Средното царство

Глава IОгън и лед

Пламъците танцуваха в чашата. Отвъд, зад сиянието на голия огън, по лицето на мъжа се изписа напрегната усмивка.

— Още малко остана — обади се той и се приближи до яростно трепкащата светлина. Имаше нежни, почти женствени източни черти, малък, добре оформен нос и големи тъмни очи, които поглъщаха и задържаха огъня в себе си. Черната му като въглен коса беше сплетена на плитчица и свита в стегнато кокче на тила. Беше облечен в бяло, цвета на траура — проста роба, която висеше свободно около дребното му тяло.

От планините повя топъл вятър и раздуха огъня. Въглените засияха ярко. Пепел и сажди се вдигнаха във въздуха и закръжиха. После вятърът замря и сенките се успокоиха.

— Големи усилия са положили, Као Джиян.

Другият мъж излезе от тъмнината с разтворени, празни ръце и погледна първия през пламъците. Беше много по-едър, със закръглени плещи, як и мускулест. Едрата му кокалеста глава беше обръсната наскоро, а бялата роба се бе опънала по тялото му. Името му беше Чен, а лицето му — безизразно и неподдаващо се на описание — като лицата на хиляди поколения селяни ХАН.

Джиян за миг се вгледа внимателно в другаря си.

— Силни мъже са — кимна той. — Вложили са много в нас. И очакват много за отплата.

— Разбирам — Чен се загледа надолу, към огряната от луната долина край Града. После неочаквано се разсмя.

— Какво има? — Джиян присви очи.

— Виж! — Чен посочи надясно. — Ей там! Там, горе, където планините почти докосват небето!

Джиян погледна. Тънки нишки перести облаци засенчваха кръглата пълна луна, посребрени от ярката й светлина. Небето зад нея беше наситено синьо-черно.

— Е?

Чен отново се обърна към него. Очите му блестяха, озарени от огъня.

— Красиво е, не мислиш ли? Лунната светлина оцветява планинските върхове в бяло!

Джиян потръпна, после се вгледа в далечните върхове зад едрия мъж.

— Лед.

— Какво? Искаш да кажеш, че е пластмаса?

Джиян поклати глава.

— Не. Не ти говоря за онова, от което е направен Градът. Истински лед. Замръзнала вода. Като ЧУН ЦУ, дето си го слагат в питиетата.

Чен се извърна и отново се загледа в планините. Широкото му лице се смръщи.

После рязко отмести очи, сякаш самата мисъл го тревожеше.

Тъй и трябва да бъде — помисли си Джиян, докато усещаше собственото си безпокойство. Наркотиците, които беше взел, караха всичко да му изглежда познато — осигуряваха му фалшиви спомени за неща като студ, облаци и лунна светлина — и все пак под повърхностното спокойствие на ума тялото продължаваше да се страхува.

Край бузата му въздухът внезапно се размърда, изведнъж един кичур от косата му подхвръкна. Огънят в краката му отново припламна, раздухан от внезапния повей. Вятър — помисли си Джиян. Странно бе дори, че се сети за думата. Наведе се, вдигна една цепеница от купчината, заобръща я в ръката си, усети тежестта й. После я завъртя обратно и се вгледа в причудливите кръгове на разреза. Странно. Всичко беше толкова странно тук, навън, извън Града. Толкова непредвидимо. Всичко — толкова грубо и стъкмено. Толкова неочаквано, макар и да му се струваше познато.

Чен се приближи и застана до него.

— Колко остана?

Джиян се вгледа в дракон-таймера, имплантиран отгоре на китката му:

— Четири минути.

Видя как Чен се обърна — сякаш за стотен път, — погледна Града и очите му се разшириха, като че ли се опитваха да го поберат целия.

Градът. Той изпълваше огромната северна равнина на Европа. Оттам, където бяха застанали — в подножието на Алпите, — той се простираше на 1500 ЛИ на север и достигаше до мразовитите води на Балтика, а на запад огромната му стена се издигаше над Атлантика по дължината на всичките 3000 ЛИ на бреговата му линия — от нос Сен Винсент на юг до Кристиансунд в свирепия север. Походът му продължаваше на юг, под обширните планински райони на швейцарските пущинаци — опасваше Средиземноморието като гигантска порцеланова купа. Само на изток се разрастваше неестествено в разкривена линия, простираща се от Данциг на север до Одеса на юг. Оттам започваха плантациите — обширно море от зеленина, ширнало се в сърцето на Алпите.

— Странно, нали? Да си навън. Сякаш е истинско.

Чен не отговори. Джиян погледна край него и забеляза как тъмните стръмни склонове на планината обграждаха гигантския плосък бял връх като на стрела. Приличаше на огромна стена — бент, висок две ЛИ, който преграждаше долината. Повърхността му блестеше меко като перла, осветена отвътре. Чиен — това беше то. Град и стена. В майчиния му език една и съща дума означаваше и двете. Не че не поназнайваше майчиния си език.

Обърна глава и отново погледна Чен. Храбрият Чен. Чен, на когото му липсваше всякакво въображение. Безизразното му лице, кръгло като паница, бичият му врат, здрав като обкръжаващите ги скали. Щом го погледна, Джиян отхвърли предишното си подценяващо мнение. В края на краищата Чен бе КУАЙ — обучен убиец, — а на КУАЙ можеше да се разчита безрезервно. Джиян се усмихна на себе си. Да, Чен си беше много свестен. Добре е точно такъв човек да ти пази гърба.

— Готов ли си? — попита той.

Чен отново отмести очи към него — погледът му беше твърд, решителен.

— Знам какво да правя.

— Добре.

Джиян погледна в чашата си. Малките езичета на пламъка, виещи се като змии в мрака на виното — мимолетни следи върху твърдата прозрачна извивка. Той метна чашата в огъня и се взря в самите пламъци — за първи път осъзна колко са нетрайни; в момента, в който се опиташ да задържиш образа им чист в съзнанието си, той се изплъзва и остава само най-смътно впечатление. Сигурно точно така ни виждат и боговете — помисли си той. — Просто следи, чието съществуване е твърде кратко, за да спираш поглед върху тях.

Чашата пукна и се пръсна с остър трясък. Джиян потръпна и вдигна поглед — бе доловил ниското боботене на приближаващата машина.

— Идват — обади се Чен с непроницаемо лице.

Джиян погледна КУАЙ-я и кимна. После и двамата убийци закопчаха робите около вратовете си и тръгнаха към хеликоптера.

— Пропускът ви, сър?

Пи Чиен, Трети секретар на Младши министър Ян, погледна нагоре към камерата и забеляза бавното, гладко движение по релсите над главата си — тумбестите кухи езици на обективите стърчаха от устите на стилизирани дракони. Той се наведе ниско, измъкна картата от халата си и я пъхна в процепа. Прилепи лице към вдлъбнатината на стената и отвори лявото си око срещу обектива на камерата. После се дръпна и се огледа.

Никога преди не беше идвал в Имперския солариум. Дори и като магистрат на района, отговорен за живота на 20 000 обитатели на неговия етаж, общественото му положение не му позволяваше да влезе в подобно място. Сега обаче, като Трети секретар на Ян Лай, му бе разрешено да впише името си в списъка. Но списъкът си беше списък — като всички други по света. Безкраен. Няколко повишения и още много години ще трябва да минат, преди да може да се намери вътре само за да си прави кефа.

Външната врата се плъзна встрани и той тръгна да влиза.

Въоръжен страж му прегради пътя и посочи с пушката си, че Пи Чиен трябва да влезе в преддверието вляво. Пи Чиен с поклон се подчини. Вътре пред огромен яркоцветен гоблен, покриващ цялата задна стена, зад бюро седеше чиновник. Човекът се взря в екрана пред себе си, после вдигна поглед и се усмихна.

— Добър вечер, Трети секретар Пи. Аз съм Първи стюард Хуон. Бихте ли ми съобщили целта на визитата си?

Пи Чиен уважително сведе глава.

— Приветствам ви, Първи стюард Хуон. Имам да предам само едно банално съобщение. За негова ведра светлост Младши министър Ян Лай. Десет хиляди извинения, задето така ви се натрапих. Съобщението далеч не е спешно.

Той вдигна очи и протегна почти прозрачната карта за съобщения, за да я огледа стюардът. И двамата знаеха, че това е извънредно важно.

— Простете ми, Трети секретар Пи, не бихте ли могли да ми го предадете?

Пи Чиен отново сведе глава.

— Най-дълбоки извинения, Първи стюард Хуон. Нищо не би ме направило толкова доволен както това, да ви се подчиня, но се боя, че е невъзможно. Бе ми наредено да предам съобщението, колкото и маловажно да е то, единствено и само в ръцете на преславния Младши министър.

Стюард Хуон се изправи, заобиколи бюрото си и застана до Пи Чиен.

— Разбирам, Трети секретар Пи. Ние не сме нищо друго освен ръце на своя господар, нали? — той отново се усмихна, сега вече самата любезност. — Ако бихте били така любезен да ми разрешите, ще информирам Младшия министър.

Пи Чиен се поклони, жегнат от разочарование. Значи нямаше да го пуснат вътре?

— Моля ви, последвайте ме, Трети секретар — каза стюардът с лек поклон — едва кимна, както подобаваше на общественото му положение в сравнение с това на Пи. — Младши министър Ян в момента разговаря със самия Министър и може би не бихме могли да го обезпокоим веднага. Както и да е, ще наредя прислужницата да ви сервира ЧА, докато чакате.

Пи Чиен отново се поклони, зарадван от оказваната му любезност. Последва чиновника навън, по широк коридор с висок таван, по чиито стени от край до край висяха големи пейзажни картини ШАНШУИ — изобразяваха скалисти върхове и прекрасни залесени долини.

Коридорът зави и той мярна за миг друг, по-пищно украсен коридор, изпълнен с бронзови статуи на богове и дракони, а в края му — огромна, ярко осветена стая: самия солариум. Най-накрая стигнаха малка, ала също богато украсена стаичка, цялата в пъстри гоблени.

Първи стюард Хуон се извърна към него и се усмихна — знак, че би трябвало да влезе и да седне.

— Моля, уверявам ви, че няма да ви бавя повече от необходимото, Трети секретар. Междувременно прислужницата ще се погрижи за вас по всички възможни начини — той се поклони и изчезна.

От страничната врата почти веднага влезе момиче. Бе облечено с изкуствена синя роба, изпъстрена с мънички жълти слънчогледи. Усмихна се и постави поднос на ниската масичка до Пи Чиен, после коленичи и му се поклони ниско. Изправи се, наля ЧА и му подаде чашата, извърнала поглед встрани. Той пое чашата и огледа добре момичето. Хубавелка си беше — кожата й бе почти бяла, красивата й тъмна коса бе прихваната с жълти и сини копринени панделки. Погледна стъпалата й и със задоволство отбеляза колко са мънички.

— Бихте ли искали и още нещо, сър?

Той се наведе и внимателно отметна косата от врата й. Точно както си мислеше — видя малкия кръгъл знак отляво на врата й, близо до ключицата. Главно G с едно по-малко S вътре — буквите бяха латински, ала стилът, почеркът на тънката четка — чист ХАН. Тя беше ДЖЕН СИН. Изкуствена.

Той се поколеба — не знаеше колко време ще чака Младшия министър, нито пък познаваше тукашния етикет. После си спомни думите на Първи стюард Хуон: „Прислужницата ще се погрижи за вас по всички възможни начини.“ Събра кураж и нареди на момичето да затвори вратата.

Когато тя отново се обърна към него, й махна да се приближи. После я накара да коленичи, разтвори халата си отпред и дръпна главата й към разголения си скут.

— Хайде, момиче. Погрижи се за мен.

Тримата мъже в хеликоптера носеха маски и мълчаха, но дори и така Као Джиян разпозна, че са ХУН МАО — бели — по киселата, млечна миризма на потта им. Изненада се. Собствените му предположения го водеха в съвсем различна посока. Но веднага щом хеликоптерът се приземи на покрива на Града, той добави тази нова подробност към онова, което вече знаеше.

Вратата изсъска и се отвори. Той бързо се промъкна навън, следван от Чен. Куполът на Имперския солариум бе точно пред тях, на разстояние не повече от една ЛИ — 500 метра: огромно полукълбо-пришка, осветено отвътре. Половин ЛИ по-нататък бе шахтата за поддръжка. Двамата убийци побягнаха редом в мълчание — знаеха, че ако другите не са си свършили работата както трябва, все едно че са мъртви.

Но всичко щеше да е наред. Джиян го усещаше. С всяка крачка ставаше все по-сигурен. Започваше да вижда връзките между отделните събития, дори започваше да гадае имената и мотивите.

Имаше хора, които плащаха добре, за да знаят подобни неща. И може би биха дали амнистия на тези, които са просто оръдия в ръцете на други хора.

Щом наближиха купола, Джиян забави ход и се огледа. Сега луната бе много ниско, точно отдясно над тях. Осветени от нея изглеждаше, че сякаш тичат по повърхността на гигантски ледник.

— Завий наляво — прошепна той на Чен. Но нямаше нужда. Чен вече заобикаляше купола на път към шахтата. Негова работа беше да я варди, докато Джиян си върши работата.

Джиян спря и погледна дракона на китката си. Времето сега решаваше всичко. Имаше четири минути, за да се изкатери по външната стена, после — по три минути на парче, за да постави и заложи и четирите заряда. Оставаха девет минути, за да се вмъкне в шахтата и да избяга. Ако всичко потръгнеше добре, щеше да е лесно.

АКО ВСИЧКО ПОТРЪГНЕШЕ ДОБРЕ. Джиян пое дълбоко въздух и се стегна.

Коленичи и бръкна зад себе си. Лекият товар бе закрепен на гърба му с четири щипки. Пръстите му внимателно освободиха щипките и откопчаха увития в плат пакет. Внимателно го постави в скута си и с предпазливи, добре тренирани движения разгъна тънките гънки на плата.

Четирите обръча, големи колкото чинии, бяха свързани здраво с жица, дебела колкото косъм. На цвят бяха матово бронзови, без никакви следи освен на едно място — сякаш дебелите колкото пръст корди се съединяваха една с друга като змии, поглъщащи опашките си. Бързо и внимателно той развърза възлите и раздели обръчите на две купчини върху бедрата си. Бяха топли на пипане, сякаш бяха живи. С леко трепване надяна двата на лявата си ръка и внимателно ги нагласи на рамото си. После направи същото и с другите два — на дясното рамо.

Пое дълбоко дъх и отново се изправи. Чен не се виждаше — беше зад купола. Джиян бързо притича към основата на постройката, подпря се на стената и успокои дишането си. Извади котките от левия джоб на гърдите си и ги отвори с щракане. Раздели ги и ги закопча за ръцете си, възхитен от острите им като бръснач ръбове. После се заизкачва.

Лу Кан, син на Лу Чун-И и Министър на Декрета, се облегна назад в креслото и огледа поред наобиколилите го в кръг мъже. Гънките на неговото розово ПАУ висяха свободно край тялото му, а плътта му с цвят на маслина блестеше влажно на силната светлина. Лицето му бе силно, ала някак си грозно; очите му бяха твърде големи, носът му — твърде широк, ушите му — твърде увиснали. И все пак, когато се усмихнеше, лицата на дузината мъже, насядали около него, връщаха усмивката му като огледало. Точно сега обаче всички те мълчаливо се взираха в него — съзнаваха, че господарят им е ядосан.

— Говорите за настаняване, Шу Шан, но в Декрета всичко това е съвсем ясно. Ние не сме тук да тълкуваме, а да го прилагаме. Правим каквото ни се нареди, нали така?

Вляво от Лу Кан Шу Шан сведе раболепно глава. За миг задържа поглед върху него, изгаряйки от срам. Министър Лу подсмръкна и отново заговори:

— Същия този следобед при мен дойдоха двама бизнесмени — Леман и Бердичев. По време на аудиенцията си говорихме за какво ли не, но накрая те ми представиха нещо, което нарекоха „ултиматум“ — Лу Кан огледа строго обкръжилите го Младши министри. — Казаха, че определени групировки вече губели търпение. ХСИЕН ШЕН Леман дори има нахалството да твърди, че сме ги подлагали на ненужно протакане. Каза, че нашите чиновници се престаравали при прилагане на нормите на Декрета.

Насядалите наоколо мъже си размениха погледи. Никой от тях не бе пропуснал да забележи, че министърът използва думата ХСИЕН ШЕН — просто ГОСПОДИН Леман, даже не и обичайното ШИ — „почитаемият господин“, когато етикетът изискваше да се използва пълната му титла — Низш секретар. Това беше умишлена обида.

Лу Кан се изсмя остро, после гневно кимна с глава.

— Що за нахалници! Имат пари и затова си мислят, че стоят над закона! — на лицето му се изписа отвращение. — ХСИН ФА ЦАП!

Този път някои от мъжете се засмяха под мустак. Други не разбраха последните думи и погледнаха към смеещите си, за да се ориентират, после се усмихнаха сковано, сякаш бяха оценили шегата донякъде.

Лу Кан отново подсмръкна и пак се облегна леко назад.

— Извинявайте, забравих. Тук не сме само ЧИН ЦУ, нали?

Министърът се огледа. ХСИН ФА ЦАП — парвенюта. ЧУН ЦУ — благородници. Тези думи бяха на КУАН ХУА — на езика мандарин. Но не всички от наобиколилите го владееха този език. Повече от половината мъже тук се бяха изкатерили по обществената стълбица, след като бяха изучили петте класически конфуциански труда и бяха минали през система от изпити. Не ги презираше за това — напротив, гордееше се, че издига на постове хората не с връзки, а заради дадените им от природата способности. Както и да е, но понякога се получаваше неловко. Той прикова погледа си в Шу Шан.

— Стига вече за това, Шу Шан. Знаеш как се чувствам. Повече няма да говорим за настаняване. Нито пък някога ще видя тези хора още веднъж.

Шу Шан сведе глава, после срещна погледа на господаря си, благодарен за втората възможност, която му се даваше. Бе очаквал по-малко.

Лу Кан се усмихна и отмести поглед — цялата му осанка се промени, той се отпусна. Имаше репутацията на скрупульозно справедлив човек, безупречно честен и неподкупен. Но това не означаваше, че го харесваха. Назначаването му преди три години бе изненадало някои, които смятаха семейните връзки на даден човек за по-важно качество от честността или кадърността. Въпреки всичко Лу Кан се бе оказал добър избор за министър, отговорен за прилагането на Декрета.

Докато подчинените му си говореха помежду си, Лу Кан се бе облегнал назад и размишляваше над по-раншните събития от деня. Не го изненадваше това, че има хора, които искат да подкопаят постановленията на Декрета. Така си беше от цели 114 години насам, откакто този документ съществуваше. Онова, което го безпокоеше повече, бе растящото нахалство на онези, които си мислеха, че знаят всичко най-добре и това им дава правото да променят съществуващия ред. Тези ХУН МАО нямаха чувство за мярка. Никакво чувство за ЛИ. За УМЕСТНОСТ.

Проблемът всъщност беше расов. Културен. Макар да бе изминал повече от век от основаването на Чун Кус и Триумфа на културата ХАН, за хората от европейско потекло — ХУН МАО, или „червенокосите“, както ги наричаха всички — светогледът на ХАН все още изглеждаше неестествен; в най-добрия случай върху по-грубия им, по-нестабилен темперамент бе присаждана повърхностна изтънченост. 3000 години цивилизация — това беше наследството на ХАН. Какво можеха да направят срещу него тия чужденци с големите си носове?! Шест века хаос и лоша дисциплина. Войни и пак войни и накрая — пълно поражение. Поражение от такъв мащаб, че караше предишните им войни да изглеждат като оазиси на спокойствието. Не, те можеха да изглеждат като ХАН — да се обличат, да говорят, да се държат като ХАН, — но под всичко това си оставаха варвари. Неоконфуцианството бе вкоренено съвсем плитко в неплодородната почва на тяхната природа. В сърцата си те продължаваха да си бъдат същата себична, материалистична, индивидуалистична порода, каквато са си били винаги; главната им мотивация бе алчността, а не дългът. Толкова ли е изненадващо тогава, че хора като Леман и Бердичев не успяваха да проумеят колко необходим е Декретът?

Промяна — това искаха. Промяна на всяка цена. И тъй като Декретът за технологичен контрол бе главният начин на Седемте за предотвратяване на промяната, всеки път някой се опитваше да подкопае точно Декрета. Лу Кан се облегна и се втренчи високо над главата си в покрива на купола. Двете големи арки на солариума се срещаха в огромен кръгъл плафон, разполовен от змиеобразно 8 на две части — бяла и черна. ИН и ЯН, помисли си той. Равновесие. Тия западняци никога не можеха да го проумеят. Наистина не. Не така, че да се просмуче и в костите им. На тях все още им изглежда като някаква езотерична игра, а не като самия живот както на нас. Промяната — празноглавата гонитба на новото — бе истинският враг на цивилизацията.

Той въздъхна, облегна се надясно и се вслуша — и веднага се превърна в център на разговора.

„Свестни хора са — помисли си той, докато гледаше лицата им. — ХАН — всички до един. Хора, на които бих могъл да поверя дори живота си.“

Прислугата сновеше между тях — неми полуидиоти, които разнасяха подноси с ЧА и хапки. Евнуси марка ДЖЕН СИН, получовеци в много повече от един смисъл. И все пак те бяха по за предпочитане пред подобните на Леман и Бердичев.

Сега говореше Ян Лай — думите, изричани с теноровия му глас, по странен начин отразяваха мислите на Лу Кан.

— Това е болест, плъпнала по цялото ново поколение. Нещата са се променили, казвам ви. Те не са като бащите си — солидни хора, на които може да се разчита. Не, те са невъзпитани грубияни, всички до един. И си мислят, че могат да си купят промяна.

Лу Кан протегна бичия си врат и кимна.

— Липсва им уважение — обади се той.

Разнесе се одобрително мърморене. Ян Лай се поклони, после му отговори:

— Вярно е, господарю. Но нали те не са ХАН. Никога не биха могли да бъдат ЧУН ЦУ. Те нямат ценности. А и вижте ги как се обличат!

Лу Кан се усмихна и отново седна. Макар и още да нямаше четиридесет, вече бе започнал леко да оплешивява. Бе наследил външността на баща си — набито тяло, започнало отсега да пълнее в кръста и в раменете — и също като баща си никога не намираше време за гимнастика. Усмихна се — знаеше как им изглежда. „Не съм суетен — помисли си той. — Всъщност, ако бях, бих лъгал себе си. И все пак ме уважават.“

Не, не беше външният облик това, по което трябваше да се преценява даден човек, а по вътрешните му качества; качества, които ръководеха всяко негово действие. Баща му, Лу Чун-И, бе роден прост човек и въпреки това се бе оказал достоен и бе назначен от Ли Шай Тун за министър през първите години от неговото царуване. Преди това Лу Кан бе получил най-високото възможно образование и още от ранно детство се бе научил как се служи. Сега той на свой ред беше Министърът на ТАНГА. Отново се огледа доволно. Не, тук нямаше и един човек, който да не го признава за свой господар.

— Тия ХУН МАО имат нужда от един хубав урок — каза той и си взе една хапка със скарида от подноса върху най-близката табуретка. Глътна я, усети сладкия пикантен сос ХОЙСИН върху езика си и одобрително се оригна. — Урок по добро държание.

Джиян висеше на стената на купола като малка черна буболечка. Вече бе поставил три от обръчите. Оставаше му само да сложи и последния заряд.

Там, където се бе закрепил — едната му ръка бе вкопчена в опънатата кожа на купола, — наклонът беше относително малък. Можеше да погледне над заобления му връх и да види далечните, облени в лунна светлина върхари. Беше прекрасна нощ. Бистра като стъкло. Над него звездите сияеха като излъскани скъпоценни камъни на фона на чернотата. Толкова много звезди. Безкрайна чернота.

Погледна надолу. „Съсредоточи се — каза си той. — Нямаш време да зяпаш звездите.“ И въпреки това им хвърли последен поглед. После бързо и сръчно постави и закрепи обръча — залепи го о стената на четири места. Подръпна го внимателно, но силно.

Там, където дръпна, обръчът се разпадна — тънката нишка съединяваше главата и опашката му. Също като тънкия като тел змийски език, помисли си той. В цялата си дължина беше колкото малкия му пръст. Вече бе започнал да се навива обратно. След това краищата щяха отново да се съединят и обръчът щеше да изпрати сигнал. Когато и четирите станеха готови, щяха да избухнат едновременно в единствен, унищожителен, хармоничен акорд. И после…

Бавно, внимателно той заотстъпва надолу по все по-стръмната стена на купола. Както и всичко останало в Града, кожата му бе направена от свръхпластмаса — от „лед“. Нормален заряд би одраскал здравата като стомана, огнеустойчива кожа едва-едва, но тези щяха да я прегризат още преди да избухнат.

Тъкмо бе стигнал мястото, където куполът рязко се спускаше надолу, когато чу някакъв звук под себе си и спря. Бавно извърна глава — едва се осмеляваше да диша. Кой, в името на всички богове…?

Силуетът беше точно под него и се взираше нагоре. Щом Джиян обърна лице, ярък лъч светлина го удари в очите.

— Ей, ти! Какво правиш там?!

Джиян, заслепен за миг, отмести поглед, после отново погледна към мъжа и видя, че Чен се прокрадва зад гърба му.

Мъжът го усети и се обърна рязко. Чен измъкна ножа си. Мъжът замахна с прожектора и отби удара. Ножът на Чен изтрополи по покрива.

За миг двамата втренчиха погледи един в друг, после Чен започна да обикаля около новодошлия с предпазливи стъпки. Направи лъжливо движение и другият се дръпна. После падна на колене и заопипва за ножа си сред сенките в основата на купола.

Човекът погледна прожектора, чудейки се дали да не го използва като оръжие и да се нахвърли върху Чен. После се врътна и затича надясно — на слабата светлина се виждаше друга шахта.

— ПИЕН ХУА! — изруга тихичко Джиян. Откачи „котките“, падна от височина пет метра и се претърколи. Изправи се и се огледа.

Веднага съзря Чен вдясно — тичаше подир непознатия. Но човекът вече се спускаше в шахтата.

— Мамка му! — кресна той отчаяно, докато трескаво се опитваше да откопчае „котките“ от ръцете си. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Ако това копеле задействаше алармата, отиваха си и двамата.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как и Чен изчезва надолу в шахтата.

— Бързо, Чен! — нервно измърмори той, сгъна „котките“ и ги мушна в джоба си. Обърна се назад и погледна стръмния наклон на купола, после се взря в дракон-таймера на китката си. Шест минути. Само толкова оставаха. Ами ако Чен не успее?

Преглътна сухо и се втурна към втората шахта. Сърцето му блъскаше като лудо.

— Мамка му! — продължаваше да си повтаря. — Мамка му! Мамка му!

Беше едва на 20 ЧИ от нея, когато от шахтата се измъкна някаква фигура и се обърна с лице към него.

— Ай-йя! — той рязко спря, задъхан от страх, но беше Чен. Обученият КУАИ вдигна поглед — светлината осветяваше отдолу нагоре широкото му лице и гърдите. Дъхът му се кълбеше в хладния въздух.

— Къде е?! — изсъска нервно Джиян и отново се втурна напред. — О, богове! Не си го пуснал да избяга, нали?

Чен протегна ръка надолу и издърпа мъжа за косата.

— Мъртъв е — каза той с равен глас и пусна обратно трупа. — Нямаше друг начин. Тъкмо се опитваше да отвори едно сигнално табло, когато го настигнах. Сега трябва да намерим къде да го скрием.

Джиян потръпна от облекчение.

— Слава на боговете — той се обърна и погледна купола. — Давай да се махаме. Преди да е гръмнал.

— Да — лека иронична усмивка огря широкото безизразно лице на Чен. — Останалото ще е леко. Също като бамбуковата дръжка на копието.

Прислужницата си бе отишла. Пи Чиен седеше сам в стаята. Отдавна бе изпил своя ЧА. Сега съзерцаваше 1500-годишния портрет на Хсяо Вен Ти, окачен над вратата. Беше знаменитата картина на Йен Ли Пън от свитъка „Портрети на императори“ — владетелят бе обкръжен от своите министри.

Всеки ученик познаваше историята на Вен Ти, първия от великите императори. Преди повече от 23 века точно той бе създал концепцията на Чун Куо; изцяло бе възприел конфуцианските добродетели, бе успял да превърне своята обширна, ала разпокъсана земя, населена от постоянно воюващи народи, в единна Държава, управлявана от строги, но справедливи принципи. Именно Вен Ти за първи път бе назначил в правителството си хора с неблагороден произход. Той бе променил грубите закони и обичаи на предшествениците си така, че никой в Средното Царство да не гладува и да не страда поради сурова несправедливост. Премахването на глада, пенсиите, забраната на наказанията чрез мъчение — всичко това бе дело на Вен Ти. Той бе намалил данъците и бе съкратил огромните разходи за имперската показност. Бе изисквал справедлива критика от своите министри и се бе старал да подобри положението на народа ХАН. Под управлението му Чун Куо процъфтявало, а населението се увеличавало.

Столетия по-късно манджурският император Кан Хси бе създал огромната си империя върху основата на принципите на Вен Ти, а още по-късно, когато Седемте бяха отхвърлили игото на тиранина Цяо Чун, те също бяха приели принципите на царуването на Вен Ти и го бяха провъзгласили за първия праотец на Чун Куо. Сега портретът на Вен Ти висеше навсякъде в Града, в хиляди формати и варианти. Тази картина обаче бе особено изящна — съвършена репродукция на оригинала на Йен Ли Пън. Пи Чиен стана и доближи картината — спомняше си как той и баща му бяха застанали под друго копие на портрета и баща му му бе разказал как са намерили свитъка.

Векове наред свитъкът „Портрети на императори“ бил съхраняван в един музей в древния град Бостън заедно с много други предмети, по право принадлежащи на ХАН. Когато най-накрая Американската империя рухнала, много от тях били изгубени. Голяма част от старите съкровища на ХАН били унищожени от злоба, но някои били укрити. Минали години. После, по времето, когато ХАН строели своя Град върху старата Америка, из целия континент били изпратени обучени отряди, за да търсят старите съкровища. Били намерени много малко наистина ценни неща, докато в едно старо, рушащо се здание на брега, наричан някога Калифорния, била открита проста картонена кутия — и в нея бил свитъкът. Той бил забележително добре запазен, като се имат предвид условията, но въпреки това четири от оригиналните 13 портрета били загубени. За щастие портретът на Хсяо Вен Ти бил сред онези, по които нямало и една драскотина.

Обърна се и се върна отново там, където седеше. Още секунда-две той съзерцава картината, като се наслаждаваше на дълбоката простота на рисунъка, после се наведе напред към звънеца. Тъкмо щеше да вдигне малкото дървено чукче и да позвъни за още ЧА, когато вратата се отвори и в стаята забързано влезе Ян Лай.

Пи Чиен се изправи и ниско се поклони.

— Е, Пи Чиен? — излая нетърпеливо Ян Лай. — Какво има?

По лицето му личеше, че далеч не е доволен от натрапничеството на своя Трети секретар.

Пи Чиен продължаваше да стои наведен, протегнал картата пред себе си.

— Спешно съобщение за вас, ваша светлост. Бе ми наредено да ви го предам веднага.

— Дай го тук! — раздразнено каза Ян Лай.

Пи Чиен пристъпи напред и протегна картата. Ян Лай се взря в нея за момент, после се обърна. Пи Чиен извърна очи нагоре и видя как той набира личния си код в полето за инструкции и поставя палеца си върху „получаване“.

Ян Лай мълча за миг, после въздъхна. Когато отново се обърна към Пи Чиен, лицето му бе пепеляво. Един миг устните му мърдаха беззвучно, след това, без да каже дума, се втурна навън от стаята, а копринената му пелерина изплющя подире му.

Пи Чиен вдигна учудено глава. За миг остана неподвижен, сякаш беше пуснал корени. После се втурна към вратата и провря глава в коридора.

Коридорът беше празен. Ян Лай не се виждаше никакъв.

Погледна отново вътре в стаята. Картата бе там, на пода. Той прекоси помещението и я вдигна, после я разгледа внимателно. Единствено палецът на Ян Лай, поставен върху „пуск“, можеше да активира повърхността й, по друг начин не можеше да се прочете, но въпреки това можеше да се окаже интересно да я запази.

Пи Чиен се поколеба — не знаеше какво да стори. Ян Лай не го бе отпратил официално, но пък той беше изпълнил дълга си — бе доставил съобщението. В такъв случай да си тръгне би било съвсем уместно. Той отиде до вратата и отново надникна навън. Коридорът все още беше празен. Внимателно, осъзнавайки, че отвсякъде го следят камери, той пристъпи навън и притвори вратата зад себе си. После се стегна и като се опитваше да не обръща внимание на все по-силно обземащото го чувство, че върши нещо нередно, тръгна обратно към входа.

Отпред настана раздвижване. Чен се сви в тесния кръг на хоризонталната шахта съвсем неподвижно и се вслуша. До него, напрегнат, чакаше Джиян — дишането му приличаше на тихото съскане на машина.

Чен се обърна и му се усмихна окуражително. На мътната светлина отгоре лицето на Джиян изглеждаше по-изпито от обикновено, бузите му — много по-хлътнали. Розовата светлина го караше да изглежда почти демоничен, а в студените му черни очи се отразяваха две малки червени точки. На Чен му идеше да прихне, като го погледна. Какви нежни черти имаше само; какви мънички, добре оформени уши! Колко ли се е радвала майка му на тези уши — отдавна, когато Джиян все още е имал майка.

Отмести поглед — тази мисъл го отрезви. Точно затова сме тук — осъзна той — и чакаме и знаем, че движението и шумът ще спрат. Ако имаше кого да обичаме, никога нямаше да се забъркаме в това. Тук сме, защото си нямаме никого. Нищо не ни свързва с този свят.

Чен запази тези си мисли за себе си; като добър КУАЙ се бе научил да се прави на тъп. И това, като всичко друго, си беше оръжие. Бяха го научили да позволява на враговете си да го подценяват и винаги да си има нещо в запас. И най-накрая — да не си създава никакви приятели.

Шумът отпред затихна. Изчака за по-сигурно, после отново започна да се придвижва към изходния тунел, опипвайки стената с дясната си ръка. Усещаше как Джиян го следва плътно, с мълчаливо доверие.

Министър Лу се протегна на стола й опъна крака. Беше почти време за лягане, но първо щеше да се топне в басейна и да се поохлади. Щом се изправи, заместниците му мигом станаха на крака. Той им направи знак отново да седнат.

— Моля ви, господа, не прекъсвайте разговора си заради мен.

Мина между тях, приемайки поклоните им, после слезе по трите стъпала, заобиколи лакирания параван и вече бе в другата част на купола. Тук имаше миниатюрен басейн — след горещината в солариума хладните му, дълбоки до гърдите води действаха освежително. От трите страни бе обкръжен с храстчета и малки дървета в саксийки, а от тавана висеше изящна продълговата клетка, в която пееха дузина птички.

Щом застана на ръба на басейнчето, двама прислужници се втурнаха да му помогнат да се съблече, после застанаха отстрани с почтително сведени глави и с дрехите му в ръце, а той се отпусна във водата.

Беше само от няколко мига във водата, когато чу шляпането на приближаващи крака. Беше Лао Джен.

— Мога ли да ви направя компания, ваша светлост?

Лу Кан се усмихна:

— Разбира се. Влизай, Джен.

Лао Джен бе с него най-отдавна и беше най-довереният му съветник. Освен това имаше доста връзки — дочуваше много неща, които иначе биха минали покрай ушите на министъра. Жена му произхождаше от едно от най-важните низши семейства и току му подхвърляше по някоя сочна височайша клюка. Той пък ги предаваше на четири очи на Лу Кан.

Лао Джен хвърли своето ПАУ и слезе по стълбите във водата. За миг двамата плуваха отпуснато един срещу друг. После Лу Кан се усмихна.

— Е, какво ново, Джен? Със сигурност имаш какво да ми кажеш.

— Е… — започна Джен тихичко, така че да стига само до ушите на министъра. — Като че ли тази днешната работа с Леман е само мъничка част от всичко. Нашите приятели дисперсионистите тъкмят къде-къде по-мащабни неща. Май са образували някаква фракция — група за натиск — в Камарата. Говори се, че ги подкрепят повече от 200 представители.

Лу Кан кимна. Беше дочул нещо подобно.

— Продължавай.

— Нещо повече, ваша светлост. Май смятат да настояват да се възстанови програмата за космически полети.

Лу Кан се разсмя. После понижи глас.

— Сериозно ли говориш? Програмата за космически полети? — поклати смаяно глава. — Че тя е мъртва от век и нещо! Каква ли е задната им мисъл?

Лао Джен се гмурна, после изскочи отново навън и прокара длан по косата си.

— Това е логичният завършек на тяхната политика. В края на краищата те са дисперсионисти. Искат пространство за дишане. Искат да се освободят от Града и неговите управници. Политиката им няма смисъл, освен ако няма накъде да се разпръснат.

— Аз винаги съм гледал на тях по друг начин, Джен. Винаги съм си мислел, че тия техни приказки за пространство за дишане са само политическа маска. Пазарлък. И всичките тия глупости за заселване на колонизираните планети също. Никой, който е с всичкия си, не би поискал да живее там. Че то ще трябват хиляда години за тая колонизация! — той изсумтя и пак разтърси глава. — Не, Джен, всичко това е просто завеса. Нещо, което да отвлича вниманието от истинската им цел.

— А каква е тя, ваша светлост?

Лу Кан се усмихна едва-едва — Лао Джен бе започнал да говори като него.

— Те са ХУН МАО и искат да управляват. Според тях ние, ХАН, сме си присвоили тяхното естествено право да контролират съдбата на Чун Куо и искат да видят в ролята на подчинени нас. Толкова. Всичкото това за звездите и за завладяването на планети са пълни глупости — същите детински идиотщини, с които бяха пълни умовете им, преди ние да ги изчистим.

Лао Джен се разсмя.

— Ваша светлост е прозрял всичко. И все пак аз…

Той млъкна. И двамата мъже се изправиха във водата и извърнаха глави. Ето, пак отекна — силно думкане по външната врата на солариума. После се чу глъчка.

Лу Кан излезе от водата и без да се избърше, грабна своето ПАУ от ръцете на прислужника, навлече го и завърза връвта на кръста си. Беше направил само две крачки, когато по стълбите към него се спусна един от охраната.

— Господин министър! — бе останал без дъх; поклони се ниско. — Алармената система се е задействала. Куполът трябва да се евакуира!

Лу Кан онемял се обърна и погледна Лао Джен. Лао Джен бе застанал на второто стъпало, водата покриваше пищялките му. Гледаше нагоре. Пойните птички пищяха като луди и пърхаха трескаво из клетката.

Лу Кан пристъпи към Лао Джен и спря. Нещо изпука, после зацвърча. След това пак. Той се намръщи, после отмести поглед от клетката и се загледа в тавана. Там, точно над басейна, гладката бяла кожа на купола бе невъзможно овъглена. Само на една ръка разстояние от жицата, на която висеше клетката, се бе появил малък, разширяващ се ореол от мрак. Малки капки стопен лед се отделиха от тъмния кръг и със съскане паднаха във водата.

