Среднощна красавица

21

Ню Орлиънс

Септември, 1816

Корабът главозамайващо се гмурна под белите гребени на вълните, после топъл вятър опъна платната. Плющенето им заглуши всичко останало, дори плясъка на синьозелените води около кила, непрекъснатото скърцане на въжетата и нестихващото трополене на боси крака по дървената палуба, загладена и лъсната от времето, вятъра и човешките стъпки. Кайла се облегна на перилата.

Вече й беше позната безкрайната какофония от шумове, които изпълваха дните и нощите й. Тя им бе благодарна понякога, защото отвличаха вниманието й от болезнените спомени, често обсебващи съзнанието й. О да, бе по-добре, далеч по-добре, отколкото да си спомня това, което трябва да бъде забравено, което трябва да изтласка в най-отдалечените кътчета на съзнанието си, и никога да не мисли отново за онези ужасни часове с Нортуик.

Да, понякога дори когато полагаше най-много усилия да забрави, миналото я връхлиташе неочаквано и тя трябваше бързо да си поеме дълбоко дъх и да си наложи да не мисли за нищо или да фокусира вниманието си върху света около нея, вместо върху Лондон и Брет Банинг. Затвори очи и стисна здраво перилата, сякаш за да не падне долу в пенливите зелени вълни, които връхлитаха от дълбините върху кораба и бързо отминаваха, отнасяйки я далеч от Англия, далеч от болката и срама. О, спомените бяха все още толкова силни и внезапната им поява все още я караше да застива неподвижна, затова опитваше да се изтръгне от тяхната власт, като се хващаше за всяко нещо, което би могло да я освободи от могъщото им въздействие.

— Трябва да стигнем Ню Орлиънс рано сутринта, скъпа.

Кайла внезапно отвори очи, пое дълбоко дъх и хвърли косо сърдит поглед към мъжа, който се изкачи до нея.

— Казах ви, господин Ренардьо, че вашата фамилиарност никак не ми се нрави. Моля да опитате да се държите малко по-дискретно.

Раул Ренардьо се усмихна, без ни най-малко да се смути от забележката й.

— Благоразумието е толкова скучно, а и продължава твърде дълго, мадмоазел Ван Влийт. — Зъбите му блестяха от белота на късната следобедна слънчева светлина, която къпеше корабната палуба и се отразяваше в русата му коса. Той беше доста красив, с онзи безгрижен чар, така присъщ на повечето французи и особено характерен за френските аристократи в изгнание, и доста настоятелно я преследваше. Сега наклони глава, присвивайки очи срещу слънцето.

— Трябва ли да се преструвам, че не се възхищавам от вас? Това не е благоразумие, това е глупост.

Раздразнена и в същото време развеселена от този нагъл мъж, който не се отделяше от нея по време на пътуването през Атлантика, Кайла не можа да скрие усмивката, породена от дързостта му. Неговото внимание бе осъзната залъгалка за нейната суета, въпреки че не премахваше отчаянието и тъгата — да, тя признаваше това — от напускането на Брет Банинг. Независимо от нейното тържествено обещание да не си спомня за него, тя не можеше да спре да се пита той мисли ли за нея? Липсва ли му, или е много сърдит от нейната измама и бягство, за да се безпокои от заминаването й? Да, това би било последното нещо, което би имало значение за него, помисли тя сърдито, тъй като той никога не показа, с дума или действие, че държи на нея като на нещо повече от едно горещо тяло в леглото си.

О, Господи, защо? Защо той мислеше, че да я омъжи за друг мъж ще бъде приемливо? Да върви по дяволите! Да вървят по дяволите всички! Тя няма да бъде разменена, нито пък ще бъде подарена така безгрижно, както се подаряват бижута.

— Скъпа, чувате ли ме? — Раул дойде по-близо, вятърът разпиля дългата му руса коса, покривайки челото и очите и той нетърпеливо я отметна.

— Вие отново не сте тук — оплака се високо, за да надвика вятъра, който плющеше в корабните платна, карайки такелажа да скърца и стене. — Къде ви отвежда тъгата в очите? Не мога да понасям да ви гледам неутешима, скъпа. Кажете на папа Раул какво ви плаши.

— Имате прекалено богато въображение, господин Ренардьо. От нищо не се страхувам толкова, колкото от досадните ви въпроси.

Нейната хаплива забележка го накара да се засмее. Кайла се усмихна леко. Наистина той беше доста красив, особено когато се смееше, както се засмя сега. А неговият особен интерес към нея бе балсам за наранената й гордост. Поне той я намираше прекрасна и желана и й казваше това отново, и отново — утеха донякъде, тъй като тя бе напуснала Англия, чувствайки се недостойна за любов и възхищение. И защо не? Със сигурност Брет бе дал ясно да се разбере, че я намира за недостойна да бъде негова съпруга или дори да бъде обичана. Така тя бе флиртувала с Раул понякога, но само когато й бе удобно и само по малко, дотолкова, доколкото да го окуражи да я забавлява и да държи мислите й за Брет Банинг далеч. Засега успяваше, въпреки че все още не бе готова да се увлече по друг мъж.

Не още — може би никога, си казваше тя много пъти и отново си повтори наум, като наклони глава на една страна, за да погледне Раул, държейки сините панделки на модерната сламена шапка здраво под брадичката си. Изгнаник като танте Селест, той бе роден в Комте де Сайре в провинцията Нантес близо до Лоара; но това, разбира се, бе преди терора. Неговите родители били убити в тази ужасна кървава революция, а той самият едва избягнал същата участ. Това ги бе сближило донякъде, когато той разкри миналото си и така тя му бе разказала за бедната маман, и как тя също бе страдала по време на тези страшни събития. Раул бе имал повече късмет от някои други, успявайки да избяга с някои ценности и запазвайки главата си цяла, както и вродената си арогантност.

— Вие сте непоносим, господин Ренардьо — тя каза твърдо, но лека усмивка отне жилото на злъчта от думите й. — Не знам дори защо говоря с вас.

— Разбира се, защото на борда на кораба има само пуритани с кисели лица — Раул взе ръката й, все още усмихнат. — Аз съм последното убежище, нали така?

— Може би — тя измъкна ръката си от неговата и пренебрегна прекомерно дълбоката му въздишка, обръщайки се към рейлинга да търси над въздигащите се морски талази обещаната земя, която все още не се виждаше. — Пет седмици на кораба са доста дълго време дори и за най-издръжливите. Копнея отново да почувствувам твърда почва под краката си.

— Както и аз. Но вие все още не сте отговорила на въпроса, който зададох миналата нощ, красавице. — Той се приближи по-близо, така че тя да почувства топлината на тялото му, ярък контраст със силния хапещ вятър, свистящ над палубата. — Ще ми позволите ли да ви ухажвам, когато стигнем Ню Орлиънс?

Тя се усмихна:

— Вие ще ме забравите веднага. Казаха ми, че градът е много весел и пълен с красиви жени.

— О, но нито една не е толкова прекрасна, колкото вас, скъпа моя. Вашата златна коса, очи със загадъчния цвят на морето до остров Крит, съблазнителни извивки — той целуна върха на пръстите си с красноречив галски жест, който я накара да стисне здраво устни, за да не се засмее. — Вие сте прелестна.

— А вие сте безочлив. Вашият маскарад е твърде пресилен, за да повярва който и да е, че сте само един обикновен френски гражданин, а не граф.

Той се ухили.

— Щом стигнем моя любим Ню Орлиънс, ще можете да се обръщате към мен с истинската ми титла, ако това ще ви накара да се съгласите на нова среща.

— Титлите не ме вълнуват. — Тя отвърна поглед от изненаданото му при нейния внезапен яростен отговор лице и пое дълбоко дъх. Глупаво бе да бъде толкова чувствителна. Но защо да позволява на всеки да знае колко лошо Брет Банинг я бе наранил? По-скоро, за да прикрие внезапното си смущение, отколкото, защото искаше да знае, тя попита:

— Защо сте бил в Англия, щом предпочитате Ню Орлиънс?

— Както ви казах, имам бизнес там. Лондон е студено място, твърде студено за мен. За щастие моят бизнес не продължи дълго и можех да се върна. А още по-голямо щастие за мен е, че съм на един и същи кораб с най-красивата жена със забележителни очи и най-прекрасна усмивка, жена, за която е без значение дали мъжът притежава титла, или не, така ли е?

— Казах ви, така е.

Раул сви рамене и се обърна леко, за да се облегне на перилата до нея. Мълчалив сега, той протегна и постави ръката си върху нейната там, където тя бе хванала гладкото дърво, и тихо я задържа известно време, преди да промърмори нежно:

— Аз съм доволен, скъпа, че титлите не ви впечатляват. Мъжът има значение, нали?

Усмивката й в отговор бе колеблива.

— Да. Мъжът е важен.

— Тогава позволете ми да бъда този мъж. Вие ме заинтригувахте с мистерията в очите и тъжната усмивка… о, не се отдръпвайте. Не бих желал да ви наскърбявам… Ще ви се обадя дори ако не ми позволите, тъй като не съм човек, който приема поражение, малката ми. Познавам приятелите ви, тъй като те са мои познати и във всеки случай ще ме поканят да ги посетя, така че не можете да ми избягате? Смятате ли, че ще можете?

Полуразвеселена, полуразгневена Кайла тръсна глава.

— Вие сте твърде настойчив, за да ви повярвам. Не бъдете съвсем разочарован, ако този път не получите това, което желаете, господин Реналдьо. Вече не съм онази глупачка и не се предавам лесно.

Вместо да го обезсърчат, нейните думи, изглежда, още повече го окуражиха и тя се сбогува с него малко сприхаво. Неговите протести все още звучаха в ушите й, докато се спускаше по стръмната стълба към задушните каюти под палубата.

Стените я притиснаха, щом влезе и затвори вратата. Само малък кръгъл страничен люк пропускаше зеленикава светлина, но бе плътно затворен. Тежки миризми от предишни обитатели действаха задушаващо в горещината и влагата и й напомняха за Индия.

Кайла свали сламената си шапка и я хвърли на тясното легло до стената. Пътуването в океана не бе лошо, само с няколко бури, които всяваха ужас, но вече две седмици горещината притискаше кораба и понякога цареше пълно безветрие. Слава Богу, вече бяха стигнали почти до Ню Орлиънс. Тя бе изморена от този кораб и от Раул. Наистина той бе прекалено настойчив, докато тя се бе надявала на спокойно пътуване, по време на което да обмисли бъдещето си.

Малко потъмняло огледало висеше на стената над умивалник с пукната чаша и кана и тя се наведе напред, за да се огледа в опушеното стъкло. Нейното изображение бе изкривено, колаж от посиняла уста, немигащи очи и твърде бледо лице. Винаги ли изглеждаше толкова безцветна? Трябва да бе от несигурността, пред която се изправяше.

Какво ли я очаква сега? Можеше ли наистина да се надява на нов живот в новия свят, за който бе слушала толкова много от Годфри, младата страна, за която се носеха слухове, че дава втори шанс за всички желаещи?

Кайла се протегна на леглото и затвори очи, докато корабът се люлееше, а стенещите звуци на скрибуцащите въжета и скърцащо дърво сътворяваха мелодия без край. Мили Боже, нека бъде така… нека започна отначало…

Тази надежда се прокрадваше, когато слязоха в Ню Орлиънс и придружена от Раул Реналдьо, тя се отправи надолу по стръмните стъпала на малкото мостче към каменния док. Тук дори е много по-шумно, отколкото в Индия, помисли Кайла учудено, изненадана от многолюдната блъсканица и царящото оживление в град, който досега бе смятала за примитивен. Но тук се чувстваше дъхът на цивилизация, толкова екзотичен, а тя си го бе представяла груб и недодялан.

— А не, скъпа, Ню Орлиънс стана много цивилизован — Раул я държеше за ръка и в момента тя бе благодарна за присъствието му. Той махна с ръка към острите върхове на черква, извисени пред погледа им, и към изобилието от големи магазини и дълги постройки, украсени с железни балкони.

