Средното царство

Глава 5Братя

В провинция Сечуан бе пролет и дърветата в овощната градина в Тонджиян пламтяха от цветове под ясното синьо небе. Въздухът бе прозрачен като полирана леща. Планините в далечината забиваха върхове в небето — остри като нож синьо-зелени форми.

Накрая на градината чакаха мълчаливо четирима прислужници със сведени глави, протегнали напред отрупани сребърни подноси.

Сред дърветата на брега на реката играеха двамата принцове. Смехът им ехтеше над водата. По-големият, Ли Хан Чин, избягна протегнатата ръка на малкото си братче и с бързо атлетично движение сграбчи един надвесен над него клон и се метна в короната на ябълковото дърво. Ли Юан се спусна към дървото с огромни скокове, но клонът беше твърде висок за него и той не можеше да го стигне.

— Това не е честно, Хан! — Юан бе останал без дъх; смееше се, в очите му гореше вълнение. Горе на дървото Хан Чин се кикотеше — едно чисто бяло цветче се бе заплело в черната му като въглен коса; след това отметна глава настрани и погледна брат си.

— Ела ме хвани! — подразни го той и пусна надолу единия си крак, после бързо го дръпна, когато брат му скочи да го хване.

Юан се огледа за миг и намери каквото му трябваше. Обърна се.

— Слез! Слез или ще те набия! — заплаши той, стиснал в едната си ръка двоен ключ и опрял другата на бедрото си; изражението му бе наполовина сурово, наполовина весело.

— Няма! — Хан се прилепи към клона и се опита да се изкачи по-нагоре.

Юан се разсмя възбудено, направи крачка напред и започна нежно да гъделичка гърба на брат си с разлистения клон. По-голямото момче взе да крещи и да рита диво — кракът му минаваше на косъм от малкия. Момчето долу взе да надава продължителни писъци — играта му харесваше — и заудря по-силно. Разнесе се нов крясък и кракът отново се метна към него. Но този път улучи и момчето тупна по гръб на земята.

Хан Чин скочи веднага долу и коленичи над брат си, проснал се неподвижен на земята до ствола.

— Юан! Юан!

Наведе се и се вслуша в дишането на брат си, опрял ухо о гърдите му.

Юан се претърколи, използвайки теглото на брат си, както го бяха учили, и го яхна на гърдите, притискайки ръцете му с колене. За миг остана отгоре с тържествуваща физиономия. После Хан го блъсна и го отхвърли настрани. Юан се преобърна и запълзя встрани, но Хан протегна ръка, сграбчи го за крака и бавно го затегли обратно.

— Не, Хан, не… Моля те! — но протестите на Юан бяха слаби. Давеше се от смях.

— Кажи го! — настоя Хан и притисна ръцете на момченцето, обвили гръдния му кош. — Заповядвам ти да го кажеш!

Юан разтърси яростно глава; смехът му премина в хълцане. Но щом Хан го притисна по-здраво, се предаде и кимна. Хватката се отпусна леко, но остана здрава. Юан пое дъх и заговори:

— Ти си мой господар… — изкашля се и продължи — … и обещавам да ти се подчинявам.

— А така!

Хан Чин го пусна и го бутна лекичко. Малкият се тръшна на земята и остана там за няколко секунди. Дишаше дълбоко. Помълчаха за миг. В топлия, неподвижен въздух чуруликаха птички.

— Какво мислиш за нея, Юан?

Ли Юан се претърколи и погледна брат си. Ли Хан Чин бе коленичил и гледаше към терасата отвъд езерото. Бялото цветче все още стоеше в косите му — чисто бяло върху гарвановата му коса. На устните му играеше лека усмивка. Тъмните му очи се взираха в далечината. — Мислиш ли, че е хубава?

Въпросът накара Юан да се изчерви. Той кимна и сведе очи. Да — помисли си той. — Повече от хубава. Фей Йен беше красива. Знаеше го от първия миг, в който я видя. Фей Йен. Колко й отиваше това име. Летяща лястовица…

Вдигна очи и видя, че Хан Чин се взира в него, сбърчил чело.

— Мислех си, Юан… Чудех се какво ли е да имаш няколко жени. Например за всяка нощ през седмицата по една различна жена — разсмя се със странен, тънък, напрегнат смях, после сведе поглед и взе да скубе тревата. — Извинявай. Понякога забравям. Ти изглеждаш толкова стар, така изпълнен с мъдрост. Също като татко — Хан млъкна, след това отново вдигна поглед и се усмихна. — Май тебе това още не те вълнува. Карай. Като пораснеш, ще разбереш.

Ли Юан погледна брат си още веднъж, после сведе очи. Слънчевите лъчи, промъкващи се през клоните, изпъстряха земята до ръката му. Сенките на листата върху кожата му изглеждаха като бледи петна. Той трепна и затвори очи. Понякога усещаше, че така добре разбира всичко това. Ако той беше на мястото на Хан, Фей Йен щеше да му стига — други нямаше да му трябват. Погледна отново брат си — пазеше тези мисли за себе си, знаеше, че ако Хан разбере, нямаше да го остави на мира от закачки. „Че ти си само на осем години — щеше да каже той. — Какво ти разбира главата от любов?“

— Дори и така да е — погледна го отново Хан. — Фей Йен ще е друго нещо, нещо много специално. Моя Първа съпруга. А нейният син ще бъде мой наследник — той кимна, удовлетворен от справедливостта на думите си. Ли Юан забеляза как го гледа брат му — с усмивка и дълбока любов в очите; стана му топло на душата и сведе поглед.

— Синовете ми ще са прекрасни, Юан. Хубави, силни синове. А първия ще кръстя на тебе.

Хан Чин протегна ръка и хвана брат си за глезена.

— Ще е силен като мен. Но се надявам да е и мъдър като теб.

— И хубав като Фей Йен — Юан гледаше брат си през дългите си тъмни мигли.

Хан се взря в далечината с лека усмивка, после кимна.

— Да… като Фей Йен.

— Имате ли нещо против да седна тук?

Уан Ти се изчерви и сведе поглед към детето, което люлееше в ръце. И четирите етажа в ресторанта на Чан бяха претъпкани, имаше само няколко свободни места.

— Не, разбира се. Моля.

Бе забелязала мъжа доста по-рано — разхождаше се в навалицата на сергиите в края на главната улица. Както и другите в тълпата, тя го бе огледала за миг и бе продължила с пазаруването, впечатлена от това, колко едър беше. Сега, когато седна срещу нея, осъзна колко едър бе той наистина — не беше само висок, но и широк в раменете и в гръдния кош. Истински великан.

— Какво е най-вкусно тук?

Тя вдигна очи и срещна погледа му. Сини очи като на ХУН МАО.

— Всичко е вкусно. Тук, на двадесет и шестия етаж, ресторантът на Чан е най-добрият. Но бих ви препоръчала тази зелена нефритова супа.

Едрият кимна, полуизвърна се и махна на най-близката келнерка.

— Господине?

— Казаха ми, че зелената нефритова супа е добра. Донеси ми голяма купа от нея. А, и няколко пилешки бутчета с фиде.

Момичето се поклони, обърна се и тръгна към кухнята.

— Често ли се храните тук?

Отново се бе обърнал към нея с лека учтива усмивка на лицето.

Тя кротко погледна спящото на гърдите й дете.

— Когато мога да си го позволя — тихо отвърна тя. — Не ми се случва много често.

Човекът проследи погледа й с усмивка.

— Хубаво дете. Колко е голям?

Тя погали бебето по челото и вдигна очи. Усмивката й грейна на мига.

— На десет месеца.

Той се наведе и се вгледа в лицето на спящото момченце.

— На бас, че е любимецът на татко си.

Тя се засмя.

— Да! Като се заиграе с Джиян, и той е цяло дете.

— Джиян? Хубаво име.

Тя се усмихна.

— Ами вие? Говорите като човек, който има синове.

Едрият мъж се облегна назад и се засмя.

— Аз ли? Не… Някога сигурно ще имам. Но засега… ами, работата ми е такава, че постоянно се местя. Не мога да си позволя сериозна връзка.

Тя го погледна съчувствено и за първи път разгледа добре лицето му. Беше широко и открито; върхът на носа му бе закръглен, челюстта му изпъкваше, а устните му бяха пълни. Тъмната му коса беше съвсем ниско подстригана и за миг тя се зачуди какво ли точно работеше. Но лицето му не беше грубо. Когато се усмихнеше, чертите му се смекчаваха. Реши, че й харесва.

— И работата ли ви води тук?

— Работата ли? Не, този път не. Търся един човек. Роднина.

Тя отново се засмя — тихичко, за да не събуди детето.

— Мисля, че не съм виждала тук някой ваш роднина.

Усмивката му се разшири.

— О, не мислете, че целият ни род изглежда като мен. Това — той положи ръка на гърдите си — казват, че съм го наследил от дядо ми. Бащата на баща ми. Майка ми беше дребничка, нали разбирате. Дребничка на ръст, би трябвало да добавя, но за синовете си тя бе голяма жена.

Тя сведе очи, зарадвана от този израз на синовна обич.

— А баща ви?

Големият отмести поглед за момент.

— Баща си не познавам. Напуснал ни, преди да навърша две годинки.

— А… също като моя Чен.

Великанът я изгледа. Очите му леко се присвиха.

— Значи разбирате?

Тя леко наведе глава.

— Тъжно е…

— Да… Е… — той се обърна. Сервитьорката стоеше до него, от храната на подноса се вдигаше пара. Отмести се леко и й позволи да подреди съдовете пред него.

— Яли ли сте? — той погледна загрижено жената срещу себе си. — Бихте ли приели да ви почерпя един обяд?

Тя побърза да поклати глава.

— Моля ви, аз… благодаря ви най-любезно, но Чен не би го позволил.

Той вдигна ръка.

— Разбирам. Простете ми…

Тя го погледна и се усмихна.

— Благодаря ви. Но ние вече обядвахме. А сега…

Едрият вече жизнерадостно се бе нахвърлил върху супата.

— Хмм. Ама че вкусно! По-вкусно нещо отдавна не съм ял.

Тя се усмихна — приятно й беше, като го гледаше как се радва.

— Точно както ви казах. Няма по-добър от Чан.

Той я погледна и остави лъжицата, щом забеляза, че става.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя поклати глава.

— Не, моля ви. Ще се справя. Свикнала съм, уверявам ви.

Той леко се поклони.

— Тогава се пазете. Беше удоволствие за мен да разговарям с вас.

— И за мен.

Кар се загледа в нея за миг, докато тя вървеше към изхода. После кимна на себе си, погледна супата и отново се захвана с нея. Протегна ръка към пилешките бутчета, спря и се засмя тихичко. Джиян! Кръстил е синчето си Джиян! След това се замисли и отново погледна към широкия коридор; спомни си лицето на жената, усмивката й, но най-вече онова, което беше казала.

ИМА ВРЕМЕ — помисли си той. — ИМА ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКО. ДОРИ И ЗА СИНОВЕ.

Хан Чин доближи препятствието в галоп — арабската кобила под него летеше, гладката й шия се източваше при всеки скок; в движенията на въгленовочерните й хълбоци личеше мощ. Без никакво усилие тя изкачваше хълма, а опашката й се ветрееше зад нея.

Юан, който гледаше от павилиона на половин ЛИ разстояние, стаи дъх си. Това беше най-голямото препятствие, високо почти колкото самата кобила — стена от камък и дърво. Земята беше ниско долу. Хан бе падал оттам преди, при последния си опит да го преодолее. Беше паднал и бе охлузил ребрата си много зле. Сега безстрашно се опитваше пак да го преодолее.

Без да забавя ход, Хан пришпори кобилата и щом тя се изправи на задните си крака и скочи, диво изкрещя. За кратък миг му се стори, че не е преценил правилно. Кобилата се издигна мощно, предните й крака ритнаха във въздуха, но в най-високата точка глезените й сякаш докоснаха оградата. Щом се приземи от другата страна, тя се препъна и насмалко не се строполи.

Юан извика и затисна уста с юмруци. Кобилата сякаш залитна — инерцията, която бе набрала, заплашваше да я прекатури. На седлото Хан мрачно дръпна здраво юздите, напрегнал се да задържи изправена главата на кобилата, и като я поведе надясно, я накара да забави ход. Кобилата се опъна — страхът я караше да извършва отчаяни движения. Ноздрите й потръпнаха и тя изцвили силно, протестирайки срещу заповедническите крясъци на Хан. Бавно обърна задница — дългата й муцуна се изкриви наляво, сякаш от болка. Хан Чин отпусна юздите, кобилата рязко издигна глава и сякаш затанцува, после премина в тръст.

Юан се обърна и погледна баща си.

— Той го направи! Направи го!

— Да… — Ли Шай Тун се усмихна. Едва сега в очите му пролича тревогата.

Хан Чин отново обърна кобилата, потупа я по врата и запрепуска обратно. Спря точно пред тях с гордо вдигната глава, протегна ръка, отметна косата от очите си и изгледа очаквателно баща си.

— Браво, Хан! Доказа, че си господар на коня!

Хан се разсмя и погледна надолу към кобилата.

— Може би. Но тя е прекрасна кобила, татко. Всеки друг кон от нашите конюшни щеше да падне. Понякога зависи от коня дали ездачът е добър.

— Или пък дали конят е добър зависи от ездача — Тангът се вгледа сериозно в сина си. — Не го казвам ей така, Хан Чи. Тревожех се за тебе. Но ти показа силен характер. Не остави коня си да прави каквото си иска. Овладя го — той кимна и погледна за миг по-малкия си син. — Да ги владееш. Това е най-важното. Отнася се и за животните, и за хората.

Хан Чин се взира още миг в муцуната на кобилата; галеше животното, успокояваше го. После отново погледна нагоре и срещна очите на баща си.

— Не предполагах, че ще си тук, татко. Мислех си, че уреждаш нещата. Приемът…

Тангът се усмихна леко на сина си, след това отново стана сериозен.

— Всичко вече е готово. Не, дойдох, защото ми трябвате и двамата след два часа в Залата на седмината предци. Ще е официално, затова се облечете както подобава.

Хан се намръщи.

— За какво ще е, татко?

Ли Шай Тун се взря в големия си син за миг — очите му се изпълниха с гордост.

— По-късно, Хан. Ще ви обясня на място.

Хан Чин се поклони от седлото, отговаряйки и за двамата.

— Както желаеш, татко. Ще дойдем.

— Добре. Но сега имаш гости — той се усмихна. — Фей Йен пристигна. Чака те в двореца.

Юан погледна брат си. Хан се поклони на баща си, а после, неспособен да скрие усмивката, разцъфнала на лицето му, обърна коня си и препусна по хълма към моста и реката. Щом измина половината път, той се обърна и извика:

— Ще се видим там, Юан! Доведи Хсюен Чан и стария Чу. На ливадата до езерото. Ще си направим пикник!

Фей Йен стоеше на моста, заобиколена от прислужниците си. Едната, изправена зад нея, държеше огромен копринен чадър над главата на господарката си. Друга, до нея, апатично й вееше с грамадно ветрило. Третата и четвъртата — зелените и сините дрехи в пастелни нюанси, с които бяха облечени, подхождаха на цветовете на деня — чакаха встрани. На тридесет крачки от тях, в сянката на висока върба, стояха лелите и пралелите й, облечени в тъмна коприна и атлаз; те я наблюдаваха внимателно и говореха помежду си.

Самата Фей Йен гледаше към езерото — гледаше как топлият пролетен ветрец набраздява водата и накланя тръстиките по брега. На светлината, процеждаща се през чадъра, лицето й приличаше на розово-оранжев параван; изящните й черти бяха скрити от Ли Юан, който я гледаше от другия бряг.

Беше красива. Нямаше нужда да я вижда ясно, за да го знае. Трябваше само да си спомни последния път, когато бе дошла тук, в градината. Трябваше само да си припомни усмивката й — начина, по който яркорозовият й език надничаше измежду онези перлени, съвършени зъби. Колко тъмни бяха очите й, колко нежни — очертанията на лицето й.

Тя погледна Хан и забеляза как я гледа брат му. Забеляза и страхопочитанието, и любовта, ясно изписали се на лицето му. И разбра. Прислужниците бяха опънали малка кръгла палатка в средата на ливадата. Кобилата бе вързана зад нея и хрупаше трева. Пред палатката бяха наредени табуретки и ниска маса, върху която бяха поставени съд за вино и три малки гледжосани чаши. Малко по-нататък, в средата на поляната, биеше на очи мишена за стрелба с лък.

Хан Чин се приближи с бърза крачка пред подстриганата трева — приличаше на някакво странно, изправено, елегантно животно. Бе се преоблякъл в по-свободни коприни с цвят на праскова и в алено. Хсюен Чан бе сплел косата му със златна нишка, а на врата му висеше семпло златно колие, изобразяващо преплетени дракони. Докато го гледаше, Юан усети как в гърдите му се надига цялата любов, която изпитваше към брат си. Колко изящен беше Хан, колко красив, но по свой си начин. Как блестяха черните му очи, когато спря до каменните стълбове на тесния мост. Очи, които дори за миг не се откъсваха от бъдещата му невеста.

Фей Йен се обърна с лице към Хан Чин и излезе от сянката.

Дъхът на Юан отново спря. Беше крехка като порцелан. Като най-финия порцелан. Кожата й беше толкова бледа, така съвършено бяла; носът й, устните й, нежните й уши — така изящно оформени, че за миг тя заприлича на изведнъж оживяла скулптура. Такова миниатюрно съвършенство! После, когато тя приветства Хан върху нежната извивка на моста, той видя усмивката й, видя как черните й очи се изпълниха с огън и разбра, с цялата сигурност на младата си душа, че за него тя е завинаги загубена. Защото тя принадлежеше на Хан. Но дори и да беше така, той щеше да продължи да я обича. Както обичаше Хан. Може би дори и повече.

Докато пиеха чай, си говореха за дворцови работи. Юан мълчаливо съзерцаваше Фей Йен през миглите си, странно, неизразимо поразен от нейната близост. Когато тя се наведе, бледият й кремав ръкав закачи коленете му и той потръпна, когато го облъхна нейният лек, сладък мирис на жасмин.

— Казват, че хванали Ван Со-Леян в пакост — каза тя тихо и погледна Хан Чин над ветрилото си. — Само десетгодишен! Можеш ли да си го представиш! По-големият му брат го хванал…

Тя се поколеба и захихика.

— Продължавай… — Хан се наведе напред. Обутите му в ботуши крака бяха прострени като две фиданки, посадени в земята; беше подпрял ръце на коленете си.

— Ами… — със заговорнически тон продължи тя. — Разправят, че го хванали с момиче. Чисто гол в леглото на баща си!

— Не! — усмихна се доволно Хан. — В леглото на баща си?!

Бащата на Ван Со беше Ван Хсиен, Танг на Град Африка. Ван Со-Леян беше четвъртият му син, най-малкият.

— Да! — Фей Йен плесна с ръце. — И слушай… момичето също е било дете. И освен това ХУН МАО!

Хан Чин се облегна смаяно назад, после бавно започна да се смее.

Междувременно Юан я гледаше. Гласът й беше толкова сладък, тоновете му — толкова чисти, че усещаше тръпки по гръбнака си. Не съзнаваше какво говори; за него гласът й бе лишен от всякакви човешки значения. Притежаваше същия сладък, лиричен глас като звука на ЕРХУ — същия богат и едновременно с това жаловит контраалт на този древен инструмент. Когато тя говореше, го омагьосваха и движенията, самата форма на ръцете й. Странният перлен блясък на ноктите й, изяществото на мъничките й, бледи като лед пръсти, не по-големи от неговите. Погледна я в лицето и забеляза колко нежни и гладки са бузите и челото й, копринената чернота на косата й, в която на следобедното слънце проблясваха вплетени нишки от сребро.

Хан Чин се наведе напред. Още не беше спрял да се смее.

— И какво станало?

Фей Йен се отдръпна сдържано назад. На тридесет крачки групата лели, обслужвани от свои собствени прислужници, енергично махаше с ветрила и се напрягаше да чуе какво е накарало Хан Чин да се разсмее така сластно.

— Баща му го изгонил за една година. Ще живее в плаващия дворец. Сам. Само с прислужници от мъжки пол за компания.

Хан Чин сведе поглед — тази новина го отрезви. Поклати глава и отново погледна Фей Йен.

— Доста сурово, не мислиш ли? Искам да кажа, та той е само момченце. Не много по-голямо от Юан. Пък и всъщност нищо не е направил. Поизсилил се е малко.

Фей Йен бавно започна да си вее с ветрилото. Притвори очи за миг. После се усмихна, наклони глава и погледна Хан в очите.

— Но в леглото на баща си… Хан…? — тя вдигна вежди и отново накара Хан да се задави от смях.

— Чуй — той се надигна. — Смятам да отправя предизвикателство. След сватбата. Към всички фамилии — висши и низши. Към всички синове и братовчеди — той погледна Хсюен Чан, който стоеше заедно с прислужниците до входа на палатката. Старият прислужник се приближи веднага и донесе къс ловен лък и колчан тежки стрели със стоманени остриета. Хан Чин ги пое и ги вдигна. — Дванадесет стрели. И този с най-многото попадения ще получи наградата.

Фей Йен погледна мишената.

— И мислиш, че ти ще спечелиш?

Хан Чин се разсмя и погледна лъка, който държеше.

— Не мисля, че ще победя. Знам го.

Очите й блеснаха.

— Моите трима братя са добри стрелци. Трябва да си много добър, за да си по-добър от тях.

Хан Чин метна колчана на рамото си, обърна се и приближи точката, отбелязана в тревата. Извади стрела и й викна:

— Гледай!

Бързо постави стрелата и вдигна лъка. После, сякаш без да се прицелва, опъна тетивата и пусна стрелата. Стрелата се заби с трясък в дървото само на педя от десетката.

— Не е лошо… — подхвана Фей Йен. За миг ветрилото й остана забравено неподвижно. Изведнъж лицето и се напрегна, цялото й тяло се насочи към онова, което правеше Хан.

Хан Чин измъкна втора стрела и я пусна също тъй нехайно, както и първата. Този път тя се заби в ръба на десетката. Хан се обърна и се засмя.

— Е?

— Пак — каза тя просто и вдигна брадичка, сякаш за да го насърчи. — Може да е било просто късмет.

— Късмет? — Хан Чин я погледна изненадано, след това се разсмя и поклати глава. — Късмет, така ли мислиш? Гледай сега!

Нагласи стрелата и се обърна към мишената. Вдигна лъка, наклони го настрани, все едно че яздеше, и я пусна. Този път стрелата се заби право в десетката.

Юан скочи на крака и бурно запляска с ръце. Зад него Фей Йен остави ветрилото си и бавно се изправи. После, без да каже и дума, се приближи до Хан Чин, взе лъка от него и изтегли стрела от колчана.

— Искаш да опиташ? — попита той; наслаждаваше се на момента. — Залагам коня си, че оттук дори няма да стигнеш до мишената. Това са цели петдесет крачки, а и лъкът е тежък.

Тя се усмихна.

— Стреляла съм и с по-тежки, Хан Чин. Лъкове, два пъти по-дълги от този. Но няма да ти взема коня, бъдещи съпруже. Видях колко много го обичаш.

Хан Чин сви рамене.

— Добре. Давай тогава.

Фей Йен поклати глава.

— Не, Хан. Заложи нещо друго. Само между нас. За да докажеш кой е господарят тук.

Той се засмя неловко.

— Какво имаш предвид?

Тя погледна лъка в ръцете си, след това и него.

— Може би това. Ако те бия с три изстрела.

Той се поколеба за миг. После кимна със смях.

— Значи залагам моя лък. Ами ако загубиш?

Тя се засмя.

— Ако загубя, всичко мое е твое.

Хан Чин се усмихна широко — бе разбрал шегата й. След два дена щяха да са женени и той щеше да стане господар на всичко нейно.

— Това е справедливо.

Той отстъпи, скръсти ръце и загледа как тя поставя стрелата и вдига лъка. Доста дълго време тя просто стоя така, сякаш в транс, с опъната тетива; стрелата трепереше. Юан я гледаше омагьосан — забеляза как се променя дишането й; сега цялото й тяло бе напрегнато, различно отпреди. После тя с лек вик трепна и отпусна тетивата.

Стрелата, отхвръкна и удари дървото с по-мек звук, отколкото тази на Хан.

— Десетка! — обърна тя тържествуващо лице към Хан Чин.

Стрелата лежеше като черта върху червеното на мишената. Стрелите на Хан я бяха ударили почти хоризонтално и се бяха врязали в мекото дърво, докато нейната стрела стърчеше от златния център като млад филиз от посечено дърво.

Хан Чин поклати смаяно глава.

— Късмет! — обърна се той към нея. — Втория път няма да успееш — той се засмя и посочи мишената. — Я виж! Да духне малко вятър, ще падне!

Тя го изгледа дръзко.

— Да, обаче е в десетката, нали?

Той кимна неохотно, после й подаде нова стрела.

— Пак.

Тя отново застана там, опънала тетивата; стрелата трепкаше, тя цялата се бе напрегнала зад нея и се съсредоточаваше. След това със същия остър вик тя я пусна, а тялото й потръпна и се успокои.

Този път стрелата сякаш премина над мишената — и изведнъж падна рязко и се чукна о третата стрела на Хан.

Пак в десетката.

Фей Йен се извърна към Хан Чин с безизразно лице. Протегна ръка за нова стрела.

Хан Чин се поколеба — лицето му бе потъмняло, а очите му се бяха разширили от гняв. Той бутна стрелата в ръката й. Тя се загледа в него за миг — бе забелязала колко се е ядосал; после се обърна натам, където седеше Юан.

Юан видя как тя нагласи стрелата, след това го погледна — лицето й беше по-замислено от всякога. После, за негова изненада, тя му намигна и отново се обърна към мишената.

Този път тя почти не се колеба — също като Хан Чин дръпна тетивата и пусна стрелата.

— Не! — Юан скочи на крака. Стрелата бе паднала на цели пет крачки от мишената, дръжката й стърчеше от земята, а перата й сочеха към мишената.

Хан Чин плесна с ръце и се засмя.

— Победих! Бих те!

Фей Йен се обърна към него.

— Да, Хан — каза тя тихо и нежно, внимателно докосвайки ръката му. — Значи ти си господарят тук…

Депутат Бароу изсумтя раздразнено и се наведе напред над предпазния колан.

— Какво мислиш, че ще иска Тангът, Пьотър, като ни събира пет часа по-рано?

Леман погледна през прозореца — земята бавно се приближаваше.

— Ти какво мислиш, че иска? Да ни усмири — това иска. Да ни върже, та да стоим мирно. Те друго никога не са искали.

Бароу го изгледа остро.

— Така ли мислиш? Значи си сигурен, че няма нищо общо със сватбата?

Леман поклати глава — спомни си как се бе разтревожил, когато получи съобщението от Танга. Също както и на Бароу, бяха му наредили да се представи в Тонджиян най-късно до три часа следобед. Не бе посочена някаква причина, но знаеше, че няма нищо общо със сватбата. Иначе щяха да ги уведомят още преди месец. Не, това беше нещо друго. Не беше свързано със сватбата.

— Неудобно, да му се не види — продължи Бароу. — Онзи пристигна и ме завари тъкмо по средата на събрание на Комитета на Камарата. Трябваше да го прекратя и Господ знае кога ще успея да се подготвя за приема.

Леман го погледна, после отмести поглед. Каквото и да е, такава дреболия като събрание на Комитета на Камарата няма никакво значение. Тангът не изпращаше току-така хора от личния си екип да привикват този и онзи. Нито пък пращаше призовки с лека ръка. Каквото и да е, то е от първостепенна важност.

Но какво? Пулсът му се ускори за миг. Да не би да беше изтекла информация? Или беше нещо друго? Някаква концесия? Сделка? Нещо, което да подсигури сина му като наследник?

Леман се засмя тихо при тази мисъл, после усети как хеликоптерът се приземява. За миг големите мотори продължиха да трещят, след това рязко млъкнаха. В последвалата тишина се чу как вратите горе се плъзнаха на местата си и затвориха хангара.

Откопча предпазния колан, изправи се и зачака.

Вратата се отвори и излязоха навън. Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, ги чакаше в основата на рампата.

— ЧУН ЦУ — канцлерът направи дълбок поклон. — Тангът ви очаква. Останалите вече са тук. Моля… — той се обърна, като с това им посочи да тръгнат след него.

Леман се поколеба.

— Простете, но за какво е всичко това?

Чун Ху-Ян го погледна с неразгадаем израз на лицето.

— Всяко нещо с времето си, Низши секретарю. Самият Танг ще ви каже защо ви вика.

— Разбира се — Леман се усмихна кисело и го подмина. Залата на седмината предци беше огромна зала с висок таван; стените й бяха покрити с огромни разкошни гоблени, подът представляваше гигантска мозайка от гравиран мрамор. Отстрани бяха подредени дебели колони с увили се около тях дракони. Под тях стояха личните телохранители на Танга — едри грубияни със злобен вид, с бръснати глави и груби лица; всички до един ХАН. Малката групичка ХУН МАО се бе събрала отляво на големия трон, очевидно поразена от неочаквано обкръжилото ги величие. Срещу тях, отдясно на трона и на около петнадесет крачки, имаше клетка. Вътре в клетката стоеше човек.

— Низш секретар Леман. Депутат Бароу. Добре дошли. Може би вече можем да започваме.

Тангът се изправи и слезе по стъпалата от трона си, следван от своите синове. Спря на пет крачки от най-близкия ХУН МАО и го погледна властно. Бавно, колебливо, като всеки вземаше пример от другия, те се поклониха — някои напълно, други само сведоха глави; нито един не знаеше какъв точно етикет изисква подобен момент. Сега не бяха във Ваймар, нито в голямата зала на някоя от собствените си компании. Тук, в двореца на Танга, нямаха представа какво се изисква от тях, нито пък канцлерът на Танга бе получил нареждане да ги информира.

Ли Шай Тун ги изгледа с презрение, щом забеляза колко нескопосано изразяват почитта си. Тъкмо така си го бе помислил — ХУН МАО бяха затънали в лоши навици. Уважението, което дължаха на своя Танг, при тях далеч не беше нещо автоматизирано. Корените му бяха плитки. Първият по-силен повей на вятъра би го помел.

Бавно, преднамерено той започна да се вглежда поред в лицата им и забеляза колко малко от тях смеят да го погледнат в очите. Колко бързо отместваха погледите си. ХСЯО ЙЕН, помисли си той. ДРЕБОСЪЧЕТА. Всички вие сте такива дребосъчета. Сред вас няма нито един цар. Никой от вас не става дори за мой канцлер, да не говорим за равен на мен. Той прокара ръка през бялата си като лед сплетена брада, после се обърна, сякаш им даваше „свободно“, и застана лице в лице с човека в клетката.

Човекът беше гол, главата му бе обръсната. Ръцете бяха вързани зад гърба му с грубо въже. В този дребна подробност имаше нещо древно и брутално; нещо, което забелязаха двете момчета до стареца. Стояха там мълчаливо; лицата им бяха маски на безстрастното наблюдение.

— Това сега е урок — бе им обяснил преди това баща им. — И името на урока е наказание.

Процесът бе продължил деветнадесет месеца. Но сега всички показания вече бяха изслушани и признанието на обвиняемия — дадено три пъти, както изискваше законът — поставяше всичко на мястото му.

Ли Шай Тун заобиколи клетката и застана от другата страна, на една ръка разстояние от дебелите, кръгли пръти на решетката. Клетката нарочно беше твърде малка за човека и го принуждаваше да стои на колене или да се навежда. Очите му бяха червени, кожата — болезнено бяла. Плътта му бе съвсем оскъдна, а крайниците му бяха измършавели. Първите два месеца в карцера бяха пречупили духа му и той вече не беше горд. Високомерният му орлов профил сега изглеждаше просто птичи, нелеп — лице на ранена чайка. Цялата му дързост отдавна се бе изпарила. Сега затрепери още преди Тангът да го доближи.

Старецът посочи символа, клеймосан върху горната част на ръката на мъжа в клетката — стилизираната двойна спирала на наследствеността, символ на фракцията на дисперионистите.

— Низш секретар Леман, познавате ли този човек?

Леман се приближи и застана от другата страна на клетката.

— ЧИЕ ХСИЯ?

В очите на Леман се четеше пълно неразпознаване. Добре — помисли си Тангът. — Не е очаквал това. Още по-добре. Шокът ще бъде още по-голям.

— Беше твой приятел.

Леман отново го погледна и дъхът му секна.

— Едмънд… — прошепна той едва чуто.

— Да — Тангът отново заобиколи клетката и застана между Леман и трона. — Този пленник някога бе човек като тебе. Името му беше Едмънд Уайът. Но сега той няма име. Признат е за виновен в убийството на министър и е лишен от всички права. Семейството му, доколкото го имаше, вече не съществува и предците му също са заличени. Мястото и целта му на този свят са анулирани.

Той изчака да осъзнаят значението на думите му и отново заговори.

— Отричате ли се от него? Отрича ли се и вашата фракция от неговите действия?

Леман вдигна сепнато очи.

— ОТРИЧАТЕ ли се от него, Низш секретарю?

Моментът беше напрегнат. На процеса Леман бе главният защитник на Уайът. Но сега беше друго. Ако Леман кажеше „да“, той одобряваше действието на Танга. Но ако кажеше „не“…

Тишината потискаше. Лицето на Леман потръпна нервно, но той не можеше да заговори. Срещу него Тангът стоеше здраво на крака, с протегната ръка, взрян в депутата от Камарата.

Когато мълчанието стана непоносимо, той го наруши. Повтори думите си, после добави:

— Оправдавате ли убийството като политическа възможност, секретарю?

Ли Шай Тун извиси глас:

— Да приема ли тогава, че мълчанието е знак за безмълвно съгласие?

Силата на взрените в него старчески очи накара Леман да поклати глава. Щом осъзна какво прави, той спря. Ала беше твърде късно. Беше се предал, беше се подчинил. Вече нямаше нужда да казва нищо. Ли Шай Тун бе надвил.

— Значи този човек е мой? И мога да постъпя с него както желая?

Тангът бе твърд като скала. Възрастта му, привидната му немощ бяха илюзии, които твърдостта в гласа му разпръскваше. Нямаше нищо нито старо, нито немощно във властта, която притежаваше. В момента в негова власт бе да ги унищожи всички до един и те го знаеха.

Леман беше свил юмруци. Сега ги отпусна. Бавно, неуверено той кимна в съгласие.

— Ваш е, ЧИЕ ХСИЯ. Моята… моята фракция се отрича от неговите действия.

Капитулацията беше пълна. За Ли Шай Тун и за Седмината това бе победа, за техните противници — признание за слабост. И все пак лицето на стареца изобщо не трепна, нито пък протегнатата му ръка промени властния му жест.

Двете момчета видяха това и си го отбелязаха.

Най-накрая Ли Шай Тун отпусна ръка. Бавно и несигурно. ХУН МАО се обърнаха и тръгнаха към изхода на залата. Бе свършило. Онова, което смяташе да прави Тангът с този човек, вече не ги засягаше. Уайът беше негов.

Щом си тръгнаха, Ли Шай Тун се обърна към синовете си.

— Елате — привика ги той по-близо до клетката.

Ли Хан Чин беше на седемнадесет години — висок и хубав като баща си, макар и все още по юношески слабичък. Брат му, Ли Юан, беше само на осем, ала тъмните му пресметливи очи го караха да изглежда много по-голям. И двамата стояха близо до баща си и го наблюдаваха — подчинението им не можеше дори да се постави под въпрос.

— Това е човекът, убил Лу Кан, моя министър. По същия начин той би убил и мен, и вас, и всичките Седмина и техните семейства. Защото да нападаш крайниците на една държава означава, че заплашваш тялото, самото сърце.

Човекът в клетката мълчаливо стоеше на колене и с наведена глава.

Ли Шай Тун млъкна и се обърна към по-големия си син.

— Като говорим за това, какво да правя, Хан Чин? Кое наказание би подобавало?

Нямаше и капка колебание.

— Трябва да го убиеш, тате! Заслужава да умре! — в очите на младия мъж, вперени в пленника, блестеше яростна погнуса. — Да, убий го! Също както би те убил той!

Ли Шай Тун не отговори; главата му бе леко килната на една страна, сякаш обмисляше казаното от големия му син.

— А ти, Юан? Съгласен ли си с брат си?

За момент момчето се замисли съсредоточено.

Ли Юан не беше толкова вихрен като брат си. Той приличаше на подводно океанско течение; брат му — на вихрещи се пенливи вълни — само пръски и яростна показност. Великолепни, ала някак си ефимерни. Ли Шай Тун, гледайки синовете си, усещаше това и се надяваше по-малкият да се окаже гласът на разума в ухото на големия. Когато дойдеше време. Когато собственото му време щеше да е свършило.

Ли Юан бе взел решение. Той заговори сериозно, сурово — също като старец:

— Ако го убиеш, ще си навлечеш само още повече омраза. А и ти ще убиеш само един отделен човек! Няма да излекуваш болестта, чийто симптом е той!

— Тази болест… — Тангът вдигна глава. Усмивката бе изчезнала от устните му. — Има ли лекарство за нея?

Момчето млъкна отново, беше се замислило. Отново отговорът му прозвуча сериозно:

— Непосредствено — не! Тази болест ще ни съпровожда още доста време. Но вярвам, че ще дойде моментът, когато ще сме я овладели.

Ли Шай Тун кимна — не в съгласие, а от изненада. И все пак се вслуша в думите на малкия си син. Ли Юан беше малък, ала не беше глупак. Имаше мъже, на възраст десет пъти колкото него, а само с частица от неговия разум; и само неколцина имаха един мизерен ЛИАН от неговата интелигентност.

— Трябва да поговорим повече за това… — той махна почти вяло с ръка. — За този начин на контрол. Но отговори ми направо, Юан. Чувстваш ли, че този човек трябва да бъде пощаден, за да не ни сполети дълготрайната омраза и презрение?

Момченцето си позволи лукса да пусне кратичка усмивка.

— Не, татко, нищо подобно не предлагам. Да се пощади пленник означава да се покаже слабост. Както си ни казвал и по-рано, това е урок и името на урока е наказание. Човекът трябва да бъде убит. Убит като най-долния тип от Глината. И ние трябва да посрещнем с открити лица цялата омраза и презрение. Друг начин няма.

Досами него Хан кимна съчувствено.

— Значи е правилно, както казва Хан Чин, да убием този човек?

— Не е правилно, татко. Това никога не може да бъде правилно. НЕОБХОДИМО Е — лицето на момчето не изразяваше никакви чувства. Чертите му се бяха превърнали в маска на разума. — Нещо повече, би трябвало това да се направи публично, всички трябва да видят как се извършва. И трябва да се извърши безстрастно — без злоба, без ни най-малката мисъл за отмъщение — просто като доказателство за нашата мощ. За урок.

Ли Шай Тун кимна, дълбоко удовлетворен от по-малкия си син, но се обърна към по-големия:

— Значи ще бъде както каза ти, Хан Чин. Трябва да го убием. Както той би ни убил.

Той се обърна и изгледа човека в клетката; в очите му проблесна нещо, близко до жалост.

— Да. Но не за отмъщение. Просто защото трябва.

Хан Чин се разсмя и плесна с ръце — страшно се бе зарадвал на подаръка.

— Но, татко, те са чудесни! Само ги погледни! Толкова са силни, толкова изящни!

Четирите същества, стояха в редица пред кралската компания; длъгнестите им глави бяха сведени, огромните им, прилични на волски тела — спретнато облечени в богати коприни в кармин и злато. До тях създателят им — Клаус Щефан Еберт — се усмихна лъчезарно. Не можеше да изрази с думи колко бе доволен от реакцията на принца.

— Те са първите по рода си — поклони се леко Еберт. — И ако Тангът пожелае, ще бъдат и последните.

Ли Шай Тун погледна стария си приятел. Еберт беше един от най-упоритите му поддръжници вече години наред и ако тъй решеше съдбата, синът му един ден щеше да стане генерал на Хан Чин. Усмихна се и отново погледна хората-волове.

— Няма да искам това от тебе, Клаус. Този твой дар извънредно много ме радва. Не, такива чудеса трябва да бъдат споделени и с другите. Трябва да си извадиш патент за тях.

Еберт се поклони ниско; съзнаваше колко е щедър Тангът. Неговият дар за Хан Чин струваше около двеста милиона юана, но любезността на Танга нямаше цена. Сега сред целия елит на Град Европа нямаше да има човек, който не би поискал подобно същество. За някой по-меркантилен тип това би било причина за голямо задоволство, но за Клаус Еберт това бяха просто тривиални неща. Бе зарадвал своя Танг — и никакви пари не биха могли да купят чувството на силна гордост, което го изпълваше в този миг.

— За мен е извънредно голяма чест, ЧИЕ ХСИЯ. Моята голяма радост от това, че сте доволен, ме издига чак до небето.

Хан Чин се бе доближил до зверовете и сега стоеше там, взрян в продълговатите им волски лица. Обърна се и отново погледна Еберт.

— Наистина са прекрасни, ШИ Еберт. Силни като коне и разумни като хора. Говорят ли?

Еберт отново се поклони на Танга, прекоси стаята и застана до Хан Чин.

— Притежават един вид език — каза той, свел глава почтително. — Достатъчно, за да разбират основни команди и да предават тривиални съобщения, но не повече от езика на тригодишно дете.

Хан Чин се разсмя.

— Зависи от тригодишното дете. Брат ми Юан на три години можеше да надприказва и канцлер!

Еберт се засмя.

— Така беше! И аз също си го спомням прекалено добре!

Ли Шай Тун се присъедини към смеха, после се обърна към генерал Толонен, който стоеше вляво, на една крачка зад него. — Е, Кнут, готово ли е всичко?

Генералът, който наблюдаваше разговора с истинско удоволствие, се обърна към Танга и за момент не каза нищо — слушаше гласа в главата си. След това се поклони.

— Майор Ноченци ме съветва сега да съберем всички гости и съобщава, че всички мерки за сигурност вече са в действие. Можем да влизаме.

Таванът на Голямата зала бе украсен с широки копринени знамена, които висяха като елегантни завеси между драконовите колони. Огромни бронзови урни с височината на човешки ръст бяха поставени из нея, всички препълнени с огромни цветя. Под знамената и между цветята Голямата зала бе претъпкана с гости. Хан Чин стоеше на върха на стъпалата до баща си и я обхождаше с поглед. Преобладаваха два цвята: червено и златно. Цветове със значение: червено — за късмет, златно — за бъдещия император.

При появата им високото бръмчене на разговорите стихна и по сигнал от иконома на Танга всички долу, под стъпалата, коленичиха със сведени глави пред Танга и първородния му син.

Зад тях Толонен гледаше как огромната тълпа отново става на крака и от центъра й плъзва ниско очаквателно бучене. После Ли Шай Тун заслиза по стъпалата. Синът му го следваше на три крачки зад него.

Ли Юан чакаше в подножието на стъпалата, за да поздрави официално баща си с пълен КО ТУ. Зад него бяха чичовците му — братята и полубратята на баща му — и един чернокос ХУН МАО — строен, хубав мъж със старомодна брада. „Англичанин“, както сам обичаше да се нарича. Това бяха главните съветници на Танга. Щом Ли Юан се надигна, се поклониха тримата братя — чак до кръста. Само ХУН МАО не се наведе — с лека усмивка на лицето. Тангът се усмихна в отговор и на четиримата, после се обърна, за да позволи на Хан Чин да застане до него.

Толонен, който ги следваше, спря по средата на стълбите и огледа морето от глави. Всеки, който представляваше нещо в Град Европа, днес бе тук. Представители и глави на корпорации, главни магистрати и администратори, министри и изпълнителни директори, хора на Властта и техните бизнес партньори. Ли Юан беше единственото дете тук.

Под стъпалата официалностите бяха приключили за момента.

— Видя ли ги, Юан? — попита нетърпеливо Хан. — Огромни са! Три пъти колкото тебе!

Очите на Ли Юан светнаха.

— Вярно ли е онова, което каза Хсюе Чин? Миришат ли?

В отговор Хан Чин се наведе и прошепна нещо в ухото на брат си. Юан се засмя, после погледна виновно „англичанина“, в момента дълбоко потънал в разговор с Танга. „Като ХУН МАО“ — бе прошепнал Хан. Пък и то си беше вярно. Но някои от тях — като генерала и Хал Шепърд — се въздържаха от ядене на продукти на млечна основа. Те миришеха като ХАН, не като зверове.

— Какво ще, правиш с тях? — попита Юан. — Ще ги подариш на Фей Йен?

Хан Чин го изгледа втрещено.

— О, богове! За това пък не се сетих! Какво ще каже тя?!

