Стачникът

1

Мина „Глийсън“ №1, Глийсънбърг, Западна Вирджиния

1902 г.

Нещо у този румен младеж със златна коса изглеждаше подозрително. Един от надзирателите, които наблюдаваха миньорите, вървящи покрай релсите към входа на „Глийсън 1“, го посочи на шефа си от агенция „Пинкертън“1.

Младежът стърчеше над работниците от Италия и Словения и дори над местните момчета. Но не височината му бе необичайна. Нито пък тънкото му жилаво тяло. Работата бе тежка, а до отдалечените въглищни райони храната достигаше бавно и трудно. В баровете по разкаляната главна улица на градчето не даваха безплатен обяд.

Един от миньорите, куцукащ на дървения си крак, се спъна в някаква траверса и връхлетя върху друг, който пък се подпираше на патерици. Младежът се плъзна към тях и ги подхвана с толкова леки и плавни движения, сякаш танцуваше. Мнозина осакатяваха на тази работа — младежът обаче стоеше на двата си крака и все още имаше всичките си пръсти.

— Не ми прилича на беден работник — презрително се усмихна надзирателят.

— Наблюдава като котка всичко, което се движи — отвърна агентът от „Пинкертън“, който носеше бомбе, револвер под палтото си и блекджек2, привързан към китката.

— Може би е от стачниците?

— Ще му се прииска да не е!

— Направете път!

Една електрическа лебедка опъна метален кабел между релсите. Миньорите, строителните работници и обслужващият персонал на мините отскочиха встрани. Кабелът придвижваше редица от няколко вагонетки от мината към върха на стръмен склон, където беше механизмът за обръщане. Там въглищата се разпределяха и се товареха в шлепове, които ги откарваха към Питсбърг по река Мононгахела.

Високият млад миньор поздрави Джим Хигинс, който стоеше на ръчката за дерайлиране. Работата му беше да дерайлира вагонетките, ако се скъса кабелът, за да не полетят обратно в недрата на мината.

— Ченгетата те наблюдават! — предупреди го Хигинс.

— Не съм стачник.

— А ние, стачниците, искаме просто да живеем като човешки същества, да храним семействата си и да дадем образование на децата си.

— Ще те уволнят.

— Не могат да уволнят всички. Въглищната промишленост се разраства, а работната ръка не стига.

Хигинс беше смелчага. Налагаше му се, защото иначе трябваше да признае, че собствениците няма да се спрат пред нищо, за да държат профсъюза вън от Западна Вирджиния. Работниците, уволнени, задето са казали добра дума за профсюъза получаваха в добавка и шут за цялото си семейство, което биваше изхвърляно от бараките, които наемаха от „Глийсън Консолидейтед Коул & Коук“. А ако Глийсън надушеше сред работниците си организатори на стачка, агентите на „Пинкертън“ ги изпровождаха до Пенсилвания, пребити почти до смърт.

— Хигинс! — провикна се един надзирател. — Казах ти да смажеш лебедката!

— Трябва да стоя на мястото си, докато излизат вагонетките.

— Прави каквото ти казвам! Смазвай лебедката на всеки час.

— А кой ще спре вагонетките, ако се скъса кабелът?

— Качвай се и смажи лебедката, да те вземат дяволите!

Джим Хигинс не продължи да спори, а се затича по стръмния склон, покрай пълните с въглища вагонетки, които се тътрузеха към върха.

Младият рус миньор се приведе, за да мине през укрепения с дървени подпори вход на мината, и се спусна по тунела. Беше попрочел това-онова за мините, преди да дойде тук. Строго погледнато, релсовият път не вървеше през тунел, който по дефиниция трябваше да преминава през цялата планина, а през адит. Адитус, спомни си той от латинския в пансиона, значеше „вход“. Но изход нямаше. Единственият път навън от него беше пътят назад.

Младежът премина в галерия, която пресичаше пътя на вагонетките и повика едно момче, което отваряше дървените врати за въздуха от вентилационните шахти.

— Хей, Сами! Фелър от телеграфния офис ми каза, че твоите „Пайрътс“ са победили „Бруклин“ вчера. Осем на пет!

— Еха! Мерси, господине!

Сами никога не бе доближавал бейзболно игрище от Голямата лига, всъщност никога не се бе отдалечавал на повече от петнайсет километра от кухината, където компанията „Глийсън“ бе попаднала на богати залежи в питсбъргския геоложки пласт под Пенсилвания, Западна Вирджиния и Охайо. Баща му обаче работел като спирач в железопътната компания „Би & Оу“, преди да загине в катастрофа, и често се връщал у дома с истории за големите игри и с бейзболни картички на прочути играчи.

Младежът подаде на Сами шарена литография на първия бейзмен на Рочестър — Хари О’Хейган. През август О’Хейган бе извършил чудо — сам бе направил трипъл3, и всеки мъж и момче в Америка още говореха за това.

— Нюйоркчани си удрят главата в стената, задето го продадоха — каза той и попита по-тихо: — Виждал ли си Роско?

Роско беше шпионин на Глийсън, предрешен като общ работник.

Момчето кимна в посоката, към която се бе упътил и младежът.

Той последва извивките на галерията, която се спускаше надолу в продължение на стотици метри и накрая спираше при залежа. Там се захвана за работа — помагаше в товаренето на извлечените от скалата парчета въглища, които опитните миньори вадеха с помощта на кирки или динамит. Младежът получаваше четиресет цента за всяка петтонна вагонетка, натоварена през дванайсетчасовите му смени, шест дни в седмицата.

Във въздуха тегнеше въглищен прах и се кълбеше на облаци, които скриваха светлината на електрическите крушки. Ниският таван се крепеше от подпорни и напречни греди, разположени на метър една от друга, за да не се срути под тежестта на скалите, притискащи въглищата.

Тук, встрани от главния маршрут на релсите, мулета с кожени оглавници дърпаха вагонетките. Едно от мулетата, женска с малки копита и дълги уши, което според миньорите значеше силно животно, ненадейно спря. Юстъс Маккой, местният мъжага, който вече цял ден се оплакваше от махмурлука си, изруга и дръпна юздата. Животното обаче вкопа крака в земята и не искаше да помръдне, а ушите му шаваха при всяко проскърцване на подпорите.

Юстъс свали колана си и понечи да удари мулето. В този момент русият младеж хвана ръката му.

— Синко, разкарай се от пътя ми! — викна гневно Юстъс.

— Ще я накарам да тръгне. Просто нещо я стресна.

Юстъс, също толкова висок, но доста по-широкоплещест, сви юмрук и се нахвърли върху младежа.

Младежът го спря. Юстъс изпсува и замахна отново. В този момент в гневното му лице се забиха два удара в елегантна комбинация — твърде бързи за окото и също толкова силни. Юстъс се просна на релсите. Гневът и желанието му за схватка се бяха стопили.

Миньорите се спогледаха изненадани.

— Видя ли това?

— Тц!

— И Юстъс Маккой не видя.

Младежът каза няколко кротки думи на мулето и то тръгна напред. После помогна на Юстъс да се изправи и му подаде приятелски ръка, която другият мъж пое с крива усмивка:

— Не са ме удряли толкова силно, откак веднъж взех шишето с уиски на дъртия. Отде го научи това раз-два?

— В Орегон — излъга младежът.

Истинското му име бе Айзък Бел, частен детектив от агенция „Ван Дорн“, който имаше заповед да издирва профсюъзни саботьори. Това беше първият му самостоятелен случай и трябваше да е под дълбоко прикритие. Затова собственикът на мината не бе казал за него нито на надзирателите, нито на служителите по сигурността на собствената си компания. Страхопочитанието по лицата на миньорите обаче подсказа на Бел, че е направил сериозна грешка.

Годината беше 1902-а. Детективите на „Ван Дорн“ си печелеха репутация на ценни кадри, които си разбират от работата, а мотото им: „Никога не се предаваме! Никога!“ се мълвеше все по-често от обитателите на затворите из цялата страна. Младият Бел бе принуден да признае, че сигурно е единственият човек в цялата агенция, достатъчно тъп, за да издъни прикритието си с лъскави боксови хватки.

Роско, шпионинът на Глийсън, го гледаше замислено. Но това нямаше значение. В крайна сметка имаха един и същ работодател. Бел щеше да оправи положението с него, но със саботьорите беше по-сложно. Всеки, който чуеше, че е защитил някакво клето муле с йейлски майсторлък в мъжественото изкуство на самоотбраната, нямаше да остане заблуден задълго.

Направете път!

В края на смяната изтощените мъже се тътреха край релсите, за да излязат от мината. Лебедката отново задърпа кабела и двайсет вагонетки изкочиха от недрата на мината и бавно поеха нагоре по склона. Върволицата почти бе стигнала до върха, когато веригата, съединяваща кабела с първата вагонетка, се скъса с пукот като от пистолет.

Вагонетките спряха.

За миг сто тона въглища замръзнаха неподвижни.

После бързо се затъркаляха обратно към входа на мината.

Джим Хигинс, който тъкмо се връщаше от лебедката към поста си на дерайлиращата ръчка, хвърли масльонката и се втурна надолу. Вагонетките обаче набираха скорост. Изпревариха го и преди той да стигне до ръчката, двайсет вагонетки изфучаха по главните релси.

Айзък Бел се затича след тях. Видя ръчна спирачка на последната вагонетка и потърси къде да се хване, за да се качи на нея. Влакчето почти го беше изпреварило. Когато и последната вагонетка го подмина, Бел скочи върху теглича и сключи ръце около ръчката. Отпусна се с цялата си тежест върху стоманата, железните плазове натиснаха свистящите колелета и забавиха хода им.

Заскърца метал. Ръчката подскочи в ръцете му, а наоколо се пръснаха искри. Бел натискаше с всички сили. Бързите му целенасочени действия и яките му плещи сякаш успяха да забавят катастрофата. Още неколцина мъже тичаха покрай вагонетките с надеждата да помогнат.

Ала въглищата бяха твърде тежки, а инерцията — твърде голяма.

Внезапно, с трясък, почти толкова силен, колкото този от скъсаната верига, се строши и железният щифт, който свързваше ръчката с плазовете. Ръчката остана в ръцете на Бел и той изгуби развновесие.

Подпорите на тавана се сляха една с друга, докато вагонетките профучаваха под тях. Само светкавичните рефлекси и здравите му ръце, които стискаха ръба на вагонетката, го спасиха да не падне.

Бел се държеше за последната вагонетка, която се мяташе бясно под напора на скоростта и инерцията. Безконтролни и помитащи, вагонетките се люшкаха неудържимо и блъснаха вентилаторната барака край релсите. Подпорните стълбове на паянтовата постройка поддадоха и тя се срина върху огромния вентилатор, който прочистваше въздуха в мината. Една греда се вклини между перките му и го спря.

— Скачай! — викаха миньорите.

Преди Бел да успее да избере къде да скочи, вагонетките профучаха през входа на тунела за извозване, много по-тесен от досегашния. Да скочи тук означаваше да се размаже в стената. Бел се приготви за рязкото спиране, когато вагонетките щяха да се ударят в дъното на слепия тунел.

Скоростта им се увеличаваше и те се люшкаха все по-неудържимо. Най-задната вагонетка се удари в укрепващите греди и ги помете, заедно с няколко въглищни стълба, оставени от миньорите, за да подпират допълнително тавана. Първата вагонетка от всички деветнайсет връхлетя върху дървената вентилационна врата, която Сами бе затворил малко преди това.

Сами бе изнемощял след дванайсетчасовата смяна, а в почти пълния мрак неумолимият грохот на вагонетките го ужасяваше. Въпреки това остана на поста си и се мъчеше да отвори вратата. Като магнат, издухващ само с жест просяка от пътя си, влакчето запокити момчето в стената, от вратата останаха само трески, а влакчето на ужасите продължи напред с увеличена скорост.

