Среднощният дворец

Последната нощ на обществото „Чоубар“

Калкута, 25 май 1932 г.

През всичките години, в които бе оглавявал приюта „Св. Патрик“, Томас Картър бе преподавал литература, история и аритметика с увереността на човек, който от всичко разбира, макар и да не е блестящ специалист в никоя област. Единственото, за което не знаеше как да подготви учениците си, бе раздялата с тях. Година след година пред него преминаваха изпълнените със страх и надежда лица на онези, които законът скоро щеше да постави извън влиянието и закрилата на ръководената от него институция. Гледайки как напускат сиропиталището, Томас Картър мислено ги сравняваше с празните страници на книга, в която той бе написал първите глави на историята, но не му бе позволено да я завърши.

Въпреки строгата си външност на човек, непредразположен към емоционални изблици и гръмки речи, директорът се боеше повече от всеки друг от онази съдбовна дата, в която въпросните недовършени книги щяха завинаги да напуснат неговото писалище. Скоро щяха да преминат в непознати ръце и може би други пера щяха без особени скрупули да допишат сюжета с мрачни продължения, твърде различни от мечтите и очакванията, с които неговите възпитаници предприемаха самотния си полет из улиците на Калкута.

Опитът го бе заставил да се откаже от желанието да проследява съдбата им, щом веднъж излезеха от опеката му. За Томас Картър сбогуването обикновено бе придружено от горчивия вкус на разочарованието — рано или късно откриваше, че тези млади хора, които животът бе лишил от минало, явно бяха лишени и от бъдеще.

В онази гореща майска вечер, заслушан в гласовете на младежите в двора на сградата, където бе организирана скромна прощална забава, директорът се взираше в светлините на Калкута от мрака на кабинета си. Градът искреше под звездния свод, а ята черни облаци се носеха към хоризонта като мастилени петна в чаша бистра вода.

За пореден път бе отклонил поканата да се присъедини към забавата и сега седеше тихо в креслото си, без друга светлина освен пъстрите отражения от хартиените фенери, с които Вендела и учениците бяха окичили дърветата в двора и фасадата на „Св. Патрик“, сякаш бе кораб, украсен за спускането си във вода. Щеше да има достатъчно време да изрече прощалните си думи през малкото останали дни, преди да спази официално установения ред и да върне децата пак на улиците, от които ги бе избавил.

Както бе станало обичайно през последните години, не мина много време и Вендела потропа на вратата му. Този път влезе, без да дочака отговор, и затвори вратата зад гърба си. Картър погледна оживеното лице на старшата сестра и ѝ се усмихна в тъмното.

— Остаряваме, Вендела — рече директорът.

— Вие остарявате, Томас — поправи го тя. — Аз съзрявам. Няма ли да дойдете на празненството? Децата много биха се радвали да ви видят. Казах им, че тържествата не са вашата стихия… Ама след като не са ме слушали толкова години, няма да започнат да ме слушат сега.

Картър запали лампичката на писалището си и с жест покани сестрата да седне.

— От колко години сме заедно, Вендела?

— Двайсет и две, господин Картър. Повече, отколкото изтърпях с покойния си съпруг, царство му небесно.

Директорът се засмя на шегата ѝ.

— Как успяхте да ме издържите толкова време? — полюбопитства той. — Хайде, изплюйте камъчето. Днес е празник и съм благоразположен.

Вендела сви рамене и се заигра с късче алена серпантина, заплело се в косите ѝ.

— Заплащането не е лошо, пък и харесвам децата. Наистина ли няма да слезете?

Картър бавно поклати глава.

— Не искам да им развалям празника — обясни той. — А и няма да понеса още някоя от своеобразните шеги на Бен.

— Бен се е кротнал тази вечер — каза Вендела. — Тъгува, предполагам. Момчетата вече връчиха билета на Иън.

Лицето на директора грейна. Членовете на обществото „Чоубар“ (чието засекретено съществуване, противно на всички предвиждания, бе добре известно на Картър) от месеци събираха пари, за да купят на приятеля си Иън билет за кораб до Саутхамптън; искаха да му го връчат като прощален подарък. Иън от години изразяваше желание да следва медицина и Картър — по предложение на Бен и Изабел — бе писал до редица английски училища писма, в които даваше добри препоръки за момчето и ходатайстваше да му отпуснат стипендия. Уведомлението за стипендията бе пристигнало преди година, но цената на пътуването до Лондон надхвърляше всички очаквания.

Този проблем предизвика различни реакции: Рошан предложи да ограбят кантората на една корабна компания, която се намираше на две пресечки от сиропиталището. На Сирадж му хрумна да организират томбола. Картър изтегли една сума от оскъдните си лични спестявания, а Вендела последва примера му, но пак не беше достатъчно.

В крайна сметка Бен реши да напише пиеса в три действия, озаглавена „Призраците на Калкута“ (фантастична галиматия, в която умираха всички, че дори и сценичните работници). Главната роля на героинята лейди Уиндмеър бе поверена на Изабел, останалите от групата изпълняваха второстепенни роли, а с една особено бомбастична сцена се нагърби самият Бен. Пиесата бе представена в различни училища в града и въпреки че бе посрещната хладно от критиката, пожъна забележителен успех сред своята публика. В резултат на това бе събрана останалата сума, с която трябваше да се финансира пътуването на Иън. След този дебют Бен се развихри в пламенен панегирик за комерсиалното изкуство и за безпогрешния усет на публиката да разпознава шедьоврите.

— Иън се просълзи, когато му връчиха подаръка — каза Вендела.

— Той е чудесен момък, малко неуверен в себе си, но наистина чудесен. Ще оползотвори добре билета и стипендията — гордо рече Картър.

— Питаше за вас. Искаше да ви благодари за помощта.

— Нали не сте му казали, че съм дал пари от собствения си джоб? — попита директорът разтревожено.

— Казах му, но Бен ме опроверга, като заяви, че сте изхарчили целия тазгодишен бюджет, за да погасявате дълговете си от комар — отбеляза сестрата.

Глъчката от празненството все така ехтеше в двора. Картър се навъси.

— Това момче е същински дявол. Ако бездруго не си тръгваше оттук, лично щях да го изхвърля.

— Но вие го обожавате, Томас — разсмя се Вендела, надигайки се от креслото. — И той го знае.

Тя се отправи към вратата, но на самия праг се обърна. Не се предаваше лесно.

— Защо не слезете все пак?

— Лека нощ, Вендела.

— Скучен старец, това сте вие!

— Хайде да не зачекваме темата за възрастта, че ще се видя принуден да изоставя кавалерския тон…

Уверила се в безполезността на упорството си, сестрата измърмори нещо под сурдинка и остави Картър на мира. Директорът на „Св. Патрик“ загаси отново настолната си лампа и предпазливо пристъпи към прозореца, за да зърне празненството през процепите на жалузите. Градината бе озарена от бенгалски огньове и фенерите хвърляха бакърени отблясъци по познатите усмихнати лица под пълната луна. Картър въздъхна. Въпреки че никой от възпитаниците му не си даваше сметка за това, всички имаха еднопосочен билет до някое място, но само Иън знаеше къде отива.

— Остават двайсет минути до полунощ — обяви Бен.

Очите му блестяха, докато гледаше как фойерверките разпръскват във въздуха дъжд от златни искри.

— Дано Сирадж да ни е приготвил някои добри истории тази вечер — каза Изабел, разглеждайки внимателно дъното на чашата си срещу светлината, сякаш очакваше да намери нещо в нея.

— Приготвил е най-добрите! — увери я Рошан. — Днес е последната ни нощ! Краят на обществото „Чоубар“.

— Какво ли ще стане с Двореца? — зачуди се Сет.

От години никой от тях не наричаше изоставената съборетина с друго име.

— Познай — предложи Бен. — Вероятно ще построят на негово място полицейски участък или банка. Нали това строят най-често, щом съборят нещо в някой град? По цял свят е така.

Присъединил се към тях, Сирадж обмисляше мрачните предсказания на Бен.

— Може пък да отворят театър — предположи хилавото момче, загледано в обекта на невъзможната си любов.

Бен подбели очи и поклати глава. Паднеше ли му случай да се подмаже на Изабел, Сирадж изгубваше всякакво достойнство.

— А може изобщо да не го пипнат — обади се Иън. Досега той бе слушал мълчаливо приятелите си, поглеждайки крадешком към рисунката, която Майкъл скицираше върху малък лист хартия.

— Какво рисувате там, Каналето13? — попита Бен незлобливо.

Майкъл за пръв път вдигна очи от рисунката и погледна приятелите си, които го зяпаха, сякаш е паднал от луната. Усмихна се плахо и им показа листа.

— Това сме ние — обясни портретистът на клуба на седемте.

Потънали в благоговейно мълчание, останалите шест члена на обществото „Чоубар“ разглеждаха рисунката цели пет секунди. Пръв отвърна очи Бен. Майкъл забеляза на лицето на приятеля си онова непроницаемо изражение, което придобиваше, когато го връхлитаха странните му пристъпи на меланхолия.

— Че това моят нос ли е? — попита Сирадж. — Аз нямам такъв нос! Прилича на рибарска кукичка!

— Точно това имаш — отвърна Бен с усмивка, която успя да заблуди всички освен Майкъл. — Не се оплаквай; ако не беше този профил, от теб щеше да се вижда само една права линия.

— Дай да видя — намеси се Изабел, като взе изображението и го разгледа внимателно под светлината на един примигващ фенер. — Значи така ни виждаш?

Майкъл кимна.

— На рисунката гледаш в различна посока от останалите — отбеляза Иън.

— Майкъл винаги гледа онова, което другите не виждат — рече Рошан.

— И какво толкова си видял в нас, което да е недостъпно за другите, Майкъл? — попита Бен.

