Среднощна красавица

1

Лондон, 1816

Над Темза се стелеше гъста мъгла и прихлупваше корабите наоколо. Тя обгръщаше като воал тъмните очертания на сградите, чиито силуети надвисваха като кръвожадни чудовища, оживели от детските й сънища. Мъглата бе влажна и тиха. Заглушаваше звуците от скриптенето на корпусите и плющенето на платната и изолираше шума от пристанището. Кайла Ван Влийт смръщи носле, когато корабът „Русалка“ насочи кърмата си сред лабиринта от кораби и течения по широката криволичеща лента мръсна вода. Лондон вонеше. Наоколо плуваха отломки и зловонни отпадъци се блъскаха в корпусите на корабите и по-малките плавателни съдове. В по-разредените слоеве на мъглата тя можеше да зърне весело оцветени баржи1, целите в масивни позлатени орнаменти, символизиращи богатство и власт, които плаваха редом с олющени търговски барки2. Стотици малки лодки се стрелкаха наоколо като мушици, които кръжат и кацат по водата.

Под високите широки арки на Лондон Бридж, който се извисяваше от бряг до бряг, преминаваше лъкатушна колона от френски, холандски, испански и безброй още кораби от различни националности. Кайла се взираше в тази впечатляваща армада през мъглата, гъсто наситена с миниатюрни сажди. Комините бълваха гъст черен дим, който се сливаше с мъглата. Очите лютяха, а ноздрите се пълнеха със сива пепел и зловонен прах. Никой не й бе казвал колко мръсен е Лондон. Но тя бе свикнала с пазарите в Пуна в Индия, където мърлявите тълпи и оживените сергии бяха шумни и задръстени с боклуци. Защо очакваше Лондон да бъде различен? И той все пак беше различен. Още преди да стигне до брега, тя усещаше оживление във въздуха, което я изпълваше с надежда — и страх.

Кайла стоеше облегната на перилата на кораба и ръцете й в ръкавици стискаха гладкото дърво. Как ще реагират те? Как ще я посрещнат? Защо й трябваше да се връща тук? Но тя знаеше отговора и разбираше, че няма друг избор. Това решение би взела дори и ако папа Пиърс не бе повикал танте3 Селест да дойде в Индия и да я отведе в Лондон.

Внезапен полъх на вятъра подхвана русите коси на Кайла, заедно със сините панделки на шапката й, и ги прехвърли през лицето й. Те погъделичкаха бузите й, пламнали от студения вятър, свистящ по палубата. Мистър Ранд, първият помощник на капитана, през цялото пътуване беше изключително внимателен с нея и сега крадешком я погледна, докато продължаваше да се занимава с работата си. Тя се престори, че не забелязва. С вниманието си той я развличаше по време на дългото еднообразно пътуване — но само толкова. От нейна страна, това не беше повече от един невинен флирт, но танте Селест се възмути и каза, че е жестоко от нейна страна.

— Знаеш, че това ще го огорчи, скъпа моя, по-добре не му давай надежди.

— Не съм казала нищо, което да го накара да ме възприема като повече от пътник.

— Очите ти, скъпа. Те са необикновени — с такива дълги мигли, като криле на птица. Да, очите ти говорят сами по себе си. В тях човек може да прочете хиляди неща, например обещания за рая, без дори ти самата да го осъзнаваш. Не зависи от теб. Красотата на майка ти излъчваше послания, но тя не подозираше въздействието си върху околните. Затова не бъди жестока към бедния човек.

Кайла започна да го отбягва, но той продължаваше да я поглежда крадешком от време на време, както и сега, от предната палуба. Тя извръщаше глава всеки път, направи го и сега.

„Русалка“ бавно си проправяше път нагоре по Темза към доковете на Ийст Сайд. Носът на кораба пореше мътната вода, задръстена с какви ли не отпадъци, и сякаш прорязваше и въздуха, пропит с остри лютиви миризми.

— Вече пристигнахме — гласът на Селест дю Боа прозвуча бодро и непринудено, но потрепването му й издаде вътрешното й напрежение. Вълнение? Очакване? Трудно можеше да се каже, защото Селест се гордееше с факта, че запазва самообладание при всяка ситуация. Сега графиня Дьо Боа съсредоточено слагаше скъпите си ръкавици, изработени по поръчка в ателие на лондонската Треднидъл Стрийт, като извивките на всеки пръст прилягаха перфектно на уникалната й ръка. Въпреки разрухата, която донесе френската революция, и много хора намериха смъртта си, тя си оставаше представителка на каймака на френската аристокрация. Елегантната патрицианка Селест бе най-добрата приятелка на Фостин Оберже до момента, когато треската не отне живота й.

Бедната маман. Кайла често мислеше за крехката фигура на майка си, чиято деликатна красота изглеждаше толкова чужда на пека и горещото слънце на Индия. Въпреки че Фостин изглеждаше чуплива като порцелан, златната й коса и алабастрова кожа прикриваха издръжливост и жажда за живот. Как иначе би могла да оцелее след ужаса на френската революция и след предателството на своя аристократичен съпруг? Да благодарим на Бога за Пиърс Ван Влийт. Богатият холандски търговец се бе влюбил във Фостин и искрено се бе привързал към дъщеря й.

Но сега Кайла бе загубила всичките си близки. Майка й бе мъртва. Единственият баща, когото познаваше, бе принуден да я отпрати от Индия, защото не искаше да я остави там в ръцете на непредвидимата съдба, когато той вече няма да е между живите.

— Да, не мога да ти осигуря всичко, от което имаш нужда, ангел мой — говореше й той с тежкия си акцент — и затова мисля, че е най-добре да напуснеш Индия и да отидеш там, където те очаква по-добър живот. Омъжи се за някого, който те заслужава.

Да се омъжи? Бе я досмешало. Тя бе почти на двадесет и една, според много хора, години, на които едно момиче вече не е в разцвета си. Това не значеше, че не бе ухажвана от английските офицери в Индия. Но нито едно предложение не бе привлякло вниманието й, защото повечето от тях бяха твърде нетърпеливи и прекалено заинтригувани от доходите на инвестициите на папа Пиърс в източноиндийската фирма и неговата процъфтяваща плантация. Но какво би могла да очаква от гладко избръснати лейтенанти, обсебени от собственото си величие. Или от полковниците с прошарени слепоочия, които идваха в дома им, и в погледите им се четеше желание и чувство на обреченост… Не! Кайла предпочиташе да преживее дните си по-скоро като стара мома, отколкото като недоволна съпруга на армейски офицер.

Такова бе решението й. Предпочиташе да прекарва времето си в четене на любимите си книги или да язди неудържимо по прегорелите поля и да усеща в косите си горещия и плътен вятър, от който трудно си поемаше дъх. Нощем обичаше да се измъква незабелязано към дълбоките тъмни води на малкия приток на река Годавари, който криволичеше близо до голямата къща, и да сяда под дърветата. Въпреки протестите на нейната айа, тя се събличаше и плуваше в хладните води. Това бе един от начините й да избяга от света и да се уедини. В тези моменти времето замираше и тя биваше обградена единствено от тъмните води на забравата. Нейната Лета4 — нейно светилище, я спасяваше от скръбта, от която не можеше да избяга.

Но вече бе напуснала Индия, горещото слънце и своята айа, отгледала я от дете. Индия. Индия вече й липсваше с белосаните стени, които изглеждаха почти розови под лъчите на палещото слънце, с буйната зеленина на дърветата, най-вече манго и грейпфрут, с лъскави листа и огромни плодове; изумителните корени на индийската смокиня, които изглеждаха като гигантски зъбци на счупен гребен. Тя бе изоставила всичко това, за да дойде в тази студена страна със сиво море и пусто небе, почти изчезнали от паметта й.

Ръмящият ситен дъжд замъгляваше хоризонта, където море и небе се сливаха неразличимо, и беше много трудно да се каже къде свършва едното и започва другото. Границата между тях подсказваше единствено силуетът на складовете на лондонските докове, чиито неясни очертания изникваха като гъби сред мъглата. Мимолетни цветни петна се стопяваха в сивите торсове на каменни сгради, които изникваха за миг като призраци и се губеха отново в мъглата.

Кайла се загърна по-плътно с палтото си, благодарна за топлината му. Тя едва не го изпрати с багажа, като настояваше, че ще й бъде достатъчно топло. Както винаги, Селест се бе оказала права, познаваше по-добре английския климат. Повече от двадесет години Лондон бе нейният дом.

— Mon Dieu — напористо изрече Селест, когато корабът тромаво започна да завива. — Най-после ще пусне котва. Това старо корито така противно се клатушка. Но край, пристигнахме!

И посочи напред с елегантен жест и с най-очарователната си усмивка, която бе предназначена само за нейната кръщелница — Кайла бе сигурна в това. В края на краищата Селест бе тази, която се чувстваше зле в дългото морско пътешествие, свряна в задушната си кабина, изтерзана от морска болест. Кайла се разхождаше по най-горната палуба и се наслаждаваше на свежия въздух и морския бриз. Дори и сега Селест все още имаше тъмни кръгове под блесналите лешникови очи, спомен от страданията в миговете, когато се кълнеше, че никога повече няма да стъпи на палубата на кораб отново — никога, дори и заради любимата си кръщелница. Никога!

Кайла умело прикри усмивката, предизвикана от драматичен жест, и зададе въпроса, който се въртеше в главата й още от мига, когато научи истината за своето раждане.

— Какво ще си помислят за мен, танте Селест? Тези хора никога не са ме виждали, възможно е дори да не са чували за мен.

— Как би могъл някой да не те хареса, малката ми? Ти си толкова красива. Приличаш на майка си, с лице чисто като на мадона, модерна платинена коса и толкова необикновени очи, като водите на Средиземно море, които непрекъснато преливат от синьо в зелено, и отново в синьо. Не, невъзможно е да не те обикнат.

— Но дали ще ме приемат, как мислиш? Особено тази жена, която се е оженила за баща ми?

Селест смръщи вежди. Тя погледна настрани, през мокрите перила на кораба към сумрачните очертания на складовете и града зад тях. След малко отново се обърна към Кайла и тъжно се усмихна:

— Не, малката ми. Не мисля, че тя ще те посрещне с отворени обятия. Тази херцогиня на Улвъртън никак няма да се зарадва, като научи, че има още една наследница на имуществото, оставено от покойния й съпруг, твоя баща. Опасявам се, че и новият херцог няма да е по-щастлив. Но адвокатите ще се погрижат за подробностите, сигурна съм, и ти скоро трябва да получиш това, което ти се полага от години. — Тонът на Селест стана малко по-рязък и кафявите й очи, обикновено толкова живи и весели, потъмняха и в тях се появи метален блясък. — Това трябваше да получи и бедната ми Фостин, но тези безсърдечни хора, родителите на баща ти, не дадоха съгласието си.

След едно рязко полюшване Кайла сграбчи перилата на кораба и се наведе, за да запази равновесие. Тя се взря над широката неспокойна вода към брега, който сега бе достатъчно близо и сградите ясно можеха да се различат дори и в здрача. Спомените за тези картини, видени през очите на едно малко дете, бяха смътни, неясни и неразгадаеми и представляваха един калейдоскоп от впечатления, които вероятно бяха далеч от истината.

Неспокойна от нахлуването на спомените, които й приличаха по-скоро на лош сън, отколкото реалност, тя обърна гръб на гледката.

— Ако не беше дневникът на маман, никога не бих научила истината. Ти щеше ли да ми кажеш?

След кратко колебание, през което Кайла почувства нежеланието на Селест да отговори, кръстницата й кимна с глава.

— Не, нямаше, малката ми. Това не се отнася за моя живот. Това беше истината за живота на майка ти, и само тя можеше да реши дали трябва да я научиш. Но може би така беше най-добре да я узнаеш. Сякаш самата тя ти я е разказала, нали?

Да, така беше. Малкото ковчеже от тиково дърво, украсено с резба и подплатено с кадифе, бе стояло толкова години до нощното шкафче на майка й. Папа Пиърс й го даде две седмици, преди да напусне Индия. Там, заедно с удостоверението за сключен брак, беше дневникът й. В него бяха описани подробностите за толкова много събития през тези изминали години, пълни с предателства и надежди, мечти и съкрушителни разочарования. За кратко сякаш духът на Фостин отново оживя, скрит в редовете от изсъхнало мастило и спотаен в аромата на парфюма й, с който бяха напоени страниците на дневника й. Разплакана, Кайла се закле, че ще потърси правата си и ще заеме полагащото й се място, отказано на майка й приживе. След всичко случило се това бе нейно право. А най-горещото желание на Фостин бе дъщеря й да бъде призната от човека, който бе истинският й баща.

Кайла беше виждала майка си в компанията на само един мъж освен папа Пиърс. И той бе свързан със спомен за звуци и неясни впечатления, без ясни картини.

Този мъж ли е бил нейният баща? Тя потръпна. Невъзможно. Този мъж не би могъл да бъде неин баща. Не и човек, който си позволяваше да притиска така едно малко момиченце и да го кара да се чувства толкова неловко и противно. Само ако го беше погледнала в лицето — но тогава беше изплашена, смутена от кадифения му глас, този мъркащ звук, който дразнеше слуха. Споменът за него бе изтласкан дълбоко в съзнанието й, в глъбините на почти подсъзнателните й усещания, скрит там с всички останали детски страхове, като този от гръмотевичните бури.

Сега тя се намираше в Лондон, където херцогът на Улвъртън бе срещнал за пръв път Фостин Оберже — красиво младо момиче, търсещо укритие от ужасите на революцията в родната й Франция. Кайла умираше от желание да научи всички подробности за тази връзка още тогава, когато разплакана четеше за последвалото предателство. Херцогът се бе оженил за Фостин, пренебрегвайки несъгласието на родителите си — удостоверението за техния брак се намираше в тиковото ковчеже. То бе оцеляло през всичките тези години като доказателство, което трябва да бъде представено. А сега херцогът бе мъртъв.

Кайла пое дълбоко въздух, пълен със солен морски аромат и с тежките миризми на реката. „Аз съм наследница. Отхвърлена наследница, но все пак имам кръвно родство с една от най-старите фамилии в цяла Великобритания. И смятам да получа наследството си от тези, които го отнеха на майка ми.“

— Всъщност — Селест се обърна към нея, когато се бяха настанили удобно в един приятно полюшващ се красив файтон, с целия багаж качен на покрива му — моята Фостин е пазила доказателството за своя брак не само заради случилото се между тях, но и защото е искала един ден ти да получиш всичко, което ти се полага.

Кайла кимна, като триеше стъклото с опакото на ръката си, все още в ръкавица.

— Да, но тя не беше… порочна. Не ме е грижа какво казват хората.

Усети как в очите й напират горещи сълзи и гърлото й се стегна. Погледна Селест и видя, че тя се бори със същите чувства.

— Никак не бе красиво това, което се случи с моята Фостин, малката ми. Но как би могла да оцелее жена, оставена напълно сама, чиято репутация и целият й живот са съсипани не по нейна вина. Тя нямаше избор. Не я обвинявай, защото дълбоко в себе си тя остана милото чисто момиче, каквото винаги е била.

— Знам това — Кайла преглътна, за да преодолее внезапната дрезгавина, появила се в гласа й, от която думите звучаха приглушено и задавено. — Знам, че майка ми не е била такава, каквато са искали да я изкарат някои хора. Папа Пиърс ми каза, че е пристигнала в Индия изтощена като наранена, крехка пеперуда, все още под влияние на бурята, разразила се около нея. Ако не е бил папа Пиърс — тя пое въздух на пресекулки, — ако той не й беше помогнал, тя щеше да умре много по-рано. Никога няма да мога да му се отплатя за всичко, което направи за мама и за мен.

— Пиърс Ван Влийт е почтен човек, малката ми, един от малкото на този свят за съжаление. — Гласът на Селест доби металически нотки. — Не позволявай на други да ти казват какви права имаш. Имаш права. Улвъртън може да не са ти ги признали, но в името на всичко свято, ти един ден ще ги получиш. Това е твое рождено право. Толкова хора са загубили своите полагащи им се по наследство права, и то по вина на безотговорни…

Гласът на Селест заглъхна, както, когато заговореше за събитията, сполетели любимата й Франция. Толкова много убити, благородниците почти изцяло унищожени. Дори кралят и кралицата бяха убити по най-унизителен начин, Фостин бе говорила само веднъж за тези времена, и то по време на треска. Тя бърбореше несвързано и задъхано, изпълнена с ужас, който се предаде и на Кайла. После нейната дойка дойде и я отведе. Как ли са се чувствали бедните хора, както и самата Фостин, в действителност?

Лицето на Селест изглеждаше бледо на мъждивата светлина, идваща от прозорчето. Тънки бръчици се очертаваха в ъгълчетата на лешниковите й очи, а в лъскавата й коса сребрееха бели снопчета, които почти не личаха в стилната й прическа под елегантната шапка. Следи от преживените страдания все още личаха по лицето й, и то в моменти като този, когато светлината директно осветяваше прекрасното й лице. Тогава се виждаха отпечатъците от едно минало, твърде ужасно, за да се опише с думи.

Графиня Дю Боа едва бе избегнала тежката съдба, сполетяла граф Дю Боа на гилотината. Той я остави сама, млада вдовица, която трябваше да избяга в Англия, както много други френски аристократи, за да спаси живота си. Срещата на красивата Селест с един благородник я спаси от бедност и тя стана негова съпруга. Възрастният барон бе добър човек и тя му остана предана докрай, както Фостин бе посветила живота си на Пиърс.

— Прости ми, танте. Не исках да те връщам към миналото и горчивите спомени.

Селест се наведе напред и с обич сложи ръка на коляното на Кайла.

— Спомените са винаги в съзнанието ми. Никога няма да бъдат изличени. Държа ги на разстояние, доколкото мога, но те са като глутница изгладнели вълци. Аз съм благодарна на Бога за здравето си, за моя дял от наследството, който не е голям, но е достатъчен, въпреки че децата на Реджиналд получиха именията. Те са добри деца и бяха твърде любезни с мен. — Тя въздъхна. — Само ако Фостин…

— Не съжалявай за маман. Тя бе щастлива през последните години от живота си. — Кайла се облегна назад върху меките възглавнички. Огромните колела громоляха по неравния път и от време на време двете трябваше да се вкопчват във висящите от тавана кожени дръжки, монтирани точно за тази цел. Тя надникна навън през прозорчето на файтона, който се клатушкаше по калдъръмената улица.

Лондон излъчваше сила въпреки мръсотията и небето, обсипано със сажди и дим. Независимо от несигурността, която криеше бъдещето, тя установи, че изпитва още по-голямо нетърпение. Каквото и да се случи, ще се справи.

2

Кайла се взираше съсредоточено в елегантната жена, седнала пред камината. Оранжево-жълтите пламъци се отразяваха в лъснатите месингови дръжки на машите и тежкия сребърен сервиз на масата. Бродирани кърпи от белгийска коприна се къдреха на масата и стояха бухнали като пяна на коленете на знатната вдовица. Внушителната гранд-дама изучаваше арогантно Кайла иззад позлатения ръб на малка елегантна чашка за чай с изящно нарисувани розови рози. Забележително спокойна, тя деликатно отпиваше и само лекото потрепване на ръката издаваше чувствата й.

— И какво точно очаквате от нас, мис Ван Влийт?

Въпросът прозвуча студено и отблъскващо, сякаш Кайла беше там, за да й върнат сервиза за чай, а не полагащото й се признание. Това отприщи гнева, който Кайла с мъка сдържаше, и гласът й прозвуча рязко:

— Нищо, което не ми се полага, ваша светлост.

Херцогинята видимо се стегна, но бронята й не се пропука. Нито трепване на мигли, нито блясък в очите й или помръдване на устни не подсказа какви са чувствата й.

— Това означава, че сме на едно мнение. И аз мисля, че не ви се полага нищо.

Кайла изумено я погледна:

— Нищо? Вие се заблуждавате, ако смятате, че няма да се боря за правата си. Нямам какво да губя.

Чашката леко издрънча в тънката като нафора чинийка, когато херцогинята се наведе да я остави на подноса.

— Скъпа мис Ван Влийт, нищо няма да спечелите от това. Какво очаквате да ви кажа? Че вашите претенции имат основание? Няма да го кажа, защото не е вярно. Както са ви информирали адвокатите, майка ви не е била омъжена за покойния ми съпруг. Дори и да е била, това не означава, че вие сте негова дъщеря.

Въпреки че Селест я бе предупредила за характера на вдовицата, Кайла не бе подготвена за яростта, която забушува в нея при вида на тази студена и хладнокръвна жена. Тя направи крачка напред.

— Моите уважения, ваша светлост, но аз притежавам необходимите документи в подкрепа на твърдението ми. Когато родителите на графа са го принудили да се откаже от майка ми, те не са могли да вземат документите за брака им. Майка ми ги е скрила и запазила, и сега са в мен.

Най-сетне в очите на херцогинята проблесна емоция, но гласът й остана студен и овладян.

— Покажете ми ги, и аз ще ви кажа дали са валидни.

— Не съм толкова голяма глупачка, за да дам документите точно на вас. Те са на сигурно място. Всичко, което искам от вашето семейство, е да получа моя дял от наследството, както и признание от семейството, че майка ми действително е имала сключен брак с херцога. Искам да получа каквото ми се полага като законна наследница и името на майка ми да бъде неопетнено.

— Майка ви бе лейди на нощта, мила моя, колкото и да не ви се иска да го чуете. Мислите ли, че някой може да повярва, ако твърдите противното? — Полупритворените очи заблестяха. — Не и след като прекара толкова години в Лондон като жена с леко поведение. И то доста известна при това. Не, едва ли претенциите ви могат дори за момент да привлекат вниманието на който и да е адвокат, какво остава за квалифициран съдия.

— Не смейте да говорите за майка ми по този начин. Тя не беше такава, каквато се опитвате да я изкарате. Тя е наследница на знатна френска фамилия, на аристократичен род — по-знатен от вашия, мадам.

Това бе самата истина. Беатрис Найд Паркър Ривъртън бе дъщеря на английски виконт, докато Фостин бе единствената дъщеря на френски маркиз. И Кайла бе дъщеря на херцог, така че тази арогантна стара вещица не може да я третира като уличница.

„Танте Селест ме предупреди, но аз не мислех, че ще бъде толкова трудно да преодолея тази наглост и тези открити нападки.“

Лейди Беатрис бавно се изправи, изпъна се като струна, обзета от гняв. Измери Кайла с поглед иззад дългия си нос:

— Фостин Оберже бе една проститутка със синя кръв. Може и да е била родена в аристократично семейство, но падна по-ниско и от последната уличница в Ийст Сайд. Сега напуснете къщата ми. Махайте се заедно със смехотворните си претенции и правете с тях каквото желаете. Аз имам армия от адвокати, които знаят как да се справят с измамни твърдения, уверявам ви.

Трепереща от гняв, Кайла направи крачка напред в дълбокия турски килим. Над камината шумно тиктакаше претенциозен часовник с позлатени орнаменти, огънят просъскваше зад решетките. Ръцете й се вкопчиха в малката дамска чанта.

— Дори за миг не си помисляйте, ваша светлост, че ще успеете да ме спрете със заплахите си. Няма да отстъпя. Дойдох тук, за да получа каквото ми се полага, и в името на Бога, или дявола, ще го получа. Вие ще се разделите с част от наследството на херцога, независимо от волята си.

— Какво си мислите, че правите? — херцогинята се засмя, но гласът й изтъня. — За вас няма нищо. Вие не сте спомената в завещанието му.

— Като негова дъщеря и съответно наследница, аз имам право да бъда призната, а това признание ми бе отказано. Част от вашето имение е и мое, ваша светлост.

Слаба усмивка разтегли устните на знатната вдовица.

— Ти, малка глупачке, трябваше да се посъветваш с добър адвокат, преди да нахлуеш така в дома ми. Имението Ашли не е мое, нито принадлежи на дъщерите ми, законните деца на Едуард. То е прехвърлено. Знаеш ли какво значи това?

— Разбира се. Земите минават във владение на следващия в семейството наследник от мъжки пол. Добре ми е известно.

— В такъв случай осъзнаваш, че законните права на четирите законни дъщери на Едуард далеч надхвърлят каквито и да било фалшиви претенции като твоите.

— В никакъв случай. — Кайла се усмихна. — В крайна сметка аз съм първородната дъщеря на Едуард Ривъртън. Но не съм алчна. Искам да получа своя дял. Ако трябва да деля с четири сестри, нямам нищо против. Но запомнете, ваша светлост, аз имам права и наследникът на Улвъртън ще трябва да ги признае. И да ми предаде каквото ми се полага.

— Добре, очаквам с нетърпение да видя как ще направите нещо, което аз не успях. Макар да мисля, че и най-изпеченият мошеник не би могъл. Със сигурност. Вървете. Попитайте самия граф, ако можете да го отделите от дяволските му кучета, коне и хрътки. — Графинята изтрака с ветрилото от слонова кост и коприна и рязко го затвори. — Очаквам с нетърпение неговата реакция на смехотворните ви претенции и много бих желала да присъствам на тази сцена.

— Желанието ви се сбъдна, лельо Беатрис.

Кайла се обърна. Гърлото й пресъхна и изведнъж установи, че не й достига въздух, когато срещна твърдия поглед на високия мъж, чийто силует изпълваше рамката на отворената врата. Осанката му внушаваше страхопочитание. Сивосини очи, изпълнени със светлина, и проблясващи като натрошено стъкло, също толкова студени и непроницаеми. Студеният поглед проникна до мозъка на костите й и тя усети как всичко в нея се разтрепери. Черните дрехи му придаваха зловещ вид, но въздействието на личността му бе достатъчно силно и без тях. Приличаше на пират — високи скули и добре изразени устни, нос — прав като острие на секира, и брада, очертала контура на четвъртитата му брадичка. Имаше смъртоносен ефект.

Той пристъпи напред — елегантен и опасен едновременно, и тя си спомни черните пантери от Индия, които се промъкваха във високата трева с вродено чувство за сила и сигурност. Мили Боже, не е възможно! Това ли е новият херцог?

Кайла не се учуди, когато херцогинята я представи с открито злорадство в гласа:

— Позволете да ви представя мис Кайла Ван Влийт, ваша светлост. Тя е тук, за да предяви претенции към вашето наследство.

Сивите очи придобиха демонски блясък и студеният мрачен поглед, заедно със симетричните черти на лицето, й подействаха като камшик. Кайла забрави всичко, което бе подготвила в своя защита.

— Мис Ван Влийт носи много любопитна информация, Брет. Изслушайте я внимателно, ще ви бъде изключително интересно, уверявам ви.

— Без съмнение. — Студените очи на херцога не се отделяха от лицето на Кайла и тя установи, че й е много трудно да остане спокойна под прицела на този смразяващ поглед. — Още една претендентка за наследството, мис Ван Влийт? Кажете ми, херцогът и вас ли е отвел в леглото си? Може би имате дете от него? Хайде, не бъдете срамежлива. Кажете ми каква сума би успокоила притеснението ви, когато внезапно сте установили, че не можете да живеете повече без част от наследството на херцога.

— Аз… Нещата са различни, ваша светлост. — Тя вдигна глава и се изправи, но усещаше слабост в коленете си и се страхуваше, че може да се строполи всеки момент. — Майка ми е била омъжена за херцога.

Тъмните му вежди се вдигнаха многозначително:

— Е, това е нещо ново. Претенция, по-различна от другите. Значи вие твърдите, че сте негова дъщеря?

— Да, аз съм негова дъщеря.

Каза го тихо и достатъчно твърдо. Той дълго я фиксира с поглед. Намираха се толкова близо един от друг — тя можеше да прокара ръка по безупречния ръкав на дрехата му, да я вдигне леко и да докосне лицето му. Лице на Луцифер — дяволски красиво, пламъците на ада горяха в очите му и в провлачения му говор.

— Възхищавам се на предприемчивостта ви, мис Ван Влийт, но трябва да ви разочаровам. Не зная нищо за бивши съпруги със законни претенции за наследство. Убеден съм, че братовчед ми би се погрижил за своето дете, ако е имало такова.

— Но той не е направил това. Бил е принуден да се откаже от майка ми. Тъй като херцогинята знае фактите, вие също би трябвало да сте разбрали за тях. И аз имам необходимите документи, които доказват правотата ми.

— Майка ви е Фостин Оберже.

В сърцето й трепна надежда при тези рязко изречени думи:

— Да, ваша светлост. Значи знаете за техния брак?

— Знам, че е бил анулиран. Платили са на майка ви много пари, за да изчезне от живота на херцога. Юридически брак не съществува и аз никога не съм чувал, че от този брак е било родено дете. Навярно майка ви е… объркала името на бащата.

Последните думи прозвучаха толкова цинично, намекът бе толкова обиден, че Кайла дори не осъзна какво прави. Ръката й се вдигна и дланта й изплющя върху бузата на херцога с такава сила, че внезапният удар стресна всички. Преди да успее да отстъпи назад, той здраво стисна китката й и пръстите му се впиха в сухожилията й. Тя извика от болка.

— Предупреждавам ви, мис Ван Влийт — не позволявам да ме удря никой — било то мъж или жена. Ако някога отново опитате да ме ударите, ще отвърна на удара.

В момента, когато той освободи ръката й, Кайла възвърна самообладанието си:

— Звучи джентълменски. Ще имам предвид, че сте склонен да ударите дори жена.

— Само тези жени, които са достатъчно глупави и примитивни, за да ме ударят първи.

В очите му гореше мрачен огън, който подсказваше, че не би толерирал ново предизвикателство. Кайла пое дълбоко въздух не за да възстанови равномерното си дишане, а за да спечели време.

— Виждам, че този разговор е безполезен. Моят адвокат ще ви потърси.

— Спестете парите си, мис. Ако възнамерявате да получите дял от наследството на херцога, то храните напразни надежди. След смъртта си той остави само имението и къщата, и то в доста окаяно състояние. Парите са мои. Както виждате, нищо няма да спечелите, ако вдигнете шум и помогнете да се заговори отново за миналото. В резултат на това ще опетните името на семейството и ще напомните на хората каква е била майка ви.

— Майка ми е била дама. И не осквернявайте отново паметта й.

— Позволете ми да ви дам същия съвет. Не нанасяйте вреда на това семейство, защото ще съжалявате.

— Заплашвате ли ме, ваша светлост?

— Не, предупреждавам ви — той мина покрай нея и отвори широко вратата. Тя видя иконома, който стоеше в преддверието. Сигурно е подслушал на вратата, защото стоеше там в очакване херцогът да му заповяда да изпрати гостенката:

— И никога не й позволявай да влезе отново в тази къща, Рийд.

— Да, ваша светлост. — Рийд отстъпи назад и Кайла нямаше друг избор, освен да си тръгне мълчаливо, за да запази и малкото й останало достойнство. На вратата се обърна и погледна към херцога, както се надяваше — студено и високомерно.

— Още не сте научили всичко, защото аз няма да се спра пред нищо, за да получа правата си.

Това бе безполезен изстрел, далеч от целта, но й позволи да напусне, като съхрани поне част от гордостта си. Тя се плъзна покрай херцога с високо вдигната брадичка, като болезнено усещаше чертите му, стегнати като маска на мъртвец. Той остана изправен в рамката на вратата.

Краката й бяха омекнали, ръцете й трепереха от гняв, когато се качи в наетия файтон, който я очакваше до елегантните стъпала на входа. Тя се отпусна на седалката и като погледна нагоре към паладийския прозорец, видя херцога над двойната входна врата.

Прозорците в оловна рамка размиваха очертанията на силуета му, но тя разпозна високата слаба фигура, с жестове на дива котка, надушила плячката си. Господи, точно така я бе накарал да се чувства, когато се взираше в нея с такова презрение, и сивите му очи бяха пълни с опасния блясък на спотаена пантера.

За момент си помисли, че той я наблюдава, но това впечатление изчезна след миг заедно със сянката му. Празният прозорец отразяваше само сенките на облаците и раззеленяващите се дървета. Стъклата с форма на диамант изглеждаха като очи с празен поглед, безучастно загледани в оформените като парк зелени площи, и за тях Кайла не съществуваше. На входа се извисяваха елегантни дорийски колони. Едва сега тя забеляза нещо, което преди й бе убегнало. Виждаха се олющени тухли и разпадащи се камъни, прораснала зеленина между плочите на паважа, а стените бяха с подновена гипсова мазилка.

Файтонът силно се наклони, когато кочияшът се качи на капрата, и рязко потегли. Колелата шумно загромоляха по ситния чакъл на криволичещата алея в Ашли Хол. Тя се облегна назад. Гърлото й гореше от обида и разочарование. Те няма да признаят правата й. Селест я бе предупредила. Спомена й, че може би е по-добре да потърси друг начин да предяви своите претенции.