— Богове! — смаяно отрони той. — Какво, в името на небесата…

После разбра. Разбра го в същия миг, когато вече стана твърде късно.

— Ян Лай — прошепна той почти нечуто, изпъвайки рамене — пред очите му се появи неговият Младши министър, който се бе втурнал навън от купола. — Да… Ян Лай е бил…

Но едва произнесе тези думи и въздухът се превърна в пламък.

Патрулният екипаж летеше 15 ЛИ над земята, когато камерата в опашната част, включена на автоматично сканиране, хвана първото кратко припламване върху купола. На контролното табло над главата на навигатора запримигва лампичка. Пилотът веднага пикира към следата.

Бяха стигнали почти до купола, когато целият хоризонт сякаш заблещука и изведнъж се възпламени.

Пилотът изруга.

— Какво е това, в името на Чан?!

— Планините… — прошепна навигаторът до него, взрян смаяно в екрана над главата си. — Нещо е кацнало в планините!

— Не… — пилотът се взираше през предното стъкло. — Беше много по-близо. Я върни записа.

Още не бе свършил и звукът от взрив го удари и разклати малкия хеликоптер.

— Куполът! — пророни пилотът в последвалата мъртва тишина. — Солариумът, мамицата му!

— Не може да бъде.

Пилотът се разсмя шокиран.

— Ама го няма там! Няма го там, да му…

Навигаторът се втренчи в него за миг, после отново погледна екрана. Кадърът бе спрян точно в мига, в който камерата бе фиксирала необичайното топлинно излъчване.

Наведе се напред и докосна бутона на дисплея. Бавно, кадър по кадър, образът започна да се променя.

— Богове! Виж това!

Близо до върха на меко сияещата белота на купола горяха две червени очи. Те бавно се уголемяваха и потъмняваха, короната на купола ставаше все по-мека, докато започна да се разпада, и накрая смачканото лице на солариума сякаш се ухили злобно на камерата — жива червена рана разцепваше купола между две от четирите дупки, които се виждаха сега. На един-единствен кадър просветна маската на смъртта — прозрачната плът на купола ярко грейна отвътре. После, в течение на три кадъра, куполът се разхвърча на парчета.

На първия кадър той целият се покри с малки пукнатини като вени — всяка от тях съсухрена, пърлеща очите огнена жичка, живо врязана в подпухналата златиста плът на купола. Лентата се превъртя и на следващия кадър златната светлина стана още по-ярка и изпълни издутото полукълбо до краен предел. Светлината се разля като разтопен метал от окървавената уста, обрамчила купола, поглъщаща околния мрак като нажежена киселина. След това куполът се разтвори като разцъфнала рана и опърпани парчета лед заплющяха яростно във въздуха, пламтящи като венчелистчетата на хризантема в меденожълто и алено; яркият им пламък бе изпъстрен с петънца от мрак.

Той протегна ръка и натисна копчето за стопкадър. Екранът гореше с почти непоносима яркост. Обърна глава и се взря в колегата си — веднага забеляза, че другият е зяпнал безпомощно и вътрешността на устата му блестеше ярко на силната отразена светлина, а в лакирания мрак на очите му бяха разцъфнали две алено-златни цветя.

Плоското лице на навигатора ХАН се извърна и погледна екрана. Да — помисли си той. — Ужасно. Отвратително. И все пак — колко красиво. Като хризантема. Колко красиво!

Глава 2Копринената буба и черничевият лист

На изхода на тесния, нисък коридор, по който вървяха, Чен спря и долепи ръка до гърдите на Джиян, после надникна към широкия, ала претъпкан с хора площад.

Улица „Пан Чао“ кипеше от живот. Покрай двете страни на дългия, широк булевард се редяха балкони — по четири на брой, струпани като табли един над друг, — а край ниските им парапети се тълпяха хора. Пространството между тях бе пресечено от обширна, неравномерна паяжина от въжета, от които като гигантски разръфани воали висеше пране и безспир ръсеше капки вода върху тълпите долу.

Стотина по-малки коридори излизаха на улица „Пан Чао“ — тъмните им квадратни изходи на равни интервали зееха по стените зад балконите като отвори на огромен кошер.

Чен протегна ръка и докосна гладката повърхност на шестоъгълната плочка, неподатлива на графити, върху близката стена. „Ниво 11“ — пишеше на нея. — „Трети южен комплекс, кантон Мюнхен.“ Успокоен, той се огледа назад, пренебрегвайки любопитно втренчените погледи на минувачите. Това поне бе добре. Но бяха ли на точното място? Бяха ли излезли от онзи край, от който трябваше?

Погледна Джиян, после кимна.

— Давай. Да търсим онзи асансьор.

Мястото беше шумно и трескаво. И вонеше. Острият кисело-сладникав мирис на соеви хапки с подправки и разварени зеленчуци се смесваше постоянно с по-острата воня на човешка пот и влажната, топла миризма на прането. Джиян погледна Чен и се намръщи.

— По-лошо е, отколкото под Мрежата!

Чен кимна. Вярно си беше. Въздухът представляваше някаква тлъста, нездравословна супа. След свежестта на високите тунели от него му се гадеше. Всеки път, когато си поемаше дъх, той сякаш полепваше по дробовете му.

Чен стигна до средата на навалицата — усещаше, че Джиян го следва. Малки голи дечица, повечето потънали в мръсотия, търчаха насам-натам из тълпата и врещяха. Докато минаваха, някои ги дърпаха за дрехите.

— ЧИАН! — изпищя едно дребничко момченце с бръсната глава и задърпа Чен за туниката, а после грубо навря ръката си в лицето му. — Пари! — Сигурно беше най-много на три годинки. Чен го изгледа кръвнишки и заплашително вдигна ръка, но детето само се засмя и припна, като направи жест, който няма как да сбъркаш с никой друг. И твойта — помисли си Чен. — И твойта.

Хората се блъскаха насам-натам и ръгаха с лакти и рамене, за да си проправят път сред тълпите. Точно по средата неколцина пък си стояха и си приказваха — въртяха алъш-вериш или просто си прекарваха времето, изключили напълно за врявата, блъсканицата, рикшите, които се опитваха да си пробият път край тях. Неколцина се обърнаха и огледаха двамата преминаващи мъже, но повечето не им обърнаха никакво внимание, погълнати от своите работи.

Покрай входовете стояха малки групи жени и със скръстени на гърдите ръце гледаха какво става; устните им безспирно се мърдаха — постоянно бърбореха на простолюдните диалекти, на които се говореше на тези нива. Току до тях търговците бутаха количките си през тълпата и викаха на същия странен, напевен език към зяпащите жени. Навсякъде бе осеяно с малки МЕД-ФАК-екрани — прикрепени със скоби към стени и витрини, по рикши и ръчни колички — и постоянното им мърморене едва се различаваше сред общата суматоха, докато от всички страни се деряха безбройните ПОП-ВОК-говорители — някои — огромни като куфари, други — монтирани в обици или сложно изработени гривни. Всички те внасяха своя дял в общата какофония.

Чен вървеше през всичко това бавно, целеустремено и се опитваше да не рухне под напора му след мъртвата тишина на ремонтните тунели. Очите му търсеха патрул от охраната, но през цялото време усещаше присъствието на Джиян до себе си, вървящ в ритъм с него. Позволи си кратка, мрачна усмивка. Всичко ще е наред. Сигурен беше, че всичко ще е наред.

Хората тук бяха предимно ХАН, но и тези, които бяха ХУН МАО, почти не се отличаваха и по облеклото, и по говора си. Това бе беднотията на Чун Куо. Тук, почти на самото дъно на Града, човек се изправяше лице в лице с главния му проблем — можеше да го докосне, да го помирише, да го чуе. Тук той веднага се изправяше пред теб в лицето на постоянната блъсканица на тълпите по коридорите. Чун Куо бе пренаселен. Накъдето и да се обърнеш, имаше хора; хора, които говореха и се смееха, блъскаха се и се караха, пазаряха се и играеха комар, любеха се зад пердетата или пък щъкаха из тесните, претъпкани стаи и гледаха безкрайни исторически сериали, докато наглеждаха тайфа циврещи дечурлига.

Чен продължаваше упорито да върви напред. Преглътна внезапно обзелата го горчивина. На онези, които живееха на по-тихите, подредени нива високо горе, това тук сигурно щеше да се стори същински ад. Но Чен познаваше и друго. Хората на това ниво се смятаха за късметлии, задето живеят над Мрежата, а не под нея. Тук въпреки пренаселеността съществуваха закони и нещо като ред. Храната и медицинското обслужване бяха гарантирани. И макар че съществуваше постоянният проблем с безделието — твърде много работна ръка, твърде малко работа, — все пак имаше някаква възможност да се измъкнеш оттук, ако имаш късмет, или се трудиш упорито; можеше и да се изкачиш нагоре, на някое по-добро място. Докато под Мрежата нямаше нищо. Само хаос.

Под това ниво Градът беше запечатан. Преградата се наричаше Мрежата. Обаче не приличаше на истинска мрежа — по нея нямаше дупки. Това бе съвършена и — както се предполагаше — неразрушима преграда. Архитектите на Града Земя я бяха замислили като карантинна мярка — начин да се предотврати разпространението на паразити и болести. Още от самото начало Седемте бяха започнали да я използват за съвсем друго.

Членовете на първия Съвет на Седемте бяха все умни глави. Бяха разбрали какви хора съществуват; бяха прозрели мрака в сърцата им и бяха осъзнали, че ако не вземат мерки, скоро последните нива на Града ще станат неконтролируеми. Решението, което взели, било просто и ефикасно. Решили да използват Мрежата като сметище за онези малцина антисоциални елементи, за които стандартната процедура за понижение — изпращане на граждани на по-ниско ниво — е била винаги доказано неудачна. По този начин те се надявали да отстраняват гнилите издънки навреме и да пазят нивата чисти.

До известна степен това бе свършило работа. Но Мрежата никога не бе служила на Седемте като добро сметище. Под Мрежата не съществуваше такова нещо като гражданство. Там долу човек нямаше други права освен онези, за които успееше да се пребори или да спечели, служейки на други, по-могъщи хора. Там нямаше социална помощ и медицинско обслужване, нямаше съдилища, които да отсъждат кое е право и кое — не. Нито пък имаше някакъв законен начин да се завърнеш изпод Мрежата. Изгнанието бе постоянно, само смъртта можеше да го прекрати. Тогава не беше за чудене, че подобна заплаха държеше жителите на улица „Пао Чан“ нащрек.

Чен го знаеше. Точно оттам идваха — той и Джиян. Там бяха родени. Там долу, под Мрежата.

И сега се връщаха обратно.

На изхода на една малка алея, излизаща на улица „Пан Чао“, групичка младежи се беше събрала в кръг; изпружили вратове, те напрегнато следяха въртенето на зара. Изведнъж рязко вдигнаха глави; последва оживено изпъване на длани, ръце, рамене, придружено от пронизителния вик на дузина гърла — вик на триумф и слисване, последван миг по-късно от бърза размяна на пари и нови залози. После младежите отново изпружиха вратове, вперили очи в зара.

Щом минаха край входа, Джиян се обърна и се втренчи в групата. Поколеба си, а после, прихванат от треската им, си запробива път към тях.

— Као Джиян! — изсъска Чен и протегна ръка да го спре. — Нямаме време! Трябва да успеем!

Джиян се обърна, на лицето му за миг се изписа объркване. Движенията му изглеждаха странно трескави и неовладени. Трудно фокусираше поглед. Чен веднага разбра какво става. Действието на наркотика, който беше взел, за да може да понесе условията извън Града, минаваше. Прекалено бързо — помисли си Чен; умът му щракаше с бясна скорост. — Много рано си го взел. Преди да ти кажа кога. И ето ти сега резултата. Прекалено скоро. Твърде скоро, мътните го взели!

— Хайде, Джиян! — той се наведе и заговори право в лицето му. — Трябва да се качим в асансьора!

Джиян потръпна и май най-накрая успя да фокусира поглед върху него. После кимна и тръгна бързо след Чен през тълпата.

Там, където улица „Пан Чао“ се вливаше в широкото платно на „Мейн“, Чен спря и се огледа — продължаваше да следи Джиян. Камбанарията бе съвсем наблизо вляво, а товарният асансьор едва се виждаше вдясно на почти 2 ЛИ разстояние.

Мамка му! — помисли си той. — Прав бях! Излезли сме от другия край!

Хвърли поглед към Джиян, този път ядосан. Знаеше, че прекалено много са се забавили там. Беше му казал, че вървят твърде дълго по шахтата, но Джиян едно си знаеше: „На следващото кръстовище.“ Това беше казал Джиян, когато Чен бе спрял до шахтата: „Не е това. Следващото.“ Чен усети тогава, че Джиян греши, но Джиян командваше и затова той направи каквото му казват. Но сега му се щеше да се бе наложил. Бяха изгубили ценно време. Сега се налагаше да се връщат — тук, на открито, където можеха да ги видят. Охраната можеше да ги види. А Джиян все повече откачаше.

Той се наведе плътно към Джиян и кресна в ухото му:

— Стой плътно до мен! Дръж се за ръката ми, ако трябва, но не се отделяй от мен!

Джиян извърна глава и отвърна на погледа му; за миг изражението му беше разсеяно. После, както първия път, май успя да схване и кимна.

— Добре — измърмори. — Давай да вървим.

„Мейн“, огромният централен булевард на ниво 11, бе вавилонска кула от светлина и звук, широк, придошъл поток от хора, в сравнение с който улица „Пан Чао“ изглеждаше като мърлява бара. Хората се тълпяха край сергиите като мухи на мед и се пазаряха, докато огромни екрани висяха на гроздове от тавана високо над тях. Върху пететажните стени от двете страни на главната улица хиляди трепкащи образи преминаваха в кошмарен колаж. Най-неприятното от всичко обаче беше шумът. Щом навлязоха сред тълпата, шумът ги връхлетя като вълна — огромен звуков мехур, болезнено интензивен, почти непоносим.

Чен заскърца със зъби и си запробива път през плътно наблъсканите хора, вкопчен в ръката на Джиян, като почти го блъскаше в тълпата пред себе си. Огледа се — едва сега бе започнал да нервничи — и забеляза как местните, които живееха тук, откакто се помнят, просто не обръщаха внимание на врявата; сякаш не забелязваха гигантските лица, излезли като от сън, които внезапно просветваха и следваха всяко тяхно движение по главната улица. Наясно бяха, че всичко това е просто хитър номер — още от детинство знаеха как реагират на присъствието им екраните. Но за чуждия човек бе различно. Никъде в Града не беше като на ниво 11. Тук, на първото ниво над Мрежата, животът сякаш постоянно вреше и кипеше; сякаш съзнанието за онова, което се намираше току под краката им, ги караше да живеят живота си на съвсем друга степен на интензивност.

Докато се движеше през тълпата, Джиян непрекъснато въртеше глава и се мръщеше на грубия натиск на шума, на ужасното трептене на арките неонови екрани. После се врътна рязко към Чен, наведе се напред и изкрещя в лицето му:

— Не мога вече да издържам, Чен! Не мога да си събера мислите!

Лицето на Джиян беше ужасна гледка. Устата му бе като разкъсана с трион, в оцъклените му уплашени очи проблясваше неонова лудост. Беше ясно, че съвсем скоро ще му избият балансите. Чен го стисна здраво за раменете — чрез допира си се опитваше да го успокои, после се приведе към него и изкрещя:

— Две минути, Джиян, само две минути! Почти стигнахме!

Джиян потръпна и вдигна оцъклен поглед нагоре покрай Чен. На един от големите екрани едно лице се обърна и се втренчи в него. Класически красиво азиатско лице — очи като бадеми, кожа като сатен, прекрасна права черна коса. Щом срещна погледа на Джиян, тя се усмихна и нейде далеч един компютър провери дали лицето, което тя гледаше, съвпада с някое от заложените в паметта му лица на всички обитаващи този сектор на Града.

— Ти не си тукашен — каза тя почти веднага — тънкият като жичка микрофон висеше точно над главите им. — На гости ли си тук, или по работа?

Джиян застина. Чен също извърна лице към екрана.

— Хайде — напрегнато каза той. — Тук е опасно.

Секундите минаваха, ала Джиян не помръдваше. Компютрите продължиха търсенето на лице и име. Техниката беше добра, но този път не успя да открие нищо. 14 приблизителни двойници, но структурата на ретината на мъжа под екрана не съвпадаше с ничия друга. При поста на охраната пет нива по-горе на екрана проблесна предупреждение.

— Хайде, Джиян! — Чен блъсна настоятелно другаря си и го задърпа грубо, пренебрегвайки любопитните погледи на минувачите.

В края на булевард „Мейн“, само на четвърт ЛИ оттук, вратите на един от грамадните товарни асансьори бавно се отваряха. Чен забърза, като постоянно се оглеждаше настрани. Щом вратите полека се плъзнаха, няколко работници от Министерството на разпределението — ЧИ ЧИ — пристъпиха навън. Тъмните им фигури в униформи изглеждаха съвсем дребни на фона на огромната врата.

В близост до асансьора тълпата оредя и вече се минаваше по-лесно. Чен забави крачка, после спря и завъртя Джиян с лице към себе си. Вратите се бяха отворили почти напълно. Няколко бавни електрокара вече излизаха на главната улица и започваха да разтоварват маркираните с код щайги.

— Знаеш ли какво трябва да правим? — попита Чен, стиснал здраво яката на Джиян. — Спомняш ли си какво репетирахме?

Джиян кимна — погледът му внезапно се беше прояснил.

— Добре съм — изкрещя той. — Беше само…

Чен запуши с ръка устата му.

— Няма време! — кресна той. — Давай!

В асансьора работеха около тридесетина ЧИ ЧИ. Всички носеха скафандри — шлемовете им закриваха гледката от всички страни. Обръснатите им глави и черните маски, покриващи изцяло лицето, им придаваха мрачен, определено механичен вид — впечатление, усилвано от рутинните, повтарящи се движения. Чен тръгна към тях с нехайна походка — усети как Джиян се отдалечи от него и заобиколи асансьора от другата страна.

Имаше двама ПАН ЧАН — надзиратели. Единият беше само на няколко крачки от Чен, с гръб към екраните над главата му. Слушалките го правеха глух за заобикалящия го шум. От време на време излайваше по някоя заповед в микрофона, някой ЧИ ЧИ спираше за миг, вслушваше се и отговаряше с леко кимване.

Чен доволно поклати глава. ЧИ ЧИ можеха да не се вземат под внимание. Възприятията им бяха ограничени до маркираните с цветен код щайги, които изнасяха от асансьора: щайги, чиято проста форма — червена, зелена и синя — изпъкваше на фона на абсолютната чернота в главите им.

Погледна насреща. Джиян бе готов да действа точно зад втория ПАН ЧЕН. Щяха да започнат, щом Чен подадеше сигнала.

Чен бе карал Джиян да се упражнява безкрайно — първо изтръгва микрофона с лявата си ръка, после с дясната нанася остър удар в гръкляна на жертвата. Сега щеше да разбере дали Джиян си е научил урока.

Чен отпусна рязко ръка, след това скочи напред и сграбчи своя човек. Изтръгна диво микрофона от устата на ПАН ЧАН и стовари опакото на десницата си върху гърлото на мъжа. Усети тялото да омеква и го пусна; после погледна насреща.

Джиян все още се бореше с жертвата си. Беше изтръгнал микрофончето, но не бе успял да довърши нещата. Сега неловко държеше ПАН ЧАН — дясната му ръка бе прилепена о лицето, а лявата бе свита в юмрук, с който бясно думкаше по гърдите на мъжа. Но ПАН ЧАН далеч не беше свършен. Той се изсули с крясък и отблъсна Джиян, после се завъртя с лице към него. Опитваше се да си махне слушалките.

Чен се втурна напред и изведнъж видя, че нещо проблесна в ръката на Джиян. Миг по-късно ПАН ЧАН залитна назад, хванал се за гърдите. В същото време някои ЧИ ЧИ се изправиха и взеха да въртят глави насам-натам — сякаш изведнъж бяха усетили, че става нещо.

Чен изтича към асансьора. На вратата се обърна и погледна назад.

Джиян бе коленичил до ПАН ЧАН, затиснал с крак рамото на мъртвеца. Опитваше се да измъкне дългия си нож от гърдите му.

— Джиян! — изпищя Чен. Гласът му почти не се чу сред шума. — Зарежи го!

Джиян рязко вдигна глава. След това, сякаш идвайки отново на себе си, се изправи и се спусна към асансьора, разблъсквайки невиждащите ЧИ ЧИ и количките им. Бе изминал едва осем-девет крачки, когато отекна първия изстрел.

Чен инстинктивно се наведе. Когато отново вдигна очи, Джиян не се виждаше никъде. Пристъпи напред, после спря и отстъпи назад. Там, на половин ЛИ надолу по главната улица, имаше трима от охраната. Приближаваха в разпръсната редица по коридора, като по пътя си към асансьора разблъскваха хората бързо, почти брутално. Чен изпсува под нос и прасна с ръка контролното табло. Вратите започнаха да се затварят бавно, много бавно.

— Джиян! — изкрещя той. — Джиян, къде си?!

Прокънтя втори изстрел и куршумът отскочи от задната врата на асансьора. Вън в коридора настана хаос — хората се опитваха да залегнат. Сега само тримата от охраната и маскираните ЧИ ЧИ бяха прави. Докато Чен се оглеждаше, една от електрическите колички се затъркаля към все по-стесняващия се отвор. Ядосан на Джиян, Чен вдигна пушката си и се прицели в количката; после я свали.

Беше Джиян. Бе се свил върху количката така, че да представлява възможно най-малка мишена.

Един след друг проехтяха още два изстрела. Вторият куршум рикошира, одраска една щайга по пътя си и влетя в едно гнездо от екрани. Последва остър пукот, разхвърчаха се отломки и се разнесе силен мирис на изгоряло. Върху невиждащите ЧИ ЧИ се изсипа водопад от стъкло и жици.

Количката спря между вратите болезнено бавно. Щом проумя какво ще се случи, Чен отново прасна контролното табло, след това още веднъж. Огромните врати трепнаха, опитаха се да се отворят пак, после се затвориха с трясък. Но бе успял да ги забави достатъчно. Количката беше вътре.

Джиян бързо слезе и се приближи до таблото.

— Бързо! — във внезапно настъпилата тишина прозвуча ниският настоятелен глас на Чен. — Ще донесат горелки за ключалките!

Джиян кимна съвсем леко и се захвана за работа. Отвори таблото, захвана с нокти ръбовете на тънка контролна пластинка и я издърпа навън. Зад нея се виждаха строени по-малки пластинки — приличаха на тъмни квадратни огледалца. Само две имаха значение. Той ги освободи предпазливо, като внимаваше да не повреди тънките жички отзад. Веднага от високоговорителя над тях прокънтя глас — предупреждаваше го да не пипа там. Без да му обръща внимание, Джиян затърси в джоба си двете пластинки за замяна и внимателно ги вложи в гнездата. После постави и горната пластина и затвори таблото.

— Надолу!

Джиян набра кода ръчно и усети как огромният асансьор потръпна. За миг се разнесе ужасен стенещ звук, сякаш машината сама щеше да се смели на парченца. После се чу друг звук — нещо много голямо и много твърдо се трошеше под тях. Така подът под асансьора се предаде; той потъна един човешки бой надолу, после подскочи и спря. За миг се възцари тишина. После нещо прещрака и машината продължи надолу с много по-нормално бръмчене. Чен се надигна и погледна Джиян.

— Вън сме! — въодушевено изрече той. — Строшихме Мрежата.

Джиян се извърна.

— Това ще им отвори работа, а, Чен?

Над тях пищяха аларми, почти виждаше какво е там горе в момента. Точно сега ги бе обхванала паника — уплашени от внезапния мрак и ревящите сирени, бяха претъпкали тъмните коридори и търчаха към транзитните асансьори, пищяха и се биеха слепешката; опитваха се да станат и да се измъкнат далеч от дупката, преди да се спусне карантинната врата — Печатът.

Джиян започна да брои. На „петнадесет“ асансьорът отново се разтресе. Звукът бе като от огромна, многократна експлозия, приглушен и далечен, и все пак достатъчно мощен, че да разклати основите на Града.

— Ето го! — ухили се той на Чен. — Печатът! Спуснаха Печата!

Чен се взря с мътен поглед в Джиян — въодушевлението му бе започнало да се изпарява. Изведнъж мисълта какво бяха направили го отрезви.

— Значи това е — каза той тихо. — Вече сме в безопасност.

Но си спомняше докосването на малката мръсна ръчичка, която дърпаше ръкава на робата му, докато вървеше по улица „Пан Чао“; жената, която кърмеше бебето си във входа; лицата на обикновените мъже и жени, които живееха живота си.

— Направихме го! — разсмя се Джиан. — Мамка му, направихме го.

Но Чен само отмести поглед и не отговори.

Осем часа по-късно и 250 ЛИ на северозапад двама офицери от охраната чакаха пред огромната порта на едно имение на Първо ниво. Тук, на самия покрив на Града, имаше много място и цареше тишина. Единственият мирис тук бе на бор и идваше от полумесеца от миниатюрни дървета сред огромната плитка вдлъбнатина в единия край на коридора; единственият звук бе мекото шуртене на водата от фонтана с орнаменти в средата.

Майор Де Вор се обърна към своя подчинен и вдигна вежди. Бе забелязал изненадания поглед на младия офицер, когато излязоха от асансьора.

— Би ли искал да живееш тук, а, Хаавикко?

Младежът се обърна назад и погледна широкия празен коридор. Целият под бе застлан с килими, високите стени бяха покрити с огромни — колкото стая — гоблени в приглушена, ала елегантна гама. Бронзови статуи на дракони и древни императори почиваха върху постаменти, разположени по дължината на целия коридор. В далечния му край вратите на асансьора бяха лакирани в полунощно черно. Там един-единствен страж стоеше мирно, а на рамото му висеше ДЕНГ — „пушка-прожектор“.

— Добре си живеят тук, сър.

Де Вор се усмихна. Той беше дребен мъж със стегнато тяло. Черната му коса бе с тънък косъм, почти като на ХАН, раменете му бяха широки, почти набити. На гърдите на лазурносинята му пълна униформа бе закачена бродирана емблема на военен офицер трети ранг — стилизиран леопард, сграбчил птица в полет. Беше с цяла глава по-нисък от подчинения си, телосложението му придаваше вид на борец, ала маниерите му, както и лицето, говореха за поколения възпитание и култура.

— Да, така си е — усмивката бе застинала на лицето му. — Тези хора са изключително богати, Хаавикко. Те биха глътнали дребни риби като нас, без изобщо да се замислят, ако Тангът не беше зад гърба ни. Това тук е съвсем друг живот със съвсем други правила. Правила, основаващи се на връзки и влияние. Разбираш ли?

Хаавикко се намръщи.

— Сър?

— Искам да кажа, че… Познавам тези хора, Хаавикко. Знам как мислят и как действат. А семейството на Низшия секретар Леман познавам вече почти от двадесет години. Има си начини да се справиш с тях.

Хаавикко за миг бе озадачен от думите му.

— Все още не разбирам, сър. Искате да кажете, че желаете да говорите с него насаме?

— Така ще бъде най-добре.

— Но… — Хаавикко се поколеба за миг, после забеляза как го гледа майорът и сведе глава. — Сър.

— Добре. Знаех си, че ще разбереш — Де Вор се усмихна отново. — Имам да казвам доста силнички думи на нашия приятел Низшия секретар. Ще е най-добре да му ги кажа насаме. Въпрос на достойнство.

Хаавикко кимна. Това поне разбираше независимо от всякакви заповеди.

— Тогава ще изчакам тук, сър.

Де Вор поклати глава.

— Не, момчето ми. Искам най-малкото да бъдеш свидетел. Можеш да изчакаш там, където няма да можеш да чуеш какво си говорим. По този начин няма да пристъпиш никаква заповед, нали така?

Хаавикко се усмихна — след като постигнаха компромис, се бе поотпуснал.

Огромната двойна врата на апартамента на ниво 1 се отвори зад тях. Обърнаха се и зачакаха.

Посрещна ги нещо съвсем неочаквано. Малка горичка. Мост над течащо поточе. Пътека, която водеше нагоре между дърветата. Зад мостчето ги чакаха двама прислужници-ХАН; обръснатите им глави бяха сведени чак до кръста. Единият ги поведе, а другият ги следваше отзад — с наведени глави и любезно отклонени погледи. Преминаха моста — надигна се мирис на влажна земя и разцъфващи цветове и ги поздрави. Пътеката въртеше и се извиваше и най-накрая ги изведе на една поляна.

В другия й край се виждаше къщата. Голямо двуетажно имение в северен ХАН-стил, с бели стени и стръмен, покрит с червени керемиди покрив.

Де Вор погледна подчинения си. Момъкът мълчеше замислено. Никога не беше виждал нищо подобно. И това не беше изненадващо. Много малко хора в Чун Куо можеха да си позволят да живеят по този начин. Четири, най-много пет хиляди извън кръга на Семействата. Това значи да си богат. Достатъчно богат, че да си купиш цяла палуба над десетте нива, на самия връх на Града и да си оформиш пейзаж.

Пьотър Леман беше Низш секретар в Камарата на представителите във Ваймар. Голяма клечка. Четвърти по низходящия ред на тоя стол в Световното правителство. Човек, пред когото свеждаха глави хиляди по-дребни риби от него — гиганти в собствения си бизнес. Брокер на властта, макар и някои да разправяха, че тази власт била химера, а пък самата Камара — дребен залък, маска на бруталната тирания. Кой, в края на краищата смяташе Седмината за брутални или за тирани? Нямаше нужда да бъдат такива. Между себе си и масите в Чун Куо бяха поставили Камарата.

Влязоха.

Антрето беше обширно и ярко осветено. Отляво нагоре се изкачваше широко стълбище, облицовано с дърво; отдясно имаше басейн, ограден с нисък дървен парапет. В дълбочината му се мяркаха дребни тъмни силуети на рибки.

Водачите им се поклониха и отстъпиха. За миг двамата останаха сами.

— Предполагах… — подхвана Хаавикко, после разтърси глава.

Знам — помисли си Де Вор. — Предполагал си, че той е ХУН МАО. И все пак всичко тук е ХАН. Усмихна се. Хаавикко познаваше света твърде малко; беше общувал само с войници. Всичко това беше ново за него. Луксът. Имитацията.

Отдясно се чу звук. В антрето влезе група прислужници. Спряха на почтително разстояние от гостите и един от тях пристъпи напред — висок ХАН; на гърдите на бледозелената му роба бе извезана голяма пиктограма и цифрата едно. Това беше Стюардът на дома, главният прислужник на Леман.

Де Вор по никакъв начин не приветства човека. Не се поклони, дори не се и усмихна.

— Къде е Секретарят? — настоя той. — Искам да го видя.

Стюардът се поклони със сведен поглед. Зад него беше строена почти половината от висшия домакински персонал на Леман — всичко петнадесет души. Те чакаха изправени — бяха оставили Стюарда да действа вместо тях.

— Извинете ме, майоре, но господарят излезе и сега е в пагодата. Нареди да не го безпокоят.

Де Вор се поизвърна и погледна ординареца си, след това отново се обърна напред.

— Боя се, че нямам време да чакам. Идвам по въпрос на ТАНГА. Ще съобщя на твоя господар, че си изпълнил задълженията си.

Стюардът кимна, но не вдигна поглед — държа главата си наведена, докато майорът и ординарецът му го отминаха, излязоха на терасата и слязоха по широката задна стълба в градината.

По езерото бяха разпръснати лотоси — яркозелени на фона на бледата, прозрачна вода. Огромни кремави канари обграждаха езерото в съвършен овал. Отляво покрай извивката на езерото вървеше пътека — изпъстреният с цветя балдахин накрая преминаваше в нежната извивка на мостче. Зад мостчето, сред традиционна градина от камъни, храсти и цветя, се извисяваше триетажна пагода в класически дворцов стил; по покривите й, покрити с червени керамични плочки, нямаше никакви други орнаменти. По-нататък, вдясно от езерото, имаше овощна градина — дребните дървета с широки корони растяха току до ръба на водата. Сливите и черешите бяха цъфнали и неподвижният въздух беше напоен с техния аромат.

Бе ранна утрин. От ливадите зад пагодата се понесе резкият, чист крясък на паун. Дванадесет мънички изкуствени слънца сияеха над главите им сред небето от „лед“, боядисано в пастелното синьо на лятото.

Застанал на горното стъпало, Де Вор огледа всичко това само с един поглед. Усмихна се, оправи униформената си туника и се обърна към ординареца си:

— Добре, Хаавикко. Оттук ще продължа сам. Младият офицер щракна с токове и се поклони. Де Вор знаеше, че момчето е получило от генерала заповед да не се отделя от него и да наблюдава какво става; но това бяха неговите хора и той щеше да стори каквото той иска. Висшите домакински прислужници поглеждаха иззад Хаавикко и не знаеха какво да правят. Майорът бе пристигнал неочаквано. Почти нямаше възможност да предупредят господаря си.

Де Вор погледна към тях.

— Ей, вие! Я си гледайте работата! Господарят ще ви извика, когато стане нужда! — после им обърна гръб, като по този начин ги освободи.

Погледна отвъд изкуственото езеро. Под стряхата на пагодата, в галерията, чиито дървени дъски стърчаха на подпори над езерото, стояха трима души, облечени в копринени ПАУ. Мекото мърморене на гласовете им се донасяше над водата до него. Щом го забеляза, единият вдигна ръка за поздрав, после отново се обърна към другите двама — като че ли им поднасяше извинения.

Леман го посрещна по средата на крайбрежната пътека.

— Радвам се да те видя, Хауард. На какво дължа това удоволствие?

Де Вор почтително сведе глава, после срещна погледа на мъжа.

— Дошъл съм да те разследвам, Пьотър. Генералът иска отговори.

Леман се усмихна, след това се извърна, хвана майора подръка и тръгна редом с него.

— Разбира се.

Светлината, процеждаща се през лозите над тях, изписваше върху лицето му гоблен от сенки.

— Сьорен Бердичев е тук. И Едмънд Уайът. Но съм сигурен, че те ще разберат.

Де Вор отново кимна едва-едва.

— Знаеш ли защо съм дошъл?

Леман му хвърли бърз поглед, после отново обърна очи напред, към пагодата.

— Заради смъртта на Лу Кан, нали? Знаех си, че все някой ще дойде. Веднага щом чух новината, и вече го знаех. Тук слуховете идват бързо. Езиците, дето няма какво друго да правят, и гладните уши вкарват всички ни в беля — той въздъхна и погледна Де Вор. — Разбирам, че има такива, които изопачават думите, които изрекох при аудиенцията си с министъра, смятат ги за заплаха. Е, аз пък те уверявам, Хауард, нищо не е било по-далеч от ума ми в този момент. По странен начин аз харесвах Лу Кан. Възхищавах се на неговата упоритост. И въпреки това аз не съм… изненадан. Стана точно както си го мислех. Както го ПРЕДУПРЕДИХ. Има хора, при които нетърпението е прераснало в смъртоносен гняв.

Де Вор спря и се обърна към секретаря.

— Разбирам. Но трябва да задам някои въпроси. Неща, които сигурно ще ти се сторят нелепи.

Леман сви добродушно рамене.

— Няма как. Смъртта на министъра си беше гадна работа. Питай каквото трябва. Няма да се обидя.

Де Вор се усмихна и продължи, като позволи на Леман отново да го хване подръка. Стигнаха до моста. Спряха за миг и погледнаха езерото. Паунът отново изкряска.

— Разправят, че ти би имал най-голяма изгода от смъртта на Лу Кан. Отказът му да те включи в онази работа с новите лицензи. Скорошните му разследвания за валидността на някои патенти. И най-вече стриктното, педантично прилагане на Декрета. Последното особено е нанесло твърде голяма вреда на теб и на твоята фракция — повече от всичко друго.

— Моята фракция? Искаш да кажеш дисперсионистите? — Леман замълча и се замисли за миг. — И като го премахна, ще спечеля, така ли? — той поклати глава. — Знам, че имам много врагове, Хауард, но със сигурност дори и те биха признали, че пипам по-внимателно!

Продължиха в мълчание. Щом стигнаха пагодата, двамата мъже на терасата се приближиха и застанаха на горното стъпало на стълбата.

— Сорен! Едмънд! — извика Де Вор, докато се изкачваше по тясната стълбичка пред Леман. — Как сте?

Размениха си поздрави и влязоха вътре, в голяма шестоъгълна стая. В черните лакирани стени беше вграден порцелан, покрит със сложни многоцветни орнаменти. Таванът представляваше огромна проста мозайка — двойни спирали от мънички, яркоцветни питони, обкръжени с бордюр от открояващи се звезди в синьо и бяло. Четири прости табуретки без облегалки с крачета във вид на навити питони стояха върху полирания под, покрит с керамични плочки, около ниска шестоъгълна масичка. Върху нея имаше зелена лакирана кутийка.

Въпреки тежестта и официалността на дизайна стаята изглеждаше светла и просторна. Дълги, широки прозорци с кепенци гледаха към езерото, овощната градина и заобикалящите ги ливади. Във въздуха трептеше ароматът на цъфналите дървета.

„Кажи-речи по-ХАН от ХАН — заключи нервно Де Вор наум и седна до Леман. — Безочлива, несъзнателна мимикрия. Или пък е нещо повече? Да не би именно културата на ХАН да бе истинският вирус в кръвта на тези ХУН МАО, който ги подкопава и ги превзема бавно, «както копринената буба поглъща черничевия лист»?“

Усмихна се криво на себе си, щом наум му дойдоха думите на древния историк Су Ма Чиен. „О, да, ние знаем тяхната история и техните цитати. Тези неща са погълнали собствената ни идентичност. Е, на свой ред аз пък ще погълна тях със същото търпение. Аз ще бъда копринената буба за тях.“

— Е, та как е в охраната?

Де Вор се завъртя върху табуретката и се усмихна на Едмънд Уайът.

— Имаме страшно много работа. Както е винаги в този проклет свят.

Въпреки дългогодишното им познанство той и Уайът никога не се сближиха. Под повърхностната им учтивост винаги се бе долавяла скрита враждебност. И сега беше същото.

Уайът беше дребничък, слаб човек със странно голяма за ръста му глава. Някой веднъж бе казал, че той сякаш е бил стъкмен от двама съвсем различни човеци и това впечатление, веднъж придобито, вече беше трудно да се разсее. Още на пръв поглед лицето му разкриваше силен, прям характер; аристократичните тъмнозелени очи блестяха предизвикателно, брадичката му беше твърда и дръзка. Но щом човек погледнеше тялото му, веднага биеше на очи колко крехък, колко женствен изглежда. Ръцете му бяха меки, тънки и бледи, ноктите му имаха съвършен маникюр. Нежни ТИ-ЯО ТУО, гривни от злато и нефрит, висяха на двете му китки. Всичко това го караше да изглежда слаб, но той далеч не беше такъв. Падението на баща му би унищожило един по-слаб човек, но Уайът бе показал голяма смелост и решителност. Бе заложил на собствените си способности и бе спечелил: успял бе да построи отново империята на баща си и да заеме бившето му място на Първо ниво.