— Винаги можеш да я попиташ. Пък и без това тя всеки момент ще се появи.

Хан Чин направи гримаса, после се разсмя. И двамата знаеха какъв ритуал го чака. Всичкото това кланяне, кимане… Всичката тази ЧУН ЦУ-неискреност, докато той и бъдещата му съпруга приемаха пожеланията за щастие на почти две хиляди верни поданици.

Тъкмо щеше да каже нещо по въпроса, когато изведнъж тълпата отново замлъкна — Фей Йен се появи на стъпалата, водена подръка от баща си. Този път, докато тя слизаше, гостите останаха прави. Само Тангът и големият му син й се поклониха почтително.

Ли Юан гледаше Фей Йен, вцепенен от красотата й. Сякаш майстор — майстор-художник — й бе нанесъл последното леко докосване — едно-единствено елегантно, нежно движение с четка, — което я правеше съвършена. Косата й бе сресана нагоре, прекрасните й тъмни масури бяха придържани от изящни гребени от слонова кост, оформени като водни кончета. Под коприненото й великолепие лицето й сияеше като пълна луна със студен, бял, брилянтен блясък; изяществото на скулите й се уравновесяваше от меката закръгленост на брадичката и недокоснатото съвършенство на челото й. Носеше семпли ЕРХ ТАНГ от червен нефрит и сребро на всяко ухо и ЙИН ЛО от ситни перлички на шията, но всъщност лицето й нямаше нужда от украшения.

Той я съзерцаваше как слиза по стълбите към него — очарован, изпиващ гледката.

Ушите й бяха мънички, устните — прилични на сгънати венчелистчета, меки и розови, сякаш очакващи влажната целувка на зората, а носът й беше толкова малък, толкова фин, чипият му връх — толкова съвършен, че изглеждаше неистински, порцеланов. Той видя и забеляза всичко това, красотата й го прониза и все пак погледа му притегляха най-вече очите й — тези черни, сладки, бадемови очи, чиято красота бе неземна. Очи, които сякаш се взираха от другата страна на рая — сурови, силни и горди. Очи, които сякаш горяха сред студената, крехка маска на лицето й и го караха да стаява дъх.

Потръпна и сведе поглед — забеляза бледолилавата коприна, в която беше облечена, изящните слоеве плат, обсипани с малки феникси от нежна тъмносиня дантела. Разгледа малките й, съвършени ръце и забеляза как държи церемониалното ветрило, пръстите й нежно обвиваха дръжката от червен нефрит, всеки един — толкова изящен, бял и нежен. Отново потръпна — тя цялата го бе обзела. Беше великолепна. Толкова мъничка и толкова съвършена. Така неописуемо прекрасна.

Смътното мърморене отново се надигна сред тълпата. Ли Юан усети докосване по ръката си и се обърна да види кой е.

— Хал…

Хал Шепърд се усмихна и наведе леко глава, сякаш виждаше нещо забавно.

— Ела, Юан — каза той и го хвана за ръка. — Нека се позабавляваме ей там.

Юан погледна, после произнесе думата:

— Бердичев?

Шепърд кимна, след това леко се наведе и зашепна:

— Баща ти иска да го преслушам. Може и да е забавно.

Юан се усмихна. Шепърд беше главен съветник на баща му вече почти двадесет години и макар да бе с няколко години по-млад от Танга, Ли Шай Тун не предприемаше нищо важно, без първо да се посъветва с него. Прапрадядото на Шепърд беше архитектът на Града Земя и тиранинът Цао Чун му бе дарил някои права, а сред тях — бе го освободил от задължението да се кланя на господаря си. Когато Седмината се бяха отървали от тиранина, те бяха предали тези права на рода Шепърд до последното поколение. Единствено на тях не можеше да се заповядва. Единствено те можеха да говорят с Танга като с равен. „Само те — от всички — са свободни — бе казал веднъж Ли Шай Тун на синовете си. — Останалите не притежават дори и костите вътре в кожите си.“

Юан погледна за миг Фей Йен и след това отново — Шепърд.

— Какво иска баща ми?

Шепърд се усмихна, в тъмните му очи проблесна искрица.

— Само да слушам — отвърна той тихо. — Това е всичко. Бих казал: всичко, което трябва да се каже.

Юан кимна — разбираше, без да има нужда да му се казва, че точно това иска баща му. През последните четири месеца той бе работил здравата, бе прегледал хиляди лични досиета, бе научил подробностите от тях наизуст и накрая, сега, той можеше да свърже с име всяко лице в Голямата зала. Име и биография.

Бердичев бе със съпругата си Илва — висока, доста свирепо изглеждаща жена около десетина години по-млада от него. До тях беше един от администраторите на източния сектор, прикрит симпатизант на дисперсионистите на име Дучек. Групата довършваше Низшият секретар Леман.

— Шепърд — каза Бердичев, веднага застанал нащрек. — Ли Юан — добави бързо, щом забеляза принца зад Шепърд, и направи дълбок поклон — жест, изкопиран веднага от целия кръг.

— Надявам се, че не ви прекъсваме? — каза Шепърд леко лукаво.

— Не, просто си бъбрим — отвърна Леман със студена усмивка. Държанието му бе лика-прилика с това на Шепърд.

— Бъбрите си? О, със сигурност не, Низши секретарю. Мисля, че такива важни хора като вас едва ли някога си хвърлят думите на вятъра.

— Не, за нищо не говорехме — докачено изрече Бердичев. — Но щом толкова ви интересува, защо не ни попитате? Нямаме какво да крием.

Шепърд топло се разсмя.

— Казал ли съм такова нещо? Не, не, Сорен, нищо такова не съм искал да кажа! Абсолютно нищо! В края на краищата, това е прием. Исках просто да се проявя като общителен.

Юан сведе поглед, прикривайки усмивката си. Беше забелязал как се бе наежил Бердичев, когато Шепърд го нарече с малкото му име; как бяха блеснали от гняв очите му зад малките кръгли очилца, които той така предано носеше.

— Говорехме си за света — Леман предизвикателно посрещна погледа на Шепърд. — Колко малък изглежда той в днешно време.

Шепърд се поколеба, сякаш го обмисляше, после кимна.

— Налага се да се съглася с вас, Низши секретарю. Дори бих отишъл и по-нататък и бих изтъкнал, че ние всъщност сме загубили допир със света. Помислете само. В крайна сметка какво е Градът Земя освен гигантски кошер, пълен с килийки? Огромен кошер, пълен догоре с хора. О, доста е удобен наистина, всички бихме се съгласили, но също така е и доста нереален — място, където огромното мнозинство от хората имат малък или никакъв контакт със земята, със стихиите.

Шепърд огледа кръга с полуусмивка, като срещна погледа на всеки поред.

— Не е ли така? Е, тогава е разбираемо, не мислите ли, онова чувство, че си малък? Че си затворен? Виждате ли, в техния живот няма нищо истинско. Нито небе над тях, нито земя под тях, само стени — стени от всички страни. Всичко, което виждат, всичко, което са те самите, е една илюзия.

Леман примигна — не беше сигурен, че е чул добре Шепърд. Казаното беше неортодоксално, меко казано. Не такива неща очакваше човек да чуе от някой, когото Тангът слушаше. Леман се огледа и забеляза, че Бердичев гледа надолу, сякаш обиден. Неговата компания — „Сим Фик“, Симулативни Фикции — осигуряваше много от „илюзиите“, които Шепърд открито клеветеше.

— Хората винаги са имали илюзии! — яростно изрече Бердичев и отново вдигна поглед. Очите му зад очилата бяха студени. — Винаги са си измисляли. Винаги са имали желание за приказки. Илюзиите са необходими за доброто здраве. Без тях…

— Да, да, разбира се — прекъсна го Шепърд. — Сигурен съм, че се безпокоя прекалено много. Както и да е, на мене наистина ми се струва, че този наш свят не е нищо друго ОСВЕН илюзия. Гигантска сложна холограма — той се усмихна и отново отмести поглед от Бердичев към Леман. — Има само ИН, няма никакъв ЯН. Само мъжко, без женско. Загубили сме контакта с Майката, не сте ли съгласен, Низши секретарю?

Отговори Дучек — очите му горяха от страстен гняв:

— На тебе си ти е добре, ШИ Шепърд. Имаш си Имението. Ти ИМАШ Майка!

За миг в кръга се възцари напрегнато, вцепеняващо мълчание. Това беше факт и всички го знаеха, но във вежлива компания това рядко се споменаваше. Имението, където живееше Шепърд, също като дворците на Седмината, беше изключение. Като не броим работниците от плантациите, на никого, независимо от статута му, не беше позволено да живее извън Града. Разбира се, затова си имаше основателна причина — по-голямата част от земята извън Града се обработваше интензивно, организирана в огромни ниви от по 10 000 МУ, засадени със суперхибриди — нито едно МУ не биваше да се пропилява. Но дори и така, сред хората Горе съществуваше голяма ревност. Имаше мнозина — сред тях Бердичев и Леман, — които биха дали половината от богатството си, за да живеят навън, под слънцето.

— Е, вярно си е! — обади се Дучек след миг; беше му неловко, че това се е изплъзнало от езика му, но нямаше намерение да се извинява. — На него му е лесно да критикува. Нали може да се измъква навън!

Леман се взря за миг в Дучек, после отново се обърна към Шепърд, все още заинтригуван от онова, което го беше чул да казва.

— Изненадан съм да ви чуя да говорите такива неща, ШИ Шепърд. Вие говорите като… — той се засмя, — почти като недоволен.

Шепърд хвърли кратък поглед на Ли Юан и забеляза колко напрегнато малкото момче следеше разговора, след това се усмихна и отговори на Леман:

— А трябва ли да съм доволен? Трябва ли като човек просто да го приемам без въпроси? — разсмя се тихо той. — Е, ако беше така, щяхме още да си живеем в пещерите. Или в горите. Нямаше да има цивилизация. Нито Чун Куо.

Юан, чийто поглед не пропускаше нищо, забеляза как Леман понечи да отговори, после се възпря, сякаш внезапно бе разбрал какво става. Думите на Хал Шепърд, макар и изречени страстно, бяха много близки до схващанията на дисперсионистите и тяхното кредо: „Промяна и разширение“. Леман се поколеба, след това се засмя непринудено и грабна чаша вино от подноса на минаващия келнер.

— Значи защитавате промяната?

Лицето на Шепърд леко се измени; усмивката, патината на чара си останаха, но сега зад тях се криеше нещо много по-твърдо и безмилостно.

— Бъркаш ме с някого, Пьотър. Не обичам промяната, нито пък я приветствам. Но ако можех да променя едно нещо, бих го променил. Бих върнал на хората контакта със земята — усмивката му стана по-корава и в очите му за миг се мярна следа от тъга и съжаление. — Както и да е, светът е такъв, какъвто е, а не какъвто трябва да бъде. Сега сме твърде много. Земята не може да ни издържа постарому.

И това беше факт. Макар и всяко годно за обработка парче земя извън Града да се използваше, по този начин се посрещаха едва шейсет процента от нуждите на Чун Куо. Останалото се синтезираше в Града или се отглеждаше в гигантски орбитални ферми. И с нарастването на населението растеше и проблемът. Как да се изхранят огромното количество гърла в Чун Куо?

Юан усети, че се напряга, знаеше, че Шепърд след малко ще докосне болното място. Чрез него баща му душеше за нещо — вероятно някаква концесия. Някакъв начин да се излекува предусещаният разлом, да се опази Чун Куо от война.

— Но има и други начини, нали?

Леман остави думите да увиснат между него и Шепърд. Сръбна от виното си и погледна Бердичев с лека усмивка на устните.

Шепърд наклони леко глава, сякаш обмисляше думите на Леман. После въздъхна и поклати глава.

— Самият Танг се опита да направи промени. Вече от три години той се опитва да убеди Съвета да вземе определени мерки. Но те нямат желание. Не смятат, че Камарата би оказала пълна подкрепа на подобни промени.

Юан забеляза как се бяха разширили очите на Леман, когато Шепърд използва думата „промени“ във връзка с баща му и Съвета; беше забелязал колко учудени са и Дучек, и Бердичев.

Леман заговори от тяхно име:

— Промени? Не ви разбирам, ШИ Шепърд. Какви промени?

— Контрол. Концесии. Сделка — вие сигурно бихте го нарекли така.

— Сделка?! — устата на Леман се изкриви почти презрително. — Мислех си, че Седмината са над сделките. Какво биха искали те от Камарата?

Шепърд изгледа и тримата поред, после се усмихна.

— Контрол върху населението. Може би дори редукции.

Смехът на Леман накара околните глави да се извърнат.

Той се наведе към Шепърд и почти изплю думите срещу него:

— Невъзможно!

— Така казвате вие, но аз…

Но Шепърд така и не успя да завърши изречението. Юан усети, че някой го докосва по рамото и веднага разбра, че е Хан Чин. Никой друг не би посмял да го докосне.

— Хал! Хал! Видя ли ги?! Видя ли моите хора-волове? Прекрасни са!

Шепърд се дръпна от ръба. Обърна се спокойно към Хан Чин и се усмихна.

— Значи това били, Хан… Много се чудих. Помислих си, че може да си поканил и някой и друг дивак от Глината!

Останалите от кръга се бяха поклонили при внезапната поява на Хан Чин сред тях. Сега забележката на Шепърд ги накара да се разсмеят. Но самият Хан Чин остана замислен.

— Сигурно е ужасно, Хал… да се родиш там, долу.

Бердичев, който заедно с Леман и Уайът бе слизал под пода на Града, в Глината, и сам бе видял всичко, отново се поклони и отговори на Хан:

— Би било, ако наистина съзнаваха колко са нещастни. Но те само това знаят. Във всеки случай те само с малко превъзхождат животните. Не живеят достатъчно дълго, за да се сетят колко ужасен наистина е техният живот.

— Трябва да им пуснем газ! — обади се Дучек. — Трябва да пуснем газ в Глината и да ги очистим!

Хан Чин изгледа остро администратора, но не каза нищо.

— Сигурно така ще е най-добре — обади се Леман в помощ на Дучек. — В края на краищата, поне ще им облекчи страданията. А ние можем да използваме земята долу за други неща.

— Значи… Разбирам — обади се Хан Чин; съвсем ясно изразяваше недоволството си от Леман. — Доста често сте спорили за това в Камарата.

Леман сведе глава, после погледна към Шепърд — ядът му, че са го прекъснали в такъв решителен момент, за миг заплаши да го накара да се държи неуместно. След това той отново се отпусна и се усмихна на по-големия син на Танга.

— За мене е чест, че принцът обръща толкова внимание на скромните ми деяния. Можете да бъдете сигурен, че и аз самият съм ваш горещ почитател.

Хан Чин се взря в него за момент — в очите му не се виждаше нищо друго освен студенина; после се обърна към Шепърд и се разсмя.

— Знаеш ли, Хал, не мога да престана да мисля за това, колко прекрасни са моите хора волове! Дори говорят! Като малки деца, признавам си, но това все пак си е говор, нали? Трябва и да ги подушиш! Колко богат е мирисът им! Колко зрял! — той изгледа многозначително кръга, след това отново спря очи върху Шепърд. — Може би трябва да накарам чичо Клаус да ми направи още! После мога да си организирам собствена Камара и да гледам как тия зверове заседават!!!

Погледът на Толонен не пропускаше нищо около себе си. Усещаше къде точно се намира всеки човек на разстояние десет крачки от Танга; на какво точно разстояние са най-близките до него; доколко непринудена (или обратно) е стойката на всеки от тях. Що се отнасяше до него самия, той стоеше там, привидно отпуснат, с чаша в ръка — дясната бе опряна на бедрото му. Непринудено. Вслушан — поне така изглеждаше — във всяка казана дума. Наистина, във всеки миг той би могъл да повтори всичко, казано току-що от Танга и неговата компания — и все пак вниманието му беше разделено. Наблюдаваше, нащрек за всеки знак — знаеше, че това място, най-безопасното, същевременно е и най-опасно. Никога не биха могли да се доберат до Ли Шай Тун със сила. Но с изненада?!

По-рано същия следобед той бе проверил прислужниците сам за себе си — на никого нямаше вяра. Бе проверил всеки сервомеханизъм за изкривявания в програмата, всеки евнух марка „Джен Син“ — за отклонения в поведението. А след това, в последния момент, бе довел собствените си гвардейци. Сега точно те сновяха между гостите, сервираха напитки и предлагаха апетитни деликатеси. Във всеки момент Толонен можеше да подслуша всеки разговор и да чуе всичко казано чрез директната връзка в главата му. Гвардейците му хващаха всички разговори — разполагаха се така, че и една дума в Голямата зала не можеше да бъде изпусната. После всичко щеше да бъде прослушано и изследвано за скрити значения. Засега обаче само едно нещо наистина имаше значение: трябваше да опази Ли Шай Тун жив.

От години вече той се бе научил да разпознава враговете му, да предусеща всеки техен ход. Но сега нещата се променяха и в най-дълбокото кътче на сърцето си той знаеше, че напрегнатият мир, който съществуваше вече повече от век, беше на ръба на взривяването си. Дисперсионистите, скрита организация с доста свободна структура преди арестуването на Едмънд Уайът, сега се бяха превърнали в открита фракция в Камарата — не само уважавана, но и със стабилна подкрепа. Силата им бе нарушила традиционния баланс. През последните две години те бяха радикализирали Камарата и бяха успели да вдигната невероятен шум около Промяната.

Дошло беше времето за постигане на съглашение. Да се правят отстъпки. Но първо трябваше да ги застигне справедливостта. Заради смъртта на Лу Кан и заради обидите към Седмината.

Толонен си пое дълбоко въздух и ясно чу гласа на Леман в главата си. След два часа щяха да изтрият усмивката от лицето на това копеле.

Изслуша разговора между Шепърд и другите — беше му забавно как Шепърд ги поднася като риби към въдица само за да ги върти бавно в кръг. Но внезапната намеса на Хан Чин бе прекъснала крехката линия. Толонен погледна към тях и видя, че младият принц се е навел напред, с ръка върху рамото на по-малкото си братче, и чу ясно гласа му, предаван чрез келнера, застанал до Бердичев:

— ТРЯБВА ДА Е УЖАСНО, ХАЛ… ДА СЕ РОДИШ ТАМ, ДОЛУ.

— Кнут!

Тангът го викаше. Той се обърна и го приближи — пръстите на дясната му ръка тайно натиснаха копчетата по контролното табло, скрито под униформените му панталони, и изключиха гласовете в главата му.

— ЧИЕ ХСИЯ?

Хората около Танга му направиха място.

— Клаус ме пита за Де Вор. Той се връща утре, нали?

— Трябваше, ЧИЕ ХСИЯ, но полетът от Марс е бил забавен. Ще пристигне в утрото на сватбата.

— Добре. Клаус ми разправяше колко много искал синът му отново да служи под ръководството на майора. Надявам се, че ще му бъде предоставена тази възможност.

Толонен сведе глава. Онова, на което Тангът се „надяваше“, за него беше равносилно на заповед.

— Ще се погрижа лично за това, ЧИЕ ХСИЯ.

— Добре се е справил, както разбрах.

Тангът отново бе дипломатичен. Знаеше прекрасно как се бе справил Де Вор като главен офицер на охраната в колонията на Марс. Бе прочел всички доклади и надълго и нашироко ги бе обсъждал с Толонен.

— Наистина, ЧИЕ ХСИЯ. Дал съм името му на маршала за следващото вакантно генералско място.

— Твоето собствено? — усмихна се Ли Шай Тун.

— Ако Тангът чувства, че вече не съм му необходим…

— О, има още доста време дотогава, Кнут. Много, много време, надявам се.

Толонен се поклони ниско, невероятно доволен.

Точно тогава майор Ноченци се появи досами групата със сведена глава — чакаше разрешение да заговори.

Тангът го погледна.

— Какво има, майоре?

Ноченци продължаваше да стои със сведена глава.

— Съобщение, ЧИЕ ХСИЯ. За генерала.

Толонен са обърна към Танга:

— Ще ме извините ли, ЧИЕ ХСИЯ?

— Разбира се.

Той се поклони, обърна се и последва Ноченци към антрето, което използваха за координационен център на охраната. Щом вратата се затвори зад тях, Толонен се обърна с лице към майора:

— Какво има, Виторио?

— Кар се обади, сър. Проследил е човека.

— Какво?!

— Чака да говори с вас, сър. По прекия канал.

Толонен веднага побърза да натисне съответния бутон на таблото, вградено в бедрото му.

— Е, Кар? — знаеше, че Кар ще го чуе, където и да се намираше в Града. Гласът на Кар веднага му отговори — чуваше се толкова ясно в главата му, все едно бяха в една и съща стая.

— Простете, че ви безпокоя, генерале. Но съм сигурен, че го открих. Чудесно съвпада с профила, чак до белега. В момента го следя.

Толонен слушаше внимателно. Накара Кар да повтори координатите три пъти, преди да прекъсне връзката. После се обърна към Ноченци.

— Трябва да вървя, Виторио. Ти поемаш командването тук. Гарантирай с живота си, че нищо няма да се случи.

Ноченци сведе поглед.

— Сигурен ли сте, че лично трябва да ходите там, сър? Може да е опасно. Този човек е убиец!

Толонен се усмихна.

— Всичко е наред, Виторио. Пък и без това Кар е с мене.

— Дори и така да е, сър…

Толонен се разсмя.

— Ако това донякъде ще те успокои, Виторио, заповядвам ти да поемеш командването тук. Ясно? В такъв случай трябва да отида. Лично. Твърде важно е, за да повярвам на някого другиго. През ръцете му е минало какво ли не, а този човек е ключът към всичко. Знам, че е точно така. Усещам го с всяка клетка на тялото си.

Ноченци се усмихна.

— Тогава пази се, Кнут. Ще се погрижа всичко да е наред тук.

Толонен протегна ръка и стисна рамото му. Усмихна му се в отговор.

— Добре. Отивам да докладвам на Танга какво става.

— Е, Чен? Ще пиеш ли една бира?

Чен погледна яркия пулсиращ надпис над вратата. „Барът на Фу Ян“. Устата му бе пресъхнала и идеята за бира бе добре дошла. От доста време не си бе позволявал този лукс. Но въпреки това сведе поглед и поклати отрицателно глава.

— Благодаря, ПАН ЧАН Ло, но трябва да се прибирам. Късно е вече, а Уан Ти тепърва ще трябва да готви вечерята.

Надзирателят Ло го хвана за ръката.

— Още по-добре. Можеш да вечеряш в бара. Обади й се. Кажи й, че ще закъснееш малко и че си вечерял. Не вярвам да има нещо против. Не и този път. Хайде, аз черпя. Ти ми помогна и аз оценявам помощта ти.

Чен се поколеба, после кимна. Ло беше прав — това не му беше навик. Не, Уан Ти едва ли можеше да се оплаква, ако веднъж и той пийне няколко бирички — не и след като бе изкарал две смени. Пък и без това беше й купил подарък. Опипа колието в джоба на гащеризона си и се усмихна на себе си, след това последва Ло Йин в претъпканата кръчма и се вмъкна след него в едно от мъничките сепарета за двама.

Ло Йин се обърна към него. Прорязаното му от дълбоки бръчки лице, усуканата му брада бяха само на педя от него.

— Какво искаш да ядеш? Сойпилето с джинджифил и ананас е добро. Също и червеното готвено с лешници.

Чен се засмя.

— И двете звучат прекрасно. Да вземем по едно голямо блюдо и от двете, а? После ще си поделим сметката.

Ло Йин положи дългата си тънка длан върху дланта на Чен.

— Съвсем не, приятелю. Както казах, ти ми направи голяма услуга тази вечер. Много хубаво, че отработи и следващата смяна. Бях в дупка, а ти ме измъкна от нея. Най-малкото нещо, което бих могъл да направя за тебе, е да те черпя една вечеря и някоя и друга бира.

Чен се усмихна, после наведе поглед и взе да се чеше по червените петна по тила и челото си, там, където „лентата“ се бе допирала до кожата му. Ло Йин беше свестен човек. Може би беше малко тъпичък, но беше справедлив и надежден за разлика от повечето ПАН ЧАН, с които се бе срещал тук.

— Но аз се зарадвах на допълнителната смяна. Ние не сме много заможни — аз, Уан Ти и бебето Джиян, но сме амбициозни. Искам синът ми да живее по-добре.

Ло Йин се вгледа в него за момент, след това кимна.

— Често съм те наблюдавал, Чен. Забелязал съм колко упорито работиш. И съм се чудил. Защо Чен е тук? Защо не е на някое от по-високите нива? Той е свестен човек; добър, силен работник; надежден, интелигентен. Защо е тук и защо работи за мен? Защо аз не работя за него?

Чен се засмя късо, после вдигна очи и срещна погледа на Ло Йин.

— Не е било винаги така, Ло Йин. Прекарах бурна младост. Пропилявах способностите си. А после… е, съпруга, син — това променя мъжа.

— О, да. Така си е.

Дойде едно момиче, взе поръчката им и се върна след миг с две халби бира „Яо Фан Те“. Ло Йин подаде едната на Чен, след това вдигна наздравица:

— За твоето семейство!

— И за твоето, Ло Йин!

На никого не бе разказвал за миналото си. На никого. Дори на Уан Ти. Защото знаеше, че това му е уязвимото място. Една невнимателно изпусната дума пред когото не бива — и пак щеше да се върне там, под Мрежата. Пак в онова кошмарно място, където човек беше сам за себе си и хора като Ло Йин се срещаха по-рядко и от яйцата на феникс.

Ло Йин остави бирата си и избърса пяната от засукания си мустак.

— Като си говорим за работа, мислех си да те попитам… — той погледна Чен. — Както знаеш, Фен Ши-Лун е предложен за ПАН ЧАН. Случайно знам, че ще го одобрят. Което означава, че мястото на мой помощник се освобождава.

Ло Йин млъкна, без да уточни какво искаше да каже с тези думи. Чен преглътна голяма глътка бира и за миг се взря в стария просяк-Хан на етикета. После избърса уста и го погледна.

— Предлагаш ми работата ли?

Ло Йин сви рамене.

— Не зависи от мене, Чен, но… Е, мога да кажа някоя добра дума за тебе по-нагоре.

Чен се замисли за миг, след това го погледна в очите.

— Колко ще струва?

— Двеста юана.

Чен се засмя.

— Че аз нямам и двадесет! Откъде да намеря толкова пари?

— Не, не ме разбра, Чен. Аз ще ти ги дам на заем. Без лихва. Ще… — той се поколеба, после се усмихна. — Искам да видя как се издигаш, Чен. Ти струваш колкото цяла дузина от ония некадърни лайнари. А може би някой ден…

Пак не довърши. Но Чен беше свикнал на това, как говореха по тези нива. Услуги, подкупи — те бяха движещите сили на този свят. Ти ще ме почешеш по гърба, аз пък ще почеша теб. Плащаш — отиваш нагоре. Не плащаш — оставаш си на мястото. Така беше тук. Но Ло Йин беше по-свестен от другите. Беше предложил да му заеме пари без лихва, почти без да го обвързва. Чен го погледна и кимна.

— Добре, но как ще ти ги върна? Наемът ми е осем юана. За храна — още шест. Остават седем от седмичната ми заплата — за дрехи, за отопление, за ток. Ще съм късметлия, ако мога да спестявам и по пет на месец.

Ло Йин кимна.

— Точно затова трябва да приемеш тази възможност. Заплатата на помощника на ПАН ЧАН е тридесет юана седмично. 36 седмици — и си свободен от задълженията си. Свободен…, а и ще разполагаш с пет юана повече на седмица.

Чен го погледна — знаеше каква огромна услуга му прави Ло Йин с това. Ако отидеше за парите при някоя „акула“, щеше да изчисти заема сигурно чак след цели две години, а можеше и да са четири. Девет месеца — както и да ги погледнеш, нищо не бяха. И щеше да се издигне с едно стъпало.

Протегна ръка.

— Добре, Ло Йин. Много ти благодаря. Ако някога…

— Да, да… — Ло Йин се усмихна и се извърна. — Ето, храната ни пристигна.

Започнаха да бодат с пръчиците, като от време на време се споглеждаха и се усмихваха.

— Хубаво, а? — Ло Йин се обърна и поръча още две бири. После се намръщи. — Хей, Чен, я виж…

Чен се извърна с уста, претъпкана с пилешко, и погледна. На големия екран над тезгяха се бе появил УАЙУИ ЛУН. Из целия бар хората се обръщаха натам и млъкваха.

— Нищо не е — обади се Чен. — Пак някое съобщение за сватбата.

— Не… виж. Фонът е бял. Някой е умрял. Някой от Седмината. — Из претъпкания бар се разнесе приглушено мърморене. Неколцина станаха от столовете си и застанаха на бара, вдигнали очи към екрана.

Чен погледна Ло Йин и забеляза колко угрижено бе лицето му. На това ниво все още бяха много привързани към Седмината — каквото и да ставаше Горе или долу, в низините. Тук се идентифицираха със Седмината и им бяха яростно верни. „Щом Седмината са в беда, ние всички сме в беда“ — колко често беше чувал това през последната година и половина! И нещичко от това се бе поотъркало и о него — осъзна той, докато седеше там. Пулсът му се бе ускорил при вида на белия фон, върху който бе изрисуван символът на империята.

Свиреше военна музика. След това образът рязко се смени.

— Какво е това? — прошепна Ло Иин.

Разнесе се бръмчене, после всичко утихна. На екрана се виждаше стая с проста подредба, застлана с червен килим. В средата й бе поставено едно много здраво на вид парче дърво — голямо нещо, дълго горе-долу колкото ръка. Отгоре беше странно гладко, сякаш разтопено или излъскано от преминаващи подметки или вода, а отстрани в сивата му повърхност бе изрязан УАЙУИ ЛУН — Колелото на драконите.

За миг екранът остана беззвучен. После се разнесе гласът.

Беше същият глас, който преди бе чувал безброй пъти да чете официалните съобщения, но сега звучеше някак си по-зловещо, по-заплашително от всякога. А гласът в сянка — по-мек, по-песенен, говорещ на родния си мандарин — внушаваше същата мрачна заплаха.

Чен вдигна халбата към устните си и я пресуши.

— Чуй — Ло Йин отново постави ръка върху дланта му. — Имало е процес.

Гласът говореше бавно, внимателно, описваше какво точно се е случило. Бе станало убийство. Министърът на Танга, Лу Кан…

Чен усети, че му става студено. Лу Кан. Той сведе очи и потръпна.

Човек на име Едмънд Уайът признал убийството. Той го бил организирал. Той бил ръката, която държи ножа.

Чен се вцепени. Уайът? Кой, по дяволите, беше този Уайът? Защо не Бердичев? В записа Као Джиян бе споменал точно това име. Бердичев, не Уайът. Поклати глава — нищо не разбираше.

Образът отново се смени и там, пред тях, застана Уайът. Говореше срещу камерата. Призна, че бил виновен за всичко. Изпосталял — и все пак красив. Аристократ. Аристократ до мозъка на костите си.

Сред гледащите се разнесе остро съскане.

— Боклук! — изкрещя някой.

— Нахални копелета от Първо ниво! — кресна друг.

Чен сведе поглед, след това отново вдигна глава. Значи, оказа се, че в крайна сметка Као Джиян е сгрешил. Грешно се бе досетил. Жалко. Но тогава защо го убиха? Защо да го убиват, щом е сбъркал за Бердичев?

А дали НАИСТИНА беше сбъркал?

Лицето на Уайът се стопи и на екрана остана само образът на празната стая и дръвникът. Отново се възцари мълчание — и на екрана, и долу под него, в кръчмата. После изведнъж в дясната част на екрана започна движение. Двама едри мъжаги с напомпани мускули доведоха висок, кльощав човек в средата на стаята и го вързаха на дръвника — гърдите му опираха о него, а наклонената му глава стърчеше към милиардите зрители.

Човекът беше гол. Ръцете му бяха здраво вързани на гърба, а на краката му имаше окови. Изглеждаше много болен. Вдигна немощно глава, устните му се дръпнаха назад в гримаса на страх. Главата му отново падна надолу. Обръснатата му глава приличаше на череп, по бледата му кожа бяха избили червени петна, а костите на раменете и лактите му сякаш всеки момент щяха да я пробият.

— Богове… — прошепна Ло Йин. — Изглежда вече полумъртво, горкото копеле!

Чен кимна — беше сякаш омагьосан, не можеше да отмести поглед от екрана. Единият от стражите се беше махнал от него. Другият се наведе над пленника, притисна здраво и грубо врата му с коляно и го прилепи към дръвника. После и първият страж се върна.

Мъжете в бара зяпнаха като един. От изненада. И от страх.

Стражът държеше в ръце меч — огромно, дълго, двуостро оръжие с прекалено широко, плоско острие и дълга, черна желязна дръжка. Мечът беше жесток и груб, изглеждаше като музеен експонат, но бе така излъскан, че сияеше като нов. Ръбовете му проблясваха зловещо на светлината в стаята, докато стражът го въртеше в ръце и свикваше с теглото и равновесието му.

Ло Йин преглътна шумно, после леко изхленчи:

— Богове… — повтори той едва чуто. Но Чен не можеше да отмести поглед. Мечът изглеждаше жив. Отвратително жив. Сякаш някаква зловеща сила му вдъхваше живот. Тежината му, странната му форма говореха много. Това беше брутално, езическо оръжие и грозната му груба сила му внушаваше ужас.

До него Ло Йин изстена. Чен се огледа, обиколи с поглед всички лица и видя собственото си ужасено очарование, отразено навсякъде.

— Ще го екзекутират! — гласът на Ло Йин трепереше.

— Да — каза тихо Чен и отново се загледа в екрана. — Да.

Стражът беше вдигнал меча високо. За миг го задържа горе — мускулите му тръпнеха от напрежение. След това, сякаш по негласна заповед, го стовари върху дръвника.

Мечът почти не срещна съпротива. Главата сякаш отскочи самичка, а след нея плисна кръв като опашка на комета. Падна в далечния ляв ъгъл на екрана, претърколи се веднъж и застана неподвижна, нелепо изправена, празните очи — втренчени в милиардите зрители. Обезглавеният труп се сгърчи в спазми и застина неподвижно. Кръвта се изливаше от разсечения врат, стичаше се по страните на дръвника и се смесваше с тъмночервеното на килима.

Тегнеше страховито, ужасно мълчание. Стражите си бяха отишли. Сега на екрана се виждаха само дръвникът, тялото и главата. Тези три неща и кръвта.

Чен седеше там, замръзнал на мястото си също като останалите, неспособен да повярва, че това е било на живо. Въпреки всичко се чувстваше шокиран. Не можеше да бъде истина, нали? Видя изненадата, внезапната болка във втренчените очи на мъртвия и все още не можеше да повярва, че е било истина. Но всички край него бяха станали на крака, тръпнеха, хленчеха, хилеха се от шока или плачеха открито, неспособни да отместят погледи от екрана и от отрязаната глава. После Чен се размърда и стана.

— Хайде — той хвана здраво ръката на Ло Йин. — Да се махаме оттук.

Екранът над тях угасна. Чен се обърна и си запробива път през тълпата, влачейки след себе си Ло Йин — нямаше търпение да се измъкне. Но вън, в коридора, спря и си пое дълбоко въздух — изведнъж му се бе завил свят. Защо! — попита се той. — ПРЕДИ СЪМ УБИВАЛ ХОРА. С ТЕЗИ ДВЕ РЪЦЕ СЪМ ОТНЕМАЛ ЖИВОТ. ЗАЩО ТОГАВА ВСИЧКО ТОВА БЕШЕ ТОЛКОВА УЖАСНО?

Обаче знаеше защо. Защото беше различно. Защото всички те му бяха свидетели.

Това беше знак — знак за онова, което идваше.

— Богове… Богове… — Ло Йин трепереше яростно. Едва се владееше. — Не мислех, че… — подхвана той, извърна се и повърна върху стената.

Да — помисли си Чен. — Времената се менят. А това — първата публична екзекуция от повече от век насам — беше само началото.

Обърна се и погледна Ло Йин — изведнъж му дожаля за него. Беше шокирало НЕГО — а какво ли им беше на тези като Ло Йин? Хвана го за ръцете и го завъртя.

— Чуй… Ела с мене. Ще спиш у дома. Ще ти намерим място.

Ло Йин понечи отрицателно да поклати глава, но после забеляза как го гледаше Чен и кимна.

— Добре. Хайде да вървим тогава. Ще пратим съобщение на семейството ти. Те ще разберат.

Ло Йин се остави да го водят — бършеше разсеяно устата и брадата си и си мърмореше нещо под носа. Но на кръстовището към апартамента на Чен изведнъж се вдърви и се дръпна.

Чен се извърна и го погледна.

— Какво има?

— Виж… — Ло Йин кимна леко с глава и посочи нещо вдясно от Чен. — Онези мъже. Видях ги и по-рано. В кръчмата.

Чен се вгледа в него.

— Сигурен ли си?

Ло Йин се поколеба, после кимна.

— Големият… седеше точно срещу нас. Забелязах го. Преди да стане… — той потръпна и наведе очи.

Чен се извърна бавно и хвърли възможно най-небрежен поглед към мъжете, след това отново погледна Ло Йин. Говореше възможно най-тихо:

— Ло Йин? Носиш ли си ножа?

Ло Йин кимна. Като ПАН ЧАН му бе разрешено да носи служебен нож.

— Добре. Дай го. Гледай да не те видят.

Ло Йин направи, каквото му казаха, после се вкопчи в ризата на Чен.

— Кои са те, Чен?

Чен си пое дълбоко въздух.

— Не знам. Не мисля, че преди съм ги виждал. Може и да е просто съвпадение.

Но знаеше, че не е. Знаеше, че всичко това беше свързано по някакъв начин. Не беше съвпадение това, че Уайът бе екзекутиран точно тази вечер. А сега бяха дошли за него. Разчистваха. Зачуди се смътно как ли го бяха проследили.

— Стой тук. Аз ще тръгна към къщи. Ако ме последват, свиркай.

Ло Йин кимна и се загледа в Чен, който се обърна и, привидно без да забелязва двамата чакащи на около двадесетина крачки от тях мъже, тръгна към дома си.

Едва бе изминал три-четири крачки, когато мъжете се отлепиха от стената и тръгнаха след него. Ло Йин ги изчака да завият в коридора, увери се, че го следят, после вдигна пръсти към устата си и свирна.

Чен рязко се обърна:

— Какво искате?

И двамата бяха едри, но по-младият си беше направо звяр — гигант, по-висок с цяла глава от Чен и много по-широк в раменете. Също като машина, направена от мускули и плът. Другият бе много по-стар; късо подстриганата му коса беше сребристосива, но все още изглеждаше в добра форма и опасен. Бяха ХУН МАО — и двамата. Но за кого ли работеха? За Бердичев? Или за Танга?

— Као Чен — каза по-старият и направи две крачки напред. — Значи най-накрая се срещнахме. Мислехме те за умрял.

Чен изсумтя.

— Кои сте вие?

Старият се усмихна.

— Трябваше да се досетя веднага. Наложи се Кар да ми го изтъкне. Онзи тъпак, когото си пробутал вместо себе си. Онзи, дето умря у Джиян. Трябваше да му направиш белег — и той посочи дебелата рязка под дясното ухо на Чен. — Кар го забеляза на филма.

Чен се засмя.

— Така значи. Но какво можете да докажете?

— Нищо не се налага да доказваме, Чен — старецът се разсмя и сякаш се поотпусна. — Знаеш ли, че си хитро копеле, а? Брат ти Джиян те подценяваше. Мислеше те за тъп. Но недей да правиш същата грешка с мене. Не ме подценявай, Чен. Аз не съм ти някой боклук от долните нива. Аз съм генералът на Танга и командвам повече КУАЙ, отколкото някога си си и въобразявал, че съществуват! Ако искаш, можеш да умреш още сега. Или пък можеш да продължиш да живееш. Изборът е твой.

Вълна от страх обля Чен. Генералът на Танга! Но той вече бе направил своя избор — още преди няколко мига — и сега старецът бе само на две крачки от него. Ако можеше да го накара да продължи да говори, поне само още миг…

— Бъркате, генерале — каза той и вдигна ръка, за да задържи генерала на разстояние. — Джиян не ми беше брат. Само фамилиите ни бяха еднакви. Както и да е, аз… — той спря да говори, усмихна се и изкрещя: — Ло Йин!

Едрият бе започнал да се обръща тъкмо когато Ло Йин скочи върху гърба му. В същия миг Чен се метна напред. Ножът проблесна във въздуха. Той сграбчи стареца за ръката, просна го на земята и опря ножа в гърлото му.

Кар отхвърли нападателя си и го повали с един удар, после се обърна — ядосан, че са го измамили. Направи две крачки и рязко спря, щом видя как стоят нещата.

— Ти си глупак, Чен — изсъска генералът и усети как ръката на Чен се затяга около гръдния му кош, а върхът на ножа се забива в кожата под брадичката му. — Само да ми навредиш с нещо и си мъртъв! И ти, Чен, и Уан Ти, и бебето Джиян. Все едно никога не сте съществували.

Чен потръпна, но не отслаби хватката си.

— Животът ти… Сигурно струва нещо.

Генералът се засмя студено.

— За моя Танг.

— Е, ами тогава?

Толонен преглътна болезнено.

— Знаеш как стоят нещата. Знаеш какво е знаел Джиян. Ти… ти можеш да свържеш нещата за нас. Да обвиниш другите.

— Може би.

— В отплата ние на свой ред ще ти дадем амнистия. Ще легитимираме гражданството ти. Ще се погрижим да не те върнат под Мрежата.

— И това е всичко? Някаква си тъпа амнистия? За онова, което знам?

Генералът мълчеше за момент и дишаше учестено. Ножът се притисна още по-силно към гърлото му.

— А какво ЗНАЕШ ти, Као Чен?

— Наблюдавах го. И двата пъти. Видях го да влиза там първия път. Той и онзи ХАН. После го видях да излиза два часа по-късно, сам, след като бе убил Као Джиян. След това, още по-късно, го видях да влиза пак. Стоях там, на кръстовището, и го видях — с ей тези очи. И вие бяхте там. И двамата. Сега ви познах. Да. Беше един от вашите. От вашите, копелета такива!

Генералът потръпна.

— Кой, Чен? За кого говориш?

Чен студено се засмя.

— За майора — ето за кого. За майор Де Вор.

Глава 6Светлина в мрака

Първото, което видя, беше мракът. Мракът покриваше Глината като боя. Разтопяваше формите и ги отливаше наново — смъртоносно живи. Простираше се и навътре, и навън; беше едновременно и жив, и най-мъртвото от всички неща. Дишаше, ала и задушаваше.

За мнозина той бе единственото, което познаваха. Единственото, което някога щяха да познаят.

Селището бе построено на билото на нисък хълм — разпрострели се грозни, разкривени силуети, осеяли стръмния склон. Старите порутени развалини стърчаха сред отломките, черно върху черно, мракът разяждаше самата им форма. Стените на къщите не бяха по-високи от човешки бой, зидовете бяха меки, влажни на пипане. Покриви нямаше, тавани също, но тук те и не бяха нужни. Сред мрака на Глината дъжд никога не падаше.

Мракът изглеждаше плътен, непрогледен. Бе като покров, застлал ширналия се първичен пейзаж. И все пак тук имаше и светлина.

Над сенчестата равнина таванът се простираше от хоризонт до хоризонт, подпиран от огромни сребърни колони, излъчващи меко, бледо сияние, сякаш бяха живи. Мътни лъчи светлина пресичаха изкуственото небе; фалшиви, подредени звезди следваха дебелите тръби и кабели — защото тук таванът беше под, а над него се простираше огромният Град — друг свят, запечатан свят, издигащ се над утробния мрак тук отдолу.

Глината. Това място бе враждебно към живота, и все пак тук, сред мрака, животът избуяваше с пълна сила — зловещи разкривени форми, множащи се в неприлично изобилие. Тъмната равнина гъмжеше от първичен, груб живот.

Ким се събуди от лош сън; страхът здраво притискаше гърдите му. Инстинктът го накара да замръзне на място, после бавно, крадешком се обърна по посока на звука и повдигна мазния парцал, с който бе завит. Веднага долови миризмата — тъкмо тя го бе накарала да застане нащрек, щом се събуди. НЕПОЗНАТИ… Непознати тук, в самото сърце на лагера.

Нещо не беше наред. Страшно не беше наред.

Придвижи се към ръба на зида, зад който бе легнал, и надникна над него. Онова, което видя, го накара да настръхне от страх. Двама от неговото племе лежаха наблизо на земята, с размазани черепи, някой бе извадил мозъците им. Малко по-нататък трима души — непознати, натрапници — се бяха надвесили над още един труп. Изрязваха плът от ръката и от бедрото му и тихичко се смееха, докато дъвчеха. На Ким му потекоха слюнки, ала страхът бе по-силен.