— Навсякъде се вижда, разбира се, испанското влияние, градът е принадлежал на Испания и на Франция, а сега американизирани господа притежават този прекрасен град. Жалко. Скоро той ще загуби своя старомоден чар и европейска изтънченост и ще бъде само един забързан и разрастващ се град, пълен с шумни и вулгарни американци. Аз ще ви разведа да разгледате забележителностите веднага щом се настаните благополучно при вашите приятели, нали?

— Наистина, мосю Реналдьо…

— А, не, Раул, моля.

Кайла се усмихна слабо, сякаш принудено, и хвана периферията на шапката си, тъй като горещият вятър заплаши да я отнесе от главата й.

— Много добре, Раул. Да, можете да ми се обадите. Сигурна съм, че скоро ще се видим отново.

— Но те не са изпратили никого да те посрещне, а? — Той разгледа редицата от файтони, маневриращи за място до платформата на кораба, докато плющенето на камшиците на кочияшите и виковете на пристанищните хамали изпълваха влажния въздух. — Не виждам файтона на Дюфур.

— Те не знаят кога ще пристигна, разбира се. Аз мога сама да намеря пътя, сигурна съм, тъй като…

— А не, не искам да чуя това! Ще ми позволиш да те изпратя безопасно дотам, скъпа. Настоявам.

Въпреки нейните слаби протести, Раул бързо я настани в един файтон и се разпореди за багажа й. Кайла бе доволна, че сламената шапчица запазваше лицето й от слънцето, което бе толкова ярко тук! То я накара да си спомни за Индия, детството си и папа Пиърс. Тя му бе написала за решението си да пътува до Америка и се надяваше той да я е разбрал. Как би могла да признае, че нейните опити да оправи нещата бяха пропаднали толкова злощастно? Уви, сега нямаше никаква възможност да му предложи подкрепа.

Файтонът се наклони от теглото на Раул, когато той се качи и й се усмихна топло. Ситни капчици пот бяха оросили челото и бузите му, но когато се обърна към нея, изглеждаше невъзмутимо спокоен, както винаги.

— Изпратих да предизвестят за вашето пристигане, така че те да бъдат подготвени. Така е добре, нали?

— Да. Да, разбира се. Вие сте много мил, мосю, и аз бих желала да не се вълнувате толкова много за мен.

— О, но за мен е удоволствие, трябва да го знаете. Разбира се, че знаете. Аз не крия чувствата си.

Кайла се намръщи леко. Трябва ли да бъде толкова директен? Това я караше да се чувства неудобно и тя си пожела да не бе решавала да лекува наранената си суета, флиртувайки толкова с него.

Дори да усети нейната резервираност, той не го показа, а се опита да я развлече с непрекъснат поток от думи, като й показваше забележителностите и й разказваше за живота в града.

Ню Орлиънс се оказа по-различен от това, което бе очаквала, излъчваше очарованието на стария свят и в него кипеше живот, пълен с енергия, която би могла да бъде изключително американска. Пролетните и летните дъждове бяха превърнали улиците в блата или ги бяха отнесли напълно и десетки чернокожи мъже се трудеха под мъгливите слънчеви лъчи, копаейки канали. Странно, те изглеждаха напълно доволни, пееха с дълбоки баритони, докато размахваха кирки и изхвърляха изкопаната земя с лопати. Мускулестите им тела лъщяха от пот в този влажен климат и светлината проблясваше по гърбовете им.

— Строят новият канал — Раул с широк жест посочи към работещите мъже. — Толкова неприятно, миризмата е отвратителна, а аз мислех, че водата никога няма да се оттегли. Бях доволен да замина за Англия и да оставя отворените клоаки тук — той извади малка парфюмирана носна кърпичка, смеейки се. — Никога не напускай дома си без кърпичка. Опасявам се, че тя е необходимост при този вонящ въздух.

— Дали строят този канал, за да се използва от корабите? — Кайла прие парфюмираното квадратно парче от фин лен и дантели, забелязвайки инициалите му, избродирани с коприна, P. P.

— Не, той е… а, не мога да си спомня точно. Кочияш, с каква цел копаят този канал?

Остра парлива миризма от бавно оттичащите се канали изпълни въздуха. Човекът се обърна, за да обясни:

— Имахме лошо наводнение тази пролет и лято, мосю — той посочи с края на проядения камшик огромните площи рохкава необработена земя и мокра трева. — Цялата вода трябва да бъде изпомпана от дълбоката цепнатина при Макартис Пойнт, преди да построим бента тук. Самата работа обаче не е толкова тежка, нали?

Кайла разгледа работниците, докато файтонът бързо мина покрай тях. Те изглеждаха доста весели, работеха с усърдие, пееха и се смееха, без да прекъсват работата си. Тя се облегна назад върху възглавниците и погледна нагоре към пищната растителност, която в изобилие покриваше железните балкони и искреше във всички цветове на дъгата… Може би няма да бъде толкова лошо тук. Със сигурност бе по-топло от Европа, но не толкова горещо, колкото в Индия.

— Там е Орлеанският театър, завършен само преди няколко години — каза Раул, посочвайки надолу по една улица, но тя можа да види само върха на фронтон с американския флаг. — Аз мисля, че е импозантен с три етажа и колонади. А на улица „Кенъл“ едва миналата година построиха нова болница. Ние сме цивилизовани тук, не сте ли съгласна?

— Следователно всички слухове за мародерстващи пирати, които посещават често Ню Орлиънс, са грешни, така ли? — Тя се засмя леко, когато той внезапно се сепна и се намръщи. Наведе се и сложи ръката си върху неговата.

Раул се отпусна усмихнат:

— Да, естествено. Но вие не трябва да давате ухо на слуховете, скъпа. Пиратите отдавна изчезнаха от Ню Орлиънс, след като американското правителство изпрати военни кораби да ги прогонят. Дори Лафит не се осмелява да идва в града.

— Не? И все пак чух, че снабдява града с всички необходими деликатеси от Европа. Престанете да ме гледате така осъдително или ще си помисля, че слуховете са верни, а вие нямате желание да признаете фактите.

— Вие непрекъснато се шегувате с мен. — Той взе ръката й и я доближи до устните си, загледан в нея, докато целуваше дланта й. В погледа му имаше напрежение — тя се смути леко и се намръщи. Той сведе поглед и целуна избледнелия белег на китката й, после се изправи и се огледа. — Стигнахме Конд Стрийт, тук е домът на Дюфур. Нашата кратка романтична интерлюдия е към своя край. Обещайте, че ще се видим отново, скъпа моя.

— Сигурна съм, че пътищата ни пак ще се пресекат — Кайла отклони поглед от него, когато файтонът спря, и се загледа в двуетажната тухлена къща с балкони, обградени с железен парапет, и украсени с цветя и лозници. Пристигнала най-сетне, тя усети как я обхваща нервност. Как ще я приеме семейство Дюфур? Дали са чули за случилото се в Лондон? Молеше се да не е така. В края на краищата Каролин познаваше добре майка й и въпреки че бяха изминали толкова години, се надяваше да я помни с добро.

Раул промърмори нещо и Кайла пое дълбоко въздух, когато входната врата на къщата се отвори широко още преди файтонът да е спрял. Младо момиче с черна коса и весели очи усмихнато се втурна към тях по алеята.

— Вие трябва да сте Кайла Ван Влийт, дъщерята на Фостин. О, маман много ще се зарадва! Толкова често говори за майка ви, заповядайте. Извинете ме за това оживено посрещане, но когато ни донесоха писмото на маркизата, където пишеше, че сте на път към нас, не можех да повярвам на очите си. Много мило от ваша страна, маркиз Дьо Сир, че придружихте дамата дотук. Баща ми ще бъде… благодарен, когато научи за вашата любезност.

В последните думи прозвуча странна нотка и Кайла усети как Раул се стегна, но после й помогна да слезе от файтона и тя се озова в прегръдките на момичето, чието име все още не знаеше, и повече не помисли за смущението му. Това ентусиазирано посрещане я трогна и притесненията й се стопиха.

— Наричайте ме Есме — каза момичето и хвана Кайла под ръка. — Трябва да ми разкажете всичко за Индия, защото знам, че маман е идвала там да погостува у вас преди много години. Аз съм била твърде малка, за да отида с тях. Взеха със себе си брат ми. Може би си го спомняте, Антоан?

— Антоан! Това е вашият брат? — Кайла се засмя, леко смутена, защото си спомни малкото момче, с което бяха изследвали преди години докосвания и гъделичкания без нищо сериозно, с невинно детско любопитство, различията в телата си. — Да, разбира се, че го помня. Но тогава бяхме много малки.

Есме се засмя, после отново се обърна към Раул и тонът й охладня:

— Сигурна съм, че скоро пак ще се видим.

— Разбира се. — Той елегантно се поклони и като се изправи, погледна Кайла в очите. — Имам причини много скоро да ви направя посещение.

Тя успя да се усмихне доста объркана от вниманието и явното възхищение в погледа му. Надяваше се да не я вземат за лекомислена кокетка още от първия й ден в Ню Орлиънс. За щастие Есме напълно забрави за Раул, докато я въвеждаше в къщата, и позвъни да сервират чая в градината.

— Маман скоро ще си дойде и веднага ще ви види. Искате ли първо да се освежите малко?

— Да, моля. Чувствам се толкова изпомачкана и прашна. Кабината бе малка и нямаше нормална баня.

— Разбира се. Ето, веднага ще ви покажа стаята. Винаги е готова за гости, въпреки че има нужда от проветрение, защото през деня е много горещо и задушно. Това лято обаче температурите са по-ниски от обичайното и ще се чувствате по-добре.

Омаяна от безгрижното бъбрене на Есме, Кайла промърмори някакъв отговор, докато се качваше след нея по вити стълби, водещи към втория етаж. Решетки с орнаменти от ковано желязо обграждаха външните балкони, които опасваха цялата къща, дългите коридори вътре имаха във всеки край по една врата към тях. Те стояха отворени и пропускаха освежаващия бриз на вятъра, който внасяше дъха на река и екзотични подправки. Огромното легло с четири колони бе в центъра на стаята, обградено с драпирана мрежа, пропускаща светлината от спуснатите върху прозорците щори на хоризонтални ленти. Върху вратата се очертаваха тесни ивици от нея. Докато говореше, Есме направи знак на светлокожата слугиня да вдигне щорите и уютната стая се изпълни със светлина и сладкия дъх на жасмин.

— Докато сте тук, Танзи ще се грижи за вас. Ако имате нужда от нещо, обръщайте се към нея. Аз ще съобщя на маман, че сте пристигнала, веднага щом се върне.

Внезапно усетила колко е изтощена, Кайла намери сили да се усмихне и след малко Есме си тръгна, като остави пъргавата Танзи при нея. Хубавата прислужница зашета наоколо, машинално спускайки щорите отново, но отвори вратите и прозорците, за да позволи на хладния бриз да проветри стаята.

— Може би искате да подремнете, мис? — каза тя с акцент, който показваше, че е някъде от Карибските острови. — Доста е горещо по пладне.

— Да. Благодаря, Танзи.

Останала най-сетне сама, Кайла се приближи към дървените капаци и надникна през процепите. Долу в градината стените бяха обрасли с бръшлян и екзотични растения с ярки цветове, а в средата имаше огромно дърво, което хвърляше сянка върху терасата горе. Тя долавяше приглушения говор с креолски акцент, мек екзотичен звук, който се носеше леко като знойния бриз и проникваше през щорите. Тук, в задната част на къщата, шумът от колелата на каретите почти не се чуваше.

Може би щеше да е приятно тук. Тя помисли за танте Селест и просълзеният й образ; сцената при сбогуването им изплува в съзнанието й. Замисли се дали ще я види отново. Милата Селест, толкова предана — дали Брет бе отишъл при нея, за да разбере къде е Кайла. Дали въобще му пукаше, че любовницата му го е изоставила, преди да може да я захвърли като ненужна вещ.

Внезапно уморена, Кайла отиде до леглото и се мушна под мрежата. Излегна се върху хладните чаршафи и спусна мрежата от всички страни. Сигурност. Бе заобиколена от своите вещи — те пристигнаха скоро след нея. Трябва да спре да мисли за Брет.