„Но защо трябва да правя това? — помисли тя възмутено. — Ашли Хол донякъде принадлежи и на мен. Майка ми е била тук, макар и за кратко. Горката ми майка, какво ли е трябвало да преживее сред тези надути, арогантни хора в огромната, студена като мавзолей, сграда?“

Отчаянието й постепенно се превръщаше в гняв пред това брутално отхвърляне. Ясно бе. Те нямат желание да признаят, че е част от тях, както Фостин в очите им бе уличница. Не, и не. Няма да търпи подобно отношение. Кайла разсеяно изтръска пръските кал от роклята й. Тя ще намери начин да се пребори с тях, макар че още не знаеше как точно може да стане това.

Селест не бе толкова убедена, че може да се направи нещо, когато изслуша разказа на Кайла за отчайващото посещение. Вместо това тя се загледа замислено в кръщелницата си и каза, че изгледите за успех са минимални.

— Херцогът е в много силна позиция, Кайла.

— Все още не всичко е загубено, лельо.

Селест леко въздъхна. Горкото дете — тя така приличаше на Фостин. Когато я гледаше, изпитваше почти физическа болка. Но под ефирната красива външност на Кайла, наследена от майка й, имаше издръжливост, която бе липсвала на Фостин. Вероятно в началото скъпата й приятелка бе притежавала такава, иначе не би могла да оцелее при жестокостите на терора. Но последвалите събития постепенно бяха стопили съпротивителните й сили и я бяха превърнали в бледа сянка на предишното жизнерадостно момиче, което Селест познаваше от родната Франция. Едуард Ривъртън, херцог Улвъртън — този страхливец, почти я бе убил с предателството си. И по-лошо — парите, които трябваше да получи Фостин при подписването на тези унизителни документи, никога не й бяха дадени. Така тя остана на улицата без никакви средства. Всичко е било измама, машинация, която да я накара с един подпис да провали живота си и да се отрече от наследника на Улвъртън, дори от своето дете…

Ако не се бе случило това, Фостин никога нямаше да бъде принудена да напусне Англия и да отиде в Индия като прислужница. Господи! Да благодарим на Бога за Пиърс Ван Влийт и неговото добро сърце. Той бе приел Фостин, когато тя пристигна в Бомбай в окаяно състояние и бе толкова болна, че всички очакваха да умре и да остави малкото си момиченце кръгло сираче. Пиърс се погрижи Фостин да оздравее, влюби се в нейната крехка красота. Любовта му бе достатъчно силна, за да се ожени за нея и да приеме малката й дъщеря като своя.

Много отдавна Селест се закле пред Фостин, че ще направи всичко по силите си, за да пази и защитава малката й дъщеря. И ще го направи. Щом получи писмото на Пиърс Ван Влийт, тя веднага тръгна към Индия, макар че пътуването по вода я ужасяваше. Нищо не би могло да я спре да помага на дъщерята на Фостин, прекрасната Кайла, която толкова много приличаше на своята маман. Да, тя ще направи всичко възможно, за да помогне на своята кръщелница, въпреки че съдбата бе на страната на Улвъртън.

— Какво знаеш за новия херцог? — Кайла тревожно кръстосваше стаята, като вземаше нервно ту един, ту друг предмет, и отново ги връщаше по местата им, а гласът й беше силно развълнуван.

Селест леко смръщи вежди:

— Той е един нагъл разбойник от колониите. Роден е в Англия, но е предпочел да напусне родната си страна и да живее в Новите земи. Или по-точно баща му е напуснал Англия и е предпочел Америка. Но тогава Колби Банинг не е знаел, че един ден всъщност той ще наследи титлата и именията на Улвъртън, защото са били само далечни братовчеди. Когато той е заминал, баща ти, херцогът, е бил достатъчно млад, за да създаде свой наследник. Навярно Колби е осъзнал, че има вероятност той да наследи титлата, когато станало ясно, че на херцога му се раждат само дъщери. Той е започнал да се грижи за обучението на своя син и да го възпитава като бъдещ наследник. Изпратил го е да учи в Англия. Синът му е направил не едно голямо пътешествие из Стария континент, доколкото е било възможно при непрекъснатите походи на Наполеон из цяла Франция. О, бедната ми Франция! Колко страдания е трябвало да изтърпи.

Селест замълча, когато картини от миналото отново оживяха в паметта й. Тя тръсна глава. Достатъчно за миналото, или ще потъне отново в скръб. Леко сви рамене и отпи глътка чай, преди да продължи:

— Колби Банинг е направил за сина си всичко, което бащиният дълг изисква от един джентълмен.

Тя замълча, като си спомни смехотворен слух. Наведе се напред и произнесе почти шепнешком:

— Говори се, но не съм сигурна дали е истина, тъй като звучи невероятно, че майката на Брет Банинг е една от тези туземки с тъмна кожа. Не знам дали да вярвам. Колби Банинг е необуздан авантюрист и доста различен от останалите, но не допускам дори и той да стигне толкова далеч и да се ожени за туземка. Вярно е, че се носеха слухове за това. Той я е довеждал тук, доколкото разбрах. Била красива и екзотична, по-скоро приличала на испанка. Чувствала се нещастна в Англия и затова се върнали в Америка. Всичко това е станало, преди аз да дойда в Англия, но ми го разказа лейди Пембъртън, а тя рядко греши в преценките си. Те са се срещнали тогава, и Алис каза, че била много свенлива, говорела със силен акцент, но като цяло била приятна. Реакциите й били непредсказуеми, но какво може да очаква човек от една жена, израсла в колониите. Опасявам се, че всичко това са само догадки. Колби се е върнал в Америка. Херцог така и не е станал, защото е умрял преди Едуард. Паднало се е на единствения му наследник да поеме всички тези отговорности.

— Изглежда с радост го е сторил — резкият тон издаде неприязънта на Кайла. — Мога да повярвам, че този мъж е син на варварка, тъй като далеч не е цивилизован.

И все пак… Селест се усмихна. Говореше се, че Брет Колби Банинг не приел титлата от сърце. Не бе тайна, че титлата и наследството не са били най-съкровеното му желание. Всичко, което желаел, било да омъжи братовчедките си една след друга, и то час по-скоро, за да може да замине и да се погрижи за земите си в колониите.

В главата й започна да се оформя една идея. Този упорит херцог, това американско парвеню може да се стресне, ако шансовете на младите му братовчедки пострадат от слухове, пуснати във висшите кръгове на английското общество. Тя знаеше твърде добре колко може да навреди мълвата. Английското общество бе приело с отворени обятия френските бежанци, но само тези от аристокрацията. Започна да имитира превзетите френски маниери, модните тенденции и елегантни навици на тези, които някога управляваха Франция. Точно това спаси много хора, включително и нея самата. Скъпият Реджиналд направи толкова за нея, като я взе за жена и се погрижи да е добре обезпечена и след смъртта му. Но към нея се обръщаха с френската й титла Графиня Дю Боа, а не с английската, баронеса, която бе на по-ниско стъпало в аристократичните рангове.

Титлите означаваха много, дори и намек за скандал можеше да разруши шансовете на младите момичета за добра женитба. „Да… Би се получило добре, стига да мога да убедя Кайла. Но защо да не се съгласи? Всичко това е в неин интерес.“

Селест стана от стола си до камината и отиде до прозореца, където Кайла се взираше в улицата надолу.

— Скъпа моя, имам една идея.

— Така ли? — Кайла се обърна и матовата светлина пропълзя косо по лицето й, като позлати дългите й мигли и подчерта дълбочината на синьозелените й очи. Правите й вежди вдигнаха въпросително и на високите й скули изби лека руменина, която подчерта очарованието й. — Какво би могло да ми помогне в тази безнадеждна ситуация?

— Имам една приятелка — Ондин, или лейди Ръштън, както я наричат сега. Омъжена е за очарователния граф Ръштън, тя е с много добра позиция в обществото. Ако лейди Ръштън одобри някого, то той ще бъде приет от обществото.

— Имаш намерение да ме представиш в обществото? Но аз нямам нито име, нито титла.

— Не е вярно. Ти си дъщеря на маркиз, загинал по време на терора, което не е съвсем далеч от истината, защото дядо ти е бил маркиз, а истинският ти баща е херцог. И произходът на майка ти е безупречен, макар че впоследствие Ривъртън успяха да опетнят доброто й име.

— Ще трябва ли да описвам подробностите по злополучното ми раждане на любопитните? — Кайла се усмихна горчиво и тръсна глава. Платинените й къдрици се люшнаха като камбанки и погъделичкаха бузите й. — Няма да стане, макар да знам, че просто се опитваш да ми помогнеш.

— Не, не, ти не ме разбра — Селест мачкаше копринената си кърпичка, като я заплиташе и разплиташе между пръстите си, от което тя съвсем бе загубила формата си, и през цялото време крачеше напред-назад в стаята, мислейки на глас.

— Не виждаш ли възможностите? Ако правилно съм разбрала, този херцог не би искал да избухне скандал, нали?

— Мисля, че точно това най-малко би желал — сухо отговори Кайла. — Той почти ме заплаши да не казвам нито дума за моето положение.

— Тогава той ще бъде много обезпокоен, ако в Лондон се заговори, че се е появила красива млада дама, чийто произход е забулен в тайна и вероятно е дъщеря на неизвестен херцог, като достатъчно ясно догадките отвеждат до Улвъртън.

— Все още не разбирам.

— Остави на мен. Има една малка вероятност идеята ми да се осъществи. Ще изчерпим всички възможности, преди да предприемем нещо драстично, но това може да е нашата печеливша карта. И ще я държим като предизвикателство за Улвъртън, докато не се предаде.

— Херцогът няма вид на човек, който лесно се предава, лельо. Според мен той е много опасен.

— Ще видим. Мисля, че ако сме разумни, бихме могли да успеем, малката ми.

Кайла се усмихна, но изобщо не изглеждаше убедена. Селест също премълча съмненията си. А и какво друго биха могли да направят?

3

— Възмутително, наистина! — Беатрис, вдовицата на херцога Улвъртън, вбесена пое дълбоко въздух и това движение раздвижи пластовете дантела и китайска коприна върху гърдите й.

Брет й хвърли един поглед, отново зачете писмото в ръцете си и после каза:

— Аз ще се погрижа за това.

— Господи, като си помисли човек какво си позволява да намеква… Знаете ли, лейди Ръштън подметна, че мис Ван Влийт е дъщеря на английски херцог и френска маркиза. Изглежда има някакви слухове. Брет, чувате ли ме? Не ви ли интересува, че дъщерите ми, законните деца на Едуард, ще бъдат потърпевши от машинациите и опитите на това създание да навреди на семейството ни и да опетни доброто му име. Ще станем за смях пред цял Лондон, ако тя публично заяви, че Едуард е неин баща, уверявам те. Няма да можем дори да покажем лицата си пред уважаваните семейства. Сезонът започва само след три седмици, а това ще бъде дебютът на Арабела и Ана във висшето общество. Как да им намеря подходящи партии, ако сега започнат да ги одумват? Опасявам се, че нито една от покровителките, дори лейди Каупър, която е моя приятелка, няма да им даде покани за Олмак. Така ще стане, ако повярват, че те са свързани по някакъв начин с това презряно, порочно, ужасно момиче, което се осмелява… Прилошава ми. Ще припадна.

Брет я погледна мрачно. Би било твърде приятно тя наистина да загуби съзнание и да го остави поне за момент на мира. Той се изправи, остави писмото и прокара пръсти през косата си.

— За Бога, лельо. Хората не могат да бъдат толкова глупави и да повярват на думите на мис Ван Влийт.

— О, вие не познавате това общество — гласът на леля му беше изпълнен със самосъжаление. Тя простена и се отпусна в дълбокия фотьойл, но потрепването на миглите й не породи у него желание да й помогне и той остана напълно безучастен. Забеляза, че тези досадни прималявания бяха в негова чест. С изключение на това тя бе неотстъпчива и твърда като гранит. След малко отвори очи, както му се стори, с лека досада, за да го погледне:

— Брет, как можете да бъдете сигурен? Вие не сте прекарал в Лондон целия си живот и не си давате сметка колко е важна репутацията в това общество. Един слух може да опетни нечие добро име за цял живот. Неодобрението на влиятелни хора може да разбие надеждите за добра женитба на всяко момиче.

— Намирам това за глупаво и досадно. Но бях забравил колко от вашите познати прекарват времето си в празни одумки и клюки за живота на другите.

Знатната вдовица троснато отсече:

— Трябва да подобрите маниерите си. В края на краищата Арабела и Ана ще бъдат представени в обществото за пръв път тази година и не е необходимо да ги възприемат като невъзпитани дами от колониите, които са…

— Като мен — меко подсказа той, когато тя рязко спря, осъзнавайки, че го е обидила. — Няма значение, лельо. Ще пренебрегна забележката ви, тъй като не уточнихте като кого и като какви не трябва да ги възприемат.

Червенината на лицето й се стопи, тя пребледня и хвана перлите на огърлицата си, сякаш я задушаваше:

— Не, не мисля, че бихте могъл и разбирам напълно, че сте бил принуден да предприемете драстични мерки, добре че не го убихте, а само го ранихте… по волята на съдбата навярно…

— Ако имах намерение да го убия, той щеше да бъде мъртъв, мадам. Малко пролята кръв ще даде добър урок на Айвършъм и следващия път ще внимава към кого адресира предизвикателствата си. Не е зле това да служи като предупреждение за всеки, който реши да обсъжда моите родители, и то с неуважение. Не сте ли съгласна?

На Брет дори му бе забавно да наблюдава как тя несвързано му обяснява, че не мисли за него по същия начин. Той дори не я слушаше, разбрал, че тя се опитва да излезе от ситуацията:

— Знам, че сте бил възпитан както подобава, получил сте необходимото за един млад мъж образование в добри учебни заведения. Но има ужасни хора, които не ви познават така добре, и за нещастие точно те биха могли да повлияят на шансовете на вашите братовчедки за добър брак. Брет, слушате ли ме?

Той косо я погледна, Беатрис, вдовицата на неговия трети братовчед:

— Добре разбирам ситуацията, мадам. Дъщерите ви ще дебютират този сезон и без съмнение ще получат достатъчно покани за приемите на Олмак или на всяко друго семейство, което сметнат за интересно.

Беатрис въздъхна:

— Бедните агънца, това е най-малкото, което може да се направи за тях, бедните агънца. Представете си да живеят с надежди всичките тези години и смъртта на баща им да донесе такава несигурност за бъдещето им. Как е могъл Едуард да ни остави в задънена улица, да не осигури по-добре бъдещето на дъщерите си, знаейки, че всеки умира един ден…

— Съпругът ви бе прахосник, мадам — повдигна веждите си Брат, видял шокираното изражение на лицето й, — знаете го, макар че се опитвате да скриете този факт. Ако той не бе проиграл наследството на дъщерите си, без съмнение сега нямаше да ми се налага да хабя толкова много от собствените си средства за този мавзолей. Веднага щях да продам къщата, вместо да се оставя да ме убедите да остане собственост на семейството. Тя е едно ужасно бреме, и е толкова различна от Риджууд.

Херцогинята пребледня. Ръцете й потрепериха, когато поднесе копринената кърпичка към носа си. Характерният за нея висок дух все пак прозвуча в резкия й тон:

— Това е нашият дом. Робърт Адам проектира последните подобрения, а преди него…

— Моля да ми спестите дългия списък с имената на архитектите, сътворили този кошмар.

— Предполагам, че предпочитате ниски грозни постройки от плет и кал с крави наоколо и киоти, виещи към луната.

Брет сви устни:

— Койоти, мадам. Четириноги хищници. И не от кал, а кирпич. Аз наистина предпочитам такъв тип къща. Не би била толкова студена и мрачна. Но не за това става въпрос. Моите пари ви позволяват да живеете в този дом. Вярвайте ми, аз също толкова силно желая дъщерите ви да сключат добри бракове. Нямам намерение да ги издържам безкрайно дълго.

Беатрис го изгледа съсредоточено и проницателно, макар че се опитваше да изгради съвсем друга фасада пред него:

— Защо баща ви държеше да се върне в Америка? Това е имало такъв отрицателен ефект върху сина му. Разбира се, никой не е очаквал, че вие ще станете наследник някой ден. Е, добре, предполагам, че сте свикнал да не проявявате чувства, но това, което казахте, ми е крайно неприятно.

— Какво? Че не бих искал да хабя купища пари за четири стари моми до края на живота си? Това не би трябвало да ви е по-приятно от факта, че може да споделяте парите ми с някаква дивачка с претенции за слава и пари? А отговорът на предишния ви въпрос е да, ще се погрижа за мис Ван Влийт при първия удобен случай.

Само споменаването на името й извика в паметта му синьозелените очи, отправени към него с несигурна арогантност, и идеалното нежно лице. Добре очертаните светли вежди над гъстите мигли й придаваха вид на приказно горско създание. Правеше странно впечатление тази смесица от патрициански черти със съвсем земни измерения. Макар че овалното й лице бе с перфектни черти, както и устните и носа й, очите й гледаха провокиращо и страстно, сякаш й бяха известни всички тайни на хората и боговете. Лице на светица и очи на уличница…

Да върви по дяволите. Изкусителни видения на Кайла Ван Влийт започнаха да го преследват с досадна честота, откакто тя се появи на прага им със смехотворните си претенции.

Беатрис се усмихна със задоволство и се отпусна върху брокатените възглавнички на удобния диван.

— Отлично, Брет. Щастлива съм, че ще направите необходимото, за да ни отървете от тази недостойна личност, преди да започне сезонът — тя потръпна деликатно, но в гласа й прозвучаха металически нотки, когато продължи да размишлява на глас:

— Озадачена съм как толкова бързо е успяла да привлече вниманието на лейди Ръштън.

Това не бе най-важната му грижа за момента, имаше по-неотложни въпроси за решаване от развръзката с Кайла Ван Влийт. Той спря да мисли за нея и насочи вниманието си към писмото, което Рийд му бе донесъл преди час.

Един от корабите му за сребро от Америка бил нападнат от пирати и взет като плячка близо до бреговете на Куба. Подобни неща се случваха, но причиняваха много неприятности, а сега освен товара, на кораба имаше и важни документи. Проклет да е, ако знаеше защо документите му за собственост на една от най-доходните сребърни мини са се оказали на един от корабите му. Мината Санта Мария дневно даваше два тона необработена руда — добро капиталовложение по всички показатели. Би могло да изкуши доста негодници. Баща му бе открил тази мина още преди години, но едва сега от нея започнаха да добиват висококачествена руда. Документите за собственост се пазеха в местната регистрационна служба. Как, по дяволите, са се озовали на кораба?

Той имаше много по-важни проблеми за разрешаване, отколкото да се тревожи за претенциите към наследството на Кайла Ван Влийт, но, проклет да е, ако позволи на малката авантюристка да получи дори и едно пени. Той скоро ще разбие илюзиите й, за да насочи изцяло вниманието си върху важните неща.

Кайла гледаше през прозореца на горния етаж на къщата на улица „Кързън“. Долу колелата на каретите громоляха по паважа, кокетни огради обикаляха подредени градини пред елегантни постройки. Само на няколко пресечки оттук Лондон се превръщаше в оживен мръсен град — такъв, какъвто го бе видяла за пръв път. А тук бе тихо и спокойно като в провинциално градче. Но скоро щеше да се промени, защото строежи започваха да никнат всеки ден. Градът се простираше като граблива птица, която иска да погълне и спокойните пасторални резиденции на висшата класа. Тя притисна лице към дебелото стъкло и дъхът й замъгли повърхността му.

— Хареса ли ти разходката с лейди Ръштън в Хайд Парк, малката ми? — изчурулика Селест. — Тя познава почти целия Лондон. Какво щастие, че сме толкова близки приятелки с Ондин. Тя е една от най-влиятелните светски дами. Нашият съюз с нея е истински късмет, не мислиш ли?

Кайла извърна поглед от прозореца с едва загатната усмивка и погледна Селест, която крачеше енергично, преметнала на ръката си изящни коприни и драпирани фини материи, та приличаше повече на шивачка, отколкото на аристократка.

— Да, танте, беше чудесен ден за езда в парка. Ние срещнахме много интересни хора, но аз си мислех колко бързо се променят нещата.

— Аха — Селест я погледна особено, така че Кайла не продължи мисълта си. Вместо това позволи да бъде въвлечена в задълбочен разговор за предимствата на цветната коприна пред муселина, и дори сатена и кадифето.

— Кралско синьо — отсече Селест накрая, — коприна, разбира се, която ще се дипли приятно около прекрасните ти форми. Имаш толкова хубава фигура, стройна и в същото време достатъчно пищна, за да привлича мъжките погледи. Е, не се изчервявай, малката ми. Знаеш, че е истина. А ние искаме да се появиш в пълния си блясък, нали?

Кайла стоеше мирно, докато кръстницата й драпира около рамото й синята коприна, и не можа да скрие горчивината в гласа си, когато попита как може да помогне всичко това:

— Никога няма да бъда приета в най-добрите семейства, никога няма да получа правата си. Аз не принадлежа на това общество.

Селест я погледна огорчено:

— Но, малката ми, това не е вярно. Баща ти е бил херцог, майка ти е дъщеря на маркиз. Потеклото ти е безупречно.

— И ти знаеш много добре, че дори и сянка от скандал върху името ми ще накара всички да ме отхвърлят. Парий. Хората с положение в обществото няма да ме приемат в своя затворен кръг.

Селест с нещастен вид пое дълбоко въздух:

— Да, вярно е. Страхувам се, че има и такива, които още не са забравили далечното минало и ще си спомнят името на майка ти, която е била някога херцогиня и след това съпругът й я е отхвърлил…

— И тогава тя е станала fille de joie5. Да, това ще си спомнят за моя произход, лельо, ако отново се върнат към миналото. Защо да се занимаваме с целия този фарс?

— Казах ти. Правим го, за да накараме този негодник, херцога, да признае правата ти.

— Дори и адвокатите ни не хранят големи надежди. Той идва от Америка и не обръща голямо внимание на условностите и предразсъдъците. Мисля, че е истински варварин — тя леко потръпна, като си спомни стоманено сивите очи и устата му, изкривена в хищна гримаса. Не, този човек, не би се поддал на натиск, както се надяваха танте Селест и лейди Ръштън.

— Може би херцогът не се интересува от това, но херцогинята със сигурност — Селест сръчно отметна коприната от рамото на Кайла. — Тя ще го тероризира, докато не го накара да направи нещо, за да те спре. И тогава ти ще му поставиш ултиматум, скъпа моя. Ако намерим подходящия момент, той ще трябва да отстъпи.

— И да ме провъзгласи за законна наследница? — Кайла се усмихна горчиво. — Мисля, че не го интересува какво говорят хората.

— Вече не става дума за това. Сега са важни парите. Средствата, които трябваше да бъдат предоставени на Фостин и които тя никога не получи. Горкото момиче, оставено само да се защитава. Тя остана сама, бременна и изоставена на произвола на съдбата и плячка за мъже като… но стига. Ти знаеш всичко това и няма нужда да го повтаряме.

Кайла се намръщи и Селест се загледа в синята коприна в ръцете си. Понякога кръстницата скриваше фактите, не злонамерено, а от обич. И все пак беше неприятно по-късно да научава неща, които се предполага, че вече знае.

— При кого е живяла маман, когато така брутално са я оставили без подслон?

— Най-добре да забравим за това, милата ми. Хайде, нека да пробваме този нюанс на синьото как ще се съчетае с цвета на очите ти. Не, не е подходящо. Твърде бледо е в сравнение с яркия им цвят… — Тя прехапа устни под упорития поглед на Кайла и погледна надолу към кошницата с коприни. Произнесе с раздразнение:

— Прочети дневниците на Фостин.

— Чела съм ги. Тя не изписва имена, а само инициали. Сякаш е искала да ги забрави. Имам спомени, но те са толкова смътни. И знам, че не е възможно папа Пиърс да я е подслонил в Лондон. Преди него е имало друг.

Селест въздъхна дълбоко и остави всички коприни обратно в кошницата, после се изправи бавно. Ситни бръчици се очертаваха в края на меките лешникови очи и когато се усмихваше, както сега, по-дълбоки бразди се появяваха около устните й.

— Ще позвъня да донесат чай и ще поговорим за това. Има неща, които вероятно трябва да научиш. Всичко се случи толкова отдавна, надявах се да е вече забравено.

Кайла вдървено седна и усети как гърлото й се стяга. Непрекъснато изникваха нови, и нови факти от миналото, а тя си спомняше толкова малко. Някои неща помнеше: разходки в парка, как тичаше край Фостин и се смееше, когато панделката от косата й се развърза и вятърът я отнесе; пътуване в карета с един от приятелите на маман — мъж, който винаги се смееше и се усмихваше с обожание на красивата й майка. После друг мъж — който не беше толкова мил, караше я да се чувства особено — уплашена и тревожна. Но това бе толкова отдавна, образите се сливаха, впечатленията се смесваха и тя често не можеше да ги различи един от друг.

Отделни картини. Спомняше си кораба, който ги отведе в Индия и как на маман й беше толкова лошо, както това ставаше и със Селест при пътуване по море. И после смътни спомени за оглушителен шум и мъже в тюрбани, които тогава й изглеждаха толкова странни. Беше горещо, разбира се, и имаше палещо слънце, а маман се чувстваше все по-зле. И тогава се появи папа Пиърс. В началото лицето му изглеждаше странно, но после вече стана познато и скъпо на сърцето й.

Тя вдигна глава, когато Сали внесе подноса с чая и сложи приборите на масата. След като камериерката излезе, Кайла се наведе напред:

— Маман не е срещнала папа Пиърс в Англия, нали?

Селест се раздвижи неспокойно:

— Не съвсем. Тя се е запознала с него чрез „Дейли Таймс“.

— Вестникът? — Кайла зяпна от учудване. В нея се зараждаше подозрение, и все пак тя не искаше да го облече в думи, сякаш, ако го произнесе на глас, ще го съживи, ще го направи действителност. Но нямаше полза да се затваря отново вратата към миналото, а и Селест й говореше припряно, като думите й се застъпваха една друга, така както потокът залива плоските камъни бързо и ясно:

— Тя е била купена от Пиърс. Той е имал нужда от жена, която да се грижи за домакинството. Пуснал е обява в „Таймс“. Тя бе толкова отчаяна, а аз още не бях срещнала моя скъп Реджиналд и не можех да й помогна. Ти още не беше навършила четири години, Кайла, ти беше толкова малка, а тя се страхуваше, че можеш да останеш на улицата или още по-лошо — да попаднеш в ръцете на мъже като… като тези, които посещават сводниците в Ковънт Гардън. Има мъже, които дебнат малки деца и са с перверзни намерения… Фостин не можеше да понесе мисълта, че можеш да попаднеш в ръцете на подобни хора, а беше оставена сама да се справя. И направи единствено възможното — реши да отиде на работа при Ван Влийт, когато прочете съобщението във вестника. Тя пристигна в Индия много болна, а той бе толкова добър човек. Мисля, че я обикна и нямаше нищо против да я гледа, докато оздравее. Тя изпълни своето задължение, да се грижи за домакинството в неговия дом, а той се закле, че ще се погрижи за теб и твоето бъдеще, и го направи — нали, Кайла, докато…

— Докато компанията му започна да запада и той загуби парите си. — Тя пое дълбоко въздух. — Каза ми да прочета дневниците на мама, за да се погрижа за наследството, което ми се полага, понеже не може да ми обещае по-добър живот в Индия.

— Да. Той ми описа ситуацията в писмото, с което ме молеше да дойда и да те отведа оттам. А и бях обещала на Фостин да се грижа за теб.

— Аз имам толкова ангели пазители, защо трябва да ми липсва нещо? — Кайла рязко се изправи, като помете с роклята си чашката и чинийката, и те паднаха на пода.

Тя не искаше думите й да прозвучат толкова горчиво, но, изглежда всичко добро в живота й после се разваляше. Бедният папа Пиърс! Той толкова страдаше от провала си, хванат в капана на един несигурен бизнес и непредсказуемо бъдеще. Направи за нея каквото му бе по силите — даде й всички налични пари и я изпрати със Селест. И сега тя бе тук и надеждата, която за кратко бе хранила, се разби на пух и прах. Сякаш усещаше вкуса на поражението в устата си — сухо и горчиво, без никакви възможности за в бъдеще.

Херцог Улвъртън отказа да удовлетвори искането й и разби надеждите й със своя саркастичен провлачен глас.

Кайла погледна кръстницата си и слабо й се усмихна:

— Права си. Прости ми. За момент ме обхванаха съмнения. Не мога да се откажа сега. Ще направя каквото е необходимо, за да накарам този отвратителен херцог да признае правата на мама и да ми предаде това, което е мое.

Селест изпита облекчение:

— Това е единственото ти спасение, малката ми.

— Все повече се убеждавам. Характерът на един човек не е толкова важен, колкото е неговото семейство. Изглежда странно, че за хората може да се съди не по собствените им постъпки, а по тези на фамилията, от която произхождат. — Усмивката на Кайла стана иронична. — Трябва да признаеш, че в Индия беше почти същото, особено сред англичаните — висшето общество не може да се издигне над предразсъдъците.

— В повечето случаи е така — Селест повдигна рамене с характерния си жест. — Но това не се е променило нито в Англия, нито във Франция. Във Франция, ах… красотата на френския двор, малката ми, цялата елегантност и стил тогава не могат да се повторят… Завинаги са унищожени, потопени са в кръвта, на моите приятели и роднини.

Скръб се изписа на лицето на Селест и набразди по-дълбоко ситните й бръчици, а Кайла разбра, че нейната кръстница ще остане потънала в мъката си до края на деня. Така обикновено ставаше, когато тя си спомнеше дните на слава, френския крал и неговата красива, трагична и безразсъдна кралица. Когато Фостин лежеше болна, разказваше на Кайла за тези времена, и думите й бяха изпъстрени с въздишки, усмивки и сладки спомени. Само веднъж майка й спомена за терора и гилотината, когато нейният свят е бил разбит на парчета и тя го е загубила завинаги. След това бе дошла в Англия, и бе срещнала човека, който впоследствие унищожи целия й живот. Тя никога не говореше за него. Не го спомена нито веднъж.

Кайла не знаеше нищо за Джеймс Едуард Джордж Ривъртън, херцог Улвъртън и неин баща до момента, когато Пиърс й даде тиковото ковчеже. Бедната маман. Колко много бе изстрадала. Първо отхвърлена, после предадена и изоставена. Да. Ще бъде справедливо да получи признание на това, което бе изгубила, дори и след толкова години. За Фостин трябваше да бъде отмъстено, сега и завинаги.

4

Нощта бе настъпила и лампите по улица „Кързън“ бяха запалени. Розовеещи кръгове светлина се очертаваха по улицата и с потрепванията си в далечината приличаха на светулки. Напомняха на Кайла за щастливите дни в Индия, когато майка й бе жива и всички лоши неща в живота се случваха само на други хора.

Седнала до огъня, тя си тананикаше френска песничка, а Селест мрачно се взираше в пламъците и отпиваше чай, в който Кайла подозираше, че има голяма доза бренди. Селест бе потънала в едно от периодичните си мрачни настроения. Подобни вечери те прекарваха в стаите си и не приемаха посетители, защото и двете не искаха да рискуват и да предизвикат неудобни въпроси.

Кайла безцелно оглеждаше предметите. Вдигна един роман и го остави, защото не й се четеше, а и не можеше да се съсредоточи. Толкова мисли гъмжаха в главата й. Спомените, надеждите, страховете й, защо изобщо бе допуснала, че може да направи нещо. Опасяваше се, че е невъзможно. Херцогинята бе толкова студена и враждебно настроена, а херцогът, Боже мой, херцогът. Нощем понякога мислеше за него — когато вече трябваше да е заспала, но сънят бягаше от очите й. Тогава се появяваше той. Очите му не бяха враждебни, както ги бе видяла за последен път, а пълни с топлота и в тях се четеше възхищение и обич. Само сън, разбира се, защото той едва ли щеше да промени мнението си и да приеме една млада жена, която за него бе авантюристка.

Тя спря до прозореца, повдигна завесата и огледа улицата, сега блеснала от дъжда. Ситните капчици очертаваха ореол около лампите. Една карета приближи. Тя видя как забави ход и спря пред сградата. Кочияш в ливрея слезе и отвори вратата. На вратата имаше герб, който се виждаше дори и в тъмнината.

Улвъртън. Той слезе от каретата небрежно елегантно. Високата му фигура трудно можеше да бъде сбъркана.