Единият от непознатите се обърна и погледна право към мястото, където се криеше Ким. Той притвори очи и застина абсолютно неподвижен — знаеше, че ако не мърда, онзи няма да го забележи. Така и излезе. Човекът огледа постройките и отново се захвана да дъвче — лицето му се кривеше, докато ръфаше суровото месо.

За миг Ким престана да мисли — превърна се в куха костена черупка. После нещо се пробуди в него и изпълни празнотата. Обърна се — движеше се болезнено бавно, мускулите го боляха от напрежението. Изкатери се върху прогнилия зид, като всеки миг се молеше той да не се срути под тежестта му и да го издаде. Но зидът издържа. После бавно, много бавно се спусна по студените широки стъпала в мазето на къщата на Бакси.

В далечния му ъгъл той спря и вдигна от земята няколко камъчета. Зашари мълчаливо с пръсти из плътния мрак — търсеше нещо. Ето го! Пръстите му напипаха плата и внимателно измъкнаха вързопа из мекия прах. Ким потръпна — вече знаеше какво има вътре. Нещата на Бакси. Неговите съкровища. Той изобщо не би трябвало и да знае за тях. Ако знаеше, Бакси щеше да го убие.

Ким дръпна възела и го развърза, после разви кърпата, надмогващи страха си. Другият Ким — другото му „аз“ — бе надделяло.

Изправи гръб и коленичи, взирайки се сляпо в предметите, скрити във вързопа; обзе го странно чувство, сякаш му се повдигаше. Затвори очи за миг — главата му бе замаяна; после усети, че му минава и отново отвори очи. Чувстваше се някак по-различен — някак… променен.

Разпръсна предметите, после вдигна всеки поотделно, опипа го и го подуши; новопробудената част от него обмисляше всеки от тях, преди да го остави отново на земята.

Мътно огледало, по-голямо от дланта му, пукнато от горе до долу. Тясна тръбичка, пълна с някаква течност със странен, сладникав мирис. Още една тръбичка, този път дървена, дълга колкото ръката му до лакътя, с малки дупчици, пробити по цялата й дължина. Единият й край бе отворен, а другият разцепен и запечатан.

Имаше и малко стъклено кълбо, тежко и хладно на пипане. И една ръкавица, твърде голяма за ръката му — пръстите бяха дебело подплатени отгоре, сякаш ставите им бяха подпухнали.

Два наниза гладки мъниста лежаха там на купчинка, оплетени. Сръчните пръсти на Ким ги разплетоха и ги разпростряха върху протъркания плат.

Имаше и други неща, но той ги остави. Другото му „аз“ вече виждаше. Виждаше, сякаш всичко вече бе станало, а той бе излязъл извън себе си и наблюдаваше отстрани. Тази мисъл го накара отново да се почувства странно; главата му сякаш заплува, тялото му олекна, почти го тресеше. После всичко отмина.

Бързо, сякаш бе правил всичко това и преди, той подреди нещата около себе си, после покри главата си с кърпата. Не виждаше — действаше, сякаш гледаше самия себе си отгоре и оставяше някаква друга част от себе си да управлява неговите ръце, неговото тяло — движеше се бързо, сигурно и най-накрая свърши. Вече готов, той се обърна към вратата и като опипваше и душеше, се измъкна навън.

Чу как някой шумно си пое дъх и после се разнесе вик — писклив и нервен. Три гласа забърбориха, после млъкнаха. Тишината бе сигнал за него. Вдигна високо стъклената топка и натисна копчето отстрани на тръбичката.

Някаква дарба, неподозирана до този миг, му даваше възможност да вижда самия себе си така, както го виждаха онези. Сякаш бе разполовен — едното му „аз“ стоеше тук пред тях, кърпата покриваше лицето и врата му, пукнатото огледало бе завързано с примка пред неговото лице, а другото му „аз“ стоеше зад онези мъже и гледаше иззад тях към страховитата зловеща фигура, появила се така внезапно — от едната й ръка изригваше пламък, а в другата мъждукаше огън — в средата на огромния юмрук; огън проблясваше и в празната дупка, където трябваше да е лицето му, а от врата му вцепенено висеше дълъг дървен език.

Фигурата подскачаше и пееше — странен писклив вой, излизащ на пресекулки. И огънят през цялото време блестеше сред празното лице.

Като един непознатите изпищяха и побягнаха.

Тръбичката падна от устните на Ким. Пръстът му отпусна копчето. Готово. Беше ги прогонил. Но от мрачния склон долиташе напрегнато маймунско бърборене. И други бяха забелязали внезапно озадачаващо избухналата ярка светлина.

Остави стъклената сфера на земята, отвърза огледалото и също го остави долу, после приседна върху напуканата пръст и се зачуди на самия себе си. Беше се получило. Първо го бе видял в мислите си и после… Разсмя се с тихичък, странен смях. После го беше направил. Беше го направил! И беше успял…

Махна парцала от главата си и оголи острите си зъби в дива тържествуваща усмивка. Отметна глава назад и нададе вой — радваше се на собствената си хитрина. После, толкова внезапно, докато звукът все още отекваше в тавана горе, той потръпна — притисна го парализиращ страх; черен, застинал студ изпълни крайниците му.

Това не беше триумф — беше просто почивка. Той все още беше там, в капана, задушаван от мрака. Изкашля се и усети как топлата поквара на мрака изпълва дробовете му като течност и го задавя. Изправи се и запреглъща утробния мрак, сякаш той бе нещо по-сладко, по-чисто. Но освен него нямаше нищо друго.

Изхленчи, огледа се крадешком и започна отново да увива съкровищата, така както ги беше намерил. Едва след като ги бе увил сигурно, той спря; челюстите го боляха от страх, мускулите му яростно трепереха. После като луд той се втурна сред постройките на четири крака с яростно ръмжене — отчасти, за да поддържа поизпарилия се кураж, отчасти, за да държи на разстояние дебнещите долу в ниското врагове.

Тъкмо тогава се натъкна на ножа. Бе забит в земята, а дръжката стърчеше от нея под ъгъл. Някой от непознатите го беше изпуснал. Дръжката бе студена и гладка и не се поддаде на острите зъби на Ким, когато я захапа. Не беше дърво, не беше кремък, ала беше нещо по-добро от тях. Нещо НАПРАВЕНО. Бавно измъкна ножа от тясната цепнатина, в която се бе забил, и се зачуди на дължината му, на съвършената му форма. Беше дълъг колкото неговата ръка, а лезвието бе толкова остро, че тестисите му се свиха от страх. A wartha. Такъв беше той. ОТГОРЕ.

Когато хората се върнаха, го завариха приклекнал върху зида на къщата на Бакси, а дългият двуостър нож бе поставил внимателно върху коленете си; лявата му ръка здраво стискаше дръжката.

Бакси се огледа — тялото му се напрегна, тревога разкриви лицето му. Оградата бе съборена, жените ги нямаше. Няколко трупа лежаха там, където бяха паднали. Други — онези по краищата на селището — враговете бяха преместили. Зад Бакси двамата му помощници, Загнилия крак и Ебор, заскимтяха от страх. Той се обърна и ги накара да млъкнат, после отново извърна лице към Ким.

— Pandra vyth gwres? КАКВО Е ТОВА?

Бакси изгледа Ким свирепо и забеляза ножа. Очите му се разшириха — изпълни го и страх, и жадно желание да притежава оръжието. По широкото му сплескано лице се изписа свирепа, почти сексуална нужда; той заподскача от крак на крак и заскимтя леко, сякаш от болка.

Ким знаеше, че за да притежава този нож, Бакси би убил човек.

— Лагасек! — излая ядно Бакси и се доближи. — Pandra vyth gwres? — леко свиваше и разпускаше длани.

ЛАГАСЕК. Така го наричаха. КОКОРЧО.

Ким се изправи и вдигна ножа над главата си. Щом видяха оръжието, другите двама ахнаха, после забърбориха възбудено. Ким забеляза, че Бакси прикляка и напряга мускули, сякаш подозираше предателство.

Бавно, като внимаваше да не стресне Бакси, Ким отпусна ръка и остави ножа на земята помежду им. После приклекна — така изглеждаше още по-дребен — и разпери длани — жестът означаваше „дар“.

Бакси се взря в него още миг; космите по ръцете и врата му бяха настръхнали. После той също приклекна; на лицето му се изписа широка беззъба усмивка. Вождът бе доволен. Протегна ръка и предпазливо хвана подаръка на Ким за дръжката, поразен от остротата на ножа. Вдигна го и го задържа над главата си. Хвърли поглед на Ким, усмихна се широко, щедро, после се извърна и изгледа ловците; заразмахва ножа, отметнал глава назад, и зави към високия таван.

Ловците, скупчени край него в полумрака, също започнаха да вият и крещят. В отговор и други подхванаха крясъка по склоновете на хълма и надолу в долината.

Ким бе приклекнал край Ебор във вътрешния кръг на ловците — дъвчеше дълъг, блед червей и се вслушваше в сумтенето, във влажното мляскане на мъжете, които ядяха, и осъзнаваше, че никога досега не бе забелязал това. Огледа се — очите му бързо минаваха от едно лице на друго и търсеха някакво външно потвърждение за промяната, настъпила в него, но не виждаше нищо подобно. Загнилия Крак бе изгубил жена си при нападението, но сега си седеше там върху ниския каменен зид и съсредоточено глозгаше част от бедрото й, оголвайки бързо костта с острите си изпилени зъби. И другите ръфаха месото, което им бе раздал Бакси. Малка купчинка мръвки лежеше в центъра на кръга, накълцано на удобни парчета. Забелязваха се ръце и крака, но другото не се разпознаваше какво е. Сякаш острият нож като магия бе преобразил телата. Освен това месото си беше месо, независимо откъде бе дошло.

Ким преглътна последната хапка от червея. Наведе се напред и се огледа плахо. После, забелязал усмивките по лицата на ловците, протегна ръка и награби малък къс месо. Ръка. Гризеше твърдото, жилаво месо, когато Бакси седна до него и обгърна с ръка хилавите му рамене. Рефлексът го накара да се напрегне и той погледна вожда в лицето с трескави от страх очи, но воинът просто изсумтя и му каза да го последва.

Тръгна след Бакси, усещайки как всички глави се извръщат след него. Уплашен, той притискаше към себе си отрязаната ръка — докосването й му носеше странно успокоение. Пръстите му опипваха грубите, костеливи стави; разпозна изрязаните, с форма на лъжица нокти. Ръката беше на жената на Загнилия Крак.

Спряха на входа на къщата на Бакси. Вождът се обърна с лице към момчето и му посочи малкия вързоп на земята до зида.

Ким замръзна от страх — помисли си, че са го разкрили. Затвори очи и се вкамени — очакваше острия удар на ножа. Къде ли щеше да го удари? В гърба? Отстрани? Или щеше да му пререже врата? Изскимтя от страх, после отново отвори очи и погледна Бакси.

Бакси го гледаше много странно. После сви рамене и отново посочи вързопа. Ким преглътна, пусна ръката на земята, после вдигна вързопа и, насърчаван от Бакси, започна да го развива.

Веднага разбра и изненадано вдигна поглед само за да види как Бакси му се усмихва.

— Ро — каза вождът. — Ро. Подарък.

Мътното огледало беше точно такова, каквото го помнеше — пукнатината пресичаше сребристото стъкло от горе до долу. Нямаше нужда да се преструва на зарадван и изненадан. Ухили се на Бакси и нададе тих радостен звук, почти забравил, че те го мислеха за ням. И Бакси изглеждаше доволен. Той протегна ръка, докосна Ким, и взе да го гали по раменете, като енергично кимаше с глава.

— Ро — повтори той и се разсмя като луд. Наблюдаващият кръг ревна в отговор с дивашки смях.

Ким се взря в огледалото и видя отражението на лицето си в мрака. Колко странно и чуждо му беше това лице. Не беше като ръцете му. Той познаваше ръцете си. Но лицето му… Той потръпна, после се усмихна, очарован от странните си отразени черти. ЛАГАСЕК, помисли си той, когато непознатият в огледалото му се усмихна в отговор. КАКВИ ОЧИ ИМАШ САМО. ТАКИВА ЕДНИ ГОЛЕМИ, ОКОКОРЕНИ ОЧИ.

Ким ровеше из боклука — търсеше храна, тук нищо не растеше. Въздухът край него бе напоен с гнила воня, земята под него бе мека, влажна и предателска. Тук, на края на голямото блато, опасностите се множаха с всеки миг. Имаше мнозина като него, скрити сенки, пръснати из обширната пустиня — всеки усещаше присъствието на другите, докато изкачваха огромните гниещи могили и ровеха из боклука. Всичките търсеха нещо, което да изядат или продадат. Каквото и да е. Здраво или гнило.

Мракът бе почти непрогледен, но момчето виждаше ясно. Огромните му кръгли очи сновяха насам-натам, малката му лошо оформена глава се въртеше бързо, трескаво, като главата на някакво диво животно. Ако някой се приближеше твърде много, той отпълзяваше на четири крака, спираше и оголваше предизвикателно зъби с ниско гърлено ръмжене.

Придвижи се по-навътре — там беше по-рисковано. Заподскача по островчетата, които му изглеждаха по-стабилни. Някои от тях бавно потъваха под тежестта му, други издържаха. Движеше се бързо — на никое не се доверяваше твърде дълго, и най-накрая стигна сигурно място, където можеше да спре — кулата на една стара църква, която стърчеше сред огромната купчина боклук, боклукът на Града отгоре.

Ким вдигна поглед. Таванът бе високо над него, а най-близката колона, която го подпираше, бе само на хвърлей камък от мястото, където клечеше. Огледа се от своята наблюдателница и забеляза другите — проверяваше дали пътеките са чисти, за да избяга. После се отпусна, бръкна в пазвата на мръсната си парцалива риза и измъкна онова, което бе намерил. Подуши го, близна го и се намръщи. Миришеше като старите кожи и имаше престоял, гаден вкус. Взе да го обръща в ръце, търсейки начин да отвори почернелия калъф, после натисна металната закопчалка и той се отвори.

Рязко вдигна глава, изведнъж се вцепени и застана нащрек — космите по мършавия му врат настръхнаха, мускулите му, подобни на въжета, се напрегнаха като пружини. Не видя нищо, отпусна се и отново погледна отворения портфейл, който държеше.

Ловко прерови всички отделения, извади всичко, което беше вътре, огледа внимателно всяко нещо и ги върна обратно. Нищо не му беше познато. Имаше няколко продълговати, тънки карти от гъвкав лъскав материал. От едната го гледаше избеляло лице и когато го натиснеше с палец, то сякаш оживяваше. Смаян, той изпусна картичката, после се стегна и я вдигна от покритата с мъх плоча, върху която беше паднала — реши да я задържи.

Само още едно нещо си струваше да се задържи. В затвореното с цип отделение на портфейла имаше едно малко метално кръгче, окачено на верига. Нещо като медальон. Той го вдигна внимателно, очарован от изящното му съвършенство, дъхът му секна в гърлото. Беше красив. Вдигна го, докосна висящото кръгче и то се завъртя. Забави се, после се врътна обратно. Взе да се върти напред-назад. Ким приседна на пети и се засмя тихичко, зарадван от откритието си.

Смехът секна в гърлото му. Той се обърна — беше чул колко близо са дошли другите, докато беше зает с онова, което бе намерил; подуши миризмата на застоялата им пот, когато те скочиха върху кулата.

Ким преглътна и стисна медальона в юмрук, после заотстъпва. Бяха трима, единият беше не по-голям от него, другите двама бяха по-високи и по-мускулести. Кръглите им очи алчно блестяха. Усмихваха се един на друг, оголили разкривени, изгнили зъби. Мислеха, че са го сгащили.

Той изръмжа и космите по тялото му настръхнаха, сякаш се готвеше да се бие, ала въпреки това продължаваше да мисли и да преценява; знаеше, че трябва да избяга. Огледа ги поред, пренебрегна най-малкия и се съсредоточи върху двамата по-големи. Разбра кой е главатарят и кой — подчиненият. После, толкова бързо, че не им остави никаква възможност да го спрат, той хвърли портфейла на земята, по-близо до онзи, който съвсем очевидно беше подчиненият. За миг вниманието им се премести от него към портфейла. Водачът се озъби и се метна към другия; опита се да сграбчи портфейла.

Ким забеляза възможността и се възползва от нея — метна се през парапета, надявайки се, че никой не е разбутал купчината отдолу. Късметът му проработи и той се шляпна меко в мократа лепкава тиня. Вдигна се на крака и ги видя — бяха се надвесили над парапета и гледаха надолу. След секунда-две щяха да скочат. Измъкна ръката си и се претърколи, после се вдигна на четири крака и побягна.

Чу виковете им, мекото шляпане върху лепкавата кал, когато скочиха долу. После те хукнаха подир него през кошмарния пейзаж, подскачайки между тъмните лъскави локви. Отчаянието го караше да поема рискове, да избира пътеки, които обикновено би пренебрегнал. И бавно, много бавно, той се отдалечаваше от тях, докато най-накрая погледна през рамо и откри, че вече не го преследват.

Обърна се и се изправи, загледан в преграденото устие на реката. Не можеше да различи кулата на фона на хълмистата земя. Нито пък се виждаше някой друг познат ориентир.

За втори път през този ден го обзе страх. Беше изминал дълъг път. Тази страна на сметището той не познаваше. Тук бе двойно уязвим.

Дишаше дълбоко, хилавите му гърди учестено се повдигаха. Ако сега го нападнеха — край с него. Клекна и се огледа — лицето му се сгърчи от безпокойство. Мястото изглеждаше пустинно, но знаеше, че не бива да се доверява на очите си. Погледна медальона в ръката си и се зачуди дали си е струвало да го намери, после заряза въпроса. Първо трябваше да се прибере вкъщи.

Бавно, с усилие, той се запромъква покрай сметището, напрегнал очи за най-малкия признак на движение, острият му слух долавяше и най-слабия звук. И отново късметът му проработи. Там, далече отляво, се появи голямата колона, която наричаха Портата, а под нея, посред самия боклук, и църковната кула. Ким се ухили и за пръв път откакто го бяха изненадали върху кулата, си позволи да притаи надежда. Продължи да се катери по неравната повърхност, промъквайки се към Портата.

Бе едва на няколко крачки от нея, когато земята под него поддаде и той пропадна.

Известно време лежа по гръб, задъхан. Не беше кой знае какво падане, и изглежда не си бе счупил нищо, но стените на ямата бяха гладки и очевидно много трудно щеше да се измъкне от нея. Земята под него беше мека, ала суха. Буболечки се разбягаха под опипващите му ръце, а въздухът бе топъл и някак си странно близък. Седна и захленчи — гърбът му се беше вдървил. Вратът го болеше, ръцете му се бяха възпалили, но нали можеше да се движи.

Вдигна очи. Над него отворът се виждаше като кръг на фона на още по-плътен мрак, все едно два нюанса на един и същи цвят. Кръгът бе с назъбени краища, сякаш нещо някога го бе запушвало. Умът на Ким започна пъргаво да щрака. Ямата някога бе имала капак. Може би дървен. И с годините той бе изгнил. Само неговата малка тежест се бе оказала достатъчна, за да рухне.

Опипа около себе си в мрака и откри потвърждение на мислите си. Навсякъде около него имаше меки, прогнили трески. После радостно напипа синджирчето на медальона и го вдигна към лицето си, доволен, че не се е повредил. Но после радостта му се изпари. Все още беше в капан. Ако не се измъкнеше скоро, някой щеше да дойде насам и да го намери. И тогава щеше да е мъртъв.

Огледа се объркано за миг, после отиде при стената на ямата и започна да я боде и удря. Извитите стени на ямата бяха иззидани от нещо като тухли. Ким опипа между тях — спояващият материал се оказа мек и ронлив на пипане. Взе да дълбае около една тухла и най-накрая я измъкна. Хвърли я зад себе си, протегна се малко по-високо и започна да освобождава друга.

Доста време му отне, а върховете на пръстите му се охлузиха и разкървавиха, но успя. Коленичи на ръба на ямата, погледна надолу и потръпна — знаеше колко лесно би могъл да умре там долу. Почина си малко и тръгна, залитайки, към Портата, почти припаднал от изтощение. Там, почти до обширната шестоъгълна колона, имаше локва. Коленичи до нея и плисна застояла вода по лицето си.

И тогава се случи.

Мракът на локвата се разцепи. В средата на тъмното й огледало се оформи лъч от ярка светлина. Той бавно се разшири и най-накрая локвата се изпълни с толкова ярка светлина, че Ким приседна на пети и затули очи. Стълбище с широки каменни стълби, изкривени от лещата на водата, водеше надолу към тъмното сърце на земята.

Ким погледна нагоре, зяпнал от почуда. Портата се бе отворила. Светлината се изливаше във въздуха като огън.

Разтреперан, той отново погледна надолу. Повърхността на локвата блещукаше, набраздена от вълнички. После изведнъж мрачни ленти набраздиха светлината. В Портата се бяха появили силуети! Високи мрачни силуети, прави като копия!

Вдигна смаян поглед и се взря през пръсти. Криви сенки хвърляха назъбени силуети върху стъпалата. Ким коленичи вцепенен, взрян в портала.

Дъхът му секна. КАКВИ бяха те? Светлината блестеше върху мрака на огромните им, покрити от куполи глави — върху мигащия, сияен, бляскав мрак на техните глави. Глави от стъкло. А под главите — тела от сребро. Сребро, което ту се огъваше, ту се изправяше.

Бавно спусна ръце. Светлината изпълни очните му кухини, в средата на всяка зеница се заби бляскаво острие. Стоеше на колене в мрака, до ръба на локвата, и ги гледаше как слизат. Трима царе от стъкло и сребро, те преминаха толкова близо до него, че чуваше тихото им дишане.

Изпищя — суров, пронизителен звук, който сякаш се изтръгна от самата му сърцевина, после той се сгуши — знаеше, че смъртта е близо. Медальонът падна от ръката му, без той да забележи, проблесна във въздуха и водата го погълна.

Една от гигантските фигури се обърна и погледна сгушилото се момче — едвам разпозна в него създание от собствения си вид; виждаше само някакъв дребен разкривен силует. Треперещо животинче с крехки кости. Някакво мръсно зверче с дълги крайници.

— Глината… — измърмори той под носа си — думата бе изпълнена с нюанси: презрение, отвращение, съвсем лека следа на вина. После се извърна — радваше се, че маската на лицето му филтрираше вонята, която цареше тук. През инфрачервения визьор виждаше и други движещи се силуети, някои по-близо, други по-далече. Проблясъци на топлина на фона на студената чернота.

Продължи нататък и настигна другите двама. Зад него, спотайвайки се зад светлинния лъч, висок цял човешки бой, момчето се обърна и го проследи с очи как потъва в мрака.

После те се изгубиха.

Ким се протегна и се подпря с ръце на меката влажна земя. Престана да трепери, но устата му все още бе отворена; страхът му се бе преобразил в почуда.

Обърна се и погледна Портата; тръпка премина по гръбнака му.

A wartha! Горе! Думите се оформиха в главата му, обградени от страхопочитание, като литания. Загреба вода с шепа и накваси устни, после ги произнесе на глас шепнешком, с акцент, също толкова изкривен, колкото бе и самият той.

Отново потръпна, смаян от онова, което бе видял. И си представи цял свят, населен с подобни създания; свят от течна, бляскава светлина. Свят над мрака на Глината.

Устата му оформи малко О, кръгло като очите му.

Над него Портата започна да се затваря, колоната от ярко сребро взе да помръква, мракът бавно запоглъща широките стъпала. А после чернотата изглеждаше още по-дълбока, по-ужасна от всякога. Стискаше го като гигантска ръка, мачкаше го, караше го да се бори за всеки поет дъх. Отново изпищя — нова, непоносима болка, родила се в този миг, бе стиснала сърцето му и го мачкаше.

Светлината…

Пръстите му заровиха яростно в калта, после във водата — търсеха късчета перлена светлина. Но той бе ослепял.

Отначало пръстите му не напипваха нищо. После, за трети път, те се натъкнаха на гладкото синджирче, напипаха малкия метален медальон и го измъкнаха от водата, вдигнаха го към лицето му, притиснаха го здраво до устните му, без да разбира защо, и все пак той усещаше, че присъствието на медальона го успокоява, утешава го. Като обещание.

Това бе паяжина. Гигантска паяжина. Жива, трептящо жива, тя се простираше в мрака и го изпълваше с перли от светлина. Мъниста от влага висяха на прозрачните влакна от светлина. Тя се разрастваше, едновременно крехка и силна, невероятно силна. Светлината не можеше да се счупи. Той се взираше в нея със зяпнала уста и усещаше, че се издига, изпълнен с радост. Невероятна, бляскава радост, родена от нарастващата светлина.

Ким вдигна ръце към светлината — копнееше да я стигне. Само да можеше! Само да можеше да вдигне глава и да разкъса повърхността на мрака, в който бе вграден, и да поеме свеж въздух! Протегна се нагоре и усети как радостта стяга гърдите му като метален каиш и ги мачка.

И се събуди със сълзи в очите и глад в корема.

Потръпна ужасен. Стелеше се около него като лепило. Момчето лежеше върху него, а той го притискаше с огромната си тежест. Всяка негова пора бе просмукана с лепкавата му топлина. Мракът. Мракът, материята, от която бе съградена Глината.

Сънят го накара да заскърца със зъби, да седне и да се заклати болезнено напред-назад, стенейки тихичко. През последните няколко дни сякаш той бе буден, а всички покрай него спяха. Сякаш живееше в техния кошмар, а не в своя собствен. И все пак от този мрачен сън нямаше събуждане. Техният сън бе по-тежък от неговата надежда.

Изправи се, потръпна и чу как някой се раздвижи в мрака зад него. Значи време беше. Племето се готвеше да се мести.

Стана бързо и отиде в ъгъла на квадрата от тухли и камъни, в който спеше и си почиваше. После се върна и опакова малкото си покъщнина: одеяло, кремъчно острие, малките вързопчета с неговите съкровища и най-накрая едно квадратно парче плат, — нещо като шал — което бе принадлежало на майка му.

Онази, която той познаваше като своя майка, бе умряла отдавна. Бяха отвели и него заедно с нея от каруцата и той гледаше как те я повалиха край пътя — чувстваше смътно безпокойство от онова, което правеха, не разбираше защо пружинират така голите им задници, и защо пищи жената под тях. Но после те бяха започнали да я бият и той бе изкрещял и се бе опитал да отиде при нея, отчаян, за да я спаси. И това бе единственото, което знаеше, защото единият се бе обърнал и го бе ударил силно с опакото на ръката си, така, че го бе повалил в безсъзнание върху ниския зид.

И така той се присъедини към племето.

През повечето време той правеше, каквото правеха и те, без да се замисля. И все пак понякога го обземаше странна, необяснима болка — нещо, което не идваше от тялото, а бе като проблясък на светлината — нещо неуловимо, ала реално. Тревожещо реално. И той знаеше, че това има нещо общо с нея. Със смътното чувство за покой и безопасност. Единствения покой и единствената безопасност, които познаваше. Но той обикновено пропъждаше болката. Умът му трябваше, за да оцелее, не за да си спомня. Докато Бакси говореше, Ким стоеше на края на групата. Щяха да нападат малкото селище недалеч в долината, като разчитаха на изненадата, за да спечелят в схватката. Щяха да убият всички мъже и момчета. Жените, момичетата и бебетата щяха да пленят и да доведат живи.

Ким го изслуша, после кимна заедно с останалите. Това щеше да е неговото първо нападение. Той нервно стисна кремъка си, обземаха го поред ту вълнение, ту страх — горещ и студен поток в кръвта му. Щяха да убиват. А после щеше да има месо. Месо и жени. Ловците се смееха и сумтяха помежду си. Ким усети, че му потичат слюнки, когато се сети за месото.

Оставиха осем мъже да вардят селото. Останалите последваха Бакси в единична нишка край потока. Вървяха приведени, мълчешком. Четири групи мъже, които тичаха бързо и леко по пътя край брега, а калният, тинест поток обливаше стъпалата им. Ким вървеше последен и беше най-малкият. Тичаше зад тях като маймунка, ръцете му докосваха земята, за да пази равновесие, а той се бе привел напред, стиснал кремъка в зъби.

Преминаха през струпване на скали, през тясна ивица плоска гола земя и стигнаха до селото. Не можеха да се надяват на уменията си, само на изненадата. Бакси изскочи от скалите и мълчаливо притича през откритото пространство с високо вдигнат нож. Загнилия крак и Ебор мигом се спуснаха след него — тичаха колкото им крака държат. След миг ги последваха и останалите.

Почти се получи. Бакси почти беше стигнал стражата, когато се обърна и извика. Викът му се издигна, после тонът му се промени. Стражът се наведе — ножът бе забит до дръжката в гърдите му, върхът му стърчеше малко по-надолу от гърба му.

Ким приклекна на най-високата скала и продължи да наблюдава битката. Видя как Бакси крещеше и псуваше, докато се опитваше да измъкне ножа от гръдния кош на мъртвеца, после се опита да отбие удара на един от защитниците. Останалите се биеха с племето — някои се търкаляха по земята, други пък си разменяха яростни удари с кремъчни ножове и боздугани. Въздухът трептеше от сумтене и писъци. Ким усещаше вонята на страха и възбудата в мрака.

Гледаше — страхуваше се да слезе долу, в него отвращението се биеше с очарованието, което усещаше. Неговото племе побеждаваше. Бавно защитниците заотстъпваха, опитвайки се да удрят нападателите си, и един по един побягнаха. Неговите хора вече бяха започнали да изнасят припадналите жени и момичета и да кълцат труповете. Но все пак тук-там битката продължаваше. Ким забеляза и осъзна къде се намира, какво прави. Бързо притича през скалите и тупна на земята — беше го страх от онова, което щеше да направи Бакси, ако го е забелязал.

Беше се измъкнал. Бе проявил страх. Бе разочаровал своето племе.

Ким забърза през неравната земя, като се препъваше, и се метна на гърба на един от бягащите защитници. Тежестта му повали мъжа, но онзи бе два пъти по-едър от Ким и само след миг Ким се намери по гръб, прикован, а белязаният едноок непознат се взираше в него отгоре. В единственото му око проблясваше смърт. Десницата му стискаше камък. Той го издигна.

Ким разполагаше само с един миг, за да действа. Сякаш виждайки някого горе над непознатия, той извика нервно, като гледаше над рамото му.

— Нинс! — изпищя той. — НЕ! My minnes ef yn-few! — ИСКАМЕ ГО ЖИВ!

Това бе достатъчно, за да накара непознатия да се разколебае и да премести тежестта си — той се полуизвърна, за да види кой е зад него. Беше достатъчно и за Ким, за да успее да се извърне настрани и да бутне мъжа.

Едноокият се претърколи и се обърна с лице към Ким, ядосан, че са го измамили, но съзнаваше, че всеки миг бавене приближава смъртта му. Замахна диво с камъка и не улучи. Ким се втурна напред с острия кремък, прицелен в най-мекото, най-уязвимо място, и щом удари, ръката му потръпна. След мига на отвратителния допир Ким видя как лицето на мъжа се измени и се превърна в маска на оголената болка. Едноокият бе кастриран — тестисите му бяха смазани.

Едноокият се строполи до Ким и повърна. Ръцете му стискаха унищожената му мъжественост. Ким дръпна рязко ръка, оставяйки острието забито в плътта, после се огледа нервно.

Бакси го гледаше с безумна усмивка.

Ким погледна назад, отвратен, и чу тежкото, болезнено дишане на нещастника. После Бакси се приближи с нож в ръка и заби върха му дълбоко във врата на Едноокия.

Едноокият се сгърчи и застина неподвижно.

— Да — каза вождът и се обърна. — ДОБРЕ. — Ким го гледаше как се отдалечава, тържествуващ, доволен от себе си, после отметна глава и зави.

Паяжина… паяжина от лепкав мрак. Ким почувства топлина, някакво вцепенение, което се разливаше вътре в него; ръка с осем пръста бавно го обхвана, като клетка, и го затегни надолу в мрака. Мракът се затвори над него като капак, изля се като катран в отворената му уста. После припадна.

Никога не го бяха чували да каже и думица. Бакси го мислеше за ням или просто за тъп, а останалите се водеха по него. Наричаха го „Лагасек“, или Кокорчо, заради навика му да гледа много съсредоточено предметите. И това бе за тях знак за неговото тъпоумие.

Сякаш цял век бе спал сред тях. Зловещите им форми и силуети му бяха станали също толкова познати, колкото и мракът. Беше ги гледал, без да разбира, бе смятал белезите и уродствата им за нещо естествено, не за отклонения от някаква дадена норма. Но сега се беше събудил. Гледаше ги с нови очи, ярката нишка на мисълта свързваше видяното от него с ярко осветения център на осъзнаването в тила му.

Огледа се и в светлината на мъждукащия огън видя липсващите им ръце и очи, сълзящите им рани и гноясалите струпеи; видя как кашлят, за да си поемат дъх, и как свирят гърдите им, колко са остарели за годините си, и се зачуди какво ли прави сред тях.

Седнал там сред праха, с корем, пълен с топла, гъста и мазна супа, той усещаше, че всеки миг ще се разплаче. Огледа малкия кръг от мъже и момчета и забеляза за пръв път колко са мършави, и странно потайни. Кривяха се и се чешеха. Протягаха се и се изправяха, за да уринират, очите им постоянно шареха, никога не се спираха на нещо задълго, също като слепите бели мухи, с които бе пълна Глината.

Да, сега го разбра. Беше започнало там, с онзи проблясък на нещо различно — онова видение от стъкло и сребро, на крале и светлина. Искаше му се да заговори на висок глас, да им разкаже какво е видял при Портата, какво бе направил, за да изплаши натрапниците, но навикът вцепеняваше езика му. Погледна мъничките си хилави длани, дългите си тънки ръце. Нямаше белези, но лактите му бяха охлузени и костта ясно се виждаше под плътта.

Отмести поглед и потръпна; лицето му бе изпълнено с болка и странен, невкусван досега срам, после отново се загледа в тях. Сега си говореха помежду си, и грубата им, полудивашка реч изведнъж му се стори чужда. Изнервяше го, сякаш той знаеше нещо по-добро, някаква дълбоко погребана памет за нещата преди да заживее в племето. Срещу него Тек и Загнилия крак си разменяха вяли удари в някаква дивашка приятелска игра, по изкривените им лица играеха светлини и сенки. Вдигна глава и инстинктивно ги подуши, после, щом осъзна какво прави, се укроти, изпълнен с внезапно силно отвращение от самия себе си.

Затвори очи за миг и усети топлина по лицето, ръцете и гърдите си. И това беше странно. Рядко имаха огън. Рядко седяха така, както бяха седнали сега, загърбили кръга на мрака, обкръжили кръга на светлината. Но моментът бе особен.

Бакси седеше на мястото си — върху големия кръгъл камък, и стърчеше над всички. Куп дърва — сам по себе си също съкровище, бе струпан до него. От време на време той протягаше ръка и хвърляше по някоя цепеница в пламъците, като ръмжеше от удоволствие.

Бяха намерили струпаните дърва за огън в една барака в завоюваното село — три купчини дърва, скрити под купчини други неща, намерени на сметището. Бакси ги пренесе и сам запали огъня с такава загриженост, че Ким реши, че го е правил и преди. После слезе в мазето и се върна миг по-късно с онази клечка.

Ким ги наблюдаваше как до един стаиха дъх, когато огънят подскочи в ръката му и се разпълзя по струпаните съчки, как сред тях се понесе мрачно мърморене, как очите им се изпълниха със страх и очарование. Но Ким знаеше. Бе се снишил, неподвижен и мълчалив, и гледаше как огънят се разгаря, като някакво странно живо същество, подскачащо в мрака, поглъщащо всичко, което докосне. Като неизказаната мисъл в неговия ум, осъзна той. И все пак огънят имаше глас, пукащ, пращящ, цвъртящ глас, дъхът му бе странно плътен и черен, къдреше се като брада, и все пак бе мимолетен, стапяше се в мрака над пламъците.

За кратък миг му се стори, че разбира; че има в главата си ключ към устройството на всички неща. После и това изчезна, изпари се в мрака над главата му.

Усещаше се не на място. Откъснат от светлината и захвърлен в мрака. Но ако тук не му беше мястото, тогава какво? Как би могъл да промени нещата?

ИЗБЯГАЙ, прошепна му някакъв тихичък вътрешен глас. Избягай далече. Там, където свършва мракът.

Ким стана и се обърна с лице към тъмнината. Топлината лъхна голия му гръб като обещание за покой и удобство, но сега лицето му бе студено и обзелото го напрежение бе по-лошо от всякога. Поколеба се още миг — нуждата и страхът се биеха в него. После с яростен гърч Той кимна на себе си и отскочи от огъня — бе взел решение.

Щеше да се махне. Още сега. Преди мракът отново да го върне при себе си.

Табелата беше древна. Времето бе превърнало белия цвят на боята в мръсносив, бяха избелели тежките черни букви. Там, където болтовете я прикрепяха за стената, златисточервената ръжда бе изрисувала две разплакани очи.

Ким я погледна — мъчеше се да разбере нещо. Както толкова много други неща, и това бе загадка — символ на всичко, от което го бяха лишили. Огледа внимателно странните, ала познати форми на буквите, чудейки се какво ли значат, изпълваше празнотата, мрака на неразбирането със свои собствени значения. Първата буква бе лесна. Представляваше стрела, обърната наляво. После имаше дупка и идваше втората, — двойната й извивка приличаше на гърдите на жена. Третата беше пръстен. Четвъртата — обтегнат лък. Петата? Два стръмни хълма, може би свързани с долина. Шестата също беше лесна. Изправена колона, като онази зад стената. Седмата? Седмата му приличаше на петата, и все пак имаше разлика — липсваше изправената подпора и това бе важно. Може би беше порта. Или пък два кръстосани кремъка — знак за война. После идваше поредната дупка след нея — последната буква: око с тъмна извита вежда над него, свързана с левия ъгъл на Окото.

Но какво означаваше всичко това? Какво значение бе носило някога?

Той се огледа, приведе се под изгнилата греда и се промъкна през отвора в стената. Там, прилична на някаква огромна подземна змия, преграждаща далечната стена на порутената сграда, се изправяше колоната; сребристата й повърхност сияеше в сумрака.

Ким се препъна и застана пред нея, вдигна очи нагоре, към мястото, където високо горе тя срещаше тавана на Глината. В Глината имаше много такива колони, разпределени на равни интервали, но тази — Ким го знаеше — бе малко по-различна от останалите. Тя бе врата! Вход за Горе.

Отдавна, отдавна те бяха преследвали едно момче от съседното племе през близките хълмове и го бяха приклещили там, сред стените на тази стара разрушена сграда. Лице в лице със сигурната смърт, момчето се бе обърнало, бе отишло при колоната и бе притиснало ръцете си в нея.

И колоната се бе отворила по чудо. В съвършения й кръг се бе оформила тясна цепнатина, и отвътре бе бликнала мътна, яростна светлина. Момчето им бе хвърлило поглед през рамо и страхливо бе пристъпило вътре. Отворът се бе затворил веднага и пространството между стените бе потънало във внезапен плътен мрак.

Бяха останали там известно време — причакваха момчето да излезе, но то не се появи. И когато едно от по-големите момчета събра смелост да приближи колоната и да притисне ръце, всички видяха, че вътре бе празно.

Колоната беше изяла момчето.

Известно време той вярваше, че се е случило именно това, и всъщност една част от него все още го вярваше и го караше да се спотайва, вцепенен от ужас при мисълта да влезе. Но току-що пробудилата се негова част мислеше друго. Ами ако момчето не бе убито? Ами ако го бяха взели Горе?

Бяха предполагали какво ли не. Предположения, ала нищо сигурно. Пък и момчето беше влязло вътре само защото нямаше друг избор. Ами той? Зад гърба му никой не го очакваше с изваден нож. Там бе само мракът. Само утробата на Глината.

Намръщи се и затвори очи, измъчван от нерешителност.

Не искаше да умре. Не искаше да сгреши.

СМЪРТТА ПО-ЛОША ЛИ Е ОТ ТОВА?

Сякаш някой произнесе тази мисъл в ума му и с нея той осъзна, че вече не е цялостно същество. В него имаше двама души, две „аз“ в един череп, в едно тяло. Единият — тъмен, другият — светъл. Единият го задържаше тук, другият копнееше да избяга. Тук, на вратата към Горе, те трябваше да се преборят помежду, си.

Известно време го бе обзел мракът и той стоеше там, без да мисли; животинското му „аз“ трепереше неконтролируемо, лиги се стичаха от брадичката му. После, толкова рязко, че изненада животното в себе си, Ким се метна към колоната и задраска по повърхността й в търсене на отвора.

Чуваше се как скимти от страх и след миг щеше да се дръпне победен, но изведнъж цепнатината се отвори с шумно изпускане на въздух и той се строполи вътре, върху гладкия чист под, закрил очи с ръце от непоносимо ярката светлина.

Светлината режеше очите му. Врязваше се в главата му като кремък. После вратата зад него се затвори със съскане. Беше в капан. Изхленчи страхливо и затрепери, притиснал крака към гърдите си, в очакване да умре.

Ала онова, което последва, му се стори по-лошо и от смърт. Светлината в стаята меко запулсира и един плътен глас прокънтя, изпълвайки тясното пространство.

— Kewsel agas hanow, map! Кажи си името, момче! Agas hanow!

Ким онемя и се наака. Мускулите му се сгърчиха в спазъм. Известно време не можеше изобщо да ги овладее. Отново беше безмозъчно животно, там, на пода, вътре в чуждата колона. Вонящо парче треперещо месо и кости. После светлината в него отново си проби път и изплува на повърхността на съзнанието му. Името му ли? КАК му беше името?

— Лага… — не можеше да го каже. Твърде малко опит имаше с говоренето. Пък и без това не беше вярно. Лагасек — Кокорчо — не беше неговото име; или ако беше негово име, то беше само името му за мрака. Майка му не беше му дала това име. Нито пък това бе името, което би искал да носи в светлината.

Опита отново.

— Ким — каза той най-накрая. Усети думата в устата си по-странно и неловко, отколкото в главата си. Гласът му едва изговори „К“-то, а останалото не се чу въобще.

— Kewsel arta — каза гласът. КАЖИ ГО ПАК. Прозвуча му много по-топло отпреди; по-успокояващо.

— Ким — каза той по-ясно и застина неподвижно — чудеше се какво ли ще последва.

— Da, Ким — рече гласът. ДОБРЕ. — Praga bos why omma? Защо си тук? Praga park why entradhe hemma pylla? Защо влезе в колоната? Gul nebonen sewya why? Преследваше ли те някой?

— Нинс — отвърна той. Не.

— Нинс — повтори гласът и се захили. След това каза нещо трудно за разбиране. Ким не разбираше думите — звучаха му като безсмислените звуци от неговите кошмари. — „Говори гладко, няма що“ Това последното май не бе отправено към Ким.

Ким седна и се огледа. После се изправи, приближи извивката на стената срещу мястото, където тя се бе отворила. Не, не беше сбъркал; там, на инак неопетненото лице на стената, имаше някакво очертание. Светло очертание, толкова бледо, че почти не се виждаше. Застана до него — опитваше се да схване.

— Xjx — обади се гласът. — My gweles why cafos an матрица — Виждам, че си намерил… Но последната дума беше нова. Беше като онези другите — чужда.

Ким трепна и се обърна рязко. Значи онова същество, което говореше, го наблюдаваше. И беше наблизо. Взря се в мътно осветения тунел над главата си и се опита да различи нещо в мрака, но тунелът изглеждаше празен.

— Матрица? — попита Ким, като произнесе думата внимателно, сякаш я опипваше с езика си.

Разнесе се смях — тих, топъл смях — и после гласът отново заговори.

— My bos ken tyller — каза той, сякаш това обясняваше всичко. АЗ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ. HA AN TRA A-DHERAK WHY BOS UN матрица. ТОВА ПРЕД ТЕБЕ Е МАТРИЦА. Ef gul pyctrus ha patron. — ТОЙ ПРАВИ КАРТИНКИ И ШАРКИ.

Ким се напъна да разбере, ала не схващаше нищо от онова, което казваше гласът. Картинки? Шарки? Как ли пък ги правеше?

— Gasa-vy dysquehs why. — Нека ти покажа.

Бледото петно засия, после сякаш избухна в цвят.

Ким изпищя и отскочи назад, после заотстъпва, докато гърбът му опря отсрещната стена.

— Ef ny a-wra pystyk why. Golyas. Kensa un fas. — Той няма тебе повреди. Гледай. Първо лице.