2

Вагонетката, за която се държеше Бел, стържеше по стените на тунела. Ударите прекъснаха кабелите на лампите и влакчето продължи да се носи в пълен мрак.

Бел се притисна към студената стена на вагонетката, за да намали максимално разстоянието, което тялото му щеше да прелети при удара във въглищната стена. Едва ли имаше още много до нея в дъното на тунела. Внезапно влакчето излезе от релсите. Металът запищя, врязвайки се косо в стената на тунела, а вагонетката на Бел се замята като див кон. Вместо обаче да увеличи заплахата, това спаси живота на детектива. Влакчето забави скоростта си. Когато накрая с трясък се удари във въглищния пласт, Бел здравата се трясна в стената на вагонетката, но не толкова, че да пострада сериозно.

Последва тишина — плътна като мрака наоколо. Бел скочи на земята и се затича към изхода, като се плъзгаше с ботуши по релсите, за да е сигурен, че няма да се отклони и няма да се удари в нещо. Тичаше колкото може по-бързо с протегнати напред ръце и с надеждата, че ще успее да спре, преди да е разбил лицето си в някое препятствие.

Трябваше да се измъкне час по-скоро от галерията, ако не иска да загине в тъмния тунел. В мрака дебнеха много по-страшни опасности от сблъсък с някакво препятствие. Вентилаторът бе спрял да се върти и смъртоносните руднични газове бързо с натрупваха. Те можеха да вдигнат цялата мина във въздуха. Слава богу, мислеше си Бел, че повечето хора от дневната смяна вече бяха навън, а миньорите от нощната още не беше слезли в мината. Само момчетата на вратите стояха на пост.

Внезапно мракът просветля. Нима беше стигнал до изхода? Не е възможно! След това осъзна, че светлината иде иззад гърба му — газовете проблясваха, преди да се запалят. На трепкащата светлина внезапно зърна в краката си едно момче. Малчуганът пълзеше по релсите.

— Ставай! — викна му Бел. — Долу газовете ще те задушат. Бягай!

Той избута момчето пред себе си и двамата затичаха пред пламъците, които ги погнаха по нанагорнището. Кълбящият се зад тях дим съдържаше въглероден оксид, газ без цвят и мирис, който можеше да ги убие за минути, ако преди това не пламнат като факли или ако не ги затисне таванът на галерията.

Рязко спряха. Тунела за извоз бе блокиран. Влакчето беше счупило стълбовете въглища, които крепяха тавана и той се бе срутил. Една-единствена стенеща греда се държеше още и оформяше процеп, не по-широк от половин метър.

— Мога да мина, господине. Ще повикам помощ.

— Почакай малко — Бел се провря в процепа и подпря с гърба си гредата, която щеше да се прекърши всеки миг.

— Добре, момче — изпъшка той. — Измъквай се!

Момчето не се поколеба.

Бел го последва, лазейки по корем. Тъкмо успя да измъкне краката си и гредата проскърца страховито и подаде. Тонове въглища изреваха в тясното пространство.

— Да вървим!

Момчето с ужас се бе вторачило в камънаците, които за малко не ги убиха.

— Размина ни се — нехайно подхвърли Бел, за да го успокои, а когато и това не помогна, попита: — Видя ли дали Сами се измъкна?

— Умря… Влакчето…

— Хайде! Да се махаме!

Двамата отново затичаха напред, но ги спря още едно срутване. Не виждаха светлина, макар да бяха по-близо до изхода. Но за сметка на това чуха удари на кирки. Някой копаеше. Двамата сграбчиха по един камък и заудряха по скалите, за да ги чуят хората от другата страна.

Ударите на кирките се чуваха все по-близо. Скоро пред очите на Бел проблесна светлина. Първото лице, което се показа през малкия отвор, беше това на Джим Хигинс, който беше организирал спасителния отряд. Десетимата мъже с него разчистиха камъните, за да могат Бел и момчето да се измъкнат.

Щом ги видяха, мъжете викнаха радостно. После очите им се насочиха към отвора. Но от там не се показа никой. Радостта на мъжете се стопи.

— Само двамата ли сте? — попита Хигинс.

— Малкият Сами е загинал — отвърна тихо Бел. — Други не видях. Дай ми кирката, ще ви покажа пътя.

Преди мъжете да успят да минат през отвора, от дълбините на мината се чу експлозия и спасителите вече знаеха, че дори да копаят цяла нощ и цял ден, няма да открият никого и нищо.

Въпреки това бяха готови да тръгнат, но отново спряха. Този път не заради експлозия, а заради неколцина полицаи с палки, водени от един пинкертън, който се провикна още отдалеч:

— Джим Хигинс!

— Тук съм, тъкмо се канехме да копаем.

— Джим Хигинс, арестуван си!

— За какво?!

— За убийството на момчетата в мината.

— Ама, нищо такова…

— Напуснал си поста си на ръчката за дерайлиране и не си спрял вагонетките.

— Надзорникът ми нареди да смажа…

— Тия работи ще ги разправяш на съдията — сряза го пинкертънът.

Джим Хигинс изправи рамене и вирна брадичка.

— Натопихте ме! Разбрали сте какъв съм. Разбрали сте, че побоят не помага и сте решили да ме извадите от играта. Първо ръчката за дерайлиране, за да съм по-далеч от работниците, а сега едно от платените ви съдийчета ще ме бутне в затвора, без да съм виновен, нали? Всички знаем, че съм невинен!

— Не — подсмихна се едно от ченгетата. — Никой няма да те тикне в затвора. Отиваш на бесилото.

После полицаите го сграбчиха го и го поведоха навън.

Джим Хигинс се обърна и се втренчи в Айзък Бел:

— Има още там, откъдето идвам!

3

— Тази верига беше чисто нова — каза отговорникът по механизмите в мината, огромен мъжага с телени очила. — Лично аз съм я слагал. Не може да се скъса.

— Казват, че и едно слаба брънка е достатъчна, за да се скъса — отвърна Айзък Бел.

Двамата мъже стояха до лебедката на върха на склона и пред очите им релсите се спускаха стръмно към входа на мината. Неколцина механици трескаво монтираха временни вентилатори, а стотина спасители стояха и ги чакаха да свършат, за да се прочисти мината от отровните и запалими газове. Едва тогава щяха да влязат в галериите, където бяха останали другарите им.

Механикът се наежи.

— Не слагам слаби брънки, синко! Оглеждам всяка една по отделно.

— Чудя се — каза Бел, — дали пък кабелът не се е скъсал.

— Много се чудиш, господинчо!

Бел се усмихна приятелски и в сините му очи разцъфна нещо теменужено.

— Понеже аз карах влакчето до дъното на мината, ми е много чудно кой и защо го пуснал надолу.

— А! Ти си тоя, дето се е опитал да го спре? Дай да ти стисна ръката, синко! Смело момче си!

— Ще ми се да бях успял — отвърна Бел. — Но се чудех…

— Не се чуди, кабелът си е наред. Ела да видиш!

Механикът поведе Бел към огромна макара, около която бе навит дебел почти три сантиметра стоманен кабел. Пръстът му посочи здрав възел на края.

— Ето този накрайник пречи на кабела да заяжда. Виждаш ли, че накрайникът е непокътнат? Обезопасителите също не са помръднали.

— Значи все пак се е счупила брънка във веригата.

Механикът поклати глава.

— Ако успеят да извадят веригата от бъркотията долу, обзалагам се, че е здрава като в деня, когато я сложих. Направена е от стомана с примеси на молибден. Знаеш ли какво е това, синко?

Бел знаеше, но прост работник — сигурно не, затова поклати глава.

— Чувал съм, но не знам точно какво е.

— Сплав, създадена от френски металурзи. Много по-здрава е от обикновената стомана. Молибденът не се чупи.

— Тогава как се е случило? — попита Бел.

— Може да е била скобата.

— Каква скоба?

— Въртящата се скоба, която свързва кабела с веригата. Правим я такава, за да се захваща кабелът по-лесно, а се върти, за да се разпределя тежестта. Обзалагам се, че тя е подала.

— Често ли се чупят тези скоби?

— Никога! Е, почти никога…

— А дали не е била твърде малка за целта?

— Не! Сам съм я слагал. Издържа по-голяма тежест от тази която трябва да крепи. Не мога да си представя какво е станало…

Бел тъкмо се чудеше дали има някакъв достатъчно учтив начин да попита механика още нещо, за да продължи разговора си с него, когато при тях се появи един от охранителите на мината и изгледа Бел подозрително.

— Какво си плещите вие двамата?

Механикът не се стресна. Беше ценен кадър и си знаеше мястото. Но Айзък Бел, нищо и никакъв миньор, трябваше да отстъпи, освен ако не събереше смелост да го погледне в лицето с риск за работата си и да му каже да върви по дяволите.

Бел обърна гръб на охранителя и закрачи надолу.

— Къде отиваш, бе? На теб говоря!

— Поправиха вентилаторите — обади се през рамо Бел. — Отивам със спасителите. Ти ще дойдеш ли?

Охранителят не искаше да влиза в мина, пълна с отровни и запалими газове, и не отговори. Бел се присъедини към спасителите, които вече опъваха нови кабели от динамото и работеха здраво с кирките и електрическите бургии, за да разчистят извозния тунел и галериите.

Когато последното тяло беше изнесено, изтощените спасители поеха към повърхността. Бел угаси челника си и сви в една галерия. Лампите на останалите избледняха нагоре по извозния тунел. Когато и последната светлинка изчезна, Бел запали отново челника си и пое по следите на странната авария.

В досегашното си разследването не беше попадал на нещо, което да му подскаже, че в мината има саботьори от профсъюзите. И май че вече знаеше защо. Седмици наред работи под земята, току-що оцеля след срутване и в главата му все по ясно се оформяше съмнението дали саботьорите, заради които бе наета неговата агенция, изобщо съществуват.

Нямаше съмнение, че откакто има спорове между работници и работодатели има и саботажи и други изблици на насилие — престрелки с пенсилванската служба по въглищата и желязото, юмручни боеве, побои с палки, включително дерайлирали локомотиви и взривени мостове. Много стоманолеярни спираха работа и металът изстиваше и се съсипваше или просто някой взривяваше пещите им. Шлепове и влекачи бяха пускани да плават безпризорно по реките, подпалваха фабрики, късаха телеграфни жици, имения на минни магнати изгаряха до основи, конни полицаи се врязваха в редиците на стачниците като кавалерия по време на война, картечници обстрелваха палаткови лагери…

Но в мината, дълбоко под повърхността, саботажът си беше чисто самоубийство. Самият саботьор би загинал, смазан от срутванията, задушен от отровните газове или изгорен, ако газовете се възпламенят.

Но преди да докладва на шефа си, господин Джоузеф ван Дорн, млад детектив като Бел, особено при първия си самостоятелен случай, трябваше да е абсолютно сигурен, че инцидентът е бил случаен. А за това бяха нужни доказателства.

Доверявай се на видяното, а не на това, което се очаква да видиш — това бе първият му урок в дългото чиракуване при ветерани като Уиш Кларк, Мак Фултън и Уолтър Кисли. Урок, който и Джоузеф ван Дорн повтаряше постоянно.

Бел закрачи надолу към дъното на тунела и обходи със светлината от челника си разкривените останки от вагонетките, които се бяха разбили в още необработения залеж. Последната вагонетка, която така го подмяташе насам-натам, докато летяха надолу, по пътя нагоре всъщност бе първата и точно към нея бе прикрепена веригата. В предната част на вагонетката, в левия и в десния и край имаше халки, през които минаваше веригата. Тя се беше счупила точно по средата. Бел не откри каквато и да било скоба. А от счупената брънка на веригата намери само едната половина, здраво забита в съседната. Когато се опита да я откачи, се поряза.

Като смучеше пръста си, Бел огледа острия ръб. Брънката се беше счупила по дължина и би следвало ръбът да е нащърбен, но той бе гладък и остър като бръснач.