Кайла пусна завесата и се облегна с гръб към стената, внезапно обхваната от паника. Сърцето й биеше до пръсване. Тя погледна към Селест, която бе потънала в собствения си свят. О, Господи, какъв момент бе избрала нейната кръстница, за да се предаде в ръцете на миналото. „Но защо съм толкова нервна? Не е ли това, което исках? Да, разбира се. Идването му тук означава в най-добрия случай, че е взел под внимание исканията ми, а в най-лошия — че е вбесен.“

Но това не бе нейна грижа. Тя искаше само да получи правата си. Разбира се. И ако той се осмели дори само да намекне за миналото на майка й, тя ще му посочи вратата точно както той направи с нея.

О, Господи, как ли изглежда?

Кайла се втурна към огледалото. Косата й бе разпръсната от високия кок на главата й и падаше на масури около лицето. Изглеждаше бледа — тя пощипна бузите си, за да им придаде малко цвят и приглади полите на дневната рокля, с която все още беше. Тя няма да си направи труда да облече по-красива рокля, за да не си помисли, че приема визитата му за особено важна. „Не, ще види колко малко ме е грижа за неговото мнение — внезапно реши тя. — Нека знае, че за мен неговата особа няма никакво значение.“

Леко почукване на вратата я накара да откъсне поглед от огледалото. Тя погледна към Селест и видя, че тя дори не е забелязала какво става наоколо. Кайла кимна на Сали и тя влезе — хубавото й кръгло личице бе зачервено и възбудено.

— Имате посетител, мис, един херцог! Представи се като Улвъртън и помоли да му окажете честта да го приемете в дневната на първия етаж.

— Информирай херцога, че не се чувствам добре и не желая да бъда обезпокоявана.

Сали изглеждаше ужасена:

— О, мис, сигурна ли сте? Наистина ли да му кажа, че няма да го приемете?

— Разбира се. Когато чуе това, той ще настоява да ме види. Тогава ела да ми предадеш какво е казал. Сега върви. Прави каквото ти казвам. И не бъди такава гъска. Няма да те изяде.

Последното не беше сигурно, помисли си Кайла, докато отиваше към гардероба. Извади един кашмирен шал. Той беше мек и топъл и я покриваше от главата до петите. Изглеждаше така, сякаш току-що става. Тя леко се усмихна.

Съдейки по характера му, херцогът нямаше да приеме не за отговор и затова тя търпеливо зачака Сали да се върне и да я отведе на долния етаж.

След минути се чу напористо силно почукване и тя се намръщи на глупавата нервност на Сали. Преди да даде разрешение, вратата с размах се отвори. Стъписана, Кайла видя херцога — погледът му прошари в стаята с иронично вдигнати вежди. Трепетливата светлина на лампата оскъдно осветяваше косата и лицето му и от това фигурата му добиваше зловещи очертания.

— Не изглеждате неразположена, мис Ван Влийт.

— Как се осмелявате, сър? — Тя притискаше шала към гърлото си, напълно объркана и възмутена. Сали се виждаше в дъното на коридора. Тя кършеше ръце и издаваше звуци като подгонена хрътка.

Без да затваря вратата, Улвъртън с енергична крачка се запъти към Кайла. Спря пред нея и впивайки поглед в очите й, с иронично свити устни каза:

— Не обичам да ме лъжат, мис Ван Влийт.

— Наистина? — Тя вирна брадичка. — Нито пък аз. Моля да ми обясните как така не знаете, че Едуард Ривъртън и Фостин Оберже са имали дете.

— Казах, че няма доказателство за това. И наистина няма.

— Вие отново лъжете, сър. Доказателството е пред вас.

Опасен блясък затрептя в сивите зеници, превръщайки цвета им от дим в пепел, тъмни и зловещи:

— Ако имате доказателства, моля, представете ги. Ако не, престанете с този маскарад, преди да се озовете в задънена улица.

Кайла леко се отдръпна, уж, че отива да запали отново една гаснеща свещ. Танте Селест се взираше в пламъците, без да дава признаци, че чува и вижда, явно потънала в мислите си, под влияние на изпитото бренди. Със сигурна ръка Кайла вдигна ножицата и оформи фитила, след това погледна нагоре към херцога над ореола около яркия, вече успокоен, пламък.

— Ваша светлост, простете, но заплахите ви не ми действат. Твърде елементарни са, защото аз вече се подложих на унижения, идвайки при вас да потърся признание на правата си.

— Твърде елементарни? — Улвъртън отново пристъпи към нея и тя успя да почувства топлината на могъщото му тяло, дори да долови лекия мирис на кожа и уиски — потентна смес. — Нека го кажа съвсем просто: веднага напуснете Лондон и за вас няма да има никакви последствия освен яда, че не успяхте да измъкнете пари от мен.

— А ако избера да остана? — Тя се усмихна на присвитите му очи, твърде ядосана от господарския му маниер, за да я е грижа какво прави или какво казва. — Вече имам приятели тук. — Посочи с ръка към улицата и ресните на шала й затрептяха. — Поканена съм на няколко приема. Вие, разбира се, ако решите, можете да разрушите репутацията ми.

— Мадам, това е най-малкото, което ще направя, ако упорито държите да продължите с машинациите си.

— Наистина? — Кайла се засмя нервно, а лицето й пламна от яд и възмущение. Но тя само вдигна рамене безгрижно. — Тогава ще съм пария в изискана компания. Колко ужасно. Но разбира се, ако вие решите да се държите нелюбезно, аз ще трябва да кажа на някои хора, че баща ми е покойният херцог Улвъртън, който се е отказал от бедната си жена и детето си и ги е изхвърлил на улицата, обречени на глад и мизерия. Бедната маман. Аз имам доказателства. Документът за сключен брак е юридически необорим, въпреки че ваша светлост не желае да признае това.

— Бракът е бил анулиран, както много добре знаете. Очевидно за майка ви парите са били по-важни от съпруга й, защото не се е поколебала да ги вземе, когато са й били предложени. Но какво друго може да очаква човек от една уличница? Семейството се е отървало от нея. Тя само е петняла доброто му име.

Бруталните му думи я шибнаха като камшик и лицето й пламна. Тя усети как я изпълва бяс, но успя да го потуши и само леко кимна с рамене:

— Така ли мислите? Може би тогава ще бъдете разочарован от факта, че дъщерята на братовчед ви е избрала да стане развратница, хетера, държанка, нощна пеперуда, fille de joie — лейди на нощта. Да, може би тук за мен има урок. Доколкото знам, майка ми е била много популярна. Тя е била френска маркиза, родена в аристократическо семейство, към която съдбата е била неблагосклонна, и то не по нейна вина. Това би била една очарователна история, споделяна с вас, докато играете комар в Уайтс, не мислите ли? Дъщерята на покойния херцог Улвъртън и френска емигрантка е благосклонна към джентълмените, които могат да си позволят да купят нейното благоразположение. Може би дори ще има наддаване и надпревара в залозите за мен, защото цената ми наистина ще бъде висока, изключително висока, уверявам ви.

Докато тя говореше, очите на Улвъртън потъмняха, устната му се изкриви и мускулите на челюстите му се свиваха и разпускаха.

Кайла се разсмя гневно. Смехът й премина в стон, когато ръката му здраво хвана китката й. Той я привлече към себе си и тя дори не опита да се освободи, защото знаеше, че не може да му се противопостави със сила. Вместо това впи очи в неговите с цялата дързост, на която бе способна, докато усещаше горещината на тялото му, притиснато в нейното, дори през всички пластове дрехи по тялото й заедно с кашмирения шал.

— Жени като вас могат да се купят по шест за шилинг. Не ме заплашвайте, мис Ван Влийт. Не ме предизвиквайте, защото аз не се предавам лесно.

Това й подейства като нов удар с камшик, тя го погледна разярено, без да се опитва да се освободи от хватката му:

— Веднага ме пуснете, или…

— Или какво? Ще викате за помощ? — Ъгълчето на устните му се изви в отвратителна усмивка. Той я притискаше толкова силно, че тя усети горещината на тялото му, то запали нея. Неговата груба мъжка сила я обжари като пламък. От него лъхаше на дъжд и малки капчици вода трептяха в косите му.

— Не виждам смисъл да крещя за помощ, ваша светлост — гласът й звучеше спокоен и овладян, макар че вътрешно трепереше от гняв, объркване и необяснима възбуда. — Има други начини човек да се справи с човек като вас.

— Аха, и вие без съмнение знаете всички тези котешки номера — ръката му се плъзна нагоре и като нагъна тънката материя на ръкава, вкопчи още по-силно пръсти в рамото й. — Имал съм си работа с жени като вас.

— Няма съмнение, че сте имал отношения с жени и преди, но не и с такива като мен.

— Тук грешите.

Преди тя да разбере какво смята да предприеме, той се наведе към нея и впи устни в нейните така неочаквано, както орел сграбчва плячката си. Целувката му бе груба и невъздържана. Едната му ръка обхвана косата й и разхлаби плитката, навита на кок. Косите й се разпиляха, а фибите се посипаха по пода. Ръцете й бяха притиснати между телата им и тя се опита да го изблъска, но напразно. Той я държеше здраво, твърдото му тяло бе плътно притиснато в нейното, а устните му оставаха впити в нейните. Тя почувства странно прималяване, краката й омекнаха и загуби желание за съпротива. Обхвана я необяснима слабост, а вътре в нея избухнаха пламъци, които накараха кръвта във вените й да закипи. Усети как бузите й се зачервяват и цялата започва да трепери. Тя се облегна на него, ръцете й сграбчиха реверите на сакото му. Пръстите й усещаха силното туптене на сърцето му, а ударите на нейното собствено пулсираха в ушите й. Mon Dieu, какво правеше той с нея? Всичко бе толкова объркващо… никога през живота си не бе се чувствала така… така отмаляла, с такова странно чувство в стомаха и треперещи бедра. Това чувство бе толкова странно — то я плашеше и същевременно опияняваше.

Когато най-накрая той я освободи, тя трябваше да се задържи за ръката му, за да не се строполи на пода. В очите му проблясваше триумф, а устните му се изкривиха в доволна усмивка:

— Виждате ли, мис Ван Влийт, аз ви познавам по-добре, отколкото вие самата себе си. Откажете се от абсурдните си претенции и кротко напуснете Англия.

Тя възстанови равновесието си и изтри с края на шала следите на устните му от устата си. Гласът и бе изтънял от гняв:

— Вашето семейство без никакви угризения е отхвърлило майка ми, без да й даде и едно пени. Защо аз трябва да поема такъв риск? Благосклонността на дъщерята на един херцог би трябвало да се оценява твърде високо, не мислите ли?

— Проклета да сте.

Зад гърба му Кайла видя напрегнатите лица на домоуправителката и един лакей, които надничаха в стаята. Сигурно Сали ги е довела, предусещайки, че господарката й може да има неприятности. Улвъртън се обърна рязко, изгледа ги презрително и спря на вратата. Обърна се към нея и изражението му я смрази, та за момент трябваше да се подпре с ръце на стола, за да запази равновесие.

— Още не сте чули края на историята, мис Ван Влийт.

— Нито пък вие, Ваша светлост.

Улвъртън се завъртя на пета и изфуча покрай слисания лакей.

Кайла остана неподвижна, заслушана в стъпките му по стълбата надолу. Външната врата се затвори с трясък зад гърба му. Погледът на Кайла се насочи към госпожа Пийч, икономката, която се бе облегнала на рамката на вратата и я гледаше с недоумяващ поглед:

— Добре ли сте, мис?

„Господи, какво са чули?“ Тя кимна:

— Да, добре съм. Моля да забравите сцената, която току-що се разигра пред очите ви. Изглежда херцогът погрешно възприе думите ми и аз му отправих предизвикателство с цел да го ядосам.

— Боя се, че сте си спечелили един враг, мис.

Кайла кимна отново.

— Да, но той го пожела.

От стола пред камината Селест се обърна към Кайла, вдигайки поглед над празната чаена чаша.

— Той ще бъде опасен враг, малката ми. Може би трябва да спрем дотук.

— Не! В никакъв случай! случай! Ти по-рано каза, че става дума за правата на майка ми. Никога няма да си простя, ако позволя името й да остане опетнено от лъжи — потрепервайки, Кайла се наведе да вдигне кашмирения шал, който бе паднал от раменете й. Отиде при Селест и коленичи пред нея. Кафявите очи се взираха в нея през сълзи, но погледът и не бе отнесен и замъглен, както Кайла очакваше.

— Лельо, не трябва да се предавам сега. Той си направи труда да дойде тук, значи е притеснен.

— Той дойде да те предупреди, детето ми — Селест въздъхна и с трепереща ръка постави на масата чашката от китайски порцелан, която леко издрънча. Въздухът бе натежал от алкохолни изпарения, зареден с напрежение. Тя протегна ръка и взе брадичката на Кайла в шепата си:

— Ти си много красива като Фостин. Но в теб има сила, която липсваше на майка ти. Сила, но не и власт. Не смесвай тези две неща. Херцогът разполага с власт и може да те унищожи. Не трябваше да се захващаме с тази история — ръката й се отпусна, тя затвори очи и се облегна назад в стола си.

Кайла взе ръката й в дланите си и леко започна да гали с пръсти нежната кожа покрита със сини венички:

— Но ние вече направихме първата стъпка. Няма връщане назад. Можем да продължим само напред.

5

Светлината на превалящото слънце се простираше над улица „Сейнт Джеймс“, а самото то се подаваше иззад един облак и хвърляше неравномерни сенки, които като възлести пръсти се протягаха из алеите и се гърчеха досущ притаени котки по первазите и входовете. Брет прескачаше нагоре по две стъпала наведнъж и ефектът на мрачното му настроение можеше да се сравни по сила само със заплахата на Кайла. Да върви по дяволите. Последните два дни бе прекарал в тормоз над адвоката на Едуард, принуждавайки го да събере всички налични сведения за смехотворните й претенции, че е първородната дъщеря на херцога, и то законна. Още по-лошо — той току-що бе напуснал кантората на адвоката. Този глупак бе признал, че е запознат със случая, но не е счел за необходимо да го спомене, тъй като Фостин е подписала документ, с който се отказва от всякакви права.

Брет тихо изруга. За какъв дявол се мотаеше още тук, в Англия? Би предпочел да е в Америка, където беше мястото му. Девствените територии отвъд река Мисисипи бяха нови за Съединените щати, придобити с документ за собственост, подписан през 1803 г., и все още бяха почти незаселени. В последно време имаше спорове за граничната зона, към която предявяваха претенции испанците и отчасти Мексико. Дръзки американски авантюристи стремително навлизаха там, без да отдават значение нито на Испания, нито на Мексико.

Тексас. Подхождаше му. Напориста, необятна, дива природа — там имаше бъдеще за човек, който обича да рискува. Липсваше му. Липсваха му знойните сухи дни и парещата жега. Тук валеше почти всеки ден. Всеки проблясък на синьо небе бе равностоен на празник и слънцето дори не успяваше да изсуши земята, преди отново да завали.

Когато стигна игралната зала в Уайтс — проклета да е, тя дори знаеше, че той посещава това място — гневът му все още не бе стихнал. Бари Бейлър, виконт Кенуърт, четвърти син на третия граф Монтграмърси, го посрещна с вдигнати вежди и ехидна усмивка:

— Хей, Улвъртън. Някоя фуста се е опитала да те опитоми, а?

— Всъщност нещо такова — повечето време Брет се забавляваше с този младок, който бе остроумен и забавен, макар че имаше моменти, когато маниерът му започваше да го дразни. Бари притежаваше лустросания чар на своята класа, но без помпозната арогантност, която обичайно съпътстваше качествата на чистокръвните аристократи — едно преимущество в очите на Брет.

Бари тихо се изсмя:

— Бих искал да срещна жената, изкарала извън релси непоклатимия херцог. Впрочем тя жива ли е все още?

— Хуморът ти е неуместен. — Брет вдигна ръка, за да привлече вниманието на келнера, и взе малка чаша бренди, после пресече стаята. Димът се стелеше на кълба. Огромното помещение бе пълно с контета, които се тълпяха около облечените в зелено сукно маси или седяха отпуснати в меките дивани, а тези от известния кръг на Бю Бръмел, стояха край еркерния прозорец с лице към улица „Сейнт Джеймс“.

— Без съмнение преувеличих малко — съгласи се Бари с усмивка, но невъзмутим. — И въпреки всичко, говори се, че нямате навика да толерирате прищевките дори и на най-прекрасните представителки на нежния пол. Някои джентълмени ви завиждат точно за това, тъй като те самите са в незавидно положение, принудени да ги търпят.

— И вие ги наричате мъже? — Брет подигравателно вдигна вежда, а Бари се разсмя.

— Както винаги, улучихте в целта, Улвъртън. Осмелявам се да отбележа, че има хора, които не мислят като вас. Ще играете ли днес?

Брет сви рамене, отпи от питието си и сърдечно размени поздрав с лорд Олвънли, един от най-близките приятели на Бръмел, който спря до тях.

— Улвъртън, Бръмел даде знак, че има едно място на масата до прозореца — веждите на Олвънли се вдигнаха в недоумение, че така лесно допускат херцога в отбрания кръг. — Вероятно кройката на костюма ви прави впечатление.

— Така ли? Нося го не заради стила, а защото се чувствам удобно в него. Радвам се, че познавачите го одобряват — развеселен, Брет се обърна и кимна на Бръмел, докато Олвънли продължи да си проправя път към една от игралните маси. Добър избор, но играчите бяха прекалено вживени в ролята на аристократи, повече, отколкото на Брет му понасяше. Той ценеше острия като бръснач ум на Бю Бръмел и одобряваше стремежа му към чистота, макар че в някои отношения му се струваше прекалено претенциозен и свръхамбициозен в стремежа си да бъде арбитър по модните тенденции. Но самият Брет пет пари не даваше дали харесват дрехите му, или не. Не го интересуваше и как възприемат и него самия. Бари веднъж подметна, че самото отношение на Брет към тези неща допадаше на някои членове на висшето общество.

— Просто те са достатъчно арогантни, за да оценят някой по-арогантен от тях — отбеляза Бари с иронично свиване на устни и с очарователната си усмивка, която го спасяваше от ноктите на кредиторите му, за да не го хвърлят в затвора за неплатени дългове.

Бари се огледа нещастно наоколо и призна, че съдържанието на джобовете му не е на съответното ниво. С безгрижно свиване на раменете подхвърли:

— Опасявам се, че вчера вечерта прекалих с чашката и съм си забравил портфейла в Хейуърт. Тази вечер съм извън играта.

— Казвал съм ти и преди, че си твърде предпазлив. Ако си решил да рискуваш, играй така, сякаш богатствата на света са в джоба ти.

— Лесно е да го каже човек, който, изглежда, действително притежава всички богатства на света — рязко подхвърли Бари. — Дяволски е неприятно да му се налага на човек с шапка в ръка да моли баща си да му даде месечната издръжка предварително. Старият татарин седи върху балите с пари, сякаш чака да се измътят. — Бари замълча и вдигна поглед към Брет, изпълнен с явно любопитство. — Кажете ми истината, Улвъртън. Прини наистина ли дойде да моли за заем? В Лондон се носи мълвата, че той е изпратил човек при вас за това.

Брет отпи нова глътка бренди. Веждите му се вдигнаха въпросително над ръба на чашата и той впери поглед в Бари, от което младият виконт се изчерви и измърмори, че това наистина не е негова работа, но понеже е дочул…

— Прав сте. Не е ваша работа. Но вие знаете, че принцът и аз се познаваме, откакто той прояви силен интерес към развитието на някои дейности в Ню Орлиънс. Що се отнася до заема, това беше просто дарение, което да финансира подобренията в красивия Брайтън.

— Не и павилионът! Грозна гледка! Изглежда така, сякаш храмът „Сейнт Пол“ е отишъл в Брайтън и е хвърлил хайвера си там. Така чух да казват. А работата едва е започнала, сигурно е успял да ви намери в момент на пълно благоразположение.

— Всъщност страдах от такъв махмурлук, че бях готов да дам двойно по-голяма сума, само и само да ме остави на миpа този негов секретар с миша муцуна.

— И все пак не го приемам, дори да имах готови пари, които можеш да хвърлиш с лека ръка. Дори да имах сребърна мина в Америка, проклет да съм, ако дам и едно пени за тази китайска пагода в Брайтън.

Брет тихо каза:

— Инвестирах в принца, а не в поредната архитектурна аномалия.

Изумен от чутото, Бари цяла минута асимилира скрития смисъл на казаното, после широко се усмихна:

— Господи, никой не може да ви измами, нали?

— Пак тези ласкателства. — Брет се усмихна на Кенуърт. Разликата във възрастта им не бе голяма, Бари бе с четири години по-млад, но в житейски опит херцогът го превъзхождаше с десетилетия.

— Стилът ви на изразяване е отвратителен. Внимавайте, защото ще кажат, че твърде много ви влияе компанията, с която се движите.

— Няма да бъда котешка лапа, Улвъртън, не си го помисляйте дори. Не бих могъл да намеря по-добра компания.

— Не позволявайте това да се разчуе. Ще ви помислят за недодялан.

Кенуърт вдигна рамене:

— И по-лоши неща са казвали за мен.

— И за мен.

— Не и в лицето ви, не и след дуела с Ивършъм. За него последствията са най-сериозни. Макар да чувам, че просто е имал късмет. Един инч в обратната посока, и той е щял да бъде покойник.

— Неприятна мисъл — но, разбира се, това е малко вероятно. Рана в рамото не е фатална, ако правилно се погрижат за нея.

Кенуърт го погледна заинтригуван, после отмести поглед встрани и поздрави един от ловните си компаньони, преди да се обърне отново:

— Вие сте точен стрелец, но какво щяхте да правите, ако ръката ви бе трепнала? Ако бяхте простреляли фатално Ивършъм?

— Щях да приема смъртта му със задоволство, без съмнение. Какво друго очаквате?

Свивайки рамене, Бари изглеждаше смутен:

— По дяволите, имате железни нерви. Но дуелите сега са извън закона, знаете това.

— Всеки, който мисли, че да стреляш по човек, не е опасно, е пълен глупак. Ивършъм почти не ми остави избор. Опитах се да го предупредя, но той не ме послуша. Ще отидем ли в Артурс или Грейъмс за една прилична игра?

Бари се изненада, после се усмихна разбиращо:

— Предполагам, че е време да сменим темата. Най-добре е в Артурс, въпреки че остатъците от месечната ми издръжка са съвсем оскъдни и бързо ще приключа.

За съжаление Бари се оказа прав — парите му скоро свършиха и той отпадна от играта на карти. Брет откри, че съдбата е благосклонна към него и игра до късно. Отказа се, когато му дотегна, а и един от другите играчи бе толкова пиян, че престана да се държи рационално.

Той откри, че Бари го чака, отпуснат в един удобен стол, и това го изненада:

— Подремна ли, Кенуърт?

Още сънен, Бари сви рамене и се изправи на крака:

— Малко е късно да намеря файтон, който да ме откара вкъщи. Помислих, че можете да ми направите тази услуга, ако нямате други планове, разбира се.

— Нищо, което не може да почака.

— Господи! — простена Кенуърт, загледан накъде напред. — Това не е ли старият подлец Лорд Брейкфилд, граф Нортуик. Какво прави той тук? Твърде порядъчно е за неговия вкус.

Брет погледна нататък. Познаваше Брейкфилд. Беше го срещнал преди години и сега го харесваше не повече, отколкото преди. Носеха се слухове, че се занимава с незаконни и тъмни сделки. Лицето му бе олицетворение на порока, белязано от дълбоките бръчки на разгулен и безпътен живот.

Бари изръмжа:

— Видя ни — погледнете — идва към нас. Как, по дяволите, да избегна срещата с него?

— Кажи, че си болен. Чувал съм, че Брейкфилд се страхува дори само от споменаването на тази дума.

— Подигравате се с мен. По дяволите. Този човек ме кара да настръхвам. Това, което се говори за него, е направо… чудовищно.

— Един от блестящите представители на английския елит. — Брет млъкна и зачака. Брейкфилд приближи и застана до тях, като леко се поклони.

Гъстите му вежди бяха вдигнати в леко учудване, надвиснали над впечатляващо безцветните очи, които съсредоточено ги разучаваха. Тънките му устни бяха присвити в ъгълчетата, сякаш току-що е чул шега, предназначена само за неговите уши.

— Улвъртън. Ето че отново се срещнахме. Доста време мина от последната ни среща. Съжалявам за баща ви. Той и аз извървяхме дълъг път през годините, нали?

— Не знаех, че познавате баща ми отблизо, лорд Брейкфилд.

— Така ли? Може би той никога не ви е споменавал, че за известно време имахме общ бизнес. Но това бе толкова отдавна. Аз претърпях големи загуби в инвестициите си и тогава по взаимно съгласие се разделихме.

— Много съм озадачен, че баща ми никога не ми е споменал за бизнес, свързан по някакъв начин с вас.

— Вероятно е искал да знаете само за успехите, не и за провалите. — Нортуик насочи поглед към Бари и присви очи:

— Охо, Кенуърт. Изненадан съм да ви видя тук, след като снощи стояхте до късно в Уайтс.

Лицето на Бари почервеня от гняв, защото графът намекваше за снощната му загуба на покер. Брет се намеси с провлачен тон, искаше да провокира графа:

— Странно е, че посещавате Уайтс вместо Брукс или Пиджън Хоул. Превъплъщавате се в ролята на тори?

Брейкфилд изсумтя и пренебрегна забележката на Брет за долнопробните комарджийски свърталища:

— Какво ви кара да мислите, че съм привърженик на вигите, сър?

— Средата, в която се движите. Всъщност нямам нищо против приятелите ви. Брауъм и Грей са изключително интересни личности, имат връзки в най-висшите кръгове на обществото. Приемете моите поздравления!

— Наистина ли? Странно. В наше време едва ли е похвално да бъдеш на страната на вигите. — Брейкфилд изпитателно огледа Брет, впил в лицето му безцветните си като стъкло очи. — Не мислех, че се интересувате от обичайните партийни пристрастия.

Брет вдигна рамене:

— Смятам, че бунтарският дух, а не следването на традициите определя пристрастията на днешния човек. Отхвърлям това, което за мен е неприемливо.

— Аха, така, както колониите отхвърлиха Англия. Разбирам. Това обяснява нещата. Да очакваме ли още бунтове?

— Отменете законите за зърното и се погрижете добре нахранените хора да не загубят склонността си да създават хаос и напрежение.

— Законите за зърното бяха въведени, за да поддържат цените високи и по този начин да не позволят Англия да бъде наводнена с евтино чуждестранно зърно. Миналогодишните брожения бяха глупави и безполезни. Един безполезен и напразен бунт на революционери, които не са наясно с политиката на правителството и законите, създадени за тяхно собствено добро. — Лорд Брейкфилд сви гъстите си вежди. — Да не би и вие да сте един от подстрекателите, които целят да отслабят позициите на правителството с помощта на празни приказки?

— А вие не сте ли един от тези, които печелят приказни богатства точно заради тези закони? Предпоставките са отлични — контролиране на вноса с цел да се запазят цените в Англия високи. Но това принуждава производителите да вдигат заплатите, което лишава работниците не само от работните им места, но и намалява възможностите им да си осигурят хляба, чиято цена е и по-висока. Забравихте ли какво доведе до трагедията във Франция? Ако масите бъдат обречени на глад и мизерия, те стават непокорни.

Брейкфилд отхвърли тази възможност с пренебрежително махване на ръка:

— Тук не е Франция. Наполеон намери достоен противник в лицето на Уелингтън при Ватерло. Англия държи здраво властта дори под ръководството на регента. Намирам, че идеите ви граничат с невероятното.

— Въпреки това тези закони трябва да бъдат анулирани, иначе рано или късно ще има нови размирици.

— Боже мой, нима всемогъщите мърльовци ще тръгнат да палят къщите ни? — Устните на Брейкфилд се свиха в подигравателна гримаса. — Осмелявам се да отбележа, че ние ще разберем за намеренията им по тяхната непоносима воня, която ще предшества тълпите дълго преди да сме ги видели с очите си.

— Улвъртън е прав — намеси се Бари внезапно. — Още не съм забравил размириците в Мидландс преди няколко години, бунтовете на лудитите, когато чупеха машини и всяваха ужас сред населението. Конни патрули трябваше да дежурят денонощно, за да ги задържат, и половината от северните провинции за известно време приличаха на военни лагери. Спомням си го добре. Последният бунт беше през 1812-а. Избухна заради безработицата и високите цени на хляба. Следващите, които ще въстанат, ще бъдат най-вероятно миньорите или тъкачите.

— Или шапкарите? Въоръжени с игли за шапки и опасни пера — Брейкфилд се изсмя неодобрително. — Сигурно вие, младите, ще бъдете разочаровани, ако Фрибърг и Трейър фалират и вие останете без енфие.

— Не правете грешката да ме причислявате към дендитата от вашия кръг, Нортуик.

Брейкфилд изненадан се намръщи и хвърли кратък изучаващ поглед към Брет, преди да вдигне небрежно рамене:

— Не. Никой не би ви определил като светски тип джентълмен. Колкото и опасно да изглежда само споменаването, все пак се осмелявам да отбележа, че вие все още не сте се отърсили от някои провинциални черти.

— Смятам, че те са по-добри от безотговорно лекомисленото поведение на някои хора. — Брет се усмихна в лицето на Брейкфилд, който го гледаше студено. — А сега бих желал да ме извините, сър. Имам друг ангажимент и трябва да тръгвам.

Брет се обърна към Бари, който с омраза се взираше в лицето на Брейкфилд, и му предложи да го придружи за още една игра на карти.

— Леля ми ще бъде там, както и някои от тазгодишните дебютантки. Лейди Сефтън ще представи някои от своите протежета, които ще дебютират в обществото този сезон.

Брейкфилд с тих глас злобно отбеляза:

— За Бога, Кенуърт, намерете си богата съпруга, която ще спре посещенията ви при лихварите.

— Сър, ще пренебрегна оскърбителните ви забележки. — Бари пое дълбоко въздух, треперещ от гняв. — Ако упорствате, за мен това би означавало, че желаете да ме предизвикате на дуел.

— Гледай ти. Дали наистина съзирам огън под тази безлична фасада, младежо? — Усмивката на Брейкфилд показваше колко се забавлява. — Може би трябва да ви напомня, че докато вие бяхте все още в пелени, аз вече бях убил трима противници на дуел.

Брет предупредително сложи ръка на рамото на Бари:

— Не позволявай да бъдеш отдушник за злобата на Нортуик. Поради напредналата си възраст той вероятно е забравил добрите обноски.

Веждата на Брейкфилд се вдигна въпросително и безцветните му очи станаха две цепки:

— Улвъртън, не бихте желали да ме превърнете в свой враг, и то заради едно разглезено пале.

— Това, което не желая, е вие да ми казвате какво желая и какво не желая. — Брет се усмихна ехидно, когато забеляза явното изумление и гняв на графа. — Може да съм провинциалист, но съвсем не съм склонен да търпя грубиянските маниери на един стар развратник.

Лорд Нортуик се взираше студено в тях, докато напускаха игралната зала. Нощни сенки покриваха къщите на улица „Сейнт Джеймс“, където горяха запалени свещи и очертаваха светлинни квадрати от прозорците на клубовете, където се забавляваха членовете на висшето общество. Кенуърт почти пелтечеше от гняв, когато Улвъртън го качи в каретата, а лицето му пламтеше, червено като тапицерията, върху която се просна, като процеждаше през зъби:

— Проклет да е този безсърдечен негодник. Ще го предизвикам на дуел. Ще го направя, Улвъртън!

Брет не го беше грижа за Нортуик, но Бари бе толкова млад и избухлив, че би могъл да си изпати, ако не е достатъчно внимателен.

— Остави нещата да отшумят. Хората като Брейкфилд обикновено се самоунищожават.

— Не мога да чакам — лицето на Бари се сгърчи в заплашителна гримаса. Замъглената светлина на един от фенерите на каретата го освети косо и светлосенките зашариха по неспокойните черти. Брет забеляза, че изражението му говореше не само за наранена гордост. Той се намръщи.

— Има нещо повече от острите реплики, разменени тази вечер, Бари. Кажи какво е?

След като помълча притеснен и вперил поглед навън, Кенуърт кимна рязко:

— Има и друго. Политическите пристрастия на Нортуик просто ме дразнят. Това, което ме отвращава, са неговите странни вкусове.

— Странни? Като това, да носи парчета плат, закриващи белезите му от едра шарка?