Той отиде до Изабел и се зае да изучава груповия портрет. Дебелите моливни щрихи изобразяваха приятелите пред езеро, в което се оглеждаха лицата им. Голяма пълна луна бе увиснала в небето, а под нея имаше гора, която се губеше в далечината. Бен разгледа размазаните отражения върху водната повърхност и ги сравни с лицата на фигурите, застанали на ръба на езерцето. Израженията им не съответстваха на отраженията си. Гласът на Изабел го изтръгна от мислите му.

— Може ли да я задържа, Майкъл? — попита тя.

— Защо пък ти? — възрази Сет.

Бен сложи ръка на рамото на жилавото бенгалско момче и го изгледа кратко и многозначително.

— Нека я задържи — тихо рече той.

Сет кимна и Бен го потупа с обич по гърба. В същия миг забеляза с крайчеца на окото си една елегантно облечена възрастна дама, придружавана от момиче на приблизително тяхната възраст. Двете тъкмо бяха влезли в двора на „Св. Патрик“ и явно отиваха към главната сграда.

— Да не се е случило нещо? — прошепна Иън до него.

Бен бавно поклати глава.

— Имаме гости — отвърна, без да откъсва очи от жената и момичето. — Или нещо такова…

Когато Банким почука на вратата му, Томас Картър вече знаеше, че има посетители, защото бе видял жената и спътничката ѝ през прозореца, докато наблюдаваше празненството в двора. Запали настолната лампа и покани асистента си да влезе.

Банким беше млад мъж с изразени бенгалски черти и жив, остър поглед. Бе израснал в сиропиталището и се бе върнал в него — вече като учител по физика и математика, — след като бе преподавал няколко години в различни училища в провинцията. Щастливата развръзка на неговата история бе едно от изключенията, които крепяха духа на Картър година след година. За директора нямаше по-голяма награда от тази — да види Банким като възрастен, който образова други младежи в същите класни стаи, в които сам бе седял преди време.

— Простете за безпокойството, Томас — рече Банким. — Но долу има една дама, която иска непременно да говори с вас. Казах ѝ, че не сте тук и че днес имаме празник, но тя не ще да чуе. Настоява много енергично, да не кажа по-силна дума.

Озадачен, Картър погледна първо асистента си, а после и часовника.

— Вече е почти полунощ. Коя е тази жена?

Банким сви рамене.

— Нямам представа, но съм сигурен, че няма да си тръгне, докато не я приемете.

— Не каза ли какво иска?

— Помоли ме само да ви предам това — отвърна Банким и му подаде малка лъскава верижка. — Каза, че ще разберете какво значи.

Картър взе верижката и я разгледа на светлината на настолната си лампа. Беше златен медальон — кръг, изобразяващ луна. Трябваха му няколко секунди, за да се сети откъде познава този образ, но после споменът избухна в паметта му. Директорът затвори очи и усети как стомахът му бавно се сви на топка. Притежаваше един твърде подобен медальон, скрит в кутията, която пазеше под ключ в стъкления шкаф на кабинета си. Медальон, който не бе виждал от шестнайсет години.

— Проблем ли има, Томас? — попита Банким, видимо разтревожен от промяната, която бе забелязал в изражението му.

Директорът на приюта се усмихна едва-едва и поклати глава, прибирайки верижката в джоба на ризата си.

— Съвсем не — отвърна лаконично. — Кажи ѝ да се качи. Ще я приема.

Банким го гледаше изненадано и за миг Картър си помисли, че някогашният му ученик ще му зададе въпрос, който не би искал да чуе. Но в крайна сметка асистентът само кимна и излезе от кабинета, като затвори безшумно вратата. Две минути по-късно Ариами Бозе влезе в личния храм на Томас Картър и свали воала, който покриваше лицето ѝ.

Бен наблюдаваше внимателно момичето, което чакаше търпеливо под аркадата на главния вход на „Св. Патрик“. Появилият се отново Банким бе дал на възрастната дама знак да го последва, а тя на свой ред с недвусмислено авторитетни жестове бе наредила на младата си спътница да я чака до вратата като каменна статуя. Жената очевидно бе дошла да се срещне с Картър и тъй като светският живот на директора беше доста скромен, Бен реши, че едно среднощно посещение от мистериозна красавица — независимо от възрастта ѝ — трябва да се причисли към графата неочаквани събития. Той се усмихна и се съсредоточи отново върху девойката. Висока и стройна, тя носеше семпли, но необичайни дрехи, които изглеждаха ушити от човек с неповторим личен стил и очевидно не бяха купени от някой базар в Черния град. Лицето ѝ, което Бен не можеше да види ясно от мястото си, имаше меки черти, а бледата кожа сякаш излъчваше сияние.

— Има ли някой вкъщи? — прошепна Иън в ухото му.

Без да мигне, Бен само посочи с глава към момичето.

— Почти полунощ е — добави Иън. — Имаме сбирка в Двореца след няколко минути. Последно заседание, не забравяй!

Приятелят му кимна с отсъстващо изражение.

— Минутка само — каза той и тръгна решително към момичето.

— Бен — извика Иън след него. — Не сега, Бен…

Бен не му обърна внимание. Любопитството да разкрие загадката бе по-силно от протоколните тънкости на обществото „Чоубар“. Залепил на лицето си ангелската усмивка на образцов ученик, той се насочи право към девойката. Тя го видя да се приближава и сведе поглед.

— Здравей! Аз съм асистентът на господин Картър, директора на „Св. Патрик“ — подхвана въодушевено момчето. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност не. Твоят… колега вече заведе баба ми при директора.

— Баба ти? Разбирам. Надявам се, че работата не е сериозна. Искам да кажа, че вече е полунощ и се чудех дали не се е случило нещо.

Момичето се усмихна едва-едва и поклати глава. Бен ѝ върна усмивката. Гостенката не беше лесна плячка.

— Казвам се Бен — учтиво рече той.

— Шиър — представи се тя, поглеждайки към вратата, сякаш очакваше баба ѝ да се появи всеки момент.

Бен потри ръце.

— Е, добре, Шиър. Докато моят колега Банким отвежда баба ти в кабинета на господин Картър, аз навярно мога да ти предложа нашето гостоприемство. Шефът много държи да се отнасяме вежливо към посетителите.

— Не си ли малко младичък за асистент на директора? — попита Шиър, като избягваше погледа му.

— Младичък ли? Поласкан съм, но за жалост ще трябва да призная, че съвсем скоро ще навърша двайсет и три.

— Изобщо не ти личи — отвърна Шиър.

— Семейна черта — поясни Бен. — Кожата ни е устойчива на стареене. Представи си само, всички взимат майка ми за моя сестра, когато вървим заедно по улицата.

— Сериозно? — възкликна Шиър, сподавяйки нервния си смях. Не бе повярвала на нито една негова дума.

— И тъй, защо да не приемеш поканата ни? — настоя момчето. — Днес сме организирали прощална забава за някои от хлапетата, на които им предстои да ни напуснат. Тъжно е, но ги чака нов живот! В същото време е вълнуващо.

Шиър втренчи искрящите си очи в него и устните ѝ бавно се извиха в скептична усмивка.

— Баба ме помоли да я чакам тук.

Бен посочи вратата.

— Тук ли? — попита. — Точно на това място?

Тя кимна, озадачена от въпроса.

— Виждаш ли — поде момчето, като ръкомахаше оживено, — съжалявам, че ще трябва да ти го кажа, но… Е, надявах се, че няма да се наложи. Тия работи вредят на доброто име на заведението, но не ми оставяш друг избор. Имаме проблем с падащи елементи от фасадата.

Девойката го изгледа слисана.

— Падащи елементи?

Бен кимна угрижено.

— Именно. Печален факт. Ей тук, на същото място, на което си застанала, преди няма и месец старата ни готвачка госпожа Потс, Господ здраве да ѝ дава, бе ударена от парче тухла, паднало от втория етаж.

Шиър прихна да се смее.

— Не виждам нищо забавно в тази злощастна случка, ако ми позволиш да отбележа — каза Бен с леден тон.

— Не вярвам на нито една твоя дума. Изобщо не си асистент на директора, не си на двайсет и три години и никаква готвачка не е пострадала от дъжд от тухли — рече Шиър предизвикателно. — Откакто си отвори устата, само лъжеш на поразия.

Бен претегли внимателно ситуацията. Първата част от стратегията му бе на път да се провали, както впрочем можеше да се предвиди; трябваше да смени курса с благоразумна, но ловка маневра.

— Е, може малко да съм се поувлякъл, но не всичко, което казах, е лъжа.

— О, нима?

— Не те излъгах за името си. Наистина се казвам Бен. И това, че ти предлагам нашето гостоприемство, също е вярно.

Шиър се усмихна широко.

— С радост бих го приела, Бен, но трябва да чакам тук. Съвсем сериозно.

Момчето потри ръце и на лицето му се изписа кротко примирение.

— Добре. Ще чакам с теб — заяви тържествено. — Ако някоя тухла рече да падне, нека да се стовари върху мен.

Шиър сви безучастно рамене, загледана отново във вратата. Цяла минута измина в пълна тишина, без някой от тях да помръдне или да каже нещо.

— Ама че гореща нощ — обади се накрая Бен.

Девойката се обърна и го изгледа донякъде враждебно.

— Цяла нощ ли ще висиш тук? — попита тя.

— Хайде да се споразумеем така: ела да изпиеш една вълшебна леденостудена лимонада с мен и моите приятели и после ще те оставя на мира — предложи той.

— Не мога, Бен. Честна дума.

— Ще се отдалечим само на двайсетина метра. Можем да вържем звънче на вратата.

— Толкова ли е важно за теб? — попита Шиър.

Бен кимна.

