Среднощният дворец

Името на нощта

Калкута, 29 май 1932 г.

Сянката на бурята изпревари настъпването на нощта и простря над Калкута необятно оловно покривало, което проблясваше като окървавен саван при всеки залп на освободената електрическа ярост. Светкавиците рисуваха по небето огромна паяжина над града. В това време силата на северния вятър помете мъглата над река Хугли, разкривайки оголения скелет на металния мост.

Силуетът на Джитърс Гейт се открои сред разнасящата се мъгла. Една мълния удари шпила на централния купол на гарата и се разклони като бръшлян от синя светлина, който пробяга по плетеницата от арки и стоманени греди, преди да се изгуби в основите.

Петте момчета се спряха точно пред моста; само Бен и Рошан направиха няколко крачки напред. Релсите образуваха пътека, оградена от две сребристи линии, които водеха право в пастта на Джитърс Гейт. Луната се скри зад пелената от облаци и градът потъна в призрачно сияние.

Бен огледа внимателно моста в търсене на пукнатини или процепи, които биха могли да ги пратят директно в нощните води. Единственото, което успя да види, бе пътеката на релсите, проблясваща между разни плевели и отломки. Вятърът донасяше приглушено ромолене от отсрещния бряг на реката. Бен погледна Рошан, който наблюдаваше нервно тъмното гърло на гарата. Сетне се приближи до релсите и се наведе над тях, без да откъсва очи от Джитърс Гейт. Рошан сложи длан върху една от релсите, но тутакси я отдръпна, сякаш бе ударен от ток.

— Вибрира — рече момчето уплашено. — Сякаш се приближава влак.

Бен отиде при него и докосна метала. Рошан го гледаше с тревожно очакване.

— Вибрацията е от напора на водата, която се блъска в моста — успокои го той. — Няма никакъв влак.

Сет и Майкъл се присъединиха към тях, а Иън коленичи, за да завърже връзките на обувките си с двоен възел — ритуал, запазен за ситуации, при които нервите му се опъваха като стоманени въжета.

Иън вдигна очи и се усмихна плахо, без да издава страха си — а Бен добре знаеше, че това чувство се бе просмукало в цялото му същество, точно както и у всеки от останалите.

— Тая нощ аз бих си направил троен възел — пошегува се Сет.

Бен се усмихна и наличните членове на обществото „Чоубар“ се спогледаха с очакване. Миг по-късно всички последваха примера на Иън, като подсилиха възлите на връзките си, повтаряйки ритуала, който толкова бе помагал на приятеля им в други драматични ситуации.

След малко те закрачиха предпазливо в индийска нишка с Бен начело и Рошан в ариергарда. Следвайки съвета на Сет, Бен се стараеше да стъпва близо до релсите, където структурата на моста беше по-солидна. Посред бял ден беше лесно да избягваш счупените траверси и да забелязваш предварително участъците, които бяха поддали с времето и висяха над реката; но нощем, под булото на наближаващата буря, трасето бе като осеяна с капани гора, в която трябваше да напредват опипом, стъпка по стъпка.

Едва бяха изминали петдесетина метра — една четвърт от протежението на моста, — когато Бен спря и вдигна предупредително ръка. Приятелите му погледнаха озадачено напред. За миг останаха смълчани, неподвижни върху гредите, които се тресяха като желе под постоянния натиск на реката, бучаща под краката им.

— Какво става? — попита Рошан от края на колоната. — Защо спряхме?

Бен посочи към Джитърс Гейт и момчетата видяха две огнени стени, които се носеха към тях по релсите с шеметна бързина.

— Всички настрани! — извика Бен.

И петимата залегнаха, а двата огнени зида разсякоха въздуха покрай тях с яростта на остриета от възпламенен газ. Преминавайки, огънят засмука и отнесе части от релсите и остави диря от пламъци върху моста.

— Всички ли са добре? — попита Иън, като се изправи и видя, че от дрехите му излизат пара и дим.

Приятелите му кимнаха безмълвно.

— Да използваме светлината от пламъците и да пресечем, преди да са угаснали — предложи Бен.

— Бен, под моста май има нещо — рече Майкъл.

Останалите преглътнаха на сухо. Странен звук се разнасяше от обратната страна на металната плоскост под краката им. В съзнанието на Бен проблесна един образ: хищни стоманени нокти, които дращеха по метала.

— Е, няма да чакаме да видим какво е — отвърна момчето. — Побързайте!

Членовете на обществото „Чоубар“ ускориха крачка, криволичейки по моста до самия му край, без да поглеждат назад. Щом стъпиха отново на твърда земя едва на няколко метра от входа на гарата, Бен се обърна и каза на приятелите си да се отдалечат от металното скеле.

— Какво беше това? — попита Иън зад гърба му.

Бен сви рамене.

— Погледнете! — възкликна Сет. — В средата на моста!

Всички съсредоточиха погледи в тази точка. Нажежени, релсите излъчваха червеникаво сияние и отделяха лек ореол от дим. След няколко секунди и двете релси започнаха да се огъват. Цялата конструкция на моста зарони едри сълзи от разтопен метал; падайки в Хугли, те предизвикваха бурни експлозии при съприкосновението си със студената вода.

Вцепенени от страх, петте момчета гледаха как стоманената структура, дълга над двеста метра, се топеше пред очите им като буца масло в нагорещен тиган. Втечненият метал капеше в реката, озарявайки с кехлибарената си светлина лицата на петимата приятели. Най-сетне нажеженото червено помръкна до матово и двата края на моста рухнаха в реката като плачещи върби, застинали в съзерцанието на собственото си отражение.

Гневното съскане на стоманата във водата постепенно утихна. Тогава петте момчета чуха зад гърба си гласа на старата сирена на Джитърс Гейт, който разсече нощта на Калкута за пръв път от шестнайсет години насам. Без да продумат, те се обърнаха и преминаха границата, деляща ги от призрачната сцена на играта, в която се канеха да участват.

Сепната от воя на сирената, който се разнесе из тунелите като сигнал за въздушно нападение, Изабел отвори очи. Ръцете и краката ѝ бяха здраво завързани за два дълги ръждясали метални лоста. Единствената светлина, която виждаше, проникваше през решетката на един вентилационен люк точно над нея. Ехото на сирената бавно заглъхна…

Изведнъж чу, че нещо пълзи към отвора на люка. Погледна към процеждащите се лъчи и видя как светлият правоъгълник помръкна и решетката се отвори. Зажумя и затаи дъх. Металните куки, с които бяха обездвижени крайниците ѝ, се откопчаха с пукот; нечии дълги пръсти я сграбчиха за тила и я издърпаха нагоре през люка. Изабел не можа да сдържи ужасения си вик, когато нейният похитител я захвърли на пода на тунела като чувал.

Момичето отвори очи и видя пред себе си висок черен силует — неподвижна безлика фигура.

— Някой е дошъл за теб — прошепна невидимото лице. — Да не го караме да чака.

Изведнъж две огнени зеници пламнаха в мрака. Фигурата сграбчи Изабел за ръката и я помъкна през тунела. Мъчителният преход в тъмнината сякаш продължи часове; накрая тя съгледа призрачния силует на влак, спрял в сенките. Остави се да я довлекат до последния вагон и не оказа съпротива, когато беше блъсната вътре и вратата се захлопна зад нея.

Падайки ничком на овъгления под на вагона, усети остра болка в корема. Някакъв предмет я бе порязал лошо. Тя простена. Обзе я ужас, когато нечии ръце я хванаха и се опитаха да я обърнат. Изабел извика и се озова лице в лице с едно мръсно и изтощено момче, което изглеждаше още по-уплашено от нея.

— Изабел, аз съм — прошепна Сирадж. — Не се бой.

За пръв път в живота си Изабел заплака без задръжки пред Сирадж и прегърна слабото, кокалесто тяло на своя приятел.

Бен и другарите му спряха под часовника с увисналите стрелки, който се издигаше на главния перон на Джитърс Гейт. Край тях се простираше необятна панорама, изпъстрена със сенки и коси лъчи, които проникваха през свода от стомана и стъкло. Слабата светлина разкриваше останките от някогашното великолепие на гарата — същинска желязна катедрала, издигната в чест на бога на железницата.

Разглеждайки я от това място, петте момчета можеха да си представят как е изглеждала Джитърс Гейт преди трагедията: величествен сияен свод, поддържан от невидими арки, които сякаш се спускаха от небесата над безброй редици от перони, извити като вълни по повърхността на езеро. Големи табла с разписанията на заминаващите и пристигащи влакове. Луксозни павилиони от гравиран метал с викториански релефи. Внушителни стълбища, които се издигаха през шахти от стомана и стъкло към горните нива и образуваха коридори, увиснали сякаш във въздуха. Многолюдни тълпи, сновящи из залите, за да се качат на дълги експресни влакове, които щяха да ги откарат до най-далечните кътчета на страната… Нищо не бе останало от това, само една тъмна сянка от някогашния разкош. Гарата на бъдещето бе станала преддверие към ада.

Иън забеляза стрелките на часовника, изкривени от пламъците, и се опита да си представи размера на бедствието. Сет явно си мислеше същото; и двамата се въздържаха от коментар.

— Не е зле да се разделим по двойки. Гарата е огромна — каза Бен.

— Идеята не ми харесва — рече Сет; не можеше да прогони от ума си образа на моста, сгромолясващ се във водата.

— Дори да направим така, всичко на всичко сме петима — изтъкна Иън. — Кой ще тръгне сам?

— Аз — отвърна Бен.

Останалите го изгледаха със смесица от облекчение и загриженост.

— Все още си мисля, че не е добра идея — настоя Сет.

— Бен има право — обади се Майкъл. — Съдейки по това, което видяхме досега, няма особено значение дали сме петима или петдесетима.

— Ех, тоя Майкъл! Малко говори, но винаги окуражително — отбеляза Рошан.

— Майкъл, ти и Рошан може да претърсите горните нива — предложи Бен. — Иън и Сет да се заемат с този етаж.

Никой не оспори това разпределение на ролите. Всички участъци изглеждаха еднакво непривлекателни.

— Ами ти? — попита Иън, който вече се досещаше за отговора. — Къде смяташ да търсиш?

— В тунелите.

— При едно условие — каза Сет, опитвайки се да внесе малко здрав разум.

Бен кимна.

— Без геройства и други такива глупости — продължи Сет. — Първият, който забележи нещо, трябва да спре, да обозначи мястото и да отиде да потърси останалите.

— Звучи разумно — съгласи се Иън.

Майкъл и Рошан кимнаха охотно.

— Бен? — обърна се Иън към приятеля си.

— Добре де — промърмори той.

— Не те чухме — настоя Сет.

— Обещавам — каза Бен по-високо. — Ще се срещнем тук след половин час.

— Чул те Господ — рече Сет.

В спомените на Шиър последните часове бяха като мигове. Умът ѝ сякаш бе под въздействието на силен опиат, който бе замъглил сетивата ѝ и я бе запратил в бездънна бездна. Спомняше си смътно напразните си опити да се освободи от неумолимата хватка на огнената фигура, която я бе влачила през безкраен лабиринт от проходи, тъмни като в рог. Спомняше си също — като далечен и неясен епизод — лицето на Бен, гърчещ се на пода в една къща, която ѝ изглеждаше позната, въпреки че не знаеше колко време бе минало оттогава. Може би час, а може би седмица или месец.

Когато се съвзе достатъчно, за да почувства тялото си и натъртванията, получени при съпротивата, Шиър разбра, че вече е будна ѝ заобикалящата я обстановка не е част от някакъв кошмарен сън. Намираше се в дълго и високо помещение с две редици прозорци, пропускащи неясна светлина, която ѝ позволи да види останките от интериора — някогашен тесен салон. Изпотрошените скелети на три малки кристални полилея висяха от тавана като изсъхнали клони. Останките от едно напукано огледало проблясваха в сумрака зад плот, който загатваше, че това някога е било луксозен бар. Луксозен бар, опустошен от безмилостна огнена стихия.