Явно някой бе помогнал на брънката да се счупи. Бел я извади и я прибра в джоба си. После потърси липсващата скоба. Сигурно бе паднала между траверсите.

Търсеше, докато маслото на лампата му почти свърши, но така и не я откри. Още една загадка. Явно скобата се бе измъкнала от счупената брънка. Но как е минала през накрайника, който механикът му показа?

Докато крачеше към изхода на мината Бел си спомни за ченгетата, които го наблюдаваха. Не си струваше да рискува да го спипат с брънката, ако го накарат да си изпразни джобовете. Бел се огледа и я мушна в малка пукнатина между една от подпорите и въглищния пласт. Отбеляза си мястото — четири подпори над най-дълбоката от страничните галерии, и бавно пое към изхода. А дали подпорите не бяха три?

Върна се и ги преброи отново, докосвайки всяка една по отделно. Четири. Косата му настръхна. Имаше фотографска памет. Как би могъл да забрави броя на подпорите за броени секунди? Наоколо цареше странна тишина. Нещо се бе променило. Вентилаторите бяха спрели.

Газовете отново се събираха. Нищо чудно, че главата му се мае. Бел се обърна и се запрепъва нагоре към изхода. Ако беше газ гризу, нямаше никакъв шанс. Щеше да го повали за секунди. А може би е бял газ от угасените пожари? Оставаха му минути, вероятно по-малко от десет.

Бел се затича тромаво. Главата му пулсираше, а сърцето блъскаше в гърдите му. Имаше чувството, че отровните газове го преследват, разбиват се като приливни вълни, надигат се, разплискват се, обвиват ботушите и коленете му, дърпат го назад и надолу. Напрягаше сили и се опитваше да тича все по-бързо, а гаснещият му фенер хвърляше бледи сенки по траверсите.

Нещо проблесна под краката му. Лежеше под дясната релса, почти скрито. Бел се спря и се вгледа надолу, като се опитваше да подреди мислите в натежалата си глава. Скобата? Дали не му се привижда? Или наистина има парче от нея точно под краката му? Да се наведе ли? Имаше чувството, че ако го стори, няма да успее да се изправи. Виеше му се свят. Но беше важно да го направи. Саботьорът…

Бел събра сили, наведе се и се подпря на едно коляно. Посегна към парчето метал, но внезапно върху ръката му падна сянка.

Айзък Бел вдигна глава.

Погледът му срещна чифт златни очи — едновременно далечни и пронизващи като на дебнещ вълк. Челюстите между очите се превърнаха в юмрук. Явно газовете бяха размътил разсъдъка му. Бел понечи да се изправи. Трябваше да избяга. Юмрукът го връхлиташе със силата на бясно движещ се локомотив. Ръцете на Бел се вдигнаха от само себе си, за да блокират и отвърнат на удара. После нещо сякаш експлодира дълбоко в главата му и пред очите му притъмня.

Айзък Бел се събуди от лек повей, който галеше лицето му.

Лежеше по гръб между две релси. На грапавия таван над главата му мъждукаше електрическа крушка. Болеше го главата, болеше го и челюстта. Надигна се. В съзнанието му се върнаха спомените за спрелите вентилатори и опитите му да избяга от натрупващите се газове.

Сега вентилаторите работеха и вкарваха свеж въздух в галериите. Бел се изправи и се заизкачва по тунела, а умът му се луташе сред спомени — съновидения.

Спомни си, че откри счупената брънка от веригата и я скри в цепнатина между една от подпорните греди и стената. Четвъртата греда над най-дълбоката галерия. После зърна липсващата скоба. Или пък не? Мислите му се блъскаха безредно. Видя ли я? Или не я видя? Привиждаха му се жълтеникави очи… Сянка… Призрачен юмрук…

Главата го болеше. И челюстта. Беше паднал лошо. Единственото, което знаеше със сигурност беше, че е извадил луд късмет с вентилаторите, които са заработили отново, преди отровните газове да го задушат.

Най-накрая в далечината проблесна светлината на изхода и Бел ускори крачка.

— Ти пък откъде се взе?

Миньорите, които оправяха електрическите кабели, го зяпнаха изненадани.

Бел посочи с палец зад гърба си и добави:

— Да кажете на механиците, дето са поправили вентилаторите, че ще ги черпя.

Пред входа стотици мъже и момчета чакаха да слязат на работа в мината. Бел се мушна в тълпата и като избягваше внимателно пазачите на компанията, излезе от загражденията и се упъти към стаята на телеграфа.

Бел вървеше по главната улица на Глийсънбърг, набраздена от дълбоки коловози, издълбани от колелета на каруци. От двете и страни се редяха дървени бараки, а отнякъде се носеше невероятна воня. На всичкото отгоре по улицата се щураха и някакви кози, които Бел внимателно избягваше, докато обмисляше какво съобщение да изпрати на Джоузеф ван Дорн.

Кой би саботирал мина? Нито един член на профсъюза не би избивал собствените си хора. Още по-малко пък вежливият Джим Хигинс, който не спираше да говори за умереност. Но ако саботьорите не бяха хора от профсъюза, кой тогава би могъл да го направи?

Собствениците? Но те щяха да загубят най-много, ако затворят мината. Катастрофата можеше да е много по-тежка, можеха да загинат стотици хора, а мината да прекъсне работа си не за дни, а за месеци.

Кой тогава?

Бел нямаше отговор. Мисълта му се насочи към други необясними неща. Със сигурност някой бе разрязал веригата. Но в момента, когато тя се скъса, вагонетките се изкачваха нагоре по хълма пред погледите на стотици хора. Никой, включително самият Бел, не видя мъж с ковашки умения, покачен на вагонетката, който да троши веригата с чук и длето.

4

Щом пристигна в Питсбърг, Айзък Бел се изкъпа два пъти.

Първия път в квартирата си за пет цента, където беше оставил багажа си и където успя да свали достатъчно въглищен прах от себе си, за да го допуснат в нафукания клуб „Дюкесн“ — богато обзаведен в псевдоримски стил и извисяващ се насред Златния триъгълник, точно там където река Мононгахила се сливаше с Алигейни, за да образуват река Охайо. В клуба Бел се изкъпа втори път и след това облече безупречния си бял костюм.

Като мина покрай портиера в преддверието, го помоли да предаде на господин Ван Дорн, че го чака на бара. След това младият детектив влезе в любимото място за запой на индустриалците и железопътните магнати, които управляваха столицата на американската стоманено-въглищна империя.

Бел старателно беше проучил тази империя и разпозна мнозина от мъжете в огромното помещение. Но човекът, който мигновено привлече вниманието му, седеше като крал сред придворни пред огромна камина, украсена с издялани акантови листа и махагонови сатири в реален размер. Мъжът с казваше Джон Глийсън, по прякор „Черния Джак“, безскрупулният собственик на „Глийсън Консолидейтед Коул & Коук“4.

Ако експлозиите и загиналите предишния ден деца в собствената му мина го притесняваха, определено успяваше да го скрие много добре. Вместо това с усмивка, подобна на кривите усмивки на сатирите за себе си, той се надсмиваше над останалите магнати.

— Когато разкарам профсъюзите от Западна Вирджиния, ще продавам въглища по-евтино от всички в тази стая и ще ви иззема клиентите.

Един достолепен старец поморавя.

— Дядо ми е един от основателите на този клуб, господине, и без колебание ви заявявам, че сте лешояд!

— Но горд лешояд! — стрелна в отговор Глийсън. — Ако не ме подкрепите срещу профсъюза, ще изкупя кокалите ви на търга за банкрутирали.

Възрастният мъж се врътна и изфуча ядосано навън. Другите обаче замълчаха и се отпуснаха облекчено, когато някой се сети да насочи разговора към победната серия на „Пайрътс“.

— Ето те и теб, Айзък! — чу се жизнерадостният глас на Джоузеф ван Дорн, който влезе през вратата. Той пое протегнатата едра длан на Бел в собствената си, още по-огромна, но с извънредно добре поддържани нокти, и я раздруса мъжки. Ван Дорн беше висок, с голям гръден кош и още по-голям търбух. Размерите му обаче никак не намаляваха неговата пъргавина. Прехвърляше четирийсетте и косата му сериозно беше започнала да оредява — приличаше на замогнал се в Далечния Изток морски капитан или на ковач, изобретил инструмент, от който е натрупал състояние. Изглеждаше дружелюбен и усмивката лесно се появяваше на лицето му и в полуприхлупените му тежки клепачи. Гъстите му червеникави бакенбарди се сливаха с още по-яркочервена брада. Целият му вид с нищо не подсказваше, че този мъж е бич за подземния свят, а мнозина осъдени престъпници още се питаха как така са се заблудили.

Основателят и главен детектив на агенция „Ван Дорн“ трудно се впечатляваше и почти никога не се сконфузваше, но след като се огледа наоколо, попита тихичко младия Бел:

— Как пък успя да се намърдаш тук?

— Бащата на приятеля ми от Йейл, Кени Блуум, ме препоръча.

— Знаят ли какво работиш?

— Не, сър. Използвам „Дагет“ за фасада.

— Браво! Тук можеш много неща да научиш. Та какъв е този спешен доклад?

Бел се беше разбрал да им запазят маса в едно тихо ъгълче и побърза да поведе Ван Дорн натам. Но още преди да успее да продума, шефът му заговори:

— Няма да повярваш, Айзък. Току-що се срещнах с президента!

— Черния Джак?

— Не с Глийсън. С президента!

— Не ви разбирам?

— С президента на Съединените американски щати! Самият Теди Рузвелт! Голям като света. Здрависахме се. Но да знаеш, че е по-дребен, отколкото изглежда на снимки. Обаче е огън човек.

— Чудесно, сър! А сега да ви кажа, че открих нещо в мината…

— Получихме страхотна работа, Айзък! Принц Хенри пристига в Америка, немският принц Хенри Пруски. И ние сме една от агенциите, които ще го пазят. Затова Теди ме покани в Белия дом. Казвам ти, Айзък, ако „Ван Дорн“ опазят принц Хенри от анархистите, ще влезем право в бърлогата на охолството.

— Поздравления, сър! Чудесни новини!

Бел знаеше за мечтата на Ван Дорн да разшири агенцията и да има бюра не само в Чикаго, но и във всеки по-голям град, а може би някой ден дори и в Европа. Предложението да охраняват принц Хенри несъмнено бе дошло в резултат от работата „по осем дни в седмицата, тринайсет месеца в годината“ и шефът разбираемо се вълнуваше.

— Докладвай бързо, Айзък! След час имам среща с шефа на питсбъргската полиция. Ще организират голям приветствен банкет за принц Хенри точно тук, в този клуб.

Бел трябваше да намери начин да привлече вниманието на Ван Дорн и да получи разрешение да разследва инцидента в името на справедливостта, макар да бяха наети от въглищната компания.

— Мотото на „Ван Дорн“: „Никога не се предаваме! Никога!“ е основано на принципи, нали?

— Разбира се! Никога не си затваряме очите за престъпления. Никога не изоставяме невинни.

— Това бе първото, на което ме научихте, сър. Бяхме в Чикаго, в бара на Джими Армстронг, и казахте: „Невинните са неприкосновени и…

Бел замълча.

Джоузеф ван Дорн довърши кредото, което собственоръчно набиваше в главите на всичките си хора:

— … и дълг на силните е да ги закрилят.“

— Момчетата, убити в инцидента вчера, са невинни, сър. Членът на профсъюза Джим Хигинс е невинен. Но катастрофата не беше случайна.

Очите на Ван Дорн пробляснаха и Бел разбра, че е успял да привлече вниманието му.

— Можеш ли да посочиш кои са саботьорите?

— Не е бил саботьор.

— Моля?

— Не и в този смисъл. Не е дело на профсъюза.

— А чие тогава?

— На провокатор.

— Какво, по дяволите, приказваш? Стига увърта! Саботажът си е саботаж.

— Не е, сър. Не и в този смисъл.