Де Вор се вгледа за миг по-внимателно в Уайът — знаеше, че не трябва да подценява неговата интелигентност; след това му кимна едва-едва.

— А ти, Едмънд? Добре си, виждам. Говори се, че твоята компания скоро ще получи квота в Индекса.

В очите на Уайът проблесна лека изненада. Не знаеше колко отблизо Де Вор следи тези неща.

— Значи следиш пазарите?

— Има смисъл. Бунтовничеството и бизнесът в днешно време са близки съюзници. ХАН СЕН е индикатор за много повече неща, отколкото само за прости стойности — това е индекс на властта и безпощадността, клуб на хора, които мислят по подобен начин и имат подобни амбиции.

Забеляза как Уайът за миг го изгледа преценяващо, опитвайки се да схване скритото значение на думите му. Индексът Хан Сен на хонконгския пазар на акции беше най-големият от тези на всичките седем пазара на акции в света — и най-важният. Но както и Камарата, той също често беше параван за други, не чак толкова явни действия.

Де Вор рязко се извърна към Бердичев и топла усмивка огря лицето му.

— Ами ти как си, Сорен? Много рядко те виждам напоследък.

Сорен Бердичев му отвърна с широка усмивка. Дебелите стъкла на кръглите му очилца блеснаха, когато кимна. Той беше висок мъж със слабо лице, с тънки устни и изящни дълги пръсти; сурово същество без чувство за хумор, чиито стоманеносиви очи никога не се спираха за дълго върху едно нещо. Беше студен и необщителен човек и поради това лесно си създаваше врагове, често без сам да го съзнава; но освен всичко притежаваше и голяма власт — не беше човек, с когото можеш да не се съобразяваш.

— Добре върви, Хауард. Напредвам, както казват.

Де Вор се усмихна на подценяващите думи на Бердичев. „Сим Фик“, неговата компания, беше един от най-грандиозните успехи на десетилетието. Когато я бе купил през 88-а, тя беше дребно предприятие, но през 91-ва вече бе цитирана в Индекса Хан Сен 1000 редом с другите водещи компании на Чун Куо. Оттогава бе постигнала голям напредък — беше се превърнала във водеща компания на пазара за Мозъчни стимулатори и маскировки. За някакви си пет години „Сим Фик“ бе постигнала онова, което изглеждаше невъзможно, и бе революционизирала пазара за лични забавления. Сега беше една от най-големите световни компании и влизаше в списъка на първите сто.

Известно време си разменяха любезности. След това сякаш по сигнал лицето на Бердичев се изкриви в студена полуусмивка.

— Прости ми, Хауард, но съм сигурен, че не си дошъл тук, за да си говорим за пазари — той рязко се извърна и се втренчи остро в Уайът. — Хайде, Едмънд, да оставим тези двамата насаме. Според мен те имат за какво да си поговорят.

Уайът отмести погледа си от Леман към Де Вор. Изведнъж цялото му държание стана напрегнато, подозрително.

— Значи си имат работа, а?

Последва неловка пауза, Де Вор кимна и се усмихна.

— Боя се, че да.

Уайът остави чашата си и бавно се изправи. Поклони се леко на Леман и тръгна след Бердичев. Изведнъж спря, обърна се и отново погледна Леман.

— Сигурни ли сте? — в очите му личеше дълбока загриженост за приятеля.

Леман кимна едва забележимо, срещайки открито погледа му, сякаш казваше: „Довери ми се.“ Едва тогава Уайът се обърна и излезе.

Де Вор изчака за миг, вслушвайки се в спускащите се по стълбите стъпки на Уайът. След като всичко утихна, той стана, приближи се до масата, наведе се и отвори зелената кутийка. Посегна към ревера си и махна малкото приспособление, чрез което следяха разговора, после внимателно го сложи в кутията. Леман се приближи и застана до него. Гледаше го как включва записа, направен преди три седмици. Паунът отново кресна — далече, сякаш беше сред ливадите отзад, а след това отново се разнесоха техните гласове — продължиха точно от мястото, където бяха спрели. Де Вор се усмихна и внимателно затвори капака, после се изправи и шумно въздъхна.

— Най-простият начин винаги е и най-добрият — каза той и се засмя отсечено. След това продължи с по-сериозен тон. — Лошо се получи. Какво знае Уайът?

Леман срещна погледа на Де Вор и се усмихна, после го прегърна през раменете.

— Нищо. Абсолютно нищичко не знае.

Де Вор свали бавно ръкавиците си и ги остави на масата.

— Добре. Нека тогава си говорим открито.

„Каменният дракон“ беше голяма странноприемница с нисък таван в дъното на Града; сбирщина от свързани помежду си стаи, зле построени и зле обзаведени; място, посещавано честичко само от най-низшите от жителите на десетте нива под Мрежата. Застояла, сладникаво-кисела воня бе просмукала всичко в тези опърпани, претъпкани стаи. Покрай стените бяха наредени машини — повечето тъмни. Други, пръскащи искри на ръба на повредата, прибавяха собствения си сладък мирис на изгоряло към тежката мъгла, изпълваща помещенията. Постоянно ехтящи гласове викаха келнерките — мърляви и наплескани с ярък грим, те сновяха между масите.

Двамата мъже седяха в голямата стая в дъното на кръчмата, на маса до далечната стена, откъсната от другите. Преди два часа бяха дошли направо тук — не можеха да заспят; мащабите на онова, което бяха направили, непрекъснато бе в ума и на двамата. За да го полеят, Као Джиян бе поръчал голяма бутилка от най-добрия ШЕН — по-добро в „Дракона“ не можеше да се намери; внасяха го Отгоре на чудовищна цена и нито един от двамата не бе пил особено често това силно оризово вино.

Джиян си мълчеше от някое време, наведен над недокоснатата си халба, и размишляваше. Чен се огледа наоколо.

Мъжете по околните маси бяха предимно ХАН, но имаше и ХУН МАО. Повечето — и ХАН, и ХУН МАО — бяха с опулени очи и жълтеникави лица — струпеите по ръцете им издаваха, че са наркомани. Тук, долу, арфидисът бе евтин и се намираше навсякъде — и за някои беше единственият начин да избягат от всичко това. Но той означаваше и смърт, бавна смърт, и Чен пазеше вените си чисти. На една от масите по-нататък седяха вдървено трима ХАН и си говореха на някакъв диалект с тихи, напрегнати гласове. Единият беше едноок, другият имаше грозни белези по врата и раменете. Те представяха другата част от клиентелата на „Каменния дракон“ — забелязваше се по това, как се държат — някак си по-леко, бяха по-нащрек от обкръжаващите ги. Това бяха бандити и дребни престъпници, които тук си редяха далаверите. Чен протегна врат и се облегна на стената. Тлъсти вълма дим плуваха бавно наоколо сред слабата оранжева светлина като красиви черни кичури от косата на младо момиче.

— Също като смъртта — погледна той Джиян.

— Какво? — мързеливо проточи Джиян и вдигна поглед към Чен. — Какво каза?

Чен се наведе напред и сграбчи една дървеница, която пъплеше по ръба на масата, после я смачка между палеца и показалеца си. Беше от ония грозни създания с бели черупки, които понякога припълзяваха дотук от Глината. Слепоци, водени само от обонянието си. Пусна долу строшената черупка и избърса ръка в робата си, без да го е грижа, че ще я изцапа.

— Това място. Прилича на смъртта. Цялото това ниво. Тук смърди.

Джиян се разсмя.

— Е, скоро ще се измъкнеш оттук, ако това искаш.

Чен го изгледа странно.

— Че ти не искаш ли? — и поклати глава; изведнъж го обхвана отвращение от самия себе си. — Знаеш ли, Джиян, целия си живот съм прекарал под Мрежата. Не познавам нищо друго освен тази мръсотия. Време е да се махна. Време е да намеря нещо по-чисто и по-добро от това.

— Знам какво е — отвърна Джиян. — Но обмислил ли си го добре? Там горе ти си уязвим. Над Мрежата съществуват Закони за преминаване и съдии, данъци, патрули на охраната — той се приведе напред и плю — улучи право купичката в нозете си. — Само като си помисля за всички тия гадости и ми призлява. Там такива като нас се задушават. Пък и без това ранихме много хора вчера, когато падна карантинната преграда. Не забравяй и убийството — ха някой разбере, че си бил забъркан и в това, пиши се умрял.

Чен кимна. Преди време това не би имало никакво значение, но сега въздействието на наркотика бе преминало и той почти не можеше да мисли за друго. Пред очите му постоянно се мяркаха лица — лицата на онези, които минаваха покрай него по улица „Пан Чао“. Хора, които само минути по-късно щяха да се мятат насам-натам в паника, с плувнали в сълзи очи, полузадушени, докато охраната изпомпваше с всичка сила стерилизиращи газове. Имаше и деца. Да, много от тях си бяха просто деца.

Не беше се замислял тогава; не беше го видял, преди да стане. Всичко, за което мислеше в онзи момент, бяха петте хиляди юана, които щеше да получи; за тях и за шанса да се измъкне оттук. И ако това означаваше да пробият Мрежата, то щеше да направи тъкмо това. Но тогава не се беше замислял. Поне за това Джиян беше прав.

Мрежата. Тя беше построена като карантинна мярка, за да предпазва Града, да предпазва онези Горе от чума и други епидемии и от проникването на насекоми и гризачи. И от нас — Чен почувства кисел вкус в устата си. — От гризачи като нас.

Отмести поглед — край вратата бе настъпило раздвижване, — после остро погледна Джиян.

— Загазихме… — тихо му рече той.

Джиян не се обърна.

— Кой е?

Чен засука въображаем мустак.

— Мамка му! — измърмори Джиян, след това се облегна назад и вдигна халбата.

— Какво ли иска? — прошепна Чен, навел се толкова напред, че онези тримата на вратата да не виждат мърдането на устните му.

— Дължа му пари.

— Колко?

— Хиляда юана.

— Хиляда?! — Чен направи гримаса, после пак се облегна, измъкна ножа от ботуша си и го заби с коляно отдолу на масата. След това отново хвърли поглед към вратата.

Най-едрият от тримата сега гледаше право към тях и се хилеше — беше познал Джиян в гръб. Едрият леко килна глава настрани и измърмори нещо на другите двама; после тръгна към тях.

Лу Бакенбарда си беше живо чудовище. Висок почти шест ЧИ, той никога не решеше дългата си буйна коса и носеше метната на раменете си изпокъсана кожа като някой едновремешен вожд от историческите сериали. Името си бе получил заради мустака — огромен храсталак като кече, покриващ по-голямата част от обезобразеното му лице. Надвеси се над Джиян, лявото му око се взираше със стъклен поглед от маската от разтекла се плът. Беше груба и лъщеше, цялата беше в шарки като черупката на рак. Дясното му око представляваше тесен процеп като избродирана линия по лицето на кукла. Под брадичката и под дясната му буза маската свършваше с неравен ръб и оттам нататък започваше нормална кожа с маслинен цвят.

Преди десет години — така се приказваше — Лу Бакенбарда се опитал да реди някаква далавера с Чан Фен, един от дребните босове на тия нива. Чан Фен го посрещнал с усмивка и протегнал ръка да се здрависат, а в другата си ръка държал нещо, което приличало на чаша вино. След това, продължавайки да се усмихва, лиснал съдържанието на чашата в лицето на Лу. Оказала се киселина. Но онзи не познавал яростта на Лу Бакенбарда. Лу се вкопчил здраво в ръката му, ревейки от болка, извадил големия си ловджийски нож и го забил в гърлото на Чан Фен, преди помощникът му да успее да се притече на помощ. Полуослепен, той намерил начин да се измъкне, а по-късно се върнал с двамата си братя, за да довършат работата.

Сега Лу Бакенбарда беше бос по право; голяма клечка тук под Мрежата. Стоеше там, извисяващ се над Као Джиян, устата му без устни се хилеше с жестоко удоволствие, докато слагаше ръка на рамото на Джиян, а единственото му око бе вперено предпазливо в Чен.

— Као Джиян… Как си, приятелю?

— Добре съм — Джиян нервно се сви на стола си. — А ти, Лу Мин-Шао?

Лу Бакенбарда се изсмя навъсено, невесело.

— Много съм си добре, Као Джиян. Вчера убих един. Дължеше ми пари.

Джиян преглътна и срещна погледа на Чен.

— А, той не е могъл да ти плати?

Дланта на Лу се вкопчи още по-силно в рамото на Джиян.

— Точно така, Као Джиян. Но не за това го убих. Убих го, защото се опита да се скрие от мен.

— Тогава бих казал, че той е бил глупак.

Този път в смеха на едрия се долови и лек весел нюанс. Окото му обаче продължаваше да гледа студено, пресметливо. Взираше се предизвикателно в Чен от маската, прилична на стъкло.

Чен отвърна на погледа му, посрещайки предизвикателството — не позволи да го сплашват. Ако опреше до бой — добре, ще се бият. Бакенбарда можеше да е мъчен за убиване, пък и шансът определено беше на страната на Лу и двамата му оръженосци. Но поне щеше да се постарае да не им е лесно. Щяха да разберат какво е да се биеш с КУАЙ.

Лу Бакенбарда прекъсна контакта с очи и погледна Джиян. Устните му отново се усмихваха.

— Дължиш ми пари, Као Джиян.

Джиян се взираше в халбата си.

— Имам още една седмица, Лу Мин-Шао. Не си ли спомняш?

— О, спомням си, спомням си. Само че си искам парите сега. С лихва. Искам от тебе 1200 юана, Као Джиян. И то веднага.

Почти незабелязано Лу беше измъкнал ножа от колана си и го бе опрял във врата на Джиян. Огромното широко острие проблясваше на бледата светлина на лампите. Острият като бръснач ръб се вряза в плътта под брадичката на Джиян и накара лицето му да се сгърчи.

Чен пусна бавно ръце надолу по крака си. Пръстите му се сключиха около дръжката на ножа. Следващите няколко мига щяха да са решаващи.

— 1200? — обади се напрегнато Джиян. — Но ние се бяхме договорили…

Джиян млъкна, за да си поеме дъх. Лу Бакенбарда бе натиснал ножа по-силно и бе потекла кръв. Една-единствена капка като мънисто се стече бавно по врата на Джиян и се спря в ямичката над ключицата му. Джиян преглътна болезнено.

— И ги искаш сега?

— Точно така, Као Джиян. Чух, че си взел на заем от другаде. Разиграл си се нашироко. Що така бе, Као Джиян? Защо така искаш да ни зарежеш?

Джиян вдигна очи и срещна погледа на Чен. След това бавно и внимателно протегна ръка, бутна ножа встрани, обърна се и погледна Бакенбарда право в лицето.

— Нещо бъркаш, Лу Мин-Шао. Тук ми е добре. Приятелите ми са тук. Добри приятели. Че защо ми е да се махам? — Джиян се усмихна, после махна с широк жест, сочейки празните столове. — Виж сега, ти си умен човек, Лу Мин-Шао. Защо не обсъдим това? Защо не седнеш при нас и не пийнеш един ШЕН?

Лу изрева, сграбчи Джиян за косата и свирепо дръпна главата му назад, опрял заплашително нож в гърлото му.

— Без тия номера, Као Джиян! Аз съм човек нетърпелив, а в момента — три пъти повече. Така че кажи ми и да свършваме. Имаш ли парите, или не?

Очите на Джиян изскочиха. Реакцията на Лу го беше стреснала. Ръката му бръкна в джоба и взе да рови, после хвърли три тежки жетона на масата. Всеки беше за по 500 юана.

Чен се принуди да се успокои и отпусна хватката си върху дръжката на ножа. Но беше забелязал колко втренчено го наблюдават Лу и хората му и знаеше, че им е заповядано да го довършат, ако се стигнеше до неприятности. Усмихна им се окуражително, после забеляза, че и Лу отпуска хватката си. Едрият прибра ножа си в канията, след това се наведе напред и захлупи с шепа трите жетона с цвят на слонова кост.

— 1500, а? — изсумтя той, извърна се леко и се ухили на своите хора. — Е, така става, не смяташ ли и ти така, Као Джиян?

— 1200 — Джиян потърка врата си. — Ти каза 1200.

— Така ли казах? — изсмя се Лу вече почти меко, после кимна. — Сигурно, Као Джиян. Но ти ме накара да поработя, за да си получа парите. Та нека кажем, че сме приключили с това, а и аз ще забравя, че си ме ядосал.

Чен присви очи, вперил поглед в Джиян — как му се искаше той да пропусне това покрай ушите си! Само че Джиян не беше приключил. Обърна се и отново срещна едноокия поглед на Лу.

— Много ме разочарова, Лу Мин-Шао. Мислех те за мъж, който държи на думата си. Да си искаш парите седмица по-рано — това го разбирам. Един мъж трябва да пази онова, което е негово. Пък и допълнителните 200 юана — и това го разбирам. Парите не са нещо мъртво. Те са живи, растат, трябва да ги храниш. Но тези отгоре… — той поклати глава. — Ще тръгне приказка, че Лу Мин-Шао е алчен. Че дава дума, а после взема онова, което не е негово.

Лу Бакенбарда метна кръвнишки поглед на Джиян, опрял ръце в дръжката на ножа си.

— Дръзваш да го кажеш, Као Джиян?

Джиян поклати глава.

— Не аз. Но тук има и други хора, които видяха какво стана. Не можеш да накараш всички да млъкнат, Лу Мин-Шао. Пък и знаеш как е. Мълвата лети като птичка. Скоро цялата Мрежа ще знае. И после какво, а? Кой после ще дойде при тебе да ти иска пари на заем?

Гърдите на Лу се издигаха и спускаха, единственото му око ядно се бе забило в лицето на Джиян. След това той се извърна рязко и излая към един от оръженосците си:

— Дай му 300! Веднага!

Човекът взе да бърка в кесията, която висеше на колана му, после хвърли три гладки чипа пред Джиян.

Джиян се усмихна.

— Хубаво ми беше да поработя с тебе, Лу Мин-Шао. Да ти се родят много синове!

Но Лу Бакенбарда му бе обърнал гръб и вече бе прекосил стаята наполовина, псувайки под носа си.

Когато изчезна, Чен се наведе ядосано напред.

— На какво, мамка ти, си играеш, а, Джиян? Почти го накара да ни убие!

Джиян се разсмя.

— Ама как го ядосах, а?

— Ядосал го бил! — Чен смаяно поклати глава. — И какво разправяше, че си вземал от другаде? Какви си ги забъркал?

Усмивката на Джиян стана още по-широка.

— Мислех си напоследък за това-онова…

— Мислел си бил! — Чен вдигна халбата си и сръбна глътка. Преценяващият блясък в очите на Джиян го изпълваше с опасения.

Джиян се облегна напред и заговори шепнешком.

— Да, мислех си. Правех разни планове. За нещо, което ще направи и двама ни богати.

Чен пресуши халбата си, сложи я на масата, после бавно се облегна назад, без да откъсва очи от партньора си.

— Това, което вече имам, ми стига, Джиян. Защо да искам още? Сега, ако поискам, мога да се измъкна оттук.

Джиян се изправи на стола си, изпълнен с презрение.

— Само ТОВА ли ти стига? Да се измъкнеш оттук? Дотам ли се простират амбициите ти? — той отново се наведе напред, но този път съскаше. — Е, аз пък искам повече! Искам да стана цар тук, долу, в Мрежата. Голяма клечка. Разбра ли ме, Чен? Не ща сигурност и ред и всичките тия простотии; искам власт! Тук, където мога да я упражнявам! А пък за това трябват пари.

По съседните маси заизвръщаха глави — любопитни, ала обзети от летаргия. Чен отвърна на студения, безстрастен поглед на един — пословичен символ на транса, предизвикан от арфидис — със студено презрение. После се разсмя тихичко и отново погледна Джиян.

— Ти си луд, Джиян. За това трябва и още нещо освен пари. Не можеш да си купиш банда тук, трябва да си я събереш, да си я СПЕЧЕЛИШ също като Лу Бакенбарда. Ти не си от тоя отбор, Джиян. Тия от неговата порода биха те схрускали на закуска! Освен това говориш за суми, за които ние двамата не бихме могли дори да си мечтаем!

Джиян поклати глава.

— Не си прав.

Чен сведе поглед, раздразнен от упорството на Джиян.

— Зарежи го, а? По-добре вземай каквото имаш и се измъквай оттук. Искам да кажа, ако ти е останало нещо, след като върна парите на Бакенбарда.

Джиян се разсмя предупредително.

— Това не беше нищо. Дребно предизвикателство. Но я ме чуй, Чен. Наистина ли смяташ, че МОЖЕШ да се измъкнеш?

Чен не каза нищо, но Джиян не откъсваше поглед от него.

— Ами ако всичко, което си спестил, не излезе достатъчно? Ами ако разрешението струва повече, отколкото би могъл да платиш? Ами ако се натресеш на някое алчно чиновническо копеле, което да ти поиска повече мангизи, отколкото имаш? Какво, а? Какво ще направиш?

Чен се усмихна напрегнато.

— Ще го убия — но той мислеше за улица „Пан Чао“ и за карантинната преграда. За огромния, простиращ се над цели континенти Град на 300 нива там, горе, над Мрежата. Надяваше се да успее да стъпи на тази огромна обществена стълбица — на най-ниското стъпало. Но щеше да се изкачи нагоре. Поне до Ниво 21. И това щеше да струва повече. Много, много повече. Може би все пак Джиян беше прав.

— Щял да го убие! — Джиян отново се разсмя и се облегна назад; личеше, че е отвратен от партньора си. — И после, пак ще си останеш тук. КУАЙ. Ще си останеш прост КУАЙ! Наемник, а не човек, който командва положението. Това ли искаш наистина?

Чен подсмръкна, после поклати глава.

Джиян отново се приведе над масата.

— Не разбираш ли? Тук ние можем да станем ЦАРЕ! МОЖЕМ! — гласът му стихна до шепот. — Нали разбираш, аз знам кой ни беше наел.

Чен срещна погледа му спокойно.

— И какво?

Джиян се разсмя невярващо.

— Ама ти май наистина не схващаш.

Чен сведе очи. Разбира се, че схващаше. Веднага бе схванал накъде бие Джиян. Изнудване. Извънредно рискована игричка. Но му стана интересно и искаше Джиян да му го разясни, едва когато Джиян свърши, той вдигна очи — лицето му бе безизразно.

— Ти си алчен, Джиян. Знаеш ли го?

Джиян се облегна назад със смях, после махна снизходително с ръка.

— Не си слушал както трябва, Чен. Записът. Той ще ми го пази. Ха са се опитали да ми направят нещо — каквото ще да е то, — и охраната ще получи записа.

Чен го погледа още миг, след това сви рамене и сведе поглед — знаеше, че каквото и да каже, нямаше да спре Джиян.

— Значи сме партньори?

Джиян бе протегнал лявата си ръка. Тя лежеше върху масата до полупразната бутилка — малка, почти мършава ръчичка, ала хитра. Ръка на художник. Чен я гледаше и се чудеше — не за първи път — кой ли е бил бащата на Джиян. После я захлупи със своята.

— Дадено — каза той и погледна Джиян в очите. Но вече бе започнал да крои свои собствени планове. Планове за безопасност.

— Тогава ще уредя среща.

Чен се усмихна напрегнато.

— Да — каза той. — Направи го.

Едмънд Уайът спря под белите черничеви дървета в далечния край на ливадата и пак погледна към пагодата.

— Нямам му вяра, Сорен. Никога не съм му имал вяра.

Бердичев го изгледа и сви рамене.

— Не знам защо. На мене ми изглежда свестен.

— Изглеждал ти! — Уайът се разсмя иронично. — Де Вор го бива да изглежда, вярно е. Част от обучението му в охраната, предполагам. Всичко отвън е чистичко и хубавичко, но отвътре си е доста мръсно, не мислиш ли?

Бердичев за миг замълча. Мина пред Уайът, после се обърна и се облегна на едно от стройните стъбла, вперил поглед в приятеля си.

— Нещо не схващам, Едмънд. Той си е той. Като всички нас.

Уайът се наведе и откъсна едно от широките сърцевидни листа, после взе да го мачка между палеца и показалеца си.

— Искам да кажа… Той работи за тях. За Седмината. Колкото и дружелюбен да изглежда, трябва винаги да имаш едно наум. Те му плащат. Той им върши работа. И, както казват ХАН: „ЧУН ЧЕН ПУ ШИ ЕР ЧУ.“ Не можеш да служиш на двама господари.

— Не знам… Но наистина ли смяташ, че е толкова просто?

Уайът закима яростно, взрян в далечната пагода.

— Те го притежават. Притежават го абсолютно.

Обърна се и видя, че Бердичев се усмихва.

— Какво има?

— Прекалено много се притесняваш, Едмънд.

Уайът му върна усмивката.

— Може би. Само че му нямам вяра. Сигурен съм, че крои нещо.

— Е, и какво е то? — Бердичев се отдалечи от дървото; застана до Уайът и погледна към другия край на ливадата. — Виж сега, ще ти кажа какво търси той тук. Лу Кан е бил убит. Снощи. Точно след единадесетия звънец.

Уайът се извърна рязко, шокиран от новината.

— Лу Кан? О, богове! Тогава е просто чудо, че още не са ни прибрали!

Бердичев отмести поглед.

— Може би да… а може би не. В края на краищата ние не сме кои да е. Някак си не върви да ни преследват без ясни доказателства за вината ни. Току-виж… току-виж сме се превърнали в мъченици!

Уайът присви очи.

— Мъченици? Не разбирам…

— Не си мисли, че Тангът ни подценява. Нито пък властите Отгоре. Ако арестуват всички нас, дисперсионистите, какво тогава? Какво ще спечелят от това ония Горе? Ще кажат, че се държат като тирани. И Тангът, и всичките Седмина. Това много ще им обърка работите, не разбираш ли?

— Но Лу Кан беше министър! Назначен от самия Ли Шай Тун!

— Няма значение. Тангът или ще действа както трябва, или изобщо няма да действа. Така правят Седмината. Това им е слабото място, ако щеш.

— Слабото място? — Уайът се намръщи, после отново се извърна и погледна пагодата. — Нищо чудно, че Де Вор е тук. Бих казал, че е дошъл да си търси жертвен козел. Ти не мислиш ли същото?

Бердичев се усмихна, после сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Наистина ли смяташ така, Едмънд? — той сви рамене, след това леко стисна рамото на Уайът. — Каквото и да си мислиш за него, Де Вор е ХУН МАО също като нас. Може да работи за ХАН, но това не значи, че мисли като тях. Във всеки случай, защо да се интересува от друго освен от истината?

Известно време Уайът се взираше напрегнато в пагодата, сякаш обмисляше някакъв изключително голям проблем, после потръпна и докосна зъбите си с език със странно невинно, детинско движение. Обърна се и погледна Бердичев.

— Може и да си прав, Сорен. Може и да е такъв, какъвто казваш. Но чувствата ми подсказват друго. Нямам му вяра. И щом е тук, обзалагам се, че крои нещо — той млъкна, след което отново се обърна към пагодата. — Всъщност залагам си живота, че е така.

— Значи Ян Лай е мъртъв?

Де Вор се извърна от прозореца.

— Да. Заместник-министърът е мъртъв.

За миг Леман замълча, после кимна.

— Разбирам. А лейтенантът, началник на поста на охраната?

Де Вор се поколеба, след това добави по-тихо:

— Боя се, че и той. Беше… неизбежно.

Леман срещна погледа му, беше разбрал веднага.

— Как?

— От собствената си ръка. Безчестието, нали разбираш. Семейството му. Това би ги съсипало. По-добре е да убиеш сам себе си и да ги освободиш от вината — той отново се обърна към прозореца и погледна навън, наблюдавайки бавното напредване на двамата мъже долу, докато се връщаха към пагодата през ливадата.

— Значи сме чисти.

Де Вор се изсмя отсечено.

— Не сме чисти. Все още не.

— Значи мислиш, че все още има шанс да подушат нещо?

Очите на майора прихванаха за миг погледа на Леман, после се отместиха.

— Спомни си колко много време ни отне да го планираме, Пьотър. Внимавахме — и това внимание ще се изплати. Пък и както и да е, имаме предимството, че знаем всичко, което правят те. Генерал Толонен не може и да пръдне, без аз да го чуя.

Помълча за миг, взрян отвъд ливадата. Онова, което каза току-що, беше вярно. Беше прекарал години, докато ги вербува — младежи като него самия, дошли не от Първо ниво — привилегирования горен етаж на Града, Върховните, както обичаха да наричат сами себе си; не от семейства на военни — наследници на онези северноевропейски наемници, които са се били на страната на Седмината срещу тиранина Цао Чун преди век; а най-обикновени младежи без връзки. Способни младежи, възпирани от системата, моделирана според манджурските „знамена“ — архаична, елитарна организационна структура, в която връзките имаха много по-голямо значение от способностите. Неприспособими и недоволни. Също като него самия.

Да, той безпогрешно ги разпознаваше по онзи поглед, онази искричка дълбоко в очите. После проверяваше досиетата им и разучаваше всичко за тях. Неизменно откриваше, че са самотни, необщителни и затворени млади хора, които вътрешно недоволстваха, че на другите им е толкова лесно, а за тях армейският живот бе труден. После, когато се увереше напълно, че е точно така, той се сближаваше с тях. И винаги ставаше едно и също: мигновеното отваряне; моментът на разпознаване — „ти си като мен“, — толкова освобождаващ, че ги връзваше към него с връзките на благодарността и чувството за общност.

— И аз като тебе самичък съм постигнал всичко — казваше им той. — На никого нищичко не дължа освен на себе си. Никой роднина не ми е купил поста; никой вуйчо не е подхвърлял нещичко за мен пред командира ми. — И когато го казваше, си мислеше за всички обиди, всички гадости, които му се бе наложило да търпи от така наречените си началници — мъже, които не бяха достойни и да му лъскат обувките. Бе страдал почти тридесет години сред подобни боклуци, за да стигне там, където беше сега, до положение, което му даваше реална власт. Разказваше всичко това на младежите и виждаше в очите им отразен собствения си тъмен гняв. А после им казваше: — Присъедини се към мен. Стани част от моето тайно братство — и те кимаха или прошепваха „да“. И ставаха негови; и вече не бяха сами.

И така сега той оглавяваше своя собствена организация — мъже, които му бяха безрезервно предани; те не биха се поколебали нито за миг да предадат своя Танг или да жертват живота си, ако той поискаше това от тях. Също като младия офицер, който беше дежурен през онази нощ, когато беше убит Лу Кан. Като стотици други, разпръснати из Града на ключови постове.

Погледна пак Леман.

— Дърветата истински ли са? — той посочи черничевата горичка в далечния край на ливадата.

Леман се засмя.

— О, не. Няма и едно истинско.

Де Вор кимна замислено; после обърна лице към Леман.

— Не те ли е страх да използваш Уайът? — очите му, само на сантиметри от тези на Леман, бяха строги, питащи. В дъха му се долавяше аромат на мента.

— Ако се наложи. В крайна сметка има и по-важни неща от приятелството.

Де Вор задържа поглед върху него още за миг, след това отново погледна към Уайът там, долу.

— Не го харесвам. Знаеш го. Но и да го харесвах — щом заплашва онова, което правим… Ако само за миг…

Леман го докосна по ръкава.

— Знам.

Де Вор изцяло се обърна и застана лице в лице с него. Усмихна се, после протегна ръце и го стисна здраво за раменете.

— Добре. Ние с тебе се разбираме, Пьотър. Винаги сме се разбирали.

Де Вор му махна с ръка, погледна таймера на китката си, след това отиде в средата на стаята, застана до масата и се загледа в кутията.

— Май е време да извикаме и другите. Но първо има едно последно нещо, за което трябва да поговорим. Хен Ю.

Леман се намръщи.

— Какво? Хен Ю?

— Имам причини да предполагам, че той ще е заместникът на Лу Кан.

Леман се разсмя смаяно.

— Значи знаеш много повече от всички нас, взети заедно, Хауард. Откъде научи тази новина?

— О, изобщо не е новина. Поне все още не е. Но мисля, че информацията е достатъчно надеждна. Хен Чи-По поиска племенникът му да бъде новият министър, а пък каквото поиска Хен Чи-По, почти винаги става.

Леман не каза нищо; мислеше. Беше чувал колко високо се котира в момента фамилията Хен. Но дори и в този случай би се наложило да се използва докрай цялото значително влияние на министър Хен, за да бъде убеден Ли Шай Тун да назначи неговия племенник, Хен Ю. И така, както ставаха тия неща, подобна маневра би струвала много — да се плати на съперниците, да се подкупят съветниците, пък и цената на самия пост. Със сигурност щяха да влязат в заеми. И това за кратко време да отслаби меко казано чувствителното влияние на Хен. Щяха изведнъж да се окажат задължени на цяла дузина фамилии. Но в дългосрочен план…

Леман се разсмя изненадано.

— Винаги съм смятал Хен Чи-По за грубиян, на когото му липсва всякакво въображение. Не е от ония хора, които си правят дългосрочни планове. Но това…

Де Вор поклати глава.

— Не се бъркай, Пьотър. Това няма нищо общо с кроенето на планове. Хен Чи-По е човек покварен, както знаем, за наша изгода. Но е и горд. По някое време Лу Кан го е отрязал. Сторил му е нещо, което Хен не е могъл да му прости. Тази маневра е неговият отговор. Неговото отмъщение, ако искаш.

— Ти откъде знаеш всичко това? Де Вор го погледна и се усмихна.

— Кой според теб е купил Ян Лай? Кой според теб ни е казал къде ще бъде Лу Кан в момента?

— Но аз си мислех, че е било заради Едмънд… — Леман се разсмя. — Ама, разбира се. Защо не ми каза?!

Де Вор сви рамене.

— До този момент нямаше значение. Но сега трябва да знаеш с кого си имаме работа. Що за хора са те.

— Значи е сигурно.

— Почти. Но няма нищо — никой, — което, или когото, да можем да купим или унищожим. Ако е Хен Ю и ако всичко си върви както трябва, то ще си покаже. Но който и да е, той ще помни какво е станало с Лу Кан и ще е нащрек с нас — той се разсмя меко. — Не, в бъдеще няма лесно да се справят с нас.

— Ами Ли Шай Тун?

Де Вор разпери ръце, после се извърна. Ето къде беше пределът. Оттам нататък започваха догадките. Той и останалите Седмина, които управляваха Земята, не се подчиняваха на никакви закони и разпоредби освен техните собствени. Изцяло от тях зависеше дали ще дойде промяната; дали Човекът още веднъж ще се опита да литне към звездите. Думите на Де Вор, колкото и да бяха верни за всички останали, не важаха за Седмината. Те не можеха да бъдат купени — половината от всичко съществуващо беше тяхна собственост, — нито пък, както изглеждаше, можеха да бъдат унищожени. За повече от век никой не бе дръзнал да оспори властта им.

— Тангът е човек, каквото и да си мислят някои.

Леман погледна Де Вор с любопитство, но задържа езика си зад зъбите.

— Тоест — все пак податлив на влияния — добави той след секунда. — И когато види, че приливът на събитията настъпва…

— Ще ни пререже гърлата.

Де Вор поклати глава.

— Не. Не и ако зад нас е цялата тежест на тези Отгоре. Пазарите, Камарата, всичко. Не и ако неговите министри са наши. Той в крайна сметка е само човек и нищо повече.

— Той е от Седмината — каза Леман и в този момент осъзна пълния смисъл на думата Седмина. Това допринасяше за силата на властта. Всеки от тях беше цар, Танг, и управляваше една седма от Чун Куо; и все пак в Съвета всички те бяха равни и всеки отговаряше пред останалите Тангове; за някои важни неща никой не бе способен да действа без твърдото и пълно съгласие на останалите. — А Седмината са против Промяната. За тях това е принципно положение. Крайъгълният камък на тяхното съществуване.

— И все пак те трябва да се променят. Или да паднат.

Леман отвори уста — беше изненадан от това, къде ги бе отвел техният разговор.

— Нали не искаш да кажеш, че…

— Ще видиш — каза Де Вор по-меко отпреди. — Това тук е само началото. Демонстрация на нашия потенциал. За да видят онези Горе — той се разсмя, загледан в някаква вътрешна точка. — Ще видиш, Пьотър. Те ще дойдат при нас. Всичките до последния. Ще прозрат как стоят нещата — ние ще им отворим очите — и после ще дойдат при нас.

— И после?

— После ще видим кой е по-силен. Седмината или онези Горе.

Хен Чи-По се отпусна в креслото си и се разсмя гръмогласно. Прокара обкичените си с пръстени пръсти по лъскавото си теме. После подсмръкна високо и разшава масивното си тяло.

— Отлично, Ку! Направо отлично! Добър повод за наздравица. Нека вдигнем чаши тогава. — Млъкна, на лицето му се изписа още по-широка усмивка. — За наследника на Лу Кан!

Шест гласа откликнаха въодушевено:

— За наследника на Лу Кан!

В просторната канцелария на най-високото ниво имаше осем души. Четирима бяха братя на министъра, трима — негови племенници. Хен Ю, виновникът за наздравицата, строен мъж на около двадесет и пет години с тънички мустачки и издължено, ала приятно лице, се усмихна широко и се поклони на чичо си. Ку, четвъртият син на Тао, бащата на Хен Чи-По, стовари ръка върху раменете на Ю и отново се обади:

— Хубав ден, батко!

Хен Чи-По кимна с широкото си кръгло лице, после отново се засмя.

— О, колко сладка бе вестта за смъртта на тази невестулка! Колко сладка! И помислете си — семейството да има изгода от това!

Последва дружен смях. Единствено младежът, Ю, изглеждаше обезпокоен.

— Той ми се струваше свестен човек, чичо — осмели се да подхвърли той. — Със сигурност би било хубаво човек да бъде като него.

Смехът стихна. Братята на Чи-По се спогледаха, но Хен Чи-По беше в прекалено добро настроение, за да се остави да го нервира забележката на Ю. Погледна добродушно племенника си и поклати глава в пародийно отчаяние.

— Значи не си разбрал както трябва, Ю. Лу Кан беше червей. Лъжец и лицемер. Беше глупав, но голям инат, с маниери на дивак от Глината и интелигентност на курва марка „Джен Син“. Без него светът стана по-добро място, уверявам те. А ти, скъпи ми племеннико, ще бъдеш дваж по-добър министър от него.

Хен Ю се поклони ниско, но когато се изправи, бузите му бяха леко зачервени, а очите му не пресрещнаха чичовия му поглед. Хен Чи-По втренчи поглед в него — не за първи път му хрумна, че за лош късмет не би могъл да издигне на поста някой от по-близките му роднини. Ю, синът на отдавна починалия му по-малък брат Фан, бе получил образование далеч от семейството. И си беше оформил странни възгледи за живота. Старомодните конфуциански идеали за доброта. Неща, които правеха мъжа слаб, изправеше ли се лице в лице с истинската природа на света. И все пак той беше млад. Можеше да учи още. Да бъде оформен така, че да служи по-добре на семейството.