Шиър опита да се изправи. Когато установи, че веригата, с която китките ѝ бяха оковани зад гърба ѝ, бе закрепена за тясна тръба, инстинктивно разбра къде се намира: в някакъв влак, спрял в подземните галерии на Джитърс Гейт. Тази мрачна увереност я заля като студен душ, който окончателно я изтръгна от замайването.

Напрягайки очи, затърси с поглед сред тъмния куп от изпопадали маси и опожарени останки някакъв инструмент, с чиято помощ да се освободи от веригите. Интериорът на съсипания вагон като че ли не съдържаше нищо освен безполезните остатъци от разни овъглени предмети, оцелели като по чудо. Направи ожесточен опит да се изтръгне от оковите, но успя само да ги затегне още повече.

На два метра от нея една неясна черна форма, която отначало бе взела за куп отломки, изведнъж се раздвижи с пъргавината на голяма котка. Сияйна усмивка пламна върху лице, невидимо в мрака. Сърцето на Шиър се преобърна, когато фигурата се доближи на педя от лицето ѝ. Очите на Джавахал горяха като въглени, раздухвани от вятъра, и момичето усети острата, пронизваща смрад на изгорял бензин.

— Добре дошла в останките от моя дом, Шиър — студено промълви той. — Това е името ти, нали?

Тя кимна, парализирана от ужаса, който ѝ вдъхваше неговото присъствие.

— Няма защо да се боиш от мен — рече Джавахал.

Шиър преглътна сълзите си; не смяташе да се предаде толкова лесно. Стисна здраво очи и задиша насечено.

— Гледай ме, когато ти говоря — каза той с тон, от който кръвта ѝ се смрази.

Девойката бавно отвори очи и видя с ужас, че ръката на Джавахал се приближава към лицето ѝ. Дългите му пръсти, облечени в черна ръкавица, погалиха бузата ѝ и безкрайно нежно отмахнаха от челото ѝ кичур коса. Очите на похитителя като че ли помръкнаха за миг.

— Толкова приличаш на нея… — прошепна той.

Ръката изведнъж се отдръпна като подплашено животинче и Джавахал се изправи. Шиър забеляза, че оковите зад гърба ѝ се разхлабиха и ръцете ѝ се освободиха.

— Стани и ме последвай — нареди той.

Шиър се подчини хрисимо и го остави да я поведе. Но щом тъмният силует се отдалечи на няколко метра сред отломките във вагона, тя побягна в обратната посока толкова бързо, колкото ѝ позволяваха схванатите ѝ мускули. Прекоси вагона като обезумяла и се хвърли към вратата, която водеше към малка открита платформа, свързана със следващия вагон. Хвана почернялата стоманена дръжка и я натисна с всички сили. Металът стана податлив като грънчарска глина и Шиър видя с изумление как се превърна в пет заострени пръста, които я сграбчиха за китката. Вратата бавно се заогъва навътре, докато накрая прие формата на блестяща статуя, а върху гладкото ѝ лице се появиха чертите на Джавахал. Коленете на Шиър се подкосиха и тя се просна пред него. Джавахал я вдигна във въздуха и девойката видя сдържаната ярост в очите му.

— Не се опитвай да бягаш от мен, Шиър. Много скоро двамата с теб ще станем едно същество. Аз не съм твой враг. Аз съм бъдещето ти. Съюзи се с мен, инак с теб ще се случи ей това.

Той вдигна от пода една счупена кристална чаша, обви я с пръсти и стисна с все сила. Чашата се стопи в юмрука му и между пръстите му закапаха едри капки течно стъкло, които при падането си образуваха пламтящо огледало сред отломките на пода.

Джавахал пусна Шиър и тя рухна на няколко сантиметра от димящото огледало.

— А сега прави каквото ти кажа.

Сет коленичи да разгледа една блестяща локва на пода в централната част на гарата. Докосна течността с върха на пръстите си. Беше гъста, възтопла и имаше плътността на разлято олио.

— Иън, ела да видиш това — повика го Сет.

Иън се приближи и коленичи до приятеля си. Той му показа пръстите си, изцапани с лепкавото вещество. Иън натопи показалеца си в локвата, потърка го в палеца, за да провери гъстотата, и накрая го помириса.

— Това е кръв — заключи бъдещият лекар.

Сет внезапно пребледня и побърза да избърше ръката си в крачола на панталона.

— Дали е от Изабел? — попита той, като отстъпи назад от локвата и се опита да овладее обзелото го гадене.

— Не зная — отвърна Иън объркан. — Прясна е или поне така изглежда.

Сетне се изправи и огледа пода около широкото тъмно петно.

— Няма никакви следи наоколо. Нито пък стъпки — промълви той.

Сет го погледна, без да разбира напълно значението на тази забележка.

— Който и да е загубил толкова кръв, не би могъл да отиде далече, без да остави диря, дори и някой друг да го влачи — обясни Иън. — Просто няма логика.

Обмисляйки тази теория, Сет обиколи локвата и установи, че наистина нямаше отпечатъци от стъпки или други следи в радиус от няколко метра. Двамата приятели се спогледаха озадачено. Изведнъж сянка от колебание се мярна в очите на Иън и Сет тутакси улови мисълта, която бе хрумнала на другаря му. Двамата бавно вдигнаха глави и погледнаха към свода, който се издигаше над тях в мрака.

Докато се взираха в сенките на огромната зала, очите им се спряха на един голям кристален полилей, окачен в центъра. На едно от разклоненията му, завързано с дебело бяло въже, висеше тяло, увито в проблясваща наметка, и леко се поклащаше в празното пространство. И двамата преглътнаха на сухо.

— Това труп ли е? — плахо попита Сет.

Без да откъсва поглед от зловещата находка, Иън само сви рамене.

— Не трябва ли да кажем на останалите?

— Веднага щом установим кой е този човек — отвърна Иън. — Ако кръвта е негова, а всички признаци сочат натам, може още да е жив. Хайде да го свалим.

Сет притвори очи. Бе очаквал нещо такова още щом преминаха моста, но това, че предчувствието му се оказа вярно, само усили гаденето, което се надигаше в гърлото му. Момчето пое дълбоко дъх и реши да не умува повече.

— Добре — съгласи се примирено. — Но как?

Иън огледа горната част на залата и забеляза метална платформа, опасваща цялото ѝ протежение на около петнайсет метра височина. От нея тесен проход водеше до кристалния полилей — просто едно малко мостче, предназначено вероятно за поддръжката и почистването на осветителното тяло.

— Ще се качим ей там и ще свалим човека — посочи той.

— Един от нас трябва да остане тук, за да се погрижи за него — каза Сет, — и според мен това трябва да си ти.

Приятелят му го изгледа внимателно.

— Сигурен ли си, че искаш да се качиш сам?

— Направо умирам от желание… — отвърна Сет. — Чакай ме тук. Не мърдай никъде.

Иън кимна и го видя как се отправи към стълбището, което водеше към горното ниво на Джитърс Гейт. Щом сенките погълнаха другаря му и звукът от стъпките му заглъхна, той заоглежда околния мрак.

Вятърът, който се носеше из тунелите, съскаше в ушите му и влачеше по пода малки късчета отломки. Иън отново вдигна очи и напразно се опита да разпознае фигурата, която се полюляваше във въздуха. Не смееше дори да допусне мисълта, че това можеше да е Изабел, Сирадж или Шиър. Изведнъж на повърхността на локвата в краката му като че ли се мярна някакво бегло отражение, но когато погледна надолу, там вече нямаше нищо.

Джавахал влачеше Шиър из призрачните коридори на спрелия в тунела влак, докато стигнаха до челния му вагон. Ярка оранжева светлина проблясваше под вратата и отвътре се разнасяше яростното бумтене на котела. Температурата се покачи с шеметна бързина и Шиър усети, че всичките пори на кожата ѝ се отвориха от жаркия въздух.

— Какво има там вътре? — тревожно попита тя. Джавахал сключи пръсти около ръката ѝ и силно я дръпна към себе си.

— Огнената машина — отвърна той, като отвори вратата и блъсна момичето вътре. — Това е моят дом и моят затвор. Но много скоро нещата ще се променят благодарение на теб, Шиър. След всички тези години отново се събрахме. Нали винаги си искала това?

Шиър закри лице, за да го предпази от непоносимата жега, която я облъхна, и заразглежда през пръстите си вътрешността на вагона. Една исполинска машина, образувана от големи метални котли, свързани с безкрайни тръби и клапи, бучеше пред нея, сякаш щеше да се взриви всеки миг. Чудовищното съоръжение бясно бълваше през сглобките си облаци пара и газ, които мигом придобиваха наситения бакърен цвят, обагрил стените на вагона. Върху една метална плоча с набор от клапани за регулиране на налягането и манометри Шиър разпозна гравираната фигура на орел, издигащ се величествено от пламъците. Под изображението на птицата бяха издълбани няколко думи на непозната за момичето азбука.

— Това е Огнената птица — изрече Джавахал, застанал до нея. — Моето друго аз.

— Моят баща е построил тази машина… — промълви Шиър. — Нямате никакво право да я използвате. Вие сте просто един крадец и убиец.

Джавахал я изгледа замислено и облиза устни.

— Що за свят сме изградили, в който дори невежите не могат да бъдат щастливи? — рече той. — Събуди се, Шиър.

Девойката се обърна и го изгледа презрително.

— Вие сте го убили… — заяви тя с пламнали от омраза очи.

Устните му се изкривиха в гротескна гримаса. Миг по-късно Шиър осъзна, че той се смееше. Джавахал я бутна леко към парещата стена на вагона и насочи обвинително пръст към нея.

— Стой там и не мърдай — заръча ѝ той.

После отиде до пулсиращата машина и сложи дланите си върху нажежената повърхност на котлите. Ръцете му прилепнаха към метала и момичето долови миризмата на опърлена кожа и ужасния съскащ звук на горяща плът. Джавахал бавно отвори уста и сякаш погълна облаците пара, които се носеха във вагона. После се обърна с усмивка към потресеното момиче.

— Страх ли те е да си играеш с огъня? Тогава да поиграем на нещо друго. Не бива да разочароваме приятелите ти.

Без да дочака отговор, остави машината и отиде до другия край на вагона, откъдето взе голяма ракитова кошница. Сетне се приближи до Шиър, а по устните му играеше обезпокоителна усмивка.

— Знаеш ли кое животно най-много прилича на човека? — приветливо попита той.

Момичето поклати глава.

— Виждам, че образованието, което ти е дала баба ти, е по-оскъдно, отколкото очаквах. Никой не може да замени един баща…

Джавахал отвори кошницата и бръкна вътре. Очите му святкаха злобно. Когато извади ръката си, държеше в юмрук лъскавото извиващо се тяло на змия. Аспида20.

— Тази твар най-много прилича на човека. Тя пълзи и си сменя кожата, когато ѝ е изгодно. Краде и изяжда малките на други видове в собствените им гнезда, но е неспособна да излезе срещу тях в честна борба. Присъщо ѝ е да се възползва от всеки шанс, за да нанесе смъртоносното си ухапване. Има достатъчно отрова само за едно ухапване и после ѝ трябват часове, за да се възстанови, но съществото, което е клъвнала, е обречено на бавна и сигурна смърт. Докато отровата се разнася из вените на жертвата, сърцето ѝ бие все по-бавно, докато накрая спре. При цялата си лошотия това малко зверче има известен вкус към поезията, също като човека. Но за разлика от него, то никога не би нападнало себеподобните си. Това е грешка, не мислиш ли? Може би затова аспидата често изпада дотам, че да служи за улично развлечение на факири и зрители; все още не е достигнала висотата на венеца на творението.

Джавахал протегна влечугото към Шиър и тя уплашено се притисна до стената. Той се усмихна доволно, виждайки ужаса в очите ѝ.