— Спри да ми говориш за „този“ смисъл, а кажи най-сетне в кой смисъл.

— Счупената брънка на веригата, която предизвика катастрофата, е била счупена умишлено, смея да кажа, от провокатор.

— С каква цел?

— В името на по-тежко престъпление.

— Какво по-тежко престъпление?

— Не знам — призна Бел. — Имало е подобни прецеденти, когато провокатори са били използвани, за да се изфабрикуват доказателства срещу членове на профсъюза. Но не мисля, че в случая става дума за нещо такова.

Ван Дорн се облегна на стола и кръстоса ръце на гърдите си.

— Радвам се да го чуя. Скъпичко ще му излезе на Джак Глийсън да си срине мината, само за да намери извинение да арестува стачници.

— Знам. Затова се чудя…

— А ти къде беше, когато са саботирали вагонетките? Не те ли изпратих, за да предотвратяваш такива неща?

— Съжалявам, че не оправдах доверието ви, сър.

Ван Дорн се взираше сурово в него почти половин минута. Накрая продума:

— И до това ще стигнем. Какво видя?

Бел му описа какво е подхранило подозренията му, че не става дума за саботаж — самоубийствения ефект на подобно начинание под земята, странния белег от длето, успеха на въгледобивната компанията в подкопаването на усилията на профсъюза след ареста на Хигинс.

Джоузеф ван Дорн отново се втренчи в младежа.

Бел посрещна с хладнокръвие погледа на работодателя си. Шефът беше крайно амбициозен, но честен и отговорен човек.

— Противно на преценката си — каза той накрая, — ще ти разреша да разследваш смътната си хрумка една седмица. Но само една!

— Благодаря, сър. А може ли да викам хора на помощ?

— Не мога да отделя никого. Тази обиколка на принца ще ми глътне цялата работна ръка. Сам си, момче!

Откъм богато обзаведената трапезария се разнесе глъчка. Свитата на Черния Джак се поклащаше важно към богато отрупаните маси. Глийсън тресна с юмрук по една от тях и гръмко се врече:

— Ще унищожа миньорските профсъюзи веднъж завинаги!

По-възрастните собственици го посъветваха да внимава, защото пенсилванския профсъюз е силен, а зимата иде и не могат да си позволят стачка.

— Народът няма да търпи милиони да мръзнат в собствените си домове.

— Собствениците на антрацитните мини вече са с по два милиона назад, за да плащат, да хранят, да приютяват и да въоръжават пет хиляди души въглищна полиция5. Мътните го взели, ако увеличим заплатите на всички миньори с по десет цента, ще платим по-малко, отколкото плащаме на тези ченгета!

Глийсът отново тресна по масата и сребърните прибори подскочиха.

Сервитьорите се хвърлиха да спасяват кристала.

— Господа, повтарям! Ще унищожа миньорските профсъюзи веднъж завинаги!

— А няма ли да е по-разумно просто да дадем на миньорите малко увеличение и да прекратим недоволството им в зародиш? — попита един от собствениците.

— Преди онзи проклет диктатор Рузвелт да се е намесил и да поиска да признаем легитимността на профсъюза — добави друг.

Ван Дорн прошепна на Бел:

— Хората около Теди ми казаха, че най-много му се иска да сложи край на стачката.

Джак Глийсън посрещна с присмех приказките за компромис.

— Ако миньорите се разбунтуват, ще смажа стачката им, както съм правил винаги досега — изперчи се той.

Бел пошушна на Ван Дорн:

— Чух го на бара. Той иска стачка, ако това ще навреди на конкурентите му.

— Твърд мъж — отвърна шефът му. — И много способен.

Ван Дорн също беше твърд мъж, но не чак толкова безчувствен, та да крие топлите чувства към протежето си. Бел бе негов личен помощник и любим младши детектив откакто завърши Йейл.

— Внимавай, Айзък! Чу какво каза Глийсън. И миньорите, и собствениците сплетничат, за да спечелят каквото и да било преимущество, а залозите в тази война са високи. Явно всички се окопават и се готвят за битка до смърт. Гледай да не се озовеш между двата лагера.

— Ще внимавам, сър!

— Каквото и да правиш, не избирай страна!

— Да, сър. Обещавам!

— Не ти вярвам.

Бел сковано изпъна гръб.

— Сър, дадох ви дума!

— Знам, че ще нарушиш обещанието си и ще сториш нещо необмислено в мига, в който чувството ти за справедливост заговори.

— Не ви разбирам…

— Виждал съм те как действаш. Сърцето ти е отворено за онеправданите. За разлика от повечето привилегировани като теб хора ти забелязваш съществуването на онеправданите. Това те издига много над останалите, което навярно е похвално, но не си търси сам смъртта, като се опитваш да преобърнеш естествения ред.

5

Айзък бел се прибра в квартирата си за пет цента, навлече миньорските дрехи, плати на хазяйката и пое обратно към мините. Стигна до Моргантаун, Западна Вирджиния в пътнически вагон на „Б & О“, а после измина оставащите дванайсет километра през стесняващата се долина по новопостроената железопътна линия за Глийсънбърг. Последната спирка на вагонетката беше до съда — скалъпена набързо дървена постройка, свита между река Мононгахела и някакво стръмно възвишение. До нея се виждаше по-големия и значително по-здраво построен склад на компанията „Глийсън“. В постройката на съда се помещаваше мировият съдия, най-висшата законова инстанция в околността. Едно мазе в сградата пък бе превърнато в затвор.

Бел се упъти към затвора.

Разполагаше само с една седмица, за да докаже предположенията си или поне да заинтересува шефа. Докато пътуваше насам с влака, се чудеше откъде да започне и реши, че най-продуктивната първа стъпка в това разследване е да убеди пазачите в затвора да го пуснат при Хигинс. Профсъюзният деятел си разбираше от работата. Беше работил върху организирането на стачката и със сигурност беше научил на кого от миньорите може да вярва, от кои полицаи да се пази, кого сред високопоставените чиновници да се опита да дръпне на своя страна. Бел нямаше търпение да види как Хигинс ще реагира на предположенията му, че има провокатор и кой според него би могъл да бъде той и какво цели.

Край входа на затвора се тълпяха миньори със семействата си. Бел елегантно премина през тълпата, като докосваше вежливо периферията на шапката си, когато се разминеше с някоя жена, и внимателно пристъпваше встрани от дечурлигата в краката си. Тълпата бе смълчана и сериозна. Лицата на някои жени бяха подпухнали от плач. Това бяха майките на вратарчетата, досети се Бел. Колко ли от тези жени бяха загубили момчетата си? А колко ли от момчетата бяха единствените работници в семействата си?

Хората си говореха тихо, като паство в църква, което чака да започне службата. И докато Бел минаваше през събраното множество, дочу приглушените им обвинения. Повечето бяха към Джим Хигинс, а не към компания „Глийсън“.

Полицията на компанията — дебели възрастни мъже — охраняваше затвора и Бел се боеше, че ако обстановката се нажежи и тълпата се разгневи, както се случва със събрани на едно място скърбящи хора, тези мъже няма да могат да опазят Хигинс. Обикновено подобни групички от пазачи се предвождаха от агенти на „Пинкертън“, но сега не се виждаше такъв. Засега тълпата беше спокойна и пазачите владееха положението. Щом Бел се приближи, те препречиха входа.

— Бих искал да посетя Джим Хигинс — рече им Бел.

— Без посещения!

— Свещеникът му в Чикаго ми изпрати телеграма, помоли ме да го нагледам.

— Не ме е еня, ако ще и папата да ти е пратил телеграма. Без посещения!

— Свещеникът изпрати и пари. Мислеше, че малко финансова подкрепа може да му осигури удобство, докато пристигнат адвокатите му.

Ченгето навлажни устни. Искаше подкупа.

Бел посегна към джоба си. Ала възрастният мъж поклати глава.

— Имам заповед — без адвокати, без свещеници, без посещения!

— Вече опитах — чу се женски глас иззад Бел. — Щом не позволяват на сестра му да го навести, няма да позволят и на свещеника му.

Айзък Бел се обърна към звънливия глас. Щом очите им се срещнаха, през главата му като локомотив-беглец премина отчаяната мисъл: Ако ченгетата са отказали на нея да влезе, сам Бог няма шанс!

Жената бе изумително божие творение — сиви бляскави очи надничаха изпод коса, черна като беззвездна нощ.

Бел свали кепето си и протегна ръка.

— Айзък Бел — представи се той. — Не знаех, че Джим има сестра.

— Мери Хигинс — отвърна жената и скептично изгледа ръката на Бел. — Не знаех, че Джим има свещеник.

— От чикагската му енория — обясни високо Бел, за да го чуе и ченгето.

Мъжът слушаше с подозрение разговора между двамата.

— Джим е атеист — рече жената и му обърна гръб.

Бел я последва през тълпата и я настигна на спирката на вагонетката.

— И вие ли сте атеистка?

— Още не. Кой, по дяволите, сте вие?

— Запознахме се с Джим в мината. Опитваше се да ме привлече в профсъюза.

— Защо не е успял?

Бел сви рамене.

— Честно казано, боях се да не ме уволнят.

— Защо тогава го посещавате в затвора?

— Мисля, че изтегли късата клечка.

— Това, което правите, ще ви докара уволнение също толкова сигурно, колкото и членството в профсъюза. Какво е работата с вас, господин Бел?

Бел имаше добър слух за необичайни изрази и разпозна „каква е работата с вас“ като английски или австралийски. Може би жената бе живяла в чужбина. Или четеше романи.

— Докато ви обяснявам „каква е работата“ — отвърна той с усмивка, — ще ми направите ли честта да се присъедините към мен за чаша чай? Мисля, че в магазина на компанията могат да ни предложат.

— Не бих изхарчила и цент в този магазин. Както и в който и да било магазин на компанията.

— Не знам къде другаде предлагат чай.

— Точно в това е въпросът, не мислите ли, господин Бел? Компанията има монопол върху всичко и работниците нямат избор, освен да плащат ненормалните и цени. Плащат им в купони, вместо с истински пари, които могат да харчат само в магазина на компанията. Превърнали са ги в крепостници.

— Или изполичари.

— Роби.

— Явно брат ви не е единственият профсъюзен деятел в семейството ви.

— Напълно сте прав! — Около очите и се появиха едва забележими бръчици от лека усмивка, докато обхождаха чертите на младия хубавец пред нея. — Само че идеите на Джим са твърде благоразумни като за мен.

— Напълно ли сте сигурна, че няма да направите изключение за един чай?

— Абсолютно! — отсече Мери Хигинс.

После обърна очи към редицата съборетини, квартири и временни постройки край разкаляната уличка и погледът и спря върху един бар с фенер зад прозореца.

— Има и други начини. Елате с мен! — каза тя.

Бел погледна към растящата тълпа край затвора и последва Мери Хигинс. Тя вървеше целенасочено и бързо. Полите на роклята и се поклащаха от дългите крака под тях. Когато пристъпи на дървения тротоар, полите разкриха ниски ботуши, а малко над тях — красиви глезени.

Има фигура на момиче от танцова забава и поглед на училищна възпитателка, реши Бел.

В мига, в който прекрачиха в бара, се появи съдържателят и отдалече завика:

— Забранено за дами!

Мери Хигинс го прикова с още една от леките си усмивки, изгледа го право в очите и рече:

— Някъде зад бара е канцеларията ти и там има кана горещо кафе. Чудя се дали с този господин не бихме могли да си купим по чаша кафе и да го изпием на бюрото ти?

Челюстта на съдържателя висна.

— От къде знаете?

— Баща ми притежаваше бар и обичаше да казва, че ако пиеш каквото продаваш, ще свършиш в приюта за бедни.

— Разбирал е от работата си — отвърна съдържателят. — Елате!

Мери Хигинс запристъпва решително напред, а полите и вдигнаха прахоляк от пода.

В канцеларията съдържателят се извини:

— Нямам мляко обаче…

— Няма нужда — рече тя и хвърли бърз поглед към Бел, който кимна в съгласие.