— Не, имам предвид истински странности. Долнопробна история. Той винаги е бил похотлив и развратен тип, но слуховете често са преувеличени за някои мъже, особено за тези, които лесно си създават врагове. Нортуик вече има достатъчно врагове, но аз зная, че някои слухове за неморалните му постъпки съдържат истина. — Той извади кутия с енфие, посегна към нея, и отново я прибра, защото изведнъж си спомни подигравателната забележка на Нортуик относно зависимостта на младежите от тютюна. Наведе се напред въпреки силното люлеене на каретата по паважа и тихо каза. — Лорд Брейкфилд се гордее с възможностите си да си доставя млади момичета за своята колекция от проститутки.

— Имаш предвид против волята им?

— Понякога, макар че има отчаяни мъже и жени, които продават малките си дъщери на такива безчувствени злодеи като него. О, Господи, аз знам какво прави той, но не мога да го докажа!

— Бари, вместо да го усукваш, говори направо.

Той със стон се отпусна на седалката и опря юмрук в челото си:

— Млади момичета, Брет, малки момичета! Деца, едва излезли от пелените, малки момиченца със свежи личица и сладка невинност: четири-пет- или шестгодишни, те просто изчезват.

Брет се намръщи:

— Говориш за член на аристокрацията, Бари. Не че титлата може да направи човека светец, но той трябва да е наясно, че ще бъде държан отговорен за делата си. Би ли поел този риск?

— Какъв риск? Купуването на деца от потънали в бедност хора от Ковънт Гардън надали може да се счита за нещо необичайно в днешно време.

— Да, но за да работят като прислужници в кръчмите или като коминочистачи, или да разнасят млякото, но не и за целите, които твърдиш че преследва Нортуик — самото изражение на лицето на Бари показваше колко е отвратен и Брет поклати глава. — Ако това, което казваш, е истина, той трябва да бъде подведен под съдебна отговорност.

— От кого? От вас? От мен? Нямаме доказателства — той прокара пръсти през разрошените си къдрици, които падаха над челото и надвисваха над очите му. Небрежната прическа му придаваше абсурден младежки вид. — Няма нито едно доказателство, няма дори… тела… — нищо, в което да го обвиним.

— Откъде, по дяволите, разбра всичко това?

Бари имаше вид на болен. Съсредоточено наблюдаваше ръцете си, а бледата светлина на проблясващите улични лампи танцуваше със сенките по лицето му. Гласът му бе тих, почти шепот:

— Знам, защото бях там една нощ. Преди няколко месеца — бях напълно вкиснат, объркан, смазан — не знам защо се оказах там, нито как се озовах в неговата компания. Всичко е много смътно, но си спомням, че видях едно малко момиченце. Русо. Мъничко. Ужасено. Аз исках да му помогна, но, о, Господи! — Той затвори очи. — Когато се събудих, графа го нямаше и момиченцето бе изчезнало…

Гласът му замлъкна, а Брет се бореше с внезапното чувство на отвращение и погнуса от току-що чутото.

Незаконният бизнес бе едно, но перверзията на Нортуик съвсем надмина очакванията му. Не беше чудно, че младият Кенуърт го мрази така неистово.

— Ако това, което твърдите, е истина, може да се намери начин за обвинение срещу Нортуик.

Кенуърт се засмя тихо:

— Според мен той е син на сатаната. Никой досега не е успявал до го уличи в нещо, защото той е твърде предпазлив.

— Моето мнение е, че не е толкова внимателен. Ако беше, нямаше да ви покани да отидете с него. Хората, които са предпазливи, не осигуряват свидетели на нечестните си дела, освен ако и те не участват. Или държат устата си затворена.

Лицето на Бари пребледня още повече. Той обърна глава и се загледа в тъмния прозорец:

— Дължа му пари.

— Значи той мисли, че е купил вашето мълчание.

— Да — Бари отново прокара пръсти през непокорната си коса с напълно отчаян вид. — Той никога не пропуска случай да ми го напомни, както без съмнение вече сте се досетили от забележката му за лихварите.

— Колко му дължите? — Бари почервеня, устните му се свиха и Брет разбра, че сумата сигурно е значителна. Попита отново, този път по-рязко. — Колко, Кенуърт?

— Четиринадесет хиляди лири.

— Какъв глупак! Как, по дяволите, успяхте да задлъжнеете към човек като Брейкфилд с толкова много?

— Фаро — той вдигна рамене и ръцете му се свиха в юмруци, които задържа на коленете си. — Бях принуден да се унижавам пред него, докато отново мога да се появя пред баща си, за да ми даде авансово полагащата ми се годишна издръжка. Но баща ми отказа и с две думи ми даде да разбера, че е готов по-скоро да ме види в Танжер в Нюгейт, отколкото да ми даде дори и едно пени, за да плащам дълговете си от комар.

— Аз ще ви дам.

Бари впи поглед в него, а в тъмнината на купето очите му проблясваха, разширени от изумление.

— Улвъртън! Брет, о, Боже, никога дори не съм намеквал… не, не можете.

— Мога. Ще го направя. По-добре така, отколкото да позволим Брейкфилд да ви държи в ръцете си с този дълг. Аз мога да си го позволя. Ако една млада госпожица беше намерила верния тон, щеше да получи голям дял от богатството ми.

Зашеметен, Бари се облегна назад върху плюшените възглавнички в каретата на херцога и поклати глава:

— Проклет да съм, ако пак не ме надхитрихте. Ето ме сега, напълно разорен, вие ми казвате, че ще направите това, което собственият ми баща отказа. — Смехът му прозвуча неестествено и силно. — Но аз не мога да приема, разбира се. Парите непрекъснато не стигат и скоро ще се наложи да ви избягвам, защото няма да съм в състояние да платя дълга си. Предпочитам да ви запазя като приятел.

— Аз не продавам приятелството си, Кенуърт дори и за четиринадесет хиляди лири — сухият тон на Брет привлече вниманието на младежа. — Предложих ви парите без никакви условия. Вземете ги. Уверявам ви, стига ми удовлетворението, че Нортуик няма повече власт над вас. Би било много приятно да видя лицето му в мига, когато се разплащате с него.

Бари тихо се засмя:

— Това може да се уреди. Ето го и моят дом. Но няма никакво парти с игри на карти, нали?

— Може и да има някъде другаде, но не и такова, което бих искал да посетя.

Развеселен, Бари поклати глава:

— Тогава да отидем във Воксхол? Мистър Джеймс Хук дава представление тази вечер и можем да наемем маса за вечеря.

— И да платим единадесет шилинга за две пилета, по-малки от юмрука ми, и парче шунка, по-късо от палеца ми? Това и котка не може да нахрани.

— Да, но ако трябва да призная истината, аз искам да видя мадам Саки. Тя ходи по опънато между две мачти въже, скача през запален китайски обръч и е облечена в оскъдни дрехи от сърма, обшити с пайети и пера — забележителна гледка според думите на някои.

— Ще оставя това забавление на вас, Кенуърт, аз имам друга уговорка.

Ухилен, Бари кимна:

— Със създание от женски пол, обзалагам се. Няма значение. Вторник вечер ще присъствате на бала, даван от лейди Съфтън, за да представите братовчедките си в обществото. Правилно съм разбрал, нали? Или планирате, ако намерите начин, да се измъкнете от това задължение?

— Без съмнение ще се видим там, макар че предпочитам да гледам представлението на мадам Саки, отколкото да устоявам стоически цяла нощ на набезите на амбицирани майки, които ми натрапват грозноватите си дъщери.

— Горкият Улвъртън. Мъж с вашия ранг и богатство трябва да страда от време на време и така да даде възможност на някои от нас да се почувстват по-добре.

Отговорът бе наистина вулгарен и Кенуърт все още се смееше, когато каретата на Улвъртън потегли. Но не жена имаше предвид Брет за срещата тази нощ. Той даде указания на кочияша, който се обърна и озадачено го погледна:

— Сигурен ли сте, ваша светлост? Това е една доста западнала част от града, и…

— Сигурен съм. Един джентълмен ме очаква на ъгъла на улица „Лисъл“.

Улица „Лисъл“ не влизаше в маршрута на почтените английски джентълмени, но за целите на Брет бе напълно подходяща. Когато каретата спря, една сянка изплува от тъмнината на мръсна неосветена алея и се приближи към прозореца. Брет отвори вратата и мъжът, който се качи, внесе непоносима воня:

— Добър вечер, господарю.

— Намерихте ли информацията, която ми трябва, Уотли?

— Да не ме мислите за глупак, господарю? Пълен пакет.

Брет извади малка кесия, която изглеждаше доста тежка, и в мъждивата светлина от фенера видя как светнаха очите на Уотли и усмивка разтегли набразденото му лице, когато посегна към нея.

— Парите са вътре. О, не. Не и докато не кажете какво сте открили, мистър Уотли.

— Не съм загубеняк, който лесно може да се излъже. Не и Джони Уотли. Може вие пък да сте подходящ за това, седнал тук, лъскав като чисто нова монета — той се наведе напред и от него лъхна спарена миризма. — Бяхте прав, че документите много бързо са били продадени. Доставени са на един гаден граф, който ги е грабнал като топъл хляб.

— Знаете ли името на графа?

Ленивият провлачен глас на Брет накара Уотли да го стрелне косо с поглед и да вдигне рамене. После той кимна враждебно, доближавайки се до херцога:

— Брейкфилд.

— Брейкфилд. Сигурен ли сте?

Уотли се подсмихна:

— Не е ли дяволски ясно, че такъв симпатяга с каменно лице и очички като френско грозде би направил подобно нещо. Той е със сигурност и е затънал до шия. Здравата го е загазил. Говори се, че е наредил да откраднат документите и да му ги предадат. Взел ги е от един колониален пират и иска да ги задържи. Казват, че стрували милиони, макар да не ми се вярва.

Брет се усмихна и приближи кесията към нетърпеливата ръка на Уотли.

— Грешиш. За мен тези документи струват цяло състояние. Можеш ли да ги вземеш?

Уотли зяпна от изумление и бавно поклати глава:

— Да открадна от опасен разбойник като графа? Ще увисна на въжето преди залез слънце.

— Не и ако имаш достатъчно пари, за да напуснеш Лондон. — Брет внимателно наблюдаваше как алчността и страхът се борят в душата му и улучи точно момента, когато Уотли се предаде. — Ще ти дам хиляда лири.

— Исусе! Тези бумаги значат много за вас.

— Те трябва да са…те са мои. За разлика от човека, в чиито ръце се намират в момента, аз имам достатъчно пари, за да си ги върна. Съгласен?

— Дявол да ме вземе. Готов съм да го направя, но ще ми трябва време.

— Една седмица.

— Една седмица! О, небеса, господарю, аз не мога…

— Две седмици тогава. Възможно ли е?

След кратък размисъл Уотли кимна:

— За такива пари няма как да откажа.

Брет се усмихна.

Брет се загледа през прозореца в дългата колона от натруфени карети пред дома на Сефтън и в изобилието от светлини, които обливаха пътя и входната врата. Беше светло като ден. Тихо изруга и когато Кенуърт го погледна, каза:

— Радвам се, че леля Беатрис и дъщерите й пристигнаха по-рано. Очертава се една досадна вечер и свръхизобилие от гости. Бих предпочел да съм в Уайтс. Там е доста по-спокойно.

— Да, но липсват представителки на нежния пол. Сефтън е наистина елегантен бал, не строг като Джърси или този на ужасяващата госпожа Дръмънд Бърел. Предполагам, че ще се насладим на истинска красота днес, а не на студенокръвни екземпляри.

Развеселен от критичната забележка, Брет нареди на кочияша да чака и последва Бари в прекрасния дом на лейди Сефтън. Вътре униформен лакей чинно се поклони и оповести пристигането му.

— Салонът е препълнен — обяви Бари. — Лейди Сефтън ще бъде наистина доволна, сигурен съм.

— Без съмнение — Брет зашари с поглед из тълпата с намерение да открие домакинята, да се представи на леля си и после да си тръгне. Мразеше такива събирания. Твърде много хора, твърде много преструвки. Хиляди свещи осветяваха фоайето, като оставим настрана кристала, среброто и златните накити, както и бляскавите отражения от искрящи бижута, украсяващи шиите и потрепващи на ушите на дамите.

Нетърпелив да открие лейди Сефтън и да се извини, че не може да остане, той се обърна рязко и заобиколи висока палма в саксия. Точно зад нея, с гръб към копринената облицовка на стената, стоеше стройна жена, заобиколена от тълпа почитатели. Проблесна небесносин плат, после руси коси, и тих смях привлече вниманието му. Когато един от мъжете се отмести, той я видя съвсем ясно.

Кайла Ван Влийт.

Брет стисна зъби. Непокорната измамница, облечена в прилепнала синя копринена рокля, която подчертаваше съблазнителната извивка на гърдите й, със сапфирени обеци и колие, с маниер и стил на истинска лейди. Само че той я познаваше по-добре. Дъщеря на уличница, тя бе заявила ясно намерението си да надмине майка си като куртизанка, която допуска до себе си само най-богатите…

Кайла се усмихваше, вдигнала извити вежди в леко учудване, загледана в един от мъжете, който й говореше с нескрито възхищение. Би трябвало обектът на нейното внимание да разбира каква е тя, но младият мъж продължаваше коленопреклонно да я ласкае. Това направо изкара Брет извън нерви… Да е проклета тази красива, примамлива уличница…

В този момент тя вдигна поглед от лицето на слабия блед млад мъж, който така разпалено разкриваше чувствата си, и синьозелените й очи срещнаха погледа на Брет. Полуусмивката, красиво очертана на устните й, замръзна, и за миг паника стегна хубавото й лице. Нямаше съмнение, че тя е изненадана от появата му там. Устните й се полуотвориха и ветрилото й от коприна и слонова кост се изплъзна от омекналите й от изненадата ръце. Това даде повод на младия мъж да направи още нещо за нея и той с подчертан ентусиазъм се наведе да го вдигне. Беше очевидно, че тя е много смутена от присъствието му.

Лека иронична усмивка изкриви устните на Брет, когато срещна погледа й. Той саркастично вдигна вежди, сякаш да й напомни, че знае коя е и какво представлява. Можеше да облече скъпи коприни и блестящи бижута, но под целия този изкуствен блясък и скъпи маскарадни дрехи щеше да си остане ненаситна авантюристка. Явно тя правилно разбра значението на погледа му и по бузите й изби червенина, а синьозелените очи заискриха още по-силно под гъстите тъмни ресници. Ужасно е, че тази красота можеше да крие такова двуличие. Но това беше факт. Нищо в Лондон не бе такова, каквото изглеждаше. Стените с пиластри криеха некачествено дърво или изронени тухли, а мъжете и жените криеха своето безчестие под пудра и грим.

Като Кайла Ван Влийт.

Все още загледана в него, Кайла позволи на младежа да постави ветрилото в протегнатата й длан. Ръката й леко потреперваше, но тя успя да възвърне самообладанието си, когато откъсна поглед от Брет и се съсредоточи отново към своя изпълнен с възхищение, кавалер. Брет не можеше да чуе какво говорят, но усещаше, че тя слуша по-разсеяно, отколкото би трябвало, думите на младежа. Той се усмихна. Тази нощ може би е най-подходящият момент да я накара да напусне Лондон.

6

Улвъртън. Тук. Можеше да бъде навсякъде другаде. И, изглежда, готов да убива. Защо ще присъства на това соаре у лейди Сефтън? Той нямаше вид на човек, който харесва подобни събирания… После си спомни рязката груба целувка и реши, че не може да сравни херцога с нито един мъж, когото познава. О, небеса, той приближава към нея!

Невиждаща, тя се обърна назад и попадна лице в лице с младежа, който неотлъчно я следваше почти от момента, когато пристигна с танте Селест и лейди Ръштън. Той я гледаше с надежда. Имаше приятно кръгло лице над сложно завързания шал на врата, а очите му бяха блеснали и искрени:

— Мис Ван Влийт… вие казахте, че ще танцувате с мен един от следващите танци?

Кайла примигна и се загледа по-внимателно в младия Харгрийвс, наистина много приятен, обаче твърде млад и прекалено ентусиазиран. Но точно той можеше да разсее напрежението й в момента, а тя имаше нужда от това.

Потупа го игриво по рамото със затвореното си ветрило, като се усмихваше закачливо:

— По-късно? Скъпи ми господине, аз съм съкрушена. Никога не съм мислила, че така можете да си играете с вниманието на една жена.

— Но защо, уверявам ви! Мис Ван Влийт, никога не съм мислил… — Той замлъкна, изненадан и огорчен, а Кайла се усмихна. Наведе скромно поглед и промълви:

— Мислех, че искате да танцувате с мен следващия танц.

— Разбира се! Аз… мислех, че е ангажиран. Да, окажете ми тази чест. — Той, изглежда, възвърна отчасти своето въодушевление и протегна ръка към нея, така както навярно са го обучавали учителите му по танци. Кайла докосна пръсти до ръкава му и му позволи да я отведе на дансинга, където се надяваше да се изгуби сред танцуващите изискани стъпки на менуета.

Питър, лорд Харгрийвс, бе син на богато семейство от аристократично потекло и лорд Туилби, неговият баща, много се гордееше със сина си. А Питър беше твърде млад, една година по-малък от нея, — въпреки че изглеждаше още по-незрял. Кайла с мъка се въздържаше да не му каже, и то доста нетърпеливо, да се върне отново в обятията на бавачката си. Той бе наистина приятен, но прекалено пламенен и прилепчив за нейния вкус. А тя бе тук, защото Селест и Ондин бяха казали, че това е мястото, където трябва да бъде тази вечер. Одобрението на лейди Сефтън било равностойно на прием от страна на всички, осигуряващо достъп дори до поканите за бала в огромната зала на Олмак. Някои мъже вече наричаха Кайла Несравнимата, което по-скоро я забавляваше, отколкото вдигаше самочувствието й, макар че танте Селест се закле, че това наистина е признание за нейната красота и стил и само би помогнало.

А сега Улвъртън беше тук. Тук, където най-малко очакваше да го види, и то на соаре, където се очакваше младите дебютантки да бъдат представени пред обществото за техния пръв сезон. Може би си търсеше годеница?

Колко неприятно бе да вдигне поглед и да го види как разярено я гледа от другия край на залата. Това я караше да се чувства уязвима и странно неспокойна, останала без дъх, със свит на топка стомах, сякаш отново я бе целунал. Къде ли е танте Селест? Преди минути стоеше наблизо, отиде… може би за чаша пунш, дори Ондин се бе загубила някъде сред тълпата. Бяха я оставили съвсем сама и беззащитна. Тя е тук, за да довърши започнатото, а не да намери подходящ съпруг. Тук е, за да влезе в кръговете на аристокрацията, където се движи високопоставената вдовица на херцога. Нейна светлост трябва да обърне нещата в нейна полза, Кайла бе сигурна в това. Херцогинята искаше да омъжи дъщерите си и би направила всичко възможно, за да избегне дори и намек за скандал. Затова тихомълком би й платила щедро.

Кайла се усмихна разсеяно, когато Харгрийвс я настъпи леко и се извини за неловкостта си, и му позволи отново да я въвлече в танца. Краката й сами следваха ритъма, докато съзнанието й бе заето с по-важни проблеми.

Изнудване. Противна дума и още по-противна действителност, а на моменти тя имаше усещането, че е въвлечена в точно такава ситуация. Но наистина ли бе изнудване, когато единственото, което искаше, бе семейството на баща й да признае правата й? И да отдаде признанието на Фостин, отказано й приживе. Маман е мъртва, но ако семейството на Едуард Ривъртън признае, че той е имал законен брак с нея, тогава ще бъда удовлетворена — това ще бъде един вид възмездие за всичко, което са й сторили…

Съмненията на Кайла изчезнаха, когато отново си спомни подигравателния намек на Улвъртън, че майка й може да се е заблудила за името на бащата на детето си. Разбира се, че всички средства са справедливи, когато тя трябва да постигне целта си. Как би могло да не бъде след всичко, което са сторили на Фостин.

Когато танцът свърши и младият Харгрийвс я отведе отново при кръстницата й, Улвъртън не се виждаше никъде за радост на Кайла. Тя се отпусна и прие чаша пунш, поднесена от почитателя й, преди Селест да го изгледа красноречиво в знак, че е време да ги освободи от присъствието си.

— Не е прилично един мъж да обръща твърде много внимание на една дама — отбеляза тя, когато Харгрийвс със съжаление напусна тяхната компания. — Ще тръгнат слухове, а на този етап не можем да си позволим да започнат клюки по твой адрес…

Кайла стисна силно ръката на Селест, която млъкна стреснато…

— Той е тук, лельо.

— Той? Тук? Кой?

Кайла леко се усмихна на недоумението на Селест, но бе твърде нервна, за да си позволи по-голяма веселост или смях, което несъмнено веднага би привлякло вниманието към тях. С удивително спокоен глас, учудил дори самата нея, тя тихо отговори:

— Улвъртън.

— Тук? Боже мой! Не и Улвъртън. Господи! — Тя рязко разтвори ветрилото си, и размаха усърдно цветната коприна с дантела със силни отсечени движения. — Какво ще правим?

— Ще го отбягваме. Той има твърде заплашителен вид и не мога да позволя да вдигне скандал, който може да разруши всичките ми шансове да постигна каквото искам. — Кайла пое дълбоко въздух, за да се успокои. Беше истина. Улвъртън наистина имаше заплашителен вид, вгледан в нея с тези метално сиви очи, пронизващи я като стоманена кама. Красивото му лице бе иронично и подигравателно, и арогантно едновременно. Мрачното му изражение говореше само едно — отрицание. Бе необичайно мъж да има толкова тъмна кожа и коса и толкова светли очи. Аномалия. Странност. Може би наистина е син на индианка, както се говореше. Би могъл самият той да е туземец, защото наистина се държеше като варварин. Господи! Защо губеше самообладание само при мисълта за този мъж? И от спомена за целувката му. Тя губеше разсъдъка си в негово присъствие, а в момента нямаше нужда да се създава компрометираща ситуация.

Измина цял час, а той не се виждаше никъде и Кайла с надежда си помисли, че сигурно е напуснал бала и се е върнал към разните злокобни места, които често посещава. Последната седмица бе чула много да се говори за Улвъртън, най-вече на следобедните чайове. Тогава жените споделяха полушепнешком интересни скандални подробности за почти всички по-значими личности в Лондон. И най-вече за Бретън Колби Банинг, херцог на Улвъртън, който се оказа любима тема. Говореше се какво ли не и слуховете бяха един от друг по-невероятни.

Например имал любовница и съвсем скоро й е поднесъл като подарък прекрасна малка къщичка в провинцията и едно приятно писмо за сбогом.

— Ужасно студен начин да се прекъсне една връзка според мен — бе въздъхнала лейди Уорбритън — колкото и безперспективна да е била. Разбира се, херцогът е от колониите, а вие знаете, че маниерите им не са на висота. Макар че е роден в Англия и е наследил такова голямо състояние…

— Но, разбира се — Амелия Линуърт веднага се намеси, а острите й черти потръпваха от възбуда, — той е толкова красив, толкова загадъчен — няма никакво значение дали майка му има аристократическо потекло, нали? А тя остана в Лондон само докато роди, и тогава казваха, че е някаква туземна принцеса в Америка. Но майка ми смяташе всички от този континент за груби и невъзпитани. Това се говореше само шепнешком и зад гърба на Колби Банинг, защото той не би оставил ненаказан дори и намек за обида. Участвал е в много повече дуели, отколкото е обичайно. А сега чувам, че синът му е като баща си — избухлив и опасен. И двамата са съвсем различни от покойния херцог, който се интересуваше само от бренди и покер…

Когато заговориха за Едуард Ривъртън, някой си спомни, че Селест бе приятелка на злочестата Фостин и бързо смениха темата. Кайла не мислеше, че още дълго може да издържи да слуша за Улвъртън. Не беше ли достатъчно неприятно, че той не жали средства, за да се погрижи братовчедките му да имат успешен дебют този сезон? Само по-големите две, защото малките трябваше да почакат, преди да се появят в обществото. Неговите братовчедки — нейните доведени сестри. Дали се питаха коя е тя? Дали изпитваха любопитство към жената, която е била изоставена от баща им? Или вярваха на лъжите, че е незаконно дете и предявява претенции към богатството на баща им без никакво основание? Тя се опита да не мисли за това. Наложи си да не се вълнува от факта, че те явно не искаха да я срещат и въобще не проявяваха интерес към нея като сестра. Те бяха заедно, и майка им бе с тях, а тя си нямаше никого освен танте Селест…

— Графиньо Дю Боа — мек глас измърка до Кайла, като я върна отново към действителността и тя видя елегантен мъж до Селест, — толкова се радвам да ви видя отново. Била сте извън Лондон за известно време, доколкото разбрах.

Ветрилото на Селест разсичаше въздуха с отривисти движения, а гласът й бе резервиран:

— Да, милорд, неотдавна се върнах в Англия заедно с кръщелницата си.

— Точно навреме за сезона, доколкото виждам. А до вас стои наистина очарователна дебютантка. Тя също ли ще бъде представена в обществото? — Той се усмихваше, но в усмивката и в странно безцветните му очи се четеше злонамереност, която накара Кайла да се почувства неловко, когато кръстницата й отговори:

— Бих желала да ви представя своята кръщелница, мис Ван Влийт. Кайла, това е лорд Брейкфилд, граф Нортуик.

— Кайла? — Нортуик повдигна гъстите си вежди, надвиснали над мътните му очи, и за момент те силно засияха и почти оживиха лицето му.

— Необичайно име. Много рядко срещано, но ми се струва, че съм го чувал и преди.

Кайла му позволи да вземе ръката й и да я целуне, като с облекчение благодари на Бога, че е с ръкавици, защото мисълта за допира на устните му до кожата й бе отблъскваща. Непонятно защо този мъж я караше да мисли за неприятни неща: тъмни сенки, дрезгав глас, усещане за странно гадене и дъх на кисело вино.

Тя оттегли ръката си толкова бързо, колкото позволяваше доброто възпитание, кимна му любезно и тихо отговори на поздрава му. Висок малко над среден ръст, той бе впил поглед в нея. На устните му трептеше надменна усмивка, която превръщаше устата му в една рязка линия.

— Вие сте изключително привлекателна, мис Ван Влийт. Това сигурно е семейна черта, защото вашата кръстница за дълго бе красив аксесоар на лондонските светски събирания.

В тона и в думите му се четеше злоба и Селест видимо се стегна, а очите й загубиха мекия си блясък:

— Много сте любезен, милорд. А сега, ако ни извините, вече става късно и трябва да открия лейди Ръштън, която сигурно все още ни търси.

— Да, наистина. — Погледът на лорд Брейкфилд отново се насочи към Кайла и се задържа много по-дълго, отколкото тя би могла да издържи без напрежение, а слабата усмивка все още трептеше на устните му. — Значи мис Ван Влийт е новата ярка звезда, чиято поява бе обещана от лейди Ръштън пред нас, преситените ергени, преди повече от две седмици. Тя обяви, че Несравнимата ще дойде тази вечер. И ето, вие сте тук.

— Не зная дали съм несравнима, ваша светлост, но със сигурност съм тук. Но ако не се представя на лейди Сефтън, съмнявам се, че отново ще бъда поканена, затова моля да ме извините…

Този път той не протестира, а само леко се поклони. Но Кайла усещаше погледа му, впит в тях, докато се отдалечаваха. Селест здраво я бе хванала за ръка, сякаш се страхуваше, че ще я дръпнат отново назад.

Кайла леко потръпна:

— Бррр! Какъв ужасен мъж! Направо разтърсващ, нали?

— Наистина. — Думите на Селест прозвучаха сериозно. — Не ме е грижа за него, но не е разумно да отблъскваме влиятелен човек като Нортуик. Той има навика да си отмъщава и за най-малката обида, била тя истинска или въображаема.

— Но какво толкова би могъл да направи?

— О, дете, ти трябва още много да учиш какво могат да направят с нечий живот мъжете, които имат власт. Бедната ми Фостин сама се убеди в това… Е, добре. Тази вечер няма да мислим повече за това, има други важни неща. Погледни, всички тук са толкова весели. Трябва да намериш лейди Сефтън, защото тя наистина бе много любезна и е особено нетърпелива да те види, след като Ондин й наговори толкова хубави неща за теб. Това може да се окаже първата ти стъпка във вярната посока. Само ако можеше да получиш една добра сума от Улвъртън, за да имаш прилична зестра, аз вярвам, че би могла да имаш всеки, когото пожелаеш, от подходящите свободни мъже. Много от тях са тук тази вечер. О, погледни, един от любимците ми! — Селест стисна ръката на Кайла, като й посочи избраника си: висок русокос млад мъж с красиво лице и привлекателна усмивка, който стоеше близо до вратата. — Това е Бари, лорд Кенуърт, не просто наследник на баща си, графа, а един наистина приятен младеж. Винаги съм го намирала за възпитан, откровен и малко ексцентричен понякога. Е, младите мъже трябва да изживеят младостта си, а един ден Кенуърт ще се превърне в добър съпруг и жена му ще е щастливка. И кой знае, може един ден да стане наследник, в случай на ужасен инцидент или смъртоносна заразна епидемия…

Кайла тихо се засмя:

— Сигурно си сбъркала призванието си, лельо. Може би, ако ти се бе погрижила за брака на Прини, той нямаше да е толкова нещастен сега, а и кралят нямаше да е толкова притеснен.

— Съмнявам се. Принцът е много упорит, а кралят е безкомпромисен. Очакваше се трагедия, но никога не съм си представяла такъв край: кралят заключен като невменяем, а принцът регент — нехранимайко. Хайде ела, нека поговорим, обърнати в тази посока, и може би Кенуърт ще ни забележи. Не говори, докато не му бъдеш представена, и бъди напълно безразлична. Това винаги изостря интереса на мъжете.

Не беше трудно да се прави на безразлична, защото той не я интересуваше. Не че Кенуърт не бе достатъчно приятен, но Кайла не можеше да забрави присъствието на Улвъртън, макар че той не се виждаше наоколо. Може би си е тръгнал?

Когато приближиха Кенуърт, Селест спря, а той дръпна някого, за да го представи. За момент Кайла помисли, че е Улвъртън и сърцето й подскочи от напрежение. Нещо по-лошо — оказа се херцогинята, а бедният Кенуърт ги представи една на друга, сякаш никога не са се виждали. Кайла срещна студения поглед на знатната вдовица, и инстинктивно вдигна брадичка като отговор на презрението в него.

— Не продължавайте, лорд Кенуърт — спря го херцогинята ледено. — Вече съм срещала мис Ван Влийт и за мен това беше едно неприятно преживяване.

Кенуърт ужасен погледна херцогинята, после танте Селест с широко отворени очи.

— Можете само да съжалявате, ваша светлост — Селест се намеси спокойно. — Моята кръщелница бе наречена Несравнимата, както знаете — чест, оказвана само на малцина. Вашите дъщери тук ли са тази вечер? Напоследък чувам твърде малко за тях.

Това бе коварна обида и херцогинята замръзна, а в очите й, насочени към Селест, проблеснаха светкавици.

Нелепата ситуация направо вцепени Кайла, а точно в този момент Улвъртън се появи зад тях.

— Добър вечер, лельо Беатрис. Виждате, присъединявам се към вас, както обещах. Отново се срещаме, мис Ван Влийт — той се обърна към Кайла и я огледа от главата до петите. Тя се чувстваше така, сякаш я съблича с поглед и едва сподави импулса си да кръстоса ръце пред гърдите си.

— Да, ваша светлост. — Тя видя учудения поглед на Кенуърт и чу Селест да казва със слаба въздишка: „Съжалявам, че не можем да останем, защото…“

— Глупости — без да сваля очи от Кайла, той собственически хвана ръката й и я придърпа към себе си. — Вярвам, че вашата кръстница разрешава един танц с мен.

Селест издаде някакви нечленоразделни звуци и се взря в Кайла с широко отворени очи:

— Аз… аз.

— Ваша светлост, грешите — сърцето на Кайла биеше толкова силно — струваше й се, че заглушава думите й. Но явно не беше така, защото той клатеше отрицателно глава, а на устните му трептеше тази едва загатната странна усмивка.

— Не мога да направя подобна грешка, мис Ван Влийт, понеже рядко танцувам.

Заеквайки, тя се опита да протестира, но преди да може да направи каквото и да било, той я беше отвел на дансинга и на нея не й оставаше нищо друго, освен да следва стъпките му, ако не искаше да рискува — можеше да й направи сцена, която би я поставила в неловко положение пред всички. Ядосана и ужасно смутена, тя усети как ръката му обхваща талията й и осъзна, че оркестърът свири валс. Валс. Защо не менует или нещо друго, каквото и да е? Тя трябваше да търпи ръката му около себе си през цялото време, а телата им бяха толкова близо, че беше трудно да си поеме дъх. Или поне така го чувстваше, макар приличието да изискваше двойките да спазват дистанция, ако не искат да бъдат одумвани за неприличен танц. Съвсем отскоро валсът бе въведен и одобрен от почтеното общество. В Омакс, с техния закостенял дух, все още не разрешаваха да се свири валс. Тук регентът го беше наложил, давайки благословията си, и сега той бе най-популярният танц във висшето общество. Дансингът бе пълен с двойки, които се въртяха под хилядите свещи в полилеите, поклащащи се на тавана — беше горещо и задушно.