На екрана се оформи лице. Типично лице от Глината, отчасти покрито с мрак, с белези и изкривявания — нищо необикновено. Ким кимна, напрегнато взрян в матрицата.

— Nessa, un patron. Un semple patron. Tyby kettep mun bos un men. — А сега картинка. Проста картинка. Представи си всяка точка — камък. — My muvya an meyn formya un form. Un patron. — Аз мести камъни и прави форма. Шарка.

Когато образът на екрана се промени, на него се изрисуваха три линии от по три точки. Квадрат.

— Den lufyow, le un bys — каза Ким. ДВЕ РЪЦЕ БЕЗ ЕДИН ПРЪСТ. Това бе най-дългото изречение, което бе казал досега.

— Ахааа… — каза гласът и този път се обади и втори глас в дъното. — Я го виж, може да брои. Това е рядкост. — Космите по врата му се изправиха, щом чу отново непознатия език, устните му се дръпнаха назад — тъмното му „аз“ бе враждебно към този език, то знаеше, че това е езикът на светлината.

Без сам да знае обаче, той бе направил първата си крачка Нагоре. И когато гласът отново се обади, тонът му бе малко по-различен — не толкова топъл, сякаш говореше по работа.

— Dos ogas an матрица, Ким. Dos ogas ha my deryvas why fatel muvya an meyn a drorhe.

ЕЛА ПО-БЛИЗО ДО МАТРИЦАТА, КИМ. ЕЛА ПО-БЛИЗО И ЩЕ ТИ ПОКАЖА КАК ДА МЕСТИШ КАМЪНИТЕ.

Глава 7Машини от плът

Клаус Еберт, глава на „Джен Син“, втората по големина компания в Чун Куо, погледна трупа на масата за дисекции и бавно поклати глава.

— Не, Кнут. Никога не съм виждал нещо подобно.

Посочи вътрешната му структура — липсата на далак; опростената дихателна система; изкуствения гръден кош; стомахът и червата бяха заместени от една-единствена торба, запечатана и несвързана с ануса. Най се набиваше в очи плоската, компактна батерия, приличаща на лакирана манерка, поставена на мястото, където в човешкото тяло се намира черният дроб.

— Ще накарам и експертите ми да го погледнат, но не е „Джен Син“, това е сигурно. Дори не е органичен. Това е просто машина — прекалено проста, за да функционира по-дълго от няколко месеца. Тя не може да храносмила. Дори не може да произвежда кръв. Който и да го е направил, направил го е само за бърза употреба.

Еберт се обърна с лице към генерала. Физиономията му беше пепелява.

— Богове, Кнут, но това толкова прилича на мене! Като го погледна, все едно е умряла част от мене!

Генералът се взря за миг в очите на стария си приятел, после отново погледна към полуразрязания труп. Беше съвършено копие. Прекалено добро в някои отношения. Беше го видял на филма, преди хората му да го неутрализират — забелязал бе колко хитро имитираше то гласа и маниерите на Еберт. И ако в него имаше нещо неестествено, в речта му, в жестовете му се долавяше нещо прекалено въодушевено — но това се забелязваше само на ретроспекцията. Оказало се бе достатъчно добро, че да преметне личния екип на Еберт. Но очите… Когато пристиснаха това нещо в ъгъла на частния апартамент на Еберт, тези очи горяха като очите на наркоман.

— Кой може да го е направил, Клаус? Кой притежава ноу-хау?

Еберт се разсмя нервно.

— „Джен Син“. Може би и „Мед Фак“. Никой друг. Поне на тази планета.

Генералът го погледна остро.

— Значи мислиш, че е дошло отвън? От някоя колония?

Еберт отлепи очи от мъртвото нещо на масата, после му и обърна гръб.

— Не знам, Кнут. Преди шест месеца щях да ти кажа „не“, но оттогава видях някои странни неща… Там контролът е много по-слаб. Декретът има много по-малка сила… — той поклати глава. — Седмината трябва да направят нещо, Кнут. Още сега. Преди да е станало твърде късно.

— Знам — просто отвърна генералът. Но мислеше за Де Вор. Ако онова, което казваше онзи КУАЙ Чен, беше вярно, това би обяснило много неща.

Ами Уайът? Отхвърли тази мисъл. Уайът беше виновен. Имаше доказателство. И все пак…

Еберт го гледаше със страх в очите.

— Какво значи това, Кнут? Защо ще искат да ме копират? Не разбирам.

Генералът потръпна. Нито пък аз, поне не напълно, но както и да е, сега вече съм предупреден. Можем да сложим наблюдателни постове. Да сканираме за копия. Да бъдем сигурни, че нищо подобно няма да се промъкне в Забранения град.

На сватбата щеше да има повече от 100 000 гости. И на никого от тях не трябваше да се позволява да влиза, преди да е минал през теста. Защото ако дори само едно от тези… НЕЩА се промъкнеше вътре, сигурно щеше да стане голяма беля.

Протегна ръка и хвана стария си приятел за рамото.

— Съжалявам, Клаус, но мисля, че с това нещо са искали да заместят тебе на сватбата. Това е бил техният начин да се промъкнат до Танга.

— Искаш да кажеш, възнамерявали са да ме убият, а, Кнут?

Толонен срещна погледа му.

— Така мисля. Знаят колко си близък с Ли Шай Тун и това… — той се поколеба, след това отмести поглед и поклати глава. — Виж, не знам кой стои зад всичко това, Клаус, но не можеше да се появи в по-лош момент.

— Или в по-добър?

Толонен се извърна.

— Какво искаш да кажеш?

Еберт гледаше лявата ръка на репликанта; гледаше пръстена на показалеца му със знака на две разделени ДНК-спирали — точно копие на собствения му пръстен. Отново погледна Толонен.

— Просто ми изглежда странно, Кнут, това е. Странно, но колко лесно хванахме този. И все пак не мога да повярвам, че те биха искали ние да знаем за това. Това… — той посочи приличащото на труп нещо върху масата. — То трябва да е струвало… ами… осемдесет, може би дори сто милиона юана, за да се произведе. И то без първоначалната цена на материалите. Ами че тук е включена технология за памет, която още не сме и започнали да изследваме в „Джен Син“. Само това би им струвало минимум двеста-триста милиона юана. А може би три-четири пъти по-скъпо. Не могат да го хвърлят ей така, нали?

— Предполагам, че не.

Но Толонен вече бе започнал да обмисля нещата — знаеше какъв огромен административен кошмар ще създаде всичко това. Щеше да се наложи да организират мрежа от постове пред Забранения град. Стаи за проверка. Хиляди, оборудвани със специална апаратура за издирването на фалшиви копия. Щеше да се наложи да обучават към две хиляди служители в тънкостите на етикета и „лицата“, които те трябваше да наблюдават.

Генералът въздъхна, после нахлузи по-здраво униформените си ръкавици — хеликоптерът го чакаше вече от двадесет минути. Трябваше да тръгва бързо, ако искаше да се срещне с Де Вор, който щеше да кацне с марсианската совалка.

— Това ще предизвика лоши настроения, Клаус. Но си прав, имахме късмет и след като вече знаем, че съществуват тези неща, не можем да си позволим да рискуваме. Животът на Седмината е в опасност и аз бих обидил и последния мъж или жена тук, Горе, за да ги защитя!

Еберт се засмя.

— Вярвам, че ще го направиш, Кнут Толонен.

После стана сериозен.

— Но защо точно сега, Кнут? Нещата вървят добре, не е ли така? Построили сме един добър свят, нали? Защо ще искат да го разрушат, а? Защо?

Толонен вдигна поглед и видя как го гледа Еберт. Той очакваше от него отговор.

— Защото свършва цикълът, Клаус. Усещам го, идва промяната.

Да — помисли си той. — И нещата, които смятахме за истински, вече не са. Погледна мъртвото нещо на масата и се сети за Де Вор. Това фалшиво нещо поне беше честно само към себе си. То беше НАПРАВЕНО фалшиво. Но хората? Кой би могъл да каже кое ги прави добри или лоши?

Беше едва четири сутринта и Нанкинското летище тънеше в мрак — само обширен кръг от светлина на пет ЛИ от централната сграда маркираше периферията на големия космодрум.

Толонен стоеше в най-високата канцелария в сградата на управлението на космодрума, а дежурният капитан бе застанал мирно пред него.

— Няма го? Какво искаш да кажеш с това, че го няма? Младият капитан се поклони ниско на генерала. Беше се изчервил до уши.

— Не е на борда на кораба, сър. Когато нашите се приближиха, за да го арестуват, него просто го нямаше там. И никой не можа да каже къде се е дянал.

Толонен поклати невярващо глава.

— Невъзможно е! Как би могъл да слезе от кораба? Той е акостирал на орбиталната станция, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Е? Бил е на борда преди някакви си осем часа, така ли?

— Тъй вярно, сър.

— Значи или е на борда, или на станцията, нали така?

— Не, сър. Претърсихме из основи и кораба, и станцията.

— Некадърници! Как така го оставихте да ви се изплъзне? — Гневеше се Толонен. — Че къде се е дянал? Навън ли е излязъл? Във вакуума? Не! Я си помисли, момче! Той ТРЯБВА да е тук. В Чун Куо. Но как е стигнал? Кой го е докарал?

— Сър? — капитанът вече беше напълно объркан.

— Какви служебни кораби са посещавали станцията през последните четири часа? Какви кораби, освен вашия собствен, са напускали станцията, откакто е кацнал корабът от колониите?

— Никакви, сър.

— Никакви?! Със сигурност…

— Поставихме САНИТАРЕН КОРДОН около станцията веднага щом ни дадохте нареждания, генерале. Никакви кораби не са се приземявали, нито са излитали от станцията през последните тринадесет часа.

Генералът потрепери.

— Кой беше на борда на вашия кораб? — тихо попита той.

— Сър? — капитанът го погледна с недоумяващ поглед. Нищо не разбираше.

— Доведете ги тук. Веднага. Всички, които са били на борда на вашия патрулен кораб.

— Сър! — капитанът се поклони и се обърна.

Толонен доближи прозореца и се взря в тъмния кръг отгоре. В главата му бушуваше водовъртеж.

Значи онова, което беше казал този КУАЙ, Као Чен, беше вярно. Де Вор наистина беше предателят. Толонен потръпна. Не беше за вярване. Де Вор… Този мъж беше такъв прекрасен войник. Отличен, много кадърен офицер. Нещо повече — беше му приятел. Добър приятел. Много пъти бе идвал на гости в дома му. Бе държал на ръце мъничката му дъщеря Джелка.

Толонен се извърна с лице към входа. Ако точно сега Де Вор влезеше в стаята и се закълнеше, че няма нищо общо с тази работа, бих ли му повярвал? Да! Дори и сега не мога да повярвам, че Де Вор е предател. Щях да го разбера. Със СИГУРНОСТ щях да го разбера…

И все пак — отсъствието му…

Капитанът се върна, последван от дванадесет други офицери. Строиха се и зачакаха какво ще каже генералът.

— Всички ли са тук?

Капитанът сведе ниско глава, после коленичи.

— Сър, аз… аз не знам как е станало това! — държеше главата си ниско наведена и гледаше встрани. Сякаш излъчваше срам.

— Значи и тях ги няма, а?

Капитанът продължаваше да стои на колене.

— Тъй вярно, сър.

— Колко?

— Двама офицери. Осем войници.

Толонен поклати невярващо глава. Десет души? Толкова силно ли беше влиянието на Де Вор? Или беше нещо друго? Извърна се, страшно раздразнен. Разбира се. Парите на дисперсионистите. Огромни суми. Достатъчни, за да купят двама офицери от охраната и осем от подчинените им.

— Богове! — прошепна той. — Колко би им струвало? Един милион юана? Десет милиона? Петдесет? — Потръпна, обърна се и погледна коленичилия офицер.

— Станете, капитане.

Капитанът си остана на колене.

— Провалих се, сър. Моля за разрешението ви да умра достойно.

Ядосан, Толонен го хвана за яката и го издърпа нагоре.

— Няма да позволя добри офицери да се самоубиват за нищо! Не си виновен ти! Разбра ли ме, капитане? Де Вор е бил прекалено хитър за тебе. Прекалено хитър за всички нас.

Не — помисли си той, щом срещна погледа на капитана. — Ти изобщо не си виновен. Но сега Де Вор е на свобода. Каква ли пакост ще стори?

Капитанът отстъпи назад и взе да се кланя, пребледнял. После, след рязката, ядна команда на Толонен, се обърна и изведе хората си.

Останал сам, Толонен се опита да уталожи яда си. Отново се приближи до прозореца, застана до него и се вгледа в неподвижните, тъмни форми на стотината кораба, приземени по негова заповед.

Това, че Де Вор е предател, беше сигурно. Доповръща му се. Нещо повече — това го подкопаваше, защото влизаше в противоречие с всичко, което той си мислеше, че знае за хората. Мислите му се върнаха към последните няколко години. Опитваше се да схване нещо. Би ли могъл да разбере? Имаше ли някакъв начин да разбере?

Не. Де Вор беше съвършеният офицер. Съвършеното копеле.

Толонен докосна контролните клавиши, вградени в китката му, и се свърза с майор Ноченци на другата страна на земното кълбо.

— Генерале? — гласът на Ноченци зазвуча ясно в главата му. Образът му — призрачен — си появи върху дланта на генерала.

— Виторио, искам да направиш нещо за мен.

Говореше бързо, ала ясно — изреди нещата, които искаше да се направят. Щом свърши, прекъсна връзката — знаеше, че времето е срещу него.

Значи ето я най-накрая войната, за която Ли Шай Тун отдавна разправяше, че ще дойде. Тайна, мръсна война, в която приятелят и врагът имаха едно и също лице. Война на парите, технологиите и, най-накрая, на чистата хитрост. И кой ли щеше да победи?

Толонен се усмихна.

Кар — помисли си той. — Ще използваме Кар. Той откри Чен. Може би щеше да открие и Де Вор.

Уан Ти отвори бавно вратата и много се изненада, когато видя едрия мъж пред входа, но още повече се изненада, когато отвътре се обади съпругът й и й нареди да го пусне да влезе.

Кар се поклони с уважение и свали ботушите си. Бос, той последва Уан Ти към дъното на апартамента, навеждайки се под спуснатите завеси.

Чен седеше на пода, облегнат на задната стена, скръстил крака. Бебето спеше в скута му. В окаяната стая нямаше много мебели. Двоен матрак бе грижливо сгънат до стената отдясно на Чен, до Кар стоеше ниска масичка. Уан Ти току-що бе сготвила и мирисът на гозбата все още изпълваше стаята. От далечната страна на дългата разделителна завеса отляво на Чен се чуваше как двете съседски момченца буйно си играят.

Кар се усмихна и отново се поклони, после се разположи срещу Чен.

— Как е бебето?

Чен погледна синчето си и нежно го погали по челото.

— Добре е.

— Чудесно.

Уан Ти послушно стоеше до него с наведена глава и гледаше встрани.

— Ще пиете ли чай с нас, ши…

— Кар… — едрият мъж се извърна леко и се поклони на дамата. — Благодаря за любезната покана, Уан Ти, но не. Трябва да говоря със съпруга ви по работа.

Тя кимна, взе бебето от скута на Чен и отстъпи назад. Кар я изчака да се промъкне зад завесата, преди отново да се обади. Тя щеше да чуе всичко, което казва, но илюзията за усамотение бе необходима. В това се криеше цялото достойнство, което човек би могъл да има по тези нива.

— Излезе прав, Чен. Бил е Де Вор.

Чен изсумтя; плоското му селско лице бе останало безизразно.

— И сега какво?

Кар бръкна в горния джоб на ризата си и измъкна тънка, „ледена“ пластинка.

— Ето — той му я подаде.

Чен се поколеба — спомни си за Джиян. И той беше сключвал сделки с ония Отгоре. И къде беше сега? При предците си. Беше мъртъв, духът му не бе намерил покой — нямаше синове, които да запалят благовония за душата му.

— Какво е това?

Кар се разсмя.

— Още си подозрителен, а? Няма нужда, Чен. Ти ни даде много повече, отколкото можехме да ти поискаме! Това… — той постави пластинката помежду им на пода. — Това е според уговорката. Пълна амнистия. Документите ти за гражданство. Пропуск за охраната за десет нива. И премия. Хиляда юана…

Чен трепна. Значи нямаше да последва Уайът на дръвника. Взря се в мъжагата с увиснало чене.

— Ти си КУАЙ, Чен. Оръдие. И то добро. Чак генералът се изненада, като разбра колко си добър — засмя се той. — Ние, типовете от Мрежата, бихме могли да ги понаучим на едно-друго, нали?

Чен все още се колебаеше. Дали всичко това не беше някакъв сложно организиран номер? Някаква ужасна гавра с него? Но пък защо? Защо да си правят този труд?

— Значи съм свободен?

Кар отмести поглед — съзнаваше, че зад едната завеса подслушва жената, а зад другата — съседите.

— Не точно. Ще се наложи да се преместиш оттук. След онова, което стана…

— Разбирам.

Кар го погледна в очите.

— Ще те заселим на ново място. И ще те обучим наново.

— Да ме обучите наново ли?

— Да. Назначен си на нова работа, Чен. Вече работиш в охраната. Като мой адютант.

Чен се втренчи в него, после сведе очи.

— Ами ако кажа „не“?

Кар сви рамене и се вгледа в едрия хан.

— Ти си Чен, не си склададжия. Остави тази работа на свестни хора като Ло Йин.

Чен вдигна поглед — изведнъж се беше ядосал.

— А как е Ло Йин?

Кар се разсмя — спомни си как Ло Йин се бе метнал върху него.

— Храбрец си е той, но от него боец не става. О, много е щастлив, Чен. И той получи пари.

Чен погледна пластинката.

— Значи смятате да ме купите?

Кар се поколеба, после поклати глава.

— Не бих те обидил по този начин, Као Чен. И двамата знаем, че верността на един човек не може да се купи. Но човек може да се опита да я спечели — облегна се назад и сви широките си рамене. — Добре. Питам те направо, Као Чен. Искаш ли да работиш за Танга? Или ще гниеш тук, на това ниво?

Чен сведе очи. Животът му беше тук. Живееше добре! Ето, тук бе съпругата му, трябваше да се съобразява със сина си. Но да стане отново куай… Предложението го караше да се разкъсва. Прошумоля плат. Чен погледна над рамото на Кар. Уан Ти се беше промъкнала пред завесата и сега стоеше изправена там и се взираше в него многозначително. После рязко притича и се метна пред Кар — направи пълен ко ту.

— Уан Ти! Какво правиш?!

Тя вдигна очи и трескаво погледна Чен, после отново прилепи чело о земята пред мъжагата.

— Съпругът ми приема любезното ви предложение, ши Кар. За него ще е чест да работи с вас.

Хан Чин стоеше мълчаливо, с гръб към вратата. Отвън чакаха двамата убийци. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои — спомни си на какво го бяха учили. Неподвижно стоящият си има предимства. Той чува по-добре. Има избор за действие. Движещият се човек е ограничен. Силата му, самото му движение можеше да бъде използвано срещу него.

Остави ги тогава да дойдат. Прави се, че не си ги усетил. Но нека тялото ти бъде като на дракон — нащрек и за най-малкото раздвижване на въздуха зад гърба ти.

Навън се колебаеха. После първият влезе.

Хан се обърна едва когато мъжът го приближи на една ръка разстояние, приклекна ниско, изстреля крака си напред и нанесе прав удар с лявата си ръка. Щом мъжът се строполи, Хан се претърколи назад и скочи на крака, лице в лице с втория убиец.

Тъмната маскирана фигура залитна и ритна вляво от Хан, махайки с ръце — всяко движение бе съпроводено с остро съскащо издишване.

Хан следваше движенията на убиеца — знаеше, че не може да си позволи друго. Сега беше сам. Ако направеше и най-малката грешка, го чакаше смърт. Само бе повалил човека на земята и сега времето беше ценно. Налагаше се да го довърши, а после да се справи и с другия.

Забеляза шанса си. Убиецът бе отпуснал цялата си тежест върху десния си крак. Това го приковаваше. Хан направи фалшиво движение надясно, след това скочи, обърна се във въздуха и ритна високо. Целеше се в брадичката на мъжа.

Кракът му улучи въздуха. После той падна.

Убиецът мигом скочи върху него и притисна врата му. Хан изкрещя.

Светлините веднага светнаха. Двамата убийци отстъпиха назад и се поклониха ниско, с уважение. Хан се преобърна и седна. Беше се задъхал. Шиао Ши-Уе стоеше на вратата и го гледаше с неразгадаемо изражение.

— Пак! — излая най-накрая той. — Колко пъти, Хан? Нищо ли не си научил от мене?

Хан коленичи и се поклони на инструктора си. Ши-Уе беше прав. Беше нетърпелив.

— Съжалявам, господарю Шиао. Безпокоях се за втория.

Шиао Ши-Уе изсумтя леко, после вирна брадичка. Хан Чин веднага скочи на крака.

— Ти си добър боец, Хан Чин. Рефлексите ти са много добри. Тялото ти знае как да се движи. Как да рита и да удря. Как да блокира, да пада и да се претъркаля. Наистина си храбър. Това е рядко нещо. Ала въпреки всичките тези качества ти липсва нещо жизненоважно. Не си се научил да мислиш като противника си.

Хан отново се поклони смирено.

— Какво трябваше да направя, господарю Шиао? Да чакам той да нападне?

Шиао Ши-Уе беше дребничък, почти с цяла глава по-нисък от седемнадесетгодишния си ученик. Главата му беше обръсната и излъскана с мазнина и бе съвсем гол, само с тъмночервена препаска около слабините. Гърдите му, ръцете му и краката му бяха невероятно мускулести и все пак, когато прекоси стаята, го направи с грацията на танцьор. Беше на шейсет и пет години, а изглеждаше на четиридесет.

Застана пред Хан Чин и загледа наследника на Танга, но в стойката му нямаше раболепие. В тази стая Шиао Ши-Уе бе метнал малкото момченце през коляното си и го бе натупал, защото се държи нагло — и когато Хан Чин отиде при баща си да се оплаче, Тангът просто се разсмя, а после сериозно заповяда наказанието да се повтори, така че синът му да си научи урока. Оттогава Хан Чин не смееше да спори с учителя си.

— Три неща — подхвана Ши-Уе. — Дисциплина, търпение и самоконтрол. Без тях дори и добър боец със сигурно ще изгуби. Ако ги притежава… — учителят вдигна гордо глава; мускулите на врата му изпъкваха като издатини на скала — … то тогава добрият става съвършен.

Откъм вратата се чу шум. Без да се обръща, Шиао Ши-Уе вдигна ръка.

— Моля те, изчакай там, Юан. Имам да казвам на брат ти още нещо.

Ли Юан се поклони леко зад гърба на инструктора — както винаги, бе смаян, че старецът можеше, без да поглежда, да разбере кой е зад него. Всеки човек си има свои собствени звуци — бе казал той веднъж. Как се движи, КОИ е той — тези неща можеха да се различат също толкова ясно, колкото и отпечатъците от пръстите и идентифициращата пигментация на ретината. — Успокой се, вслушай се, научи се да различаваш звуците на приятеля от звуците на врага, защото подобни умения могат някой ден да ти спасят живота.

Може и да беше така, но колкото и пъти да се бе опитвал, Юан бе открил, че не може да различи звуците на брат си от тези на някой негов прислужник. Ако това е някакво умение, бе си помислил той, малцина го притежават. Тогава беше по-добре да имаш добър боец зад гърба си.

Ли Юан погледна брат си. Хан Чин бе свел глава, а бузите му се бяха изчервили леко. Какво пък е направил Хан сега? — почуди се той, като го знаеше колко е импулсивен. — Пак ли е „умрял“?

Майстор Шиао подсмръкна шумно, после посочи вляво от Хан.

— Заеми позиция.

Хан се раздвижи веднага и застана на мястото, където се намираше само преди минутка, лице в лице с убиеца. Шиао Ши-Уе кимна леко и зае позиция пред ученика си.

— Дисциплина — каза той, приведе се надолу и разтри бедрата си — загряваше. — Търпение — изправи се и се изви в кръста наляво и надясно, за да отпусне мускулите си.

— И самоконтрол.

Без предупреждение Шиао Ши-Уе се метна към Хан Чин.

Ли Юан зяпна, сепнат от това, колко внезапна беше атаката на учителя. Но Хан се бе отместил и юмрукът на Ши-Уе просто се обърса о бузата му. Ако бе го улучил, щеше да му счупи носа.

Хан Чин отстъпи бързо назад, дишайки тежко — атаката беше толкова яростна, че той забележимо трепереше. И все пак не се оплака. Прегъна се, отпусна тяло и се приготви за следващата атака: успокои дишането си и повтори триадата в ума си. Дисциплина. Търпение. Самоконтрол.

Последвалото нападение бе нещо, каквото момчето никога преди не беше виждало. Шиао Ши-Уе се затича към Хан на зигзаг, почти като луд — движенията му приличаха на движения на автоматон. Докато тичаше, от широко отворената му уста се изтръгна странен, плашещ писък.

Хан го наблюдаваше как се приближава през притворените си клепачи и в последния момент се приведе под възрастния човек, подхвърли го във въздуха и отново се обърна срещу него.

— Чудесно! — Шиао Ши-Уе бе скочил на крака невредим. Усмихна се за миг, после лицето му се изкриви и той отново се метна към Хан.

Така и продължи: Шияо Ши-Уе нападаше диво, Хан Чин се отбраняваше, докато изведнъж, също толкова внезапно, колкото беше и първото нападение, старецът се дръпна и се поклони ниско.

— Добре! — той погледна ученика си с гордост. — Иди сега да се окъпеш. Младият Юан също трябва да вземе урока си.

Хан се поклони и изпълни, каквото му наредиха. Ли Юан погледна след него, след това отново се обърна с лице към майстор Шияо.

— Можеше да го убиеш — тихо каза той, все още шокиран от онова, което беше наблюдавал.

Шиао Ши-Уе отмести поглед. Беше по-замислен от всеки друг път, когато Ли Юан го бе виждал.

— Да — каза най-накрая той. — Можех, ако той не се бе бил толкова добре.

— Е, Чен, ще си лягаш ли?

Уан Ти дръпна назад завесата и потупа мястото до себе си. Цял ден Чен и дума не й бе обелил, ядосан, задето се беше намесила. Тя го бе разбрала и търпеливо си бе гледала работата, но сега вече беше вечер и Джиян бе заспал. Сега щеше да се наложи да й говори. Нямаше да го остави да легне до нея все още ядосан, все още с непречистени тайни мисли.

— Е, съпруже?

Той се извърна и я изгледа на бледата светлина на единствената лампа, после погледна надолу и поклати глава.

— Още ли си ми сърдит?

Той не я и погледна — просто кимна. Цялото му тяло беше вдървено, неловко, сковано от думите, които задържаше за себе си. Тя седна, разпусна косата си и остави завивките да паднат и да разкрият гърдите й.

— Щеше да откажеш.

Той я погледна безмълвно, отмести очи, след това пак я погледна — гърдите й, раменете й притегляха погледа му. Щом срещна нейния, сви рамене и въздъхна.

— Щеше да му откажеш. И после щеше да се почувстваш като в капан. Зле. С мен. С Джиян. Щях да гледам как радостта ти от нас се превръща в горчилка.

Той заклати глава, но тя настояваше — с тих, ала твърд глас.

— Точно така е, Као Чен. Знам, че е така. Мислиш ли, че мога да живея с тебе толкова дълго и да не го знам?

Той я погледна неразбиращо.

— Знаех. Разбра ли ме? Знаех, че си бил куай.

Чен се оцъкли срещу нея.

— ЗНАЕЛА СИ? Откога? Как?

Тя потупа по леглото до себе си.

— Още когато се запознахме. Веднага го разбрах. Още преди баща ми да ми каже.

Чен прекоси стаята и седна до нея.

— Баща ти ли?! И той ли е знаел?!

— О, Чен. Мислиш, че не сме го разбрали веднага ли? Само един поглед ни беше достатъчен. Ти приличаше на птичка, пусната от клетката. Още от самото начало знаехме, че не си роден по тези нива. Що се отнася до документите ти…

Чен погледна ръката й, положена върху завивката, и я покри със своята.

— И все пак ти се ожени за мене. Защо, след като си знаела?

Тя се поколеба, после взе в ръка и другата му ръка.

— Нали се запозна с дядо Лин?

Чен кимна — спомни си мъдрия белокос старец, който седеше мълчаливо в дъното на стаята, докато молеше за ръката на Уан Ти. Спомни си как очите на стареца следяха всяко негово движение.

— Да, спомням си Уан Лин. Та какво за него?

Уан Ти се усмихна.

— Бил е куай. Също като тебе. И също като тебе е дошъл тук от Мрежата.

Чен се разсмя смаяно.

— И казваш, че и баща ти е знаел.

— Направи… някои справки.

Поразен, Чен поклати глава.

— Справки… И никой от вас не е имал нищо против? Ти, Уан Ти… Ти си знаела и си нямала нищо против това, че съм дошъл оттам?!

Тя го притегли към себе си — лицето й беше само на педя от неговото — и се взря в очите му.

— Ти си добър човек, Као Чен. Знаех го още от първия миг, когато те погледнах. Но през последната година те гледах как страдаш, как се мъчиш и сърцето ми кървеше за тебе.

Тя поклати глава и за миг прехапа устни.

— Не, Чен, онзи, големият, беше прав. Склададжия от тебе не става.

Той потръпна, после кимна на себе си — много бавно.

— Тогава ще е точно както каза ти, Уан Ти. Пак ще бъда куай.

Уан Ти се разсмя тихичко, след това притегли Чен към себе си и бутна чаршафа встрани. Беше гола.

— Ех, глупчо мой. Още ли не разбираш? За мене ти винаги си бил куай.

Тя протегна ръка, освободи пениса му от гънките на чаршафа и го хвана здраво.

— Хайде, дай ми ножа си, ще го прибера в ножницата.

Генералът се наведе над модела в уедрен мащаб на Цу Чин Чен, Пурпурния забранен град, и посочи групата сгради около Ю Хуа Юан, Императорските градини.

— Можем да затворим портите Шен Ву и Шун Чен и да отрежем шестте Източни и шестте Западни двореца, тук и тук. Това ще улесни нещата.

Шепърд се приближи и погледна двете огромни порти от задната страна на Императорския град, после кимна.

— Да. Но защо да спираме дотук? Защо не запечатаме цялата област? Така ще можем да се концентрираме върху по-малка площ. Всъщност защо не запечатаме всичко, което няма да използваме? Да затворим и Хун И Ко, и Ти Джен Ко. Да ограничим по-маловажните гости между Портата на меридиана и Залата на върховната хармония. По същия начин да ограничим специалните гости, които ще присъстват на втората церемония, във Вътрешния град и в Имперските градини.

Толонен поклати глава.

— Боя се, че не е възможно. Ли Шай Тун е приготвил банкет за по-маловажните гости пред Павилиона на стрелата. Ако го отмени, ще загуби престиж.

Шепърд вдигна ръка към врата си и го разтри. През последните три дена почти не беше спал. А сега и това. Погледна отново модела и осъзна колко трудна е всъщност задачата на Толонен. Ку Кун, Императорският дворец, се състоеше от около девет хиляди сгради и се простираше почти две ли на дължина и една и половина на ширина. Покриваше 1500 му — почти двеста и петдесет акра по старите мерки. Дори и да запечатаха всичко, както беше предложил, това отново би означавало надзор над петстотин му.

Вдигна поглед от покрития със стъкло модел към оригинала. Бяха поставили масата в средата на двора, пред Тай Хо Тиен, Залата на върховната хармония. Само след по-малко от дванадесет часа цялото това огромно открито пространство щеше да е претъпкано с придворни и гости, слуги и охрана. Обърна се, погледна към Портата на върховната хармония и отвъд нея — към петте бели моста над Златната вода. Щеше ли да се случи нещо днес? Щяха ли да успеят враговете им? Или можеха да ги спрат?

Бяха говорили до късно снощи — той, Ли Шай Тун и Толонен. Бяха разбрали, че „нещото“, което откриха — „копието“ на Клаус Еберт, — означаваше нещо от огромна важност. Копия на живи индивиди — това беше нещо, за което Седмината отдавна се страхуваха, че ще се случи — забранено или не — и макар Декретът да предвиждаше най-строги наказания за отклоненията от неговите разпоредби по отношение на човешката генетична технология, през годините имаше многобройни случаи, когато любопитството на учените бе надвило страха от наказание. Сега тези сурови мерки бяха оправдани. Щом по света щъкаха такива копия, кой би могъл да се чувства в безопасност в собствената си кожа? На кого можеше да имаш доверие?

Бяха изминали едва два дена от екзекуцията на Уайът и шокът от нея все още отекваше по света. Може би дисперсионистите смятаха да отговорят с нещо. Но беше много по-вероятно да са се задействали много по-отдавна, с надеждата планът за удара им да постигне максимален ефект, когато цяло Чун Куо гледа.

— Благодаря на боговете, че го открихме навреме — беше казал Толонен, когато показа на Танга холограмата на копието на Еберт. — Поне сега знаем какво търсим. — Но Шепърд хранеше съмнения. Ами ако беше уловка? Ами ако всичко това беше просто мащабна диверсионна тактика с цел да ги накара да гледат в друга посока, докато се провежда истинската атака.

„Биха ли прахосали двеста милиона юана за примамка?“ — бе го попитал Толонен и той бе отвърнал „да“. Хиляда милиона. Две хиляди. Колкото и щяха да са, само да отклонят погледа им. Но Тангът се беше съгласил с генерала. Беше щастлив случай. Еберт се върнал ненадейно в офиса си, а и без това нещото бе твърде добро копие, за да го изхвърлят просто ей така. Беше ясно, че са смятали да убият Еберт и после да проникнат в светая светих на Имперския град. Щеше да има и други — Ли Шай Тун бе убеден. Щяха да сложат постове на портите и да проверяват всеки гост на влизане. И не само гостите, а също и семейството, и Седмината. За доброто на всички.

— Ще видим — бе казал Шепърд, приел последната дума на своя Танг.

Но продължаваше да размишлява. Ами ако няма други копия? Ако смятат да ударят по друг начин?

Толонен обмисляше предложението му да запечатат части от Имперския град. Сега изрази гласно мислите си:

— Може и да си прав, Хал. Няма да е голяма трудност да запечатаме цялата предна част на Града, както и тази част тук, на североизток. Тук, покрай Южните кухни, има достатъчно място, за да се поберат всички, а и няма да пречат и на банкета.

Шепърд се прозя и се засмя.

— По-добре побързай, Кнут, преди всички да сме започнали да клюмаме.

Генералът се взря в него за момент и се разсмя.

— Да. Разбира се. Извинявай, Хал. Искаш ли нещо да се ободриш? Адютантът ми ще ти донесе нещо.

Шепърд поклати глава.

— Благодаря ти, но не искам. Не вярвам на хаповете. Дразнят ми нервната система. Не, ще спя, когато всичко свърши.

— Както кажеш — генералът се поколеба, после хвана Шепърд за ръката. — Чувстваш ли се реален?

Шепърд се засмя.

— Доста реален се чувствам. Защо?

— Портите са готови. Исках да пробвам някоя. Ще минем заедно през нея?

— Разбира се. Хайде, води ме.

При Портата на небесния покой Шепърд спря и се загледа нагоре. Само на една ли нататък се издигаха гладките перлени стени на Град Азия, стърчащи на две ли в небето като чистото лице на огромен ледник, заобикалящ древната столица от всички страни. Това, припомни си той, беше центърът на всичко — самото сърце на Чун Куо. Тук преди 118 години бе започнало всичко. Това бяха първите построени палуби, направени по проекта на неговия прадядо. Високи триста нива, те се издигаха над Имперския град. И все пак, докато се оглеждаше наоколо, той не можеше да реши кое е по-велико. Новият Град бе величествено постижение, но все пак притежаваше ли дори и малка част от величието, от чистото великолепие на Забранения град, от което ти спираше дъхът?

Не. Нито капка.

Портите бяха разположени между двата Града. Шест редици, свързани с подобна на лабиринт серия от коридори, открити отгоре. Беше груба, набързо стъкмена постройка.

Там, където коридорите се засичаха, бяха издигнати стражеви кули на пилони, от които надолу сочеха дулата на оръдия — и ръчни, и компютъризирани.

— Няма да им хареса — обърна се Шепърд към Толонен.

— Не. Боя се, че не. Но ще трябва да се примирят.

Шепърд тъжно поклати глава. Положението беше лошо.

Особено след екзекуцията. Щеше да създаде впечатлението, че влизат в нова, по-брутална епоха. Онова, което трябваше да бъде празник, за мнозина щеше да придобие много по-злокобни обертонове.

Но кой беше виновен? Имаха ли друг избор?

— Наистина ли мислиш, че ще хванеш някое копие?

Генералът се усмихна отнесено.

— Сигурен съм, Хал. Знам, мислиш, че греша. Е, може и да греша. Всичко е възможно. Точно затова съм се подготвил и за още стотина възможни неприятности. Нападение от въздуха. Бомби. Убийци сред собствената ми елитна гвардия. Отрова в храната. Снайперисти. Предателство под сто различни маски. Учил съм история. Знам по колко много начини може да бъде убит един крал.

По гранитното лице на Толонен за миг се изписа умора.

— Правил съм ужасни неща, за да опазя своя Танг, Хал. Ужасни, ала необходими неща.

Да — помисли си Толонен. — Например убийството на петнадесетте човека, проектирали тези предпазни врати. Още петнадесет имена в дългия зловещ списък срещу името ми. И то свестни хора. Но смъртта им беше необходима. За да се опазят Седмината. Защото без Седмината…

Той потръпна и побърза да изхвърли тези мисли от ума си, после тръгна към портите. Шепърд ситнеше след него, умълчан и потънал дълбоко в размисъл. Щом приближиха най-близката порта, елитните гвардейци застанаха мирно с пушки на рамо.

— Къде е дежурният офицер?

— Тук съм, генерале! — капитанът на елитния отряд притича, също застана мирно и се поклони официално и на двамата. — Почти привършихме, сър. Останаха само още около двадесетина за проверка.

— Добре. Тогава покажи ни някоя от специалните стаи. Искам да демонстрирам на главния съветник на Танга какво сме подготвили.

Капитанът се поколеба, понечи да каже нещо, после се поклони отново.

— Разбира се, сър. Моля, последвайте ме…

Отидоха при една от по-големите порти. Стъпалата водеха навътре. Зад завесата имаше богато тапициран стол. Около стола бе подредена цяла изложба от най-съвременна медицинска апаратура.

— Впечатлен съм — Шепърд започна да разглежда и да докосва различните уреди като познавач. — Всичко е много добре изпипано.

Генералът кимна на медицинския техник, побързал да се присъедини, и без всякакви церемониалности започна да се съблича. — Аз ще мина пръв. После ти.

Шепърд се усмихна.

— Разбира се.

Иззад завесата се чу леко съскане, след това — звук от въртящо се колело.

— Сега сме затворени тук, вътре. Ако излезе, че не съм онзи, който твърдя, че съм — ако съм фалшив, — цялата кабина се изпълва със силно токсичен газ.

Шепърд се засмя.

— Тогава се моля да си този, който твърдиш, че си. Толонен кимна, смъкна панталона си, после свали и оръфаните си долни гащи.

— Доста интересни белези имаш, Кнут.

Толонен погледна надолу и се засмя.

— О, да. Вярвай или не, но това го имам от една жена. Тигрица си беше — усмихна се и погледна Шепърд в очите. — Е, това беше много, много отдавна. Вече минаха четиридесет години оттогава.

Седна в креслото и се остави да го омотаят с жици. После му взеха отпечатъци, провериха ретината му и взеха проба за генотип.

Генералът погледна спокойно Шепърд.

— Ако са като копието на Еберт, тези няколко теста ги хващат. Както и да е, докато проверяваме за копия, проверяваме и за други неща: психологическо индоктриниране и наркотици.

— Сигурно на Клаус не му е било много лесно.

— Прие го много зле.

Шепърд отмести поглед за миг.

— Сигурно не е лесно да гледаш самия себе си в подобно състояние. Мъртъв. Отворен като чувал с месо. Собственото ти лице — побеляло и студено.

Толонен помълча за миг, после кимна сериозно.

— Да. Както и да е…

Техникът чакаше, заслушан в разговора им. След това придърпа над главата на генерала голяма куполообразна машина.

Толонен обясни:

— Това е, общо взето, мозъчен стимулатор. Но е пренастроен, за да наблюдава как отговаря тялото. Прожектира ми образи — холограми на членовете на Върховните фамилии — и наблюдава скоростта на пулса и ударите на сърцето ми. Всички отклонения от нормата се регистрират на този екран.

Той протегна ръка към машината, докато техникът я нагласяваше около главата му, и потупа малкото черно екранче.

— Освен това извършва и пълно сканиране на мозъка.

Шепърд го погледна замислено.

— Както казах — много изпипано. Ако има още едно от онези, няма как да не го хванем.

Генералът не отговори. Тестът бе започнал. Техникът погледна нервно Шепърд, после отново се загледа в мониторите. Шепърд изведнъж разбра. Ако откриеха и едно копие, то веднага щеше да бъде неутрализирано. Това беше добре. Но онзи нещастен техник, който се случеше в предпазната стая заедно с него, също щеше да бъде неутрализиран.

— Не трябва да се безпокоиш — увери го Шепърд. — Съмнявам се да съществуват и други.

Вън, зад огромните стени на Града, слънцето тъкмо изгряваше над Пей Чин. Новият ден — денят на сватбата на Хан Чин — бе започнал.

Мария застана на вратата и погледна мъжа си. Йозеф Кренек се обличаше с гръб към нея. Тя го гледаше как нахлузва новото копринено пау и връзва колана. Едва тогава се обърна към нея.

— Какво има, Мария? Не виждаш ли, че се приготвям?

Тя се бе облякла още преди час и оттогава го чакаше да се събуди и да се облече, за да може да поговори с него.

— Става дума за брат ти, Йозеф. Мисля, че е болен. Вече дни наред не е ял и когато отидох да го събудя, от стаята не ми отговори никой. Заключили са се и не отговарят — нито той, нито Ирина.

Кренек изсумтя. Брат му Хенрик и жена му бяха пристигнали преди три дни от Марс и трябваше да заминат утре, след сватбата. Всичките четирима бяха гости на Танга, местата им бяха на масата пред големия Павилион на стрелата. Но ако Хенрик беше болен…

Кренек раздразнено изтика жена си и тръгна по коридора. Спря пред една врата, поколеба се и похлопа силно.

— Хенрик! Добре ли си?

Вратата почти веднага се плъзна встрани. Там, облечен, стоеше брат му — неговото ма куа, или церемониално сако, в полунощно синьо бе закопчано догоре, а тъмната му коса бе гладко пригладена назад.

— Йозеф… Какво искаш?

Кренек се поклони леко на по-възрастния си брат. Беше се върнал от Марс само преди три седмици — наскоро го бяха повишили в Старши представител на колонията.

— Мария се безпокоеше за тебе. Тя…

Хенрик Кренек се усмихна и отвърна на брат си с по-лек поклон от неговия. Жена му Ирина — висока, с царствена осанка — бе дошла и бе застанала зад него. Хенрик я погледна.

— Извинявай, Мария, но това беше тайна. Подарък за по-малкия ми брат. Защото през тези три дни той беше толкова добър домакин.

Йозеф се усмихна възторжено.

— Ти ми оказваш твърде голяма чест, братко.

— А, сигурно… Както и да е — Хенрик се обърна, погледна жена си, после отново се обърна към брат си. — Йозеф, ще влезеш ли? Мария, би ли ни извинила за момент?

Мария се поклони ниско.

— Имам още много работа, Хенрик. Извинявай, че те обезпокоих с глупавите си страхове — с поруменели бузи тя отстъпи назад, след това се обърна и побягна по коридора.

Хенрик я наблюдаваше известно време, после се обърна, влезе вътре и заключи вратата след себе си.

— Е, братко… — обърна се той с лице към Йозеф. И щом го каза, видя как Ирина се доближи откъм гърба на по-малкия му брат, затегна здраво жицата около врата му и го дръпна надолу със странна, нечовешка сила.

Щом Хан Чин влезе в Чиен Чин Кун — Двореца на небесната чистота, — всички прислужници направиха пълен ко ту. Редове от маси бяха наредени по цялата дължина и ширина на голямата зала. Хиляди маси изпълваха пространството между колоните. Покривки в императорско жълто покриваха всяка маса и върху всяка бе струпан огромен куп сватбени дарове.