Тя спа неспокойно въпреки пълното изтощение и липсата на енергия след изминалите двадесет и четири часа физическо и умствено напрежение — не спря да мисли дали ще я приемат добре. Когато се събуди, вече се здрачаваше и това я обърка — така да проспи първия ден от посещението при старите приятели на майка си. Какво ли ще си помислят за нея?

Тя набързо облече една вечерна рокля и започна да се реши, без да губи време, извика камериерката. С благодарност посрещна Танзи, която пристегна корсета й.

— О, Боже, опасявам се, че наруших правилата още първия ден — промърмори и Танзи се засмя.

— Ще видите, че правилата тук не са особено строги, мис. Това семейство не прилича много на другите и с тях лесно се живее. Правилно ли се изразих?

Кайла се засмя:

— Надявам се.

— Хайде. Имате толкова хубава коса. Като слънце ярка и златна. Чух как мис Есме каза, че сте много красива и почти ви завижда за косата.

Танзи я среса и й направи прическа с малки гребенчета, покрити с дребни скъпоценни камъчета. Кайла се наведе и вдигна ветрилото си от коприна и слонова кост, притисна го нервно в ръце и тръгна надолу по стълбите, за да се срещне със семейство Дюфур.

— Вие сте толкова красива! — възкликна Каролин Дюфур искрено, посрещайки Кайла с широко отворени обятия. Сгънатото писмо от Селест беше в едната й ръка и тя усмихната направи крачка назад, за да я огледа. — Селест изобщо не споменава в писмото колко си хубава, само че си любимата й племенница и пита дали ще се грижим за теб като за наша собствена дъщеря? Разбира се, ще го направим и ти ще останеш при нас, колкото пожелаеш, ще бъдеш част от малкото ни семейство. Ела сега, сигурно дългото пътуване от Лондон те е изтощило. Аз дойдох в Америка толкова отдавна, имам чувството, че съм родена тук. Оттогава не съм се връщала във Франция. Но Селест сигурно ти е разказала всичко това и няма нужда да те уморявам с толкова приказки.

Както Танзи каза, вечерята не беше стегната и официална. Ядоха на терасата, където хладният бриз шумолеше в листата на дърветата и се усещаше сладкият дъх на жасмин и магнолия. Основното ястие включваше риба, пресни зеленчуци и плодове — лека храна, придружена с по чаша вино и оживен разговор.

— Папа — Есме се обърна към баща си над купа, пълна с плодови кубчета лед, залети със силно бренди, — маркиз Дьо Сир придружи Кайла от кораба дотук.

Пиер Дюфур вдигна глава над десерта си. Хубав мъж, над четиридесет и пет годишен, скептично изгледа Кайла.

— О, добре ли познавате маркиз Дьо Сир?

— Не, срещнах го на кораба. Връщал се от Англия, където бил по работа според думите му, и когато разбра, че идвам при вас, каза, че ви познава.

— Да. Така е. В миналото сме имали взаимоотношения, свързани с бизнес.

Нищо повече не споменаха за маркиза, но Кайла се замисли дали Раул Ренардьо познаваше наистина толкова добре семейство Дюфур, колкото твърдеше. Не че имаше някакво значение. Тя се съмняваше, че ще го види отново — запознанства, направени по време на пътуване, рядко траеха дълго.

22

Слабият вятър леко подухваше през високите треви и кипарисите, като разнасяше тежкия застоял въздух откъм блатата и го тласкаше към мъжете в пирогата. Под древните кипариси бе тъмно и тихо и преплетените им корени стърчаха като сгърчени колене. Прътът отново се потопи във водата и придвижи малката плоскодънна лодка по повърхността, но изглеждаше като водно конче, което се движи покрай брега. С падането на нощта тъмнината се сгъстяваше и неясни сенки все по-плътно сливаха небесния свод с водната повърхност.

Нагоре по течението на реката над блатистата местност се извисяваше силуетът на града и в далечината светлините му проблясваха като наниз от диаманти. Гора от мачти се полюшваше в далечното пристанище — множество кораби бяха закотвени в покрайнините на Ню Орлиънс.

В устието на Братарския канал беше черният пазар с оживена търговия със стоки, плячкосани от пиратски кораби. Нощта се огласяше от музика и огньовете разпръскваха мрака с игриви пламъци и дим.

Годфри се облегна на пръта, а Брет завъртя румпела и насочи малката пирога през вихрените течения към брега. Един от каперите, които управляваха пазара, ги поздрави с небрежно махване и им позволи да минат в малкия приток към долната част на залива, те се придвижиха без проблем.

— Размахваме различен флаг всеки път, когато идваме тук — отбеляза Годфри. — Изглежда, това не прави никакво впечатление на тези негодници.

— И на мен — Брет се изправи с разкрачени крака за равновесие и после мина от пирогата на брега, като сръчно завърза малката лодка с няколко намятания на въжето. Чуваше се шумно цамбуркане, непрекъснат шум, който издаваха скачащите в сумрачните плитчини гигантски жаби. Рояци комари шумно бръмчаха и той ги гонеше нетърпеливо, докато чакаше Годфри.

— Дано тези проклети гадини мирясат през зимата.

Годфри вдигна рамене.

— Тук е твърде топло, дори и за октомври, който тази година бе по-хладен. Един мъж на кораба каза, че според него необичайните температури се дължат на изригване на вулкан в Пасифика. Избълвал пепел и скали в радиус от много мили наоколо. Слънцето не се виждало изобщо за няколко седмици.

Когато Брет не отговори, Годфри се усмихна под мустак. Той беше в кисело настроение вече три месеца, откакто Кайла изчезна от Лондон. Какво очакваше? Че ще чака да бъде захвърлена? Не, колкото и малко да я познаваше. Тя имаше характер, тази жена имаше дух и въпреки всичко, което й се случи, нямаше да допусне Брет да я унижава. Сигурно затова той не можеше да я забрави и беше толкова ядосан, че тя разруши плановете му и направи каквото поиска, а не каквото той й нареди. Разбира се, всеки негов опит да му отвори очите, Брет посрещаше враждебно, с типичния вледеняващ поглед, с който искаше да смрази кръвта във вените на всеки. Но Годфри познаваше Брет отдавна и студенината му не можеше да му въздейства. Не, той трябваше сам да разреши този проблем, като приеме станалото или се опита да го промени, но не и да остави така нещата, сякаш не го интересуват.

Брет беше на няколко крачки пред него. Един от мъжете край близкия огън се отдели от групата и дойде да ги посрещне. Усмивката му разкри ред бели зъби, които разполовиха тъмното му лице.

— Отново сте в Луизиана, приятелю мой. Радвам се да ви видя, вас и вашия страховит партньор. Ще останете ли по-дълго този път?

— Достатъчно дълго, за да свършим малко работа, капитане — Брет се усмихна и с кимване прие от Жан Лафит протегнатата бутилка. — Карибски ром, предполагам?

— Само най-доброто. Или най-лошото, зависи от гледната точка. Хайде, приятелю, ела, седни до огъня, където димът гони малките гадинки. Липсвахте ни в Братария. А вашата стока? Все още ли пренасяте?

— Ако е така, не бих ви казал. Цените ви са твърде ниски, когато купувате, и много високи, когато продавате.

— Вашето мнение ме наранява — Лафит сложи ръка на гърдите си, но усмивката му остана дружелюбна, докато ги водеше към скупчените край огъня мъже. Групата бе наистина живописна и се състоеше от пирати, престъпници, избягали роби и мъже с неясен статус според Годфри. Повечето бяха французи, испанци, американци и англичани, имаше и няколко кубинци.

Както обичайно, накрая заговориха за търговия. Пиер, братът на Жан Лафит, отбеляза недоволно, че нещата не се развиват добре, след като Америка и Великобритания са сключили примирие.

— По време на войната правехме много пари. Хората идваха на тълпи да купуват контрабандните стоки. Сега въведоха тези вносни мита и не можем да продаваме стоките си на френския пазар — той меланхолично вдигна рамене. — Сега зависим само от частни лица, които подпомагат стеснения ни пазар.

— Забравихте федералните офицери, които купуват за армията — отбеляза сухо Брет, а Лафит се ухили.

— Понякога се случва някой кораб да попадне в наши ръце и тогава, разбира се, се оказва, че разполагаме със стоки, от които има нужда армията. Странното е, че това се случва доста често.

Брет се облегна назад на един паднал дънер, протегна напред ръце и се засмя:

— Много е странно. Но сега, след войната на Америка срещу Англия, ви считат за герои, нали? Вие се притекохте на помощ на генерал Джаксън в Шамлет и спасихте армията на Съединените щати от унищожение.

— Паметта на американците е къса, щом се отнася за благодарност, и дълга — за пиратството. — Жан Лафит отговори на думите на Брет, леко смръщен. — Става дума за Чу, с него е свързана обидата ни. Той събира таксите в пристанището на Ню Орлиънс и ни създава доста грижи.

— Според мен има огромна разлика между пиратството и каперството — каза Годфри. — При война действията на плавателните съдове се приемат като военни. По време на мир отвличането на чужди кораби е чисто пиратство. Ако избирате само кораби, които по някакъв начин американското правителство не толерира, ще имате някаква сигурност.

— Но това е толкова досадно, mon ami — Лафит се усмихна. — А понякога изкушението е твърде голямо. — Той надигна бутилката ром, отпи и след като я свали, избърса устни и погледна Брет. — Неслучайно сте дошли в Братария, струва ми се.

— Защо мислите така?

— Ако не беше така, щяхте да ме посетите в Ню Орлиънс, а не тук. — Той направи широк жест и посочи блатата и струпаните наоколо купища контрабандна стока. — Мястото е сигурно и никой не изнася информация оттук. Предполагам, че не искате никой да научи за посещението ви.

Брет се усмихна с едното ъгълче на устните си.

— Може би. Ще говорим по-късно.

Годфри бе полузаспал и огънят бе догорял, останала бе само пепел и шепа жар, когато Брет се надигна и се отдалечи с Лафит да поговорят насаме. Гласовете им звучаха приглушено сред равномерните цамбуркания на гигантските жаби и шумът от вълните, които се разбиваха в калния бряг. Годфри отново затвори очи и остана в полубудно състояние, вечно нащрек в непозната обстановка.

Много рано, преди слънцето да озари небосклона, а само бе хвърлило перлени розови отблясъци на изток, той стана и тръгна с Брет. Плъзнаха пирогата обратно в реката, качиха се и отплаваха към Ню Орлиънс.

— Откри ли информацията, която търсеше? — попита Годфри, когато влязоха в града. Беше пладне и те бяха оставили пирогата в едно заливче преди града, а последните мили извървяха пеша, газейки из високи треви по калните склонове.

— Научих името на този, който може да ми я даде — Брет закри с ръка очи от яркото слънце и направи гримаса. Шумът от френския пазар беше много силен и те продължиха почти незабелязани сред тълпите от продавачи и купувачи, като и двамата приличаха на хората, които идваха тук да продават кожи, прясно месо или риба. Малко мрачно Брет заговори за вида им:

— Ако не се изкъпем, скоро ще ни помислят за креолски рибари.

— Теб може би, аз съм твърде забележителен.

Брет се засмя:

— А наричаш мен арогантен. Хайде. Една баня и малко топла храна ще ни се отразят добре.

Беше се стъмнило, когато излязоха от хотел „Дьо ла Марин“. Кафе „Дез Екзайлс“ се намираше в една висока сграда на пресечката на улиците „Роял“ и „Света Ана“, съвсем близо до хотела. Когато влязоха, Брет не губи никакво време, а отиде направо при един достопочтен джентълмен, седнал на предна маса.

— Монсеньор Совине?

Мъжът се обърна и го погледна учтиво:

— Да. Съжалявам, но вие знаете името ми, а аз — не, монсеньор…

— Ла Порт. — Брет се усмихна, когато изражението на Совине показа, че си спомни кой е той.

— Разбира се. Сигурно нашият общ приятел ви е изпратил при мен.

— Точно така.

— Заповядайте, присъединете се към мен с другаря си.

Те седнаха и Брет се загледа съсредоточено в Совине, преди да започне:

— Търся един човек.