Ку, винаги нащрек, забеляза как се развиват нещата и подхвана виц за някаква курва от Високите нива, която срещнала непознат от Глината. След като му отправи кратка благодарствена усмивка, Чи-По се надигна от стола си и обърна гръб на компанията. Замисли се, подръпвайки брадата си. Спря под голямата карта на Град Европа, заемаща цялата стена, като едва забелязваше мрежата като пчелни килийки, обгърнала старите, познати очертания на страните — мислеше за миналото. За онзи момент в преддверието на Танга, когато Лу Кан го беше унизил.

ШИ ВЕЙ ЦУ ЦАН.

Чуваше го дори сега. Чуваше как Лу Кан го произнася; виждаше лицето му само на инчове от своето; студените интелигентни очи, втренчени в него с презрение; тази мека, почти женствена уста, която оформяше коравите думи. Беше стара поговорка. Древна обида. Ти въплъщаваш мъртвите и ядеш хляба на леността. Ти си мързелив и корумпиран — това означаваше. Отмъкваш наградите за тежкия труд на другите. Чи-По потръпна, щом си спомни как останалите присъстващи — министри като него — се бяха отвърнали от него и го бяха изоставили там, сякаш съгласявайки се с Лу Кан. После нито един не бе дошъл да говори с него.

Сведе очи и прошепна тихичко на себе си:

„Но сега този малък свински гъз е мъртъв!“

Той бе склопил онези студени очи. Беше запушил онази мека уста. А сега негова кръв щеше да наследи поста. И все пак…

Хен Чи-По затвори очи и потръпна — усещаше странна смесица от горчивина и триумф. Той беше мъртъв. Ала думите продължаваха да кънтят в главата му. ШИ ВЕЙ ЦУ ЦАН.

Големият Бял им донесе поднос с ЧА, после заситни назад и затвори вратата след себе си.

Чо Хсиян се наведе напред и наля от порцелановата бутилка — първо напълни купичката на Джиян, после своята. Като свърши, остави бутилката и изгледа остро наемника.

— Е? Какво има, Као Джиян?

Гледаше как Джиян надига купичката си, отпива и кимва одобрително. В очите му проблясваше странна светлина. Беше станала беля. Точно както си мислеше. Но не точно такава, каквато бе очаквал. Какво тъкмеше Джиян?

— ЧА е много приятен — Джиян се облегна назад. — Много. В цялата Мрежа няма по-хубаво място от чайната на Големия Бял, не си ли съгласен?

Чо Хсиян обузда нетърпението си и опря ръце с дланите надолу върху масата; после леко наклони глава и се взря внимателно в Джиян. Беше нащрек не защото го заплашваше някаква физическа опасност — Големият Бял пребъркваше всички клиенти, преди да ги пусне в чайната, — но защото познаваше Джиян и знаеше що за човек е. Невестулка. Лъжливо малко лайноядче с амбиции много над възможностите си.

— Да, няма по-добро място в Мрежата — отвърна той. Нищо не спомена за прекрасното заведение на Му Чуа, където обикновено си прекарваха времето той и другите Отгоре, когато слизаха тук, нито за погнусата, която предизвикваха у него и мястото, и типове като Джиян, с които се налагаше да си има работа.

— По-добре кажи какво искаш, Джиян. Нямам време за губене.

Джиян го погледна с лукавия поглед на човек, който знае много неща.

— Няма да те забавя, мистър посредник. Онова, което имам да кажа, е просто и ясно.

Чо Хсиян се вцепени леко, настръхнал от обидата, която му беше нанесъл Джиян с англицизираната форма на ХСИЕН ШЕН, но умът му вече работеше по въпроса, какво ли ще иска Джиян. И все пак в него той не виждаше заплаха за себе си дори и когато Джиян се наведе напред и прошепна:

— Знам за кого работиш, Чо Хсиян. Проучих го.

Джиян се облегна назад и го загледа като ястреб. Подръпваше с дясната си ръка пръстите на лявата.

— Това струва нещо, не мислиш ли?

Чо Хсиян се облегна назад. Умът му работеше трескаво. Хон Чао ли имаше предвид? Ако е така, как го бе научил Джиян? Кой от посредниците на Хсиян бе проследил връзката? Или Джиян просто гадае? Опитва се да го притисне за още някоя пара? Погледна отново наемника и отбеляза колко вторачено го гледа онзи; после сви рамене.

— Не разбирам за какво говориш. Аз сам съм си господар. Не съм гнусен наемник.

Обидата беше нарочна, но Джиян просто я пусна покрай ушите си.

— Забравяш, че ти ме нае този път, мистър посредник. А това беше много под способностите ти. Веднага се сетих, че работиш за някой друг. И то не за кого да е. За някого, който има власт. Истинска власт. Власт да си прави сделки с охраната, да търгува с други влиятелни мъже. И с достатъчно пари, че да смазва зъбчатите колела и да заличава следите. Това не е твоето ниво, Чо Хсиян. Подобни хора не биха благоволили да седнат на една маса с такива като мене и тебе.

Чо Хсиян помълча за миг замислено, после отсече:

— Кажи ми едно име.

Джиян се изсмя рязко, след това се наведе напред — сега чертите на лицето му бяха твърди, сурови.

— Първо искам гаранции. Разбра ли? Искам да съм сигурен, че съм в безопасност. Че няма да дойдат и да ми запушат устата.

Чо Хсиян се опита да каже нещо, но Джиян яростно разтърси глава.

— Не, Чо Хсиян. Чуй ме. Записал съм всичко, което знам. Интересно е да се чуе. Но записите могат и да се изгубят. Та затова съм направил още едно копие и съм го заключил с компютърен тайм-лок. Няма значение къде. Но аз трябва да нагласявам този тайм-лок на всеки два дена. Ако не го направя, копието отива право при охраната.

Чо Хсиян пое дълбоко въздух.

— Разбирам. И какво искаш в замяна на мълчанието си?

В отговор Джиян извади записа от джоба на робата си, хвърли го на масата и го побутна към него.

— Мисля, че те биха определили цена, която да удовлетворява и двама ни.

Джиян с усмивка напълни отново купичката си, после се облегна назад и я вдигна, сякаш вдигаше тост.

— Нали каза, че искаш да ти кажа име.

Чо Хсиян се поколеба. Стомахът му се сви. След това поклати глава. Отначало не го бе прозрял, но сега всичко му беше съвсем ясно. Щом Джиян заговори за охраната, и му стана ясно. Добре че самият той не знае нищо или ако не нищо, то поне възможно най-малко. Опасно беше да знаеш такива неща, каквито знаеше Джиян.

— Както ти е удобно на тебе — засмя се Джиян, забелязвайки уплашеното лице на Чен. Когато заговори отново, гласът му бе дрезгав — вече не глас на наемник, а на висшестоящ.

— Уреди среща. Утре. Тук, в чайната на Големия Бял.

Чо Хсиян се наведе напред, разгневен от внезапната промяна в тона на Джиян, после се отпусна назад, осъзнавайки, че нещата НАИСТИНА се бяха променили. Вдигна касетата и я прибра в джоба си, след това стана и тръгна към вратата.

— Ще видя какво мога да направя.

Джиян отново се усмихна.

— О, и още нещо, Чо Хсиян… Плати и моята сметка, като излизаш.

Леман се извърна рязко — ниското, настоятелно бръмчене на алармата на бюрото караше сърцето му да се изкачва чак в гърлото. Четирите символа, появили се на екрана на персоналния му комуникатор, бяха пиктограми ХАН, които изписваха ЙЕН ЧИН — Око — кодовата дума на неговия посредник от Средните нива Хон Чао.

Щом са се появили на личния му екран, означаваше, че е много спешно. Нито една компютърна линия, колкото и добре да бе пазена, не можеше да се гарантира като дискретна. По тази причина Хан Чао бе инструктиран да използва личния код само като последна възможност.

Леман постави десния си показалец върху екрана и очерта овал, после сложи точка в средата му. Съобщението веднага започна да се изписва на екрана.

Беше кратко и ясно. Леман го прочете веднъж и още веднъж. Доволен, че го е запаметил, той натисна „изтриване“ и задържа клавиша цяла минута — време, достатъчно да се премахне цялата памет за трансмисията. Едва тогава се отпусна назад, поразен от важността на съобщението.

— Мамицата му! — измърмори той, после се наведе и набра личния код на Де Вор.

Някой знаеше, някой бе успял да хване как са се навързали нещата.

Де Вор бе навън, патрулираше. Част от лицето му се появи на екрана — увеличено; сигналът бе замъглен, изкривен. Леман веднага разбра, че Де Вор се взира в екранче на китката си.

— Пьотър! Какво е станало?

Леман преглътна.

— Хауард, виж… Всъщност няма нищо. Само дето си… си си забравил ръкавиците. Та… та си мислех, че може да искаш да минеш да си ги прибереш. Пък можем и да пийнем по едно.

Лицето на Де Вор се отдалечи. Образът му се фокусира. Последва момент на колебание, после той кимна.

— След час се освобождавам от дежурство. Ще мина да си ги прибера. Става ли?

— Чудесно — Леман веднага прекъсна връзката.

Пакетът от Хон Као със записа и запечатана карта със съобщение пристигна малко по-късно по специален куриер. Леман се взира в него известно време, след това, без да го отваря, го сложи в горното чекмедже на бюрото си и го заключи.

Първоначалната му инстинктивна реакция се бе оказала вярна. Трябваше да заличат всички следи, които водеха към тях. Да убият убийците. Да убият агентите и свръзките. Да убият всички, които знаят. Де Вор не се бе съгласил и бе казал, че това само би привлякло излишно внимание, но той, Леман, бе излязъл прав. И сега така или иначе им се налагаше да го направят. Ако все още можеха.

Когато Де Вор пристигна, занесоха пакета право в тайната стая на Леман и изслушаха записа със слушалки. После седнаха и се спогледаха.

Пръв заговори Де Вор.

— Дори и да не го е схванал съвсем вярно, но е достатъчно близо до истината, че да може да ни навреди. Ако охраната проучи Бердичев малко по-дълбоко, ще открият връзката с тебе. И после цялата постройка се срутва.

— И какво предлагаш?

— Ще го убием.

— Ами копието?

— Остави това на мен — Де Вор протегна ръка и взе картата. Погледна я и я подаде на Леман.

Леман активира картата, прочете я и я върна на Де Вор.

— Добре. Този Као Джиян иска среща. Аз ще се погрижа за това. Междувременно имам една работа и за теб.

Леман се намръщи.

— Какво?

— Ян Лай е жив. Опитал се е да се свърже с Уайът. Моите хора откриха къде се намира, но той би разговарял само с тебе или с Уайът. Явно само на вас двамата има доверие.

Леман усети, че стомахът му се свива за втори път тази сутрин. Ян Лай беше един от Министрите на Декрета, от главните чиновници на Лу Кан. Мислеха си, че е бил с Лу Кан, когато бяха убити министърът и най-важните му чиновници.

— Значи не е бил в купола, когато избухна?

Де Вор поклати глава.

— Разбрах го едва преди два часа. Всички филми на вътрешната охрана са били унищожени от експлозията, но копията са оцелели. При преброяването на телата две липсват. Май единият е заместник-министърът Ян Лай.

— Ами тогава кой е другият?

Де Вор сви рамене.

— Още не знам. Но Ян Лай може да знае. Иди го виж. Направи каквото трябва.

Леман кимна. Този път щеше да действа по своя инстинкт.

— Добре. Ще се оправя с него.

Де Вор се изправи.

— И не се безпокой, Пьотър. Аз ще се оправя. Знаеш, че можем — той хвърли поглед към записа и картата, после — отново към Леман. — Унищожи ги. Аз ще се погрижа за останалото. О, и още нещо, Пьотър…

— Да?

— Ръкавиците ми…

След като Чо Хсиян си отиде, Джиян прекара в чайната още два часа. Истинското свинско със зеленчуци, бутилката хубаво вино и прекараното време с две от най-големите курви на заведението — всичко за сметка на Чо Хсиян — му бяха вдигнали страхотно настроението. Най-после всичко беше тръгнало както той искаше. „Май е време — помисли си той — да завия по коридора към моя апартамент.“

Сред шума и блъсканицата в коридора той почти подмина вратата си. Вече се канеше да влезе. Но нещо, някакво чувство, което беше развил през годините, го спря. Дръпна дланта си от кодираната ключалка и се наведе, за да я огледа. Нямаше никакво съмнение. Някой си бе играл с нея.

Долепи ухо до вратата. Нищо. Или поне нищо необичайно. Дочуваше мекото мъркане на машини отвътре, но това беше нормално. Или почти нормално…

Обърна се и отново погледна препълнения с щъкащи насам-натам хора коридор, пренебрегвайки минувачите; опитваше се да мисли. Беше ли оставил нещо включено? Беше ли? Почеса се нервно по врата — не можеше да си спомни; после пак погледна следите по ключалката и се намръщи. Изглеждаха пресни, но можеше и да са оставени преди време. Възможно е просто да са били някакви хлапета.

Възможно е. Но по-добре е да не рискува. Не и при тези обстоятелства.

Постави дланта си върху ключалката и щом вратата се плъзна, той се прилепи към стената встрани от отвора.

Вратата бавно се плъзна обратно, той погледна в стаята — търсеше знаци за присъствието на натрапник. После с бързо движение измъкна ножа си и пристъпи вътре.

Някой изби ножа от ръката му. Той го видя как изхвърча във въздуха. После някаква ръка грубо затисна устата му.

Джиян се замята — опитваше се да се обърне и да види лицето на нападателя. Вдигна инстинктивно едната си ръка, за да отбие удара, но мъжът беше як и хватката му беше здрава.

После изведнъж падна назад.

Погледна нагоре, борейки се да си поеме дъх. Куан Йин, богиньо на милостта! Беше Чен!

Чен го изгледа кръвнишки.

— Къде беше?!

Две-три лица се появиха на вратата зад Чен. Джиян им махна да се скрият, след това се надигна и тръгна да я затвори. Щом отново успя да си поеме дъх, се извърна към ядосания КУАЙ. На устните му пак заигра бледа усмивка.

— Уреждах едно-друго. Сключвах сделки.

Опита се да мине покрай него, ала Чен го хвана за ръката и изфуча:

— По-скоро си бил по курви. Подушвам вонята им…

Джиян се разсмя.

— Малко удоволствие след работата — това е всичко — той влезе в стаята и тежко се отпусна на леглото с лице срещу Чен. — Ами ти пък какво правиш тук?

Чен прибра големия си ловджийски нож в ножницата и прекоси стаята. В нишата в ъгъла имаше старомоден игрален автомат. Обърна гръб на Джиян и се взря в екрана.

— Мислех си, че ще дойда и ще разбера какво става. Много време те нямаше.

Джиян се разсмя, после събу лявата си джапанка.

— Както казах, сключвах сделки. Работех и за двама ни.

Чен си поигра още секунда с копчетата на машината, след това се извърна.

— И?

Джиян се усмихна и срита и другата джапанка, после започна да се измъква от робата си.

— Имаме още една среща. Утре, в чайната на Големия Бял. Тогава ще определим цената.

Сякаш забравил, че в стаята има и друг човек, Джиян се съблече гол, след това отиде при душа в ъгъла и пусна пет жетона за по десет ФЕН в процепа. Дръпна завесата, застана под душа и щом хладката вода потече, започна да се сапунисва.

Чен за момент се загледа в силуета на Джиян, очертан върху пластмасата, после отново се обърна към автомата.

Беше си направо антика, с три програмирани стандартни игри: ТАО ЧИ, ХЕПАН ЧИ и УЕЙ ЧИ. Беше го нагласил на игра на УЕЙ ЧИ за начинаещи и дъската с квадратчетата — 19 на 19 — изпълни целия екран. Играеше с черните и бе направил едва около двадесетина хода, но белите вече бяха в силна позиция.

Чен се огледа още веднъж. Никога преди не бе влизал в стаята на Джиян — всъщност никога не се бе интересувал от частния му живот, — но сега положението се усложняваше. Май беше най-добре да знае как стоят нещата.

По стените висяха евтини гоблени. Стандартни произведения от Тун Ян и Ли Чен — пейзажи с планини и долини, високи борове и ромолящи рекички. Боклук, който можеше да се види навсякъде из Мрежата. На масичката до леглото имаше малък олтар на Вен Ти, а остатъците от догорели свещи върху подноса разкриваха една страна от характера на Джиян, за която никога не би се досетил. Малко чердже покриваше част от голия „леден“ под в края на стаята, до единичното легло, а иначе единствената друга мебелировка бяха чифт евтини шезлонги.

Някои неща го бяха изненадали. В една кутия под леглото бе открил Стимулатор за глава на „Сим Фик“, последно поколение, с жак за директно включване в мозъка, който се свързваше с жици, имплантирани в главата. Само това сигурно бе струвало на Джиян поне 500 юана по сегашните цени на черния пазар — може би и всичките 1000, които бе взел на заем от Лу Бакенбарда, но за разлика от двете „ленти“, които също притежаваше, това бе безполезна вещ, само символ на статукво, тъй като Джиян, както и повечето от Мрежата, не си бе правил нужната операция.

Огромна покривка от изкуствена коприна в синьо и златно покриваше леглото. Под нея две яркочервени памучни одеяла бяха застлани над нормални чаршафи от „лед“ — сякаш приготвени за сватбена нощ. Кой знае защо, това напомни на Чен онзи момент на склона на планината, когато Джиян бе измъкнал бутилката вино и чашите от сака си. У Джиян имаше нещо крайно непрактично, което беше опасно. Нещо ужасно самопоглъщащо. Това му беше големият недостатък. Такова нещо можеше и да убие човек.

Чен изчисти дъската и изключи автомата — чувството на разочарование го обземаше все повече. Всичко това беше толкова показно. Толкова фалшиво. Джиян копнееше до болка да е по-добър, отколкото беше в действителност. По-силен. По-образован. И все пак опитите му за мимикрия бяха болезнени за гледане. Той беше хлебарка, която се прави на костенурка. А и този последен негов план… Чен потръпна. Той бе обречен на провал, усещаше го с цялата си същност. С тези хора не можеш да въртиш сделки, не можеш да им бъдеш партньор, само наемник.

Огледа се за последен път — гледаше как кльощавото тяло на Джиян се навежда и се протяга зад найлоновата завеса. След това взе решение и тихичко се измъкна. Не искаше играчки. Искаше нещо истинско. Нов живот. По-добър от този. По-истински от този. И може би дете. Син.

Беше се уморил да бъде ВАН ПЕН — без корени, забравил произхода си. Беше време да се свърже с някого, с нещо. Ако не с миналото, то тогава с бъдещето. Въздъхна — знаеше, че за миналото не може да направи нищо. Но бъдещето — то никъде не бе записано…

Докато вървеше към дома си, мисълта звънтеше в ума му като литания, изпълваше главата му, обземаше го целия… Дете. Син. Дете. Син. Думите минаваха през него в унисон с тежките му стъпки по „ледения“ под на коридорите. ДЕТЕ. СИН.

Прекрасно. Значи трябваше да се подготви. Друг път нямаше.

Ян Лай коленичи в нозете на Леман с ниско сведена глава, ръцете му се бяха вкопчили здраво в полите на неговото ПАУ.

— Ти си добър човек, Пьотър Леман. Прекрасен човек. Толкова ме беше страх. Толкова се бях уплашил, че ще ме открият, преди да дойдете ти или Едмънд.

Леман се огледа. Стаята беше ужасно мръсна. Сякаш никой не беше чистил тук с години. Толкова ниско ли беше паднал Ян Лай? Нямаше ли приятели с по-висок ранг, които да му помогнат в нужда? Дръпна човека нагоре и освободи ръката му, след това протегна своята, повдигна брадичката му и накара Ян Лай да го погледне в лицето.

— Радвам се, че се обади, Ян Лай. Положението е критично — ако охраната те беше намерила…

Ян Лай извърна поглед.

— Разбирам.

— Ти как се измъкна?

Бившият министър-ХАН се поколеба.

— Има ли значение?

Леман усети подозрението, прокраднало се в гласа на Ян Лай. Човекът бе имал достатъчно време, за да го обмисли. И все пак не беше сигурен. Доверието му в Уайът беше бариера срещу истината. Пречеше му да свърже нещата. Е, това беше добре. Улесняваше всичко.

— Интересно ми е, това е. Но както и да е… — той се направи на безразличен и веднага смени темата. Взе да обикаля около Ян Лай. — Убийството на министъра. Не бяхме ние, нали разбираш. Някой ни превари — той се обърна и погледна уплашения ХАН. — Разбираш ли ме, Ян Лай? Схващаш ли какво ти говоря? Който и да е бил, почти са те убили.

— Не! Не… — Ян Лай разтърси объркано глава. — Не беше така. Те… те ме предупредиха. Казаха ми да се махам.

Ян Лай потръпна яростно и отмести поглед. Очите му бяха кървясали, лицето му бе изпосталяло от липсата на сън, а дрехите му воняха. Но дори и сега в маниерите му се долавяше нещо, което говореше за отминалата власт. Беше човек свикнал да командва.

За миг Ян Лай изглеждаше потънал в мисли. После, сякаш внезапно се бе събудил, той отново погледна Леман и усмивка огря лицето му.

— Значи Едмънд няма нищо общо?

— Нищо — този път той каза истината.

За миг Леман се замисли каква ли беше връзката между Уайът и този ХАН. Защо Ян Лай се доверяваше толкова открито на Едмънд? Само дружба ли беше това? Или пък беше нещо по-дълбоко? Любовници ли бяха?

— Кой те предупреди? — той се приближи. — Трябва да ми кажеш, Ян Лай. Много е важно.

Ян Лай вдигна очи и пресрещна за миг погледа му. След това рязко сведе очи — срамът му сякаш бе физически осезаем.

— Дойде вестоносец — почти прошепна той. — Моят трети секретар, Пи Чиен.

ПИ ЧИЕН. Дъхът на Леман секна. Пи Чиен го имаше в списъка, даден му от Де Вор. Което значеше, че сигурно беше още жив. Леман се извърна, притискайки челото си с лявата си длан; опитваше се да мисли. — Този Пи Чиен… Къде е в момента?

Ян Лай сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че е убит — отмести очи, гласът му стихна почти до шепот. — Мисля, че беше последният, който излезе, преди солариумът да избухне.

Леман остана неподвижен за миг, после рязко се извърна и тръгна към вратата.

Ян Лай се втурна след него и го настигна на изхода. Вкопчи се здраво в ръката му и притисна лице в лицето на Леман.

— Какво става?! Моля те, Пьотър, кажи ми какво става!

Леман се обърна и пое ръцете на Ян Лай в своите.

— Всичко е наред, Ян Лай. Всичко ще се нареди. Вярвай ми. Вярвай на Едмънд. Но има и неща, които трябва да свършим. На всяка цена.

Ян Лай се взря напрегнато в лицето му за миг. След това сведе поглед — никак не пролича какво точно е видял.

— Добре. Направи каквото трябва.

Навън Леман спря и изгледа двамата мъже, които стояха в другия край на коридора. Чу как вратата зад него се плъзга и ключалката щраква.

Нямаше да му помогне. Комбинацията на ключалката я бяха изработили Лемановите хора.

Необходимо е, каза си Леман. Всичко това. Всички убийства, лъжи и двойни игри. Всичко беше необходимо.

Срещна погледа на по-високия и кимна, после се обърна и забърза към чакащия го транзитен асансьор.

БЕШЕ НЕОБХОДИМО. В ИМЕТО НА ВСИЧКО, ЗА КОЕТО СЕ БОРЕХА.

Чо Хсиян остави плика на масата пред Джиян, след това се облегна назад и взе да го наблюдава внимателно.

— Какво е това? — подозрително погледна Джиян.

— Отвори и ще видиш. Аз съм само куриер.

Чо Хсиян забеляза колко подозрително се отнася Джиян към плика. Не беше виждал такова нещо преди. Тук използваха единствено записи и приказки. Никаква изтънченост.

— Разкъсай го — обясни той. — Съобщението е написано на лист, който е вътре.

Джиян се поколеба, после вдигна плика и го огледа. От едната страна върху белия фон бе изписано името му. От другата страна имаше диагонален процеп, залепен отгоре с нещо горещо с отпечатана върху него двойна спирала. Щом видя това, той се разсмя.

— Значи съм улучил, а?

Чо Хсиян не каза нищо — просто кимна с глава към плика.

Джиян внимателно зачопли печата. След това дръпна по-грубо копринената хартия. Печатът изведнъж поддаде и писмото падна върху масата точно до ръката на Чо Хсиян. Представляваше един-единствен сгънат лист. Предпазливо, само с върха на пръстите си Чо Хсиян го побутна към Джиян.

Върху хартията бе изписана цифра. Джиян се втренчи в нея за момент, после леко подсвирна.

— Става ли?

В гласа на Чо Хсиян се прокрадна едва доловима следа от сарказъм.

Джиян сгъна листа. После отново го разгъна и пак се втренчи в цифрата. След това погледна над него към Чо Хсиян.

— Знаеш ли какво пише тук?

Чо Хсиян бавно поклати глава.

— Както вече казах, аз съм само куриер. Но познавам всичко това. Пазарлък няма да има. Разбра ли? Или взимаш каквото ти се предлага, или нищичко не получаваш.

— Нищичко… — Джиян се засмя напрегнато. — Ще е много глупаво от тяхна страна, не мислиш ли?

Чо Хсиян се наведе напред.

— Чуй ме. Или приемаш, или го зарежи.

— Ами ако го зарежа? Ако занеса другаде онова, което знам?

Чо Хсиян си позволи студена усмивка.

— Нямаш капка въображение, Као Джиян. Я си помисли малко.

Джиян погледна надолу и отново разгъна листа. Чо Хсиян го гледаше и се забавляваше. Тези Горе знаеха как да се справят с подобни типове. Поставяха им ултиматуми. Дали онези ще приемат, или ще откажат, им беше все едно. Винаги те оставаха отгоре. Протегна ръка и вдигна чашата си, пресуши я, след това натисна копчето на стената, за да повика Големия Бял.

— Трябва да тръгвам, Као Джиян. Какво да кажа на приятелите ми?

Джиян вдигна очи; По лицето му Чо Хсиян позна, че още не е взел решение.

— Е?

Отвън се разнесоха звуци. Ключалката прищрака и вратата започна да се плъзга встрани. Джиян отмести поглед от Чо Хсиян, после отново го погледна.

— Добре. Приемаме. И кажи на твоя човек…

Той млъкна — Големият Бял беше влязъл.

— Да? — Чо Хсиян се изправи и позволи на Големия Бял да му помогне да облече големия си балтон от фалшива боброва кожа.

— Кажи му, че няма да го безпокоим повече. Става ли?

Чо Хсиян се усмихна напрегнато.

— Ще се видим пак, Као Джиян.

Джиян кимна — всичката му напереност се беше изпарила.

— О, и още нещо, Джиян. Плати ми сметката, бива ли?

— И какво имаме сега?

Техникът занатиска клавишите и върна записа отначало за анализ. После се облегна назад, за да може Де Вор да прочете сам изписаното на екрана.

Всичко 51 думи. 14 повторения. Речников обхват — 37 думи.

— Не е достатъчно.

Техникът поклати глава.

— Може би не е, ако транспозицията е пряка реч. Но ние можем да създаваме нови думи от наличните звукове. Тук има доста сериозен запис от тонове. Компютърът може да изработи гещалт — цялостен речников аналог от съвсем малко материал. Тук материалът е повече от достатъчен. Ти пишеш сценария, а пък машината ще накара онзи да си каже репликите. И дори майка му не би познала, че не ги е казал той.

Де Вор се разсмя.

— Добре. Давай тогава да действаме — извади дискета от джоба на сакото си и я подаде на техника. — Ето какво искам да каже нашият приятел Джиян.

Техникът се поколеба, след това кимна.

— Добре. Веднага започвам. Утре много късно ли е? По обяд?

Де Вор се усмихна и потупа техника по гърба.

— Утре? Чудесно. Ще дойда сам да го взема.

Излезе и тръгна надолу към Мрежата. Беше привечер. След четири часа имаше среща с генерала, за да му докладва. Междувременно имаше достатъчно време, за да подреди нещата.

Докато слизаше с асансьора на охраната, се свърза с двамата мъже, които бе оставил пред чайната на Големия Бял.

— Как е нашият човек?

Отговорът прозвуча в слушалката:

— Още е вътре, сър.

— Добре. Ако излезе, следвайте го на разстояние. Но не предприемайте нищо. Още не. Помнете — искам ги и двамата.

Едва бе прекъснал връзката, когато алармата на китката му сигнализира за спешно съобщение. Пак беше Леман, с опънато от безпокойство лице.

— Какво има, Пьотър?

Леман се поколеба — съзнаваше, че говори по открит канал, после пое риска.

— Липсващият труп. Знам кой е. Човекът на Ян Лай — Пи Чиен.

— Разбирам. И къде е той?

Леман нервно се разсмя.

— Точно там е работата. Изчезнал е безследно. Още от убийството насам.

— Значи се крие.

— Така изглежда.

— Ясно. Остави го на мен. — Де Вор замълча за миг. — Другото наред ли е?

Леман се поколеба, след това отговори с кодирания отговор:

— Безоблачно небе, Хауард. Аз… Е, ще се видим по някое време, нали?

Де Вор прекъсна връзката. Значи Ян Лай вече беше мъртъв. Хубаво. Една грижа по-малко.

Асансьорът забави ход и спря. За миг Де Вор постоя, почти докоснал бутона „отваряне“ кожата под простата му роба засмъдя от процедурата по обеззаразяване. После ясно представяйки си какво трябва да направи, фрасна копчето и излезе навън, в Мрежата.

Глава 3Статична игра

По пети звънци майор Де Вор докладва на генерал Толонен в офиса му в обширната, прилична на крепост казарма, седалище на Централата на охраната. Генералът стана, щом Де Вор влезе, и се измъкна иззад бюрото си да го поздрави с широка усмивка на изсеченото му сякаш с длето лице.

— Добро утро, Хауард. Как е?

Де Вор направи дълбок поклон, после се изправи и погледна стареца в очите.

— Не е добре, сър. Нашето разследване за смъртта на министъра се оказа по-трудно, отколкото очаквах.

Генералът задържа погледа си върху него още секунда и кимна. Той докосна рамото на майора, сякаш за да му вдъхне увереност, след това се обърна и пак мина зад бюрото си. Сврян отново в креслото си, той се наведе напред и с жест покани Де Вор да седне.

— Още няма нищо, а?

Де Вор след възможно най-лек намек за поклон седна.

— Не съвсем, сър.

Толонен отметна брадичка назад — стана му интересно.

— Разбирам. Та на какво си се натъкнал?

— На нищо сигурно. Само слух. Но е възможно да ни отведе донякъде.

— Нещо, което трябва да знам?

Де Вор извади мъничката касета от джоба на туниката си, избърса я в покривката и я подаде на генерала. Толонен се облегна назад и бутна тънката като лепенка касета зад лявото си ухо. Седя така минута-две в мълчание; очите му правеха малки, хаотични движения в орбитите си. След това, сякаш пак дошъл в съзнание, той погледна майора право в очите.

— Интересно, Хауард. Много интересно — Толонен натисна тясната кожна гънка зад ухото си и извади касетата. — Но доколко е сигурно това?

Де Вор замислен килна глава леко настрани.

— При нормални обстоятелства бих казал, че на него може много да се разчита. Но този случай — и в частност неговото огромно политическо значение — е по-сложен от обикновените. Няма да е много умно от наша страна да приемаме нещата на доверие. В момента проверяват източниците. Подслушват. Както и да е… — той се поколеба, после отново заговори, втренчен в генерала още по-настоятелно отпреди. — Има и още нещо, сър. Нещо, което в далечна перспектива може би ще се окаже много по-важно.

— Давай, Хауард.

— Добре, сър. Почти съм сигурен, че и охраната е замесена. Може би на ниво офицерски състав.

Толонен се втренчи за известно време в очите му, след това кимна сериозно. Изразът на лицето му не се беше променил.

— Съгласен съм. Макар и много неохотно, но си признавам. Самата мисъл за нещо подобно ме кара да потръпвам.

Де Вор сведе съчувствено глава.

— Ами тогава…

Толонен го прекъсна с поглед.

— Нека ти очертая положението така, както аз го виждам, Хауард. После ще видим доколко новата информация е съвместима с това, което вече имаме.

Де Вор изпъна рамене на стола, докато старецът описваше положението, очите му се взираха напрегнато в него.

— Първо: какво оръжие е използвано и къде и от кого е изработено? — Толонен прекара дългите си, широки пръсти през ниско подстриганата си сива коса, тъмносините му очи фиксираха Де Вор. — Работим по предположението, че е някакъв разтворител на „леда“. Ледояд. Изследванията върху разтворителите на „леда“ са забранени от Декрета, но тук си нямаме работа със законна дейност. Ето защо е възможно някой да е успял да изобрети нещо подобно.

Второ: кой е знаел, че Лу Кан ще е там по това време? Повечето от онези, които бихме могли да заподозрем, тоест заместник-министрите на Лу, умряха заедно с него. Това не важи само за Ян Лай.

Де Вор кимна.

— Още няма никакви следи, сър. Но продължаваме да търсим.

— Добре. След това има и трето: кой е наредил на отряда от охраната да прекрати дежурството? Можем ли да предполагаме, че е бил дежурният капитан, или има някой по-висшестоящ, който е взел това решение? — Толонен млъкна и поклати глава. — Почти необяснимо е въпросният офицер да е действал на своя глава. Досието му беше без нито едно петънце, а и самоубийството му го потвърждава. Но той беше наплашен човек, Хауард. Вярвам, че е действал под заплаха.

— Съгласен съм, сър. Познавах този човек още като кадет и гарантирам, че не би действал така без сериозна причина. Нашето предположение е, че най-близките му са били заплашени. Още не сме ги открили — дали защото той ги е укрил, или защото са били арестувани. Все още не знаем. Дори и при това положение не трябва да изключваме съществуването на друг мотив. Дългове от комар например. Или пък някакъв вид наркомания. Може и да са жени. Дори и най-съвършените хора имат своите слабости. Във всеки случай мой отряд го разследва.

— Добре. Значи четвърто: кои са фактическите убийци? Както знаеш, първоначалната ни идея беше, че е направено от въздуха — от хеликоптер, летящ над купола. Но сега сме го изключили като възможност.

— Сър — Де Вор, изведнъж застана нащрек и се напрегна леко.

— Претърсването на околностите на купола осветли редица нови подробности, най-важната сред които е един труп.

— Труп?

— Да. Намерихме тялото, натикано в тесен тунел, близо до вентилационната шахта, която излиза на повърхността до купола. ХУН МАО. Мъж. На около 35 години. Бил е намушкан два пъти с нож с широко острие. Много професионално — така ми казаха.

— Значи намерили сме единия от убийците?

Толонен сви рамене.

— Е, не бих го изключил, но е по-вероятно човекът просто да се е забъркал случайно в това. Картата му за самоличност сочи, че е инженер по поддръжката и има разрешение от охраната за достъп до Първо ниво.

Де Вор се замисли за момент.

— Звучи ми като идеалната професия за получаване на достъп до купола.

— Такава беше и моята първа мисъл, Хауард, но не се връзва с нищо. Можем да изчислим горе-долу кога се е тикнал в този вентилационен тунел. Проверихме го. Има го на филма — изкатерва се по шахтата едва 12 минути, преди куполът да избухне. Прави една проверка — измерена за времето и с местоположение някъде по средата на тунела. Това са първите 5 минути. Така биха му останали само 7 минути да се изкачи нагоре, да се срещне с партньора си, да постави зарядите и пак да се спусне надолу.

— Времето е достатъчно. Ами ако например партньорът му е поставил зарядите?

— Възможно е. Но тогава пък той за какво е? И защо ще го убиват? Нещо не се връзва. А и без това намерихме и още нещо.

Де Вор примигна.

— Доста сте поработили, сър.

Толонен се разсмя.

— Е, ами настина СЕ ОПИТАХ да се свържа с теб, Хауард. Както и да е, май че открихме нашите хора. Двама типове от долните нива. Участвали са в инцидент със стражи от охраната при един от близките складове на Ниво 11. Една Комп Кам-единица е забелязала, че единият не съвпада с никого в компютъра и е накарала охраната да го проучи. След размяна на изстрели онези двамата са офейкали.

Де Вор помълча един миг.

— Но вече сте ги хванали?

— Не. Още не. Само че сега ме чуй, Хауард. Никога няма да го повярваш. Знаеш ли как са се измъкнали?

Де Вор поклати глава.

— Е, нашите решили, че са ги притиснали в ъгъла в един товарен асансьор. Тъкмо били извикали човек с горелка, готов да стопи ключалките, когато двамата заподозрени направили нещо с асансьора. Претоварили веригите и после треснали цялото това чудо в пода, пробили го и паднали в Мрежата!

Де Вор подсвирна.

— И какво е станало после?

— Наложило се целият етаж да бъде запечатан и прочистен. Мърлява работа. Хиляди ранени. Повече от 150 мъртви. Наложи се да излезем с някаква история за повреда в системите. Но помисли си, Хауард. Нашите двама приятели трябва да са разполагали с вътрешна информация. Малцина са дето знаят, че тия асансьори слизат още десет нива надолу. Също толкова важен обаче е и фактът, че са имали приспособление, което да претовари електрическите вериги — и той млъкна. — Това намеква и за други неща. Моето предположение е, че са ги пуснали отгоре. Взели са ги с хеликоптер от някоя от Портите под Мрежата — може би до селскостопанските станции — и са ги приземили на покрива на Града. Свършили са си работата, измъкнали са се по вентилационната шахта — по пътя са убили и нашия работник по поддръжката — и после са цъфнали на Ниво 11.

Де Вор кимна бавно.

— Това… горе-долу има смисъл.

— Добре. Радвам се, че смяташ така. В този случай има още няколко въпроса, които се нуждаят от отговори. Кой е бил тяхната свръзка? Кой им е дал информацията? Кой ги е обучил? Кой ги е приземил на покрива? Подобна операция е планирана отдавна и много внимателно. И в нея би трябвало да са замесени значителен брой хора.

Де Вор отново кимна, но този път май беше нещо разсеян.

Генералът възбудено продължи:

— Помисли си Хауард, само един да спипаме от тях — само един! — и можем да разкрием цялото проклето нещо! — той се разсмя и тежко тропна с длани по бюрото си. — И за да можем да направим това, аз се срещнах с Танга.

— Сър? — Де Вор изглеждаше изненадан от това ново развитие на нещата.

— Да, Хауард. Тангът ме упълномощи. Даде ми власт да преминавам транзит през всички бюрократични безсмислици, да се договарям за каквото е нужно, без да се съобразявам с никого, за да гарантираме, че ще се сдобием с информацията за хората, които стоят зад това — той се усмихна широко. — Тъй че виждаш, Хауард. Онова, което ми донесе, е от голям интерес за мен. Ако Уайът Е ЗАМЕСЕН като мозък на операцията или като агент… Е, искам го. Разбра ли? Искам да знам какви са били мотивите му, с какви връзки е разполагал.