Хан Чин се огледа и влезе в сумрачната зала. Двама прислужници веднага побързаха да придружат принца — единият тръгна пред него, другият плътно го следваше. И двамата носеха прости маслени фенери на дълги пръти. По традиция тези зали оставаха неосветени от съвременни енергийни източници — традиция, която никой не се опитваше да променя.

Хан Чин се разходи между масите, разгледа предметите, после се обърна — светлината падаше отгоре върху лицето и раменете му, тъмните му очи сияеха влажно. На всички страни се простираше по една негова сянка — като призрачни танцьори — тъмни, дълги и слаби, трептящи на неравната светлина.

— Юан! Ела! Виж!

Ли Юан бе спрял на високата врата и се бе втренчил в богато украсения таван. За първи път идваше в Имперския град и бе смаян от царящата в него разточителност. В сравнение с него техният собствен дворец въпреки лукса си изглеждаше толкова малък и гаден. Това беше великолепие в невъобразим мащаб. Красота — все пак тази красота си имаше и тъмна страна. Знаеше историята: бе научил как чин — манджурците, — които бяха управлявали тук повече от два века, бяха паднали, повалени от собствената си преданост, гордост и невежество. Този дворец — всъщност този град от дворци — бе построен върху страдание. Чрез несправедливост и експлоатация.

Историята на Чун Куо — беше низ от мечти и разочарования, огромни цикли на величие, последвани от упадък. Сякаш огромно колело се въртеше в самото време, неизбежно издигаше хората и после ги хвърляше в бездната, за да се разбият заедно с мечтите си за мир или за по-нататъшни победи. Така беше вече три хиляди и повече години, но трябваше да свърши, след като бе построен огромният Град. Жестокото въртене на Великото колело трябваше да спре и да сбъдне мечтата за десет хиляди мирни години.

Но отново ли се бе завъртяло Великото колело, невидимо под леда? Или вече бе изпълнило пълен кръг? Те ли бяха новите чин, обречени на свой ред да паднат?

— Юан! — Хан бе застанал до една от масите и го гледаше. — Стига си сънувал наяве и ела! Погледни това!

Ли Юан го погледна, после се усмихна и отиде при него. Един прислужник осветяваше пътя му.

Хан Чин му подаде статуетка на кон.

— Красиво е, нали? В този край са изложени всички дарове от по-важните семейства. Конят е от семейство Пей.

Ли Юан го повъртя в ръце и му го подаде. Беше от чисто злато.

— Много е тежък, нали?

Хан се засмя.

— Не толкова тежък, колкото сребърния феникс, който ми е изпратила Камарата на представителите. Трябва да го видиш! Огромен е! Цели осем души трябваше да го внесат!

Ли Юан се огледа — взираше се в сенките от всяка страна. Масите сякаш нямаха край и върху всяка имаше малко съкровище.

— Нямат край, а?

Хан поклати глава със странен израз в очите.

— Не — той се засмя нервно. — Да се смаеш. Тук има повече от осем милиона предмети. Знаеше ли го, Юан? От седмици ги описват! И през цялото време идват още и още! Секретарският отдел не спира да работи денонощно само за да изпраща благодарствени писма. Всъщност толкова е зле, че се е наложило да наемат допълнителни 10 000 души!

Хан се умълча за миг и се загледа в пълната със сенки стая. Светлината на фенерите хвърляше отблясъци в тъмната му коса. После той се обърна и погледна Юан в очите.

— Знаеш ли, ти ти, мислех си…

Ли Юан се усмихна на обръщението. Означаваше „малко братче“. Но между тях то звучеше по особен начин. Като знак за обич.

— ТИ да мислиш?!

Хан Чин се усмихна и отново отмести поглед — лицето му имаше по-замислен израз от обикновено.

— Виж всичко това. Напълнило е тази зала и още пет. Чак преливат. И все пак, ако трябваше да прекарам целия си живот просто в разглеждане на тези неща — да ги вдигам, да ги докосвам… — той поклати глава и сведе очи. — Изглеждат някак си прахосани. Аз не бих могъл да разгледам и половината, нали?

За миг помълча, после остави кончето.

— Какво ли няма тук!

Ли Юан се вгледа в брат си. — Значи, това място потиска и тебе. Оглеждаш се и мислиш: колко приличаме и ние на АИ ХСИН ЧИЯО ЛО — манджурците — и все пак — колко сме различни. Но после се питаш: различни в какво? И започваш да се тревожиш да не те споходи същата съдба. — Усмихна се, по гръбнака му пробягна лека тръпка. — О, Хан Чин, колко те обичам заради това, че си способен да се тревожиш. Това ще ти помогна да станеш добър Танг — защото така остро усещаш, че си отговорен. Не се променяй, скъпи ми големи братко. Никога не забравяй своите тревоги, защото те — това си ТИ, това е всичко истински добро в тебе.

Хан Чин се бе преместил. Сега разглеждаше един от големите гоблени, закачени, на страничната стена. Ли Юан се приближи и застана до него. За миг и двамата мълчаха и гледаха яркоцветния пейзаж на неравната, колеблива светлина. После Хан коленичи и обгърна с ръце раменете на Юан.

— Знаеш ли, Юан, има моменти, когато ми се иска да не съм наследник — гласът му бе стихнал до шепот. — Понякога искам просто да се откажа от всичко това и да бъда нормален човек. Разбираш ли?

Ли Юан кимна.

— Разбирам те достатъчно добре. Ти си като всички хора, Хан. Най-много искаш онова, което не можеш да имаш.

Хан помълча за миг, после поклати глава.

— Не. Не ме разбра. Искам, защото го искам. Не защото не мога да го имам.

— Ами Фей Йен? Какво ще кажеш за Фей Йен? Би ли се отказал от нея? Би ли се отказал от коня си? От прекрасните си дрехи? От дворците извън Града? Наистина ли би се отказал от всичко това?

Хан се взря напред с неподвижно лице.

— Да. Понякога си мисля, че бих могъл.

Ли Юан се обърна и погледна брат си в лицето.

— А аз понякога си мисля, че си луд, големи братко. Светът е твърде сложен. Няма да е толкова просто за тебе. Пък и без това никой никога не получава онова, което наистина иска.

Хан се извърна и се втренчи в него.

— Ами ТИ какво искаш, ти ти?

Ли Юан сведе очи, бузите му леко поруменяха.

— Трябва да вървим. Татко ще ни търси.

Хан Чин се изправи и загледа Ли Юан, който вървеше между масите към голямата порта, следван от прислужника с фенера. Не — помисли си той. — Изобщо не ме разбираш, малки братко. Веднъж да не усетиш накъде бия.

Тази мисъл бе покълнала в съзнанието му през последната година. Отначало беше фантазия — нещо, с което се забавляваше от време на време. Но сега, днес, тя му изглеждаше съвсем ясна. Щеше да се откаже. Щеше да застане долу и да коленичи пред по-малкия си брат.

Защо не? — помисли си той. — Защо ТРЯБВА да съм аз?

Значи ще е Ли Юан. Хан се усмихна и кимна на себе си. Да. Така ще бъде. Ли Юан ще бъде Танг, а не Ли Хан Чин. И ще бъде велик Танг. Може би най-великият от всички. И той, Ли Хан Чин, ще се гордее с него.

Да. Така ще бъде. Той ще настоява да бъде така.

Мария Кренек се поклони раболепно — съпругът й, Йозеф, вече се бе придвижил напред.

— Дълбоко съжалявам, госпожо Ю. Мъжът ми днес не е на себе си. Сигурна съм, че нищо не искаше да каже.

Госпожа Ю вдигна вдървено ръка. Лицето й бе почерняло от гняв. Освободи по-нисшестоящата жена и се обърна към двамата придружаващи я мъже.

— Как смее да зяпа така през мен, все едно, че не ме познава! Ще се погрижа това високомерно копеле да бъде лишено от прилична компания! Ще го дръпна няколко нива по-надолу. Брат му като е представител на Марс, той си мисли, че може да обижда когото си ще! Е… Ще видим!!!

Мария отстъпи назад, ужасена от чутото. Не си струваше да ставаш враг на госпожа Ю. Тя имаше достъп до Низшите семейства. Събиранията й бяха важна част от живота Горе, а самата тя бе средството, чрез което двама мъже можеха да се съберат за взаимна облага. Тя бе унищожавала и по-големи клечки от Йозеф Кренек, а сега щеше да унищожи и него.

— Йозеф — тихо, ала настоятелно прошепна тя, щом настигна мъжа си, и се вкопчи в ръката му. — Какво си мислеше? Върни се и коленичи пред нея! Кажи, че съжаляваш. Моля те, Йозеф!

Той погледна ръката й, вкопчена в неговата, после брат си и жена му. След това изненадващо отблъсна ръката й.

— Прибирай се вкъщи, Мария! Веднага! На мига!

Ченето й увисна. После лицето й стана тъмночервено и унизена повече отвсякога, тя се обърна и побягна.

Гласът на Ноченци прокънтя задъхано в главата на генерала:

— Кнут! Хванахме нещо!

Генералът стоеше до задния вход на една от стаите на охраната. Тъкмо я бяха разпечатали и бяха изнесли навън нещото, което се бе опитало да мине през нея. Както и другите, то обезпокояващо приличаше на човек — беше по-добро от копието на Еберт. По-различно. Много по-сложно устроено. Сякаш копието на Еберт бе опит да ги отклони от следата.

— Какво е, Виторио?

— Проверих списъка на гостите, пристигащи в Нанкин. И познай какво намерих?

— Дошли са от Марс.

— Точно така.

— Всичките?

Досега бяха хванали осем копия. Осем! Страх го бе да си помисли какво щеше да стане, ако не бяха открили фалшивия Еберт. Но за разлика от „Еберт“ тези бяха въоръжени. Представляваха ходещи арсенали, въоръжението им бе скрито вътре в плътта. Само двама да се бяха промъкнали, щяха да предизвикат неописуем хаос. Но осем…

Ноченци се поколеба — получаваше потвърждение; после се обади:

— Досега — всички до едно.

Толонен коленичи над мъртвото нещо, извади ножа си, разряза коприните и разкри торса му. Това беше копие на млада, седемнадесетгодишна жена, дъщеря на водещ бизнесмен от групата Брахе. Той чакаше вътре в Забранения град и нямаше представа, че дъщеря му е била убита още преди месеци и е била заместена от това нещо. Толонен потръпна — опитваше се да не позволява на чувствата да замъглят мисленето му. Лош ден се случи. Много лош. Но можеше да е и много по-зле.

Поколеба се после разряза едната гърда. Бликна кръв и потече по гладката кожа на тялото. Толонен се стегна и отново заби ножа, разтвори плътта и разкри твърдата предпазна обвивка под нея. Да, беше също като другите. Всички имаха предпазни обвивки над най-важните си органи и под лицето. Сякаш онзи, който ги беше правил, ги бе проектирал да издържат на тежка стрелба: да издържат достатъчно, че да нанесат максимална вреда.

— Чуй, Виторио. Искам досиетата на всички марсиански колонисти, които още не сме прегледали. Докарай елитен отряд да ги залови още преди да са стигнали портите. Искам да хванете живо поне едно, разбра ли ме?

Живо… — Полазиха го мравки. — Исках да кажа — функциониращо. Тези неща никога не са били живи. Не и в действителност.

Стана и махна на техниците да отнесат нещото.

— А, Виторио… Предупреди хората си, че са опасни. Вероятно никога не са се сблъсквали с по-опасно нещо от тях.

Веднага щом пристъпи в пространството между Градовете, Йозеф Кренек разбра, че нещо не беше наред. Гостите се редяха на опашка и минаваха през нещо като постове на охраната. Постове, които не трябваше да бъдат там. До него Хенрик и Ирина изобщо не усещаха, че става нещо. Но нямаше и как да се усетят: те бяха програмирани много по-просто от него.

Огледа се и се опита да прецени ситуацията. Елитни отряди от по трима души бавно вървяха покрай редиците от хора и проверяваха личните им карти. По-нататък, над нещо, което изглеждаше като някакъв капан за плъхове, се издигаха стражеви кули.

Разбрали са за нас — досети се той веднага. — Тези порти са сканиращи устройства.

Той дръпна нехайно Хенрик и Ирина назад, далече от опашката, все едно бяха забравили нещо в приемната зала. После с напрегнат шепот им обясни какво според него ставаше.

— И какво ще правим? — Хенрик впи студените си бистри очи в неговите. — Нямаме инструкции.

Йозеф му отговори незабавно:

— Искам да отидеш там, Хенрик. Искам да отидеш при някой от онези отряди и да ги питаш защо трябва да се редим на опашка. Искам да разбереш какво търсят. Става ли?

— Ами ако търсят мене? Ако се опитат да ме арестуват?

Йозеф се усмихна студено.

— Тогава ги доведи тук.

Гледаше как Хенрик се приближи и ги поздрави и веднага забеляза реакцията на войниците. Чу как крещят въпроси, после видя как Хенрик се обръща и сочи към него и Ирина.

Е, добре — помисли си онази част от него, която беше Де Вор. — Можеше и да стане. Можеше да стане разкошно. Представете си само! Как и дванадесетте се изкачват по мраморните стъпала и носят смъртта в ръцете си, а Фамилиите капят като листи пред тях!

Усмихна се и се обърна към Ирина:

— Не прави нищо, докато аз не ти кажа. Ще се опитам да мина през тях — той посочи лабиринта от екрани, коридори и стражеви кули. — Но не направо. Ако имам късмет, ще се промъкна. Ако ли не…

Хенрик се приближи и застана пред тях. Един от елитните стражи го държеше хлабаво за ръката. Насам бързаха и други отряди.

— Какъв е проблемът, капитане? — Йозеф се изправи — спокоен, лице в лице с офицера.

— За вас — никакъв, сър. Но се боя, че брат ви и съпругата му трябва да ме придружат. Имам заповед да задържам всички марсиански колонисти.

Йозеф скри изненадата си. Защо не и мене? — зачуди се той. После се досети. — Схванали са връзката с Марс. Но мене не ме доведоха оттам. Аз вече бях тук. Първият, който пристигна. Гвоздеят на плана.

— О, богове — погледна той загрижено Хенрик. — И все пак сигурен съм, че е просто някакво недоразумение, братко. Най-добре е да слушаме тези момчета, а? Докато изясним нещата.

Капитанът поклати глава.

— Съжалявам, сър, но имам заповед да задържам само марсианските колонисти.

— Разбира се, капитане — в миг той отново бе Йозеф Кренек във възможно най-подмазваческия си вид, сякаш се опитваше да убеди клиент да купи нов продукт. — Позволете ми да придружа по-големия си брат и съпругата му. Има си закони за несправедливото задържане и за правото на представяне. Или са отменени?

Капитанът се поколеба — вслушваше се в заповедите, звучащи в главата му, после кимна отсечено.

— Казаха ми, че можете да дойдете и вие, ши Кренек. Но моля ви, не се намесвайте. Това е важно. Сигурен съм, че бързо ще го уредим.

Кренек се усмихна и ги последва мълчаливо. Да, сигурен съм, че ще го уредим бързо. Но не тук. Още не.

Генералът погледна през еднопосочното стъкло натъпканите в малката стаичка мъже и жени.

— Е? — попита той. — Това всичките колонисти ли са?

Ноченци кимна.

— Всички до един. Общо шестдесет и двама.

Толонен погали замислено брадичката си, след това се обърна и погледна майора в очите.

— Можем ли да инсталираме порта тук? Искам да проследя всичките останали копия. Но не искам да бъдат унищожени. Разбра ли?

Ноченци кимна.

— Моите хора вече работят по това.

— Добре — първата му инстинктивна подбуда бе да изтрови всички копия, но им трябваше едно функциониращо. За да го проследят. За да установят откъде бяха дошли и да се доберат до хората зад тях.

— Какъв процент от колонистите се оказаха копия?

Ноченци погледна лейтенанта си, който се поклони и отговори вместо него:

— Девет от триста и осемнадесет. Малко под три процента.

Толонен погледна пак в стаята. Значи ако процентът бе постоянен, това означаваше, че там вътре имаше поне едно, а може би и две от тези неща. Но как да ги познаеш? Не можеха да бъдат различени с просто око.

— Поне не са усетили, че са хванати в капан — Ноченци се доближи и също застана до стъклото. — Помисли си само какви поразии биха направили в такъв случай. Ако аз ги бях правил, щях да ги направя устойчиви на подкупи. Нещо повече, щях да ги направя не чак толкова хрисими. Нито един не се поколеба да влезе в стаите за тестове. Сякаш не са били програмирани за такова нещо. И все пак трябва да са доста сложно програмирани, за да поддържат облика си — да не говорим пък колко трябва да е сложно, за да дойдат тук. Сигурно са имали някакъв план.

Толонен трепна, после се обърна към майора:

— Разбира се! Защо не се сетих по-рано? — той се изсмя късо, после потръпна. — Не разбираш ли, Виторио? Дванадесет. Единият е бил в дъното, той е бил стратегът и всичко е било в главата му, а останалите са имали съвсем слаба представа какво трябва да правят, но не и чувство за по-сложна стратегия.

Ноченци схвана веднага.

— Елитен нападателен отряд. Като собствените ни отряди от охраната. Функционират по същия начин.

— Да! — въодушевено възкликна Толонен. — Това обяснява защо бяха толкова покорни. Трябвало им е само известно програмиране. Те просто са следвали заповеди. Но никой от тях — от „хората“ в онази стая — не е главатарят. Стратегът.

Де Вор. Всичко водеше към Де Вор. Ръката му бе зад всичко това. Мисълта му. Елитната му подготовка.

— Ще са трима, уверявам те. Двама войници и един стратег. Точно него искам. Главатаря. Другите нищо няма да знаят. Но този…

И точно когато го каза, го видя… Видя как двама се приближават един към друг в средата на стаята, докосват се, припламва искра, а във въздуха около тях проблясват сините вени на електрически поток.

— Лягай! — кресна той и се метна на пода. Стаята зад огледалото се изпълни с ослепителна светлина.

А после таванът се стовари върху тях.

Кренек коленичи и сведе глава; бе опрял празните си ръце на бедрата си с дланите надолу, пръстите му сочеха навътре; цялата му стойка имитираше десетките хиляди хора около него. След това се изправи и заразглежда групата, събрала се на върха на стъпалата пред Залата на върховната хармония. Йин Цу и неговото семейство бяха отляво, Ли Шай Тун и семейството му — отдясно. Под тях, на самите стъпала, седемте неоконфуциански служители се кланяха и нареждаха древните церемониални думи.

Погледна надясно, после наляво и отново сведе глава заедно с останалите. Навсякъде имаше стражи — въоръжени и нащрек. Мнозина от тях без съмнение бяха „Джен Син“. Послушни същества, които не задават въпроси. Надеждни. Предсказуеми.

Кренек се усмихна. Толкова са различни от мен — помисли си той. — МЕН са ме направили по-добър от тях. По-неискрен. По човек.

Но все още съществуваше и един проблем. Беше твърде назад. Дори и само двама от останалите да бяха тук, имаше вероятност да се получи. Но сега?

Той се огледа — преценяваше разстояния, определяше слабите и силните им точки, прехвърляше в главата си сценарии с висока степен на вероятност и накрая видя ясно. Тогава и само тогава… И той направи своя план. Имам петнадесет секунди. Най-много осемнадесет. Дотогава мога да се добера до средата на пътя. Те ще охраняват Танга и синовете му. Или поне ще се опитат. Но ще се опитват да охраняват и Йин Цу и дъщеря му, Фей Йен. Това ще им раздели вниманието.

Да, но те ще очакват от него да се нахвърли върху Танга. Точно там ще съсредоточат защитата. Той отново се усмихна — онази част от него, която беше Де Вор, си спомни получената елитна подготовка. Виждаше как ще го направи — щеше да оформи пред себе си параван от тела, двама стражи щяха да го дърпат назад и по този начин да го превръщат във възможно най-неудобната мишена. А при сериозна заплаха щяха да открият огън и да убият де когото заварят в обсега им — без разлика невинен или не.

Но той няма да нападне Танга. Нито пък Хан Чин. Ще удари там, където най-малко очакват. Негова мишена ще бъде Ли Юан. Както си беше поначало.

Думите на Де Вор отекнаха в главата му: „Убий мозъка — и звярът ще се строполи. Ли Шай Тун е стар, Хан Чин е некадърен. Само Ли Юан, най-малкият, е заплаха за нас. Ако можеш, довърши Хан Чин. Ако се наложи, убий и Танга. Но Ли Юан със сигурност трябва да умре. След смъртта му домът Ли няма да издържи дълго.“

Изчака — усещаше, че моментът бързо наближава. Всеки момент облечените в шафранови роби служители щяха да се обърнат с лице към тях и огромната тълпа щеше да се вдигне като един и да зареве поздравления към новобрачните. Точно тогава той щеше да се придвижи напред и да използва навалицата като параван. Щеше да има пет секунди — после те отново щяха да коленичат.

Да, помисли си той и този път си го представи съвсем ясно. Виждаше се как тича, а унищожените му ръце пламтят. Можеше да подуши сляпата паника на тълпата, да чуе гръмовно отекващото заекване на кръстосания огън. А после, преди завинаги да склопи очи, щеше да види сина на Танга, проснат по очи върху мрамора, а кръвта му щеше да струи от дванадесет отделни рани.

Да, помисли си той. Да. Само след секунди.

Напевното нареждане изведнъж секна. Като един служителите се обърнаха с лице към тълпата. Като един цялата тълпа се вдигна на крака.

Опита се да тръгне напред и усети, че някой го задържа, после го вдига във въздуха. Две огромни ръце обхванаха гърдите му, други две мускулести ръце притиснаха собствените му ръце отстрани и бавно започнаха да го притискат.

— Накъде така, а, господин Кренек?

Кар захвърли безжизненото тяло на нещото и застана мирно пред Толонен.

— Не зная какво му стана, сър. В първия момент му нямаше нищо. В следващия от него остана ей това.

Толонен се изправи неуверено и се приближи до нещото. Гръдният кош и ръцете му бяха добре обинтовани и въпреки болкоуспокояващите, които бе поел, му беше доста трудно да диша. Имаше две счупени ребра и изметната раменна става. Инак бе излязъл голям късметлия. По-голям късметлия от Ноченци. В момента майорът беше в интензивното и се бореха за живота му.

Сега, почистен и в нова парадна униформа — празният ляв ръкав бе закопчан с безопасна за туниката — Толонен отново бе поел командването. Щом погледна копието, усети как целият му гняв отново се надига на повърхността.

— Кой го е пуснал това вътре? Кой е заповядал да се затворят портите?

Кар леко сведе глава.

— Маршал Киров, сър. Той предположи, че експлозията в стаичката е убила последните копия. Ставаше късно, а през портите трябваше да минат още хиляди гости…

— Мамка му! — гърдите на Толонен се надигаха и спускаха рязко, по лицето му се изписа мигновена болка. Как може Киров да е толкова глупав? Как може така идиотски да рискува живота на Танга? Значи, няколко хиляди гости се чувствали неудобно… Но какво бе това в сравнение с оцеляването на Танга?

Киров по принцип му беше началник. Бе избран за маршал от Съвета на генералите едва преди шест месеца и при спешни случаи имаше правото да се намесва и да поема командването, но за стореното сега от него нямаше никакво извинение.

Толонен потръпна.

— Благодаря ти, Кар. Оттук нататък аз ще се оправям.

Гледаше как големият си тръгва, съзнавайки, че по своя собствена инициатива Кар вероятно бе спасил Танга. Той сам се бе сетил да вземе копие от записа на онова, което бе станало в стаичката. Сам бе идентифицирал по досиетата двамата, които се бяха „съединили“ с подобен опустошителен ефект. После самичък бе проследил брата, Йозеф Кренек, бе разбрал какво представлява и какво е намислил.

Слава на боговете — помисли си Толонен. — Този път ги бихме.

Генералът повдигна лицето на мъртвото тяло с върха на ботуша си и пак го пусна. Този имаше съвършена прилика с оригинала. Вероятно беше най-добрият от всичките. Жалко. Сега никога нямаше да разберат как точно е станало всичко.

Извърна се и махна на адютанта си. Младежът веднага притича и му помогна да седне.

— Кажи на майор Крьогер да поеме командването — той включи моторчето на стола. — Трябва веднага да видя Ли Шай Тун.

Свечеряваше се. Последните слънчеви лъчи се изкачваха по източната стена и си отиваха от Ю Хуа Юан, превръщайки градината на Имперския град в огромно квадратно блюдо, пълно със сенки. Яркоцветни хартиени фенери осветяваха бамбуковата горичка и висяха на въженца над осеяните с лотоси езерца и под стрехите на чайните. Птичките в клетките пееха своите сладки, предизвикани от наркотици песни в сплетените древни клони на смриките. Под тях прислужниците сновяха сред гостите с кани вино, ликьори и подноси с лакомства, а стражите шао лин стърчаха покрай стените и сред скалите като призраци.

Ли Юан гледаше всичко това отвисоко, от мраморната тераса. Усмихна се. Цялата церемония вече бе привършила. Под него, отдясно, двойката се движеше непринудено сред гостите — Хан Чин говореше разпалено, а до него Фей Йен мълчеше, свела скромно очи.

Видя как баща му се засмя и протегна ръка, за да махне бяло цветче, заплело се в тъмната коса на Хан, после се обърна и прошепна нещо на чичо му Ли Юн-Ти. Атмосферата беше весела, почти лекомислена и изпълнена с чувство за облекчение, че нещата са се развили по този начин. И все пак само преди час всичко бе много различно. Ли Юан бе присъствал на разговора между баща си и генерала.

Никога не беше виждал генерала толкова разярен. Наложи се баща му да използва всичките си умения, за да успокои Толонен и да го убеди да не се разправя сам с Киров. Но бе видял и как се разтрепери баща му, когато с такава сигурност се бе оказал прав за „копията“, както бе разгневен от глупостта на Киров. Щом се изправи пред своя генерал, той с усилие контролираше лицето си.

— Моля те, не предприемай нищо, Кнут. Остави това на мене. Киров е човек на Уей Фен. Веднага ще говоря с Уей Фен.

Бе удържал на думата си. Юан се наведе и погледна надолу. Сега Толонен седеше там, в инвалидния си стол, точно под него, освободен от напрежението, и си говореше с колегите си генерали. Киров го нямаше.

Уей Фен, Танг на Източна Азия, бе много смутен. Мисълта, че негов генерал почти е погубил живота на Танга и на неговото семейство, беше повече отколкото можеше да понесе. Беше се обърнал ядно към Киров и бе скъсал емблемата — чи лин, символ на маршалския му статут като военен офицер от първи ранг — от гърдите му, преди да извади церемониалната кама от колана на Киров и да я хвърли на земята.

— Ти си нищо! — бе казал той на просналия се на земята маршал с насълзени от гняв очи. — И семейството ти е нищо! Ти ме посрами, Киров. Сега се махай. Очите ми да не те виждат!

Новината, че Киров се е самоубил, пристигна само минути по-късно; синът му, майор под негово командване и негов заместник, също се беше самоубил.

Междувременно Хан Чин не бе разбрал нищо за тези събития. Никаква сянка не трябваше да падне върху брачното му легло.

— Нека да не знаят нищо за това — бе казал баща му и бе хванал Юан за ръка, щом се върнаха в Ю Хуа Юан. — Защото ако семето е силно, то ще се вкорени и от него ще израсне син.

Син… Юан ги погледна отново. Фей Йен беше зашеметяваща. Тъмната й коса бе заплетена със златни нишки, панделки и мънички орхидеи, после навита в стегнат кок върху главата й и разкриваше бледозлатиста лебедова шия. Беше толкова крехка. Ушите й, носът й, очертанията на скулите й — всичко в нея беше изключително. Ала в светлите й лешникови очи проблясваше огън; в брадичката и в устата й се забелязваше сила. Стоеше там, до Хан, в поза на покорство и все пак алено-златната й дреха й стоеше така, сякаш тя бе родена да я носи. Макар главата й да бе ритуално склонена в позата на пасивно приемане, неподвижната й стойка издаваше сила, която му противоречеше. Тази птичка, тази летяща лястовичка беше горда. Никога не би позволила да й подрежат крилцата.

Отмести поглед от Фей Йен към брат си и забеляза колко изпълнен с чувства е Хан. Очите му я поемаха на малки глътки, тя всеки път го изненадваше; всеки път, щом я погледнеше, той бе смаян от това, че тя е негова. В това, както и в толкова други неща, Хан беше по-малък от него. Толкова го изненадваше. Толкова много неща не можеше да проумее. „Лесно ти е на тебе, ти Юан — бе му казал той веднъж. — Ти си се родил стар. За мене всичко е ново.“

Интересна двойка ще са те — помисли си той. — Любовна двойка. Най-мощната и най-трудната за контролиране сила. Тя ще е Огън за неговата Земя и Земя за неговия Огън.

Ли Юан се засмя, обърна се и бързо заслиза надолу. Церемониалните му обувки с твърди подметки затропаха по дървения паркет, дългите му копринени ръкави струяха зад него. Надолу, надолу, право в ръцете на неговия зет, Пей Чао Ян.

Чао Ян, най-големият син и наследник на семейство Пей, една от двадесет и деветте Низши фамилии, стоеше на ръба на декоративен алпинеум до павилиона. Баща му, Пей Ро-Хен, който също беше наблизо, бе крепостен на Ли Шай Тун и приятел на Танга от детинство. Преди почти петдесет години ги бе учил един и същи учител. А преди осем години семействата им се сближиха още повече, когато Чао Ян се ожени за втората дъщеря на Танга.

— Хей, Юан! Задръж малко, момченце!

Чао Ян стисна ръката на Юан за миг, клекна и му се усмихна добродушно, после го загъделичка.

— Какво има, мъничък Юан? Пак ли те безпокои пикочният ти мехур? Или пък някоя от малките прислужници ти е обещала нещичко, а?

Той намигна и пусна Ли Юан, след това го загледа как тича по тясната, обградена с дървета пътека и през портичката, която водеше към Ложата на природната храна. После осъзна, че новобрачните почти щяха да го блъснат, изправи се и се обърна към тях.

Чао Ян беше висок, красив мъж на около 35 години — син от първия брак на баща си. Лесно се разбираше с хората, беше интелигентен и имаше репутацията, че знае как да оживи всяко тъпо събиране, затова бе добре дошъл във всички дворци и много пъти бе карал злите езици сред хората Отгоре да плещят за предполагаеми интриги. Собствените му съпруги, три на брой, в момента стояха зад него, докато го представяха на новобрачните. Той поздрави и двамата поред с усмивки и поклони и първа представи старшата си съпруга — Йе Чин, сестрата на Хан. След като изпълни дълга си, вече бе свободен да разговаря по-неофициално с тях.

— Радвам се пак да те видя, Чао Ян — разтърси жизнерадостно ръката му Хан Чин. — След като се настаним, трябва да ни дойдеш на гости. Чувам, че обичаш да яздиш.

Чао Ян се поклони ниско.

— За мене е чест, Ли Хан Чин. Ще се радвам да пояздим заедно — после той се приведе към него и понижи глас. — Но довечера обаче ще яздиш самичък, а?

Хан Чин избухна в смях.

— Ех, пък и ти, Чао Ян! Ти и на погребение ще изръсиш нещо такова!

Чао Ян също се засмя.

— Зависи кое къде погребваш, нали така, млади приятелю?

Забеляза, че Фей Йен сведе очи, за да скрие, че й е забавно, и се усмихна вътрешно, докато й се кланяше. Но когато се изправи, изведнъж главата му се замая леко и се наложи да пристъпи назад, за да запази равновесие. Цял ден се чувстваше странно. По-рано, докато се обличаше, се бе протегнал да вземе четката за коса от масичката до него, но ръката му не бе хванала нищо. Беше се намръщил и бе извърнал изненадано глава, но когато отново бе погледнал натам, бе видял, че, всъщност върху масичката няма нищо. Четката бе плод на собственото му въображение. Тогава бе поклатил глава и се бе засмял самоподигравателно, но освен че му беше станало забавно, се бе и разтревожил.

Чао Ян се поклони още веднъж на двойката и ги загледа как се отдалечават — забелязваше и колко е нервен Хан Чин, и колко е красива Фей Йен. Тя много го бе развълнувала — усещаше парфюма й върху езика си, представяше си маслинената бледност на плътта й под алените и златни покрови. Усмихна се отново. Не. По-добре изобщо да не си мисли такива работи, защото след две-три чашки подобни мисли се изплъзват и от езика ти и те предават.

Хан бе спрял на няколко крачки от него. За миг Чао Ян се взря в профила му, очертан на светлината на фенерите, и забеляза колко си приличаха формите на ухото, брадичката и шията на Хан с тези на собствената му съпруга, Йе Чун. После взе да става нещо странно. Чао Ян видя как плътта около ухото му бавно взе да се разтича, самото му ухо — да се стапя и деформира, кожата — да се накъсва като нагрята филмова лента и да се сгърчва, а под нея — да се разкрива нещо твърдо и сребристо, направено от жици и метал.

Чао Ян залитна назад — ужасен, онемял.

— Хан Чин… — изхриптя той. — Хан Чин!

Но не беше Хан Чин.

Чао Ян изкрещя — миризмата на горяща пластмаса измъчваше сетивата му; тегнеше мирис на машинно масло и нажежени жици. За кратък миг той се поколеба, ужасен от онова, което виждаше, после се метна напред и се нахвърли върху нещото, сграбчи го изотзад и дръпна здраво онова място, където фалшивата плът се бе обелила. Трепна за миг, когато Фей Йен се хвърли върху него и се опита да му издере очите, след това я срита грубо, стискайки здраво машината; повали механичното нещо на земята и притисна гърба му с коляно. После нещо изпука и той с удоволствие вдъхна сладката, изгаряща миризма на повреден мотор.

Нещото нададе един-единствен, невероятно човешки вик. След това — нищо.

Сега, докато лежеше отпуснато в ръцете му, то бе странно меко, странно топло. Съвършена илюзия. Не беше чудно, че бе успяло да измами всички.

Остави го да падне на земята, огледа се и забеляза изписалия се по обкръжаващите го лица ужас. Значи и те го бяха видели. Усмихна им се окуражително, но странното чувство, онази особена забрава, отново се връщаше към него. Опита се да се усмихне още веднъж, но някаква странна топлина изпълни черепа му отвътре и после разцъфна.

Пей Чао Ян остана на колене още миг, погледът му изведнъж стана стъклен и той се строполи по очи. Мъртъв.

Толонен се бе отдалечил към стълбите, когато всичко започна. Първият писък го накара да обърне инвалидната количка. Сърцето му затуптя и той погледна натам, откъдето идваше викът, но дърветата и храстите скриваха всичко от погледа му. После скочи от стола, без да обръща внимание на болката. Сигналите на връзката се преплитаха един с друг в главата му. Писъците и виковете се извисиха в кресчендо. От всичко страни се стичаха шао лин с извадени, вдигнати нагоре мечове и се оглеждаха трескаво. Толонен си запробива път през тълпата с единствената си ръка, мръщейки се от болката в гърдите и рамото всеки път, когато някой се блъснеше в него.

Сигналите рязко спряха. Ужасен, той прекъсна връзката в главата си, после се запрепъва напред. В ума му бушуваше буря. Какво бе станало? Какво, в името на всички богове, бе станало тук? Сърцето му думкаше болезнено в гърдите. Дано всичко е грешка — замоли се той мълчаливо, промъквайки се през последните няколко души най-отпред. — Дано релето ми е изиграло някой номер. Но знаеше, че не е.

Огледа се с изцъклени очи — опита се да осъзнае какво бе станало.

Фей Йен лежеше на една страна, вкопчила ръце в дрехите си, и се задъхваше от невероятна болка. Една от прислужничките й се суетеше около нея. На няколко крачки от нея лежеше Хан Чин.

— Лекар! — изкрещя Толонен, ужасен от гледката — Хан лежеше там абсолютно безжизнен. — В името на всички богове, доведете лекар! Веднага!

Почти на мига се появиха двама униформени и коленичиха от двете страни на Хан Чин. Единият разкъса туниката му и започна енергично да натиска гърдите му с две ръце, другият заопипва пулса.

Толонен се изправи до тях. Отчаянието го разкъсваше. Бе виждал достатъчно мъртъвци и знаеше колко е безнадеждно всичко. Хан лежеше там в неестествена поза — гръбнакът му бе прекършен, вратът му бе счупен.

След миг единият вдигна поглед. Лицето му бе посивяло.

— Господарят Хан е мъртъв, генерале. Нищо не можем да направим.

Толонен затрепери силно.

— Бързо — единица за запазване на живота! Веднага! Откарайте го в специалното отделение! Личните хирурзи на Танга да се погрижат веднага за него!

Обърна се и погледна другото тяло. Позна го веднага. Богове! — помисли си той. Почувства силна болка — та това беше неговият кръщелник, Пей Чао Ян. Нямаше ли край? Огледа се трескаво, взря се в лицата на зяпачите.

— Кой го направи? Видя ли някой как стана?

Вдигна се врява от надвикващи се гласове. После един се чу по-ясно. Гласът на Фей Йен:

— Беше Чао Ян — думите едва излизаха от устата й. — Чао Ян… е убиецът.

Толонен се завъртя рязко, объркан. ПЕЙ ЧАО ЯН! НЕ! БЕШЕ НЕВЪЗМОЖНО! АБСОЛЮТНО НЕВЪЗМОЖНО!

Но беше ли така наистина?

Той бързо извика двама шао лин и ги накара да обърнат Чао Ян. После взе ножа на единия, коленичи над тялото и разпра туниката на Чао Ян. Поколеба се секунда-две, след това заби ножа в гърдите и ги разряза напречно.

Ножът му срещна само плът и кост. Кръвта бликна по ръцете му. Пусна ножа, обзет от ужас, и погледна Фей Иен.

— Сигурна ли си?

Тя сведе глава.

— Да.

Точно зад нея настъпи раздвижване и тълпата направи път. Там застана Ли Шай Тун, съзерцаващ сцената с изпълнени с ужас очи. Хората около него бавно коленичиха със сведени глави.

— ЧИЕ ХСИЯ — изправи се Толонен. — Умолявам ви да се върнете там, където сте в безопасност. Не знаем…

Тангът му направи знак да замълчи.

— Мъртъв ли е?

Бе ужасно да гледаш лицето на Ли Шай Тун. Беше вдигнал брадичката си по познатия начин, както когато даваше заповеди, но сега едва можеше да овладее дори самия себе си. Лекото треперене на мускулите на врата му издаваше вътрешната му борба. Устните му бяха стиснати, а очите му…

Толонен потръпна и сведе очи.

— Боя се, че да, ЧИЕ ХСИЯ.

— А убиецът?

Генералът преглътна:

— Не зная, ЧИЕ ХСИЯ. Изглежда…

Фей Йен го прекъсна:

— Беше… Пей Чао Ян.

Устата на Танга леко се отвори; той кимна.

— А… Разбирам.

Опита се да каже още нещо, после сякаш го забрави.

Толонен отново вдигна поглед. Едва смогваше да гледа Танга в очите. За първи път в живота си осъзнаваше, че е разочаровал господаря си. Коленичи с ниско наведена глава, извади церемониалната си кама и я протегна с дръжката напред към Танга с жест, който съвсем ясно казваше: „Моят живот е твой.“

За миг се възцари мълчание, после Тангът се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Стани, Кнут. Моля те, стани.

В гласа на Ли Шай Тун имаше мъка, дълбока болка, която преряза Толонен и го разтърси. Той беше причината за тази болка. Неговият провал я бе причинил. Стана бавно и усети колко е остарял; продължаваше да стои със сведена глава, протегнал камата.

— Скрий я, стари приятелю. Скрий я.

Отново погледна Танга в очите. Да, там имаше тъга — ужасна, тежка тъга. Но зад нея имаше и нещо друго. Приемане на нещата. Сякаш Ли Шай Тун го бе очаквал. Сякаш бе рискувал и бе загубил, като през цялото време е знаел, че може и да загуби.

— Моя е вината — каза Ли Шай Тун, изпреварвайки генерала. — Знаех колко е рисковано — той потръпна, после сведе очи. — Стига вече смърт за днес. А и имам нужда от тебе, Кнут. От твоите знания, от твоите способности, от твоята непоколебима вярност към мене.

Замълча за миг — бореше се да се овладее; след това отново погледна Толонен в очите.

— В края на краищата Кнут, аз имам още един син. Ще си нужен и на него.

Дойдоха още лекари. Бутаха носилка. Генералът и Тангът стояха мълчаливо и гледаха как поставят Хан Чин в апарата и запечатват капака. И двамата знаеха колко напразно е това. Нищо вече не можеше да върне Хан Чин. Когато Ли Шай Тун отново обърна лице към Толонен, бе свил юмруци. Лицето му бе маска на болката и търпението.

— Открий кой го е направил. Открий КАК са го направили. После ела при мене. Не действай без моя заповед, Кнут. Не поемай върху себе си моето отмъщение — той потръпна, гледайки как лекарите започват да бутат носилката обратно. — Хан не трябва да е умрял напразно. Смъртта му означава нещо.

Толонен разбра, че Тангът вече не можеше да говори. Вече бе стигнал границата. Лицето му сякаш започна да се разпада, очите му и брадичката му започнаха яростно да играят, издавайки дълбочината на обзелите го чувства. Махна отсечено с ръка и се извърна.

Генералът прибра камата в ножницата и се обърна с лице към гостите. Новината за смъртта на Хан Чин вероятно се носеше надолу по нивата на Чун Куо. А някъде — беше сигурен в това — една групичка хора празнуваше — усмихваха се жестоко и вдигаха чаши.

Някъде… Толонен потрепери — тъгата отстъпваше място на гнева. Ще намери тези копелета! Ще ги намери и ще ги избие! Всичките до един!

Глава 8Играта на Ким

Бяха упоили момчето и го бяха откарали в изследователския център на остров Корсика, на триста ли оттам. Там го бяха почистили, обезпаразитили и настанили в килия.

Беше гола килия, без никакви мебели — куб със страни, дълги по петнадесет чи. Таванът се губеше в мрака нагоре, врата нямаше, макар и едно малко прозорче високо горе в гладката тъмна стена да предполагаше, че все има някакъв изход оттук. От тавана и от прозорчето излизаше леко сияние, недостойно за името „светлина“, а от средата на тавана на дълга, гъвкава дръжка висеше камера с шест обектива.

Момчето се бе сгушило до стената под прозореца, втренчено в камерата — на лицето му бяха изписани и любопитство, и враждебност. Не помръдваше, защото когато го правеше, камерата като нещо живо се извърташе да го проследи и две от очите й непрекъснато бяха фиксирани върху него. Знаеше го, защото си бе правил опити с нея; освен това се бе опитал и да се изкатери по стената до прозорчето.

В съседната стая един човек седеше зад контролно табло и наблюдаваше момчето на екрана. Зад него бе застанал още един. И двамата бяха облечени в еднакви черни костюми с кройка по тялото. Лицата и на двамата бяха покрити като с маски с фина марлена мрежа — виждаха се само очите с техните абаносови лещи.

Известно време не се случи нищо. После момчето се обади:

— Bos agas pen gweder? Bos eno anawy py plas why dos mes?

Седящият преведе на другия:

— Главата ти от стъкло ли е? Има ли светлина там, откъдето идваш?

Тай Чо се разсмя. Момчето бе започнало да му харесва. Толкова бързо схващаше, толкова беше умно. Беше почти удоволствие да му партнира в тези сеанси. Извърна се наполовина и погледна изправения човек. Той изсумтя незаинтересован.

— Трябва да видя още нещо, Тай Чо. Някакъв ясен знак за това, на какво е способен.

Тай Чо кимна и отново се обърна към екрана.

— Ef bos enawy — отвърна той любезно. ТОЙ СВЕТЛИНА, искаше да каже, буквално преведено, макар смисълът да беше „има светлина“. — Pur enawy — продължи той. МНОГО СВЕТЛО. — Re rak why gordhaf whath, edrek. — ТИ НЕ БИ Я ПОНЕСЪЛ, ИЗВИНЯВАЙ. — Mes bos hebask. A brys why mynnes gweles py plas my dos mes. — НО ИМАЙ ТЪРПЕНИЕ. СЛЕД ВРЕМЕ ЩЕ ВИДИШ ОТКЪДЕ СЪМ ДОШЪЛ.

Момчето се замисли, после, като че доволно, кимна.

— Да — каза то. — ДОБРЕ.

— Какъв е този език? — попита изправеният. Името му беше Андерсен, той беше директор на Проекта. Работата на Тай Чо беше да го убеди, че за кандидата си струва да се похарчат пари и време, защото това бе отдел, подчинен на правителството на Танга, а дори и правителствените отдели трябва да носят някаква печалба.