— Това е последната ми седмица тук. Прекарал съм целия си живот на това място и след пет дни пак ще бъда сам. Съвсем сам. Не зная дали някога ще мога да прекарам друга нощ като тази, сред приятели. Ти не знаеш какво е това.

Шиър го изгледа продължително.

— Напротив, знам — рече накрая. — Хайде, заведи ме при тая твоя лимонада.

Когато Банким — не без известно колебание — ги остави насаме в кабинета, Картър си наля малка чаша бренди и предложи друга на посетителката. Ариами му отказа и го изчака да седне в креслото си с гръб към големия прозорец, под който младежите все още празнуваха, без да подозират за ледената тишина, възцарила се в тази стая. Директорът едва накваси устни с алкохола и погледна въпросително старата дама. Времето не бе накърнило властните ѝ черти и очите ѝ все още горяха с онзи вътрешен огън, с който Картър бе запомнил жената, която преди цяла вечност бе съпруга на най-добрия му приятел. Двамата дълго се гледаха, без да продумат.

— Слушам ви — рече най-сетне Картър.

— Преди шестнайсет години се видях принудена да ви поверя живота на едно момченце, господин Картър — поде Ариами тихо, но твърдо. — Това бе едно от най-трудните решения, които някога съм взимала, и добре зная, че през изминалите години не сте излъгали доверието ми. През цялото това време не пожелах да се намеся в живота на момчето, защото си давах сметка, че никъде другаде няма да е по-добре, отколкото тук, под вашата закрила. Никога не ми се удаде възможност да ви благодаря за стореното.

— Просто изпълних дълга си — отвърна директорът. — Но едва ли това е поводът, по който сте дошли в този късен час.

— Ще ми се да беше така, но познахте — за друго съм дошла — рече Ариами. — Животът на момчето е в опасност.

— Бен.

— Това е името, което сте му дали. На вас, господин Картър, дължи всичко, което е станал, всичко, което е научил. Но има нещо, от което вече не можем да го предпазим нито вие, нито аз: миналото.

Стрелките на часовника на Томас Картър се събраха отвесно, сочейки полунощ. Той пресуши чашата с бренди и погледна през прозореца към двора. Отвън Бен разговаряше с някакво момиче, което директорът не познаваше.

— Както казах одеве, слушам ви — повтори той.

Ариами се поизправи в креслото, скръсти ръце в скута си и заговори…

— Цели шестнайсет години съм бродила из тази страна в търсене на убежища. Преди две седмици, докато се възстановявах от болест в дома на едни роднини в Делхи, където бях отседнала за месец, пристигна писмо, адресирано до мен. Никой не знаеше и не би могъл да знае, че аз и внучката ми се намираме там. Когато отворих писмото, вътре имаше само празен лист хартия без нито една буквичка, написана на него. Отначало помислих, че е станала грешка или някой е решил да се пошегува. После разгледах плика — имаше щемпел от пощенската служба на Калкута. Мастилото беше размазано и не се виждаше добре, но все пак успях да разчета датата: 25 май 1916 г.

Прибрах писмото, което явно бе пътувало шестнайсет години из Индия, за да стигне вратата на дома, до който само аз имах достъп, и не го погледнах отново до тази вечер. Уморените ми очи не ми бяха изиграли лоша шега — действително това бе датата, която бях видяла на неясния печат, но нещо друго се бе променило. Празният лист хартия сега съдържаше един ред, написан с червено мастило — толкова прясно, че се размаза върху порестата хартия, щом го докоснах с пръсти. „Вече не са деца, стара жено. Върнах се да си взема своето. Махни се от пътя ми.“ Тези думи прочетох в писмото, преди да го хвърля в огъня.

Тогава разбрах кой го е пратил; разбрах също, че е дошло време да изровя старите спомени, които бях погребала през последните години. Не зная дали някога съм ви разказвала за дъщеря си Килиан, господин Картър. Сега съм само една старица, която очаква края на дните си, но съм била и майка, майка на най-прекрасното създание, което този град някога е виждал.

Спомням си онова време като най-щастливото в живота ми. Килиан се омъжи за един от най-даровитите хора в страната ни и отиде да живее с него в къщата, която сам бе построил в северната част на града — къща, невиждана дотогава. Съпругът на дъщеря ми, Лахаважд Чандра Чатърджи, беше инженер и писател. Той бе един от първите, проектирали телеграфската мрежа в страната, един от първите, проектирали системата за електрификация, която ще определи бъдещето на нашите градове, един от първите, построили железопътна мрежа в Калкута… Изобщо един от първите във всичко, което си поставеше за цел да направи.

Но тяхното щастие не трая дълго. Чандра Чатърджи загина в страшния пожар, който унищожи старата гара Джитърс Гейт на отсрещния бряг на Хугли. Сигурно сте виждали тази сграда някой път. Сега е напълно изоставена, но на времето беше една от най-великолепните постройки в Калкута — многоетажна метална структура с революционни нововъведения, набраздена от тунели, със система за вентилация и за хидравлическа връзка. Инженери от цял свят идваха да се дивят на това чудо, сътворено от инженера Чандра Чатърджи.

В нощта на тържественото откриване в Джитърс Гейт по незнайни причини избухна пожар. Един влак, който возеше повече от триста изоставени деца за Бомбай, се запали и остана погребан в тъмните тунели, чезнещи в земята. Никой не излезе жив от него и той все още е заседнал в сенките на подземния лабиринт от галерии в западния край на Калкута.

Нощта, в която инженерът и децата загинаха във влака, бе запомнена от жителите на града като една от най-големите трагедии, сполетели някога Калкута. Мнозина я изтълкуваха като знамение, че над града се спуска мрак за вечни времена. Не липсваха слухове, че пожарът е бил предизвикан от група британски финансисти, на които новата железопътна линия би донесла загуби, показвайки, че морският превоз на стоки, едно от големите търговски начинания от времето на лорд Клайв и колониалната компания, вече е отживелица. Влакът беше бъдещето. Релсите бяха пътят, който можеше да отведе някой ден тази страна и този град до нова епоха, свободна от британското господство. В нощта, когато Джитърс Гейт изгоря, тези блянове се превърнаха в кошмари.

Броени дни след изчезването на Чандра моята дъщеря Килиан, която очакваше първото си дете, получи заплахи от някакъв странен тип, изплувал от сенките на Калкута — убиец, заклел се да погуби съпругата и потомците на човека, когото обвиняваше за всичките си нещастия. Този мъж, този престъпник бе причинил пожара, отнел живота на Чандра. Един млад офицер от британската армия — лейтенант Майкъл Пийк, някогашен ухажор на дъщеря ми, се опита да спре безумеца, но задачата се оказа много по-сложна, отколкото бе очаквал.

През нощта, в която дъщеря ми щеше да роди, неколцина мъже нахлуха в дома ѝ и я отвлякоха. Наемни убийци, хора без име и съвест — по улиците на този град лесно можеш да намериш такива срещу жалки грошове. На ръба на отчаянието, лейтенантът цяла седмица търси дъщеря ми под дърво и камък. След тези драматични седем дни Пийк бе осенен от ужасно предчувствие, което се оказа вярно. Убиецът бе отвел Килиан в самите недра на руините на Джитърс Гейт. Там, сред нечистотията и останките от трагедията, тя бе родила момчето, което вие превърнахте в мъж, господин Картър.

Бе родила Бен и сестра му, която аз се опитах да направя жена. Също както вие постъпихте с момчето, аз ѝ дадох име, името, което нейната майка винаги бе мечтала тя да носи: Шиър.

Рискувайки живота си, лейтенант Пийк успя да изтръгне двете деца от ръцете на убиеца. Но злодеят, заслепен от гняв, се закле да проследи дирята им и да ги убие, щом пораснат достатъчно, за да отмъстят за покойния си баща, инженера Чандра Чатърджи. Това бе едничката му цел: да заличи на всяка цена следите от живота и делото на своя враг.

Килиан умря, заричайки се, че душата ѝ няма да намери покой, докато не узнае, че децата ѝ са в безопасност. Лейтенант Пийк, човекът, който тайно я бе обичал колкото собственият ѝ съпруг, даде живота си, за да изпълни последната ѝ воля. На 25 май 1916 г. той успя да прекоси река Хугли и да ми предаде децата. До ден-днешен не зная какво е станало с него после.

Реших, че единственият начин да спася живота на внуците си е да ги разделя и да скрия самоличността и местонахождението им. Останалото от историята на Бен вие го знаете по-добре от мен. Що се отнася до Шиър, взех я под закрилата си и поех на дълго пътуване из цялата страна. Отгледах я и ѝ вдъхнах почит към паметта на забележителния мъж, който беше баща ѝ, и на забележителната жена, която ѝ бе дала живот — моята дъщеря. Никога не ѝ разказах повече, отколкото сметнах за необходимо. В наивността си даже взех да мисля, че разстоянието в пространството и времето ще заличи следите от миналото, но съдбата не може да се промени. Когато получих онова писмо, разбрах, че е дошъл краят на бягството ми и че трябва да се върна в Калкута, за да ви предупредя. Не бях откровена с вас в писмото, което ви написах в онази нощ, господин Картър, но послушах сърцето си, вярвайки, че постъпвам правилно.

Затова взех внучката — не можех да я оставя сама, при положение че убиецът знаеше къде се намираме — и потеглих обратно към Калкута. През цялото пътуване не можех да се отърся от една мисъл, която се натрапваше в съзнанието ми все по-отчетливо. Докато се приближавахме към целта си, у мен се засилваше убеждението, че сега, когато Бен и Шиър са оставили детството зад гърба си, убиецът се е пробудил отново от мрака, за да изпълни старото си обещание. Разбрах също — с онази яснота, която ни носи предчувствието за надвиснала беда, — че този път той няма да се спре пред нищо и пред никого…

Томас Картър дълго мълча, вперил поглед в ръцете си, които почиваха на писалището. Когато вдигна очи, видя, че Ариами все още седи пред него и следователно чутата история не бе просто игра на въображението му. В този миг единственото разумно нещо, което можа да измисли, бе да напълни отново чашата си с бренди и да вдигне самотен тост за свое здраве.

