забелязва погледа му.

Братът и сестрата бяха сами. Джулиъс беше седнал в едно високо кожено кресло, а Дебора беше заела място насреща му, до една масичка, на която бяха поставени сребърна кана и чинийки със сладкиши. Разговорът им, едносричен и прекъсван от дълги паузи, не беше интересен за никого, ала когато Дебора небрежно спомена името на Закари, Лейтимър веднага наостри уши.

За разлика от Мелиса, която почти не познаваше Дебора, той не се съмняваше нито за миг в мотивите на сестра си. Все пак двамата бяха обсъдили подробно поведението си и бяха стигнали до извода, че Закари Сеймур може да се окаже много ценен източник на допълнителни доходи, особено след като вече имаше достъп до поставеното под попечителство наследство, фактът, че момъкът имаше богат и щедър зет, го правеше още по-привлекателен за тях. Затова и двамата незабавно се бяха заели да приложат метода, който в миналото винаги се беше оказвал успешен: Дебора омагьосваше жертвата с ослепителната си усмивка и влюбеният се стараеше да завоюва вниманието й със скъпоценни подаръци. За голямо задоволство на брата и сестрата всичко вървеше по план: Закари не закъсня да засипе с подаръци жената, която му се усмихваше така примамливо, която така умело изразяваше възхищението си от него.

В последно време обаче Лейтимър все по-често се питаше дали Дебора не прекалява с тази малка комедия — един превъзбуден, улучен право в сърцето отблъснат обожател беше в състояние да причини много вреди, а той не можеше да допусне това. Нищо незначещ флирт, няколко срещи, това беше, което имаше предвид той, когато обясняваше плана си на Дебора. Дългите му, тесни пръсти потропваха нервно по масичката, но гласът му прозвуча небрежно:

— Не отиваш ли твърде далеч с младия Сеймур? Вече получи няколко много красиви нещица. Сапфирените обици от последната седмица са чудесни и сигурно ще ни донесат значителна сума в Лондон. Не разбираш ли, че не можем да си позволим грозни сцени и каквито и да било усложнения?

Дебора се усмихна лениво.

— Не си въобразявай такива страшни неща, Джулиъс. Повярвай ми, аз знам как да се справям с мъжете, а Закари е истинска овчица.

Лейтимър, който не си правеше илюзии за суетността на сестра си, не беше убеден.

— Преди известно време, докато ти се носеше с онзи Слейд в ритъма на валса на бала у Хамптънови, малкият не ми се стори никак кротък.

— Да, спомням си. Той се разсърди, даже избухна — промълви тихо Дебора и със замечтана усмивка продължи: — Закари е толкова мъжествен! Едва не отстъпих пред настойчивостта му…

Лейтимър застина на мястото си. В гласа му прозвуча неприкрита заплаха:

— Доколкото си спомням, уговорката ни гласеше, че няма да си позволяваш волности. Ти ме увери, че ще го омагьосаш, но няма да го прелъстиш.

— Не се тревожи за нищо, братко — отговори не без твърдост Дебора. — Много добре знам какво правя! Освен това — продължи с обичайния си хленчещ гласец тя — мисля, че заслужавам награда, след като пропуснах възможността да стана жена на Доминик и живях в онзи ад със стария Боудън. — Красивите й черти се опънаха. — Нима не знаеш какво ми струваше да целувам онзи похотлив стар пръч, да понасям отвратителните му ласки! Ако не го беше премахнал, кой знае колко още щях да издържа, без самата аз да посегна на живота му.

— Ти ще се научиш ли най-после да си държиш езика зад зъбите! — изръмжа вбесено Лейтимър. — Твоята бъбривост ще ни отведе на бесилката. Епизодът с Боудън е минало и най-строго ти забранявам да го споменаваш.

Дебора сви рамене и отпи глътка чай.

— Е, добре, но не ми се карай непрекъснато. — В очите й проблесна злоба. — Ти също не стигна далеч с онази жена.

Лейтимър отговори ледено:

— Вярно е, че не съм я имал в леглото си, но все пак си получих дълга — цели двадесет и пет хиляди долара, не забравяй! Те ни бяха много необходими, нали? Едва когато започнах да се опасявам, че няма почти никаква надежда да получа тези пари, реших да се възползвам от ситуацията и по друг начин. Най-доброто ми се стори да отведа в леглото си онази високомерна и дръзка личност. — По тесните му устни заигра злобна усмивка. — Струваше си да я науча на послушание… Бях готов да се откажа дори от парите…

— Така е, но ако не се откажеш от хазарта, ще загубиш и последното пени. Виж какво правиш в последно време!

— О, я си дръж устата! Аз знам какво правя. Роксбъри ни плати пътуването и ни обеща цяло състояние след връщането, но междувременно трябва да се представяме според положението си, да бъдем приети добре в тукашното общество. Особено от хората, които Роксбъри иска да спечели за своята кауза. Като споделям навиците им, те ме смятат за един от своя кръг. Знаеш ли, много от тези плантатори са невероятно дръзки играчи и човек, свикнал да борави с картите, може да направи от тях пяло състояние. Така ще се сдобием с доста повече пари, отколкото ни е обещал Роксбъри. Възнамерявам да се възползвам в пълна степен от този неочакван източник на средства. А ако всички смятат, че в момента не ми върви, толкова по-добре. — Сините му очи святкаха злобно. — Скоро ще почна да печеля и ти ще промениш мнението си за картоиграческата ми страст.

— Имаш ли предвид някой определен човек?

Лейтимър кимна.

— Да. Младият Франклин. Той е толкова безобиден и толкова лесно се оставя да го мамят, че чак ми е неприятно да го върша.

Дебора изпухтя презрително.

— Дано само не забележи, че го мамиш, защото никак не ми се иска да се стигне до някоя грозна сцена като онази в Лондон.

Лейтимър отхвърли забележката й с яден жест.

— Няма за какво да се тревожиш — увери я самодоволно той. — Дори ако заподозре, че не играя честно, не може да направи нищо друго, освен да ме извика на дуел. Пък и какво ме е грижа за тези американски диваци! Няма да останем дълго тук. Към края на годината ще бъдем в Ню Йорк, а скоро след това ще се върнем в Лондон — по-богати от всякога.

Дебора все още не беше убедена.

— Трябва ли първо да загубиш толкова пари?

— Нямам намерение да губя безкрайно, не се бой. Важното беше да го накарам да повярва, че е по-добър играч от мен, и да приспя бдителността му. Щом съм загубил определена сума, а след това започна да печеля, всички ще повярват, че късметът ми е проработил, и няма нито за миг да помислят, че съм ограбил онзи млад глупак.

— Да не мислиш, че Доминик няма да прозре ходовете ти? — попита сухо Дебора.

Грозна омраза разкриви класическите черти на Лейтимър.

— Толкова по-добре! Нека ме прозре, но аз няма да допусна още веднъж същата грешка, когато застана срещу него на полето на честта! Този път ще остане жив само един от нас и можеш да бъдеш сигурна, че не аз ще лежа в праха залян с кръв.

Дебора отново изкриви устнички и изхленчи обвинително:

— Все още не разбирам защо не се съгласи да се омъжа за него, когато имах тази възможност. Той е много по-богат от ужасния Боудън, освен това щях да се чувствам много по-приятно в неговото легло, отколкото в леглото на онзи старец…

— Затова ли продължаваш да се умилкваш около него? Да не се надяваш, че ще получиш онова, което тогава не успя?

— Ами ако е така? — попита разгорещено Дебора. — Ти имаш достатъчно жени, не виждам защо и аз да не се позабавлявам с мъж по свой избор. Нима трябва цял живот да омагьосвам мъжете, които ти си избрал според богатството им? Знаеш ли колко исках да се омъжа за Доминик!

Лейтимър скочи от мястото си и застана пред нея. Наля си чаша чай и заговори с глас, в който се примесваха гняв и съжаление:

— Ако знаех, че е толкова богат, нямаше да ти попреча да го заведеш пред олтара. Тогава обаче бях на мнение, че си имаме работа с един нахален дръвник от колониите, който е дошъл да си търси съпруга, с която да се изфука пред провинциалните си приятели. — Докато разбъркваше чая със сребърната лъжичка, той продължи да разсъждава на глас: — Но дори да знаех нещо за богатството му, надали бих се съгласил да го направя свой зет. Доминик е твърде умен и никога не би допуснал да го измамим. Сигурно щеше да се наложи да го убия много по-скоро, отколкото стария Боудън.

— Бракът със стария не донесе нищо — отвърна хапливо Дебора. — Освен това не съм сигурна, че бих допуснала да премахнеш Доминик — може би щеше да ми достави удоволствие да бъда негова жена.

— Много се съмнявам. Можеш ли да си представиш, че ще живееш някъде на края на света, заобиколена от цяла тълпа деца? Откакто сме тук, не си престанала да се оплакваш, че и страната, и хората са скучни и глупави. Наистина ли смяташ, че би се задоволила да живееш погребана в тази пустош, далеч от блясъка на Лондон? Не си въобразявай такива глупости, сестричке!

— Вероятно си прав. За съжаление трябва да призная и друго — Доминик е много променен. Станал е дори по-красив от някога, но пък…

— Но пък не е толкова влюбен в теб, нито е склонен да не забелязва грешките ти, нали? И изобщо не се стреми да ти се хареса — установи цинично Лейтимър. — Не забравяй, че си има жена, и то красива жена!

— А това те вбесява! — парира го със сладък глас Дебора. — Макар да се преструваш на безразличен, ти не можеш да й простиш, че ти избяга и се ожени за друг. И то не за кой да е, а за Доминик Слейд! Аз те познавам твърде добре, братко.

— Нямам нужда от поучения! Положих твърде много усилия да си възвърна доверието на Мелиса и сега няма да ти позволя да развалиш всичко с проклетата си бъбривост! Твоята задача е да омагьосаш Закари, а ако толкова искаш, преспи с Доминик, само не затормозявай красивата си главица с разсъждения за отношението ми към Мелиса.

Дебора му хвърли отровен поглед, но предпочете да премълчи. След сцени като тази желанието й да се отърве от ботуша на брат си се събуждаше с нова сила, макар че обикновено се задоволяваше той да разполага с живота й, дори ако това означаваше да се омъжи за човек, който можеше да й бъде дядо. Джулиъс я владееше изцяло, а тя, ленива, алчна и суетна, каквато си беше, се подчиняваше, защото той й разрешаваше повече свободи от който и да било съпруг или любовник. Влюбена в себе си, тя не пречеше на Джулиъс да урежда живота й във всяко едно отношение — което не изключваше някои гневни избухвания. Но само толкова. Тя се вгледа мрачно в красивото му лице.

— Това не е почтено. Ти имаш определени намерения към онази малка глупачка, а на мен не е позволено да се позабавлявам с брат й, така ли?

— Не ти ли е достатъчен съпругът на дамата? — подигра се злобно Лейтимър.

Изражението й стана още по-мрачно.

— Достатъчно ми е да го привлека в леглото си, но как да остана насаме с него?

— Щом е толкова важен за теб, защо не го поканиш на среща? Ако обстановката е подходяща, няма да ти е трудно да го прелъстиш.

Ясните сини очи светнаха.

— О, да, разбира се! Как не се сетих по-рано!

Мрачното й настроеше се изпари, тя скочи и се втурна с танцуващи стъпки навън. Ала горе, когато седна пред малкото си писалище, лицето й отново помръкна и тя се взря безпомощно в листа хартия. Знаеше много добре какво трябва да напише, за да го накара да се отзове на поканата й, но работата беше там, че не познаваше подходящо място за среща, където никой нямаше да им попречи.

Потънала в мислите си, тя седеше и отхвърляше възможностите една след друга. Накрая скочи и ядно смачка хартията. Нямаше смисъл да пише на Доминик, без да е сигурна за мястото на срещата…

Дебора не беше единствената, която планираше прелъстяване. Лейтимър възнамеряваше да направи същото с Мелиса, макар да не знаеше дали просто я желае или го прави само защото е съпруга на Доминик Слейд. През последните месеци беше положил извънредни усилия да поправи грешката си спрямо нея. Осъзна, че е подценил гордостта и куража й, и едва в последно време повярва, че доверието помежду им е възстановено. Това изпълни сърцето му с нова надежда. Беше му много трудно да играе ролята на разкайващ се, да крие бясната злоба и завист към Доминик, които го гризяха, и да не дава израз на разочарованието си, че плячката се е изплъзнала от ръцете му и се е омъжила за смъртния му враг. Коварна усмивка заигра на устните му. Скоро покорността и упоритостта му щяха да дадат плодове.

Усмивката му стана още по-широка. Без да знае, сестра му бе подкрепила плана му. Дебора щеше да направи опит да улови в мрежата си Доминик, а това щеше да го сближи още повече с Мелиса. Само заради това беше позволил на Дебора тази тайна среща. Ако сестра му успееше да прелъсти съпруга на Мелиса, той щеше да утеши измамената съпруга, да я окуражи, да й предложи помощта си… А когато Мелиса се почувстваше достатъчно унизена… Лейтимър се ухили. Ако оценката му беше правилна, тя щеше да плати със същата монета на мъжа си веднага щом узнаеше за измяната му. И тогава той щеше да я посрещне с отворени обятия…

Неочакваната и нежелана женитба на Мелиса и Доминик Слейд беше тежък удар за Лейтимър. Той беше толкова сигурен, че заложеният от него капан ще щракне, толкова уверен, че младата дама ще предпочете да му се отдаде, вместо да изгуби бащиния си дом, че новината за предстоящата женитба го накара да загуби ума и дума. Минаха седмици, преди да се примири с факта, че плячката му се е изплъзнала и че добре обмисленият му план да се наслади на прелестите й и след това със съжаление да й съобщи, че все пак държи да получи парите си, се е провалил. Беше побеснял от гняв и дори получаването на дължимата сума не беше в състояние да прогони чувството, че е бил жестоко измамен.

На всичкото отгоре времето напредваше. Според плана, разработен преди година с Роксбъри, той трябваше много скоро да замине за Ню Орлиънс. Затова, ако желаеше да получи удовлетворение, трябваше да побърза. Преди да си тръгне оттук, трябваше да свърши и някои други неща. Една от най-големите радости, които му предстояха, беше да сложи рога на смъртния си враг. Освен това трябваше да обере паричките на младия Франклин…

Подсвирквайки си доволно, Лейтимър стана и отиде в спалнята си. Трябваше да се преоблече за предстоящото си излизане. Предстоеше му приятна мъжка вечеря в дома на Томас Нортън, богат ерген, който живееше на миля извън Батън Руж. Ройс Манчестър беше обещал да дойде да го вземе, за да отидат заедно.

Мисълта за Ройс го накара да смръщи чело. Привързаността на младия мъж му създаваше немалко тревоги, защото не беше забравил, че в Лондон Ройс беше добър приятел на Доминик и се беше отнасял към него с хладно пренебрежение.

Първата му мисъл беше, че Ройс го шпионира, за да го улови в някоя безчестна постъпка. Лейтимър едва не избухна в смях. Планът на Роксбъри беше толкова съвършен, че не криеше почти никакъв риск. Пък и той нямаше никакво намерение да пъхне главата си в примката, дори заради парите, обещани от онази стара лисица.

Освен това — защо да рискува кожата си, когато имаше толкова други начини да се сдобие с пари? Така самодоволно размишляваше Лейтимър, докато се спускаше по витата стълба. Особено когато имаше насреща си безгрижен глупак като младия Франклин! Жестока усмивка разкриви устните му. Днешната мъжка вечер щеше да означава край на късмета за някои от тукашните господа…

За разлика от врага си Доминик, който също беше поканен на тази вечеря, никак не й се радваше. В последно време не беше оставал нито за миг насаме с Мелиса и много му се искаше да прекара една спокойна вечер с нея. За съжаление Ройс унищожи плана му в зародиш с настояването си да приемат поканата на младия Нортън.

Даминик си спомни как само преди три дни приятелят му се оплака с недоволно святкащи очи:

— Вярно е, че ти трябва да понасяш непрестанните умилквания на красивата Дебора, но аз не само трябва да търпя компанията на Лейтимър, а и да се преструвам, че го смятам за най-добрия си приятел — при това без никакъв резултат! Водих го по бордеите, пиянствахме по цяла нощ, посещавахме борбите с петли — нищо! Да не мислиш, че ми беше много приятно! Този човек е негодник и душата му е по-черна от тази на дявола! Не мога да го понасям и ако трябва да издържа още една вечер, нищо чудно да прибягна до насилие. Най-малкото, което можеш да направиш, е да дойдеш с мен у Нортън и да споделиш бедата ми.

Макар и неохотно, Доминик се съгласи и вместо тиха и спокойна вечер сред собствените си четири стени, сега го очакваше весела и необуздана мъжка компания. Закари също беше обещал да дойде. Двамата възнамеряваха да отидат заедно. Доминик тъкмо оправяше бялата си вратовръзка пред огледалото, когато чу гласа на Закари откъм стълбата.

Братът на Мелиса беше дошъл много рано, но тъй като можеше да влиза по всяко време в дома на младото семейство, това не представляваше проблем. След като предаде шапката си на слугата, той влезе в малкия салон и радостно поздрави седналата на дивана Мелиса, която стискаше в ръка томче със сонети. Домашната й роба издаваше, че възнамерява да си остане в къщи.

— Какво става? — провикна се Закари. — Най-ухажваната красавица в околността седи сама до камината? Или очите ме лъжат?

Мелиса остави книгата настрана и се засмя.

— Не ми се подигравай, братко! Говориш така, сякаш съм станала маниачка на тема забавления.

Младежът се отпусна в едно кресло и отговори на усмивката й.

— Трябва да признаеш, че последните месеци бяха изпъстрени със забавления — и това въпреки войната! Откакто се омъжи — и откакто получихме наследството, разбира се, — всички ни канят на приемите си. Струва ми се, че не съм прекарал нито една вечер в къщи…

Мелиса огледа брат си и сърцето й заби от любов и гордост. В тъмносиния копринен жакет и колосаната бяла вратовръзка Закари изглеждаше великолепно — типичният богат, безгрижен аристократ! Струваше й се невероятно, че само преди половин година двамата се бореха отчаяно да опазят покрива над главите си.

В гласа й прозвуча съжаление:

— Толкова неща се промениха…

Меланхолията й не убягна от вниманието на Закари и усмивката му угасна. Той се приведе напред и попита:

— Лиса, ти не съжаляваш за брака си, нали? Щастлива ли си? Знам, че в началото имаше известно напрежение, но… но всичко това е вече минало. Или не е така?

Въпросите му изненадаха Мелиса и тя се поколеба какво да отговори. Дали съжаляваше за брака си? Не! — извика сърцето й. Не! Само че отчаяно желаеше обстоятелствата да се бяха стекли другояче. Щастлива ли беше? Усмивка озари лицето й. Понякога просто хвърчеше от щастие. Друг път обаче…

Тя въздъхна. Въпреки привличането помежду им, въпреки вълнуващите погледи, които си разменяха, тя не можеше да бъде сигурна в чувствата на съпруга си. А историята с Дебора… Не, напрежението помежду им нямаше да изчезне, преди Дебора да се е махнала завинаги от живота им.

Между брата и сестрата нямаше тайни, затова Мелиса отговори внимателно:

— Не съм нещастна, но… Само ми се иска…

Тя не можа да продължи. Закари посегна към ръката й.

— Лиса, ако мога да направя нещо за теб, трябва веднага да ми кажеш! Искам да си спокойна и щастлива!

Мелиса поклати глава.

— Никой не може да ми помогне. Проблемът е в Доминик и в мен.

Тези думи не бяха достатъчни за младежа и той стисна ръката й с все сила.

— Бях много учуден от внезапното ти решение, знаеш ли? Уж не можеше да го търпиш, а се съгласи да се омъжиш за него! Не ти казах нито дума, но бях много разтревожен.

Братът и сестрата бяха толкова вдълбочени в разговора си, че никой не чу стъпките на Доминик по стълбата, нито пък го забеляза, когато спря до вратата, за да не им попречи. Той понечи да се върне, за да им даде възможност да си поговорят още малко, когато следващият въпрос на Закари го накара да замръзне на мястото си.

— Лиса, Джош ли те принуди да се омъжиш? Заради проклетото наследство, нали?

Мелиса се готвеше да отрече, но не посмя и Закари продължи:

— Сигурен съм, че е заради наследството! С какво те заплаши?

Мелиса седеше неподвижна, устремила поглед в брат си, не можейки да реши дали да му се довери. Тъй като знаеше, че нищо не е в състояние да го отклони от намерението му да узнае всичко, тя преговори колебливо:

— Наследството беше една от причините за тази сватба, но не единствената и не най-важната.

— Знаех си! — извика тържествуващо Закари. — Не, че не те разбирам — добави съчувствено той, — но ти отблъсна доста обожатели, не по-малко красиви и богати, а после, като гръм от ясно небе, се омъжи за човек, когото почти не познаваше.

Споменът за първата среща с Доминик я накара да се изчерви. Гласът й прозвуча мечтателно:

— Да, понякога се случва… Времето няма нищо общо с чувствата.

— Може би — отвърна иронично Закари, — но трябва да признаеш, че в този внезапен годеж и в прибързаната сватба имаше нещо доста подозрително. Искам най-после да ми кажеш истината и да не ме отпращаш с двусмислени намеци.