— Стар керноулски — отвърна Тай Чо, полуизвърнал се на стола, но продължавайки да наблюдава екрана. — Вулгаризирана поджин-версия, почти лишена от глаголни времена. Граматическата му структура е калкирана от английски.

Знаеше много повече, ала сдържа езика си — знаеше колко е нетърпелив началникът му поначало. Храбри хора са били онези неколцина хиляди, създали кралството Керноу през първите години от съществуването на Града. Храбри, умни хора. Но не са знаели колко ужасен ще бъде животът в Глината. Не бяха отчели какви огромни преобразуващи налягания щяха да се оформят и да ги притиснат. Разумът бе коленичил пред нуждата и пред теглото на всичко, което бе струпал животът върху главите им, извън техния досег. Бяха деградирали. За 10 000 дни се бяха върнали назад с 10 000 години. Пак във времената на кремъка и костта. Пак в каменния век. Сега бяха останали само опърпаните останки на езика, който си бяха избрали — звуците му бяха също толкова изкривени, колкото и телата на децата на децата на техните деца.

Андерсен се наведе напред и почука по екрана с дългите си нокти.

— Искам нещо убедително. Нещо, което да мога да покажа на спонсорите ни. Нещо, което можем да продадем.

Тай Чо откъсна за миг очи от екрана и срещна погледа на Андерсен. Отвътре инстинктът му подсказваше, че момченцето е различно от останалите — може би беше тъкмо онова, което целеше да открие Проектът. Но можеше ли да разчита на „нещо убедително“?

В очите на директора не се четеше нищо.

— Ще се опитам — след малко каза Тай Чо. — Ала утре.

Андерсен кимна отсечено и му обърна гръб.

— Значи утре.

„Утре“ започна доста рано. Тай Чо стана с петия звънец и застана на поста си. Наблюдаваше спящото момче. Бавно, почти незабележимо той увеличи осветлението в килията. Беше четвъртият ден на момчето тук, но като всички, доведени от Глината, то нямаше истинска представа за времето. Там, долу, и денят, и нощта бяха еднакво тъмни.

Бавно, постепенно щяха да го научат на друго. Щеше да се научи да живее като хората от Горния свят.

Когато пристигна, му оставиха храна и питие в килията. Щом се събуди, той веднага ги видя, но просто подуши двете купички и ги остави недокоснати. На втория ден обаче гладът и жаждата надвиха страха му и той яде като вълк.

Тай Чо беше виждал това много пъти. Бе изкарал осем години във вербовката и бе видял повече от дузина кандидати в процеса им на социализиране. Но никога досега не бе се чувствал толкова убеден по отношение на някой кандидат. В това момче имаше нещо, някакъв чар, ако това бе възможно за подобно мършаво, изпосталяло създание; имаше мощно, почти осезаемо чувство за потенциал.

През първите няколко дена всички представляваха жалка гледка. Повечето бяха като животни, които се опитваха да прегризат капана, в който се бяха хванали. Някои полудяваха и се опитваха да се самоубият. Други изпадаха в кома. И в двата случая следваше проста процедура. Въпрос на политика. При докосването на едно копче от контролното табло килията се изпълваше с бързодействащ смъртоносен газ. Всичко свършваше за секунди.

Ким обаче бързо бе преодолял първоначалния страх. След като нищо лошо не му се случи, той започна методично да изследва килията си, а увереността му нарастваше с всеки изминал час, през който оставаше невредим. Любопитството бе започнало да излиза на първо място в природата му. Материалът, от който бяха направени стените, следящата го камера, клапата за отпадъци, направата на купичките — всичко бе подложено на внимателен оглед; та според проявеното старание това си беше почти научно изследване, помисли си Тай Чо. И все пак, когато го заговори, веднага се убеди колко крехка бе тази увереност. Момчето замръзна, както си правеше нещо, косите му настръхнаха, то бързо се шмугна в своя ъгъл и се сви. Трепереше, а големите му кръгли очи се бяха разширили от ужас.

Тай Чо и преди бе виждал прояви на ум, а хитруването си беше втората природа на тези деца от Глината, но тук имаше нещо повече от ум и хитруване. Момчето не беше просто схватливо и любопитно, а и можеше да брои, но имаше явни признаци за нещо повече.

Много фактори спираха развитието на истински разум в Глината и най-главният беше недохранването. Когато съществуването се оголваше до самия си скелет, първото нещо, което се губеше, бе цивилизованият аспект на абстрактното мислене. И все пак при някои въпреки всичко то излизаше на повърхността.

През последната година обаче Проектът бе под наблюдението на фракции в Камарата, които искаха да го закрият. Аргументите им бяха познати. Проектът беше скъп. През последните пет години той на два пъти не бе донасял никаква печалба. Нито пък фактът, че бяха разширили мрежата си под целия Град Европа, умилостивяваше критиците. Защо, на първо място, изобщо беше необходим Проектът? За двадесет години от него бяха излезли пет хиляди годни за нещо човеци, ала какво бе това в контекста на огромната научна общност? Нищо. Или същото като нищо.

В най-мрачните си мигове Тай Чо се съгласяваше с тях. След някой от онези дни, когато се налагаше да напълни килията с газ, се качваше едно ниво по-нагоре в апартамента си и се чудеше защо изобщо са се захванали с това. Там, долу, имаше толкова много лошо гледани деца, толкова много физическо страдание, такова прекъсване на веригата на познанието. От време на време му изглеждаше, че бариерите пред развитието на разума там са непреодолими. Глината — това беше кошмар, въплътил се в действителност. Това беше ти ю, „земен затвор“ — светът под земята, мястото, където живееха демоните. Долу разумът бе деградирал до хитростта на убиец, притъпяван от варварския език, в който нямаше място за по-широки представи. Като си го помислеше по този начин, всичко изглеждаше не повече от игра. Успокояване на съзнанието, но нищо повече.

От време на време се чувстваха по този начин. Но чувството не беше трайно. Тай Чо бе убил може би стотина момчета като Ким, знаейки, че така е най-добре — жал му беше, задето бедните създания са се хванали в капана, но знаеше, че нямат никакво бъдеще — нито Горе, нито долу. И все пак видял бе светлината на разума да проблясва в очите им — очи, които според правилата трябваше да бъдат просто тъпи или страхливи. И всеки път това му изглеждаше като някакво чудо, отвъд простото разбиране. Всеки път то лъжеше онези, които казваха, че Глината раждаше истински хора; околната среда и генетиката — не съществуваше нищо друго. Не, имаше и още нещо.

Беше нещо, което никой от тях не споменаваше — почти някаква ерес. И все пак сред тях нямаше човек, който да не го усеща. Нито един, който да не знае кое точно оправдава и вдъхновява работата им тук.

Човекът беше нещо повече от пластика на плътта, управлявана от клавиатурата на сетивата. Повече от носител на генетични кодове. Само на Човечеството бе дадена разпръскващата се, неуловима искра на индивидуалността. Изглеждаше парадоксално, но беше точно така. Всеки път, когато „спасяваха“ някого от Глината, вярата им в това укрепваше. Човекът бе нещо повече от по — повече от животинската душа, плътта, която изгниваше в земята, след като умре. Имаше и духовна душа — хун.

И така те работеха — кръстосваха тъмните дълбини и издирваха онези особени души, в чиито очи гореше искрата на самия живот. Всеки един — чудо. Всеки един — потвърждение. „Ние осигуряваме печалба — снабдяваме компаниите с работници“ — изтъкваха те, когато се наложеше. Но истинската причина криеха от другите. Това беше тяхната тъмна професионална тайна.

Започна. По негова заповед един униформен мех влезе в стаята и постави на пода до спящото момче поднос. На подноса имаше няколко различни предмета, покрити с тънко черно покривало.

Стаята отново бе запечатана. Тай Чо изчака. Измина час.

Щом Ким се събуди, веднага видя подноса. Спря, рязко нащрек, напълно буден. Космите по врата му настръхнаха. Вдигна глава, подуши из въздуха, после бавно обиколи подноса. Опря гръб о стената и погледна към камерата — в тъмните му очи ясно се четеше въпрос:

— Pyn an jawl us wharfedhys? — И КАКВО СЕГА?

Тай Чо се усмихна, наведе се напред и набра един код на интеркома.

Последва пауза, после му отговори гласът на Андерсен:

— Какво има, Тай Чо?

— Мисля, че това ще ви заинтересува, сър. С момчето съм. Мисля, че сам трябва да видите това.

След известно колебание Андерсен се съгласи. Прекъсна връзката.

Тай Чо седна на стола и се загледа в екрана.

Погледът на момчето сновеше между камерата и подноса, после се спря върху подноса. Бавно, почти плахо се приближи. Вдигна поглед — бе намръщило чело, големите му кръгли очи бяха изпълнени с подозрение. После с бързо, внезапно движение отметна покривалото.

Това беше стандартен тест — Тай Чо беше присъствал на този момент петдесет, може би и сто пъти. Беше виждал момченца да душат, да опипват, да пробват предметите на вкус, след това да ги захвърлят или да си играят с тях по напълно неразбираем начин, но този път бе различно — съвсем различно от всичко, което беше виждал досега. Той гледаше мълчаливо, усещайки присъствието на директора до себе си.

— Това е погрешно, нали така? Предполага се, че това е игра за запаметяване, нали?

Директорът се протегна да включи интеркома, но Тай Чо бутна ръката му, обърна се и го погледна.

— Моля ви. Още не. Гледайте какво прави!

Директорът се поколеба, после кимна.

— Ама КАКВО точно прави?

Тай Чо се обърна към екрана и се усмихна на себе си.

— Прави каквото си прави винаги. Променя правилата.

Отначало момчето не вдигна нито един предмет, а започна да ги движи по подноса, опитвайки се да схване по-добре какво представляват. После, работейки, сякаш си е поставил някаква цел, започна да ги комбинира по няколко. Малко огледалце, парче пластмасова тръба и парче тел. Ръцете му се движеха бързо, умно и за миг стъкми нещо, което приличаше на детска играчка. Постави го до стената под прозореца и го вдигна към окото си — опитваше се да надникне навън. Не успя, седна и търпеливо го разглоби.

Двамата мъже бяха вперили очи в екрана като омагьосани — видяха как момчето постави длан пред огледалото и бавно го наклони, изучавайки какъв ще е ефектът върху образа. След това, сякаш доволно, се върна при подноса и взе в ръка по-тежък предмет. Претегли го на ръка замислено, после се протегна за друг и ги постави встрани.

Припълзя по пода, прибра захвърленото парче плат и го разстла на пода. След това постави огледалото със стъклото надолу върху него. Постави гравираното парче дърво да го прегражда наполовина, като внимаваше как го нагласява, после удари здраво гърба на парчето с фенерчето.

Вдигна внимателно двете половинки на огледалото, провери с палец доколко са остри ръбовете им. Тай Чо инстинктивно протегна ръка към бутона, готов да напълни килията с газ, ако момчето се опита да направи нещо безразсъдно. Но Ким изобщо не смяташе да си навреди. Като използва ръбчето, той сряза жицата на четири парчета, след което започна отново да конструира играчката си — постави по едно парче огледало и от двете страни на тръбата. Нагласи пет пъти ъгъла, под който бяха поставени огледалцата, преди най-сетне да му хареса, после затегна телчетата и отново отиде при прозореца. Този път трябваше да успее да надникне навън.

Андерсен се наведе напред.

— Мислиш ли, че е виждал такова нещо преди?

— Къде? В Глината? — Тай Чо се засмя, обърна се и погледна Андерсен. — Не. Всичко това му е за първи път. Експеримент. Само си помисли как НИЕ научаваме нещата. Как като деца гледаме другите и ги копираме. Как трябва да ни учат дори на най-основните умения. Но Ким не е такъв. Няма от кого да копира. И никога не е имал. Всичко трябва да идва от собствения му ум. Ето защо онова, което прави, е направо смайващо. Не виждаш ли? Той се отнася към света като към нещо ново. Нещо, което тепърва трябва да бъде сглобявано.

Момчето отмести саморъчно сглобения перископ от очите си и бавно седна, явно разочаровано от онова, което бе видяло. После наклони глава назад и заговори към мрака нагоре:

— Pandra vyth gwres? — Къде се намирам?

Изчака, но когато не дойде никакъв отговор, хвърли тръбата и остави главата си да падне на гърдите му, все едно че беше уморен.

Тай Чо се обърна и погледна директора.

— Е?

Андерсен остана неподвижен още миг, взрян в екрана, после погледна Тай Чо.

— Добре. Този следобед ще подпишем договор за шест месеца.

Под бялата марлена маска Тай Чо се усмихваше.

— Значи да започвам веднага?

Директорът се поколеба, след това рязко кимна. Очите му, обикновено толкова безжизнени, сега изглеждаха замислени и може би изненадани.

— Да — каза той най-накрая. — Започвай веднага. Но веднага щом стане нещо интересно, ми го съобщавай!

Час по-късно Андерсен седеше на бюрото си. Директивата, за която го бяха предупредили, че е изпратена, вече беше пристигнала. Сега лежеше на бюрото пред него. Имаше два месеца. Два месеца да преобърне нещата. А новите финансови резултати, които му бяха дали и които той трябваше да получава, бяха четири пъти по-високи от старите.

Засмя се горчиво. Чудо трябваше да стане. Не бе имал шанса да изпълни старите норми, пък да не говорим за новите цифри. Не — някой Отгоре бе решил да дръпне шалтера на Проекта, сигурен беше в това. Това беше политика.

Андерсен се наведе напред и заговори по интеркома:

— Изпратете стандартен договор. За срок от шест месеца. За новото момче, Ким.

Облегна се назад. Чудо… Е, може би Тай Чо беше прав. Може би това момче наистина бе особен случай. Но дали особеността му щеше да премине в пари? Както и да е, не му възлагаше всичките си надежди. Шест месеца? Ако Проектът се закриеше, Ким щеше да е мъртъв след два месеца. Той и още стотина като него.

— Политика! — измърмори той. Чудеше се кой ли стои зад последната директива и какво ли би могъл да направи, за да удължат срока; с кого ли би могъл да говори, за да се променят нещата.

После договорът изпадна от принтера на бюрото. Той се наведе напред, взе четката си и се подписа със замах — с йероглифи, на мандарин — в долния му край.

Наблюдателната тръба лежеше там, където Ким я беше захвърлил — долното огледало се бе измъкнало и жицата висеше. Ким седеше абсолютно неподвижно, обгърнал коленете си с ръце и заврял глава между тях. Чакаше.

Първо го чу. Усети леко движение във въздуха. Дръпна се назад, после се сви под стената, опулил очи. След това отсрещната стена започна да се бели от средата. Изкрещя.

Онова, което преди беше стена, сега бе открито пространство. Зад отвора имаше стая, същата като тази, в която седеше. Вътре, зад тясна дървена бариера, седеше великан. Великан с лице от бяло като кост стъкло.

Великанът се изправи и започна да се приближава покрай стената. Ким отново изкрещя и се опита да отстъпи назад, но нямаше накъде да бяга. Огледа се отчаяно. Урина се стичаше по краката му.

Тогава великанът проговори:

— Ow hanow bos T’di Cho. My bos an den kewesel yn why — МОЕ ИМЕ ТАЙ ЧО. АЗ ЧОВЕК, КОЙТО ГОВОРИ С ТЕБЕ.

Великанът млъкна, после влезе в стаята и застана там, разперил ръце встрани. Жест, който бе предназначен да каже „виж, аз не те заплашвам с нищо“, но човекът бе висок почти два пъти колкото най-високия човек, когото Ким някога бе виждал. Приличаше на боговете, които тогава Ким бе видял в Глината, ала крайниците и тялото му бяха черни като пръст, а очите му приличаха на черни скъпоценни камъни сред чистата стъклена белота на лицето му.

Това бе жестоко лице. Лице в странно противоречие с меката окуражителност на гласа.

Ким оголи зъби и изръмжа.

И тогава великанът направи нещо съвсем неочаквано. Коленичи. Все още беше по-висок от Ким, но сега не изглеждаше вече чак толкова страшен. Разперил ръце, той заговори отново:

— My golyas why, Kim. — Наблюдавам те, Ким. — My gweles pandra why canna obery. — Виждам какво можеш да правиш. — Why a-vyn bewa a-ughof? — Искаш ли да живееш горе?

Мракът в него бавно се разсейваше. Той си пое дъх и отговори:

— MY A-VYN. — Искам.

Великанът кимна.

— Да. Ena why gweres-vy. — Добре. Тогава ми помогни. Bysy yu dheugh obery pandra my kewesel. — Трябва да правиш всичко, каквото ти кажа.

Великанът протегна ръка и обели плътта от лицето си. Под него имаше второ лице — устата се усмихваше в червено, показвайки съвършени зъби. Вътрешната му уста. Значи изобщо не е бил направен от стъкло.

Ким си помисли за онова, което му беше казал великанът. Прекалено общо беше. Поклати глава.

— Ny puptra. — Не всичко.

Великанът кимна. Този път думите излизаха от вътрешната му уста. Останалата плът висеше около брадичката му.

— Ny puptra. Mes moyha talcow. — Не всичко. Но повечето неща. — May ef gul styr. — Когато има смисъл.

Обмисли го. Не го обвързваше кой знае колко.

— Да — каза тихо той.

— Flowr — усмихна се отново великанът. — Чудесно. — Ena bysy yu dheugh onen tra a-dherak pup ken. — Значи трябва преди всичко да ми отговориш на един въпрос. — Pyu dysky why fatel vyvera? — Кой те е научил да броиш?

Андерсен седеше зад бюрото си и преглеждаше доклада на Тай Чо. Бе краят на първата седмица на привикване. Нормално следваха още седемнадесет седмици търпеливо наблюдение, но Тай Чо бе помолил нещата да се ускорят. Андерсен с готовност се съгласи. Същата сутрин бе разговарял с първия секретар на един от заместник-министрите и му бяха съобщили, че молбата му да бъде изслушан била отхвърлена. Което означаваше, че директивата е последна. И все пак нещата не стояха чак толкова зле. През последната седмица беше доста зает.

Вдигна поглед и изсумтя.

— Добре — каза той просто и отмести папката встрани. — Ще подпиша препоръката си. Съветът заседава утре. Ще поставя въпроса пред тях.

Тай Чо се усмихна и кимна с благодарност.

— Извън протокола — продължи Андерсен и се наклони напред през бюрото. — Колко високо оценяваш потенциала му? Тук казваш, че според тебе е гений. Това може да означава много неща. Искам нещо, което бих могъл да продам. Нещо, което би впечатлило изпълнителен служител от върха.

— Всичко е там, вътре — посочи папката Тай Чо. — Той има ейдетична памет. Почти съвършени рефлекси. И способност да разбира и използва сложни идеи мигове след като за първи път се запознае с тях. Добави към това дълбоки, почти поразителни математически и лингвистични способности.

Директорът кимна.

— Всичко това е чудесно, Тай Чо, но нямах точно това предвид. Те могат да правят машини, които са способни на всичко това. КАКВО МОЖЕМ НИЕ ДА ПРАВИМ, А МАШИНАТА НЕ МОЖЕ?

Странен въпрос. Преди никога не се бе появявал кандидат като Ким. Той вече говореше гладко английски и бе възприел основите на алгебрата и логиката, сякаш бяха мръвки, които бе погълнал и смлял.

Директорът се облегна назад и леко се извърна на стола, като отмести поглед от Тай Чо.

— Нека да ти обясня положението. Тогава може и да разбереш защо те питам.

Погледна оперативния си работник и се усмихна.

— Много си добър в работата си, Тай Чо, и аз уважавам твоята оценка. Но моята гледна точка е различна от твоята. Така и трябва да бъде. Трябва да оправдая някак си продължаването на цялата операция. Трябва да докладвам пред съвет, който отговаря пред самата Камара. А Камарата я интересуват само две неща. Първо: Проектът за вербовка дава ли някаква печалба? И второ: „вербуването“ на хора от Глината — това ли е най-доброто за пазара?

Вдигна ръка, все едно искаше да отблъсне някой аргумент, който Тай Чо смята да изтъкне.

— Знам, че сигурно ти звучи грубо и антиидеалистично, но така стоят нещата.

Тай Чо кимна, ала не каза нищо.

— Както и да е, така стоят нещата. В момента имам стабилни отношения с пет компании. Три са подписали договори за опции на търг, когато му дойде времето. Очаквам и останалите две скоро да подпишат.

Тай Чо се изцъкли от изненада.

— Търг?!

Андерсен вдигна ръка.

— Както и да е… Ако той е такъв, какъвто казваш, можем да намерим пари за цялата програма за година, може би и за повече. Искам да кажа, ако сключим сделката точно както трябва. Ако накараме някоя от големите компании да подпише договор с изключителни права.

Тай Чо смаяно поклати глава. Договор с изключителни права! Значи директорът не говореше за обичайното спонсорство, а за нещо голямо. Нещо от порядъка на два до пет милиона юана! Не беше чудно тогава, че иска нещо повече от казаното в доклада. Но какво можеше да предложи той, Тай Чо?

— Не знам… — започна той и млъкна. ИМАШЕ нещо, което Ким можеше да прави, а машината — не. Можеше да измисля неща, да изобретява. Можеше да вземе две неща и да направи от тях трето.

— Е? — обади се Андерсен. — Да речем, аз съм главата на „Сим Фик“. Как би ме убедил да ти подхвърля двадесет милиона юана срещу малко момченце, без значение генийче или не?

Тай Чо преглътна. ДВАДЕСЕТ МИЛИОНА ЮАНА! Намръщи се, съсредоточавайки се върху поставената му задача.

— Ами… Той свързва неща… Свързва неща, които ние обикновено смятаме за несвързани — той погледна надолу, опитвайки се да изрази с думи онова, което правеше Ким толкова особен. — Но има и нещо повече. Много повече. Той не просто научава, запомня и пресмята, той СЪЗДАВА. Нови идеи. Изцяло нови идеи. Гледа на нещата по начин, за който ние никога не сме се сещали.

— Например?

Тай Чо сви рамене. Беше толкова трудно да се определи, да се изтъкне, но той знаеше, че точно това прави Ким толкова различен. Не беше само способността му да запаметява или бързината му, беше нещо, което надхвърляше всичко това. И тъй като това ставаше през цялото време, беше трудно да се извлече и да се каже: „Той прави това и това.“ Това беше самият му начин на мислене. Той НЕПРЕКЪСНАТО измисляше нови неща.

Тай Чо се засмя.

— Имаш ли някакво понятие от астрономия?

— Малко — Андерсен го изгледа странно. — Това има ли някаква връзка, Тай Чо?

Тай Чо кимна.

— Знаеш ли какво е Нова?

Андерсен сви рамене.

— Опресни ми паметта.

— Нова е стара звезда, която колабира в себе си и чрез това експлодира и изхвърля големи количества енергия и светлина. Е, Ким е един вид Нова. Изкушавам се да кажа Свръхнова. Сякаш в самия му център има някакъв плътен мрак, който всмуква знанията в себе си и после ги изхвърля навън във вид на светлина. Ярка, ослепителна светлина.

Андерсен поклати глава.

— Стари звезди… Не можеш ли да измислиш нещо по-приложимо?

Тай Чо се наведе напред, вече сериозен.

— Защо не го доведеш тук този твой глава на „Сим Фик“? Покажи му момчето. Нека сам си доведе експерти, сам да си направи изпитания, да го подложи на свои собствени тестове. Ще се шашне, гарантирам ти.

— Сигурно — смънка Андерсен и притисна устата си с ръка. После по-уверено повтори: — Сигурно. Знаеш ли, това май не е чак толкова лоша идея.

На другия ден Тай Чо подаде молба — очакваше веднага да я отхвърлят. Обаче след час получи от директора уведомление за пълното одобрение на Съвета. Щяха да преместят момчето от „Привикване“ в „С и Д“ — „Социализация и индоктриниране“ — за осемнадесетмесечно обучение. А той щеше пряко да отговаря за новия кандидат, Ким Уард.

Обикновено се мръщеха на възникването на лични чувства. Гледаше се като на необходимост на наличието на ясно разграничение между степените на обучение, но директорът беше убедил Съвета, че случаят е особен. И те се съгласиха, признаха колко важно е да се насърчават способностите на момчето, макар че може би мисълта за петте милиона юана — цифра, спомената неофициално и изцяло извън протокола — се оказа допълнителен аргумент да отстъпят от традициите в този случай. И така Тай Чо преведе Ким през пет нива в отдел „Социализация“ и му помогна да се настани в новото си жилище.

Седмица по-късно Тай Чо бе застанал на катедрата в малка шестоъгълна стая за лекции, осветена само по средата, и то с възможно най-слабата лампа. Три момчета седяха на разстояние едно от друго, оформяйки триъгълник, а в средата му като паяк се бе разположил тривизионен апарат. Тай Чо бе застанал в сянката зад най-дребничкото момченце и контролираше образите.

Лекцията беше за Чун Куо и Града Земя. Образите на огромната, подобна на кошер конструкция се появяваха и се стопяваха. Екстериори, разреди, части. Първият поглед на тези деца към средата, построена над Глината.

Докато Тай Чо придружаваше с обяснения последователността от образи, се чудеше дали изобщо понякога те мечтаят да се върнат отново там, под огромната, въздигаща се канара на Града. Колко странно би било. Как ли биха се чувствали? Сигурно като хлебарки под къщата. Да, когато гледаше тези картини, дори и той се изпълваше със страхопочитание. А какво ли им беше на тях? Нали го виждаха за първи път — за първи път през съзнанието им минаваше мисълта, колко са незначителни; колко дребно нещо е индивидът, колко огромно — видът. Градът, покриващ Земята като ледник, прекъсван само от океани, планини и плантации. Вид, наброяващ почти четиридесет милиарда.

Да, виждаше страхопочитанието по лицата на двете момченца срещу него. Бяха зяпнали широко от почуда, а очите им бяха впити в образите, сякаш се опитваха да ги погълнат. После погледна дребничката тъмнокоса глава точно под катедрата и се зачуди какво ли си мисли Ким.

— Прекалено е голям — каза изведнъж Ким.

Тай Чо се засмя.

— Голям е точно толкова, колкото е. Как може да е прекалено голям?

— Не — Ким се извърна и го погледна — тъмните му очи пламтяха трескаво. Другите две момчета го гледаха внимателно. — Не искам да кажа точно това. Но той е… прекалено обширен и прекалено тежък, за да стои на колони, без да се срути или да потъне в земята.

— Продължавай — Тай Чо усети, че ставаше нещо важно. Беше също както когато Ким конструира перископа, но този път използваше идеите като градивни части.

— Е, на повечето места е висок триста нива, нали така?

Тай Чо кимна — внимаваше да не го прекъсне.

— Е, ами на всяко ниво живеят хиляди, може би и милиони хора. С всичките им нужди. Храна, дрехи, транспорт, вода, машини. Много машини — Ким тихо се засмя. — Ами че то е абсурдно. Просто не може да бъде. Прекалено е тежък. Прекалено е голям. Видял съм с очите си колко МАЛКИ са колоните, които го поддържат.

— И все пак — ето го — обади се Тай Чо, изненадан от думичката „малък“ и от онова, за което намекваше тя. Ким бе схванал нещо, което останалите дори не забелязваха: истинските размери на Града. Въображението му веднага бе прегърнало мащаба на нещата. Все едно винаги бе знаел всичко това. Но решителният етап тепърва предстоеше. Щеше ли Ким да направи и този скок в разбиранията си?

Тай Чо погледна другите момчета. Вече съвсем се бяха объркали. Изобщо не проумяваха, че има проблем.

— Значи той съществува? — попита озадачено Ким. — Точно такъв, какъвто ни го показа?

— Точно така. Освен това можеш да вземеш под внимание, че има и големи фабрики и леярни и много индустриални машини, разположени по всичките му нива. Поне едно ниво от двадесет се използва за складове. А има и цели нива, които се използват като водохранилища и за преработка на отпадъците.

Лицето на Ким се смръщи в гримаса на напрегнато съсредоточаване. Сякаш се взираше в нещо право пред себе си — челото му се набърчи, очите му изведнъж се фокусираха остро.

— Е? — подсказа му Тай Чо, когато мълчанието вече беше станало неловко.

Ким се разсмя.

— Ще ме помислиш за луд…

— Не. Опитай.

— Ами… Сигурно има нещо в структурата му. Но не може да е само това — Ким почти се бе сгърчил от болка.

Юмруците му бяха здраво свити, а очите оцъклени, втренчени.

Тай Чо затаи дъх. Още една стъпка. Още една мъничка, ала жизненоважна стъпка.

— Ами че той трябва да е построен от въздух. Или от нещо, също толкова леко, колкото е и въздухът, но… твърдо като стомана.

Леко като въздуха и твърдо като стомана. Вещество, яко като междуатомните връзки и толкова леко, че триста нива от него да тежат колкото десетина кирпичени тухли. Вещество, толкова важно за съществуването на Града Земя, че използваха химическото му название изключително рядко. Познато беше просто като „лед“. Лед, защото в неукрасения си вид изглеждаше студено и крехко като най-тънкия слой замръзнала вода. „Надиплени“ слоеве лед — дебели едва няколко стотици молекули — оформяха нивата и стените на Града Земя. Оформени листове лед бяха основният материал за асансьорите и съединенията, мебелите и канализацията, дрехите и водопроводите, играчките и сечивата. Гъвкавостта и многостранното му приложение, това, че бе евтино и издръжливо — всичко това означаваше, че е заменило повечето традиционни материали.

Градът Земя бе огромен дворец от лед. Гигантска къщичка от карти — всяка карта толкова невероятно тъничка, че ако го сгънеха целия, нямаше да е по-дебел от лист хартия.

Бавно, едно по едно, Тай Чо обясни всичко това на Ким и забеляза как лицето на момчето светна от удоволствие. Не въздух, а лед! Това накара момчето да се засмее от радост.

— Значи колоните не го крепят да не падне, а го държат да не хвръкне! — каза той. — Държат го да не излети!

Сорен Бердичев погледна иззад купчината документи, които подписваше.

— Е, Блейк? Видя ли момчето?

Шефът на неговия „Личен състав“ се поколеба — достатъчно дълго, че да накара Бердичев да го погледне пак. Блейк явно се чувстваше не особено щастлив.

— Значи нямаме никаква полза от него?

— О, точно обратното, сър. Той наистина е такъв, какъвто е описан в доклада. Изключителен е, сър. Абсолютно изключителен.

Бердичев остави четката върху мастилницата и се облегна назад, после освободи суетящия се покрай него секретар.

— Значи постъпил си както се договорихме и си откупил неговия договор?

Блейк поклати глава.

— Боя се, че не, сър.

— Не те разбирам, Блейк. Оставил си да ни го отмъкне някой съперник?

— Не, сър. Директорът Андерсен ни предложи договор с изключителни права.

— Тогава какъв е проблемът? Предложи ли му посочената от мене сума? Пет милиона юана?

— Да… — Блейк преглътна. — Всъщност вдигнах я до осем милиона.

Бердичев се усмихна студено.

— Разбрах. Искаш да потвърдя увеличението?

— Не, сър. Нали разбирате, точно там е работата. Андерсен направо ме отряза.

— Какво?! — Бердичев се приведе напред. Очите му зад малките кръгли очилца се изцъклиха от гняв. — Осем милиона — и той ни отрязал?!

— Да, сър. Каза, че искал двадесет милиона минимум, иначе — никакъв договор.

Бердичев смаян бавно поклати глава.

— И ти просто си си излязъл, надявам се?

Блейк сведе поглед. Изчерви се.

Бердичев се приведе напред и му кресна:

— Хайде бе, човек! Изплюй го! Какво става?!

Блейк вдигна отново поглед — сега целият му маниер бе колеблив.

— Аз… Аз обещах на Андерсен да говоря с вас, сър. Казах му, че ще ви попитам дали сте съгласен със сделката.

— КАКВО?! — Бердичев се разсмя невярващо. — Двадесет милиона юана за шестгодишен пикльо?! Ти да не си луд, Блейк?

Блейк го погледна решително в очите.

— Вярвам, че той наистина струва толкова, сър. До последния йен. Не бих се осмелил да дойда при вас, ако не го вярвах.

Бердичев поклати глава.

— Не… Двадесет милиона! Изключено!

Блейк пристъпи напред и умолително се приведе пред началника си.

— Само да го бяхте видели, сър… Само да го бяхте видели със собствените си очи! Щяхте да разберете. Нищо подобно не съм виждал досега! Лаком, точно такъв е — гладен за знания! Наистина, сър, само да го видите!!!

Бердичев погледна ръцете на Блейк, отпуснати върху бюрото. Блейк веднага ги отмести, изправи се и отстъпи назад.

— Това ли е всичко, Блейк?

— Моля ви, сър. Ако размислите… Ако отделите време…

— Знаеш, че нямам — прекъсна го грубо той, раздразнен от неговата настоятелност. Грабна ядосано четката. — Убийството на сина на Танга хвърли всичко като във водовъртеж. Пазарът е изнервен, през цялата седмица имам срещи, за да успокоя нещата. Хората имат нужда от уверения, а това изисква време — погледна отново своя управител на „Личен състав“. Лицето му беше твърдо, гневно. — Не, Блейк, наистина нямам време.

— Простете ми, сър, но мисля, че в този случай трябва да отделите.

Бердичев се взря в Блейк за момент — чудеше се дали пък да не го уволни незабавно. Но нещо го караше да внимава. Блейк никога преди не си беше позволявал подобно нещо — никога не се бе осмелявал да му противоречи по този начин. Трябваше да има основателна причина. Погледна купчината документи, които чакаха подписа му, с почти невиждащ поглед. Опита се да се успокои и да си представи ясно нещата. После отново вдигна очи.

— Значи, мислиш, че си струва толкова? Двадесет милиона юана? Ами ако вземе, че хване някоя детска болест и умре? Ами ако излезе, че е от ония деца-чудо, които прегарят още преди да излязат от пубертета? Двадесет милиона юана. Доста големичка сума е, дори за нашите мащаби.

Блейк сведе глава — сега, след като беше накарал Бердичев да се вслуша, беше самото покорство.

— Съгласен съм, сър. Но аз временно се договорих за плащане на шест вноски. Двадесет процента при подписването, четири изплащания от по десет процента за две години и четиридесет процента при доставянето на момчето при нас на шестнадесетгодишна възраст. Освен това ще има клаузи и за връщане на парите в случай на смърт или злополука. Рискът значително намалява.

Бердичев се замисли за момент. Това повече приличаше на онзи Блейк, когото познаваше и ценеше.

— Хващаш ли се на бас, Блейк?

— Какво искате да кажете, сър?

— Залагаш ли на твоя човек? Ще заложиш ли работата си срещу това, че момчето ще ме впечатли?

Блейк сведе очи. По устните му бавно се плъзна усмивка.

— Мисля, че вече съм я заложил.

— Ким! Какво, по дяволите, правиш?!

Ким се извърна от полуразглобения тривизор и се усмихна. Ужасеният Тай Чо се втурна през стаята и го дръпна от машината.

— Куан Йин! Не разбираш ли, че това можеше да те убие?! В това нещо има достатъчно ток, че да те изпържи, докато станеш на пепел!

Ким поклати глава.

— Сега вече няма — той хвана Тай Чо за ръката, отвори дланта му и пусна нещо в нея. Тай Чо се облещи срещу малката, матовочерна четвъртита тръбичка за миг, после, щом разбра какво представлява, я хвърли, сякаш беше нажежена. Беше енергийният източник.

Коленичи и постави ръце върху раменете на момчето. Изгледа го кръвнишки, за първи път наистина ядосан.

— Забранявам ти да се ровиш по подобен начин в машините! Ако направиш нещо не както трябва, те могат и да те убият! Късмет имаш, че си жив!

Ким отново поклати глава.

— Не — отвърна той тихо, явно потресен от гнева на Тай Чо. — Не и ако си наясно какво правиш.

— А пък ти си много наясно, нали?

— Да… — момченцето потрепери и отмести очи.

Тай Чо, чийто гняв бе подхранван от страха му за Ким, усети, че омеква, макар че беше важно да опази момчето невредимо. Продължи да говори със суров, твърд глас.

— Откъде знаеш?

Ким го погледна — широко отворените му тъмни очи го пронизваха със странната си трескавост.

— Питах оня човек… инженера по поддръжката. Той ми го обясни. Показа ми как да го разглобя цялото и после пак да го сглобя. И как работи. На какви принципи.

Тай Чо за миг остана мълчалив.

— Кога?

Ким сведе поглед.

— Тази сутрин. Преди звънеца.

Тай Чо се засмя.

— Преди звънеца ли?! — Звънецът биеше в шест. Преди това килията на Ким, както и всички други, беше заключена. — Да не би да ти е дошъл на гости? И си е носил тривизор под мишница?

Ким поклати глава, но нищо не каза.

— Кажи ми истината, Ким. Ти просто се ровичкаше, нали? Експериментираше.

— Да, експериментирах. Но не се ровичках. Знаех какво правя. И ти казах истината, Тай Чо. Никога не бих те излъгал.

Тай Чо седна на петите си.

— Тогава не те разбирам, Ким.

— Аз… — Ким вдигна очи. Снежнобялата му шия странно се беше изчервила. — Аз се измъкнах от килията и слязох тук, долу. А пък човекът тъкмо работеше тук — преглеждаше машината.

Тай Чо мълчеше. Взря се задълго в Ким, после се изправи.

— Знаеш, че това е невъзможно, Ким. Ключалката има електронен код.

— Знам — отвърна просто Ким. — А генератор на случайните числа всеки ден сменя комбинацията.

— Значи разбираш защо не мога да ти повярвам.

— Да. Само че аз отвинтих ключалката.

Тай Чо поклати глава — търпението му се бе изчерпало.

— Но ти не можеш, Ким! Щеше да бъде регистрирано като повреда. Алармата веднага щеше да се обади.

Ким клатеше глава.

— Не. Не точно това исках да ти кажа. Аз извадих КЛЮЧАЛКАТА. Електрониката си е още там. Така ги нагласих, че отново да регистрират „заключено“, като затворя вратата.

Тай Чо все още не беше убеден.

— И с какво направи всичко това? Заключващият механизъм е много фин! Както и да е, цялото това нещо е покрито с предпазна пластина!

— Да — каза Ким. Изчервяването му беше преминало. — Това беше най-мъчното. Да отмъкна ей това — той извади спретнато пакетче от джоба на туниката си и го подаде на Тай Чо. Оказа се комплект фини като скалпели инструменти.

— Дубликатите — поясни Ким. — Инженерът по поддръжката сигурно още не се е и усетил, че не са у него.

Тай Чо се взира в инструментите още миг, след това отново погледна Ким.

— Небеса… — каза той тихо. — Значи е вярно?!

Ким кимна. Усмивката се върна на лицето му.

— Точно както ти казах, Тай Чо. Никога не бих те излъгал!

Директорът Андерсен се поклони ниско на Бердичев, щом той влезе в офиса. Бе прекарал сутринта в четенето на досието на собственика на „Сим Фик“ и бе впечатлен от прочетеното. Той беше човек, извел компанията си отникъде до осемнадесетото място в списъка Хан Сен само за някакви си десет години. Сега се говореше, че богатството му възлизало на осемнадесет милиарда юана. Не беше сума като за Танг, но с нея би се задоволил всеки древен император.

— Присъствието ви тук е чест за нас — и той му предложи своето кресло.

Бердичев не му обърна внимание.

— Къде е момчето? — обади се нетърпеливо той. — Бих искал да го видя. Веднага.

— Разбира се — Андерсен погледна Тай Чо, застанал срещу вратата редом с Блейк. Тай Чо се поклони и се обърна да подготви нещата.

Бердичев се взря студено в директора.

— Гарантирате ли, че момчето не знае, че го наблюдават?

— Разбира се. Ние тук винаги сме работили така. Имаме стая за наблюдения. Помощниците ми ще ви донесат нещо разхладително…

Бердичев рязко го прекъсна. Светлината проблясваше в очилата му.

— Няма да пием нищо. Само ми покажете момчето, директоре. Искам да видя защо си мислите, че можете така да ме обиждате.

Андерсен пребледня.

— Аз… — той отново се поклони. Устата му бе пресъхнала от страх. — Аз… ще ви заведа веднага.

Двете машини бяха поставени върху работната маса точно както бе поискало момчето. Едната беше тривизорът „Мед Фак“, върху който Ким бе работил по-рано, другата — стандартна „Художествени форми Сим Фик IV“. Между тях бе поставен пълен комплект инструменти.

— Какво е това? — Бердичев седна пред наблюдателния прозорец само на една ръка разстояние от ръба на масата.

— Момчето ги поиска.

Андерсен преглътна — молеше се Тай Чо да излезе прав. Само той знаеше колко много зависи от това.

— Според… според мене иска да опита нещо.

Бердичев се извърна леко и изгледа студено Андерсен.

— Не ви разбирам, директоре. Да опита какво?

Андерсен поклати глава, после спря и се усмихна. Знаеше, че трябва да извлече възможно най-доброто от всичко това.

— Точно там е работата. Никога не сме съвсем сигурни какво всъщност е замислил Ким. Точно затова е толкова ценен. Толкова е непредсказуем. Толкова изобретателен.

Бердичев за миг се втренчи в Андерсен, после се обърна. Изглежда, далеч не беше убеден. Сякаш единствената причина изобщо да се намира там бе абсурдно високата сума, която му бяха поискали срещу договора на момчето. Андерсен се отпусна на облегалката на празния стол до Бердичев — чувстваше се слаб. Момчето щеше да провали всичко! Знаеше си! Всичко щеше да тръгне накриво, той щеше да бъде унизен, и то пред Бердичев. Още по-лошо — това можеше и да е краят на всичко: закриване на Проекта, ранно пенсиониране за самия него. Потръпна, извади ветрилото от пояса си, отвори го и започна да си вее.

— Предполагам, че смята да прави нещо с тези две машини?

Ветрилото на Андерсен застина.

— Предполагам.

— И откога е при вас?

— От двадесет и три дена.

Бердичев се разсмя.

— Не е възможно. Най-добрите ни инженери с месеци се учат как точно се оперира с тези машини.

— Четири месеца интензивно обучение — обади се Блейк от дъното на стаята.

— И се е научил самичък?

Андерсен облиза устни.

— За два дена.

Бердичев се облегна назад и отново се разсмя.

— Наистина, вие просто си правите майтап с мене, директор Андерсен. Прахосвате ценното ми време. Ако е така…

Андерсен се поклони ниско.

— Повярвайте ми, ши Бердичев, никога не би ми и хрумнало подобно нещо! Моля ви, имайте търпение. Сигурен съм, че момчето няма да ви разочарова.

Вратата в дъното на залата за лекции се отвори и влезе Тай Чо с момчето. Андерсен наблюдаваше Бердичев — забеляза, че се намръщи, после на лицето му се изписа странен израз.

— Къде го намерихте това момче?

Блейк отговори, преди Андерсен да успее да гъкне:

— На Западния остров, сър. Идва от Кантон Кернуол.

Бердичев кимна. Сякаш го бе обхванала странна трезвост.

— А, да. Много добре го познавам. Ходил съм там веднъж. С приятели.

Тай Чо коленичи и заговори нещо на момчето, след това го пусна. Ким притича през стаята — лицето му беше въплъщение на нетърпението. Качи се на една табуретка и веднага се захвана за работа — първо разглоби вътрешното устройство на тривизора, после придърпа към себе си тежката машина за „Художествени форми“.

Вперил поглед в момчето, Бердичев усети вътрешен хлад. Приликата беше обезпокоителна — изкривяването на оригинала беше гротескно, признаваше го, но по някакъв начин така приличаше на НЕГО, че просто един поглед към момчето го връщаше към всички онези чувства. Към цялата любов, вина и болка.

ЕДМЪНД — помисли си той. — ТИ СИ СИН НА ЕДМЪНД УАЙЪТ. БИХ СЕ ЗАКЛЕЛ.

Наблюдаваше го — едва съзнаваше какво прави момчето, забелязваше само онази странна, неочаквана прилика. Трябваше да погледне холограмата, която му беше дал Блейк. Трябваше да намери време да я погледне. Но беше твърде зает. Иначе щеше да дойде тук много по-рано, сигурен беше.

Нормално той веднага би го сметнал за един от странните номера, които животът погажда на хората, но в този случай всичко съвпадаше. Съвпадаше абсолютно точно. Момчето не само беше на съответната възраст, но и идваше от съответното място.

Едмънд беше с мен. Там, долу, в Глината. Преди седем години. Едмънд, Пьотър и аз. Там, долу, в мрака под Града. Да… Той беше с нас, когато отидохме да видим Подградния крал, Мигтерна, в замъка му в древния Бодмин. Беше с нас, когато посетихме публичния дом на Мигтерна. И сега семето му се връщаше. ОТ МРАКА.

Потръпна и се изправи.

— Достатъчно.