— Ще ви оставя… насаме — и добави рязко. — Надявам се, на всички ни е ясно, че това не е любовно гнезденце.

В очите на младия миньор проблесна опасна искрица и мъжът побърза да се извини:

— Не исках да намеквам, че…

— Благодаря! — пресече го Мери Хигинс и махна с ръка.

После седна зад грубото бюро и направи знак на Бел да вземе едно от буретата, предназначени за сядане.

— Господин Бел, вие сте загадка.

— Как така, госпожице Хигинс?

— Облечен сте като миньор, но говорите като конте от Пето авеню, което се опитва да звучи като миньор и отчайващо се проваляте в опита си да скриете маниерите си на човек от привилегированата класа. Кой сте вие и какво искате?

Бел увеси нос — самото олицетворение на смущението, ако не и на вината. Тя имаше изключително зорко око и внимателен слух, тъй че Бел не се изненада, че е забелязала пробойните в маскировката му. От нея можеше да излезе добър детектив. Още откакто я видя беше забелязал проницателния и поглед и си бе приготвил защита, решен да остане в ролята си колкото се може по-дълго. Никога не се отклонявай от версията си, беше му казал веднъж Уиш Кларк, като онагледи урока си със здрава глътка уиски. Покажи на хората, че си безобиден пияница, обърни внимание на детайлите и запази същността. Колкото по-близо е до истината версията ти, толкова по-малко неща ще имаш за отричане.

Бел рече:

— Ще започна с това кой съм. Права сте. Роден съм сред привилегии. Баща ми обаче изгуби всичко през Паниката от 93-а6. Майка ми почина, а баща ми се застреля — дали от срам или от скръб, не знам. От тогава познавам само теглила. Но съм горд да кажа, че намерих мястото си под слънцето с двете си ръце.

Мери Хигинс рязко погледна към ръцете му и младият детектив се благодари за мазолите от работата с лопатата.

— „Принцове и властелини както се издигат, тъй и падат“? — цитира тя Оливър Голдсмит.

— „Крехки са сполуките им като стъкло от дъх раздуто“ — довърши Бел.

— Искате да повярвам, че отидохте на посещение при брат ми от едната доброта?

— Само това мога да му предложа.

— Нещо в историята ви не струва, господин Бел. Не се опитвайте да лъжете дъщеря на миньор.

— Мислех, че е притежавал бар.

— Измислих го, за да можем да изпием по чаша кафе на спокойствие — отвърна тя. Явно умееше не по-зле от Бел да изкривява истината в полза на целите си. — Може да сте загубил именията си, но начинът, по който сте живял, ви пречи да видите, камо ли да разберете конфликта между капиталистите и работническата класа.

— Не чак цял живот.

— Същността на войната за справедливост лесно може да се изрази в две изречения: Не може да има мир без справедливост. Не може да има справедливост без равенство.

— Добре казано — похвали я Бел. — Краснорчива сте, досега никога не бях мислил за случващото се по този начин.

— Нямам намерение да съм „красноречива“, господин Бел. Красноречието е шлака, отпадък, както и дрънкулките в именията ви.

— Надеждите на брат ви са по-скромни. Думите му бяха: „Единственото, което искаме е да живеем като човешки същества, да изхранваме семействата си и да образоваме децата си.“

— Брат ми е плах мечтател. Той трябва да разбере, че няма да спечелим войната за справедливост, докато работниците и капиталистите не станат равни и докато работникът не разполага с капитала си.

— На брат ви първо му трябва адвокат. Умен адвокат, който да убеди съдията, че Джим няма как да бъде обвинен за случилото се в мината. Компанията му беше възложила втора задача — да смазва лебедката. Отдалечи се твърде много от поста си. Когато го арестуваха, каза, че всичко е задето са научили, че е стачник и са нагласили ситуацията, за да го неутрализират.

— Не съм изненадата. Нито пък, че брат ми не е успял да прозре замисъла им. Както казах, той е мечтател.

Съдържателят влетя в офиса, изпаднал в паника.

— Трябва да си вървите! Затварям! Адът се изсипа на земята.

Навън слънцето вече захождаше зад планината и в долчинката тъмнината се сгъстяваше. Духна студен вятър, а от реката плъзнаха влага и мъгла. Сградата на съда тънеше в сенки.

Тълпата пред нея се беше утроила. Преди хората шепнеха, а сега вече викаха. Майки се отдалечаваха с децата си, сякаш усетили приближаващата се опасност. По главната улица се стичаха още мъже, помъкнали бейзболни бухалки и дръжки на кирки.

— Какво викат? — попита Мери, макар със сигурност да бе чула. Просто не искаше да повярва.

— Убиец — отвърна Бел. — Стой тук! Ще видя какво мога да сторя.

Хенри Клей вървеше през тълпата на пръв поглед безцелно. Беше на около трийсет и пет години, с яко телосложение, което не му пречеше да се движи с елегантна лекота и грация. Макар да не бе изключително висок, широките му раменете бяха доста впечатляващи и той обикновено ги прикриваше със скъпи костюми, когато беше в офиса си на Уолстрийт, или с раздърпано палто, когато се преструваше на миньор. Червената кърпа на врата му не крещеше, че е привърженик на профсъюзите, но показваше ясно на чия страна е в конфликта между работници и капиталисти. Шапка с мека периферия криеше в сянка лицето и очите му със златисти точици, които сега изглеждаха тъмнокафяви.

За миг Клей се озова лице в лице с някакъв нахъсан миньор и промърмори тихо:

— Копелето по-добре направо да беше застреляло тия момченца!

Докато го подминаваше, миньорът извика „Убиец!“.

Охранителите на Глийсън трепнаха неспокойно.

Пътьом покрай друг мъж, Клей прошепна:

— Клетите момченца, даже не ми се мисли колко са страдали!

— Убиец! — изригна вик зад него. Все едно натискаше електрически звънец.

— Клетите момченца…

— Убиец!

Клей спря пред двама мъже, които сякаш се колебаеха. Изглеждаха разумни и не възнамеряваха да рискуват.

— Няколко човека ми казаха, че тоя Хигинс е шпионин на компанията.

— Я стига глупости! Кой си ти? Как се казваш?

— Клагарт — отвърна Клей и им подаде ръка, като ги привлече като риба на кука с усмивка на опитен търговски представител. — Джон Клагарт.

— И какви са тия приказки за Хигинс? Чух, че е член на профсъюза.

— И аз — намеси се другият.

— Точно както шефовете ви искат да мислите. Онези момчета ми казаха, че точно когато един техен приятел казал „да“ на змията, пинкертъните му се лепнали като блажна боя. Пребили го, надули му лицето като балон и му счупили ръката…

— Шпионин!

— Убиец!

— Шпионин!

Клей продължи да се движи из тълпата, като не спираше да подклажда омраза към Хигинс. После се качи на едно корито за коне и се огледа. Такаааа! Ето го и него, любимецът на Джоузеф Ван Дорн — младият Айзък Бел. Търчеше по стъпалата на съда и се опитваше да вразуми тълпата.

6

— На въжето!

Бел изкачи стъпалата на съда, точно когато развилнялата се тълпа започна да иска линч.

— Да увисне!

— Убиец!

— Шпионин!

— Я се спрете!

Бел имаше мощен глас и когато викна, думите му стигнаха до най-отдалечените хора в множеството. Бел вдигна ръце и сякаш стана двойно по-висок. Заговори бавно, отчетливо и силно:

— Джим Хигинс не е шпионин! Джим Хигинс е честен и работлив човек, като всеки от нас!

— Шпионин!

Бел посочи с показалец миньора, който бе извикал.

— Кой ти каза, че Джим е шпионин? Хайде, човече, кажи ни! Някой, когото познаваш? На когото вярваш? Кой?

Миньорите се спогледаха и после отново впериха очи в Бел.

— Джим Хигинс е толкова човек на компанията, колкото и всеки от вас!

Мъжъте стояха нерешителни и объркани. Отзад обаче някой се провикна:

— Убиец! Убиец!

На гаснещата светлина на деня не се виждаше кой вика. Сенчест силует с нахлупена над очите шапка се понесе през тълпата. Още десетина души подеха:

— Убиец! Убиец!

Както стоеше на стълбите, Бел видя тълпата, която като вълна заприижда към затвора.

Охраната на затвора отстъпи назад.

— Стойте на поста си, хора! — извика им Бел.

— Убиец!

Ченгетата се разбягаха. Вече никой не стоеше между затвора и тълпата, освен един млад детектив от агенция „Ван Дорн“.

Бел извади армейски колт от палтото си и го насочи към тълпата. После заяви хладно:

— Ще застрелям първия, който пристъпи насам!

Мъжете отпред, които бяха достатъчно близо, за да видят очите му, му повярваха веднага. Поколебаха се и отстъпиха назад.

„Джо, проклет самодоволен добряк!“ изруга наум Хенри Клей, сякаш големият детектив го гледаше сурово иззад бюрото си или иззад дулото на пистолета си.

„Добрината привлича добрина. Глупаците — глупаци!“

Клей бръкна под размъкнатото си палто. Глупак или не, изправен на върха на стълбите, Бел приличаше на герой. Само с няколко думи успя да разколебае хората, готови да линчуват Хигинс. Клей успя отново да ги разгорещи, но сега младият детектив държеше пистолет. Време бе да спре този младок, преди да е съсипал всичко.

Под мишницата си Клей държеше първокласен „Колт Бисли“, 45-и калибър, изработен съвършено. В правилните ръце и от това разстояние, пистолетът беше смъртоносен като пушка. А Хенри Клей бе обучен от майстор-стрелец и се бе упражнявал с пистолета също толкова много, колкото и с рязана пушка и с дългобойна с пушка, с нож и с юмруци. Нямаше никакво съмнение, че неговите ръце са правилните.

Айзък Бел видя, че въпреки колебанието в първите редици, някой си проправя път през тълпата.

Мери Хигинс! Тя разблъскваше хората, а после се затича по стълбите, за да застане до него.

— Ако имаш пистолет — каза Бел, — дай ми го и се разкарай, докато още можеш да го направиш.

— Нямам нужда от пистолет.

— Значи си по-голяма мечтателка и от брат си… Залегни!

Проблесна дуло. Бел дръпна Мери и я събори на земята. От задните редици на събралата се тълпа изтрещя изстрел. Куршумът отнесе кепето на Бел. Не се видя кой стреля, нито дали ще стреля отново. Но сигурно щеше. Отново проехтя изстрел и младият детектив се препъна. Куршумът беше пробил палтото му и остави горяща диря по гърдите му. Бел обаче се изправи и насочи колта си към тълпата. Обходи с поглед множеството, но не успя да различи нападателя. Видя обаче, че вторият изстрел окуражи гневните миньори. Натискани от мъжете зад себе си, миньорите от първия ред занастъпваха напред.

Бел натисна спусъка и стреля четири пъти, като дърпаше ударника с лявата си длан след всеки изстрел. Стори го толкова бързо, че четирите изстрела се сляха в един.

Куршумите прелетяха над мъжете. Те скриха глави, а някои се спуснаха към каквото прикритие можеха да намерят. Ветерани от Испанската война, които имаха опит в подобни ситуации, направо се метнаха по лице в калта. Тълпата отстъпи и Бел и Мери се спуснаха по стъпалата към затвора — неголямо мазе с нисък таван, в което се примесваха гнилия дъх на реката и острата миризма на керосиновите лампи, които го осветяваха. В трепкащите им пламъци се виждаха грубо сковано дървено бюро, рафт за оръжия, две килии и тъмен коридор, който водеше към заден изход или поне така се надяваше Бел. Той бързо залости вратата.

Джим Хигинс ги наблюдаваше от килията си, стиснал здраво пръчките на решетката. Бел мерна на оръжейния рафт връзка ключове и двуцевна пушка. Отключи килията и натика пушката в ръцете на Хигинс. Джо се втренчи в оръжието така, сякаш Бел му беше подхвърлил змия.