Мелиса скочи като ужилена. Откъде брат й можеше да знае? Сякаш бе прочел мислите й, той се засмя.

— Мелиса, аз те познавам по-добре от всеки друг и отлично знам какво става в главата ти. Двамата преживяхме толкова неща заедно, но ти винаги си се старала да ме предпазиш от лошото. Спестяваше ми трудностите и сега не смей да го отричаш. — Той направи гримаса. — Аз не съм дете и не искам никога повече да криеш от мен неприятностите и проблемите си.

Мелиса уплашено потърси погледа му. Толкова й се искаше да му каже истината! Но не можеше. Все още не.

— Ако ти кажа истината, ще ми обещаеш ли да не предприемаш нищо прибързано? Нали няма да предизвикаш никого на дуел, все едно колко грозна или позорна ще ти се стори историята ми?

Закари се отдръпна. Не беше очаквал такъв обрат на разговора им.

— Ами ако не ти обещая?

— Или ще се закълнеш да мълчиш, или разговорът е приключен. — Мелиса знаеше много добре, че брат й ще полудее от гняв и още сега ще предизвика Лейтимър на дуел. На всяка цена трябваше да му изтръгне това обещание.

Закари я изгледа недоволно, после неохотно кимна.

— Имаш думата ми. Макар изискването ти да ми се струва дяволски непочтено.

Доминик продължаваше да стои зад вратата, ужасен, че неволно е подслушал чужд разговор, и в същото време неспособен да се помръдне от мястото си. Дъхът му идваше на тласъци, сърцето му биеше като лудо и той чакаше нетърпеливо разкритията на Мелиса, разкъсван между страха и любопитството.

Едва що чула исканото от Закари обещание, Мелиса се отпусна облекчено на дивана. Сега, когато беше дошъл моментът на истината, думите изригваха като вулкан от устата й. Вече не можеше да се сдържи. Ужасните събития, довели до отиването й в гостилницата, трябваше да бъдат споделени с някого, защото сърцето й щеше да се пръсне. Макар да се ограничи само в най-важното, лицето на Закари помрачня и в очите му пламна луд гняв.

— Тази проклета свиня! — изпъшка задъхано той. — Само да го пипна!

Мелиса скочи на крака и улови ръцете му.

— Даде ми думата си!

Момъкът избухна в горчив смях.

— Имаш я — макар че с най-голямо удоволствие бих забил ножа си в мръсното му сърце! Няма да го направя, бъди спокойна! Само че не мога да си представя как тази вечер ще седя насреща му и ще се усмихвам. Защо си такава глупачка, Лиса! Защо още тогава не ми каза всичко!

— Защото веднага ще го извикаш на дуел, затова! Нали можеше да загинеш! Какво щях да постигна, ако ти бях разкрила истината?

Закари я изгледа гневно.

— Ти ще престанеш ли най-после да ме пазиш от всички трудности? — изръмжа той. — Щяхме заедно да се справим с тази заплаха. Поне нямаше да бъдеш сама, не разбираш ли! — Когато лицето й остана безизразно, той продължи: — Не се бой, вече ти дадох думата си и няма да го извикам на дуел. А сега ми разкажи и останалото, макар че отлично си представям как е било. Заради Лейтимър предложи Фоли на Доминик, нали?

Мелиса кимна и отново заразказва. Не й беше лесно да се изповяда, особено когато стигна до мига, в който беше объркала стаята и на сцената беше излязъл Доминик. Но не премълча дори заплахата на Джош да я лиши от настойничеството над брат й.

След като свърши, в стаята се възцари напрегната тишина. Изтощена, но доволна, Мелиса се облегна назад и затвори очи.

— Вече знаеш защо се омъжих за Доминик.

— Всемогъщи Боже! Лиса, защо не ми каза нищо? Нима не вярваше, че ще те разбера? Ако беше казала истината, Джош и Ройс също щяха да проявят разбиране.

Мелиса отвори очи и го удостои с подигравателен поглед.

— Така ли мислиш? Джош само чакаше сгоден случай, за да постигне онова, което беше основната му цел още от седемнадесетия ми рожден ден насам. Освен това и двамата щяха веднага да хукнат при Лейтимър, за да го извикат на дуел! Нима трябваше да платят с живота си глупостта ми? Вярваш ли, че съвестта ми щеше да понесе подобен товар?

Закари беше извън себе си от гняв.

— Наш дълг е да защитаваме жените си от гадове като Лейтимър! Разбира се, че щяха да го извикат на дуел! — Безсилен да обуздае гнева си, той изкрещя: — Не беше почтено от твоя страна да ми изтръгнеш това обещание! Длъжна си да ме освободиш от него! Някой трябва да даде урок на онзи мръсник!

Мелиса поклати енергично глава и Закари скочи на крака.

— Трябва, Лиса! Трябва да ми позволиш да му се отплатя, както заслужава!

— Отплата! — повтори Доминик, който не беше напуснал мястото зад вратата. Влезе в салона, без да почука, и хладно попита, сякаш беше чул само последната дума: — Кой на кого иска да се отплати?

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Като двама заловени на местопрестъплението грешници Мелиса и Закари се обърнаха рязко и погледнаха ужасено Доминик. Полагайки отчаяни усилия да скрият от него не само темата, но и сериозността на разговора, двамата се оплетоха в невероятни глупости.

— Отплата? — повтори с подозрителна невинност Закари. — Не е, ставало въпрос за това… само се опитвах да убедя Лиса, че съм много виновен пред нея. Последните седмици й посвещавах твърде малко време.

— Така е — присъедини се забързано Мелиса, докато Доминик вдигаше вежди с неприкрито недоверие. — А аз му казах, че не му се сърдя за нищо. През последните седмици всички мъже бяха много заети.

Възцари се напрегнато мълчание. Братът и сестрата очакваха със страх реакцията на Доминик. Облекчението им беше видимо, когато той отвърна небрежно:

— Вашата взаимна привързаност е достойна за похвала. — После хвърли бърз поглед към Закари и продължи провлечено: — Не ми се иска да те отнемам от сестра ти, но е крайно време да тръгваме, не мислиш ли?

— О, да, разбира се — побърза да отговори Закари, целуна сестра си по бузата, потупа я успокоително по ръката и светкавично изскочи навън.

Доминик пристъпи към Мелиса, спря на сантиметри от нея и я погледна право в очите. На устните му се появи странна усмивка. Лицето му се смекчи. Нервите на Мелиса бяха опънати до скъсване и тя едва успя да скрие нервното си треперене, когато Доминик посегна към ръката й. Той залепи гореща целувка върху студените й пръсти и проговори дрезгаво:

— Искаше ми се да прекараме една спокойна вечер само двамата и нямам никакво желание да се забавлявам в мъжка компания… но може би така е по-добре — има неща, които повече не могат да бъдат отлагани.

Той стисна ръката й и с едно-единствено мощно движение я вдигна от дивана и я привлече към себе си. Докато устните му се плъзгаха по бузата й, прошепна с треперещ от желание глас:

— Цяло чудо е как издържах през последните седмици!

Мелиса, пронизана от стрелата на удоволствието, събра цялата си смелост и попита едва чуто:

— Защо? Аз мислех… мислех, че след онази нощ… че ти… Срамът й попречи да продължи, но Доминик разбра какво искаше да му каже. Лицето му изразяваше бурна нежност.

— Смяташе, че ще повторя процеса, нали? — подразни я мило той. Пръстите му се впиха в рамото и, устните му се сведоха към нейните — чувствени, търсещи. — О, скъпа моя, ти дори не подозираш колко силно копнея да дойда отново в леглото ти, колко нощи съм лежал буден и съм мислил за теб, как се чувствах, когато те държах в обятията си, но… — Той изкриви отвратено уста. — Има известни… задължения, от което трябва да се освободя, преди да се поддам на изкушението, което ти представляваш за мен. Когато отново легна до теб, помежду ни не бива да има сенки и неразбирателства. — Той я погледна настойчиво. — Разбираш ли за какво говоря?

Мелиса кимна бавно. Красивите й очи бяха изпълнени с надежда и копнеж.

— Мисля, че разбирам — отвърна задавено тя. — Но те моля… погрижи се това да стане по-скоро.

Доминик простена и устните му завладяха нейните в страстна целувка, целувка, която въплъщаваше целия глад и разочарование на изминалите седмици. Целувката свърши така внезапно, както беше дошла. Доминик се отдръпна от нея и проговори накъсано:

— Бих го направил още сега, в този момент. Но ти се кълна, че въздържанието няма да трае дълго. — След още една бърза целувка по тръпнещата й уста той се обърна и изскочи от салона.

Мелиса, в чийто очи грееха звезди, докосна с трепереща ръка устните си, неспособна да повярва в току-що разигралата се сцена. Дали можеше да се надява? По гърба й пробягаха сладостни тръпки. После, поддавайки се на някакъв внезапен импулс, тя сложи ръце на кръста си и затанцува като безумна из стаята. На устните й играеше по детски непосредствена усмивка.

Не по-малко глупава беше усмивката на Доминик, който намери Закари в галерията. Ала само след няколко минути езда усмивката се изпари, очите му се присвиха в тесни цепки. Цялото му същество се бунтуваше. Как можа да бъде толкова сляп? Всичко се беше разиграло пред очите му, а той не пожела да го види! Своенравен и дебелоглав, какъвто си беше, той не поиска да се довери на инстинкта си. Но сега вече край, каза си решително Доминик. Никога няма да погледна жена си със студени, преценяващи очи. Мелиса беше точно такава, каквато изглеждаше — красива, смела, безстрашна, накратко, истинско съкровище! Глупавата усмивка отново огря лицето му, докато погледът му беше устремен право напред. В главата му танцуваха представи за бъдещето, една от друга по-прекрасни.

Въпреки слабата лунна светлина, която бе потопила местността в синкав полумрак, Закари скоро забеляза усмивката на зет си. Времето беше подходящо за доверителен разговор.

— Аз… надявам се, че между теб и Лиса всичко е наред? — попита почти плахо той.

— Добре сме — отговори безгрижно Доминик, — но се надявам, че много скоро ще бъдем още по-добре.

Окуражен от думите му, Закари отиде по-нататък. Устремил поглед в тесния път, той попита направо:

— Лейди Боудън постигна ли целта си при теб?

Доминик го изгледа подигравателно.

— Лейди Боудън никога няма да постигне целта си — дори ако целият свят повярва, че вече е успяла.

Закари дръпна юздите на коня си.

— Какво означава това? — попита остро той.

— Това, което казвам. Тази млада дама не ме привлича ни най-малко. — Доминик също спря, осенен от внезапно хрумване, и прибави, подчертавайки всяка дума: — Прелестите й загубиха всякакво значение за мен от мига, в който срещнах сестра ти.

— Значи ли това, че аз напразно съм ухажвал и отрупвал с внимание тази самовлюбена, повърхностна личност? — попита невярващо и малко ядосано Закари.

— Скъпи Закари, ти ме засрамваш — отвърна развеселено Доминик. — Да не би да твърдиш, че си се пожертвал?

Закари заби шпори в хълбоците на коня си и препусна напред.

— Ами да, аз повярвах, че си в интимни отношения с онази нахална англичанка, и си казах…

— Че малко конкуренция няма да ми навреди?

— Да, защо не? Лиса ми е сестра и трябваше да ти попреча да я направиш нещастна — провикна се в отговор Закари, чийто очи святкаха войнствено.

Веселието на Доминик се изпари. Гласът му прозвуча тържествено:

— Нямам никакво намерение да правя Мелиса нещастна и никога повече няма да й давам основания за тревога. Ако ми позволи, през всички дни, които ми остават, ще й показвам какво означава за мен и колко празен щеше да бъде животът ми без нея.

Закари, засрамен от този изблик на чувства, се постара да скрие обхваналото го вълнение и отвърна с нарочна небрежност:

— Не убеждавай мен! Аз отдавна знам, че си мъж на място, но увъртането ти около тази жена ме разтревожи до смърт.

— Можеш спокойно да забравиш лейди Боудън, приятелю. Тя изпълни предназначението си.

Закари се изкушаваше да продължи тази интересна тема, но нещо в поведението на Доминик му подсказа да си мълчи. Преди да са намерили друга тема за разговор, в края на тесния път се появи къщата на Том Нортън. След минута двамата скочиха от конете си и бяха посрещнати сърдечно от очакващия ги домакин.

Том Нортън, едър рус младеж, великодушен по природа и дарен от съдбата със значително богатство, не си отказваше никое развлечение. В негова полза говореше фактът, че, макар и единствен син на рано овдовяла майка, не беше разглезен, нито се отличаваше с някакви екстравагантности. Навършил пълнолетие само преди няколко месеца, той сметна, че е крайно време да заживее самостоятелно. Купи си неголяма, но много удобна къща, като заяви, че това е само първата крачка към независимостта. В тази къща щеше да се състои и днешната мъжка вечер.

Нортън беше поканил цяла дузина господа, повечето от които бяха на неговата и на Закари възраст. Четири или пет гости бяха в началото на тридесетте, така че Доминик не се чувстваше като старец между момчета. Тъй като беше дошъл само поради настояванията на Ройс, той не се учуди, като завари приятеля си в големия, елегантно обзаведен салон, небрежно облегнат на мраморната камина. Присъствието на Лейтимър до една от масичките за игра също не представляваше изненада.

След като бе представен на няколко младежи и получи чаша с превъзходно бренди, Доминик се запъти с отмерени крачки към Ройс.

— Както виждам, нашият общ познат продължава да доказва сръчността си на онези, които не са се вразумили — проговори тихо той, вдигайки чашата към устните си.

— Така изглежда. Онзи там е младият Франклин. Лейтимър играе с него вече няколко седмици и е загубил значителна сума пари. Сигурен съм, че скоро ще се погрижи съдбата да стане благосклонна към него. Не бих се учудил, ако Франклин почне да губи още днес — отбеляза сухо Ройс, без да сваля очи от младия мъж с кръгло детско лице, който седеше срещу Лейтимър.

Лейтимър и Франклин играеха карти на малка масичка в другия край на салона. Тъй като Лейтимър беше с гръб към тях, двамата приятели можеха да наблюдават играта, без англичанинът да забележи интереса им. И двамата видяха как в мига, когато щастието мина на негова страна, от ръкава му се плъзна карта.

— Много е добър, трябва да му се признае — отбеляза лениво Доминик. — Толкова добър, че въпреки огромното си внимание едва успях да проследя движението му.

От устата на Ройс се изтръгна сочно проклятие.

— И с този негодник трябваше да се държа любезно и приятелски! — изсъска ядно той. — Повярвай ми, твоята задача беше много по-лесна.

— Може би… но лека-полека започвам да мисля, че Лейтимър и сестра му ни правят на глупаци въпреки всичките ни усилия. Дълго размишлявах и стигнах да някои много важни заключения… — когато Ройс вдигна вежди, Доминик докосна ръката му и настойчиво продължи: — Лейтимър не е шпионин. Играч, измамник и изнудвач, да, но не и шпионин — за това му липсва разум. Смятам, че оскъдните сведения, които получих от Дебора, са достатъчни. Тя също не е особено умна, но никога не би издала връзката с Роксбъри или намерението му да осъществи контакт с бивши британски офицери, ако беше имала основания да предполага, че това ще застраши положението на брат й.

— Ами ако не е посветена? Ако Лейтимър има и други задачи? Ако не й е казал всичко?

Доминик поклати глава.

— Помисли малко, Ройс. Двамата работят заедно. Сега ми е ясно, че го правят открай време. Двамата се интересуват единствено от себе си, от подобряването на финансовото си положение и в никакъв случай не биха рискували живота си в такъв опасен терен, какъвто е шпионажът. Забрави ли, че шпионите у нас ги бесят?

Ройс, втренчил замислен поглед в гърба на Лейтимър, отговори прегракнадо:

— Убийците също увисват на бесилката… а ние сме почти сигурни, че старият Боудън тежи на съвестта на Лейтимър… и че Дебора е съучастница.

— Знам това. Но рискът е бил твърде малък. Един старец, останал сам, след като прислугата се е оттеглила за нощта… Какъв шанс би могъл да има срещу двама? Лесно са осъществили плана си. Но шпионаж? — Доминик смръщи чело. — Един шпионин, още повече човек, който на всяка цена държи да се отърве жив, не може да избира хората, с които работи… а да шпионираш означава да си имаш работа с много хора по цялата страна, не само с един оглупял от любов старик. — Тъй като Ройс продължаваше да мълчи, Доминик заговори нетърпеливо: — За Бога, само погледни ясната следа, която са оставили двамата, идвайки от изток! Изобщо не са се опитвали да се прикрият. Дори са подчертавали факта, че са британци и ще останат тук само докато трае войната. Е, навсякъде твърдят, че вършат всичко това само от симпатия към нашето дело, но направили ли са нещо, за да ни подкрепят? Влезли ли са в някоя организация, който работи за войната? Лейтимър споменал ли е поне веднъж, че би желал да се присъедини към армията?

— Това нищо не доказва. Ако е шпионин, военните задължения няма да му попречат да си върши работата. А и не е било възможно да скрият факта, че са британци.

Доминик въздъхна уморено.

— Не, това не, но аз просто не мога да повярвам, че Лейтимър е шпионин, макар че много ми се иска да го видя на бесилката! — Той помълча и прибави замислено: — По-скоро бих го определил като авангард на някой по-добър агент…

Ройс го изгледа смаяно.

— Ама разбира се, точно това е! — извика невъздържано той и веднага сложи ръка на устата си. Трябваше на всяка цена да скрие вълнението си.

Доминик, чиито мисли работеха интензивно в тази посока, заговори отново:

— Как не се сетихме по-рано! Той не е шпионин, той е само инструмент, който подготвя почвата, който влиза във връзка с определени хора, склонни да предадат страната си. Конкретното предложение ще дойде от онзи, който излезе на сцената след Лейтимър.

— Това е единственото смислено обяснение — промърмори унило Ройс. — Особено като се има предвид какво знаем за Лейтимър и склонностите му.

Доминик отпи голяма глътка бренди, без да откъсва очи от стария си враг. Вече не се интересуваше от основанията му да дойде в Америка, вълнуваха го други мисли. Този негодник трябваше да си получи заслуженото. Доминик изкриви уста. Всъщност Лейтимър му беше направил услуга. Ако не беше… тогава и Мелиса нямаше да… Внезапно бе обзет от дива жажда за отмъщение. Какво ли щеше да стане с Мелиса, ако онази нощ не беше объркала стаите в гостилницата! В сивите му очи засвяткаха опасни искри. Крайно време беше Лейтимър да получи урок. Урок, който освен унижението ще му струва и много пари, каза си той и на устните му се изписа заплашителна усмивка.

Веднъж взел решение, той остави чашата си.

— Мисля, че е време да отида при нашия приятел Лейтимър. Все пак той заслужава по-добър противник от онзи младок с жълто около устата.

При тези думи Ройс застина на мястото си. Погледът му издаваше отчаяние. Не можеше да не забележи, че приятелят му има по-дълбок мотив за действията си. В позата на Доминик имаше нещо от решителността на звяра, който дебне плячката си. Ройс хвана приятеля си за ръка и се опита да го разубеди:

— Не ставай глупак! Нямам намерение повторно да ти бъда секундант и да гледам как излагаш живота си на опасност за някаква дреболия.

Доминик го изгледа пренебрежително и издърпа ръката си.

— Нямам намерение да рискувам. Освен това не ми е достатъчно просто да го убия. Искам да му сторя нещо, от което да го заболи истински — и най-доброто е да опразня кесията му!

Ройс беше безпомощен. Той познаваше много добре приятеля си и разбираше, че е безсмислено да го разубеждава. Запътилият се към масата на Лейтимър Доминик се държеше съвсем естествено, но приведената глава и отпуснатите рамене бяха недвусмислено предупреждение за всеки, който го познаваше добре. Ройс въздъхна, защото знаеше, че ще защитава приятеля си, каквото и да се случи. Изруга тихо, отдели се от любимото си място до камината и също се запъти към масичката за игра.

Сякаш усетил надигащата се опасност, Лейтимър хвърли бърз поглед към врага си. Изразът на самодоволна небрежност се изпари в миг и отстъпи мястото си на бдителна загриженост. Все пак се постара да изпише на лицето си учтив интерес и проговори лениво:

— Днес младият Франклин не играе в обичайния си стил. Струва ми се, че още не е дорасъл за опитен играч като мен… Бихте ли заели мястото му?

Доминик се усмихна с вълча усмивка, в сивите му очи проблеснаха стоманени искри.

— Точно такова намерение имах! — Той се обърна към смутения младеж, който седеше срещу Лейтимър на тапицираната с филц маса, и му се усмихна топло и с разбиране. — Нали нямате нищо против, Франклин? — попита учтиво той. — Лейтимър и аз сме стари… противници и тъй като в момента съдбата явно е благосклонна към него, струва ми се, че е дошло времето да съживим старото си… съперничество. Разбира се, само в случай, че вие нямате нищо против!

Франклин, който се беше почувствал засегнат от обидното пренебрежение на Лейтимър, остана поласкан от учтивостта на Доминик.

— Не, разбира се, че не, сър! — отговори веднага той и фино изрязаната му уста се разкриви в горчива гримаса. — Тази вечер наистина играх ужасно.