Вдървено, без обичайната грация и удоволствие, с които танцуваше валс, Кайла отвърна глава от Улвъртън, докато следваше стъпките му. Той се движеше леко, грациозно и уверено. Леко я придържаше, но тя чувстваше могъщото въздействие на тялото му. Не бе сложил никакъв парфюм, както повечето джентълмени, и от него лъхаше свежест, а костюмът му бе семпъл, но безупречен, което показваше наистина добър стил. Но това сякаш влошаваше нещата.

— Когато се видяхме за последен път, бяхте много по-приказлива, мис Ван Влийт. Тази вечер няма ли какво да ми кажете?

— Нищо, което би могло да ви заинтригува, ваша светлост.

Брет се засмя тихо, но с омраза, подигравателно.

— Бях прав. Вашият блясък е само фалшиво покритие. Зад красивото ви лице, под стилните дрехи бие сърце на лека жена.

Тя го погледна и гневът й я накара да изрече:

— Позволявате си да говорите с мен така, сякаш съм от изоставените ви любовници. Няма да търпя това!

— Няма? — Той я завъртя около себе си, притискайки я много по-силно от допустимото, докато тя не почувства топлината на силното му мускулесто тяло като пламък, който я обхваща и отнема дъха й и я изгаря отвътре. Ръцете му я притиснаха предупредително.

— Мисля, че ще изтърпите всичко, което имам да ви кажа. Нямате избор, не и ако наистина възнамерявате да поддържате смехотворните си претенции. В крайна сметка ще изгубите всички надежди да осъществите желанието си, ако направите сцена тук. Уверявам ви, че моята репутация няма да пострада, но вашата — със сигурност.

Тонът му сега бе гневен и той я притискаше твърде силно, така че тя почти не можеше да диша или да мисли. Увисна на ръката му като парцалена кукла, докато той я въртеше в такт с музиката по лъскавия под и звуците на Моцарт изпълваха въздуха с напрежение. Всичко наоколо се разми пред погледа й: музиката, скандализираните погледи отвред. Защо го правеше?

Като наведе глава, той процеди през зъби:

— Ако имаш някакви намерения да използваш Кенуърт — предупреждавам те, той ми е приятел. По-скоро ще те направя своя любовница, отколкото да позволя да разрушиш живота на почтен млад мъж като него.

Това бе толкова далече от истината — значи веднага бе решил, че тя може да предпочете да бъде любовница, а не съпруга. Кайла изостави добрия тон и любезността:

— Вие сте надут и арогантен глупак — изсъска. — Предпочитам истински джентълмен, а не първобитен варварин и туземец без никакви маниери. Свободна съм да избирам и мога да се закълна, че никога не бих избрала да бъда ваша любовница.

Стоманено-сребърните му очи проблеснаха заплашително, когато наведе поглед към нея.

— Никога е разтеглива думичка. Не се заричайте в неща, които не може да изпълните.

— Това обаче е сигурно. Освободете ме. Отказвам да продължа този фарс и искам да се върна при кръстницата си.

— Много добре.

Кайла вървеше с високо вдигната глава, като пренебрегваше любопитните погледи на хората наоколо. За радост музиката спря точно когато напуснаха дансинга. Хората се отдръпваха да им направят път — бижута проблясваха и прозвънваха при всяко тяхно движение…

Само Селест все още стоеше до Кенуърт и тревожно се взираше в тях, като с нервно движение отваряше и затваряше ветрилото си. Тя изглеждаше красива в копринената си зелена рокля със смарагди, които проблясваха на ушите и около шията й. На устните й потрепваше нервна усмивка, докато чакаше Кайла и херцогът да стигнат до нея.

Но когато ги доближиха, Улвъртън издърпа Кайла покрай кръстницата й и Кенуърт. Пръстите му се впиха още по здраво в ръката й, когато тя се спъна и се дръпна от него, а гласът му прозвуча тихо и подигравателно:

— Съдействайте ми, мис Ван Влийт. Освен ако не искате да станете за посмешище на всички, които после ще се забавляват и ще разказват случката по време на следобедния си чай. Добър вечер, милорд, моля, направете ни път, на дамата й прилоша и има нужда от чист въздух, благодаря. — Главата му се наведе към Кайла, когато тя отново опита да се отдръпне, и устните му почти опряха ухото й. — Това беше лорд Олвънли, известен със слабостта си към светските клюки. Искаш ли името ти да се споменава във всеки дом в Лондон до утре сутринта? Не! Тогава престори се, че ти е зле и се дръж за ръката ми, за да запазиш това, което е оцеляло от репутацията ти.

Бясна, Кайла разбра, че той е прав и се отпусна в ръцете му, така че той почти трябваше да я носи. Когато излязоха на верандата, полумесецът осветяваше с бледа светлина върховете на дърветата и огромните каменни вази за цветя, подредени върху парапета. Тя се отдръпна и после, вбесена, се обърна към него.

7

Лунната светлина посребряваше косите му и се отразяваше в зениците му и от това той придобиваше призрачен вид. В него нямаше и намек за съчувствие или загриженост, само безмилостна решителност. Кайла потрепери — хладният нощен въздух я караше да съжалява, че не е с наметало въпреки етикета, който повеляваше, че в името на модата в момента по-приемливо е дамите да треперят от студ, вместо да са топло облечени. Защо продължава да я гледа по този начин? Свирепата настойчивост на погледа му караше ръцете й да треперят и тя дишаше на пресекулки. Не за пръв път бе склонна да повярва, че майка му наистина е една от онези примитивни американски туземки, за които се говореше, че са диви и необуздани… Кайла с усилие изправи глава и гласът й прозвуча рязко.

— Не одобрявам високомерния ви опит да…

— Млъкнете.

Грубата заповед я стресна и тя премълча думите, които бе готова да изрече в яда си. Той бе с гръб към отворените врати на залата. Лицето му се осветяваше от фенерите и от лунната светлина. Тя се взря в него с присвити очи, внезапно уплашена от това, което би могъл да каже или да направи.

Той отвърна студено на погледа й и присви очи:

— Така е по-добре. Ако си спомняте, предложих ви да напуснете Лондон. Сега настоявам. Няма да позволя да доближите вдовицата на херцога на публично място. Нито ще позволя да простирате пипалата си към наивни млади мъже като Кенуърт. Твърде рисковано е да ви допусна до лековерни младежи, които няма да могат да различат истинската ви природа, скрита под пудра и грим.

Шокирана, почти заекваща от гняв, Кайла не можа да въздържи гневния си изблик:

— За щастие очевидно ви липсват маниери и това много ме улеснява да ви кажа точно какво е мнението ми за вас и за смешните ви определения. Наистина ли се мислите за много по-добър от мен? Имате повече пари, но нямате добро възпитание и това личи от пръв поглед. Много е забавно, като си помисли човек, че точно вие поставяте под въпрос моето потекло, когато вашето… не, не си и помисляйте отново да ме сграбчите, защото само ако ме докоснете — ще крещя, докато цял Лондон дойде на верандата!

Като ругаеше тихо — тя бе чувала подобни думи, но не и от устата на мъже, които наричаха себе си джентълмени — Улвъртън протегна ръка и хвана ръкава на тънката копринена рокля. Платът се разпра с рязък звук, когато тя се дръпна. Пръстите му се впиха в ръката й.

— Мислите, че ми пука дали ще пищите? Никак. Но вдовицата на братовчед ми може да изпадне в неловко положение. Няма да позволя да застрашите шансовете за добър брак на братовчедките ми повече, отколкото вече успяхте с глупавите си претенции. Предупредих ви, мис Ван Влийт, а вие не се вслушахте в думите ми. Сега ще стане както аз искам.

Тя трепереше от нощния хлад, потресена от ставащото, а той здраво стискаше ръцете й под мишниците. Пръстите му бяха като железни скоби, които я обездвижваха. Въздухът бе изпълнен с лекия сладък аромат на цветя, а зад гърба му се виждаха светлините от залата и движещите се фигури на танцуващите гости под звуците на мелодия от Лист. Осъзнала, че съвсем наблизо има много хора, тя възвърна самообладанието си и твърдо посрещна гневния му поглед:

— Нямам намерение да правя каквото вие искате. — Тя трябваше да крещи, би трябвало да нададе писък, защото той я гледаше гневно с остър като стомана поглед, със стиснати устни, и тогава осъзна, че е пропуснала момента. Той реагира светкавично като змия, която напада. Привлече я с едно движение към себе си и яростно впи устни в устните й, като я остави почти без дъх. В целувката му липсваше нежност, в желанието му нямаше топлина, а само невъздържана страст, която изгори устните й и замая главата й.

Обезсилена, Кайла се опита да го отблъсне, но той не помръдваше, целият изтъкан от здрави мускули, неподвижен и непоколебим.

Странно, но тя усети как тялото й запламтя от тази страстна прегръдка, а в същото време я облъхна хладината на вятъра и изненадата от собствената й реакция. Разтрепери се от противоречивите си чувства и усещания. Обхвана я слабост и главата й бе напълно замаяна. А той я притискаше силно и я целуваше почти свирепо. Устните му изгаряха устата й, бузите й, после шията й, когато тя отпусна глава безсилно назад.

Господи, какво правеше той? Ръцете му бяха топли и толкова груби. Изобщо не бяха гладки, меки ръце на джентълмен, а невъздържани и необуздани, когато галеше тялото й, смъкнал тънките презрамки на роклята и мачкащ гърдите й, покрити само от тънка шемизета. Хладният въздух и горещите му ръце обхващаха почти откритите й гърди. Той погали с палец набъбналите, покрити с тънката коприна, зърна. Главата й бучеше от напрежение и странна слабост. Бе неспособна да направи и едно движение, да го отблъсне или поне да изрази желание да спре действията му.

Улвъртън тихо се засмя. Устите му все още бяха на шията й, а топлият му дъх галеше кожата й. За неин ужас той се наведе още по-ниско и близна върха на гърдата й, която сякаш избухна в пламък. Тя потрепери и се вкопчи в него, за да запази равновесие.

Със слаб, едва доловим глас, който прозвуча странно и необичайно дори за нея, тя успя да изрази протест:

— Не можете да направите това…

— Мога. — Устните му се придвижиха към ухото й, а гласът му прозвуча нисък и провлачен. — Ще го направя.

— Не… — прозвуча по-скоро като стон, а не твърд протест, както Кайла възнамеряваше. Опита се отново да го отблъсне, като го заудря с длани. После се притисна към стената за опора, защото той неочаквано я освободи. Загубила равновесие, тя замря, почти нищо не виждаше от косите, разпилели се по челото й. Протегна трепереща ръка и отметна русите кичури от очите си, впила поглед в него, докато се опитваше да оправи раздраната си рокля, а движенията й бяха затруднени от ръкавиците. Лицето му изразяваше мрачна решителност и тя поклати бавно глава:

— О, не…

— О, да. Не търпя да ме заплашват и реших да сложа край на всичко това — той отмести ръката й и дръпна нагоре роклята й, за да я покрие отново. — Идвате с мен, мис Ван Влийт — не ме е грижа за последствията. Повярвах във вашия блъф.

— Блъф? — Прозвуча глупаво и неестествено като ехо на думите му. Тя поклати глава. — Не зная за какво говорите.

— Много добре знаете — той завърза панделката на рамото и с такава вещина, сякаш правеше това всеки ден. — Обявихте, че сте готова да се продадете. Така се случи, че аз съм на пазара в търсене на нова любовница. Вие, разбира се, можете да ми откажете, но не мисля, че ще го направите. Нюгейт е твърде неприятно място.

— Ню…затвора? Вие сте луд. Нищо не съм направила.

— Може би съдът ще застане на ваша страна, но много се съмнявам в това. Склонен съм да вярвам, че ще ми повярва, когато с херцогинята му разкажем как сте се опитали да ни изнудвате. Е, това може да разстрои леля Беатрис, но така няма да ви позволим да продължите с машинациите си. Обърнете се. Каретата ни чака там, отстрани.

Безмълвна, Кайла без протест се остави да бъде отведена през верандата към страничните стълби, които водеха към единия край на къщата. Над красиво оформените храсти се виждаха силуетите на редици от карети със запалени фенери. Входът и алеята бяха ярко осветени и наоколо се движеха фигури, лакеи в най-различни ливреи, цвилеха коне. Звучеше приглушен човешки говор, по паважа трополяха колела, копитата стържеха по облите камъни. Миризми на конски тор, парфюм и сладък дъх от цветята в градината се сливаха в едно с целия шум и движение и създаваха невъобразим хаос, който я зашемети.

Но като възвърна самообладанието си и видя приближаващата карета, от която слезе кочияш и отвори пред тях вратата, осъзна намеренията на херцога. Безпаметната слабост, която я бе обхванала, моментално се изпари. Тя се освободи ужасена от ръката му.

— Не е възможно да искате това. Няма да дойда!

Улвъртън гневно я изгледа и преди тя да може да реагира, взе я на ръце, наведе се напред и я внесе в каретата. Просната върху луксозните възглавнички, тя бързо се съвзе. Купето леко се залюля, когато той се качи след нея, а тя грабна дръжката на вратата, преди да се е затворила. Ръката на Улвъртън я прихвана през кръста и я върна отново на седалката срещу него.

— Изборът е ваш, мис Ван Влийт. — Гласът му бе тих, но леденостуден. — Или идвате с мен, или отивате в Нюгейт. За вашата кръстница ще бъде още по-тежко, защото тя е вече стара, но…

— За какво намеквате?

— Затвор. Изнудване. Френска емигрантка в заговор с незаконната дъщеря на братовчед ми. Целта е да измъкнат с измама пари от мен. Да продължавам ли?

— Не — прозвуча като сподавен шепот. Тя пое дълбоко въздух, за да успокои ритъма на сърцето си, като се опита да не мисли за нищо. Защо се чувстваше като животно, заловено в капан? Макар че нямаше голям опит в обществото, тя знаеше достатъчно, за да прецени значението на заплахите му. Дори и намек за подобен скандал бе достатъчен, за да разруши не само нейния живот, но и този на Селест, а може би и на лейди Ръштън. Можеше ли да поеме такъв риск? А сега можеше ли да рискува и да отиде с него по този начин?

Тя погледна през прозорчето и видя жадни за сензации лица, които ги наблюдаваха от широката веранда. Веднага осъзна, че репутацията й бе напълно разрушена.

Лорд Олвънли стоеше на третото горно стъпало и се взираше в каретата на Улвъртън. До него в напрегната поза стоеше лорд Брейкфилд, а устните му бяха ехидно присвити.

Когато Кайла ужасена се обърна към херцога, той само вдигна вежди и заповяда на лакея да затвори вратата. Тя хлопна с решително щракване и така запечата окончателно съдбата и бъдещето й. Каретата се люшна и потегли, като се отдалечаваше все повече, и повече е от соарето у лейди Сефтън. Тя се отпусна назад върху възглавниците и се загледа в строгото му лице с безкомпромисно изражение.

— Господи! Какво направихте с мен?

Въпросът й застина във въздуха, зареден с недоумение и страх, изразяващ молба и обвинение едновременно. Той вдигна рамене:

— Само това, което искахте. Нали тази цел преследвахте през цялото време? Богат покровител? Сега вече имате такъв. До утре сутринта цял Лондон ще е научил, че вече сте под моя закрила и никой няма да посмее да ви доближи. Ако имате дългове, които ви тревожат, аз ще се погрижа за тях. — Той протегна дългите си крака и коленете му опряха в седалката до нея — жест на интимност, който красноречиво говореше за намеренията му. Светлината от фенерите, която проблясваше през прозорците на каретата, хвърляше върху лицето му причудливи квадрати и светлосенки. Тя забеляза, че той я наблюдава през гъстите мигли на присвитите си очи — замислен, циничен и все пак, сякаш изпълнен с очакване. Какво очакваше? Нейното съгласие? Да се съпротивлява? О, Господи! Какво направи тя? Какво можеше да направи?

Като поклати глава, Кайла каза тихо:

— Трябва да ме отведете вкъщи. Кръстницата ми ще се поболее от притеснение.

Ъгълчето на устата му се повдигна в иронична безрадостна усмивка:

— Съмнявам се. Тя ще е прекалено заета да брои монетите, които очаква да получи за теб.

— Как се осмелявате? — Гневът измести обхваналото я отчаяние и й възвърна част от силата на духа. — Да не мислите, че танте Селест е някаква… сводница? Намеците ви ме възмущават, не съм ви дала никакъв повод да смятате, че приемам благосклонно вашите постъпки. Аз не…

— Достатъчно. — Тази единствена дума, произнесена нетърпеливо и студено, прозвуча като команда и предупреждение едновременно.

Кайла млъкна. Той изглеждаше толкова опасен — седнал срещу нея в притъмнената карета. Тялото му излъчваше заплаха — силно и напрегнато като струна, изтъкано от мускули. Тя пое дълбоко въздух и си наложи да запази мълчание, осъзнала, че тишината е единственото й убежище. Това й даде време да прецени обстоятелствата, да събере сили и да прецени шансовете да се оттегли. Какво ще си помисли танте Селест, когато разбере, че си е тръгнала от бала с каретата на херцога? Той беше прав. До утре сутринта новината ще е обиколила цял Лондон. Можеше да се сбогува с надеждата да получи зестра и да се омъжи за подходящ човек.

Тя обърна глава и се загледа през прозореца, без да вижда нищо — нито ярките газови фенери, които осветяваха улиците, нито пешеходците и другите екипажи, елегантните каляски и двуколки, кабриолети и файтони — всичко се сливаше в едно през замъглените й от сълзи очи. По-скоро би умряла, отколкото да позволи той да я види разплакана.

Накрая, овладяла емоциите си, тя произнесе студено:

— Настоявам да ме заведете веднага вкъщи.

— Точно там отиваме.

Тя недоверчиво се загледа през прозореца и видя, че каретата обърна в посока, обратна на Мейфеър и другите й познати места. Уличните лампи не бяха вече газови и проблясваха все по-нарядко. Дори и движението по улиците бе намаляло и тя виждаше напълно непознати места. Рязко обърна поглед към Улвъртън. Той бе облегнал глава назад на кадифените облегалки, но я наблюдаваше през полупритворените си очи.

— Това не е верният път. Къде ме водите?

— Казах ви. Водя ви у дома, в моя дом. Предпочитам провинцията, а и там няма да ни безпокоят — подигравателна усмивка изкриви устните му. — Не трябва да се оплаквате, мис Ван Влийт. Струва си да бъдете по-сговорчива, защото аз мога да бъда щедър, когато имам повод за това.

Репутацията й бе разрушена, но тя нямаше намерение да му позволи да се държи с нея като с обикновена уличница. Събрала в гласа си цялата студенина, на която бе способна, тя го изгледа с вдигнати вежди с цел да го предизвика да бъде напълно откровен:

— Сър, вие сънувате, ако си въобразявате, че можете да ме купите.

Без предупреждение той се наведе напред, хвана китките й и я дръпна. Кайла се строполи несръчно на коленете му, а роклята й се бе усукала около краката й и бе приклещила бедрата й. Като се бореше с него, тя се опита да я оправи, за да запази поне част от приличието, но той стискаше здраво. Приклещена между коленете му, задъхана от гняв и объркване, тя вдигна поглед към лицето му. Сега нямаше и следа от хумор, искрен или престорен — погледът му бе безмилостен и суров.

— Разбери веднъж завинаги, аз те купих. И при условия, които ти определи. Не каза ли, че искаш да бъдеш скъпо платена „лейди на нощта“? Възнамерявам да ти помогна да постигнеш тази цел.

Погледът му се плъзна надолу към бедрата й, които проблясваха на меката приглушена светлина и изражението му леко се промени. Стисна и двете й китки с една ръка, а с другата леко повдигна роклята й още по-нагоре:

— Прекрасни — каза тихо и се засмя.

Заля я вълна от срам и тя пожела да не беше послушала танте Селест, която настояваше да остави дългите кюлоти. Щяха да издуват тясно прилепналата й рокля, протестираше кръстницата й, и затова тя трябваше да облече само тънката шемизета, която наистина бе много хубава. О, да. Беше много по-хубава, но и много къса и краката й бяха голи под тънката копринена рокля, и дори още по-тънкото наметало, което бе почти прозрачно. А сега Улвъртън се бе възползвал от това и в момента роклята й бе вдигната почти до кръста. Той я оглеждаше с небрежния поглед на собственик и това я накара да пожелае да изтръгне очите му и да ги хвърли през прозореца.

Като се извъртя ядосано, тя някак успя да премести краката си и полите на роклята поне закриха бедрата й. Подпряна на колене, успя да изтръгне едната си ръка, като изхлузи ръкавицата си. Замахна към него и успя да го удари, дългите й нокти изрязаха дълбоки кървави бразди по бузата му. Той изруга грубо и хвана ръката й, когато тя замахна втори път. Хвърли я назад, като хвана здраво двете й ръце и ги опря зад гърба й и с тялото си я приклещи към седалката.

— Малка дива котка. Това беше твоя идея. Отказваш ли се сега?

Беше й трудно да отговори, защото тежестта му я остави почти без въздух:

— Аз… никога… не съм казвала, че ще бъда ваша!

— Ако бъдем точни, да, така е. Но нощните пеперуди не винаги могат да се радват на лукса сами да избират клиентите си, или още не си усвоила този урок? Може би не си. Ти си млада и достатъчно хубава, за да можеш сама да избираш, предполагам. Но не и този път. Този път, сладка моя измамнице, аз избрах вместо теб.

Светлосенки проблясваха през незакритите със завеси прозорци — ту проблясваше силна светлина, ту настъпваше сумрак и тя се чувстваше като в кошмар, изпълващ я с нещо, което можеше да се тълкува като ужас и гняв. Демоните от детството й отново оживяха пред очите й — маскиран Луцифер, ужасяващо красив и безмилостно решителен… опасност, загърната в скъпо наметало, а огньовете на ада и проклятието горяха в очите му. Тя започна да трепери и не можеше да се овладее.

Може би това бе сънят, тъмните сенки в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието й, които се прокрадваха и изникваха отново, и тя се опитваше да ги изтика обратно далеч назад. Помисли, че го е правила и преди. Каретата бе пълна с познато наелектризирано напрежение — горещина, която я обхващаше и изпълваше, я караше да тръпне в очакване, сякаш знаеше какво ще се случи след това. Но тя не знаеше, нали? Никога не е била с мъж досега. Никога мъж не я е докосвал, освен веднъж. Едно лято, преди много години, френско семейство бе дошло на гости при маман и бяха довели малкия си син. Той бе колкото Кайла, и тогава тя позволи, поддала се на детското си любопитство, да изследва тялото й, както и тя неговото. Детско докосване, срамежливо и смущаващо, но пък те бяха само на седем или осем години. Толкова отдавна. Когато животът бе толкова красив и изпълнен с радост.

Ръцете му я върнаха към действителността. Тя примигна срещу него, сякаш току-що се събуждаше. Той хвана брадичката й и задържа лицето й неподвижно, очаквайки, че ще се съпротивлява отново. Нямаше нужда от това, защото силите й внезапно я напуснаха. Ръбът на седалката се впиваше в кръста й, защото я бе приклещил с тялото си. Тя се чувстваше като заек в капан и въобще не реагира, когато той се наведе и я целуна. Устните му бяха груби — горещи и твърди, а езикът му разтвори яростно устата й, което я изпълни с буря от чувства.

Това не беше сън. Беше истина. Тя сигурно е луда или още по-лошо. Защо чувстваше тази странна горещина в тялото си — сякаш силен пламък изгаряше вътрешностите й и я изпълваше с огън, който й пречеше да мисли! Не, той не можеше… тя трябва да го отблъсне, да му каже да спре и да я освободи. Но не можеше да спре чувствата, които бушуваха в отговор на целувките му или докосванията му дори когато свлече тънките презрамки на шемизетата й. Тя потръпна, когато той докосна голите й рамене, а пръстите му си играеха със зърното на гърдата й, милвайки я леко, докато не простена.

Светлината от фенера проблясваше в гъстите му черни коси. Брет погледна нагоре към нея и в очите му се появи странна напрегнатост, когато срещна погледа й. Тя дишаше на пресекулки. Силното желание бе изопнало чертите му, устните му бяха присвити и една резка разсичаше челото му. В този момент той наистина приличаше на дивак, както тя самата го бе нарекла — изражението му бе смъртоносно, очите му горяха, бе опасен и ужасяващ.

После главата му се наведе и той с език прокара мокри кръгове около зърното й, преди да го захапе леко и нежно да я издърпа, докато тя започна да се гърчи в ръцете му, без да може да осъзнае какво прави. Ръцете и бяха свободни и тя ги протегна към него — докосна твърдата черна коса, врата му, дори издраната му буза. Ръцете й обгърнаха раменете му, вместо да го отблъснат. Желанието й да се бори или поне да протестира се бе превърнало в пълно приемане.

Кайла смътно долавяше, че колелата на каретата силно громолят, и чаткането на конските копита бе един постоянен ритъм, както и полюшването на каретата — всичко това допринасяше за усещане на пълна изолираност, сякаш бяха съвсем сами.

Затвори очи и осъзна, че е загубена. Бе напълно затънала в непознати чувства и усещания, които пораждаха устните и ръцете му. И точно в този момент, когато бе объркана и безпомощна, той се изправи и седна. После й помогна да седне до него, като оправи първо презрамките на корсажа й, после роклята й. След това свали ръце от нея. Прилепналият му сив панталон не можеше да скрие възбудата му. Гласът му, винаги провлачен и бавен, сега звучеше натежал и пресипнал:

— Няма нужда да правим сцени пред лакеите. Мога да почакам още малко.

Тя потръпна. Каретата се люшкаше напред-назад. Навън тъмнината ставаше все по-непрогледна, тъй като светлините Лондон отдавна бяха останали зад тях. Сега единствената светлина идваше откъм фенерите на каретата, които бяха твърде високо и едва разпръскваха мрака вътре. Копитата на конете равномерно отброяваха миговете, които оставаха до нейната позорна гибел, а всичко, за което тя можеше да мисли, бе, че никога не е предполагала, че мъжете целуват така, както го правеше той. И още по-лошо — тя не бе очаквала нейната капитулация да бъде толкова лесна и окончателна.

8

Дявол да ме вземе, помисли Кенуърт ужасен и възхитен, той го направи! И то пред очите на един от най-големите сплетници в цял Лондон. Лорд Олвънли направо сияеше, докато внимателно изтръска въображаема прашинка от ръкава си и погледна към Бари. Като вдигна с ленив жест лорнета си, огледа залата, после се обърна към него и бавно повдигна рамене с неодобрение:

— Много показателна сцена, Кенуърт. Улвъртън изигра ролята на разбойника много сръчно, като почти на ръце я внесе в каретата си. И забележете, дамата не направи опит да протестира. Осмелявам се да отбележа, че тежката кесия на херцога е по-убедителна от цената на репутацията й, но това често се случва. Учудващо е колко лесно се продават някои жени.

— На дамата може да й е прилошало, Олвънли. Или може би грешите…

— Не греша. Нортуик беше там и видя всичко. Имайте предвид, че и аз й бях хвърлил око, защото тя наистина е забележителна. Ако знаех, че не търси жених, а се продава, аз самият щях да се включа в наддаването, но уви, изглежда, последен научавам всичко.

Олвънли театрално въздъхна, извади кутия с енфие и я отвори с елегантен жест. Един от четиримата избраници на Прини, лорд Олвънли, все още се радваше на неговата благосклонност, докато неговият добър приятел Бръмел се бе скарал с принца преди три години и все още не си говореха. Говореше се, че дълговете на Бръмел са големи и може да му се наложи да напусне страната, понеже, след като изгуби покровителството на регента, кредиторите ставаха все по-настойчиви.

Сега на Бари му се струваше странно, че преди искаше да се присъедини към високопоставената група избраници. Напоследък обаче осъзна, че предпочита да остане в периферията. Тези дендита бяха добри на думи, но на дела често компанията им съвсем не бе на висота. Улвъртън бе прав по отношение на тях. Той вдигна рамене, като погледна Олвънли с много по-малко възхищение, отколкото преди, и отговори рязко:

— Вижте, Олвънли. Улвъртън може да е безразсъден, но, доколкото знам, не е негодник като Нортуик.

Олвънли изръмжа с неодобрение:

— Вие очевидно знаете по-добре. Той може и да е херцог, но провинциалните му маниери прозират под тънкия слой лустро и добрия стил, които е изработил. Не мога да разбера защо Колби Банинг изобщо отиде в Америка, след като бе ясно, че един ден синът му може да наследи титлата. Е, добре, странностите на някои хора са необясними. И Улвъртън поне внесе някакво разнообразие тази вечер. В края на краищата той продължава семейна традиция, ако информацията, която стигна до мен, е вярна.

— Какво намеквате, лорд Олвънли?

— Скъпо момче, не ми казвайте, че не сте знаел. Но май наистина не знаете. Колко забавно. Последните слухове са, че красивата дама, която Улвъртън отвлече пред очите на всички, е не някоя друга, а дъщерята на покойния му братовчед. Това значи, че тя му е… как се получава? Четвърта братовчедка? Пета? Достатъчно далечна роднинска връзка, за да позволява други отношения между тях, и достатъчно близка, за да направи нещата още по-любопитни… Извинете, виждам, че лейди Джърси ми маха с ръка. Няма съмнение, че иска да научи повече подробности, които аз, както винаги, мога да й предложа.

Бари проследи с поглед лорд Олвънли, докато си пробиваше път през тълпата към лейди Джърси. Музиката заливаше претъпканата зала, но не успяваше да заглуши шепота и шума, който вдигаше вълнуващата новина за Улвъртън и за тази, която се оказа последната му любовница. Кенуърт кисело си помисли, че Улвъртън направо предизвика буря от коментари и слухове по свой адрес, а ненавиждаше скандалите. Какво, по дяволите, си въобразяваше — да отвлече една дама по този начин? И по-специално тази, за която се говореше, че е дъщеря на собствения му братовчед? Далечен братовчед наистина, но това допринасяше слухът да се разпространява със светкавична бързина.

Изглежда, Нортуик бе решил да пришпори още по-силно този слух, защото се спря до Бари с едва загатната усмивка:

— Изглеждате пребледнял, Кенуърт? Разочарован сте, че вашият идол е развенчан?

— Не ме интересува тонът ви, нито намеците ви. С Улвъртън сме добри приятели, но аз не го боготворя.

— Да, така твърдите вие — устните на графа се присвиха в подигравателна усмивка, предизвикана от нервността на Бари. — Много зле ще се отрази на графа, ако го обвинят в кръвосмешение например, не мислите ли?

— Мерете си думите, сър! Какво намеквате? Едва ли е кръвосмешение Улвъртън да придружи мис Ван Влийт с каретата си. А дори и да има интимност между тях, тя не е близка родственица на Улвъртън.

— Не е? — Нортуик се усмихна по-широко. Лениво взе щипка енфие, кихна в носна кърпичка с монограм, после с щракване затвори малката емайлова кутийка и я пъхна обратно в ръкава си. — Колко отегчителен можете да бъдете понякога, Кенуърт. Мислех ви за по-проницателен. Слухът вече е обиколил цял Лондон — или това ще стане съвсем скоро, уверявам ви — че мис Ван Влийт е братовчедка на херцога. Вие знаехте ли това?

— Чух слуха. И за миг не съм повярвал. Учудва ме, че вие го повтаряте.

— Повтарям? — Нортуик се засмя тихо. — Аз го пуснах, глупаво момче. Ти си такъв наивник. Признавам, че ми отне доста време, докато намеря връзката, а трябваше да се досетя още щом чух името на младата дама. Но, уви, разбрах истината чак когато я видях.

Бари знаеше, че не трябва да го слуша, но в тона му имаше нещо настойчиво и той с наслада отново, и отново повтаряше думите си, та това накара Бари да остане. Графът сякаш усещаше интереса на младежа, защото усмивката му бе хищническа, изражението — изпълнено с наслада.