— Не се цели в никого. Шумът ще ги уплаши достатъчно.

— Добре ли си, Айзък? Имаш кръв по палтото.

— Нищо ми няма!

Бел усещаше ребрата си като след десет рунда с някой панаирен Херкулес, обучен да удря в гръдния кош. Но поне можеше да диша, значи нито едно ребро не беше счупено.

— Идват! — викна в този момент Мери. Тя грабна един фенер от бюрото и го вдигна така, че да освети дъното на коридора. После тръгна натам.

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Бел дръпна пушката от ръцете на Хигинс. Мери се зададе с бързи стъпки:

— В дъното има врата и стълба към брега на реката.

— Колко души има там?

— Нито един. Твърде стръмно е.

— Вземи брат си!

Мери хвана Джим под ръка и освети пътя към изхода. Бел ги следваше отзад. Тълпата заблъска с някакъв импровизиран таран. Бел натисна спусъка и пушката изрева. Блъскането спря за миг.

— Вървете! — обърна се Бел към Мери и Джим. — Аз ще ви прикривам.

Оставаха му един патрон в пушката и един в револвера. Джим Хигинс заслиза по дървената стълба, която спуснаха към брега. В този момент вратата подаде и през нея се показа здрав кол от ограда, който мъжете отвън явно бяха използвали за таран.

Бел стреля отново с пушката и колът се търкулна на пода на затвора, сякаш мъжете, които го държаха, се бяха разбягали.

— Хайде! Тръгвай! — повтори той на Мери. — Май ги уплаших достатъчно.

Вместо обаче да последва брат си, Мери изтича към вратата и хвърли лампата. Тя издрънча върху бюрото на тъмничаря. Керосинът се подпали, бюрото пламна, а след него и втората лампа. Мери се спря за миг в коридора и силуетът й на фона на оранжевите пламъци се запечата в съзнанието на Бел. Красотата й спираше дъха му.

Горящият затвор, който трябваше да спре тълпата, всъщност погуби шансовете на тримата. Щом слязоха по стълбата и тръгнаха по брега на реката, пламъците вече бяха обхванали цялата сграда и разпръскваха нощната тъма.

— Ето ги!

— Дръжте ги!

Тълпата се втурна покрай временните навеси по горната част на брега. Бел, Мери и Джим стигнаха до реката и краката им заджапаха в плиткото. Пред тях се виждаше кей за шлепове, където връзваха празните съдове за през нощта. Улицата към кея се сливаше с улица „Пристанищна“, която се спускаше от миньорското градче. Тълпата щеше да поеме именно по нея и да пресече пътя им при кея.

— Нямаме шанс! — каза Джим. — Те искат само мен. Ще остана тук, а вие двамата преплувайте.

Реката беше бърза и широка почти двеста метра. Черните и като катран води с носеха на мощни талази. Бел беше отличен плувец и с малко късмет можеше да се справи. Мери се опитваше да не показва страха си, ала въпреки това й личеше колко много се притеснява дали ще успее да преплува реката.

— Стойте тук! — нареди им Бел с глас, нетърпящ възражение. Огледа се, откри едно сносно временно скривалище зад един каменен вълнолом и почти насила ги натика там. — Сега се връщам!

Айзък се затича, като прескачаше препятствията, осветени от пожара, и стигна до кея. В края на върволицата от шлепове имаше малък влекач, който можеше да ги издърпа. Бел скочи на първия шлеп и се затича по планшира му. Само едно леко подхлъзване и щеше да се озове във водата.

— Ей го там!

Бел прескочи от първия на втория шлеп и затича още по-бързо. Почти не чуваше виковете на хората зад гърба си, приковал поглед в редицата от шлепове и най-вече в мъждукащата светлинка на парния влекач. Скочи на него от последния шлеп и освободи въжетата му. Течението незабавно го подхвана и го повлече в мрака, далеч от тълпата, но и от вълнолома, където го чакаха Джим и Мери.

7

— Господине, какво да ви вземат дяволите сте намислил?

Малкият влекач бе съвсем обикновен, с плоска палуба и комин между руля и въглищната пещ. Бел тъкмо беше хванал една лопата и се канеше да отвори вратата на пещта, когато от някакво намотано въже се надигна сънен възрастен нощен пазач с дълга брада като от Гражданската война.

Когато видя черния, висок силует на детектива на фона на пожара на брега, той посегна към револвера на кръста си.

Бел мълниеносно го измъкна от ръцете му.

— Сър, искам да взема влекача за малко. Бихте ли ми позволил?

— Не, сър! Той не е ваш. Принадлежи на компания „Глийсън“. Не мога да ви позволя да го откраднете.

— Не ме карайте да ви хвърлям през борда! — сопна му се Бел, ала се молеше старецът да повярва на заканата му, защото в противен случай не знаеше какво да прави.

Мъжът примигна, хвърли бърз поглед към черните води и рече:

— Не ми се е доплувало още.

— Влекачът има ли пара?

— Не много. Преди време хвърлих малко въглища в пещта.

— Хвърлете още!

— Ами, добре… Всъщност, аз не ви помагам да го откраднете — просто не мога да го оставя да се разбие в скалите, накъдето се е запътил.

Бел подаде пара към буталата, усети задвижването на витлото и завъртя руля. Малката лодка спря да се носи без посока и пое уверено срещу течението. Бел я насочи към отдалечилия се каменен вълнолом и се опита да изкара още малко мощност от нея. Парната стрелка показваше, че лодката има само толкова сила, колкото да се движи полека накъдето иска детективът.

Старецът хвърли още въглища в пещта и я затвори.

— Синко… ти карал ли по река досега?

— Не, сър!

— Но май си карал парни машини.

— Само яхти.

— Яхти ли? Господин Глийсън има яхта. Кръстил я „Мононгахела“, като реката… Гледаш ли как гори съдилището? Викам, скоро ще стигне и до магазина на компанията.

Мери Хигинс, помисли си Бел, сигурно скача от радост.

Влекачът подмина шлеповете и стигна до вълнолома. Мери и Джим не се виждаха. Бел огледа внимателно брега и ги зърна да тичат към него. Преследваха ги трима мъже. Бел възви към тях.

Един от преследвачите размаха бейзболна бухалка и изпревари останалите двама. На два метра зад Мери, той я вдигна високо. Бел пусна руля, извади колта, прицели се внимателно и изстреля последния си куршум. Мъжът изпусна бухалката и се строполи.

Приятелчетата му се препънаха в него.

— Страшно стреляш! — отбеляза с възхищение старецът. — Т’ва ще ги научи.

Бел заби носа на лодката в мекия бряг.

— Скачайте! — викна той.

Мери се покатери с мъка и подаде ръка на брат си. Джим също се качи на борда. Бел даде на заден ход, завъртя руля отривисто и пое към отсрещния бряг.

Айзък Бел водеше влекача през река Мононгахела, бавно и леко надолу по течението, като търсеше къде да спре. Старецът разпозна Джим Хигинс.

— Ти си оня от профсъюза, нали?

— Да, аз съм. Вие за профсъюза ли сте?

— Не мога да кажа, че съм за профсъюза, но не мога да кажа, че съм и за компанията. Много юркат миньорите.

— А ще подкрепите ли стачката.

— Може… А може и да не подкрепя.

— И аз така се чувствам — отвърна Хигинс и поде разговор, който Бел не можеше да предположи, че ще чуе посред нощ на откраднат влекач. — Не е нужно да стачкуваме. Едно честно споразумение между миньорите и собствениците може да осигури на цяло поколение спокойна работа и живот. Разумните хора и от двете страни знаят колко се нуждае страната от въглища. Всички ще сме доволни, ако можем да ги добиваме и да живеем достойно от работата си. Стига някои фитилджии да не палят въображението на миньорите, можем да се спогодим веднъж завинаги.

Мери Хигинс се изсмя скептично.

— „Разумните“ те хвърлиха в затвора и подкокоросаха тълпата да те линчува, Джим!

— Ще има двайсет години мир, ако разумните се споразумеят — отвърна уверено Хигинс — и клане, ако не успеят.

— Братко, ако не беше господин Бел, щеше да рипаш във въздуха.

Айзък Бел слушаше възхитен как Джим Хигинс защитава позицията си и говори на сестра си и стареца, сякаш се опитва да ги спечели на своя страна в залата на профсъюза.

— Ако фитилджиите не отстъпят, работниците и собствениците ще воюват. В подобни войни умират невинни хора. В Хеймаркет, в Хоумстед и Пулман7 загинаха невинни. И това ще се повтори отново, ако не дадем път на разума.

Докато караше в тъмното, търсещ удобно място за спиране, Бел реши, че Джим Хигинс не е никакъв мечтател — и определено не е глупак, а мислител с цялостна стратегия как да се сложи край на работническите войни и с разумна боязън от резултатите от подобни войни.

Отпред замъждука някаква жълта светлина.

Старецът го побутна.

— Синко, ако смяташ да бягате още, а като гледам какви сте ги забъркали, по-добре да бягате, да знаеш, че оттатък следващия завой на реката е железопътното депо на „Балтимор & Охайо“. Там може да се метнете на някой товарен влак и да се пръждосате от Западна Вирджиния.

— Айзък, наистина щях да рипам във въздуха без теб, както каза Мери. Но може ли да те помоля за още нещо?

— Кажи.

— Ще придружиш ли сестра ми до някое безопасно място.

— Разбира се!

— Не ми трябва придружител! — рече рязко Мери. — Не искам придружител!

Джим Хигинс я погледна с любов и грижа:

— Сестричке, веднъж в живота си послушай някого другиго, освен себе си. Само аз съм беглецът сред трима ни. Ще ме обвинят в бягство от затвора. Вие с Айзък само сте избягали от озверяла тълпа, а дори собствениците не биха нарекли това престъпление. Ако можете да се промъкнете покрай ченгетата на компанията, и двамата ще сте в безопасност.

— Ами ти? — попита Бел.

А Мери додаде:

— Къде отиваш?

— Надявам се приятелите ми от Братството на машинистите да ме измъкнат с някоя доставка на въглища.

— До къде?

— До Денвър, Колорадо — отговори Джим. — Миньорите от западните щати помагат на стачниците. Ще имаме възможност всички да се обединим. Ако успеем да организираме една стачка по целия континент, ще принудим собствениците да ни изслушат.

Точно до депото се намираха няколко грубо скалъпени навеси за вагонетки, както и последната спирка на междуградската железница за Феърмонт и Кларксбърг. Когато тримата приближиха, видяха, че охранителите на Глийсън патрулират по платформата. Върнаха се обратно към депото. Бел и Мери се скриха в гората. Джим ги остави и се върна след час. Посочи им няколко товарни вагона на един страничен коловоз, към които тъкмо прикачваха локомотив.

— Момчетата казаха, че този празният е за Питсбърг. Спирачът е предупреден, но се пазете от охранителите на депото. Хванете средния вагон, с отворената врата. Качете се, когато влакът тръгне. Успех!

— А ти? — попита Мери.

— Момчетата ще ме измъкнат, не ме мислете. Пази се, Айзък! Благодаря ти, че се грижиш за нея!

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Мери се хвърли на врата на брат си и когато се извърна в профил, Бел видя, че очите и лъщят от сълзи.

Двамата се отдалечиха от Джим. Вървяха в сенките, за да се приближат незабелязано към депото. Зачакаха край главния коловоз, треперещи заради студения вятър откъм реката. След час чуха свирката на локомотива.

— „Потегляме!“ — а после се чу и тежкото буботене на парата, когато влакът пое към главния коловоз.

Бел и Мери се присвиха под яркия преден фар и когато локомотивът отмина, се затичаха към релсите.

— Скачала ли си на влак досега? — попита я той.

— Преструвам се, че е въртележка в панаир.

— Внимавай да не се спънеш в полата си.

