Среднощна красавица

12

Имението Риджууд, Англия

Май 1816

Шивачката пристигна, както бе обещано, и за два дни подготви няколко тоалета за Кайла. Тя облече костюма за езда, ушит от тъмносиньо кадифе, и застана пред високото овално огледало в дъбова рамка в ъгъла на стаята. Беше перфектен. Костюмът бе прилепнал плътно към гърдите, а ръкавите бяха дълги и бухнали, прибрани в китките и отлично съчетани с късия жакет. Полата бе надиплена и гънките изящно се спускаха до глезените й. Бялата блуза бе с много дантела около врата. Тя бе поръчала шапка и ботуши и те бяха доставени от обущаря и шапкаря в момента, в който костюмът й бе готов.

Брет все още бе в Лондон и тя се опитваше да не мисли какво прави там. Срещна Годфри на стълбите отвън, за да отидат на езда, както се бяха уговорили. Все още бе много рано и утринната роса блестеше по раззеленилите се треви, а капките проблясваха като звезди върху смарагдовия килим. Въздухът бе свеж и тя пое с пълни гърди, усмихвайки се към Годфри, който отново й предложи ръката си.

— Слугите ще започнат да си шушукат, сър — каза тя през смях, и той се усмихна.

— Това ще накара Брет да се позамисли, когато се върне. Може би ще разбере, че не е нужно да скита из града, когато една красива жена го чака тук.

Никога не бе направен дори и намек за положението на Кайла в този дом, и тя бе благодарна за това. Не бе ясно дали авторитетът на Брет, или на Годфри бе повлиял, но след заминаването на мисис Уилсън никой от прислугата не бе проявил неуважение или неодобрение.

Скоро те бяха вече на седлата, а конете бяха красиви и буйни. Галопираха по гористия склон зад конюшните. Гъста гора се простираше в далечината. В самия й край криволичеха пътеки и тук-там проблясваха поляни, чиято зеленина контрастираше на дълбоката синева на небето, покрито с пухкави облаци, които се движеха бързо, подгонени от лекия вятър. Те тръгнаха почти в галоп, после намалиха темпото, за да дадат възможност на конете да си починат. Придвижваха се бавно по една тясна пътека, която навлизаше в гората.

Годфри яздеше така, сякаш бе част от коня. Дългите му мускулести крака бяха обхванали животното без седло или стреме. Кайла, разбира се, имаше седло и бе седнала на една страна, като подпираше коляното на извивката на седлото, а другият й крак бе в стремето. Завиждаше на Годфри за свободата му и му го каза. Той се засмя:

— У дома и жените яздят като нас. Така е по-практично. Но те свикват с конете и ездата още от съвсем малки.

— Звучи съвсем различно от това, което съм си представяла. В Индия, където прекарах по-голяма част от детството си, има огромни различия между отделните класи, или касти, както те ги наричат. Тези, които не са членове на една от четирите касти, са напълно отхвърлени и към тях се отнасят като с нищожества. Наричат ги измет и ги смятат за нечисти.

— Само четири касти? В Америка има много различни касти, само че там ги наричат племена. Аз принадлежа към команчите, но дори и вътре в едно племе има разделения. Много от тях живеят на различни места, имат различни обичаи и правила и родове, които воюват помежду си. Четири касти са малко.

— О, не. Това са само четирите основни касти: брамините, или кастата на духовенството; кшатри, кастата на воините; вайся — търговците; и судрасите, които са работническата каста. Те се подразделят на хиляди подкасти в зависимост от заниманието и професионалната принадлежност. В Индия семейството има много силно влияние. Там фамилиите са много сплотени и единни и се ръководят от най-възрастния мъж. Това беше много любопитно за мен.

— Така звучи. Може би един ден ще дойдете в Америка. Мисля, че там ще ви хареса. Няма такива стриктни семейни правила, както на много други места, и съдят за качествата на един човек по делата му, а не по произхода или богатството му. И е така там, където влиянието на така наречената цивилизация е все още слабо. Разбира се, има хора, които съдят за другите според собствените си разбирания, но това става навсякъде.

Леко смръщила вежди, Кайла си играеше с кожените ремъци на юздата. Острият вятър и ездата бяха охладили лицето й. Тя обърна поглед към Годфри, но той гледаше право пред себе си, изправен и невъзмутим. Когато понечи да го заговори, вдигна ръка, за да й даде знак да мълчи.

По гърба й полазиха тръпки от страх и точно тогава Годфри се обърна към нея с усмивка:

— Има изненада за вас, ако сте достатъчно смела да рискувате. Да или не?

Несигурна, но в същото време убедена, че той няма да допусне да й се случи нищо лошо, тя кимна:

— Разбира се. Толкова ли е рисковано като езда на слон?

— Почти — засмя се Годфри. — Може би не толкова екзотично и е по-опасно. Да вървим тогава.

Тя го последва, малко нащрек, докато навлизаха в сенките на гъстата гора. Птиците чуруликаха и просвирваха, а звукът от копитата звучеше равномерно и успокоително. После чу приглушена музика — странна мелодия, жива и екзотична, каквато не бе чувала досега.

Преди да може да види каквото и да било, до нея стигна остър мирис на дим и тя сподави вика си, когато изневиделица един мъж се появи на пътеката пред тях. Беше облечен в дрехи с цветове на дъгата и въоръжен до зъби, а тя трябваше рязко да дръпне юздите, за да не го стъпче с коня си. Мургав и широко усмихнат, той явно позна Годфри, защото го поздрави на непознат език, който приличаше на испански.

После спря поглед върху нея и в очите му проблесна искрен интерес. Той се поклони дълбоко и произнесе със силен акцент на английски:

— Добре дошла, красива лейди.

Кайла несигурно се обърна към Годфри, който, изглежда се забавляваше от държанието на мъжа. Дълбокият му глас прозвуча спокойно:

— Ти си измамник, Джовани. По-добре не хвърляй такива погледи към дамата, защото тя принадлежи на Улвъртън.

С театрален жест Джовани дълбоко въздъхна:

— Ангелите винаги попадат в ръцете на друг, преди още да успея да ги зърна дори. Много добре, елате с мен. Очаква ни горещо задушено, което още къкри на огъня, и добро вино. А на малката Санча много й липсваше след последното ни идване, а?

С ехидна усмивка и като клатеше глава, Джовани изчезна сред гъсталака край пътеката и Кайла въпросително погледна Годфри.

— Знам пътя — каза той. — Винаги нощуват на едно и също място.

Когато стигнаха лагера им, Кайла осъзна, че това са цигани. Беше чувала за тях, но никога не бе ги виждала и сега й се сториха очарователни. Жените носеха ярко оцветени поли и блузи, огромни обеци и шалове във всякакви цветове. Мъжете бяха не по-малко живописни — смугли и мургави, повечето от тях с огромни мустаци. Носеха многоцветни широки панталони с най-различни кройки, на райета или карирани, или със странни фигури. Повечето бяха с широки ръкави и отворени яки, отгоре — елеци. Те изглеждаха наистина екзотични и не по-малко романтични и живописни от жените си.

Горяха няколко огъня и край тях вдигаха врява цял орляк деца, които се гонеха помежду си или гонеха малки лаещи кучета. Някой свиреше някаква дива, доста бурна мелодия.

Годфри помогна на Кайла да слезе от коня и един от мъжете дойде да го отведе. Той намигна на Годфри, когато го чу да казва, че като си тръгнат, очаква да му върнат същото животно.

— Това цигани ли са? — прошепна Кайла и Годфри кимна.

— Испански или румънски цигани. Всяка година по това време минават оттук и Брет се прави, че не ги забелязва и не ги гони от земите си, както правят много други. Докато се държат добре и не пакостят, той няма нищо против да им даде възможност тук да разположат лагера си и да ловуват в горите му. Те винаги оставят мястото чисто и непокътнато. Ако крадат, не го правят тук.

Кайла се огледа наоколо, в красивото й лице се четеше несигурност. В този момент Годфри си помисли, че така изглежда много млада и невинна. Какво ли е смятал Брет, когато я е отвел със себе си по този начин? Това няма да свърши добре, той вече му го каза. Отговорът на Брет включваше брутална характеристика на Кайла. И все пак Годфри не можеше да си представи как това момиче се вмества в образа, нарисуван от него — студена, пресметлива жена, която цени парите повече от честността. Някак не можеше да свърже всичко това с впечатлението, което се бе оформило у него през изминалата седмица. На моменти можеше да бъде възприета като неспокойна сърна, понякога — силна и решителна и същевременно обладана от страх и опасения. Нямаше и намек за покорство. Много интересна млада дама бе Кайла Ван Влийт. И очевидно не като всички останали, които Брет можеше да използва и те разменяха тялото си срещу бижута или вила в околностите на Мидландс.

Годфри протегна ръка към Кайла и тя я пое, като доверчиво отпусна малката си длан и се остави да я поведе към един от ярко пламтящите огньове. Няколко заека бяха поставени в тави с гарнитура да се пекат. Два фазана, добре почистени от перушината, цвъртяха на шишове над огъня. Огромен казан, от който се носеха ухания на див чесън и ароматни подправки, висеше над жаравата.

Джовани се приближи и смушка с лакът Годфри, като посочи тенджерата с усмивка и кимване на глава:

— Защо, мъдри ми приятелю, месото на дивеча, уловен на чужда земя, е винаги по-вкусно?

— Във вашия случай опасността и риска са основни подправки. Ти си луд, разбира се. На всеки друг имот ще бъдеш заловен, първо, изгорен и после обесен на най-близкото дърво, където ще те оставят да висиш като изгнил плод за назидание на другите.

— Да, но ти виждаш къде сме се настанили… — Джовани с широк жест посочи земите наоколо. — Земята на Улвъртън, където човек може да е независим и да не го наказват за това.

— Да. Макар и безсмислено, ще ти припомня, че нямахте никаква представа, че няма да ви накажат тук. Не знаехте това до момента на неприятната среща с херцога миналата година. Много добре си спомням. Единствено симпатията и разбирането на херцога ви спасиха от наказание.

— Аз пък си мислех, че личният ми чар и обаяние са причината. Дамата, която си довел със себе си, кара Санча да ревнува заради красотата й. Тя съпругата на херцога ли е?

Като премина отново на диалекта на Джовани, Годфри му каза, че тя се намира под негова протекция:

— Затова не те съветвам да се заглеждаш в нея, освен ако не искаш да напуснете това място по-скоро, отколкото сте възнамерявали.

— Жалко — въздъхна Джовани, но тъмните му очи блестяха от възхищение, когато погледнеше Кайла. — Може би ще й харесат песните и танците ни, а?

— Не мога да говоря вместо младата дама, но аз винаги съм обичал вашите гуляи.

Кайла изглеждаше заинтригувана от веселото безредие и прие с учудващ ентусиазъм предложението да останат малко по-дълго.

— Да, с удоволствие. Никога не съм срещала цигани — тихо сподели тя. — И всичко наоколо ми струва толкова интересно и вълнуващо.

Годфри я настани да седне върху стол от дърво и плат и застана до нея. Беше забелязал любопитните погледи, отправяни към прекрасната гостенка от красивите млади мъже от табора. Някои от по-младите й поднасяха най-вкусните хапки от задушеното или печеното, като се избутваха с лакти един друг, смеейки се на съревнованието си. Кайла седеше като кралица и приемаше даровете с достойнство, а Годфри бдеше над нея.

Постепенно някои от мъжете и жените започнаха да танцуват и въздухът се изпълни с познатите вече динамични звуци от мелодиите на испанските цигани. Зазвънтяха златните обеци, боси крака тупаха утъпканата земя около огъня, докато наоколо свистяха разноцветните фусти и стройни мъже удряха енергично пети в ритъма на вихрената музика. Кайла гледаше като омагьосана, докато звуците се носеха високо над обляната в слънце долчинка. Годфри усети, че някой го побутва и се обърна — пред него стоеше Санча. Тя се взираше нагоре към него с гневни очи:

— Така значи, това е новата ти любов? Жена, която играе ролята на лейди? Мислех, че предпочиташ огън, а не лед, негоднико!

Като я хвана за ръка, Годфри се засмя на гнева и ревността й:

— Котенце, не прави прибързани заключения, защото често се оказват безполезни.

— Говори по-ясно.

Едва сдържаше усмивката си, и стисна още по-силно ръката на Санча, когато Кайла се обърна и ги погледна с любопитство:

— Правиш сцени, скъпа моя. Това не е моята любима.

— Не? — Санча хвърли преценяващ поглед към гърба на Кайла, изпълнена със съмнения: — И все пак я доведе тук, където досега идваше сам, никога не си водил жена със себе си, никога!

— Точно това казвам и аз — той нежно я придърпа към себе си и усети как гневът й се топи и тя самата умира от желание да бъде утешавана.

— Ако никога досега не съм довеждал жена тук, защо трябва да го правя точно сега? Тя принадлежи на Брет, а него го няма. Щом разбрах, че сте тук, реших, че ще й бъде интересно да се срещне с вас. И признавам, бях любопитен да разбера дали малката котка с огнен нрав е все още в табора на Джовани, или вече се е омъжила и надебеляла през последните шест месеца.

Шеговитият му тон съвсем стопи недоволството й и тя отново се превърна в усмихната прелъстителка, което не й попречи да хвърли поглед през рамо към Кайла:

— Лицето й е бяло като мляко и е много бледа, изглежда интересна колкото варено зеле.

— Всички жени изглеждат бледи в сравнение с теб, красавице моя.

Усмивката на Санча вече бе съвсем искрена, тя се повдигна на пръсти и целуна брадичката на Годфри:

— Толкова време мина, скъпи, ела с мен сега…

— Не мога да я оставя сама. По-късно тази вечер ще се върна, след като я оставя в Риджууд.

Червени и сочни, устните на Санча започнаха да оформят гримаса и когато обърна глава към Кайла отново, обеците й зазвънтяха и затанцуваха покрай лицето й:

— Тогава можем да я позабавляваме, докато е тук, за да не й липсваш по-късно.

Преди Годфри да успее да я спре, Санча леко издърпа ръката си от неговата и застана пред Кайла с ръце на кръста, а ярката й фуста се люшна около босите й крака:

— Аз съм Санча — заяви тя. — Тук имаме добра храна и добра музика. Танцувате ли?

— Всъщност… да, танцувам, но не като вас.

— Лесно е. Ела, ще ти покажа.

Санча безцеремонно я вдигна от стола, после отстъпи крачка назад и огледа критично дрехите й.

— Облеклото ти не е подходящо. Трябва да облечеш нещо, което няма да спъва движенията ти, нали? Ела, имам някои неща, които ще ти станат.

— Санча — Годфри намръщен пристъпи напред. — Не мисля, че е подходящо да искаш от нея това толкова бързо?

— Да искам какво? Да потанцува? Пфу, ти си станал стара баба, докато ни нямаше. Това е просто танц и нищо повече. А тя изглежда толкова отегчена тук на този стол. Искате ли да танцувате с нас, сеньорита? Аха, така си и мислех, искате…

Санча здраво държеше Кайла за ръка, докато я водеше към един от ярко оцветените фургони, които служеха за подслон.

— Имаме почти едни и същи мерки според мен, само вие сте малко по… по-надарена. По-пищна. Е, думата ми бяга, но имам една блуза, която сигурно ще ви стане…

Кайла хвърли безпомощен поглед към Годфри, но в него не се четеше страх или неудоволствие. Напротив, тя проявяваше търпение и очите й говореха, че се забавлява, затова Годфри си наложи да замълчи. Може би точно това й бе нужно, за да я разсее и отвлече вниманието й от отсъствието на Брет и от безразличието му. И може би точно това щеше да повдигне духа й. Знаеше, че тя е силна и независима и безропотното приемане на всичко, което Брет прави или казва, не е в стила й. Ако тя не му покаже ноктите си, той никога няма да я уважава. Той го познаваше добре и знаеше, че безхарактерните глупави жени скоро биваха отхвърляни с малко повече от шепа дребни монети, които да компенсират времето им, прекарано с него.

Годфри усещаше, че Кайла Ван Влийт е различна. Духовете бяха показали различен път за Брет. Той не се интересуваше и не вярваше в тези неща, макар да твърдеше друго. Не, Брет не споделяше неговата вяра в древните духове. Но той самият вярваше и димът и сънищата бяха предсказали, че съдбата на това момиче е тясно свързана с тяхното бъдеще, тя беше мостът между двете култури. Той не разбираше всичко това, но не беше и нужно. Времето ще покаже.

След няколко минути Санча се върна, а Кайла вървеше подире й. Годфри се изуми от промяната в нея. Изглеждаше като златна циганка, с боси крака и шарена пърхаща фуста, с разпуснати коси, които покриваха раменете й с изкусителен водопад от златисти къдрици… Годфри се сепна, внезапно отрезвен от това, което бе позволил да се случи.

Музиката спря и се чуваше само игривият смях на децата, който наруши внезапната тишина, настанала след като всички погледи се бяха вперили в Кайла. Тя изглеждаше несигурна, прекрасна и невинна, застанала с вдигната брадичка в знак на плахо упорство, така отвръщаше на погледите на тези, които се взираха в нея.

Като вдигна ръка, та гривните звъннаха, тя се усмихна:

— Сега изглеждам ли като една Романите?

Санча високо се засмя, но в гласа й прозвуча искрена симпатия, когато каза:

— Ти си много по-хубава, отколкото си представях. Мисля, че трябва да внимавам с теб, ниня.

Да, помисли си с горчивина Годфри, може да се наложи да я наблюдава много внимателно…

Явно не само той изпитваше тези чувства, защото трима мъже едновременно се втурнаха към нея с претенции да бъдат нейни кавалери. Преди Годфри да може да се намеси, Санча взе нещата в свои ръце и рязко заяви, че се държат като глупави гъсоци и им нареди да се махат, преди да извади малката си кама и ги насече с нея.

— А сега ела с мен, Кайла, нали мога да те наричам така? Добре. Ще ти покажа първите стъпки и след това аз ще ти избера партньор, за да не ти досаждат разни момченца и да те настъпват, ти не трябва да си с обувки, разбира се, макар че не си свикнала да ходиш боса като нас… махни се, Марио!

Със заплашителен жест към младия мъж, който кръжеше около тях, Санча отведе Кайла в центъра на лагера, където пръстта бе утъпкана и бяха поставени дъски, които оформяха нещо като платформа. Тя бе гладка и излъскана от хилядите крака, минали по нея през годините. Самата Санча бе изумителна танцьорка, гъвкава и страстна, с отлично чувство за ритъм. Тя започна бавно, като водеше Кайла и леко я поднасяше за първите й, малко несръчни, опити, докато постепенно тя влезе в ритъм.

Китара и цигулка засвириха едновременно в акомпанимент на една-единствена корна древните народни испански танци, пълни с плам и веселие. Санча танцуваше, потънала в музиката, грациозна и напълно отдадена на ритъма. Скоро забрави ученичката си, завладяна изцяло от мелодията, и Годфри отново си спомни какво го привличаше в нея. Дългата черна коса плющеше около смуглото лице и черните като маслини очи проблясваха страстно и примамливо. Излъчваше сластни обещания и отблъскваше закачливо, а всеки мъж наоколо имаше чувството, че посланието й, отразено в нейното гъвкаво тяло и изящни движения, е предназначено само за него.

Тя се въртеше все по-бързо, и по-бързо. Кожата й заблестя, оросена с капчици пот, черната коса залепна по влажните бузи. Музиката се извиси в кресчендо и кулминацията настъпи едновременно с поклона на Санча, подгънала коляно и разпростряла коси по пода на платформата. Кайла ръкопляскаше ентусиазирано заедно с останалите сред викове „Оле“ и подхвърлени разноцветни шалове и дори няколко стръка цветя.

— Великолепно! — възкликна разгорещено тя, а синьозелените й очи блестяха от възхищение, когато се обърна с усмивка към Годфри. — Възхитително! Никога не съм виждала такава грация и толкова жар в един танц.

Очевидно горда с ентусиазма и щедрите похвали от страна на момичето, което смяташе за своя съперница, Санча изостави първоначалното си негодувание от появата на Кайла, и отново я примами да се качи на подиума, като този път положи истинско старание да я научи стъпките на танца. Годфри направо го побиха тръпки и с безпокойство наблюдаваше бързината, с която Кайла усвояваше движенията. Тя съсредоточено наблюдаваше Санча и почти веднага схвана ритъма, като перфектно имитираше движенията. Музиката засвири отново, този път по-бавно, следвайки ритъма и напредъка на Кайла.

Санча бе избрала фламинго, като окуражаваше ученичката си да импровизира, но най-важното „Следвай ритъма на сърцето си, а не стъпките на краката си… сякаш танцуваш за любимия, нали? Да, точно така се прави, момиче.“

И Кайла наистина се справяше добре. В началото краката й правеха прецизни премерени движения по подиума, а тялото й бе невинно извито, ръцете й — прибрани до него, и тя леко щракаше с пръсти в бавен ритъм. Постепенно ритъмът се засилваше и краката й се задвижиха в унисон, все по-бързо, от пети на пръсти, и обратно — стъпките й ставаха все по-уверени и движенията — все по-грациозни, докато пред очите им начинаещата танцьорка се превърна във виртуозна изпълнителка.

Омагьосан от красотата и от танца й, Годфри осъзна, че я гледа така, сякаш за пръв път я вижда. Къде изчезна свенливото резервирано момиче, което виждаше в градината благовъзпитано да чете книга или да къса ярки цветя. Променена завинаги, както изглеждаше в момента, потънала в забравата на страстната, прелъстителна жена пред очите им, тя мяташе коси, протегнала ръце, очите й блестяха и устните й, леко разтворени, проблясваха и мамеха с лека загадъчна усмивка любимия, който оставаше невидим за тях… Слънцето залязваше. Наоколо грейнаха факли и проблясваха пламъците на огъня, отразени в златистите й къдрици, които следваха волните й движения, очите й излъчваха изпепеляващи сърцето желания, примамващи под водопада на косите.

Музиката ставаше все по-бърза, и по-бърза и Кайла вихрено я следваше. Един от младите мъже се присъедини към нея — слабото му източено тяло допълни стройната й красива фигура. Той постепенно влезе в нейния ритъм и двамата се впуснаха в динамичния вихър на танца, отстъпвайки и настъпвайки един към друг, с блеснали очи и ритмични движения и петите им отмерваха такта върху дървения под. С обръщане, завъртане, полюшване те приближаваха един към друг, после се отдалечаваха и танцуваха напълно забравили за останалите, всеки увлечен от ритъма на другия — със съсредоточени и блеснали от пот лица.

Годфри бе разкъсван от възхищение и ужас. Добре, че Брет в момента е в Лондон. Това беше нещо, което едва ли би му се понравило, а и самият той не бе сигурен, че го разбира. От какавидата бе излетяла пеперуда с неотразима красота, която разтваряше криле за първи път и тази трансформация бе неповторима като самото Рождество.

Увлечен от спектакъла, Годфри се обърна, когато чу познатия провлачен говор и със свито сърце, обхванат от фатализъм, видя Брет Банинг, облегнат на един млад дъб с ръце, кръстосани пред гърдите, впил очи в Кайла и партньора й. След миг погледът му се премести към Годфри и веждите му се повдигнаха в характерния за него подигравателен жест, който красноречиво говореше, че е обхванат от неудържим гняв.

— Каква прекрасна гледка, макар и наистина изненадваща: да открия скъпоплатената си любовница в обятията на друг мъж.

Коментарът бе напълно в стила на Брет и имаше за цел да провокира подобаващ отговор, затова Годфри мрачно запази мълчание в очакване на резултата.

13

За момент Кайла не разбра защо партньорът й внезапно спря и защо музиката замря. Кръвта бучеше в ушите й и тя почти не чуваше какво става наоколо. Стоеше задъхана и потънала в пот въпреки хладния бриз, лъхащ в притъмнялата гора. Изглеждаше озадачена. Не разбра какво става, докато погледът й не спря на Брет и не видя ироничната усмивка, изкривила ъгълчетата на устните му. Стоеше видимо спокоен и с леко подигравателна усмивка, но тя разбра, че е много ядосан.

Затова се изненада, когато видя как партньорът й се отдръпна гневно и очите му яростно блестяха, когато отхвърли Джовани, опитал се да го спре, и се отправи към Брет.

— Това е само един танц, сеньор. Сигурно нямате нищо против танците, сър, или се страхувате, че може да я загубите?

Бред сякаш се забавляваше:

— Не се ласкай. Жена като тази няма да изостави парите заради любов или дори заради страст.

Жестоката забележка накара разгорещената й кръв да закипи още по-силно и пламнала, Кайла сви юмруци. Как си позволява! Но, разбира се, можеше да прави каквото пожелае, нали той бе законният господар на земите наоколо? Да, можеше да изгони тези цигани още сега, да търсят другаде подслон за през нощта. Можеше дори да ги обеси, защото нито един английски адвокат няма да си мръдне пръста, за да му попречи. В края на краищата тях ги смятаха за натрапници в тези земи, макар че в този случай нищо не бе направено, за да предизвика ответна реакция от страна на херцога.