— Хайде, Кенуърт, и аз ще ти разкажа една история от миналото, кратка и недостойна, но която най-после стигна до развръзка. Недоумявах тогава, но то бе толкова отдавна, по-точно преди седемнадесет години, и така и не разбрах какво стана с нея. Беше френска емигрантка, прекрасно създание, руса, нежна и доста всеотдайна. Изглежда, човекът, за когото твърдеше, че е неин съпруг, не е бил съвсем съгласен с нейната версия и уви, накрая я беше изоставил. Тя имаше дете — малко красиво създание на име Кайла. Никога не забравих това име, защото е необичайно, каквото беше и самото момиченце. Вие знаете, че обожавам красиви малки момиченца, нали, Кенуърт?

Бари бе отвратен от безразличието, с което графът пренебрегваше мнението на останалите и не криеше пороците си. Той се поклони сдържано.

— Простете, милорд, но разговорът засяга тема, която не ми харесва. Нямам желание да чуя края на вашата история.

Нортуик се засмя и в очите му проблесна пламъче — като лампа, поставена в празен прозорец.

— Разбира се, ще ви простя — ако не грубостта ви, то вашето невежество. Но запомнете думите ми добре, вашият приятел Улвъртън ще има причини да съжалява, че е действал така прибързано. Това може да го провали.

— Щом вас все още ви приемат в обществото, милорд, съмнявам се, че какъвто и скандал да се развихри след тази вечер, едва ли уважаваните семейства ще откажат да го приемат сред тях. Сега чувствам внезапна нужда от чист въздух и може би е добре и да се преоблека. Лека нощ, сър.

Бари се завъртя и се отдалечи, усети как Нортуик го проследява с поглед. Беше го превърнал в свой враг. В този момент това не го интересуваше. Вечерта бе пълен провал и той изведнъж почувства отчаяна нужда да се махне от този шум и от събралата се тълпа. Вместо красиво да се лее, прекрасната мелодия на Бах зазвуча нестройно като хаотичен шум.

— Лорд Кенуърт, почакайте! — гласът го спря точно когато бе стигнал вратата, решен да се измъкне незабелязано, и Бари се обърна нетърпеливо. Сърцето му замря. Какво би могъл да съобщи на тази очевидно отчаяна жена, как да й каже истината, без да я нарани жестоко. Край свитите в безпокойство устни се очертаваха дълбоки бръчки и обичайно красивото лице изглеждаше бледо и измъчено.

— Милорд — каза тя едва чуто със слаб глас, — виждали ли сте мис Ван Влийт? Чух слуха, но не е възможно. Тя не би направила подобно нещо, толкова глупаво и безразсъдно. Кажете ми, виждали ли сте я?

Той неохотно поклати глава.

— Не, опасявам се, че не.

— А Улвъртън? Него видяхте ли го? Дойдохте заедно, доколкото знам. Той тук ли е още?

Той отново с нежелание поклати глава.

— Ще трябва да ви разочаровам, мадам. Вече не е тук.

— О, Господи! — Селест заекна и вдигна трепереща ръка, за да запази равновесие. После се съвзе и изправи рамене. — Разбирам. Благодаря, милорд. Ще потърся лейди Ръштън. Няма съмнение, Ондин е изпратила Кайла по-рано, защото се оплакваше от главоболие. Сигурно затова не мога да я открия.

Бари се поклони в знак, че приема обяснението за неочакваното напускане на Кайла Ван Влийт.

— Разбира се, сигурно е така. Сигурно ще я намерите вкъщи. Да повикам ли каретата ви?

— Не, не сега. Трябва да намеря Ондин. — Тя изглеждаше разсеяна, но кимна учтиво, обърна се и си проправи път сред тълпата. Движеше се с достойнство, напълно пренебрегнала жадните за сензация погледи на любопитните и жестоките, които не липсваха никога в нито една тълпа.

Той излезе навън. Въздухът бе много по-хладен и свеж, изпълнен с лекия аромат на ранно цъфнали цветя. Вечерта се превърна в преживяване, изпълнено с напрежение.

В Риджууд порталът бе заключен и трябваше да събудят пазача да отвори. Той изрази изненадата си, че херцогът е пристигнал.

— Никой не ме предупреди — чу го Брет да казва, докато несръчно пъхаше ключа в огромната метална ключалка и дрънчеше силно с връзката, и шумът се сливаше с нетърпеливото потропване на конете, които бяха уморени и гладни, зажаднели за почивка. Накрая портата се отвори с мощно скрибуцане и каретата потегли. Светлината на високо поставените фенери освети купето. Брет погледна Кайла. Тя се бе сгушила в седалката срещу него, обърнала глава към прозореца. Нещо в позата й сякаш предвещаваше необуздана сцена на гняв и това го накара да я предупреди:

— Дръжте се като дама и ще се отнасят с вас като такава. Не понасям да се правят сцени пред слугите ми.

Тя обърна глава към него:

— Не? Какво ще направите, ако започна да викам, че се опитват да ме изнасилят, ваша светлост? Ще ме ударите? Или ще ме застреляте?

— Направете го и бързо ще научите отговора — той се наведе към нея. — Все още не е късно да се откажете, ако са се появили съмнения, но ви предупреждавам, затворът е едно твърде неприятно място.

— Говорите така, сякаш вече сте бил там.

— Може би — той грубо се засмя, когато в очите й проблесна съмнение. — Мисля си, че няма да се справите така добре в Нюгейт. Там е студено и влажно и единствените мъже, които могат да ви предложат закрила, няма да се задоволят с мили погледи и обещания.

— Предполагам, че осъзнавате какво правите. Това е изнудване.

— А вие как наричате вашите опити да измъкнете пари от мен в замяна на вашето мълчание? Приятелски жест? Едва ли. Но сега можете да изразите свободно мислите си. Едва ли някой ще ви повярва след тази вечер.

— Добре разбирам това.

Резкият и отговор бе заглушен от грохота на колелата и каретата се люшна напред, когато кочияшът слезе и отвори вратата. Друг лакей бързо изкачи стълбите и похлопа на вратата, за да извести на икономката за неочакваното пристигане на херцога.

Светлина обля входа на къщата, заедно със стръмните стълби, които се виеха от двете страни като продължение на двете алеи, покрити с чакъл. Брет слезе и се обърна да помогне на Кайла, като я хвана през кръста, пренебрегвайки протегнатата й ръка. Тя му хвърли убийствен поглед и инстинктивно вдигна брадичка предизвикателно, когато я постави отново на крака. Той си помисли каква ли е била майка й в действителност. Дали е имала същата вродена гордост, увенчана с достойнство, което прилягаше като корона на малката й руса главица. Наистина ли Фостин Оберже е била измамната уличница, каквато я изкарваха, фактите подкрепяха това твърдение. И все пак в моменти като този, той започваше да се съмнява. Кайла притежаваше вродена самоувереност, характерна най-често за потомствения аристократизъм.

Той разпознаваше това качество, защото самият той го притежаваше. На моменти това бе проклетата склонност да се държиш арогантно и надменно, като прегазваш всеки, изпречил се на пътя ти. Майка му тъжно се оплакваше от това му качество и твърдеше, че го е наследил от баща си. Може би е права. Това не бе чертата, която харесваше най-много у себе си, но поне можеше да я разпознае като недостатък у себеподобните.

Мис Кайла Ван Влийт стоеше там в разкъсаната си синя копринена рокля и непослушни кичури, които примамливо падаха край лицето й. Изглеждаше така, сякаш не е имала никакви съмнения относно правилността на постъпката си. Само когато я заплаши със затвор, се бе поколебала и сега бе настъпил часът на разплатата.

Трябваше да си признае, макар и с раздразнение, че я желае. Но той бе изпитал страстно желание към нея още при първата им среща, когато бе отказала да отстъпи пред леля Беатрис и бе отговорила достойно на удара с удар, като със завидна лекота бе дала отпор на старата вдовица. Представлението заслужаваше възхищение. Опитът й обаче бе неуспешен.

Той я хвана за ръка и я поведе по стъпалата към входната арка, обградена с масивни колони като древноримска постройка. Вратата бе отворена и той видя в рамката мисис Уилсън, която изглеждаше малко объркана, но запазила самообладание. Явно Годфри пак го нямаше, както често се случваше, когато Брет оставаше в Лондон.

— Ваша светлост — мисис Уилсън се обърна към него с доста овладян глас, когато влязоха в къщата, — не ви очаквахме тази вечер.

— Нямам нужда от услугите ви. Достатъчно е да напалите камината в спалнята ми и да донесете поднос със студена храна.

— Да, ваша светлост. Тили вече отиде да запали огъня в камината и за щастие тъкмо сменихме бельото в спалнята ви, като я подготвихме за пристигането ви следващата седмица. — Тя вдигна ръка и една прислужница се приближи. Беше разчорлена и сънлива, но достатъчно будна, за да кимне в знак, че е разбрала заповедта, да подготви поднос студено печено пиле и сирене. — Сложи и от плодовете, които доставиха днес, Сюзън — обърна се отново към Брет, като отбягваше с поглед Кайла, тъй като не бяха й я представили: — Това ли е всичко, ваша светлост?

Беше очевидно, че иска да разбере дали трябва да се подготви още една спалня. Брет кимна рязко:

— Да, мисис Уилсън. Благодаря.

— Ваша светлост.

Кайла не издаде с нищо, че е забелязала обидното положение, в което бе поставена — напълно пренебрегната, тя не бе представена на прислугата. Не протестира, когато той я поведе по мраморните плочи на фоайето към широката вита стълба нагоре. Палми в големи саксии и огромни статуи се виждаха в сумрачната светлина и хвърляха зловещи сенки, които трептяха на слабата светлина на няколко нощни лампи. Беше тихо. Стъпките им отекваха в мрачната атмосфера, напоена с миризмата на свещи и восък за полиране на мебели с дъх на лимон.

На горния етаж дебел килим попиваше звука от стъпките им. Вратата към неговата стая вече бе отворена и оттам струеше светлина, която очертаваше ярко квадратно петно в коридора. Кайла изведнъж спря точно пред прага и издаде слаб, неясен звук.

— Вече съжалявате за станалото, мис Ван Влийт?

Тя не отговори, а влезе вдървено с изправена глава. Камериерката все още бе в стаята, коленичила пред камината, като разпалваше огъня с малки фитили от хартия. Пламъкът лумна, и тя продължи да стъква огъня, докато той се разгоря и весело засвети. После подреди кофата и приборите за камината, като се стараеше да не поглежда към господаря или гостенката му.

Вече разхлабил нагръдника си, Брет й кимна в отговор, когато тя изрецитира по-кратка версия на посрещането на мисис Уилсън и бързо напусна стаята, явно облекчена. Кайла все още стоеше до вратата, загледана в пламъците на камината и сплела ръце пред себе си.

— По-близо до камината е по-топло — сухо отбеляза Брет и тя го погледна:

— Да.

Спокойният й кратък отговор го подразни не по-малко от словоохотливостта й преди и той рязко изхлузи нагръдника си и го хвърли върху тапициран с брокат стол. С помощта на събувалка последователно се освободи от добре лъснатите си кожени ботуши. После мина покрай нея и спря пред малка масичка, отрупана с кристални чаши и бутилки. Наля щедри дози в две чаши и се обърна към нея:

— Френски коняк — подаде й едната чаша. — Вие вероятно ще оцените вкуса му.

Тя погледна към кехлибарената течност. Златистата му повърхност отразяваше светлината на една стенна лампа, окачена върху два малки полумесеца. Ръцете й леко потреперваха и тя отпи бавно с вид на осъдена на смърт.

— За Бога, ако продължаваш да стоиш като ритнато кученце, може и да променя намеренията си.

— Облекчение е за мен да разбера, че има създания, които предизвикват съчувствие у вас — сега тя посрещна погледа му студено и провокиращо, прелъстително провокиращо.

— Намеквате, че и вие би трябвало да сте едно от тях? Съчувствието ми е запазено само за тези, които са го заслужили, мис Ван Влийт, не за изнудвачи.

— Ще е безкрайно забавно да чуя вашето определение за „заслужили“. Любопитна съм да разбера кой е включен в този неясен списък.

— Вие не сте сред тях.

Той разкопча ризата си и развърза и запрати яката в същата посока, както и нагръдника. Като я погледна недоволно, видя че погледът й е враждебен и тя бе изпълнена с очакване, сякаш той всеки момент ще се нахвърли върху нея и ще разкъса дрехите й. Идеята бе много примамлива. Тя изглеждаше наистина прекрасна и съблазнителна — с коси, разпилени около лицето й, сякаш току-що е станала от леглото на мъж, отпуснати на воля и чувствени, които сякаш примамват ръцете да прокарат пръсти през тях и да се наслаждават на златистия им цвят. Когато спря пред нея, забеляза как една веничка бясно пулсира в ямката на шията й.

— Имам един по-подходящ списък за вас. Но не трябва да бъдем толкова формални. — Той се усмихна на стресването й, когато потопи пръста си в коняка и го прокара по устните й. — Тъй като ни предстои да се опознаем по-отблизо, аз ще те наричам Кайла. А ти можеш да ме наричаш Брет.

Тя близна с език капката, която се стичаше по устните й, преди да потече по брадичката й:

— Не искам да… ви опозная по-отблизо, ваша светлост.

— Но ние вече го решихме. Освен ако не си променила мнението си. Не? Добре. Ето. Пийни още малко коняк, Кайла. Превъзходно качество от добра реколта.

Тя срещна погледа му, докато с треперещи пръсти доближи чашата до устните си и в този момент пристигна камериерката с храната. Брет изчака, докато я остави и излезе. Той затвори вратата след нея и се отдалечи от Кайла.

— Гладна ли си?

— Не — звукът бе тих, почти шепот, но когато той се обърна, видя, че тя го гледа овладяно, без страх и в очите й има само враждебност.

— Тогава ела не заради храната. Може би за нещо друго.

Тя не помръдна, само ръката й трепна, конякът се разля и кехлибарената течност потече по стъклото. Той остави своята чаша, и отново се приближи към нея, като взе нейната и я постави на масата. После я хвана за ръка и я поведе към леглото.

То беше масивно, оградено с четири колони, драпирани с тежко синьо кадифе. Чаршафите бяха искрящо, бели и дебелото покривало бе отметнато. Светлината на лампата не стигаше най-дълбоките му кътчета и големите пухени възглавници се губеха в сумрака под балдахина и драпериите.

Когато той спря до леглото, тя се отдръпна. Направи две крачки назад, погледна към леглото, после към него и поклати глава:

— Не мога.

— Опитваш се да ме заблудиш? Няма да отречеш, че ти хареса да ме целуваш. Харесва ти. Стана ясно още при първата, и тази вечер го потвърди. Или искаш да ме убедиш, че не отвърна на целувката ми?

— Не — бузите й се зачервиха и очите й изглеждаха повече сини, отколкото зелени. — Не казвам, че не… ми харесва. Но това не е… Искам да кажа, аз нямам… нямам гаранции, че ще удържите на обещанието си.

— Проклета да си. Какво искаш? Договор? Не става по този начин, уверявам те. Но всъщност мъжете не избират за любовници жени, които се опитват да ги изнудват. Добре. Ще ти дам писмена гаранция, след като видя какво получавам. После може и да не съм толкова щедър, затова ми кажи решението си сега, Кайла.

Тя го погледна неразбиращо:

— Решение за какво?

— Не се прави на свенлива пред мен. Правила си го и преди. Покажи ми това, за което ти плащам, защото мога да загубя интерес.

— Имате предвид да се съблека? — Очите й се разшириха почти комично и той за момент си помисли, че тя наистина не го е правила преди. Но тогава осъзна колко е далеч от истината, защото тя започна да се смее почти истерично и високият звук изопна нервите му.

— Достатъчно, Кайла. Уморих се от игрички.

Тя кимна, смехът й замря:

— Имате право, ваша светлост. Време е да сложим край на игрите. — Наведе се и свали малките чехли, после се извърна към него да го погледне и сякаш за момент се обърка. После леко сви рамене и започна да развързва панделката на кръста си. — Ще трябва да ми помогнете, разбира се. Но съм сигурна, че сте свикнал.

— Да не би да ти приличам на проклета камериерка?

— Сър, изглеждате така, сякаш имате голям опит в събличането на жени. Ето. Не мога да стигна копчетата на гърба.

Имаше няколко, които задържаха лента за драпиране на роклята отзад, та тя се обърна с гръб към него и зачака. Дяволите да я вземат, нямаше намерение да играе точно тази игра и да се остави тя да му казва какво да прави.

Приближи до нея, обхвана с пръсти гърба на роклята и я раздра, разпори, без да трепне, всички плисета и дипли. С точно три премерени движения я свали и тя остана само по ефирна шемизета и фуста, с дантелени жартиери, които поддържаха чорапите й.

Кайла се завъртя към него, а очите й блестяха върху бледото лице, но не каза нищо, когато той мълчаливо й подаде разкъсаната рокля. Тя я захвърли встрани:

— Много добре. Да продължа ли бавно, или предпочитате да разкъсате и останалите ми дрехи?

Той вдигна рамене и се облегна на една от колоните на леглото, леко разкрачен за равновесие, с ръце, отпуснати до тялото и разкопчана риза, свободно падаща по раменете му:

— Няма значение колко сте внимателна. Просто го направете.

В очите й проблесна гняв, но тя развърза фините шнурове, които поддържаха фустата около тънкия й кръст, и я остави да падне. Остана само по тънката шемизета и чорапите. Тънкото бельо я покриваше от гърдите до бедрата, като едва скриваше сенчестия триъгълник над тях, и той я наблюдаваше как започна да разкопчава жартиерите си, закопчани точно над коленете. Тя се освободи от тях и нави надолу чорапите, като повдигаше един след друг краката си и пред очите му се откриваше изкусителната гледка на белите й бедра, докато събуваше всеки чорап поотделно. После тя се изправи, облечена само в тънката шемизета, и спря, а очите й проблеснаха, преди да започне бавно да сваля презрамките си.

Без да помръдне, Брет я разучаваше, докато тънката материя падаше надолу и се присъедини към фустата в ефирна копринена купчинка на пода. Господи, беше прекрасна. Дълги стройни бедра, тънка талия и приятно очертан ханш, гърдите й бяха високи и твърди с цвят на слонова кост, както цялото й тяло, с връхчета, които се очертаваха като свити розови пъпки в хладния въздух. Тя стоеше с вдигната предизвикателно брадичка, сякаш нямаше никакво значение, че е напълно съблечена, само лека руменина покриваше бузите и шията й.

Надигащото се желание в него го караше да се чувства неудобно. По дяволите тези тесни панталони… той се отлепи от колоната на леглото и тръгна към нея. Тя не проговори, само го гледаше с присвити очи, докато той протегна ръка да я докосне, като ръката му премина от гърдите към кръста й и след това слезе към светлорусия триъгълник между бедрата.

Тя пое дъх, когато я докосна там, и грабна ръката му:

— Казахте, че ще ми дадете писмено споразумение, ваша светлост, ако се съблека. Съблечена съм. Нищо не бе споменато за докосване.

— Така беше — развеселен и същевременно възмутен и под влияние на силната си възбуда, той отиде до бюрото от черешово дърво до стената, отвори го рязко и извади куп листа и писалка. Натопи я в мастилницата, надраска няколко реда, духна го да изсъхне по-бързо и се обърна да й го връчи:

— Достатъчно ли е?

Тя го прегледа бързо, после вдигна очи към него със загадъчно изражение и кимна:

— Засега.

— Ще трябва да бъде сега и завинаги, защото това е границата, до която ще позволя да ме притиснеш. — Очите му се присвиха, когато тя отстъпи назад и се наведе да вземе дрехите си. Той я спря, като постави ръка на рамото й:

— Стига сме протакали.

— Ваша светлост…

— Кажи името ми. Проклет да съм, ако предпочитам да ме наричат с някаква наследена английска титла в леглото, кажи го.

Гласът й потрепна:

— Брет.

— Така е по-добре. Остави това, ако искаш да остане четливо, защото мастилото ще се размаже.

Хартията прошумоля на масата като шепот, той завъртя Кайла назад към себе си и я вдигна на ръце, като пренебрегна внезапната й съпротива. Кожата й бе гладка и топла, горещ сатен под пръстите му, и макар че тя се извиваше и почти беззвучно се опитваше да го спре, той я пренесе през стаята и я хвърли върху леглото.

Тя подскочи, и се изправи на колене, като се взря в него в здрача на белите чаршафи и синия балдахин:

— Брет, почакай…

— Достатъчно се бавих, по дяволите. — Той развърза панталона, бързо се изхлузи от него и го захвърли. Изправи се и срещна погледа й, пълен с несигурност, а когато той заслиза по тялото му, в очите й се изписа паника. Брет се намръщи. Сега ли ще се откаже?

Но после тя вдигна отново поглед към него и на лицето й бе застинало унесено сковано изражение, което не се промени дори когато започна да целува студените й безчувствени устни. Тялото й потреперваше, и той метна завивката отгоре им, като я галеше, за да я стопли. Не спря, докато тя се отпусна и отвърна на милувките му — едно несигурно погалване с ръка на гърдите му. После тя се отпусна и ръката й тръгна надолу по гърдите му и корема му, обхвана го с пръсти и започна да го докосва все по-смело, той забрави първоначалната й несигурност и жадно започна да я целува, забравил целия свят, погълнат от сладките извивки и гладката кожа на прекрасното създание в леглото си.

9

Кайла леко сви пръсти, като продължи да го разучава с несигурни движения, опитвайки да открие разликите между този мъж и единствения друг представител на мъжкия пол, когото бе видяла съблечен. Това, което знаеше, че ще се случи между тях, изведнъж й се стори невъзможно. Нещо не беше наред — сигурно липсата на опит я караше да мисли така. Липсата на опит можеше да бъде толкова обезкуражаваща, колкото и невежеството, но танте Селест се бе погрижила да й даде необходимата информация… Ръката му изведнъж обхвана нейната, като спря все по-смелите й проучвания, и той промълви през зъби с приглушен дрезгав глас:

— Господи… не толкова бързо, или всичко ще свърши, преди да е започнало. — Започна да я целува отново, този път силно и почти брутално, с необуздана настойчивост.

Милваше и целуваше, изненадвайки я с търпението, с което полека-лека я увличаше и възбуждаше, когато бе съвсем явно, че той самият вече е възбуден и накрая тя започна да откликва на действията му. Първоначалният страх се стопи в огъня на горещите му пръсти, които я докосваха нежно, макар че целувките му бяха необуздани и гърлото й се стягаше напрегнато. Той я целува дълго и устните му обхождаха свитите й стегнати устни със съблазнителни движения, под натиска му накрая тя отговори на целувката му, отвори устни и посрещна езика му.

Като все още я целуваше, той започна отново да я докосва, ръцете му милваха гърдите й и леко галеха зърната им, като тя изстена тихо. Той сведе глава и започна да целува шията й, после гърдите й, като езикът му очертаваше мокри кръгове около стегнатите ареоли, после леко обхвана с устни зърното й, направи същото с другото, като последователно усилваше нежния натиск, докато гърдите й почти болезнено се стегнаха. Той лежеше до нея, дългото му тяло бе опряно плътно в нейното, тя усещаше възбудата му, която настоятелно караше всяка фибра от тялото й да пулсира, и това я направи несигурна.

Една част от нея признаваше, че иска той да го направи, че вече няма какво да губи, след като е напълно съсипана. Но друга, тази, която оценяваше логично ситуацията, й казваше, че това с нищо няма да облекчи положението й. Не беше ли тя още едно завоевание, среднощна лейди, както я бе нарекъл по-рано. Добре платена държанка, въпреки че можеха да се намерят и по-благозвучни имена като куртизанка или fille de joie. Тя можеше да получи пари, но губеше всичко останало, което й бе скъпо — гордостта, репутацията, мечтите си. Струваше ли си? Но какво можеше да направи, за да го спре?

Всичко се бе случило толкова бързо тази вечер от момента, когато той я видя с Харгрийвс, досега, и напрежението и несигурността се сливаха в една тъпа болка.

Но сега, изоставил предишната си грубост, Брет бе нежен и търпелив с нея, ръцете му я възбуждаха, устните и езикът му напрягаха до болка гърдите й, докато тя изстена от надигащото се в нея желание. И изведнъж осъзна, че по непонятни причини, иска той да продължи да я докосва така. Сякаш се бе превърнала в пламък, който се разгаря нависоко и разпръсква жар, която може да помете всичко. Тя изохка с красноречив гърлен звук, прозвучал като капитулация и обвинение едновременно. Ръцете й безцелно шареха по тялото му, докосвайки стегнатите мускули на корема му, после лицето, косата му, като го отблъскваха и привличаха едновременно. Накрая той хвана с едната си ръка нейните и ги притисна в меките възглавници над главата й.

— Брет — гласът й прозвуча странно на нея самата, като приглушено изхлипване. — Трябва да ти кажа нещо…

— По-късно — той отново впи устни в устните й, езикът му я опари като пламък. После вдигна глава, а лицето му оставаше в сянка и само очите му проблясваха на фона на тъмното лице. Без да откъсва поглед от очите й и с черти, изопнати от желание, той бавно започна да я докосва: първо гърдите й, после придвижи ръката си все по-надолу, докато тя започна да се извива сладострастно. Той меко се засмя и отново се наведе над нея.

Целуваше я по очите, носа, устните, после по гърдите — докара я до състояние на екстаз и тя усети безформените видения отпреди да се завръщат. Те я караха да чувства дълбока болка и жар между краката си, която се превръщаше в непоносима сладост. Тя се гърчеше под ръцете му и леко извика, когато ръката му стигна най-горещата същност в тялото й и започна да гали влажните гънки с нежни, еротични движения, докато тя усети необичайно стягане и напрежение, което растеше, и растеше. Усещаше, че ще експлодира, ако това не бъде облекчено.

Той нежно шепнеше в ухото й и продължи да я милва, докато целият свят потъна в гореща мъгла и напълно се изгуби, когато тя се концентрира върху непознатите усещания и нужди на тялото си. Дойде внезапно — като изпепеляващ, внезапен изблик на неописуемо блаженство, което я изпълни до последната клетка, и я изхвърли на спираловидни тласъци във висините на екстаза, за който не бе подозирала.

Брет я прегърна нежно, докато тя хлипаше неудържимо, свряла глава в рамото му. Тя поемаше дълбоко въздух и усещаше лекия дъх на подправки, с който бе напоена кожата му. Утихна и се отпусна за момент, потънала в безкрайно спокойствие и тишина, уютно като в нежна паяжина.

След малко Брет започна отново да я целува, като надвеси над нея слабото си тяло и разтвори краката й, за да се плъзне между тях. Все още във висините на новите си усещания, тя не помръдна дори когато усети настойчивия натиск и твърдостта му. Всичко беше като в сън, където отделни сцени следваха една след друга без никаква връзка помежду си.

После сетивата й се събудиха отново за действителността, когато той усили натиска си и първоначалният лек допир се превърна в остра болка. Тя се стегна и би го отблъснала от себе си, ако той не продължаваше да държи ръцете й над главата. Изведнъж се плъзна и проникна в нея — разкъса я силна пареща болка. Тя задържа писъка в гърлото си и тялото й се изхвърли нагоре от неочаквания шок, движение, от което той влезе още по-дълбоко.

Кайла започна да се бори и се опита да прибере краката си, но беше много късно. Само го притисна още по-здраво вътре в себе си. Той вдигна глава и в здрача на светлосенките видя как се взира в нея. Обхваната от неочаквано огорчение, затвори очи — не желаеше да срещне погледа му. Кратката сладка омая бе изчезнала. Настоящето я връхлетя — грубата действителност, изразена в интимност, и физическият контакт с мъжествеността му, която все още я изгаряше, напълно проникнала в тялото й. Нищо нямаше да бъде както преди.

— Девствена. — Гласът му прозвуча дрезгав, плътен и невярващ, — Кълна се в Бога — никога не бих предположил.

Тя с горчивина потвърди истината. Не, той никога не би допуснал, че дъщерята на Фостин Оберже пази своята невинност. И тя му бе помогнала да затвърди отрицателното мнение за нея, а всичко, което искаше, бе да възстанови доброто име на майка си.

Каква глупачка е била…

Кайла отвори очи и го погледна:

— Опитах се да ви кажа, но не пожелахте да ме чуете.

Очите му потъмняха, докато я изучаваше изпод дългите тъмни мигли:

— Може би си опитала. Трябваше да ми го кажеш ясно и щях да бъда по-внимателен.

Дори и да бе очаквала, че истината ще го накара да се почувства виновен, тя бързо разбра, че греши. След няколко нежни тихи думи той отново започна да се движи вътре в нея — този път по-бавно. Ритмичното настойчиво движение скоро заглуши болката и разпали отново парещата възбуда и нуждата от още, и още. Усещането бе малко по-различно, но също толкова силно.

А той шепнеше в ухото й думи на странен гърлен език — напълно непознат, мълвеше й думи на френски и английски — любовни, страстни слова, които пареха ухото и бузата й заедно с горещия му дъх. Сенките над тях се сливаха неясно в приглушения син цвят на кадифе и мека слаба светлина, която изпълваше леглото под балдахина. Кайла се замисли дали винаги човек изпитва неудържима нужда от тази краткотрайна кулминация. Така ли бе с всички? И той ли чувстваше същото бясно желание, което я караше да го притиска все по-близо, по-дълбоко в себе си, докато светът наоколо се стопяваше в гореща мараня. Тя се изви замаяно под него, а ръцете й обгръщаха гърба му и се плъзгаха по възлите на мускулите му, които се свиваха и разпускаха, галеха гладката кожа, като напипваха белези от стари рани. Постепенно движенията му станаха по-интензивни и дишането му се учести, докато тялото й се извиваше ритмично в пълен синхрон с неговото, понесено от същата вълна.

Той не я обичаше, тя знаеше, че не я обича и все пак я наричаше любима, любов, моя любов. Думите му бяха като молитва, изречена с дрезгав, натежал от страст, глас, докато той я бе обгърнал нежно и с усилващ се ритъм се плъзгаше вътре в нея. Тя започна да трепери, обхваната от удоволствието, до болка силно и всеобхватно. Ръцете му обхванаха още по-здраво бедрата й, впивайки пръсти в меката плът. С последен тласък, които я разтърси, той замря и дрезгав стон се изтръгна от глъбините на гърдите му.

Те дълго останаха притихнали. После Брет се раздвижи, като се обърна на една страна и милвайки Кайла, я привлече, притисна я до гърдите си, прехвърли небрежно едната си ръка върху тялото й. Дишането му постепенно възвърна обичайния си ритъм. Тя не помръдна — лежеше притихнала, люшкайки се замаяно между два свята.

Беше като плуване, помисли унесено, като нощните къпания в нейната Лета, където водите на забравата те обгръщат и те увличат надолу, и все по-надолу в блажена безпаметност, докато престанат да съществуват и денят, и нощта, и радостта, и болката, и всичко се слее в сладостно безвремие.

Утринта се прокрадна тихо в Риджууд, пропълзявайки през процепите на завесите като крадец, който осветява с фенерчето си здрачната стая. Слънчевата светлина напираше зад спуснатите завеси и търсеше пролуки, процеждаше снопчета светлина на тънки ленти в стаята и по пода.

Те не можеха да достигнат вътрешността на покритото с балдахин легло, но се прокрадваха по дълбокия мек килим, покрит със синьозелени екзотични мотиви.

Кайла се пробуди бавно и се стресна от непознатата обстановка. После бързо осъзна къде се намира и мисълта за случилото се я парализира. О, не, значи е истина. Не е било кошмар, както се надяваше… Той лежеше до нея, отхвърлил завивките, и сухото му, с мургава кожа тяло, набраздено от силни мускули, бе открито за чужди очи. Тя погледна лицето му и видя белезите от ноктите си, които пресичаха бузата му от слепоочието до челюстта. Добре! Искаше й се да е оставила повече белези по него, защото той самият бе я белязал, оставил неизличима следа. Усещаше устните си изпръхнали, и между краката си имаше болезнена напрегнатост. Тя здраво стисна очи, обхваната от отчаяние, което болезнено се надигна в гърлото й.

Когато отново ги отвори, се загледа в прашинките, които плуваха в лъчите светлина. Лежеше неподвижно, като местеше само погледа си, защото не искаше да го събуди. Как можеше да спи така спокойно след… изминалата нощ? Господи! Трябва да е полудяла, попаднала под влиянието на някакъв сън, който не свършваше, нямаше развръзка. И сега беше тук, и бе погубена. Погубена.