— Никога не се спъвам в полата си. Подкъсена е с десет сантиметра.

— Първо ти. Идвам след теб.

Изкачиха се по насипа, затичаха се покрай движещия се влак и се хвърлиха в празния товарен вагон.

Бел погледна назад, за да е сигурен, че охранителите не са ги забелязали. После плъзна вратата, макар това да нямаше почти никакъв ефект върху температурата. Влакът набираше скорост и леденият вятър се запромъква през процепите. Ребрата на Бел пулсираха и ненадейно го налегна изнемога. Останал без сили, той се подпря на стената. Влакът се разклати и в следващия миг Бел се озова на дървения под, а Мери му говореше сякаш от другия край на голяма зала.

— Видях лицето ти на светлината на фара. Беше пребледнял като платно. Куршумът вътре ли е?

— Не, не, не… Само ме одраска.

Той затвори очи — ненадейно чу разкъсване на плат. Тя късаше фустата си на ивици.

— Свали си палтото! — нареди му Мери и дръпна залепналата от кръвта му риза.

Тя отпуши появила се незнайно от къде манерка и Бел усети мирис на уиски.

— Какво правиш?

— Ще те превържа. Ще боли, но не вярвам да предпочиташ отравяне на кръвта.

— Превързвай спокойно… Аааа! — Бел рязко затвори уста. — Права си, малко пощипва. Къде си се научила да превръзваш рани?

— Когато стачкоизменниците избягат и биячите приключат работата си, идва време някой да се погрижи за ранените.

На Бел му се стори, че Мери Хигинс говори, сякаш чете думите си от лозунг. Ала обичаше гласа и. В тъмното ритъмът на железните колела звънтеше като музика. Беше смъртно уморен и всичко го болеше, но точно в този миг не би искал да е никъде другаде, освен да се вози в товарен влак с Мери Хигинс.

— Трепериш — рече тя. — В шок ли си?

— Малко… Студено ми е… На теб не ти ли е студено?

— Замръзвам. Притеснявам се, че раната ти е по-лоша, отколкото си мислиш.

Бел бе прострелван и друг път — леко в Уайоминг и много по-сериозно в Чикаго, и добре знаеше каква е разликата между директно попадение и одраскване.

— Не — увери я той, — това е просто шок. Чувал съм, че оръжие с подобен калибър може да те прати във въздуха, дори да не стреля от упор. Явно е така. Но и тук е ужасно студено. Може би си права, може би зъзна от шока… Щеше ми се да имахме одеяла.

— Легни до мен — каза Мери. — Ще се топлим взаимно.

— Добра идея — съгласи се охотно Бел.

8

Бел се събуди и очите му потънаха в кървавочервено утро, което надничаше през процепите на вагона. Отначало си помисли, че го е събудила болката в ребрата, но после осъзна, че е било проплакването на Мери в съня и.

Тя ненадейно извика, а Бел я прегърна през раменете и леко я раздруса.

— Добре си, Мери! В безопасност си! Аз съм тук!

Тя се озърна, потърка очи и отново отпусна глава на гърдите му.

— Сънувах кошмар… Извинявай… Извинявай, че те събудих.

— Не си ме събудила, вече бях буден. Добре ли си?

— Да — Мери трепереше цялата.

— Какво сънува?

— Преди пет години, когато бях на осемнайсет, бях на шествие с още хиляди жени. Искахме хляб за децата. Вървяхме цяла нощ към Питсбърг. Преди да влезем в града обаче, въглищната полиция ни посрещната с насочени пушки. Губернаторът им заповядал да стрелят на месо.

Тя притихна.

— И какво стана? — попита Бел.

— Трябваше да се оттеглим. Видях очите на онези мъже. Щяха да го направят. Щяха да натиснат спусъците, до един щяха да го направят… Както в Хеймаркет, в Пулман, в Хоумстед, в Латимър.

Бел никога не беше чувал за Латимър.

— Често ли сънуваш това?

— Вече по-рядко.

— А по-трудно ли ти беше на следващото шествие? Подозирам, че си ходила на следващо?

— Разбира се!

Ала на първият му въпрос не отвърна. Бел се заслуша в тракането на колелата. Усещаше как сърцето и бие ускорено.

— Мислех, че в Пенсилвания е най-зле — прошепна тя. — Най-богатите железници, мини, коксови залежи, стоманени рудници… всичко е в Пенсилвания. Щатските законодатели гласуваха основаването на въглищната полиция, за да ги пазят от работниците. Компаниите държат законодателите. Могат да правят каквото си поискат с тях и законът вечно ще е на тяхна страна.

— Но вече не мислиш, че в Пенсилвания е най-зле?

— В Западна Вирджиния е по-зле. Глийсън и шайката му дори не се преструват, че убийството е под достойнството им и не обръщат никакво внимание на закона. Профсъюзът няма ни едничък съюзник в целия щат… Къде е било имението на баща ти?

— В Бостън. Не се отклонявай от историята.

— Къде в Бостън?

— В Бек бей — излъга той.

Ако тя изобщо знаеше нещо за Бостън, щеше да знае, че фамилия Бел от площад „Луибърг“ са основали Националната банка на САЩ, която имаше дълга история на разцвет особено по време на финансови кризи като тази от 1893 г. Мястото, което бе назовал вместо това, беше квартал на новобогаташи, които печелеха и губеха парите си с еднаква лекота, точно както и бе казал по-рано.

— А къде си научил онзи номер с пистолета?

— Онова с ударника ли? — попита той, докато обмисляше отговора си.

— Стреля четири пъти за време, за което повечето хора стрелят веднъж. Да не си бил в Испанската война?

Колкото по-близо е до истината, толкова по-лесно е да поддържа версията.

— Избягах с един цирк като малък.

Мери се подпря на лакът и се взря изненадано в очите му. Айзък Бел вече беше сигурен, че тя е най-красивата жена, която бе виждал някога.

— Безрасъден хлапак ли си бил, или смел?

— Бях авантюристичен хлапак, а циркаджиите са много, много мили хора. Акробатите и стрелците ми станаха близки приятели. Научиха ме на страхотни неща.

Свирката се чуваше все по-често, докато влакът пухтеше по един наклон и оповестяваше, че наближава някакъв град. Бел надникна през вратата. Димът на Питсбърг се кълбеше тежко на хоризонта и скоро се затътрузиха между леярни и фабрики. От двете страни на Мононгахела се редеше гора от комини, а самата река беше два пъти по-широка, отколкото при Глийсънбърг, и беше пълна с влекачи, които бутаха върволици от шлепове. Навсякъде се виждаха черни планини от въглища, готови за горене във фабриките за стъкло, във високите пещи на леярните, в откритите огнища, в коксови фабрики, в жилищни сгради, както и в пещите на стотиците локомотиви, дърпащи хиляди вагони по железопътни линии с по осем, десет, дванайсет перона.

— Колко души притежават всичко това? — Мери стоеше на вратата до Бел. — Двама? Трима? А колко са работниците? Сто хиляди? Петстотин хиляди? Милион?

Влакът подмина редица огромни високи пещи — сърцето на завода за стомана „Хоумстед“, който се простираше на стотици декари от двете страни на реката.

— Форт Фрик — изрече горчиво Мери. — Така го нарекоха работниците. Фрик построи ограда, за да пази от нас стрелците си от „Пинкертън“. Стреляхме се с детективите. Десетки загинаха. Губернаторът изпрати жандармеристи с картечници. Арестуваха целият стачен комитет. Слава богу, съдебното жури не ги осъди, но унищожиха профсъюза.

Айзък Бел знаеше за битката при „Хоумстед“. Цялата страна знаеше. Хенри Клей Фрик, управителят на „Хоумстед“, беше спрял стачкуващите след няколко стълкновения. Беше се случило отдавна, още когато Бел беше ученик. Мери сигурно също е била ученичка, но говореше така, сякаш е било вчера.

— От тогава изритаха профсъюзите от всички фабрики за стомана в Пенсилвания.

Преминаха покрай „Хоумстед“ и наближиха депото.

— Трябва да скочим преди да стигнем депото, за да избегнем железопътните детективи — каза Бел. — Ще го направим щом машинистът позабави. Стой до мен. Няма да се смилят над теб, само защото си жена.

Мери обаче не го слушаше.

— Виж! — каза тя и посочи огромен бял надпис, толкова нов, че буквите му още не бяха покрити със сажди.

ТЕРМИНАЛ НА „ОБЕДИНЕНИ ВЪГЛИЩА“

Благодарение на проучванията си Бел бързо разпозна гигантската платформа за изсипване на въглища, която се извисяваше над построените едно до друго на малка издатина в реката железопътно депо и пристан за шлепове. Това беше последното нововъдение в транспортирането на въглищата. Механични конвейри вдигаха въглищата от шлеповете до платформата. От нея те заваляваха в две посоки и пълнеха стотиците вагони, поели на изток към крайбрежието, както и големите модерни шлепове, укрепени със стомана за пътуването по Охайо и Мисисипи.

Мери се ядоса на името.

— „Обединени“?! Защо просто не го нарекат „комбинат“?

Бел се ухили.

— А ще си доволна ли на „единни“?

Тя не отвърна на усмивката му. Ала в очите и сякаш имаше смях, когато му каза:

— Ако ти ще се задоволиш с „монопол“.

— Добре, да го затвърдим с ръкостискане? — докоснаха пръстите си и останаха взрени един в друг, пазейки равновесие в движещия се влак. Накрая Бел сграбчи Мери в обятията си и я целуна.

— Не трябваше ли да скачаме? — попита тя след известно време.

Влакът все още се движеше твърде бързо, за да скочат и Бел чак сега се сети, че след като влакът е празен, може и да не забави преди да стигне депото.

Спирачките най-сетне изскърцаха, но наистина вече бяха сред плетеница от релси във всички посоки. На всичко отгоре около депото имаше здрава ограда. Бел обаче мерна една пролука близо до реката, на двайсетина релси от тях.

— Готова?

— Готова!

Бел скочи пръв и се приземи така, че гърдите му отново пламнаха. Успя да се задържи на крака и протегна ръце към Мери. Хвана я преди да се е препънала и паднала.

— Да вървим! Трябва да се махнем от тук колкото се може по-бързо.

Прекосиха всички двайсет релси и вече тичаха през последните няколко метра, когато иззад един повреден служебен вагон изскочи някакъв железопътен детектив с изпомачкан торбест костюм, мръсно бомбе и сопа в ръка.

— Хей, вие двамата, спрете!

— Не ни закачай! — обърна се към него Бел. — И без това се махаме от тук.

— Махате се, я! Право в затвора. И ти, и твоята никаквица.

Детективът посегна към Мери.

Бел застана между тях, изчака мъжът да замахне със сопата и го изненада с комбинация от крошета — същата, с която бе пратил на земята Юстъс Маккой в мината. Мъжът се строполи на земята, стиснал брадичката си. Но случилото се не беше останало незабелязано. Още трима детективи тичаха към тях и в движение вадеха пистолетите си. Бел знаеше, че трудно ще ги удържи, а това означаваше, че Мери ще остане беззащитна. Не му трябваше много време, за да вземе решение. Приклекна до поваления мъж и му прошушна нещо набързо.

Псевдополицаи като него бяха на дъното в йерархията на пазителите на реда, само крачка по-нагоре от наемните биячи. Малцина от тях биха отказали услуга на детектив от „Ван Дорн“, защото всички до един мечтаеха един ден услугата да им бъде върната под формата на покана за работа в агенцията.

— „Ван Дорн“, Питсбъргски офис. Спри ги, преди да нараня някого!

— Мамицата му! Що не каза, че си вандорнец! — изруга мъжът. — Почти ми счупи ченето.

— Тихо!

— Момчета, чакайте! — Провикна се мъжът. — Всичко е наред. Той е от „Ван Дорн“.

— Какво?! — очите на Мери Хигинс блеснаха, а лицето й — пламна.