— Значи мислите, че може и да е той? Генералът помълча, после сви рамене.

— Знам ли. Мислех си… Е, знаеш какво си мислех. Изслушах записа на разговора ти с Леман. Неприятен тип, но съм съгласен с теб. Много е безцеремонен и изобщо не внимава какво говори, като говори за това, кой, според него, стои зад цялата тази работа. Що се отнася до Уайът, срещал съм го неведнъж и той ми харесва… — той пак сви рамене. — И все пак — направи каквото трябва. Тангът иска отговори. И то бързо.

Когато Де Вор си тръгна, Толонен извика ординареца му, Хаавикко.

Аксел Хаавикко беше висок младеж с широки рамене, на 19 години; русата му коса бе подстригана съвсем късо. На сакото си носеше емблемата на елитното военно училище, което бе завършил само преди осем месеца, а на гърдите си — бродирания знак с морски кон на военен офицер девети ранг. Той измарширува отсечено през стаята и застана мирно пред бюрото.

— Сър?

Генералът се усмихна.

— Свободно, момче. Носиш ли записа?

— Да, сър. Но си мислех…

Толонен вдигна вежди.

— Знам. Но реших друго. Няма нужда майор Де Вор да знае всичко. Уморен е. Мога и сам да го прегледам. Той се е нагърбил с твърде много работа, опитва се всичко да оправи сам.

Той се отпусна назад в креслото си и заоглежда младежа; забеляза, че и той проявява признаци на напрегнатост.

— Май всички трябва да си починем, а, Хаавикко? Да се откъснем за малко от всичко това. Но злото в този свят не се свършва, независимо дали се борим с него или не — той се усмихна любезно. — Добре, я да видим какво има тук.

Кадетът се поклони и приближи терминала, след това постави тъничката прозрачна карта, която бе донесъл, върху повърхността му. Мигом екранът на стената над главата му светна и на него изникнаха двама души, които си пробиваха път през широк претъпкан коридор. Записът бе съставен от елементите на стотици индивидуални записи и после монтиран така, че да изглежда сниман с една-единствена камера, която е следила заподозрените по цялата главна улица.

— Това са двамата мъже, сър. Към онзи отляво се обръщат с Джиян. Името на другия не е известно. В Централния архив на охраната няма никакви данни.

Генералът подсмръкна.

— Задръж това за момент.

Образът застина. На табела зад първия пишеше „Ниво 11, III южен склад, Кантон Мюнхен“ — надписът на английски беше с черен шрифт, а отдолу бе написано същото с йероглифи в кървавочервено. Вторият беше къде-къде по-як от първия; на кръста му бе препасан огромен нож — това ясно си личеше по издутината; той бе обърнат към камерата в профил и отляво се виждаше малък, синкав белег на врата му точно под ухото.

— Интересни типове, а, Аксел? От Мрежата са. Няма никакво съмнение. Щом в Централата на охраната няма никакви данни, сигурен съм, че това са нашите хора. Можем ли да видим откъде излизат?

Аксел натисна няколко клавиша. Картината веднага се смени — появи се слабо осветен и почти празен по-малък коридор.

— Това къде е?

— Пет нива по-нагоре, сър. На Ниво 16. Това е коридор за поддръжка, не е за обществено ползване. Гледайте сега.

Двамата впериха погледи в екрана. В тавана се появи отвор и двамата се вмъкнаха през него в коридора един след друг. Двамата ХАН от предишните кадри.

— Накъде води този коридор?

— Има една дълбока вертикална шахта на около 20 ЧИ от този капак. Излиза на Ниво 41. Там ги губим.

— Някаква причина?

— Камерата е била повредена. Вандализъм. Изглежда истински. Очевидно вече седмици наред са имали проблеми с апаратурата в тази част.

— Добре. Нека се върнем пак на Ниво 11. Да видим с кого си имаме работа.

През следващите десет минути гледаха в мълчание, докато положението се разгръщаше пред очите им. Видяха битката. Видяха как Джиян извади ножа си и посече с него човека, а после закара товарната количка до асансьора. После, след по-малко от минута, екранът угасна.

— Само това е оцеляло, сър. Когато са паднали карантинните прегради, повечето от камерите са избухнали. Монтирахме това от копията в Централния архив.

Толонен кимна доволно.

— Добра работа си свършил, Хаавикко. Сигурно няма да е мъчно да проследим тези двамата. Договорихме се с някои босове от Триадата под Мрежата. Те ще ни ги намерят. Само въпрос на време е.

— Значи няма да предприемаме нищо, сър?

— Нищо, докато не получим вест от нашите свръзки. Но искам да сме готови, затова уредих да изпратим там един взвод — в Кантон Мюнхен под Мрежата, откъдето идват новините. Така ще можем да ги пипнем веднага. Сложил съм Фест да командва. Има строга заповед да ги залови по възможност живи. Ти и Ханс Еберт ще направите подбора.

Хаавикко се поколеба, после попита:

— Какво ще правим там долу?

Толонен се засмя.

— Докато не ви заповядат — нищо. Ако искате, смятайте го за платен отпуск. Еберт очевидно познава мястото доста добре. Сигурен съм, че ще ви намери занимание. Но щом ви извикат, веднага отивате където трябва. Ясно ли е?

Хаавикко сведе глава.

— Нещо друго, сър?

— Да. Едно последно нещо. Искам да направиш списък.

— Сър?

— Искам да съставиш списък на всички, които биха могли да са планирали това; на всички, за които има и най-малката вероятност да са замесени. Не само тези с ясен мотив, но и всеки, който може да разполага с необходимите връзки.

— Всеки?

Генералът кимна сериозно.

— Никого не пренебрегвай, колкото и абсурдно да ти изглежда предположението.

Кадетът направи дълбок поклон и щракна с токове.

— Сър.

Останал отново сам, Толонен се изправи и се доближи до прозореца. Далече долу обширният ров, обкръжаващ крепостта на охраната, изглеждаше пълен догоре с мастилен мрак. В светлината на ранната утрин двете стражеви кули в далечния край на моста хвърляха дълги тънки сенки през космодрума отвъд.

Нямаше да предприема нищо. Все още не. Известно време щеше да разчита на инстинкта си и да не закача Уайът. Щеше да провери дали името на Уайът ще се появи в списъка на Хаавикко. Щеше да изчака Де Вор да се натъкне на нещо по-съществено от празните приказки на ония Горе. Защото дълбоко в сърцето си не вярваше, че Уайът е замесен.

Върна се на бюрото си и леко натисна няколко бутона на интеркома.

Секретарят му се обади веднага.

— Генерале?

— Пусни ми отново онзи запис. Майор Де Вор и Низшия секретар Леман. Онази част, където Леман говори за задушаване и лоша кръв. Няколко изречения, не повече.

— Да, генерале.

Той се обърна отново към прозореца и се загледа надолу. Докато гледаше, из сянката изскочи дребна фигурка и бързо, ала все пак, без да бърза особено, се отправи към моста. Беше Де Вор.

Майор Де Вор беше умен офицер. Добре беше да имаш такъв на своя страна. Нямаше как да го метне човек — всичко виждаше ясно. Виждаше под повърхността. И щом ТОЙ вярваше, че Леман не е замесен…

— Готово, генерале.

— Добре — каза той, без да отмества поглед. Продължаваше да наблюдава фигурката далече долу. — Нека го чуя.

Гласът на Леман изпълни стаята — настоятелен и страстен.

— Задушавам се, Хауард! Не виждат ли те това? Опитваме де да прегризем ремъка! Но дори и така, насилието… Е, това е друга тема. Наранява мнозина, а не решава нищо. Само причинява кръвопролития, а с какво биха помогнали ТЕ на нашата кауза? Това… този акт… Всичко, което постига, е да ни прати няколко години назад. Всичко ще стане още по-трудно, още по…

Гласът секна. След миг генералът подсмръкна и кимна сам на себе си. Беше чул тия думи вече дузина, може би две дузини пъти и всеки път те успяваха да го убедят в невинността на Леман. Гневът на Леман, грубостта му, макар и да говореха лошо за него като човек, бяха негови красноречиви защитници в това специфично дело. Виновните не се държат по този начин. Във всеки случай, беше прав. С какво би му послужило ТОВА? Ли Шай Тун щеше просто да назначи нов министър. Някой друг като Лу Кан.

Далече долу Де Вор тъкмо приближаваше другия край на моста. От сянката на лявата кула се откъснаха две фигурки и се опитаха да го проверят; след това, като видяха кой е, отстъпиха назад. Разтвориха се отново в чернилката, а Де Вор продължи сам към космодрума.

Генералът се обърна. Може би Де Вор беше прав. Може би все пак Уайът беше техният човек. Но дори и да беше така, продължаваше да го гризе чувството — смътно, неясно, — че нещо не е както трябва.

— Уморен съм — промърмори той на себе си и отново седна зад бюрото си. — Да, умора, нищо повече.

— Чакай ме вън, на съединението. Знаеш ли как изглежда?

Човекът ХАН кимна.

— Добре. Тръгвай тогава.

Човекът се подчини, затвори вратата след себе си и остави Де Вор сам в стаята. Де Вор се огледа и за първи път си позволи да се отпусне. Не оставаше много време. След малко всичко щеше да свърши. Това му беше краят. Погледна запечатаната торба на пода, до леглото, и се усмихна, после седна на ръба на кревата до краката на трупа.

КУАЙ Чен се бе оказал мъчен за убиване. Инат. Беше се борил толкова упорито за живота си, че се наложи да го пребият до смърт с бухалки, все едно че душенето с тел не му стигаше. Главата му се бе превърнала в кървава каша, лицето му беше почти неразпознаваемо. Това хареса на всички ХАН. Наложи се Де Вор да изтегли трупа.

Като животни — помисли си той отвратен и си обеща, че ще се погрижи смъртта им да бъде особено болезнена.

Известно време седя там с наведена глава и опрени на коленете ръце; обмисляше нещата. После вдигна очи и отново се огледа. Ама че гадно, опърпано местенце и като всички подобни на него под Мрежата то пораждаше и съответния тип хора. Например този Као Джиян — мечтите му летяха много високо, но самият той беше човече. Нямаше нито уменията, нито въображението да осъществи плановете си. Всичко, което притежаваше, беше нахаканата му безочливост и раздутото му чувство за собствено значение. Но иначе какво друго да очаква? Щом живееш тук, нямаш никаква перспектива. Никакъв начин да прецениш къде всъщност е истината.

Стана и прекоси стаята. В стената имаше вграден старомоден игрален автомат. Рее Тем Марк IV. Включи го и го нагласи за Уей Чи, осмо ниво, машината играе с черните. За известно време потъна в играта — наслаждаваше се на предизвикателството. После, когато стана ясно, че предимството е на негова страна, заряза играта.

Генералът се оказа по-схватлив, отколкото, предполагаше. Много по-умен. Тая работа с мъртвия инженер например. Това, че бе открил Као Джиян и онзи КУАЙ. За миг Де Вор си помисли, че планът им е бил недоизработен. Но играта далеч не беше свършила. Ще позволи на генерала да открие липсващите парчета. Ще му ги пуска едно по едно. Но не и преди той да е приключил с тях.

Отново погледна машината. Това беше сложна игра и той се гордееше, че минава за майстор. Странно обаче, тя толкова ясно представяше разликата между Изтока и Запада. Поне между Изтока и стария Запад, скрит под нивата на Града, построен от ХАН, под пластовете култура на ХАН и историята на ХАН. Играта на Запада се играеше на дъски, подобни на тези на Изтока, но Западът играеше между линиите, а не в точките на пресичане. Освен това игрите на Запада бяха гъвкави, на всяка отделна част се даваше дихание, позволяваше им се да се движат, сякаш всяка от тях има самостоятелен живот. В Уей Чи не беше така. В Уей Чи, след като един пул бе поставен на дъската, той си оставаше там, освен ако не го обкръжаха и така той губеше своето „дихание“. Това бе статична игра; с ходове, търпеливо строени часове или дни наред — понякога дори и месеци. Игра, чийто смисъл бе не да елиминираш, а да асимилираш.

Изтокът и Западът — всеки от тях беше обратната страна на другия. Завинаги чужди. И все пак единият в крайна сметка трябва да възтържествува. В момента това бяха ХАН. Но не завинаги.

Той се извърна от екрана и се усмихна. „Белите побеждават — както винаги.“

Всичко това винаги го бе интересувало — откакто бе разбрал колко много неща бяха забранили или скрили ХАН. Цяла отделна култура. Дълга, сложна история. Погребани, сякаш никога не са съществували. Историята на стария Запад. Покрита с бял саван — този цвят за ХАН бе цветът на мъртвите.

Де Вор се протегна и се прозя. От два дена не беше спал. Прекоси стаята и погледна отражението си в огледалото до душа. Не е лошо, помисли си той, но наркотиците, които бе взел, за да се поддържа бодър, имаха само странични ефекти. Истинската умора всеки миг можеше да го надвие. И все пак — бяха го задържали на крака достатъчно дълго, че да прозре всичко.

Погледна надолу — екранчето на китката му примигваше.

Де Вор се усмихна на отражението си.

— Най-после — каза той, след това приглади туниката си и се обърна към вратата.

Джиян влезе със смях в стаята.

— Чен… — подхвана той и изведнъж млъкна. Очите му се разшириха, лицето му пребледня. — Какво, да му…?

Обърна се и хукна, но вторият човек мигом го последва и прегради вратата — държеше нож.

Обърна се бавно с лице към непознатия.

— Затвори вратата — каза Де Вор. Гледаше през Джиян към другия. После отново се обърна с лице към Джиян. — Влез, Као Джиян. Чувствай се като у дома си.

Джиян преглътна и отстъпи вляво. Очите му попаднаха върху тялото, проснато по очи върху леглото с покрита глава. Беше Чен. Можеше да го познае поне по дузина неща — по формата на тялото, по дрехите, по черните ремъчета около китките.

Млъкна хипнотизиран от гледката на двете силни ръце — отпуснати, безжизнени и бледи, с длани, обърнати нагоре върху тъмночервения чаршаф. После отново вдигна очи. Непознатият го гледаше със същата жестока полуусмивка.

— Какво искаш? — гласът на Джиян едва се чуваше.

Де Вор се разсмя, след това се обърна към игралния автомат и набра следващия си ход. Джиян погледна към екрана. Машината бе нагласена за Уей Чи, дъската с квадратчетата — 19 по 19, — плътно покрита с черни и бели камъчета. По състоянието на играта си личеше, че непознатият го е чакал доста време.

Де Вор се обърна и изгледа Джиян със странно напрегнат поглед. После сведе очи и се приближи.

— Завладяваща игра, нали, Као Джиян? Черните започват първи и възможността е на тяхна страна — казват, 7 към 10 — и все пак аз, както и ти, предпочитам да играя с белите.

Приближи се още повече. Джиян се облегна на стената и отмести поглед встрани.

— Носиш ли плика, Као Джиян?

Джиян извърна глава и пресрещна погледа на другия. Сега ги разделяше само една длан разстояние. Чувстваше дъха на другия върху бузата си.

— П-п-плик…?

— Предложението, което ти направихме.

— А… — Джиян бръкна във вътрешния джоб на робата си, измъкна измачкания плик и му го подаде. Непознатият не го и погледна — просто го мушна в джоба си и му подаде друг.

— Давай. Отвори го. Това е новото ни предложение.

Джиян гледаше трупа на леглото, мъжа, който чакаше на вратата с нож в ръка, и се чудеше какво ли му кроят. Дали не беше вече мъртъв? Погледна запечатаното писмо, което държеше в ръка. Беше същото като онова, което му бе дал Чо Хсиян.

С треперещи ръце той отвори плика и извади сгънатия лист. Този път на него не беше написано нищо. Чисто бял лист — и нищо повече.

Де Вор се усмихна.

— Разбра ли, Као Джиян?

Джиян местеше поглед от единия към другия и се опитваше да измисли начин да се измъкне.

— Ами записът?

Непознатият се извърна — изобщо не обърна внимание на репликата му, сякаш тя нямаше никакво значение.

— Съжалявам за приятеля ти. Нямаше късмет, той просто не беше част от това. Сключихме сделката с тебе, Као Джиян.

Джиян усети, че отново се е втренчил в трупа. Непознатият забеляза погледа му и се усмихна.

— Давай, давай. Гледай го, щом искаш. Сега сигурно няма нищо против — отиде при леглото и отметна завивката. — Ела тук…

Гласът на непознатия прозвуча като команда — това накара Джиян да тръгне напред; после се разколеба — обля го вълна на отвращение, повдигаше му се.

Де Вор вдигна поглед от тялото.

— Озорихме се, докато го убием тоя твой приятел. Трябваше и двамата да се справяме с него. Наложи се Чу Хен, ей онзи там, да го държи, докато го подредя.

Джиян потръпна. Около бичия врат на Чен четири-пет пъти бе омотана жица, бяха я стягали, докато се бе врязала в плътта и бе потекла кръв. Но беше трудно да се прецени дали това е било причина за смъртта, или тежките удари по тила; удари, които бяха строшили черепа му като крехък порцеланов съд.

Той преглътна сухо, след това вдигна очи и срещна погледа на непознатия.

— Мъртъв ли съм?

Де Вор се изсмя — не жестоко, а сякаш наивната забележка наистина го развесели.

— Ти какво мислиш?

— Записът… — повтори той отново.

— Май не разбираш, а, Као Джиян?

Мъжът ХАН до вратата се разсмя, но рязко млъкна, когато Де Вор го изгледа.

Гласът на Джиян сега бе почти дихание.

— Какво да разбирам?

— Играта. Правилата й. Различните й нива. Нали виждаш, много взе да надигаш глава. Амбициите ти бяха над твоето равнище. Това е много опасно за дребосъче като тебе. Много си алчен.

Джиян потрепери. Същото бе казал и Чен.

— Ти… как да го кажа… стана ни неудобен.

— Забравете всичко. Моля ви! Аз…

Де Вор поклати глава.

— Съжалявам — каза тихо той. Гледаше Джиян почти с искрено съжаление. — Това не е възможно.

— Нищо няма да кажа. Заклевам се, нищо няма да кажа!

— Честна дума, а? — Де Вор се обърна и вдигна торбата от пода до леглото. — Ето. Толкова струва думата ти.

Де Вор му хвърли торбата. Джиян я улови и погледна вътре, после ужасен я метна на пода. Вътре беше главата на Чо Хсиян.

— Значи разбра? Това е просто необходимост. Трябва да жертваме това-онова. Заради играта.

— Играта?!

Но повече обяснения не последваха — Ножът просветна и се вряза дълбоко в гърба му. Као Джиян бе мъртъв, преди да успее да се свлече на пода.

В Дома на деветия екстаз, собственост на Му Чуа, бе настъпил часът за почивка и момичетата, проснати по кушетките в Стаята със зелените лампи, бърбореха и се смееха. Домът на Му Чуа бе много добър, чист публичен дом, макар и да се намираше под Мрежата, и работеше само за онези, които идваха тук по работа Отгоре.

Фен Чун, най-големият от местните босове на Триадата и бивш любовник на Му Чуа, им осигуряваше закрилата си. Хората му пазеха вратите на Му Чуа и помагаха, когато някой клиент започнеше да създава неприятности. Беше добра сделка и Му Чуа здравата се бе нагушила благодарение на нея.

Му — на стария език това означаваше „майка“, макар тя да не бе ничия майка и още на 12 години да я бяха стерилизирали — сега беше към средата на петдесетте — силна, дребна жена с огнен нрав, която наистина си обичаше занаята и своите момичета. „Тук мъжете забравят грижите си“ — беше нейният девиз и тя го бе написала над вратата на английски и на мандарин — йероглифите му бяха избродирани върху всяка възглавничка, всяка завеса, всеки чаршаф в дома. Но макар и да беше така, в дома й действаха строги правила. Нито едно от момичетата й не можеше да бъде наранявано по никакъв начин. „Ако искат такива неща — бе споделила тя веднъж с Фен Чун с блеснали от гняв очи — да вървят долу в Глината. Това е почтен дом. Дом за любов. Как ще ги обичат моите момичета, ако ги е страх? Как да разсеят всички грижи на един мъж, освен ако самите те нямат грижи?“

Му Чуа все още беше невероятно привлекателна жена и мнозина, дошли тук за по-млада плът, нерядко завършваха нощта в прегръдките на „мама“. След това за тях друга вече не съществуваше. Връщаха се само при нея, спомняха си не само топлотата й, но и всичките й малки номера — тя си ги пазеше в тайна дори от момичетата.

Точно сега тя стоеше под арката на вратата и доволна наблюдаваше своите момичета. Добре ги бе подбрала. Тук имаше истински красавици като Пурпурен лотос и Нефритова мелодия, както и момичета с характер като Пролетна върба и мъничката, нежна Сладък мед, позната на всички като Малката МИМИ, както се произнасяше името, което бе приела, на мандарин. Но нейните момичета бяха и нещо повече — тя ги бе обучила да бъдат истински артистки в занаята; уменията им в любовта бяха ненадминати. Ако подобно нещо бе възможно тук, в Мрежата, то тъкмо те бяха прекрасно възпитани. Те не бяха прости МЕН ХУ — „жени, които стоят на вратата“, а ШЕН НУ — „момичета-богини“. За Му Чуа това бе важна разлика. Момичетата й можеше да са проститутки, но не бяха просто „димни цветя“. Нейният дом бе обител на топлината и мекотата, образец за всички останали домове, и тя беше страшно горда, че го е постигнала.

Пурпурен лотос и Сладък мед се бяха отделили в далечния край на стаята и си говореха с трето момиче — Златно сърце. Му Чуа се приближи до тях, разположи се на пода помежду им и се вслуша в разговора им.

— Сънувах сън, майко Чуа — обърна се към нея Златно сърце. Тя беше нейното най-малко момиче, само на тринадесет години, и имаше сладко лице. — Тъкмо разказвах на Пурпур и на малката Мими. В съня ми беше Нова година и аз ядях пасти. НИЯН-КАО — новогодишни пасти. Над мен облаците рисуваха огромни планини в небето, грейнали в най-невероятни цветове. Погледнах нагоре, очаквах нещо и тогава изведнъж от Запад дойде един тигър, приближи ме и се съвкупи с мен.

Другите две момичета се разкикотиха, но Златно сърце продължи със сериозен израз на лицето:

— После се събудих, но това все още беше в съня ми, а до мен на леглото лежеше бледосива змия — на места кожата й беше почти бяла. Отначало мърдаше, но когато протегнах ръка и я докоснах, тя беше студена.

Му Чуа облиза разтревожено устни.

— Силен сън, дете. Ала онова, което означава… — тя потръпна и млъкна, после смени темата. Не биваше да тревожи Златно сърце. — Чуйте ме сега, момичета. Имам специална молба към вас. Ще имаме гости. Трима важни мъже Отгоре. Войници.

Пурпурен лотос плесна радостно с ръце.

— Колко прекрасно, майко Чуа! Войници! Те са толкова силни, толкова здрави! — тя се изсмя ниско, съблазнително и погледна Сладък мед. — Ако не беше майка Чуа да се погрижи за нас, сигурна съм, че с войник бих го направила и без пари!

Му Чуа се присъедини към техния смях.

— Да. Но тези не са какви да е войници. Това са хора на самия велик генерал, от неговия елит, и вие ще получите три пъти повече от обичайното. Ще ги забавлявате в Райската зала и ще правите всичко, което поискат.

— Всичко? — Сладък мед вдигна вежди. Му Чуа й се усмихна уверено.

— Което влиза в правилата, разбира се. Казано им е, че не могат да ви нанасят никаква вреда.

— Ами ако не останат доволни? — попита Златно сърце; лицето й все още беше помрачено от онзи сън, който бе сънувала.

Му Чуа протегна ръка и нежно я погали по бузата.

— Те са мъже, дете мое. Разбира се, че ще останат доволни.

Еберт спря до завесата на входа и се обърна към другите двама:

— Ето ни, пристигнахме, приятели. Домът на Му Чуа. Най-добрият под Мрежата.

Фест се разсмя, но Хаавикко изглеждаше несигурен.

— Що за място е това?

Фест го потупа по рамото и посочи нарисуваните над вратата лотос и риба.

— Това на какво ти прилича, Аксел? Ние в момента сме в Квартала на цветята и върбите! В страната на топлината и мекотата. Вкъщи, при семейството под зелените фенери — видя, че на Хаавикко започна да му просветва, и отново се засмя. — Да, Аксел, това е публичен дом. Бардак.

Опита се да тръгне напред, все още обгърнал с ръка раменете на Хаавикко, но младият ординарец не помръдна.

— Не. Не искам да влизам тук — Хаавикко преглътна. По бузите му плъзна лека червенина. — Аз… аз не си падам много по тия работи.

Еберт го доближи.

— Ти си мъж, нали така, Хаавикко? Ами тогава, разбира се, че си падаш по тях!

Хаавикко поклати глава.

— Вие влезте. Аз ще ви чакам тук.

Еберт погледна Фест и вдигна вежди. После отново погледна Хаавикко.

— Това е невъзможно. Записал съм и трима ни за цяла нощ. Тук ще спим. Тук трябва да стоим, докато сме долу. Разбра ли?

— Искаш да кажеш, че е нещо повече от…

Еберт закима усилено и накара Фест отново да се разсмее, после лицето му стана сериозно.

— Виж, Хаавикко, ако не искаш да чукаш някое момиче, никой не те задължава да го правиш. Но поне влез вътре, а? Му Чуа ще те нахрани и ще те настани. Можеш да гледаш тривизия, или да правиш каквото си искаш, докато ние с Фест се забавляваме.

Хаавикко сведе поглед, ядосан от леко подигравателния тон на Еберт.

— Не мога ли да пренощувам някъде другаде?

Еберт изсумтя — изведнъж бе загубил всякакво търпение.

— Ох, в името на всички богове, Фест, заповядай му да влезе вътре! Не разбираш ли бе, Хаавикко? Ние сме боен отряд. Трябва да бъдем заедно, когато ни извикат. Какво, мамка му, толкова се опъваш?

Хаавикко погледна към Фест, който му се усмихна извинително.

— Вярно е, Аксел. Заповядано ми е през цялото време да сме заедно и аз отговарям за това. Виж какво, защо не постъпиш както ти предлага Ханс? Влез и си вземи стая. После, ако си промениш решението, ще сме ти наблизо.

— Казах ви…

— Да, да, разбирам. Влез сега вътре. Заповядвам ти. Става ли?

Вътре Му Чуа ги поздрави сърдечно, после ги въведе в голяма стая в дъното на къщата, където ги чакаха три момичета. Щом влязоха, момичетата коленичиха и сведоха глави, след това вдигнаха очи към тях с усмивка и очакване, сякаш ги чакаха да направят своя избор. Аксел смаяно се блещеше. Изобщо не бяха такива, каквито бе очаквал, нито пък това място беше безвкусната бърлога на порока, каквито често бе виждал в живодрамите.

— Как се нарича тази стая? — попита той и изненада и Еберт, и Фест с това, че заговори пръв.

Момичето вляво бързо се спогледа с другарките си, после погледна Аксел с лъчезарна усмивка.

— Това е Райската зала. Тук един мъж може да мечтае и да изживее мечтите си.

Тя беше красива. Дори и за тези мънички жени от ХАН — тя беше такъв тип — тя бе изключителна и Аксел пряко волята си усети, че нещо в него се раздвижва. Бе облечена в яркочервено сатенено ЧИ ПАО, избродирано с мънички сини цветченца и жерави и разноцветни пеперуди — дългата одежда с кройка на роба обвиваше и скриваше изящната й фигура. Косата й бе подстригана като лястовича опашка и двете й крила се спускаха над бледо чело с цвят на слонова кост, достойно за дъщеря на Танг. Шнола от изкуствени перли придържаше тъмния водопад на черните й коси в стегнат кок. Ръцете й, мънички като на дете, не бяха украсени с нищо, ноктите й бяха лакирани, но не с цветен лак. Беше така поразителна, така неочаквана, че той не можеше да откъсне поглед от нея, с разтворени устни и окръглени очи.

— Как те наричат?

Тя отново сведе глава. На малките й устни, същинска розова пъпка, играеше лека усмивка.

— Името ми е Пурпурен лотос.

— Е… — разсмя се Еберт. — Виждам, че Хаавикко вече направи своя избор.

Аксел разруши очарованието.

— Не. Съвсем не съм. Аз… съвсем сериозно ви го казах. Това… — той пак се огледа, отново изненадан от изящния вкус и простия лукс на стаята и мебелировката. — Не си падам по това.

Отново погледна момичето и забеляза под повърхностната усмивка лек намек за разочарование в очите й и в ъгълчетата на устата й. Веднага се разстрои, че я наранява, като я отхвърля.

— Съжалявам… — започна той, но Еберт го прекъсна.

— Дами, моля ви, простете на нашия приятел. Мислехме, че ще промени решението си, като го доведем във вашия прекрасен дом, но той явно е твърд като диамант — Еберт погледна Фест и се усмихна. — Ще ви обясня. Моят приятел е ЙЯ, разбирате ли? Жълта змиорка.

Хаавикко се намръщи неразбиращо. В знанията му по основен мандарин не се включваше нито един от двата термина. Но момичетата веднага разбраха.

— Извинете ме, почитаеми господине — обади се Пурпурен лотос. Лицето й се проясни, усмивката й изведнъж грейна и разкри съвършени перлени зъби. — Ако почакате само миг, ще извикам майка Чуа. Сигурна съм, че тя може да ви осигури момче.

Аксел се обърна към Еберт бесен:

— Ти какво…?!

Еберт избухна в бурен смях — объркването по лицето на момичетата много го забавляваше. Пренебрегвайки остротата в гласа на Аксел, той протегна ръка и го докосна по рамото.

— Само шегичка, приятелю. Само шегичка.

Момичетата се спогледаха помежду си, поглеждаха войниците, лицата им за миг се напрегнаха. После също се присъединиха към смеха на Еберт — с наведени глави, притиснали устни с една ръка. Смехът им приличаше на лек, далечен смях на деца.

Аксел се извърна от Еберт и отново ги погледна. Гневът му започна да се изпарява. После той се усмихна и лекичко се поклони. „Не — помисли си той. — Не се връзвай. Той, Еберт, си е такъв. Лошо възпитан и с лоши маниери — но за това не е виновен той. Идва си му отвътре — нали е наследник на една от най-големите финансови империи в Чун Куо. Не му се налага да пази поведение като Фест и мен. Ние служим, а той само си играе на служба. В края на краищата, той е господар. Да, но внимавай, Ханс Еберт. Един ден ще прекалиш с шегичките, ще вземеш твърде често да се обаждаш не на място и тогава богатството ти няма да ти помогне. Нито пък връзките ти.“

Най-малкото момиче стана с поклон и се приближи към тях със сведена глава.

— Биха ли желали господата ЧА?

Еберт отговори и за тримата:

— О, богове, не! Донесете ни нещо по-силно. Вино. И нещо за ядене. Гладен съм като вълк!

Смутен от безочливия, собственически маниер на Еберт, самият той чувстващ се неловко, Аксел гледаше как другите седнаха върху възглавничките, които им донесе Пурпурен лотос.

— Вие няма ли да седнете с нас? — попита го тя, доближавайки се към него много повече, отколкото предишния път. Сладкото изящество на аромата й го опияняваше, а очите й бяха очи на любовница, пълни с тайно разбиране.

— По-добре е да не сядам — доста вдървено каза той. „Сестра ми…“ — почти добави. Внезапно почувствал се неловко, сведе очи. Да, заради това беше. Беше обещал на сестра си. Беше се заклел в честта си, че ще се опази чист. Няма да прави като другите мъже.

Потръпна и отново срещна погледа на момичето.

— Ако обичате, извикайте Му Чуа. Може би тя ще ми намери стая. Ще ям и ще почивам в стаята си.

Пурпурен лотос се усмихна — не беше обидена; този път зад усмивката й не прозираше нищо. Разочарованието й бе моментно; сега тя отново беше съвършената домакиня, всички лични мисли бяха прогонени от главата й.

— Ако изчакате за момент, ще я повикам.

Но Му Чуа бе наблюдавала всичко. Тя веднага се появи на вратата — знаеше много добре какво да прави, какво да каже в такъв момент. Предварително й бяха казали, че може да стане така.

— Моля ви, последвайте ме, ШИ Хаавикко. Стаята ви е приготвена. Ще ви заведа.

Аксел се поклони благодарно, после погледна Фест и Еберт. Фест срещна погледа му и кимна набързо, признавайки оттеглянето му, но Еберт не му обърна внимание — беше се съсредоточил изцяло върху малкото момиче, което сега беше седнало до него — тя изглеждаше едва десетгодишна.

— Как е името на малката? — попита Хаавикко Му Чуа. Стараеше се да говори тихо.

Му Чуа се усмихна.

— Това е Златно сърце. Тя е бебето на дома. Мъничка и сладка, не мислите ли?

Той се взря още за миг в момичето, после отново се обърна към Му Чуа:

— Ако обичате, заведете ме в стаята ми.

Му Чуа се усмихна разбиращо.

— Заповядайте.

Аксел се събуди, стаята беше тъмна и във въздуха се носеше странна миризма. Веднага скочи нащрек — обучението му си казваше думата, — след това си спомни къде се намира и се накара да се отпусне. Но все пак още се чувстваше напрегнат. Нещо не беше както трябва. Нещо…

Чу го. Чу друго дихание в тихия мрак. Попипа отляво до себе си. Нищо. После — отдясно. Ръката му срещна нещо меко и топло.

Преглътна, разпознал мириса на мускус — знаеше от какво идва. Какво бяха направили с него? Упоили ли са го? И какво още? Беше виждал твърде много тайни операции, за да се чувства неуязвим. Еберт ли беше нагласил всичко това? Ами ако го е упоил, а след това е заснел всичко, което е направил? Потрепера и бавно се дръпна от момичето — момиче ли беше?, — което лежеше до него, после напипа зад гърба си ключа на осветлението.

Веднага центърът на леглото се освети от мека светлина, която се разсейваше в мрака.

Аксел се задъха и от ужас оцъкли поглед.

— Куан Йин да ме пази! — прошепна той.

Момичето беше ХУН МАО. Високо, русо момиче с големи гърди и атлетично телосложение. Лежеше до него, светлината явно не я дразнеше, вдигнала ръка към шията си — пръстите й бяха вплетени в дългата, гъста коса, — а другата й ръка бе върху гладкия й мускулест корем — пръстите сочеха към гъстите косми на пубиса й.

Аксел се блещеше срещу нея, ужасен и завладян едновременно от белите й като лед гърди и мекия, потаен мирис на пола й. После отново погледна лицето й и потръпна. Толкова й приличаше. Толкова много й приличаше. Сякаш…

Той се извърна и преглътна, след това пак я погледна — очите му още веднъж се прилепиха към онези части на тялото й, които никога преди не беше виждал. Никога не си бе и мечтал, че ще ги види.

Главата й се извърна, очите се отвориха. Поразително сини очи, същите като на сестра му. Но други. О, колко бе благодарен, че бяха други! И все пак…

Той бързо прогони тази мисъл. Но тя не го оставяше намира. Същата като Веса. Толкова приличаше на скъпата му сестра Веса.

Момичето му се усмихна и протегна ръка към него. От гърлото й се изтръгна леко стенание на удоволствие.

Той инстинктивно се отдръпна, напрегнат, но тялото му го предаде. Пенисът му бавно се изпълни с кръв, докато, напълно възбуден, застана твърд и прав. И когато тя протегна ръка и го пипна, той не можа да направи нищо друго, освен да затвори очи — засрамен, ала благодарен.

Щом влезе в нея, отвори очи и отново я погледна.

— Как е името ти?

Тя се разсмя лекичко и за кратък миг движенията на тялото й срещу неговото се забавиха и станаха неуверени.

— Не помниш ли, Аксел? Аз съм Бяла орхидея. Твоето малко цвете… — тя пак се разсмя, този път по-дрезгаво; тялото й се притисна о неговото и го накара да изкрещи от удоволствие. — А той разправяше, че си бил ЙЯ…

— Да го събудя ли?

— Не, майко Чуа. Нека поспи още малко. Битката сигурно ще е чак след два часа. Има много време. Хареса ли му?

Му Чуа се усмихна, ала не отговори. Някои неща тя правеше за пари. Други бяха в противоречие със собствения й морален кодекс. Да шпионира гостите си беше едно от тях. Взря се за миг в Еберт — опитваше се да схване кое го прави толкова различен от другите, които идваха тук. Може би това се дължеше чисто и просто на грубостта му. Приемаше наготово, че може да има всичко, да купи всичко. Не го харесваше, но пък и не й беше работа да харесва всичките си клиенти. Ала той й бе донесъл нещо ценно — две момичета ХУН МАО.

— Реши ли вече?

Еберт не я погледна. На устните му играеше лека усмивка.

— Мога да си избера която и да е, така ли?

— Такава беше сделката ни.

— Тогава ще взема момиченцето. Златно сърце.

Му Чуа сведе очи. Точно това очакваше.

— Но тя е съвсем неопитна — възрази тя. Знаеше, че е безнадеждно, но дори и при това положение се опитваше да го убеди.

— Знам. Точно това е отчасти причината да я избера. Бих могъл да я обуча сам. На онова, което аз обичам.

Му Чуа потръпна — зачуди се какво ли обича той. За миг се замисли дали да не се откаже от сделката и да върне двете момичета, но знаеше, че няма смисъл нито да отхвърля една толкова сигурна атракция като тези варварски ШЕН КУ, нито пък да си създава враг в лицето на Ханс Еберт.

— Сигурен ли си, че не е твърде млада?

Еберт само се изсмя.

— Тогава ще тегля чертата. Всичко ще е както се договорихме. Двете момичета срещу едно. И безплатни забавления тази вечер.

— Както се договорихме — обади се Еберт и се усмихна на себе си.

Му Чуа отново се вгледа в него — чудеше се каква ли игричка си играе с колегата си офицер. Беше видяла как го поднася и обижда. Защо тогава толкова настояваше тя да го упои и да му прати онова момиче ХУН МАО? Изглеждаше, че двамата не се обичат много-много, тъй че какво ли кроеше Еберт?

Тя се поклони и се усмихна, макар че усещаше колко куха е усмивката й, после се извърна и отиде да донесе договора. Но все си мислеше за съня на Златно сърце. Еберт беше тигърът, дошъл от Изтока, и снощи се бе съвкупил с нея; не можеше да бъде задоволен, така бе казала Златно сърце — любел се диво, страстта му била на ръба на насилието. И макар че нямаше никакъв шанс Златно сърце да забременее, Му Чуа не можеше да се отърве от мисълта за другия образ от съня — сиво-бялата змия. В повечето случаи това бе благоприятен символ — знак, че сънуващата ще роди момче. Но змията от съня бе мъртва и студена.