Доминик зае мястото на Франклин и проговори многозначително:

— Е, може би причината е в картите, не в умението.

Лейтимър застина на мястото си, но бързо се овладя и попита заплашително:

— Какво трябва да означава това?

— О, съвсем нищо — отговори небрежно Доминик. — Да започваме ли? — Вълчата му усмивка накара англичанина да се почувства несигурен.

Закари, който разговаряше оживено с Даниел Манчестър на другия край на салона, също забеляза раздвижването на Доминик. Ала едва когато видя накъде се е запътил зетят му, интересът му се събуди. Когато Джордж Франклин стана и отстъпи мястото си на Доминик, по гърба на младежа пробягаха студени тръпки. Страхът му нарасна, когато видя лицето на Ройс, изправил се като статуя зад стола на приятеля си.

Закари разбра, че предстои решителна битка. Усмивката на Доминик и преувеличената му учтивост криеха заплаха. Неволно Закари си припомни вечерта в гостилницата, когато случайно беше споменал името на Лейтимър. Никога нямаше да забрави реакцията на Доминик и предстоящата партия между двамата стари врагове можеше само да обтегне до краен предел нервите му.

— Искам да погледам партията между Доминик и Лейтимър — обърна се той към Даниел. — Ела и ти, ако желаеш.

Следван от учудения поглед на братовчеда си, Закари се запъти с бързи крачки към масичката за игра и зае място до Ройс. Даниел, зад чийто небрежни маниери се криеше остър ум, веднага усети надигащата се опасност и без да се бави, последва братовчед си. Повечето от младите господа забелязаха стълпилите се около масата гости и побързаха да се присъединят към тях, за да разберат има ли нещо интересно.

Може би Лейтимър се притесни от внезапния интерес към предстоящата игра на карти и от това, че изведнъж се оказа в центъра на вниманието на всички гости, но по лицето му не пролича нищо. Той посрещаше с усмивка и учтиво кимане всеки нов зрител. Присъствието на толкова зрители щеше да му попречи да приложи някои от известните си номера и тъй като не искаше да рискува да го уловят, той реши да играе честно. Наблюдаван от толкова много очи и то по време, когато почти всички господа бяха още трезви, всеки опит за измама щеше да бъде забелязан.

Доминик веднага разбра, че противникът му е притеснен. В дълбините на сивите очи пламна студена подигравка, когато проговори полугласно:

— Тъй като около нас се е събрала такава изискана публика, смятам, че е редно да й предложим подобаващо представление… На колко играхте с Франклин?

След кратко колебание Лейтимър отговори:

— Партия между приятели — десет долара точката.

Доминик вдигна вежди.

— Хиляда долара за партия — доста висока цена за приятелството, не намирате ли? Но тъй като ние с вас също сме стари приятели, бих предложил да увеличим ставката. Какво ще кажете за петдесет долара точката?

Това не беше твърде високо, но и не беше никак малко, особено като се имаше предвид обстоятелството, че Лейтимър бе загубил от Франклин много повече, отколкото възнамеряваше първоначално. Той познаваше отлично уменията на Доминик и опита му в хазарта. Не особено доволен от обрата на събитията, той мълчеше, докато мислите лудо се блъскаха в главата му в търсене на някакъв изход. На всяка цена трябваше да обърне нещата в своя полза. Светлите му очи оглеждаха замислено затвореното лице на противника. От опитния му поглед не можеше да убегне, че Доминик търси открит сблъсък. Разбрал това, Лейтимър едва не избухна в смях. Мъж, който се оставяше да бъде воден от избухливия си темперамент, беше лесна жертва. Убеден, че ще спечели и ще си възвърне част от загубената от Франклин сума, той отвърна небрежно:

— Петдесет? Нали казахте, че трябва да се представим добре? Аз смятам, че по сто за точка е много по-приемливо от някакви си мършави петдесет.

Доминик се усмихна доволно и Лейтимър бе обзет от неприятната мисъл, че сам е пъхнал главата си в примката. Ала преди да е успял да размисли, противникът му проговори в най-добро разположение на духа:

— Отлично! Вие ли ще давате или да започна аз?

Лейтимър сви рамене. Погледът му издаваше бдителност.

— Моля, раздавайте!

Доминик размеси бавно колодата от тридесет и две карти и раздаде по дванайсет с умение, свидетелстващо за дълга практика. И двамата бяха отлични играчи и партията напредна бързо, тъй като никой не се колебаеше в тегленето на карти и обявяването на взятките. Всеки отразяваше майсторски ударите на противника. Скоро се разбра, че двамата са равностойни. Загубите и печалбите се уравновесяваха.

Все пак първата партия бе спечелена от Лейтимър. Без да крие задоволството си, англичанинът промълви:

— Мисля, че ми дължите около десет хиляди долара, Слейд!

— О, надявам се, че ще ми дадете възможност за реванш? — попита невинно Доминик.

Сред гостите се надигна одобрително мърморене. Макар че Лейтимър много искаше да прибере парите на Доминик и да си тръгне, той знаеше, че е невъзможно да откаже реванша и с това да намали шансовете си за успех при младия Франклин. Освен това фактът, че беше победил стария си враг, му достави огромно удовлетворение. Самочувствието му нарасна, а перспективата да спечели още беше твърде привлекателна за човек като него, за да може да й устои.

Следващата партия трая много по-кратко и бе спечелена от Доминик. Когато последното раздаване свърши, той изгледа противника си с безизразно лице, облегна се назад, отпи глътка бренди от чашата, която бе помолил да му донесат, и проговори провлечено:

— Е, сега сме квит… Няма нищо по-скучно от игра, завършила наравно, не намирате ли? Още една партия?

Вбесен от загубата и в същото време сигурен, че е била случайност и че е многократно по-добър от противника си, Лейтимър се съгласи и в очите му просветнаха алчни пламъчета. Започна следващата партия. С всяко раздаване самодоволството на англичанина нарастваше, макар че печалбите и загубите запазваха сравнително равновесие.

С напредването на вечерта тълпата зрители започна да се разрежда, ала Ройс и Закари не се помръднаха от местата си. И двамата наблюдаваха внимателно представлението, което им се предлагаше. Даниел, който усещаше, че нещо става, макар да не знаеше точно какво, също не се отделяше от масата. От време на време разменяше по някоя дума с гостите или правеше кратка обиколка на салона, без да изпуска от очи двамата играчи.

Полунощ дойде и отмина. Стана един часът, после два. Свещите догоряха, някои гости се сбогуваха, но Лейтимър и Доминик не спираха да играят. Около три и половина, след края на поредната партия, резултатът отново беше равен. Доминик се прозина и уморено предложи:

— Както изглежда, няма да има победител. Да свършваме ли?

Лейтимър прецени предложението и неистовото желание да спечели срещу мъжа, когото смяташе за свой враг, надделя над тъмното предчувствие за надигаща се беда. Все още беше уверен, че равенството е случайно и че има реален шанс да увеличи печалбата. На всяка цена трябваше да спечели. Беше забелязал, че Франклин го наблюдава отдалеч, и не искаше младежът да го сметне за недостоен противник — мнение, което щеше да унищожи в зародиш всичките му планове. Потънал в мрачни размишления, той изгледа противника си, отбеляза мътните очи зад натежалите мигли, празната чаша до ръката му. После вдигна чашата си и отпи голяма глътка.

— Желаете ли да продължим? — попита бавно той.

Сякаш за да потвърди, че късният час му създава проблеми, Доминик се прозя отново.

— Зависи само от вас — отвърна любезно той и махна с ръка на застаналия наблизо слуга да му напълни чашата.

Окуражен от тези признаци на умора, Лейтимър се усмихна.

— Защо не? — попита небрежно той. — Не ми е за първи път да седя на масата до разсъмване.

Доминик сведе поглед.

— Както желаете, но тъй като е вече късно, а и имахме достатъчно време да се опознаем, бихме могли да увеличим ставката.

— Какво предлагате? — попита спокойно Лейтимър. — Може би по сто и петдесет на точка?

— Слабо, скъпи мой, извънредно слабо! Имах предвид нещо съвсем друго… Да речем, по петстотин?

Зрителите извикаха в един глас. Дори Ройс вдигна изненадано вежди. Това вече беше прекалено! Какво, по дяволите, беше намислил Доминик?

Лейтимър, чиято алчност се бореше с предпазливостта, се поколеба. Петдесет хиляди долара бяха цяло състояние! Ако изгубеше, финансовото му положение щеше сериозно да се разклати. Загубата щеше да погълне всичко, което бе успял да събере до този момент, и да го изправи на ръба на пропастта. Обаче ако спечелеше… Непоправимият играч, който живееше в него, отказваше да мисли за бъдещето в случай на загуба. В крайна сметка изкушението да спечели такава огромна сума именно от Доминик Слейд надделя над всички останали мисли.

— Много добре — отговори той с алчно святкащи сини очи.

— Само една партия — заяви решително Доминик. — Както и да свърши, няма да настояваме за реванш, нали?

Беше ясно, че това ограничение е неприятно на Лейтимър. Доказа го нервното потръпване на лицето му. Предчувствието за опасност, което досега успешно потискаше, отново се обади, този път по-ясно от всякога. Но след като тълпата зрители го бе принудила да играе честно, така сега същите тези зрители и неблагоприятното впечатление, което щеше да предизвика в случай на отказ, го накараха да отговори кратко и ясно:

— Съгласен.

Лейтимър загуби правото да дава и от този миг нататък късметът го изостави. Той губеше непрекъснато, а Доминик играеше с такава безмилостна агресивност, че англичанинът изгуби голям брой точки, смятани за сигурна печалба. Когато започна последното раздаване, в салона вече проникваха първите утринни лъчи.

Доминик се облегна назад в креслото си. Лицето му издаваше сънено безразличие.

— Точката ви е добра, сър — проговори раздразнено Лейтимър.

— А квинтата ми?

Лейтимър изкриви уста.

— Тя също.

Партията продължи и стана ясно, че Доминик е по-добрият. Краят дойде бързо. След кратък поглед към отворените пред Доминик карти Лейтимър втренчи невиждащи очи в единствения коз, който Доминик държеше в ръка. Тъй като знаеше, че всичко зависи от тази единствена карта, той огледа внимателно всички свои бройки и след минута проговори решително:

— Купа! — И със замах остави последната си карта на масата. Доминик се усмихна.

— Това е за мен — промълви бавно той и показа девет пики. Събра набързо спечелените точки и продължи подчертано любезно:

— Не е лошо за една нощ. Сумата, която ми дължите, възлиза на около петдесет хиляди долара.

Скривайки с мъка гнева и отчаянието си, Лейтимър сви рамене.

— Една вечер загубих в лондонския Уайт Клуб двойно повече от това. — Той се надигна, издуха от ръкава си несъществуваща прашинка и прибави с уморено безразличие: — Най-добре е да се срещнем утре при банкера ми. Вероятно разбирате, че не нося у себе си толкова пари.

Доминик се усмихна отново с вълчата си усмивка и отговори дружелюбно:

— Както ви е удобно. Да кажем, в два часа?

Лейтимър се съгласи, без да трепне:

— Много добре.

Ройс и Закари едва сдържаха любопитството си. Без да се съобразяват с присъствието на Даниел, те нападнаха Доминик с въпроси веднага щом се сбогуваха с прозяващия се домакин, който търкаше зачервените си очи.

— Ще ми обясниш ли най-после защо го направи? — развика се Ройс. — Всички знаят, че нямаш нужда от пари, освен ако не те е постигнала някоя внезапна катастрофа.

— Нали не можеше да понасяш Лейтимър! Защо цяла вечер игра с него? — попита обвинително Закари.

Доминик се усмихваше невъзмутимо.

— Да речем, че имаше да ми връща известна сума… с лихвите.

Ройс го изгледа с присвити очи.

— Е, и уреди ли дълга си?

Доминик му намигна и отговори през смях:

— В пики, драги мой, изцяло в пики.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Едва когато предаде коня си в ръцете на ратая и тръгна бавно към къщата, Доминик се сети, че не беше много прилично да се връща толкова късно в къщи, особено след нощ, прекарана на игралната маса. Времето, когато се съобразяваше единствено със собствените си желания, беше безвъзвратно отминало. Беше сигурен, че Мелиса няма да реагира любезно на завръщането му в тази ранна сутрин, макар че мотивите за закъснението му бяха повече от благородни.

Положението се усложняваше още повече от многото неизречени неща помежду им. Стана му неприятно при мисълта, че жена му може да го помисли не само за женкар, но и за пристрастен към хазарта.

Той изкачи на пръсти стълбите към галерията, надявайки се да проникне в къщата незабелязан. Открехна бавно входната врата и се взря в полумрака като човек, замислящ нещо лошо.

Преддверието беше празно и той въздъхна облекчено. Изкачи няколко стъпала и когато повярва, че се е отървал, на площадката се появи Мелиса, отспала си и много бодра след една нощ, изпълнена с приятни сънища. Така и не се разбра кой от двамата остана по-изненадан.

Като видя жалкото състояние на Доминик, Мелиса смръщи чело. Безгрижната и усмивка угасна. Погледът й се плъзна по тъмните кръгове под очите, разхлабената вратовръзка и омачканите бричове.

— Нима се връщаш едва сега от вечерта у Том Нортън? — попита невярващо тя.

Доминик, който усети как вратовръзката стяга гърлото му, се изкачи с мъка по оставащите му стъпала.

— Представях си другояче срещата ни, но ако ми позволиш няколко часа отсрочка, ще ти дам задоволително обяснение за това къде и как съм прекарал нощта.

Моментът беше труден за Мелиса — по най-различни причини. Седмици наред си бе втълпявала, че съпругът й не е толкова лош, колкото го представяха, а сега… След като почти бе повярвала, че Доминик не се интересува от други жени, сега той изискваше от нея да извини отсъствието му през нощта.

Доверието й бе поставено на огромно изпитание — Мелиса отлично помнеше как изглеждаше баща й, след като бе загубил огромни суми на игралната маса. Трябваше ли сега да преживее същото и с мъжа си! В сърцето й се надигна луд гняв, но тя се овладя и попита с подчертано равнодушие:

— Често ли го правиш?

Доминик се опита да улови погледа й и с отслабващ кураж установи, че жена му се е отдръпнала от него. В красивите й очи се четеше пренебрежение. Къде изчезнаха топлите искри, които през изминалите седмици му вдъхваха надежда? Трябваше на всяка цена да предотврати издигането на нова преграда помежду им! Той посегна към ръката й и заговори настойчиво:

— Заклевам се, че това няма да се повтори. Уверявам те, че нямам навика да оставам по цяла нощ на игралната маса, и ти трябва да ми повярваш. Трябваше да уредя нещо… нещо, което със сигурност ще оправдаеш, когато узнаеш за какво се касае. — Макар че Мелиса се дърпаше, той я привлече към себе си. Притисна устни в бузата й и продължи, подчертавайки всяка дума: — Ако настояваш, веднага ще ти кажа за какво се отнася. Аз обаче бих предпочел да не ти обясня сега, когато все още не разполагам с доказателства за онова, което съм свършил през последните няколко часа.

Мелиса не можеше да реши. Сърцето й беше склонно да му даде всичко, което поискаше, но здравият човешки разум я съветваше да не се оставя да бъде омагьосана от властния му чар. Беше възможно той да иска само да печели време, за да измисли някакво оправдание, което да го оневини в очите й… Ами ако казваше истината?

В гласа й прозвуча неприкрито недоверие:

— Кога ще бъдеш в състояние да ми дадеш обяснение, след като не можеш да го направиш сега?

Доминик се усмихна и сърцето й направи огромен скок.

— Какво ще кажеш за четири следобед?

Малиса кимна хладно, казвайки се, че е изгубила ума си, едновременно с това изпълнена с отчаяна надежда, че сляпото й доверие в Доминик ще бъде оправдано.

Той я целуна бегло по челото и заключи бодро:

— Много добре! Облечи най-хубавата си рокля и ме чакай в люлката точно в четири следобед.

Не знаейки да плаче или да се смее, Мелиса продължи да гледа след него, докато той изчезна в спалнята си. След малко вдигна рамене и тръгна надолу по стълбата. Скоро щеше да узнае дали е най-щастливата жена на света — или най-голямата глупачка!

Точно в два следобед Доминик пристигна пред единствената банка на градчето и не се учуди ни най-малко, когато завари на входа Ройс и Закари. След като завърза коня си за един кол, той скочи от седлото и се осведоми с ироничен поглед:

— Дойдохте, за да се убедите лично, че Лейтимър ще изплати дълга си, нали?

— И за да бъдем сигурни, че няма да направиш някоя глупост — изръмжа сърдито Ройс. — Например да го извикаш на дуел.

— Странно, но бях много по-доволен да го раня на игралната маса — отговори с усмивка Доминик.

Ройс го изгледа скептично, но премълча. Тримата влязоха в банката и веднага бяха поканени в кабинета на мистър Смитфийлд. Лейтимър, който изглеждаше уморен и мрачен, вече беше дошъл и седеше на тапицираното с кожа кресло пред огромното писалище на банкера. Възрастният мъж, чиито изискани черти изразяваха неодобрение, посочи на посетителите си столове, покашля се многозначително и заговори отмерено:

— Мистър Лейтимър ми обясни положението и ме упълномощи да ви изплатя голямата част от сумата още днес следобед.

— Голямата част? — повтори цинично Доминик. — Доколкото си спомням, вчера играхме на цялата сума, не само на част от нея.

Лейтимър застина на мястото си. Студените му сини очи святкаха злобно.

— Днес мога да ви платя тридесет и пет хиляди долара, не повече. Нима искате сестра ми и аз да останем без стотинка? — изсъска той.

Доминик го изгледа незаинтересовано.

— Простете, но ако си спомням добре, сумата възлизаше на петдесет хиляди!

— По дяволите! Много добре знаете колко ви дължа! — изрева ядно Лейтимър, поддал се за миг на омразата и разочарованието си. Ала успя да се овладее, потисна гнева си и само злобните искри в сините очи разкриваха обзелата го ярост. След малко се покашля и отговори:

— Ще изплатя дълга си. Знайте, че нямам обичай да играя на суми, които превишават възможностите ми. За съжаление ще се наложи да изчакате известно време, преди да успея да събера остатъка. Надявах се, че сте достатъчно джентълмен, за да ми дадете известна отсрочка.

Погледът на Доминик издаваше безкрайно равнодушие.

— Джентълмен значи… Джентълменът не е способен да ви лиши от средствата за живот… да ви отнеме покрива над главата… да изхвърли вас и очарователната ви сестра на улицата и да ви остави само дрехите на гърба. Кой знае, ако трябваше да разчитате на милостта на някой непознат… Човек, попаднали в такава ситуация, е в състояние да извърши неща, които иначе са му отвратителни, неща отблъскващи и унизителни… Сигурен съм, че един истински джентълмен не би ви изложил на такава опасност. — Доминик погледна врага си право в очите и в погледа му нямаше капка милост. — Не, само един негодник, само един подлец и мерзавец би извършил подобно нещо. — Гласът му звучеше опасно тихо.

Лейтимър се скова, сякаш очакваше да го ударят. Ала Доминик му обърна гръб и заключи с безразличие:

— Разбира се, давам ви време да съберете парите. За разлика от някои хора аз не съм подлец. Колко време ви е необходимо? Седмица? Две?

Лейтимър се беше надявал на по-дълга отсрочка, но се излъга в очакванията си. Дори да беше имал намерение да върне цялата сума, което не отговаряше на действителността, той нямаше да успее да събере парите, преди да е изтекла поне половин година. Ръцете му се свиха в юмруци. Един ден Слейд щеше да си плати за унижението, на което го беше подложил… скъпо щеше да си плати…

Потискайки обзелата го жажда за отмъщение, той се постара да обмисли положението си. Сега най-важното беше да спечели време. Случилото се миналата нощ ограничаваше силно обсега на действията му, но все още в ръкавите му бяха скрити няколко коза. На първо място, младият Франклин. Трябваше на всяка цена да обере този младок, за да възстанови разклатените си финанси. Второ, корабът, който след Нова година щеше да го отведе обратно в Англия, вече го чакаше. Ако успееше да отложи с няколко месеца изплащането на останалата сума, двамата с Дебора щяха да се измъкнат тайно от града и много скоро щяха да бъдат разделени от опасния Доминик Слейд с безкрайния океан — е, поне за известно време. Но поне щеше да има възможност да размисли какво да предприеме, ако Доминик се появи в Лондон и започне да настоява за парите си.

Лейтимър се намираше в много неловко положение. За да не рискува младият Франклин да откаже да играе с него, трябваше непременно да възстанови доброто си име в малкия град. За съжаление обаче не притежаваше достатъчно пари, за да си върне дълга на Доминик. Ако станеше известно, че не е платил дълговете си, плановете му щяха да пострадат. Почтените граждани щяха да престанат да го канят на приемите си и лошата слава без съмнение щеше да го последва чак в Ню Орлиънс. А трябваше на всяка цена да оскубе още няколко птички… Лейтимър възлагаше големи надежди на Ню Орлиънс и не искаше да рискува шансовете, които този известен с пороците си град предлагаше на човек като него.