Като изфуча гневно, младият циганин заплашително тръгна към Брет. Направи само крачка напред и спря под въздействието на резкия вик на Джовани. Брет, изглежда, просто се забавляваше от реакцията му, но Кайла усети враждебността и заплахата, които излъчваше позата на младежа.

— Ваша светлост — започна тя, но тъмният поглед, който й хвърли, накара сърцето й да забави ритъм и тя с усилие довърши — надявам се, че не сте разбрали нещата погрешно.

— Струва ми се, че всичко е ясно, така ли е, съкровище? — Провлаченият тон и усмивката не скриха заплахата в думите му. — Сигурно ще чуя някое отвратително признание.

— Не бъдете такъв идиот! — Кайла спря, преди да изрече гневните думи, които напираха на устните й. Не беше честно да рискува тяхната сигурност, след като не бяха направили нищо нередно. Брет бе способен да разбира нещата така, както пожелае. Не бе ли сторил същото и с нея самата. Да, и беше неспособен да опита да разбере нещата, извън обсега на неговите мисли, и да признае истини, опорочени от недоразумения.

Кайла леко вдигна рамене и успя да изобрази нещо като усмивка:

— Аз просто танцувах.

— Видях това, съкровище.

По-рязко, отколкото възнамеряваше, тя му се сопна:

— Не ме наричайте така!

— Какво, бижу? — Брет се отлепи от ствола на дървото и тръгна към нея небрежно и изящно. Той самият бе заплаха и обещание едновременно в отлично ушит костюм, и отново й напомни за дебнеща пантера. Хвана я за китката и поднесе ръката й към устните си: те бяха хладни върху разгорещената й кожа:

— Това е само едно мило обръщение. Дразни ли ви?

Тя се почувства малко глупаво и леко кимна. Всички се бяха вторачили в тях, или поне бяха, докато вниманието му бе съсредоточено в младия мъж, който й бе партньор. После напрежението спадна и повечето се оттеглиха предпазливо назад. С крайчеца на окото си Кайла забеляза, че Годфри остана неподвижен и мълчалив, докато Брет говореше.

— Но защо не ти харесва да те наричам така? Има други, доста по-неприятни думи, с които мога да те нарека, а trinket изглежда толкова безобидно.

Кайла рязко изтегли ръката си.

— Аз не съм украшение или нещо подобно, затова не ме интересува дали ме възприемате така, или ме наричате с това име.

— Да, но грешите — Брет я хвана за ръка и я отведе настрани от мястото, където все още се процеждаше следобедният здрач и светеха огньовете. Минаха покрай Джовани и ярко оцветения фургон с огромни колела и той я поведе към сгъстяващите се сенки зад лагера. Тя забеляза нов кон, леко запъхтян, да чака търпеливо и не се учуди, когато той я насочи нататък. Обърна я така, че гърбът й се залепи към запъхтяното запотено животно и насмешката в очите му се виждаше дори и на оскъдната светлина.

— Trinket е една хубава безсмислена думичка, орнамент или дребна вещ без особена стойност — Trinket, това си ти, Кайла. Хубава, декоративна, лесно заменима — пръстите му погалиха бузата й и спряха върху устните й с лека милувка. — Както виждаш, името е подходящо.

Тя отблъсна ръката му от лицето си с опакото на ръката си. Пое с усилие въздух и изсъска към него:

— Проклет да сте!

— Бил съм проклет толкова години, Trinket. Ти не си първата, която изрича проклятия по мой адрес. Хайде да тръгваме, защото скоро ще се стъмни и няма да виждаме пътеката.

Без да й остави време да откаже или високомерно да се оттегли и да го остави сам, както жадуваше да направи, той я подхвана с две ръце за кръста и я хвърли върху гърба на коня си. Докато тя запази равновесие, той вече се бе метнал отзад и протегна ръце да вземе юздите. Кайла отхвърли кичурите коса, паднали над очите й, и изобщо не изпита облекчение, като видя, че Годфри е застанал съвсем близо и ги наблюдава. Тя се взря в очите му със слаба надежда:

— Годфри…

— Ще ви видя и двамата в имението, мис Ван Влийт.

Кайла се почувства наранена, с тези думи той сякаш я отхвърли и си изми ръцете. За кратко бе помислила, че този висок словоохотлив мъж, който в началото я бе изплашил, можеше да стане приятел, на когото да разчита. Явно е била напълно заблудена.

Годфри каза нещо на Брет на този странен език, на който двамата се разбираха и според нея бе езика на команчите. Отговорът на Брет прозвуча рязък и гърлен, повече като ръмжене, отколкото като труден диалект. После той обърна коня надолу по пътеката между дърветата. Встрани растяха млади фиданки, които изникваха пред тях като гротескни фигури, и докато на идване й се струваха забавни, сега изглеждаха направо заплашителни. Кайла болезнено усещаше близостта на Брет — горещината на тялото му, притиснато в нейното, и погледът му, шарещ по откритите й бедра под късата циганска фуста. Господи, дрехите й останаха в огромния дървен фургон, миришещ на дим и подправки, а тя бе облечена в тази къса лека фуста и тънка блуза, която едва я покриваше.

За момент тя се видя с очите на Брет, облечена в памучна бяла риза с връзка, която позволява да се смъкне свободно до раменете, тънка набрана пола, която потрепваше при всяко нейно движение и, разбира се, без бельо, само с чорапите и ботушките. Да, възможно бе да си помисли човек, че е облечена доста предизвикателно, но студената логика нямаше място при подобни подозрения. Би ли била толкова наивна да флиртува под носа на Годфри? Изглеждаше невероятно, но явно Брет допускаше такава възможност. Или може би той просто използваше случилото се като извинение за яда си и това му даваше нов повод да я нарани.

Тя помисли, че сигурно е права, защото почувства скованост в движенията му, която го издаваше. Над пътеката падаха дълги сенки, разсейвани от последните меки следобедни лъчи. Кайла потръпна, когато минаха през едно по-осветено от слънцето място, като примигна срещу ярката светлина след мрака в гората. Гласът му прозвуча подигравателно, когато тя се опита да придърпа полата по-надолу:

— Твърде късно е за прояви на срамежливост, Trinket.

Кайла дръпна юздите, но ръцете му ги хванаха още по-здраво и усилията й се оказаха напразни. Тя го изгледа разярено, ядосана, че може да бъде толкова упорит и своенравен.

— Пуснете ме.

— Не!

Хватката на ръцете през кръста й беше желязна, и тя почти не можеше да си поеме дъх. Спря да се бори с него и успя да вдигне леко рамене:

— Колко сте брутален. Предполагам, чувствате превъзходство над останалите, когато се държите като животно.

— Информацията, която събрах за вас за осем дни, ме накара да почувствам превъзходство.

От тона на тези думи тя разбра, че не само нейният танц е дал повод да се държи така и затова предпазливо замълча. Докато не разбере защо е толкова ядосан, тя нямаше намерение да му противоречи и да си губи времето в празни спорове.

Мекият бриз се бе превърнал в хладен вятър след залеза на слънцето и тънката блуза и фустата не можеха да я стоплят. Кайла потръпна и той тихо се засмя.

— Страхливка. Не си ли любопитна? Дори не искаш да знаеш какво съм научил за теб? Или ти вече знаеш, querida? Разбира се, сигурно е така. Защо иначе ще мълчиш и ще се цупиш?

— Предпочитам да мисля, че това, което сте научил, е любопитно.

Хладният й отговор го изненада и той смутено замълча. После се засмя, но не с онази подигравателна нотка в гласа, а искрено развеселен. Тя се загледа в ръката му, която държеше юздите и изглеждаше тъмна на фона на белия маншет на ризата му под ръкава на куртката. Способни ръце. Силни ръце. Мъжки ръце, а не бледи и нежни, с дълги пръсти и гладки като на момиче, каквито имаха английските джентълмени. Има нещо много показателно в ръцете на мъжете. Те разкриват мъжката им природа. Меки ръце — лек живот. Здрави ръце — суров живот. Дали това бе вярно и по отношение на Брет?

Не изглеждаше да е така, защото той бе богат, член на аристокрацията, въпреки че дълги години е живял извън Англия. Дори и да го считат за аутсайдер в някои отношения, то той определено бе приет във висшите кръгове на обществото. Не бе като нея — пария, изключена напълно от обществото, без възможност дори да се омъжи.

— Бързо се ориентираш, querida — промълви той в ухото й, а дъхът му пареше бузата й и тя потръпна. В отговор той я притисна още по-силно, сякаш да я стопли. — Трябва да се обличаш в по-прилични дрехи. Знам, че шивачката трябваше вече да е пристигнала. Къде са нормалните ти дрехи?

— Аз… Санча настояваше, че не мога да танцувам с костюма за езда и ми зае нейните дрехи — звучеше глупаво, но той не се засмя, а само вдигна рамене.

— Ако продължаваш да разменяш скъпите си дрехи от кадифе за евтини парцали, ще бъда принуден да те предам на друг покровител много по-скоро, отколкото възнамерявах.

Раздразнена не толкова от думите му, колкото от небрежния намек, че толкова лесно може да го замени с друг мъж като закрилник, тя се обърна рязко в ръцете му, за да го погледне в очите.

— Отхвърлям намеците ви, сър.

— Намека, че имаш нужда не само от един портфейл, за да те издържа? Красивите жени рядко струват евтино, дори и новачките. Нямам неограничени възможности.

— Искате да кажете, че нямате нищо против, ако потърся нов покровител? Колко удобно. Може би ще ме ориентирате тогава кои мъже могат да си позволят да ме покровителстват, за да не си губя времето с такива, които могат само да ме гледат, но не и да ме докосват, ваша светлост. В края на краищата това ще спести много неудобства на всички нас, нали?

— Това, което мисля е, че не давате пукната пара за удобствата, скъпа. Ако беше така, нямаше да показвате прелестите си в гората така щедро пред мъже, които могат да ви предложат само кратка любовна увертюра в храсталака. Да разбирам ли, че така бързо сте преминали от девственост към пълен разврат?

— О-оо! Проклетник! Спрете веднага коня и ме пуснете да сляза. Мъж като вас едва ли може да оцени невинността. Отказвам да продължа по-нататък с такова жалко същество, нито да позволя…

Ръката му отново я притисна силно и почти смаза гръдния й кош — спря потока от думи и тя остана без въздух.

— Стига.

Тази дума бе произнесена тихо, но заплахата в нея прозвуча достатъчно ясно, за да обуздае гнева й и да й напомни, че ако иска да преодолее и тази опасна ситуация, трябва да бъде много внимателна. Когато той разхлаби хватката си, тя пое дълбоко въздух и прехапа устни.

Грубият смях на Брет бе като горещо издихание, което опари врата и бузата й.

— Все още можеш да си показваш ноктите, както виждам. А тъкмо започнах да мисля, че си забравила как да бъдеш свирепа малка котка.

— Така ли? Господи! Положително ми е трудно да призная, че нито за момент не съм забравила колко непоносим можете да бъдете.

— Внимателно, принцесо. Може да започнеш битка, която не е по силите ти.

— Вие самият започнахте, Брет Банинг! Може и да говорите, че не ви харесва да бъдете тук и не искате да бъдете херцог, но действията ви опровергават подобни твърдения. Вие сте, лъжец, измамник. — Тя се сгърчи под увеличаващия се натиск и почти остана без дъх от гняв и от силата, с която я притискаше, но успя да събере сили и да се обърне към него.

Той я гледаше студено и челюстите му бяха силно стиснати — очертаваха се като стегнати буци под смуглата кожа. Кой е този човек, учудена си помисли, и към гнева й се прибави и любопитството. Той я озадачаваше и вбесяваше едновременно. През изминалите седмици тя опозна тялото му почти толкова добре, колкото своето, но знаеше толкова малко за него. Какви са желанията му и защо стоеше в Англия, след като толкова много искаше да се върне в Америка. Беше нещо повече от необходимостта да омъжи братовчедките си. За това бе сигурна. Брет Банинг не бе от мъжете, които се интересуват от подобни неща. Той ще остави достопочтената вдовица да се оправя сама с подробностите, а сам ще остане в сянка. И така, защо бе все още тук?

Вместо да му зададе въпроса, който я вълнуваше, Кайла каза гневно:

— Трябва ли да яздим толкова бързо? Защо не ме оставихте да взема моя кон…

— Да, наистина.

Дори и да искаше да изрече още нещо язвително, забележка, която да опише силата на нейното презрение към него, не успя, защото той подкара коня още по-силно и всичко щеше да прозвучи накъсано и несвързано заради галопа на коня. Досадно бе да я смята за такова нищожество. Дойде и я отвлече, сякаш бе някаква жалка проститутка, макар че Годфри бе поел грижата за нея. Бе отсъствал повече от седмица и информацията, която бе събрал за нея, най-вероятно бе свързана с миналото. Той знаеше всичко за нея, знаеше почти всичко и за Фостин. Не бе тайна, че неговите адвокати събираха информация от момента, когато тя се бе обърнала към тях. Какво друго би могъл да научи, което да има такъв ужасяващ ефект върху него?

Нямаше нищо ново, разбира се. Виновен за това бе неговият вбесяващ навик, породен от неизвестни за нея причини, да й подхвърля груби забележки с цел да я нарани. Сякаш обвиняваше нея за отвличането й от бала на лейди Сефтън. Кайла имаше основателни причини да иска да получи, каквото й се полага. Доколкото познаваше Брет, той нямаше да се спре пред нищо, за да получи своето. Това важеше и за нея, независимо че бе жена.

Изкушаваше се да му каже всичко това и с мъка се сдържаше и опитваше да бъде студена и въздържана, дори и след като пристигнаха в имението и той почти я хвърли на стълбите пред къщата. Изрече кратко:

— Влезте вътре и ме почакайте.

О, да, бе много изкушаващо да му каже нещо грубо и вулгарно като думите, които бе чувала в кухнята. „Майната му“ би прозвучало така добре от устата й в момента. Човек като Брет можеше напълно да схване може би точно значението на тези думи. За нещастие това само би го накарало отново да мисли, че е паднала толкова ниско. Тя трябваше да го накара да разбере, че не е една от тези жени, като се държи сдържано и запази самообладание!

И все пак, изкачвайки стълбите, под любопитните погледи на мисис Линч и дори Сюзън, си наложи, доколкото можа, да го направи с достойнство. Но как да преодолее досадното безпокойство, че все пак тя беше точно такава жена. Може би не по своя воля, а по стечение на обстоятелствата. О, Господи, винаги ли трябваше да се примирява, че е обречена на хорското неодобрение? Не е чудно, че майка й е напуснала Англия. Да предостави услугите си като платена икономка е било далеч по-приемливо от това, да бъде непрекъснато подложена на срама, да бъде отхвърляна от тези, които някога са били нейни приятели.

Басмяната пола потрепваше около прасците й, докато минаваше покрай мраморните статуи в преддверието и се качваше по широкото стълбище. Гърбът й бе изправен и Кайла вървеше така, сякаш връщането и в къщата в такова облекло бе съвсем в реда на нещата. Веднъж танте Селест бе казала, че една дама може да направи почти всичко, стига да е елегантно и със стил. Не бе толкова вярно, колкото й се искаше.

Но това не значеше, че ще позволи на Брет Банинг да я наранява повече от допустимото за оцеляването й. Той беше херцог Улвъртън, но тя имаше достойнство и търпението й не беше без граници.

Когато той се прибра, Кайла седеше пред малката тоалетна масичка и се решеше. Вдигна поглед и срещна очите му в огледалото. Прокара гребена по разпуснатата коса, заслушана в слабото пукане на кичурите в ръцете си. Нежни като коприна, къдриците се заплитаха из пръстите й. Тя заби очи в косите си, не върху лицето му. Защо трябва да я гледа по този начин? Така… студено? Това я правеше да се чувства неспокойна, а трябваше да се сдържи, да запази спокойствие и самообладание.

Само това я караше да издържа на напрежението, защото вътрешно се чувстваше съвсем уязвима. Брет се приближи към нея, стъпките му потъваха в дебелия килим — движеше се леко и грациозно като дива котка и това винаги я изнервяше. Да върви по дяволите — опитваше се да я изкара от равновесие. Добре, няма да му позволи да направи това. Ще бъде напълно невъзмутима, каквото и да й казва.

И все пак не беше толкова лесно. Не и когато той улови погледа й в огледалото и на лицето му бе изписано странно изражение. Той произнесе с характерния си провлачен глас:

— Трябваше да ми кажеш за лорд Брейкфилд, Кайла.

Тя изумено се взря в образа му в огледалото:

— Лорд Брейкфилд?

Едва отзвучаха думите й и той хвана косите й и я дръпна назад така, че да я накара да погледне него, а не отражението му.

— Да, лорд Брейкфилд. Граф Нортуик. Или се преструваш, че не знаеш за какво става дума? Исусе! Да не мислиш, че за мен щеше да има някакво значение?

В думите му прозвуча нотка на сдържана ярост, която показваше колко дълбоко е засегнат от наученото. Тя беше в пълно неведение.

— Спомням си, бях представена на лорд Брейкфилд на бала у лейди Сефтън, но не разбирам какво значение има това сега.

Пръстите на Брет се вкопчиха в кичур от косата й. Това я накара да се обърне още повече назад и ръката му помилва шията й. Кожата на пръстите му бе грапава и в този момент от него струеше безкрайна нежност.

— Трябваше да ми кажеш.

— Наистина, Брет, нямам представа за какво говориш. Да ти кажа какво? Че лорд Брейкфилд според мен е доста неприятен човек с малки като френско грозде очички и съсипано лице? Това е истината, макар че все още не разбирам защо е трябвало да говорим за него.

— Може би не, но щях да бъда наясно с нещата, ако ги бях научил от теб, а не да разбера фактите пред очите на цяла тълпа — той рязко се дръпна и облегна рамо на стената от едната страна на огледалото. Загледа се в нея и вдигна вежди с омразната си подигравателна усмивка. — Но предполагам, че не се интересуваш от хорското мнение.

— Какво, за Бога, се опитваш да ми кажеш? — Объркването й се превърна в раздразнение и тя здраво стисна дръжката на четката за коса, като яростно се обърна с лице към него.

— Брейкфилд и твоята майка, жалката Фостин Оберже, проститутка и любовница на богатите и готовите да платят — вярно ли е, че тя те е продала на този господин, сладката ми, или и това е един неоснователен слух като тези за баща ти и за твоята добродетел?

14

Дори и в яда си, че не му е казала за това, с тази новина й нанесе зашеметяваш удар. Веднага видя в какъв шок изпадна тя — пребледня като платно и замижа от болката. По дяволите, изглеждаше толкова чиста и невинна, но наистина ли беше такава? Стори му се невъзможно да свърже младата жена, седнала пред него, с това, което Нортуик каза и другите потвърдиха. Непочтеността на Нортуик бе известна на всички, а Фостин Оберже е била в пълна безизходица. Наистина ли му е продала дъщеря си за достатъчно голяма сума, която да й позволи да напусне Англия, както твърдеше самият той? Изглеждаше възможно, дори вероятно, и по непонятни причини от тази мисъл стомахът му се свиваше.

Нортуик, престъпник, крадец, негов смъртен враг — отчаян мъж, който искаше да го унищожи и не би се спрял пред нищо, дори да смаже една млада жена. Кайла бе най-слабата и най-уязвимата брънка от веригата събития, които постепенно разкриваха истинската картина на нещата. Исусе! Как се преплетоха нещата!

Тя се надигна и после отново седна. До него стигна ароматът на парфюма й. Жасмин. Сладък, въздействащ, изкусителен. Възбуждащ като самата мистериозна лейди. Тя не беше такава, каквато изглеждаше — не и невинна. И все пак не бе лишената от морал паднала жена, за каквато я бе помислил в началото. Дявол да го вземе, каква е тя? Свенлива, наивна млада жена? Или такава, каквато я бе обрисувал Нортуик — участница в перверзни игри, каквито никое дете не заслужава да преживее?

Брет внимателно я наблюдаваше. Вълнението й бе съвсем явно, когато тя отвърна поглед от него.

— Това ли говорят за мен? Че съм била играчка в ръцете на лорд Брейкфилд?

Произнесе го с такова отвращение, изплю думите като горчива хапка. Очите му се присвиха леко:

— Да. Разбира се, аз знам за теб това, което той явно не знае. Но има неща, които хора като Нортуик могат да твърдят и не могат да бъдат проверени. Той докосва ли те, Кайла? Майка ти продаде ли те?

Тя се изсмя рязко, но смехът й прозвуча задавено и устните й се изкривиха:

— Толкова ли е важно да знаеш това, Брет? В крайна сметка ти направи много повече през последните седмици…

— По дяволите, не е същото. Сега ти си жена, а не беззащитно дете.

— Да, вярно — тя грациозно се изправи и с една ръка оправи гънките на полата си. — Сега съм жена и миналото може да има значение само, ако човек пожелае това. Но вие показахте ясно, че миналото няма значение за вас, що се отнася до баща ми. Защо сега да навлизаме в такива отвратителни подробности?

— Имам причини да се интересувам.

— Няма съмнение. Мога само да предполагам какви са.

— Да не би да го защитаваш, Кайла? Исусе! Мисля, че точно това правиш — Брет впи поглед в нея, ядосан и объркан. Бузите й бяха покрити с червени петна, а устните й се свиха в упорита линия, която вече му бе добре позната. Подозренията продължиха да хвърлят сянка върху лицето му и накрая той изрече:

— Не, ти защитаваш майка си. Тя те е продала на този перверзен негодник и ти се опитваш сега да я защитиш…

Той не беше подготвен за бурната реакция на Кайла. Тя се хвърли внезапно към него, крещейки, че греши, че майка й никога не би направила подобно нещо. Опитваше се го удари, да го издере и той бе принуден да хване ръцете й и да ги задържи здраво зад гърба й. Притисна я към масата и остана така, докато тя се поуспокои и спря да се мята. Задъхана, с коси, разпилени като коприна по тоалетната масичка и надвиснали над очите й, тя яростно се взря в него просълзена:

— Пуснете ме — процеди през зъби. — Веднага.

— Обещай да не се опитваш да ме удариш и ще те пусна. Не искам да те нараня. Не, закълни се, че ще се държиш прилично.

— Кълна се — произнесе думите неохотно след дълго колебание, но той все пак я освободи и се изправи бавно, внимателно следейки движенията й, докато тя се отлепи от масата и застана до нея.

Отметна косата от очите си с обърнато настрани лице. Неочаквано у него се надигна жал към нея — чувството го връхлетя внезапно. За пръв път изпитваше подобно нещо и осъзна, че не знае какво да направи. Стоеше навъсен и объркан.

Кайла погледна нагоре към него и заговори спокойно:

— Майка ми не ме е продала, както предполагаш. Нищо подобно не се е случило. Бих го запомнила. Но Нортуик… може би той е човекът от моите сънища. Кошмарите ми — смехът й прозвуча глухо — била съм много малка, но си спомням някои неща. Спомените ми са като парченца от счупено стъкло… очите и гласът му. Може би затова ми прозвуча толкова познато, защо се почувствах така… така нечиста, когато ме погледна онази нощ на бала в лейди Сефтън. Тогава нямах обяснение.

Сълзите напираха в очите й и непроронени блестяха в миглите й. Част от цинизма на Брет се стопи. Изглеждаше напълно искрена. Или бе много по-добра актриса, отколкото бе предполагал, или чувствата й бяха истински. Той почувства несигурност, която го накара да пожелае още по-силно да разбере истината, каквато и да е тя. Проклета да е. Бе се надявал да я забрави, докато бе далеч от Риджууд. Да се самозабрави в ръцете на други жени. И в началото почти успя, присъединявайки се към Кенуърт в Артурс за игра на карти, и оттам посети разни разгулни места, където ходеше, когато изпадаше в по-фриволни настроения — места като Пал Мал или Ковънт Гардън.

В един от вертепите попадна на стройна блондинка, която имаше същите сладострастни форми и руса буйна коса, мека като дъхава коприна. Той бе пил толкова много, че почти не забелязваше дребните разлики. Едва по-късно през нощта забеляза по-грубите черти, чу вулгарната реч и усети евтиния й парфюм. Това бе достатъчно да загуби напълно интерес към нея.

И не това очакваше да завари, като се върне, Кайла във вихъра на цигански танц, оскъдно облечена, с разпуснати коси, сякаш току-що е станала от леглото на мъж. Всички намеци и твърдения на Нортуик му прозвучаха като напълно възможни. Родена изкусителка. Продадена в невръстна възраст за забавление на мъжете, мъжете като Нортуик.

Кайла вдигна към него пълни със сълзи очи и в погледа й прочете болката на изгубено дете. Изведнъж се почувства жесток, сякаш бе ритнал малко кученце. Не би трябвало да има значение за него, какво се е случило с нея, преди да я познава, само дотолкова, доколкото засягаше интересите му. Но го болеше. Исусе! Наистина имаше значение. Искаше да убие Нортуик — обземаше го сляпа безумна ярост само при мисълта, че този негодник я е пипал. Не само защото един мъж не бива да докосва така едно дете, но и че това дете е била Кайла. Красивата, оплетена в интриги, Кайла.