— Да, това често се случва напоследък. Мъж или жена?

— Мъж. Не зная името му, но той има търговски отношения с Хавиер Агилер и Портильо.

— Аха. — Совине отпиваше бренди мълчаливо, а после погледна и двамата. — Много хора работят с фирмата на Портильо и Пойдрас. Може би трябва да отидете и там да потърсите вашия човек. Споменете името „Шевалие дьо Тузак“. Мъжът, който отговори на това име, ще ви помогне.

Когато се сбогуваха и напуснаха кафето, Годфри любопитно погледна към Брет:

— Мислиш ли, че дон Хавиер е свързан с революцията в Мексико?

— Повече от вероятно. Ако Испания бъде изхвърлена от страната, той ще може да заграби всяка спорна собственост, която пожелае.

— Тогава документите ти са излишни.

Брет вдигна глава, а гласът му внезапно прозвуча жестоко:

— Мините ми принадлежат, а аз не позволявам да ми отнемат това, което е мое.

Годфри мълчаливо повдигна вежди и Брет изруга под носа си:

— Прав си. Испания е разрешила на баща ми да добива сребро там, но нямам гаранция, че бунтовниците няма да заграбят мините ми. Всичко, с което разполагам, са купчина документи, подписани от испанския вицекрал. Няма да имат цена, ако революцията успее.

— Тогава дон Хавиер гради кулите си върху пясъка. По-вероятно е Испания да успее, а бунтовниците да се провалят. Предвожда ги патриот, духовник, и са армия от мъже, които са изметът на обществото. Има изгледи ти да успееш.

— И точно тук е въпросът — Брет леко вдигна рамене. — Ако мините не бяха на испанска територия, аз щях да съм на страната на бунтовниците в борбата им за свобода.

Годфри замълча и след малко Брет поклати глава:

— Ако тексаската територия бе в границите на Съединените щати, щеше да е много по-добре за мен. Но засега трябва да направя всичко възможно и да попреча на Хавиер да вземе това, което не му принадлежи.

— Странно — отбеляза Годфри замислено, докато прекосяваха тясната улица. — Ти твърдиш, че имаш упоритото желание да задържиш това, което е твое, и все пак позволи най-ценното нещо в живота ти да ти се изплъзне между пръстите.

— Ако мислиш да говориш с недомлъвки, спести си ги. Много добре знам, че имаш предвид Кайла и отказвам да обсъждам този въпрос.

— А сега тя е тук, в Ню Орлиънс, както и ти. Доста знаменателно съвпадение, не мислиш ли?

Брет спря, обърна се рязко и го погледна студено:

— Дойдох тук да намеря вуйчо си и да открия кой ме е предал.

— Да, така казваш.

Брет изруга, гневно се обърна и закрачи напред, а Годфри се подсмихна, тръгвайки след него. Понякога беше добре да се създаде малко напрежение, а след това съдбата поемаше нещата в свои ръце. Съдбата ще се погрижи — беше сигурен в това.

Кайла леко си вееше с ветрилото, разгорещена, въпреки хладната вечер и леко задъхана от танците през последните три часа. Оркестърът свиреше в голямата бална зала в дома на френския консул. Шевалие дьо Тузак бе участвал в американската революция под командването на барон Фон Щаубен, както и в скорошната война между Съединените щати и Англия. Беше пълно с високопоставени гости от Америка, Франция и Испания и тя танцува с много от тях, откакто дойде с Есме и Каролин Дюфур.

Сега Есме се присъедини към нея на балкона, като задъхано си вееше с ветрилото, а очите й блестяха от удоволствие.

— Толкова красиви мъже има тук тази вечер. Твърде много, аз не зная кого да предпочета — галантния капитан на испанските драгуни или страшно красивия френски кавалер с блестящи еполети. Ти как мислиш, Кайла?

Засмяна, тя поклати глава.

— И двамата. Ти си твърде млада и много хубава, за да се спираш само на един мъж. Наслади се на живота, преди да вземеш решение.

— Да, говориш така, защото вече си направила избора си — подразни я Есме, като взе ветрилото й и бавно го завъртя, от което масурите на челото й затрептяха. — А аз виждам как той умира от ревност, когато танцуваш с друг мъж. Кога ще определиш деня на сватбата? Горкият Раул. Оплаква се, че си твърде хладна и трябва да те моли за всяка целувка.

Кайла сковано се усмихна:

— Така е, защото е много импулсивен. Аз не съм сигурна дори…

Тя млъкна и Есме я погледна остро:

— Не си какво? Сигурна, че искаш да се омъжиш за него? Той е много богат, има къщи и плантации нагоре по реката и много роби, които работят за него. Какво те прави така несигурна, малка братовчедке.

Така с обич се обръщаха една към друга въпреки липсата на кръвна връзка между тях и Кайла сега се усмихна на това обръщение. Вдигна рамене и каза с безпомощен тих глас:

— Не знам. Не мисля, че съм готова за това, Есме.

— Не си готова? Но ти си на двадесет и една! Почти стара мома. Момичетата тук се женят на петнадесет години и на твоята възраст имат по няколко деца.

Кайла направи гримаса:

— Ако се опитваш да ми развалиш настроението, няма да стане. Въпреки успокоителните ти думи, аз все още се колебая и все мисля дали вземам правилното решение.

— Заради мъжа, когото си напуснала ли? — Есме тихо се засмя. — Не отричай, Кайла. Това е толкова очевидно. Може да съм малка, но не съм сляпа. Трябва да има друг мъж в живота ти, когото обичаш, иначе нямаше да гледаш така унесено понякога. Загубена любов… Права съм, знам. Не можеш да го отречеш, а сега ме гледаш така, сякаш имам две глави!

Като се съвзе, Кайла опита да се усмихне, но усмивката й приличаше повече на гримаса:

— Имаш разнищена фантазия, по-добре вярвай на романите, които четеш, вместо да си измисляш. Няма никаква загубена любов, както така драматично се изрази. Аха, виждам твоя испански драгун да се приближава. Бързо, щипни бузите си за цвят и върви с него. Той явно твърдо е решил отново да танцува с теб.

Когато Есме тръгна, преливаща от смях, със своя драгун, Кайла реши, че е твърде прозрачна понякога, щом дори това младо момиче може да разбере терзанията й. Защо изобщо мислеше понякога за него? Беше смехотворно и въобще не беше истина, разбира се, но тя не можеше да престане да си спомня някои неща, да си задава въпроси — чувстваше се по-стара от когато и да било. Беше вярно, че не е готова да се омъжи, но това нямаше нищо общо с Брет Банинг. Тя все още се съмняваше, бе несигурна още от самото начало. Но Раул бе толкова настойчив и дори Пер Дюфур каза, че изглежда искрен в чувствата си и очевидно има доста пари, които е готов да харчи за жена си. Съпротивата й се сломи постепенно през последните три месеца и само преди няколко дни най-накрая тя каза да на едно от поредните предложения за женитба на Раул и той вече го бе разгласил из целия Ню Орлиънс.

Контрастът между живота тук и този в Англия бе твърде голям, помисли си Кайла горчиво. Танте Селест ще бъде доволна да научи за женитбата й и този път няма да мисли, че я е предала. Това тук бе съвършено друг свят, друг живот и й се струваше, че са изминали години, откакто пристигна, а тя дойде само преди шест месеца. Толкова дълго ли беше тук наистина? Вече свикна с климата на Ню Орлиънс. Беше приятен, с топли дни и хладни нощи, и ако валеше малко повече от необходимото, не обръщаше внимание. Дори в Индия имаше дъждове, които продължаваха с месеци по време на летния мусон. Валеше като из ведро седмица след седмица. Тук поне от време на време спираше, а слънцето отново изгряваше и въздухът ставаше влажен и лепкав и принуждаваше хората от града да се прибират на закрито в градините и в къщите си с широко отворени прозорци.

Тя погледна нагоре и видя как Раул я търси сред тълпите от гости, а лъскавата му коса отразяваше хилядите свещи в кристални полюлеи и осъзна, че тук се задушава. Импулсивно тръгна надолу по извитата стълба към долната тераса, придържайки роклята си. Беше глупаво да бяга от него така, но той бе толкова обсебващ и ревнуваше, както дори Есме забеляза, когато тя танцуваше с друг мъж, дори ако това бе старият полковник Деверо.

Улиците около дома на консула бяха пълни с карети и лакеи в униформи търпеливо очакваха господарите си и се грижеха за неспокойните коне. Тя се обърна към задната част на къщата в посоката, откъдето чу звуците на весела мелодия и видя гирлянда от светлини. Един запален огън осветяваше утъпкана поляна и факли образуваха кръг около импровизиран дансинг, пълен с танцуващи мъже и жени.

Не беше вуду танц, какъвто бе видяла веднъж, туземен танц с тайнствено предназначение, където участниците изпълняваха някакъв езически ритуал. Това тук бе някакъв народен танц, в който участваха креолските слуги. Беше смесица от френски и испански ритми, примитивни и необуздани, привлякоха любопитството й и тя остана да погледа.

Млада жена с дълга до кръста черна коса и боси крака застана в центъра на кръга и две китари с една корна засвириха мелодия, която напомни на Кайла испанските цигани от срещата в Англия. Мелодията се извиси и момичето започна да танцува с притворени очи и ръце до тялото, като щракаше с пръсти в такт с музиката първо бавно, после все по-бързо, следвайки нарастващото темпо. Полата й стигаше до глезените и при всяко движение се завърташе около нея, все по-високо, и по-високо около загорелите крака, а тя мяташе коси и протягаше ръце ту умолително, ту пренебрежително към един мъж, който гледаше отстрани, после се хвърляше далеч от него в пламъка на червената си пола, понесена от вихъра на нозете си.

Очарована, Кайла дълго ги гледа, застанала под сянката на огромен дъб. Трябваше да се връща, Раул щеше да я търси, а тя не искаше да притеснява Есме или Каролин. Но тук чувстваше лекота, танцът бе толкова пламенен и необуздан, а на бала в консулската къща обстановката бе скована и задушаваща. Доста се забави наистина. Усмихната, тя се поклащаше в такт с музиката, все по-бързо, и по-бързо и още танцуващи се присъединиха, а тя им завидя за свободата, с която се смееха и танцуваха и си подаваха плоско шише, обвито в палмов лист.

— Трябва да потанцувате — тихо се обади един глас зад гърба й и тя рязко се обърна, като леко се стресна при вида на млад грациозен мъж, който й се усмихваше. — Видях как тактувате с крак. Танцувате ли маленке? А харабе?

Тя поклати отрицателно глава, имената й бяха непознати, а той се засмя още по-широко:

— Мисля, че танцувате. Всички тук сме приятели и никой няма да ви нарани. Ще танцувам с вас, ако желаете.

Кайла позволи на младия мъж да я убеди да пристъпи към дансинга и да се присъедини към танцуващите върху утъпканата пръст. Никой не им обърна внимание, въпреки че тя бе облечена по-различно от тях, носеше обшита със златен ширит рокля от сатен, вместо памучна пола. Сигурно в манерката имаше алкохол, защото музиката бе станала още по-буйна и танците още по-необуздани.

Кайла усети как сковаността й се стопява и постепенно улови ритъма, като наблюдаваше другите танцьори. Може би нервността й помогна да захвърли скрупулите си и да се гмурне в примитивното темпо на музиката и да се отдаде до самозабрава на ритъма. Усети, че косата й се е разпиляла незнайно как, освободена от гребените, които Танзи здраво бе вплела в косите й, и сега се спускаше около лицето и по раменете й.

Аз съм свободна, мимолетна мисъл прониза съзнанието й, но после отново се съсредоточи върху бързия ритъм на музиката и дълбоките трели на китарите, които караха сърцето да хлипа и да се издига към сенките, осветени от факлите. Някой й подаде бутилката, тя я пое и направи като останалите — отметна глава и отпи голяма глътка, след това я предаде нататък. Алкохолът проби огнена пътека надолу по гърлото й чак до стомаха и главата й олекна. Сега тялото й сякаш само танцуваше, а краката й следваха ритъма на испанското коридо — тялото й се извиваше, главата й се отмяташе и с полупритворени очи тя потъваше в хипнотичните движения на танца.