Сега най-важното беше да получи отсрочка от Доминик. Ако успееше да го накара да почака поне до Нова година — а дотогава оставаха по-малко от три месеца, — тогава щеше да има време да спечели тлъста сумичка от Франклин и да се укрие в Ню Орлиънс. Роксбъри беше обещал да депозира известна сума в една от тамошните банки, следователно най-неотложните му проблеми щяха да бъдат решени още с пристигането. Но Лейтимър нямаше намерение да напусне страната само с парите от Роксбъри, макар в Лондон да го очакваше едно малко състояние. Като начало, възнамеряваше да измъкне колкото се може повече от франклин и да плати на Доминик само толкова, колкото беше абсолютно необходимо.

След като премисли подробно възможностите си, той положи усилия да се усмихне и заговори с лениво безразличие:

— За съжаление положението ми е твърде трудно. — Забелязал острия поглед на Доминик, той разпери умолително ръце и продължи угоднически: — Както знаете, тук съм сред чужди хора. Дойдох в Америка с намерението да я пропътувам надлъж и нашир, затова още на тръгване от Лондон прехвърлих средствата за пътуването в няколко банки в различни градове, които възнамерявах да посетя. Стори ми се по-просто, отколкото да нося парите със себе си. Една доста голяма сума ме очаква в една от банките на Ню Орлиънс. — Той се облегна назад и се постара гласът му да звучи безгрижно: — Колкото и приятно да беше пребиваването ми тук, смятам след седмици или две да се отправя към столицата на Луизиана. Ще ме облекчите извънредно много, ако ми позволите да уредя дълга си към вас след пристигането в този град. — И заключи с израз на учтив интерес: — Разбира се, вие сте в правото си да се откажете. Ако парите са ви необходими веднага, аз съм готов да изискам прехвърляне на сумата от банката си в Ню Орлиънс.

Доминик познаваше добре англичанина и не се съмняваше нито за секунда, че никога няма да получи парите си. Затова се поколеба какво да реши: дали да настоява за цялата сума или да остави Лейтимър още малко да се мята на въдицата…

Точно така, нямаше да му навреди, ако му нанесеше още един удар. Затова проговори отмерено:

— Нямам нищо против да почакам, докато заминете за Ню Орлиънс. — Усмихна се отзивчиво и прибави: — Всъщност, това стечение на обстоятелствата е благоприятно за мен, защото аз също имам намерение да посетя този град в най-скоро време. Закъсняло сватбено пътешествие, така да се каже.

Лейтимър, който вече си беше отдъхнал, усети как нервите му отново се опънаха. Почувства се като мишле в ноктите на безмилостна котка. Неловкостта му нарасна, когато Закари се провикна учудено:

— Лиса не ми е казала нищо за пътуване до Ню Орлиънс!

Без да сваля очи от Лейтимър, Доминик обясни:

— Реших го само преди миг. Смятам да я изненадам.

Лейтимър разбра много добре какво имаше предвид врагът му и попита, треперейки от гняв:

— Е, разбрахме ли се? Мога ли да платя остатъка в Ню Орлиънс?

Доминик, който започваше да се отегчава, се надигна от мястото си.

— Да. Предлагам да определим дата. Не бих желал да отлагаме твърде много.

— Да кажем, на първи декември? — предложи Лейтимър и също се изправи.

— Отлично. Но защо си тръгвате, Лейтимър? Не ви ли е интересно къде ще отидат парите ви?

Едва успявайки да овладее бушуващия в гърдите му гняв, англичанинът проговори мрачно:

— Какво значение има, след като вече не са мои?

Доминик се усмихна.

— Чуйте и ще видите дали няма да промените мнението си. — Без да сваля поглед от него, той продължи отсечено: — Желая да откриете нова сметка, мистър Смитфийлд, и да внесете в нея сумата, получена от мистър Лейтимър. Сметката да бъде на името на жена ми. Парите ще принадлежат само на нея. Нещо като… възмездие…

Устните на Лейтимър нервно потръпнаха. Най-после беше започнал да разбира. В погледа му пламна огън и той направи крачка към Доминик.

— Значи знаете! — изсъска той и цялата насъбрана омраза се отрази по лицето му.

Доминик се усмихна като сит тигър.

— Разбира се — отговори хладно той.

Тъй като не беше в състояние да запази приличие, Лейтимър изрева:

— Може и да сте спечелили този рунд, Слейд, но ще има и следващ път и тогава ще си платите за всичко!

Той се обърна рязко, изскочи от стаята и тресна вратата зад гърба си. За миг се възцари напрегната тишина, прекъсната от смаяния мистър Смитфийлд:

— Божичко, никога не бих повярвал, че мистър Лейтимър е в състояние да се държи по този начин! А аз го смятах за съвършен джентълмен…

Останалите трима се отказаха от коментар и банкерът се зае отново със задълженията си.

— Изчакайте за момент, мистър Слейд. Трябва да подготвя документите.

Доминик сведе учтиво глава и малко след това приятелите се сбогуваха тържествено с добрия банкер. Когато се качиха на конете си и потеглиха към края на града, те не бяха разменили и две думи, но веднага след като оставиха зад себе си последната къща, Ройс заговори възбудено:

— Не смяташ ли, че ни дължиш обяснение? За какво беше този цирк? Още от снощи имам чувството, че участвам в драма, от която съм пропуснал първите две действия.

Доминик се ухили широко.

— Работата е частна, Ройс, и засяга една дама, която ми е много скъпа. Не мисля, че е редно да я обсъждаме. — В очите му святкаха весели искри. — Ще се задоволиш ли, ако ти кажа, че получих удовлетворение с помощта на картите, вместо с шпагата? Освен това споменатата дама много ще се зарадва на това обстоятелство.

Още преди Ройс да изкаже гласно оформилата се в главата му хаплива забележка, Закари се провикна смаяно:

— Вчера си подслушал разговора ни!

Доминик кимна и без заобикалки призна:

— Точно така. Само те моля да не казваш нищо на сестра си. Най-добре е изобщо да забравиш, че този разговор се е състоял.

Ройс отново се намеси, без да крие любопитството си:

— Не смятате ли, че не е прилично да обсъждате тайните си пред трети човек? — Забелязал усмивките им, той продължи унило: — Е, от мен да мине. Сигурен съм, че и сам мога да си съчиня вълнуваща история. Пазете си проклетите тайни, колкото си искате!

Ройс изглеждаше толкова обиден, че двамата му приятели избухнаха в луд смях. Само след минута той се включи в общия изблик на веселие и тримата се сбогуваха в отлично настроение.

Щом пристигна в къщи, Доминик отведе коня си в обора и изкачи с лека стъпка стълбището към галерията. Нареди на прислугата да не го безпокои при никакви обстоятелства и тръгна да търси жена си.

Намери я в люлката, опъната между два млади дъба в едно сенчесто кътче доста настрана от къщата. Вечно зелени дъбове, от които висеше испански мъх, брези и брястове, обрасли с червени лози, обграждаха полянката. Лекият бриз носеше дъх на магнолиеви цветове и жълт жасмин. Доминик вдъхна дълбоко сладкия аромат и се запъти към яркосинята люлка.

Мелиса спеше дълбоко, притиснала до гърдите си томче сонети. По лицето на мъжа се изписа безкрайна нежност. Той се надвеси над спящата и я загледа. Мина известно време, преди с радост да установи, че е последвала съвета му и е облякла нова рокля, въздушно творение от зелена коприна, украсена с много лакти тънка като паяжина брюкселска дантела. Жадният му поглед се плъзна по дългите тъмни мигли, малкия прав нос, сладката мека уста и своенравната брадичка. Моята жена, каза си той със смесица от учудване и радост. Моята скъпа, любима, смела жена.

Не можеше да си представи, че някога я беше смятал за алчна интригантка. Честно си признаваше, че е бил сляп за качествата й. Че се е водил единствено от ината си и може би от съпротивата срещу начина, по който тя си беше играла с чувствата му още от първия миг. Не искаше да се влюбва, нямаше намерение да се жени, но щом в живота му се появи Мелиса, всичко се промени. Само да не беше се съпротивлявал толкова дълго срещу тази промяна…

В този миг Доминик беше готов дори да благодари на Лейтимър, който практически беше тласнал Мелиса в обятията му. Ала гневът, който го обзе след разкритията на Мелиса пред Закари, не можеше да угасне толкова лесно. Лицето му се помрачи, пръстите, които досега бяха милвали една копринена къдрица, неволно я стиснаха по-здраво.

Мелиса се раздвижи и отвори очи. Огледа се сънено, без да знае къде се намира, и когато видя гневното лице на Доминик толкова близо до своето, от гърдите й се изтръгна уплашен писък.

Изпълнен със съжаление и разкаяние, че я е стреснал, Доминик пусна кичура, който държеше.

— Прощавай! Не исках да те уплаша.

Все още нащрек, Мелиса го изгледа крадешком, не можейки да вземе решение как да се държи. Двамата толкова отдавна не бяха оставали сами. Все още беше възбудена и потисната от късното му завръщане и от факта, че беше прекарал цяла нощ край игралната маса. Не стига, че беше женкар, а сега се оказваше, че е пристрастен към хазарта!

Макар че не беше престанала да се нарича глупачка, Мелиса се беше подготвила много грижливо за уговорената среща. Дойде при люлката много преди уговореното време и необичайната следобедна горещина бързо я измори. Без да съзнава какво прави, тя се отпусна в меката люлка и засънува как Доминик й се кълне във вечна любов и как я моли за прошка. А сега сияйният образ от сънищата й я гледаше с мрачно изражение на лицето.

Още преди да бе успяла да каже дума, Доминик се усмихна и отново заприлича на мъжа в съня й.

— Отдавна ли ме чакаш? — прошепна нежно той, без да откъсва очи от разбърканите къдрици и зачервените й страни.

Мелиса усети как сърцето й заби по-бързо под този поглед. Тъй като се чувстваше неловко в това положение, тя понечи да се изправи, но Доминик меко я притисна обратно във възглавниците.

— Не ставай — промълви тихо той. — Изглеждаш толкова прекрасна… макар че ще е още по-прекрасно, ако можех и аз да легна до теб…

Мелиса искаше да се разсърди, или поне да изглежда овладяна и безразлична, но като видя тъмните кръгове под очите му и осеяното с тънките белези на умората красиво лице, сърцето й се разтопи. Разгневена от поведението си, тя се нарече за кой ли път глупава гъска и отвърна, макар и не толкова твърдо, колкото й се искаше:

— Ако прекарваше нощите си в къщи, вместо да скиташ…

— Сърдиш ли ми се, Лиса? — попита сдържано Доминик и посегна към ръката й. — Имаш право, разбира се, но трябваше да свърша нещо много важно и то трая по-дълго, отколкото мислех първоначално. Както вече ти казах, нямам навика да не се прибирам по цяла нощ. — Усмивката му изразяваше смущение. — Е, случвало се е и това, когато бях млад и буен, но сега…

Тъй като не можеше да го остави да се отърве толкова лесно, макар че гневът й беше отлетял някъде много надалеч, Мелиса се постара гласът й да прозвучи възмутено:

— Тогава значи имаш странен начин да го показваш.

— И тук си права — отговори примирено той, бръкна в джоба на жакета си и извади чековата книжка, която бе получил в банката. Пусна я на гърдите й и промърмори: — Надявам се това да ме извини, поне до известна степен.

Мелиса го изгледа смаяно, надигна се и така залюля люлката, че едва не се изтърколи на тревата. Доминик посегна да я задържи. Тя разтвори документа и между веждите й се изписа дълбока бръчка. Не можеше да открие смисъла в цялата тази работа. В книжката пишеше, че на нейно име е открита сметка, по която са вложени тридесет и пет хиляди долара. Тъй като нямаше представа откъде са дошли парите, логично беше да приеме, че Доминик е решил да я умилостиви, като остави на нейно разположение такава голяма сума.

Засегната до дън душа, тя го изгледа хладно и заговори с леден тон:

— Как се осмеляваш да се отнасяш така с мен? Да не мислиш, че можеш да купиш всичко с парите си? Да не мислиш, че с богати подаръци ще ме накараш да си затворя очите пред скандалното ти поведение? Защо ме обиждаш, защо ме унижаваш? Как смееш! — При последните думи гласът й затрепери. Тя се изправи като горда амазонка и великолепната коса се разсипа по раменете й. Изгледа го с искрящи от гняв очи и хвърли книжката в лицето му. — Не искам проклетите ти пари! Никога не съм ги искала!

Доминик разбра веднага, че е направил грешка. Той обхвана с две ръце раменете й, за да не й позволи да избяга.

— Лиса, парите не са мои — започна да обяснява той. — Взех ги от Лейтимър. Цяла нощ играх с него — студено и пресметливо. Направих го само заради теб. Стори ми се, че така е по-добре, отколкото да го убия. Ти беше твърдо решена да не допуснеш дуел, затова реших, че е по-добре да го нараня по друг начин. Затова ме нямаше цялата нощ.

Мелиса замръзна на мястото си.

— Парите са на Лейтимър? — повтори слисано тя. — Защо си ги…?

В този миг й просветна и изражението й се промени невероятно очите й станаха огромни, устата й зяпна. Втренчила поглед в тъмното лице, тя беше неспособна да повярва в топлата му усмивка.

— Ти си подслушал разговора със Закари — проговори най-после тя.

Доминик кимна.

— Да, признавам, че безсрамно подслушах снощния ви разговор, и не съжалявам. — Той понижи глас и продължи, изпълнен с безкрайна нежност: — Откъде иначе бих могъл да узная, че съпругата ми, за която бях твърдо убеден, че ме е взела само заради парите, е невинна жертва на един безскрупулен подлец? Че онази вечер си попаднала неволно в стаята ми и че когато си ми предложила Фоли, това е бил отчаян опит да запазиш дома и честта си? Как иначе можех да разбера, че не си опитна интригантка, алчна за парите ми, а една извънредно смела и почтена млада жена?

Обзета от внезапна плахост, Мелиса сведе очи към гърдите му, докато ръцете й несъзнателно милваха реверите на елегантния жакет.

— Наистина ли мислеше, че съм се омъжила за теб само заради парите ти?

— Да, в началото да. — Устните му милваха къдриците на слепоочието й. — Но само за кратко време. — Той се усмихна и продължи: — Много скоро забелязах, че не обръщаш внимание на подаръците ми, и това ме изправи пред нова загадка. Не можех да проумея защо не си склонна да обереш плодовете на усилията си, след като бе успяла да ме примамиш в клопката на брака.

Мелиса обви ръце около врата му.

— Не съм се омъжила за теб заради парите — пошепна едва чуто тя.

— Вече го знам… Смятам, че Джош е постъпил много зле, като е използвал Закари, за да те принуди да сключиш този брак, но от друга страна се радвам, че го е сторил…

Тъй като не искаше съпругът й да поеме цялата вина за станалите недоразумения — все пак тя помнеше твърде добре известни събития, които я бяха представили в твърде неблагоприятна светлина, — Мелиса призна с готовност:

— Аз също нося вина за случилото се. Отнасях се ужасно с теб. Не биваше да те изхвърлям така жестоко от леглото си онази нощ и всъщност не исках да го направя. След това съжалявах, но бях толкова объркана и толкова ме беше страх, че…

Тя замълча, защото съзнаваше, че само след миг щеше да му признае колко отчаяно се стреми към любовта му. Все още не беше готова за тази смела стъпка. Все още не вярваше в дълбочината на чувствата му. Доминик не беше произнесъл нито една любовна дума, а болезненият въпрос за връзката му с Дебора също оставаше открит.

Тъй като Дебора беше последната, за която Доминик би помислил в този момент, той не можа да свърже внезапното замълчаване на Мелиса с привидните си любовни афери. Беше толкова замаян от признанието й, че едва се удържа да не я грабне в прегръдките си. Но тъй като гореше от нетърпение да чуе следващите й думи, покри с целувки пламналите й страни и тихо настоя:

— Беше те страх, че…?

Мелиса се разтопи в силните му ръце и Доминик повярва, че сърцето му е спряло да бие, докато чакаше напрегнато следващите й думи. За съжаление тишината беше прекъсната не от нежния глас на Мелиса, а от сърдечните викове на чичо Джош, който изскочи с големи крачки на полянката и гръмогласно изрева:

— Ето ви най-после! Къде ли не ви търсих! Прислугата каза, че сте забранили да ви безпокоят, но аз знам, че няма да имате нищо против посещението ми! Особено след като нося такива добри вести!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Доминик имаше нещо против. Дори много. Потискайки идното проклятие, което напираше на устните му, той се отдръпна от Мелиса и се обърна към неканения посетител. Все пак трябваше да запази благоприличие. Изправи се и попита с много по-малък интерес, отколкото би проявил при други обстоятелства:

— Е, какви добри новини ни носиш?

Сияещият Джош потърка ръце и се провикна с ликуващ тон:

— Кораби, скъпи мой! Два кораба!

Докато Доминик го гледаше, без да разбира, Мелиса скочи от люлката. Тя знаеше много добре какво искаше да каже чичо й.

— Два кораба са пробили блокадата, нали? — попита зарадвано тя. Когато Джош кимна щастливо, тя се затича към него и се хвърли в прегръдките му. — Толкова се радвам за теб! Знам колко копнееше за това!

— Вярно е, не мога да го отрека. Днес получих вест от Ню Орлиънс. Агентът ми съобщава, че товарът е много ценен и ще ни донесе цяло състояние. Както знаете, твърде малко кораби успяват да пробият английската блокада.

Мелиса помилва ръката му.

— Нали ти казвах да не се тревожиш и да проявиш малко повече търпение! Накрая нещата винаги се обръщат към добро. — Въпреки радостта си, тя не можеше да не си припомни твърдата му решимост да се добере до парите от поставеното под попечителство наследство на жена му… за нейна сметка. Вече не му се сърдеше, че я е принудил да се омъжи за Доминик, но добрата вест само потвърждаваше онова, което тя знаеше през цялото време — че рано или късно финансовото му положение ще се стабилизира и че ако се беше омъжила за някой от многобройните обожатели, които той се опитваше да й натрапи, жертвата й щеше да бъде напразна. Слава Богу, сега имаше мъж, когото обичаше, и макар че Джош беше допринесъл немалко за този брак, воден от користни подбуди, това вече нямаше никакво значение. Все пак тя не можа да се удържи да не го подразни. Намигна му весело и пошепна в ухото му: Виждаш ли, парите от наследството всъщност не ти бяха необходими. Само като си представя, че ненужно пожертва щастието ми…

Джош хвърли нервен поглед в посока към Доминик.

— Хм. Недей така, скъпа. Сега не е време да разискваме тази тема. Исках само да ви съобщя добрата вест и да ви поканя на приема, който даваме вдругиден. Ще празнуваме заедно с всички съседи и приятели.

Мелиса едва се удържа да не се разсмее. Чичо Джош беше толкова лесен за разгадаване… колкото и да твърдеше, че иска да празнува, тя знаеше много добре, че ще му бъде много приятно да се похвали с късмета си. Целият свят трябваше да узнае, че Джош Манчестър отново има пари в джоба си!

— Сали и аз си казахме, че след вечеря господата биха могли да поиграят карти, а дамите да поклюкарстват за отсъстващите — допълни Джош и весело й намигна. — Ще дойдете, нали?

Доминик сложи ръка на рамото на Мелиса.

— Да, разбира се, че ще дойдем. — Слава Богу, че корабите не пробиха блокадата по-рано, каза си развеселено той. Ако Джош не беше изпаднал в толкова затруднено положение, сигурно нямаше да бърза да изпрати племенницата си под венчило. Той улови ръката на Джош и я разтърси с все сила. — Новината е великолепна! Радвам се за теб!

Джош, смаян от въодушевлението на Доминик, отговори несигурно:

— Да, новината наистина е прекрасна. А сега трябва да бързам, защото съм тръгнал да каня гостите.

Джош вече се беше обърнал да си върви, когато Мелиса реши да се възползва от неочакваното му посещение. Отдавна искаше да поговори с него за всичко, което й беше наговорил за Доминик. Като се добавеха събитията през изминалите седмици и особено случилото се последната нощ, тя не биваше да пропусне този удобен случай.

— Чичо, почакай! — извика тя. — Искам да ти кажа още нещо. — После се обърна към Доминик и плахо попита: — Нали нямаш нищо против да поговоря с Джош насаме? Няма да трае дълго.

Разбира се, че Доминик имаше нещо против, но след като моментът на интимност и без това беше разрушен и не беше много вероятно да се върне, не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи.

— Разбира се, че не. Ще те чакам вътре.

Едва Доминик се бе отдалечил по посока към къщата, когато Джош се обърна към племенницата си с разкаяна физиономия. Със сигурност очакваше по главата му да се посипят обвинения за всички непочтени средства, към които беше прибягнал, за да се добере до наследството на Сали. Откъде можеше да знае, че двата кораба ще пробият английската блокада?

Той я погледна право в очите и раздразнено изръмжа:

— Лиса, ако смяташ отново да ми опяваш за проклетото наследство, нямам никакво намерение да те слушам! Действах според съвестта си и смятам, че всичко се обърна към добро, нали?

— Не става въпрос за наследството — поправи го с усмивка тя. — Става въпрос за Доминик.

— Какво? — изрева вбесено Джош. — Какво за него? Той е истински мъж! Добър човек. Много по-добър от всички, за които те сватосвах.

— Защо тогава ми наговори онези грозни неща за него? — попита делово тя.

Джош, който отдавна беше забравил първоначалния си план, се ядоса още повече.