Явно Нортуик щеше да я използва, за да го провокира да направи грешен ход, но той нямаше намерение да бъде толкова предсказуем. Имаше свои начини за противодействие.

— Утре, малката ми — меко каза той, — ще отидем в Лондон. Там по това време на годината е много оживено. И някои мои познати жадуват да се запознаят с най-новото ми завоевание. Мисля, че това ще те поразсее.

Тя го гледаше, без да реагира. Алабастровата й кожа изглеждаше леко порозовяла и сякаш отразяваше спокойната светлина на лампата. Той пое брадичката й в дланта си, загледан в лицето й, но тя сведе поглед, за да скрие очите си. Наведе се и целуна устните й, студени като на каменна статуя. Струваше му доста усилия да не продължи, докато тя не отговори на целувката му. Но се отдръпна от нея и произнесе спокойно и овладяно, сякаш не изпитваше никакви чувства:

— Лека нощ, малката ми. Ще тръгнем рано сутринта.

Когато затвори вратата след себе си, осъзна, че тя не отговори на нито един от последните му въпроси.

Нетърпелив, Брет слезе долу в малкия салон, наля си бренди и отпиваше бавно глътка по глътка, докато чакаше завръщането на Годфри. Няма съмнение, че щеше скоро да се появи. По непонятни причини Годфри бе взел Кайла под своя закрила и ще побърза да се увери, че с нея всичко е наред.

Очакванията му се оправдаха, защото Годфри пристигна и намери Брет в салона. Затвори вратата и застана пред камината зад стола, където Брет пиеше втора чаша от първокласния френски коняк.

— Надявам се, че мис Ван Влийт вече спи спокойно.

— Наистина, приятелю, толкова си прозрачен — Брет постави гарафата на лакираната с черен японски лак масичка и стана, после се облегна на камината, намръщено загледан в предания си приятел и кръвен брат. — Защо толкова се тревожиш дали спи спокойно, или не съм се отнесъл с нея така, както би трябвало?

Лицето на Годфри с цвят на бронз бе безизразно, но гласът му прозвуча рязко:

— Ако се отнасяше с нея така, както би трябвало, сега тя трябваше да е в Лондон с кръстницата си. Необходимо ли е да я въвличаш във всичко това?

— Откъде си сигурен, че го правя? Може би възнамерявам да я върна на живописната маркиза Дю Боа.

— Не, нямаш такова намерение. Ранното ти завръщане означава, че нещата не са протекли според твоя план и смяташ да използваш мис Ван Влийт като примамка. Прав ли съм?

Брет се усмихна леко и поклати глава:

— Толкова си проницателен, приятелю. Не би ме учудило, ако успееш да се издигнеш до най-висшите етажи на властта, само да не беше човек на честта.

— Ако си приключил с обидите, моля, отговори на въпроса ми.

— Да, смятам да използвам нашата красива гостенка като примамка, както предположи — той потри с длан челюстта си, загледан съсредоточено в Годфри. — В известен смисъл, тя няма да пострада. Когато постигна целите си, ще й заплатя добре и ще я върна на кръстницата й. Това достатъчно ли е, за да те направи щастлив?

Годфри вдигна рамене:

— А ти ще бъдеш ли?

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Че не си толкова безразличен към прелестите на дамата, колкото би искал.

— Проклет да си. Тя може да е средство за постигане на желания от мен резултат, както казват: „С един куршум — два заека“. Мога да се освободя от прелестите й и същевременно да се освободя от настоящата заплаха. Това е един перфектен план.

— Какво откри в Лондон?

— Каквото очаквах — челюстите му се стегнаха. — Документите за сребърните мини наистина са в ръцете на Нортуик. Негодникът сигурно ги носи до сърцето си, защото моите агенти не можаха да ги намерят. Проклет да е, ако ги занесе в регистратурата, може никога да не ги видя повече. Или ако все пак успея, ще отнеме много години след оспорване на собствеността по юридически път и през цялото това време среброто ще си седи неизползвано. Исусе! Все още е загадка за мен как е разбрал за тях. Те не би трябвало да се намират на този кораб. Някой, на когото имам доверие, ме е предал. Само да разбера кой… — не довърши. Годфри знаеше какво ще се случи, когато той открие предателя, продал документите на Нортуик. Ако имаше късмет, щеше да умре бързо. Но, за Бога, той бе склонен да го унищожи бавно, както го правеха команчите, и да го накара сам да пожелае смъртта си, дълго преди да е настъпила. Той погледна нагоре към Годфри и по очите му разбра, че му е напълно ясно какво има предвид.

Като вдигна рамене, Брет се загледа в огъня.

— Всичко по реда си. Когато си взема документите, ще се разправя с Нортуик и след това ще открия кой ме е предал.

— Не искам да съм на негово място, когато го намериш. — Годфри спокойно издържа погледа на Брет. — Дали е просто съвпадение, как мислиш? Или Нортуик го е организирал?

— Ще разбера, когато открия човека. Научих много любопитни подробности за живота на лорд Брейкфилд. Явно кражбата е от по-леките му престъпления. Има склонност към невръстни момиченца — съвсем малки. Този негов порок може да го провали, ако мога да уредя това.

— Сигурен ли си в това?

— Един свидетел е готов да потвърди. Така смъртта ще стане по-желана за Нортуик.

Годфри сви едното ъгълче на устните си:

— Разбирам, явно всичко си премислил. Възможно ли е този свидетел да е мис Ван Влийт?

— Не. Но някога е била една от неговите… — той млъкна и довърши с мрачно изражение — жертви, ако информацията ми е вярна.

— Аха, сега има две причини да искаш възмездие.

Брет го погледна за момент:

— Да, правилно си разбрал, но не влагай повече смисъл от необходимото. Що се отнася до Кайла, възмутен съм, че се е възползвал от нея, когато е била съвсем малко дете.

Годфри се усмихна и Брет раздразнен присви очи. Да върви по дяволите. Да мисли каквото иска, няма значение. Това, което имаше значение, беше Нортуик да си получи заслуженото.

Светлините на града проблясваха по улиците, все още влажни от дъжда, и отразяваха смътни многоцветни дъги, когато каретата на херцога най-сетне спря. Кайла с мъка запазваше самообладание. Оказа се трудно, много по-трудно отколкото очакваше, когато Брет настояваше да го придружи в Лондон. Защо го правеше? Какво се надяваше да докаже? Достатъчно неприятна бе ледената му учтивост към нея, откакто се върна оттам. В кавалерските му жестове се таеше скрита хладина и твърдост, които я караха да скърца със зъби, защото в привидното му хладнокръвие явно имаше скрит умисъл. Без съмнение това зад тази фасада никак нямаше да й хареса.

Тя крадешком погледна към него. Брет се взираше през прозореца. Тъмният му силует се очертаваше в рамката на прозореца на фона на уличните лампи, по-далечен и недостижим от всякога. Не я бе докоснал, откакто пристигнаха в Лондон. Беше доволна, или поне си внушаваше, че е доволна, и в същото време се чувстваше неловко от тази негова резервираност. Това със сигурност не бе Брет Банинг, когото бе почнала да опознава, деспота с леден поглед, който, без да се поколебае, я отвлече от бала у лейди Сефтън под носа на всички, включително, и кръстницата й. Сега бе като изопната струна и във всяко негово действие имаше нещо заплашително, макар че външно се държеше напълно спокойно. А тази вечер бе много по-напрегнат. Леко намръщена, Кайла протегна ръка и огледа меките нови ръкавици. Ръкавици, наметало, поръбено с пух от марабу, обувки от Р. Уилис на улица „Фиш“ 421, ушити с брокат и украсени с малки рубинени плочки, които подхождаха на изящната огърлица от рубини и диаманти, ажурени багети и красиви жартиери от сатен и коприна, и всичко това в тон с роклята й. Чиста коприна върху сатен — роклята бе плътно прилепнала до тялото й като втора кожа. Високата талия бе прихваната точно под гърдите, щедро обшита с позлата и миниатюрни рубини. Застанала пред огледалото, в първия момент Кайла помисли, че не би посмяла да се покаже с тази рокля в обществото. Макар да не бе много деколтирана, пурпурната коприна върху светлобежовия сатен създаваше илюзията, че отдолу тя е просто гола.

И когато Брет замръзна на прага и я огледа с присвити очи, тя разбра, че той си е представял точно това. Безполезно бе да спори с него, затова само вдигна рамене и отбеляза, че роклята наистина е много красива.

— Да я намокря ли, за да изглежда още по-прозрачна? Все пак човек трябва да се вгледа отблизо, за да види нещо.

— Вижда се достатъчно — Брет пренебрегна хапливата й забележка и вдигна рамене, но в очите му припламна искрица, която й показа, че наистина е така. Защо искаше от нея да е облечена точно по този начин?

Сега, пред очите на хората, се чувстваше гола и знаеше, че има вид точно на това, което бе станала — куртизанка. О, какво ли ще каже танте Селест? Ще бъде наранена и разочарована. Тя не обвиняваше Кайла за случилото се, но в гласа й звучеше мъка и безнадеждност, когато я утешаваше и дискретно й предложи помощта си, когато се освободи от покровителството на Брет. Тяхната кратка среща бе протекла тягостно и неловко.

Кайла изтри разсеяно с пръсти стъклото, вперила празен поглед в мъгливите улици. Всичко ли щеше да загуби?

— Пристигнахме. Опитай се да спреш да се възхищаваш от себе си, поне докато има други, които могат да правят това вместо теб.

Заболя я от язвителната забележка на Брет, и тя го погледна гневно, като нервно придърпа нагоре ръкавиците си.

— Защо трябваше да си правите труда да ми осигурите толкова прозрачна рокля, след като искате да изглеждам раздърпана, ваша светлост. Според мен вие искате да покажете моята нова роля, а не да я прикриете.

Очите му леко се присвиха:

— Много по-умна си, отколкото предполагах. Какво неудобство. Може би просто искам да вдигна цената ти. Да те издържам, се оказа много скъпо задължение. Лакеят чака, малката. Време е да влезем в операта?

Трудно бе да се въздържи да не го наругае, но забеляза любопитните погледи на някои хора от тълпата пред Кингс Тиътър. Боже мой, имаше толкова много хора! Цяла редица карети и елегантно облечени членове на висшето общество бяха задръстили Хай Маркет. Когато застана пред огромната аудитория, водена от Брет, тя осъзна треперенето в коленете и нервното присвиване в стомаха й. Наложи си да вдигне високо брадичка. Никой няма да забележи колко е нервна — няма да позволи това. Защо да им доставя такова удоволствие?

Странно, но Брет служеше като защитна стена и отбиваше любопитните погледи, отправени към нея. Тя подхвана краищата на пелерината си и се загърна плътно, доволна, че закрива половината от дръзката й рокля. Всичко би дала да може да се махне оттук. Усещаше окуражаващото топло присъствие на Брет. Стройната му фигура бе облечена в черен официален костюм, с перфектно ушити фрак, жилетка и панталон. Снежнобяла риза с елегантен нагръдник подчертаваше красивото му смугло лице. Той бе арогантно красив. Мъж, който бе проследяван от женските погледи — повечето от тях ехидно хвърляни зад гърба му, а някои през изкусно премрежени мигли. Ако не й бе толкова омразен, може би в един момент би допуснала, че е влюбена в него.

В края на краищата той я караше да губи дъха си в очакване особено когато я погледнеше с полупритворени очи и иронична усмивка, така провокираща и толкова характерна за него… Понякога, когато я докосваше и шепнеше нежни думи в ухото й, тя забравяше, че това са само думи, произнасяни в забравата на страстта, и почти можеше да повярва, че е неговата любов, и той наистина я обича. Това бе глупаво, разбира се, и тя го знаеше и признаваше истината, когато той си тръгнеше или заспиваше до нея. И все пак съществуваха тези кратки моменти на сляпа надежда за по-добър живот, които я караха да става неспокойна и несигурна. И ядосана, признаваше това.

Нищо в живота не протече така, както си го представяше, когато беше малка и плуваше по гръб в реката и мечтаеше за бъдещето си. Сякаш бе изминал цял един живот. Ставаше дума за друг свят и със сигурност за друго момиче. Сега тя плуваше в едно враждебно море, загубена в бурята, нахлула в живота й, без да знае на кого да има доверие и как да продължи напред.

— Ваша светлост — прошепна женски глас и Кайла се обърна, за да види как контеса Гренфилд сияеше. — Не знаех, че се интересувате от опера.

— Имам разностранни интереси, милейди — Брет дръпна Кайла към себе си, докато тя не застана под светлината на висока лампа. — Познавате ли мис Ван Влийт?

За миг погледите на Кайла и лейди Гренфилд се срещнаха, после контесата отвърна поглед и рече студено:

— Не. Извинете ме, ваша светлост. Може би друг път ще поговорим.

Бяха я отхвърлили, студено и убийствено, и лицето на Кайла пламна. Котка. Те бяха се срещали и преди, въпреки че бяха минали почти три месеца, и тогава лейди Гренфилд се държа много мило. Възмутително. Репутацията на контесата далеч не беше безупречна. Някои от по-лицемерните височайши вдовици в доброто общество я смятаха за малко „нетърпелива“ и точно тя да презре Кайла по този начин беше направо вбесяващо. Също като лейди Мелбърн имаше доста деца от различни бащи и въпреки това си позволяваше да я пренебрегне по този начин!

Лейди Гренфилд не бе единствената, която се отнесе с Кайла по този начин. Нито една от дамите, по-рано нейни компаньонки на соаретата, домакини по време на следобедния чай или гостенки на Лейди Ръштън, не проговориха на Кайла. След първия шокиран поглед те започваха да се държат така, сякаш тя не съществува.

Мъжете обаче не страдаха от подобни скрупули и говореха с нея, макар че тя предпочиташе да не го правят. Ехидните погледи и забележки бяха достатъчни, за да я държат в напрежение. Войнствено настроена, Кайла отговаряше на поздравите им, без да ги погледне, като оставяше погледите и думите им да се изливат покрай нея, сякаш това не я засяга.

Измина цяла вечност, докато се доберат до ложата, която бе резервирал Брет. Елегантна кутийка, облицована с кадифе и обзаведена с плюшени столове, обърната към сцената долу. Брет дръпна назад входните завеси и я въведе в покритото с килим помещение, което миришеше на свещи и застоял парфюм. Задната част тънеше в мрак и тя спря за момент, докато очите й свикнат с тъмнината. Ложата на Улвъртън бе близо до сцената — ако протегнеш ръка, можеш почти да я докоснеш. Най-ниската от петте в реда, тя имаше най-добра видимост в цялата зала. Местата за публиката бяха разположени във формата на гигантска подкова и залата имаше претенциите да бъде призната за най-голямата оперна зала в цяла Англия. Кайла помисли, че това сигурно е вярно. Освен петте редици с ложи и партера имаше огромна галерия, която побираше внушителната цифра от три хиляди и триста души. Толкова хора, събрани само в една сграда, и всички те обсипани с блестящи бижута и титли. Те идваха тук, за да се покажат пред обществото и да огледат останалите, както и да видят поредната оперна постановка.

Високият таван бе живописно покрит с разнородни фрески, ярко позлатени. Долу в редиците на оркестъра се чуваха нестройни звуци на цигулка и корна. В настъпилата тишина звучаха приглушени разговори и нисък смях. Брет я побутна напред към осветената зона в ложата и тя инстинктивно вдигна брадичка, усетила погледите. Въпреки явното й нежелание да махне пелерината си, Брет внимателно я свали и постави на един стол. Дръзката рокля остана единственото й облекло.

Шумът на коприна и сатен показа, че много погледи са насочени към тях. Внезапното заглъхване на смеха и силният шепот наоколо свидетелстваха, че има и такива, които намираха появата й в Кингс Тиътър за доста забавна. Това в крайна сметка бе нейният дебют в обществото, след като Брет я отведе демонстративно пред очите на всички от бала у лейди Сефтън. Без съмнение това бе дало повод за много клюки и слухове по неин адрес.

Искаше й се да не беше идвала, да не беше срещала никога Улвъртън и най-вече — гореше от желание да се махне, колкото може по-скоро, от Англия. Да се върне в Индия — при папа Пиърс. За нея нямаше значение, че не им стигат средствата, и тя едва ли щеше да намери добра партия. Ако бе останала там, щеше да запази самоуважението си и уважението на другите, а ето я сега — обект на злобни клюки, и то тук, в операта, невинно светско събитие.

А Брет със сигурност е знаел, че така ще стане, иначе не би я довел тук. Защо я измъчваше така, проклет да е! Какво искаше да постигне с това?

После реши, че ще научи отговора, защото чу зад гърба си как някой дълбоко се изкашля и ентусиазиран глас пожела да бъде представен на прекрасното създание, имало късмета да попадне в ръцете на Улвъртън.

— Улвъртън, това ли е красивата дама, за която напоследък доста се шуми? Дето си я откраднал на бала у лейди Сефтън? Бога ми, тя е прекрасна. Погледнете я, удивителни форми, Улвъртън, прекрасни.

Поруменяла от притеснение, Кайла гневно се обърна да бъде представена на негово височество, херцог Къмбърланд. Петият син на крал Джордж бе считан от мнозина за зъл безцеремонен простак. Ако не беше от кралско потекло, без съмнение щяха да го смятат за напълно недостойна личност. И все пак той беше син на краля и брат на регента. Това принуждаваше хората да го търпят, макар и неохотно.

Усмивката на Кайла бе скована и неестествена, но тя бе решила да не издаде какво чувства в момента. Особено пред този ужасен херцог, с нашарено от белези лице и едно око, впито любопитно в нея. Погледът му бе прикован към гърдите й, покрити с тънка коприна над бежовия сатен, която трептеше от всяко нейно движение, и не оставяше почти нищо на въображението. Тя усещаше ироничния поглед на Брет и успя да кимне студено за поздрав.

— Ваша светлост, за мен е чест.

— Боже, та тя е прекрасна! — Къмбърланд се шляпна по бедрото и Кайла реши, че никога не е срещала по-недодялан мъж, още по-малко отговаряше той на очакванията за него като брат на регента. — Да, виждам какво те е привлякло в нея — продължаваше херцогът. И брат ми със сигурност ще я намери за привлекателна. Но, разбира се, вие осъзнавате това, нали?

Забележката наистина бе много откровена. Кайла долови подтекста в думите и вдигна поглед. Брет се усмихваше, невъзмутим и недосегаем, сякаш това бе напълно в реда на нещата, фалшив херцог, помисли тя неочаквано, узурпирал титлата, без изобщо да го е грижа за нея. О, да, тя бе чувала презрителните му забележки за титлата и думите му към Годфри, че горещо желае да се върне в Америка. Как й се искаше да го направи и да я остави на мира, вместо да я мъкне със себе си — да я показва по този начин! Какви бяха намеренията му? Тя знаеше, че има нещо — че Брет има някаква скрита цел, заради която я доведе на опера. Да не би да си мисли, че ще стои като кукла на конци и ще му позволи да й налага волята си? Ако е така, скоро ще разбере каква грешка е допуснал.

Отвори рязко ветрилото си от щраусови пера и го размаха небрежно, връхчетата на перата докосваха носа и бузите й. Усмихна се, когато Къмбърланд я погледна, и видя как очите му заблестяха от възхищение.

— Улвъртън, нали нямате нищо против да остана във вашата ложа? Както знаете, тя е най-хубавата в цялата опера. Моята не е толкова удобна. Крайно неприятно, но пък вие сте толкова безразсъден да плащате петдесет хиляди лири на година за някаква си ложа в операта.

Отговорът на Брет бе утвърдителен, както се и очакваше, но Къмбърланд едва ли го чу, защото вече се бе навел към Кайла и й говореше баналности. Минаха няколко минути, през които тя си разменяше остроумни реплики с херцога, напълно наясно, че Брет внимателно следи разговора, а веждата му бе иронично повдигната. Той разбираше какво прави тя и очевидно го намираше за забавно. Дали щеше да му се стори забавно обаче, ако тя наистина отговореше на подмятанията на херцога и ги възприемеше сериозно? Почти се изкуши да провери това, но тогава от тигана щеше да се хвърли направо в огъня, а тя нямаше да рискува още по-големи унижения. Особено когато Брет изглеждаше така, сякаш очаква нечия поява. От време на време небрежно хвърляше поглед към коридора зад завесите и това го издаваше.

Кайла не знаеше кой е очакваният гост до момента, когато чу шум зад себе си, чу поздравите, отправени към него и шепотът наоколо се усили. Регентът поривисто, с кралски апломб, влезе в ложата пристегнат, натруфен и странно елегантен в черните си копринени бричове и яркожълта жилетка, с грижливо сресана коса в небрежна прическа, с румено добродушно лице. Тя веднага разора, че Брет очаква точно него. Обичният принц, така бе чула да го наричат, и той наистина изглеждаше такъв. Поздрави брат си, леко учуден, после Брет и накрая с нескрито възхищение се обърна към Кайла. Нямаше и следа от духовитите груби забележки на Къмбърланд. Думите му бяха любезни — поздравът му прозвуча мило и естествено и същевременно бе твърде шлифован и явно многократно репетиран.

— Чудесно е, че най-накрая ми се удаде възможност да срещна прекрасната дама, за която толкова много съм чувал. Мис Ван Влийт, за мен е чест да се запозная с вас.

При друг мъж този поздрав би прозвучал като подигравка. Без съмнение Джордж, принцът регент можеше да бъде жесток, когато пожелае, но сега явно бе в добро настроение, защото великодушно й се усмихваше, правеше й комплименти, дори сложи влажната си ръка върху нейната, когато я придружи до тапицираните столове отпред.

— Да знаете, Улвъртън, според мен вие сте щастливец — заговори принцът, загледан усмихнато в нея. — Тя е глътка свеж въздух. Трябва да я доведеш следващата седмица в Карлтън. Организирам грандиозно тържество и няма да приема не за отговор. Скъпа, вие ще дойдете, нали?

Тя установи, че много по-лесно се усмихва на него, отколкото на брат му:

— Ако вашето желание е такова, не ми остава нищо друго, освен да се съглася.

— Аха. Очарователно. Както казах, глътка свеж въздух. Вярно ли е, че сте прекарала известно време в Индия, скъпа моя? Така чух, макар че Улвъртън говори твърде малко и когато реши, става безкрайно мълчалив. Разкажете ми за слоновете и лъвовете, защото изпитвам огромен интерес към красивите неща от природата и съм изпълнен с любопитство. Вложих доста време и усилия да разширя менажерията, както знаете, а също така се опитвам да разкрася този град с паркове и сгради, които ще дадат възможност на всеки да се наслади на очарованието на миналите епохи. Като например фризовете от Акропола в Атина, макар че Байрон заклейми Елджин за това, че ги е демонтирал от оригиналното им място. Но това е друга моя грижа… а, чувам, че музиката вече започва. Може би по-късно ще си поговорим на спокойствие… Например на утринната езда в парка. Мога да ви покажа най-красивите кътчета там и на вас това ще ви се отрази добре, не мислите ли? Радост за окото и удоволствие за всеки наоколо.

— Аз… сигурна съм, че ще бъде приятно да се разходя в парка с вас, ваше височество. Но не съм сигурна, дали е препоръчително, тъй като аз…

— Глупости. Улвъртън също ще дойде, ако искате. Това ли ви притеснява? О, никой не би могъл и дума да ни каже, и на двамата, уверявам ви — той се наведе към нея и лъхна аромат на роза, който изпълни ноздрите й, докато той й говореше тихо и съзаклятнически:

— Виждате ли тези ложи на втория ред? Красиво облечените жени? Жени от града, които си търсят покровители. Когато пожелая, избирам най-красивата и я отвеждам в моя пантеон. Последствия може да има само за мен, разбира се, но това е обичайна практика. Не ми отговаряйте, преди да сте размислила. А и Улвъртън може би желае да поднови познанството си с красивата Каталани, преди да ме запознае с нея, не мислите ли?

Като намигна, той се обърна към Брет, който повдигна иронично вежди по характерния за него начин, докато Кайла изведнъж застина и почувства вътрешен хлад. Това ли бе запознанството, с което я заплашваше Брет? Покровител да й стане самият принц? А Брет — с красивата Каталани. Трябваше да се досети по-рано!

15

Докато регентът продължаваше да бъбри, без да забелязва внезапната й скованост, Кайла успя да се съсредоточи само в тази част от разговора, където от нея се очакваше някаква реакция. В същото време главата й бучеше от мисли. Те се въртяха около едно — Брет и красивата Каталани, оперната певица, която щеше да пее тази вечер. Каталани ли бе истинската причина за тяхното присъствие тук? Наистина ли Брет имаше намерение да поднови връзката си с оперната певица и да я хвърли в обятията на принца или Къмбърланд, или всеки друг, който я пожелае?