Потръпна. Първата част от съня се бе оказала толкова вярна, как и втората да не се сбъдне на свой ред? А и каква мистерия бе това за Златно Сърце. „Изяж си сега новогодишните сладкиши — помисли Му Чуа, когато извади договора от чекмеджето в стаята й и понечи да тръгне обратно. — Празнувай сега под дъгоцветните облаци, защото скоро златното сърце ще бъде разбито. А аз нищичко не мога да направя. Съвсем нищичко.“

Когато се събуди за втори път, той знаеше, че тя ще е там, в леглото до него. Обърна се и я погледна — целият срам, целият ужас бяха изчезнали, бяха останали само любовта и смътното желание. За миг остана неподвижен, мълчалив и я гледаше с лека усмивка. После, както я гледаше, забеляза някакво движение сред срамните й устни. Нещо черно и гладко сякаш се измъкваше от меката, бледа гънка на плътта й. То бавно изпълзя навън и се протегна, малко по-дълго от нокът на палец; сляпата му муцуна се движеше насам-натам из въздуха, сякаш го душеше, Аксел се взираше в него, смаян и ужасен. Беше живо — живо!!! Извика леко от шок и изненада и нещото изчезна, сякаш никога не се бе появявало, в меките, влажни гънки плът.

Викът му я събуди. Тя рязко се надигна — очите й бяха сини като северното море и сънят още тегнеше в тях.

— Аксел… Какво има?

Съсредоточи поглед в лицето му и сякаш изведнъж се събуди напълно, щом забеляза неговия ужас.

— Богове, какво е станало? — тя стана и се приближи към него, но той се дръпна, като се мъчеше да я отпъди с ръце. Тя спря, неподвижна, с напрегнато тяло, после леко приведе глава, вперила очи в него.

— Кажи ми какво става, Аксел. Моля те. Лош сън ли сънува?

Той насочи пръст към нея.

— Нещо…

Само това успя да каже, но тя явно разбра. Седна на леглото и отпусна ръце в скута си. Въздъхна дълбоко.

— Онова, което си видял… — тя сви рамене и го погледна — в този миг изглеждаше странно уязвима. — Всички ние си имаме такива — погледът й сякаш казваше: НО ТИ, ЕСТЕСТВЕНО, СИ ЗНАЕЛ ЗА ТОВА. ИЛИ ПОНЕ СИ ЧУВАЛ.

— Аз… — той преглътна. — Не разбирам.

Тя се взря в него още за миг, после протегна ръка към гънките на пола си и нежно започна да примамва нещо отвътре. Аксел гледаше с изцъклен поглед как тя взима нещото с пръсти и внимателно го поставя на дясната си длан. След това му я протегна, за да може да го види ясно.

— Виж. Всичко е наред. То няма да ти направи нищо лошо. Абсолютно безобидно е.

Беше някакво насекомо. Или пък така изглеждаше на пръв поглед. Черно, гладко, прилично на червей, то беше дълго колкото половин пръст. Нямаше сегменти. Нито някакви белези. Изглеждаше сляпо; всъщност не се забелязваха никакви сетивни органи. И все пак то бе отреагирало бързо на вика му.

— Какво е това? — попита той и се наведе по-ниско, неспособен да скрие гнусливото си потръпване.

— Както ти казах, всички ние ги имаме. Всички момичета тук, искам да кажа. Те ни пазят чисти, нали разбираш. Разработка на „Джен Син“. Унищожават бактериите — някои определени видове бактерии. СПИН, херпес, всички видове венерически болести.

Той намръщи нос.

— Богове… и то през цялото време е било там, вътре. Докато ние…

— През цялото време. Но то никога не се пречка. Живее в специално отделение в утробата ми. Излиза навън само когато усети, че спя, или съм напълно отпусната. То е паразит, нали разбираш. Благоприятен — тя се усмихна и потупа нещото в ръката си, после внимателно го вкара обратно.

На вратата се почука. Аксел се огледа.

— Ето — момичето му подаде халат, но себе си не прикри с нищо.

Той се обви с ПАУ от изкуствена коприна, след това се обърна към вратата:

— Влез!

Беше Му Чуа.

— Чух някакъв шум — каза тя. — Всичко наред ли е?

— Да. Да, всичко е добре — той погледна момичето, седящо на леглото — тя се бе загледала някъде встрани, — после отново се извърна към Му Чуа. — Няма нищо. Наистина. Съвсем нищо.

Му Чуа го погледна в очите и задържа погледа си само миг по-дълго, накара го да се чуди какво ли си мисли, докато го гледа; събуди отново за кратък миг страховете му, че е бил заснет и предаден. Но после тя се усмихна — с топла, искрена усмивка, която не криеше никакви задни мисли.

— Добре — кимна тя. — Тогава се облечете и елате. Приготвила съм ви закуска.

Усмивката й го стопли, прогони всички сенки от ума му.

— Благодаря ви, майко Чуа. Домът ви е превъзходен. Просто превъзходен.

Ямата бе водовъртеж от шум и трескаво движение. Пейките, подредени амфитеатрално, бяха толкова претъпкани, че всеки миг щяха да прелеят. От всички страни мъже крещяха, махаха с ръце като луди и залагаха — тъмни, безлични силуети в мътната червена светлина, а там, долу, в ярката бяла светлина, обливаща арената, двамата мъже, вкопчили се един в друг за бедрата в позиция ВА ШИ, мълчаливо се гледаха.

Аксел Хаавикко, седнал на първия ред между Фест и Еберт, присви очи и се загледа в двамата противници. Изглеждаха зле подбрана двойка: единият беше ХУН МАО, другият — ХАН. Единият — великан, другият — толкова дребен и все пак така великолепно сложен, че сякаш бе произведен в някоя цистерна, на „Джен Син“. Но в дребния имаше неподвижност, нескрито усещане за властност, което веднага биеше на очи. Изглеждаше така неподвижен, сякаш бе стигнал връхната точка на покой.

— Името на този ХАН е Хуа. Казаха ми, че бил местният шампион — Фест се наведе напред и заговори в ухото му. — Вече имал седемнадесет победи. Още две — и ще бие рекорда.

Аксел се обърна и изкрещя в ухото на Фест:

— Ами другият?

Фест сви рамене и посочи дребничкия ХАН, седящ до него. Отново се наведе напред и извика още по-силно:

— Ей този приятел разправя, че никой не знаел почти нищо за него. Тукашно момче, казва се Кар, но преди не се е борил. Малко нещо тайнствен си пада. Но може би си струва да заложиш на него. Сигурно би спечелил добре.

Аксел се обърна и погледна мъжагата. И прегънат одве, Кар бе по-висок от повечето мъже. Вероятно седем ЧИ. Може би и повече. Изправен, бе висок почти два пъти колкото Хуа; широк в раменете, с тежки мускули, намазаната му с масло кожа блестеше на ярката светлина. Подобни мъже обикновено действаха бавно. Зависеха само от силата си, за да победят. И все пак Аксел помнеше как бе притихнала тълпата, когато гигантът излезе на арената, и осъзна, че Кар дори по техните мерки бе нещо необикновено.

За миг се загледа в татуировките по гърдите и ръцете му. На всяка ръка бяха изрисувани чифт дракони — единият — червен, другият — зелен, с издължени мускулести тела, вплетени един в друг в спирала. Главите им бяха обърнати навътре, един срещу друг, огромните им усти, пълни с остри зъби, ръмжаха, златистите им очи горяха. На гърдите му простираше крила грамадна птица, а могъщата й царствена глава бе отметната дръзко назад, жестокият й клюн бе разтворен в тържествуващ вик, а по един поразен от ужас кон висеше във всеки от краката й с остри стоманени нокти.

Аксел отмести поглед — изведнъж се бе почувствал много странно. Неговите коприни, сплетената му коса, огърлиците от сребро и нефрит… Тези изтънчени неща тук, долу, бяха белег на нахалство. Нямаше място за такива глезотии тук. Всичко бе оголено.

В Ямата беше топло и претъпкано до непоносимост и все пак го полазиха тръпки, щом се сети какво предстоеше.

— Погледни го! — изкрещя Еберт, навел се по-ниско, за да се включи в разговора. — Мръвка! Това е той! Огромна торба месо! Изводът е ясен, Хаавикко! Не бих прахосал едничък юан заради него! Онзи ще го довърши за секунди!

— Така ли мислиш, Еберт?

Еберт възбудено закима.

— Виж сега нашия човек — той посочи Хуа. — Казаха ми, че бил перфекционист. Артист. Тренира по осем часа на ден и понякога по цял ден повтаря само едно-единствено движение — Еберт се засмя и сините му очи блеснаха в червено на мътната светлина. — Подобна тренировка после си плаща. Казват, че бил толкова бърз, че не смееш дори да мигнеш, докато се бие!

Аксел сви рамене. Може и да беше така. Със сигурност в този човек имаше нещо различно, нещо МАНИАКАЛНО, което те караше да потръпваш. Например очите му никога не помръдваха. Втренчваха се в една точка — в лицето на противника — сякаш в транс и не мигаха, вперени безмилостно. Докато другият…

Щом го погледна, Кар извърна глава и се втренчи право в него.

Погледът му бе свиреп, високомерен, изпълнен с почти първобитна сила и не чак дотам с разум. В този човек имаше нещо. Нещо, което бе забелязал веднага. Може би беше небрежният, почти нахален начин, по който бе изгледал публиката, когато излезе, или краткият, почти господарски поклон, с който бе поздравил съперника си. Каквото и да беше то, бе достатъчно, за да накара Аксел да се ядоса, че Еберт така безцеремонно беше го отписал. Но що се отнася до равновесието, трябваше да се съгласи с Еберт — дребничкият изглеждаше като опитна, съвършена бойна машина. Височината, теглото и ширината нямаха никакво значение за него. Силата му беше от съвсем друг вид.

— Разбира се — продължи Еберт, като викаше толкова силно, че и великанът го чуваше, — грубата сила самичка никога не може да победи. Интелигентността и дисциплината всеки път тържествуват. Това е природен закон, приятели!

Аксел забеляза как погледът на великана пламна, мускулите му се напрегнаха. Беше го чул и разбрал.

Наведе се по-близо до Еберт.

— Залагам 100 юана, че големият ще спечели.

— Добре. Давам ти пет към едно.

— Сигурен ли си?

Еберт се изсмя нахално.

— Кажи 250 и ще ти дам десет към едно!

Аксел срещна погледа му за миг и забеляза предизвикателството в него, после лекичко кимна.

Тъкмо тогава съдията излезе на арената и тълпата притихна в очакване.

Аксел усети, че стомахът му се свива, а сърцето му бие бясно в гърдите. Това беше То — бой до смърт.

Двамата мъже се надигнаха и се приближиха към центъра на кръга. Коленичиха и се поклониха един на друг с цял КО ТУ, главите им почти се докоснаха. След това отново седнаха в очакване съдията да съобщи имената им и да прочете правилата.

Правилата бяха кратки и прости. Първо: не са разрешени никакви други оръжия освен собствените им тела. Второ: докато продължава боят, не трябва да излизат извън арената. Трето: след като битката веднъж е започнала, не може да бъде прекратена; тя би свършила само със смъртта на единия борец.

Аксел усещаше напрежение дори в костите си. Навсякъде в него се надигна възбуда — ужасна, забранена възбуда, която с всеки изминал момент ставаше все по-силна. Двамата мъже се изправиха един срещу друг в центъра на кръга в очакване на сигнала.

После изведнъж битката започна.

Дребният отскочи назад като акробат, после спря, почти естествено неподвижен, полупривдигнал се на пръсти, с ръце на равнището на раменете, свити навътре в лактите, с разперени пръсти.

Кар не бе помръднал. Гледаше внимателно Хуа с полупритворени очи. После той отпусна колене много бавно и се изправи в цял ръст, балансирайки на пети.

Хуа направи лъжливо движение встрани и се метна към Кар — приведе се напред, след това подскочи назад и встрани, като изрита големия в слабините.

Тълпата изрева. За миг Кар лежеше долу. После отново се надигна — краката му думкаха по покрития с брезент под, през зъбите му се промъкна болезнено съскане. Хуа не бе уцелил мишената. Кракът му бе ударил Кар в горната част на бедрото. Кожата там пламтеше в червено, което с всеки миг потъмняваше. Докато обикаляше в кръг, Кар потърка мястото леко, почти разсеяно.

— Много е бавен! — изсъска Еберт в ухото му.

— Чакай! — отвърна му Аксел. Бе наблюдавал лицето на Хуа и бе забелязал каква изненада се бе изписала на него, когато едрият скочи отново. Хуа си бе помислил, че му е в кърпа вързан. Наистина.

Хуа отново се приведе в класическата поза ЧИ МА ШИ — ездитен кон — и взе да прехвърля тежестта от едното на другото бедро, виейки се като змия. После изтанцува кратък танц с крака. Отвсякъде по редовете се разнесе силен, нисък тътен — публиката тропаше с крака от възторг. Миг по-късно Хуа отново нападна.

Този път той се втурна срещу Кар със странен, лъкатушещ бяг, завършил със скок. В същото време нададе смразяващ кръвта писък.

Но Кар се бе отместил.

В мига, в който Хуа бе скочил, Кар се приведе, претърколи се и се извърна. Движението беше толкова бързо, толкова неочаквано за такъв едър мъж, че из тълпата се понесоха смаяни въздишки. Когато Хуа отново се обърна с лице към него, Кар се усмихваше.

Изненадата се превърна в гняв. Хуа нападна за трети път; въртеше се, мушкаше и риташе, ръцете и краката му се виждаха само като размазани петна. Но големият посрещаше и отбиваше всеки удар.

По отношение на бързината най-после се бе намерил достоен съперник за Хуа. И когато Хуа се оттегли, той дишаше тежко, а лицето му бе почервеняло от усилие.

Тълпата изрева одобрително.

— Късмет! — изкрещя Еберт до него. — Чист късмет, ще видиш! Този ХАН ще го довърши набързо!

Аксел се опита да отвърне, но точно в този миг Хуа отново се метна — веднъж, дваж — като акробат, после отскочи наляво, надясно и пак наляво. Беше само на една ръка разстояние от Кар, когато големият се раздвижи. Но този път Кар се забави за секунда. Когато Хуа ритна, Кар не бе застанал в равновесие и ударът, прицелен в Хуа, не срещна отпор.

Изпращяването на костта се чу чак на задните редове. Кар изстена високо и се строполи.

Хуа отново удари — един ритник, втори — и изкриви счупената противникова ръка назад в невъзможен ъгъл.

Аксел пое дъх — повръщаше му се. Еберт до него изкрещя триумфално.

Хуа отстъпи и си пое дъх — доволен израз бе изместил бръчката на съсредоточаване от лицето му.

Ямата бе цялата потънала в напрегнато мълчание — чакаше го да сложи край.

— ШАУ — каза той тихо, втренчен в Кар. — Изгори.

Кар бе коленичил на едно коляно, лицето му бе маска на болката. Бавно, много бавно той се надигна, поддържайки счупената си дясна ръка с лявата. За миг сякаш се вгледа навътре в себе си. Дишането му се забави, лицето му се проясни. С гримаса на чиста агония той дръпна ръката си напред — щракането на кост о кост бе единственият звук, който се чуваше на арената. Той залитна за кратко, после явно се овладя и набута безполезната ръка в платнения си пояс.

— Ела — каза той, вдигнал предизвикателно брадичка срещу дребния. — Още не сме свършили.

Думите му имаха въздействието на бодване с остен. Хуа избухна — вихреше се, правеше салта, риташе и мушкаше, сипеше бесен дъжд от удари. Това продължи няколко минути. Но Кар бе достоен за предизвикателството. Със здравата си ръка и с двата си крака той отбиваше всички удари на Хуа — махаше, привеждаше се, извръщаше се със скорост и подвижност, които изненадаха всички. Изглеждаше невъзможно толкова едър мъж с такова тегло да се движи толкова бързо и точно.

Но Аксел, докато наблюдаваше, разбра какво му струва всичко това — под маската на външно спокойствие той виждаше агонията, когато Кар удряше, отскачаше и се търкаляше, избягвайки непрекъснатия поток от удари. Виждаше го в очите му, в едва забележимото потрепване на ъгълчетата на устата му. Гледаше, докато вече изглеждаше невъзможно за Кар да продължи да понася всичко това.

И тогава, тъкмо когато Хуа се отдръпваше, Кар контраатакува за първи път.

Хуа се дръпна назад, отпуснал за миг цялата си тежест — може би за пръв и единствен път от началото на битката насам — на задния си крак в ХУ ШИ — позата на маймуната. И щом се дръпна назад, Кар се претърколи напред, оттласна се със здравата си ръка от пода, напрегна китката си и я сгъна и стовари цялото си тегло на огромното си тяло върху Хуа с един удар.

Успя да изведе Хуа от равновесие — краката му се обвиха около врата на дребния и огромното му тегло го повали на брезента.

За миг се възцари мълчание. После, когато големият се претърколи, се чу стенание от болка. Кар седна, вкопчил се в ръката си — лицето му бе изкривено от болка. Но Хуа вече беше мъртъв. Лежеше там, до Кар, блед, неподвижен, с прекършен гръбнак и счупен врат. При падането тилът му бе размазан от удара в пода.

Аксел изпусна треперлива въздишка. До него Еберт изведнъж бе млъкнал. От всички страни в ямата се носеше рев.

— Великолепно! — кресна Фест в ухото на Аксел. — Залозите бяха 35 към едно! Това е най-голямото съотношение от пет години насам, така разправя този приятел до мене! — Но Аксел почти не го слушаше. Гледаше Кар, изпълнен с възхищение и уважение към големия мъж.

— Беше великолепен! — тихо каза Аксел и погледна Еберт.

— Имаше късмет! — за секунда-две Еберт го гледаше кръвнишки. След това се засмя опрощаващо, измъкна нещо от джоба на туниката си и го подаде на Хаавикко.

— Само пари, нали?

Аксел погледна плътното пластмасово квадратче в ръката си. Беше холочип с подсилена защита на образа. Кредит за 2500 юана. Аксел вдигна поглед от изненада, после си спомни облога. 250, десет към едно. Това бе повече от заплатата му за половин година, но за Еберт сякаш беше нищо. Но пък защо не? За него това бяха джобни пари.

Еберт се бе навел през него и крещеше на Фест:

— Хей! Хайде да отидем в съблекалнята да го поздравим, а?

За още миг Аксел остана взрян в Еберт, после отново погледна големия. Кар се вдигаше от пода с болезнен израз, по лицето му не се забелязваше никакъв признак на ликуване.

Фест хвана Аксел за ръката и го задърпа.

— Хайде да си ходим. На Ханс му писна.

— Хайде — каза Еберт, щом излязоха. — Да почерпим онзи грубиян една вечеря. Ще ни бъде гост.

Спряха в коридора пред съблекалнята и се облегнаха на стената, пренебрегвайки постоянно влизащите и излизащи по-маловажни бойци. Целият следобед щеше да има схватки — щяха да предизвикват новия шампион. Но те бяха видели достатъчно. Еберт му бе изпратил визитната си картичка преди четвърт звън, а на гърба й бе надраскал поканата. Сега чакаха.

— При такава механична виртуозност изниква един проблем — каза Еберт доста надуто. — Тя много лесно може да се превърне в автоматизъм. В нещо като машиноподобни реакции без всякаква мисъл. Изцяло лишени от гъвкавост и неспособни да се приспособят към по-тънък подход от неговия собствен. Точно затова загуби Хуа. Той бе лишен от гъвкавост. Неспособен да се промени.

Фест се разсмя.

— Хубаво го рече, Ханс. Но всъщност ти току-що каза, че още от самото начало си знаел, че бабанката ще победи!

Еберт поклати глава.

— Знаеш какво искам да кажа! — в гласа му се прокрадна леко раздразнение. После той омекна и също се засмя. — Добре. Опитвам се да го погледна рационално, но всички всъщност бяхме изненадани. Че даже и Аксел. Дори и той си мислеше, че неговият човек ще изгуби!

Хаавикко се усмихна.

— Прав си. Но той излезе добър, а?

Фест кимна.

— Впечатляващ. Може би не е най-добрият, когото съм виждал, но е силен. Пък и храбър.

Аксел се огледа и се разсмя.

— Това тук е друг свят — каза той. — По-суров и по-първичен от нашия.

— Да, наистина, вярвам, че младият ни приятел се е влюбил във всичко това. Представи си — да живееш тук, долу, сред тази пот и кал! — Еберт отново се засмя, този път по-порочно. — Скоро ще се лишиш от всички илюзии!

— Сигурно…

Нищо друго не успя да каже. Точно в този миг вратата се отвори и излезе мениджърът на големия. И той изглеждаше по същия начин. Ти си по-големият брат на Кар — помисли си Аксел веднага щом го погледна.

— Какво искате?

Еберт се усмихна.

— Гледах твоя човек. Добре се би. Бих искал да го заведа на вечеря. Аз черпя.

Аксел забеляза колко се владееше този човек; забеляза как ги оглежда поред и разпознава какво представляват — аристократи Отгоре — и веднага осъзна какво е да живееш като него — тези хора гледаха да се опазят от такива като тях, но в същото време те им бяха необходими. Да, той виждаше всичко това, изписано на лицето му — всички ужасни компромиси, които му се налагаше да прави, за да може просто да живее тук, долу. Това отекна в душата на Аксел; прииска му се да се обърне и да се махне.

— Добре — каза мъжът след известно колебание. — Но Кар не е много добре. Състезанието доста го изтощи. Нужна му е почивка…

Еберт хвана за миг мъжа за ръката.

— Всичко ще е наред, приятелю. Няма да го задържаме. Просто ще отпразнуваме победата, а после… — той сви рамене и се усмихна любезно, след това пусна ръката на мъжа. — Ние имаме доста влияние. Разбра ли? Можем да уредим нещо за тебе. Да те улесним…

Аксел присви очи.

— Какво искаш да кажеш, Еберт?

Еберт се извърна и го погледна остро:

— Млъквай, Хаавикко! Остави АЗ да се оправя с това. Знам какво правя.

Аксел сведе очи. Да прави каквото ще. Еберт имаше славата на твърдоглавец. Правеше онова, което останалите никога не биха се осмелили да направят. Но това бе обяснимо. Той беше роден, за да владее. Баща му, Клаус Еберт, притежаваше втората по големина компания в Чун Куо — компания, съществувала още в първите дни на Града; компания, осигуряваща всички изкуствени прислужници за Великите фамилии — сладки, разумни същества, едва отличими от човека; осигуряваше и голям избор от скулптирани с вкус прислужници за най-богатите сред богатите и цели армии безмозъчни автоматони за Седмината. Компания, която произвеждаше над една трета от синтетичната храна, консумирана от Нивата.

Ханс Еберт беше наследник на „Джен Син“ — по-голяма от нея в списъка Хан Сен беше само „Мед Фак“. Носеха се слухове, че баща му можел да купи Мрежата два пъти и пак да му останат пари. Какво тогава, че е решил да се пазари с мениджъра на някакъв си бияч? Но въпреки това Аксел се чувстваше подразнен. Еберт не беше ли ВИДЯЛ?! Не беше ли разбрал колко изкусен и силен е този мъж?

— Да влезем тогава, а? — обади се Еберт с настоятелен, властен тон. Мениджърът сведе глава, после се поклони дълбоко и ги пропусна да минат.

„Това е властта — помисли си Аксел, докато го отминаваше. — Така действа властта.“

Кар седеше в другия край на стаята — дясната му ръка висеше на превръзка на гърдите му, а в лявата държеше купа с бульон. Изгледа ги остро, раздразнен, че са му се натрапили.

— Какво искате?

Еберт се усмихна — изобщо не обърна внимание на враждебния му тон.

— Ти се би хубаво. Искаме да отпразнуваме успеха ти. Да те почетем.

Кар се изсмя. Остави бульона си и се изправи, после прекоси стаята и застана на две крачки от Еберт.

— Вие искате да ме ПОЧЕТЕТЕ?! Мен?!

За кратък миг Еберт сякаш се уплаши от големия. После се съвзе и отправи усмивка на приятелите си, преди отново да погледне към Кар.

— Защо не? Това беше славна победа.

— Така ли мислиш? — усмихна се Кар, но тонът му си остана рязък и студен. — Не смяташ ли, че е било победа на МЕСОТО над ИНТЕЛИГЕНТНОСТТА, а?

За момент Еберт загуби и ума, и дума. След това отстъпи крачка назад. Но тъкмо тогава плюнката на Кар шляпна между краката му.

— Я се разкарай! Разбра ли? Нямам НУЖДА от тебе.

Лицето на Еберт посивя. За миг той се бореше да намери нужните му думи. После отново доби дар слово.

— Как СМЕЕ!!! — изписка, сякаш го душаха.

Фест се вкопчи в ръката му и настоятелно зашепна в ухото му:

— Не си навличай беля на главата, Ханс. Моля те! Тук долу едва ни търпят. Но ха сме направили нещо, ха е избухнал бунт.

— Ще го убия — измърмори под носа си Еберт.

Кар го чу и се ухили подигравателно.

— Той като нищо ще ти строши и двете ръце — прошушна му Фест.

Еберт изсумтя презрително.

— Мисля, че баща ми ще има какво да каже за това, нали?

Фест дръпна за ръката Еберт назад.

— Колкото по-рядко споменаваш баща си, толкова по-добре, Ханс. Тия приятелчета прекалено добре знаят кой точно произвежда ХЕИ, които се изпращат тук да смазват всеки признак на бунт. Тук „Джен Син“ и баща ти са, кажи-речи, толкова популярни, колкото и Чингис Хан.

Кар ги гледаше с ястребов поглед. При споменаването на „Джен Син“ очите му се присвиха.

— Значи, ти си бил син на ЕБЕРТ?!

Еберт отхвърли ръката на Фест и пристъпи напред, нахално вирнал брадичка срещу големия.

— Значи тогава разбираш какво означава това?

Кар се усмихна нервно.

— О, знам какво означава ТАМ ГОРЕ. Само че сега не си ТАМ ГОРЕ, ШИ Еберт. Това не е твоето царство и трябва да внимаваш как се държиш тук. Разбра ли ме?

Еберт се опита пак да заговори, но Кар вдигна рязко здравата си ръка и го отряза. Лицето му беше намръщено.

— Нека ти го обясня просто и ясно. Днес аз убих човек, от когото много се възхищавах. Човек, от когото съм научил много за честта и за необходимостта — той пристъпи една крачка по-близо до Еберт. — Той беше МЪЖ, Еберт. ГОСПОДАР.

— Ти просто имаше късмет — тихо, провокативно подхвърли Еберт.

На устните на Кар за миг се появи лека усмивка, но очите му си оставаха студени и мрачни.

— Да. Веднъж и ти да си прав. Наистина имах голям късмет. Хуа ме подцени. Мислеше също като тебе. И точно затова сега е мъртъв.

— Това заплаха ли е?

Кар се разсмя, след това поклати глава. Тъкмо понечи да каже още нещо, когато навън в коридора се разнесе шум. Миг по-късно вратата рязко се отвори. Двама униформени офицери от отряда на спецохраната застанаха на вратата; стандартният модел пушки ДЕНГ висяха на гърдите им. Зад тях стоеше генералът.

Толонен влезе в съблекалнята, после спря и се огледа. Фест, Еберт и Хаавикко бързо бяха заели стойка „мирно“. Стояха там със сведени глави и чакаха заповеди, но за миг генералът не им обърна внимание. Доближи Кар и го огледа от горе до долу; чак тогава му обърна гръб.

— Съжалявам, че ви прекъснах, но току-що ни се обадиха от Триадата. Трябваше да ви осведомя по-рано, но вече не е спешно.

— Сър? — Фест изпъна рамене, объркване бе изписано на лицето му. Бяха му казали, че операцията е от най-върховно значение и че за всичко ще ги уведомяват веднага.

Толонен извърна глава и погледна Фест.

— Съжалявам, лейтенант, ще ви обясня. Мъртви са. Някой ги е спипал преди нас. Триадата КУЕЙ ЧУАН изпраща човек, за да ни заведе там. Уговорил съм среща с тях след час.

— Далече ли е? — попита Фест.

— Не съм сигурен. Тук долу не използват нашите мерки. Но мястото се нарича Амърсий.

Зад него Кар се изсмя.

— Много добре го познавам. Цял зайчарник. Ще ви е НЕОБХОДИМ водач.

Толонен се извърна и отново изгледа боеца. Самият той беше едър мъж, но Кар беше, кажи-речи, с две глави по-висок.

— Кой е този? — попита той Фест.

— Казва се Кар, сър. Победителят в битката.

Толонен се втренчи в Кар, после кимна.

— Да. Хич не ми прилича на губещ. — След това се обърна направо към големия. — Колко е далече това място?

— На десет, може би дванадесет ЛИ оттук.

— И колко време се пътува дотам?

Кар сви рамене.

— Пеш — четиридесет минути. С рикша — петнадесет-двадесет.

— Ти ще ни заведеш ли?

Кар погледна Еберт.

— Не съм сигурен, че съм добре дошъл.

Толонен премести поглед от Кар към Еберт.

— О? И защо така, Ханс?

Еберт сведе глава. Не поглеждаше Кар.

— Просто малко недоразумение, сър. Нищо сериозно.

— Добре — каза генералът. — Значи вече го уредихме. Колкото по-бързо стигнем там, толкова по-добре. Искам да я видя тази работа — той отново се обърна към Кар. — Задължен съм ви, ШИ Кар. Ще се погрижа добре да ви заплатят за вашата помощ.

Кар се поклони и се обърна да си вземе наметалото.

Де Вор ги пресрещна в коридора пред апартамента на Као Джиян.

— Дойдох веднага щом разбрах, сър.

— Е, Хауард? — обади се Толонен. — Какво има тук?

— Трима души, сър. Престъпници от долните нива. Направих справка с нашите свръзки. Не са членове на никоя от местните триади. Двама от тях са КУАЙ. Наемници-ножари. Третият — Као Джиян, собственикът на апартамента — е дребен рекетьор. Наркотици, крадени стоки, все такива дреболии.

Толонен кимна.

— Нещо, което да ги свързва с някой по-висшестоящ?

Де Вор поклати глава:

— Все още нищо такова не сме открили, сър. Но продължаваме разследването. Знае се, че Као Джиян често е посещавал една кръчма, позната като Чайната на Големия бял. Там явно си е уреждал разни сделки. Но вчера кръчмата е била унищожена. Жертва на една от местните войни между бандитите. Собственикът е мъртъв — значи и този път ни се затваря.

— Всичко това ми изглежда твърде нагласено. Твърде систематизирано.

Де Вор кимна леко:

— Все едно някой разчиства след тях.

— Да — Толонен го докосна по рамото. — Тъкмо това си помислих и аз.

— В този случай, сър, изглежда достатъчно достоверно. Големият бял е играл двойна игра с две Триади. Изглежда, че е станал жертва на собствената си алчност.

— Хмм — Толонен все още изглеждаше разстроен от това съвпадение. — Задълбай по-навътре, а, Хауард? Може и да е достоверно, но може и да не е. Зад всичко това се крие някой високопоставен. Достатъчно високопоставен, за да плати на триадите за тази работа.

Де Вор послушно се поклони, после се обърна към охранявания вход.

— Ще влезем ли, сър?

Аксел гледаше от вратата как генералът се разхожда из стаята; видя как оглежда всичко и се опитва да постави нещата на местата им. Докато идваха насам с рикшата, Толонен му бе обяснил:

— Понякога, Аксел, човек има нужда сам да огледа обстановката. Да види всичко със собствените си очи. Понякога това е единственият начин. Виждаш разни неща, които друг може и да пропусне. Разбираш ги. На светлина излиза това, което иначе има опасност да остане скрито.

Сега гледаше как генералът прави точно това. Местеше очи от едно към друго — погледът му беше изострен, нащрек за скритите връзки между нещата.

— Странна работа, Хауард. Много странна.

Толонен се бе навел над трупа, проснат с лице надолу върху леглото, стиснал хирургически скалпел между пръстите си. Де Вор се доближи.

— Сър?

— Погледни това. Времето, когато е настъпила смъртта. Два часа преди другите. Защо така, как мислиш?

— Бих казал, че някой ги е причаквал в стаята. И ги е трепал един по един.

Толонен го изгледа мрачно.

— Може би. Но това изисква здрави нерви. Цели два часа в една и съща стая с трупа на убит от тебе човек…

Де Вор не каза нищо.

— Кой е този?

— Фамилията му не ни е известна, но е бил познат като Чен.

Толонен кимна, после внимателно побутна окървавената глава. Лежеше там, обърната с премазания си профил към чаршафите. Генералът се взря в нея, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Докосна гладката кожа под ухото и се намръщи, след това сви рамене и се изправи.

— Този… — той посочи трупа на Као Джиян. — Познах го от видеозаписа.

— Видеозапис ли? — Де Вор го изгледа остро.

— О, извинявай, Хауард. Трябваше да ти кажа. Имаме ги на видеозапис. Копие от файловете на Комп Кам.

— А, разбрах — побърза да каже Де Вор.

Толонен продължи. Застана над третия труп и поглади гладко избръсната му брадичка.

— Ами този кой е? И по какъв начин е замесен? — той вдигна поглед към Де Вор. — На чия ли страна е бил. С тези двамата или е дошъл да ги убие?

Де Вор твърдо посрещна погледа му.

— Казва се Чу Хен, сър. Местен главорез. Май…

Кар, застанал до вратата, го прекъсна:

— Извинете ме, но той е доста известен по тия краища, генерале. Сръчен с ножа. Твърде сръчен. Радвам се, че го виждам мъртъв.

Де Вор изгледа с любопитство големия мъж, после се обърна към генерала:

— Кой е този, сър?

Толонен махна на Кар да влезе.

— Това е ШИ Кар, Хауард. Той е боец — от онези, които наричат „кръвници“. Явно е шампион. За момента.

Де Вор се поклони леко на великана.

— Значи познавате тези краища?

Кар коленичи до трупа и се загледа в раните по врата и гърдите на Чу Хен с професионален интерес. След миг вдигна очи към Де Вор.

— Роден съм в Амърсий. Живях тук допреди четири години. Познавам и хората тук, и заниманията им.

— Значи познавате и тези?

— Као Джиян ли? Е, знаех едно-друго за него. Чен не го познавах. Сигурно се е събрал с Као Джиян отскоро. Но той беше свестен човек. Имаше чест.

— Свестен човек, така ли? Казваш го, без да си го познавал? — Де Вор се засмя и се загледа преценяващо в големия. — Но той е бил КУАЙ, убиец. Убийците имат ли чест?

Кар срещна погледа му твърдо.

— Някои имат. Например вие. Не ти ли се е налагало да убиваш, когато си изпълнявал задълженията си?

Де Вор се усмихна.

— Да, но това е друго.

— Така ли? — Кар се изправи и се премести при следващия труп, после го огледа по същия професионален начин. — Толкова различни ли са от вас хората под Мрежата? — той погледна Де Вор, след това — отново трупа. — Знаете ли какво представлява един КУАЙ, майоре?

— Убиват за пари. Какво повече ми трябва да знам?

Кар се разсмя, но не го погледна.

— Мислех си, че ще проявите любопитство, макар и само професионално. Разбирате ли, Чу Хен също беше КУАЙ, но не беше типичен. Той беше от ония, които ги наричат „криво острие“. Повечето КУАЙ биха го заплюли.

— Ножът си е нож.

Кар поклати глава.

— Не е така. Някои оръжия са с по-добра изработка от други. Някои пък са изковани от майстори. Така е и с добрия КУАЙ. Нали разбирате, за да стане КУАЙ, човек трябва да се учи дълго и упорито. Това е дисциплина. Начин на живот.

— Тук, долу? Единственият начин на живот, който съм видял тук, долу, е „граби, каквото можеш и убивай, за да се опазиш“.

Кар вдигна поглед — сивите му очи бяха спокойни. Владееше се.

— Цао Чун е бил Син на Небето.

В момента старата поговорка носеше твърде много значения. Цао Чун бе тиранинът, обединил Чун Куо и построил великия Град. В своето време той беше грабил и убивал, за да опази заграбеното. Докато Седмината — неговите главни министри — не се отървали от него.

Кар се изправи в цял ръст срещу Де Вор.

— И КУАЙ. Както казах, майоре, тук да бъдеш КУАЙ е почетна длъжност. Повечето не са като Чу Хен. Нито пък трябва да ги бъркате с пънкарите и книжните тигри, които обикалят около триадите. Един КУАЙ притежава вътрешна сила. Той черпи от по-дълбоки кладенци, а не от алчността.

Де Вор се изсмя презрително. Тъкмо щеше да отвърне на Кар и Толонен застана между двамата.

— Майор Де Вор, Фест, Еберт, Хаавикко. Оставете ни сами за момент. Ще ми се да си поговорим с Кар.

Де Вор се поклони и излезе, последван от останалите трима. Щом затвориха вратата, генералът се обърна с лице към мъжагата:

— Знаеш как стават нещата тук, Кар. Какво, мислиш, се е случило?

Кар се огледа.

— Заплетена работа. Набързо уредена и набързо свършена. И все пак убийствата… ами, странни са. Ако не знаех толкова, щях да кажа, че смъртта на Као Джиян е работа на Чу Хен. Подобни удари с ножа са му запазена марка. Той беше садист. Болката му доставяше удоволствие.

— Ами другите?

Кар наклони глава встрани.

— Чен още не съм го погледнал. Но който и да е убил Чу Хен, много го е бивало. Бил е обучен да убива бързо и резултатно.

— Може би войник?

Кар се разсмя.

— Точно това не ми беше минало през ума, но да.

Толонен се усмихна доволно.

— Полезен човек си ти, Кар, а и моят подчинен Хаавикко ми разправи, че си страхотен боец. Пък си и интелигентен. Аз имам работа за хора като тебе.

Кар положи внимателно главата на Као Джиян и вдигна поглед към генерала.

— Подписал съм договор, генерале. Десет битки, ако успея да остана жив дотолкова.

Толонен кимна.

— Ще откупя договора ти.

Кар се усмихна.

— Може би. Ала защо? Не разбирам, генерале. Каква полза бихте имали от мен?

Този път беше ред на генерала да се засмее.

— Ти си талантлив човек. Имаш набито око. От пръв поглед го виждам. А и познаваш мястото. Знаеш как мислят и действат хората тук. В момента се налага да разчитаме на местните ни свръзки. На босовете от триадата. А това не е само скъпо, но е и ненадеждно. На тях всеки може да им плати и са негови.

— А аз съм нещо различно?

— По моя преценка — да.

Кар се изправи и се огледа.

— Какво е станало тук, генерале? Какво НАИСТИНА е станало?

Толонен прекоси стаята. Застана до игралния автомат и взе да си играе с клавиатурата.

— Какво искаш да кажеш?

— Вие, майорът, онези трима младши офицери отвън. Доста високопоставен отряд за разследване на подобно дребно убийство. Какво правите всички вие тук? Защо тези хора са толкова важни за вас? Какво са направили? Или би било по-добре да попитам какво са знаели?

Толонен се разсмя.

— Онова, което са направили, е, че са убили министър. Онова, което са знаели обаче, засега остава тайна. Но още някой го знае. Онзи някой, който ги е убил.