— Какви грозни неща? — попита гневно той, не вярвайки на ушите си. — Никога не съм казал дори една обидна дума за него! Още от първия миг на познанството ни го смятах за… — Той млъкна като опарен, припомнил си какво беше замислил през онези първи седмици. — А, да… ами… Трябва да разбереш, че… — заговори безпомощно той и по лицето му се изписа чувство за вина.

Мелиса опря ръце на хълбоците си и нетърпеливо затропа с крак по земята. Въпросът й прозвуча неумолимо:

— Ти наистина ли не помниш, че ме предупреди да се пазя от него? Не помниш ли, че го нарече страстен играч на карти и мъж, който предпочита определен тип жени? — Лицето на Джош изразяваше такова чувство за вина, че Мелиса едва не избухна в смях. Чичо й наистина бе очернил пред нея Доминик с едничката цел да събуди интереса й към забранения плод. Стараейки се да запази равнодушно изражение, тя присви очи. — Освен това ми заяви, че той не е от типа мъже, които биха се омъжили за момиче като мен, така ли беше?

Джош подръпна нервно вратовръзката си и отговори заеквайки:

— Ами аз… аз сметнах, че след като отказа на толкова почтени момци… че ако опиша Доминик в малко по-ярки краски, ти ще…

Джош ме е излъгал! — помисли си щастливо Мелиса. Доминик не беше такъв, какъвто й го беше описал! Много й се искаше да се хвърли на врата на чичо си и да го разцелува.

— Ти си ме излъгал! — провикна се с добре изигран ужас тя. — А аз през цялото време вярвах, че съм се омъжила за женкар и играч!

— Не, Лиса, не! — Джош беше извън себе си. — Никога не съм искал да останеш с такова мнение за него. Исках само да събудя интереса ти.

Мелиса сведе поглед, за да не се издаде.

— О, чичо, как можа да ме заблудиш така! — въздъхна жално тя. — Аз ти вярвах и лъжите ти разрушиха брака ми.

Засегнат дълбоко от това драматично изявление, Джош изкрещя:

— Скъпо мое дете, никога не съм имал намерение да ти причиня болка! Ей сега ще отида да поговоря със съпруга ти и да му обясня всичко. — Само след миг обаче се сети, че Доминик ще приеме обясненията му с гняв и разочарование, и прибави разкаяно: — Сигурно ще ме повика на дуел, щом узнае истината.

Той хвърли боязлив поглед към племенницата си и се опита да измисли няколко утешителни думи. Като видя обаче, че тя е извърнала глава настрана и е сложила ръка пред устата си, в сърцето му се надигна подозрение. Сграбчи ръката й и я дръпна с все сила.

— Лиса, ти, зверче такова! — изкрещя вбесено той и в следващия миг избухна в смях. Лицето на Мелиса сияеше. — Каква игра играеш с мен?

— Такава, каквато заслужаваш — отговори хладно тя. — Дано най-сетне проумееш, че е по-добре винаги да ми казваш истината.

Малко засрамен, Джош кимна.

— Вярно е, не биваше да се меся, но трябва да признаеш, че всичко се уреди много добре.

Усмивката на Мелиса стана мека и нежна.

— Може би… — промълви замечтано тя.

После махна с обич на чичо си и тръгна бавно към къщата. С всяка крачка чувството на завладяваща радост ставаше все по-силно. Доминик не беше казал, че я обича, но се държеше като влюбен. Защо иначе щеше да седне на масата срещу Лейтимър и да спечели всички тези пари за нея? Тя изгледа замислено чековата книжка, която все още държеше в ръка. Доминик беше неин съпруг и нямаше защо да открива сметка на нейно име, и въпреки това го беше направил. Това не беше просто проява на великодушие. О, Боже, мили Боже, направи така, че да не се разочаровам! — помоли се горещо тя.

Разбира се, беше много обидно, когато Доминик й разкри, че я е подозирал в алчност и интригантство, но когато погледнеше назад, не можеше да не признае, че събитията, довели до брака им, я представяха в не особено ласкателна светлина.

Доминик изобщо не я познаваше и като се имаха предвид обстоятелствата, не можеше да не си помисли, че тя е сторила всичко, за да се добере до парите му. И въпреки това се беше отнесъл почтено към нея и беше проявил извънредно великодушие — като си припомни подаръците, с които я беше отрупал, Мелиса се засрами от начина, по който се беше отнасяла към него.

Докато тичаше по стълбите към къщата, в главата й се загнезди една извънредно обезпокояваща мисъл и усмивката й угасна. Доминик вече знаеше, че тя не беше искала да го принуди на този брак и се беше озовала в стаята му само по нещастно стечение на обстоятелствата, но фактът, че се беше оженил против волята си, не можеше да се отрече… Сам той й го беше казал. По гърба й пробягаха студени тръпки. Може би само благородството и добротата го караха да се държи така с нея…

Въодушевлението й се изпари, щастливите мисли бяха заместени от старите съмнения и тя влезе в преддверието с унило лице. Намери мъжа си в салона да разлиства нетърпеливо някакъв вестник.

Когато Джош им попречи, двамата се намираха в едно особено, повишено състояние на духа, което трудно можеше да се върне. Без разумна причина, между съпрузите отново се възцари предишното напрежение. Много им се искаше да продължат предишния разговор, но никой не знаеше как да започне.

Мелиса застана нерешително на прага. Доминик я погледа малко, после с усмивка се надигна и пристъпи към нея.

— Отиде ли си чичо ти?

— Да, и ми заръча да ти предам поздравите му — отвърна сковано тя. Стисна по-силно банковата книжка и направи крачка напред. — Исках да ти благодаря… и да се извиня, че прецених неправилно мотивите ти — заговори сериозно тя.

Двамата се погледнаха в очите и част от предишното сладко очарование се събуди за нов живот.

Доминик я привлече нежно към себе си.

— Не искам нито благодарност, нито извинение — промърмори едва чуто той.

Трепереща от вълнение, Мелиса се притисна до него.

— А какво искаш? — пошепна в ухото му тя.

Двамата бяха толкова потънали в този миг, че изобщо не чуха тропота от стъпки по галерията. Стреснаха се едва от силното чукане по къщната врата. Мелиса се дръпна настрана, от гърлото на Доминик се изтръгна полугласно проклятие.

— Ако е пак чичо ти, тежко му!

Той изскочи с големи крачки в преддверието и отвори с трясък външната врата. Недружелюбното изражение на лицето му не се промени ни най-малко, когато се изправи пред застаналия на прага Ройс Манчестър.

— Какво искаш, по дяволите? Лека-полека започвам да мисля, че хората от твоето семейство са твърдо решени да ме лишат от хармонията на брака!

— Май идвам не навреме, а? — попита заинтересовано Ройс, без да се засегне от нелюбезното посрещане. — Само че се ядосваш не на този, на когото трябва. Дошъл съм само защото Джейсън Севидж, приятелят на скъпия ти брат, ти е изпратил бърза вест.

— Джейсън ли? — учуди се Доминик.

— Ако ме пуснеш да вляза, ще ти разкажа всичко най-подробно — отговори с подчертана любезност Ройс.

Макар и неохотно, Доминик се отмести, за да му направи път. Тъй като знаеше, че Ройс не би дошъл по това време, ако не ставаше въпрос за нещо наистина важно, той разбра, че ще минат доста часове, преди отново да се наслади на сладостното усамотение с Мелиса. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини на съдбата си. Провря глава през вратата на салона и каза на жена си:

— Ройс е дошъл да поговори с мен за нещо важно и за съжаление не знам кога ще свършим.

Мелиса, която беше познала гласа на братовчед си, кимна сдържано. После обаче изтича при мъжа си и го погледна със святкащи от възбуда очи.

— Върви. По-късно ще имаме време един за друг. Все някога ще останем сами… — прошепна пламенно тя.

Този поглед и тонът на гласа й накараха Доминик да загуби самообладание. В душата му нахлу такава бурна вълна на любов и желание, че той я притисна до себе си и впи устни в нейните, без да го е грижа за присъствието на Ройс.

— Повярвай ми, чакам с нетърпение да остана насаме с теб — пошепна в ухото й той.

После се обърна и изчезна с Ройс, докато Мелиса остана като замаяна на вратата и се загледа след него. Мисълта за предстоящата нощ я изпълваше със сладостна възбуда. Обгърната от розова мъгла, тя изскочи от салона и хукна към стаята си.

Съвсем друго беше настроението на Доминик, който покани Ройс в малкия си кабинет в другия край на къщата.

— Е, какво те води тук по това необичайно време? — попита делово той, след като двамата се разположиха в удобните кожени кресла. — Смятах, че ще използваш по-добре следобеда след дългата нощ, която прекарахме, вместо да идваш да ми досаждаш.

— Много добре знаеш, че обичам да ти досаждам — отговори невъзмутимо Ройс. — И двамата знаем, че нямам други занимания, освен да ядосвам приятелите си.

Боз да иска, Доминик се усмихна.

— Остави това и ми кажи какво иска Джейсън — подкани го малко по-любезно той.

Ройс извади от джоба на жакета си плик и го подаде на приятеля си с думите:

— Мисля, че знам какво пише в писмото. И аз получих вест от Джейсън, когато се прибрах на обед в къщи. Сигурно и на теб е писал същото.

Така и беше. Писмото беше кратко, новината от голямо значение.

Без да каже нито дума, Доминик подаде писмото на Ройс и той го прочете набързо.

— Да, същото пише и на мен — потвърди замислено приятелят му. Доминик не знаеше какво да каже. След малко прокара ръка по лицето си и заговори глухо:

— Най-добре е да претърсим личните вещи на Лейтимър. Не смея да твърдя, че съм особено въодушевен от тази работа, но трябва да я свършим колкото се може по-скоро.

— Прав си — съгласи се Ройс и се облегна назад в креслото си. — Благодарение на достойната за съжаление връзка, която поддържах с него, аз знам, че тази вечер скъпият ми приятел ще вечеря със сестра си у семейство Ричардсън в имението Роуз Маунт. Ричардсън е страстен играч, макар че в последно време непрекъснато губи. Сигурен съм, че Лейтимър ще се опита да си върне поне част от парите, които изгуби от теб.

Доминик отметна глава назад и се загледа мрачно в тавана. Толкова чаканата нощ с Мелиса се отдалечаваше безкрайно. В гласа му прозвуча мрачно примирение:

— Щом трябва, ще отидем още тази нощ. — Тъй като не му се искаше да се откаже от всичките си надежди, той хвърли кратък поглед към Ройс и промълви: — Не може ли утре… Какво значение има един ден повече или по-малко?

— Ами ако не намерим списъка? Защо не помислиш, че могат да минат няколко дни, преди да го открием? Затова е най-добре да започнем още днес и дано късметът е на наша страна, за да замина веднага за Ню Орлиънс.

Доминик го изгледа иронично.

— Как така не си на мнение, че аз трябва да отнеса списъка на Джейсън?

— Разбира се, че не съм на това мнение! — отговори с ангелско изражение Ройс. — Ти си младоженец и времето ти е твърде скъпо, за да го пилееш с дълго пътуване по реката към един известен с пороците си град.

— Аха, а ти жадуваш за малко приключения и нови пороци, така ли? — ухили се подигравателно Доминик.

Без да се бавят, двамата се заеха да обмислят подробностите около рискованото си предприятие. Тъй като вече беше шест вечерта, Доминик покани Ройс на вечеря, която премина в много приятна атмосфера. Мелиса се справяше отлично със задълженията си на домакиня и въпреки това се усещаше известно напрежение. Това не беше най-приятната вечер, която тримата бяха прекарвали заедно — особено след като двама от триото горяха от желание третият да изчезне колкото се може по-скоро!

След вечеря Мелиса остави господата пред бутилка порто и кутия пури и се оттегли в салона, където се отдаде на приятни мечти за предстоящата нощ. Скоро Ройс щеше да се сбогува и тогава… Едва когато мъжете се присъединиха към нея, тя узна неприятната вест, че Доминик отново трябва да излезе.

Втренчила объркан поглед в мрачното лице на мъжа си, тя попита с нарастващо раздразнение:

— Искаш да излезеш? Сега? Да излезеш с Ройс? А аз мислех…

Ройс, който местеше очи от едното тъжно лице към другото, спаси ситуацията, като се намеси:

— Мисля, че ще си позволя още една пура и ще изчакам навън, докато Доминик се приготви.

Младата двойка изобщо не забеляза излизането му. Доминик се изправи пред седналата на дивана Мелиса, улови ръцете й и заговори с искрена молба:

— Мелиса, трябва да отида с него! Кълна ти се, това е последният път, когато те оставям сама!

Огорчена до дън душа, тя го изгледа със старото недоверие.

— Струва ми се, че тази сцена започва да се повтаря твърде често. Винаги има място, където трябва да отидеш, събитие, в което не ми е позволено да участвам… а и историята с лейди Боудън. — Погледът й издаваше болка и наранена гордост. Гласът й прозвуча глухо: — Търпението ми свърши. Върви, щом трябва, но не очаквай да ме завариш у дома, когато най-после се сетиш да се върнеш!

Доминик побледня като платно и отговори потиснато:

— Не ставай глупава! Най-горещото ми желание е да прекарам вечерта насаме с теб, но времето напира — трябва да свърша някои работи, колкото и да са неприятни.

В очите на Мелиса лумна златен огън, издаващ обзелата я дива ревност.

— Лейди Боудън, нали? — промърмори полугласно тя. — Пак ли преживява криза, която изисква съчувствието ти?

Възхитен от тази проява на ревност, Доминик се ухили широко и белите му зъби блеснаха в полумрака.

— Не, скъпа моя, не става въпрос за лейди Боудън. Нищо, което тя е извършила или казала, не е в състояние да ме откъсне от теб!

Мелиса го изгледа подозрително, изпълнена с желание да му повярва, но неспособна да се отърси от старите съмнения. Думите му я омагьосваха, но магията не продължи дълго.

— Щом не е лейди Боудън, кой или какво е толкова важно? — попита остро тя.

Доминик се поколеба. Много добре разбираше, че връзката му с Мелиса е навлязла в нова фаза. И тъй като не вярваше в любовта без доверие, нерешителността му не трая дълго. Усети огромно облекчение, когато без заобикалки и подробно й описа всички събития около Лейтимър и сестра му и обясни мотивите, които го бяха накарали да ухажва Дебора Боудън.

Странно, но Мелиса му повярва безусловно. Това обясняваше досегашните противоречия в поведението му. Повярва му, защото го обичаше и искаше да му вярва. Очите й се разшириха от учудване, тя отваряше и затваряше уста, сякаш за да проумее по-добре значението на думите му. За нея представляваше огромно удовлетворение, че Доминик не се е интересувал ни най-малко от прелестите на англичанката и е понасял натрапчивостта й само за да узнае повече за действията на Джулиъс Лейтимър. Не по-малко възхитително беше откритието, че Лейтимър е не само негодник, но и шпионин! На устата й напираха безброй въпроси, но един беше по-важен от всички. Обзета от внезапна плахост, тя сведе очи и попита:

— Но ти не искаше да се ожениш за мен, нали?… Джош те принуди да го сториш.

— Ах, Лиса, ти си истинско глупаче! — отвърна през смях Доминик, който едва сдържаше нетърпението си. — Джош ни завари в неудобно положение, вярно е, но знай, че никой не е в състояние да ме принуди да сторя каквото и да било, ако сам не го искам. В най-лошия случай Джош щеше просто да те отведе обратно у дома по задната стълба и да ме нарече безскрупулен негодник. Никой не би могъл да ме накара да се оженя за теб, ако сам не го исках.

Сърцето й заплашваше да разкъса тънкия корсаж. Тя вдигна очи и погледна с безкрайна любов тъмното му лице.

— Наистина ли искаше да се ожениш за мен? — попита задъхано тя.

Доминик държеше да й каже цялата истина.

— Не бих казал, че беше точно така. В началото знаех само, че те искам в прегръдките си, в леглото си и че представата да бъда твой съпруг не ми е неприятна. — Усмивката му беше почти плаха. — Едва с времето забелязах, че те желая отчаяно и че не мога да си представя живота без теб.

Признанието на Мелиса прозвуча неочаквано сухо:

— Аз също нямах възражения против брака с теб.

— Нямаше възражения? — повтори слисано Доминик и неодобрително вдигна вежди. — Не ти ли хрумва нищо друго, след като току-що сложих сърцето си в краката ти?

— Наистина ли сложи сърцето си в краката ми? — попита тя с разширени от учудване очи.

Тъй като Ройс със сигурност беше загубил търпение, Доминик се провикна отчаяно:

— За Бога, Лиса! Та аз те обожавам! Би трябвало да го знаеш! Защо иначе щях да купя Фоли на тази невероятна цена? Защо иначе щях да купя тази къща и земята около нея за теб и да те отрупам с подаръци? Толкова ли не разбираш, че съм луд по теб и се стремя да изпълнявам всичките ти желания!

Мелиса се усмихна със страстна отдаденост и привлече главата му към себе си.

— Не съм искала нищо друго — прошепна в непосредствена близост до устните му тя, — само теб…

Отговорът на Доминик дойде бързо и достави и на двамата невероятно удоволствие. Той обгърна с ръце тънката й талия и впи устни в нейните. Мелиса се сгуши в него и отговори на целувката му с жар, която говореше за дълго сдържани чувства.

Доминик, който усещаше лудото биене на кръвта в слепоочията си, забрави всичко около себе си и се отдаде цял на безумната сладост да държи в обятията си любимата жена. Целувката му стана непоносимо страстна. И по-рано я желаеше, но не с такава сила, както сега, когато знаеше, че към нея го тласка любовта, истинската любов, която прави физическата жажда толкова сладка и привлекателна.

Мелиса, която пламтеше под милувките му, също бе понесена от изблик на чувства, който отнемаше всичките й сили.

Едва когато чуха гласа на Ройс, двамата се върнаха в жестоката действителност. Завръщането беше внезапно и болезнено.

— Хм… Никак не ми се иска да ви преча, но старият ми приятел не бива да забравя уговорената среща.

Премаляла, Мелиса се отпусна на гърдите на Доминик. Дълбоко в душата си тя кълнеше братовчеда си с най-неприлични думи. Доминик, не по-малко развълнуван от жена си, проговори заплашително:

— Ройс, когато всичко свърши, ще ти се отплатя с най-голямо удоволствие.

— Както желаеш — отговори с усмивка приятелят му. — Доколкото разбирам, двамата сте успели да изгладите противоречията си.

— Да, би могло да се каже и така — но без твоята решаваща намеса — промърмори в отговор Доминик, взрян в пламтящите устни на жена си.

— Нали знаеш, че никога не се меся в чужди работи — заяви намусено Ройс и беше възнаграден с многозначителни погледи, които го накараха да свие платната. — По-добре да почакам навън — оттегли се с достойнство той.

Доминик се обърна отново към Мелиса.

— Никак не ми се иска да те оставя сама, но…

— Знам. Колкото по-скоро откриете списъка, толкова по-скоро ще изтрием Лейтимър и сестра му от живота ни — завинаги. — Подчертавайки всяка дума, тя заключи: — Чакам с нетърпение това време.

Доминик се засмя и я притисна до себе си.

— Скъпа моя, няма защо да се боиш от тази личност. Проклинам всеки миг, който бях принуден да прекарам с нея, а не с теб.

За Мелиса беше извънредно утешително да знае това. Тя потърка нежно буза о неговата и промълви замечтано:

— Дано само не сънувам. Дано всички тези прекрасни неща, които ми казваш, са истина.

— Не, това не е сън. Бих искал да ти кажа още много прекрасни неща, но сега трябва да вървя.

— Нали няма да се излагаш на опасност? — попита загрижено тя. — Обещай ми, че ще бъдеш предпазлив!

Доминик поклати глава и се усмихна с увереност, каквато не изпитваше.

— Не се бой. Лейтимър няма да си бъде в къщи, а и Ройс ще е до мен. Ако всичко мине гладко, ще се върна само след няколко часа — със списъка в ръце. — Той я целуна за сбогом и проговори с предрезгавял глас: — А сега е време да тръгвам, иначе Ройс отново ще нахлуе в стаята.

Мелиса излезе да го изпрати и махна с ръка на братовчед си. Но не изчака двамата да се скрият от погледа й, защото беше суеверна. Обърна се веднага щом мъжете яхнаха конете си и влезе обратно в къщи с усмивка на уста и замъглен от щастие поглед.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Макар да не беше суеверен и нещастието да не го плашеше, Доминик би предпочел да избере друго време за претърсването на къщата на Лейтимър. Е, работата трябваше да бъде свършена, затова той побърза да прогони копнежа си по Мелиса и се съсредоточи върху предстоящата задача.

Трябваше им по-малко от час, за да стигнат до къщата, наета от Лейтимър на края на града. Вече притъмняваше, така че вероятността да ги разкрият беше нищожна, въпреки това двамата предпочетоха да се скрият в гората, която обграждаше къщата и имота. След като вързаха конете си за един дъб и изчакаха да се стъмни окончателно, те се отправиха към къщата, за да я огледат.

Тя не беше особено голяма, едноетажна, партерът обкръжен с голяма веранда като повечето къщи в Луизиана. Кухнята, отделна малка постройка, беше на няколко метра от къщата, зад нея бяха оборите и стаите на прислугата. Мътна светлина от свещи в едно-две помещения на къщата издаваше, че господарите или прислугата все още не са се оттеглили за сън.