Проклет да е… О, Господи, колко дълго трябва да седи тук и да търпи похотливите погледи на мъжете, вперили очи в ложата им. Или да слуша злобния шепот, който като съскане на змия стигаше до ушите й, понесен от тълпата? Изкушаваше се да избяга — да стане от стола си, да отхвърли тежките кадифени завеси и да напусне театъра и принца, и Брет…

Но това означаваше да признае, че е направила грешка, а тя не искаше да се държи като страхливка. Вината не беше нейна. Не съвсем. Тя забеляза малко ядосано, че Брет изглежда напълно невъзмутим. Защо да изпитва същите чувства и същото напрежение като нея? Как можеше да я пренебрегва така, когато се държеше като… като сводник! О, само ако имаше къде да отиде, към кого да се обърне.

Танте Селест винаги ще я приеме с отворени обятия, но Кайла не можеше да рискува да я нарани повече, отколкото досега. Не, твърде късно бе за подобно разрешение. Тя не можеше да рискува спокойния живот на Селест.

Нощта сякаш никога нямаше да свърши. Кайла пиеше шампанско и се преструваше, че се наслаждава на операта, докато регентът издаваше задушевни звуци и открито се наслаждаваше на красотата на тъмнокосата италианска певица, която изпълняваше арията Il Turo in Italia. Долу в залата, изглежда, никой не следеше действието — по-скоро всеки оглеждаше останалите и от време на време се вдигаше такъв шум, който заглушаваше музиката. Смях и груби шеги звучаха във въздуха и тя видя как разни господа се отбиват в ложите, които принцът й посочи, и флиртуват с явно благосклонните дами.

Беше влудяващо да седи тук и да наблюдава хората наоколо със съзнанието, че вулгарно същество като лейди Джърси — която бе любезна с нея само преди месец — седи през няколко ложи и умишлено не поглежда към Кайла, сякаш изобщо не съществува. И наистина въпреки всички намерения и планове тя не съществуваше за хората тук. Не и в смисъла, който влагаше в това понятие преди.

Пренебрегна намръщения поглед на Брет и нарочно прие още една чаша шампанско. Би направила всичко, за да избяга от досадата и осъдителните погледи. Какво толкова, ако шампанското й помогне да стане малко по-весела? Освен това бе доста приятно да наблюдава как Брет се стяга и стиска челюсти, когато тя се навежда близо до принца — много близо — при думите му за представлението. Дали Брет се притесняваше за нея? Или в него говореше само глупавата му мъжка гордост, наранена от факта, че тя се забавляваше? Или поне се преструва, че е така.

Шумът от разговорите нарасна, така и не спря по време на първото действие. Лампите светнаха и тя разбра, че следва антракт. Започнаха да се обръщат глави, гласовете се чуваха по-високо и хората извиха вратове с лорнети в ръка в усилие да огледат присъстващите наоколо. Принцът се наведе отново към Кайла и от него лъхна дъхът на розова вода. Около тях премина вълна от шепот.

— Мис Ван Влийт, вие съвсем не сте такава, каквато си представях — промълви той с лека усмивка. — Изобщо не сте такава.

— Така ли, ваше височество? — Кайла му се усмихна над позлатения ръб на чашата с шампанско. — А какво очаквахте, ако мога да си позволя да ви попитам?

За миг принцът сякаш се смути и погледът, който хвърли към Брет, показа че изпитва известно притеснение. После бързо възвърна доброто си настроение и вдигна рамене:

— Не очаквах да бъдете толкова красива и, разбира се, толкова интелигентна.

— Това значи ли, че Брет се движи в компанията на лекомислени глупачки? — Тя опря устни в чашата, за да скрие усмивката си, когато принцът я погледна с ужасено изражение:

— Не, разбира се, не! Аха, разбирам какви са намеренията ви, измамна хитрушо. Правите си шеги с мен, а? Много сте палава наистина.

— Смирено моля за извинение, ваше височество.

Принцът се усмихна:

— Подозирам, че изобщо не търсите моето извинение. Но няма значение. Аз наистина ви харесвам и моето одобрение може да отвори за вас всички врати, когато имате нужда. Не е ли така, Улвъртън?

— Както казвате, за принцове всички врати са отворени.

Принцът изсумтя:

— Разбира се, ще твърдите това. Макар да не е истина, и вие го знаете. Ето ме тук, годините ми минават в ролята на регент, докато съветниците на баща ми отказват да позволят да поема ролята на крал. Ужасно недалновидно от тяхна страна, бих казал, защото знам, че мога да управлявам страната. Причината е в Пит, разбира се. Но сега сме тук, в операта, и не искам да развалям вечерта с проблемите си, и то в присъствието на една прекрасна усмихната дама, която с интерес слуша думите ми. За Бога, Улвъртън, вие сте проклет късметлия, да спечелите сърцето на такова несравнимо създание. Тя ми напомня за моята прекрасна Мария, която си отиде от света. Животът не към всички е справедлив.

За учудване на Кайла очите на принца се напълниха със сълзи, потекоха по бузите му и издълбаха бразди в леката пудра на лицето му. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в ридания, но Брет тактично се намеси и отклони вниманието на принца, като посочи, че мис Каталани идва към тяхната ложа.

— Тя знае за вашия интерес към операта, ваше височество — добави той с лека усмивка и принцът веднага насочи поглед към сцената, забравил за Кайла и за изгубената си любов. Брет се възползва от възможността да сграбчи китката на Кайла, като пръстите му се впиха в нежната плът:

— Мисля, че пи достатъчно шампанско тази вечер, querida. От него ставаш по-оживена, отколкото би трябвало.

— Така ли? — Тя се отдръпна и видя гневните пламъчета в очите му, запалени от неподчинението й. Това я накара да се държи неразумно, вдигна чашата и се засмя: — Но на мен ми харесва да съм весела. Изглежда, принцът няма нищо против.

Брет присви очи:

— Принцът е ангажиран за тази вечер, ако таиш подобни надежди.

— Не бъди толкова груб — тя изпи шампанското до последната капка, после протегна чашата към него. — Бих искала още малко, моля.

Брет изтръгна празната чаша от ръката й и я остави настрана:

— Пи повече от достатъчно тази вечер.

— Хайде, Улвъртън — намеси се Къмбърланд с ехидна усмивка, — не се дръж като турчин. Дай на дамата още шампанско, щом иска.

Кайла се усмихна:

— Благодаря, ваше височество. Много е обнадеждаващо да установя, че има джентълмени, които не обичат брутално да налагат волята си.

За момент Кайла помисли, че е прекалила. Брет наистина изглеждаше вбесен, а тя не би рискувала да предизвика бурна сцена, защото не даваше пукната пара за мнението на принца или брат му. Но когато херцогът се обърна да го погледне, Брет просто се усмихна и се облегна на стола си, като небрежно отбеляза, че не той ще има главоболие на сутринта. Това разреди напрежението в ложата.

Това не можа да заблуди Кайла. Тя знаеше, че като останат насаме, Брет ще я накара да плати за безразсъдното си държание. Нито за момент не забравяше способността му за секунди да се превърне от изискан джентълмен в безмилостен варварин.

Точно преди кулминационния момент в постановката Анджелика Каталани се приближи до ложата им и се загледа в тях с блестящите си черни очи. Сякаш пееше само за Брет — Кайла се обърна към него и видя как отвръща на усмивката й. Песента свърши и залата избухна в аплодисменти, а Каталани хвърли едно цвете с дълга дръжка към ложата им. Брет ловко го улови и се изправи, като се поклони в знак на благодарност за жеста й. Залата отново избухна в аплодисменти и смях на това своеобразно продължение на пиесата.

— Браво, Улвъртън! — Регентът се засмя и заръкопляска с възхищение. — Поздравления! Вярвам, че красивата Каталани все още храни нежни чувства към теб!

— Ние сме просто стари познати. Видяхме се преди доста време в Италия — Брет се обърна и погледът му срещна очите на Кайла, преди тя отново да погледне напред.

Кайла изгаряше от негодувание. Беше очевидно, че между тях има нещо, нито една жена не би гледала мъж така, както Каталани изпиваше с поглед Брет. Но защо той я доведе тук тази вечер, ако искаше да е с певицата? Защо я измъчва?

Когато всичко най-сетне приключи и Кайла отново облече пелерината си, все още с празната чаша в ръка, регентът предложи да я придружи до вкъщи, ако Брет има други планове за вечерта. Объркана, Кайла се вцепени, а Брет лукаво се усмихна. Не, със сигурност няма да го направи! — гневно помисли тя. Сърцето й биеше силно, чуваше го как кънти в гърдите й, докато напрегнато очакваше отговора на Брет.

— Щедро предложение, ваше височество. — Той леко се усмихна и изрече провлачено — Но съм обещал специално забавление на мис Ван Влийт за тази вечер. Може би друг път.

— Добре, добре, друг път. Утре може би, разходка в парка? — Принцът взе дланта на Кайла и целуна дланта й с влажни горещи устни. В гласа му прозвуча искрена нотка на съжаление, когато въздъхна и промърмори, че представлението му се е сторило толкова кратко. — Но аз скоро ще ви потърся, Улвъртън, проклет да съм, ако не го направя. Не съм забравил обещанието ви. Всъщност и двете обещания.

— Вашето присъствие винаги е удоволствие за мен — отговорът на Брет прозвуча съвсем естествено, както и се очакваше, но явно регентът не виждаше причини да се съмнява в искреността му. Принцът се присъедини към тях на излизане от ложата и после надолу по покритите с килим стълби, като спря в коридора да поговори с някои хора, които го бяха изчакали и между тях Кайла разпозна доста влиятелни мъже. Едно име привлече вниманието й — доста неприветливият Робърт Стюарт, лорд Касълри, министър на външните работи, който бе присъствал на конгреса във Виена и бе играл решаваща роля при свалянето на Наполеон от власт.

— За мен е чест да се запозная с вас, милорд — каза тя, когато той леко се поклони пред нея.

— За мен също, мадам. Вие сте кръщелницата на маркиза Дю Боа, нали?

Бузите на Кайла пламнаха и тя кимна с глава. Няма съмнение, че човек с неговото положение в обществото непременно е чул слуховете.

— Да, милорд. Вие познавате ли я добре?

— Очарователна дама — лека усмивка смекчи строгите черти на лицето му. — Срещали сме се на няколко приема и имахме възможност да споделим възхищението си от Париж, разбира се. Тя много ми помогна, като ми препоръча Бейн Шиноа, когато бях в Париж миналата есен. Аз съм й длъжник и много се радвам, че виждам кръщелницата й, за която винаги ми е говорила с много обич.

Кайла отвърна на усмивката му:

— Удоволствието е мое, милорд.

В очите на Робърт Стюарт проблесна искрица, когато се обърна към Брет и го покани да се присъедини към него в голф клуба следващата седмица:

— Вярвам, че имаме общи цели и интереси с вас, Улвъртън.

— Така ли, милорд? Досега не бях се замислял за това — леко се усмихна Брет. — Опитвам се да стоя далеч от политиката, защото имам други интереси.

— Да, но тук не става дума за политика.

— Озадачавате ме, милорд.

— Така си и помислих. Следващата сряда? Ще изпратя визитката си, за да ви напомни за уговорката.

— На вашите услуги, милорд.

Принцът веднага включи Касълри в разгорещен разговор за гръцките фризове, които граф Елджин бе пренесъл в Англия, и той се опитваше да убеди Конгреса да ги закупи за Британския музей. Брет се възползва от случая да дръпне Кайла настрани, като здраво я хвана за ръката:

— Малка глупачка — тихо зашепна в ухото й, — ако наистина не искаш да се озовеш в леглото на принца, престани да флиртуваш и се дръж прилично.

Кайла размаха ветрилото си, като огледа Брет с вдигната вежда и лека усмивка:

— Защо, ваша светлост? Смея ли да се надявам, че вие сте изгарян от ревност?

— Явно вие си позволявате всичко — пръстите му болезнено се впиха в лакътя й и ветрилото й замря. В очите му забеляза метални отблясъци и стомахът й се присви:

— Не ме изкарвай извън кожата ми, Кайла. Не и тази вечер.

— С какво тази вечер е по-различна от всички останали? Защото принцът е тук? Да не би да се страхувате, че някой може да научи какъв… какъв тиранин сте?

Тя се отдръпна от него и видя Къмбърланд, който ги гледаше. Изведнъж осъзна, че ако реши да си тръгне, Брет не би могъл да я спре. Това бе обществено място и можеше просто да се отправи към изхода. Можеше ли да се надява, че Касълри ще й помогне? Той говореше ласкаво за танте Селест, но не! Какво би могла да му каже? Че я държат затворена против волята й? Ако е затворничка, то бе напълно по нейна вина, защото се страхуваше да се лиши от покровителството на Брет.

— Ако бях на твое място, малката ми — студено изрече Брет с нисък и напрегнат глас, — щях да се тревожа повече за утрешния ден, а не за тази вечер. А на мен не ми пука какво мислят хората за мен самия. Напомням ти, в случай че още не си осъзнала това.

— Забелязах — тя отдели пръстите му от ръката си. — Не ме докосвайте повече, моля ви. Напоследък изтърпях доста унижения.

— Ако е така, предлагам да обуздаете склонността си да предлагате така безразсъдно услуги, мадам. Има мъже, на които не може да бъде отказано.

— Като вас.

— Ако искате да кажете, че сте ми отказала, ще трябва отново да си припомните как стана всичко. Не си спомням да съм чул думата не.

Тя му хвърли ядосан поглед, но вниманието му вече бе насочено другаде. Проследи погледа му и видя една жена да си проправя път към тях през тълпата. Хората ръкопляскаха и Кайла осъзна, че това бе Анджелика Каталани, чернокосата оперна певица, която почти бе омагьосала регента. Крещящо облечена, с лъскава диадема и алена туника, обшита с пискюли, тя се движеше сред тълпата като кралска особа и всички покорно й правеха път. Когато стигна до тях, тя се насочи към Брет, който пое предложената му ръка и изискано я целуна, сякаш бе истинска кралица.

Тъмни очи святкаха над високи скули и дълъг нос, устните й бяха тънки, с яркочервено червило. Повдигна вежди и ги заля с поток от думи на италиански.

Усмихнат, Брет не я спря, когато тя се повдигна на пръсти и го целуна по устните, като напълно пренебрегна шокираните погледи на някои от присъстващите дами. Изглежда, той отвърна на целувката й, докато Кайла стоеше сковано до него и мислено го пращаше по дяволите. После Брет се освободи от нея, хвана за лакътя и я обърна към принца, за да я представи, като междувременно нахално плъзна поглед към Кайла.

Каталани поздрави принца с изящен жест, а регентът се впусна в разговор с нея на италиански, докато тя го гледаше с блеснали очи и червените й устни бяха разтегнати в усмивка. Мургавият й тен й напомняше за Санча. Разговаряше с принца и въпреки смеха, тъмният й поглед постоянно се връщаше върху лицето на Брет.

Кайла настръхна. Тази кокотка! Явно Брет привличаше вниманието й, макар че бе достатъчно разумна да обърне внимание и на регента… Не ме интересува. Неин е, ако той това иска… и тогава аз ще съм свободна!

Брет отново хвана Кайла за ръка и каза нещо на регента и Каталани, което веднага предизвика протести от нейна страна и бе одобрено с усмивка от принца.

Брет поклати глава и повтори на английски:

— Направихте завоевание, сеньора, не желая да рискувам гнева на принца, като отнемам от времето му. Някой друг път ще си припомним Италия.

Каталани погледна Кайла и повдигна вежди:

— Тя е прекрасна. Доведете я, когато решите да ме посетите, Брет. Тогава ще си поговорим за миналото.

Очевидно тя съвсем нямаше това предвид и Кайла се обърна към херцог Къмбърланд, който все още стоеше наблизо, както през цялата вечер. Смехът й прозвуча звънко и сепна и самата нея, когато херцогът промърмори, че вкусът на брат му винаги бе клонял към вулгарното.

— Не че искам да кажа нещо лошо за красивата Каталани, разбира се — добави той нагло, — въпреки че в момента скъпият Прини е напълно завладян от нея. Говори се, че тя е капризно създание, а сърцето й принадлежи единствено на съпруга й. Но последните слухове показват, че е склонна понякога да се отклонява от този свой принцип…

— Наистина, ваша светлост — игриво отговори тя, — твърде много вярвате в слухове. Има хора, които си нямат друга работа и измислят разни истории.

— Има и такива, които не вярват в нищо, и затова не могат да ги отхвърлят — усмивката на принца сгърчи лицето му. — Но вие отблизо познавате такива хора, нали? Не, не се отдръпвайте, красива лейди. За мен слуховете нямат значение, както и за хората, които са достатъчно интелигентни. В днешно време светът е такъв, че всеки недоволен човек с достатъчно остър език може да съсипе живота на другите. Жалко. Има хора, които не заслужават това.

Кайла стоеше вдървено, а опиянението от шампанското постепенно спадаше.

— И аз съм на същото мнение, ваша светлост.

— Да, имате основание за това. Никога не съм възприемал Брет като глупак до тази вечер. Ще се присъедините ли към нас, мадам? О, не сама. Не ме разбирайте погрешно. Не съм толкова глупав да допусна, че той ще позволи подобно нещо, разбира се, че ще бъде ваш кавалер. Целта ми е да натрия носа на брат си може би, не нещо друго — едното ъгълче на устните му се повдигна. — Той никога не е одобрявал моята намеса.

Кайла се поколеба, а главата й бе леко замаяна. Не трябваше да пие последната чаша шампанско… Брет се смееше на думите на певицата, и дори принцът изглеждаше напълно покорен и изпълнен с възхищение. Брет каза нещо на италиански, което предизвика бурен смях у Каталани и чак тогава Кайла се обърна с усмивка към херцога и прие.

— Сигурна съм, че ако вие поканите Улвъртън, той не би могъл да ви откаже.

— Обикновено е така.

И все пак, колкото и невероятно да звучи, Брет му отказа. Любезно, разбира се, но категорично. Къмбърланд изглеждаше учуден и разочарован.

— Не? За Бога, Улвъртън, още е рано да се прибирате, при това вашата дама желае да остане, нали?

Сивите очи изгледаха студено Кайла и тя посрещна погледа му с високо вдигната брадичка:

— Вече не съм толкова уморена. Предпочитам да остана още малко.

— Така ли? — Твърдата линия на устните на Брет се сви в лека усмивка. — Аз не искам.

Когато Кайла се опита да протестира, той я накара да замълчи, като се обърна към Къмбърланд:

— Споменахте ми по-рано за една от последните ви инвестиции в източно — индийска фирма? Ако желаете да обсъдим продажбата на дялове, аз определено се интересувам от това. Както разбирам, напоследък се занимавате с интересни начинания.

— Така ли? Колко неловко, но, разбира се, джентълмените могат да говорят за бизнес винаги и навсякъде, не мислите ли?

Усмивката на Брет изглеждаше по-скоро заплашителна, отколкото утвърдителна, и Кайла се намръщи, когато той допълни, че джентълмените могат да правят почти всичко, стига да го правят цивилизовано.

— Съгласен ли сте с мен, ваша светлост?

Къмбърланд отначало се стресна, после настръхна, но закима с глава в знак на съгласие.

— Разбира се, цивилизовано, така има по-малко неприятности. Разбирам гледната ви точка. Ще поговорим ли за търговия?

Темата бе подходяща за отвличане на вниманието на Къмбърланд и Кайла веднага разбра, че повече е обсебен от собствената си алчност, отколкото от идеята, непрекъснато да дразни брат си. Нищо чудно, защото принцовете редовно ги проклинаха за това, че висят като воденичен камък на шията на правителството. Само разговор за политика можеше да съперничи на тази тема, както Брет вероятно много добре знаеше.

Разярена, Кайла стоеше сковано, без да помръдне, и се опитваше да се преструва, че хищните погледи, които й отправяха и мъже, и жени, изобщо не я засягат. Какво я интересува какво мислят. Тези членове на доброто общество не бяха по-различни от нея, бяха малко по-дискретни. Но и това не бе само по нейна вина.

Нямаше значение какво е направила или какво мислеха, че е направила. Тя не беше като тях, нито като тези силно гримирани надути жени, които така открито предлагаха услугите си. Болеше я сърцето. Болеше я и гърлото от всички премълчани гневни пуми. Кайла изпита облекчение, когато най-сетне се озоваха в каретата и се отдалечиха от операта. Но за нейно изумление Брет даде на кочияша адреса на игрален дом — площад „Сейнт Джеймс“, номер десет. Тя го погледна гневно, когато каретата се люшна напред:

— Мислех, че предпочитате да се приберете вкъщи — не можеше да се въздържи и му се сопна. — Уморена съм. Вечерта бе ужасна. Не мога да понеса нито миг повече да говоря не това, което мисля, и да се усмихвам, когато нямам желание.

— Хайде, хайде. Малко сме разстроени, нали? — подигравателната усмивка на Брет й лазеше по нервите. — Изглеждахте така, сякаш наистина се забавлявате. Или сте разстроена, че не ви позволих да отидете с регента? Съжалявам, querida, но аз дадох обещание на Анджелика и ще го спазя.

— Анджелика?

— Сеньора Каталани знае за любовта на принца към изкуството. Осмелявам се да предположа, че тя скоро може да измъкне от него каквото пожелае — той се облегна назад, загледан в нея с онова загадъчно изражение, която тя започваше да намразва. Кайла се нахвърли върху него:

— Вие си измисляте. Тя проявяваше много по-голям интерес към вас и аз си позволявам да кажа, че не би се поколебала да се обърне към вас за това, което желае.

Брет се засмя:

— Анджелика не иска. Тя очаква. И получава в повечето случаи.

Думите му я нараниха. Кайла гневно обърна поглед към прозорчето:

— Отведете ме у дома, моля. Не мога да понеса повече обиди тази вечер.

— Обиди? Вие очаровахте принца и неговия брат, малката ми. Това обида ли е?

— Не ме правете на глупачка, моля ви. Напълно наясно съм какви са намеренията ви за тази вечер. Първо ме обличате в тази рокля, после ме излагате на показ като някаква особена придобивка и ме подлагате на осъдителни погледи и обиди и накрая ме представяте на принца и неговия ужасен брат като възможна бъдеща играчка. Не, нямаше никакви обиди. Предполагам, че дори трябва да съм доволна.

Настана тишина и когато погледна към него, видя, че съсредоточено я наблюдава. За нейно учудване, той кимна утвърдително:

— Да, предполагам, че всичко е изглеждало точно така. Но не можеше да бъде другояче. Тази вечер трябваше да събера необходимата ми информация и за съжаление има хора, които говорят и правят това, което мислят.

— Не разбирам.

— Не, виждам това. Но няма значение. Ще го разбереш.

Той протегна дългите си крака и в черния си фрак отново доби вид на смъртоносна пантера. Неспокойна, Кайла се загледа невиждащо към прозореца, където просветващите газови лампи отразяваха разсеяните светлини от магазините, покрай които минаваха. Колелата громоляха по паважа и от време на време се чуваше скрибуцане и проскърцване и звуци от триене на кожа и дърво, докато каретата се люшкаше напред по пустите улици. Тя сви ръце в скута си и се опита да не мисли за нищо.

— Кайла, не е нужно да добиваш вид на мъченица — гласът му звучеше тихо и провлачено и тя се обърна да го погледне. Въпреки фенерите на каретата, купето тънеше в мрак и лицето му почти не се виждаше. Изглеждаше мрачен и… опасен. Когато се наведе напред, светлината от лампите освети сериозното му лице.

— Успя да привлечеш вниманието на принца, на което без съмнение си се надявала.

— Не го ли искахте и вие? — Тя почукваше със затвореното ветрило върху дланта си. — Защо иначе бихте ме довел с вас тази вечер? Очевидно вече съм ви омръзнала и искате да подновите връзката си с тази оперна певица.

Развеселен, той се усмихна:

— А сега кой ревнува? Затова ли така безразсъдно флиртувахте? Не знаете ли, че е опасно да се флиртува с принцове? Или имате намерение да приемете предложението му.

— Не смятам, че покана за разходка в парка непременно е предложение за интимност. Освен ако, разбира се, той не разчита на вашия далеч неизискан метод на насилствено отвличане.

Брет присви очи:

— Малка глупачка. Опитвам се да те предупредя. Ако регентът реши, че желае една жена, той може да се окаже доста настоятелен. Във вашето положение можете да си навлечете повече неприятности, отколкото сте в състояние.

— Не си правете труда да ме предупреждавате за повече неприятности, защото аз съм вече унищожена. Какво повече може да се случи? Не видяхте ли тези хора как се държаха с мен? И направихте ли си труда да обърнете внимание как ме пренебрегнаха дами от обществото, които преди с радост ме посрещаха в домовете си? Сякаш вече не съществувам.

Гласът й трепереше от възмущение и Брет я огледа с иронична усмивка.

— За тях си била добре дошла заради кръстницата си и лейди Ръштън. Ако не бяха те, нямаше да бъдеш поканена дори и в деня за пране. Доста сурови са правилата на обществото и трябваше да помислиш за това, преди да дойдеш в Лондон и да ме изнудваш за пари. Защо се оплакваш сега? Имаш пари, нали?