— Не ми вярвате…

— Не съм казал такова нещо — уточни Картър.

— Нищо не казахте — рече Ариами. — Точно това ме тревожи.

Директорът отпи от брендито и се зачуди какво го бе накарало да чака цели десет години, за да разкрие опияняващата прелест на огнената течност, която усърдно бе пазил в шкафа си като някаква реликва без практическа стойност.

— Не е лесно да се повярва в това, което току-що ми разказахте, Ариами — отвърна той. — Поставете се на мое място.

— И все пак се наехте с грижите за момчето преди шестнайсет години.

— Наех се да се погрижа за изоставено дете, а не да вярвам на разни врели-некипели. Просто изпълнявах дълга си и си вършех работата. Тази сграда е сиропиталище, а аз съм негов директор. Това е всичко и друго няма.

— Има, има, господин Картър — възрази Ариами. — Навремето си направих труда да проследя действията ви. Никога не сте уведомили властите за появата на Бен. Никога не сте дали отчет. Няма документи, които да удостоверяват, че е постъпил във вашето заведение. Трябва да е имало някаква причина да действате така, щом не сте повярвали на онова, което сам нарекохте „врели-некипели“.

— Съжалявам, че ще трябва да ви опровергая, Ариами, но въпросните документи съществуват. Просто съм ги завел под други дати и съм описал други обстоятелства. Това е официална институция, а не къща на тайните и загадките.

— Не отговорихте на въпроса ми — упорстваше тя. — По-скоро ми дадохте още поводи да го задам отново: какво ви накара да подправите досието на Бен, ако не сте повярвали на сведенията, които изложих в писмото си?

— При цялото ми уважение, не виждам защо трябва да отговарям на такъв въпрос.

Ариами се взря право в очите му и Картър се опита да избегне погледа ѝ. Горчива усмивка заигра по устните на старата жена.

— Вие сте го видели — рече тя.

— За нов персонаж ли говорим? — попита директорът.

— Кой кого заблуждава сега, господин Картър?

Разговорът като че ли бе стигнал до мъртва точка. Картър стана и закрачи из кабинета под зоркия поглед на старицата.

— Да допуснем — обърна се той към нея, — че повярвам на историята ви. Това е само едно предположение. Какво очаквате да направя оттук насетне?

— Да отпратите Бен по-далече — каза тя натъртено. — Поговорете с него. Предупредете го. Помогнете му. Не ви моля да направите нещо по-различно от това, което сте правили за момчето през последните години.

— Трябва да обмисля внимателно този въпрос — рече Картър.

— Не се бавете много. Онзи мъж е чакал шестнайсет години — може би спокойно би изчакал още един ден. А може би не.

Директорът отново се отпусна тежко в креслото си с помирителен жест.

— Един мъж на име Джавахал ме посети в деня, в който намерихме Бен — обясни той. — Разпитваше ме за момчето, но аз му казах, че не знаем нищо. Скоро след това мъжът изчезна и повече не го видяхме.

— Този тип използва различни имена и самоличности, но целта му е само една, господин Картър — рече Ариами със стоманен блясък в очите. — Не съм прекосила цяла Индия, за да гледам със скръстени ръце как внуците ми загиват заради нерешителността на двама стари глупаци, ако ми простите за израза.

— Стар глупак или не, имам нужда от време, за да помисля на спокойствие. Може би ще трябва да се обърнем към полицията.

Ариами въздъхна.

— Не разполагаме с такова време, пък и няма никакъв смисъл — твърдо заяви тя. — Утре на свечеряване ще напусна Калкута заедно с внучката ми. Утре следобед Бен трябва да се махне оттук и да отиде колкото се може по-далече. Имате няколко часа, за да поговорите с момчето и да подготвите всичко.

— Не е толкова просто — възрази Картър.

— Няма нищо сложно: ако вие не поговорите с него, аз ще го сторя, господин Картър — закани се старата жена, отправяйки се към вратата. — И се молете онзи мъж да не го намери преди съмване.

— Утре ще поговоря с Бен — каза директорът. — Това е всичко, което мога да направя.

Ариами му отправи последен поглед от прага на кабинета.

— Утре, господин Картър, вече е днес.

— Тайно общество ли? — попита Шиър с пламнал от любопитство поглед. — Мислех, че тайните общества съществуват само в евтините романи.

— Нашият Сирадж, който познава темата изтънко, е в състояние с часове да те убеждава в обратното — рече Иън.

Сирадж кимна сериозно, сякаш да потвърди безграничната си начетеност в тази област.

— Случайно да си чувала за франкмасоните? — подхвана той.

— Стига, моля ти се — пресече го Бен, — Шиър ще вземе да си помисли, че сме някаква шайка магьосници.

— Ане сте ли? — разсмя се момичето.

— Не — отвърна Сет тържествено. — Обществото „Чоубар“ изпълнява две напълно достойни цели: да си помагаме един на друг и на останалите и да споделяме знанията си, за да изградим едно по-добро бъдеще.

— Та нали всички големи врагове на човечеството претендират, че правят точно това? — възкликна Шиър.

— Само през последните две-три хиляди години — намеси се Бен. — Хайде да сменим темата. Тази нощ е много специална за нас.

— Днес се разпускаме — обади се Майкъл.

— Я виж, немият проговори — възкликна Рошан изненадан.

Шиър оглеждаше групата с известно учудване, опитвайки се да скрие колко се забавляваше от словесната им престрелка.

— Майкъл иска да каже, че днес ще се състои последното заседание на обществото „Чоубар“ — поясни Бен. — След седем години завесата пада. Край на представлението.

— Колко жалко — рече Шиър, — веднъж и аз да попадна на истинско тайно общество и да се окаже, че то е на път да се разпусне. Няма да имам време да постъпя в редиците ви.

— Никой не е казал, че приемаме нови членове — побърза да уточни Изабел, която досега бе слушала мълчаливо разговора, без да сваля очи от натрапницата. — Всъщност, ако не бяха някои дърдорковци, които нарушиха една от клетвите на „Чоубар“, дори нямаше да знаеш, че то съществува. Само да видят фуста и веднага се продават за паница леща.

Доловила леката враждебност в тона ѝ, Шиър се усмихна помирително на Изабел. Доскоро тя бе единственото момиче в групата и сега не бе лесно да се примири със загубата на изключителния си статус.

— Както е казал Волтер, най-лошите женомразци винаги са жени — небрежно подхвърли Бен.

— И кой, по дяволите, е тоя Волтер? — сопна се Изабел. — Само твоят мозък може да роди подобна глупост.

— Чуйте гласа на невежеството — рече Бен. — Макар че Волтер може и да не е казал точно това…

— Стига сте се препирали — намеси се Рошан. — Изабел има право. Изобщо не биваше да издаваме нищо.

Шиър наблюдаваше с известно безпокойство бързата промяна на настроението в групата.

— Не искам да ставам причина за спор. Най-добре ще е да се върна при баба ми. Смятам да забравя всичко, което съм чула тук — рече тя, подавайки чашата с лимонада на Бен.

— По-полека, принцесо — извика Изабел след нея.

Шиър се обърна и я погледна.

— Сега, когато вече знаеш нещичко, ще трябва да научиш всичко и да го пазиш в тайна — каза Изабел смутено, като се усмихваше с половин уста. — Съжалявам за онова, което казах одеве.

— Добра идея — отсъди Бен. — Давай нататък!

Гостенката учудено повдигна вежди.

— Ще трябва да плати встъпителната такса — напомни Сирадж.

— Нямам никакви пари…

— Ние не сме църква, драга моя, не ти искаме парите — рече Сет. — Друга е цената.

Шиър обходи с поглед загадъчните лица, търсейки отговор. Иън ѝ отвърна с приветлива усмивка.

— Спокойно, не става дума за нещо лошо — поясни момчето. — Обществото „Чоубар“ се събира на тайно място в малките часове. Всички плащаме встъпителната вноска, когато се присъединяваме към клуба.

— Кое е това тайно място?

— Един дворец — отвърна Изабел. — Среднощният дворец.

— Никога не съм го чувала.

— Никой освен нас не е чувал за него — рече Сирадж.

— И каква е цената?

— Една история — отвърна Бен. — Някаква лична, тайна история, която не си разказвала на никого. Ще я споделиш с нас и обществото „Чоубар“ никога не ще разгласи твоята тайна.

— Знаеш ли нещо такова, а? — попита Изабел предизвикателно, прехапвайки долната си устна.

Шиър изгледа отново шестте момчета и момичето, които я наблюдаваха внимателно, и кимна.

— Знам такава история, каквато няма как да сте чули някога — рече най-сетне тя.

— Тогава — потри ръце Бен — да се залавяме за работа!

Докато Ариами Бозе обясняваше на Картър причините, които бяха накарали нея и внучката ѝ да се върнат в Калкута след толкова години изгнаничество, седемте члена на обществото „Чоубар“ водеха Шиър през шубраците, ограждащи Среднощния дворец. В очите на новодошлата тъй нареченият Дворец бе просто голяма изоставена къща, през чийто порутен покрив се провиждаше звездното небе. Сред пъстрите сенки се открояваха останките от водоливници, колони и релефи — следи от сградата, която някога се бе издигала като представително каменно имение, излязло сякаш от страниците на вълшебна приказка.

Прекосиха градината през тесен тунел, прокаран в гъсталака, който водеше право към парадния вход на къщата. Лек ветрец поклащаше листата на храстите и свиреше между каменните арки на Двореца. Бен се обърна и погледна към Шиър, ухилен от ухо до ухо.