Бедната танте Селест… Тя сигурно е в истерия. Досега всеки в Лондон вече е разбрал за тръгването й от соарето на лейди Сефтън. Ще бъде възприето като споразумение между херцога и една дама, която е на разположение, а не както беше в действителност — почти отвличане. Тя трябваше да се разкрещи, както го бе заплашила. Но клюките пак щяха да тръгнат от уста на уста. Щяха да плъзнат слухове за това, как е излязла сама с него на верандата и роклята й е била разкъсана, а косата — разрошена, което означава, че тя е позволила това да се случи. О, да. Знаеше какво щяха да говорят. Бе чувала злобните забележки толкова често, винаги предавани от ухо на ухо, произнесени със задоволство и облекчение, че това не засяга самите тях или дъщерите им и че не те са се провалили в очите на обществото…

Не беше справедливо винаги да обвиняват жената, когато мъжът е този, който я повлича към дъното. В крайна сметка жените не извършваха сами този акт на падение, нали? Не. Винаги присъстваше мъж, който ги тласкаше надолу, залагаше примката и те попадаха в мрежите на безчестието. Не беше ли видяла достатъчно, за да знае какви са нещата в действителност?

И не бях ли и аз виновна за това? Тя си спомни ядосана, че в един момент дори си мислеше че Улвъртън, Брет, я привлича. Брет — кратката форма на Бретон, името, дадено му в чест на родното му място. Откъде бе чула за това? О, да, лейди Уорбритън. Бъбрива стара сврака, но доста безобидна в сравнение с някои други членове на висшето общество, които обсъждаха съдбите на мъже и жени и съсипваха живота им, без да им мигне окото, докато изискано пиеха сутрешния си чай. По-скоро тези, които вече бяха станали. Другите се излежаваха, докато не станеше време да станат и лениво да се облекат за обяд, преди да започнат своя ден, изпълнен с безкрайна смяна на тоалети, размяна на визити, езда в парка или кратки разходки. Смисълът бе да бъдат на показ, да оглеждат и да бъдат оглеждани.

Безкрайна показност и непрекъсната смяна на тоалети — за пътуване с карета, за парка, за закуска, за езда, за опера, дори за разходка по улицата — беше въпрос на престиж роклите да се сменят при всяко излизане независимо по какъв повод. И ето я сега, останала без нито една собствена дреха — красивата й синя рокля лежеше разкъсана на пода до коприненото й дантелено бельо.

Ако не беше толкова бясна, щеше да се чувства унизена в това окаяно положение. Но не мога се отдавам на празни самосъжаления сега — помисли си — не и когато трябва да реша какво да правя по-нататък. Съдбата ми в Лондон е решена. Ще бъде невъзможно да остана в Англия. Бедният папа Пиърс, ще бъде съкрушен да научи, че надеждите, които е хранил за мен, са съсипани. Какво мога да направя? Не мога да се върна в Индия. Не и след като той ме отпрати оттам, и освен това слуховете за моето унижение могат да стигнат и дотам. О, не — ами ако — не, никой не би могъл да е толкова жесток да спомене на папа Пиърс!

Това Кайла не би могла да понесе. Той я обичаше толкова много, като своя собствена дъщеря, и толкова често тя съжаляваше, че не той е истинският й баща. Но горещите желания бяха за децата, а сега тя бе станала жена. Сега трябва да вземе съдбата си в ръце и да не позволи други да решават вместо нея. Няма да бъде лесно. Много по-лесно бе да се остави в ръцете на другите и да се преструва, че е доволна от съдбата си. Не можеше да направи това. Тя не беше като тях.

Те не се съпротивляваха при намесата на другите, които решаваха как и с кого да протече животът им. Не! Това вече остана зад гърба й. Както и всичко останало.

Колко странно — Улвъртън съсипа живота й и в същото време й даде ново начало. Защото Кайла взе решение. Загуби доброто си име, загуби девствеността си — какво още й остава да губи? Може би по някакво странно стечение на обстоятелствата той всъщност й бе направил услуга. Тя никога нямаше да успее да получи от него каквото иска — нямаше да възстанови доброто име на майка си, нито дори да получи пари, които да послужат за зестра, за да се омъжи за някой скучен млад мъж, с когото да заживее в спокойната провинция, да отглежда децата си и да вехне, докато не стане като празна черупка, като магарешки бодил — пухкав и привлекателен външно, но достатъчно лек, за да се люлее и мята при всеки повей на вятъра.

Тя го бе заплашила, че ще се продаде на този, който предложи най-високата цена — така и стана. Той цинично бе написал договор за нейно успокоение, но тя нямаше нужда повече от него. Сега тя сама ще поставя условията и нямаше нужда от подписи и печати. Сама ще взема решения, съобразени с нейните нужди и желания.

Всъщност сега нещата не изглеждаха толкова зле, колкото на пръв поглед, защото се оказа, че на нея й харесва. До силната болка, която я проряза, тя напълно се бе самозабравила под ръцете и устните му. Да, тя можеше да остане негова любовница, особено ако наистина бе готов да й плати сумата, която така небрежно бе надраскал на парчето хартия — чиста загуба на цял лист първокачествена хартия — но количеството бе впечатляващо и далеч над сумата, която тя се надяваше да получи за мълчанието си. Въпреки яда и мъката заради това, което бе загубила, тя осъзнаваше, че положението би могло да бъде и още по-лошо. Когато му омръзне — или той на нея — ще има достатъчно пари да прави, каквото пожелае — да отиде в друга страна и да живее дискретно и спокойно. Танте Селест може да й идва на гости и ще говорят за маман и за Франция в дните на слава и величие. Да. Това ще направи, когато той й плати обещаното.

Като пренебрегна обхваналите я коварни съмнения и съзнанието, че целият й живот се промени само за една нощ, с една-единствена постъпка, Кайла не се дръпна, когато Брет се събуди и посегна към нея с все още сънени очи и красиво лице, засенчено от тежките завивки.

Той погали лицето й, ръката му слезе надолу и той отметна покривалото, като откри тялото й, което веднага почувства хладния утринен въздух. Въпреки решението й да се държи практично и хладнокръвно лицето й пламна и ръцете й се свиха в юмруци до тялото, когато възпря импулса си да издърпа завивката обратно.

Слаба усмивка изкриви ъгълчето на устата му:

— Ти си прекрасна и на дневна светлина, както и в сумрака на нощта.

— Оплаквате ли се, ваша светлост?

— Толкова официални отношения тази сутрин. Ще трябва да се кандидатирате за топло място в парламента. Макар че това едва ли ще ви направи достойна да топлите леглото ми.

Тя не отговори, той отново я покри и като се претърколи, стана от леглото и се протегна невъзмутимо, без ни най-малко да се притеснява от голотата си. Въпреки че трябваше да свиква с него и държанието му да не я смущава — тя все пак се почувства неловко. Интимността с мъж бе нещо съвсем ново за нея и я плашеше. Той излъчваше заплашителната сила на хищник, когато прекоси стаята и дръпна силно шнура, за да позвъни на прислугата.

Кайла скришом го наблюдаваше. Първо широките рамене, после гладките мускули на гърдите му и добре очертаните мускули на корема, после насочи поглед надолу. Миналата нощ изглеждаше много по-заплашителен и това я изненада, но после си спомни думите на кръстницата й, когато й обясняваше за притока на кръв в състояние на възбуда. Промените в тялото на мъжа бяха очевидни, докато състоянието на жената оставаше дълбоко скрито.

„Което отново потвърждава истината за мъжа и жената — бе добавила Селест с тиха въздишка, загадъчно усмихната, — жените таят най-съкровените си желания дълбоко в себе си от страх да не бъдат наранени. А мъжете — е, те не могат да скрият желанията си. Така ние имаме едно малко преимущество.“

Да, в този случай бе точно така. Тя трябваше да се научи да скрива чувствата си, да притаи всичко дълбоко в себе си и да не му позволи да разбере истината, освен ако това не й даваше надмощие. Да. Тя ще се научи, защото, ако не го направи, може би ще бъде напълно унищожена.

Брет се върна до леглото и загледан в нея, повдигна едната си вежда и попита:

— Добре ли сте?

Въпросът я смути. Тя веднага разбра какво има предвид, и докато част от нея се учуди на загрижеността, друга не можеше да понесе, че той чак сега задава този въпрос. Кайла рязко вдигна брадичка и опита да отговори безучастно, подражавайки на нехайния му маниер:

— Отлично, благодаря. Много по-добре от бедната ми рокля.

Част от предишната му подигравателност се възвърна и той вдигна рамене:

— Вече се оплакваш, любов моя? Купи цял гардероб проклети рокли, няма да се разоря. Нареди да ми изпратят сметките.

Обидена от убеждението му, че очаква той да й купува нови рокли, тя отвори уста да му се сопне, че има собствени красиви дрехи, но навреме спря. Не, ще прозвучи глупаво. Защо да не му даде възможност да й купува нови неща? Тя го заслужаваше, нали? И това бе един малко по-изискан начин да го накаже за жестокото му отношение към нея, за диктаторската му арогантност и убеждението, че може да я купи просто така, като чистокръвна кобилка.

— Благодаря, ваша светлост.

— Кайла, наричай ме по име. Не е чак толкова трудно да го запомниш.

— Да, Брет. — Тя се усмихна, но пръстите й се свиха в юмруци под сатенирания ръб на завивката и си помисли, че няма да е трудно да го намрази.

Станал нетърпелив, той прекоси отново стаята и яростно дръпна шнура, като ругаеше тихо, че прислугата се е разхайтила по време на последното му отсъствие и той ще открие причината за това. Отново задърпа, този път наистина вбесен, и тя си представи оглушителния звън долу в кухнята.

След минута се чуха стъпки по коридора пред вратата на стаята и Брет посегна към панталона си, докато дебелата дървена врата проехтя от енергично чукане. Протоколът изискваше прислугата да изчака разрешение, и тогава да отвори. Но преди Брет да реагира, вратата се разтвори широко и Кайла зяпна при вида на огромния призрак, който се появи на прага.

Загубила ума и дума, тя усети как кръвта й изстива и ако можеше да даде воля на ужаса си, то писъкът й сигурно щеше да разлепи тапетите в стаята. В рамката на вратата стоеше гигант, целият изтъкан от мускули и с вид на туземец, с дълга до кръста смолисто черна коса и медна кожа, облечен в кожени дрехи с ресни, и целият обкичен с потрепващи пера. Тя се вкопчи здраво в завивката, дръпната до брадичката й. Вцепенена от ужас не откъсваше очи от него, като дишаше с усилие. Очакваше Брет да даде достоен отпор на този натрапник.

Но вместо това той се обърна към него и вдигна иронично вежди:

— Виждам, че си се прибрал. Къде е мисис Уилсън? Тили?

— Мисис Уилсън напусна — студено отговори мъжът и Кайла се изуми от перфектната му дикция и дълбокия баритон. — Изглежда, чувството й за благоприличие е било накърнено от визитата на млада дама, която е прекарала нощта в твоето легло без наличието на свещен брачен съюз. Аз й предложих да обсъди въпроса с теб, но тя твърдо отказа, като заяви, че няма намерение да разговаря с дявола в каквато и да е форма. При тези обстоятелства реших да я оставя да си отиде без повече шум. И понеже Тили изпада в истерия всеки път, като ме види, и трепереща се скатава в най-тъмното ъгълче, наложи се аз да приготвя закуската за теб и гостенката ти. Надявам се, че еленско месо е подходяща храна за тази сутрин?

— Върви по дяволите — тонът на Брет съвсем не беше груб колкото изречените думи и той поклати глава, като приближи към подноса с пилешко месо и сирене, останал от вечерта. Грабна парче сирене и посочи с него натам, където Кайла лежеше притаена под балдахина.

— Тя сигурно ще пие чай. А за мен — кафе. Черно и силно. Прати хора в селото да намерят заместничка на мисис Уилсън — достатъчно полезна и не толкова склонна да се афектира.

Притаена в сумрака на леглото, Кайла се отпусна малко, но помисли, че този странен мъж е най-огромният човек, който някога е виждала. Той имаше наистина много дивашки вид, и без съмнение принадлежеше към някое от индианските племена в Америка, за които бе чувала. В никакъв случай не говореше така, както изглеждаше. Английският му бе безупречен — по-добър от нейния.

Той погледна към леглото, после обратно към Брет и започна да му говори на език, напълно непонятен за Кайла. Звучеше по-скоро като бързо грухтене, но явно Брет го разбираше добре, защото се ядоса и отговори остро на същия език.

Спорът — ако това бе спор — трая само минута и после гигантът се оттегли, като затвори вратата след себе си. Брет захвърли сухото парче сирене върху подноса и се обърна да погледне Кайла:

— Имаш силно въздействие върху хората. И върху мен самия. Не съм изненадан, защото изглеждаш наистина привлекателна, седнала така: с разпусната и разрошена коса, и с вид на жена, която е правила това, което наистина е правила. Засега можеш да облечеш някоя от роклите в имението. Ще изпратя шивач колкото е възможно по-скоро.

— Не е необходимо, защото аз…

— По дяволите, Кайла, прави каквото ти казват. Не разрешавам да се разхождаш гола, въпреки че идеята не изглежда никак лоша.

— Имах предвид — произнесе студено тя, — че нямам желание да чакам появата на някакъв шивач, когато много по-бързо ще бъде да изпратят собствените ми дрехи. Освен ако нямате гардероб, пълен с подходящи такива. Не ми харесва идеята да прекарам няколко дни, увита в чаршаф.

Той присви очи и се приближи към леглото с хищническата си походка, която винаги я караше да настръхне. Матракът поддаде под тежестта му, когато той облегна коляно върху леглото и като постави ръце от двете й страни, се надвеси над нея:

— Може би на мен ми харесва идеята, да прекараш няколко дни в леглото. Не приемай моята практичност за проява на слабост. Да изпратя да донесат дрехите ти ще бъде изпитание за моето търпение, а аз не съм търпелив и не искам кръстницата ти да дотича пред прага ми с протегната ръка.

Тя почти забрави обещанието, да си държи езика зад зъбите и да бъде търпелива, затова с мъка преглътна ядните думи, които заседнаха на гърлото й. Тя трябва внимателно да избира битките, за да може да постигне целите си. Въпросът за дрехите й и обидите не бяха толкова важни в момента. Нека й купува дрехи и нека мисли каквото си иска за танте Селест. Той може дори да я принуди да остане в леглото дни наред, както я бе заплашил, но тя ще намери начин да го накаже за всяка обида и няма да забрави нито една негова дума, нито една! Може би той допусна фатална грешка, като я докара до това, положение, защото за пръв път в живота си се почувства наистина силна.

Той, изглежда, очакваше някакъв отговор от нея, затова Кайла изрече първото, което й дойде наум:

— За ваше сведение, предпочитам кафе, а не чай.

10

Следобедната светлина заля градината и обсипа розовите пъпки и ружите със златист прашец — те проблясваха като диаманти, пречупили лъчите в многоцветни дъги. Сутринта бе валял дъжд и въпреки това сега искрящите лъчи струяха в приглушена мека светлина, която обливаше русата коса на Кайла и я превръщаше в разтопено злато. Тя бе облякла една от старите рокли на братовчедка му, макар малко широка, защото Арабела бе по-висока и с по-едър кокал от нея, но като цяло изглеждаше прилично, пристегната с широка панделка под гърдите. Отпуснала се бе грациозно в един стол до градинската маса от мрамор и желязо, а роклята се диплеше около краката й, драпирана като завеса, събрана върху зелената трева в бяла муселинена пряспа.

Брет не желаеше да задълбочава особеното усещане, което предизвикваше у него Кайла Ван Влийт — тя го забавляваше въпреки цинизма му. Малка хитруша — сигурно си мислеше, че той ще търпи дълго дързостта й? Няма да стане, макар че към нея бе по-снизходителен, отколкото би бил с друга жена, защото тя бе прекрасна и по-неопитна, отколкото очакваше.

Илюзията за мила невинност все още съществуваше, въпреки че реалността бе пробудила в нея усещане за сила. Може би така ставаше с някои жени — загубата на девствеността им бе прелюдия към внезапното осъзнаване на властта, която придобиват над мъжа само с една въздишка, изкусителен жест, дори измамното потрепване с мигли и тайнствена усмивка, сякаш те много добре знаеха какво може да иска той. По дяволите тази пагубна страст.

Той я желаеше, но нямаше намерение да се поддаде на странното изкушение да се отнася с нея по различен начин, отколкото с другите жени, мимолетно присъствали в живота му. Дълга поредица от женски лица, които се сливаха в паметта му — с алчни ръце, променливи плачливи настроения и неизменните потоци от сълзи и обвинения, когато на него му омръзнеха претенциите им и той приключваше връзката. Само една бе по-различна, но тя вече не беше между живите. Странно — макар че бяха различни като деня и нощта, Кайла му напомняше за нея… Абсурдно наистина, защото тя нямаше нищо общо с тази привлекателна малка авантюристка, с която споделяше сега леглото си, освен факта, че той бе първият мъж в живота и на двете.

Напълно пренебрегнала присъствието му, сякаш бе съвсем сама в градината, Кайла отпиваше студена лимонада. На коленете й лежеше книга в кожена подвързия и тя бе изцяло погълната от нея.

Брет напусна каменната тераса и закрачи към нея през все още мократа трева. Хесианските му ботуши оставяха тъмна следа зад гърба му, а лъснатата кожа блестеше от росата:

— Какво четеш, съкровище?

Без да вдигне глава, Кайла тихо отговори:

— „Ема“ на Джейн Остин. Очарователна история, но доста далеч от действителността. Човек почти е готов да повярва в съществуването на любовта.

Развеселен, Брет промуши пръста си в една лъскава къдрица, която победоносно се полюшваше на бузата й. Бе вдигнала косата си в красив кок, но няколко кичура се бяха изплъзнали и примамливо трептяха около лицето й. Тя вдигна поглед към него и в спокойното стегнато изражение той усети как пробягна сянка от безпокойство. Оказа се не толкова лесно за нея да крие чувствата си, защото той често долавяше нервността в очакването на думите или действията му. На него това му харесваше, защото нямаше намерение да стане напълно предсказуем за нея и тя да го манипулира съобразно желанията си.

Пръстът му с къдрицата погали нежната мека кожа на бузата й, после устните, брадичката и проследи дългата извивка на шията й. Главата й леко се отметна назад и той можеше да се наслади на това, което се виждаше от гърдите й, закръглени и стегнати в скромната стара рокля на Арабела. Тъмната сянка между гърдите й го примамваше и ръката му се придвижи натам, за да я погали. Тя бе започнала да диша учестено, но не каза нито дума. Не и след последния път, когато той й припомни рязко, че е негова, както вече са се договорили — купена и платена — негова собственост, докато той не пожелае да прекрати това споразумение.

Имаше моменти, когато бе почти убеден, че тя ще се нахвърли върху него, както тогава на бала у лейди Сефтън, когато се разфуча като дива котка и издра бузата му. Но тя показа забележително хладнокръвие, въпреки че понякога това очевидно й струваше много усилия.

Както сега, когато ръката му продължаваше да гали гърдите й в градината, където всеки минаващ наблизо лакей можеше да го види — ръката му върху меката й кожа бе като знак за собственост.

Бузите й станаха аленочервени, но тя не протестираше — понасяше кротко милувките му. Почувства се провокиран от самообладанието й, изпита перверзно желание да я накара да реагира, защото знаеше, че тя винаги в крайна сметка откликва на докосването му. Той смъкна муселина, покриващ гърдата й, като откри примамливата плът и стегнатия връх. Тя потрепера, когато погали розовата пъпка. Хвана я с палеца и показалеца и леко я потри, докато накрая тя вдигна очи към него, и в тях проблясваха гневни искри.

— Да се съблека ли тук, на поляната? Ако сте решил да направите зрелище от това, което би трябвало да е нещо съвсем лично, то нека поне го направим както трябва? Странно, но никога не съм мислила, че оставяте нещата недовършени.

— Колко досадно. Любовница, която си позволява да критикува мъжа, платил за услугите й, и то по взаимно съгласие. Вие сте по-смела, отколкото очаквах, съкровище.

— А вие сте по-нецивилизован, отколкото си представях.

Той се засмя:

— Представяла сте си нещо друго? То е, защото не ме познавате добре.

За момент Кайла не отговори, само го погледна странно:

— Не — каза накрая. — Аз въобще не ви познавам и не мисля, че искам да ви опозная.

— Уверявам ви, че така е най-добре. Продължавайте да четете сладникавите си историйки, тъй като реалността е твърде откровена с фактите си, за да можете да я понесете.

— Откровена или груба?

— И двете. Виждате ли? Мога лесно да призная истината. Аз не живея с илюзии.

Тя се изправи, като отхвърли ръката му от себе си, а книгата падна от коленете й:

— Изобщо не съм съгласна, сър, защото вие сте майстор на илюзиите.

— Така ли? — Той се наведе над мраморната маса, украсена с ковано желязо и винетки от гроздове и бръшлян, и саркастично изрече:

— Обяснете ми, съкровище, как е възможно това, тъй като съм очарован от представата, която имате за мен.

— Подигравате се, но аз ви казвам истината. — Ярката червенина на лицето й подчертаваше синьото в очите, което почти изцяло бе погълнало зеления нюанс, придаващ им необичайно очарование. — Всичко това: къщата, градините, огромното имение и парите ви, всичко това е илюзия, която скрива истинската ви същност.

— А вие сте решила да ми кажете какъв съм в действителност, нали. Разочаровате ме. Мислех, че имате по-богата фантазия.

Тя повдигна рамо в израз на безразличие:

— Нямам намерение да ви казвам какъв сте. Както вече споменах, аз не знам каква е истинската ви същност. Но знам, че има нещо по-различно при вас, нещо повече от факта, че сте отрасъл в Америка вместо в Англия. Само не мога да проумея какво ви прави толкова различен и толкова… опасен.

— Опасен? — Той я погледна явно развеселен. — Ласкаете ме, съкровище. Никога не съм мислил, че съм опасен човек.

— Да. Много добре го знаете. — Кайла си играеше с дантелата, с която бе обшита малката розова панделка, прокарана през гънките на роклята. — Вижда се в очите ви, в начина, по който гледате към мен или към всеки друг, изпречил се на пътя ви. Вече достатъчно време съм го виждала в погледа ви, за да мога да го разпозная, макар че отказвате да признаете. В края на краищата вие играете ролята на аристократ, с добре усвоени маниери и винаги подходящо облекло. Излъчвате точната доза арогантност, както всички останали лордове и дами, които се движат в отбраното общество на Лондон. Всичко това е измама, маскарад, който скрива истинската ви природа чрез тази илюзия. Да, вие настина сте много опасен, сър.

— Опасен съм само за досадни копринени панделки, защото ми пречат да се насладя на изкусителните съкровища, които крият, сладка моя. Тъй като отново се отдръпваш от мен, нека влезем в вътре, където можем да сме опасни заедно.

Въпреки че тя не се противеше, нито го отблъскваше, Брет трябваше дълго и страстно да я милва и целува, докато я принуди да откликне на ласките му и да стопи леда между тях. Много усилия му отне да отключи в нея дълбоко таената страст. Стана им почти навик да започват всеки път по този начин. Тя бе студена и безучастна, с лице на мъченица, със затворени очи и стиснати устни дори когато лежеше гола в ръцете му. Нейният мълчалив протест постепенно се превръщаше в горещи въздишки и стонове и трепереща, тя се предаваше и откликваше на желанието му така, както той очакваше.

Това бе наградата за нейната упоритост, и за неговото нетърпение — фактът, че тя бе негова всеки път, когато пожелаеше, ако не искаше от нея нищо друго освен тялото й, защото тя не му даваше нищо друго. Да, Кайла се промени. Първоначалната несигурна самоувереност се бе превърнала във високо самочувствие, което пораждаше у него, макар и неохотно, възхищение.

Тя бе негова, можеше да прави каквото пожелае с тялото й, но само неща, които би правил с китайска кукла. Това още повече го амбицираше да предизвика искрен отклик у нея и всеки път, когато я пожелаеше, леглото се превръщаше в бойно поле. В борбата за надмощие тук тя винаги капитулираше. Нейната решимост да му се противопостави бе много силна, но страстното й тяло бе по-податливо и отзивчиво.

И сега тя лежеше в леглото му сред снежнобелите чаршафи задъхана, със зачервено лице, впила в него замъглен поглед, докато той галеше тялото й. Започна да трепери от възбуда и дишането й се учести. Той целува меките треперещи устни, докато тя отговори на целувката му, и обви с ръце врата му, притискайки го към себе си. Ръката му посегна към златистите къдрици и той задържа меките като коприна кичурчета, наблюдавайки как се изплъзват между пръстите му. Държеше главата й в дланите си и продължаваше да я целува страстно. Устните му се придвижиха към бузата й, после зад ухото и той продължи да целува шията й, докато горещият му дъх я разтрепери и тя започна да стене в ръцете му. Устните му продължиха по-надолу, като влажно целуваха и галеха гърдите й, сладострастно налети и стегнати. Все по-надолу се спускаше парещият му дъх към стегнатия закръглен корем с нежна като сатен кожа и стигна до бледозлатистите къдрици.

Тя извика стреснато и вкопчи ръце в косата му, като силно го дръпна. Той погледна нагоре към нея и попита с натежал глас:

— По дяволите, какво правиш?

Тя поруменя още повече и дръпна още по-силно косата му:

— Това исках да попитам и аз.

— Може би е още рано… но един ден, ти сама ще поискаш да го направя, скъпа.

Той отново се вдигна нагоре към нея, като привлече ръцете й в своите и преплете пръсти с нейните. Повдигна ги над главата й ги притисна в дълбоките възглавници. Тялото му надвисна над нейното и той наблюдаваше как зениците й се разшириха и езикът й облиза пресъхналите й устни — тя замря в очакване.

Сладострастно се предаде, потрепервайки от внезапното навлизане в тялото й и от силните уверени движения, които стопиха и последната й съпротива. Тялото й откликна със силни движения в синхрон с неговите и в ухото му зазвучаха тихи стонове, които го разпалваха още повече, и той ненаситно искаше още, и още.

Когато всичко свърши и тя лежеше под него влажна и изтощена, той, заситен, вдигна натежал поглед към лицето й. Взе в ръка влажен кичур коса, паднал върху бузата й:

— Трябваше да дойдеш при мен с това предложение много по-рано, съкровище. Тогава нямаше да ти откажа. Заслужаваш всяко пени, което съм платил за теб.

Тя се стегна като струна и ръката й, отпусната върху рамото му, се сви в юмрук. Заговори на пресекулки:

— Въпреки солидната банкова сметка на мое име, вие не ме притежавате. Макар и да сте платили за времето ми, тялото и душата ми принадлежат само на мен.

— Грешиш, сладка моя. Аз съм собственик на това — ръката му покри напрегнатите връхчета на гърдите й, все още стегнати от въздействието на устните и ръцете му. — И това. Аз съм платил за тях и те са мои.

— Така ли мислите? Според мен не. — Кайла леко вдигна голите си рамене. — Те са мои. Само времето ми е ваше, и то, докато ви омръзна. Кога ще стане това? Скоро? Скоро ли ще ми върнете свободата, Брет?

Загледан в очите й, той съзря иронията в тях и изруга наум. Претърколи се през леглото и стана, напрегнат и ядосан. Тя със сигурност не бе показала нежеланието си да тръгне с него онази вечер в лейди Сефтън, когато излезе с него на верандата. Може би той се бе държал малко по-настъпателно тогава, но тя бе реагирала с обичайните протести, преди да се предаде. Такива протести бе чувал хиляди пъти преди това й те винаги приключваха в леглото му.

— За Бога, този разговор ще приключи нашия съюз, Кайла, въпреки че теб не те е грижа по какъв начин. Но, една седмица едва ли означава, че си изпълнила условията на сделката ни.

— Оттегляте ли предложението си, сър? — Въпреки спокойния тон и леката усмивка, нещо в гласа й трепна. — Ще бъда отхвърлена без компенсация за времето, което прекарах с вас. Не бих казала, че е справедливо.

Тези номера му бяха до болка познати и гласът му прозвуча твърдо:

— Точно когато започна да мисля, че си по-различна от другите, ти ме разочароваш. Не можеш да очакваш повече от това, което си заслужила.

Тя се облегна на лакти, косата й бе разпиляна около все още зачервеното нежно лице. Къдриците й се спускаха над откритите гърди:

— Ако изобщо имам някакви очаквания, то е да успея да ви държа на разстояние.

— На разстояние? Господи, аз не съм вълк или бясно куче, което трябва да бъде обуздавано.

— Това е въпрос на гледна точка, сър.

Хладният тон и отговорът й, произнесен без колебание и с вдигане на тънките й прави вежди го предизвика да възрази хапливо:

— Тогава няма да ви липсвам следващите няколко дни. Сутринта заминавам за Лондон, за да се погрижа за интересите на братовчедките си и да приема поздравленията за най-новата ми любовница. Нашето заминаване онази вечер се превърна в спектакъл, който може да повиши интереса към вас, querida. Да ви предам ли някои по-интересни и изгодни предложения? Братът на принца може да прояви интерес към вас, а защо не и самият принц? И това ще е стъпка нагоре по стълбицата в аристократичната йерархия, макар и не по отношение на парите. На всички е известно, че и двамата са прахосници. Когато приключа с вас, няма да имам нищо против да ви предам в ръцете на следващия ви покровител. Затова по-добре преценете какви са интересите ви в тази насока.

Лицето й пребледня като платно и само очите й проблеснаха като искрящи скъпоценни камъни. Тя не отговори, но ако пламъците на ада можеха да се видят в нечии очи, то това бяха тези на Кайла Ван Влийт.

11

Едва ли бе успокоително, че тази нощ Брет прекара другаде или че не си направи труда да се сбогува с нея, преди да напусне Риджууд. Громоленето на колела по чакълестата алея точно под прозорците на спалнята показа, че е тръгнал, без да се види с нея. Този шум я събуди заедно с дрънченето на хамутите и плющенето на камшика. Тя изтича към прозореца и успя да зърне как обшитата с черна кожа карета набра скорост и зави по алеята, скривайки се зад един перфектно подрязан като триъгълник чимшир.

Застанала зад завесата, обшита с дантела и драпирано кадифе, под все още мъгливата светлина Кайла се почувства изоставена. Обхвана я безпокойство и особено чувство за безнадеждност и тъга. Тя не би трябвало да е тъжна — него го няма и може да прави каквото поиска. Не бе нужно да търпи докосването на ръцете му или да чува омразния му глас в ухото си сутрин, когато я събуждаше още преди изгрев слънце с ласки, на които тя всеки път се опитваше да устои, но винаги скоро отстъпваше.

Пусна тежката кадифена завеса да покрие отново прозореца и стаята стана тъмна и мрачна. Брет съвсем ясно й бе обрисувал ситуацията, в която се намира. Бе негова държанка. Това означаваше тя за него сега или завинаги, и ако решеше да предложи услугите си на друг, нямаше ни най-малко да го засегне.

Тя премина с босите си крака по дълбокия скъп килим, и отново се качи на високото легло. Потъна в меките пухени възглавници и се загледа нагоре към диплите на балдахина. Беше тихо. Усещаше се дъх на изгорели свещи и слаба миризма на бренди, които се смесваха с острата миризма на дървена пепел от огнището. Брет бе напомнил на мисис Линч, че в тази стая няма да се използват въглища, защото той предпочиташе миризмата на горящо дърво, а не на нещо, изтръгнато от недрата на земята.

Мисис Линч бе вечно навъсена и мълчалива, но за предпочитане пред онзи ужасяващ мъж, когото Кайла видя първата вечер, и който не се появи нито веднъж след това.

Годфри. Необичайно име за езичник, но Брет само се засмя, когато му каза за това и сухо отбеляза, че ако е толкова любопитна, трябва да го обсъди със самия него.

— Но не бъдете твърде груба — добави насмешливо, като повдигна кичур коса между пръстите си, любувайки се на златистия отблясък на лампата върху него, — защото, ако се държите нелюбезно, Годфри може да реши да окачи този красив скалп на колана си.

Като дръпна косата си от ръката му, Кайла не можа да прикрие раздразнението в гласа си, когато отбеляза, че без съмнение и той е участвал в подобни варварщини. Отговорът му бе направо смразяващ:

— Разбира се. Нима сте се съмнявала? Странно, защото англичаните са използвали подобни прийоми още преди американската революция, като скъпо са плащали за скалповете на семинолите — на мъже, жени, дори деца. Това не е нещо ново, нито пък практика само на туземците.

— Това ли е всъщност Годфри? Американски туземец?

— Той е един от коренните жители, от едно племе в западната част на Северна Америка. Някои ги наричат команчи. — Направи странно движение с ръка, като извиваща се змия. — Или народът на змията. Ще оставя на твоето въображение да реши защо са ги нарекли така.