Беше малко след девет часът, къщата и околността бяха ярко осветени от сребърната луна. Облегнат на стъблото на един висок бук, Доминик прошепна:

— Щеше ми се луната да не свети така ярко. Дано не ни види някой. — Той посочи към къщата. — Какво ще кажеш за онези светлинки? Дали Лейтимър е променил плановете си или слугите подреждат стаите?

— Откъде да знам? Най-добре да проверим в обора дали конете и колата са още там.

До обора не беше далеч. Двамата мъже се промъкнаха предпазливо покрай заспалото конярче и Ройс бързо огледа потъналото в полумрак помещение. След минута се наведе към Доминик и пошепна:

— Колата и впрягът липсват, следователно Лейтимър не си е в къщи. Сигурно са слугите.

Приятелите пропълзяха обратно при конете си и се разположиха удобно на земята, решени да изчакат докато къщата утихне. Доминик облегна глава на стъблото и уморено се прозина.

— Не знам как се чувстваш ти след изминалата нощ, но аз съм като разбит.

Ройс изръмжа нещо в знак на съгласие, после предложи:

— Защо не се опиташ да поспиш, докато аз стоя на стража? Надявам се слугите скоро да се приберат по стаите си — ако не, ще те събудя, когато ми се доспи.

Доминик нямаше нужда от повторна подкана. Само след няколко мига той вече спеше дълбоко и дори леко похъркваше. За съжаление светлинките в къщата не угасваха и Ройс, който бе подценил собствената си умора, също клюмна над коленете си най-много след половин час.

Силно тракане на съчки, причинено от промъкващо се горско животно, стресна Доминик и той подскочи уплашено. Кратък поглед към Ройс му показа, че приятелят му спи дълбоко. Вторият поглед беше отправен към къщата, която най-после беше тъмна. Ако се съдеше по положението на луната, наближаваше полунощ. Тъй като нямаха време за губене, Доминик доста грубичко разбута Ройс.

— Всемогъщи Боже! — изстена приятелят му. — Нямах представа, че съм толкова уморен. Доволен съм, че животът ни не зависи от моята бдителност.

Двамата съсредоточиха цялото си внимание в предстоящото приключение. Тъй като бяха на мнение, че евентуално по-ранно завръщане на Лейтимър със сигурност е щяло да ги събуди, те решиха въпреки късния час да проникнат в къщата, излагайки се на опасността да бъдат заварени на местопрестъплението.

Използвайки прикритието на гората, двамата прибягаха до другата страна на къщата, след което гъвкаво и безшумно се покатериха на верандата. Мина само секунда, докато се промъкнат вътре през един отворен прозорец. Доминик запали една свещ, която беше взел със себе си, и внимателно огледа малкото помещение, което служеше за будоар на Дебора.

Без да губят време, двамата излязоха в коридора и отвориха единствената врата, която видяха. И двамата въздъхнаха облекчено, когато краткият оглед им показа, че се намират в мъжка спалня. Веднага се разделиха и започнаха методично да претърсват акуратно подредените вещи. Дейността беше не само неприятна, но и изнервяща. Докато се вслушваха напрегнато да доловят и най-малкия шум от приближаваща се кола, двамата се движеха безшумно из стаята и се ровеха във всяко подходящо за скривалище място. Претърсиха основно целия гардероб, ала не откриха нищо, което дори малко да напомняше на списък с имена, и увереността на Доминик започна да отслабва.

От гърдите му се изтръгна тихо проклятие, но той окачи внимателно дрехата, която току-що беше претърсил. Съвсем случайно погледът му падна върху ботушите и обувките на Лейтимър, които бяха наредени в дъното на гардероба. Без да съзнава какво прави, той вдигна първия попаднал му в ръцете чифт и го огледа внимателно на трепкащата светлина на свещта. Тъй като не откри нищо във вътрешността им, понечи да ги остави на мястото им и да вземе следващите, когато нещо прикова вниманието му към токовете. Втренчил подозрителен поглед в тях, той повика Ройс, който беше зает да опипва вратовръзките.

Доминик посочи изкусно изработения ток и промърмори:

— Не съм подозирал, че нашият приятел използва стелки, които го правят по-висок.

— Аз също! — изръмжа учудено Ройс.

Двамата се заеха да оглеждат внимателно ботушите, сравниха отделните чифтове и откриха, че токовете на един чифт са доста по-високи и по-широки от останалите. Мина известно време, преди да открият тайника в кухия ток на левия ботуш. Доминик се усмихна триумфално и измъкна нагънат неколкократно лист хартия. Двамата прочетоха набързо имената от списъка и на няколко пъти не можаха да сдържат учудването си, откривайки познати, ползващи се с всеобщо уважение хора.

— Някои от тях разполагат с власт и връзки — пошепна Доминик. — И повечето живеят близо до столицата. Добре, че Джейсън залови шпионина и знаехме какво да търсим.

Ройс беше съгласен с него, но сега не беше време за размишления. Той извади донесените неща за писане и започна да преписва имената от списъка. Веднага след това прибра листа в скривалището му, а Доминик угаси свещта. Внезапно и двамата наостриха уши.

— Внимание! — проговори глухо Доминик. — Струва ми се, че чувам коне!

Той имаше право. Тихата нощ се огласи от плющене на юзди, тропот на колела и удари на конски копита. Двамата приятели изскочиха светкавично в коридора, втурнаха се в стаята на Дебора, после се прехвърлиха през отворения прозорец на верандата и безшумно се плъзнаха на земята, преследвани от усилващия се шум на наближаващата кола. За щастие тя спря пред отсрещната страна на къщата и двамата нощни посетители успяха да се скрият незабелязани в близката гора. Скочиха на седлата, обърнаха конете си и препуснаха напред, без да се обърнат нито веднъж. Едва когато оставиха къщата на Лейтимър далеч зад себе си, Доминик се осмели да заговори за рискованото начинание.

— Може и да не сме професионални шпиони, но бихме могли да се поздравим за добре свършената работа — заяви през смях той.

Ройс се ухили доволно.

— И аз съм на същото мнение, макар че се отървахме на косъм. Трябва да призная, че този епизод беше безкрайно вълнуващ! Много ми се иска да разбера дали Лейтимър е имал същия успех като нас…

Вечерта не беше минала добре за Лейтимър, макар че бе станал като победител от масата за игра. Ала в сравнение с онова, което бе загубил от Доминик, спечеленото беше дреболия, някакви мизерни хиляда долара. Макар да беше склонен да приеме печалбата като добра поличба, тя не беше достатъчна да уталожи гнева и омразата, които пламваха в сърцето му всеки път, щом помислеше за Доминик Слейд.

След пристигането на Доминик в Батън Руж всичко беше тръгнало наопаки. Ако не беше той, Мелиса щеше да се съгласи с предложението му; ако не беше той, нямаше да стане нужда да се откаже от разкоша, с който беше свикнал, поради липса на пари — а трябваше да се представя добре, ако искаше да покрие загубите си, като обере някои заможни местни господа. Най-важната му цел си оставаше младият Франклин. Днешната печалба от Ричардсън беше само временна утеха.

Той спря колата пред обора, събуди грубо конярчето, хвърли юздите в ръцете му и помогна на сестра си да слезе. Докато вървяха към къщата, Дебора не престана да се оплаква:

— Ужасна вечер, ужасна! И толкова скучна! Ти поне се забавляваше на игралната маса, но аз трябваше да седя и да слушам безкрайните разкази на онази стара крава за пътуването й до Лондон! Ако следващия път, когато ме поканят на вечеря, не съм сигурна, че ще присъстват някои поне малко забавни гости, изобщо няма да отида!

Лейтимър, който също не беше в добро разположение на духа, изсъска сърдито:

— Я да мълчиш! Поне имаме хиляда долара повече от преди.

— И кой е виновен, че останахме без пари? Петдесет хиляди долара! Колко пъти ти повтарях да се откажеш от картите! За всичко си виновен ти — изфуча разярено Дебора. — Ох, как мразя тази дива Америка! Иска ми се никога да не бях идвала!

Лейтимър се обърна рязко към нея и замахна с десница. Ударът, който изплющя по бузата й, огласи нощната тишина. Без да се трогне от писъка й, той заповяда твърдо:

— Престани да ревеш и ме изслушай! Не разбираш ли, че те чуват най-малко на две мили оттук!

Дебора притисна пламналата си буза и го погледна с дива омраза.

— Нима не те слушам? Забрави ли, че се омъжих за онзи изкуфял дъртак само защото ти го смяташе за по-добра партия от Доминик Слейд? — От гърлото й се изтръгна горчив смях.

Лейтимър, чиито черти се разкривиха от гняв и обида, изрева заплашително:

— Престани да хленчиш! Трябва да поговорим за твоя любим Слейд.

Гневът на Дебора се изпари, сякаш никога не беше се появявал, и очите й пламнаха жадно. Тя забрави зачервената си буза и отпусна ръка.

— Кажи какво има! Нали ще ми помогнеш?

От мига, в който бе станал от игралната маса в дома на Том Нортън, Лейтимър не беше спрял да размишлява как да отмъсти на омразния си враг. Сега обаче, двадесет и четири часа по-късно и след като бе узнал какви са били мотивите на Доминик да го разори, след прозрението, че Мелиса е издала всичко на мъжа си, той беше твърдо решен да даде урок и на двамата. Да засегне Доминик и да го унижи, като хладнокръвно прелъсти жена му и се погрижи врагът му да го узнае — това беше най-сладкото отмъщение. Точно така, щеше да сложи рога на Доминик и да има в леглото си Мелиса! Това беше отмъщение, компенсиращо дори загубата на огромната сума на игралната маса. Вероятно щеше да я има само един-единствен път, но тя непременно щеше да поиска да се отплати със същата монета на неверния си съпруг и той беше сигурен, че тази единствена погрешна стъпка щеше да разруши целия им семеен живот и да ги преследва до края на дните им!

— Да, ще ти помогна да го доведеш в леглото си, и то скоро! — отговори решително той и устреми поглед в лицето на сестра си.

— О, ти си чудесен брат, Джулиъс! Знаех си, че няма да ме изоставиш! — провикна се въодушевено Дебора и се хвърли на врата му.

— Какво си намислил? — попита плахо тя, изпълнена с надежда.

Лейтимър се почувства доста по-добре и приятелски я потупа по същата буза, по която преди малко я беше ударил.

— Съжалявам, че те плеснах, малката ми, но понякога наистина ме изкарваш из нерви.

Дебора беше готова да му прости всичко, стига само да й помогнеше.

— Можеш да ме биеш, колкото си искаш, само ми помогни да доведа Доминик Слейд в леглото си! — заяви великодушно тя.

Лейтимър се засмя, влезе в дневната и напълни две чаши порто.

— Е, откри ли някое подходящо гнезденце за любовната среща?

— Не! Търсих навсякъде, но не намерих нито едно усамотено място, което да не е далече от къщата — отговори жално тя.

— Защо държиш да е близо до къщата? Не може ли да уредиш нещо в града?

— Нали ще ни видят! Освен това се разбрахме да го повикам под предлог, че ме е страх от теб и че искам да ме вземе със себе си, нали? Това означава, че трябва да го чакам в къщи!

— Права си. Най-добре е да представиш любовното гнездо като свое убежище, място, където се криеш от гневните ми избухвания — проговори замислено Лейтимър. — Какво ще кажеш за павилиона край езерото?

— Онази рухнала стара барака? — възмути се Дебора. — На брега на вонящото блато?

Лейтимър кимна невъзмутимо.

— Изслушай ме, преди да отхвърлиш идеята ми. Първо, павилионът е част от имота, следователно можем да разполагаме с него. Второ, той не се вижда от къщата, нито се чува нещо. А що се отнася до блатото… — Той се усмихна многозначително. — Имай предвид, че вниманието на Слейд ще бъде привлечено от други неща, не от миризмата на някакво си блато.

Дебора се постара да обмисли внимателно предложението на брат си и стигна до извода, че павилионът наистина предлага някои предимства. Вярно, щяха да бъдат необходими доста усилия, за да преустроят помещението по неин вкус, но…

— Утре ще го огледам и към края на седмицата бихме могли да пристъпим към действие — предложи тя.

Лейтимър поклати глава.

— Не, нямам намерение да губя повече време тук Щом обера младия Франклин, двамата тръгваме за Ню Орлиънс. Това градче изгуби за мен голяма част от очарованието си. Ако всичко мине добре, в петък сутринта ще вземем пощенския кораб за столицата. О, не! — Той отпи голяма глътка порто и втренчи поглед в стената, обмисляйки внимателно подробностите. — Приемът на Джош Манчестър е определен за петък! Сигурен съм, че младият Франклин също ще присъства. Това е единствената възможност да му взема паричките, така че се налага да почакаме до петък. Жалко, че пощенският кораб тръгва ден по-рано и не можем да заминем с него.

— Е, значи имаме време да уредим въпроса с Доминик.

Лейтимър се усмихна накриво.

— За да осъществя своя план, трябва ти да си свършила твоята работа. Още утре ще се насладиш на удоволствията, за които копнееш толкова отдавна.

Дебора се разкъсваше от желание да направи Доминик свой любовник и сега беше огън и пламък. Суетността й беше толкова голяма, та беше сигурна, че Доминик няма да се задоволи с един-единствен път, че ще настоява за все нови и нови срещи, фантазията й вече рисуваше розово бъдеще, в което завладеният от прелестите й Доминик се разделяше с жена си и беше готов да я последва чак в Англия… Гласът й прозвуча замечтано:

— Както желаеш, скъпи братко.

Готовността й получи първия по-сериозен удар, когато рано-рано на другата сутрин Джулиъс я изтика от леглото и я отведе до езерото. Докато разглеждаше бъдещото любовно гнездо, съмненията й се увеличиха. Павилионът беше полусрутен. Уловена за ръката на брат си, Дебора се приближи предпазливо до някога представителната, сега обаче занемарена и почти рухнала постройка.

Преди време павилионът се ползваше със славата на особено идилично местенце, защото голямото езеро, смятано от местните хора за прокълнато, се почистваше естествено от минаващия през него поток и водите му бяха винаги свежи. През пролетта бреговете му бяха изпъстрени с цветя, безбройни брези и върби свеждаха клоните си към водата. Малкият павилион, чиито странични стени представляваха красиво изработена дървена решетка, се намираше малко навътре в езерото, в края на тесния кей. Човек лесно можеше да си представи, че някога тук са седяли деца с въдици в ръце или че са плували в хладките води, докато майките им безгрижно са бъбрили в хладния павилион на чаша лимонада.

Тези времена бяха отдавна отминали. Днес езерото беше пълно с водорасли, водата гъмжеше от гъши тор, потокът беше променил течението си и поради липсата на прясна вода езерото се беше превърнало в мътно зелено блато, което през лятото вонеше нетърпимо.

Дебора закри с парфюмирана кърпичка чувствителния си нос и извика ужасено:

— Не, изключено! Каква отвратителна миризма!

— Ще се справим с нея — отговори безгрижно Лейтимър и се запъти към павилиона. Огромните паяжини и изпотрошената решетка бяха ярко доказателство, че помещението не се използва от години. Все пак това не беше достатъчно основание да се откажат от прелъстяването на Доминик.

Въпреки хленчещите протести на Дебора, веднага след връщането в къщи той даде строга заповед на слугите да се заемат с ремонта на павилиона. Когато след няколко часа недоверчивата му сестра отново пристъпи прага на малката постройка, тя трябваше неохотно да признае, че милият й Джулиъс е имал право. След основно почистване и след подреждане на донесените от къщата мебели, павилионът изглеждаше съвсем различен.

На пода беше постлан ориенталски килим в зелено и бежово. За да се създаде интимност и да се прикрият изпочупените дървени решетки, по стените висяха десетки метри розов муселин, чиито краища, събрани и закрепени на покрива, образуваха красив балдахин.

Тапициран със златна дамаска диван служеше за сядане. До него бяха натрупани планини копринени възглавници. На масичка от махагон, чиято блестяща повърхност беше закрита от сребърна табла, бяха поставени гарафа с бренди и две чаши. На входа имаше свещник с кристален канделабър. Въздухът ухаеше на люляк и теменужки, защото килимът и възглавниците бяха обилно напръскани с одеколон.

Макар и неохотно, Дебора похвали усилията на брат си.

— Точно така си го представях — пошепна възхитено тя и нежно поглади висящия от стената муселин. — Прекрасно е! Отивам да напиша писъмце на Доминик и да го пратя по някой от слугите.

Само минути по-късно, съчинила сълзливо послание, в което молеше Доминик за помощ, тя го предаде в ръцете на един слуга и разрови гардероба си, опитвайки се да намери най-прелъстителната си роба и най-вече тази, която се събличаше най-лесно. Тъй като нямаше представа, че Доминик е бил цяла нощ навън, тя не можеше да знае, че той е още в леглото и че пратеникът ще предаде свързаното с толкова надежди писъмце на господарката на къщата. Дебора беше бързала да изпрати любовното послание и изобщо не беше забелязала, че на плика няма адрес. Единственото й указание към слугата беше колкото се може по-бързо да предаде това писмо в къщата на мистър Доминик Слейд.

Дълго след като вестоносецът се сбогува, Мелиса остана загледана в ненадписания плик. Дори да не беше познала парфюма на Дебора, слугата беше обяснил учтиво, че е изпратен от лейди Боудън. От ясно по-ясно беше, че е предназначено за мъжа й.

Мелиса седеше в галерията, без да изпуска от очи оставеното на масичката писмо. Изражението й издаваше съмнения. Дали да събудя Доминик? — питаше се сериозно тя. Може би писмото беше важно. От друга страна обаче… Чертите на лицето й се втвърдиха. От друга страна беше възможно лейди Боудън просто да е повикала съпруга и на интимна среща. Мисълта за Доминик, който спеше непробудно, когато го остави на сутринта, бързо прогони покълналите в сърцето й съмнения.

Тя бе прекарала дългите часове до завръщането му в състояние на трескава възбуда, примесена със страх. Все пак тревогата й беше в разумни граници, защото знаеше, че Ройс и Доминик са способни да се пазят. Скоро обаче не издържа и потърси убежище в спалнята на Доминик. Сви се на леглото му и заспа, притиснала лице във възглавниците. Така я намери Доминик, който се прибра в къщи към четири сутринта, уморен до смърт, но доволен от свършената работа.

Тъй като не повярва на очите си, той я повика тихо:

— Мелиса?

Младата жена долови гласа му и скочи като ужилена. Косата й беше разбъркана, бузите зачервени от съня. Като различи очертанията му в мрака, тя извика щастливо:

— Слава Богу, че се върна! Толкова ме беше страх!

Той приседна на края на леглото и започна да разкопчава ризата си. Мелиса, която вече не беше в състояние да се сдържа, се хвърли в прегръдките му.

— Сънувах те… — прошепна тя, скрила лице на гърдите му.

— Така ли? — Усетил близостта на топлото й тяло, Доминик забрави умората. Забрави ранния утринен час, забрави, че през последните четиридесет и осем часа почти не беше спал… Притисна я силно до себе си и нежно попита:

— И какво правех в съня ти?

По гърба на Мелиса пробягаха сладостни тръпки. Смаяна от собствената си смелост, тя покри лицето и врата му с целувки, пъхна ръце под разкопчаната му риза и впи пръсти в твърдата плът на раменете му.

— Ето това направи… — пошепна тя и плъзна ръка към гърдите му. — А после това…

Доминик простена дрезгаво и болката на физическото желание изпълни тялото му. Беше я пожелал още в мига, когато я видя в леглото си. Той сведе глава към лицето й и я целуна горещо, ръцете му се сключиха около тънката й талия и въздържанието, което си беше наложил през изминалите седмици, отстъпи място на бурна, дълго потискана страст. Двамата се отпуснаха на леглото и сляха устните, крайниците и телата ви…

Мелиса пламна от срам и се застави да погледне отново към писмото на Дебора. Макар че вече беше следобед, Доминик щеше да се събуди най-рано след час или два, безсилен, но доволен, защото любовта им си беше пробила път. Когато Мелиса стана от леглото му, беше вече обед — но той изобщо не се помръдна. Не биваше да го буди само защото бе пристигнала вест от Дебора Боудън!

В продължение на няколко минути тя се поколеба, после реши, че е най-добре веднага да отвори това проклето писмо. Успокои съвестта си с факта, че пликът не беше адресиран и можеше да бъде предназначен и за нея. Пое дълбоко дъх и бързо, за да не промени решението си, разкъса тънката хартия. Прочете набързо сърцераздирателното послание и в сърцето й нахлуха съмнения.

Не можеше да повярва, че положението на Дебора е толкова лошо, колкото твърдеше тя. От друга страна пък, помнеше отлично студените сини очи на Лейтимър и насилието, което се излъчваше от него, и беше склонна да повярва, че в отчаяния вик за помощ се крие зрънце истина. Сигурно я беше набил и тя се беше уплашила за живота си. Възможно беше Доминик наистина да й е предложил убежище. В такъв случай…

Мелиса присви очи. Твърде възможно беше цялото писмо да е замислено като примамка за интимна среща. Не, тя нямаше да допусне това, в никакъв случай!