Младият мъж я погледна с възхищение и одобрение.

— По дяволите! Танцувате толкова хубаво, мадам!

— Наистина? — Тя се усмихна замечтано, като се наслаждаваше на начина, по който той я гледаше — не собственически, както Раул, не така цинично, както правеше Брет, а искрено и с възхищение. Беше приятно и на нея й харесваше. Тук беше много по-забавно, отколкото в балната зала, където бе претъпкано със знаменитости и стари жени, които се взираха в нея иззад дългите си носове, като следяха дали не се смее прекалено високо или не танцува твърде дълго с един и същ кавалер. Сега тя не се чувстваше стара, не се чувстваше така, сякаш животът й е свършил, преди да започне. Времето течеше, този миг ще свърши твърде скоро, тя осъзнаваше това, докато танцуваше, а трябваше да се върне на бала, преди да започнат да я търсят. Беше толкова приятно тук и още не й се тръгваше.

Засмяна, Кайла танцуваше в самия център на кръга, потънала в музиката и в горещите, страстни очи на мъжете, които я гледаха, без да я е грижа какво мислят те или някой друг, докато все повече се отдаваше на необуздания ритъм.

Така я видя Брет, с разпилени руси коси и светла фигура, открояваща се на фона на тъмнокосите креоли, отдадена изцяло на горещите ритми. Той спря, като се чудеше дали не му се привижда, а до него Годфри сподави смеха си.

— Предполагам, че изобщо не й липсваш, приятелю. Не си ли съгласен?

— Млъкни! — изръмжа Брет и си проправи път до Кайла, като се протегна и я дръпна за китката.

Протестите замряха на устните й, когато отхвърли назад косата си и очите й се разшириха от изненада. В тях сякаш се отрази светлината на факлите, докато се взираше нагоре към него:

— Брет?

— Исусе! Живописна картина наистина, да танцуваш тук като някоя проклета циганка. Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Думите му я отрезвиха и тя бързо се съвзе от шока. Изтръгна се от ръката му и вдигна брадичка по познатия начин в израз на упорство:

— Правя, каквото ми харесва, и вие нямате право да ме спирате.

— По дяволите, нямам.

— Не! — постави ръка на гърдите му, когато той посегна отново към нея и този път очите й заблестяха от гняв, наистина изглеждаше вбесена: — Сгодена съм за друг мъж.

Извън себе си от гняв Брет се нахвърли върху нея:

— Тогава трябва да си с него, вместо да беснееш тук заедно със слугите.

Без предупреждение тя му зашлеви плесница, преди да отгатне намеренията й. Той я хвана здраво за китката, задушаващ се от неконтролируем гняв:

— Предупредих те, какво ще направя, ако още веднъж ме удариш…

Гърдите й се вдигаха и спускаха гневно и тя изви ръката си, за да се освободи от хватката му:

— Пуснете ме.

— А ако не го направя?

— Ако не го направите — каза един студен глас зад гърба му, — ще ви пронижа със сабята си, монсеньор. Пуснете годеницата ми и се обърнете с лице към мен, за да мога да поискам удовлетворение по подобаващ начин.

Брет я освободи и се обърна, учуден, че Годфри не го предупреди, но веднага разбра защо: Раул Ренардьо стоеше пред него с лице, изкривено от гняв, и очи, които хвърляха мълнии. Ренардьо — човекът, който го бе предал, който беше откраднал документите, за да ги даде на вуйчо му.

23

— Наистина, скъпа, избрахте най-подходящия момент — меко каза Раул на Кайла, но очите му не изпускаха Брет. — Трябва ли да бъдете така щедра с присъствието си към слугите, докато други хора жадуват за вашето внимание? Моля да отидете в дома на консула. Мадмоазел Дюфур ви търси навсякъде.

Брет не погледна към нея и не се учуди, когато Кайла отказа.

— Не. Искам да остана тук, Раул.

Явно Ренардьо не бе свикнал на откази, защото грубо изруга на френски и кимна на един слуга да отведе Кайла. Въпреки че тя се опита да протестира отново, никой не й обърна внимание и трябваше да тръгне към къщата.

Брет я гледаше как се отдалечава, леко развеселен, и това сигурно се бе изписало на лицето му, защото Раул Ренардьо направи крачка напред, преди да обуздае гнева си. Той се поклони вдървено.

— Изберете оръжието, монсеньор. Назовете времето и мястото.

— Не бъдете глупак, Ренардьо. Правите нещата твърде лесни.

Раул присви очи и съсредоточено огледа Брет, преди да вдигне рамене:

— Лесно или трудно, аз ви предизвиквам на дуел. Отказвате ли?

— Не.

— Много добре. Ще кажа на секундантите си да се свържат с вас, когато е удобно — той отново се поклони сковано, като погледът му проблесна към Брет, после към Годфри. Завъртя се и се отдалечи.

Всичко наоколо бе замряло и потънало в тишина, единствената музика, която се чуваше, бе тази от къщата отвъд поляната с огромния дъб. Слаби звуци от валс трептяха във въздуха и звучаха абсурдно в този пълен с напрежение момент. Хората бавно започнаха да се отдалечават, а Брет погледна Годфри:

— Не си губи времето, както виждам. Но Ренардьо е прав — тя безпогрешно избира моментите.

Годфри го последва. Брет реши да не се връща обратно в къщата, където без съмнение Раул в момента понася последствията от гнева на Кайла. Проклета да е. Последното нещо, което очакваше тази вечер, бе да я види тук. Той самият нямаше да дойде, ако не му бяха казали, че Ренардьо ще присъства на бала. Сега Кайла е сгодена за него и ще помисли, че го е убил заради нея, а не защото е негодник и предател.

— Взе ли решение?

Бред погледна към Годфри:

— Решение за какво?

— Дали да й кажеш истината защо трябва да убиеш човека, за когото възнамерява да се омъжи.

— Има моменти, когато си прекалено прозорлив, което не винаги е за твое добро.

— Вече са ми го казвали.

— Съмнявам се. Да, предполагам, че трябва да й го кажа, ако ме допусне до себе си.

Годфри се усмихна:

— Ще го направи. Готов съм да се обзаложа.

Сенките все повече се сгъстяваха. Двамата подминаха обширния дом на френския консул и Брет долови зад тях звуци, които недвусмислено показваха, че някой ги следи. Не беше нужно да се обръща към Годфри, за да се убеди, че той също е различил този шум. Този човек бе ненадминат, когато ставаше дума за инстинктивно долавяне на неща, за чието съществуване повечето хора дори не подозираха. Беше наследствено — годините, прекарани в равнините, бяха изострили инстинктите на неговия народ и не можаха да ги изличат дори дългите години на обучение в английските училища. Кръвта на команчите течеше във вените му и наследените от тях инстинкти бяха спасявали живота му безброй пъти.

Сякаш по команда Брет и Годфри едновременно се разделиха след един завой и изчезнаха от погледа на преследвача. Веднага се притаиха под сенките на срещуположните стени на уличката. Стъпките зад тях звучаха по-ясно и отчетливо и станаха забързани, защото преследвачът се стараеше да ги настигне. Той изникна на няколко крачки от тях и Годфри въпреки гигантския си ръст реагира светкавично като гърмяща змия — протегна огромните си ръце, с едната запуши устата му, а с другата го хвана през гърлото и го привлече в сенките на алеята. Брет извади ножа от ботуша си и острието му проблесна на слабата светлина от уличния фенер отсреща.

— Сега, приятелю — тихо каза той и видя как очите на мъжа се изпълват с ужас, — ще отговориш на въпросите ми…

Беше късно и къщата най-сетне утихна. Кайла лежеше в леглото с широко отворени очи, все още напрегната под напора на чувствата си. Брет тук, в Ню Орлиънс! Боже мой, как я откри? Не я желаеше преди шест месеца, възможно ли е да я желае сега?

Не че имаше значение за нея, защото сега тя не го искаше. Беше я наранил толкова силно, държа се с нея като с нищожество, и тя няма да му позволи да го направи отново. И все пак необяснимо, но осъзна, че си спомня колко нежен и мил беше с нея, след като я спаси от Нортуик. Колко търпелив беше с нея и внимателно й даваше да пие вода или нежно бършеше с влажна кърпа челото й… Трудно й беше да свърже този Брет с другия Брет след това или с образа на мъжа от първата им среща. Но защо се учудва? Той беше хамелеон, който понякога пред очите й се променяше, за секунда се превръщаше от нежен в зъл и безскрупулен.

Не. Не можеше да рискува. Не бива да рискува. А защо продължаваше да мисли за него? Тя трябва да се омъжи за Раул. Да, тя трябва бързо да се омъжи за него, преди отново да е променила решението си, и после никога вече няма да мисли за Брет. Раул поне беше последователен, отнасяше се собственически и доста покровителствено с нея, но не беше жесток или взискателен като Брет. Умът й неспокойно скачаше от мисъл на мисъл и тя се въртеше неспокойно в леглото, докато сенките от дървото в двора танцуваха по стените. Лампите в градината светеха нощем за по-голяма сигурност и понякога й пречеха да заспи. Сега беше благодарна за светлината им, защото вятърът се бе усилил — хлопаше с дървените капаци и издуваше завесите.

Най-накрая сънят надви тревогите й и тя заспа, макар че усети първите капки на дъжда да заплющят по прозореца. Тъкмо се унасяше, когато внезапно я събуди нечия тежест и една ръка запуши устата й — тя се изви на дъга от ужас и се замята в леглото.

— Успокой се — прозвуча познат глас в ухото й, — помогни ми или без да искам ще те удуша. Нали няма да вдигаш шум?

Брет. Разбира се. Тогава осъзна, че го е очаквала, че точно това е очаквала да се случи. Погледна тъмния силует над нея и кимна с глава. Той бавно оттегли ръката си, а тя седна в леглото и ядосано отхвърли косата от очите си.

— Какво правите тук?

— Аз също се радвам да те видя, querida — дори на оскъдната светлина тя можеше да различи ироничната му усмивка и тя още повече я раздразни, още повече, че той не се отдръпна от нея, а остана в леглото. Тежестта на тялото му я изпълваше с топлина и събуждаше живия спомен за неща, които тя упорито се опитваше да забрави.

— Предполагам, че сте дошъл да ми кажете колко се радвате да ме видите отново — каза троснато, но сниши гласа си, когато той й направи знак да говори по-тихо. — Е, добре, недейте! Просто ме оставете на мира. Не виждате ли, че сега съм щастлива?

— Така ли? — той леко вдигна рамене. — Тогава новината няма да те зарадва. Любимият каза ли ти, че ме предизвика?

Тя замръзна, загледана в него, докато очите й свикваха с тъмнината и вече започваше да го вижда по-ясно:

— Не. Не ми каза. Имате предвид предизвикал на… дуел?

— Днес си много досетлива. Да, разбира се.

— Щеше ли… ще се дуелираш ли? О, Брет! Не го прави! Моля те, не се бий с Раул…

— Ще се радваш ли, ако той ме убие? Или ако аз убия него? Кое от двете искаш, querida? Кажи ми. Поето искам да задоволиш любопитството ми.

— Обещай ми, че няма да се дуелираш с него… Не мисля, че мога да понеса мисълта, да съм причина за смъртта на някого, не след всичко… което се случи в Лондон.

— Сякаш Нортуик не го заслужаваше. Но не се терзай напразно, малката ми. Реших да убия Раул Ренардьо още преди няколко месеца, въпреки че до днес не бях сигурен кой точно е той.

— Господи, ти си луд! — Тя вдигна ръка и го спря, поклащайки глава, когато той понечи отново да запуши устата й. — Няма да вдигам шум — каза шепнешком. — Но защо правиш това? Защо искаш да го убиеш?

— Имам си причини. И те нямат нищо общо с теб, затова не се чувствай толкова поласкана — гласът му се промени и зазвуча дрезгаво, докато прокарваше пръста си по ръката й до рамото, за да отметне един кичур от косата й. — Въпреки че нямам нищо против да убия един-два дракона заради теб, ако се налага.