— Винаги се боим от това, което най-много прилича на нас. Но не се тревожи — успокои я той. — Не съм я приготвил за теб.

С тези думи взе малка кутия от червено дърво и сложи змията в нея. Шиър задиша по-спокойно, когато отровната гадина се скри от погледа ѝ.

— Какво ще правите с нея?

— Нали ти казах, че смятам да изиграем една малка игра — обясни Джавахал. — Тази вечер имаме гости и трябва да се погрижим да не скучаят.

— Какви гости? — попита девойката, като се молеше Джавахал да не потвърди най-лошите ѝ опасения.

— Излишен въпрос, скъпа Шиър. Запази своята любознателност за действително важните въпроси, като например: ще доживеят ли нашите приятели да видят зората? Или: за колко време целувката на малката ни приятелка ще спре сърцето на преливащ от здраве шестнайсетгодишен младеж? Реториката ни учи, че това са смислени и добре построени въпроси. Ако не умееш да се изразяваш, Шиър, значи не умееш да мислиш. А ако не умееш да мислиш — загубена си.

— Тези думи са на баща ми — каза Шиър с обвинителен тон. — Той ги е написал.

— Значи двамата с теб четем едни и същи книги. Какво по-добро начало за едно вечно приятелство, драга моя?

Момичето изслуша малката реч на похитителя си, без да откъсва очи от червената дървена кутия, в която бе затворена аспидата. Представяше си как люспестото тяло се гърчи вътре. Джавахал повдигна вежди.

— Е, сега ще трябва да ме извиниш — ще те оставя за малко, за да довърша приготовленията за посрещането на нашите гости. Имай търпение и ме чакай. Ще си струва.

И той отново сграбчи Шиър и я помъкна към малка стаичка с тясна врата, прокарана в една от стените на тунела; навремето там бяха съхранявали разни приспособления за смяна на железопътните стрелки. Джавахал блъсна девойката вътре и остави червената кутия в краката ѝ. Шиър го погледна умоляващо, но той затръшна вратата в лицето ѝ и я остави в непрогледен мрак.

— Пуснете ме да изляза, моля ви!

— Много скоро ще те пусна, Шиър — прошепна гласът му от другата страна на вратата. — И тогава нищо не ще ни раздели.

— Какво ще направите с мен?

— Смятам да заживея в теб, Шиър. В ума ти, в душата и в тялото ти. Преди да съмне, твоите устни ще бъдат мои, а очите ти ще виждат това, което виждам аз. Утре ще постигнеш безсмъртие, Шиър. Кой би могъл да иска повече?

Момичето изстена в мрака.

— Защо правите това? — попита отчаяно.

Джавахал се умълча за миг.

— Защото те обичам, Шиър… А нали знаеш поговорката: винаги убиваме онова, което обичаме най-силно.

След чакане, което сякаш се проточи безкрайно, Сет най-после се появи в началото на платформата, опасваща горната част на залата. Иън въздъхна с облекчение.

— Защо те нямаше толкова време? — провикна се той.

Гласът му отекна в стените, създавайки странната илюзия, че води диалог със собственото си ехо. Слабите им надежди да останат незабелязани, докато извършват претърсването, стремително се изпаряваха.

— Не е лесно да се стигне дотук — извика Сет в отговор. — Това място е такъв лабиринт от коридори и тъмни проходи, че сигурно само в египетските пирамиди е по-зле. Жив късмет е, че не се загубих.

Иън кимна и му каза да отиде към мостика, който водеше до кристалния полилей. Сет измина платформата и спря в самото начало на мостика.

— Нещо не е наред ли? — загрижено попита Иън, наблюдавайки другаря си, застанал на десетина метра над него.

Сет поклати глава и продължи да върви по тесния мостик, докато накрая спря отново на два метра от фигурата, окачена на въжето. Приближи се съвсем бавно до ръба и се наведе да огледа тялото. Иън видя как лицето на приятеля му се изкриви.

— Сет? Какво има, Сет?

През следващите пет секунди събитията се развиха с шеметна бързина. На Иън не му остана друго, освен да наблюдава ужасната сцена, която се разигра пред очите му, и да забележи всяка подробност, без да има време да реагира. Сет коленичи, за да развърже шнура, придържащ тялото. Ала щом хвана въжето, то се уви като змия около краката му, а безжизненото тяло полетя надолу. Тогава въжето с рязко дръпване изстреля Сет към потъналия в мрак купол като безпомощна кукла. Той напразно се мъчеше да освободи омотания си крак и викаше за помощ, докато се издигаше нагоре с ужасяваща скорост и накрая изчезна от погледа.

В това време падащото тяло се приземи в локвата от кръв. Иън видя, че под лъскавото покривало се бяха запазили само останките от скелет, чиито кости се разсипаха на прах при удара си в пода. Наметката покри тъмната локва и попи кръвта. Поразеният Иън най-сетне се раздвижи и отиде до нея. Огледа наметката и я позна — по време на безсънните си нощи в сиропиталището много пъти я бе виждал на раменете на сияйната дама, която навестяваше Бен в съня му.

Отново вдигна очи, надявайки се да зърне приятеля си, но непроницаемият мрак бе погълнал Сет. Единствената следа от него бе утихващото ехо от виковете му, които отекваха във величествения свод.

— Чу ли това? — попита Рошан. Той се спря и се заслуша във виковете, които като че ли идваха от самите недра на исполинската постройка.

Майкъл кимна. Ехото на писъците постепенно заглъхна и единственият спътник на двете момчета отново стана неравното потропване на дъжда, който барабанеше по покрива на свода над тях. Бяха се изкачили до последното ниво на Джитърс Гейт и оттам пред погледа им се разгърна удивителната панорама на огромната гара. Отгоре пероните и железопътните линии изглеждаха далечни, а сложната плетеница на арките и многобройните нива се виждаше много по-ясно.

Майкъл се спря в края на една метална балюстрада, стърчаща в празното пространство над вертикала на големия часовник, под който бяха минали, когато влязоха в гарата. Неговото око на художник бе способно да оцени хипнотичния зрителен ефект, породен от стотиците извити греди, започващи от геометричния център на купола; те се губеха в безкрайна дъга, която сякаш не стигаше до пода. От тази благоприятна позиция зрителят изпитваше усещането, че цялата гара се въздига нагоре като непостижима Вавилонска кула, пронизва облаците и подпира небесата като византийска колона. Рошан отиде до Майкъл и хвърли бегъл поглед на изумителната панорама, която сякаш бе омагьосала приятеля му.

— Ще ти се завие свят. Да вървим по-нататък.

Майкъл вдигна ръка в знак на протест.

— Не, почакай. Погледни тук.

Рошан надникна над ръба на балюстрадата и тутакси се дръпна.

— Ако погледна още веднъж, ще тупна долу.

Загадъчна усмивка заигра по устните на Майкъл. Рошан го наблюдаваше с недоумение, чудейки се какво бе забелязал приятелят му.

— Не разбираш ли, Рошан?

Момчето поклати глава.

— Обясни ми.

— Виж самата постройка — посочи Майкъл. — Ако обърнеш внимание на извивката на дъгите от тази точка на купола, всичко ще ти стане ясно.

Рошан се опита да последва указанията на приятеля си, но наблюденията му не го наведоха на никакви изводи.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Много е просто. Тази гара, цялата конструкция на Джитърс Гейт, представлява огромна сфера, от която виждаме само надземната ѝ част. Часовниковата кула е разположена точно на вертикала, който пресича центъра на купола като един вид радиус.

Рошан изслуша тези обяснения без особено въодушевление.

— Добре де, това е едно проклето кълбо — съгласи се той. — Е, и какво?

— Имаш ли представа колко е трудно от техническа гледна точка да се изгради подобно съоръжение? — попита Майкъл.

Приятелят му отново поклати глава.

— Не знам, но сигурно е доста трудно.

— Неимоверно — заяви Майкъл, прибягвайки до наречие, което използваше само в изключителни случаи. — Защо някой би проектирал такава постройка?

— Не съм сигурен, че искам да знам отговора — отвърна Рошан. — Да слезем на долното ниво. Тук няма нищо.

Майкъл кимна разсеяно и го последва към стълбата.

Под наблюдателната площадка на купола се простираше полуниво, високо едва метър и половина и наводнено от дъждовете, които се изливаха над Калкута от началото на май. Подът, плувнал в дълбока около педя застояла вода, от която се разнасяха противни зловонни изпарения, бе покрит с кал и отломки, изгнили от въздействието на дългогодишната влага. Приведени, за да се вместят в тесния проход, Майкъл и Рошан с мъка се придвижваха напред, газейки в тинята, която им стигаше до глезените.

— Тук е по-лошо и от катакомбите — оплака се Рошан. — За какъв дявол са направили този таван така безобразно нисък? От векове насам нормалният човешки ръст превишава метър и половина.

— Вероятно това е била зона с ограничен достъп — отвърна Майкъл. — Може би тук се намира част от системата за противотежести, които компенсират тежестта на свода. Гледай да не се спънеш някъде — току-виж всичко се срутило.

— Шегуваш ли се?

— Да — сухо рече Майкъл.

— Значи това е третата шега, която съм чул от теб за шест години — отбеляза Рошан. — И най-неуместната.

Майкъл не си направи труда да отговори и продължи да напредва бавно през своеобразното блато, образувало се под високия свод. От смрадта на застоялата вода главата му се бе замаяла. Започна да го човърка мисълта, че би било по-добре да се върнат обратно и да слязат на следващото ниво, пък и се съмняваше, че в непристъпното тресавище може да се скрие нещо или някой.

— Майкъл? — разнесе се гласът на Рошан на няколко метра зад него.

Момчето се обърна и видя силуета на приятеля си, наведен над един отрязък от голяма метална греда.

— Майкъл — повтори той объркано, — въобразявам ли си, или тази греда наистина се движи?

Майкъл си помисли, че Рошан също е вдишвал зловонните изпарения твърде дълго. Вече се канеше да напусне окончателно тази зона, когато изведнъж в другия край на етажа се разнесе силен трясък. Двете момчета се спогледаха мигновено. Трясъкът проехтя отново, но този път усетиха движение и видяха как нещо под тинята стремглаво се понесе към тях, оставяйки диря от отломки и мръсна вода, чиито пръски се разбиваха в ниския таван. Без да губят дори секунда, Майкъл и Рошан се завтекоха към изхода. Приведени, бързаха с всички сили, като си проправяха път през тинята и водата.

Едва бяха изминали няколко метра, когато потопеният предмет ги подмина с голяма скорост, описа рязък завой и пак се устреми към тях. Двете момчета се разделиха и побягнаха в противоположни посоки, опитвайки се да отвлекат вниманието на нещото, което ги преследваше така неумолимо. Създанието, скрито под тинята, се раздели на две половини, всяка от които се впусна в шеметно преследване на момчетата.

Останал без дъх, Майкъл се обърна да провери дали все още го преследват. В този миг се спъна в някакво стъпало, скрито под тинята, и падна в цял ръст в зловонните води. Когато се измъкна и отвори смъдящите си очи, една колона от кал бавно се издигна пред него като фигура от топъл шоколад, изливан от невидима делва. Майкъл се опита да се изправи, но ръцете му се хлъзнаха и той остана прострян в лепкавата каша.

Фигурата от кал протегна две дълги ръце с нокти, извити като големи метални куки. Момчето гледаше с ужас как зловещият голем21 постепенно се оформи — от торса му изникна глава, на чието лице се очертаха огромни челюсти със зъби, дълги и остри като ловджийски ножове. Изведнъж фигурата се втвърди и изсъхналата глина изпусна облак пара. Майкъл се надигна и чу как глината запращя, а по повърхността ѝ плъзнаха стотици пукнатини. Процепите по лицето бавно се разшириха, разкривайки огнените очи на Джавахал. Сухата глина се превърна в мозайка от ситни късчета, които бързо опадаха. Джавахал сграбчи момчето за гърлото и го придърпа към себе си.