Тя изфуча към него:

— Знаете, че парите са само част. Исках това, което по право е принадлежало на майка ми: уважението, което й е било отказано.

— Можеш да поискаш и луната. По-голяма вероятност има да я получиш.

Грубият отговор направо спря дъха й и тя се втренчи в него, докато светлини и сенки се гонеха по лицето му. Той беше прав. Никога нямаше да получи уважението, което искаше. Не сега. Не тук. Беше болезнено да си го признае.

Когато каретата най-сетне спря, Брет я погледна странно усмихнат — ъгълчето на устните му потрепваше:

— Понеже си уморена, прибирай се. Ще кажа на Бъртън да те закара.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, скъпа, че можеш да спиш сама тази нощ.

Тя се загледа в олющената фасада на сградата и после отново спря поглед на него. Той искаше да се отърве от нея. Разбира се. Възнамеряваше да се срещне с оперната певица. Проклет да е! Как си позволява да я унижава така! Първо да я показва по този начин, и после да направи публично достояние факта, че му е омръзнала. Тя няма да търпи това. Ако мисли, че ще му се размине, жестоко се лъже. Не, нямаше да бъде от онези жени, които се примиряват с къщичка в провинцията и студено писмо за сбогом. Но Брет вече слизаше от каретата и даваше указания на Бъртън да я откара вкъщи. Правеше го така небрежно, сякаш не бе сторил всичко възможно да разруши живота й.

Когато каретата рязко се люшна напред, тя реши какво ще направи. Почука рязко на вратата, за да привлече вниманието на кочияша.

В името на Бога Брет Банинг ще съжалява, че се е отнесъл с нея така. Ако не друго — поне няма да я забрави!

16

Кенуърт вдигна поглед и позна каретата на херцога, която спря пред входа на игралния дом. Най-сетне Брет пристигна и, за Бога, това забележителната мис Ван Влийт ли беше? Беше… изглеждаше по-красива, отколкото си я спомняше, облечена в плътно прилепнала коприна върху сатенена рокля, с възхитителна огърлица от рубини и диаманти, която блестеше върху нежната й кожа в сумрака на каретата… Нямаше смисъл да жадува за нещо, което никога няма да му принадлежи, но тя наистина бе ангелско създание! Блестящата руса коса бе вдигната във висок кок, къдриците й надничаха иззад качулката на наметалото й, по една на всяка буза. Изящният профил говореше, че е момиче с характер и малката обла брадичка с лека трапчинка потвърждаваше това. Тя изглеждаше враждебна, очите й бяха гневни, докато се взираше през прозореца на каретата.

Бари се стресна, когато зад гърба си усети движение и Нортуик изникна от сянката на вратата. Светлината падаше косо върху похабеното лице на графа, докато той се взираше тревожно в каретата. Бари бе толкова погълнат от дамата, че дори не забеляза присъствието на графа. Устните му се свиха и почувства нужда да го предизвика:

— Извинете, милорд, но пречите на движението.

Нортуик се обърна леко, а гъстите му вежди се вдигнаха иронично:

— Ах, това е самият Кенуърт. Колко жалко, че не можете да стоите далеч от игралните зали, моето момче. Ще ви спести много неприятности. Но сега, когато изплатихте дълга си, нямате търпение да стреляте по котката отново. Колко досадно.

— Спестете си шегите, милорд. Може да се поспори по въпроса.

Като го изгледа с присвити очи, графът замислено изду устни.

— Жалко че не се срещаме вече толкова често, Кенуърт. Май скоро ще ми писне от вас. Сигурен ли сте, че искате да останете? Може да се наложи да ви помоля да си тръгнете, ако станете твърде досаден.

— Треперя от страх. А сега, моля да ме извините, викат ме.

Минавайки покрай Нортуик, Бари го чу да мърмори: „Подмазвай се, момче. Улвъртън те държи в ръцете си.“

Думите го разстроиха, защото бяха верни и той не можеше да отрече това. Разходи се наоколо, но Нортуик влезе отново и се скри в тъмния вход. Проклет да е. Добре че вече не дължи пари на отвратителния граф, Улвъртън му зае достатъчно. Поне Брет бе истински джентълмен и прие като залог само думата му, като с небрежно вдигане на рамене отхвърли въпроса за залога.

Тези думи бяха утвърдили вече високото му мнение за Улвъртън. Баща му смяташе, че това е издигане в култ, но разбира се, нямаше нищо такова. Той се възхищаваше на този мъж заради забележителната му самоувереност и чувството му за хумор. Брет не беше денди, но успяваше да накара хората, с които се среща, да го уважават и да му се възхищават. Това ставаше така естествено, че Бари се улавяше как разучава Улвъртън, за да разбере как точно го прави. И защо не? Трябваше ли да стане като баща си? Безличен досадник, макар и уважаван. А Улвъртън бе пътувал много и бе посетил различни места, и бе правил различни неща. Дори се чуваха слухове, че е опитал и пиратство, но това беше явно завист. Защо мъж като Улвъртън ще си прави труда да се занимава с пиратски истории, щом с богатството си може да купи каквото пожелае.

Точно този безразсъден авантюризъм, който лъхаше от Брет, го привлече и ако имаше човек, способен да стане пират, това бе единствено той. Бе го виждал да участва в два дуела, като и в двата се оказа по-добрият.

Уменията на Брет предизвикваха възхищение у него, но същевременно го и плашеха. Ако притежаваше хладнокръвието на Брет, нямаше да му се наложи да търпи месеци наред обидите на Нортуик. Болеше го да признае дори пред себе си, че няма подобни качества, макар че смелост не му липсваше. Но за нещастие му липсваше умението на Брет да борави със сабята и пистолета.

След тази вечер, ако всичко мине добре, ще си разчисти сметките с Нортуик. Той излезе от сянката да посрещне Брет, когато каретата се люшна напред и потегли.

— Има ли проблеми? — попита той с тих провлачен глас пред входа.

Бари поклати глава.

— Не, освен обичайният сарказъм на Нортуик. Проклет негодник, никак не беше щастлив, когато видя, че пристигате. Ако…

— Хайде да влезем — прекъсването показа, че Брет е войнствено настроен и Бари кимна. Последва го в дългото сумрачно преддверие до Пиджън Хоул6, както живописно го бяха нарекли, защото често оскубваха охранени „гълъби“, онези, които си въобразяваха, че могат да спечелят.

Бе пълно, както винаги. Този игрален дом не изискваше скъпа такса за членство и затова хората, които го посещаваха, не бяха само от каймака на обществото, както в Артурс или много други клубове. Тук идваха да си търсят късмета много наивници, посъбрали малко пари. Тлъсти гълъби наистина, помисли Кенуърт.

— Говори се, че Нортуик е съдружник тук — прошепна той в ухото на Брет. — Никога не съм мислил, че е игуменът в този манастир, както мистър Ситън, който притежава половината от акциите тук с цена около сто хиляди.

Брет тихо се засмя:

— Ако Брейкфилд имаше толкова пари, нямаше да иска да вземе моите.

— Без съмнение, но е от хората, които винаги ламтят за още, и още — Бари млъкна и се замисли за собствените си прахоснически навици, като се закле да направи промяна в живота си, и то такава, каквато дори баща му би одобрил. Но сега той трябваше да изплати един друг дълг, и в името на Бога, до края на тази нощ.

Брет приближи до масата за комар и се загледа в хвърлянето на заровете. Само внимателен наблюдател можеше да види, че той оглежда стаята с по-голямо внимание, отколкото следи играта. Стоеше леко отпуснат, присвил очи, със сериозно лице.

— Две единици — разочарован извика един от играчите, който загуби играта, и погледна към Брет от другата страна на зелената маса. — Влизате ли в играта, сър?

Като вдигна рамене, Брет заложи сума:

— Facilis descensus Averni — отбеляза той небрежно и Кенуърт се засмя.

— Слизането в ада е лесно — преведе той, когато играчът то погледна озадачен. — Това е цитат. Пръв го е казал Вергилий. Според мен след него никой не е могъл да го изрази по-добре.

Мъжът поклати глава:

— Не познавам мистър Вергилий, но явно е бил редовен клиент тук. Трета поредна нощ ми съдират кожата от гърба.

Брет му се усмихна меко, докато въртеше дървените зарове в ръка:

— Може би това не е вашата игра.

— Нито една не е — мъжът вдигна рамене и се отдалечи от масата, а играта продължи.

Беше вдигнал до петдесет и две лири, когато при входа настъпи оживление и той вдигна глава, обзет от напрежение. После грубо изруга и Бари се обърна да погледне каква е причината. Той самият бе напрегнат и в очакване нещата да започнат.

Остана шокиран — Кайла Ван Влийт стоеше до вратата, съвсем сама и настояваше да я пуснат. Боже Господи, тя луда ли е? Какво прави тя тук? И то точно тази вечер? Разбира се, Брет не би могъл…

Беше очевидно, че Улвъртън нямаше намерение да я остави да влезе, защото той заряза играта и бързо прекоси стаята. Стигна до вратата и сграбчи Кайла за ръката. Бари го последва, обезпокоен, че това неочаквано развитие на събитията ще провали плановете им.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — грубо попита Брет, а тя посрещна погледа му студено, с вдигнати вежди, и това предизвика възхищението му за куража й, ако не за здравия й разум.

— Може би искам да поиграя. Струва ми се, че вие точно това правите тук.

— Какво си мислеше? Няма значение. Знам какво си си помислила… — Брет млъкна, тръсна глава и после каза по-спокойно: — Ще поискам сметка на Бъртън за това. Каретата още ли е тук?

— Да, разбира се. Но аз нямам намерение да си тръгна сега.

— Много лошо — той я обърна към вратата, после спря, когато тя се завъртя към него.

Бари не можа да види зад тях причината за внезапното спиране на Брет, докато не чу познат глас учудено да поздравява:

— О, мис Ван Влийт. Колко се радвам да ви видя отново, изумително, нали? Улвъртън, не знаех, че водиш приятелката си по такива… забавни…места. Да не би да я водиш със себе си и в дома на Ейми Уилсън?

— Хайде, хайде — Бари се намеси разгорещено, — това е удар под пояса, Нортуик. Поне не пред дамата.

Кайла обърна изразителните си очи към Бари и той видя как в тях проблясва искрица на благодарност, примесена със силен гняв:

— Благодаря, лорд Кенуърт. За мен е удоволствие да видя, че в Лондон все още се срещат джентълмени, защото бях започнала да се отчайвам.

Нортуик се засмя развеселен и гъстите му вежди се вдигнаха иронично:

— Тя се справи добре, Улвъртън. Нека остане. Нека тази вечер присъства и малко красота тук. Твърде много груби лица виждам напоследък наоколо. А тя е такова красиво създание и ще внесе малко разнообразие тук, не мислите ли?

— Това не е място за нея, нито за която и да е друга жена — Брет отново насочи Кайла към вратата, която отново се отвори, но Кайла пак се дръпна назад, като се освободи от ръцете му, и гневно се нахвърли върху него:

— Извинете, но нямам желание да търпя подмятане насам-натам, сякаш нямам глава на раменете си. Сама мога да реша какво искам, а аз реших да остана. Освен ако нямате друга причина да искате да ме отпратите?

Брет стисна зъби и произнесе напрегнато:

— Това не е място за теб. Поне веднъж направи нещата по-лесни за теб самата.

— Не, вие правите нещата по-лесни за себе си. Благодаря, предпочитам да остана.

— Боже мой, Улвъртън, това сте вие? — чу се глас откъм вратата и херцог Къмбърланд влезе в стаята, като примигна от изпълнения с цигарен дим въздух. Огледа Брет, после Нортуик и погледът му спря върху Кайла.

— Не очаквах да ви видя тук, най-малко тук, и то с мис Ван Влийт. Каква очарователна изненада!

— И аз не очаквах да ви видя тук, ваша светлост — Брет успя да се усмихне, като вътрешно ругаеше Кайла за това ужасно стечение на обстоятелствата. Нейното идване можеше да попречи на плановете им, и то сега, когато херцогът се появи, искрено заинтригуван от нея. Да не би да ги е проследил? Стана ясно, че е подозирал в заговор с Нортуик не когото трябва от принцовете. Да отпрати Кайла, сега значеше да породи подозрение у тях, а той не можеше да си позволи това. По дяволите! Какъв дявол бавеше Уотли?

— Промяна в плановете за вечерта, ваша светлост — каза той небрежно и дръпна Кайла по-близо до себе си.

— Да — намеси се Нортуик подигравателно. — Изглежда, мис Ван Влийт реши да ги промени вместо вас, Улвъртън. Научете я да играе. Това ще бъде развлечение и за всички нас. Елате, ваша светлост — каза на херцога и Къмбърланд малко несигурно подмина Кайла и Брет и се запъти към него.

Графът се усмихна — тънките свити устни му придадоха зловещ вид:

— Не съм бил в компанията на височайши гости на това скромно място от доста време. Фаро, ваша светлост?

Когато Къмбърланд се запъти към масата за фаро заедно с графа, Брет заведе Кайла до масата за комар.

— Щом ще останеш, по-добре прави това, което ти се казва.

— Аз не искам… Брет, причинявате ми болка!

Пръстите му се впиха болезнено в ръката й, а устните му се движеха до ухото й и отстрани изглеждаше така, сякаш той й нашепва мили думи. А тя вътрешно трепереше от ужас.

— Моментът не е подходящ да парадираш с независимост, проклета да си. Не, не се опитвай да се отскубнеш. Слушай, малка глупачке. Тази вечер тук ще има неприятности и каквото ти кажа, това ще правиш. Чуваш ли ме?

Тя кимна мълчаливо и той доволен установи, че започна тревожно да оглежда обстановката, сякаш изведнъж осъзнала, че това наистина не е място, подходящо за нея. Беше твърде късно да променя решението си, и то след като Къмбърланд и Нортуик я видяха. Очевидно графът се надяваше нейното присъствие да поразнообрази и разведри атмосферата.

Брет спря пред масата за комар, все още с Кайла за ръка:

— Както виждаш, привлече вниманието на всички. Това ли бе целта ти?

— Брет…

— О, не — той стисна още по силно ръката й и в гласа му прозвуча досада и раздразнение. — След като настояваше да останеш, ще правиш каквото ти кажа. Приятна промяна, ах, ах, querida. Не бъди глупава и не се опитвай да ми противодействаш, за да не се наложи да изтърпиш по-големи унижения, отколкото заслужаваш. Няма нито един човек тук, който може да ме спре, ако реша да се държа с теб като уличница от Ковънт Гардън. В края на краищата това не е място, посещавано от почтени дами.

Побиваха я тръпки и брадичката й трепереше, когато погледна Брет, а той се успокои само отчасти, видял тревогата в очите й. После тя вдигна леко рамене, сякаш напълно безразлична какво ще си помисли той:

— Предполагам, че не трябваше да идвам, но си помислих… всъщност няма значение. Може би да си тръгна сега?

— Не, не сега, вече си тук и ще се наложи да поостанеш. Ще те науча да играеш, както разумно предложи Нортуик.

Заровете се завъртяха по масата с леко почукване и един от мъжете изстена.

— Две единици. Отпадам от играта. Лош късмет — погледна нагоре, видя Брет и се засмя. — По-добре, след като сте тук, Улвъртън. Вие твърде много рискувате, това не е за мене.

— Важното е да знаеш как да заложиш, Пембертън — Брет взе заровете. — Някой тук има ли нещо против дамата да си опита късмета?

Кайла се стресна, един от мъжете изръмжа, но никой не се възпротиви. Докато Брет я инструктираше как се хвърлят двата зара, около тях се събра малка тълпа. Нортуик също се присъедини. Графът бе възстановил хладнокръвието си и самоувереността си. Но сега Уотли вече беше тук, сред играчите на фаро на една маса. Брет се усмихна и се вгледа в Кайла.

— Ти хвърляш. Трябва да изкараш пет, шест, седем, осем или девет. Първото хвърляне е основно, следващото хвърляне показва дали печелиш. Ако при второ хвърляне сборът е равен на този от първото — печелиш. Ако хвърлиш и се паднат двойки, тройки, единадесетици или дванадесетици — губиш.

Кайла взе заровете в ръка — красива въпреки явното й объркване. Прехапа устни:

— А ако се паднат други числа?

— Ще хвърляш, докато не изкараш сумата, равна на първоначалната и загубиш, или се молиш второто хвърляне да даде тази сума, и тогава печелиш. Това е въпрос на шанс, оттук идва името — хазартна игра. Истинското умение е да правиш залозите.

Намръщена, тя вдигна голите си рамене и огърлицата от рубини и диаманти на бледата й шия проблесна в светлината на лампите.

— След като ще играя с вашите пари, нямам нищо против да опитам.

— Естествено — сухо подметна Брет и погледна към Бари. — Да се надяваме ли, че нашият гълъб ще полети?

Това бе игра на думи и Бари се усмихна одобрително. Кайла хвърли заровете и загуби. При втория опит се справи по-добре и с малко помощ започна да играе доста добре. В същото време тълпата около масата бе нараснала.

Привлечени от присъствието на красивата млада жена, много мъже дойдоха — повечето да погледат, само един-двама се присъединиха.

Не след дълго Нортуик влезе в играта, като фиксираше Кайла с безцветните си очи от другия край на масата. Тя малко се поколеба, когато той се присъедини, но Брет тихичко я окуражи, и тя възвърна самообладанието си. Въздухът се зареди с напрежение и явно не само той усещаше това. Двама от наблюдателите се оттеглиха.

Брейкфилд играеше на сигурно, като почти не наддаваше и бе предпазлив при залозите, но Брет усети, че е неспокоен. Той го следеше внимателно, макар да даваше вид, че разсеяно наблюдава играта. В същото време не откъсваше поглед от Уотли и мъжете, които бе подбрал за случая. Те бяха разпръснати край различни маси и пристигаха по различно време, за да не будят подозрения. Отлично. Всички изглеждаха съвсем на място тук и не се различаваха от хората, скупчени край масите.

Той отново погледна Кайла и видя, че тя е съсредоточена изцяло върху играта, докато разучаваше зелената маса и подхвърляше заровете. Спечели малка сума, но достатъчна, за да засияе от удоволствие, лицето й приятно порозовя.

С прилепналата рокля и проблясващата огърлица тя представляваше неустоима гледка. Образът й бе отразен в очите на всички мъже около масата. Тя се навеждаше напред, гърдите й напираха през тънката материя на сатена и коприната и хвърляше заровете. Дълбокото деколте бе щедро към наблюдателите — обещание за още от прекрасната гледка привличаше погледите на доста мъже. Нортуик не можеше да откъсне очи от нея.

— Закова го — извика някой с възхищение и Брет видя, че Кайла спечели отново — пак малка сума, но достатъчна, за да задържи очарователната руменина на бузите й. Тя се засмя, лек игрив смях като звън на сребърни звънчета и той се улови, че гледа отново нея вместо Нортуик.

Вълнението караше очите й да блестят, или може би това бе ефектът от изпитото шампанско, а на устните й грейна усмивка, докато подхвърляше заровете в малката си длан. Ръкавиците й ги нямаше, сигурно ги бе оставила в каретата, помисли Брет. Дългите тънки пръсти си играеха със заровете, направени от дърво, преди да се наведе, и отново да ги хвърли. Те изтрополяха глухо, след това отново се чу същият звук и Брет най-сетне се обърна към Нортуик.

Той гледаше Кайла като омагьосан, с леко отворена уста, с присвити безцветни очи под гъстите вежди и дългия остър нос. На времето е бил красив мъж според думите на Беатрис, но годините разгулен живот сега бяха отразени в грубите му черти.

Гъсти кълба дим се стелеха над масите и в другия край на стаята прозвучаха високите гласове на двама мъже, които се караха. Нортуик отклони поглед от Кайла и се загледа в тази посока, като се отдръпна от масата и тръгна нататък. В същото време Брет забеляза, че Уотли се измъква от голямата зала към тъмния коридор.

— Милорд — Брет се обърна към графа със саркастичен глас. — Да разбирам ли, че не играете хазарт с жени?

Нортуик спря и се обърна, вдигнал гъстите си вежди:

— Всички игри с жени са хазарт, Улвъртън.

Брет оцени остроумната забележка по достойнство и се засмя:

— Така е, но вие вероятно знаете това най-добре.

— Аха, но вие явно ме превъзхождате в това отношение, ваша светлост. Говори се, че не се отказвате от предоставилите ви се възможности — устните на графа се свиха в усмивка. — Как иначе би могло да се обясни отвличането на млада дама пред погледите на двеста души?

Брет усети, че Кайла се стегна и чу шумната й въздишка, преди да хвърли заровете, и да загуби. Той небрежно постави ръка на рамото й и пръстите му леко погалиха нежните руси къдрици покрай ушите й.

— Отвличане, милорд? Тя не изглежда като жертва, нали, малката ми?

Кайла му хвърли кратък гневен поглед и почервеня още повече:

— Може би жертва на обстоятелствата, милорд, както повечето от нас.

Добре казано. Брет се усмихна доволен, докато ръката му милваше раменете й и видя с ъгълчето на окото си как Нортуик съсредоточено ги наблюдава. Съвсем умишлено той бавно прокара пръсти покрай огърлицата и дланта му небрежно докосна гърдите на Кайла. Тя замръзна. Долната й устна потрепера, тя явно удържа гнева си и сведе поглед, за да скрие очите си. Ръката й се сви в юмрук до масата от зелено сукно.

Брет негодуваше заради нейното идване, защото се излагаше на голяма опасност. Но поне можеше да послужи за отклоняване вниманието на Нортуик. Това можеше да се окаже полезно за плана им, защото графът не можеше да откъсне поглед от нея. Дали я виждаше като малкото момиченце, което някога бил притежавал? Или просто като привлекателна жена? Проклет негодник — произнасяше наум тези думи, за да се въздържи да не обяви дуел на графа, което би било пагубно. Не, той трябваше да си върне документите и само чрез изработения план можеше да постигне това, без публично да изобличи графа. Като човек, израсъл в колониите, трудно можеше да докаже обвиненията, отправени срещу член на висшата аристокрация. Нортуик беше престъпен негодник, но все пак бе един от тях, докато един колониален херцог би бил приет с неохота и недоверие в усилията си да докаже истината.

Ако бяха в Тексас, вече щеше да е поискал обяснение от Нортуик с пистолет в ръка, настоявайки да получи документите си. Но в Англия нещата се вършеха по-различно и се съобразяваха с неписани правила. Да предизвикаш някого на дуел можеше да донесе удовлетворение, но в случая не беше достатъчно. Първо трябваше да получи документите си.

Брет махна ръката си от Кайла чак когато Нортуик се отдалечи от масата им и се запъти към една маса с фаро, където Къмбърланд правеше високи залози и както обикновено, губеше.

Помещението бе препълнено. Кълба дим се стелеха над масите, ехтяха груби гласове и ругатни.

Бари дойде при тях разтревожен и тихо прошепна:

— Мислите ли, че ще го направят тази вечер? Искам да кажа… сигурен ли сте, че информаторът не греши? Ако Къмбърланд участва…

— Какво по-добро от това, да го направят под носа ни?

Кайла отново загуби и един мъж ехидно й предложи своята печалба в замяна. Тя ахна възмутена, а Брет изгледа гневно нахалника. Заплахата в погледа му бе достатъчна, за да възпре мъжа, и той се засмя нервно, като обясни, че се е пошегувал.

— Просто шега, господине, това е. Тя е хубава жена, исках да се позабавлявам.

— Забавлявай се с комара, приятелю. Това ще ти излезе по-евтино.

Някой го побутна и Брет видя с крайчеца на окото си, че Уотли се е върнал и му прави знаци. Нортуик и Къмбърланд вече не бяха на масата за фаро. Брет се наведе към Кайла и разкопча огърлицата й. Небрежно я хвърли на масата и се усмихна:

— Вдигам залога, джентълмени. Нека направим играта по-интересна.

— Брет!

Той хвана леко брадичката й и я целуна силно, като пренебрегна ядосания й възглас:

— Ако загубиш, querida, ще ти купя нова — произнесе срещу полуотворените й устни и се отдръпна, загледан в зачервеното й лице. — Ако спечелиш, ще ти купя две. Това ще бъде достатъчно изкушение, нали?

— Не зная какво целите с това, но щом сте готов да пилеете парите си, ще се възползвам — сопна се тя. Завъртя заровете, с вдигнати вежди, в очите й се четеше гняв и несигурност.

— Концентрирай се, Кайла. Тези джентълмени са готови да ти вземат огърлицата.

Все още несигурна, тя погледна масата, после вдигна нехайно рамене и се наведе, за да хвърли заровете. Това беше достатъчно, за да запълни времето й и да отклони вниманието на присъстващите, помисли той, докато се отдалечаваше. В другия край на помещението Бари се придвижваше към полутъмния коридор близо до задния изход. Играта на комар се разгорещи още повече заради високия залог и Брет си проправи път сред множеството, скупчено около масата.

Той усети някой да се приближава откъм гърба му и чу гласа на Уотли, който зашепна със силен акцент:

— Той отиде към коридора, ваша светлост.