Тя потрепери и затвори очи — в много отношения Брет се държеше като варварин. Див. Нецивилизован. Жесток…

Но тя се замисли за другата хаплива забележка на Брет, с която й напомни, че Френската революция едва ли би могла да бъде възприета като цивилизована, нито древните римляни, нито дори англичаните в борбите им срещу шотландците и ирландците. Тя трябваше неохотно да признае пред себе си, че човешката жестокост не признава граници и националности. Нима тя не си спомня за зверствата в Индия, извършени в името на мира? Британската колонизация бе широкообхватна, но и с цената на много жертви от двете страни, разрушения и грабежи от страна както на англичани, така и индийци.

Да, тя си спомняше размириците, когато Уилям Уелисли — брат на Артур Уелисли, сега известният херцог Уелингтън, използва британската армия, за да смаже неподчинението на местните водачи в Индия, като същевременно използва дипломатическите си умения, за да привлече и подчини на британската корона приятелски настроените им управници. Тогава бе съвсем малка, но си спомняше опасностите и страха на маман за сигурността на дъщеря й, макар че папа Пиърс се опитваше да я успокои, че те са датчани и са защитени и от двете страни. Това не бе вярно, разбира се, но за едно дете звучеше успокоително.

И все пак, напук на себе си, Кайла се почувства задължена да посочи на Брет, че едва ли е справедливо да сравнява времето на френската революция и терора тогава с нецивилизованите американски туземци, които живееха във вигвами и водеха спорадични битки срещу цивилизованите нашественици. Така, разбира се, успя да го вбеси, и тя се оттегли в мълчание, тъй като това бе единственото оръжие, което действаше успешно и на което можеше да разчита.

Тя си налагаше да го използва рядко, за да има необходимия ефект. Имаше нужда от всички начини на отпор, за да може да устои на приближаващата буря. Тук досега се чувстваше сигурна и защитена от нападки. Може би само първата икономка бе подала оставката си заради присъствието й там, но след това нямаше дори намек на неодобрение.

Сега Брет бе заминал и тя бе останала беззащитна, защото той служеше за буфер между нея и прислугата в имението. Тя бе добре запозната с йерархията в слоевете на класата, която предоставяше своите услуги на аристокрацията, и знаеше колко безмилостни могат да бъдат към някого, който според тях е загубил честта си и се е оказал недостоен за мястото, отредено му в обществото.

Легнала в леглото, което споделяше с Брет, Кайла остана в очакване, докато чу познатото тихо потракване и звънтене на приборите. Последва леко чукане, което означаваше, че проверяват дали се е събудила. Като подреди диплите на завивката около себе си, тя извика да влязат. Младата Сюзън се вмъкна в стаята, с една ръка балансираше подноса, а с другата затваряше вратата.

— Добро утро, мис — гласът й бе весел и в него нямаше нищо, което да подсказва неуважение или неодобрение. Бе изречено с усмивка и тъмнокосата прислужница остави подноса на масата, като се зае да подрежда ленените салфетки и китайския порцелан.

— Кафе ли предпочитате, мис?

— Да, моля. — Кайла стана и посегна към памучната роба, която бе огромна и трябваше да навие два пъти колана около кръста си. Останка от гардеробите в другото крило — с небрежно вдигане на рамене я бе информирал Брет, когато го попита какво е това. Тя не желаеше да повдига отново темата за дрехите си, и затова замълча. Но сега видя каква е реакцията на Сюзън и разбра, че сигурно изглежда толкова смешно, колкото се чувства в този чувал. Като вдигна единия безкрайно дълъг и ужасно широк ръкав, тя се обърна към Сюзън:

— И двете ми ръце могат да се пъхнат.

Сюзън се усмихна и кимна любезно.

— Да, мис, наистина изглежда така. — Тя се поколеба и после добави: — Не искам да прекалявам с любезността ви, мис, но имам леля, която умее да шие. Ако искате, мога да й го занеса. Тя ще го стесни, така че да ви стане.

— Да, разбира се, много любезно от твоя страна. Ще платя на леля ти, ако може да направи промени на някои други неща. Моите дрехи все още не са пристигнали и се страхувам, че трябва да се примиря с тези тук.

— Да, мис. Лейди Арабела е доста по-едра от вас и е естествено дрехите й да не ви стават.

— Лейди Арабела — дъщерята на покойния херцог?

— Да, мис — Сюзън изглеждаше неспокойна, сякаш очакваше да й се скарат. — Тя е много мила и красива, но по-висока.

Привлечена от тази, макар и кратка, информация за нейната полусестра, Кайла се приближи към младата прислужница, взе кафето с леко треперещи пръсти. Отпи, като наблюдаваше Сюзън над ръба на чашата:

— Значи си виждала лейди Арабела. Разкажи ми за нея, добра ли е?

Сюзън изглеждаше озадачена, но потвърди това, което бе казала, като бързо кимна с глава:

— Да, мис. Много приятна. Не е груба като някои други хора. Не че имам нещо против, защото не е така. В края на краищата все ми казват, че много говоря и много се размотавам. И това е вярно, да, макар че се старая да… — тя дълбоко пое въздух и бузите й поруменяха. — Пак се увлякох. Извинете ме, мис.

— Разбира се — Кайла седна на малкия стол до масата и посегна към мека бяла кифла. Имаше купа с девонширски крем и малка чиния с плодове. Закуската бе лека, както я предпочиташе Кайла — съвсем различна от тежката пушена риба или бъбреци и яйца, които танте Селест напоследък предпочиташе. „Английска закуска“ казваше тя с тъжна усмивка, но твърде вкусна, когато човек се примири с факта, че поглъща огромно количество храна още преди да се е облякъл. Разбира се, Селест не се формализираше и винаги закусваше в леглото, като се възмущаваше от предпочитанията на Кайла към кафето и обявяваше навика й за нецивилизован.

Кайла намаза дебел слой крем върху кифлата си и погледна нагоре към Сюзън с усмивка, за да я предразположи. Чудеше се как да научи повече за „сестрите“ си, без да изглежда твърде любопитна или странна в очите на момичето. Странно бе за самата нея защо толкова й се искаше да научи повече за тях, след като те не проявяваха никакъв интерес, но не можеше да се въздържи.

Тя продължи закуската си, като тихо си говореше със Сюзън и малко по малко научи някои неща за всекидневието и чисто човешките страни от характера на Арабела, Айлса и Анастасия. Техните имена започваха с буквата „А“ и бяха родени почти една след друга. Преди много често бяха посещавали Риджууд.

— Но това беше още преди да се спомине баща им и преди новият херцог да наследи титлата и имението — сподели с нея Сюзън. — Говореше се, че имението ще бъде продадено и всички ние ще трябва да си търсим друга рбота, така че явно херцогът умря съвсем навреме. О, извинете, не исках да проявя неуважение, мис.

— Да, Сюзън, сигурна съм, че не искаше да бъдеш груба. Риджууд е бил спасен от кредиторите благодарение на новия херцог.

Сюзън кимна с глава. Цял Лондон говореше, че старият херцог е умрял, за да избегне този срам. Явно баща й не е бил в състояние да управлява нито финансите си, нито собствения си живот. Като пое дълбоко въздух, Кайла попита небрежно, сякаш между другото:

— Виждала ли си някога покойния херцог?

— О, да, мис, няколко пъти.

— И какво мислиш за него?

Като пристъпваше смутено от крак на крак, загледана в пода, Сюзън придоби вид на мишка, хваната в капан:

— Той беше… беше приятен господин, но толкова мълчалив и затворен, понякога изглеждаше така, сякаш присъства само телом. — Тя погледна нагоре, леко смръщена, а кафявите й очи бяха сериозни и замислени. — Не искам да бъда непочтителна, мис, но веднъж чух някой да казва, че той е само подобие на това, което е бил преди. Никой не ми обясни какво точно означава, а и аз не попитах.

Кайла не каза нищо и замислена се загледа в празната чаша. Мислеше за човека, който бе неин баща. Сюзън погрешно разбра мълчанието й, притесни се и почти изхлипа, опитвайки се да се извини и да обясни, че не е искала да каже нищо лошо за херцога.

Кайла вдигна глава, леко учудена, и се усмихна:

— Никого не си засегнала, Сюзън. Много често съм слушала за предишния херцог, но така и не успях да се срещна с него. Бях просто любопитна.

— Искате ли да видите неговия портрет, мис? Той се намира в източното крило. В стаята в дъното, която използваше херцогинята, почитаемата вдовица, винаги, когато идваше. Но това бе, преди херцогът да дойде от Америка. После тя престана да идва в Риджууд.

— Има негов портрет тук? — Пръстите на Кайла леко трепереха, когато остави чашката от кафе на масата и се изправи. Стегна силно панделката на роклята си, дотолкова, че почти престана да диша, и дробовете й просто крещяха за въздух. — Да, много бих искала да видя портрета на херцога.

Готова да задоволи всяко желание, Сюзън поведе Кайла по дългите коридори, покрити с килими. Минаваха покрай огромни стаи с масивни легла и кадифени завеси, покрай портрети с позлатени рамки, от които я гледаха личности, облечени в отдавна излезли от мода дрехи. Това ли бяха прадедите й? Ще открие ли свои черти в строгите им лица, които се взираха в нея от бледи пейзажи и драпирани завеси? Тя има кръвна връзка с тях, така както и Брет, макар че той бе само далечен братовчед. Колко странно! Няколко брака бяха отдалечили Брет от корените на фамилното дърво, а предишният собственик бе неин баща. И въпреки това Брет притежаваше всичко, а тя бе съвсем чужда в този дом. Не притежаваше нищо, нито дори малко огледалце или чаша китайски порцелан. Вещите й принадлежаха дотолкова, доколкото бе настоящата любовница на собственика им.

Горчиви обстоятелства бяха я принудили да слезе до настоящото си положение на гостенка, и то в дома на баща си. Тук той бе живял, разхождал се е, преспивал е под този покрив, четял е, играел е карти, наслаждавал се е на лулата си в притъмнената библиотека, изпълнена с безброй томове, подвързани с кожа, и огромния глобус, който се завърташе около оста си само с леко докосване. Дали майка й е идвала тук? Позволили ли са й да стъпи тук, под този покрив, или е била допусната само в градската къща на съпруга си и е споделила живота му там, докато жестоко и безскрупулно са й отнели и това?

Изглеждаше невъзможно. Изглеждаше невъзможно в тази дом да е ехтял смях или в която и да е от триста четиридесет и двете стаи, които се намираха в тази сграда, както й бяха казали. Всички те бяха обзаведени с тежки тъмни мебели и прозорците бяха драпирани с тежки тъмни завеси, които не пропускаха светлина. Отвън къщата бе впечатляваща, построена от тухли с мек розов цвят, попиващи слънчевата светлина. Беше красива — не строга и отблъскваща като Ашли. Но бе непроницаема, досущ човек, който се е затворил в себе си.

Сюзън спря пред една тясна врата и Кайла внезапно усети страх — сякаш баща й е жив и стои зад тази врата в очакване да я види за пръв път. Разбира се, посрещна я само портретът му. Тя бавно приближи към него, като всяка стъпка й разкриваше чертите на мъжа, който се взираше в нея с леко тъжна усмивка. Грабнаха я очите му. Художникът ги бе нарисувал така, че да изглеждат, сякаш следят неотстъпно наблюдателя. Но не точно това я развълнува. Цветът им бе необикновен нюанс в синьозелено, толкова познат. Необичайното сега бе, че го виждаше в едно мъжко лице, а не в своето собствено. Тя постоя така, с ръка вдигната нагоре и се спря точно преди да докосне платното.

Беше глупаво. Платното бе студено, макар че той изглеждаше толкова жив, сякаш ще заговори всеки момент. Какво би й казал, ако тя бе разбрала за съществуването му по-рано и бе дошла да го види, докато е още жив? Щеше ли да я признае за своя дъщеря? Щеше ли да се просълзи и да я грабне в обятията си, или щеше да я посрещне така, както я посрещнаха жена му и наследникът му — студено и отблъскващо?

Баща й — Кайла искаше да продължи да го мрази, защото така й бе по-лесно. Но в очите му се четеше такава скръб и в изражението му бе скрита толкова болка, че тя в този момент не можеше да си наложи да продължи да го мрази. Дори и заради това, което бе направил с майка й.

Портретът е нарисуван, когато той е бил все още млад, мис — тихо произнесе Сюзън. — Изглеждаше доста променен, преди да умре, защото бе много болен. Почина в градската къща и не го бяхме виждали от лятото.

— Значи е умрял през зимата?

— Да, мис. Вторият ден след Коледа, когато се раздават подаръците. Чух, че тези, които са в градската къща, едва не останали без подаръци заради това, но старият Рийд си спомнил в последния момент за тях. Повикал всички в кухнята и набързо ги раздал. Братовчедка ми Бети работи в града и затова знам за всичко това. Тя е камериерка там и през почивните дни ми разказва много любопитни истории. Но може би не ви се слушат?

— Не, никак не ми е досадно наистина. Това е интересна история, Сюзън — Кайла бавно обърна гръб на портрета, но той остана в съзнанието й. Образът на баща й се запечата в паметта й — солидните му черти, познатите очи и тъжно изражение й показваха какво е загубила. Тук ставаше дума за нещо много повече от пари, права и всичко останало. Бяха я лишили от баща и сестри. И бе много късно нещо да се промени. Сега, дори и да успееше да стигне до Лондон, съмнително бе дали искането й ще получи някакво внимание от който и да е адвокат освен подигравателни усмивки.

Налагаше се откровено да признае пред себе си, че шансовете да успее никога не са били големи. Но сега не можеше да разчита дори на доброто си име в случай на пълен провал. Всичко й бе отнето. Оставаше й само да следва пътя, който Брет бе начертал, като я отвлече в Риджууд.

Късно следобед Кайла седеше в градината с книга, но на коленете, защото не можеше да се съсредоточи достатъчно в това, което чете. Тя стигна до извода, че трябва да напусне Англия. Но къде би могла да отиде? И как? Тук нямаше никакво бъдеще, освен ако се превърне в една от онези жени, които биват прехвърляни от един покровител на друг. А това тя не можеше да приеме. Не, не можеше да си представи как ще я възприемат хората или с какви очи тя самата ще гледа образа си в огледалото след известно време. Ще свърши живота си самотна и забравена, захвърлена в някой бордей, само със спомените за големите си надежди за блестящо бъдеще.

Испания. Или Франция, след като сега Наполеон отново е заловен и заточен на остров Елба. Във Франция бе съвсем различно — една жена би могла да има много любовници, без това да я принизява в очите на обществото. Танте Селест би могла да дойде с нея и двете щяха да живеят в малка къщичка в провинцията, с лозници, окъпани от слънцето, и ще бъде топло и красиво наоколо, а не влажно и студено като тук. И ако тя успееше да събере достатъчно пари, дори и папа Пиърс можеше да дойде при тях, ако иска, защото там е топло почти като в Индия. Да, това би бил най-добрият вариант. Но само ако Улвъртън й плати толкова, колкото бе обещал. Ако си тръгне сега, той нямаше да й даде нито пени, както красноречиво бе заявил.

Тя облегна назад глава и се загледа в зелената дантела от листа над главата си, изплетена от клоните на високите достолепни дъбове, които растяха тук повече от сто години и хвърляха дълбока сянка над градината. Живописни статуи бяха разпръснати из изрядно подрязаната морава и няколко фонтана изригваха весели потоци вода от чучури във формата на риби или русалки и пълнеха каменните корита. Изящните фигури би трябвало да внасят красота в душата й, но не успяваха. Какво толкова имаше в това, че тя трябваше да изпълни своя дял от споразумението с Брет? Ако слуховете бяха верни, той рядко задържаше за дълго любовниците си, преди да ги замени с нови. Не би трябвало да е толкова трудно да остане с него заради парите, нали? В крайна сметка нямаше какво повече да губи, както тя самата си напомняше отново, и отново, когато у нея се надигаше съжаление за това, което би могло да бъде. Беше свободна — можеше да замине за Франция и да живее самостоятелно, където би могла да има любовници, ако пожелае, или дори да си намери съпруг.

Но най-напред трябваше да престане да мисли за несправедливостта, която й бяха сторили, защото непрекъснатите размишления и самосъжаления не й носеха нищо добро. Не и помагаше и споменът за онова странно чувство на отчаяние, което я обземаше понякога, когато гледаше Брет, или за необяснимото безпокойство, което я разтърсваше, когато той я докосваше. Или споменът за това, как понякога го сънуваше, но винаги различен, и той се държеше така, сякаш наистина се интересуваше от нея и я обичаше…

Кайла затвори очи и от погледа й изчезна зеленият балдахин над главата й. Тя прогони и всяка друга мисъл, в съзнанието й звучаха само песните на птиците и чуваше ромоленето на водата от най-близкия фонтан. Въздухът бе наситен с неуловимия аромат на цветя — тя се опита да определи уханието — жасмин може би? Не, твърде е рано в този климат, помисли разсеяно. Дните са наистина топли, но нощите все още са студени. Може би беше лигуструм, с китки дребни благоуханни цветчета.

— Извинете, мис.

Дълбокият мъжки глас я стресна от унеса й и тя подскочи, като събори книгата на земята и втренчи поглед нагоре към Годфри. Той се извиси над нея, а лицето му бе напълно безучастно.

— Д-да, какво има?

Дори и да бе забелязал нервността й, а как би могъл да пропусне това, той с нищо не се издаде, а само почтително се поклони. Тя видя, че е облечен в бежов панталон, бяла риза и брокатен колан, които изглеждаха доста живописно в комбинация с дългата му плитка, стигаща под кръста.

— Къде желаете да сервират чая, мис — тук, в градината, или предпочитате да се приберете в салона?

— Аз… бих желала в салона, благодаря. Толкова ли е късно? Не усетих, денят е толкова приятен. — Думите се сипеха от устата й почти както при Сюзън сутринта и звучаха глупаво и необмислено, но тя не можеше да спре. — Необичайно топло според мен, но всъщност аз не съм свикнала с английския климат през пролетта, а вие?

— Това е втората ми пролет в Англия, откакто заминах оттук още като малко момче. Красиво е през пролетта, но твърде влажно в сравнение със сезоните, с които съм свикнал у дома.

— Имате предвид Америка?

Той кимна с глава, а тъмните му очи попиха слънчевата светлина, когато погледна към нея. Въпреки почтителния му маниер, той имаше вид по-скоро на господар, отколкото на слуга.

— Да. Разбира се, там е много различно, защото има необятни пустеещи равнини, но природата е окъпана във всички цветове на дъгата, дори и в пустинните местности. Виждал съм цветни скали и природата там е много живописна. Има кактуси, които въпреки бодлите цъфтят с прекрасни цветове.

Част от нервността й се стопи и тя стана, като приглади с ръка полите на роклята си. Прие книгата, която, след като се наведе и вдигна от земята, той й подаде с царствен жест.

— Благодаря, Годфри. Нали мога да ви наричам така?

— Ако желаете.

— Но това не е истинското ви име, нали?

Ъгълчето на изсечените като с длето устни потрепна в едва доловима усмивка:

— Не, не е.

— Дали няма да е твърде неуместно, от моя страна, да попитам за истинското ви име?

— Не, но се съмнявам, че ще го разберете, ако ви го кажа на родния си език.

— Аха, езика, на който говорехте с Брет през първата ми нощ тук.

Очите му станаха изведнъж по-сериозни, когато тя се сепна и се изчерви при споменаването на първата нощ от престоя й, но кимна с глава:

— Да. Isawura, Мечка стръвница, така се превежда на английски.

— Защо си променихте името?

— Завърших образованието си в Англия заедно с Брет и за учителите бе непосилно да произнесат името ми. Те го натурализираха, като ми избраха име, което според тях бе по-подходящо. Аз доста го харесах, защото в корена му стои думата Бог и винаги ме кара да мисля за белия баща, който бе толкова добър към мен, когато бях съвсем малко момче. А сега, да ви придружа ли до салона?

Тя прие подадената ръка, чувствайки се доста неловко, редом с този исполински мъж, който имаше сурово лице и изтънчени маниери. И въпреки това й се стори доста представителен. Той остана при нея в салона и те говориха за Индия. Каза й, че винаги е искал да посети тази страна и да отиде на лов там, защото има такова разнообразие от животни.

— Доста ми допада идеята, да се кача на гърба на някой слон и от позлатената кабинка, покрита със сребърен балдахин, да стрелям по минаващите пантери като някой индийски принц. Колко странно, винаги съм мислил, че Колумб е сбъркал Америка с Индия. В Америка няма нито един слон, макар че имаме толкова много бизони. Някои от стадата могат да покрият огромна равнина, докъдето поглед стига — от хоризонт до хоризонт. Доста внушителна гледка, но не толкова впечатляваща, колкото слоновете.

Тя тихо се засмя. Първоначалният й страх от него бе изчезнал под влияние на лекотата, с която той поддържаше разговора и естествения начин, по който се държеше. Тя почти напълно забрави колко свиреп й се беше сторил онази първа нощ. Разбира се, тогава всичко й изглеждаше заплашително, като се има предвид случилото се. Но сега я забавляваше разговорът с него. Годфри бе начетен и забавен и като се изключи необикновеният му вид, би бил добре приет във всеки английски салон.

— Защо не сте в Лондон? — попита тя, когато разговорът замря за момент. — Мисля, че ще ви хареса да обиколите музеите и галериите.

— Вече съм ги разглеждал.

— Вие стоите тук, защото сте толкова различен? — Тя се изчерви, а след това вдигна рамене и леко се засмя. — Надявам се, че не съм ви обидила, но сигурно знаете, че с тази ваша дълга плитка представлявате забележителна гледка.

Той се усмихна:

— Когато бях момче, я носех по общоприетия начин. Но сега, когато съм вече мъж, я оставих така, както ми харесва. Напомня ми за родината и за семейството ми. За Брет това няма значение, така че аз правя това, което намирам за добре, макар видът ми да предизвиква много коментари и понякога появата ми на публични места кара някои хора да се вцепенят от смайване.

Той леко вдигна огромните си рамене:

— Тук е по-уютно. Мога да ходя на лов в гората, да спя на открито под звездите и да слушам как вятърът свири в листата на дърветата.

— Говорите така, сякаш семейството и родният ви дом много ви липсват.

— Моят дом, да. Но от семейството ми не е останал никой. Аз съм последният оцелял в дома на баща ми.

Тя потрепери и се загърна плътно с един шал, тъй като слънцето залязваше и сенките отвън проникваха в салона. В къщата вече бяха запалени някои лампи и светлините им проблясваха като прожектори.

— Знам как се чувства човек, когато остане сам — каза след малко. — Майка ми е мъртва, а баща си никога не съм виждала.

— Едуард Ривъртън. — Когато изненадано вдигна поглед и го погледна почти враждебно, той кимна с глава. — Знам, разбира се. Дори и да не съм чул какво се говори, очите ви потвърждават истината. Вие сте наследила очите на баща си, мис Ван Влийт.

На гърлото й застана буца и тя отвърна поглед. Как можеше той да види така лесно очевидното, а Брет го отричаше? А високопочитаемата вдовица? Не можеха ли да видят приликата? Не, те не желаеха да видят приликата с баща й. Там се криеше разликата между него и тях.

— В сряда — Годфри вметна между другото — смятам да пояздя. Вие яздите ли, мис Ван Влийт?

— Да, разбира се. Но херцогът няма ли да е против? Искам да кажа… — тя замълча, като не искаше да изрече на глас предположението, че слугите не се допускат свободно до конюшните. Годфри явно разбра какво иска да каже, но просто се усмихна и поклати глава:

— Брет и аз сме приятели. Аз не го придружавам като негов слуга, а като равен. Това е една дълга и много лична история, може би някой ден ще ви я разкажа. Утре ще пристигне шивачката и доколкото знам, има няколко готови облекла, които само ще бъдат довършени според мерките ви. Те ще бъдат достатъчно на брой, докато изработят и оставят останалите, които ще поръчате. Ще настоявам един костюм за езда да бъде ушит още сега.

— Тогава с удоволствие ще дойда, сър, макар изобщо да не съм сигурна, че херцогът ще бъде доволен.

Годфри се поклони леко и като се сбогува, я остави в салона. Тя седеше в притъмняващата стая и сенките все повече се сгъстяваха. Докато се взираше във веселите пламъци на огъня, й хрумна, че Годфри изглежда доста по-цивилизован от херцога. Колко странно. В този случай външният вид наистина лъжеше.

Селест дю Боа стискаше здраво преплетените си ръце в скута си, кокалчетата бяха побелели от усилието. Как си позволяваше той!

Устните й бяха здраво стиснати и тя едва се сдържаше да не избухне възмутено и да излее поток от обвинения и упреци.

Херцог Улвъртън стоеше облегнат на лакът върху парапета на камината. Всичко в него излъчваше заплахата на хищник — приличаше на тигър, готов да се нахвърли върху жертвата си, докато очите му враждебно оглеждаха посетителката.

— Лейди Дю Боа, както вече ви казах, вашата племенница доброволно тръгна с мен. Не я отвлякох насила, нито тя пищеше и се отбраняваше, докато я настанявах в каретата си, независимо от клюките, които са стигнали до ушите ви.

— Не е необходимо да бъде упражнено насилие, за да направи човек нещо против волята си, ваша светлост. Надявам се, разбирате какво искам да кажа — сухо отвърна Селест. — Дойдох тук, за да я отведа с ваше съгласие.

— Кайла не е дете. Ако иска да се върне при вас, разбира се, че може да го направи. Не я държа заключена като затворничка — очите му я гледаха подигравателно, докато произнасяше провлачено думите. — Тя разполага със собствени средства и сама решава какви са желанията й. Ако реши да се откаже от моята протекция, може да го направи, когато пожелае. Тогава, разбира се, губи останалата част от сумата, която й предложих. И все пак една добра сума ще бъде на нейно разположение и ще й позволи да прави каквото поиска. Какъв е проблемът?

— Проблемът, ваша светлост? — процеди през зъби Селест. — Проблемът е вредата, която й нанесохте, като я… принудихте да напусне бала с вас, и то по такъв начин…

— Разбирам. Щеше да е по-добре, ако това бе станало по-дискретно. Но това не ме устройваше.

— Разбирам съображенията ви — Селест замълча за момент, като подбираше думите си. — И целта ви да направите настоящото й положение публично достояние е свързана с усилията й да възстанови доброто име на майка си?

— Срамът от името на майка й не може да бъде измит по никакъв начин, и вие го знаете — директният му отговор я стресна, и той я изгледа с присвити очи. — Фостин Оберже е била добре платена куртизанка. Меко казано. И вие двете какво очаквате? Че ще позволя да бъда изнудван? Кайла има късмет, че я намирам за привлекателна. В противен случай тя все още щеше да губи време в хлопане по заключени врати в напразни усилия да се сдобие със средства.

Селест гневно пое въздух и бързо се изправи:

— Ваша светлост, думите ви са оскърбителни. Не може да се нарекат изнудване усилията да бъде поправено злото, извършено преди много години. Боже мой! Толкова ли е бил примерен животът ви, за да не може да погледнете със съчувствие на тези, към които животът не е бил благосклонен? Нима вие самият не изпитвате съжаление за някои неща от живота си?

— Ако е така, не съм толкова глупав, че да го правя обществено достояние, и то с цел парични облаги.

Той се отдръпна от камината и Селест отново усети колко заплашителен изглежда херцогът понякога, въпреки елегантния костюм и изящната къща, обзаведена със скъпи и луксозни вещи. Тя не се плашеше лесно, но имаше нещо много смущаващо в Брет Банинг. Осъзна това, разкъсвана от отчаяние и нежелание да си го признае. И все пак не се оттегли, а издържа на погледа му.

— Вие можете да твърдите каквото желаете, ваша светлост, но Кайла не е престъпницата, която искате да я изкарате. Не. Тя е млада и горещо желае правдата да възтържествува, но това не е престъпление. Парите никога не са били единствената й цел. За мен — да, бяха, защото от опит знам колко са необходими за живота на човек. Но Кайла мислеше повече за бедната си майка и колко страдания е трябвало да преживее тя. Вашият братовчед е бил негодник и вие не можете да го отречете.

— Нямам намерение да го отричам. Почти не го познавах, но не съм наивник, който ще се впусне да го защитава като човек на висши добродетели. Неговата личност няма значение. Съмненията са по отношение валидността на брака му и аз имах предвид само това — той леко се намръщи, вгледан в нея със студените си сиви очи, и после добави малко по-меко:

— Знам колко много държите на Кайла. Не съм й сторил нищо лошо. Когато се разделим, ще се погрижа да има повече пари, отколкото се нуждае.

Селест въздъхна отчаяно:

— Но няма да й дадете това, което най-много желае, ваша светлост. Преди… това… тя можеше да бъде щастлива — да има съпруг, деца и спокоен живот — за това жадува толкова отдавна. Искаше да се влюби, да се омъжи. Сега кой би я направил своя жена? Със сигурност никой от така наречените почтени господа. Не и след всичко, което се случи. Сега тя е обречена да бъде нечия любовница до края на дните си. Вие й отнехте единствения шанс да изживее достойно живота си и да бъде щастлива. Надеждите й отново бяха потъпкани.

— Едва ли биха били възстановени, ако тя се върне при вас сега — гласът му отново прозвуча студено, а очите му я гледаха хладно, макар че тя забеляза как около устните му един мускул леко потрепва, издавайки все пак някакви чувства. Смееше ли да се надява, че той изпитва съжаление за стореното.

— Така твърдите вие, ваша светлост. Надявах се да ви убедя да постъпите почтено, но сега виждам, че е безсмислено.

— Мадам, няма да бъде почтено, от моя страна, да ви я върна сега със съсипана репутация и без пукнат грош. По този начин поне може да бъде облагодетелствана.

Селест посрещна погледа му, без да трепне, и пое дълбоко въздух:

— Ще бъдете ли достатъчно почтен и да се ожените за нея, ваша светлост? Да й дадете името си в знак на закрила и за възстановяване на доброто й име?

Брет Банинг изглеждаше напълно изненадан, после изумен и невярващ. Поклати отрицателно глава:

— Нямам намерение да се женя.

— О, но всички мъже се женят независимо имат ли намерение, или не. Как по друг начин можете да се сдобиете с наследници, на които да предадете името и титлата си?

— Скъпа графиньо Дю Боа, може би ще ви изненада, но не давам пукнат грош за тази титла, а името върви с титлата. Тук съм, защото така пожела баща ми, а аз уважавам последното му желание. Това е единствената причина, поради която се намирам в Англия в момента.

— Да, така чух и аз — тя леко се усмихна. — Но защо мислите, че след като вие нямате намерение да се ожените, племенницата ми трябва да бъде лишена от тази възможност. Сега виждате какво направихте с нея.

— Независимо какво си мислите, това не е решение, което съм й натрапил насила. Признавам, че бях доста настоятелен. Ако бе пожелала, на бала у лейди Сефтън тя можеше твърдо да ми откаже и да продължи по пътя си. Тя избра да тръгне с мен, и така бе направена тази пагубна стъпка.

— Много съм любопитна да чуя версията на Кайла за тази история — Селест гневно подръпна ръкавиците си. По дяволите! Този господин има отговор за всичко — помисли си с досада тя. Как бих могла да помогна на Кайла, когато той не признава вината си?

Тя погледна херцога намръщено:

— Предполагам, че е немислимо да се надявам да посетя племенницата си в имението ви, нали?

Улвъртън леко се усмихна. Той я хвана за ръка и я обърна към вратата на дневната. Това бе красноречив жест, че разговорът им е приключил и е време да напусне:

— Съвсем скоро ще имате възможност да чуете разказа на Кайла за случилото се, лейди Дю Боа, защото смятам да я доведа в Лондон следващата седмица. Време е да сложа край на приказките, че съм я отвлякъл и я държа против волята й.

На вратата Селест се обърна и обувките й проскърцаха с шептящ звук по мраморния под:

— Ваша светлост, надявам се в името и за доброто на Кайла да не я дискредитирате повече в очите на обществото. Сторихте достатъчно.

— Ще оставя Кайла сама да реши това.

Разговорът далеч не мина обнадеждаващо и Селест през целия път се измъчваше от мисълта, че по някакъв начин Кайла може още повече да си навреди. Тя ще й напише едно писмо веднага щом се прибере, за да изясни нещата. Но трябва да бъде много внимателна как се изразява, за да не засегне херцога, ако писмото случайно попадне в ръцете му. Възможността той да изпитва някакви чувства към Кайла бе минимална, но имаше някакъв шанс. Ако нещата бяха като във Франция, където не бе толкова скандално една жена да има любовници… Там репутацията на една жена не можеше да бъде съсипана поради недискретност, напротив — това дори я издигаше в очите на другите.

Но тук не бе Франция. А Кайла трябваше да намери изход и да поправи стореното от Улвъртън. Сигурно имаше начин да направи това.