— Ти си напълно обезумял — тя отблъсна ръката му, разтреперана от докосването, а цялото й тяло пулсираше под въздействие на близостта му. Как го правеше? Трябваше само да я докосне, и тя се топеше като восък под слънцето. — Всъщност как влезе тук?

— С малко закъснение, но все пак прояви любопитство. Покатерих се на дървото и оттам на балкона. След това беше лесно, оставаше само да открия твоята стая. Имах късмет. Никой не се събуди освен теб, но пък ти беше единственият човек, когото исках да събудя. Невярната ми Кайла, защо избяга?

Ръката му хвана косата й и задържа главата й неподвижна, когато тя понечи да се обърне. Срещна погледа му и видя гнева в очите му, въпреки небрежно произнесените думи и невъзмутимия тон.

— Защо да оставам в Англия? Вие възнамерявахте да ме омъжите за първия мъж, който се съгласи да приеме вашата стока втора употреба с подобаваща компенсация за саможертвата му.

— Да. Бях готов да платя много повече от реалната ти цена.

Тя ахна от изумление и се опита да го отблъсне, но той бе непоклатим и я държеше с лекота:

— Проклет безсърдечен негодник, това си ти, Брет!

— Ти не си първата, querida… — палецът му се плъзна по брадичката й и слезе към гърлото с милувка. — Но ти си най-настойчива. В последно време намирам това повече за досадно, отколкото забавно, но пък не съм и в особено добро настроение.

— Колко жалко! — Тя преглътна, когато ръката му отново леко погали шията й, пръстите му бяха като желязна хватка, докато той я държеше в прегръдките си, и можеше да се нарече нежна, ако това бе всеки друг мъж, а не Брет Банинг. Тя наблюдаваше лицето му, наполовина в сянка, и от време на време го различаваше по-ясно, когато сенките на дървото се раздвижваха под напора на усилващия се вятър. В далечината изтрещя гръмотевица и внезапна светкавица за миг озари стаята й със светлина, ярка като ден. Лицето на Брет ясно се открои и тя видя силния гняв в очите му. Той беше ядосан! Защо? Защото тя отказа да му позволи да направлява живота й? Проклет да е, проклет да е!

Завари го неподготвен, когато започна да го удря по гърдите с две ръце и той освободи гърлото й, за да я хване през раменете. Тя се освободи и едната й ръка замахна нагоре към лицето му, но той я хвана за китката, преди да успее да го удари отново, и изви ръцете зад гърба й, бутна я назад в леглото, като я притисна с тялото си.

— О, не — меко каза той. — Няма да ти позволя да ме удариш отново. Твърде често се изкушаваш да го правиш, малката ми, и някой ден това ще ти струва скъпо.

Кайла почти не можеше да диша под тежестта му, тялото му я притискаше дълбоко в матрака и краката му я обхванаха, за да я задържат, когато се опита да го отхвърли от себе си. Изпълниха я гняв и недоволство и тя се мяташе безсилно под него, задъхана и дишайки на пресекулки, беснееше и хлипаше, изливайки омразата си към него и гнева си от повторната му поява в живота й.

— Мразя те, о, как те мразя, Брет Банинг! — думите звучаха приглушено, изречени между хлипанията й, накъсани и гърлени, и ехтяха в мрака между тях — Ти не си нищо друго освен мошеник, измамник, който се представя за херцог, ти си просто един мелез, кръстоска между туземка и американец!

Останала без дъх, изтощена, тя усети как теглото му се измества и той се надигна на лакти, за да я погледне в лицето с присвити очи и с познатата подигравателна усмивка:

— Казваш го така, сякаш е обида, сладката ми. Лошото е, че не ми пука. Предпочитам да съм американец, а не англичанин и само мога да желая да бях команч. За нещастие майка ми принадлежи на древен испански род — gachupines, род, много по-дързък дори от англичаните. Както виждаш, аз съм наследил съвсем естествено това, което се дава по рождение — английската непогрешимост и испанската дързост.

— Искаш да кажеш жестокост — тя се изви под него, но той не помръдна. — Пусни ме, Брет. По дяволите, пусни ме да стана или ще крещя, докато не дойдат и те застрелят. Пусни ме или ще го направя!

Той тихо се засмя.

— Ако искаше да крещиш, Кайла, щеше да го направиш, още щом ме видя. Мисля, че това ти харесва, ти искаше да дойда, въпреки думите на омраза.

Полуразхлипана, тя се изви в усилието си да се освободи от тежестта му:

— Мразя те, Господ да ми е на помощ, наистина те мразя, Брет Банинг…

— Така ли? Покажи ми. Покажи ми колко много ме мразиш, моя малка руса циганке с гореща кръв… много си научила, откакто те видях последния път. Танцуваш ли за новия си любим така, както те видях в гората? Танцуваш ли за Раул, облечена в оскъдна дреха като тази сега? Не е чудно, че е решен да те запази, решен е дори да ме убие, вместо да рискува да се изправи очи в очи на дуел… О, не, малката ми, не опитвай пак.

Гласът му прозвуча по-твърдо, когато тя успя да освободи ръката си и да замахне към него, но и когато отвори уста да извика, той покри устните й в целувка, по-скоро груба, отколкото нежна. Като вплете болезнено пръсти в косата й, той задържа неподвижна главата й, докато устните му настойчиво я целуваха. Тя усети езика му в устата си, горещ и настъпателен, а ръката му се премести към гърдите й и разкъса с тих рязък звук тънката коприна на бялата нощница. Тя потръпна, но беше безполезно и усети палеца и показалеца му да обхващат стегнатото връхче на гърдата й, като правеха възбуждащи кръгови движения, от което тя усети как пламва и стомахът й започва да пулсира, и огънят плъзва надолу към краката й. О, защо правеше това?

Извивайки се, тя усети как ръцете му докосват цялото й тяло, всяко кътче от нея, милвайки я с леки движения от гърдите към корема и после бедрата, меката плът от вътрешната им страна, докато тя задиша на пресекулки и смътно осъзна, че той престана да целува устните й и премина към шията й, после към гърдите й.

— Брет… о, защо правиш това с мен? Спри, не искам…

Думите й завършиха със стон, когато ръката му от корема й се премести между краката й, и тя се изопна в дъга, когато пръстите му се плъзнаха в нея. Когато понечи да извика, той я целуна отново, като заглушаваше несвързаните й протести, докато ръката му възбуждащо се движеше между краката й и тя трепереща откликваше.

Тя чуваше собствения си глас далечен и чужд — този глас хлипаше и стенейки, говореше на Брет колко много го мрази. Чуваше и друг далечен глас, неговия, който тихо и иронично се смееше: „Мрази ме така тогава, querida, мрази ме…“

„О-о-х…“ — тя искаше да остане спокойна, да му покаже, че не може да й въздейства, но беше безполезно. Знаеше, както знаеше и той, че се губи в тази гореща страст и сладко желание, че потъва във вълни на удоволствие, което той пораждаше с устни, ръце и тяло… Не остана време за разумни решения, и всичко около нея се завъртя в мощен екстаз, тя се вкопчи в него, потръпваща, повтаряща непрестанно името му като в транс, като молитва, с надежда и отчаяние.

Отвън беснееше бурята, светкавица раздра небето и цялата къща се разтърси и като в сън Кайла усети Брет над себе си, видя в проблясъците светлина как се навежда над нея. Мускулестото му тяло се открояваше на фона на светлата мрежа против комари около леглото й, видя суровата решимост, с която проникна в нея, като се движеше бавно и ритмично, докато измамното й тяло се извиваше да го посрещне, събудено отново, лакомо го поглъщаше дълбоко в себе си. Сякаш тя бе обладана от нещо по-силно, не само от този мъж, този среброок дявол, който толкова дълго бе нахлувал в сънищата й.

— Обхвани с крака кръста ми — дрезгаво прошепна той и тя го направи, вдигна краката си и ги сплете около тънкия му кръст и го задържа дълбоко в себе си, осъзнала, че каквото и да се случи, не може да го изгуби отново.

После вече нищо нямаше значение, всичко избледня, докато той се движеше, все по-бързо, и по-бързо, и ритъмът я пренесе във висините на пълна забрава.

24

Въздухът бе благоуханен и свеж след дъжда, който отми праха от плочите на терасата. Няколко счупени клони и паднали листа бяха пръснати из двора, също останки от бурята, но прислужниците ги пометоха, докато Кайла излезе на терасата. Тя се чувстваше толкова странно тази сутрин, тялото й бе напрегнато и чувствително, а очите й тежаха. Дали й личеше? Дали видът й показваше, че по-голяма част от нощта е прекарала в прегръдките на мъж? Беше почти съмнало, когато Брет си тръгна, като я целуна леко по устните, преди да се облече и си тръгне по същия начин, както беше дошъл — през прозореца.

Беше късно, повече от час след обичайното време за закуска, но тя се събуди чак когато Танзи отвори капаците. Младата прислужница я погледна любопитно, но нищо не каза, когато взе разкъсаната й нощница от пода до леглото.

Господи, какво ли си е помислила? Кайла сложи ръка на главата си и се намръщи. Нищо не се бе променило освен фактът, че тя отново се направи на глупачка, макар да се зарече повече да не допусне Брет до себе си. Не си размениха обещания за любов и обич, само това необуздано сливане на телата им. Ех, поне то, но мисълта не бе утешителна. Как да се омъжи за Раул сега? И все пак — можеше ли да си позволи да бъде достатъчно глупава и да допусне, че за Брет е нещо повече от всеотдайна любовница? Не беше ли показал достатъчно ясно в Англия, че не я желае? Боже мой, та той дори опита да я омъжи за приятеля си… да, тя ще бъде истинска глупачка, ако му позволи да я измами отново.

— Госпожице? Имате посетител.

Кайла се обърна, леко стресната, защото бе потънала в мислите си и дори не чу стъпките на Танзи зад гърба й.

— Кой е той?

— Монсеньор Банинг, херцог Улвъртън. Херцог, госпожице. Тук да ви види… Да го поканя ли на терасата?

Брет… толкова скоро. Господи, тя не беше готова за това, не знаеше какво да му каже… какво би трябвало да му каже.

— Покани го. И донеси още кафе, моля.

Беше глупаво да се чувства толкова нервна като ученичка, надсмя се сама над себе си. И все пак беше трудно да се овладее особено след изминалата нощ. Как ще се държи той? Щеше ли да се усмихва с онази ленива всезнаеща усмивка, която я караше да скърца със зъби и лазеше по нервите й? Или щеше да бъде внимателен и нежен, като онези три седмици, преди окончателно да я предаде… Как можеше да има доверие на мъж, който прави това?

Мислите не й даваха мира, но тя си наложи да изглежда спокойна и хладна, когато Танзи въведе Брет на терасата. Слънчевата светлина се процеждаше през клоните на дъба и проблясваше в гарваново черните коси със синкави отблясъци, като на испанските му прародители. Може би все пак слухът, че майка му е туземка, не беше толкова измислен, защото, донякъде е била. Нова Испания, както се е наричала тази част на страната, първо е принадлежала на Испания и после е станала френско владение.

— Изглеждате уморена — каза Брет, докато крачеше към нея, и в очите му проблеснаха дяволити пламъчета, докато й целуваше ръка. — Не спахте ли добре, мис Ван Влийт?

Тя дръпна ръката си, подразнена и малко объркана от закачливото му безгрижие.

— Беше неспокойна нощ. Бурята…

— А, да, бурята… — той изглеждаше толкова хубав, безупречно облечен в снежнобяла риза с шал на врата, с перфектно ушито сако и плътно прилепнал панталон, подчертаващ дългите му атлетични крака, с високи кожени ботуши. Защо трябваше да идва днес, когато тя бе още объркана от тази нощ? И беше толкова близо, тя почти усещаше топлината на тялото му. Но той се отмести, като прие чаша димящо черно кафе от прислужницата, и се загледа с одобрение в Кайла, докато прислужницата си тръгна и ги остави сами.

— Предполагам, че се чудиш защо дойдох да те видя днес?