— Как ти се струва? — попита той, видимо горд от щабквартирата на групата.

— Ами… различен е от това, което си представях — предпазливо отвърна Шиър, боейки се да не охлади ентусиазма на момчето.

— Страхотен е — поправи я Бен и продължи напред, без да си прави труда да се вслушва в други преценки за обаянието на сградата.

Шиър се усмихна вътрешно и се остави да я водят. Мислеше си колко хубаво би било, ако бе познавала тези юноши и това място през годините, когато им бе служило за убежище и храм. Тайнствените руини излъчваха онази аура на вълшебство и блянове, свойствена за смътните спомени от ранните години на живота. Нямаше значение, че това бе последната нощ; Шиър изгаряше от желание да плати встъпителната такса за почти разтуреното общество „Чоубар“.

— Моята тайна — поде момичето — е всъщност историята на баща ми. Двете са неразривно свързани. Не го познавах лично и нямам други спомени за него освен онова, което съм научила от баба ми и от неговите книги и бележници. И все пак, колкото и да ви се види странно, той е човекът, когото съм чувствала най-близък на тоя свят. Въпреки че е умрял, преди да се родя, сигурна съм, че ще ме чака до деня, в който ще се съберем и най-сетне ще се уверя, че е точно такъв, какъвто съм си го представяла: най-добрият човек, който някога се е раждал.

Не се различавам много от вас. Не съм израснала в сиропиталище, но така и не узнах какво е да имаш дом. Като изключа баба ми, рядко се случваше да общувам с някого повече от месец. Живеехме по влаковете, в чужди къщи, на улицата — без посока, без домашно огнище, към което да можем да се върнем. През всички тези години единственият ми приятел бе баща ми. Както ви казах, въпреки че си бе отишъл от тоя свят, научих всичко, което знам за него, от книгите му и от спомените на баба ми.

Майка ми починала при раждането ми и трябваше да живея с покрусата от това, че нямам спомен за нея. Създала съм си представа за личността ѝ само чрез бащините ми писания. От всички тях, включително трактатите по инженерство и дебелите томове, които никога не успях да разбера, най-любима ми беше една малка книжка с разкази, наречена „Сълзите на Шива“. Баща ми я написал, когато още нямал трийсет и пет години. Тъкмо планирал прокарването на първата железопътна линия в Калкута и разработвал революционен проект за гара от стомана, която мечтаел да построи в града. Едно малко издателство в Бомбай отпечатало само шестстотин бройки от книгата, но баща ми не получил дори рупия за труда си. Имам една бройка — малко черно томче, на чийто гръб със златни букви пише: „Сълзите на Шива“ от Л. Чандра Чатърджи.

Книгата е от три части. В първата е развил идеите си за нова нация, изградена върху духа на прогреса, основан на технологията, железницата и електричеството. Нарекъл я е „Моята страна“. Втората част описва един приказен дом, който е смятал да построи за себе си и семейството си в бъдеще, щом спечели жадуваното богатство.

Всяко кътче, всяка стая, всеки цвят и предмет са описани с такива подробности, каквито няма да намериш дори в архитектурен план. Тази част се казва „Моята къща“. И третата, озаглавена „Моят ум“, е просто сбирка от къси разкази и басни, които баща ми е съчинявал още от юношеството си. На мен любима ми е историята, дала заглавието на книгата. Съвсем кратка е и ще ви я разкажа…

— От всички истории на баща ми винаги съм обичала най-много тази. Тя е навярно най-простичката, но съдържа същината на всичко, което той е означавал и все още означава за мен. И аз като хората от прокълнатия град, които трябва да плащат за грешките от миналото, чакам деня, в който сълзите на Шива ще ме облеят и ще ме освободят от самотата ми. А дотогава ще мечтая за онази къща, която баща ми е построил най-напред в съзнанието си, а след години — някъде в северната част на града. Зная, че съществува, въпреки че баба ми винаги е отричала. Без тя да се досеща за това, мисля, че баща ми е описал в книгата си мястото, където е възнамерявал да построи дома някой ден — тук, в Черния град. През всички тези години съм живяла с надеждата да обиколя този дом и да разпозная всичко, което вече знам наизуст — библиотеката, стаите, креслото в работния кабинет…

Това е моята история. Никога не съм я споделяла, защото нямаше с кого. До днес.

Когато Шиър завърши разказа си, мракът, изпълнил Двореца, скри сълзите на някои от членовете на обществото „Чоубар“. Никой не изглеждаше склонен да наруши мълчанието, възцарило се след края на историята. Шиър се засмя нервно и погледна към Бен.

— Е, заслужавам ли да вляза в обществото? — плахо попита тя.

— Според мен заслужаваш да станеш почетен член — отвърна той.

— Ама тази къща съществува ли наистина? — поинтересува се Сирадж, запленен от идеята.

— Сигурна съм, че да — отвърна момичето. — И съм твърдо решена да я намеря. Ключът за местонахождението ѝ е някъде в книгата на баща ми.

— Кога? — попита Сет. — Кога ще започнем да я търсим?

— Още утре — рече Шиър. — С ваша помощ, ако желаете…

— Трябва ти някой, който има глава на раменете си — обади се Изабел. — Разчитай на мен.

— Аз съм опитен ключар — каза Рошан.

— Аз мога да намеря карти в общинския архив още от учредяването на правителството през 1859 г. — отбеляза Сет.

— А пък аз мога да проверя дали има някаква загадка около тази къща — рече Сирадж. — Може да е обитавана от духове.

— А аз мога да я нарисувам точно каквато е в действителност — намеси се и Майкъл. — Да направя чертежи. По книгата, искам да кажа.

Шиър се разсмя и погледна към Бен и Иън.

— Добре де — каза Бен, — някой трябва да ръководи цялата операция. Нагърбвам се с тази задача. А Иън може да слага йод на всеки, който се набоде на някоя треска.

— Предполагам, че няма да приемеш отказ — рече Шиър.

— Зачеркнали сме думата „не“ от речника на библиотеката на „Св. Патрик“ преди шест месеца — заяви Бен. — Сега си член на обществото „Чоубар“ и твоите проблеми са и наши проблеми. Корпоративно нареждане.

— Мислех, че разпускаме обществото — напомни му Сирадж.

— Обявявам отсрочка поради непредвидени обстоятелства от особена важност — отвърна Бен, отправяйки изпепеляващ поглед към приятеля си.

Сирадж се сниши в сенките.

— Чудесно — одобри Шиър, — но вече е време да се връщаме.

Погледът, с който Ариами посрещна Шиър и пълния състав на обществото „Чоубар“, можеше да покрие с лед повърхността на река Хугли посред жежко пладне. Старата дама чакаше до главния вход на сградата в компанията на Банким, чието изражение подсказа на Бен, че трябва тутакси да скалъпи някакво извинение, за да спаси новата си приятелка от мъмренето, което несъмнено я очакваше. Бен излезе по-напред от останалите с най-обезоръжаващата си усмивка.

— Аз съм виновен, госпожо. Искахме само да покажем на вашата внучка задния двор на сградата — рече той.

Без да го удостои с поглед, Ариами се обърна направо към Шиър.

— Казах ти да ме чакаш тук и да не мърдаш никъде — рече старицата с пламнало от гняв лице.

— Ама ние бяхме само на двайсетина метра оттук, госпожо — обади се Иън.

Ариами го изгледа кръвнишки.

— Теб не съм те питала, момче — тросна се тя без сянка от вежливост.

— Прощавайте, че ви разтревожихме, съвсем не сме искали… — поде Бен.

— Остави, Бен — прекъсна го Шиър. — Мога и сама да се оправя.

Враждебното изражение на възрастната жена мигом се смекчи. Това не остана незабелязано от младежите. Ариами посочи Бен и лицето ѝ пребледня под слабата светлина на фенерите в градината.

— Ти ли си Бен? — тихо попита тя.

Момчето кимна, скривайки изненадата си, и посрещна непроницаемия взор на старицата. Нямаше гняв в очите ѝ, само тъга и тревога. Тя хвана внучка си под ръка и сведе поглед.

— Трябва да си вървим — рече. — Сбогувай се с приятелите си.

Членовете на обществото „Чоубар“ кимнаха за сбогом, а Шиър им се усмихна плахо и тръгна. Ариами Бозе все така здраво стискаше ръката ѝ и двете скоро се стопиха сред тъмните улици на Калкута. Иън се приближи до Бен и се взря в приятеля си, който гледаше умислен след едва различимите силуети на старицата и момичето, отдалечаващи се в нощния мрак.

— За миг ми се стори, че тази жена се страхува — рече Иън.

Бен кимна, все така загледан в далечината.

— Че кой не би се страхувал в нощ като тази?

— Мисля, че ще е най-добре всички вече да си лягате — обади се Банким, застанал на прага.

— Това съвет ли е, или заповед? — попита Изабел.

— Знаеш, че моите съвети са заповеди за вас — заяви асистентът на директора, сочейки към сградата. — Хайде, влизайте!

— Тиранин — измърмори Сирадж под сурдинка. — Наслаждавай се на последните си дни!

— Тия, дето остават на свръхсрочна служба, са най-лоши — добави Рошан.

Банким кимна доволно след групичката на седмината, без да обръща внимание на сподавения им ропот. Бен влезе последен и размени съучастнически поглед с него.

— Колкото и да мрънкат, след пет дни ще им липсва твоят полицейски надзор.

— И на теб ще ти липсва, Бен — разсмя се Банким.

— На мен вече ми липсва — измърмори Бен под носа си, докато се качваше по стълбите, които водеха към спалните на първия етаж. Даваше си сметка, че след по-малко от седмица вече няма да брои тези двайсет и четири стъпала, които познаваше толкова добре.