След един последен поглед към дребния почерк тя реши, че ако писмото отговаря на истината, Дебора ще е благодарна за всяка помощ, независимо откъде идва тя. Решена да действа, Мелиса скочи на крака. Ако се окажеше, че Дебора не е излъгала, тя самата щеше да й предложи помощта си. Докато тичаше към обора, на лицето й се изписа горчива усмивка.

За щастие беше облечена в костюм за езда и можеше незабавно да се отправи към уговореното място. Едрият вран жребец, който си избра, я отведе бързо до целта. Къщата, наета от Лейтимър, й беше позната, познат й беше и павилионът, където Дебора беше обещала да чака Доминик. Тъй като все още се съмняваше в истинността на изпратения зов за помощ, тя реши да не рискува и на известно разстояние от къщата сви по една странична пътека, която щеше да я изведе точно пред павилиона откъм отсрещната страна на езерцето.

Мелиса огледа внимателно местността и макар че не откри нищо подозрително, продължи пътя си под защитата на дърветата чак докато стигна до малкия кей. Слезе и завърза коня за последното дърво. Едва сега се запита дали е действала разумно, защото внезапно си припомни всевъзможни ужасяващи истории за шпиони и друга подобна паплач. Е, нали Доминик беше казал, че Лейтимър всъщност не е истински шпионин! Ядосана, че е позволила на фантазията си да вземе връх, Мелиса изскочи от храсталака, стиснала здраво камшика си за езда — за свое собствено успокоение.

Тя тръгна бавно към кея, прекоси го и се запъти към павилиона. Когато наближи, тежката миризма на виолетки я удари право в носа и тя втренчи смаян поглед в розовите драперии, които не й позволяваха да надникне вътре. Затова пък чу доволното тананикане на женски глас и с нарастващо недоволство установи, че звукът издава отлично настроение. Нямаше и следа от отчаяно хълцане!

Увереността й, че е постъпила правилно, като е дошла, нарастваше с всяка изминала секунда. Без да се бави повече, Мелиса пристъпи към вратата и сърдито смръщи носле, за да избегне ужасния мирис на виолетки. Гледката, която се разкри пред очите й, беше повече от ясна. Слава Богу, че не събуди Доминик! Писмото на Дебора не беше вик за помощ, а покана за интимна среща.

Ярките розови драперии я заслепиха и тя започна да примигва, но когато погледът й падна върху разположилата се на дивана красавица, едва се удържа да не избухне в смях.

Дебора, която не подозираше, че я наблюдават, лежеше на дивана с чаша бренди в ръка, в поза, очевидно смятана от нея за неустоима. Дрехата й беше най-безсрамното нещо, което Мелиса беше виждала досега — прозрачна лилава роба, отворена отпред, пристегната с тънък копринен шнур под пълната гръд. Мина известно време, преди Мелиса да се сети, че такъв воал се обличаше върху бална рокля. Смелостта на Дебора да се яви пред чужд мъж в толкова предизвикателна одежда беше достойна за възхищение. Продължавайки да си тананика доволно, съперницата й отпи голяма глътка бренди и ленивите й движения издадоха, че тази чаша съвсем не й е първата.

Мелиса толкова често си бе представяла по какъв начин ще си отмъсти на Дебора Боудън, но сега, застанала на прага на това смешно любовно гнездо, тя усети съжаление и в същото време презрение към безскрупулната англичанка, която беше положила толкова усилия да спечели за себе си един женен мъж.

Внезапно Мелиса прозря, че вече няма причини да мрази Дебора. Не и сега, когато знаеше, че Доминик обича само нея! Дебора отдавна беше пропиляла шансовете си да спечели сърцето му. Обзета от копнеж да се върне при мъжа си и малко засрамена от довелата я тук жажда за отмъщение, Мелиса започна бавно да отстъпва назад.

Дали греда проскърца под ботушите й или движенията й привлякоха вниманието на Дебора, тя не можеше да каже, но съперницата й изненадващо обърна глава и я погледна право в очите. Мелиса, която отчаяно си пожела да потъне вдън-земя, усети как цялата се изчервява и безпомощно отговори на погледа на Дебора.

Неочакваната поява на съпругата на Доминик оказа ужасно въздействие върху полупияната англичанка. Тя побеля като платно, изпищя, като че я колят, и затрепери с пялото си тяло. Свлече се на пода и брендито се изля върху гърдите й. Позата й беше толкова комична, че Мелиса не можа да погасне усмивката си. Дебора гледаше ужасено високата, строго изправена женска фигура на входа и очите й непрестанно се връщаха на тънкия камшик за езда.

Понякога нечистата съвест оказва странно въздействие. Вместо да забележи, че Мелиса е не по-малко уплашена от самата нея, Дебора видя пред себе си единствено русата, жадна за отмъщение амазонка, която беше дошла да я накаже с камшика си. Тя имаше толкова грехове към тази жена! Всеки отделен път, когато беше увисвала на ръката на Доминик, за да го примами далеч от жена му, премина ясно и отчетливо през главата й. Ето че беше дошъл часът за справедливото наказание, което Мелиса нямаше да се поколебае да изпълни.

Без да осъзнава какво прави, Мелиса пристъпи крачка напред. Дебора скри лице в ръцете си, сви се на кълбо и изпищя:

— Не мърдай! Ако се приближиш, ще викам!

Мелиса я гледаше смаяно, както се гледа луда. А и Дебора не беше нормална в този момент с опулените си очи и истеричното треперене. Все пак Мелиса не загуби самообладание и проговори спокойно:

— Няма защо да викате. Освен това никой няма да ви чуе.

Дебора, която си въобрази, че е чула заплаха в безобидната забележка на Мелиса, изплака и започна бавно да се отдръпва назад, за да се отдалечи колкото се може повече от тази богиня на отмъщението. Без да сваля очи от Мелиса, тя проговори с треперещ гласец:

— Идеята беше на Джулиъс. Той измисли всичко. Той ме убеди да го сторя!

— Това е смешно! — промърмори презрително Мелиса. Подлият начин, по който Дебора прехвърляше вината върху брат си, събуди гнева й. Тя размаха заплашително камшика и продължи отсечено: — Вие лъжете! Може би Лейтимър наистина е в дъното на цялата работа, но вие, вие сте тази, която се е разположила полугола на този смешен диван и чака чуждия мъж!

Видът на вдигнатия камшик подейства унищожаващо върху Дебора. Мелиса още не беше свършила, когато тя запищя:

— Не ме докосвайте!

Полудяла от страх и отчаяние, тя забрави къде се намираше и колко малък е павилионът, политна назад и се удари в муселинената драперия. В дървената решетка зейна огромна дупка и в следващия момент Дебора пропадна през нея. Тя се вкопчи отчаяно в плата и за миг увисна във въздуха. Само след секунди обаче тънкият муселин се скъса и пищящата от ужас англичанка пльосна в зелената, застояла вода на блатото.

Мелиса, която беше зяпнала от учудване, не загуби самообладание. Тъй като се уплаши за живота на съперницата си, тя прекоси с бързи стъпки малкото помещение и надникна навън. Дебора беше точно под нея, увита в безброй метри розов муселин, омазан с водорасли и гъши тор — мокра, кашляща, побесняла от гняв.

След като беше избягнала непосредствената заплаха от страна на Мелиса, Дебора си възвърна част от предишната увереност. Темпераментът й се обади и тя засипа съперницата си с поток проклятия, толкова вулгарни и груби, че Мелиса ококори очи от учудване. Дебора спря за миг да си поеме дъх и изсъска със святкащи от гняв очи:

— Само ме погледнете! За всичко сте виновна вие! Мразя ви! Мразя цялата ви страна и всичките й хора! Иска ми се никога да не съм идвала!

След като вече беше ясно, че Дебора е невредима, Мелиса се усмихна с невинна любезност, обърна се да си върви и извика през рамо:

— И аз искам същото, скъпа лейди Боудън!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Мелиса изтича при коня си, метна се на седлото, после се обърна и проследи как Дебора, увита в много метри мокър муселин и прилична на хлъзгава розова змия, мъчително опипваше дъното с крак, за да стъпи на твърда земя. Това не беше лесно, защото напоеният с вода материал й пречеше при всяка крачка, а неравностите по дъното не й позволяваха да запази равновесие. Мелиса едва се удържа да не се изсмее, когато Дебора се препъна и падна по лице в тежката блатна вода само на няколко метра от брега. Тъй като не искаше да си тръгне, преди да се е уверила, че англичанката е достигнала брега здрава и читава, тя задържа коня си, докато Дебора излезе с несигурни стъпки на твърда земя, повлякла след себе си дълъг, предълъг розов шарф, осеян с водорасли. Едва тогава Мелиса пришпори коня си и се отдалечи в тръс.

Дебора, която беше твърде заета със собственото си жалко положение, бързаше да се прибере в къщата и не забеляза нищо. Единственото й желание беше да се скрие зад дебелите й стени и да се освободи от мокрия муселин и отвратителната миризма, която се беше полепила по кожата й. А веднага след това щеше да обърне гръб на Батън Руж — завинаги! И никой нямаше да успее да я разубеди!

Ето как, когато след около три часа се прибра в дома си, Лейтимър, който дискретно се беше оттеглил за следобеда, завари в преддверието бъркотия от куфари и кутии за шапки.

— Всемогъщи Боже, какво става тук? — обърна се той към измъчения портиер.

— Сестра ви реши да замине веднага, сър — отговори невъзмутимо мъжът. — Тя ви очаква в големия салон, но смята още днес да се качи на пощенския кораб, който утре сутрин потегля за Ню Орлиънс.

Лейтимър хукна по коридора към салона, докато мислите лудо се блъскаха в главата му. Какво беше подтикнало Дебора към това прибързано отпътуване? Дали не се беше случило нещо с Доминик… Дали пък не го беше убила в пристъп на ярост? Какво се беше объркало, по дяволите?

Ухаеща на рози, красива както винаги в синята си пътническа рокля, Дебора се разхождаше нетърпеливо из обширното помещение. Лейтимър нахлу вътре и се хвърли към нея.

— Какви са тия глупости? — изфуча гневно той. — Какво стана?

Все още възбудена от случилото се, Дебора му описа събитията от следобеда — само че Мелиса нямаше да познае историята, ако можеше да я чуе!

— Тя ме нападна! Уплаших се да не ме убие! Като че не й беше достатъчно, дето се нахвърли върху мен с камшика за езда, ами се опита и да ме удави в блатото! — Сините й очи святкаха от гняв. — Тя е дива и брутална — като страната си. Няма да остана тук нито минута по-дълго. Ще чакам в Ню Орлиънс кораба, който ще ни отведе в Англия, и колкото по-скоро се махна завинаги от Америка, толкова по-добре!

Лейтимър се опита да я разубеди, но скоро забеляза, че е безсмислено. Каквото и да се беше случило в действителност, внимателно изработеният план беше пропаднал. Всяка надежда да доведе Мелиса в леглото си благодарение на прелестите на Дебора беше разрушена.

— Е, добре — предаде се той. — Ще те отведа на кораба.

— Нима няма да тръгнеш с мен? Тук вече не може да се постигне нищо! Крайно време е да се махаме! — настоя сърдито Дебора, която едва сега осъзна, че през следващите дни и месеци вероятно ще й се наложи да разчита единствено на себе си.

— Може би наистина е крайно време, но първо трябва да си разчистя сметките със Слейд и жена му — отговори Лейтимър и красивата му уста се разкриви в грозна усмивка.

— Какво смяташ да правиш? — попита страхливо Дебора.

— Още не знам — призна ледено брат й, — но нямам никакво намерение да напусна Батън Руж, преди да сторя нещо на семейство Слейд, което ще ги накара да съжаляват цял живот, че са се изпречили на пътя ми. — Успокоен, той продължи с по-мек тон: — Не се бой, сестричке, обещавам ти преди края на месеца да бъда в Ню Орлиънс. Знаеш в кой хотел да отседнеш, знаеш и в коя банка са парите ни. Ще ти дам пълномощно да теглиш от моята сметка. — Той я щипна приятелски по бузата. — Само не харчи прекалено много за нови рокли — и без това ще се наложи да оставим голяма част от багажа тук, защото ще пътуваме с военен кораб и мястото е ограничено. И още нещо — не забравяй утре вечер да ми стискаш палци, защото трябва непременно да обера младия Франклин.

Когато час по-късно придружи Дебора на борда на пощенския кораб, той продължи да я наставлява:

— Не забравяй, че в Ню Орлиънс ще те потърси джентълмен на име Антъни Дейвис. Можеш да говориш открито с него, той е от хората на Роксбъри. Възможно е също да те посети и един друг човек, казва се Самюел Драйтън. Този Драйтън трябва да ни отведе на кораба през януари. И двамата знаят, че скоро ще пристигнем в Ню Орлиънс, и ще ни очакват.

— Ще се справиш ли тук сам? — попита страхливо тя.

Лейтимър се усмихна самоуверено и я отведе в малката каюта, която беше поръчал за нея.

— Нищо няма да ми се случи — успокои я той.

Дебора, която лесно се успокояваше, започна многословно да се оплаква от тясната и неудобна кабина и не престана дори когато брат й се сбогува и слезе от борда. Хленчещият й глас дълго звучеше в ушите му.

Ала Лейтимър имаше достатъчно свои грижи. По време на краткия път до къщи той обмисли внимателно различните възможности за отмъщение. Беше стигнал дотам, че приписваше на намесата на Доминик вината за всичките си неуспехи в Америка. А що се отнасяше до Мелиса… Устните му се опънаха в тънка линия. Мелиса беше наранила болезнено гордостта му и той гореше от желание да я накаже жестоко. Защо предпочете да се омъжи за Доминик Слейд, вместо да се подчини на желанията му! С течение на времето той беше успял да убеди сам себе си, че е бил готов да я направи своя съпруга. Тя дори не си даде труд да обмисли предложението му, но продължи да го залъгва, докато си намери по-богат кандидат! Подобно на Дебора, Лейтимър винаги извърташе фактите така, че да послужат на намеренията му, а единственото му намерение беше да си отмъсти!

За разлика от него, Мелиса изобщо не мислеше за отмъщение, когато се прибра у дома. Дори смешната сцена с Дебора беше избледняла в съзнанието й, защото всичките й мисли бяха насочени към Доминик. Изпълнена с нетърпение, тя отведе в обора запенения кон и изтича към къщата.

Когато прекосяваше вестибюла, се натъкна на камериера на Доминик, който мъкнеше ведро с гореща вода към горния етаж. Тя го изпревари и попита:

— Водата за мъжа ми ли е? Значи вече се е събудил?

— Да — отговори с обичайната си невъзмутимост Бартълъмю. — Мистър Слейд се събуди преди известно време… и малко се ядоса, когато узна, че сте излезли на езда, без да кажете никому къде отивате и кога ще се върнете.

Мелиса се изчерви и се усмихна виновно.

— А сега? Още ли се сърди?

Камериерът й намигна и отговори развеселено:

— Смятам, че ядът му ще премине в мига, в който ви види да влизате.

Мелиса го дари със сияеща усмивка.

— Надявам се да сте прав! — прошепна с копнеж тя. Посочи му да влезе пръв и обясни тихо: — Не му казвайте, че съм се върнала. Искам да го изненадам.

Бартълъмю кимна мъдро и изпълни желанието й.

— Върна ли се вече? — чу се от стаята недоволният глас на Доминик.

— Не знам, сър — отговори спокойно камериерът. — Да проверя ли в обора?

Седнал в голямата медна вана с красиво изрязани крака, Доминик беше с гръб към нея и не можеше да види влизането й. Сърцето й подскочи радостно, когато мъжът й продължи да се оплаква:

— По дяволите! Никога не е правила така! Как е могла да излезе толкова рано на езда, и то сама, особено след последната… — Той млъкна стреснато и след малко продължи по-спокойно: — Кажи ми веднага, щом я видиш.

— Разбира се, сър — отговори камериерът, намигна още веднъж на Мелиса и излезе. Младата жена беше застанала в рамката на вратата, устремила влюбен поглед в гърба на Доминик. В сърцето й се надигаше радостно очакване.

Тя се обърна тихо към вратата, напипа ключа и заключи. Доминик, който продължаваше да ръмжи недоволно, не чу шума. Мелиса събу тихичко ботушите си и започна да откопчава роклята си, пристъпвайки предпазливо към ваната.

Изглежда обаче шестото чувство го беше предупредило, защото изведнъж се обърна и се озова лице в лице с жена си. На лицето му изгря доволна усмивка, в сивите очи проблесна желание.

— Дошла си да ми правиш компания, нали? — попита щастливо той.

Мелиса се засмя и бавно свали горната част на костюма за езда, изпод която се показа тънка ленена риза. Обзета от горещо желание, не по-малко от неговото, тя попита с добре изиграно съмнение:

— Трябва ли? Редно ли е да правя такива неща?

Доминик не можеше да откъсне очи от голата й плът и горещото желание пулсираше все по-силно във вените му.

— О, разбира се, че е редно — отговори дрезгаво той и погледът му бе привлечен към свличащата се на пода пола.

Мелиса застана пред него само по риза и започна да си играе с тънките презрамки на раменете си. След малко пристъпи бавно към ваната и започна да сваля остатъците от облеклото си. Мъжките очи изпиваха всяка частица гола плът, която се разкриваше пред тях: високите гърди с коралови зърна, тънката талия, алабастровите хълбоци и дългите, стройни крака.

Доминик гледаше жена си с присвити очи, в които пламтеше страстта. Увереността, че това е неговата съпруга, жената, която обожаваше, изпълваше цялото му същество с блажено очакване. Той се изправи на колене във ваната и протегна ръце към нея. Притисна буза в мекия й корем и промърмори с добре изиграно недоволство:

— Ако при следващото си събуждане не те намеря в леглото си, ще те напляскам!

Мелиса, която изобщо не се стресна от тази заплаха, закима усърдно в знак на съгласие и зарови пръсти в гъстата му черна коса.

— Разбира се — промълви покорно тя. — А след като ме напляскаш…

— Ще целувам всеки белег поотделно — изръмжа Доминик. — Ето така… — Устните му се сключиха около връхчето на гърдата й и го замилваха с език.

Мелиса простена от удоволствие и притисна главата му до гърдите си, за да усили сладката болка. Обзелият я копнеж лумна в буйна страст.

Този път не бързаха. Нощта беше утолила горещата им страст и сега просто се наслаждаваха на удоволствието от сливането. Миналата нощ беше празник на зажаднелите влюбени, но сега… сега жаждата беше задоволена и беше дошъл ред на радостта от взаимната принадлежност.

— Толкова те желаех, скъпа моя… Само като те докосна, и тялото ми пламва в огън — проговори дрезгаво Доминик. Той се отпусна назад във водата и увлече Мелиса със себе си.

Тя се прекачи през смях във ваната и седна върху дългите му крака, наслаждвайки се на усещането на твърдите мускули. Усети набъбналата му мъжественост между бедрата си и в тялото й нахлу вълна на удоволствие.

Двамата се целуваха, езиците им се намираха и разделяха, усилвайки още повече изгарящата страст на телата.

— Ти ме подлудяваш! — Погледът на Доминик се устреми към прелъстително надничащите над водата твърди гърди.

Телата им се движеха с нарастващо нетърпение. Когато ръката на Мелиса се плъзна с мъчителна бавност по гърдите му и слезе надолу към плоския корем, от гърлото на Доминик се изтръгна дрезгав стон. Тя се поколеба и той помоли, останал без дъх:

— О, Лиса, помилвай ме там! — После поведе ръката й към мястото, където я искаше.

Възхитена от властта, която имаше над усещанията му, Мелиса го милваше всеотдайно и страстта й се разгаряше все по-бурно.

Най-после Доминик обхвана талията й и я привлече върху тялото си така, че коленете й се озоваха от двете страни на тесните му хълбоци. Ослепял от страст, той потърси меката плът между бедрата й и започна да я милва в ускоряващ се ритъм, докато Мелиса се разтрепери с цялото си тяло.

Разтърсена от силата на страстта си, тя пошепна в ухото му:

— Вземи ме. Искам да те усещам в себе си.

Доминик нямаше нужда от подкана. Копринената й топлота, в която проникна със сладостна бавност, разтърси из дъно издръжливостта му и той се задвижи в луд ритъм. Пръстите му се впиха в хълбоците й, за да се преборят с безмилостно бързото настъпване на върха.

Мелиса го забеляза и започна бавно да се движи нагоре и надолу. Огънят, пламтящ в тялото на Доминик, беше и неин.

Доминик не издържа. Движенията му станаха трескави, всеки миг го приближаваше към екстаза.

Мелиса, забравила всичко около себе си, усети мощната вълна на оргазъма, извика и се отпусна на гърдите му.

Веднага след нея Доминик също простена и се отдаде на удоволствието от освобождаването. Задоволен и заситен, той привлече Мелиса към себе си и обсипа лицето й с нежни целувки, докато устните му мълвяха несвързани любовни слова.

Сгушени един в друг, двамата лежаха във ваната, докато изстиващата вода ги изтръгна от сладките мечти. Те се спогледаха, избухнаха в смях и набързо се изкъпаха — а това доведе и до някои други неща.

Темата Дебора Боудън излезе на дневен ред едва когато бяха седнали в трапезарията и поглъщаха с апетит пълненото пиле. Малко смутена, Мелиса заговори за писмото и призна, че го е прочела. Доминик прояви интерес, но изобщо не се разтревожи от дързостта й. Едва когато узна какво е било написано в писмото, се ядоса ужасно и направо се разяри, когато чу, че Мелиса е отишла на срещата вместо него.