Кайла се изкашля, като играеше с ресните на шала си, после го погледна:

— Да, всъщност наистина ми хрумна да се запитам защо ме посещавате днес, след сцената по време на бала при френския консул? Да не би да става дума за годеника ми, монсеньор Ренардьо?

Брет леко присви очи:

— Може и така да се каже. При последната ни среща забравих да ви кажа някои неща, които могат да се окажат интересни за вас.

— О? — Кайла се протегна към кафето си с нетрепваща ръка, като избягваше погледа на Брет. — Какво е това, което би могло да ме заинтригува, монсеньор Банинг?

Умишлено пропусна титлата и видя как в погледа му проблесна весела искрица, докато сухо произнасяше:

— Вие не изглеждате никак изненадана, че го познавам. Бихте ли ми обяснила защо?

Въпросът му я изненада и тя се намръщи, докато отпиваше от горещото силно кафе и се опитваше да печели време:

— Предполагам, защото Раул има толкова много познати, свързани с бизнеса му. Всъщност не се замислих дали ви познава, или не. Надявам се, че вече сте разрешили смешния проблем с дуела и сте дошъл да ми съобщите.

— Въпросът е почти решен — Брет постави чашката с кафе в чинийката, при което тя издрънча леко и веселото изражение бе изчезнало от лицето му, когато той отново се доближи до нея:

— По дяволите, кажи ми истината, Кайла, и престани да отбягваш отговора. Какво знаеш за бизнеса на Ренардьо?

— Не мога да си представя защо трябва да знам каквото и да било за бизнеса му? — тя шумно постави чашата на малката масичка до стола и се изправи срещу него. — Вие сте гост в този дом. Не правете сцени или ще се наложи да ви покажат вратата. Защо трябва да знам повече за бизнеса му, освен че се занимава с внос на стоки от Франция и Испания? И защо това има значение за вас?

— Защото съм любопитен да изясня някои неща, които са свързани с мен и моята собственост. Изглежда странно да се появите в Лондон с претенциите, че сте отдавна загубената наследница на Едуард Ривъртън, а след това аз да открия, че важни документи са откраднати и са продадени на Нортуик, от мъж, обсебен от мисълта за вас. Сега ви откривам тук, в Ню Орлиънс, сгодена за човека, който е главният виновник за кражбата на документите. Връзката между тези събития е очевидна, не мислите ли?

Тя го гледаше недоумяващо:

— Не разбирам за какво говорите.

— Мисля, че разбирате.

Брет произнесе това тихо, невъзмутимо и без обичайното иронично-закачливо пламъче, което тя чуваше в гласа му миналата нощ. Гласът му бе студен и обвинителен. Тя се смрази.

— Да повикам ли някой от прислугата да ви придружи, или сам ще намерите изхода?

— Сам влязох, сам ще изляза.

Тя трепереше и се загърна плътно с шала си:

— Приятен ден, сър.

— О, не, querida, няма да се отървеш така лесно от мен. Ще си тръгна, когато съм готов за това, освен ако не искаш да обясниш на домакините колко добре ме познаваш, както и да отговориш на любопитните въпроси на всеки, който прояви интерес. Бъди благоразумна и отговори — участваше ли в заговор с Ренардьо?

— Не! Доволен ли сте? Запознах се с него на кораба, с който дойдох в Ню Орлиънс. Дори и да го познавах, не бих участвала в никакъв заговор. Всичко, което исках, беше това, което по право принадлежи на майка ми. Тя е била омъжена за братовчед ви, независимо дали го вярвате, или не, и във всички случаи е трябвало да й позволят да остане с него, макар че не знам защо е обичала мъж, който е бил страхливец и е предпочел родителите си пред нея. Срамувам се от факта, че той е мой баща, и се радвам… радвам се, че майка ми е била силна и смела. Бих била мъртва или нещо по-лошо, ако тя не е била толкова решителна, за да рискува всичко заради мен… за мен… а аз дори не мога да й кажа, че знам, че оценявам това и осъзнавам жертвите, които е направила, за да ме опази от този ужасен Нортуик, за да ме предпази от съдба като нейната, защото баща ми…

Тя хълцаше, гласът й беше пресипнал и дрезгав до шепот, гърлото я болеше от усилието да овладее чувствата си, докато дишаше мъчително на пресекулки и се опитваше да спре избликналите горещи сълзи. Брет не помръдна и не каза нито дума, докато тя говореше. След миг на мълчание той каза тихо:

— Вярвам ти, Кайла.

Като вдигна крайчеца на шала, тя избърса сълзите си, вдигна отново глава да го погледне и каза с треперещ глас:

— Наистина? Време беше.

— Да, сигурно е така, но аз винаги съм знаел, че майка ти е била законна съпруга на баща ти.

— И никога не го призна? Можеше да възвърнеш доброто й име, тогава хората щяха да разберат истината и…

— И какво? Това ще я върне ли? Ще промени ли клюките? Не. Бракът е бил анулиран. Казах ти това. И ти казах истината, когато споменах, че баща ти не е оставил никакви пари в завещанието си. Никакви. Господи, Кайла, нищо нямаше да се промени, ако отново бяхме разбунили духовете, и отново се заговореше за цялата тази грозна история. Може би трябваше да ти повярвам още в началото, но и ти трябва да ми повярваш, че не беше единствената, която изведнъж се появи с претенции за дял от наследството на Едуард. Повечето от тях бяха негови кредитори, някои от тях представиха фалшиви искове за това, което си въобразяваха, че фигурира в завещанието. Нищо ново под слънцето, но е много досадно.

— И вие ме приехте като една от всички останали. Колко ласкателно. Предполагам, че ви оправдава за начина, по който се отнесохте с мен, за това, как ме заплашихте и после съсипахте живота ми.

— Не. За това нямам оправдание и няма да се опитвам да измислям обяснения. Аз те желаех. Толкова е просто, и нито за миг не се усъмних в думите ти, когато заплаши, че ще станеш куртизанка.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбираш. Но не заради това дойдох тук тази сутрин, нито миналата нощ.

— Защо дойде тогава?

— Трябваше да разбера истината, да науча дали това, което съм си мислил през цялото време, е истина.

— Е, добре, надявам се, че научихте каквото искахте. Сега си вървете. И моля ви — не идвайте повече тук. Не искам да ви виждам никога вече. Вие разрушихте живота ми и така ми се иска никога да не ви бях срещала! О, просто тръгвайте! — Кайла не можеше да погледне към него, не можеше да понесе мисълта, че той не се интересува от нея, нито можеше да понесе да чуе думите му за сбогом. По-лесно беше така, ако тя ги каже първа. Така поне можеше да запази поне част от гордостта и достойнството си.

Когато вдигна глава, той беше тръгнал толкова тихо, че изобщо не го бе усетила. Терасата бе празна, тук бяха само тя и празните чаши от кафе и разбра колко дълбока е болката й, че тя самата никога няма да бъде същата. Едва когато Есме се появи на терасата, тя се помръдна и си наложи да стане. Отиде до малкия фонтан и приседна на каменния ръб. Прокара ръка по гладката повърхност на бистрата хладна вода, в която все още плуваха разноцветни рибки.

— Човекът, който си тръгна, херцогът ли беше? — попита Есме, заставайки зад гърба й. — Същият мъж, който ще се дуелира с Раул?

— Да.

— Тогава е истина…

Кайла погледна към нея, но вместо изпитателен поглед в очите на момичето се четеше съчувствие.

— Не зная какво имаш предвид, Есме…

— Мисля, че знаеш, малка братовчедке. Прислужниците си шушукат непрекъснато и много от тях са видели какво стана на бала миналата вечер. Моята камериерка вече разказа, че този херцог, този Брет Банинг, е гледал само теб, докато си танцувала, и е било очевидно, че те желае. И ето го сега тук, voila на прага ни още на следващата сутрин, и то след като му е бил обявен дуел от бъдещия ти годеник. Така че според мен вече не е невъзможно.

— Въображението ти ме изумява, Есме — Кайла се засмя, въпреки че все още й се плачеше.

— Нали? Аз съм прозорлива. И така, какво ще правиш сега?

— Ще се омъжа за Раул, както бях планирала.

— Какво? Когато обичаш друг? Защо да го правиш?

— Защо мислиш, че обичам друг? Наистина, Есме, имаш много развинтено въображение.

— Не, не си въобразявам. Мога да видя колко го обичаш, защото в очите ти има толкова болка. Ако не те интересуваше този мъж, нямаше да си толкова разстроена от посещението му. Или те е страх, че Раул може да го убие?

— О, Господи, дуелът. Не трябва да го правят, трябва да ги спра… ще накарам Раул да оттегли предизвикателството.

Есме тихо се засмя.

— Мисля, че вече е твърде късно. Те трябва да се срещнат под дъбовете днес по пладне, чух папа да казва, че ще отиде да гледа.

— Пладне! Но сега почти е… о, трябва да ми помогнеш, Есме, моля те. Знаеш ли къде е това място? Можеш ли да ме заведеш там?

— Може би, но ако маман чуе, не се отчайвай. Как да ти откажа, когато виждам колко много страдаш. А, ако маман се ядоса, бързо ще й мине. Хайде, трябва да намерим големи наметала с качулки, за да не ни познаят.

Когато пристигнаха, беше започнало отново да вали. Студен октомврийски ръмеж разкаля пътищата и се образуваха кални локви, които засмукваха колелата на каретите и файтоните и те пъплеха бавно като мравки. Вече почти обезумяла от притеснение, че може да закъснее, Кайла скочи от файтона още преди да спре зад редицата и прекоси платното с развята качулка. Огромни дъбове с широки корони разперваха гигантски клони над обширна затревена площ. Там се беше събрала голяма тълпа мъже, обградила двамата, които стояха в центъра на поляната. Кайла разпозна високата фигура на Годфри, но не видя Брет и за момент се обърка — не знаеше дали да се почувства облекчена, или ужасена. Твърде късно ли беше?

Но тогава разбра, че не е закъсняла, защото видя да се размахва едно бяло парче плат и в същия миг зърна и Брет. Той стоеше на няколко ярда от Раул и когато бялата кърпа падна на земята, двамата вдигнаха оръжие и се прицелиха. Гърмежите на двата пистолета се сляха и оранжево-червени пламъци опърлиха сивата мъгла. Брет се олюля, а Кайла вече бе видяла аленото петно на гърдите му. Ушите й забучаха и всичко в нея крещеше, но тя беше като хипнотизирана, не можеше да помръдне, нито да издаде звук.

— Боже мой! — прошепна Есме зад гърба й, като се вкопчи в рамото й. — Закъсняхме…

Цялата тълпа потрепера като един, сякаш всички мъже издишаха едновременно затаения си дъх, и тогава Кайла видя Раул, който се люшна и направи крачка напред, пистолетът падна от ръката му и той се просна върху мократа трева, без да трепне повече. Кайла не усети кога е стигнала при Брет, докато някой не я грабна и я задържа. Тя погледна нагоре и видя Годфри, който я гледаше с намръщено и мокро от дъжда лице.

— Годфри, той мъртъв ли е?

— Не биваше да идвате тук — Годфри я обърна и решително я избута напред. — Вървете си вкъщи. Нещата само ще се усложнят, ако някой ви познае.

— Не ме интересува. Кажи ми дали е мъртъв, или…

Годфри отстъпи, като поклати глава:

— Ще живее. А сега вървете, преди някой да ви забележи.

Макар и слабо обнадеждена Кайла позволи на Есме да я отведе до файтона. Чак когато пристигнаха вкъщи и Танзи й помагаше да свали подгизналите от дъжда дрехи, тя се сети за Раул.

Тя се обърна и видя как Есме се взира в нея.

— Раул е мъртъв, малка братовчедке. А властите казват, че ще арестуват твоя красив херцог и ще му предявят обвинения за убийство. Това е скандална ситуация, казва папа, и цял Ню Орлиънс знае за случилото се.

— Да арестуват Брет? Но това беше дуел…

— Дуелите са обявени за незаконни, откакто Ню Орлиънс стана американска територия. Казват, че са нецивилизован начин за разрешаване на спорове. Сега те ще преследват Брет Банинг, за да му връчат обвинение в убийство и ако го хванат, ще бъде обесен.