— Ти ли си художникът? — попита той, като го вдигна във въздуха.

Майкъл кимна.

— Добре — каза Джавахал. — Имаш късмет, синко. Днес ще видиш такива неща, че ще имаш сюжети за картини до края на живота си. Разбира се, стига да живееш достатъчно дълго, за да ги нарисуваш.

В това време Рошан тичаше към изхода, а вените му сякаш пламтяха от прилива на адреналин. Когато от аварийния изход го деляха само два метра, скочи и падна ничком върху чистата, незамърсена с тиня повърхност на разпределителния коридор. Изправи се и първият му порив бе да продължи да бяга, докато не усети, че малко остава сърцето му да се пръсне. Инстинктът, който бе придобил през годините си на уличен крадец в градската джунгла на Калкута, преди да постъпи в „Св. Патрик“, още не бе угаснал.

Ала нещо го спря. Беше изгубил Майкъл от поглед, когато се бяха разделили, и вече дори не чуваше виковете, които приятелят му надаваше в отчаяното си бягство. Пренебрегвайки предупрежденията на здравия разум, Рошан се върна отново към входа на полунивото. Нямаше и помен от Майкъл или от съществото, което ги бе подгонило. Рошан осъзна, че се е отървал, защото техният преследвач бе избрал да тръгне след Майкъл, и при тази мисъл сякаш усети удар с юмрук в стомаха. Надникна във входа и отново потърси с поглед своя приятел.

— Майкъл! — извика момчето с цяло гърло.

Мракът не му отговори.

Рошан въздъхна сломен, като се чудеше какво да предприеме по-нататък: дали да потърси другите и да изостави Майкъл на това място, или да се върне обратно и да се опита да го намери. И двата варианта не предлагаха големи изгледи за успех, но преди да вземе решение, някой друг реши вместо него. Две дълги ръце от кал изникнаха от вратата на нивото на пода и се устремиха към краката му като снаряди. Чифт ноктести лапи се сключиха около глезените му. Рошан се опита да се освободи от хватката им, но ръцете го теглеха с такава сила, че го събориха и го помъкнаха отново към вътрешността на полунивото, както дете би влачило счупена играчка.

От петте момчета, които си бяха обещали да се срещнат под гаровия часовник след половин час, единствено Иън се появи в уреченото време. Гарата му се видя по-пуста от всякога. Тревогата, която изпитваше заради неизвестната съдба на Сет и останалите си приятели, направо го задушаваше. Озовал се сам сред призрачната панорама, не му бе трудно да си представи, че е единственият, който още не е попаднал в лапите на зловещия домакин.

Огледа нервно гарата във всички посоки, като се питаше какво да направи: дали да чака там и да не се отлъчва, или да излезе да потърси помощ в нощта. Дъждът, който се процеждаше през покрива, образуваше малки капчуци, падащи от огромна височина. Иън призова на помощ цялото си самообладание, за да прогони от ума си мисълта, че тези капки, разбиващи се в релсите, са всъщност кръвта на приятеля му Сет, увиснал някъде в мрака горе.

За незнайно кой път вдигна очи към свода с напразната надежда да зърне някаква следа от Сет. Стрелките на часовника бяха застинали в скръбната си усмивка, а дъждовните капки се плъзгаха бавно по циферблата и образуваха лъскави струйки между релефните цифри. Иън въздъхна. Нервите му вече не издържаха и той си помисли, че ако не получи час по-скоро някакъв знак от приятелите си, ще трябва да влезе в подземната мрежа по стъпките на Бен.

Не смяташе, че това е особено блестяща идея, но в тази игра бездруго нямаше печеливши карти. Именно в този миг дочу тропот от нещо, което се приближаваше откъм един от тунелите, и облекчено си пое дъх — все пак не беше съвсем сам.

Отиде до края на перона и видя как някаква неясна форма изникна под свода на тунела. Неприятни тръпки пробягаха по тила на момчето. Една вагонетка се приближаваше бавно, движейки се по инерция. Върху нея се виждаше стол, а на стола — неподвижна фигура с глава, скрита под черна качулка. Иън преглътна на сухо. Вагонетката се дотътри до него и най-сетне спря. Той остана като закован на мястото си, загледан в застиналия силует, и неволно изрече с треперещ глас подозрението, което таеше в сърцето си.

— Сет?

Фигурата на стола не помръдна дори мускул. Иън отиде до ръба на вагонетката и скочи вътре, но пътникът остана все така неподвижен. Момчето измина мъчително бавно разстоянието, което го делеше от него, и спря на няколко сантиметра от стола.

— Сет? — промълви отново.

Изпод качулката се разнесе странен звук, подобен на скърцане на зъби. Стомахът на Иън се сви на топка. Приглушеният звук се повтори. Момчето хвана качулката, преброи наум до три, после зажумя и я дръпна.

Когато отново отвори очи, едно ухилено лице на шут се взираше в него с изцъклен поглед. Качулката падна от ръцете на Иън. Куклата имаше бяло като порцелан лице, а върху очите ѝ бяха нарисувани два големи черни ромба; долните им върхове бяха удължени и се стичаха по бузите като катранени сълзи.

Гротескният арлекин механично заскърца със зъби. Иън го огледа и се помъчи да схване какъв замисъл се криеше зад този ексцентричен номер. Протегна предпазливо ръка към лицето на фигурата, търсейки механизма, който пораждаше движението.

С котешка пъргавина дясната ръка на робота сграбчи неговата. Докато момчето се усети, лявата му китка се оказа уловена в чифт белезници, другият край на които беше закачен за ръката на марионетката. Иън се задърпа с всички сили, но напразно — арлекинът бе здраво закрепен за вагонетката и единственият резултат бе, че пак скръцна със зъби. Момчето се бореше отчаяно. Когато най-сетне разбра, че не ще може да се освободи без чужда помощ, вагонетката се раздвижи отново, но този път назад, към тъмното гърло на тунела.

Бен се спря в пресечната точка на два тунела и за миг се замисли дали вече не бе минал веднъж оттам. Откак бе навлязъл в тунелите на Джитърс Гейт, това тревожно усещане често го спохождаше. Извади една от кибритените клечки, които използваше със строга пестеливост, и я драсна леко в стената, за да я запали. Околният сумрак се озари от топлата светлина на пламъчето и той можа да разгледа свръзката между тунела, набразден от релсите, и широката вентилационна шахта, която го пресичаше отвесно.

Изведнъж струя прашен въздух угаси пламъка и Бен отново се озова в онзи свят на сенки, в който явно не стигаше доникъде, независимо в коя посока вървеше. Вече подозираше, че се е изгубил; ако навлезеше още по-навътре в този сложен подземен свят, може би щяха да му трябват часове или дори дни, за да излезе оттам. Здравият разум го съветваше да се върне обратно по същия път към главния участък от гарата. Колкото и да се стараеше да си начертае мислена картина на лабиринта от тунели със заплетената му система от вентилационни шахти и съединителни коридори, не можеше да се отърси от абсурдното подозрение, че цялата конструкция се движеше около него. Опитите да изпробва нови маршрути в тъмното вероятно щяха само да го върнат в изходната точка.

Решен да не изпада в смут пред обърканата мрежа от галерии, той се обърна и ускори крачка, като се чудеше дали е закъснял за уречената среща под часовника. Докато бродеше из безкрайните проходи на Джитърс Гейт, му мина през ум, че може би съществува някакъв странен физически закон, по силата на който времето тече по-бързо при отсъствие на светлина.

Вече го глождеше чувството, че е изминал цели километри в мрака, когато забеляза в края на една галерия прозрачната светлина, която се излъчваше от откритото пространство под внушителния купол на гарата. Въздъхна с облекчение и се затича натам, уверен, че се е измъкнал от кошмара на безкрайното си странстване из лабиринта.

Но когато най-сетне излезе от гърлото на тунела и закрачи по тесния улей между два съседни перона, оптимизмът му бързо се изпари и отново го налегна тревога. Гарата беше пуста и нямаше никаква следа от останалите членове на обществото „Чоубар“.

С един скок се метна на перона и измина тичешком последните петдесетина метра, които го деляха от часовниковата кула. Единствените му спътници бяха ехото от собствените му стъпки и заплашителният тътен на бурята навън. Заобиколи кулата и застана под големия циферблат с изкривените стрелки. Не му трябваше часовник, за да отгатне, че времето за среща, уговорено от другарите му, отдавна бе преминало.

Облегнат на почернялата тухлена стена на кулата, Бен трябваше да признае пред себе си, че идеята му да раздели групата, за да увеличи ефективността на търсенето, явно не бе дала очакваните резултати. Между мига, в който бе преминал прага на Джитърс Гейт, и настоящия, имаше една-единствена разлика — сега беше съвсем сам. След Шиър бе изгубил и останалите си другари.

Отвън бурята нададе яростен рев, сякаш небето се разцепи надве. Момчето реши да потърси приятелите си, та дори това да му отнемеше седмица или месец; при създалото се положение не му оставаше нищо друго. Пое по централния перон към задното крило на Джитърс Гейт, където се намираха някогашните служебни помещения, чакалните и малката цитадела от базари, кафенета и ресторанти, изпепелени още преди да заработят. Именно в този миг зърна една лъскава наметка, паднала на пода в една от зоните на чакалните. Преди да влезе в тунелите, бе огледал това място; спомняше си, че тогава парчето сатенен плат не беше там. Закрачи припряно към него и в бързината не забеляза неподвижния силует, който го причакваше в сенките.

Бен коленичи до наметката и предпазливо протегна ръка към нея. Платът бе напоен с тъмна, възтопла течност, която изглеждаше смътно позната на допир, но извикваше у него инстинктивно отвращение. Под тъканта се очертаваха формите на някакъв предмет. Бен извади кибритената кутия и понечи да драсне клечка, за да разгледа внимателно находката си, но установи, че му бе останала само една. Примирен, реши да я запази за по-подходящ случай и напрегна очи, търсейки някаква следа, която би могла да го насочи към местонахождението на приятелите му.

— Какво преживяване е да се взираш в собствената си пролята кръв, а, Бен? — каза Джавахал зад гърба му. — Кръвта на майка ти, също като мен, не може да намери покой.

Ръцете на Бен се разтрепериха. Той се обърна бавно. Джавахал седеше в края на една метална пейка — зловещ цар на сенките на престола си, издигнат сред разруха и отломки.

— Няма ли да ме попиташ къде са приятелите ти, Бен? — подхвърли той. — Може би се боиш, че ще получиш обезсърчителен отговор.

— Ще ми отговорите ли, ако попитам? — рече момчето, застинало неподвижно до окървавената наметка.

— Може би — усмихна се Джавахал.

Бен избягваше хипнотичния му поглед, но най-вече се мъчеше да се отърси от нелепата мисъл, пронизваща мозъка му като крясък: че зловещата сянка, с която разговаряше сред тази пъклена обстановка, е баща му — или това, което бе останало от него.

— Съмнения ли те нападнаха, Бен? — попита Джавахал, който като че ли се наслаждаваше на разговора.

— Вие не сте баща ми. Той никога не би наранил Шиър — тросна се Бен нервно.

— Кой ти е казал, че смятам да я нараня?

Бен повдигна вежди и видя как Джавахал протегна облечената си в ръкавица ръка и я натопи в локвата кръв до нозете си. После вдигна пръсти към лицето си и размаза кръвта по ъгловатите си черти.

— Една нощ преди много години, Бен, жената, чиито кръв бе пролята на това място, бе моя съпруга и майка на децата ми. Едното от тях се казваше също като теб. Странно е как спомените понякога се превръщат в кошмари. Все още тъгувам за нея. Учудва ли те това? Кой според теб е баща ти — човекът, който живее в спомените ми, или тази безжизнена сянка, която виждаш пред себе си? И какво те кара да мислиш, че между двамата има някаква разлика?