— По дяволите, Лиса, как си могла да поемеш такъв риск! — провикна се загрижено той. — Нима не помисли, че може да е капан? Можеха да те отвлекат или да ти сторят кой знае какво. Повярвай ми, Лейтимър има достатъчни основания да ни мрази и да иска да си отмъсти.

Мелиса се усмихна дръзко.

— Е, трябва да ти кажа, че всичко мина добре.

— Така ли? — Доминик застана нащрек, блясъкът в очите на жена му му се стори подозрителен.

Мелиса, която с мъка се удържаше да не се разсмее, описа накратко срещата си с лейди Дебора Боудън, без да разкрасява и без да измисля. Ако беше хранила някакви съмнения, че съпругът й е изпитвал нещо по-силно към тази жена, те се изпариха окончателно, когато Доминик избухна в луд смях.

— Наистина ли падна в езерото? — попита развеселено той и когато Мелиса плахо кимна, заяви: — Много добре! Така й се пада!

Свършено е с Дебора, каза си доволно Мелиса. След малко се сети нещо и извика уплашено:

— О, божичко! Утре е приемът на чичо Джош! Много съм любопитна как ще се държи, като се срещнем отново…

Доминик беше втренчил поглед в гръдта на жена си и не можеше да се насити на нежната й закръгленост, щедро разкрита от дълбоко изрязаното деколте на зелената сатенена рокля. Гласът му прозвуча равнодушно:

— Какво те интересува? Хайде да си говорим за нас, вместо за проклетата лейди Боудън!

Мелиса се съгласи с него. Остатъкът от вечерята премина в непомрачавана хармония и веднага след това двамата се оттеглиха в спалнята.

В петък вечер обаче, когато влязоха в обзаведения с нови мебели салон на дома Манчестър, Мелиса не можа да се сдържи и крадешком се огледа за бившата си съперница. Лейтимър вече беше пристигнал и разговаряше оживено с младия Франклин, но сестра му не се виждаше никъде.

Вечерята премина в приятни разговори и весела атмосфера. Едва когато дамите се оттеглиха и салона и господата се скриха в библиотеката, за да поиграят карти и да отдадат дължимото на любимите мъжки развлечения, Мелиса узна за прибързаното отпътуване на англичанката. Тя приседна до леля си на тапицирания в синьо и златно диван и Сали побърза да я осведоми:

— Сигурно вече знаеш, че лейди Боудън ни напусна?

— Отишла си е? — попита с безразличие Мелиса. — Как така? Брат й е тук…

Да, но сестра му е заминала тази сутрин за Ню Орлиънс. Влажното и задушно време се отразявало зле на крехкото й здраве. Двамата решили, че е най-добре да замине веднага. Лейтимър се извини от нейно име веднага щом пристигна. — Светлосините очи на Сали святкаха дяволито. — А аз се надявах, че Ройс ще се почувства привлечен от лейди Боудън… Би било много приятно, ако в семейството влезе английска аристократка, нали? Но пък нашият климат щеше да представлява постоянен проблем за нея… — продължи несигурно тя.

Мелиса едва не се задави с чая си. Ройс и Дебора! Само почакай да останем насаме, миличък! — каза си злобничко тя. Ще има да те дразня, че си се измъкнал на косъм от един толкова представителен брак, скъпи ми Ройс!

Ройс и Доминик също нямаха особено желание да присъстват на днешния прием, макар и всеки по различна причина. Ройс бързаше да замине за Ню Орлиънс. Куфарите му вече бяха готови, а приготвеният за Джейсън списък пареше крака му през копринения чорап, в който беше скрит. Възнамеряваше да не се разделя със списъка, докато не стигне при Джейсън, дори ако това означаваше да го носи винаги до тялото си.

Що се отнасяше до Доминик, той много искаше да бъде някъде по-далеч, но това нямаше нищо общо с тайния списък. Любовта между него и Мелиса беше такова прекрасно откритие, че всичко, което го отделяше от нея, го дразнеше. Насладата да открива отново и отново прелестите на тялото й и силата на чувствата й беше виновна за нежеланието, с което тази вечер участваше в приема на семейство Манчестър.

Все пак двамата приятели се примириха с предстоящите забавления и посветиха времето си на разговори с многобройните познати и съседи, поне докато забелязаха, че Лейтимър и Франклин са се уединили до една от трите игрални маси, поставени от Джош, и залагат обезпокояващо високи суми. Всъщност Закари беше този, който насочи вниманието им към играчите, като се приближи незабележимо към неголямата група мъже, задълбочени в разговор. Той отпи небрежно от чашата си с мадейра, изгледа многозначително Доминик и промърмори под носа си:

— Както изглежда, късметът е отново на страната на Лейтимър. Двамата с Франклин са изиграли само две партии, а Джордж вече е загубил около хиляда и седемстотин долара.

Доминик и Ройс размениха кратък поглед. След като се разбраха без думи, двамата се запътиха бавно към игралната маса. Лейтимър вероятно забеляза, че два чифта подозрителни очи наблюдават всяко негово движение, но лицето му не издаде нищо. Без да се трогне, той продължи да играе срещу младежа с безмилостна агресивност.

Толкова по-странно беше, че именно Франклин залови противника си в измама. Тъкмо бяха започнали ново раздаване, когато ръката на младежа се стрелна като светкавица по малката маса и задържа като в клещи дясната китка на Лейтимър.

Така си и мислех! — извика триумфално той. — В края на последната партия не бях съвсем сигурен, но този път вниманието ми бе възнаградено. — Той разтърси с все сила ръкава на Лейтимър и когато от него изпадна карта, мъжете в салона застинаха по местата си. След миг се надигна заплашителен ропот. Доминик усети злобно удовлетворение. Падналата карта беше дамата-пика…

— Нищо чудно, че при последното раздаване имахте carte blanche! — установи гневно младият Франклин. Лицето му издаваше детско възмущение. — Колко още карти сте скрили в ръкава си? Вие сте един жалък мошеник!

Присъстващите в салона мъже устремиха погледи в лицето на Лейтимър. Имаше твърде малко неща, които тези опитни в пиенето, избухливи и дръзки американски джентълмени не биха простили на човека, когото бяха приели в редиците си, но измамата на игралната маса беше равна на обществено самоубийство. Лейтимър беше загубен! Нямаше да му позволят да се мерне повече в Батън Руж, а ако се съдеше по гневните лица на господата, той щеше да има голям късмет, ако успееше да се измъкне без порядъчна порция бой. Само Доминик и Ройс изглеждаха незасегнати от случилото се. Двамата бдително очакваха следващата крачка на стария си познат.

Обезчестен, лишен от възможността да си възвърне изгубените от Доминик пари, Лейтимър вече виждаше пред себе си оставащите му в Америка мрачни месеци. Перспективата беше ужасна и той побледня като платно. Но не само от гняв и разочарование от жалкия край на така добре започналата вечер, а преди всичко от увереността, че много скоро по течението на Мисисипи и чак до Ню Орлиънс ще се разпространи вестта, че Джулиъс Лейтимър е измамник, прогонен завинаги от доброто общество, достоен единствено за презрение… Роксбъри веднага щеше да се откаже от него и пребиваването му в Америка щеше да се окаже безполезно. През главата му мина и друга, още по-неприятна мисъл: старият хитрец със сигурност щеше да се възползва от удобния случай и да откаже да му изплати пълната сума, за която се бяха договорили. Лейтимър не се съмняваше, че лошата слава ще го последва и в Англия. Вместо да бъде добре дошъл в домовете на богатите и силните на деня, щеше да се задоволява с евтините игрални салони, с мръсните кръчми на простолюдието…

Секундите минаваха и тъй като нито Франклин, нито Лейтимър помръдваха от местата си, в залата надвисна предчувствие за беда. Повечето от присъстващите господа бяха на мнение, че на света няма нищо по-достойно за презрение от измама на карти, и ръцете ги сърбяха да накажат Лейтимър, както заслужаваше.

Уловен на местопрестъплението, англичанинът беше в извънредно опасно положение. Докато погледът му се мяташе от едно злобно и заплашително лице към друго, по гърба му започнаха да се стичат вадички студена пот. Това не беше елегантният, цивилизован Лондон, където джентълмените изясняваха различията си според твърдо установени и педантично спазвани правила, това беше пустошта на Луизиана, където споровете открай време се решаваха по бърз и брутален начин.

Всички тези размишления преминаха през главата на Лейтимър в продължение само на няколко секунди. Острият му ум отчаяно търсеше някакъв изход. Тласкан от безмерния си гняв, той експлодира като бомба и най-неочаквано заби свободната си ръка в изненаданото лице на Франклин. Другата му ръка без усилия се освободи от безсилната хватка на младежа. В следващата секунда той бръкна в джоба на жакета си и измъкна малкия, но смъртоносен пистолет, който винаги носеше със себе си.

— Назад! — изсъска яростно той. — Който се осмели да направи само крачка напред, ще умре!

Когато нанесе удара на Франклин, присъстващите пристъпиха едновременно напред, но при тези думи всички замръзнаха по местата си. Лейтимър се усмихна с изтънели устни, опиянен от съзнанието за собствената си мощ.

— Е, къде остана смелостта, с която постоянно се хвалите? — подигра ги злобно той.

Никой не му отговори, защото всички усещаха колко е опасен.

Лейтимър наистина беше опасен. Дори много. Той беше човек, който няма повече какво да губи. Целият му живот беше разрушен, на всичкото отгоре беше жесток и подъл. Докато стоеше неподвижен, насочил пистолета си в тълпата, той обмисляше трескаво възможностите за бягство. Да, той можеше и трябваше да превърне поражението в победа! Погледът му случайно падна върху Доминик.

Заслепен от буйно пламналата омраза, той изгледа безумно човека, комуто приписваше цялата вина за нещастието си, прицели се и стреля. Изстрелът отекна в салона като гръмотевица. Обширното помещение се напълни с барутен дим.

Доминик не беше имал време да се предпази. Усети режеща болка в слепоочието, пред очите му причерня и той се свлече в безсъзнание на пода.

Обзет от дива жажда за отмъщение, Ройс се хвърли към Лейтимър, но англичанинът беше подготвен и се прицели в главата му.

— На ваше място бих си кротувал — изсъска студено той. — А сега моля господата да се отдръпнат от пътя ми!

Кипящ от безсилна ярост, Ройс трябваше да остане на мястото си. Погледът му беше впит в неподвижната фигура на Доминик и в увеличаващата се до главата му локва кръв. Докато сърцето му се късаше от болка, Ройс безмълвно молеше и заклинаше приятеля си да се раздвижи. Когато забеляза, че едната ръка на Доминик леко се помръдна, той затаи дъх. В гърдите му пламна нова надежда. Той се обърна рязко към Лейтимър и изкрещя гневно:

— Е, какво чакате? Няма ли да избягате, докато е време! Не виждате ли, че всеки момент най-малко двайсет души ще се нахвърлят върху вас? Вярно, имате няколко куршума, но дори да убиете един или двама от нас, останалите ще ви довършат. — В тона му звучеше неприкрита заплаха.

Лейтимър беше стигнал до същото заключение. С поглед, струящ от омраза, той започна да отстъпва бавно към вратата. От мястото си не можеше да види Доминик, но се надяваше, че ако и този път не е успял да го убие, поне го е ранил тежко, фактът, че врагът му ще помни до края на живота си тази вечер, го изпълваше със злобно удовлетворение.

Лейтимър се скри зад вратата и в следващия миг Ройс се втурна към приятеля си. Коленичи до него и посегна да попипа раната, когато свитото на пода тяло се раздвижи. Доминик се претърколи настрана и простена:

— Слава на Бога! Ако знаеш колко съм радостен, че онзи тип така и не се научи да стреля!

Думите му предизвикаха облекчени усмивки, но повечето гости оставаха сериозни и напрегнати. Джош, побледнял от страх и срам, проговори с треперещ глас:

— Не мога да повярвам на очите си! Той щеше да те убие, без да му мигне окото! Да стреля по невъоръжен човек! — В този миг му хрумна още нещо и той се провикна невярващо: — И това в моята къща! В моята къща един негодник си позволи да стреля по невъоръжен човек!

Ройс помогна на Доминик да се изправи на крака и сред гостите се надигна загрижен шепот. Тъмната коса на ранения беше слепена от кръв. Кръв течеше и по едната му буза, но след кратък преглед Ройс установи, че куршумът само го е одраскал.

Доминик също опипа предпазливо раната си и потрепери от болка. После попита с подозрителна мекота:

— Какво стана, след като загубих съзнание? Знам само, че Лейтимър стреля по мен, после всичко ми се губи. Но когато дойдох на себе си, чух шум от затваряща се врата.

— Не си пропуснал много — отговори сухо Ройс. — Вратата, която се затвори преди по-малко от две минути, провъзгласи оттеглянето на Лейтимър.

Доминик го изгледа укорително.

— Никой ли не тръгна да го преследва? — През ума му мина ужасяваща мисъл. Той се втурна като безумен към вратата и изхриптя дрезгаво: — Защо поне не се уверихте, че дамите не са пострадали?

— За Бога! — изрева Джош. — Нима смяташ, че…

Лицата на мъжете помрачняха и всички се втурнаха като един към вратата. Доминик посегна към бравата, когато някой я блъсна отвън и едва не го събори.

С разширени от ужас очи, иначе спокойното лице разкривено от страх, Сали Манчестър се хвърли в прегръдките на съпруга си.

— О, Джош, това е ужасно! Онзи отвратителен човек отвлече Мелиса! — изплака тя.

Доминик не дочака по-нататъшни обяснения. Без да се интересува от състоянието си, той се обърна към Ройс и кратко попита:

— Имаш ли пистолети?

Ройс безмълвно пристъпи към писалището на баща си, изтегли едно от долните чекмеджета и извади скъпоценна махагонова кутия. Отвори я и показа на приятеля си два тесни пистолета за дуел, истински произведения на изкуството.

В салона цареше потискаща тишина, прекъсвана само от хълцането на Сали и утешителното мърморене на Джош. Без да се бавят, Ройс и Доминик се заеха да напълнят пистолетите и да ги подготвят за стрелба. Ройс хвърли загрижен поглед към окървавеното лице на приятеля си и попита тихо:

— Ще се справиш ли?

Доминик го изгледа сърдито.

— Тя ми е жена. Как няма да се справя!

Закари, почти толкова бледен, колкото Доминик, проговори умолително, макар че гласът му трепереше от гняв:

— Тя ми е сестра! Вземете ме със себе си!

Доминик въздъхна уморено.

— Не мога. Ами ако ти се случи нещо… — Той не можа да продължи, защото гърлото му беше пресъхнало. Трябваше да стисне зъби, за да не позволи на страха да го завладее. Той отиде при Сали и Джош и попита делово:

— Какво стана? В каква посока изчезнаха?

Сали изтри сълзите си и отговори колебливо:

— Той се втурна при нас като обезумял! Не мога да повярвам — един толкова мил човек!

Доминик потисна с мъка желанието да я разтърси здраво и продължи да задава въпроси:

— Какво стана после?

— Той взе Мелиса със себе си! Отиде право при нея, сграбчи я за рамото и заяви, че я взема за заложник. Щял да я убие, ако мъжете тръгнат да го преследват. Опря пистолета си в главата й и каза, че ако посмеем да мръднем, ще я застреля пред очите ни. После я извлече навън.

— Колко време мина, преди да дойдеш при нас? — попита напрегнато Ройс. — Видя ли в каква посока тръгнаха?

— Не пропилях нито миг — отговори гордо Сали. — Мелиса започна да се отбранява и това толкова затрудни онзи негодник, че аз успях да се измъкна през страничната врата и да дотичам при вас!

Доминик, в чието сърце пламна надежда, попита настойчиво:

— Това означава ли, че още не са излезли от къщата?

— Не съм сигурна — отговори колебливо Сали. — Мелиса се отбраняваше с ръце и крака и той трябваше буквално да я влачи. Навярно не е стигнал далеч.

Доминик хукна към високата врата за верандата.

— Ройс, ти провери в преддверието! Аз ще обиколя къщата и ще се опитам да им пресека пътя. Всички останали да не мърдат от местата си!

Без да обръща внимание на болките в главата си, Доминик хукна навън. Сърцето му се разкъсваше от страх и надежда. Излезе на верандата, втурна се тичешком по галерията, която опасваше къщата, и спря над парадния вход. Раната го болеше толкова силно, че трябваше да се пребори с гаденето и виенето на свят. Ала всичко бе забравено, когато забеляза Лейтимър и Мелиса, борещи се в самия край на стълбището.

Дебелите колони, които крепяха галерията, затрудняваха прицелването. Стиснал в ръка малкия пистолет, Доминик скочи от галерията на моравата, и изтича по-далеч от къщата, за да вижда ясно жена си и похитителя й.

— Лейтимър! — изкрещя пронизително той. — Не бихте ли желали още веднъж да стреляте по мен?

Англичанинът се вкамени. Не можеше да повярва на очите и ушите си. Моментално забрави Мелиса и се взря като безумен в посоката, от която беше дошъл гласът на Доминик. Не искаше да повярва, че отново не е улучил врага си.

Ужасена, Мелиса също гледаше мъжа си. Страхът за него прогони всяка друга мисъл от съзнанието й. Това беше кошмар! Не можеше да бъде истина! Та нали само до преди минути седеше мирно и тихо в салона и слушаше бъбренето на годеницата на Даниел! След това някъде в къщата проехтя изстрел, Лейтимър се втурна в салона с разкривено от гняв лице, издърпа я брутално от мястото й и я поведе със себе си…

В началото тя беше толкова стъписана от това, което ставаше с нея, че не осъзнаваше заплашващата я опасност. Едва когато разбра какво й предстои, започна да се отбранява със заби и нокти. Нямаше да му позволи да я отвлече! Опита се да се освободи, но когато Лейтимър опря дулото на пистолета в слепоочието й, се ограничи да влачи краката си и да затруднява всяка негова стъпка. По едно време го изрита с все сила, но последва оглушителна плесница и тя не се осмели да го гневи повече.

А сега насреща им беше застанал Доминик, лицето му беше цялото в кръв и искаше да рискува живота си заради нея! Не, това беше по-страшно от кошмар. Лейтимър можеше да го убие! Тя усети как тялото на похитителя й се напрегна. Усети също и как хватката му се разхлаби, как пистолетът се отмести от слепоочието й и се насочи право срещу Доминик…

Мелиса изкрещя някакво предупреждение и с все сила заби лакът в корема на Лейтимър. Мислите се надпреварваха в главата й… Едно беше повече от ясно: Доминик никога нямаше да стреля, защото можеше да улучи нея! Почти едновременно с удара тя се хвърли на земята и балната роба с цвят на бронз я обгърна отвсякъде. Лейтимър остана сам, незащитен.

Доминик не се поколеба нито секунда. Тъй като вече се беше прицелил, само натисна спусъка, сигурен, че ще улучи врага си точно между очите. После захвърли димящия пистолет и хукна като луд нагоре по стълбите, за да притисне до гърдите си любимата жена…

През нощта, когато лежаха един до друг в тишината на спалнята си, Мелиса проговори замислено:

— Знаеш ли, всъщност не ме беше страх… Уплаших се едва когато те видях навън — да, в този миг се научих да се страхувам.

Ръката на Доминик я обгърна по-силно.

— Не мисли повече за това, любима. Всичко свърши. Лейтимър никога повече няма да ни безпокои.

— Какво ли ще стане с Дебора?

Доминик вдигна рамене.

— Нищо. Има много като нея на този свят и съм убеден, че всички отлично се справят и сами. Сигурен съм, че брат й ще й липсва, но също така съм сигурен, че е само въпрос на време да си намери мъж, който да се грижи за нея.

— Аз не бих могла — пошушна Мелиса и помилва бузата му.

— Какво не би могла?

— Да си намеря друг.

— Надявам се да е така — или поне не преди да е минало известно време, изисквано от приличието — отговори през смях Доминик. После се приведе над нея и прошепна, станал отново сериозен: — Лиса, толкова те обичам! Само ако Лейтимър…

Мелиса, която се топеше в силните му ръце, сложи пръст на устните му.

— Тихо! Не говори повече за това! Нека го забравим. Хайде да си поговорим за нашата любов и за новия ни дом. — Тя го изгледа и в златнокафявите й очи блеснаха дяволити искри. — Някой хубав ден ще ме заведеш в Таузънд Оукс, нали?

— Тъй вярно! — отговори тържествено Доминик и я целуна. — Но едва когато ми кажеш колко ме обичаш.

Мелиса въздъхна щастливо, обви с ръце врата му и зашепна:

— Обичам те повече от чичо Джош и леля Сали… — Гласът й звучеше невинно. — Обичам те повече от Закари и Ройс. А, да, смятам, че те обичам дори повече от Фоли…

— Значи смяташ, че ме обичаш повече от един кон? — попита сухо Доминик и зарови лице в къдриците й.

Мелиса целуна косата му.

— Сигурна съм, че те обичам много повече от Фоли!

— Колко много?

Прегръдката й стана още по-страстна.

— Много, много повече… — пошепна пламенно тя. — Просто с думи не може да се опише…