Андерсен, объркан, се поклони ниско. Лицето му беше бяло като платно, очите му се оцъклиха от внезапно обзелата го паника.

— Моля ви, ваша светлост, изчакайте. Изчакайте само още малко. Та той едва започва.

Бердичев, без да му обърне никакво внимание, се извърна към Блейк:

— У тебе ли е договорът?

Блейк измъкна договора от чантата си и му го подаде.

Бердичев се поколеба за миг, втренчен в договора — чудеше се как ли ще е най-добре. Първият му подтик беше да го накъса на парченца, но сега не знаеше какво да прави. Отново погледна момчето. Ако то беше син на Едмънд Уайът — а това можеше да се докаже много бързо чрез изследване на генотипа, — то не струваше и един йен, да не говорим за двадесет милиона юана, защото бе обречен на смърт — законът постановяваше, че цялото семейство на предателя споделя съдбата му до трето поколение — предци и потомци.

Погледна Андерсен. Човекът беше примрял от страх.

— Десет милиона — каза.

Щеше да протака. Може би дори щеше да поръча генотипното изследване, за да се увери. Но после? Потръпна. После нямаше да предприема нищо.

— Петнадесет — отвърна Андерсен. Гласът му издаваше колко плах се чувства в момента.

— Десет, иначе ще помоля приятелите ми в Камарата да ви закрият след две седмици, а не след осем.

Забеляза как Андерсен примигна от изненада и преглътна. Щом разбра как стоят нещата, директорът сведе глава.

— Добре. Да приключваме веднага. — Но си мислеше: Кой друг би забелязал приликата? Кой друг знаеше за посещението ни при Мигтерна? Кой освен мене и Леман?

Може би всичко щеше да се нареди. И може би в края на краищата, можеше да помогне на мъртвия си приятел. Може би сега би могъл да облекчи чувството за вина, което го измъчваше, откакто умря Едмънд.

Бердичев потрепери и отново погледна момчето. Да, а може би в същото време бих направил услуга и на себе си.

Когато всичко свърши, Тай Чо се върна в залата за лекции. Носеше поднос, а в джоба му беше нещото, което директорът му беше дал да го върне на Ким. Постави подноса на бюрото, до машината на „Сим Фик“, после седна на съседната табуретка.

— Добре тръгна тази сутрин — той протегна ръка и разроши хубавата черна коса на Ким. — Директорът е много доволен от тебе.

— Че защо да е доволен?

Тай Чо сведе поглед.

— Наблюдаваше те, докато работиш. А с него имаше и един много важен човек. И този важен човек е решил да те… да те осинови.

— Да ме осинови?!

— О, не се тревожи, Ким. Ще живееш тук, докато навършиш шестнадесет години. Но после ще отидеш да работиш в една компания. Същата, която произвежда ей тия, като стана дума.

Протегна ръка и докосна усъвършенстваната „Художествени форми“, все още изненадан от онова, което беше направил Ким.

— Бердичев — каза Ким.

Тай Чо се разсмя от изненада.

— Да. Как позна?

— Даваха го по новините преди два дена. Казаха, че е собственикът на „Сим Фик“.

— Точно така. — А СЕГА И ТВОЙ СОБСТВЕНИК. Мисълта тревожеше Тай Чо — макар че защо с Ким да постъпват по-различно, отколкото с всички останали, които не познаваше. Като му дойдеше времето, така ставаше с всичките му възпитаници. Бяха спасени — но в същото време бяха нечия собственост. Потръпна, после взе чашката от подноса, подаде я на Ким и загледа как момчето жадно я пресушава.

— Имам и нещо за тебе — той отново напълни чашката от каната. — Обикновено не позволяваме на нашите момчета да си пазят неща от времето, когато са живели в Глината. Директорът Андерсен реши, че в твоя случай можем да направим изключение.

Тай Чо го извади от джоба си, сложи го в ръката на Ким и сви юмручето му около него.

Ким разтвори длан и се засмя лекичко. Вдигна медальона, докосна висящото кръгче с пръст и го накара да се завърти. То се забави, след това се завъртя обратно и взе да се върти напред-назад. Изглеждаше зарадван от подаръка — и все пак, когато отново погледна Тай Чо, очите му бяха потъмнели от болка.

— Какво е това? — попита Тай Чо.

— Бодмин.

Тай Чо поклати глава.

— Какво? Не мога да схвана, Ким.

— Мястото, откъдето идвам. Нарича се Бодмин, нали?

Тай Чо се засмя от учудване.

— Ами да, чак сега се сетих. Но ти как разбра?

Ким се наведе напред, топна пръст в чашата и започна да рисува по масата — топваше пръста си всеки път, когато изписваше буква.

— Стрела. Дупка. Женски гърди. Пръстен. Обтегнат лък. Два стръмни върха. Изправена колона. Порта. Око с вдигната вежда. Близо до портата имаше такава табела. На шест ли от нея.1

— Мили — поправи го Тай Чо. — Но… няма значение. Изненадан съм.

— Защо?

Тай Чо замълча за миг.

— Всичко ли помниш?

Ким поклати глава — очите му отново се изпълниха с тъга, още по-силна отпреди.

— Не. Не всичко. Бях заспал, нали разбираш. Много дълго спах. И после се събудих. Светлината ме събуди.

Глава 9Вувей

Мракът се разстилаше над водата като масло. Почти се беше съмнало, но тук, в далечния север, денят щеше да изгрее едва след месец. Лежаха мълчаливо в плоскодънните лодки на половин ли от брега на острова и чакаха сигнала да се обади в главите им. В 05 часа и 10 минути той дойде и те започнаха да се придвижват навътре — лицата и ръцете им бяха почернени, тъмните им дрехи се сливаха с мрака.

Ханс Еберт, който командваше нападателния отряд, пръв излезе на брега. Сви се върху гладките каменни стъпала и зачака, вслушвайки се в постоянния плисък на вълните, разбиващи се в скалите долу.

Нищо. Всичко вървеше добре. Няколко секунди по-късно в главата му прозвуча втори сигнал и той бързо се раздвижи — тялото му отреагира почти без мисъл, вършеше онова, което бе репетирал сто пъти за последните няколко дни.

Усещаше как хората му го следват в тъмнината — 264 души, елитно обучени. Най-добрите в Град Европа.

На върха на стълбата Еберт спря. Докато неговият сержант Одън нагласяше заряда под дебелата метална врата, той се загледа през мрака към континента. Хамерфест беше на осем ли източно оттук — като обширен къс от ледник, вдаден в студеното северно море. На север и на юг високата стена на Края на Града се простираше в далечината като накъдрена панделка и бледата й белота беше осветена отвътре — тя проследяваше бреговата линия на древния Норвежки Финмарк. Потрепери и се обърна; усещаше невидимото присъствие на старата крепост, надвесена над него в безлунния мрак. Страхотно място. Точно такъв пейзаж човек би очаквал да види на място, където „Сим Фик“ са построили специален изследователски център.

Одън се приближи. Двамата се свиха зад противовзривния щит и смъкнаха инфрачервените лещи върху очите си. Зарядите щяха да се взривят автоматично при третия сигнал. Чакаха. Без предупреждение нощта прокънтя от цяла серия взривове, някои наблизо, други — по-надалеч. Пуснаха щита да падне напред и без да изчакат да се разреди димът, скочиха през зейналата врата, последвани от още дузина души. В петнадесет други точки на острова се случваше съвсем същото. Дори, щом влезе в празния коридор, чу първите отекващи изстрели.

Първото разклонение се оказа точно там, където трябваше да бъде. Еберт застана на ъгъла с насочен наляво поглед, опрял приклада на рамо — търсеше мишени в мрака пред себе си. Изчака, докато отрядът му се строи зад него, и преброи хората си — пръв беше Одън. Напред беше първият стражеви пост — ако плановете бяха точни, — а зад него — първата лаборатория.

Еберт докосна ръката на последния, след това пак погледна нататък, откъдето бяха дошли. За миг му се стори, че нещо там се раздвижи несигурно, но с инфрачервеното зрение не забелязваше нищо. Обърна се бързо и се затича след отряда си — чуваше как ботушите им отекват по пода пред него. Но едва направи десетина крачки и подът сякаш пропадна — той се затъркаля по някаква наклонена повърхност.

Разтвори крака, за да забави движението, й се опита да забие пушката си в гладката, прилична на стъклена повърхност. Постепенно се забави, хлъзна се вляво и изведнъж се блъсна в стената. За миг изгуби ориентация — тялото му яростно се извъртя. Чу как пушката изтропа нанякъде, после отново се хлъзна надолу, този път с главата напред. Виковете сега се чуваха по-отблизо, смесени с дрезгаво мърморене. Миг по-късно болезнено тупна върху купчина тела.

Изстена, огледа се и забеляза Одън, надвесен над него; позна го по осветения опознавателен знак под шията му.

— Има ли ранени? — тихо, почти без дъх попита Еберт, докато Одън му помагаше да се изправи.

Одън се наведе по-близо и прошепна в ухото му:

— Мисля, че Лейтър е мъртъв, сър. Счупен врат. Беше точно зад мене, когато стана. Има и още неколцина по-леко ранени. Иначе обаче…

— Богове… — Еберт се огледа. — Къде сме?

— Не знам, сър. Нямаше на картата.

От три страни ги обкръжаваха вертикални стени, високи четиридесет, а може би и петдесет чи. Сякаш бяха на дъното на дълбок кладенец с квадратна основа. Еберт отстъпи и се взря в мрака нагоре — опитваше се да схване.

— Виж — посочи той нагоре след миг. — Ако успеем да метнем въже, може и да се измъкнем.

— Ако не дойдат да ни приберат преди това.

— Прав си — Еберт си пое въздух и кимна. — Разруши повърхността на шест-осем чи нагоре по хълма. Дотогава копелетата нека си траят, а?

Сержантът се поклони леко, обърна се и излая заповед на един от хората си. Междувременно Еберт извади две гранати от колана си. Беше трудно да се прецени точно на какво разстояние оттук е входът на коридора. Вероятно на тридесет чи. Може би и повече. В топлинното излъчване имаше съвсем лека промяна — слаб намек за някакво очертание. Стисна едната граната, дръпна халката, наведе се назад и я метна в мрака. А ако не улучеше…

Чу някакво тракане по повърхността отгоре. Чу викове на изненада и паника. После мракът внезапно се изпълни с ярка светлина. Щом тя намаля, хвърли и втората граната, този път по-уверено — целеше се в тлеещия в червено вход на тунела. Някой там горе пищеше — ужасен, неестествен, пронизителен писък, който смрази кръвта му. След това и вторият взрив накара въздуха да затрепери. Пищенето рязко спря.

Еберт се обърна. Одън се бе вкопчил с „котки“ на краката в хлъзгавата повърхност на склона. Сега стоеше там изправен, с опряна на бедрото насочена пушка и чакаше заповеди от своя капитан.

— Добре — обади се Еберт. — Опитай се да го закрепиш на тавана на тунела. Веднага щом е готово, тръгвам. След като се изкача, на всеки десет секунди да ме следва човек. Разбрано?

— Тъй вярно, сър.

Одън погледна нагоре, прецени разстоянието, вдигна тежката пушка и стреля. Куката изхвръкна и опъна тънкото здраво въже. Чуха как се забива в тавана, после двама мъже увиснаха на въжето, за да проверят дали куката се е забила здраво.

Единият се обърна към Еберт, свел глава:

— Въжето е проверено, сър.

— Добре — той пристъпи напред и взе пушката на войника. — Вземи пушката на Лейтър, Шпиц. Или моята, ако я намериш.

— Сър!

Еберт метна пушката на дясното си рамо, захвана се здраво за въжето и се заизкачва — катереше се бързо, ръцете и краката му се движеха автоматично. След като измина три четвърти от пътя, забави темпото, премести пушката от рамото в дясната си ръка и продължи да се катери, като се издърпваше с една ръка към изхода.

Щяха да го чакат. Гранатите бяха нанесли известни разрушения, но сигурно не бяха смогнали да ги довършат всичките. Щяха да дойдат и подкрепления.

Спря точно под перваза, погледна надолу и даде сигнал на Одън да започва. Веднага усети как въжето под него се изопва — бе поело тежестта на първия войник. Обърна се и освободи предпазителя с палец, след като промуши дулото над ръба и натисна спусъка. Почти веднага въздухът се изпълни с шумотевицата на ответния огън. Сигурно са четирима, прецени той.

Въжето се заклати под него, после се опъна — вторият бе започнал да се изкачва. Еберт потръпна и вдъхна продължително, взрян над перваза в тунела отгоре.

Бързо приклекна — точно когато откриха огън. Но вече знаеше къде се намират. Знаеше и как да се прикрие там, горе. Пръстите му бързо освободиха закопчалката, той измъкна димката от колана си, рязко отвинти шийката и я метна нагоре в тунела. Чу предупредителни викове и разбра, че и нея са помислили за граната. Вдъхна дълбоко още веднъж, дръпна маската върху устата и носа си, измъкна се над перваза и се метна на пода, закрил очи с ръка.

Нещо леко изпука, последвано от ярко избухване на светлина. Миг по-късно тунелът се изпълни с кълбящ се дим.

Еберт бързо пропълзя напред и се прикри зад две зле изпатили си тела, скупчени едно върху друго до стената отляво. Не се забавиха много. Куршумите изсвистяха само на педя над главата му. Изчака секунда, после се прицели по памет в първия и стреля в гъстия дим.

Чу се кратък писък и отново се разнесоха изстрели. Този път обаче стреляха само двама.

Усети как куршумите се забиха в трупа, на който се беше облегнал, и бързо се претърколи вдясно. Последва мигновена тишина. Или почти тишина. Чу зад себе си звуци — странно познати звуци. Меко хрущене, което тук звучеше някак си не на място. Вдигна пушката си и тъкмо щеше да открие огън, когато чу леко изщракване, след това и тракането на нещо дребно, ала тежко, което се търкаляше към него.

Граната.

Опипа с лявата си ръка пода — опитваше се да я хване и да я метне обратно, но тя изтрополи покрай него и се затъркаля към перваза.

— Сър?

Вече нищо не можеше да се направи. Метна се напред, вдигна пушка и стреля в плътния дим пред себе си. После взривът го събори и той вцепенен се просна сред чувалите с пясък в дъното на тунела. Ушите му звънтяха.

— Светлина! — каза някой. — Дай тук светлина, мамка му!

Одън. Гласът беше на Одън.

— Тук съм — едва измърмори той и се опита да се претърколи, но нещо тежко бе притиснало краката му. След това се обади по-силно: — Тук съм, сержант!

Одън се приближи бързо, наведе се и отмести затисналия го труп.

— Слава на боговете, сър! Безпокоях се, че сме ви загубили — наведе се напред и изправи Еберт на крака.

Еберт се засмя, след това отново седна — краката му изведнъж бяха омекнали.

— И аз — той отново се огледа. Един от войниците беше донесъл лампа с волтова дъга.

— Мамицата му! — той пак се огледа. — Какво е станало?!

— Сигурно сте припаднали, сър. Но не и преди да нанесете известна вреда тук. — Еберт потръпна, после се извърна леко и вдигна ръка към врата си. Близо до чувалите по очи бяха проснати два трупа. Погледна отново Одън.

— Какви са нашите загуби?

— Шестима, сър. Включително Лейтър. А Грант е тежко ранен в главата. Може би ще се наложи засега да го оставим тук.

— Шестима? Мамицата му! — той преглътна и се приведе напред. — Имаме ли информация как се справят другите отряди?

Одън сведе очи.

— Това е другият проблем, сър. Изгубихме връзка. Всички канали са пълни със статично електричество.

Еберт се засмя кисело.

— Статично електричество ли? Ама какво става тук? Какво става, мамка му?

Одън поклати глава.

— Не знам. Наистина не знам, сър. Но наистина много е смахнато. Тук отпред има някакво кръстовище, дето го няма на картата. А когато вие се изкачихте… — Одън се поколеба, после продължи: — Ами те май бяха разлели нещо по дъното на склона. В един миг съм там и помагам на хората да се захванат за въжето, а в следващия изведнъж съм затънал до колене в ледена вода.

Еберт погледна надолу. Значи това беше странният звук, който бе чул. Потръпна и погледна Одън.

— Чудех се. Знаеш ли? Докато се катерех, се чудех защо ли не ни довършиха веднага. Една-две гранати и толкова. Повече не им трябваше. Но това обяснява всичко, нали? Искали са да ни удавят. Но защо? Каква е разликата?

Одън му се усмихна мрачно.

— Не знам, сър, но ако сте добре, по-хубаво да продължаваме. Тази тишина не ми харесва. Имам чувството, че през цялото време ни наблюдават и се готвят да ударят пак.

Еберт се усмихна и потупа сержанта по рамото.

— Добре. Давай тогава да се движим, а?

Одън се поколеба още миг.

— Едно последно нещо, сър. Нещо, което трябва да знаете.

Еберт забеляза, че очите на Одън се насочват към един от труповете, и усети, че го обзема вътрешен хлад.

— Не ми го казвай. И те са като копията на сватбата. Това ли е?

Одън кимна, приближи трупа, обърна го и дръпна шлема му.

— Богове! — Еберт бавно стана, приближи се, наведе се над тялото, извади ножа от пояса си, разряза дрехата и оголи гърдите му.

Погледна Одън и видя собствената си изненада и объркване, отразени в неговото лице.

— Боговете да ни пазят! — погледна меките извивки на гърдите на трупа, меките, кафяви, слепи очи на зърната и потръпна. — Всичките ли са като нея?

Одън кимна.

— Всичките, които съм прегледал досега.

Еберт придърпа дрехата обратно върху гърдите на мъртвата жена и се изправи. Гласът му прокънтя гневно:

— Какво означава всичко това? Искам да кажа, какво, по дяволите, значи всичко това?

Одън сви рамене.

— Не знам, сър. Но едно нещо знам със сигурност. Някой им е казал, че идваме. Някой ни е насадил.

Генерал Толонен освободи двамата стражи, заключи вратата, обърна се с лице към младия принц и сведе глава.

— Съжалявам, че се наложи да ви извикам, млади господарю, но не бих рискувал — колкото и малък да е рискът — нашите врагове да научат това.

Ли Юан стоеше там вдървено, с леко вирната брадичка. Под зачервените клепачи очите му бяха пълни с горчив гняв. Беше висок едва на половината на генерала и все пак властната му осанка, макар и да тънеше в дълбока скръб, не оставяше никакво съмнение кой тук е господар, а кой — слуга. Принцът беше облечен в чен фу — грубата, непоръбена традиционна траурна дреха от зебло, — краката му бяха обути в прости сандали без украшения, по врата и ръцете му нямаше никакви бижута. Изглеждаше толкова грубо аскетичен — тъгата му така личеше, — че Толонен го заболя сърцето.

Намираха се в една от стаите на охраната в сърцето на Бременската крепост. Стая, голяма не повече от двадесет квадратни чи, изолирана от всички страни от заобикалящата я постройка — крепеше се върху няколко подпори. До нея се стигаше по един къс коридор с два въздушни шлюза, всеки от които се изпразваше до пълен вакуум след използването му. Повечето я смятаха за неуютно място, в което човек се чувства крайно неудобно. След като обаче веднъж се влезеше вътре, абсолютната секретност беше гарантирана. Вътре не надничаха никакви камери, навън от нея не излизаха никакви комуникационни връзки. С оглед на последните открития Толонен на драго сърце приемаше това съвършено изолиране. Беше му се струпало твърде много, че да поема ненужни рискове.

— Говори ли вече с него? — попита Ли Юан с пламнали от гняв очи. — Опита ли се да те лъже това копеле?

Гневът на момченцето беше нещо, което трябваше да се види. Толонен не бе и предполагал, че Юан може да крие в себе си толкова гняв. Той винаги беше толкова студен, толкова безстрастен. Нещо повече — в думите му се долавяше разяждаща горчивина, която отекна в душата на Толонен. Ли Юан бе приел много зле смъртта на брат си. Само отмъщение би го успокоило. В това си приличаха.

Толонен свали униформената си шапка и се поклони.

— Трябва да сте търпелив, млади господарю. За тези неща се иска време. Трябва ми солидно доказателство, за да мога да обвиня нашия приятел Бердичев.

Осемгодишното момченце рязко му обърна гръб — внезапността на жеста издаваше вътрешната му борба. После отново се извърна с пламнал поглед.

— Искам ги мъртви, генерал Толонен. До последния гад. И семействата им да се премахнат. До трето поколение.

Толонен отново сведе глава. Бих го направил — помисли си той, — ако ми заповяда моят Танг. Но Лй Шай Тун още не беше казал нищо за това, как се чувства, какво иска, нито пък какво е говорил пред Съвета вчера. Какво ли бяха решили Седмината? Как щяха да отговорят на подобна наглост? Да, малки господарю; с радост бих ти се подчинил. Но ръцете ми са вързани.

— Сега вече знаем много повече — той хвана Ли Юан за рамото и го поведе през стаята към двата стола, поставени пред екран. Седна с лице към Ли Юан — виждаше не само тъгата и гнева на момчето, но също и огромното му достойнство. — Знаем как точно е станало.

Забеляза как се напрегна Ли Юан.

— Да — кимна Толонен. — Ключът към всичко е бил в симулираното видение — забеляза, че това нищо не говореше на Ли Юан, и продължи: — Открихме го при нашето нахлуване в инсталацията на „Сим Фик“ в Пунто Наталес. Там повече от осем години очевидно са провеждани нелегални опити. Май че устройството, което открихме в главата на Чао Ян, е част от някоя тяхна система.

Ли Юан поклати глава.

— Не те разбирам, генерале. В „Сим Фик“ са правени незаконни опити? Така ли? Умишлено са престъпвали постановленията на Декрета?

Толонен кимна, но вдигна ръка да отклони въпроса на Ли Юан. Положението беше сложно и не му се влизаше в дискусия за това, как всички компании провеждат подобни опити и после се опитват да накарат Министерството да одобри предполагаемо „теоретичните“ им постижения.

— Остави това за момент — обади се той. — Онова, което в случая е от първостепенна важност, е, че Пей Чао Ян не носи никаква вина за смъртта на брат ти. Преди около пет години той е претърпял операция за изваждане на тромб от мозъка — операция, която баща му, Пей Ро-Хен, е запазил в тайна. Чао явно е претърпял злополука по време на лов. Паднал лошо от коня. Но операцията излязла успешна и той нямал никакви по-нататъшни неприятности. Искам да кажа, до деня на сватбата. Сега знаем защо.

— Искаш да кажеш, имплантирали са нещо в мозъка му? С което да го контролират?

— Не точно да го контролират. Но нещо, което би го накарало да вижда точно онова, което те са искали да вижда. Нещо, което е наслагвало върху действителността съвсем други образи. Дори май и съвсем други миризми. Нещо, което го е накарало да види Хан Чин КАТО НЕЩО ДРУГО…

— И знаем кой е направил тази… операция?

Толонен погледна момчето.

— Да. Само че всички са мъртви. Всъщност мъртви са от няколко години вече. Който и да е организирал всичко това, го е изпипал до съвършенство. Наистина до съвършенство.

— Но „Сим Фик“ са виновни, нали? Бердичев е виновен?

Генералът забеляза яростта, изписана по лицето на Ли Юан, и кимна.

— Предполагам. Но недостатъчно може би, за да им отправим убедително според закона обвинение. Всичко зависи от това, какво ще открием в Хамерфест.

С пронизителен писък тя връхлетя върху него като луда. Размахваше голям остър ловджийски нож в лявата си ръка, а в дясната — срязан байонет.

Еберт се наведе и избягна яростния замах, после заби острието на своя нож между гърдите й с две ръце — ударът беше толкова силен, че тя залитна назад и почти изхвърча.

— Богове… — прошепна той, свел поглед към умиращата жена, потресен от яростта, с която го беше нападнала. — Колко още?!

Беше 6 часът без 5 минути и той беше объркан. Вече осем от неговите хора бяха мъртви, двама тежко ранени изоставиха в коридорите. Бяха убили повече от двадесет защитници. Всичките — жени. Луди жени, също като тази, която току-що бе убил. И все пак те продължаваха да прииждат.

Защо жени? — продължаваше да се пита той. Но подсъзнателно разбираше защо. Това създаваше психологическа пречка у врага. Не се чувстваше никак добре, като убиваше жени. Нито пък хората му се чувстваха добре. Беше ги чул какво си мърморят. А сега те бяха мъртви. Или все едно мъртви.

— Продължаваме ли? — попита го Одън, сержантът.

Еберт се обърна и изгледа останките от своя отряд. Бяха останали четирима, включително той. И нито един от тях не бе преживявал досега нищо подобно. Виждаше го в очите им. Бяха уморени и объркани. Изминалият час им се струваше цяла вечност, а не знаеха откъде ще връхлети следващата атака.

Плановете на сградата, по които се ръководеха, се бяха оказали абсолютно фалшиви. Който и да отговаряше за това, той бе престроил тайно комплекса и го бе превърнал в лабиринт — паяжина от смъртоносни слепи коридори и капани. Нещо по-лошо — бяха наводнили коридорите с призрачни сигнали и бе невъзможно да поддържат връзка с другите бойни групи.

Еберт се усмихна мрачно.

— Продължаваме. Няма как да е далече.

На следващото кръстовище отново попаднаха под огън и изгубиха още един човек. Но този път очакваната контраатака не се материализира. Може би почти сме стигнали — помисли си Еберт, притиснал се до стената, поемайки си дъх. Може би това беше последният им защитен пост. Погледна през коридора и срещна погледа на Одън. Да — помисли си той. — Ако се измъкнем оттук, ще те препоръчам; през последния час ти ми спаси живота неведнъж.

— Приготви се — прошепна той. — Аз тръгвам пръв. Прикривай ме.

Одън кимна и вдигна пушка — напрегнат, готов за стрелба.

Кръстопътят бе точно пред тях. Зад него, на около десет крачки вдясно по коридора, имаше врата.

Еберт се метна през откритото пространство, стреляйки наляво — пръстът му беше залепнал за спусъка на автомата. Зад него Одън и Шпиц шумно откриха огън. Той се приземи не особено успешно и запълзя напред към вратата.

Чу я още преди да я види. Извърна глава и тя се мярна в лъча отгоре — тялото й беше сгърчено, вече падаше към него. Вдигна рязко пушката си, но вече бе твърде късно. Стреля диво, ала краката й, обути в ботуши, се врязаха тежко в гърба му и го размазаха върху бетонния под.

Филмът свърши. Толонен се обърна и погледна момчето.

— Има още два и свършваме.

Ли Юан кимна, без да го гледа. Седеше там изправен, втренчен в екрана, сякаш искаше да прогори дупка в него. Толонен се взира в него още миг и отмести очи. Трудно му беше на момчето, но точно това искаше баща му. В края на краищата, Ли Юан един ден щеше да стане Танг, а един Танг трябваше да бъде твърд.

Толонен отново се облегна и натисна бутона. Екранът светна.

В сватбената вечер навсякъде по стените, ограждащи Ю Хуа Юан, бяха поставени дискретни камери. Логиката на проследяването на 1500 индивида в подобно малко, лошо осветено пространство диктуваше, че трябва да използват двуизмерна фотография. Но дори и така, тъй като всеки индивид влизаше в обхвата на повече от една камера във всеки един даден момент, се постигаше един вид триизмерен ефект. Компютър, програмиран за пълно разпознаване на всеки от присъстващите индивиди, анализираше всеки от сто и осемдесетте отделни филма и произвеждаше 1500 нови, „окръглени“ филма с времетраене от по седемнадесет минути — времето, обхващащо смъртта на Хан Чин, и по осем минути преди и след нея. Новите филми изключваха всички онези моменти, когато се намесваха чужди глави и затулваха образа точно тогава, когато устата се движеше и устните оформяха думи. Резултатът беше серия от индивидуални „портрети на реакцията“, толкова живи, че човек би си помислил, че обективът е бил на някаква си педя от всяко лице.

Вече бяха гледали пет от 17-минутните филми. Бяха видели несъмнената изненада — шока по лицата на хората, за които предполагаха, че биха могли да са замесени.

— Това значи ли, че са невинни? — бе попитал Ли Юан.

— Не е задължително — бе отвърнал Толонен. — Подробностите може умишлено да са били пазени в тайна от тях. Но парите идват от тях. Сигурен съм.

Този, шестият филм, показваше един от хората на Толонен, онзи шао лин, който същата вечер беше на пост в градината.

Ли Юан се извърна и погледна Толонен изненадано.

— Но това е капитан Ериксон!

Генералът кимна.

— Гледай. Кажи ми какво мислиш.

Ли Юан се извърна и мълчаливо се съсредоточи върху екрана.

— Е? — подсказа му Толонен.

— Реакцията му ми се вижда доста странна. Очите му… Сякаш се опитва да се възпре и да не реагира.

— Или може да е бил дрогиран? Не ти ли се струва, че лицето му показва симптоми, като че изпадна в транс след приемане на арфидис? Не е известно да е употребявал досега, но знае ли човек. Може и да е наркоман, нали така?

Ли Юан се обърна и отново погледна генерала. Между думите, които изрече, и тона, с който бяха казани, се усещаше въпросителният знак.

— Не вярваш, нали? — обади се той след миг. — Не смяташ, че би рискувал публично да демонстрира този си навик.

Толонен мълчеше и се взираше в момчето. Ли Юан отново отмести поглед, после трепна — изведнъж разбра какво всъщност имаше предвид генералът.

— Знаел е! Това искаш да кажеш, нали? Ериксон е знаел, но… но не е посмял да го покаже. Прав ли съм? Мислиш, че е рискувал публично да вземе арфидис.

— Така мисля — обади се тихо генералът. Беше доволен от Ли Юан. Ако има поне малко добро в цялата тази гадна история, то е, че: Ли Юан един ден щеше да стане Танг. Велик Танг. Ако го доживееше.

— Тогава това обяснява защо нито един шао лин не е бил достатъчно наблизо.

— Да.

— Ами Ериксон?

— Мъртъв е. Самоубил се е един час след убийството. Отначало мислех, че защото е смятал, че се е провалил пред мене. Сега обаче знам друго.

Толонен се взря в лицето на Ериксон — забелязваше нещастието под привидната безизразност на погледа му. Бе страдал заради предателството си.

Гласът на Ли Юан бе странно тих.

— Какво го е накарало да постъпи така?

— Не сме сигурни, но според нас вероятно е бил замесен в убийството на Лу Кан. По онова време е бил подчинен на Де Вор и се знае, че е поддържал лична връзка с Де Вор, докато последният е бил началник на Марсианската охрана.

— Разбирам.

Филмът свърши. Започна следващият. Лицето на Леман изпълни екрана.

Нещо не беше наред. Това веднага си личеше. Леман изглеждаше нервен, странно възбуден. Говореше гладко, но сякаш беше далече от онова, което казваше. Вратът му бе вдървен, държеше главата си странно, а очите му шаваха хаотично в орбитите си.

— Знае! — прошепна ужасено Ли Юан, неспособен да откъсне очи от образа на екрана. — Куан Йин, о, сладка богиньо на милостта, той ЗНАЕ!

Там, в пространството между главата на Леман и горния край на екрана, той виждаше брат си и булката, застанала до него — двамата се смееха и си разменяха изпълнени с обич погледи…

НЕ, помисли си той. НЕ-Е-Е-Е! В него бликна най-чист ужас и накара ръцете му да затреперят, а стомахът му да се свие от мъка. Лицето на Леман бе огромно, почти изпълваше екрана. Обширно — кожата му — смъртнобяла като пролетна луна, открита и изровена, — то изпълваше небето. А зад него стоеше неговият брат Хан, милият Хан, дишаше, говореше, смееше се — ЖИВ! Да, в този застинал във времето миг все още жив — и все пак толкова дребен, толкова крехък, толкова ужасяващо уязвим.

Леман се обърна и погледна Хан, който разговаряше с генералите. За миг той просто се взираше натам с нескрита враждебност, после се извърна леко надясно сякаш да отговори на някого, който му бе казал нещо, и се засмя. Този смях — толкова противоречащ на студенината в очите му — предизвикваше студени тръпки, когато го гледаш. Ли Юан потрепери. Сега нямаше никакво съмнение. Леман е знаел какво ще се случи.

Бавно, почти незабележимо Леман се придвижи към кръга на своите познати тъкмо когато новобрачните спряха при Пей Чао Ян, застана с лице срещу тях. Сега на огромния екран не се виждаше нищо освен лицето му, втренчено в тях. Лице, реконструирано от дузина отделни ъгли. Всичко между обектива и лицето му беше изтрито, затулващите го образи от времето на убийството бяха изчистени от компютърната памет.

— Не… — изстена тихо Ли Юан. Гърдите така го стягаха, че почти се задушаваше. Болката нарастваше с всеки миг. Бавно, толкова бавно вървяха секундите — а после цялото лице на Леман сякаш замръзна.

— Очите му — прошепна Толонен. Гласът му бе изпълнен с болка. — Виж очите му…

Ли Юан простена. Чертите на Леман се бяха оформили в маска на загриженост, но очите му се смееха, зениците му бяха разширени, възбудени. И там, в тъмния център на всяко око, се отразяваше образът на Пей Чао Ян, който се бореше с Хан Чин. Там — удвоен, изкривен в изпъкналия мрак.

— НЕЕЕЕ! — Юан скочи на крака, стиснал юмруци; лицето му беше озъбена гримаса на болка и копнеж. — Хан! Мили Хан!

Когато Еберт се свести, жената лежеше до него мъртва; по-голямата част от главата й бе отнесена от изстрел. Сержант Одън бе коленичил над него и стреляше с автомата по гредите над тях.

Вдигна глава, но веднага я отпусна — за миг го обля вълна от мрак, придружена с остра болка. Чувстваше мека мокрота на тила си — там, където болката беше най-силна. Докосна го леко, после отново затвори очи. Можеше да е и по-зле, помисли си. Можеше и да съм мъртъв.

Одън отново стреля нагоре, след това го погледна.

— Добре ли сте, сър?

Еберт се изкашля и се насили да се усмихне.

— Нищо ми няма. Какво става?

Одън мръдна пушката си и отново насочи поглед към паяжиноподобната конструкция от греди и мертеци горе в мрака.

— Нещо там горе се раздвижи, но в момента не става кой знае какво.

Еберт се опита да фокусира поглед, но откри, че не може. Отново затвори очи — в главата му кънтеше, болката го поглъщаше. Одън продължаваше да говори:

— Тук е също като гнездо на плъхове. Много е странно обаче, сър. На тяхно място бих пускал цели кофи гранати. Бих поставил мрежа от автоматични оръжия.

— Може и да са поставили — измънка Еберт. — Може пък да не е останал никой, който да оперира с тях.

Одън го погледна загрижено.

— Сигурен ли сте, че сте добре, сър?

Еберт отвори очи.

— Главата ми… Нещо е станало с главата ми.

Одън остави автомата и внимателно повдигна главата на Еберт с една ръка, а с другата я опипа леко.

Еберт се намръщи.

— Богове…

Одън коленичи, шокиран от степента на нараняването. Замисли се за миг, после извади малък спрей от джоба на туниката си и напръска тила на Еберт. Еберт заскърца със зъби — болката беше студена, свирепа, изгаряща, — но дори и не гъкна. Одън пусна спрея и извади бинт за спешни случаи — подплатен квадрат, педя широк — от друг джоб и го прилепи към раната. След това сложи Еберт да полегне, обърна го настрани и отпусна яката на туниката му.

— Не е чак толкова зле, сър. Раната не е дълбока. Преди да успее да ви навреди сериозно, тя беше вече мъртва.

Еберт погледна Одън в очите.

— Май трябва да ти благодаря.

Одън бе вдигнал пушката си и отново се взираше в мрака отгоре. Бързо погледна надолу и поклати глава.

— Няма нужда, сър. Беше мой дълг. Както и да е, никой от нас не би оцелял дълго, ако не си помагаме.

Еберт се усмихна — простотата на онова, което бе казал Одън, странно го бе стоплила. Болката утихваше, мракът в главата му се разсейваше. Огледа се около Одън и откри, че вижда доста по-ясно.

— Къде е Шпиц?

— Мъртъв е, сър. Нападнаха ни отзад, докато пресичахме кръстовището.

— Значи сме останали само двамата.

— Да, сър — Одън още веднъж огледа тавана над главите им напред-назад и метна пушката на рамо.

— Ще се наложи да ви нося, сър. В края на коридора има шахта със стълби. Ще сме късметлии, ако намерим там, горе, някой от нашите. Чух гласове отгоре. Мъжки гласове. Мисля, че са някои от нашите.

Одън хвана Еберт под мишниците и издърпа ранения в седнало положение, после коленичи и като влагаше цялата си сила в това, метна капитана си през рамо. Той се сви там за миг, за да запази равновесие, протегна дясната си ръка и вдигна пушката си.

Ли Юан я откри в източния дворец в Сечуан, седяща сред своите прислужнички. Стаята бе голяма и просторна и от едната страна излизаше на балкон, от който стъпала водеха надолу към голямо зелено езеро. Вън денят беше слънчев, но в стаята бе сенчесто. Светлината, отразяваща се от езерото, къпеше украсения таван в постоянно променящи се шарки в сребърно и черно, а под тях всичко тънеше в мрак.

Фей Йен беше облечена в цуи и шан — грубото конопено платно бе непоръбено, както изискваше траурът първа степен за чан цуи. Пред нея се простираха три години траур — в действителност двадесет и седем месеца. Всички прислужнички, насядали около нея, бяха в прости бели дрехи, а в една бяла кръгла купа до стола с висока облегалка, на който тя седеше, вехнеше букет цветя — тяхното алено-златно великолепие бавно умираше.

Погледна го с очи, потъмнели от многодневния плач, и го извика по-близо. Изглеждаше много по-стара отпреди. Стара и изтощена. А бяха изминали само четири дни от смъртта на Хан Чин.

Поклони се ниско, изправи се и зачака тя да заговори първа.

Фей Йен се извърна бавно и прошепна нещо. Прислужничките й веднага наставаха и една по една взеха да излизат от стаята, като пътем се покланяха на Ли Юан. После той остана сам с нея.

— Защо си дошъл?

Той замълча за миг, уплашен от нея, от неочакваната враждебност в гласа й.

— Дойдох… Дойдох да те видя как си. Да видя дали си вече по-добре.

Фей Йен подсмръкна и отмести поглед. Лицето й тънеше в горчивина. След това го погледна отново, вече омекнала.

— Прости ми, Ли Юан. Лека-полека се оправям. Докторите казват, че всъщност изобщо не съм пострадала физически. Нямам нищо счупено…

Тя потръпна и отново сведе очи — в ъгълчето на окото й проблесна нова сълза. Ли Юан я гледаше и усети колко го тегли сърцето му към нея. Тя бе обичала дълбоко брат му. Сигурно толкова, колкото го бе обичал и той. Може би точно затова бе дошъл сега — да сподели с нея и тъгата, и ужасното отричане на тази любов. Но сега, тук, при нея, разбра, че му беше невъзможно да сподели какво чувства — беше му невъзможно дори да заговори за това.

За миг тя остана абсолютно неподвижна, после припряно избърса сълзата, изправи се и се приближи до него.

— Прости ми, девере мой. Трябваше да те поздравя както подобава.

Прегърна го за кратко и се отдалечи. На вратата на балкона тя спря и се облегна на една от колоните, взряна над езерото, към далечните планини.

Ли Юан я последва и застана до нея. Нито знаеше какво да каже, нито какво да направи.

Тя се обърна и го погледна. Макар и да ги деляха осем години, той не бе много по-нисък от нея. Но въпреки това тя винаги го караше да се чувства дете край нея. Само някакво си дете. Всичко, което той знаеше — всичко, което той беше, — изглеждаше съвсем незначително. Дори и той, бъдещият Танг, в нейно присъствие се чувстваше по-низше същество от нея. Да, дори и сега, когато облаци засенчваха красотата й, а очите й бяха пълни със злоба и гняв. Той преглътна и отмести очи, но продължаваше да чувства погледа й върху себе си.

— Значи ТИ ще станеш Танг.

Той я погледна — опитваше се да отгатне какво мисли, защо думите й бяха безцветни, сякаш просто изтъкваше някакъв факт. Но какво ли чувстваше? Огорчение? Ревност? Гняв, че не неин син някога щеше да стане Танг?

— Да — каза той просто. — Някой ден.

Много по-рано същия ден той стоеше там, в бащиния си кабинет, и се взираше в гигантския образ на Европа, изпълващ едната стена — същия образ, който можеше да се види и от наблюдателната площадка в плаващия дворец на 160 000 ли над Чун Куо.

Завихрен облак, приличен на числото три, закриваше доста голяма част от океана в крайната лява част на кръга. Земята под облака бе грубо оформена. На изток към Азия се простираха обширни зелени равнини. Всичко останало беше бяло — бяло със сиво-черно петно в средата и още едно сиво-черно петно леко на изток; те го караха да прилича на черепа на някакъв огромен фантастичен звяр с рога. Бялото бе Градът Европа — „леден“, в хватката на втория „ледников“ период.

Там, горе, светът изглеждаше малък, сведен до диаграма. Всичко, което виждаше, беше собственост на баща му и той царуваше над него; всички предмети, всички хора бяха негови. И все пак най-големият му син беше мъртъв и той нищо не можеше да направи. Какъв беше тогава смисълът от всичко това?

Мина край нея и излезе на балкона, застана до каменната балюстрада и се загледа надолу, в бледозелената вода — гледаше как рибите играят в дълбините. Но за пръв път не почувства връзка с тях; съзерцаването им не го успокояваше.

— Много добре понесе всичко — приближи го тя отзад. — Храбро момченце си ти.

Той я изгледа остро, огорчено — пренебрежението й го нарани; това, че бе използвала думата „момченце“, странно го опари.

— Какво знаеш ти? — сопна се той и я отблъсна. — Как смееш да предполагаш, че на мене ми е по-леко, отколкото на тебе? Как СМЕЕШ?

Заобиколи я почти разплакан — тъгата му, нестихналият му гняв го караха да изпитва желание да троши, да тъпче и да мачка всичко крехко. Да нарани някого толкова силно, колкото самият той се чувстваше наранен.

— Аз… — тя го погледна съвсем объркана — избухването му беше прогонило от нея цялото огорчение, цялата ревност. — О, Юан, мъничък Юан… Не знаех… — тя се приближи до него, притисна го здраво до себе си, започна да гали косите му, без да обръща внимание на болката, когато той се вкопчи в нея и притисна натъртените места по страните й. — О, Юан… Горкият ми малък Юан… Съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Можех ли да зная, мъничък мой? Можех ли да зная?

Стълбите водеха към широка площадка, претъпкана с щайги. От нея излизаха три коридора. Двата бяха слепи, а третият водеше към нова, много по-дълга шахта със стълби. Одън отново тръгна нагоре с вдигнат автомат със свален предпазител, с пръст на спусъка, готов да стреля всеки момент. Еберт беше безмълвният товар на лявото му рамо.

Близо до върха на стълбището той забави ход и се огледа — очите му бяха на равнището на пода, дулото на автомата му дебнеше за мишени. Откритото пространство беше обширно, приличаше на пода на някакъв склад — тук-там по него имаше огромни четириъгълни бетонни бункери. Таванът беше високо горе, пресечен от кръстосващи се греди. Купчини от щайги стърчаха тук-там, а наблизо бяха паркирани електрокари. Иначе мястото изглеждаше безлюдно.

— Не ми харесва — прошепна тихо Одън на Еберт. — Всичкото това там. И после — нищо. Няма как да сме ги изтрепали всичките. Ами нашите къде са?!

— Това какво представлява?

— Нещо като склад. Огромно място. Има и някакви бункери. Изглеждат празни, но като нищо може някой да ги пази.

Еберт преглътна болезнено. Главата го болеше — висеше и в нея се бе насъбрала кръв; повръщаше му се. Гласът му беше слаб.

— Хайде да се подслоним някъде, където да ме сложиш да легна.

Одън се поколеба.

— Не зная, сър. Според мен това е капан.

Гневът за миг потисна умората на Еберт.

— Сигурно. Но май нямаме кой знае какъв избор, а? Не можем да слезем обратно. Не можем и да останем много време тук.

Одън пренебрегна острия тон на капитана си и заоглежда внимателно привидно празния склад. Нищо. Беше почти сигурен, че там няма нищо. И все пак инстинктът му подсказваше друго. Точно така би постъпил и самият той. Да удариш здраво веднъж, след това пак и пак, и пак. И после, когато врагът очаква Най-лошото, да се спотаиш. Да го накараш да си помисли, че те е победил. Да му позволиш да те доближи със съпротива. Да го привлечеш до сърцевината на своята защита. И след това…

Гласът на Еберт прокънтя в тишината:

— Богове, сержант, не стой така, направи нещо! Умирам!