— Разликата е очевидна — отвърна Бен. — Баща ми е бил добър човек. Вие сте просто един убиец.

Джавахал сведе глава и бавно кимна. Момчето му обърна гръб.

— Времето ни изтича — рече Джавахал. — Настъпил е часът всеки от нас да посрещне онова, което му е отредено. Сега вече всички сме зрели хора, нали? Знаеш ли какво означава зрелост, Бен? Позволи на баща си да ти обясни. Зрелостта е просто процесът на осъзнаване, че всичко, в което си вярвал на младини, е лъжливо, а всички неща, в които си отказвал да повярваш, се оказват истина. Кога смяташ да съзрееш ти, сине мой?

— Вашата философия не представлява интерес за мен — отвърна момчето презрително.

— Времето ще ти я припомни, синко.

Бен се обърна и го изгледа с омраза.

— Какво искате?

— Искам да спазя едно обещание, обещанието, което поддържа жив моя пламък.

— И кое е то? — попита Бен. — Да извършите престъпление? Това ли е прощалният ви подвиг?

Джавахал подбели очи с търпеливо изражение.

— Разликата между престъпление и подвиг обикновено зависи от гледната точка, Бен. Моето обещание е просто да намеря нов дом за душата си. И този дом ще ми го осигурите вие, моите деца.

Бен стисна зъби и усети как кръвта забуча в слепоочията му.

— Вие не сте ми баща — спокойно рече той. — И ако някога сте били, срамувам се от това.

Джавахал се усмихна бащински.

— В живота има две неща, които не можеш да избираш, Бен. Първото са враговете ти. Второто — твоите роднини. Понякога между едните и другите няма особена разлика, но накрая времето ти показва, че жребият, който си изтеглил, е можел да бъде и по-лош. Животът, сине мой, е като първата партия шах. Когато започнеш да проумяваш как се местят фигурите, вече си загубил.

Бен изведнъж се хвърли върху него с цялата сила на натрупания си гняв. Джавахал остана неподвижен в края на пейката и когато момчето мина през неговия образ, силуетът му се разпадна във въздуха като статуя от дим. Бен се стовари на пода и усети, че един от ръждясалите болтове, които стърчаха от пейката, е раздрал челото му.

— Едно от нещата, които скоро ще научиш — обади се гласът на Джавахал зад гърба му, — е, че преди да се бориш с врага си, трябва да познаваш начина му на мислене.

Момчето избърса кръвта от лицето си и се обърна, търсейки този глас в сумрака. Силуетът на Джавахал бе ясно очертан, седнал на срещуположния край на пейката. За миг Бен изпита смущаващото чувство, че се е опитал да мине през огледало и е станал жертва на някаква сложна оптическа измама.

— Нищо не е такова, каквото изглежда — рече Джавахал. — Това вече трябва да ти е направило впечатление в тунелите. Когато проектирах това място, запазих няколко изненади, известни само на мен. Обичаш ли математиката, Бен? Математиката е религията на хората с мозък, затова има толкова малко следовници. Жалко, че нито ти, нито твоите наивни приятели ще излезете някога оттук. Можехте да разкриете пред света някои от загадките, скрити в тази постройка, и с малко късмет щяхте да получите в отплата същите подигравки, завист и презрение, с които бе възнаграден нейният създател.

— Омразата отдавна ви е заслепила.

— Единственото, което омразата направи с мен — отвърна Джавахал, — бе, че ми отвори очите. А сега най-добре ще е да отвориш широко твоите, защото ще видиш, че макар и да ме смяташ за обикновен убиец, все пак ще имаш шанс да спасиш себе си и приятелите си. Шанс, какъвто аз нямах.

Той стана и се приближи до Бен. Момчето преглътна на сухо и се накани да побегне. Джавахал спря на два метра от него, скръсти спокойно ръце и направи малък поклон.

— Разговорът беше удоволствие за мен, Бен — рече приветливо. — А сега се приготви и ела да ме намериш.

Преди Бен да смогне да каже нещо или да помръдне някое мускулче, силуетът на Джавахал се превърна в огнен вихър, който се изстреля с шеметна бързина през свода на гарата, като описа горяща арка. След няколко секунди огненият сноп потъна в тунелите като запалена стрела и остави след себе си гирлянда от пламъци, която чезнеше в мрака, чертаейки пред момчето съдбовния му път.

Бен хвърли последен поглед към окървавената наметка и отново се отправи към тунелите. Знаеше, че тоя път, накъдето и да поемеше, всички проходи щяха да го отведат до едно и също място.

Силуетът на влака изникна от сенките. Бен се взря в безкрайната върволица от вагони, белязани от огъня, и за миг му се стори, че вижда трупа на огромен механичен змей, излязъл от дяволското въображение на Джавахал. Когато се приближи, позна влака. Беше същият, който преди няколко нощи сякаш бе видял да минава през стените на сиропиталището, обвит от пламъци и понесъл пленените души на стотици деца, които се бореха да избягат от този вечен ад. Сега влакът стоеше бездейно, неподвижен и тъмен, и никакви признаци не сочеха, че приятелите на момчето биха могли да са вътре.

Все пак едно предчувствие подсказа на Бен обратното. Той подмина локомотива и тръгна бавно покрай редицата от вагони, търсейки другарите си.

Някъде по средата на пътя погледна назад и видя, че началото на влака вече се е изгубило в сенките. Канеше се да продължи, когато забеляза едно мъртвешки бледо лице, което се взираше в него от прозореца на най-близкия вагон.

Бен рязко обърна глава и сърцето му прескочи. Едно момче на не повече от седем години го гледаше втренчено с дълбоките си черни очи. Бен преглътна на сухо и пристъпи към него. Детето разтвори устните си и от тях изригнаха пламъци. Те запалиха образа му, който се разпадна като сух лист хартия пред очите на Бен. Почувствал сякаш ледена ръка на тила си, той закрачи нататък, като се стараеше да не обръща внимание на страховития шепот от множество неясни гласове, които долитаха от някакво скришно място във влака.

Когато най-сетне стигна до последния вагон, отиде до вратата му и натисна дръжката. Вътре горяха стотици свещи. Бен влезе и лицата на Изабел, Иън, Сет, Майкъл, Сирадж и Рошан грейнаха от надежда. Бен изпусна въздишка на облекчение.

— Сега вече всички сме налице. Навярно можем да започнем играта — изрече един познат глас до него.

Момчето бавно се извърна. Ръцете на Джавахал бяха обгърнали сестра му. Вратата на вагона се затвори плътно като бронирана. Джавахал пусна Шиър и тя изтича при Бен, който я прегърна.

— Добре ли си? — попита той.

— Разбира се, че е добре — тросна се Джавахал.

— Всички ли сте добре? — обърна се Бен към членовете на обществото „Чоубар“, които бяха оковани към пода.

— Отлично — рече Иън.

Двамата си размениха погледи, по-красноречиви от всякакви думи. Бен кимна.

— Ако някой от тях е получил драскотина — заяви Джавахал, — то е само поради собствената му непохватност.

Бен се обърна към него, отмествайки Шиър настрани.

— Кажете ни ясно какво искате.

Джавахал изглеждаше изненадан.

— Май нервничиш, Бен? Иска ти се всичко да свърши по-скоро? Аз шестнайсет години съм чакал този миг и мога да почакам още малко. Особено откакто двамата с Шиър се радваме на новата си връзка.

Мисълта, че Джавахал може да е разкрил самоличността си пред сестра му, притисна Бен като воденичен камък. Техният похитител сякаш бе прочел мислите му и се наслаждаваше на ситуацията.

— Не го слушай, Бен — рече Шиър. — Този мъж е убил баща ни. Каквото и да ни каже, каквото и да се опита да ни внуши, не струва пукната пара, също като мръсотията в тая дупка.

— Тежко е да кажеш такива думи за приятел — отбеляза Джавахал търпеливо.

— По-скоро бих умряла, отколкото да бъда ваша приятелка…

— Нашата дружба, Шиър, е само въпрос на време — прошепна призракът.

Невъзмутимата му усмивка изведнъж се изпари и той направи с ръка жест, от който Шиър отхвръкна към другия край на вагона, сякаш бе блъсната от невидим таран.

— А сега почивай. Скоро ще бъдем завинаги заедно…

Момичето се удари в металната стена и падна в несвяст на пода. Бен понечи да се втурне към сестра си, но желязната хватка на Джавахал го задържа.

— Ти няма да ходиш никъде — рече той. Сетне добави, хвърляйки леден поглед към останалите: — На следващия, който се опита да каже нещо, ще му запуша устата с огън.

— Пуснете ме — простена Бен. Чувстваше, че ръката, която го стискаше за врата, всеки миг ще му размести прешлените.

Джавахал мигновено го пусна и момчето рухна на пода.

— Стани и ме изслушай — нареди Джавахал. — Доколкото разбирам, вие сте си създали нещо като тайно братство и сте се заклели да си помагате и взаимно да се защитавате до смърт. Вярно ли е?

— Вярно е — обади се Сирадж от пода.

Невидим юмрук го удари силно и го събори като парцалена кукла.

— Не те питам теб, момче. Бен, ще ми отговориш ли, или да си поиграем малко с астмата на твоя приятел?

— Оставете го на мира. Вярно е — отвърна Бен.

— Добре. В такъв случай позволи ми да те поздравя за отличната работа, която свърши, като докара приятелите си тук. Това се казва първокласна защита!

— Казахте, че ще ни дадете шанс — напомни му Бен.

— Знам какво съм казал. Колко цениш живота на приятелите си, Бен?

Момчето пребледня.

— Въпроса ли не разбра, или искаш да открия отговора по друг начин?

— Ценя техния живот колкото моя.

Джавахал се усмихна апатично.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Не ме интересува какво вярвате.

— Тогава нека да проверим дали красивите ти думи отговарят на реалността. Предлагам ти сделка. Вие сте седмина, без да броим Шиър. Тя е извън играта. За всекиго от вас има по една затворена кутия, която съдържа… загадка.

Джавахал посочи няколко дървени сандъчета, боядисани в различни цветове и поставени в редица като малки пощенски кутии.

— Всяка от тях има малко отвърстие отпред, което позволява да си пъхнеш ръката, но не и да я извадиш, преди да са минали няколко секунди. Нещо като капан за любопитни хора. Представи си, че всяка от тези кутии съдържа живота на един от приятелите ти, Бен. Всъщност е точно така, защото във всяка има малка дървена табелка с името на някого от вас. Можеш да бръкнеш и да я извадиш. Всеки път, когато извадиш нечие име, ще освобождавам онзи, който го носи. Но, разбира се, има и риск. Една от кутиите вместо живот съдържа смърт.

— Какво искате да кажете с това? — попита момчето.

— Виждал ли си някога аспида, Бен? Малка гадинка с непостоянен нрав. Знаеш ли нещо за змиите?

— Знам какво е аспида — отвърна Бен с омекнали колене.

— В такъв случай ще ти спестя подробностите. Достатъчно е да узнаеш, че в една от кутиите е скрита аспида.

— Бен, не прави това — обади се Иън.

Джавахал го изгледа злобно.

— Бен, аз чакам. Едва ли някой в цяла Калкута ще ти направи по-щедро предложение. Седем живота и само една възможност за грешка.

— Как да бъда сигурен, че не лъжете? — попита Бен. Джавахал вдигна дългия си показалец и бавно поклати глава току пред лицето му.

— Да лъжа е едно от малкото неща, които не правя, Бен. Ти и сам го знаеш. А сега вземи решение. Ако не ти стиска да участваш в тази игра и да докажеш, че приятелите ти наистина са ти толкова скъпи, колкото твърдиш, кажи си го ясно и ще отстъпим твоя ред на някой по-голям куражлия от теб.

Бен издържа погледа му и накрая кимна.

— Бен, недей! — повтори Иън.

— Кажи на приятеля си да млъкне, Бен — рече Джавахал, — или аз ще го сторя.