Бен се събуди по някое време в синкавия сумрак на спалнята и като че ли усети леден полъх върху лицето си. Сноп бледа светлина проникваше през тесния заострен прозорец и хвърляше хиляди танцуващи сенки по стените и тавана на стаята. Момчето протегна ръка към скромното нощно шкафче до леглото си и обърна циферблата на часовника си, за да улови лунната светлина. Стрелките сочеха три часа.

Въздъхна, чувствайки, че последните следи от съня се изпаряват като роса под утринното слънце. Може би бе прихванал за една нощ безсънието, което тормозеше Иън. Затвори очи отново и извика в съзнанието си образи от празненството, приключило преди броени часове, като се надяваше, че те ще го приспят с успокояващото си въздействие. Точно в този миг долови странен звук, който сякаш свиреше сред листака в двора.

Отметна чаршафите и отиде бавно до прозореца. Оттам дочу лекия звън на угасените фенери по клоните на дърветата и далечно ехо от — както му се стори — стотици детски гласчета, които се смееха и бъбреха в унисон. Опря чело в стъклото и видя през парата от собствения си дъх една стройна, загърната в черно наметало фигура в средата на двора. Застанал неподвижно, силуетът гледаше право към него. Сепнат, Бен се дръпна назад и пред очите му стъклото бавно се покри с мрежа от пукнатини. Тя тръгна от центъра на прозрачната плоскост и плъзна по нея като бръшлян, като паяжина, изтъкана от невидими пипала. Космите по тила на момчето настръхнаха и дъхът му се учести.

Огледа се наоколо. Всичките му приятели спяха като заклани. Далечните детски гласове се чуха отново и Бен забеляза, че лепкава мъгла се процежда през пукнатините на стъклото като синкав дим през копринен воал. Приближи се отново до прозореца и се опита да огледа двора. Фигурата все още беше там, но този път бе протегнала ръка и сочеше към него. Дългите заострени пръсти изведнъж се обвиха в пламъци. Бен остана така няколко секунди като омагьосан, неспособен да откъсне очи от това видение. Когато странният силует му обърна гръб и се отдалечи в мрака, момчето се опомни и тичешком излезе от спалнята.

Коридорът бе пуст и едва осветен от една газена лампа от старата инсталация на „Св. Патрик“, преживяла ремонта на приюта няколко години по-рано.

Бен се спусна светкавично по стълбите, прекоси трапезариите и излезе в двора през страничната кухненска врата — тъкмо навреме, за да види как фигурата изчезна в тъмната уличка покрай задната част на сградата. Тя бе забулена в гъста мъгла, която сякаш се издигаше от решетките на канализацията.

Бен забърза натам и мъглата го погълна. Той пробяга стотина метра през тунела от студена пара, докато накрая стигна до широкото открито пространство на север от „Св. Патрик“ — пустееща земя, на която се издигаха склад за старо желязо и цитадела от коптори, принадлежали някога на най-бедните обитатели на Северна Калкута. Заобикаляйки калните локви, осеяли пътя сред лабиринта от опожарени и изоставени кирпичени колиби, момчето навлезе в онази местност, където Томас Картър изрично ги бе предупреждавал да не ходят. Детските гласове долитаха някъде от недрата на това блато от нищета и мръсотия.

Бен се насочи към един тесен проход между две порутени бараки, после рязко се закова на място — бе открил каквото търсеше. Пред погледа му се простираше безкрайна пуста равнина, осеяна с останки от вехти колиби. Синкава мъгла се стелеше из нея като дъха на невидим дракон в мрака. Детската глъчка като че ли извираше от същото място, ала този път момчето не чуваше смях или песнички, а ужасените писъци на стотици обзети от паника деца. Студен вятър го запрати в стената на една от къщурките и от трептящата мъгла долетя яростният грохот на огромен стоманен локомотив, който накара земята да затрепери под краката му.

Бен зажумя, после пак отвори очи, мислейки, че е станал жертва на халюцинация. От мрака изникна влак с нажежена до червено метална броня, обвита в пламъци. Момчето видя изкривените от агония лица на десетки деца, заклещени във вътрешността на влака. Дъжд от пламтящи отломки валеше във всички посоки, образувайки каскада от искри. Самият локомотив, величествена скулптура от стомана, сякаш се топеше бавно като восъчна фигура, хвърлена в огнище. В кабината, застинал неподвижно сред пламъците, стоеше и го гледаше тайнственият силует, който бе видял в двора. Този път бе разтворил обятия, сякаш го приветстваше.

Бен почувства как огънят облъхва лицето му с жаркия си дъх и закри уши с ръце, за да заглуши влудяващите писъци на децата. Горящият влак прекоси пустата равнина и момчето с ужас осъзна, че се носи право към сградата на „Св. Патрик“ със силата и яростта на снаряд. Затича се след машината, като избягваше пороя от искри и пръски разтопено желязо, но не бе в състояние да догони влака, който летеше с нарастваща скорост към сиропиталището, багрейки небето в алено. Бен спря запъхтян и завика с цяло гърло, за да предупреди онези, които спяха кротко в сградата, без да подозират за бедствието, надвиснало над тях. Отчаян, видя как влакът все повече скъсява разстоянието, което го делеше от „Св. Патрик“. Всеки миг локомотивът щеше да направи приюта на пух и прах и да вдигне обитателите му във въздуха. Момчето падна на колене и извика за последен път, наблюдавайки безсилно как влакът нахлу в задния двор и се устреми неумолимо към голямата стена, образуваща гърба на сградата.

Бен се приготви за най-лошото, но онова, на което стана свидетел след част от секундата, надминаваше и най-смелия полет на въображението му.

Побеснелият локомотив, обгърнат от вихър от пламъци, се блъсна в стената и изведнъж се превърна във видение от призрачни светлини. Целият влак потъна в червения тухлен зид като змия от пара и се разтвори във въздуха, отнасяйки със себе си страшните писъци на децата и оглушителния грохот на локомотива.

Две секунди по-късно отново се възцари мрак и непокътнатият силует на сиропиталището се очерта на фона на далечните светлини на Белия град и Майдан на юг. Последните валма мъгла се стопиха в пукнатините на зида и скоро не остана никаква следа от зрелището, което Бен току-що бе видял. Той отиде бавно до стената и сложи длан върху невредимата повърхност. Удари го ток, който пробяга по ръката му и го запрати на земята. Върху стената остана черен, димящ отпечатък от дланта му.

Когато се изправи, сърцето му бясно препускаше и ръцете му трепереха. Пое дълбоко дъх и изтри насълзените си от огъня очи. Щом се успокои поне донякъде, бавно заобиколи сградата и отиде до вратата, която водеше към кухнята. Използвайки един трик, който бе научил от Рошан, повдигна вътрешното резе, отвори предпазливо, прекоси в мрака кухнята и коридора на долния етаж до стълбата. Приютът все още тънеше в дълбока тишина и Бен разбра, че никой освен него не е чул тътена на влака.

Върна се в спалнята. Другарите му спяха непробудно и стъклото на прозореца отново бе здраво. Мина през стаята и се просна задъхан на леглото си. Посегна пак към часовника на нощното шкафче и погледна циферблата. Беше готов да се закълне, че е бил извън сградата в продължение на поне двайсет минути, но стрелките показваха същия час както при събуждането му. Допря часовника до ухото си и чу ритмичното тиктакане на механизма. Върна го на мястото му и се опита да подреди мислите си. Вече изпитваше съмнения в онова, което бе видял или мислеше, че е видял. Може би изобщо не беше мърдал от стаята и бе сънувал цялата случка. Равномерното дишане на останалите и непокътнатото стъкло потвърждаваха това предположение. А дали не бе станал жертва на собственото си въображение? Объркан, Бен затвори очи и се опита да задреме с надеждата, че ако се прави на заспал, може би ще успее да заблуди тялото си.

На разсъмване, когато слънцето едва се бе показало над Сивия град — мюсюлманската част в Източна Калкута, — той скочи от леглото и изтича в задния двор, за да огледа стената на сградата на дневна светлина. Нямаше никакви следи от влака. Бен вече бе готов да заключи, че всичко е било сън — необикновено ярък наистина, но все пак сън, — когато с крайчеца на окото си зърна малко тъмно петно на стената. Приближи се и позна отпечатъка от дланта си, ясно очертан върху тухлите. Въздъхна и се завтече обратно в спалнята да събуди Иън, който за пръв път от седмици се бе предал в обятията на Морфей. Поне тази нощ упоритото безсъние го бе оставило на мира.

Денем Среднощният дворец губеше донякъде загадъчния си чар и ярката светлина показваше немилостиво истинското му състояние на стара порутена къща, видяла и по-добри времена. Гледката на любимата обстановка без тайнственото обаяние на калкутските нощи можеше дълбоко да разтърси членовете на обществото „Чоубар“, но разказът на Бен потуши ефекта от сблъсъка с реалността. Всички изслушаха приятеля си в почтително мълчание, а по лицата им се четяха различни чувства — от удивление до недоверчивост.

— Значи просто изчезна в стената, сякаш беше от въздух? — попита Сет.

Бен кимна.

— Това е най-странната история, която си съчинил тоя месец — отбеляза Изабел.

— Нищо не съм съчинил, с очите си го видях.

— Никой не се съмнява, Бен — рече Иън с помирителен тон. — Но всички спяхме и не сме чули нищо. Дори и аз.

— Това вече си е цяло чудо — обади се Рошан. — Може Банким да е сложил нещо в лимонадата.

— Но защо се отнасяте така несериозно? — попита Бен. — Нали видяхте отпечатъка на стената?

Групата мълчеше. Бен погледна втренчено дребничкия си астматичен приятел, най-заклетия почитател на историите за призраци.

— Сирадж?

Момчето вдигна очи и изгледа останалите, като претегляше ситуацията.

— Не за пръв път някой вижда подобно нещо в Калкута… Да вземем например случая с Хейстингс Хаус.