Кар се приближи и застана до рамото му, после погледна играта, появила се на екрана.

— Какво е това?

— По всичко изглежда, последното нещо, записано в паметта. Май този Као Джиян е бил добър играч.

Кар поклати глава.

— Не е Као Джиян. Бих се заклел. Всъщност бих казал, че играчът въобще не е бил тукашен. Погледнете как са подредени камъчетата. Пък и се играе на осмо ниво. Който е играл, е бил майстор на Уей Чи.

Толонен са разсмя — смехът му звучеше странно.

— Нашият убиец?

Кар извърна глава и срещна погледа му.

— Е, това е един от начините да си запълниш времето от два часа.

Колата беше голяма петместна лимузина; върху бежовите й знамена от изкуствена коприна бяха извезани стилизирани черни кучета — символ на триадата КУЕЙ ЧУАН. Десетимата носачи с обръснати глави бяха насядали край отсрещната стена и бърникаха в купичките, пълни с патисоева супа с фиде, а една очебийно открояваща се групичка бе застанала до колата; те бяха облечени в униформи в бежово и черно — това бяха ПЕН ПЕИ, бързите ками. Емблеми с цифри на гърдите сочеха положението им в йерархията на триадата.

Пренебрегвайки низшите носачи, Еберт се доближи до ПЕИ с най-малък номер. Той веднага се поклони ниско и удари чело о осеяния с боклук под на коридора.

— Давайте да вървим — безцеремонно нареди Еберт. Пусна една монета от 50 юана до главата на мъжа. — Ще получиш и още една, ако ни откараш дотам за двадесет минути.

Очите на ПЕИ се извърнаха към монетата, после се окръглиха и погледнаха нагоре, към Еберт.

— Както желаете, ваша светлост! — той се изправи, обърна се към носачите и излая няколко заповеди на местния поджин-мандарин, които никой от тримата млади войници не успя да разбере. Купичките със супа изтракаха на земята веднага, а мъжете побързаха да заемат позиция. Шестима ПЕИ се подредиха отпред. С извадени ками те щяха да разчистват пътя пред колата. Отзад тичаха останалите четирима ПЕИ и се оглеждаха за засади.

Еберт и Фест се качиха в колата, Аксел ги последва. На закрития със завеса вход спря и погледна пак приведените носачи с обръснати глави.

— Хайде, Хаавикко! — сръчка го нетърпеливо Фест. — Не искаш човекът да си изгуби заплатата, нали?

Аксел се мушна вътре и седна срещу Фест и Еберт.

— Защо го направи, Ханс? Няма защо да бързаме да се връщаме.

Еберт се усмихна.

— Трябва да държиш подобни типове на педал през цялото време, Хаавикко. За тях ще е добре да си направят едно хубаво дълго кросче — той погледна Фест и се разсмя. — Трябва да им видиш физиономиите на тия бунаци! Само тази гледка си струва хиляда юана!

Аксел го погледна за момент и сви рамене. На него това не му харесваше, но сигурно тук бяха свикнали. Точно така очакваха да се държат онези Отгоре.

Колата тръгна веднага и те потеглиха. Купето се люшкаше ритмично, а виковете на висшестоящите ПЕИ насърчаваха мъжете да тичат.

— Какво мислиш за това, Ханс? — попита Фест и се наведе да дръпне завесата и да погледне тичащите носачи. — Май генералът е откупил договора на бабанката.

Еберт се разсмя снизходително.

— Този човек е дивак! Първобитен тип! Казвам ти, от него не можем да очакваме друго освен неприятности!

Аксел сведе поглед. Не се обади преди, когато Еберт обиди Кар, но сега вече му писна от неговата арогантност.

— Казваш го само защото се изправи срещу тебе!

Еберт пламна от гняв.

— Ще го смажа! На бас, че ще го смажа!

Аксел се разсмя, вдигна очи и пресрещна погледа на Еберт.

— И как ще го направиш, Ханс? Ти ли командваш генерала?

Еберт прехапа устни, след това отмести поглед. В очите му просветна нещо застрашително.

— Не, но има и други, които мислят като мен.

Беше ясно, че има предвид Де Вор. За изненада на всички майорът май се дразнеше от големия също толкова, колкото и Еберт. В коридора пред апартамента на убития ХАН той ядно беше смънкал нещо по адрес на разни протежета, дето били въздух под налягане. Беше ясно, че никак не бе му харесало, че големият го е поправил по въпроса за КУАЙ.

— Кар ще бъде човекът на генерала — настоя Аксел. — Ще отговаря само пред него — той млъкна, после се почеса и добави. — Явно той има нужда от подобни хора.

Еберт се засмя подигравателно, но думите на Хаавикко го бяха засегнали. Обърна се ядосано настрани и измърмори под носа си:

— О, богове, какви глупаци слагат да ни командват!

Фест се наведе напред.

— Тихо, Ханс! Внимавай какво говориш!

Но Аксел го бе чул и побесня. Това му дойде твърде много.

— Да приема ли, че ставаше въпрос за генерал Толонен?

Еберт се обърна и го погледна в очите. Бе свил десния си юмрук, лицето му бе помръкнало от гняв.

— И какво от това, а, пуделчето ми? На теб пука ли ти какво говоря?

Аксел се изправи на седалката.

— Проява на неуважение е, най-меко казано. Забравяш какъв е твоят дълг и пред кого. Вземи си думите назад, Ханс Еберт, или ще бъда принуден насила да те накарам да го сториш!

И двамата млъкнаха, взирайки се един в друг. Колата се люлееше под тях. Еберт бавно се успокои, дишането му се нормализира. После той извърна лице и се изсмя.

— Начукай си го сам, Хаавикко — меко каза той.

Аксел веднага вдигна юмрук срещу Еберт, но Фест, предусетил бедата, бе застанал между тях. Отби удара с ръка, след това бутна Еберт към далечния край на купето.

— В името на боговете, Ханс, млъкни!

После се обърна към Хаавикко:

— Що се отнася до теб, Аксел Хаавикко, слушай ме сега внимателно. Не прощавам на Еберт току-що казаното, но и ти най-добре го забрави. Разбра ли?

— Да го забравя? Как да го забравя? То подкопава самата ни същност! Ако аз…

Фест грубо запуши с ръка устата на Хаавикко и го изгледа кръвнишки.

— Забрави го! Ясно ли е? Ханс нищо не искаше да каже с това. Беше ядосан и толкова. Разбираемо е, бих добавил. Онзи варварин го обиди! Плю в краката му! Ти би ли изтърпял такова нещо?

— Това не го извинява… — започна Аксел, но погледът на Фест го накара да млъкне.

— Стига! Разбра ли, Хаавикко? Не е била засегната ничия чест. Онова, което чу… това са само думи. Няма за какво да се палиш толкова.

Аксел погледна Еберт, изразът на лицето му бе станал студен. „САМО ДУМИ — помисли си той. — САМО ДУМИ!“ Той се извърна — отвращаваше се и от двамата. Жадуваше да накара Еберт да си вземе обратно думите, които бе изрекъл, а се беше ядосал и на Фест, че се намеси. И сега разбра какво самообладание е проявил големият там, в съблекалнята.

— Е, Хаавикко, и нещо добро да се случи през този ден, в края на краищата?

Толонен се наведе през бюрото и плесна с ръце. Кар току-що бе излязъл от кабинета, съпроводен от двама елитни стражи. Договорът му бе откупен и той се бе заклел във вярност към Танга и генерал Толонен. И тримата младши офицери бяха свидетели. Но сега останалите си бяха тръгнали и Аксел бе сам с генерала за първи път от момента в носилката насам.

Аксел се поколеба и погледна стария човек. Толонен го имаше като свой син, откакто бе станал негов дежурен помощник. Беше му оказал честта да му дава съвети и обяснения. Беше научил много от службата си при генерала, но сега нещата се бяха променили.

— Сър, има нещо, за което бих желал да поговоря с вас.

Толонен се усмихна добродушно.

— Давай, момчето ми.

— Аз… е, аз бих желал да бъда преместен на нов пост.

Толонен бавно се облегна назад със забележима изненада, изписана на лицето му.

— Какво е това? — той раздели дланите си и ги опря о ръба на бюрото. — Не те разбирам, Хаавикко. Не си ли щастлив тук? Не си ли харесваш работата?

Аксел сведе глава.

— Бях щастлив, сър. И работата си обичах. Ала…

Толонен го гледаше изумено.

— Какво има? Какво е станало?

Хаавикко не отговори. Продължаваше да стои мълчаливо, със сведена глава.

Толонен се изправи, излезе иззад бюрото си и се приближи до него.

— Кажи ми, момче. Кажи ми какво има.

Младежът вдигна очи и срещна открития поглед на Толонен.

— По-добре е да не ви обяснявам, сър. Просто чувствам, че не мога да работя повече тук.

Невярата на Толонен изби в смях.

— И какво се предполага, че трябва да разбера аз от това, а? Не можел да работи тук. Не му се щяло! Кажи ми какво е станало.

Аксел пое дъх.

— Сър, по-добре е да не…

Гневното избухване на генерала го стресна.

— Не?! Не става, Хаавикко. Тук нямаме тайни! Ще ми кажеш какво е станало. Защо искаш нов пост? ЗАПОВЯДВАМ ти да ми кажеш!

Аксел преглътна. Надяваше се да го избегне. Беше искал да си изяснят нещата с Еберт пряко, на четири очи.

— Заради Еберт, сър.

Толонен се разсмя смутено.

— Еберт, а? И какво му има на младия Еберт? Да не те е обидил?

— Не, сър. Не пряко.

— Е, ами тогава какво? Не ме карай да гадая, момче, изплюй камъчето.

— Той се държа неуважително, сър.

— Неуважително ли? Към кого?

Аксел чувстваше как погледът на Толонен се впива в очите му.

— Към вас, сър.

Толонен изфуча. За миг не каза нищо, после поклати глава.

— Не вярвам! Баща му е най-старият ми приятел. Това момче ми е като син. Неуважение ли казваш? — устните на генерала се раздвижиха грозно. — И какво каза той?

— Не бих… — започна Аксел, но Толонен го сряза гневно.

— О, богове! Момче! Да не си ми казал още веднъж „не бих“! Изплюй камъчето — щом обвиняваш Еберт в неуважение, искам да знам всички подробности. И ще е по-добре да имаш и свидетел. Не приемам непотвърдени клюки.

Аксел послушно сведе глава. Не си го бе представял така. Мислеше си, че генералът ще го пусне — неохотно, но без много врява. Тази история с обвиненията и свидетелите му дойде изневиделица.

— Беше днес, преди няколко часа, сър. На връщане в купето. Фест присъстваше, сър. Той чу всичко.

Толонен се извърна рязко и се облегна на бюрото. Докосна бутона на интеркома и нареди на секретаря си:

— Веднага да се извикат при мен младшите офицери Фест и Еберт. Незабавно.

Обърна се и метна остър поглед към Хаавикко.

— И какво каза той?

Аксел се поколеба — важността на онова, което вършеше, изведнъж го порази. Той не харесваше много неща у Еберт — неговото нахалство и чувството му, че стои по-горе от другите, бяха най-главните, — но никога не бе възнамерявал да направи тъй, че да изхвърлят човека от служба. Ако обвинението в неуважение се потвърдеше, можеше и да го уволнят. За първи път след разговора им на Аксел му се щеше да бе послушал Фест и да бе забравил цялата работа.

— Е? — ревът на генерала го стресна и отново го върна на земята. Вдигна очи. Лицето на Толонен бе почервеняло от гняв. — С ченгел ли трябва да ти вадя думите от устата?

Аксел поклати глава. С тих глас той повтори думите на Еберт. И какво бе добавил после.

Толонен бе притихнал. Отмести поглед, след това пак погледна Хаавикко.

— Това ли е? — попита той. Гласът му изведнъж бе омекнал. — Точно така ли го каза?

Аксел кимна отсечено, по гръбнака му полазиха тръпки. Значи всичко свърши. Обвинението бе отправено.

Генералът бавно поклати глава, обърна му гръб и се приближи към прозореца. Погледна разсеяно навън, после отново се обърна към Хаавикко:

— Ще си мълчиш, докато не ти заповядам да говориш. Ясно?

— Сър.

На вратата се почука.

Толонен прочисти гърло и се обърна:

— Влез!

Влязоха Фест и Еберт. Измаршируваха до средата на стаята и застанаха мирно.

Толонен се приближи и застана точно срещу тях — Фест му беше отляво, а Еберт — отдясно. Хаавикко стоеше отстрани, до бюрото. Оттам виждаше лицата и на двамата. Генерал Толонен беше в профил.

— Знаеш ли защо съм те извикал, Еберт?

Погледът на Еберт се стрелна към Хаавикко, после се върна на Толонен.

— Мисля, че се сещам, сър.

Толонен се намръщи.

— Така ли?

— Заради Хаавикко, сър. Той ме обиди. Наложи се да му ударя шамар.

Толонен се обърна и изгледа смаяно Аксел, след това отново погледна Фест.

— Вярно ли е това, Фест?

Фест се поклони леко.

— Вярно е, сър. По време на връщането ни от Мрежата. Двамата се скараха. Хаавикко каза нещо много обидно за бащата на Еберт. На Ханс… искам да кажа, на Еберт не му оставаше нищо друго, освен да го удари.

— Разбирам — каза Толонен. — И нищо друго ли нямаше?

— Нищо, сър — отвърна Фест. — Много неприятна история, наистина, но се надявахме, че всичко ще се забрави. Според Еберт честта му е възстановена.

— Сигурен ли си, Фест? Би ли се заклел?

Фест го погледна право в очите. Отговори веднага и без колебание:

— Да, сър!

Толонен се замисли за момент. После се премести и застана право срещу Еберт.

— Приятели сме с баща ти повече от петдесет години, Ханс. Държал съм те на ръце, когато беше бебе. Играл съм си с тебе като дете. И винаги съм се гордял с тебе като мой войник. Но към тебе е отправено сериозно обвинение. Такова, че трябва или да го приемеш, или да го отхвърлиш напълно.

— Сър? — Еберт изглеждаше озадачен.

Хаавикко понечи да тръгне напред, после отстъпи. ЛЪЖЦИ! НАГЛИ ЛЪЖЦИ!

Толонен се обърна и погледна Хаавикко. След това с тих, студен глас повтори какво му бе казал Хаавикко, като през цялото време не откъсваше очи от него. Когато свърши, се полуизвърна и погледна Еберт.

— Е, кадет Еберт? Какво имате да кажете?

Еберт изглеждаше съвсем стъписан. Не каза нищо — чисто и просто поклати глава. Фест отговори вместо него — лицето му пламтеше от гняв и негодувание:

— Но това е скандално, сър! Еберт не е казвал нищо подобно! Това са просто злобни дрънканици, сър! От яд го е казал! Опитва се да си го върне на Еберт по непочтен начин!

Еберт беше свел ниско глава. Когато вдигна очи, по лявата му буза се стичаше сълза.

— Генерал Толонен… — започна той.

— Не! Стига! — Толонен се изпъна в цял ръст. — Фест, Еберт, бъдете така любезни да напуснете стаята. Чух достатъчно.

Аксел, неспособен да повярва какво се бе случило, ги гледаше как излизат и щом генералът се обърна с лице към него, забеляза как Еберт се усмихва триумфално на Фест. После вратата се затвори и той остана сам с генерала.

— Чу какво казаха те, Хаавикко. Искам обяснение.

Аксел сви рамене.

— Те лъжеха, сър. И двамата. Фест прикриваше Еберт…

Толонен го изгледа студено, след това поклати глава.

— Внимавай, Хаавикко. Не повтаряй грешката си. Знаеш, че за това мога да те пратя на военен съд. Да те уволня. Единственото, което ме спира, е обещанието, което съм дал на покойния ти баща.

Старецът скръцна със зъби и отмести поглед. Разочарованието му от Хаавикко бе изписано ясно на лицето му.

— Имах по-добро мнение за тебе… — Той се разсмя — с остър, горчив смях — и му обърна гръб. — Махай се от очите ми, Хаавикко. Веднага. Ще получиш друг пост.

Три часа по-късно Аксел седеше в Бюрото на охраната на най-ниското ниво в Бременската крепост и чакаше нови заповеди. Сандъчето му — всичко, което притежаваше на този свят — бе оставено в една задна стая надолу по коридора. За да си убие времето, бе заместил дежурния офицер и го бе пратил да донесе ЧА и за двамата. Деветите вечерни звънци тъкмо бяха отекнали и сега беше тихо.

Външно той изглеждаше съвсем спокоен, седнал там, в приемната. Отвътре обаче все още кипеше. Изпълваха го гняв, огорчение, съжаление за действията на генерала. Генералът бе направил онова, което трябваше да направи, и на негово място той сигурно би постъпил по същия начин. Но това не му помагаше. С него се бяха отнесли страшно несправедливо и той се чувстваше така, сякаш душата му е цялата в отворени рани. Не искаше справедливост, а отмъщение. Щеше му се да ги убие. Бавно и мъчително. Първо Фест, после Еберт.

„Невъзможно“ — помисли си той горчиво. Но дори и да ги убиеше, за възмездие щяха да затворят всички негови най-близки. Сестра му, лелите, всички. До трето коляно, както изискваше законът.

Погледна надолу, надвит за момент от тези мисли, после отново вдигна очи — беше чул някакъв шум.

Един мъж-ХАН се поклони ниско пред бюрото, след това срещна погледа му. Беше на ръба на изтощението, дрехите му воняха.

— Имам нужда от защита — каза той. — Опитват се да ме убият.

Аксел впери поглед в него — чувстваше се изпразнен.

— Този свят е свят на злото — изрече той и посочи един стол в далечния край на приемната. — Седнете. Дежурният офицер ще говори с вас след малко.

Наблюдаваше как дребничкият ХАН се обръща и тръгва към стола, после отклони очи и престана да му обръща внимание.

Минута по-късно се върна и дежурният офицер.

— Имаш късмет, Хаавикко — той му подаде купичка ЧА от подноса, след това извади запечатан пакет от джоба на якето си и го постави на бюрото пред него. — Тъкмо пристигна. Новото ти назначение.

Аксел се взря за миг в пакета, взе го и счупи печата. Прочете го и наведе глава — по лицето му за малко се изписа отвращение. Англия! Пращаха го в Англия, в най-затънтения край!

Набута заповедта за назначение в джоба на туниката си, прикри горчивото си разочарование и пресуши купичката на един дъх.

— Благодаря — каза той и стана от мястото си. — Отивам да си взема сандъчето и тръгвам.

— Да, така е най-добре — дежурният офицер му се усмихна тъжно, разбиращо. — Хей! И дано имаш късмет!

След като Аксел излезе, човекът в дъното стана бавно и доближи бюрото. Дежурният офицер вдигна поглед, после остави купичката с ЧА.

— Имам нужда от защита — уморено каза мърлявият ХАН, съзнавайки, че точно това беше казал и преди. — Опитват се да ме убият.

Офицерът кимна и постави ръка на клавиатурата на своя лап-топ, готов да си води бележки.

— Добре. Как се казвате?

— Пи Чиен — отвърна човекът. — Казвам се Пи Чиен.

Глава 4Лунният дракон

— Е, и какво ще правим сега?

Леман се обърна и се загледа в спокойното, осеяно с лотоси езеро; гледаше как един от трите жерава, които бе купил предишния един ден, разпери издължените си, елегантни крила, после отново ги прибра и потопи човка във водата. Зад него Де Вор крачеше нервно напред-назад и на всяка втора крачка се плясваше с ръкавиците си по бедрото. Леман никога не беше го виждал толкова възбуден и толкова разстроен. Кой би повярвал, че куриерът на Ян Лай, неговият Трети секретар Пи Чиен, изведнъж ще изникне пак отнякъде като пратеник от земята на мъртвите?

— Какво предлагаш, Хауард?

Де Вор се приближи и застана до него пред отворения прозорец.

— Знаеш какво трябва да направим. Планирали сме го. В случай че стане така.

— Мислиш ли, че това наистина е необходимо? Искам да кажа… Ян Лай е мъртъв. Също и Чо Хсиян и двамата убийци. Май вече нищо не води към нас. Така че какво от това, че Пи Чиен е при генерала? Пи Чиен не знае нищо.

— Боя се, че не е точно така. Пи Чиен е споменал, че Хен Чи-По е бил негова свръзка.

Леман рязко се обърна с лице към него.

— Министър Хен? О, богове! И има ли доказателства?

Де Вор поклати глава.

— Не. Но това вече не е въпрос на доказателства. Генералът смята да отиде при Танга и да му съобщи каквото знае — догадки или не, доказано или не. А Тангът ще му нареди да започне разследване. Налага се незабавно да действаме. Да предотвратим това разследване — той спря да си поеме дъх. — Налага се да го жертваме, Пьотър. Налага се да им дадем Уайът.

Леман се извърна към Де Вор.

— Сигурен ли си, Хауард? Сигурен ли си, че няма друг начин?

Де Вор кимна отсечено.

— Необходимо е.

Леман замълча, после също кимна.

— Добре. Направи каквото трябва.

Де Вор го докосна по рамото.

— Горе главата, Пьотър. Пътят е труден, но ние ще възтържествуваме. Сигурен съм.

— Може би… — Леман сведе поглед. — Знаеш, че не си го представях така. Мислех си…

— Мислеше си, че ще успееш да опазиш ръцете си чисти, а?

Леман поклати глава.

— Не. Не е това. Просто… ами, той е свестен човек, Хауард. Няма ли никакъв друг начин да…

Той отново вдигна очи и срещна погледа на Де Вор, но майорът само поклати глава.

— Не се обвинявай, Пьотър. Просто няма друг начин — Де Вор се навъси. — Ръцете ни са вързани, не разбираш ли? Виновно е самото Чун Куо. Този наш свят… той е кръвосмесителен. Връзките са твърде заплетени. Само да си одраскаш задника и врагът ти веднага си отдъхва облекчено.

Леман въздъхна тъжно.

— Така е…

Де Вор продължи натиска.

— Мислиш ли, че и аз нямаше да действам открито, ако можех? Мислиш ли, че ми харесва тази игра на измами и двойни агенти? — той плю и улучи водата под тях. — Само за миг да действам открито — и съм мъртъв. Ти — също. Всички ние, до един. Така че помисли си за това, Пьотър, преди да се разчувстваш заради Едмънд Уайът. Той беше свестен човек. Може би. Но и той искаше същото като нас. Промяна. Искаше старият ред да рухне. Помни го, Пьотър. Недей да се колебаеш. Защото усъмниш ли се само за миг — и си мъртъв. И ти, и всички ние.

Леман потръпна, когато чу как Де Вор говори за Уайът в минало време. Но не можеше да спори с него. Всичко вече беше решено. Докрай.

— Значи, аз трябва да се правя на негов приятел?

— Да. А аз — на твой смъртен враг.

— Да… — Леман погледна навън и видя как един от жеравите бавно се плъзна към брега, после подхвръкна върху белите скали и разроши пера.

Генералът чакаше на централния плац, изпънал вдървено гръб на съдийски стол с висока облегалка. От двете страни на плаца стояха почетни стражи от личната охрана на Танга, бляскави в алените си копринени бойни униформи — едри мъжаги с обръснати глави, боси, а навсякъде около него слугите на Танга тихо кръстосваха из голямата зала и си гледаха работата.

Допреди шест часа той очакваше тази среща, изпълнен с известни опасения, но сега се чувстваше уверен, почти въодушевен — потиснатостта от изминалите три дни бе изчезнала. Стискаше здраво в скута си досието на Де Вор и вътрешно се усмихваше. Пипнах ви — мислеше си той. — И двамата. И този път няма да ми се измъкнете.

Беше втренчил поглед право напред. Срещу него, на петдесетина крачки, беше входът на Залата на вечната истина, където Тангът даваше аудиенции.

Двойните врати бяха масивни, два пъти по-високи, отколкото широки. Върху черна кожена повърхност със сребро бе очертан кръг от седем дракона — обиколката му се равняваше на пет човешки боя. В средата муцуните на царствените чудовища се срещаха и оформяха приличен на роза орнамент, а във всяко око ярко пламтеше по един огромен рубин. Стройните им, силни тела бяха извити навън като спиците на гигантско колело, а по ръба сплетените им опашки оформяха окръжността. Това беше УАЙУИ ЛУН, Лунният дракон, символът на Седмината. Толонен не можеше да го погледне, без да изпита огромна гордост; не можеше да изрази с думи радостта, че точно на него се бе паднало да играе толкова важна роля в защитата на този велик, мощен кръг — чест, предоставена му лично от неговия Танг.

Звъннаха две камбани — звънът на първата беше сладък и чист, а втората отекваше с дълбок, плътен глас. Бавно и безшумно огромните врати се отвориха.

Генералът се изправи, след това слезе от платформата, притиснал здраво към гърдите си папката с досието и другите документи. Обърна се наляво, после надясно и вдървено се поклони на двамата лейтенанти, след което измарширува десет крачки напред и спря. Почетната стража застана зад него.

Сега вратата се беше отворила докрай. Виждаше Танга в далечния край на залата, седнал на висок трон върху Платформата на правосъдието.

Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, се приближи и го поздрави.

— Генерал Толонен — усмихна се той и се поклони ниско. — Добре сте дошли. Тангът ви очаква.

— Радвам се да те видя, Ху-Ян — тихо каза генералът, връщайки усмивката и поклона. — Надявам се, че си добре, както и цялото ти семейство.

— И аз, Кнут — отвърна Ху-Ян меко и се изправи. — Но влез. Вече твърде дълго чакаш.

Чун Ху-Ян отново се обърна с лице към Танга. Поклони се ниско, коленичи и докосна с чело застлания с плочки под. После се изправи и бавно влезе в залата. Генералът го последва. Под големия трегер спря и изрази почитта си с дълбок поклон — почетната стража зад него направи същия жест и се изправи едновременно с него. Но когато отново тръгна напред, стражите си останаха по местата. На никого — дори и на почетната стража — не се позволяваше да влиза в залата, без да има разрешението на Танга.

В подножието на стъпалата Толонен спря. Канцлерът беше вляво от него, а останалите от свитата на Танга се бяха скупчили от дясната страна.

— ЧИЕ ХСИЯ — каза той и отново направи КО ТУ.

Буквалният превод на обръщението от мандарин беше „под стъпалата“, но тази фраза отдавна бе получила второ, много по-важно значение — „ваше величество“. „ЧИЕ ХСИЯ“ датираше още от онези дни в древността, когато на министрите, извикани на аудиенция при императора, не е било разрешено да се обръщат направо към Сина на небето, а разговаряли с него чрез чиновниците му, събрани „под стъпалата“ на издигнатия трон.

Тангът стана от трона си и слезе по широките стъпала.

— Кнут, съжалявам, че те накарах да чакаш.

Ли Шай Тун бе облечен в официалните си одежди: дълги, струящи коприни в бледозлатисто, поръбени с черно, и меки ботуши от козя кожа с цвят на мед. Хубавата му побеляла коса бе сресана гладко назад и сплетена в стегната плитка на тила му. Носеше на врата си обикновена златна огърлица, а на пръстите на дясната си ръка — два пръстена: първият — халка от бяло злато, сватбен дар от покойната му съпруга; вторият — по-тежък и по-дебел пръстен от черно желязо с посребрена миниатюра, изобразяваща УАИУИ ЛУН — Печатът на властта.

Ли Шай Тун бе висок мъж — висок колкото генерала, но слаб и гъвкав. Той слезе изящно по дванадесетте стъпала — движенията му бяха по-леки и енергични, отколкото човек би очаквал от 60-годишен мъж. Често казваха, че Тангът се движи, сякаш танцува — елегантно и властно, — и беше точно така; атлетичната му грация бе резултат от суровите тренировки, на които се подлагаше всяка сутрин. Но в осанката му се забелязваше и онова достойнство, което притежаваха само родените да властват.

Изправяйки се лице в лице с генерала, Тангът го докосна по рамото и усмивка озари прорязаното му от бръчки лице. После отмести ръка и поглади дългата си, но прекрасно оформена брада.

— Бях зает, Кнут, не ме оставят на мира. Тази история с вакантния пост. Четири семейства са изпратили молби за назначение. Тъкмо тази сутрин се срещнах с кандидатите.

— В такъв случай онова, което имам да ви казвам, е във ваш интерес, ЧИЕ ХСИЯ.

Ли Шай Тун кимна и се огледа. Зад канцлера в залата се бяха стълпили още една дузина души — членове на неговия личен състав.

— Доколко е поверително това?

Генералът се усмихна разбиращо.

— Все още не е добре всички да го знаят.

Тангът му върна усмивката.

— Разбирам. Ще разговаряме насаме. В стаята на дядо ми — той махна на своя канцлер. — Ху-Ян, ще стоиш на вратата и ще се грижиш никой да не ни безпокои, докато не привършим.

Влязоха в една от по-малките стаи в дъното на залата. Тангът затвори вратата след себе си, после се обърна и погледна Толонен с неразгадаем израз. Прекоси стаята и седна под двойния портрет на неговия дядо и Вен Ти. Махна на своя генерал да се приближи.

— Седни тук, Кнут. Срещу мен.

Толонен направи каквото му бе наредено, но все пак се чувстваше неловко, седнал в присъствието на своя Танг. Погледна близката камина и несъзнателно протегна ръка към топлината й.

Тангът забеляза жеста му и се усмихна.

— Значи ми носиш новини, а? Нещо ново, откакто разговаряхме за последен път?

— Да, ЧИЕ ХСИЯ. Знам кой е заповядал да бъде убит Лу Кан.

Тангът се замисли.

— Имаш ли достатъчно доказателства, за да го докажеш пред закона?

Генералът кимна.

— Това може да причини и падението на една от Великите фамилии.

— А… — Ли Шай Тун погледна надолу към скута си. — Значи министърът НАИСТИНА е замесен в това?

Толонен се наведе и му подаде папката. Останалите документи останаха в скута му.

— Всичко е там, вътре, ЧИЕ ХСИЯ. Всички доказателства. Търговски връзки. Плащания и имена. Кой и кога е бил използван. Ян Лай, Фу Лун-Ти, Хон Као, Чо Хсиян — цяла мрежа от имена и дати, свързваща всичките нива на цялата афера. Било е добре организирано. Може би прекалено добре. Но никога нямаше да направим тези връзки, ако моят човек, Де Вор, не бе надушил следите. Уайът е бил сърцевината на тази паяжина.

Тангът кимна, после погледна документа. Следващите петнадесет минути той четеше, без да каже дума. След като привърши, затвори папката и вдигна поглед.

— Да — каза той тихо, почти уморено. — Това е добре, Кнут. Точно това исках. Справил си се чудесно.

Генералът сведе глава.

— Благодаря, ЧИЕ ХСИЯ. Но, както казах, не аз заслужавам похвалата. Това е работа на майор Де Вор.

— Разбирам — Тангът отново погледна документа. — Тогава ще се погрижа майорът да получи награда.

— Благодаря. А министърът?

Ли Шай Тун се засмя късо, невесело.

— Хен Чи-По действа внимателно, както доказва този документ. Макар пръстът да сочи към него, той не го докосва — той поклати глава. — Въпреки всички косвени доказателства нямаме нито едно пряко.

— И все пак точно той е предупредил Ян Лай. Той е изпратил съобщението.

— Може би. Но това не ни върши работа. Предположения — само с тях разполагаме, когато опрем до него, Кнут. Младшият министър Ян Лай е изчезнал, а картата със съобщението, в която така се е вкопчил Пи Чиен, беше празна. Това не е стабилно доказателство.

Генералът премълча. Вярно беше. Картата със съобщението — от министър Хен за Ян Лай, донесена от Пи Чиен, не струваше като доказателство; съобщението се бе разпаднало 30 секунди след като Ян Лай го бе активирал.

— Значи няма да предприемете нищо срещу него?

Тангът кимна. Когато отново заговори, бе по-резервиран, по-официален отпреди.

— Трябва да ме разбереш, Кнут. Ако имах едно-единствено доказателство срещу него, дори най-дребното, щях да го смажа, и то с радост. Но както стоят сега нещата… — той изразително разпери ръце. — Не мога да обвиня свой собствен министър, без да разполагам с неоспорими доказателства.

— Разбирам.

— Добре — Тангът се наведе напред, вперил напрегнато черните си очи в генерала. — Засега ще арестуваме Уайът и всички останали, които бихме могли да проследим чрез него. Може би Леман и онова гадно създание Бердичев. Но преди това провери дали няма нещо съмнително. Трябва да играем на сигурно. Чун Куо трябва да ни види коректни — действията ни трябва да бъдат напълно оправдани. Не искам неприятности в Камарата заради тази работа.

Генералът сведе глава — задържа мислите си за себе си. В това Тангът беше прав. През последните десет години нещата незабележимо се бяха променили. Сега в ръцете на хора като Леман имаше много по-голяма власт отпреди. Те имаха пари, власт, право на глас в Камарата във Ваймар. И макар Камарата да се подчиняваше на волята на Седмината, не биваше те да упражняват властта си толкова често. Илюзията за сътрудничество — независима Камара, която работи ръка за ръка със Съвета на Седмината. На тази илюзия лежеше основата на продължителния мир.

„В такъв случай, каква е истината зад всичко това?“ — се запита Толонен.

Истинската причина за смъртта на Лу Кан? Значи всичко това беше опит да се предизвикат Седмината? Да ги накарат открито, без всякакво завоалиране да упражнят властта си над света? Да изправят Камарата срещу Седмината и да принудят хората да избират? Ако беше така, той разбираше защо Тангът е толкова предпазлив.

Отново вдигна поглед и срещна очите на Танга.

— Гнусна работа е тази, нашата, ЧИЕ ХСИЯ. Трябва да се разправяме честно и справедливо с измамници и мошеници — той въздъхна горчиво. — Тези хлебарки пред нас само се кланят и любезничат, а зад гърба ни не крият, че кипят от злоба. Усмихват се, но всъщност искат да умрем.

Тангът се усмихна тъжно.

— Да, така е, Кнут. Ала такъв е този свят. Такива са хората. Така действат. А това само по себе си е достатъчна причина за съществуването на Седмината, нали? Без нас щеше ли да има мир, за който са се борили бащите на нашите бащи? Какво щеше да стане с десетхилядигодишния Град, който са построили? Ние с тебе знаем, ти и аз. Варварите щяха да го срутят — ниво след ниво — и да построят на неговото място нещо грубо и мрачно.

Толонен наклони глава в съгласие, но всъщност си мислеше за онзи великан Кар, и за Ямата там, под Мрежата, където открито се биеха за живота си под разяждащата ярка светлина. Той беше звяр от по-чиста порода. Много по-чиста от тази на Леман и подобните нему. За първи път майорът беше сгрешил — генералът мигновено беше забелязал това. В поведението на всеки човек ИМАШЕ чест, дори и под Мрежата. Кар и мъртвецът, Чен — те със сигурност бяха убийци, но не бяха ли убийци и всички войници, щом ставаше въпрос? Как убиваш — това беше важното. Дали се изправяш срещу противника като мъж срещу мъж и оставяш да победи по-силният и сръчният, или се примъкваш като крадец сред сенките, за да пронижеш гърба на заспалия с отровно острие.

„Да — помисли си той, — всъщност аз би трябвало да мразя липсата на откритост във всичко това — маските, номерата, безкрайните слоеве посредничество. И все пак и аз съм научен на заобикалки — научен съм да бъда също толкова хитър, колкото онези, срещу които се боря.“

— Що се отнася до Уайът, ще подпиша заповедта за арестуване още преди да си тръгнеш. Има ли и още нещо, Кнут?

— Имам още два проблема, ЧИЕ ХСИЯ.

— Е?

— Първият е една молба — генералът подаде един от документите на Танга. — След седмица Хан Чин, вашият най-голям син, навършва 16 години и става мъж. Моето желание е да му подаря нещо достойно за случая.

Толонен затихна и загледа как Ли Шай Тун разгръща листа копринена хартия. След миг Тангът вдигна поглед. Усмивка огря лицето му.

— Кнут, но това е твърде голям дар?!

Генералът сведе глава.

— Хан Чин един ден ще бъде Танг. И макар той свободно да се разпорежда с вашите конюшни, ЧИЕ ХСИЯ, време е според мен да притежава свой собствен кон. Чрез ездата човек се учи как да управлява.

Тангът все още се усмихваше. Кон — това беше дар, достоен за принц. В цялото Чун Куо имаше най-много две хиляди чистокръвни коня. Дори и баснословно богат човек, какъвто бе генералът, трудно би могъл да си позволи да купи кон. Ли Шай Тун се взира още миг в Толонен, после направи нещо, което правеше крайно рядко — сведе глава.

— Тогава нека бъде тъй, стари приятелю. За моето семейство е чест да приеме твоя дар. А Хан Чин ще се зарадва много.

Лицето на генерала бе пламнало от гордост и радост. Тангът отново сгъна документа.

— А вторият проблем?

— А… Става въпрос отново за дар, но този път за мен — той се поколеба, след това протегна на Танга и втория документ. — Има един човек, който бих искал да взема на служба при себе си. Името му е Кар.

Същата вечер Низшият секретар Леман призова всички делегати и представители, съчувстващи на неговата кауза, в кабинета си на мансардния етаж в Камарата на хилядата свободи във Ваймар. В дългата претъпкана зала цареше мрачна тишина. Леман седеше на стола си и с едната ръка разсеяно подръпваше плитката си; на бюрото пред него лежеше разтворено копие от заповедта за арестуване, а на лицето му бавно се изписваше гняв.

— Не мога да повярвам! — каза той най-накрая с тих, овладян глас. После вдигна документа и го разгърна пред другите. — Има ли тук някой, който да вярва на ТОВА?

Разнесе се смаяно, невярващо мърморене. Депутатите поклатиха глави.

— Но трябва да съществува някакво доказателство, Пьотър. Дори и Тангът не би посмял да предприеме нещо без ясно доказателство.

Леман се разсмя кисело, завъртя се леко на стола си и погледна към делегата, който се беше обадил — висок, набит ХУН МАО, облечен в бледозелено ПАУ.

— Мислиш ли Бароу Чао, че липсата на доказателства би възпрялата Танга?

Тук-там из залата някои шумно си поеха дъх. В края на краищата Тангът си беше Танг. Леман си отбеляза наум кои точно се бяха разгневили от думите му, после продължи. Бавно се изправи, заобиколи бюрото и застана пред Бароу.

— Познавам Едмънд, откакто се помня, Чао. Познавах го като малък, а имам честта да го познавам и като възрастен. Мога да се обзаложа, че тук, Горе, няма по-честен човек от него, нито пък по-незлоблив. Едмънд да направи всичко това, което тук се твърди, че е направил… Ами това е просто смешно!

Сега, само на една ръка разстояние от него, гледаше Бароу право в очите. Бароу сви рамене.

— Така казваш ти, Пьотър. Вчера и аз щях да кажа същото. Но, повтарям, Тангът ТРЯБВА да има доказателства! И то не каквито и да е, а неоспорими. Ще е луд, ако действа, без да разполага с доказателства.