— Не усложнявай нещата, Иън — умолително каза Бен.

— Иън има право, Бен — обади се Изабел. — Ако иска да ни убие, нека го направи. Не се оставяй да те заблуди.

Бен вдигна ръка, призовавайки към мълчание, и се обърна към зловещия домакин.

— Имам ли думата ви?

Джавахал го изгледа продължително и накрая кимна.

— Тогава да не губим повече време. — С тези думи Бен се отправи към редицата кутии, които го очакваха.

Бен разгледа внимателно седемте дървени кутии, боядисани в различни цветове, и се помъчи да си представи в коя от тях можеше да е скрита змията. Да се опитва да отгатне, съдейки по подредбата им, бе като да реди пъзел, без да знае предварително каква картина трябва да се получи. Аспидата можеше да е в някоя от крайните кутии или пък в средната, в някоя от ярко оцветените или в лъскавочерната. Излишно бе да се гадае и умът на Бен сякаш се вцепени пред необходимостта да вземе решение веднага.

— Първия път е най-трудно — прошепна Джавахал. — Избери, без да умуваш.

Момчето се взря в непроницаемите му очи, но видя в тях единствено отражението на собственото си бледо и уплашено лице. Преброи наум до три, зажумя и бързо пъхна ръката си в една от кутиите. Следващите няколко секунди му се сториха безкрайни, докато очакваше да усети грапавата кожа на люспестото тяло и смъртоносното ужилване на аспидата. Това обаче не се случи; след няколко мъчителни мига пръстите му напипаха дървена табелка и Джавахал му се усмихна насърчително.

— Добър избор. Черно. Цветът на бъдещето.

Бен измъкна табелката и прочете името, написано на нея. Сирадж. Погледна въпросително към Джавахал и той кимна. Белезниците, с които бе оковано хилавото момче, се отвориха със силно изщракване.

— Сирадж — нареди Бен, — слез от този влак и се махни оттук.

Освободеният разтри изтръпналите си китки и погледна унило към другарите си.

— Нямам намерение да си ходя — рече той.

— Послушай Бен, Сирадж — обади се Иън, като се опитваше да овладее гласа си.

Сирадж поклати глава. Изабел се помъчи да му се усмихне.

— Сирадж, върви си — замоли го тя. — Направи го заради мен.

Объркано, момчето се колебаеше.

— Нямаме цяла нощ на разположение — рече Джавахал. — Или тръгвай, или остани. Само глупците си подритват късмета. А тази нощ ти изчерпа целия запас от късмет, който ти е отреден до края на живота.

— Сирадж! — повелително рече Бен. — Изчезвай оттук! Помогни ми поне малко!

Сирадж го погледна отчаяно, но Бен запази суровото си и непреклонно изражение. Накрая момчето кимна сломено и се отправи към вратата на вагона.

— Не спирай, преди да стигнеш реката — нареди Джавахал, — или ще се разкайваш.

— Няма да спре — отвърна Бен вместо приятеля си.

— Ще ви чакам — проплака Сирадж от стъпалата на вагона.

— До скоро, Сирадж. А сега си върви.

Стъпките на момчето заглъхнаха в тунела. Джавахал вдигна вежди в знак, че играта продължава.

— Аз изпълних обещанието си, Бен. Сега е твой ред. Останаха по-малко кутии и изборът е по-лесен. Решавай бързо и някой друг от приятелите ти ще си спаси живота.

Бен спря поглед на кутията, съседна на първата, която бе избрал. Тя с нищо не се отличаваше от другите. Бавно се протегна към нея и ръката му замря на сантиметър от процепа.

— Сигурен ли си, Бен? — попита Джавахал.

Момчето го погледна раздразнено.

— Помисли добре. Първият ти избор беше отличен. Гледай да не я оплескаш сега.

Бен му се усмихна презрително; без да откъсва очи от неговите, пъхна ръката си в избраната кутия. Зениците на Джавахал се свиха като на гладна котка. Бен извади табелката и прочете името.

— Сет, излез оттук.

Белезниците на Сет мигом се отвориха и момчето се изправи неспокойно.

— Това не ми харесва, Бен.

— На мен пък още по-малко — отвърна Бен. — А сега излез и се погрижи Сирадж да не се изгуби.

Сет кимна сериозно, съзнавайки, че трябва да изпълни нареждането, защото всяка друга реакция би означавала да изложи на опасност живота на останалите. Отправи прощален поглед към приятелите си и тръгна към вратата. На прага се обърна и изгледа отново членовете на обществото „Чоубар“.

— Ще се измъкнем оттук, чувате ли ме?

Другарите му закимаха с толкова надежда, колкото допускаше теорията на вероятностите.

— А що се отнася до вас — обърна се Сет към Джавахал, — вие сте просто купчина тор.

Джавахал облиза устни и кимна.

— Лесно е да се правиш на герой, когато се каниш да офейкаш и да изоставиш приятелите си на сигурна смърт, нали, Сет? Може пак да ме обидиш, ако искаш, момче. Нищо няма да ти направя. След време това безспорно ще ти помогне да спиш по-добре, когато си припомняш тази нощ, а някои от тук присъстващите вече ще са станали храна за червеите. Винаги ще можеш да разправяш на хората, че ти, юначният Сет, си обидил злодея, нали? Но ти и аз ще знаем истината. Така ли е, Сет?

Лицето на Сет пламна от гняв и очите му заискриха от безразсъдна омраза. Той тръгна към Джавахал, но Бен енергично препречи пътя му и го спря.

— Моля те, Сет — прошепна той в ухото му. — Върви си, моля те.

Сет отправи последен поглед към приятеля си и кимна, като стисна здраво ръката му. Бен изчака момчето да слезе от вагона и се обърна отново към Джавахал.

— Това не влизаше в уговорката ни — упрекна го той. — Няма да продължа, ако не обещаете, че ще престанете да измъчвате приятелите ми.

— Щеш не щеш, ще продължиш. Нямаш друг избор. Но, в знак на добра воля, ще се въздържа от коментари за твоите приятели. А сега давай нататък!

Бен огледа останалите пет кутии. Очите му се спряха на крайната вдясно. Без много да му мисли, пъхна ръка в нея и опипа вътрешността ѝ. Нова табелка. Той пое дълбоко дъх и чу как приятелите му въздъхнаха с облекчение.

— Ангел бди над теб, Бен — рече Джавахал. Момчето погледна дървения правоъгълник.

— Изабел.

— Дамата има късмет — отбеляза Джавахал.

— Я млъквайте — промърмори Бен. До гуша му бе дошло от тези коментари, с които домакинът им с явно удоволствие придружаваше всеки нов ход в зловещата игра. — До скоро, Изабел!

Тя стана и мина покрай другарите си с наведена глава, провлачвайки стъпките си, сякаш краката ѝ бяха залепени за пода.

— Нямаш ли някоя прощална дума за Майкъл, Изабел? — попита Джавахал.

— Престанете вече — замоли го Бен. — Какво се надявате да постигнете с това?

— Избери си друга кутия. Тогава ще видиш какво се надявам да постигна.

Изабел слезе от вагона и Бен прецени мислено останалите четири кутии.

— Реши ли вече, Бен? — попита Джавахал.

Момчето кимна и застана пред боядисаната в червено кутия.

— Червено. Цветът на страстта… И на огъня. Давай, Бен. Мисля, че днес е щастливата ти нощ.

Шиър отвори очи и видя, че Бен се насочва към червената кутия с протегната ръка. Остър пристъп на паника прониза девойката. Тя се изправи рязко и се хвърли към брат си с цялата си бързина — не можеше да допусне той да бръкне в тази кутия. Животът на момчетата нямаше никаква стойност за Джавахал; за него те бяха просто удобен претекст да тласне Бен към гибел. Искаше Бен сам да му поднесе смъртта си на тепсия и така да му разчисти пътя. По този начин прокълнатият призрак щеше да се всели в Шиър и да се измъкне от тунелите като същество от плът и кръв. Едно младо същество, чрез което да се върне в света на онези, които копнееше да унищожи.

Още преди да се раздвижи, момичето бе осъзнало, че остава само една възможност, едно-единствено действие, способно да разкъса сложната мрежа, която Джавахал бе оплел около тях. Само Шиър можеше да промени хода на събитията, извършвайки едничкото нещо във вселената, което той не беше предвидил.

Миговете, които последваха, се отпечатаха в съзнанието ѝ като серия от прецизно изработени гравюри.

Тя преодоля светкавично шестте метра, които я деляха от брат ѝ, заобикаляйки останалите трима членове на обществото „Чоубар“, които лежаха оковани на пода. Бен се обърна бавно и първоначалното му изражение на изненада и объркване се смени с ужас. Джавахал се надигна и от пръстите на дясната му ръка изригнаха пламъци, образувайки огнена лапа. Викът на Бен проехтя сякаш отдалече, когато Шиър се блъсна в него, събори го и така отдалечи ръката му от дупката в червената кутия. Бен падна на пода и сестра му видя пред себе си призрачния силует на Джавахал, протягащ към лицето ѝ пламтящата си лапа. Тя впи поглед в очите на убиеца и прочете отчаяното „не“, готово да се откъсне от устните му. Времето сякаш застина около нея като спряла въртележка.

След част от секундата Шиър пъхна ръката си в процепа на алената кутия. Усети как капачето падна върху китката ѝ и я улови като листчетата на отровно цвете. Бен изкрещя и Джавахал сключи огнения си юмрук пред лицето му, но Шиър се усмихна победоносно и след няколко мига усети смъртоносната целувка на аспидата. Кръвта във вените ѝ пламна от взрива на отровата, както искра би запалила разлят бензин.

Бен прегърна сестра си и издърпа ръката ѝ от червената кутия, но вече беше твърде късно. Две кървави точки блестяха върху бледата кожа на опакото на китката ѝ. Шиър, която бе започнала да изпада в безсъзнание, му се усмихна унесено.

— Добре съм — промълви. Едва бе изрекла това, когато краката ѝ се подгънаха и тя рухна върху брат си.

— Шиър! — извика Бен.

Неописуемо гадене обзе цялото му същество, а силите му сякаш изтичаха от него, както времето изтича от пясъчен часовник. Той задържа сестра си и я сложи в скута си, като галеше лицето ѝ.

Шиър отвори очи и му се усмихна едва-едва. Лицето ѝ беше бяло като тебешир.

— Не ме боли, Бен — отрони тя.

Момчето чувстваше всяка от думите ѝ като ритник в корема. Вдигна очи и потърси Джавахал. Призракът неподвижно наблюдаваше сцената с непроницаемо изражение. Погледите им се срещнаха.

— Не бях планирал да стане така, Бен — рече Джавахал. — Това ще усложни нещата.

Бен усети как кипналата омраза се надига у него като голяма пукнатина, разцепила душата му надве.

— Гаден убиец! — изръмжа през зъби.

Джавахал отправи последен поглед към Шиър, която трепереше в прегръдките на брат си, и тръсна глава. Мислите му сякаш блуждаеха много далече.

— Сега оставаме само ти и аз, Бен — рече той. — Ези или тура. Сбогувай се с нея и ела да потърсиш отмъщението си.

Лицето му изведнъж се забули в пламъци. Огненият му силует се обърна и мина направо през затворената врата, свързваща този вагон с другите, оставяйки след себе си дупка, от която сълзеше разтопена стомана.

Бен чу скърцане — белезниците, с които бяха оковани Иън, Майкъл и Рошан, се отвориха. Иън изтича при близнаците, грабна ръката на Шиър и поднесе раната към устните си. Засмука с все сила и изплю отровената кръв, която опари езика му. Майкъл и Рошан коленичиха до момичето и погледнаха отчаяно към Бен. Той се проклинаше, че бе допуснал да изтекат ценни секунди, без да се сети да направи онова, което приятелят му бе побързал да стори.