— Не виждам какво общо има едното с другото — възрази Изабел.

Легендата за Хейстингс Хаус, някогашната резиденция на губернатора на провинцията южно от Калкута, бе една от любимите на Сирадж. Тя бе навярно и най-емблематичната от всички истории за призраци в летописите на града — история мрачна и зловеща, с която малко други можеха да се мерят. Според местното предание в нощите, когато имало пълнолуние, духът на Уорън Хейстингс14, първият губернатор на Бенгалия, пристигал с призрачен екипаж до верандата на старото си имение в Алипор15 и се впускал в трескаво търсене на някакви документи, изчезнали по време на бурното му управление на града.

— Хората в Калкута са го виждали от десетилетия насам — запротестира Сирадж. — Това си е факт, както е факт, че мусоните докарват наводнения.

Членовете на обществото „Чоубар“ подеха разгорещена дискусия относно видението на Бен, в която не се включи единствено той. Няколко минути по-късно, когато разумният диалог вече беше изчерпан, участниците в спора обърнаха глави към облечената в бяло фигура, която ги наблюдаваше мълчаливо от прага на залата без покрив, където се намираха. Един по един, всички притихнаха.

— Не исках да ви прекъсвам… — плахо рече Шиър.

— Прекъсването е добре дошло — увери я Бен. — Просто спорехме. Ей така, за разнообразие.

— Чух края — призна тя. — Видял ли си нещо снощи, Бен?

— Вече и аз не зная — отвърна момчето. — Ами ти? Успя ли да се измъкнеш от зоркото око на баба си? Снощи май те вкарахме в беля.

Шиър се усмихна и поклати глава.

— Баба ми е добра жена, но понякога страховете ѝ надделяват и си мисли, че на всяка крачка ме дебне опасност. Не знае, че съм дошла, затова не мога да остана дълго.

— Закъде си се разбързала? Днес смятахме да отидем до кейовете, можеш да дойдеш с нас — каза Бен за изненада на останалите, които за пръв път чуваха за такъв план.

— Не мога, Бен. Дойдох да се сбогувам.

— Какво? — възкликнаха няколко гласа едновременно.

— Утре заминаваме за Бомбай — рече Шиър. — Баба казва, че трябва да се махнем оттук, защото този град не е сигурно място. Забрани ми да се виждам отново с вас, но не исках да си тръгна, без да сме се сбогували. От десет години насам вие сте единствените приятели, които съм имала, па макар и само за една нощ.

Бен я гледаше смаян.

— Ще ходите в Бомбай? — избухна той. — От какъв зор? Да не би баба ти да си е наумила да става кинозвезда? Това е абсурдно!

— Боя се, че не е — тъжно възрази Шиър. — Остават ми само няколко часа в Калкута. Надявам се, че нямате нищо против да прекарам част от тях с вас.

— Ще се радваме да останеш, Шиър — каза Иън от името на всички.

— Почакай малко! — не мирясваше Бен. — Как така ще се сбогуваме? Няколко часа в Калкута? Невъзможно, госпожице! И сто години да живееш в този град, пак няма да разбереш и половината от това, което става тук. Не можеш да си тръгнеш току-тъй. Още по-малко сега, когато си пълноправен член на обществото „Чоубар“.

— Ще трябва да говориш с баба ми — рече момичето примирено.

— Точно това смятам да направя.

— Гениална идея — отбеляза Рошан. — Снощи ѝ направи прекрасно впечатление.

— Маловерци такива! — оплака се Бен. — Забравихте ли нашите клетви? Трябва да помогнем на Шиър да намери къщата на баща си. Никой няма да напусне този град, докато не намерим къщата и не разбулим загадките ѝ. Точка по въпроса.

— Аз съм за — каза Сирадж. — Но как смяташ да успееш? Нима ще заплашиш баба ѝ?

— Понякога словото е по-силно от меча — заяви Бен. — Впрочем кой беше казал това?

— Волтер? — подхвърли Изабел.

Бен не обърна внимание на иронията.

— И кое ще е това силно слово? — попита Иън.

— С положителност не моето — отвърна Бен. — Да прибегнем до словото на господин Картър. Нека той да разговаря с баба ти.

Шиър сведе поглед и бавно поклати глава.

— Това няма да помогне, Бен — унило рече тя. — Не познаваш Ариами Бозе. Твърдоглава е като муле. Просто ѝ е в кръвта.

Той се усмихна лукаво и очите му проблеснаха.

— Аз съм още по-твърдоглав. Почакай да ме видиш в действие и ще си промениш мнението.

— Бен, пак ще ни забъркаш в някоя каша — рече Сет.

Бен повдигна надменно вежда и изгледа всички един по един, смазвайки в зародиш всеки опит за бунт.

— Ако някой има нещо за казване, да го каже сега или да замълчи навеки — тържествено се закани той.

Никой не се обади.

— Добре. Планът е одобрен единодушно. Да вървим!

Картър пъхна собствения си ключ в ключалката на кабинета си и го превъртя два пъти. Механизмът изскърца, директорът влезе и затвори вратата зад гърба си. Нямаше желание да се среща и да разговаря с когото и да било поне един час. Разкопча жилетката си и се отправи към креслото си. Именно тогава забеляза неподвижния силует, седнал на отсрещния стол, и осъзна, че не е сам. Ключът се изплъзна от пръстите му, но не стигна до пода; една ловка ръка в черна ръкавица го хвана, докато падаше. Зад облегалката на креслото надникна лице с остри черти, озъбено в кучешка усмивка.

— Кой сте вие и как влязохте тук? — попита Картър, неспособен да овладее разтреперания си глас.

Натрапникът се изправи и директорът усети как кръвта се отдръпва от бузите му, когато позна мъжа, който го бе посетил преди шестнайсет години. Лицето му не бе остаряло дори с един-единствен ден, а в очите му пламтеше същата ярост, която Картър добре помнеше. Джавахал. Уловил ключа, посетителят отиде до вратата и я заключи отново. Картър преглътна на сухо. През ума му светкавично преминаха предупрежденията, които бе получил от Ариами Бозе предната нощ. Джавахал стисна ключа между пръстите си и металът се огъна тъй лесно, сякаш бе фиба за коса.

— Май не се радвате да ме видите, господин Картър — рече той. — Не помните ли, че си уговорихме среща преди шестнайсет години? Дойдох да направя моето дарение.

— Напуснете веднага това място или ще повикам полицията — заплаши го директорът.

— Засега не се тревожете за полицията. Аз ще я повикам на тръгване. Седнете и ме удостоете с удоволствието да поговоря с вас.

Картър седна в креслото си, като се стараеше да не издава чувствата си и да изглежда спокоен и авторитетен. Джавахал му се усмихна приветливо.

— Предполагам, че сте наясно защо съм дошъл.

— Не знам какво търсите, но няма да го намерите тук — отвърна Картър.

— Може би ще го намеря, а може би не — каза натрапникът небрежно. — Търся едно дете, което вече е станало мъж. Знаете за кое дете говоря. Ще ми бъде неприятно, ако се наложи да ви нараня.

— Заплашвате ли ме?

Джавахал се изсмя.

— Да — студено отвърна той. — И когато заплашвам някого, хич не се шегувам.

Директорът за пръв път сериозно се замисли дали да не вика за помощ.

— Ако смятате да викате още отсега — рече Джавахал, — нека поне да ви дам повод.

С тези думи протегна дясната си ръка пред лицето си и започна спокойно да сваля ръкавицата си.

Шиър и останалите членове на обществото „Чоубар“ едва бяха влезли в двора на „Св. Патрик“, когато прозорците на кабинета на Томас Картър на първия етаж се взривиха със страшен трясък и дъжд от парчета стъкло, дърво и тухли се посипа в градината. За миг младежите замръзнаха като парализирани, после се втурнаха към сградата, без да обръщат внимание на дима и пламъците, изригнали от зейналата във фасадата дупка.

В момента на експлозията Банким се намираше в другия край на коридора, където преглеждаше куп документи, които се канеше да връчи на Картър, за да ги подпише. Взривната вълна го събори на пода; когато вдигна очи, видя през облака дим, изпълнил коридора, че вратата на директорския кабинет е изтръгната от пантите и запратена в стената. Банким тутакси скочи на крака и се затича към източника на експлозията. Когато от прага на кабинета го деляха едва шест метра, оттам изникна черен силует, обвит в пламъци. Разперил тъмния си плащ като огромен прилеп, той се понесе по коридора с невероятна скорост и изчезна със звук, който напомни на Банким разяреното съскане на атакуваща кобра. След него остана диря от пепел.

Асистентът намери Картър проснат на пода в кабинета. Лицето му бе покрито с изгаряния, а дрехите му димяха, сякаш се бе измъкнал от пожар. Банким се спусна към наставника си и се опита да го поизправи. Ръцете на директора трепереха и помощникът му с облекчение установи, че той все още дишаше, макар и с мъка. Банким завика за помощ и след малко неколцина от младежите надникнаха вътре. Бен, Иън и Сет му помогнаха да вдигне Картър от пода, докато останалите разчистваха отломките от пътя, за да освободят място в коридора.

— Какво, по дяволите, се случи? — попита Бен.

Банким само поклати глава, неспособен да отговори на въпроса и очевидно все още в шок. С общи усилия успяха да изнесат ранения в коридора, докато Вендела, пребледняла като платно и с отчаян поглед, изтича за помощ до най-близката болница.

Един по един се появиха и останалите членове от персонала на „Св. Патрик“. Никой не проумяваше какво е предизвикало взрива и не можеше да познае обгореното тяло, простряно на пода. Иън и Рошан заградиха Картър и наредиха на всички да се отдръпнат и да не препречват пътя. Чакането на обещаната помощ им се стори безкрайно.