— Може би — Леман се извърна встрани, — а може би не. Само помисли. През последните пет години Камарата успя да извоюва повече свободи, отколкото за цял век преди това. Успяхме да разширим границите на търговията и да спечелим огромни концесии за научни изследвания и разработки. С това ние предизвикахме така необходимия и освежителен повей на промяна в Чун Куо.

Из залата се разнесе одобрителен шум. Леман отново се обърна с лице срещу тях.

— Промяна. Това е нещото, което Седмината мразят повече от всичко. А през последните три години бяхме свидетели как те потъпкваха онези свободи, за които така честно се борихме. Отначало прикрито, чрез прошепнати думи и многозначителни погледи. След това — чрез „подаръци“ за онези, които искат да им бъдат приятели. И най-накрая — чрез най-различни видове патронаж и връщане на новоприетите постановления.

Из залата закимаха ядосано, разнесе се възбудено шумолене на коприни — депутатите зашушнаха помежду си. Тук нямаше нито един, който да не бе пострадал от удар в гърба. Нито един, който като застъпник на промяната, колкото и ограничена да бе тя, някога да не се бе оказвал „извън благоволението“, а по тази причина — и извън списъка на материално облагодетелстваните.

Леман изчака залата да се успокои, после се усмихна криво.

— Но това беше само началото, не е ли така? След като не успяха да овладеят нещата подмолно, те решиха да действат по-открито. Назначенията на министри, преди справедливо определяни от семейни връзки и според мярката, наложена от здравия разум — финансовата мощ, — изведнъж започнаха да се определят от някаква мъглява представа за неоконфуцианско достойнство!!!

При вида на дълбокото отвращение, изписано на лицето на Леман, тук-там из залата избухна смях.

— Достойнство… Е, всички ние знаем какво всъщност означава това, нали? Означава нова порода министри, кадърни колкото домашно животно, произведено от „Джен Син“, и със също толкова ограничени способности, що се отнася до взимането на истински решения. Но ние си ги знаехме какво представляват още от самото начало, нали? Бентове, поставени срещу естественото течение на нещата. Микрофони на Седмината, програмирани единствено да казват „не“ на всяка промяна.

Отново се разнесе одобрително мърморене, но този път по-силно, по-агресивно. Леман вдигна ръце с длани, обърнати навън, молейки за тишина, и след това кимна бавно.

— Ние знаем каква игричка играят, нали? Разбираме какво се опитват да направят. И всички знаем какво става от една година насам в Камарата. Видели сме до каква степен се противопоставят на всяка промяна.

Не можеше да го каже направо, но всички знаеха точно за какво намеква Леман. Още в първите дни от съществуването на Камарата Седмината бяха създали в нея малка, но влиятелна фракция — мъже, чиито гласове бяха „запазени“ за Танга. Подобни хора бяха известни като ТАИ — „джобове“ — и исторически погледнато бяха изпълнявали в Камарата двойна роля: от една страна, уравновесявайки силната меркантилна тенденция на Камарата и, от друга, служейки като проводници на възгледите на Седмината. В миналото Седмината избираха внимателно — техните ТАИ бяха възрастни, уважавани люде, харизматични и убедителни — езикът на всеки от тях струваше колкото дузина, а понякога и колкото цели петдесет гласа. Като агенти на консенсуса те си бяха изградили силно и стабилно влияние в Камарата. Но с либерализацията напоследък нещата бавно се бяха променили и влиянието им бе западнало. Известно време Седмината не бяха предприемали нищо, но през изминалите дванадесет месеца отново се бяха намесили здраво и безразборно в работите на Камарата, заменяйки влиянието с пряката сила на гласовете.

Сега имаше ново поколение „джобове“: нахални младоци, които дължаха богатството си не на работата си или на семействата си, а на внезапното им издигане от Седмината. Кандидатите-съперници бяха купувани или заплашвани. Изборите бяха нагласени. Парите за техните кампании се лееха като пълноводната Яндзъ. От 180 делегати, избрани само за последните шест месеца, повече от две трети бяха ТАИ.

Ефектът, който се целеше, беше да се определят ясно фракциите в Камарата и да се радикализират исканията за промени в Декрета за технологичен контрол — ключовия камък във великата постройка на държавата; или, както го виждаха някои — бента, задържащ събиращите се води на промяната.

— Промяната ще дойде — тихо каза Леман, — независимо дали те искат това или не. Промяната ТРЯБВА да дойде. Такъв е естественият ход на нещата. Не могат да построят достатъчно висока стена, за да я задържат.

Леман млъкна. На вратата се разнесе шум — там се събраха неколцина, после се отдръпнаха. Едмънд Уайът си запробива път през тълпата.

— Чух, че си ме викал, Пьотър — той се огледа и забеляза, че изведнъж всички са се втренчили в него. Гласът му утихна. — Какво има?

Леман го хвана подръка, заведе го при стола и го настани.

— Генерал Толонен беше тук. Донесе копие от заповед за арестуване.

Уайът изгледа неразбиращо Леман.

— Е, и какво?

Из стаята отново се разнесе силно мърморене. Леман им хвърли тържествуващ поглед, след това се обърна към Бароу:

— Ето! Ето ти сигурното доказателство, Бароу Чао! Това реакция на виновен човек ли е?!

Зад него Уайът се разсмя. Лицето му се беше зачервило от неудобство.

— Какво има, Пьотър? За какво да съм виновен?

Леман погледна документа, който държеше в ръце, поколеба се, после му го подаде. За миг Уайът замълча, стиснал документа в дясната си ръка. Прочете го и вдигна очи, изпълнени със смаяно недоумение.

— Аз… Не е възможно!

Леман бе застанал зад гърба му. Сега се бе навел над него, вперил поглед в останалите мъже в стаята.

— Точно това е, което виждаш. Заповед за арестуване. Подписана от самия Танг. За твоето арестуване, Едмънд. По обвинение в убийството на Лу Кан.

Уайът се извърна и се втренчи в лицето му. Объркването му, пълното му недоумение бе очевидно за всеки един в залата.

— Но това НЕ Е ВЪЗМОЖНО, Пьотър. Искам да кажа, аз никога… — Гласът му отново секна и той рязко сведе поглед. Потръпна. — Значи не е някаква шега… — каза той след малко.

В залата цареше напрегната тишина; после Леман се обади отново.

— Е, Бароу Чао? Сега какво ще кажеш?

Бароу сведе глава и кимна. В стаята цареше мъртва тишина.

Леман се изправи и въздъхна.

— Тогава ето какъв е въпросът: как да се възпротивим срещу това?

Уайът го погледна.

— Да се възпротивим?

За миг Леман замълча съсредоточено, след това леко кимна.

— Да… Ще те скрием. Всички ние. Можем. Можем да попречим на Толонен да изпълни заповедта.

Леман се огледа дръзко. Местеше поглед от лице на лице, предизвикваше ги да му се противопоставят, но общото настроение сега беше в негова полза.

— Не! — Уайът скочи от стола, заобиколи го и се изправи лице в лице с Леман. — Не, Пьотър. Няма да се крия. Той точно това иска. Точно затова е дошъл първо тук. Не разбираш ли? Точно това е искал! Искал е да побягна! Тогава той би могъл да издаде нова заповед — да ме убият без съд и присъда. Не, оставете го да си изпълни заповедта. Нямам от какво да се страхувам. Нищо не съм направил.

Леман се разсмя горчиво.

— И какво ще означава това, Едмънд? Тангът иска отплата за живота на министъра. Възмездие. Дали е справедливо, или не — в този случаи няма разлика. Това, че си невинен, няма никакво значение. Той те иска. Не го ли разбираш? — сега тонът му бе суров, неотстъпчив. — И ще намери всички необходими му доказателства, за да се добере до теб.

Разнесе се високо мърморене. Ала не беше неодобрително. Уайът се извърна.

— Кога смята да изпълни заповедта?

Леман се огледа и забеляза колко открито го гледат всички; колко ясно се бяха отпечатали на всяко лице гневът и несъгласието, грижата и негодуванието. След това отново се обърна към Уайът:

— Утре по обед. В твоя апартамент.

— Разбрах — Уайът сведе поглед. — Значи по това време със сигурност ще бъда там. Танг или не, той е сгрешил, Пьотър. Аз съм невинен. Знаеш го.

Леман го погледна, после го докосна по рамото.

— Знам.

Министър Хен.

Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, се поклони вдървено, с безизразно лице, после се обърна и прикани министъра да го последва.

Учуден, Хен върна поклона на канцлера. Бе пристигнал едва преди минута, а Чун веднага бе дотърчал и го бе помъкнал на аудиенция. Нямаше ли да има ритуална подготовка? Почетна стража? Поколеба се за миг, сякаш не беше чул канцлера, после се огледа, изненадан, че в огромното антре няма никой. Почувства се странно разстроен — сякаш всички прислужници на Танга бяха отпратени по други задачи. Но защо? И какво беше това странно бързане?

— Моля — Чун Ху-Ян се поклони за втори път, после повтори приканващия жест, изяснявайки, че не е било грешка.

— Простете ми — Хен се поклони отново, леко разтреперан, — разбира се…

Последва канцлера по коридора, под големия трегер и в Залата на вечната истина. Но едва бе направил три крачки, когато отстъпи назад. Там, под празния Трон на присъствието, стоеше самият генерал Толонен — висок, с бяла коса, елегантен в пауновосинята си униформа. Хен Чи-По се намръщи и продължи — усещаше колко неблагоприятен за него е контрастът с този надут ХУН МАО. Ръката му за миг докосна емблемата с жерав на гърдите на тъмносиньото му ПАУ, символ на статута му на чиновник първи ранг.

Щом се изправи срещу генерала, министър Хен спря и се поклони, но Толонен студено гледаше през него; в очите му не просветна и най-малкият намек за поздрав.

Хен се обърна ядосано и последва Чун Ху-Ян в една стая отдясно на трона. Тангът го чакаше вътре, застанал сред високите растения на брега на мъничко декоративно езерце с шарани.

— ЧИЕ ХСИЯ — поклони се той дълбоко. — Надявам се, че сте в добро здраве.

Ли Шай Тун прекъсна съзерцаването на рибите.

— Влез, министър Хен. Моля, седни. Трябва да поговорим за някои неща.

Хен седна с гръб към незапалената камина и се заоглежда — с удоволствие отбеляза простия лукс на подредбата. В средата на стаята бе изправен висок параван — прекрасна вещ от яркоцветна коприна, а до него бе поставена ниска, тумбеста ваза, закръглена като корема на борец; лакирана бе в най-сладкия, най-мекия лавандулов цвят, който някога бе виждал.

— Прекрасна стая, ЧИЕ ХСИЯ.

— Да — усмихна се Тангът. — Това е любимата стая на дядо ми. Портретът му виси зад теб.

Хен се обърна и погледна първо Вен Ти, после и портрета до него — веднага забеляза каква сила и кипяща жизненост лъхат от изобразения човек.

— А, да. Очите му са същите като вашите, ЧИЕ ХСИЯ.

— Моите очи ли? — Тангът сведе поглед и се замисли. — Казват, че до края на живота си той имал прекрасно зрение. На 70 години можел да разпознае какъв точно вид птичка гнезди на дърво, намиращо се на две ЛИ от него. Но има зрение и зрение, нали, Хен? — той отново погледна министъра в очите с ироничен, предизвикателен поглед.

Хен се поклони, усетил преувеличението, и внезапно осъзна какво значеше този поглед.

— Както кажете, ЧИЕ ХСИЯ.

— Да… както казвам — Тангът погледна зад гърба му, към портрета на своя прадядо. — Ами ако кажа, че Хен Ю няма да бъде назначен на мястото на Лу Кан?

Хен Чи-По се вцепени на стола, след това насила се накара да се отпусне.

— Ами и тогава ще е както кажете. Думата на Танга не се поставя под въпрос.

Ли Шай Тун се облегна назад.

— Да, така е — той впери поглед в министъра. — Но ти точно затова си дошъл, нали?

Хен отново вдигна поглед.

— Да, ЧИЕ ХСИЯ. Но щом вече сте взели решение…

Тангът леко вирна брадичка.

— Значи няма нищо друго? Няма ли и друго, за което искаш да разговаряш с мен?

Хен запази лицето си безизразно.

— Нищо, което да не може да почака до следващото заседание на Съвета на министрите. Мислех да пледирам в полза на моя племенник. Да ви изтъкна неговите качества. Той е свестен човек, способен човек, ЧИЕ ХСИЯ.

Странно, Тангът се разсмя.

— Съвсем прав си, министър Хен. Той наистина е свестен човек. Точно затова се срещнах с него тази сутрин.

Хен не можа да скрие изненадания си поглед.

— ЧИЕ ХСИЯ?!

— И го назначих.

Ченето на Хен увисна.

— Но вие казахте…

Тангът щракна с пръсти. Влязоха двама стражи и застанаха от двете страни на паравана. Хен ги погледна и се намръщи — нищо не разбираше; после отново обърна очи към Танга.

— Да. Говорих надълго и нашироко с него. Разпитвах го за петимата класици. Най-накрая му зададох гатанка.

— Гатанка ли, ЧИЕ ХСИЯ?

Ли Шай Тун се изправи и се доближи до паравана.

— Зададох му следната задача: ако някой знае, че даден човек е виновен, ала няма никакви доказателства за вината му, как трябва да се постъпи, че всичко и да бъде, и да изглежда справедливо?

Хен сведе очи.

— Виждаш ли накъде бия, министър Хен? Разбираш ли ме?

Гласът на Танга изведнъж стана по-груб и студен.

Хен вдигна поглед и забеляза колко внимателно го гледа Тангът. „Нямаш доказателства — помисли си той. — Нямаш никакви доказателства!“

Тангът продължи:

— Племенникът ти се позамисли и накрая ме попита: как така знам, а пък не разполагам с доказателства? Значи не съм бил свидетел на престъплението? Не, отговорих аз. Ами тогава? — попита той. — Има ли и друг, чиято дума вероятно означава по-малко в очите на света, отколкото тази на виновния? Дали везните на обвинението и оправданието не са били несправедливо наклонени в негова полза? Усмихнах се и кимнах. Но винаги е така. Как да ги уравновесим?

Хен бе изстинал.

— И знаеш ли какво каза той?

Министърът вдигна поглед. Поколеба се и най-накрая успя да смънка:

— Не, ЧИЕ ХСИЯ.

Тангът се разсмя горчиво.

— Не, че откъде да знаеш… Нали, Хен?

Той отново щракна с пръсти и се дръпна встрани. Стражите вдигнаха и отнесоха паравана.

Хен зяпна. Лицето му пребледня. После той рязко сведе очи и преглътна звучно.

Тангът се приближи и се надвеси над него.

— Умник си ти, Хен Чи-По. Твърде голям умник, че да оставиш някъде отпечатъка си. Но аз те познавам твърде добре. Виждал съм го с очите си. Вината лъщи върху теб като лака върху тази ваза.

Той се обърна и погледна натам, където седеше Пи Чиен с ръце в скута си, втренчен мълчаливо напред; след това отново погледна министъра.

— Там, в ъгъла, има едно бюро. На него ще намериш мастилница, четки, хартия за писане и печата на твоята канцелария. Искам да ми напишеш писмо, в което да ми обясниш, че напоследък здравословното ти състояние се е влошило, поради което естествено с голяма тъга ми съобщаваш, че се налага да се оттеглиш от поста си.

В главата на Хен просветна мисълта да възрази, но после кимна.

— Добре. В такъв случай ти няма да загубиш пенсията си, както и престижа си в очите на обществото. Що се отнася до твоето семейство, те печелят един по-добър министър. Хен Ю бе назначен на твоето място.

Хен Чи-По впери в него ням, нещастен поглед, след това отново сведе глава и изпълни каквото му бе наредено.

Хен Ку махна на прислужника да се отдръпне и се наведе да заключи и запечата носилката.

— Какво има, големи братко? Какво е станало?

Хен Чи-По бе загубил дар слово. Лицето му бе изкривено от бесен гняв, а ръцете му бяха се вкопчили конвулсивно една в друга. После той се наведе, докато най-накрая лицето му почти опря лицето на Ку.

— Това… е работа на Толонен! — премигна яростно той, после отново се облегна назад. Помълча известно време, втренчен в пространството; лицето му бе застинало в маска на чиста омраза. След това той отново се извърна с лице към брат си.

— Видях го в очите му. Този човек никога не ме е харесвал, Ку. А сега е настроил Танга срещу мен.

Ку се намръщи.

— Настроил… Но как?

— Тази гнида ме надхитри. Хвана ме в капан… — гърдите на Хен Чи-По бясно се издигаха и спускаха. По челото му избиха мъниста пот.

Хен Ку започна да схваща. Богове! Свършено беше с Хен Чи-По. Така беше, нали? По някаква причина с него бе свършено. Нищо друго не би го докарало до подобно състояние. Но дали това беше трагедия само за Чи-По или за цялото семейство? Всичко ли беше загубено? Или вредата можеше да се спре? Трябваше да разбере.

Хен Ку се застави да се успокои и се наведе напред, принуждавайки брат си да го погледне.

— Кажи ми какво стана, големи братко. Какво нещастие е сполетяло великата ни фамилия?

Хен Чи-По се опита да отвърне на погледа му, после рязко сведе очи. Гласът му внезапно се изпълни с горчив срам. Без малко да се разплаче.

— Вече не съм министър. Ли Шай Тун ме лиши от моя пост.

— Лиши те… — Хен Ку изгуби и ума, и дума. После отново намери сили да заговори. — Искаш да кажеш, че те е принудил да подадеш оставка?

Хен Чи-По кимна — първите сълзи се стичаха вече по бузите му.

— Но има и още, Ку. Назначил е на мястото ми племенника Ю. Можеш ли да го повярваш?! Какво унижение! Ще станем за посмешище!

Умът на Хен Ку заработи с бясна скорост. Племенникът Ю!

След като отмина първоначалният шок, напуши го смях, но успя да скрие радостта и облекчението си.

— Скандално! — каза той. — Това е обида, големи братко. Петно за цялото ни семейство — но вече се замисляше какво да направи, за да намали вредата за семейството.

Хен Чи-По отново се приведе напред. Очите му изведнъж отново блеснаха в гняв под зачервените клепачи.

— Ще види той, Ку! Ще пречукам тази мърша, разбра ли?!

Ку беше силно шокиран от думите му, но бързо осъзна, че брат му не говори за Танга.

— Зарежи го, братко. Моля те. Свършено е. Нищо не можеш да върнеш по този начин.

Хен Чи-По разтърси яростно глава.

— Не, Ку. Искам Толонен мъртъв. Искам това копеле да бъде заличено от лицето на земята. Прашинка да не остане от него. Искам…

Хен Ку потръпна, след това сведе глава.

— Както желаеш, братко мой.

— Мислиш ли, че ще ме хвърлят в карцера, Пьотър? Мислиш ли, че имат някакво доказателство, въз основа на което да ме задържат до процеса?

Леман се усмихна и докосна Уайът по рамото.

— Най-добрите адвокати от всичките седем Града са наши, Едмънд. Сигурен съм, че ще те измъкнат от килията. Но дори и да не успеят, няма да е толкова ужасно. Привилегиите са си привилегии дори и зад решетките. Удобства няма да ти липсват.

Уайът се усмихна, но под чистите, хубави очертания на устните му се събираха сенки, засенчваха лъчезарната искра в погледа му. Тази сутрин много стари приятели дойдоха да го посетят. Повече приятели, отколкото си бе мислил, че има. Известно време се остави добрите им пожелания да го залъгват, но сега всички си бяха тръгнали и бе останал сам с Леман.

— Знаеш от какво ме е страх, Пьотър. Снощи заради това не можах да спя. Чудех се как да се справя със себе си. Как да понеса всички тези лъжи и мръсотии. Чудех се какъв ли ще съм, когато всичко това свърши.

— Ще бъдеш син на баща си, Едмънд. Същият си като него. Имаш неговата сила.

Уайът сведе поглед.

— Може би.

Не каза нищо повече, но Леман, който го познаваше по-добре от всички, усети, че се е замислил. Бащата на Уайът беше силен, ала невнимателен, майка му — слаба и мекушава. Бе умряла, когато Едмънд бе едва на пет годинки, и го бе оставила почти безпомощен срещу тормозещия го баща. Това, че бе израснал такъв разумен и уравновесен, бе свидетелство за влиянието на сестрите и лелите му върху него.

Леман погледна сложно украсения таймер, вграден в китката му.

— Генералът скоро ще бъде тук, Едмънд. Трябва да се приготвим.

Уайът кимна отнесено, после обърна лице към него.

— Не се боя за себе си, а за тях — той потръпна, след това обгърна раменете си с ръце. — Точно затова едва понесох присъствието им тук днес. Ако загубя, ако по необясним начин ме признаят за виновен в убийството на Лу Кан… — той сведе поглед. Лицето му бе изгубило всякакъв цвят. — Е, тогава те няма да пощадят и тях, нали? Такъв е законът. Цялото семейство на предателя…

Леман пое леко дъх и се принуди да отвърне на погледа му.

— Така е. До трето коляно.

— И все пак… — Уайът се усмихна насилено, после се приближи до Леман и го притисна до себе си. — Благодаря ти, Пьотър — каза той по-тихо. — Наистина ти благодаря. Каквото и да стане, аз…

Леман усети как тялото на Уайът потръпна в ръцете му и се опита да потисне чувствата в себе си. Но въпреки това отвърна топло на Уайът:

— И ти би ми помогнал, нали.

Уайът се отдръпна леко от него. В очите му блестяха сълзи.

— За тебе бих убил, Пьотър. Знаеш, че бих го направил. НЕОБХОДИМО Е. Гласът на Де Вор отекна в ушите му и по гърба му полазиха тръпки. ЛЕСНО ТИ Е НА ТЕБЕ, ХАУАРД — помисли си той. — ТИ НИКОГА НЕ СИ ГО ОБИЧАЛ.

Леман се усмихна.

— По-добре да говорим за живота, а?

По голямата порта на къщата се затропа.

Уайът вдигна поглед над рамото му.

— Подраниха. Не го очаквах.

Излязоха в мраморното антре. Икономът на Уайът — набит ХАН на средна възраст — ги поздрави с поклон.

— Да отворя ли, господарю?

Уайът поклати глава.

— Не. Нека почакат, Фу Хсиен.

По стълбите затропаха ботуши. Чу се мърморене.

— ЧУН ЦУ! — Леман се приближи до подножието на стълбата и поздрави трима възрастни мъже-ХАН. Беше му струвало над 1 000 000 юана да ги доведе тук тази сутрин. Ако случаят се проточеше месеци, както ставаше обикновено, щеше да струва на фракцията му някъде между 30 и 50 милиона. На Уайът не бе казано нищо за това, но сестрите и лелите му вече бяха уведомени. Бяха сигурни, че някога ще могат да съобщят на Уайът кой е плащал защитата му.

Леман се обърна и се усмихна, докато наблюдаваше как тримата белобради старци за втори път приветстват Уайът. И тримата адвокати изглеждаха впечатлени от протестите на Уайът, че е невинен. Така и трябваше да бъде. Едмънд не само изглеждаше, той беше невинен. Силата на вярата в собствената му невинност бе разпръснала всякакво съмнение и у тримата. Бяха се съгласили да поемат случая.

Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха. На книга случаят на Уайът изглеждаше добре. В съда щеше да направи прекрасно впечатление. Със сигурност съчувствието на обществото щеше да е на негова страна. Но Уайът трябваше да загуби. Трябваше всичко да се нареди така, че той да изглежда жертва на заговор срещу властта.

При необходимост щяха да бъдат представяни нови и нови доказателства, защото неговият добър приятел Едмънд Уайът бе определен за мъченик.

Чукането се повтори. Един глас изкрещя зад вратата:

— Отворете! Идваме по поръчение на Танга!

Икономът отново погледна Уайът. Този път той кимна.

Пръв влезе Толонен в пълна парадна униформа — ЧИ ЛИН; емблемата с еднорог на офицер първи ранг сияеше на гърдите му. Зад него маршируваха двама офицери и елитен отряд от осем въоръжени войници.

— Кой представлява обвиняемия? — попита той отсечено.

Един от тримата ХАН пристъпи напред.

— Аз съм адвокат Фу, генерале. В този случай аз действам в интерес на ШИ Уайът. И ви припомням, че клиентът ми не е обвиняем; към него трябва да се обръщат със „заподозрян“.

Толонен изсумтя и му обърна гръб. Единият от офицерите му подаде дълга посребрена тръба. Той я претегли на ръка и я подаде на адвоката.

— Моля ви, прочетете документа. И тримата, ако е необходимо. В канторите ви ще бъдат изпратени копия.

Адвокатът Фу измъкна свитъка, подаде тръбата на единия от колегите си и разгъна документа. Уайът пристъпи край Толонен и застана до адвоката, опитвайки се да схване какво е написано там с кървавочервени йероглифи.

— На мандарин е — обади се той. — Това е незаконно, не е ли така?

Адвокат Фу поклати глава, после измърмори нещо на хан на колегите си и отново сгъна свитъка.

— Какво има? — попита Леман, заставайки до Уайът.

Адвокатът погледна първо Толонен, после Леман.

— Боя се, че не можем да ви помогнем, Секретарю. Премного съжалявам. Това дело е било поставено извън съдебната юрисдикция. Моля… — той подаде документа на Уайът. — Приемете нашите извинения, ШИ Уайът. Желаем ви късмет. Ако невинността има някаква тежест пред закона, то вие ще възтържествувате.

Тримата ХАН се поклониха като един и си тръгнаха.

Уайът остана вцепенен и онемял, докато ги гледаше как излизат. После се обърна към Леман:

— Какво в името на всички богове става тук, Пьотър? — той тикна документа в ръцете на Леман. — Какво е това?!

Леман отмести поглед.

„Богове! — помисли си той. — Това променя всичко.“

Той се обърна.

— Това е Декрет, Едмънд. Седмината са издали специален Декрет — той разгъна белия копринен свитък. — Виж тук — той посочи строгата линия от втвърден восък. — Ето печатите им. Всичките седем. Сигурно са свикали спешна сесия и са се договорили.

Уайът бе съвсем притихнал и го гледаше. На лицето му се изписваше съвсем нов вид страх.

— Декрет?!

— Да. Ще бъдеш съден ПРИ ЗАКРИТИ ВРАТИ от Съвета на министрите на Танга — Леман преглътна и погледна Толонен с нескрит гняв. — Това променя всичко, Едмънд. Всичко. Това означава, че те искат мъртъв.

Хен Ку спря на вратата, после коленичи и докосна с чело студения под.

— Племеннико Ю. Премного съжалявам, че нарушавам следобедния ти сън. Нямаше да дойда, ако въпросът не беше крайно спешен.

Хен Ю завърза колана на нощницата си и бързо се приближи.

— Чичо Ку, моля те, ставай веднага. Насаме ти си просто моят чичо.

Хен Ку се остави Ю да го вдигне на крака и запристъпя неловко, когато Ю, както едно време, му се поклони.

ВСИЧКО СЕ ПРОМЕНИ — помисли си той. — ТАНГЪТ ТИ ДАДЕ И ВЪЗРАСТ, КОГАТО ТИ ДАДЕ ВЛАСТ. СЕГА ТИ СИ ГЛАВА НА РОДА И РОДЪТ ТРЯБВА ДА ТИ СЕ КЛАНЯ. ТЪЙ Е ТО. ТЪЙ ТРЯБВА ДА Е. ИНАЧЕ ЧУН КУО ЩЕ РУХНЕ САМО.

Хен Ю се изправи.

— Но кажи ми, чичо, какво те води насам.

— Съжалявам, Ю, но ти нося лоша вест. Чичо ти Чи-По никак не е добре.

Хен Ю се сепна.

— Не е добре?

— Моля те… — Хен Ку се поклони и се дръпна встрани. — Помислих, че самият ти трябва да дойдеш. Веднага. Моите лекари в момента се грижат за него. Ала…

Хен Ю кимна бързо.

— Разбирам. Моля те, отведи ме при него.

Спалнята на Хен Чи-По бе осветена много слабо. Четиримата лекари се бяха скупчили в единия й ъгъл до единствения източник на светлина. И четиримата бяха предварително предупредени за новото положение на Ю в семейството.

— Как е моят чичо? — веднага попита Хен Ю загрижен.

— Съжалявам, но се налага да ви съобщя, че чичо ви почина преди пет минути. Сърцето му не издържа.

Хен Ку забеляза, че челюстта на Хен Ю увисна, а очите му се окръглиха от изненада; забеляза истинската болка, която бе предизвикала у него новината, и разбра, че е бил прав да не го включва в плана си. „Нека вярва, че разочарованието е убило брат ми. Само аз и тези четиримата знаем, че е било другояче.“

Хен Ю нареди на прислужника да донесе лампа, после се доближиха до огромното легло, на което лежеше Хен Чи-По. Очите му бяха затворени, на лицето му бе изписан покой. Плътта на ръцете, гърдите и лицето му бе бледа и покрита с тънък и блестящ слой пот.

— Много ли се мъчи? — попита Хен Ю.

Хен Ку забеляза как лекарите го погледнаха и веднага отместиха погледи.

— Не, съвсем не — излъга той и си спомни как се наложи и петимата да го държат, докато отровата си свърши работата. — Разбира се, отначало го болеше, но после, слава Богу, мина и той потъна в сън.

Хен Ю кимна и се извърна с леко потръпване.

Хен Ку погледа още миг брат си, от когото винаги се беше гнусял; братът, който, откакто бе проходил, го бе тормозил и се бе отнасял с него като с най-долния прислужник. Усмихна се. ЩЕШЕ ДА НИ КАРАШ ДА УБИВАМЕ ТОЛОНЕН, А? ЩЕШЕ ДА НИ ЗАКАРАШ С ГЛУПОСТТА СИ ВСИЧКИ НА ДЪНОТО?

ДА, НО ЗАБРАВИ У КОГО Е ВЛАСТТА.

Обърна се и покани докторите, да се оттеглят. След това, щом излязоха, той се приближи до Хен Ю. Тъкмо щеше да заговори, когато Хен Ю го изненада — вдигна ръка и направи жест да замълчи.

Цялото дишане на Ю изведнъж се бе променило.

— Не мисли, че съм сляп, чичо Ку. Нито пък съм тъп. Знам какво е станало тук.

— И?

Ку задържа дъха си. Ако Хен Ю настояваше, всичко щеше да се провали.

— Нищо, чичо. Разбра ли ме?

Хен Ку се поколеба, вперил поглед в гладките черти на своя племенник; за първи път го видя такъв, какъвто сигурно го виждаше Тангът.

Той се усмихна и ниско се поклони.

— Разбрах, министър Хен.

Вратата на килията се затръшна. Де Вор се обърна и погледна Уайът. Сега бяха сами. Само двамата.

— Няма ли да присъстват и други? — Уайът го гледаше предпазливо. — Мислех си, че на разпита е обичайно да присъстват неколцина офицери.

Де Вор се разсмя.

— Ама ти май не разбираш, а? Още мислиш, че си в пълна безопасност! Въпреки всичко, което се случи!

Уайът се извърна.

— Ако се държите зле с мен…

Де Вор го прекъсна:

— Ама ти май НАИСТИНА не разбираш?!

Приближи се и застана лице в лице с малко по-високия от него мъж.

— Чакай да ти обясня.

Уайът леко бе извърнал лице, сякаш не искаше да среща погледа на Де Вор, но плесницата дойде толкова изненадващо, че той подскочи и залитна. Хвана се за бузата, втренчен в Де Вор — очите му се бяха окръглили от смайване.

— Събличай се! — излая Де Вор; изведнъж лицето му бе станало гадно и безкомпромисно. — Всичко. Връхни дрехи. Бельо. Украшения. Електронните имплантанти ще отстраним по-късно.

Уайът поклати нерешително глава.

— Но вие нямате право…

— Нямаме право да правим какво? — захили се Де Вор. — Ти си убиец. Разбра ли?! Убил си министъра на Танга. Ще бъдеш съден и признат за виновен. После ще те екзекутираме.

Де Вор се приближи още една крачка и видя как Уайът се дръпна в очакване на нова плесница. Бузата му бе яркочервена — дланта на Де Вор се бе отпечатала върху нея, всеки пръст бе ясно очертан.

— Това е истината, Едмънд Уайът. Ти си труп. Когато уби Лу Кан, ти излезе извън играта. Престъпи всички правила. И затова сега правила не съществуват. Или поне не са ти известни.

Той протегна ръка, хвана Уайът за китките и го дръпна яростно.

— Почваш ли да схващаш?

Уайът потръпна и кимна непохватно.

— Добре — той грубо блъсна Уайът на пода. — Събличай се тогава.

Обърна се гърбом към него. Килията беше гола. Почти виждаше как Уайът се оглежда нерешително. После чу подрънкването на тънките му златни гривни о пода и се усмихна. Пипнах ли те, мой горди фалшиви китаецо. Ще обеля от тебе всичко, което е ХАН — плитка, ПАУ, всичко. Да, а като свърша с тебе, ще видим колко гордост ще ти е останала.

Когато се обърна, Уайът беше гол — дрехите му бяха грижливо прибрани във вързоп на пода. Бялото му меко тяло изглеждаше толкова крехко, толкова неприспособено към изпитанията, които го чакаха, то вече трепереше, сякаш се свиваше навътре в себе си, усещаше какво му предстои. И все пак, когато Де Вор вдигна очи от хилавите му гърди без нито едно косъмче и срещна погледа на Уайът, се учуди, защото там светеше дързост.

„Казват, че ХАН били силни, защото се отричат от себе си в името на вярата. За 30 века никога не бяха изменили на вярата, помисли си той — бяха нейни предани адепти. Наводнение, глад, революция — всичко това беше едно и също за тях. Прекланяха се пред неизбежната смърт — и така оцеляваха, по-силни след дългото, търпеливо страдание. Така ще стане и с тебе, Едмънд Уайът. Ще направя от тебе истински ХАН — ще обеля от тебе цялата ти предишна същност и ти ще станеш самоотричащ се и търпелив в страданието.“

Усмихна се.

— Познаваше ли Ян Лай? Заместник-министъра на Лу Кан?

Уайът го изгледа остро — в очите му имаше истинска омраза.

— Той е мъртъв. Знаеш, че е мъртъв. Умря с Лу Кан в солариума.

— Не те питах за това. Добре ли го познаваше?

— Беше ми приятел. Добър приятел. Бяхме съученици в колежа.

Де Вор се засмя студено.

— Би ли се уточнил колко добър приятел?

Уайът преглътна и наведе глава.

— Беше мой любовник.

— Значи признаваш?

Уайът гневно кресна:

— А защо не? И без това вече го знаеше, нали? Както и да е, какво общо има с това Ян Лай?

Де Вор се усмихна и се извърна.

— Ян Лай е убит. Три дена след убийството на Лу Кан. Единственото нещо, което открихме у него, беше твоя малка холограма.

Уайът не помръдваше. Когато Де Вор го погледна отново, се изненада — в очите му имаше сълзи.

— Ех… — тихо промълви Уайът. — Това несъмнено ти говори нещо? Бих ли убил мъж, когото обичам, и след това щях ли да оставя холото си у него?

Де Вор поклати глава.

— Не разбираш.

Уайът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Холограмата беше завряна в задника му.

Уайът отмести поглед. Дъхът му секна, той потръпна.

— О, има и още. Още много. Записът на Као Джиян. Търговските ти връзки с Хон Као и Чо Хсиян. Схемите на вътрешните полети, които напълно съвпадат с нашата реконструкция на нападението над солариума. Експериментите на твоята компания с ултразвуковите спусъци. И естествено показанията на твоя секретар, Лун Ти.

Уайът погледна неразбиращо Де Вор.

— Лун Ти?

Това беше майсторският удар на Де Вор: нещото, което спояваше всичко останало. Лун Ти беше секретар на Уайът вече десет години. Той бе най-довереният му прислужник. Но преди осем години Де Вор беше напипал слабото му място и го бе купил. Сега Лун Ти му играеше по гайдата.

Мълчанието продължи още миг и после Де Вор сведе глава.

— Лун Ти призна участието си във всичко. Ще дава показания под клетва пред Танга.

Устните на Уайът помръднаха, но не се чу никакъв звук.

— Да — меко каза Де Вор и се приближи. — Сега вече почна да разбираш, а? — Протегна ръка и нежно докосна петното върху бузата на Уайът. — Ще открием истината за това — ти и аз. Имаме време, да знаеш. Много, много време.

„А накрая — помисли си той — дори и ти ще повярваш, че си заповядал да убият Лу Кан.“

Отвисоко изглеждаше нещо незначително — малко кръгло петно сред ширналата се пустош, но когато хеликоптерът започна да се спуска, кръгът взе да се разширява все повече и накрая сякаш изпълни целия илюминатор със своята чернота. Големият транспортьор се приземи на покрива на Града близо до ръба на кръга. Само на няколко крачки от подпорите му повърхността на покрива беше изкорубена, ледът бе нащърбен и сплескан от огромната горещина на експлозията. Гледан от непосредствена близост, огромният черен кръг разкриваше друго измерение. Приличаше на блюдо — огромно вдлъбнато блюдо, гигантски алхимически съд; тъмната, лепкава утайка от останките вече бе пресята в търсене на нещо, което би им подсказало как е станало всичко.

Те слязоха от транспортьора и се огледаха; 60 души от по-ниските нива, облечени в бели дрехи с качулки. Други им подаваха сечива от голямата, прилична на насекомо машина — длета и четки, чували и контейнери. Старомодни сечива. Сега нямаше нужда от нищо съвременно. Това беше най-простата част. Последният етап преди възстановяването.

Започнаха работа веднага — подредиха се в три вериги от по 20 души: трима от всяка верига пълнеха чували на ръба на локвата от утайка и ги подаваха на другите по редицата. От края двама търчаха напред-назад между човешката верига и машината и подаваха чувалите навътре.

От планините духаше вятър. На върха на дясната човешка верига един от мъжете — едър ХАН с обръсната глава — се извърна и се вгледа в далечните върхари. Махна едната ръкавица, смъкна очилата си и избърса чело. Колко хладно беше тук! Колко приятно беше да усещаш нежния повей по кожата си! За миг безизразното му, с нищо незабележимо лице се взря в далечината — опитваше се да се сети за нещо; след това сви рамене.

Погледна надолу и забеляза нещо на тъмната повърхност. Нещо мъничко, зеленичко и крехко на вид. Наведе се и го вдигна върху голата си длан. Покълнало семенце.

Вдигна очи, чу птичите крясъци над главата си и разбра. Бе дошло от планината. Някоя птица го бе вдигнала и го бе изпуснала тук. Тук, върху безжизнената повърхност на покрива на Града.

Взря се в него още за миг — забеляза формата на двойните му листенца, твърдостта на зрънцето. После го смачка между пръстите си и го пусна.

Као Чен, КУАИ, някогашен убиец, вдигна очи. Облаците, планините, дори и плоската, открита повърхност на покрива на Града — всичко изглеждаше толкова различно на дневна светлина. Подуши топлия въздух и се усмихна. След това чу как засумтяха мъжете от редицата, надяна очилата и ръкавицата и отново се обърна.