— Боже мой — Кайла потрепера, после осъзна какво всъщност й каза Есме. Тя отново я погледна.

— Той е изчезнал?

— Да. Въпреки че е ранен, постъпил е разумно, като е напуснал Ню Орлиънс. А и всичко скоро ще бъде забравено, защото въпреки че американското правителство наистина държи да прекрати дуелите, тук това не е чак толкова сериозно престъпление, французите са хора на честта и в края на краищата Ню Орлиънс все още е под френско влияние въпреки флага, който се развява на площада.

Кайла не отговори и се загледа във веселите пламъчета, които безгрижно танцуваха в камината. Чу как Есме прошепна със съчувствие:

— Съжалявам, малка братовчедке.

Кайла не знаеше да се смее ли, или да плаче. Помисли, че има много глупав вид, застанала така пред камината, с разпуснати мокри коси, провиснали покрай лицето й — без да каже нито дума, без дори да се разплаче за годеника си, който току-що бе убит от бившия й любовник. Но, разбира се, Есме не знаеше тази малка подробност, а само че тя обича не когото трябва… Да, сигурно е така, защото иначе нямаше да се чувства толкова празна, сякаш тя самата беше умряла и мъката я изяждаше отвътре, защото Брет си беше отишъл от живота й. За смъртта на Раул чувстваше само лека тъга. Никога не го бе обичала, непрекъснато му го повтаряше и се съгласи да се омъжи за него, защото знаеше, че никога няма да получи това, което иска.

Как можеше да си признае тези чувства? Как можеше да обясни на някого колко глупава е била? А сега остана отново сама. Съвсем сама.

25

Беше още април, а вече бе доста горещо. Кайла седеше под сянката на едно дърво и си вееше с ветрилото си. Трябваше да стане и да се приготви за соарето в дома на Созерак, но никак не й се ходеше. Ходеше по такива събирания само защото Есме я молеше да я придружи и Каролин много се притесняваше за нея, откакто отшумяха събитията, свързани с дуела.

Странно, но й се струваше, че оттогава са минали години, а не само четири месеца. Тя вече рядко се връщаше назад към спомените за онзи ден и макар всички да мислеха, че тъгува за мъртвия си годеник, Есме знаеше истината. Това остана тяхната малка тайна, за която никога не говореха. Към нея проявяваха разбиране и уважаваха скръбта й, а тя не си направи труда да каже истината на когото и да било.

Във всички вестници описаха как Раул Ренардьо е откраднал документите за собственост на сребърните мини, принадлежащи на Брет Банинг, и как се е опитал да ги продаде в Англия. Имаше много слухове за всички подробности, за чичото на Брет, Хавиер Агилар и Портильо, който е стоял зад цялата операция, и е искал мините за себе си, за да може да финансира революцията в Мексико. Дон Хавиер е платил на Раул да отиде в Англия и да убеди някого да купи документите. Всичко беше толкова объркано, двуличието и интригите, свързани с борбата за контрол върху мините, включваха и принцове, и революционери, дори испанските власти. Сега вече всичко това нямаше значение. Революцията в Мексико бе потушена и Испания отново установи контрол над страната, а дон Хавиер бе принуден да бяга, за да спаси живота си, когато плановете му се осуетиха.

— Хайде, малка братовчедке — Есме се обърна към нея весело, както обикновено й говореше, когато искаше да я извади от това умислено състояние. — Трябва да се приготвим, ако искаме да бъдем най-красивите дами тази вечер.

Кайла я погледна усмихната.

— Предпочитам да остана тук тази вечер. От топлината получих главоболие. Ще ми простиш ли?

— Разбира се, но не мислиш ли, че вече е време за забравиш за случилото се? — Есме прехапа устни и лицето и стана загрижено. — Минаха вече почти пет месеца и не можеш до края на живота си да се криеш в тази къща.

— Може би трябва да си тръгна. О, не гледай така нещастно. Имам собствени пари, както знаеш, и е време да бъда независима. Твоето семейство бе толкова любезно към мен и аз останах вече твърде дълго. Трябва да помисля за бъдещето.

— Но да живееш сама? Ще бъде скандално. Ти не си омъжена и…

— Е, това бяха просто размишления. Няма повече да споменавам за това. Моля те, иди на това соаре и ме извини пред мадам Созерак.

Кайла остана непреклонна и най-накрая Есме се отказа да я убеждава. Когато всички излязоха, къщата утихна, чуваше се само как прислужниците вършат вечерните си задължения. Кайла отново излезе навън, неспокойна заради необичайната топлина. Беше пълнолуние и лунната светлина меко огряваше каменната тераса и ярките благоуханни цветя в градината. Копринената й рокля се стелеше по пътеката зад нея, докато тя се разхождаше в градината, заслушана в тихото чуруликане на птиците и приглушения далечен шум от града. Беше толкова тихо и спокойно тук, но тя наистина мислеше сериозно това, което каза на Есме. Твърде дълго бе останала като гостенка в този дом. Беше време да заживее свой собствен живот, време да помисли за нещо повече от това, как да преживява ден за ден.

Но какво би могла да направи? Все още разполагаше с голяма част от парите, които бе донесла със себе си от Англия, парите от Брет. Може би трябва да посети танте Селест или папа Пиърс. Бе му изпратила част от парите, като инвестиция, както написа в писмото си, за да успее да възроди плантацията си.

Беше спокойно, уютно и Кайла се отпусна на хладната каменна пейка в градината, затвори очи и потъна в умиротворяващия повей на падащата нощ. Времето течеше бавно, тя седеше отпусната, но неусетно тишината се промени и се зареди с някакво странно предчувствие, очакване нещо да се случи. Но какво?

Отвори очи и се огледа. Нищо не се бе променило. Градината все още бе обляна в лунна светлина, дърветата хвърляха сенки, беше спокойно и тихо, лехите с цветя бяха посребрени от лунните лъчи и тишината се нарушаваше само от собственото й дишане. Дори птиците не прошумоляваха в дърветата и вятърът бе утихнал. Тя потрепера и стана, за да се прибере в къщата.

Но докато вървеше по пътеката, сянката под едно дърво се раздвижи и преди да може да избяга, някой я хвана за ръката. Викът й бе заглушен, ръка запуши устата й, камелията в нейната падна на пътеката до крака й, докато тя продължаваше да се бори.

— Тихо, по дяволите.

Тя веднага спря. Сърцето й щеше да се пръсне и тя чакаше, не искаше да повярва — след миг гласът каза в ухото й:

— Не викай, сега ще си махна ръката.

Тя кимна и усети как ръката му я освобождава. Обърна се бавно и повярва, когато го видя извисен над нея. Сребърната светлина блестеше в черните коси на Брет и озаряваше лицето му и тя видя отражението на лунните лъчи в очите му, докато той напрегнато се взираше в нея.

— Надявам се, нямаш нищо против, че се отбих, без да предупредя, но това беше единственият начин да дойда тук, без цял Ню Орлиънс да разбере — познатият провлачен говор звучеше по същия начин, мек и малко дрезгав, и с нотка на веселост в гласа. — Не беше на соарето у мадам Созерак, querida.

— О, а вие бяхте ли поканен? — Прозвуча не както искаше. Трябваше да говори хладнокръвно, безразлично, но това досадно трепване в гласа издаваше чувствата й. Брет меко се засмя.

— Не. Но видях, че и ти не си там и реших, че може да се чувстваш самотна. А така ли е?

— Какво правиш тук, Брет? Не само в Ню Орлиънс, а тук? Какво ще стане, ако някой те забележи?

— А ако не ме забележи? Дойдох да видя теб, querida. Хрумна ми, че може би вече си ме забравила за тези четири месеца и сега ще се радваш да ме видиш.

— Къде беше? Мислех, че си ранен. Мислех, мислех, че си заминал.

— Имах работа в Мексико, но всичко вече е уредено. Там имаше революция и аз трябваше да уредя някои… семейни проблеми, преди да мога да се върна. Но ти сигурно си знаела, че ще се върна, нали?

— Проклет да си, ти си луд. Ако властите те заловят, сигурно ще те обесят.

— Тогава ела с мен.

Тя се взря в него. Изглеждаше същият, но имаше нещо различно в гласа му, имаше нотка на напрежение, която не бе чувала преди. Той мръдна едното ъгълче на устните си в познатата иронична усмивка, но гласът му беше нежен, когато прошепна:

— Липсваше ми, Кайла.

Тя не беше в състояние да отговори, само го гледаше, без да може да повярва, че правилно е чула и очите й поглъщаха звездите, отразени в очите му. Той протегна ръка към нея и я привлече към себе си, мускулите на гърдите му се стегнаха, когато тя постави ръце върху тях, а той я целуна.

И после тя се отпусна в прегръдката му и сълзите потекоха от очите й и устните им усетиха соления вкус с облекчение и изпълнени с любов. Той шепнеше нежни думи в косите й, ръцете му я милваха, галеха лицето й, устните й, разпуснатата коса, която покриваше раменете й. Той й призна, че я обича, че е бил глупак и че глупак е меко казано, и че иска да бъде с него.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита.

— Къде?

Той се засмя меко, отново я привлече към себе си и я притисна силно.

— Има ли значение?

Тя поклати глава.

— Не — отговори му откровено. — За мен не е важно.

— А ако ти кажа, че вече не ме търсят?

Тя се отдръпна и се втренчи в него:

— Не те търсят? Нямаше ли да те обесят за убийство.

— О, сигурен съм, че беше така. Но сега всичко се промени с помощта на добър адвокат и няколко важни подробности, които не бяха взети под внимание преди. Достатъчно е да кажем засега, че съм оправдан, и то с помощта на самия президент Мънро. Той е много благодарен, изглежда, за моята намеса в един спор между Съединените щати и Англия преди няколко години.

— Ти си самият дявол — рязко каза тя и той се засмя.

— Казвали са ми го. Е? Мисля, че Тексас ще ти хареса. Дори може да ти напомни за Индия.

— Тексас, твоят дом?

— Нашият дом, ако така повече ти харесва. Имам хасиенда на реката, Кайла. Продадох акциите от мините и ще се занимавам със скотовъдство, огромна помощ за националния бюджет на Щатите, въпреки че това със сигурност ще раздразни някои хора от испанските власти. Америка се разраства и в някой от близките дни ще станем американци, живеещи в Тексас. Мексико не може да задържи това положение до безкрайност, въпреки че не искат да се откажат.

— Как тогава успя да останеш в Тексас?

— Майка ми беше мексиканка. Но аз вече ти казах това. Можеш ли да спреш да задаваш въпроси и да отговориш на моя: ще дойдеш ли с мен?

Кайла се поколеба. Можеше ли да рискува отново да бъде наранена? Можеше ли да поеме риска да го обича? Но какво представляваше животът, ако не поредица от рискове, помисли тя, и само надеждата и любовта го правеха поносим. Вдигна очи към него, видя напрегнатия му поглед и осъзна, че за пръв път, откакто го познава, той беше неспокоен и несигурен. Това някак й вдъхна куража, от който имаше нужда, и след като въздъхна тихо, тя кимна с глава.

— Да, Брет. Ще дойда с теб. Ще остана с теб, докогато искаш.

— Може би трябва да те предупредя, че нямам намерение да те пусна някога, querida. Бях глупак, но животът без теб последните няколко месеца ми даде мъчителен урок и няма да допусна това.

— Имам намерение да те държа отговорен за всяка дума, така че внимавай какво говориш.

Когато той се наведе и я грабна отново, тя обви ръце около врата му и се засмя тихо:

— Отново ли ме отвличате, сър?

— Да. Но този път отиваме право при свещеника, за да ни венчае. Няма да имаш друг шанс да избягаш от мен — гласът му бе пресипнал, звучеше глух и дрезгав от чувствата, които бушуваха в него, докато я притискаше силно към себе си. — Обичам те, Кайла. Господ да ни е на помощ, обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Нямаше нужда да му казва, че го обича, той можеше да го прочете в очите й. Луната меко осветяваше градината, Брет държеше Кайла в обятията си и тя знаеше, че за нея няма значение къде ще живеят, стига да са заедно.