Сетне вдигна очи и видя огнената диря, която Джавахал бе оставил пътьом, разтопявайки метала, както запалена пура би прогорила няколко листа хартия. Изведнъж влакът се разтърси и бавно потегли през тунела. Грохотът на локомотива изпълни подземните галерии на лабиринта на Джитърс Гейт. Бен се обърна към другарите си и погледна изразително Иън.

— Грижи се за нея.

— Недей, Бен — замоли го Иън, прочел мислите му. — Не отивай!

Бен прегърна сестра си и я целуна по челото.

— Ще се върнеш ли да се сбогуваш с мен, Бен? — попита тя с треперещ глас.

Очите на момчето се наляха със сълзи.

— Обичам те, Бен — прошепна Шиър.

— И аз те обичам — отвърна той, осъзнавайки, че досега на никого не бе казвал тези думи.

Влакът бясно се забърза през тунела. Устремен след Джавахал, Бен изтича до вратата на вагона и скочи през прясната рана в метала.

Когато прекоси следващия вагон, забеляза, че Майкъл и Рошан тичат след него. Бързо спря на платформата, отделяща последните два вагона, измъкна болта, който ги свързваше, и го захвърли в пустотата. За част от секундата пръстите на Рошан докоснаха ръката му, но когато Бен отново вдигна очи, отчаяните погледи на приятелите му бяха останали назад, а влакът със стремителна скорост носеше него и Джавахал към тъмното сърце на Джитърс Гейт. Сега оставаха само те двамата.

С всяка крачка, която Бен правеше в посока към локомотива, влакът ускоряваше пъкления си бяг през тунелите. Вибрациите го караха да залита, докато си проправяше път през отломките, следвайки светещата диря, която Джавахал бе оставил в разтопения от стъпките му метал. Момчето успя да се добере до следващата платформа и се хвана здраво за парапета, а в това време влакът направи завой във формата на полумесец и се спусна по някакъв склон, който сякаш водеше към земните недра. Последва ново разтърсване; влакът ускори още повече и огнената топка изчезна в мрака. Бен се изправи и отново хукна по дирята на Джавахал, а колелата изтръгваха от релсите дъжд от искри.

Нещо изтрещя под краката му и след миг момчето забеляза, че из целия влак са плъзнали дебели огнени езици, изтръгващи останките от овъглено дърво, които все още се крепяха по скелета му. От пламъците острите парчета стъкло, стърчащи от прозорците като зъбите на някакъв механичен звяр, започнаха да се пръскат. Бен трябваше да се хвърли на пода, за да избегне вихрушката от стъклени късове, които се разбиваха в стените на тунела като пръски кръв след изстрел от упор.

Когато успя да се изправи, съгледа в далечината силуета на Джавахал, напредващ през пламъците, и разбра, че вече е много близо до локомотива. Призракът се обърна и Бен видя злодейската му усмивка дори през експлозиите, които образуваха пръстени от син огън, фучащи из влака като торнадо.

„Ела да ме хванеш“ — чу той в ума си.

Лицето на Шиър оживя в мислите му и Бен бавно закрачи към последния вагон, който му оставаше. Когато прекоси външната платформа, почувства прилив на свеж въздух; влакът навярно всеки миг щеше да излезе от тунелите. Явно се носеха с пълна пара към централната спирка на Джитърс Гейт.

По обратния път Иън неспирно говореше на Шиър. Знаеше, че ако тя се остави на съня, който се опитваше да я превземе, едва ли ще доживее да види отново светлината отвъд подземния лабиринт. Майкъл и Рошан му помагаха да я носи, но никой от двамата не успяваше да измъкне дори думичка от нея. Заровил дълбоко в душата си мъката, която го гризеше отвътре, Иън ръсеше нелепи вицове и всевъзможни остроумия, дърдореше каквото му дойде наум, за да я държи будна. Шиър го слушаше и кимаше едва-едва със замрежени, сънливи очи. Иън държеше ръката ѝ между своите и усещаше, че пулсът ѝ отслабва бавно, но неумолимо.

— Къде е Бен? — попита тя.

Майкъл погледна към Иън, който се усмихна широко.

— Бен е в безопасност, Шиър — бодро подхвана той. — Отиде да повика лекар, което при тези обстоятелства ми изглежда обидно. Нали аз съм докторът тук? Или поне ще стана такъв един ден. Що за приятел е това? Никак не ме насърчава. При пръв удобен случай изчезва да търси лекар. Слава Богу, лекари като мен не се срещат под път и над път. Това е вродена дарба! Затова знам, че ти ще се оправиш — просто интуицията ми подсказва! Но при едно условие: не бива да заспиваш! Не си заспала, нали? Не можеш да спиш сега! Баба ти ни чака на двеста метра оттук и аз няма как да ѝ разкажа какво е станало. Ако се опитам, ще ме хвърли в Хугли, а трябва да се кача на кораба след няколко часа. Затова, моля те, стой будна и ми помогни да се оправя с баба ти. Става ли? Кажи нещо!

Шиър започна да се задъхва. Иън пребледня като платно и я разтърси. Момичето отново отвори очи.

— Къде е Джавахал? — попита.

— Умря — излъга Иън.

— Как умря? — успя да каже Шиър.

Иън се поколеба за миг.

— Падна под колелата на влака. Нищо не можеше да се направи.

Тя като че ли се усмихна.

— Не умееш да лъжеш, Иън — прошепна, изричайки с мъка всяка дума.

Иън почувства, че не ще може да продължи дълго с преструвките.

— Изпеченият лъжец в нашата група е Бен — рече той. — Аз винаги казвам истината. Джавахал умря.

Шиър отново затвори очи и Иън даде знак на Майкъл и Рошан да ускорят крачка. След половин минута светлината в края на тунела озари лицата им и силуетът на гаровия часовник се очерта в далечината. Когато стигнаха до него, Сирадж, Изабел и Сет вече ги чакаха там. Първите лъчи на зората образуваха алена линия на хоризонта отвъд големите метални арки на Джитърс Гейт.

Бен се спря пред входа за локомотива и сложи ръка върху кръглата ръкохватка, с която се затваряше вратата. Колелото гореше и той трябваше да го завърти бавно, чувствайки как металът се впива жестоко в кожата му. Облак пара излезе отвътре, когато момчето отвори вратата с ритник. Джавахал, неподвижен сред гъстите изпарения от котлите, безмълвно го измери с поглед. Бен се взря в дяволската машина, която бучеше до него, и забеляза символа, гравиран върху метала: птица, въздигаща се от пламъците. Ръката на Джавахал почиваше върху пулсиращата повърхност на един от котлите и сякаш поемаше силата, която бушуваше вътре. Бен погледна сложната система от тръби, клапи и резервоари за газ, която се тресеше току до тях.

— В един друг живот бях изобретател, сине мой — рече Джавахал. — Ръцете и умът ми можеха да сътворяват разни неща, а сега служат само за разрушение. Това е моята душа, Бен. Приближи се и виж как бие сърцето на баща ти. Аз самият го създадох. Знаеш ли защо го нарекох Огнената птица?

Бен го изгледа, без да каже нищо.

— Преди хиляди години имало един прокълнат град, окаян почти колкото Калкута — продължи Джавахал. — Казвал се Картаген. Когато римляните го завладели, такава ненавист будел у тях духът на финикийците, че не им стигнало да разрушат града и да избият неговите жени, мъже и деца. Не, римляните трябвало да унищожат всеки камък, да го направят на пух и прах. Но и това не било достатъчно, за да уталожи омразата им. Затова Катон, предводителят на римските войски, наредил на войниците си да посипят със сол всяка пролука в града, така че никога да не покълне живот в тази прокълната почва.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Бен, който се потеше обилно, но потта му изсъхваше почти мигновено заради задушаващата жега, бълвана от котлите.

— Този град бил дом на едно божество, наречено Дидона — царица, която предала тялото си на огъня, за да умилостиви гнева на боговете и да се очисти от греховете. Тя обаче се завърнала и станала богиня. Такава е силата на огъня. Същата сила поддържа и феникса, могъщата огнена птица, от чийто полет се разгарят пламъците.

Джавахал погали машинарията на смъртоносното си творение и се усмихна.

— Аз също се възродих от пепелта и като Катон възнамерявам да посея с огън съдбата на моя род, за да го залича завинаги.

— Вие сте луд — прекъсна го Бен. — Особено ако си мислите, че ще можете да се вселите в мен, за да останете жив.

— Кои са лудите? — попита Джавахал. — Онези, които съзират ужаса в сърцата на себеподобните си и търсят покой на всяка цена? Или онези, които се преструват, че не виждат какво се случва около тях? Светът, Бен, принадлежи на безумците или на лицемерите. Няма други породи на лицето на земята и ти ще трябва да избереш едната от тях.

Бен го изгледа продължително и за пръв път му се стори, че вижда у него сянката на човека, който някога е бил баща му.

— А ти коя избра, татко? Коя избра, когато се завърна, за да посееш смърт сред малцината, които те обичаха? Забрави ли собствените си думи? Забрави ли разказа, който си написал? Онази история за сълзите на Шива, които станали на лед, когато се върнал у дома и видял, че всички са се продали на пътуващия магьосник? Навярно можеш да отнемеш и моя живот, както си постъпил с всички, пресекли пътя ти. Това вече няма голямо значение. Но преди да го сториш, кажи ми очи в очи, че ти не си продал душата си на магьосника като всички останали. Кажи ми го с ръка на това огнено сърце, в което се криеш, и аз ще те последвам до самия ад.

Джавахал тежко спусна клепачи и бавно кимна. В лицето му като че ли настъпваше постепенна промяна и погледът му помръкна сред жежките изпарения, унил и сразен. Това бе погледът на голям ранен хищник, който се оттегля да умре в сенките. И тази внезапна уязвимост, която Бен зърна само за секунди, го разтърси по-силно от всички предишни превъплъщения на изтерзания призрак. Защото в този образ, в това лице, опустошено от болката и огъня, Бен вече не виждаше духа на убиец, а само печалното отражение на баща си.

За миг двамата се вгледаха един в друг като стари познати, изгубени сред мъглите на времето.

— Вече не знам дали аз написах тази история, или някой друг го е сторил, Бен — рече най-сетне Джавахал. — Вече не знам дали спомените ми са действителни, или съм ги сънувал. Нито пък знам дали сам извърших престъпленията си, или те бяха дело на други ръце. Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, знам, че никога не ще мога да напиша отново история като тази, която си спомняш, нито да разбера значението ѝ. Аз нямам бъдеще, Бен. Нямам и живот. Това, което виждаш, е просто сянката на една мъртва душа. Вече не съм нищо. Човекът, който бях, твоят баща, умря преди много време и отнесе със себе си всичко, което може да съм сънувал. И ако не смяташ да ми дадеш душата си, за да живея в нея цяла вечност, то поне ми дай покой. Защото сега само ти можеш да ми върнеш свободата. Ти дойде да убиеш някого, който вече е мъртъв, Бен. Удръж си на думата или се съедини с мен в мрака…

В този миг влакът излезе от тунела и мина с пълна пара през централния коловоз на Джитърс Гейт, бълвайки пламъци, които се издигаха към небесата. Локомотивът мина под големите арки на входа на металната постройка и продължи по релсите, които водеха към един път, сякаш изваян от утринните лъчи и устремен към хоризонта.

Джавахал вдигна очи и Бен видя в тях целия ужас и дълбоката самота, които държаха в плен тази прокълната душа.

Докато влакът изминаваше последните метри, които го деляха от срутения мост, Бен бръкна в джоба си и извади кутията с последната кибритена клечка, която бе запазил. Джавахал пъхна ръката си в котела и облак чист кислород го обгърна като водопад от пара. Призрачната му форма бавно се сля с машината, която приютяваше душата му, и газът обагри силуета му в пепеляво. Джавахал отправи последен поглед към Бен и момчето като че ли видя блясъка на самотна сълза, която се стичаше по лицето му.

— Освободи ме, Бен — промълви гласът в ума му. — Сега или никога.