След суматохата от взрива и пристигането на линейката от Централната болница на Калкута „Св. Патрик“ отново потъна в тревожно очакване. Изтече половин час и когато отчаянието бе на път да смени първоначалната паника, един лекар от медицинския екип отиде при Банким и момчетата, за да ги успокои, докато тримата му колеги продължаваха да се грижат за пострадалия.

Когато видяха доктора, всички се скупчиха около него, загрижени и нетърпеливи.

— Получил е сериозни изгаряния и като че ли има счупени кости, но е вън от опасност. Сега най-много ме безпокои състоянието на очите му. Не можем да гарантираме, че ще си възстанови зрението напълно, но все още е рано да се каже. Ще трябва да го вземем в болницата и да му дадем успокоителни, преди да се погрижим за раните му. Със сигурност ще се наложи да го оперираме. Някой трябва да оформи документите за приемането му в болницата — каза докторът. Беше млад червенокос мъж с остър поглед и непоколебимо компетентен вид.

— Вендела може да направи това — рече Банким.

Докторът кимна.

— Добре. Има още нещо. Кой от вас е Бен?

Всички го изгледаха слисани. Объркан, Бен вдигна поглед.

— Аз съм Бен. Какво има?

— Той иска да говори с теб — каза докторът с тон, който загатваше, че се е опитвал да разубеди Картър и че намира молбата му за неразумна.

Бен кимна и се завтече към линейката, където бяха внесли ранения.

— Само за минутка, момче — предупреди го лекарят. — Нито секунда повече.

Бен се приближи до носилката, върху която лежеше Томас Картър, и се опита да се усмихне ободрително, но когато видя в какво състояние бе директорът, стомахът му се сви и думите замръзнаха на езика му. Един от лекарите, застанал зад гърба му, го побутна, за да реагира. Бен пое дълбоко дъх и кимна.

— Здравейте, господин Картър. Аз съм Бен — каза момчето, като се чудеше дали Картър го чува.

Раненият бавно изви глава и вдигна трепереща ръка. Бен я взе между своите и леко я стисна.

— Кажи на този човек да ни остави насаме — изстена директорът, без да отваря очи.

Докторът изгледа строго Бен и изчака няколко секунди, преди да се отдалечи.

— Лекарите казват, че ще се оправите… — подхвана момчето.

Картър поклати глава.

— Не сега, Бен. — Всяка дума явно му струваше титанично усилие. — Слушай ме внимателно и не ме прекъсвай. Разбрано?

Бен кимна. Трябваше му малко време, за да осъзнае, че Картър не можеше да го види.

— Слушам ви, господине.

Директорът стисна ръцете му.

— Един мъж те търси и иска да те убие, Бен. Душегубец — произнесе той с мъка. — Трябва да ми повярваш. Нарича се Джавахал и като че ли смята, че ти имаш някаква връзка с миналото му. Не знам защо те търси, но знам, че е опасен. Това, което направи с мен, само показва на какво е способен. Трябва да говориш с Ариами Бозе, жената, която дойде вчера в сиропиталището. Разкажи ѝ какво съм ти казал и какво се е случило. Тя се опита да ме предупреди, но аз не се отнесох сериозно към думите ѝ. Не допускай същата грешка. Намери я и говори с нея. Кажи ѝ, че Джавахал е бил тук. Тя ще те научи какво да направиш.

Когато обгорените устни на Томас Картър се затвориха отново, момчето се почувства така, сякаш целият свят се срина около него. Откровенията на директора на „Св. Патрик“ изглеждаха съвсем неправдоподобни. Шокът от взрива явно бе увредил способността му за разсъждение и в бълнуването си той си въобразяваше, че има някакъв заговор и Бог знае още какви невероятни опасности. За момента Бен не бе склонен да търси друго обяснение, особено предвид на собствените си съновидения предната нощ. Затворен в клаустрофобичната линейка, пропита със студената миризма на етер, Бен се запита дали обитателите на „Св. Патрик“ не са започнали да си губят ума, в това число и самият той.

— Чу ли ме, Бен? — настоя Картър изтерзано. — Разбра ли какво ти казах?

— Да, господине — измънка момчето. — Не бива да се тревожите сега.

Картър най-сетне отвори очи и Бен с ужас видя пораженията, които им бе нанесъл огънят.

— Бен — опита се да извика директорът с отслабен от болката глас. — Направи каквото ти казах. Веднага! Отиди при тази жена. Закълни ми се, че ще го сториш!

Бен чу стъпки зад гърба си. Червенокосият доктор го хвана за ръката и енергично го задърпа навън. Ръката на Картър се изплъзна от дланта на момчето и увисна във въздуха.

— Стига толкова! — сгълча го лекарят. — Този човек вече е страдал достатъчно.

— Закълни ми се! — изстена Картър, протегнал немощно ръка.

Момчето с отчаяние видя как лекарите му инжектираха нова доза успокоително.

— Заклевам се, господине — каза Бен, не знаейки дали директорът все още можеше да го чуе. — Заклевам се.

Банким го чакаше пред линейката. Застанали малко по-назад, членовете на обществото „Чоубар“ и всички, които се бяха намирали в „Св. Патрик“ по време на нещастието, го гледаха тревожно и унило. Бен се приближи до Банким и го погледна право в очите, зачервени и кървясали от дима и сълзите.

— Банким, трябва да науча нещо. Идвал ли е някой на име Джавахал при господин Картър?

Асистентът го изгледа с недоумение.

— Днес не е идвал никой — рече той. — Господин Картър цяла сутрин бе на събрание в Градския съвет и се прибра към дванайсет. После каза, че отива да поработи в кабинета си и не желае никой да го безпокои, дори и за обяд.

— Сигурен ли си, че е бил сам в кабинета си, когато стана експлозията? — попита Бен, молейки се да получи утвърдителен отговор.

— Да, така мисля — отвърна Банким с уверен тон, въпреки че в погледа му се четеше известно съмнение. — Защо ме питаш? Какво ти каза той?

— Напълно ли си сигурен, Банким? — настоя момчето. — Помисли добре. Важно е.

Асистентът сведе очи и разтри челото си, сякаш се опитваше да намери думи, подходящи да опишат онова, което едва си спомняше.

— Секунда след взрива като че ли видях нещо или някой да излиза от кабинета. Всичко беше много объркано.

— Нещо или някой? — попита Бен. — Какво по-точно?

Банким вдигна поглед и сви рамене.

— Не знам. Нито едно от познатите ми неща не може да се движи толкова бързо.

— Животно ли беше?

— Наистина не знам, Бен. Най-вероятно е било плод на въображението ми.

За Бен не бе тайна презрението, което Банким изпитваше към суеверията и тъй наречените свръхестествени явления. Момчето знаеше, че той никога не би си признал, че е видял нещо, надхвърлящо неговата способност за разбиране или анализ. Очите му просто отказваха да видят онова, което умът му не можеше да обясни.

— Щом като е така — настоя Бен за последен път, — какво друго ти показа твоето въображение?

Банким вдигна очи към почернялата дупка на мястото, където само преди часове се бе намирал кабинетът на Томас Картър.

— Стори ми се, че онова нещо се смееше — призна той шепнешком. — Но не смятам да повтарям това пред никого другиго.

Бен кимна и остави асистента при линейката, за да се присъедини към приятелите си, които загрижено чакаха да узнаят какво е разговарял с Картър. С особена тревога го наблюдаваше Шиър, сякаш дълбоко в душата си само тя долавяше, че неговите известия ще насочат хода на събитията към тъмна и смъртоносна пътека, от която няма връщане назад.

— Трябва да поговорим — каза Бен с овладян тон. — Но не тук.

Спомням си онзи майски предобед като първото предзнаменование за бурята, надвиснала неумолимо над нас, растяща зад гърбовете ни и набираща сили в сянката на нашата съвършена невинност — онова блажено неведение, което ни караше да вярваме, че съдбата ще прояви особена благосклонност към нас. Лишени от минало, ние смятахме, че няма защо да се боим от бъдещето.

Тогава съвсем не знаехме, че чакалите на нещастието не преследваха клетия Томас Картър. Острите им зъби жадуваха за друга, по-млада кръв, обагрена от клеймото на проклятие, която не можеше да се скрие нито сред шумните и многолюдни улични пазари, нито в изоставените дворци на Калкута.

Последвахме Бен до Среднощния дворец в търсене на тайно място, където да го изслушаме. Него ден никой от нас не се опасяваше, че зад странното произшествие и несигурните думи, отронени от обгорените устни на директора ни, назрява по-голяма заплаха от раздялата и пустотата, към които сякаш ни водеха ненаписаните страници от нашето бъдеще. Тепърва ни предстоеше да научим, че Дяволът е измислил младостта, за да можем да извършим грешките си, а Бог е създал зрелостта и старостта, за да можем да си платим за тях…

Спомням си също така, че докато Бен ни пресъздаваше разговора си с Томас Картър, всички без изключение почувствахме, че той скрива от нас нещо, което раненият директор му е доверил. Спомням си и угрижените изражения, които добиха лицата на приятелите ми (несъмнено и моето), когато осъзнахме, че за пръв път от толкова години нашият другар Бен бе избрал — независимо по какви причини — да ни спести част от истината.

Малко след това той пожела да разговаря на четири очи с Шиър и аз си помислих, че най-добрият ми приятел току-що е нанесъл окончателен удар на изживяващото последните си дни общество „Чоубар“. Ала по-нататъшните събития щяха за пореден път да ми покажат, че погрешно съм преценил Бен и лоялността, с която клетвите на нашия клуб обвързваха душата му.

В този миг обаче, наблюдавайки лицето му, докато говореше с Шиър, осъзнах, че колелото на съдбата се обръща. Една коварна ръка поставяше залози, които ни въвличаха в игра, надхвърляща нашите възможности.