В коридора беше тъмно, още по-навътре се усещаше застоялата миризма на влажна пръст и гнило дърво. Двама мъже бяха залегнали, притаени в сенките — няма съмнение, че това бяха хора на Уотли. Някъде напред се чуваха приглушени гласове и той различи Бари в сумрака. Той се обърна към Брет, а очите му блестяха на оскъдната светлина.

— Нортуик и Къмбърланд — прошепна Бари и кимна с глава към вратата в тухлената стена отстрани.

Исусе! Висок залог наистина за брата на краля, щом е решил да рискува с партньор като Нортуик. Твърде много скандали едва ли ще се посрещнат с добро око от парламента.

Брет спря близо до вратата да провери дали хората на Уотли са готови да спрат всеки, който се появи наоколо. Очертаваха се силуетите на трима мъже и Уотли кимна утвърдително с глава, видял пистолета в ръката на Брет.

— Както заповядахте, ваша светлост. Няма никой на пост, а моите мъже ще пазят входа.

Брет стисна силно хладния метал в ръката си и се запромъква напред. Вратата беше затворена и гласовете се чуваха по-ясно. Беше заключено и той отстъпи назад до отсрещната стена, за да я използва за опора. Вдигна крак и ритна вратата. Уотли се присъедини към него и тя се отвори с трясък.

Нортуик изруга, обърнат към вратата, после млъкна, забелязал пистолета в ръката на Брет, насочен право в гърдите му.

— Да, да, Улвъртън, както виждам, вече се държите като истински варварин. Как можете да нахлувате с взлом и да прекъсвате частен разговор? Осмелявам се да предположа, че Къмбърланд сигурно е разочарован от вас, нали, ваша светлост?

— Наистина — намеси се ядосано Къмбърланд, но зад гневните думи прозираше напрежение и в очите му се четеше вина и тревога. — Какво означава всичко това, Улвъртън?

Брет посочи с дулото на пистолета книжата в ръката на Къмбърланд:

— Надявам се, че напълно осъзнавате настоящата ситуация. Тези документи са откраднати. Ако сте ги купил от графа, вие сте измамен. Тези документи са мои.

— Крадени? — Къмбърланд поклати глава. — Не може да бъде, сър! Осмелявате се да ме обвините в кражба?

— Не. Обвиненията отправям към Нортуик. Но вие навярно знаете, че документите в ръцете ви, ваша светлост, са мое законно притежание, не на графа. Ще бъде много неприятно, ако обществеността научи за това срамно престъпление.

Къмбърланд изруга и погледна графа.

— Тези документи по закон принадлежат на вас, прав ли съм, Брейкфилд?

— Както виждате, ваша светлост, тези документи са подписани от Колби Банинг. Той ми прехвърли своя дял от мините в Америка, които бяха общо притежание. Наистина ми отне доста време, докато ги открия, но сега вече са мои — той срещна студения поглед на Брет и вдигна рамене: — Жалко, че не сте бил информиран, но човек трябва да понесе последствията от неосведомеността си.

— Вие сте проклет лъжец. — Брет пристъпи напред, като държеше графа на прицел, и Къмбърланд се поколеба само за миг, преди да му подаде документите. Брет ги огледа и забеляза подписа на баща си, надраскан в дъното на удостоверението за собственост. Отгоре към него беше прикрепено допълнение, с което Санта Моника се предава във владение на Кърлтън Брейкфилд, виконт Ерби и бъдещ граф Нортуик. Датата беше отпреди повече от двадесет години, също носеше подписа на баща му. Той вдигна поглед към графа, видя триумфа в очите му и усети как гневът му нараства.

— Това е измама, Нортуик. Моят баща никога не би завещал мината на вас.

— Скъпи ми Улвъртън, колкото и шокиращо да е за вас, страхувам се, че това е самата истина.

— Ако е истина, защо досега сте го пазил в тайна? Защо сте организирал документите да бъдат откраднати, след като са напълно законни? Нито за миг не мога да допусна, че това е истина, и вие също не трябва да му вярвате, ваша светлост. — Той се обърна към Къмбърланд и грубо изрече: — Съмнявам се, че имате достатъчно пари да закупите цяла сребърна мина, всички знаят, че сте затънал в дългове.

— Аха, значи смятате, че брат ми може би финансира сделката? — Къмбърланд сви устни, присви се и единственото му око. — Няма съмнение, че заради това се погрижихте да бъде забавляван тази вечер. Колко далновидно от ваша страна. Но грешите, Улвъртън. Джордж не знае нищо за това, иначе щеше да планира закупуването на още мраморни статуи или строежа на архитектурни гротески, които толкова много обича. Нито имам намерение да деля с ужасното правителство. Това е мое дело, и само мое, и изборът на партньори си е моя работа. Не забравяйте с кого си имате работа, сър. Баща ми все още е крал и към мен се отнасят внимателно, макар и не с уважение.

— Без съмнение, но дори кралят не би могъл да открадне и да остане ненаказан. Имате ли представа за действителната природа на човека, с когото сключвате сделка? Как мислите, че ще възприеме кралят или парламентът факта, че се движите в компанията на перверзен тип, човек, който злоупотребява с малки деца освен известните им вече пороци.

Къмбърланд неловко пристъпи от крак на крак и се обърна да погледне Нортуик. Графът гневно се нахвърли върху Брет и разпалено отхвърли обвиненията:

— О, Боже, сигурно сте полудял! Или просто искате да си отмъстите за това, че настоящата ви любовница някога ми е принадлежала? Нямам вина за това, скъпо момче, майка й ми я изпрати, и какво друго ми оставаше, освен да осигуря подслон на горкото дете?

Кенуърт излезе от сенките зад гърба на Уотли и пристъпи напред:

— Има хора, които могат да ви опровергаят, милорд — тихо изрече той и Нортуик трепна, когато го разпозна. — Видях с очите си как преследвате малки момиченца, купени от Ковънт Гардън. Не можете да отречете сцените, на които бях свидетел, а дори и да опитате, скандалът завинаги ще опетни името ви.

Къмбърланд издаде тих звук и Брет пристъпи напред към силно осветената част на помещението от лампа, закрепена високо във влажната тухлена стена:

— Възнамерявам да ви изправя пред съда да отговаряте за своите престъпления, Нортуик, и дори приятелството с Къмбърланд няма да ви помогне.

— Проклет да си, Улвъртън. Не можете да докажете нищо. Всичко това са само приказки. Моята дума срещу вашата, нецивилизован тип от колониите, който въобще не заслужава да се нарече англичанин. А вие, Кенуърт, малко глупаво пале, какво ще кажете вие? Че сте бил свидетел на перверзни, но не сте съобщил за тях? Как би прозвучало това? И кой ще вземе под внимание думите на едно разглезено момченце, известно със слабостта си към хазарта? — смехът на Нортуик бе неприятен. — Страхувам се, господа, че вие сте скалъпили цялата история. Съшита е с бели конци. Когато стане известно, че аз съм притежател на мините в Америка, ще се изясни, че се опитвате да ме дискредитирате, за да получите контрол върху собствеността на Санта Моника. Няма да ви повярват.

Вече вбесен, Брет чу как Бари промърмори нещо под носа си, а Къмбърланд се намръщи и се обърна към херцога:

— Готов ли сте да поемете този риск, ваша светлост? Аз нямам какво да губя, защото пет пари не давам какво говорят хората за мен. Не отговарям за действията си пред никого освен пред собствената си съвест. Имате ли желание да рискувате?

След като помълча, Къмбърланд изруга ядосано и рязко се обърна към Нортуик:

— Той е прав, както разбирате. Не мога да рискувам. Достатъчно съм дискредитиран вече заради собствените си дела. Не мога да поема повече рискове.

Нортуик вдигна рамене, но в очите му се появи метален блясък, когато се обърна към Брет:

— Няма значение. Ще се намери друг купувач за моята мина. Може би вие, Улвъртън? Или ще се окаже, че със сребърната мина вие губите богатството си? Колко ужасно.

— Не бъдете прекалено самоуверен, милорд. Документът е в ръцете ми, и аз нямам намерение да ви го дам. В настоящия момент мога да си позволя да водя една съдебна битка, докато вие надали можете. Затова помислете още веднъж, преди да се обърнете към адвокат. Не мисля, че херцогът ще може да потвърди претенциите ви, без да заплаши собственото си положение. Изглежда, нямате никакъв избор.

След момент на тягостно мълчание, заредено с напрежение, Нортуик сковано се поклони на Брет:

— Добра работа, Улвъртън. Държиш ме в шах в момента, но не мисли, че играта е приключила.

С презрителен поглед отмина Бари и се шмугна край Уотли — излезе и потъна в тъмнината на коридора. Когато Кенуърт запротестира, Брет поклати глава:

— Остави го засега. Няма къде да се скрие от закона.

Като сгъна документите, Брет ги мушна във вътрешния си джоб. Къмбърланд се изкашля и каза колебливо:

— Всичко е наред, надявам се, нали, Улвъртън?

Брет не отговори, но продължително и студено изгледа херцога, докато изчервен, той отвърна поглед:

— По дяволите, не искам това да се разчуе.

— Принцът замесен ли е по някакъв начин?

— Не. Всъщност от една фирма в Ню Орлиънс ми препоръчаха да купя документа от Брейкфилд. Обещаха да уредят дълговете ми, ако го купя, като запазя правото си на собственост. Те считат, че малко хора биха спорили с един принц — херцогът изкриви презрително устни при последните си думи.

— А името на фирмата? — Брет напъха пистолета в колана си и го закри със сакото си, после отново погледна към Къмбърланд: — Ваша светлост…?

— Каква ужасна бъркотия. Е, много добре. Но не искам да избухне скандал заради тази история, нито желая да ме забъркват в историите на Нортуик с деца. Твърде много хора знаят, че от време на време общувам с него и нямам желание името ми да бъде окаляно заради него. Договорихме ли се?

— Брет, не — запротестира Бари ядосан. — Не можеш да позволиш Нортуик да се измъкне безнаказано отново.

— Има други начини да се справим с него, Кенуърт. Договорихме се, ваша светлост. Кой се свърза с вас?

Къмбърланд го отведе настрани, по-далеч от Уотли и Бари, и зашепна, сякаш можеха да го чуят:

— Сеньор Хавиер Агилар и Портильо, виждам, че името ви е познато.

Брет се взря в лицето му:

— Хавиер Портильо? Сигурен ли сте?

— Разбира се. Той изпрати своя секретар при мен в ролята на посредник, един от онези ужасни френски емигранти, които са толкова арогантни. Отвратителен човек. Помнете, обещахте ми да не разпространявате тази информация.

— Помня.

Брет поривисто се обърна и си тръгна, като остави Къмбърланд в малката неугледна стая. После се втурна напред покрай Уотли и Кенуърт. Хавиер Агилар и Портильо — братът на майка му. Защо не бе предвидил това? А той бе тук в Лондон, докато Хавиер си разиграваше коня и без съмнение кроеше планове как да заграби всичко, което Колби Банинг бе успял да придобие през годините. Проклет да е!

Гневът го задушаваше, цялото му тяло бе обхванато от ледена решимост. Трябваше да се върне в Тексас. Но първо трябва да приключи с делата си тук. Оставаше Кайла и само Бог знаеше какво трябва да направи с нея.

Кенуърт го настигна точно преди да влезе в игралната зала, а гласът му прозвуча дрезгаво:

— Брет, нали няма да позволиш на Брейкфилд да се измъкне? Вярно ли е че той и мис Ван Влийт? Боже мой, човече, ако е така, как можа да го оставиш да си тръгне? Да бъде толкова извратен да докосне дори прекрасно създание като нея? Това е възмутително и аз не мога да понеса мисълта, че тя би могла да е в ръцете на човек като Нортуик! Мисля, че бе достатъчно позорена досега.

Нетърпелив и напрегнат, Брет се обърна към Бари и видя искрено възмущение на младото му лице. Той преглътна една по-рязка забележка и вместо това каза провлачено:

— Може би вие бихте могъл да я превърнете в почтена жена, Кенуърт.

Бари изумен го погледна и заеквайки, произнесе:

— Искате да кажете д-да се о-оженя за нея? За Бога, Брет!

Той не го мислеше наистина, но сега изведнъж осъзна, че това може би беше най-добрият вариант за всички тях. Защо не? Кайла имаше нужда от почтен съпруг, а Бари от пари — Селест дю Боа беше права. Тя го обвини, че е разрушил бъдещето на кръщелницата й, а той наистина го бе направил. Може би това беше разрешението — да я омъжи за Кенуърт или някой като него.

Но когато стигна до масата, където бе оставил Кайла, нея я нямаше. Един от играчите погледна нагоре и със самодоволна усмивка размаха огърлицата от рубини и диаманти.

— Не е зле за един час игра, а, сър?

Брет се закова на място:

— Къде е тя? Младата дама, на която принадлежеше огърлицата, къде е тя?

— Отиде с един друг джентълмен, такъв, дето няма да рискува бижутата й — той се засмя, после направи две крачки назад, когато Брет пристъпи към него:

— Хей, не ме гледай така! Аз нямам нищо общо с това, освен че спечелих огърлицата, когато тя хвърли крабс…

Протестите му замряха и преминаха в уплашено гъргорене, когато Брет го сграбчи за яката и го притисна към стената:

— Пет пари не давам за огърлицата. Кажи ми с кого си тръгна.

Не се изненада, когато мъжът задъхано изрече:

— Не знам името му, но той играеше тук малко по-рано — наконтен джентълмен като вас, с рунтави вежди, които пресичат цялото му лице. Само това знам.

Като се приближи откъм гърба на Брет, Бари промъри:

— Брейкфилд. По дяволите! Сега Кайла е в ръцете му.

17

Кайла потръпна, замаяна от бързото тръгване от игралната зала, както и от последната чаша шампанско, която изпи там.

Не трябваше да приема, не трябваше да позволява на Нортуик да й дава каквото и да било. О, защо не спира този шум в ушите й? Сякаш се намираше в кладенец и наоколо звучаха гласове и проблясваха светлини. Край нея се въртяха в постоянен замъглен калейдоскоп неясни образи… Тя примигна, намръщи се и опита да вдигне ръка до главата си, но не можа.

Толкова болеше. Беше й студено. О, всичко бе толкова объркано — гласовете, които звучаха сякаш от небитието, сенките, които танцуваха около нея в безформени силуети и това я караше да мисли, че трябва да узнае значението им. Нищо нямаше смисъл.

Къде беше Брет? Защо я остави сама? Стоеше до нея, и изведнъж изчезна, а сега, сега при всяка мисъл изпитваше болка.

Една от сенките се отдели от стената и се приближи към нея. Гласът мъркаше приглушено и познато, като голяма котка — зловещо жужене, което я накара да потрепери отново.

— Студено ли ти е, мила? Няма значение. Скоро ще ти стане топло, нали? Да, аз ще се погрижа за теб, както трябваше да стане още първия път, когато те видях. — Неприятен смях заглуши думите на мъжа и тя отчаяно запримигва към него, опитвайки се да различи образа през мъглата.

— Норт… уик. — Гласът й звучеше странен и чужд, далечен и толкова слаб.

— Да, мила моя. Вече се събуждаш, нали? Много добре. Искам да чувстваш всичко, да чуваш всичко — отново прозвуча неприятният му смях, от който по гърба й полазиха тръпки. — Не, не, красиво дете. Не се бори с мен. Няма да ти помогне, както сама ще се убедиш много скоро. Тук си на сигурно място… прекрасна малка уличница. Имаш красиво тяло, макар и малко зряло за моя вкус. Но всъщност ти знаеш това, нали? Помня те като дете. Толкова руса, красива, перфектна… самата невинност. Недокосната и неомърсена — в очакване на разбуждането. Не като сега. Сега приличаш на всички тях: омърсена от докосванията на толкова много ръце, уличница, достъпна за всеки мъж.

Постепенно думите достигнаха до съзнанието й, тежки като камъни, и тя вдигна поглед, прозряла през мъглата пред очите й опасността, която я заплашва. Тя примигна, за да фокусира по-ясно и облиза сухите си устни. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Не… аз не… съм.

— Те всички го отричат — чу стържещия звук на обувки по грубия под и после пред очите й изплува лицето на Нортуик, ужасно при тази близост. Той я смрази с блясъка на безцветните си очи, които като празни прозорци гледаха към нея. Дланта му уж ласкаво обхвана брадичката й, но я принуди да погледне към него, когато тя се опита да отвърне глава.

— Можеш да отричаш, но тялото ти ще те издаде. Всички жени отричат до последния момент, когато не могат да не признаят злото в душата си. Ти няма да си по-различна. Но запомни, опитах се да те спася от това, което ще стане. Ако твоята майка, истинска кучка, не беше те отвела тогава, аз щях да те спася…

Гласът му замря и настана тишина, заредена с напрежение, а Кайла потръпна:

— Какво… възнамерявате… да правите с мен?

— Да те спася.

Кратък отговор, две думи, лишени от скрито значение, но подтекстът прониза Кайла до мозъка на костите й. Тя се опита да мисли, бореше се да намери начин да печели време, докато главата й се проясни. Клюмна и се удари в твърда грапава повърхност. До нея имаше стена от влажен камък, а китките й бяха вързани зад гърба й, но краката бяха свободни — дали би могла да избяга? Ако дори само за момент я оставеше сама, може би щеше да намери изхода? Но къде ли беше затворена? Беше толкова сумрачно и тъмно — светлина идваше единствено от свещите, подредени на ниски лавици наоколо. Тя примигна отново и дълбоко пое въздух — спарен и зловонен като в гробница. Сравнението я накара да потрепери отново.

— Милорд, китките ме болят, много силно са завързани.

— Да, ще направим нещо по въпроса. Но не сега — Нортуик стана, и отново се надвеси над нея и понеже зрението й вече бе наред, сега го видя по-ясно, а не като мъглив силует със стъклени очи. Той се отдалечи от нея, а тя обърна глава, за да огледа помещението. Бяха в някаква стая, която напомняше винарна, но тук нямаше бурета с вино или касети с бутилки — само празни рафтове и влажен въздух.

Китките я боляха, главата й тежеше, беше й студено, много студено. Какви бяха намеренията му? А Брет къде се дяна, къде е Кенуърт? Очевидно Нортуик я беше упоил, но защо?

Отговорът много скоро стана ясен, когато графът дойде, взе я на ръце и я понесе през стаята. Той нежно я положи върху студен каменен рафт, осветен от свещи. На Кайла й заприлича на жертвен олтар. Тя потрепера при тази мисъл и опита да се изтръгне от ръцете на графа. Той тихо се засмя и я притисна надолу, изтегли ръцете й над главата и ги привърза към някаква метална скоба, забита в стената.

— Глупаво дете. Не се опитвай да избягаш от съдбата си. Това трябваше да се случи, макар и преди години.

Гласът му звучеше странно и напевно с мек мъркащ резонанс, който я ужаси, и тя се замята още по-силно.

— Проклет да сте. Пуснете ме! Брет ще ви убие…

— Дали наистина ще го направи? Съмнявам се. Дори и да открие отсъствието ти, вече ще е твърде късно. Никой не знае за това място, само хора, на които имам доверие. Тези, на които нямам, рядко си тръгват оттук.

Задавена от ридания, Кайла силно задърпа ръцете си, но установи, че е много здраво завързана. Камъкът под нея беше ледено студен, а роклята й не я предпазваше от влажния мразовит хлад в избата. Господи, какви ли са намеренията му?

— Изглеждаш толкова изплашена, мила моя. Недей. Възнамерявам да те освободя от този свят, изпълнен с грях. Въпреки че си изгубила невинността си, все още си толкова хубава, а аз си спомням какво сладко и чисто дете беше тогава… — Гласът му прекъсна неочаквано, докато той стоеше надвесен над нея с широко отворени бледи очи, безцветни на оскъдната, треперлива светлина, а сенките танцуваха наоколо.

— Вие… вие сте луд — прошепна тя със студени, вцепенени устни, усетила как ужасът я пронизва, докато той се взира в нея, без да мигне. Сякаш бе направен от восък — само очите му издаваха наличието на чувства, а и те бяха студени.

— Защо правите това? Не съм направила нищо, с което да ви нараня…

— Не си ли? — Ръцете му бяха учудващо топли върху кожата й, докато вдигаше роклята й нагоре, за да оголи краката й. Тя се опита да го ритне, и той здраво я стисна.

— Караш ме да те завържа още по-здраво. Само ако разбереш какво искам, ще го приемеш.

Кайла преглътна едно ридание и гърлото я заболя от страх и напрежение, докато Нортуик завързваше краката й към други скоби, прикрепени в стената. После се надвеси отново, а над главата му удължените безформени сенки се гърчеха по тавана и стените като страшните чудовища от детските й сънища. Само че това не беше кошмар. Беше реалност, тя беше в истинска опасност и трябваше да не губи ума си, за да оцелее.

Беше очевидно, че Нортуик е луд, загубил е разума си и е напълно решен да я унищожи. Трябва да намери слабото му място, да се опита да го омилостиви по някакъв начин, иначе ще загине в тази ужасна, мрачна гробница.

— Милорд… — Кайла млъкна, облиза устни и се опита да говори по-силно с разтреперания си глас. — Милорд, може би няма нужда да ме връзвате. Кажете ми какво искате, и тогава няма да бъда така изплашена.

— Искам подчинение — Нортуик се усмихна и дрезгавият му глас застърга тишината, докато той стоеше надвесен над нея: — Пълно подчинение, пълно отдаване, като послушно дете. Утешително е наистина, че децата могат да бъдат толкова доверчиви и възприемчиви. Само когато пораснат и се научат да бъдат коварни, омразни същества, измамни и манипулиращи, о, да, виждам, че започваш да разбираш.

Докато говореше, започна да я съблича — коприна и сатен пращяха в ръцете му, а Кайла се опита да не мисли за отвратителното усещане, което изпитваше от ръцете върху тялото си. От време на време я милваше, докато махаше дрехите й, като през цялото време й говореше с този особен зловещ глас. Тя потръпна от студения въздух и стисна зъби, когато Нортуик започна да разучава тялото й с леки настойчиви докосвания. Напълно съблечена, сега тя бе в ръцете му, а под нея лежаха остатъците от дрехите й… Очите му я поглъщаха, докато ръцете му галеха гърдите, корема, бедрата й.

Графът промърмори дрезгаво:

— Толкова силно те желаех тогава: чистата, неопетнена дъщеря на уличница, предназначена за мен, да я моделирам, да я формирам такава, каквато желая да бъде, сладка и чиста, и непорочна… Но тя ми отказа, кучката. Тази златокоса френска мръсница… Заклех се, че ще те имам все някога. И после тя те отведе от Лондон — той вдигна глава, а чертите му бяха разкривени от гняв. — Търсих те седмици наред, докато разкрих предателството й. Проклета да е, нямаше да те нараня. Исках само да те предпазя да не станеш като нея, като всички останали мръсници, които ходят по тази земя, съблазнявайки мъжете… Знаеш ли, че бях готов всичко да ти дам? Исках само да те държа в ръцете си, да те докосвам, ах, прекрасна невинност, свежа и чиста, с толкова красива руса коса. Никога не срещнах друга като теб, въпреки че през всичките тези години не преставах да търся. Претърсих цял Лондон и не открих такова съвършенство… И сега, когато най-сетне те намерих, Улвъртън вече те беше унищожил. Унищожил… но ще си плати за това.

Гласът му замря. Тя искаше да се свие и отдръпне, но се наложи да остане спокойна и тиха под ръцете му, усетила, че всяка съпротива, от нейна страна, ще бъде обуздана. Затова ли предпочиташе деца? Може би по-лесно можеше да ги накара да замират от ужас и покорно да се оставят в ръцете му за неговите перверзии…

Ръцете я боляха от това неудобно положение над главата й. Унижението да бъде така разголена и беззащитна в ръцете му бе почти толкова силно, колкото усилието й да лежи, без да помръдне, докато той докосваше най-интимни части от тялото й. Все още не й беше ясно какво очаква от нея освен подчинение, защото не направи опит да я изнасили, само я докосваше.

Изражението му бе напрегнато и съсредоточено, докато я галеше, и тихо нашепваше почти неразбираеми любовни думи, а гласът му ставаше по-напрегнат и гърлен.

Потреперваща под въздействието на докосванията му, тя отново опита здравината на въжетата, с които бяха завързани ръцете й, и започна да опитва да разплете с пръсти един от възлите. Беше й толкова студено и това правеше почти невъзможни движенията й, за да достигне до края на копринения възел. Това можеше да се окаже единственият й шанс, ако можеше да освободи поне едната си ръка — и да го завари неподготвен.

Изведнъж Нортуик се наведе и неочаквано я целуна, като пъхна език между устните й. Тя почти се задави, но си наложи да не се съпротивлява, като здраво стисна очи, докато той я целуваше. Щом този покварен граф предпочиташе деца, всяко нейно движение можеше да му се стори като ответна реакция и това наистина щеше да го вбеси. Нали каза, че всички жени са мръсници? Тя трябва да се държи като детето, което някога е била, да бъде покорна и уплашена, и послушна, докато измисли начин да се освободи.