Бен драсна клечката.

— Сбогом, татко — прошепна той.

Лахаважд Чандра Чатърджи сведе глава и момчето хвърли запалената клечка в нозете му.

— Сбогом, Бен.

Именно тогава, за един бегъл миг, момчето долови присъствието на друго лице, обвито във воал от светлина. Докато пламъците заливаха баща му като река, онези други очи, дълбоки и тъжни, го погледнаха за последен път. Бен си помисли, че умът му си прави шеги с него, когато позна в тях същия сломен поглед, който бе виждал в очите на Шиър. После Сияйната принцеса завинаги потъна в пламъците с вдигната ръка и лека усмивка на устните, без Бен дори да заподозре коя бе тази фигура, погълната от огъня.

Експлозията го блъсна към другия край на вагона досущ като невидима струя вода и го изхвърли от горящия влак. При падането си момчето се търкулна сред буренака, израснал покрай релсите. Влакът продължи и Бен се затича след него, следвайки смъртоносния му път към бездната. Само след секунди вагонът, в който беше баща му, избухна с такава сила, че металните греди на увисналия разрушен мост се разлетяха в небесата. Огнена клада се издигна към буреносните облаци като светкавица и разцепи небето като огледало от светлина.

Влакът се сгромоляса в пустотата — змей от стомана и пламъци, който рухна в черните води на Хугли. Оглушителен гръм разтърси небето над Калкута и земята под града се разтрепери.

Последното дихание на Огнената птица секна, отнасяйки завинаги със себе си душата на своя създател, Лахаважд Чандра Чатърджи.

Бен спря и падна на колене между релсите, докато приятелите му тичаха към него откъм входа на Джитърс Гейт. Небето сякаш зарони стотици малки бели сълзи. Бен погледна нагоре и ги почувства върху лицето си. Валеше сняг.

Членовете на обществото „Чоубар“ се събраха за последен път в онова майско утро през 1932 г. до разрушения мост на брега на Хугли пред руините на Джитърс Гейт. Завеса от сняг разбуди град Калкута, където никой никога не бе виждал бялата мантия, която бе започнала да покрива куполите на старите дворци, уличките и необятната шир на Майдан.

Докато жителите на града излизаха по улиците да погледат чудото, членовете на обществото „Чоубар“ се оттеглиха към моста и оставиха Шиър насаме с Бен. Всички бяха оцелели от снощните събития. Бяха видели как горящият влак рухна в бездната и как огнената експлозия се въздигна към небесата, разсичайки бурята като пъклено острие. Знаеха, че навярно никога не ще заговорят отново за събитията от изтеклата нощ, а дори и да го стореха някой ден, никой нямаше да им повярва. И все пак, в това ранно утро всички разбираха, че са били само гости, случайни пътници във влака, изскочил от миналото. След малко загледаха мълчаливо как Бен прегръщаше сестра си под падащия сняг. Денят полека разпръсна мрака на онази безкрайна нощ.

Шиър усети студената ласка на снега по бузите си и отвори очи. Брат ѝ Бен я държеше в обятията си и нежно галеше лицето ѝ.

— Какво е това, Бен?

— Сняг — отвърна момчето. — Вали сняг над Калкута.

Лицето ѝ грейна за миг.

— Разказвала ли съм ти някога за какво си мечтая?

— Да видиш как вали сняг над Лондон. Спомням си. Догодина ще отидем заедно там. Ще погостуваме на Иън, който ще учи медицина. И ще вали сняг всеки ден. Обещавам ти.

— Спомняш ли си историята, написана от баща ни, Бен? Онази, която ви разказах в нощта, когато отидохме в Среднощния дворец?

Бен кимна.

— Това са сълзите на Шива, Бен — изрече тя с мъка. — Ще се стопят, щом слънцето изгрее, и никога вече не ще валят над Калкута.

Момчето леко поизправи сестра си и ѝ се усмихна. Дълбоките ѝ очи, сияйни като перли, го гледаха внимателно.

— Ще умра, нали?

— Не — отвърна Бен. — Няма да умреш още дълги години. Линията на живота ти е много дълга, виждаш ли?

— Бен… — изстена Шиър. — Това беше единственото, което можех да направя. Направих го заради нас.

Той я прегърна силно.

— Знам — промълви.

Шиър се опита да се надигне и доближи устни до ухото му.

— Не ме оставяй да умра сама — прошепна тя.

Бен скри лице от сестра си и я притисна към себе си.

— За нищо на света.

Останаха така, прегърнати безмълвно под снега, докато пулсът на Шиър бавно замря като свещ, угасена от вятъра. Малко по малко облаците се разнесоха на запад, а лъчите на зората стопиха булото от бели сълзи, което бе покрило града.

В местата, където царят тъга и мизерия, с лекота се раждат предания за духове и призраци. Тъмното лице на Калкута е скътало стотици такива легенди, в които уж никой не вярва, но те въпреки това се запазват в паметта на поколенията като единствена историческа хроника. Сякаш жителите, озарени от някаква странна мъдрост, разбират, че истинската история на този град винаги е била написана на невидими страници, разказващи за духове и тайнствени неизречени проклятия.

Може би именно тази мъдрост озари пътя на Лахаважд Чандра Чатърджи в последните му мигове и го накара да проумее, че е пропаднал безвъзвратно в лабиринта на собственото си проклятие. В дълбоката си самота на душа, обречена да се връща безспир към раните от миналото, той може би проумя истинската стойност на животите, които бе погубил, и на онези, които все още можеше да спаси. Трудно можем да узнаем какво видя той в лицето на сина си в онези кратки мигове, преди да му позволи да угаси завинаги пламъците на омразата, които бушуваха в котлите на Огнената птица. В своята лудост може би успя да си възвърне за секунда здравомислието, което многобройните му мъчители му бяха отнели още от дните, прекарани в Грант Хаус.

Отговорите на тези въпроси, както и неговите тайни, открития, мечти и въжделения изчезнаха навеки в ужасната експлозия, разцепила небето над Калкута в ранното утро на 30 май 1932 г.; изпариха се като снежинките, които се топяха, щом целунеха земята.

Каквато и да е истината, достатъчно е да кажа, че щом горящият влак потъна във водите на Хугли, малко след това и локвата прясна кръв, приютила изтерзания дух на майката на близнаците, се изпари завинаги. Тогава разбрах, че душите на Лахаважд Чандра Чатърджи и неговата спътница са намерили вечен покой. Никога вече нямаше да видя в сънищата си печалния поглед на Сияйната принцеса, склонила глава над моя приятел Бен.

Не съм виждал приятелите си през всички тези години, откакто се качих на борда на кораба, който следобеда на същия ден трябваше да ме понесе към съдбата, очакваща ме в Англия. Спомням си стреснатите им младежки лица, когато ми махаха за сбогом от кея на река Хугли, докато корабът вдигаше котва. Спомням си как си обещахме да поддържаме връзка и никога да не забравяме събитията, на които бяхме станали свидетели. Трябва да призная, че дори тогава ми беше ясно, че всички тези обещания ще се изгубят в разпенената диря на кораба, който отплава под пламналото от залеза небе над Бенгалия.

Всички бяха там — с изключение на Бен. Но неговото присъствие беше най-ярко в сърцата ни.

Когато се връщам мислено към тези далечни дни, чувствам, че всеки от приятелите ми живее в едно кътче на душата ми, което съм запечатал завинаги през последния си следобед в Калкута. Кътче, в което всички сме все така на шестнайсет години и в което духът на обществото „Чоубар“ и Среднощният дворец ще пребъдат, докато аз съм жив.

Що се отнася до съдбата, която очакваше всекиго от нас, времето е заличило следите на мнозина от другарите ми. Научих, че Сет след години наследил поста на закръгления господин Де Росио като директор на библиотеката и архива на Индийския музей. По този начин станал най-младият човек в историята на учреждението, заемал тази длъжност.

До мен достигнаха и вести за Изабел, която години по-късно се омъжи за Майкъл. Бракът им просъществува пет години и след раздялата им Изабел се впусна да обикаля света с една скромна театрална трупа. Времето не бе попарило мечтите ѝ. Не зная какво е станало с нея. Майкъл, който живее във Флоренция, където преподава рисуване в един институт, повече не я е видял. А аз все още се надявам един ден да зърна името ѝ, напечатано с едър шрифт в някоя заглавна статия.

Сирадж почина през 1946 г. Узнах, че прекарал последните пет години от живота си в бомбайски затвор, осъден за кражба, като до сетния си ден твърдял, че е невинен. Както предсказа Джавахал, в онази паметна нощ той бе изчерпал докрай и малкото късмет, който някога бе имал.

Рошан понастоящем е преуспяващ и влиятелен търговец, владеещ голяма част от старите улици на Черния град, където бе израснал като бездомен просяк. Той е единственият, който година след година спазва традицията да ми изпраща поздравително писмо за рождения ми ден. От неговите писма узнах, че се е оженил и че броят на внуците, които тичат из имотите му, е сравним с размера на богатството му.

Що се отнася до мен, съдбата беше щедра и ми позволи да измина това странно пътуване за никъде, наречено живот, спокойно и без лишения. Скоро след като завърших обучението си, клиниката на доктор Уолтър Хартли в Уайтчапъл22 ми предложи длъжност. Именно там действително усвоих специалността, за която винаги бях мечтал; с нея си изкарвам хляба до ден-днешен. Преди двайсет години, след смъртта на съпругата ми Айрис, се преместих в Борнмът23. Там домът и лекарският ми кабинет се помещават в неголяма уютна къща с изглед към блатистия бряг на залива Пул Бей. Откакто Айрис ме напусна, единствената ми компания са споменът за нея и тайната, която някога споделих с другарите си от обществото „Чоубар“.

И този път оставих Бен за накрая. Дори и днес, макар че не съм го виждал повече от петдесет години, все още ми е трудно да говоря за този, който беше и винаги ще бъде най-добрият ми приятел. От Рошан научих, че Бен се заселил в някогашната къща на баща си, инженера Чандра Чатърджи, заедно с Ариами Бозе. Старата жена никога не се съвзела напълно от удара, който ѝ нанесла смъртта на Шиър. Сломена, тя изпаднала в продължителна меланхолия, която вероятно допринесла за кончината ѝ. Ариами завинаги склопила очи през октомври 1941 г., след което Бен живял и работил сам в къщата, построена от баща му. Именно там написал всичките си книги, а по някое време просто изчезнал безследно.

В едно декемврийско утро, години след като всички, включително и Рошан, бяха решили, че е мъртъв, получих малък пакет. Донесоха ми го, докато се любувах на брега от малкия кей пред дома ми. Върху опаковката с клеймо от пощенската служба на Калкута моето име бе написано с почерк, който не бих могъл да забравя, дори да живея сто години. Вътре намерих, увит в няколко слоя хартия, медальона с форма на слънце — половината от онзи накит, който Ариами Бозе бе разделила надве, когато бе решила да разлъчи Бен и Шиър в онази трагична нощ през 1916 г.

Тази сутрин, докато дописвах на разсъмване последните редове от мемоара си, първият сняг за годината бе проснал бялото си покривало пред прозореца ми и споменът за Бен се върна при мен след всички тези години като ехото на шепот. Представих си го как крачи из шумните улици на Калкута сред хиляди хора, сред хиляди истории, незнайни като неговата. И за пръв път осъзнах, че моят приятел вече е стар като мен и времето му изтича. Толкова е странно това чувство, че животът се е изплъзнал между пръстите ни…

Не зная дали някога отново ще чуя вест за моя приятел Бен. Но съм сигурен, че в някое кътче на загадъчния Черен град все още живее момчето, с което се сбогувах завинаги в онова утро, когато валя сняг над Калкута. Това момче поддържа живо пламъчето на спомена за Шиър и мечтае за деня, когато отново ще се събере с нея в един свят, където вече нищо и никой не ще може да ги раздели.

Надявам се да я намериш, приятелю.