Одън потръпна.

— Добре… Ще намерим подслон. Ще ви сложа някъде да легнете.

Пое си дълбоко въздух, задържа го няколко секунди и се хвърли нагоре по последните няколко стъпала — очакваше всеки момент да попадне под тежък автоматичен огън или някой от големите лазери да го пререже на две, но нищо не стана. Побягна колкото му сили държат, прегъваше се и залиташе — Еберт изведнъж беше станал много тежък.

Преодоля пространството между две купчини сандъци без отличителни белези и се обърна към стълбището. Би се заклел, че за миг мярна някаква глава, точно там, откъдето току-що бе дошъл. Пое на пресекулки дъх, пусна оръжието и внимателно свали Еберт от рамото си, после го нагласи на земята.

— Трябва да намерим помощ за вас, сър. Изгубили сте много кръв.

Еберт бе затворил очи.

— Да — простена той болезнено. Гласът му се бе превърнал в шепот:

— Давай. Бързо. Ще се оправя.

Одън кимна и протегна ръка за оръжието. Поопипа, след това ръката му бавно се сви в юмрук. Инстинктът. Трябваше да се довери на инстинкта си. Вдигна ръце, изправи се и се обърна бавно с лице към човека с автомата, застанал само на няколко крачки от тях.

— Точно така, сержант. Дръжте си ръцете вдигнати и не правете никакви резки движения. Излезте сега тук, на открито.

Човекът отстъпи назад с насочено дуло, а Одън пристъпи напред. Беше висок, доста мършав хан с дълго, конско лице и с голяма уста. Беше облечен в бледозелена униформа с емблемата на „Сим Фик“ — двойната спирала — на ревера и на кепето. Емблемата на гърдите му изобразяваше мечка, нападнала ято малки копринени пеперудки, и означаваше, че е офицер пети ранг — капитан.

Щом Одън излезе на открито, се приближиха и други стражи — излязоха иззад сандъците и го обкръжиха.

— Добре — каза капитанът и даде знак на неколцина от хората си. — Бързо! Закарайте другия в лазарета. Не искаме да умре, нали така?

Очите на Одън се разшириха от изненада и той се полуизвърна — видя как те се приближиха до Еберт и внимателно го вдигнаха на носилка.

— Какво става тук? — погледна той капитана от „Сим Фик“. — На какво си играете?

Капитанът наблюдаваше как хората му отнасят Еберт, после се обърна към Одън и отпусна пушката си.

— Съжалявам, сержант, но не можехме да си позволим да рискуваме. Не исках да изгубим още хора заради недоразумение между нас — той неочаквано се усмихна. — Вече сте в безопасност. Базата е освободена. Вмешателството е отстранено.

Одън се разсмя — не вярваше на ушите си.

— Вмешателство ли? Какво искате да кажете?

Усмивката на хан-а се разля по лицето му.

— Да. Без предупреждение в инсталацията бе проникнала терористична група и я беше завзела. Разбрахме едва тази сутрин. Пристигнахме веднага щом беше възможно.

— Ама че съвпадение — Одън веднага схвана какво се бе случило и му призля. Беше станало точно както го каза на Еберт. Бяха ги натопили. Цялата работа си беше нагласена. Шарада. И само за да може „Сим Фик“ да се откачи от въжето.

— Да. Но и щастливо, нали? Ако не бяхме дошли, всички до един щяхте да сте мъртви. А сега повече от дузина от вашите успяха да се измъкнат живи.

Одън потръпна — сети се за всички онези свестни хора, които се биха редом с него. Сега бяха мъртви. Мъртви просто заради спасението на нечий копелдашки задник от горните нива.

— Ами терористите?

— Всичките са мъртви. Бяха се барикадирали в лабораториите. Боя се, че се наложи да ги отровим с газ.

— Удобно, а? — той изгледа хан-а на кръв.

Капитанът се намръщи.

— Съжалявам, но не ви разбирам, сержант. Цялата тази работа… Е, нямахме късмет, но нямаше как да не стане, нали? Самият аз изгубих в битката повече от тридесет души!

Одън се взря в него. Да — помисли си той; изпитваше погнуса от този хан с мазен език, изправен пред него. — Изгубил си тридесет „души“ — но не са ги избили терористите, това е сигурно!

В коридора отвън се чуха силни гласове и светлината на интеркома на бюрото му започна да мига настоятелно. Сорен Бердичев, глава на „Сим Фик“, погледна петимата мъже, насядали около неговото бюро, и поправи кръглите си очилца — изчисти компютърно генерираните фигури, чиито дубликати бяха прожектирани на повърхността му.

— Какво, в името на небесата…

Едва беше минало осем сутринта, а от началото на седмичната им стратегическа конференция бяха изминали вече два часа.

Човекът, който седеше от лявата му страна, се изправи, обърна се и му се поклони.

— Извинете ме, сър. Да разбера ли какъв е проблемът?

Бердичев сложи ръка върху бутона „отказ“ на интеркома и погледна своя старши заместник. Заговори — студено, строго:

— Благодаря, Пол. Моля те, направи го. Ако е член на личния състав, уволни го веднага. Няма да толерираме подобно поведение в нашия офис.

Муър отново се поклони и тръгна да изпълнява нареждането. Но едва бе прекосил стаята наполовина, когато вратата се отвори с трясък.

Толонен застана на вратата — висок, посивял; очите му горяха от гняв, цялата му осанка излъчваше презрение. Беше в пълна бойна униформа — шлемът висеше на врата му, на кръста му имаше закопчан лек автомат в кобур, сякаш идваше направо от бойното поле. Зад него стояха с наведени глави неколцина членове на персонала на Бердичев, засрамени, че не са успели да предотвратят нахлуването му.

Бердичев стана умишлено бавно, здраво овладял собственото си негодувание.

— Генерал Толонен… Надявам се да имате основателна причина да нахлувате при мене по този начин.

Толонен не обърна никакво внимание на забележката му. Огледа стаята и влезе; мина покрай Муър, без да го погледне, и тръгна право към Бердичев. Промъкна се между двама от седящите мъже, надвеси се над бюрото и тресна с юмрук по него.

— Прекрасно знаеш защо съм тук, стенен гущер такъв!

Бердичев седна спокойно и събра длани.

— Има още много да се желае от маниерите ви, генерале. Ако бяхте проявили обичайната любезност да се обадите на моята секретарка, щях да ви определя среща днес следобед. Но сега… Е, бъдете сигурен, че ще докладвам за поведението ви в Комитета по въпросите на охраната към Камарата. Това е частен офис, генерале, и дори вие не можете да влизате тук без разрешение.

Толонен ядосано изпъна рамене, извади заповедта от джоба на туниката си и я хвърли на бюрото пред Бердичев.

— А сега обясни! Или ще дойда и ще изкарам проклетата истина от тебе, дори и ако се наложи да те удуша!

Бердичев вдигна малкия, приличен на карта документ, разгледа го и го хвърли обратно на масата пред Толонен.

— Значи, наистина имате право да бъдете тук. Но легалността не извинява лошото ви държание, генерале. Оплакването ми продължава да важи. Поведението ви е възмутително. Обидихте ме и открито ме заплашихте пред свидетели. Аз…

Толонен го сряза — наведе се над масата и изрева:

— Хсин фа цаи! Какво разбираш от маниери ти, хсияо джен такъв!

Бердичев за първи път настръхна. Обидата го бе засегнала, но вътрешно чувстваше и леко удовлетворение. Тактиката му бе нервирала генерала. Фактът, че се бе изпуснал на мандарин, разкриваше колко е разклатено емоционалното му равновесие.

Той се наведе напред, без да трепне, и срещна погледа на генерала.

— Щом като сте тук, най-добре ми кажете какво точно искате от мене. Аз съм зает човек — парвеню или не, човече или не. Аз си имам империя и я управлявам… — ако ме извините за израза.

Толонен се взира още миг в него с кръвнишки поглед, после отново изпъчи гърди.

— Освободи тези хора. Трябва да говоря с тебе насаме.

Бердичев погледна най-близкия до него мъж и кимна леко. Бавно и неохотно те започнаха да напускат стаята. Старшият му заместник Муър обаче остана на мястото си, вперил загрижен поглед в своя началник. Едва след като се приготви да тръгне, Бердичев го погледна.

— Пол… Моля те, остани. Бих искал и свидетел да присъства на казаното тук.

— Казах… — започна Толонен, ала Бердичев го прекъсна:

— Уверявам ви, генерале, че няма да кажа и дума, ако не присъства свидетел. Виждате ли, в тази стая няма нито камери, нито магнетофони. Много от казаното тук има секретен характер. Неща, които не бихме искали да стигнат до ушите на конкуренцията. Разбирате ли ме, генерале? Освен това вие ме заплашихте. Как иначе да се чувствам в безопасност, да съм сигурен, че правата ми няма да бъдат нарушени, освен ако не присъства някой от моите хора?

Толонен подсмръкна презрително.

— Права! Чудесно го каза — ти, който толкова малко уважаваш правата на другите!

Бердичев изцъка и сведе поглед.

— Отново ме обиждате, генерале. Може ли да ви попитам защо? Какво съм направил, че да ви накарам да ме обиждате по този начин?

— Знаеш много добре, да му се не види, какво си направил! И тия актьорски номера този път няма да ти спасят задника! Оплел си се до ушите, ши Бердичев! Говоря за убийството на Ли Хан Чин, а не за някакви си там маниери. Две от твоите инсталации се пряко замесени. А това означава, че ти си виновен. Ти, лично!

Бердичев свали очилата си и избърса стъклата, после погледна генерала.

— Предполагам, че имате предвид работата в Хамърфест.

Толонен се засмя, смаян от безочливостта му.

— Работата в Хамерфест… Да. Имам предвид твоето двуличие!

Бердичев се намръщи и се обърна към Муър:

— Моето двуличие? — Той погледна генерала и поклати тъжно глава. — И отново не ви разбирам, генерале. Не бях ли напълно открит с вас? Не ви ли дадох копия от всички документи, свързани и с инсталацията в Пунто Наталес, и с базата в Хамърфест? Да, наистина, ако не бяха моите хора, терористите биха погубили всичките ви войници, сред тях — и сина на Клаус Еберт…

— Терористи! Продължавате с вашите глупости! Знаеш прекалено добре, че никакви терористи не е имало!

— Можете ли да го докажете, генерале?

Толонен снижи глас:

— Няма нужда да го доказвам! Знам! Знам го тук — той се потупа по сърцето — и тук! — потупа се и по главата.

— И какво означава това? — Бердичев се приведе напред. Мършавото му лице се втвърди, очилцата му проблеснаха на светлината. — Отправяте сериозни обвинения, генерале, и аз се надявам, че можете да ги подкрепите. Съжалявам за случилото се в Хамерфест, НО АЗ НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА НЕГО.

Толонен поклати глава.

— Точно тук грешиш, Бердичев. Извършваните и в двете станции изследвания са били незаконни и са директно свързани с убийството на Хан Чин. Тези изследвания са извършвани от името на „Сим Фик“, в сгради, наети от „Сим Фик“, и дори субсидирани от „Сим Фик“. Като глава на „Сим Фик“ ти си пряко отговорен.

— Не съм съгласен. Някои проекти, извършвани от наше име, може и да са били незаконни, както казвате. Може — макар че би трябвало да се намери някакво убедително доказателство — и да са свързани със злощастната смърт на Ли Хан Чин. Но това, че нещо е било извършено от името на нашата компания, не означава, че ние сме знаели за него, нито че сме го одобрили. Както знаете, генерале, веднага щом разбрах какво става, наредих да се оказва пълно съдействие на силите на охраната и дори заповядах собствените ми охранителни отряди да ви помогнат.

За миг Толонен остана мълчалив; лицето му изразяваше студен гняв.

— Искаш да ти повярвам, че изобщо не си знаел какво става?!

— Нека бъда искрен с вас, генерале — всъщност изобщо не ми пука в какво вярвате ВИЕ. Интересува ме само истината — той посочи голяма схема на дясната стена. — Видяхте ли това, генерале? Това е схема на моята организация. Структурата й, ако така повече ви харесва. Виждате как тя се разделя и подразделя. Как определени части от организацията имат определена степен на автономност. Как други пък са погребани под дълга верига субструктури. Една компания като „Сим Фик“ е много сложно устроена. Това е жива и функционираща общност, развиваща се през цялото време.

— Е, и?

Бердичев скръсти ръце и отново се облегна назад.

— Колко души командвате вие, генерале? Половин милион? Един милион?

Толонен изпъчи рамене.

— Командвам четири Знамена. Общо два милиона души.

— Разбирам — той се обърна към старшия си помощник. — Пол… Колко са нашите работници в Африка?

— Четиристотин и осемдесет хиляди.

— А в Северна Америка?

— Седемстотин и четиридесет хиляди.

— А в Азия?

— Един милион и двеста хиляди.

Бердичев погледна генерала.

— Това е една трета от всичките ни работници, а основната част от работата ние развиваме тук, в Града Европа. Така че виждате, генерале, моята „войска“ е три пъти по-голяма от вашата. Позволете ми сега да ви задам един въпрос. Знаете ли какво прави всеки един от вашите хора в даден момент?

Толонен изфуча.

— Но това е абсурдно! Разбира се, че не знам!

Бердичев се усмихна студено.

— А очаквате от мене да знам какво правят през цялото време всички мои мениджъри! Очаквате АЗ да отговарям за техните действия! А по същата логика вие не сте ли отговорен за действията на Де Вор? За неговото предателство?

Толонен не отговори, просто се взря в Бердичев с неприкрита омраза.

— Е? — попита след малко Бердичев. — Свършихте ли?

Толонен поклати глава; след споменаването на Де Вор държанието му изцяло се бе променило. Сега бе по-студен, по-далечен.

— Имам да ви казвам само още едно нещо, ши Бердичев. Твърдите, че не вие сте отговорен. Така казвате вие. Щом е така, вие ще откриете КОЙ е отговорен за това. И сам ще ми доставите главите им, разбрахте ли? Давам ви три дни.

— Три дни! — Бердичев се наведе напред. — Кой ви дава право…

Толонен се приближи до вратата, обърна се и погледна Бердичев.

— Три дни. И ако не го направите, сам ще дойда за вас!

Щом си тръгна, Бердичев се наведе напред и натисна бутон на интеркома.

— Чули?

Обади се глас:

— Всичко чух. Сега проверяваме, но май и шестте камери са снимали чудесно. След час ще ви доставим редактирания запис.

— Добре! — прекъсна връзката и погледна Муър. — Е, Пол?

Муър все още стоеше до вратата.

— Много се изсили, Сорен. Той е опасен човек. Трябва да си по-предпазлив с него.

Бердичев се разсмя.

— Кой, Толонен? Хм, че той е просто дърт импотентен глупак! И собствения си задник не може да избърше без разрешението на Танга, а Ли Шай Тун и след хиляда години не би му дал правото да действа срещу нас — не и докато не се сдобие със сигурно доказателство. Не, достатъчно направихме, Пол. Това преди малко си бяха чисти глупости и дрънканици. Не се страхувай! Толонен няма нищо да направи, освен ако неговият Танг не му е разрешил!

Три часа по-късно се състоя и аудиенцията на Толонен при Танга. Шепърд, съветникът на Танга, бе пристигнал там малко по-рано и бе осведомил Ли Шай Тун за всичко свързано със случая. Веднага щом пристигна Толонен, те се захванаха с по-важни работи.

Тангът седеше там на трон, поставен в подножието на платформата, облечен в просто непоръбено ленено платно — траурна дреха, скромна и строга, стоварила хиляди грижи върху главата му. От убийството на сина му насам не беше напускал Имперския дворец, нито пък бе сложил нещо в уста. На шията му бе пришито голямо квадратно парче бял плат, а в лявата си длан стискаше бамбукова тояжка. И двете символизираха неговата скръб.

В обширната Тронна зала с висок таван нямаше никой друг освен тях тримата — гласът на Танга отекваше в стените.

— Е, Кнут? Какво предлагаш?

Генералът се поклони и обрисува своя план — настояваше в полза на превантивния удар. Война, но ограничена, с атакуване на специфични мишени. Бързо възмездие, после — преди всичко — мир.

Ли Шай Тун го изслуша, след това сякаш се вгледа дълбоко в себе си.

— Изгубих най-ценното за всеки човек — обади се той най-накрая и ги изгледа поред. — Изгубих най-големия си син. С това не мога да се примиря. Нито пък бих могъл да обикна враговете си. И наистина, когато се вгледам в сърцето си, откривам там единствено омраза. Люта омраза — той изпусна дълга въздишка и прикова очи в Толонен. — Бих ги избил като животни, ако с това щеше да свърши всичко, Кнут. Но няма да е така. Ще има война, както казваш ти, но не такава, каквато си я представяш. Това ще бъде мръсна, тайна, братоубийствена война и изходът от нея няма да е никак добър за нас.

Той се усмихна тъжно на генерала и отмести поглед — нещастието в тъмните му очи бе толкова красноречиво, че Толонен усети, че и неговите очи се замъгляват в отговор.

— Според мене, добри ми генерале, този път ти грешиш. Не вярвам, че бихме могли да водим ограничена война. Наистина, Седмината го знаят доста отдавна. Такъв сблъсък няма как да не се разпростре. Ще се разпростира, докато Фамилиите се изправят лице в лице с пълната мощ на Ония Отгоре, защото за тях това ще е предизвикателство, атака срещу правата им, срещу самото им съществуване като класа.

Толонен сведе очи — спомни си погледа на Леман и безочливата наглост на Бердичев — и сви рамене.

— И после какво, чие хсия? — възрази той остро, почти войнствено. — Нищо ли да не предприемаме? Несъмнено, нещата не са чак толкова зле.

Ли Шай Тун рязко вдигна ръка, за да го накара да млъкне. За пръв път, откакто познаваше генерала — вече повече от четиридесет години, — си го позволяваше. Преди да сведе глава, Толонен за момент се взря в него с оцъклен поглед.

Тангът погледна тояжката в ръката си. Това беше самият символ на зависимостта — така мъката изсушаваше човека. И все пак истината бе друга. Страданието каляваше човека, правеше го по-силен. Погледна отново генерала — разбираше гнева му, желанието му да отвърне с удар на онези, които го бяха ранили.

— Да, Кнут, да не се прави нищо наистина е лошо. Но да се действа прибързано е още по-зле. Трябва да изглеждаме слаби. Трябва да се огъваме с вятъра; да се привеждаме накъдето вилнее бурята и да чакаме да мине време. В момента трябва да изберем курс на вувей.

Вувей. Не-действие. Това бе стара даоистка идея. Вувей означаваше да поддържаш хармония с развитието на нещата — без да правиш нищо срещу това развитие.

Последва миг на напрегнато мълчание, после Толонен поклати глава почти гневно.

— Мога ли да ви кажа какво чувствам, чие хсия? — официалността на генералския тон казваше твърде много неща. За пръв път двамата мъже бяха толкова близо до кавгата.

Тангът се взря за момент в генерала и отмести очи.

— Прави каквото трябва.

Толонен се поклони ниско и изопна рамене.

— Само това. Не си прав, Ли Шай Тун. Екзекутирай ме, задето ти го казвам, но ме изслушай. Не си прав. Знам го. Не е време за вувей. Нито пък е време да бъдем безстрастни и с хладни умове. Сега трябва да сме като тигри. Трябва да извадим нокти, да оголим зъби и да нападаме! Или ще е така, или живи ще ни изядат.

Тангът се замисли за миг, после се наведе напред.

— Говориш също като Хан Чин — в гласа му се смесваха по равно радостно учудване и горчивина. — И той не би възразил срещу войната. „Те ме убиха, татко — би казал той. — Сега ти трябва да ги убиеш“ — той потръпна и отмести поглед с внезапно отвлечено изражение. — Добре, Кнут. Дълго и упорито мислех върху това. Но съветите на Хан винаги са били твърде прибързани. Той мислеше със сърцето си. Но сега трябва да мисля за другия си син. НА НЕГО трябва да дам живот, стабилност, бъдеще. Ако започнем война, той ще умре. Абсолютно сигурен съм в това. Ще намерят начин също както намериха начин да се доберат до Хан Чин. И в края на краищата ще унищожат Фамилиите.

Ли Шай Тун се обърна към Шепърд, който през цялото това време мълчеше.

— Правя го в името на живота. Ти разбираш, нали, Хал?

Шепърд се усмихна тъжно.

— Разбирам, Шай Тун.

— Ами Седмината? — Толонен стоеше вдървен, в стойка „мирно“, цял трепереше от мъката, която изпитваше. — Няма ли да им кажеш какво чувстваш в сърцето си? Няма ли да ги склониш за вувей?

Тангът отново се обърна към генерала:

— Седмината сами ще вземат решение. Но да, аз ще ги склоня за вувей. За доброто на всички.

— А какво каза Ли Юан?

Въпросът на Толонен бе неочакван, почти нахален, но Ли Шай Тун го пропусна покрай ушите си. Сведе поглед — спомни си разговора със сина си по-рано същия ден. „Правя го заради тебе — беше му казал той. — Разбираш смисъла, нали, Юан?“

Но Ли Юан се бе поколебал и Тангът бе видял по очите му как се борят в него чувствата и дългът пред баща му.

— Ли Юан се съгласи с мене. Както си знаех.

Прочете изненадата в очите на генерала; след това забеляза колко вдървено беше застанал той в очакване да го освободят.

— Съжалявам, че не сме на едно мнение по въпроса, Кнут. Бих искал да не е така. Въпреки това ти благодаря, задето говори с мене открито. Ако това те успокои, ще изложа възгледите ти пред Съвета.

Толонен вдигна изненадано поглед, после се поклони.

— За което съм ви дълбоко благодарен, чие хсия.

— Добре. Тогава няма да те задържам.

След като Толонен си тръгна, Ли Шай Тун дълго седя, потънал в мисли. След всичко, което Толонен бе казал убедеността на генерала го бе потресла. Не беше го очаквал. Когато най-накрая се обърна към Шепърд, тъмните му очи бяха потънали в болка, а на лицето му се беше изписала тревога.

— Е, Хал… Какво мислиш?

— Кнут го приема лично. И поради това преценката му е замъглена. Ти не бъркаш. Макар сърцето ти да кърви, помниш, че си Танг. А един Танг трябва да вижда нещата ясно. Макар и да дължим на мъртвите най-дълбока почит, трябва да посветим енергията си на живите. Мислите ти са здрави, Ли Шай Тун. Това е и ще бъде най-важната ти мисъл, за каквото и да ридае сърцето ти.

Ли Шай Тун, старши член на Съвета на Седмината и управник на Град Европа, се изправи и обърна гръб на съветника си; в ъгълчето на окото му, зачервено от кръвоизлив, проблесна сълза.

— Тогава — вувей.

Момиченцето се извърна рязко — движенията й бяха плавни като на балерина. Лявата й ръка се спусна надолу в дъга и сграбчи нападателя отстрани. В същия миг изхвърли десния си крак, стъпалото й се изопна, удари нападателя и изби оръжието от ръката му. Движението бе съвършено и мъжът, висок почти два пъти колкото нея, залитна назад. Тя за миг се намери върху него, а от устните й се откъсна пронизителен боен вик.

— Задръж!

Тя застина, дишайки тежко, и извърна глава към инструктора си. Бавно се отпусна и отстъпи от просналия се на земята нападател.

— Отлично. Този път точно навреме, Джелка. Без никакви колебания!

Инструкторът й, същински великан на средна възраст, когото тя познаваше само като Сиян, се приближи към нея и я потупа по рамото. На пода, близо до нея, нападателят — професионален боец, поканен само за тазсутрешната тренировка — се изправи бавно и се поотупа, после й се поклони. Явно беше изненадан, че го е победило дребосъче, при това момиче, но Сиян му махна с ръка да си върви, без дори да го погледне.

Сиян се отдалечи от детето и го заобиколи. Тя се обърна — беше нащрек, знаеше колко много обича той да погажда номера. Но преди да успее да отбие ръката му, той залепи червена лепенка върху предпазната и дреха там, където се намираше сърцето. Щом понечи да измъкне ръката си, тя я хвана, ала беше твърде късно.

— Убих те! — каза той.

Напуши я смях, но не посмя да се засмее. Знаеше колко сериозно е всичко това.

— Уби ме — сериозно кимна тя.

Имаше игри и игри. Тази беше от онези на живот и смърт. Знаеше, че трябва да я научи добре. Със собствените си очи бе видяла какво можеше да й струва другото. Горкият Хан Чин. Дни наред беше плакала за него.

В дъното на залата за тренировки вратата се отвори и влезе баща й. Беше облечен в пълна униформа, но в чистобял, неопетнен цвят — от ботушите до фуражката. Бяло. Траурният цвят на хан.

Генералът се приближи към тях. Сиян направи дълбок поклон и се отдалечи. Джелка, все още задъхана от усилието, се усмихна и се втурна да прегърне баща си. Той се наведе и я целуна.

— Добре беше — каза той. — Много си напреднала, откакто те гледах за последен път.

Беше произнесъл тези думи с яростна гордост — хвана ръката й и я стисна. В подобни моменти усещаше странна смесица от емоции — любов и одобрение, радост и лекота, горчиво ужилване на спомена. След три месеца щеше да е седмият й рожден ден и с всеки изминал ден тя сякаш заприличваше все повече на мъртвата си майка.

— Кога ще се върнеш? — тя го погледна; очите й бяха в същия леденосин цвят, от който ти спира дъхът — същите като на майка й.

— След ден-два. Имам да довърша някои работи след погребението.

Тя кимна — беше свикнала със загадъчното споменаване на „работата“. После продължи по-замислено:

— Какво ще прави Ли Шай Тун, тате?

Когато й отговори, не успя да скрие огорчението от лицето си.

— Нищо — каза той. — Нищо няма да прави — и щом го каза, си представи какво ли би направил той, ако погребението беше на Джелка; смъртта й през очите на другите; тялото й, лежащо там, в ковчега, младо като пролетта, ала студено като зимата.

Ако беше ти, мое цвете, цялото Чун Куо щях да разруша, но щях да ги хвана.

Но дали това не беше негов недостатък? Толкова неестествени ли бяха чувствата му? Или недостатъкът бе у Ли Шай Тун, който поставяше политическата необходимост пред чувствата си? Да искаш да унищожиш онези, които са причинили болка на близките ти — толкова грешно ли беше това наистина? Дали това, че иска отмъщение, го правеше по-непълноценен като човек?

Толонен потръпна — мисълта, че могат да убият и скъпата му Джелка, го изпълни със странно предчувствие. После осъзна, че дъщеря му го гледа, и постави ръце на раменете й. Дланите му бяха толкова огромни; костите й — толкова дребни, толкова крехки под пръстите му.

— Трябва да тръгвам — каза той просто и коленичи да я прегърне.

— Пази се — усмихна му се тя.

Той й се усмихна в отговор, но стомахът му се сви при тези й думи. Точно това винаги казваше и майка й.

От запад, от високите плата на Тибет, духаше студен вятър, пееше в короната на райското дърво и браздеше повърхността на продълговатото езеро. Ли Шай Тун стоеше сам под дървото с тояжка в ръка; непокритата му глава беше сведена, старото му, ала красиво лице бе покрито с бръчките на тъгата. До краката му, вкопана в черната земя, беше Плочата на рода — огромен правоъгълник от бледорозов камък, на който бяха изрязани символите на предците му. Повече от половината камък — на един човешки бой разстояние от мястото, където стоеше той — беше мраморно гладък, недокоснат от длетото на гробаря. Също като бъдещето — помисли си той, взрян в името на Хан Чин, прясно врязано в камъка. Бъдещето… белотата, върху която се изписват ВСИЧКИТЕ ни смърти.

Вдигна очи. Това беше малко и уединено място, оградено с древни стени. В южния му край — проста дървена порта извеждаше към Северния дворец. Скоро щяха да дойдат с ковчега.

Заговори — гласът му беше изпълнен с ужасна болка; така приличаше на писъка на вятъра в клоните отгоре.

— О, Хан… О, милото ми малко момченце, любимото ми момченце…

Залитна, после изскърца със зъби при внезапно връхлетелия го спомен за майката на Хан, неговата първа съпруга Лин Юа — представи си я как е седнала на слънце в края на източната овощна градина, до езерото, одеждите й са разпрострени край нея, а Хан, тогава още бебе, пълзи съсредоточено наоколо.

Върни това — замоли се той и затвори очи от болка. — Куан Йин, сладка богиньо на милостта, върни ми това! — Но отговор нямаше. Те бяха мъртви. И двамата бяха мъртви. И този ден нямаше да се върне. Освен в паметта му.

Потръпна. Беше непоносимо. Непоносимо…

Ли Шай Тун придърпа мантията си и бавно тръгна обратно по тревата, облягайки се тежко на тоягата; сърцето беше студен черен камък в гърдите му.

Чакаха го в двора отвъд стената — всички, които бе помолил да дойдат. Синовете на Небесата и техните синове, доверените му хора, синът му, жената на мъртвия му син и, най-накрая, неговите дъщери.

Всички са тук — помисли си той. — Всички освен Хан Чин, когото обичах най-много.

Поздравиха го сдържано — без да крият любовта си, споделената си скръб; след това се обърнаха и зачакаха да донесат ковчега.

Той се носеше от тридесет души — с наведени бръснати глави; белите им дълги одежди плющяха на вятъра. Следваха ги четирима служители в оранжеви роби, а зад тях две момченца носеха сандъче, в което бяха поставени мънички камбанка и чукче.

Хан лежеше в широк ковчег от розово дърво, облечен в сватбените си дрехи. Красивата му тъмна коса беше сресана и сплетена, лицето му беше така гримирано, че сякаш цъфтеше от здраве. Около него бяха постлани богати кожи, а на шията му бяха окачени сватбените дарове от скъпоценни камъни и злато и парче карминен плат, извезано със сватбените символи — дракон и феникс.

В подножието на ковчега беше постлана ивица бял памучен плат с ширина девет чи — собственият символичен траур на Хан Чин за баща му; традицията повеляваше синът, преди да облекат траурни одежди за самия него, винаги да носи траур за бащата.

Ли Юан, застанал до баща си, затаи дъх. За първи път виждаше брат си след неговата смърт и за кратък миг му се стори, че не е мъртъв, а само спи. Гледаше с отворена уста как се изнизва процесията. Сякаш изтръгваха сърцето му. Милостиви богове — помисли си той. — Мили Хан, как можаха да те убият? Как можаха да те погребат в земята?

Онемял, той тръгна зад мълчаливото шествие — смътно усещаше само присъствието на баща си до себе си и това на великите господари на Чун Куо, вървящи зад него с непокрити глави, облечени в прости дрехи без никаква украса. Представи си как протяга ръка да извади бяло цветче от косата на брат си — чистобелите венчелистчета на гарвановочерния фон.

В далечния край на продълговатото езеро процесията спря. Гробницата беше отворена, голямата каменна врата бе дръпната встрани. Зад нея стъпала водеха надолу, в студената земя.

Повечето от носачите отстъпиха встрани и оставиха само четиримата най-яки да носят ковчега надолу по стълбите. Те бавно се заспускаха, последвани от служителите и двете момченца.

Баща му се обърна към него:

— Ела, синко. Трябва да положим брат ти да почива.

Ли Юан се дръпна назад — за един ужасен миг го завладя страхът от онова място долу, под земята. После вдигна очи към очите на баща си, видя, че в лицето му се отразява неговият собствен страх, и намери сили да се поклони и да му отвърне:

— Готов съм, татко.

Слязоха долу сред светлината на свещите и сенките. Носачите се бяха отстранили и бяха коленичили от двете страни, долепили чела о земята. Хан лежеше върху издигнатата каменна маса в средата на гробницата с глава на юг и крака на север. Служителите застанаха до главата му, свели глави в очакване на Танга, а двете момченца коленичиха при краката му — едното държеше пред себе си камбанката, а другото — чукчето.

Ли Юан за миг се спря в подножието на стъпалата, смаян от размерите на гробницата. Таванът беше много висок, поддържан от високи, стройни колони, вкопани в отъпкания пръстен под. Великолепни скулптури, покрити с глазурата сан-цай в жълто, кафяво и зелено, бяха подредени в ниши покрай стените, а в събраните им шепи горяха свещи. Зад тях бяха гробниците на предните му — в камъка бяха врязани огромни йероглифи, изписващи името и ранга на всеки. Върху четири от тях беше изрязан и още един символ — уайуи лун. Те бяха Тангове. Баща му беше петият Танг от рода Ли. Той, когато му дойдеше времето, щеше да стане шестият.

От едната страна имаше малка масичка. Върху нея бяха положени ритуалните предмети. Погледна отново баща си, после се приближи до масата и застана до нея в очакване на ритуала.

Камбанката прокънтя в тишината, чистият й тънък звън сякаш идваше от самите небеса. Щом заглъхна, служителите започнаха литаниите.

Той стоеше там и наблюдаваше трепкането на сенките върху камъка, слушаше отекващите думи на древния език и усети, че се отделя от себе си.

Човек има две души, пееха служителите. Животинската душа — по, — която възниква в момента на зачатието, и хун — духовната душа, която възниква едва в момента на раждането. В живота двете са смесени, но при смъртта съдбата им е различна. По остава долу и живее в гробницата, а хун, по-висшата душа, се издига в небесата.

Служителите млъкнаха. Звънна камбанката — тънко и чисто в тишината. Ли Юан взе първия ритуален предмет от масичката и го отнесе на баща си. Това беше пи — символът на Небесата — голям диск от зелен нефрит с дупка по средата. Той беше ин — положително, светлина, мъжко. Служителите вдигнаха трупа, Ли Шай Тун го постави под гърба на Хан, отстъпи и те отново го положиха.

Камбанката отново звънна. Ли Юан се върна при масичката и донесе втория предмет. Това беше цун — куха квадратна нефритова тръба, символизираща Земята. Тя беше ян — отрицателно, мрак, женско. Гледаше как баща му го поставя върху корема на мъртвия му брат.

Всеки път, когато камбанката звъннеше, той вземаше от масичката по един предмет и го отнасяше на баща си. Първо хуан, символа на зимата и севера — полу-пи от черен нефрит, който баща му постави при нозете на Хан. После чан, символа на лятото и юга — тясна заострена плочка от червен нефрит, поставена над главата на Хан. Последва куей — символа на изтока и пролетта — широка плочка от зелен нефрит, два пъти по-голяма от чан, поставена до лявата ръка на Хан. Най-накрая Ли Юан донесе ху — бял нефритов тигър, символ на запада и есента. Гледаше как баща му го остави до дясната ръка на мъртвия му брат, после коленичи до него, а камбанката звънна — веднъж, дваж, триж.

Литаниите отново започнаха. Свещените символи около тялото го предпазваха. Нефритът, сам по себе си неразрушим, щеше да предпази тялото от гниене. Така по, животинската душа, щеше да бъде спасена.

Коленичил, Ли Юан почувства страхопочитание пред достойнството на ритуала. Но означаваше ли той нещо? Любимият му брат Хан беше мъртъв и нищо — нито на небето, нито на земята — не можеше да го върне. Тялото щеше да изгние, без значение дали има около него нефрит или не. А душите…?! Щом литаниите свършиха, той се облегна назад на пети и се огледа, огледа камъка, земята и осветените от свещите фигури на смъртта. Нищо не се връщаше оттам, за да разкаже — кой знаеше дали душите наистина съществуват?

Отвън той отново се изправи, замаян от всичко това. Хладният вятър дърпаше косите му, следобедната светлина режеше очите му след трепкащите сенки в гробницата. Един по един Танговете се приближаваха, за да изразят уважението си към баща му и още веднъж да поднесат съболезнованията си — и най-незначителният от тях притежаваше по-голяма власт и богатство от всеки Танг от династиите Сун или Чан. Уан Хсиен — едър кръглолик мъж, Танг на Африка. Ху Ти, строен мъж на около четиридесет — четиридесет и пет години, Танг на Южна Америка. Уей Фен, най-близкият приятел на баща му сред равните нему, Танг на Източна Азия — сякаш вечната му усмивка този път я нямаше. Чу Ху Уей, висок и странен мъж, Танг на Австралиите. У Ши, Танг на Северна Америка — едър мъж с телосложение на борец — широките му рамене се сгърбиха, когато прегърна бащата на Ли Юан. И най-накрая — Цу Тияо, Танг на Западна Азия, старец, подпрял се на ръката на сина си.

— Трябваше да останеш вътре — прегърна го Ли Шай Тун и го целуна по бузите. — Този вятър е вреден за тебе, Цу Тияо. Мислех, че тези стени ще го спрат.

Цу Тияо протегна ръка и го стисна за рамото. Изглеждаше крехък, ала хватката му, също както и гласът му, беше силна.

— Високите стени не могат да спрат студения вятър да духа, нали, стари приятелю? Знам какво е да загубиш син. Нищо не би ме спряло да изразя почитта си към Ли Хан Чин.

Ли Шай Тун се наведе с мрачно лице.

— Вярно е, Цу Тияо — той се обърна към сина му: — Цу Ма, благодаря ти, че дойде. Щеше ми се да се срещнем при по-щастливи обстоятелства.

Цу Ма се поклони. Той беше силен, красив мъж на 28 — 29 години, който доскоро бе водил своенравен, разпуснат живот. Но след като баща му се беше разболял, той бе принуден да се промени. Носеше се мълва, че Цу Тияо го гласи за регент, но сега за първи път се появяваше публично до баща си.

— И аз съжалявам, че се срещаме така, чие хсия. Може би ще ми позволите да ви посетя, когато се поуталожи всичко?

След това почитта си изразиха чичовците на Ли Юан — Ли Юн-Ти, Ли Фен Чиян и Ли Чи Чун. Съветници на Ли Шай Тун, те имаха с баща му същите отношения, в каквито някога бе той със СВОЯ брат. Но сега бе различно. Защото Хан Чин бе мъртъв и сега той, Ли Юан, беше предопределен да стане Танг.

Бе отбелязал внезапната промяна в тях. Очите, които някога го подминаваха, сега променяха посоката си и го забелязваха; сякаш смъртта на брат му го бе овеществила. Сега непознати му се кланяха и умилкваха. Забеляза колко раболепни бяха станали; как страхът бе изместил хладната им вежливост.

Да, виждаше го дори сега — страха зад усмивките.

По странен, горчив начин това го забавляваше. Старци, които ги е страх от момченце, което няма и девет години.

Щях ли — запита се той — да израсна такъв като тях: истинската ми форма — изкривена от страха и завистта? Може би. Но сега никога нямаше да го разбере.

И другите се приближиха и застанаха пред тях. Фей Йен и баща й — старецът бе почти толкова съкрушен, колкото и дъщеря му; сериозните му мили очи бяха обкръжени от тъмни кръгове. После втората съпруга на баща му и трите й дъщери — и четирите бяха съвсем чужди на Ли Юан.

Последни бяха хората на баща му — Хал Шепърд и генералът.

— Лош ден, приятелю — каза Шепърд. Прегърна Танга, след това отстъпи назад и се огледа. — Надявах се да не видя това място, докато съм жив.

— Нито пък аз — обади се Толонен. За миг се взря отвъд, в далечните планини на Та Па Шан. И щом погледът му се върна върху гробницата, сякаш НЕГОВИЯТ син лежеше там, под земята — такава болка и любов имаше изписана в очите му.

Толонен се взира още миг в гробницата, после отново погледна Танга.

— Трябва да действаме, чие хсия. Такава горчилка е непоносима.

— Не, Кнут. Не си прав. Трябва и можем да я понесем. Трябва да намерим сили да я понесем.

— Съветът взе ли решение?

— Да. Преди един час.

Генералът сведе глава. Разочарованието му беше явно.

— Значи — вувей?

— Да — тихо отвърна Тангът. — Вувей. За доброто на всички ни.

Камарата провеждаше заседание. Говорителят Закар от катедрата държеше реч за финансирането на експанзията, когато огромните двойни врати в дъното на залата се отвориха с трясък. Закар се стресна и се обърна.

— Генерал Толонен! Какво искате да кажете с това?

След това Закар забеляза и въоръжените стражи, които нахлуха след генерала, и млъкна. Охраната на Камарата беше разбита. Това бяха личните елитни гвардейци на генерала. Те се подредиха покрай горното равнище на стените на залата — тъпите дула на дългите им оръжия сочеха надолу, към сърцето на събранието.

Генералът не обърна никакво внимание на бурята от протести. Придвижи се бързо и целенасочено към банката, на която седяха старшите представители, и тръгна право към низшия секретар Леман.

Леман крещеше и протестираше — буйно като всички останали.

Толонен се спря за миг пред него — сякаш за да се увери, че точно за него е дошъл, после протегна ръка през банката, сграбчи Леман за раменете и го дръпна напред.

Последва миг на шокираща тишина, след това ревът стана още по-яростен. Толонен дръпна Леман и го събори върху банката, хвана го за косата и го мяташе насам-натам, все едно че се разправяше с най-долния боклук от Глината. Лицето на Леман беше изкривено от болка и гняв, той се мъчеше да се освободи, но хватката на генерала беше здрава. Толонен го издърпа на пътеката между пейките на Висшия съвет и местата на Общото събрание, после рязко спря и дръпна Леман нагоре. Леман си пое дъх, но преди да успее да направи нещо, Толонен го обърна и рязко издърпа ръцете му зад гърба. Генералът беше извадил церемониалната си кама и я опря в гърлото на Леман.

Стоеше там и ги чакаше да утихнат; зъбеше се на всеки, който дръзнеше да припари по-близо. Над него, обкръжили залата, хората му чакаха търпеливо с прицелени лазерни пушки.

Наложи се да изчака само една-две секунди. Залата застина в смъртна неподвижност, напрежението бе почти осезаемо. Толонен леко дръпна Леман за ръкава, за да му подскаже да си мълчи; върхът на камата се бе забил в кожата на секретаря и там блестеше малка капчица кръв.

— Дошъл съм да въдворя справедливост — Толонен се огледа дръзко, търсейки в тълпата онези лица, за които знаеше, че са най-заинтересовани, най-уплашени в този момент. Не им е и хрумвало, че ще дойда тук за тях. Мисълта почти го накара да се усмихне, но моментът не беше подходящ за усмивки. Лицето му си оставаше мрачно и решително. Сега нищо не можеше да го спре.

Приглушено мърморене посрещна думите му, а също и няколко крясъка от дъното на залата. Беше събудил гнездо на стършели и Ли Шай Тун щеше да побеснее. Но в момента това нямаше значение. Нищо нямаше значение освен едно: беше дошъл, за да убие Леман.

Докато стоеше там, трима от хората му донесоха портативен тривизор, поставиха го до него и го включиха. Образът на Лемановото лице, десет пъти по-голямо от нормалното, се оформи във въздуха.

— Искам да покажа едно нещо на всички вас — гласът на Толонен се издигна. Изглеждаше спокоен, измамно благ.

— Този филм с нашия приятел заснехме на сватбата на Ли Хан Чин. На частната церемония, вечерта, в Имперските градини. Може би трябва да ви обясня. Низшият секретар гледа нататък, където се намират синът на Танга и булката. Мисля, че сами ще разберете останалото.

Толонен огледа отново претъпканите банки и забеляза как всички са обзети от напрегнато очакване; после се обърна и кимна на подчинените си. Огромното лице веднага оживя, но Толонен не го и погледна. Вече го беше гледал достатъчно пъти; сам бе видял как беше реагирал Ли Юан.

През следващите няколко минути цареше мълчание. Едва към края на филма се разнесе нервно мърморене, което ставаше все по-силно. Нямаше защо да им обяснява. Увеличеният образ на окото им разкриваше всичко по-ясно от всякакви думи.

Образът избледня и се стопи. Леман, извърнал глава, за да гледа, започна отново да се дърпа, но генералът го държеше здраво — бе извил ръката му почти до счупване и караше Леман да стене от болка.

— Видяхте — каза Толонен просто. — Но искам да разберете: не правя това заради Ли Шай Тун, а заради самия себе си. Защото този човек ме посрами. И защото за такава подлост трябва да се отговаря — той дръзко вирна брадичка. — Това правя заради себе си. Разбра ли ме, чун цу? Заради себе си!

Едва-що произнесъл тези думи, Толонен бавно изтегли ножа по гърлото на Леман — острото като лед острие преряза голата плът, все едно че беше оризова хартия.

Сякаш измина цяла вечност — генералът държеше тялото, от чието гърло бликаше кръв, и се взираше в шокираните лица на депутатите. После пусна тялото на пода — то тупна тежко и пръсна кръв — и отстъпи назад. Панталоните на бялата му парадна униформа бяха оплескани с кръв.

Изобщо не се опита да я избърше — просто стоеше там — дързък, с вдигната кама, сякаш се готвеше да нанесе нов удар.