И беше много трудно да остане неподвижна, отвратена от ръцете и устните върху нея, които я докосваха на места, където само Брет я бе докосвал… О, Господи, къде се дяна Брет? Защо бе настояла да остане в този хазартен ад, след като видя какви вулгарни хора имаше там? Ревността й, глупавата й ревност при мисълта, че Брет се среща с оперната певица, я накара да направи тази глупост. Неразумна, глупава реакция… не го обичаше. Защо тогава трябва да я е грижа дали е с друга жена? О, защо го последва като… като измамена съпруга, а не случайна любовница, каквато всъщност беше?

Нортуик отново я целуна, като миризмата на кисело вино и тютюн се смеси с влажното зловоние на избата. Тя затвори очи, трепереше, докато той се движеше надолу — влажните му устни върху гърлото й, студената й гръд, после корема. О, Господи, не можеше да издържа повече — ако продължи да я насилва още повече, отколкото сега…

В ушите й забуча, чу шум от морски вълни и Кайла се съсредоточи върху този звук вместо върху действията на графа, като се опита да забрави всичко, остана само желанието да се махне далеч оттук. Отчаяна, тя си наложи да се контролира, крепеше я мисълта, че бурна реакция, от нейна страна, само ще провокира Нортуик. Трябва да остане силна, трябва да се концентрира и да се опита да избяга. Нямаше кой да й помогне. Оставаше й само здравият разум да й подскаже как да се измъкне от ръцете на този луд.

Но как? Как можеше да успее, след като бе завързана толкова здраво? Трябваше да намери начин да го накара да освободи ръцете й, поне тях. Но положението бе толкова деликатно. Внимателно, бавно, тя отвори очи, за да погледне към графа, той също вдигна глава към нея — очите му бяха като стъклени — беше като в транс. Този мъж беше луд, напълно луд, а тя зависеше единствено от волята му. Господ да й е на помощ…

Графът се изправи и Кайла зърна проблясък на метал в ръката му, докато се отдалечаваше от нея. Тя затаи дъх и по тялото й пропълзява ледени тръпки, когато разбра, че той държи нож. Като отстъпи назад, Нортуик вдигна острието и дълго я гледа изпод надвисналите си вежди.

— Страх ли те е?

Гласът му звучеше почти нежно. Тя кимна и се вгледа в острието:

— Да…

— Сладко дете. Искам само да ти помогна. Светът е станал толкова зъл, толкова порочен… — Прокара хладното острие като милувка по нежната кожа на бедрата й и тя с усилие се сдържа да не закрещи. Той се усмихна.

— Обещах да не те наранявам. Няма да ти причиня болка. Ще бъде като сън… леко боцване, съвсем леко, по китките ти и цялата нечиста кръв ще изтече от теб толкова бавно, че ти няма и да усетиш… Не, недей да се съпротивляваш. Това ще ускори нещата, а ние имаме нужда от време, време да се пречистим от грях и съблазън…

Този път Кайла не можа да сдържи писъка си, който силно проехтя под сводовете на избата, отрази се от стените и тавана и ехото му прозвуча като хор от стотици гласове на изтерзани души, които споделяха ужаса й.

Нортуик спокойно се отправи към скобата, където бяха завързани китките й. Кайла се опита да избегне острието, но той я държеше здраво и тя усети само слаба прорязваща болка, раната започна да пулсира.

— О, не, Господи, моля ви, не правете това… — Тя не искаше да се моли, но чу гласа си, сякаш говореше някой друг, друга жена лежеше на това каменно ложе и молеше за живота си, а Нортуик не й обръщаше внимание. Тогава разбра, че това е нейното погребално ложе — този студен камък, обграден със свещи — точно както маман бе лежала в стаята си в Индия. Само че маман бе облечена в любимата си рокля, а лицето й изглеждаше спокойно сред уханията на дузина свещи около леглото й. В сцената тук нямаше покой — бе изпълнена със смразяващ ужас.

— Виждаш ли, Кайла? Само леко одраскване, както ти казах — графът й се усмихна, а в празните му очи невинните пламъци на свещите се отразиха като пламъците на самия ад. — Скоро ще намериш покой. Аз също.

Кайла тихо ридаеше, като отчаянието й топеше надеждата за избавление, докато чувстваше как кръвта тече по китките й. Беше толкова студено, а тя не можеше да спре да плаче. Сълзите й сега течаха свободно, а кръвта изтичаше от вените й. Бученето в ушите й се усили и думите на Нортуик, с които я успокояваше или клеймеше, започнаха да заглъхват. Толкова спомени, толкова несбъднати желания — и всички те кръжаха около нея като в калейдоскоп. Появяваха се образи и мигновено изчезваха — пред очите й трептяха смущаващи сенки и картини от миналото й, които започнаха да се сливат и чезнат… бедната танте Селест. Тя ще обвинява себе си сигурно, както се обвиняваше за това, че не е била до Фостин, когато тя е имала нужда от нея. Само ако можеше да й каже, че това се случи не по нейна вина. Ярките цветове се преливаха един в друг и потъваха в неясни образи и странно — лицето на Брет се появи в центъра на този светлинен поток — мургаво красиво лице, присмехулно и неуловимо… защо не я обичаше? Тя би могла да се влюби в него само ако я искаше.

А сега никога нямаше да разбере дали това е възможно. Сега ще умре сама на това ужасно място в присъствието на безумния мъж от кошмарите й и никога няма да познае любовта.

Смъртта не е толкова страшна, помисли тя като в мъгла, докато светът около нея се въртеше все по-силно, и по-силно. Ако можеше да спре това бучене в ушите й… дори Нортуик бе само неясен образ сега, а приглушеният му глас заглъхваше все повече… защо й крещеше? Нали това искаше? Той иска да умра, и аз умирам. Защо крещи така?

Чу се силен шум като удар от камшик, който отекна в празната изба и ехото го понесе — вълна след вълна се разбиваха с грохот в прилива, който искаше да я погълне.

Нещо топло се разля по тялото й, после усети тежест и се опита да задържи очите си отворени, но не успя. Всичко бе толкова объркано, и докато тъмнината пропълзяваше все по-близо до нея, тя се изненада и изпита облекчение, защото чу гласа на Брет, който идваше иззад сенките. Познат и силен, гласът му и говореше, че всичко ще бъде наред. После тежестта изчезна и ръцете й бяха освободени, а тя усети, че нечии ръце я повдигат… топли ръце я придържаха, дърпаха я да стане, но беше твърде късно. Тя искаше да заспи, да се гмурне в примамващата бездна, където няма болка.

Да. Сега всичко ще бъде наред…

18

Отново се чуха гласове, които звучаха вече по-близо. И най-сетне беше на топло. Мъртва ли е? Кайла искаше да отвори очи, но се страхуваше какво може да види. По-добре да лежи така и да слуша, вместо да рискува да отвори очи… Брет ли беше това? Гласът звучеше като неговия, а другият — разтревоженият глас, бе на Кенуърт. Те също ли бяха мъртви? Не, разбира се, че не. Тогава може би… тя се опита да осмисли ситуацията, а пръстите й опипаха гладката повърхност под нея. Чаршафи, не камък. Трябва да е в легло. Значи е жива. Не беше умряла в онази мрачна изба при Нортуик. Изпита безкрайно облекчение и леко отвори очи. Приглушена светлина осветяваше стая, която разпозна — това беше къщата на Брет в Лондон. Да, ето я розовата нощна лампа до тоалетната масичка, чиято светлина се процеждаше през спуснатите завеси на голямото легло. Обграждаха я пухкави възглавници и тя се обърна леко, като примижа от болката в ръката си.

Един глас се извиси, рязък женски глас — танте Селест.

— Не мога да приема, ваша светлост. Не ме интересува какво казвате, трябва да я предпазим от повече скандални ситуации. Вие допринесохте достатъчно и…

— Съгласен съм — отговори Брет спокойно. — Имам намерение да я предпазя от това в бъдеще. Нортуик е мъртъв и няма нужда да се разчува станалото в онази изба. Само Бари и аз знаем какво направи той с нея.

— Добре… това улеснява нещата… но, Боже мой! Не е ли достатъчно! Вие разрушихте живота й. Доброто й име е опетнено и е в устата на цял Лондон, и то заради вас. Как можете да поправите стореното зло?

— Да бъде омъжена както подобава, това мисля, че ще оправи нещата.

Настъпи тишина и Кайла спря да диша, като не вярваше на ушите си. Искаше да каже, че ще се ожени за нея? О, Боже, значи я обича все пак. Замаяна от тази мисъл, тя затвори очи. А самата тя обича ли го? Нямаше разумни причини за това. Разбира се, изпитваше някакво чувство към него — необяснимо привличане, както си мислеше допреди няколко дни. Но после, когато се върна от Лондон, изпита силна радост, че го вижда отново, въпреки глупавата му реакция, когато я завари да танцува в циганския табор. Сега — ох, беше толкова объркващо. Чувствата й бяха неясни, когато ставаше дума за него — изтощително бе дори да мисли за това.

Докато отново се унасяше в сън, слабо долови думите на танте Селест:

— Време е да осъзнаете това, ваша светлост.

Когато се събуди, беше сама и стаята бе силно затъмнена, светеше само малка нощна лампа, поставена върху махагонов шкаф до отсрещната стена. Кайла примигна и вдигна ръка, учудена от бялата превръзка на китката си. После си спомни как Нортуик преряза вените й. Потрепера. Той почти я бе убил. Истина ли бе всичко това? И той ли беше мъртъв или само участваше в някакъв зловещ сън? Всичко се сливаше и тя губеше представа кое е реалност и кое — сън. Единственото, което имаше значение, бе, че тя е жива и на сигурно място и че Брет Банинг бе казал на танте Селест, че ще се ожени за нея.

Кайла мъчително се изправи в полуседнало положение. Беше жадна, а на масичката до леглото имаше кристална гарафа с вода. Когато протегна ръка към нея, усети как й се завива свят и всеки момент може да падне на пода. Тя извика уплашено.

Почти веднага една сянка се отдели от сумрака отстрани на леглото и тя извика още веднъж, този път от ужас — силен пронизителен писък раздра гърлото й. Една ръка я хвана за рамото и я задържа, когато започна да се дърпа:

— Тихо, Кайла. Тук си на сигурно място.

— Брет… това… наистина ли си ти?

— Да — ръката му се премести на челото й. — Треската ти е преминала. Жадна ли си?

Ударите на сърцето й се поуспокоиха и тя се облегна назад в леглото почти засрамена сега, когато си припомни за чутия разговор. Брет наля една чаша вода и я задържа пред устните й с една ръка, а с другата подкрепяше гърба й, за да пие спокойно. Беше странно, че той така добре се справя, но още по-странно бе, че изобщо е тук с нея. Означаваше ли тя нещо за него? Или се бе съгласил да се ожени за нея само защото танте Селест бе настояла? Щеше да го попита, когато му дойде времето, защото наистина трябваше да знае. Тя изпита облекчение и засега й доставяше удоволствие просто да лежи сред огромните пухкави възглавници, благодарна на съдбата, че все още е жива. Разсеяно подръпна някакъв конец в покривалото от сатен и вдигна глава. Брет все още стоеше до леглото и едва се виждаше в сумрака, а красивите смугли черти на лицето му бяха скрити от погледа й.

Повече за да разсее неловкото мълчание, отколкото от любопитство, тя попита за Нортуик:

— Кажете ми къде е графът? Мъртъв ли е?

— Да. Мислиш ли, че бих го оставил жив след това, което направи с теб? Отдавна е трябвало някой да го убие. Не трябваше да позволя да напусне Пиджън Хоул жив.

Тя леко се намръщи:

— Но вие не бяхте там. Аз ви търсих, а вас ви нямаше. Той, графът, каза, че сте тръгнали без мен. Така ли беше?

— Не. Разбира се, че не. Исусе! Да не мислиш, че бих те оставил в това гнездо на мошеници? — Брет се раздразни и рязко положи полупразната чаша на нощната масичка. — Защо, за Бога, тръгна с него? Защото мислеше, че съм те изоставил?

— Не исках да отивам с него. Мислех, че си го изпратил да ме вземе, така ми каза. Когато отидохме отзад и теб те нямаше, той каза, че си ме изоставил и аз трябва да си тръгна с него.

— Не ти ли хрумна да му откажеш?

Заболя я от ироничния провлачен тон на Брет и пръстите й се впиха в гладкия ръб на сатенения юрган:

— Разбира се, че отказах. Но според мен той беше сложил нещо в чашата ми с шампанско, защото главата ми се замая и сигурно съм припаднала за известно време. Когато се събудих… когато отворих очи, бях завързана там… на това зловещо място. О, Брет! Помислих, че ме е убил… — гласът й пресекна въпреки усилията й да запази спокойствие и леглото потъна, когато той приседна до нея и взе ръката й.

— Той почти успя, принцесо. Ако Бари не си беше спомнил това място, където е бил с графа, нямаше да те открием навреме. Оказа се, че бяхме доста закъснели.

След малко тя погледна към него, все още хванала ръката му за кураж:

— Как умря?

— Застрелях го. Нямаше време за нищо друго, въпреки че предпочитах да го дам на Годфри за малко забавление, вместо да умре така бързо. Команчите са виртуози в това отношение.

Тя потрепера от злобната нотка в гласа му, безмилостното изражение на лицето му показваше, че не говори празни приказки. Брет стисна ръката й.

— Трябва да почиваш. Ще извикам Селест да дойде при теб сега. През последните няколко дни се редувахме да стоим до леглото ти.

— Няколко дни! Колко дълго съм спала?

— Шест дни. Лекарят каза, че си загубила много кръв и затова ти даде приспивателно. — Той стана и тя видя, че брадата му е небръсната и очите му са уморени. Успя да й се усмихне леко, едното ъгълче на устните му се вдигна в подобие на предишната му подигравателна усмивка. Изпита удоволствие, когато той се наведе и я целуна леко по бузата. Той се отдръпна малко рязко, сякаш смутен от проявата на нежност.

— Почивай си, принцесо. Ще повикам Селест да постои при теб.

— Брет?

Той спря и се обърна да я погледне:

— Да?

— Ще дойдеш ли да ме видиш отново?

— Разбира се. Сега поспи.

Кайла кимна с глава, без да обръща внимание на пулсирането в главата си, и се отпусна върху възглавниците. Когато вратата се затвори зад гърба му, тя сплете пръсти малко раздразнена, че бе твърде страхлива да го попита дали наистина мисли това, което тя чу в разговора с танте Селест.

По-късно, когато се почувства по-силна, той сам ще й каже, ще й направи официално предложение за женитба. Тя затвори очи и ги отвори чак когато чу Селест да влиза в стаята.

— О, ma pauvre petit, бедното ми дете — изрече Селест, докато приближаваше към леглото. — Не ти бях от голяма полза.

— Знаех си, че така ще мислиш. Това не е вярно, лельо, изобщо не е така. Всичко станало е по моя вина. О, всичко е такава каша…

— Шшт, ma cherie. Почивай сега. Аз ще те пазя. Скоро всичко ще ти изглежда като лош сън — хладните ръце на Селест галеха лицето й, леко разтреперани от вълнение, и тя й говореше на смесица от английски и френски, уверявайки я, че всичко ще бъде наред, че тя трябва да възвърне силите си и да заприлича отново на себе си. — И тогава ще се разхождаме в градината или ще отидем в парка, нали? Разбира се, и ти скоро ще бъдеш щастлива, chere, мисля, че наистина ще бъдеш щастлива.

— О, танте Селест, наистина ли мислиш, че ще бъда? Беше такъв кошмар всичко, което се случи, след като напуснах Индия и папа Пиърс. Май не трябваше да идвам тук, да…

— Не, не, не говори така. Не беше грешка да искаш да възстановиш доброто име на майка си. Може би не намерихме подходящия начин за това, но какъв избор имахме? Права си да искаш да получиш това, което ти се полага и ти бе отнето по нечестен начин. Не, ma belle, не сгреши. Мисля, че сега херцогът разбира това.

— Сигурна ли си? — Кайла се усмихна сънливо и се прозина — лекарството оказваше въздействие и очите й започнаха да се затварят от изтощение. — Херцогът… може би знае, че не съм искала да му навредя, аз исках само… да бъда приета.

— Да, той сигурно знае, малката ми, иначе не би бил толкова търпелив с теб сега. Спи, детето ми, и позволи на изтерзаното си тяло да почива. Спи спокойно, невинно създание, а аз ще бдя над теб.

Кайла се унесе и приспивните думи на Селест постепенно замираха. Сънят й бе спокоен и дълбок без кошмарите, които я измъчваха през последните няколко дни. Селест седеше до нея, огряна от слабата светлина на лампата и размишляваше над съдбата на Фостин Оберже и Едуард Ривъртън и тяхната обречена любов.

Толкова отдавна — време, изпълнено с много разочарования. Какво би казала Фостин, ако можеше да види дъщеря си сега, бледа и крехка, в леглото, където самата тя някога е била.

Да, много години минаха, откакто Едуард я предаде и позволи на родителите си да разрушат живота им. Веднъж бе нарекъл титлата си проклятие — нещастие и болка — съдбата му ги бе отредила по рождение. След всички тези години това проклятие продължаваше да преследва дъщеря му, след като него самия промени и превърна в пречупен от съдбата човек, а принуди невинната девойка Фостин да стане куртизанка и лесна плячка за много мъже.

Селест въздъхна и затвори очи. Часовникът равномерно отброяваше часовете, докато тя седеше до Кайла и мислеше за миналото. Ако имаше начин да помогне на дъщерята на Фостин, трябваше да го направи. Да, няма да позволи Кайла да има същата съдба като майка си и да умре като нея. Улвъртън каза, че ще се погрижи Кайла да се омъжи и тя можеше само да се надява, че ще удържи на думата си.

През последните шест дни Брет Банинг почти не се отделяше от леглото на Кайла и често го виждаше как стои дълго да я гледа със сериозно изражение. Селест се надяваше, че той държи на нея повече, отколкото би си признал. Възможно ли е? Щеше ли историята да се повтори отново? Щеше ли Кайла да стане херцогиня Улвъртън, както за кратко бе и майка й? Животът понякога си прави лоши шеги и по ирония на съдбата всичко можеше да дойде на мястото си. Херцогът не би позволил да бъде манипулиран от титлата или нечии очаквания, както направи това неговият предшественик. Ако той реши да се ожени за Кайла, ще го направи, защото я обича. А обичаше ли я наистина?

Той я отвлече от бала на лейди Сефтън и ясно показа, че я желае в леглото си. Но има още много други неща, свързани с любовта, размишляваше Селест нерадостно. Ако не държеше на нея, щеше ли да бъде толкова внимателен да не се разчуе връзката на Кайла с тайния порок на Нортуик? След като откриха тялото на графа, в Лондон се вдигна шум и вестниците се напълниха с филипики срещу престъпността и беззаконието, довели до бруталното убийство на член на висшето общество. Не се споменаваше името на Кайла, нито на Улвъртън и издирването на убийците стигна до задънена улица.

Може би нямаше да се вдигне шум до Бога, ако графът не бе открит в една наистина западнала част на града, известна с лошата си слава, чиито вертепи посещаваха само човешки отрепки и опасни типове. Пороците на Нортуик бяха всеизвестни и в пресата доста цинично бяха намекнали, че сигурно там си е намерил майстора.

Слуховете за тази история не се свързваха по никакъв начин с Кайла или Брет Банинг. Нея ли предпазваше или просто криеше участието си? Имаше неща за инцидента, които тя не знаеше, и предполагаше, че херцогът има и други причини да мрази Нортуик освен Кайла. Може би изпитваше чувства към Кайла, които не бе готов да признае?

Напълно възможно е. Как би могъл да не я обича? Селест въздъхна и се загледа в лицето на младата жена, потънала в спокоен сън. Да, той сигурно я обича, поне малко. И все пак тя се замисли какви му са намеренията на Улвъртън, защото той бе непроницаем.

19

Мина месец от онази нощ, когато Нортуик почти не уби Кайла, а през това време Брет приключи с всички дела, свързани с Лондон. След като си върна документите, той уреди необходимото финансиране и купи една мина в Южна Африка и продаде две от по-непродуктивните мини, придобити от Колби Банинг, които се намираха в Южна Америка. Сега изпълняваше едно не толкова важно задължение, но далеч по-неприятно — трябваше да посети достопочтената вдовица, херцогиня Улвъртън.

Тя го прие в стаята, която ползваше сутрин, изискано облечена, както винаги, и деликатно отпиваща чай от чаша от фин китайски порцелан. Изгледа го неодобрително над ръба на чашата.

— Предполагам, че идвате да поговорим какво решение сте взели за чеиза на дъщеря ми? — промърмори най-накрая. Той отмести поглед от месинговите прибори за камината, които отразяваха весело потрепващите пламъци, и погледна нея:

— Необичайно е студено за сезона тази година, не мислите ли, лельо? Никога не съм виждал толкова студено, влажно лято, дори в Лондон.

— Да, доста е хладно.

Брет леко се усмихна. Ледените нотки в гласа й напълно подхождаха на студа отвън. Като се облегна на камината, той скръсти ръце пред гърдите си:

— Одобрявам възможността Арабела да се омъжи за лорд Себринг.

— Себринг? — Китайският порцелан прозвънтя в ръцете й. — Съгласна съм, че този млад мъж има добро потекло, но доколкото знам, не е достатъчно богат.

— Арабела предпочита него. И това ще бъде един повече от добър брак, защото съм прехвърлил една значителна сума на нейно име и тя ще бъде осигурена до края на живота си.

— Арабела е доста упорита. Не тя трябва да реши кой кандидат е най-подходящ за нея. Казах ви, че аз предпочитам лорд Хейвъринг. Той има възможност да стане херцог след време.

— Само ако е решен на убийство. Има по-голям брат, за когото казват, че е в добро здраве. Освен това няма защо да го обсъждаме повече, защото аз вече се договорих с бащата на Себринг.

— Разбира се. Защо да се консултирате с мен? В крайна сметка аз съм само майка на момичето, а нейните интереси не са най-важното за вас.

— Напротив. Арабела дойде при мен и каза, че тя самата предпочита Себринг, те са влюбени един в друг. Това е най-малкото, което мога да направя за нея.

— Съгласна съм. — Очите на вдовицата проблеснаха и тя внимателно постави чашката и чинийката на подноса пред себе си. После се облегна назад и го изгледа с неодобрение, което не го учуди — очакваше го.

— Тя е дъщеря на херцога, а не някакво нищожно парвеню, което трябва да се задоволи с първото предложение. Може да намери по-добра партия.

— Тя не е изключителна красавица в края на краищата — каза Брет рязко.

— За разлика от настоящата ви любовница, предполагам? Наистина, Брет, вие говорите странни неща — като се изправи, Беатрис изсумтя презрително. — Цял Лондон вече е научил, че тя живее с вас в градското имение. Не можете ли да сте по-дискретен?

— Защо трябва да съм по-дискретен? Сигурно ще се зарадвате на новината, че скоро ще напусна Лондон.

— Направо съм възхитена. А вашата уличница? Ще я вземете ли със себе си, или ще й платите за услугите и ще я напуснете, както всички останали. Не мога да разбера защо продължавате да се виждате с нея, след като е ясно, че тя е една алчна авантюристка. Американските ви корени вземат връх над разума ви без съмнение.

— Без съмнение и затова смятам, че съм щастливец. Що се отнася до мис Ван Влийт, плановете ми за нея са моя лична работа и няма да ги обсъждам с никого.

Силна изненада се изписа на лицето на вдовицата и бързо премина в подозрение:

— Не ми казвайте, че изпитвате нежни чувства към това същество?

— Няма да кажа нищо подобно, защото не е истина. Приятен ден, мадам.

Раздразнен, че позволи Беатрис да разбере колко е права, както и от собствената си реакция, Брет все още бе в лошо настроение, когато пристигна в градската си къща. Това, което изпитваше към Кайла, трудно можеше да се определи в момента. Не беше сигурен какви точно чувства имаше към нея освен вина, че е отговорен за случилото се в избата на Нортуик, където тя едва не умря. Изпитваше вина отчасти и за всичко, което стана с нея след бала в лейди Сефтън. Последния месец след случката с графа се опитваше да стои далеч от нея. Сега обаче реши да я потърси. Тя щеше да разбере за заминаването му по един или друг начин, а той предпочиташе сам да й каже.

Брет откри Кайла седнала в малката градина до терасата. Той спря за момент да я погледа, преди да й се обади. Беше доста отслабнала — фигурата й бе изтъняла, а чертите бяха по-отсечени, но беше не по-малко красива отпреди.

Увита в топъл шал, тя седеше обляна в слънчева светлина, която се процеждаше през листата на дъба и се отразяваше в тревата и цветните лехи. Лъчите струяха около нея и образуваха трептящ ореол, превръщащ в злато косите й и подчертаващ чистия й профил.

Сега по бузите й имаше руменина и той си спомни как я завари в онази изба — просната сред разкъсаните си дрехи, а кръвта изтичаше от вените й. Отново го обхвана чувство за вина. Помисли как едва не я загуби, как едва не я погуби с егоизма си, като я използва за примамка на принца, но заподозря не когото трябваше. Неговата арогантност можеше да унищожи и него, и нея. Това бе цената й. Трябваше да му е за урок, да го накара да се промени да не използва другите и да не си играе с живота им. Самият той мразеше да го използват. Ядоса се, когато Кайла се опита да го манипулира. А самият той направи същото с нея — не, по-лошо. С нея постъпи много по-зле.

Сега трябва да поправи стореното зло, да постъпи правилно този път и да й върне живота, който й отне в буквалния смисъл, и я лиши от всичко. Тя лежеше умираща там на каменния олтар в онази влажна изба накрая на Лондон.

За момент той почти съжали, че няма да я вземе със себе си. Бе започнал да свиква с топлината й и с познатите извивки на тялото й, сгушено до неговото. Все още изпитваше удоволствие да прониква в нея с дълбоки и силни движения и да чува в ухото си тихите задъхани стонове. Не се бе лишил от това удоволствие, решил, че щедро ще й компенсира времето, прекарано с него.

Кайла вдигна глава и очите й се разшириха, когато го видя там. Усмихна му се — той се приближи и се изтегна в стола до нея.

— Приключихте с бизнеса за днес? — промърмори тя и като затвори книгата си, се наведе да я остави на ниската масичка. Шалът се плъзна от раменете й и откри гърдите, които щедро изпълваха квадратното деколте на бялата муселинена рокля. Навъсен, той отклони поглед от примамливата гледка.

— Да, почти.

— Добре. Ще ходим ли днес на разходка в парка? Няма да ми отнеме много време да се приготвя, ако все още искате да отидем.

— Казал ли съм, че ще ходим на разходка? — Прозвуча грубо, но това, което имаше да й казва, не беше приятно и му беше трудно да се държи дружелюбно при нейното спокойно задоволство.

Кайла вдигна вежди:

— Да, казахте. Но ако сте променил решението си…

Той рязко се изправи. Тя погледна нагоре към него, леко намръщена, и гримасата промени кадифената й кожа. От лъчите на слънцето дългите й мигли изглеждаха като поръсени със златен прашец. Проклета да е. Защо трябваше да се чувства така, да изпитва вина за това, което предстоеше да направи.

— Трябва да си почивате. Все още не сте се възстановила напълно.

Тя стана от стола с елегантно движение и придърпа шала около тялото си. Усети сладкия полъх на парфюма й.

— Не мисля, че една разходка с каретата ще ме изтощи, обаче едва ли това ви тревожи. Какво има, Брет?

Той понечи да й каже, да й каже направо, че заминава и тя ще бъде свободна. Но ако изречеше сега тези думи, нямаше да има връщане назад. Вместо това я дръпна към себе си, наведе глава и впи устни в нейните. Шалът й се свлече на земята. Той усети изненадата й, после ръцете й обвиха врата му и тя се притисна към него и се отпусна в прегръдката му. Той я желаеше, искаше тялото й под своето, гола и пламенна, страстна и откликваща.

Ръката му се заплете в завързаната на тила й коса. Разпусна я и къдриците й се разпиляха по раменете й. Косата галеше като коприна пръстите му, беше толкова мека и уханна и толкова женствена… Той вдигна Кайла на ръце и я притисна към себе си. Закрачи по каменната тераса към къщата, влезе и се запъти към тяхната спалня на втория етаж. Ако трябва да я напусне, ще отлага до последно този момент. Винаги стават сцени при раздялата и нямаше никакво значение, че имаха уговорка.

Една камериерка му направи път да влезе в спалнята, а очите й гледаха тревожно. Брет чу как вратата се затваря след нея и се усмихна мрачно. Слугите непрекъснато си шушукаха и без съмнение и сега ще се понесе слух, който до половин час ще обиколи цялата къща. Не че му пукаше. Тя беше негова, нали, тази златокоса циганка в ръцете му. Пламенната красива Кайла, която го преследваше в сънищата му и не излизаше от главата му и през деня, измъчвайки го с вината, която изпитваше, че се бе разминала на косъм от смъртта.

Искаше да забрави тази истина, да я изличи от съзнанието си с горещото й тяло под себе си, с дъха й върху устните ви и с нежната плът под пръстите си. Той я положи по гръб на леглото. Наведе се над нея, целуна устните й, затворените клепачи, бузата, нежната извивка на шията, пръстите му галеха къдриците й и се заплитаха в тях. С нея забравяше най-добрите си намерения. Решението му да я напусне сега нямаше значение, все повече избледняваше и чезнеше, както той самият чезнеше в нея.

Проклета да е. Той я желаеше — защо да отрича? Ще я задържи, докато е възможно, и ще я пусне да си иде, когато дойде време той да замине. Можеше да е съвсем за кратко, но тя сега изцяло му принадлежеше и той искаше да й се насити до дъно, да изживее докрай тази своя страст, докато накрая освободи мислите му и го остави да заживее живота си.

Ръцете му се плъзнаха под свободния халат, който бе облякла. Нетърпелив, той разкъса връзките. Кожата й бе толкова нежна — като коприна — изкушение за нетърпеливите му пръсти, които я милваха. Стремеше се да запомни всеки сантиметър от тялото й, да запечата образа й в съзнанието си — нейната нежна кожа, ухание, вкус… Отдръпна се, съблече халата и го пусна на земята. Огледа порозовялото й лице и гъстите й мигли с чувство на задоволство. Тя също го желаеше. Виждаше го в очите й, в полуразтворените устни и леката усмивка, с която го гледаше. Гърдите й се повдигаха при всяко вдишване и издишване все по-бързо, когато ръката му докосна изкусителните им извивки и пръстите му загалиха зърната, докато тя не изстена.

Господи, как обичаше този звук. Харесваше как тялото й се извива в дъга под него, както сега — безмълвна покана да я вземе, да потъне в това блаженство и да се загуби в сладката омая. Това ли я правеше по-различна от всички останали жени в живота му? Нейното безрезервно отдаване, смесицата от желание и необходимост, и страст, равни на неговите? Може би, или това бе шега на съдбата, която го караше да желае именно жената, опитала се да го унищожи. Независимо от причината, той не можеше да отрече, че наистина желае тази жена.

Смутен и разгневен от нея и от себе си, и най-вече от собствената си слабост, Брет целуна потрепващите полуотворени устни, впи се в тях с разтърсващо желание да облекчи мъчителното напрежение в тялото и душата си. Той изстена, когато тя отговори на целувката му, усетил как се губи и потъва в нея, погълнат от това безразсъдно желание, което заплашваше да разруши всичко.

Облада я невъздържано, като пренебрегна тревожния възглас, докато разтваряше краката, плъзгайки се в тялото й по-грубо, отколкото възнамеряваше. Движенията му, силни и изпепеляващи, го доведоха до екстаз. После, засрамен от грубостта си, той я целуна нежно, възбуди я отново и се отдаде на удоволствието, този път без да бърза.

— Сладка Кайла — шепнеше в извивката на шията й и думите му се губеха в меката плът, където с устните си усещаше пулса й.

— Брет… — Ръката й се плъзна по гърба му под ризата, която още не беше свалил, — о, Брет. Господи, никога не съм си представяла, че може да бъде… толкова нежно… толкова хубаво…

Той я спря с целувка, като се опита да не слуша тихия й глас, думите, които звучаха като обвинение за това, което трябваше да направи. Той я възбуждаше с допира на тялото си до нейното — целуваше гърдите й, милваше я, докато тя не започна да се извива в ръцете му и да се задъхва под него, като го молеше с пресеклив глас да продължава. Като се вдигна над нея, той качи свитите й колене на раменете си, докато пръстите му галеха зърната й. Тя се стегна и извика шокирано, но той не обърна внимание и намери с устни влажната й същност, а езикът му започна да гали скритата й сладост.

Тялото й се замята в ръцете му с хлипания и все по-силни стонове. Пръстите й намериха косата му и тя го притисна към себе си, като се извиваше жадно.

— О, Господи, Брет… О, Боже… — тихите стонове се усилиха, когато той навлезе с език в тялото й, докато тя не потрепери и се разхлипа, доведена до екстаз. Тогава той спря, покри я с тялото си и влезе в нея. Гореща и влажна, тя се отдаде на неописуемото удоволствие, което разтърси и двамата.

— Казах… че ще ти хареса — прошепна с натежал дрезгав глас, а думите му звучаха като стонове, докато познатият, горещ пламък на всяко движение в нея, го доведе почти до кулминация. Сякаш не можеше да й се насити. Желаният финал му се изплъзваше, отдръпваше се все по-надалеч, макар че той я обладаваше и изгаряше докрай всеки път, отново, и отново. Това продължи дълго, докато и двамата нямаха сили да помръднат, а светлината отвън, която се процеждаше през завесите, отдавна бе погълната от мрака на нощта.

Кайла лежеше със затворени очи, свила ръка под брадичката си, устните бяха полуразтворени в лека усмивка, пълна със задоволство. Брет се загледа в балдахина над главите им, който се губеше в мрака. Огънят бе угаснал, само отделни въглени червенееха в пепелта. Съмняваше се, че някой от слугите ще дойде да стъкне огъня, без да е повикан. Брет отлагаше този момент. Доста цинично отбеляза факта, че опитът му да се освободи от влиянието на Кайла бе пълно фиаско. Тя все още владееше мислите му, изпълваше го с чувство за вина и обич, макар и неохотна. Може би Годфри беше прав. Може би все пак има съвест. Страхотен момент да открие това след всички тези години. Не че то щеше да му помогне да разреши проблема.

Ако трябва да направи, каквото бе редно, той трябва да я освободи. Това беше единственият начин да се реваншира, без да бъде егоистичен. Бързо и недвусмислено приключване на връзката им щеше да бъде най-добрият вариант и за двамата. Само че беше толкова трудно да го направи.

Той си спомни за последната жена, която бе обичал. Спомни си как е умирала сама, без него, ужасена, а кръвта й е изтичала бавно — заради кръвоизлива при раждането на мъртвото им дете. Двата гроба бяха все още пресни, когато той се завърна. Все още го мъчеше споменът как бе предал малкото сладко момиче, което бе достатъчно глупаво, за да го обикне. Да. Щеше да бъде най-добре да остави Кайла да намери съпруг, който винаги ще е до нея, който ще я обича така, както тя наистина заслужава.

Накрая заспа, а Кайла се бе сгушила уморена и доволна в прегръдките му.

20

Часовникът на камината в дневната на долния етаж шумно тиктакаше и Бари нетърпеливо крачеше напред-назад, като непрекъснато го поглеждаше. Къде, по дяволите, се бави Брет? Ако отново е някоя от неговите заплетени интриги, ще откаже. Последния път едва се отърваха. Освен Кайла, разбира се. Тя едва не загина и споменът за бледото й лице все още го караше да потреперва. Намериха я полумъртва, просната върху каменен плот, и кръвта и бе образувала локва кръв на пода. Беше съвсем близо до смъртта — твърде близо.

Желанието му за възмездие се изпари още преди Брет да се прицели и да натисне спусъка на пистолета, преди Нортуик да потрепери — той се обърна към тях с широко отворени очи и уста и след миг се сгромоляса в бездиханна купчина.

Не се почувства по-добре и когато пренесоха графа в онази уличка. Чувстваше се обречен, сякаш над главата му бе надвиснал Дамоклев меч, който всеки миг ще се стовари върху него.

По дяволите, къде се губи Брет и защо му определя среща, след като го кара да чака. Нетърпелив, той закрачи отново и вдигна рязко глава, когато чу вратата да хлопва.

Брет изпълни рамката на вратата, изискан и хладнокръвен, както винаги, както беше и при двата дуела, дори след като застреля Нортуик. Само когато отиде при Кайла и видя, че кръвта изтича от разрязаната й китка, той трепна, но и тогава изпитваше повече чувство на гняв, отколкото страх. Това го правеше да изглежда нечовешки спокоен и овладян — представа, която смущаваше Бари.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, Кенуърт. — Брет свали ръкавиците си, докато прекосяваше стаята. — Този глупав коняр, който съвсем наскоро наех, почти продаде коне, които не бяха за продан. Трябваше да го спра, преди да нанесе още по-голяма вреда.

— Продавате добитъка, така ли?

— Не всичко, само тези, от които нямам нужда. Пембъртън отдавна ме преследва за онези дорести коне и накрая почти се споразумяхме за цената. Но аз не съм дошъл да си говорим за коне, както вече си разбрал, предполагам.

— Да — Бари го изгледа любопитно, докато се приближаваше към огъня в камината. Външно спокоен, той изглеждаше разсеян и в раменете и изражението му прозираше напрежение. — Какво ново? Не нещо, свързано с Нортуик, надявам се.

— Не. Едва ли липсата на графа се усеща много силно, въпреки че не бих рискувал Къмбърланд да научи факти, които да го накарат да се усъмни в причините за ранната му смърт. — Той застана с гръб към огъня и настойчиво се вгледа в очите на Бари, който започна да се притеснява. — Отнася се за Кайла, Бари.

— Кайла? Тя добре ли е? Мислех, че лекарят каза да почива и…

— Тя е добре. Много по-добре. Не това ме тревожи. Напускам Англия, и то за доста време. Преди да тръгна, бих искал да знам, че Кайла е в сигурни ръце. Спомняш ли си нощта в Пиджън Хоул?

— Да, разбира се. Едва ли мога да я забравя, макар че се опитах — Бари се намръщи. — Какво общо има това с Кайла?

— Вие споменахте брак. Готов съм да и дам една доста значителна сума, достатъчна за нуждите ви до края на дните ви, ако стоите далеч от игралните зали. Това представлява ли интерес за вас?

Изумен, Бари не можа да отговори веднага. Тиктакането на часовника отекваше още по-силно сега, когато той опитваше да се успокои:

— Сериозно ли говорите? — накрая попита той и добави: — Знам, че звучи глупаво, но вие току-що ме попитахте дали искам да се оженя за отхвърлената ви любовница. Трябва да призная, че това едва ли е нормален въпрос.

— Да, но не толкова необичаен. Мъжете често се женят за любовниците си, поне за богатите.

— Обаче тя е ваша любовница, не моя.

— Въпрос на време. Или смисъл. Кайла има нужда от съпруг. Аз нямам намерение да се женя. Вие имате нужда от пари, а аз ви предлагам двадесет хиляди на година и имението в провинцията като зестра.

— Но… защо аз? Искам да кажа — тя казала ли е нещо за мен?

— Тя ви харесва, но ако ме питате дали тя ме изпраща, не. Тя все още не знае за моите намерения. Вижте, Бари. Напускам Англия. Не искам да оставя Кайла, без да има кой да поеме грижата за нея. Вие можете да й дадете името си и да започнете нов живот. Вие сте точно мъжът, за когото тя можеше да се омъжи преди, почтен и добър, никога не бихте я наранили.

— А вие ще го направите.

— Да.

— По дяволите, Брет! — Бари прокара пръсти през косата си, без да може да намери думи, все още неубеден. Той се засмя малко нервно. — Не че не я харесвам, проклятие, кой мъж не би я харесал? Тя е красива и нежна, а аз не съм човек, който се интересува от клюки. Но не в мен е влюбена тя, а във вас.

— Кайла не е влюбена в мен. Беше с мен, защото нямаше друг избор, аз не й позволих да избира. Аз отнех девствеността й и не й дадох нищо в замяна. Тя заслужава повече.

Брет говореше студено и твърдо и Бари се стресна от смисъла на думите му. Той помисли за баща си и какво би казал, ако се ожени за Кайла. Сигурно щеше да се противопостави, но в крайна сметка мъжете често сключваха брак по сметка, а двадесет хиляди на година и имение в провинцията бяха щедри доводи.

Той вдигна глава и Брет срещна погледа му:

— Ако тя иска, ще се оженя за нея.

— Добре.

— Но вие трябва да й кажете за това. Ако все още не сте обсъдили този въпрос с нея, не искам точно аз да разбия сърцето й.

— Не мисля, че следата в сърцето й ще е по-голяма от лека драскотина, вярвайте ми — устните на Брет се изкривиха в иронична усмивка. — Повечето жени лесно се адаптират към променливите обстоятелства.

— Някак не мога да повярвам, че мис Ван Влийт е от тези жени. Мисля, че не я познаваш добре.

— Възможно, но малко вероятно.

Бари се наведе да вземе ръкавиците си от масата и се обърна с гръб към Брет.

— Ако нямате нищо против, ще ви дам време да говорите с нея. Кажете й, че ако има нужда от мен, трябва да изпрати да ме повикат и аз ще отида.

— Видяхте ли? Знаех си, че сте мъж, на когото може да се разчита.

Бари се усмихна и стисна устни.

— Съмнявам се, че това е комплимент.

Когато си тръгна, Бари се обърна назад и кисело си помисли, че Кайла Ван Влийт никога няма да го повика. Само сляп човек нямаше да забележи начина, по който тя гледаше Брет след онази нощ. Твърде често бе забелязвал меката светлина в очите й, когато се обръщаше към него. Как може да не забележи това? Би трябвало да забележи. Бари би се заклел, че и той се чувства по същия начин. Беше виждал Брет да я гледа с изражение, което издаваше искрени чувства. Сигурно греши. Ако той държеше на нея, нямаше да я остави тук.

Кайла не помръдна — само гледаше Брет, сякаш го вижда за пръв път. Сигурно не е чула добре. Това е някаква грешка, сигурно след всички изпитания слухът й се бе повредил. Тя се изкашля.

— Бихте ли повторил, моля?

— Разбира се — Брет говореше бързо и делово със спокоен и овладян глас. — Уредил съм да сключите брак с Бари Кенуърт. Той е само виконт, но е почтен мъж и мисля, че вие го харесвате. Ще имате собствени пари, които ще ви осигурят относителна самостоятелност и след време ще откриете, че животът ви е близо до това, за което сте мечтала. Може да ви даде дом и деца. Ще прехвърля Риджууд на ваше име като част от зестрата.

— Разбирам — чуваше особено бучене в ушите си и студът, който я прониза, нямаше нищо общо с необичайните за сезона ниски температури. Тя сковано отиде до огъня, загледана в танцуващите жълто-оранжеви пламъци. Миришеше на бор и дъб, аромат лек и стипчив. Обърна се с гръб към пламъците и се загледа в Брет. Той я наблюдаваше внимателно с полупритворени очи, външно спокоен. Облечен в бяла риза и черен панталон, с високи до коляното ботуши за езда, той изглеждаше така, сякаш току-що се е върнал оттам.

— Това сега ли ви хрумна или всичко вече е уредено?

Колко спокойно звучеше гласът й, докато душата й крещеше от болка и изумление.

— Вчера говорих с Кенуърт. Той се съгласи, ако вие също искате.

— Разбирам.

Защо повтаряше тази дума? Тя не разбираше. Защо не крещеше и не изливаше гнева си върху него? Погледна надолу и пое дълбоко въздух, учудена, че все още се владее. Когато отново вдигна поглед, видя, че Брет е леко намръщен. Тъмните вежди бяха сключени над сивите му очи, които я гледаха нежно тази сутрин, след като бяха се любили. Тя бе помислила наистина, че той иска да се ожени за нея. Каква глупачка е била. Влюбена, тъпа, безмозъчна глупачка. Мъже като Брет не се женят за любовниците си. Те намираха съпрузи за любовниците си или им осигуряваха собствен дом, дори им подхвърляха по някоя дрънкулка. Дрънкулка. Да. Така се отнасяше той с нея и така я наричаше понякога. Тя трябваше да разбере още тогава, че само по този начин я възприема той. Ненужна вещ, която да използва и да захвърли след това.

— Кайла?

Тя примигна.

— Простете. Бях се замислила. Имате ли нещо против да обмисля предложението? Сигурна съм, че не искате да ви отговоря веднага. Това е изненада за мен. Не очаквах, че ще изберете следващия ми любовник толкова бързо. Глупаво от моя страна, знам, но мислех, че сама трябва да реша това. Моля — гласът й се извиси и той тръгна към нея. Спря, когато тя вдигна ръка: — Недейте. Бих искала да остана сама. Не. Ще отида да видя танте Селест. Бихте ли поръчали каретата да ме чака пред входа? Няма да се бавя. Когато се върна, ще ви съобщя решението си.

Тя мина покрай него все още изумена от собственото си спокойствие, когато всичко в нея крещеше и умираше от желание да издере очите му и да пищи като последната уличница от Флийт Стрийт. Дори и в каретата остана спокойна, въпреки че в ушите й отново, и отново звучаха студените му думи и ако дадеше воля на яростта си, писъкът й можеше да стъписа цял Лондон.

— Малката ми, добре ли си? — и Селест разтревожена я посрещна — Боже мой! Какво се е случило с теб?

— Нещо. Всичко. Аз… аз не зная. О, Господи, не зная какво да правя…

Тя се отпусна в ръцете на леля си и се разрида неудържимо.

Селест я успокояваше, като й говореше ту на френски, ту на английски и я люлееше в ръцете си, сякаш беше малко дете. Кайла плака, докато не изчерпа сълзите си и се умори, сгушила се до Селест на малкото диванче до камината. Когато се успокои, Селест стана сериозна и й подаде батистена кърпичка да избърше сълзите си.

— Да видим сега. Ще направим това, което трябва да се направи. Този Кенуърт… искаш ли да се омъжиш за него?

— Не, разбира се. О, той е много мил и аз го харесвам като приятел, но не мислех, че би могъл да ми предложи женитба — в гласа й прозвуча горчивина. — Сигурно Брет ще му плати доста добре да го отърве от една омръзнала му любовница.

— Брет Банинг е арогантен глупак. Но това вече не ни засяга. Трябва да се погрижим за подробностите. Имаш ли достъп до парите, които е внесъл на твое име.

Тя кимна. Колко странно, че сега обсъждаха това с танте Селест, докато само до вчера тя мечтаеше да прекара остатъка от живота си с Брет.

— Bien — произнесе Селест, стана и се запъти към малкото бюро от черешово дърво до отсрещната стена. — Ще направя, каквото трябва. Не можеш да останеш в Лондон. Твърде много слухове са свързани с името ти. Ех, ако бяхме във Франция. Толкова е глупаво, всички имат любовници, но никой не говори за това. Сега да действаме. Все още имам приятели във Франция. Искаш ли да отидеш там?

— О, не мога. — Очите й отново се навлажниха, но сълзите й бяха пресъхнали. Кайла поклати глава, примигвайки от пронизваща болка в сърцето. — Твърде близо е до Англия, мислех, че мога да се върна в Индия и да остана с папа Пиърс.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Освен това там има много англичани и ще бъде почти като в Лондон. Чакай! Сетих се — Каролин Дюфур. Разбира се, но е толкова далече, и аз не мога да се реша на ново морско пътешествие. Както чувам, там е почти като във Франция. Допреди няколко години териториите принадлежаха на Франция и Каролин ме молеше в писмата си да им отида на гости. Бих го направила, но морето, морето… искаш ли да отидеш в Америка, хубавицата ми? Каролин Дюфур и аз бяхме приятелки във Франция преди много години и тя добре познаваше майка ти. Те бяха големи приятелки и знам, че с удоволствие ще приеме дъщерята на Фостин. Ще отидеш ли?

— В Америка? — Кайла се поколеба. Беше толкова далече всъщност точно това й трябваше. Да бъде далеч от Брет и Англия, да не чуе никога вече името му или да съзре образа му. Там никога няма да разбере дали е взел друга любовница, или се е оженил. Тя вдигна глава и кимна. — Съгласна съм.

— Bon! Тогава заминаваш. Ще уредя всичко. Но не казвай на Улвъртън. Мисля, че е най-добре да заминеш, колкото може по-скоро, веднага щом организирам нещата. Не му казвай нищо. Той си въобразява, че знае кое е най-доброто за теб. Мисли да те омъжи за един от най-добрите си приятели. Не. Остави го да мисли, каквото ще, и го дръж в неведение. Ще му бъде за урок, ще разбере, че не е толкова просто да решава съдбите на други хора така безотговорно.

— Но аз не знам какво да му кажа…

— Нищо няма да му казваш, защото няма да го видиш повече. Трябва да свършим с приготовленията много бързо, преди да е усетил нещо. Ще изпратя камериера си с теб до банката и ти ще изтеглиш всички пари, депозирани на твое име. Те са на твое име, нали? Добре. Той ти е дал възможност лесно да го напуснеш — устните й се свиха и очите й станаха сериозни. — Веднъж вече го предупредих да не бъде толкова арогантен и да не се отнася зле с теб. Сега този херцог ще разбере, че е сгрешил в преценката си и за двете ни.

Кайла се чувстваше като попаднала във водовъртеж, защото танте Селест действаше светкавично, с нехарактерна за нея експедитивност и бързина. До вечерта вече бе качена на един кораб в доковете на Лондон, настанена в миниатюрна каюта, която миришеше на подправки и мухъл. Зашеметена, тя се сбогува с кръстницата си със сълзи на очи и малко след полунощ корабът безшумно отплува надолу по Темза към морето.