— „Пинкертън“! — викна тя и здравата зашлеви Бел. — Ти си пинкертън!

— Не, Мери, не съм пинкертън, а от „Ван Дорн“ — опита се да обясни Бел.

— Каква е разликата, по дяволите? Всичките сте стачкоизменници!

Тя го зашлеви отново и закрачи решително към пролуката в оградата.

— Да я спрем ли?

— Няма да можете — каза Бел. — Пуснете я да си върви.

— За кого работиш, синко?

— Застраховател съм, „Дагет, Стейпълс и Хичкок“.

Бел беше успял да стигне до квартирата, да се измие и преоблече, да си вземе чантите и да изтича до гарата. В момента я ремонтираха и я обграждаше цяла кохорта от вбесени каруцари и полудели от объркване коне. Бел си купи първокласен билет за експреса „Пенсилвания“, точно когато влакът от Чикаго пристигна.

Настани се в купето и експресът плавно пое извън Питсбърг. Бел отпиваше от чудесното кафе във вагон-ресторанта, споделяйки купето с трима добре облечени търговски представители, и се чудеше какво ли ще успее да си намери за закуска Мери Хигинс.

— Накъде си?

— Към Ню Йорк.

Господин Ван Дорн в момента беше там и Бел бе решен да убеди шефа си, че стрелецът, който насъскваше тълпата, а после отнесе шапката му и надупчи палтото му, без съмнение е провокатор, който иска в мините да се разрази война. Някак трябваше да убеди господин Ван Дорн да му даде време да се заеме по-сериозно със случая. И най-важното, вече знаеше, че не може да се справи сам. Имаше нужда от помощ. И трябваше да убеди шефа да му повери екип от детективи.

9

— Добре дошъл отново, господин Клей.

Мъжът, който стреля по Бел пред затвора, влезе в елегантния си офис на Уолстрийт, където подчинените му го посрещнаха с почит и страх. Хенри Клей беше собственик и главен следовател на детективската агенция „Хенри Клей“ в Ню Йорк. Управителят на офиса, секретарката, шефът на отдела по проучванията и телеграфистът седяха на бюрата си с изпънати гърбове, а биячите, готови да вършат мръсната работа, се бяха подредили в коридора отзад. Клей бе извънредно културен мъж — с великолепни дрехи и изтънчен вкус. Прочутият писател Хенри Джеймс неведнъж се бе наслаждавал на компанията му, напълно неосведомен — и лишен от обичайната си добра преценка за хората, че Клей преследва така свирепо амбициите си, както гладна анаконда преследва жертвата си.

Клей беше израсъл в бохемска бедност, отгледан от майка си, която се мъчеше да свързва двата края, като рисуваше портрети. Беше го кръстила на баща му — или поне тя така твърдеше: безмилостния минен барон Хенри Клей Фрик, дясната ръка на Андрю Карнеги.

Хенри Клей бе на трийсет и пет. Бе получил добро образован, благодарение на джентълмените — приятели и клиенти на майка му. Намираха му чудесни пансиони. Ала престоите му там бяха кратки като приятелствата на майка му. Винаги бе аутсайдер, и в „Коуейт“, във „Филипс Андовър“, „Екзитър“, в академия „Диърфийлд“ и в „Свети Павел“. Търкаше едни и същи скамейки, макар и винаги за кратко, с наследниците на най-големите американски богатства. Богатства, за които самият той ламтеше.

На петнайсет години Клей избяга от дома си и стана шпионин на пинкертъните в профсъюзите. Тъкмо беше навършил осемнайсет години, когато в Чикаго излъга за службата, която заема в „Пинкертън“, и стана най-довереният служител на големия детектив Джоузеф Ван Дорн. Ван Дорн бе видял невероятните заложби на Клей — остроумието и физическата му сила, и хранеше надежди, че първият му помощник ще му помогне да изгради мощна детективска агенция.

Ван Дорн лично усъвършенства боксовите умения на Хенри Клей и го научи да стреля и да се бие с хладно оръжие. И докато превръщаше Клей в смъртоносно оръжие, го научи и на финия детективски занаят.

Клей още съжаляваше горчиво за деня, в който се разделиха с Ван Дорн.

Ван Дорн отказа да го направи партньор, защото според него Клей се интересувал повече от това да печели приятели сред индустриалците, отколкото да залавя престъпници. Ван Дорн беше разочарован не по-малко от Клей, така както всеки е разочарован от първия си голям провал, а и подозираше младия си помощник — макар и да не можеше да го докаже, за бомбата, която постави началото на смъртоносните размирици в Хеймаркет8.

Клей от много години не бе виждал Ван Дорн. Ала и двамата знаеха почти всичко един за друг. Ван Дорн оглавяваше екип, който постоянно растеше и агенцията му скоро щеше да има представителства в цялата страна, а по-младият Клей още чакаше големия си пробив, като ухажваше богати и влиятелни финансисти.

Хенри Клей влезе в кабинета си и затвори вратата. До прозореца върху стойка седеше мощен месингов телескоп, правен за началници на пристанища. Клей огледа през него кабинетите на уолстрийтските магнати. Освен че умееше майсторски да чете реч по устните, той си допълваше тези разговори с информация от подкупни инженери и механици, които бяха монтирали телефоните и личните телеграфни линии на богаташите така, че достъп до тях да има и Клей.

Тази сутрин Клей насочи телескопа към „Целувката“, скулптурата за сто хиляди долара на Аугуст Роден, която красеше офиса на един стоманен магнат, когото познавачите от Уолстрийт поставяха по безмилостност дори над Фрик. Той беше финансовият колос, изковал от старите империи на Карнеги и Фрик корпорацията „Юнайтед стейтс стийл“ — самият съдия Джеймс Конгдън.

Съдия Конгдън не отстъпваше и на йота в битката си срещу стачниците. Клей се взря в устните на стария съдия, който редеше пламенна тирада пред някакъв свой посетител — очевидно богат собственик на мина, който го слушаше внимателно.

— Работниците ще правят каквото си искат, когато вече не им се налага да работят, защото машините ще започнат да вършат работата им. Но дотогава ще се съобразяват с мястото си в дома господен, доколкото това зависи от мен! А то зависи! След като ги заменят машините, един Бог знае как ще си прекарват времето.

Съдията се завъртя с изненадваща за възрастта си бързина към бюрото и написа следната бележка:

Ще има огромна печалба в това да им осигуряваме забавление!

Посетителят му кимна раболепно.

Клей премести телескопа към лицето на госта и изпита удоволствие от уплашената му физиономия.

— Черния Джак Глийсън! — прошепна на себе си детективът. — На Уолстрийт не си такъв големец, нали?

Глийсън стоеше в кабинета на съдията и нервно мачкаше перифериата на шапката си, докато Конгдън мачкаше самия него в ръцете си. Съдията от време на време извръщаше лице от прозореца и Клей не разбираше всичко от разговора, но беше пределно ясно кой командва парада. Най-големият въглищен барон в Западна Вирджиния не можеше да се мери с уолстрийтския бог, готов на всяка цена да консолидира промишлеността на страната. Парите на Конгдън контролираха не само заводите за стомана и коксовите фабрики, които изкупуваха въглищата, но и железниците, които едновременно използваха тези въглища и определяха на какви цени да ги извозват.

— Чел ли сте Дарвин? — попита с презрение Конгдън.

— Не мисля, господин Конгдън.

— Слабите загиват, силните оцеляват!

— О, да, сър! Разбирам какво имате предвид.

— Господин Дарвин си разбира от работата. Не мислите ли?

— Да. Слабите умират… загиват… Винаги ще има бедни… Така е устроен светът.

— Устройството на света — прекъсна го безцеремонно Конгдън, — ни води до въпроса как да копаем въглища по-евтино от останалите. Не мислите ли?

Хенри Клей, който като майка си също рисуваше, макар и далеч не толкова добре, оприличи лицето на Конгдън на студена, недокосната от слънцето крайбрежна канара, непрестанно жулена от прибоя. Само по лицето ставаше ясно, че съдия Конгдън е най-могъщият мъж на Уолстрийт и Хенри Клей се изпълни с надежда, че скоро самият той ще стане част от тази двигателна сила, неумолима като чистия ефирен огън на небесата.

Съдия Джеймс Конгдън се заслуша със студена усмивка в думите на несъмнено ужасеният Джак Глийсън, който премина към хвалебствия, за да отклони темата от цената на въглищата.

— Някои от членовете на клуб „Дюкесн“ се чудеха, докато обядвахме онзи ден, дали ще се кандидатирате за президент?

— Хората няма да изберат президент-банкер — отвърна Конгдън.

— Уверен съм, че вие можете да промените решението им.

— Не, никога не биха гласували за човек от Уолстрийт. Знам го със сигурност. Кандидатирах се за губернатор и загубих. При това с много.

— Винаги може да опитате отново…

Конгдън сви широките си, но кокалести рамене.

— Кой знае какво ми готви бъдещето? — попита на глас той, докато си мислеше: „Ще опитам. Вече знам как да победя.“

— Първото, което трябва да сторите — включи се отново Глийсън, — е да спрете проклетите вестници да се оплакват от сенаторите.

— Де да беше толкова просто, Глийсън. Вестниците могат да реват до небесата за подкупени конгресмени и сенатори. Хората не ги е еня. Никак! Дори го очакват. Хората обаче се възхищават на президент, който може да контролира Конгреса.

— Значи бихте обмислили кандидатура за президент?

— Кой знае какво ми готви бъдещето? — повтори Конгдън. — Но каквото и да е то, от този следобед нататък, моите фабрики ще плащат с двайсет цента по-малко на тон въглища, а железниците и шлеповете ми ще увеличат с пет процента тарифите си за превоз.

Глийсън пребледня.

— Как да печеля?

— Ограби Петър, за да платиш на Павел.

— Не ви разбрах?

— Представете си, че съм Павел, а работниците ви са Петър. След като изпълните условията ми и въглищата ви стигнат до пазара, си задържате каквото можете. С други думи, плащайте по-малко на работниците.

— Правя всичко по силите си, но ви предупреждавам, работниците реагират доста агресивно.

Съдия Конгдън се изправи в пълен ръст.

— А аз предупреждавам Вас — няма да плащам за провалите на когото и да било от собствениците! Оправете се с работниците си!

10

Джоузеф ван Дорн излезе с важна стъпка от луксозния хотел „Кадилак“ на „Бродуей“, където току-що бе договорил да вземе под наем няколко помещения за чисто новото си нюйоркско бюро, и пое към срещата с Айзък Бел. Обикновено пестеше разходите, но който и да е клиент, видял прекрасната варовикова фасада на хотела, не би се пазарил особено за тарифите на агенцията. А и още щом прекосеше облицованото с мрамор фоайе под непреклонните погледи на първокласните детективи на „Ван Дорн“, договорени да работят в хотела в замяна на отстъпка от наема, и се понесеше нагоре в позлатения асансьор, клиентът щеше да се счита за късметлия, че агенция „Ван Дорн“ се е съгласила да разгледа случая му.

На Четирийсет и седма улица някакъв червенокос млад господин се закова на място и впери поглед в него. Ван Дорн отвърна на погледа му. Бледите белези по челото на мъжа показваха опит в юмручния бой, макар едва ли да бе натрупан в професионални турнири. Мъжът изглеждаше богат — носеше изискан костюм от туид и бомбе, а часовникът му висеше на тежка златна верига. Но лицето му бе изтерзано, а в очите му блещукаха сълзи.

— Добре ли сте, господине? — попита Ван Дорн.

Отговорът дойде с напевен ирландски акцент:

— А, да, ще ме прощавате, господине. Не можех да не забележа… — и мъжът преглътна мъчително.

— Какво има, младежо? — акцентът от дъблинското юношество на Ван Дорн беше почти изгубен насред звуците на чикагската му реч.

— В името на Бога, господине, вие сте одрал кожата на стария ми татко!

— Баща ви?

— Все едно се е вдигнал от гроба, за да се разходи по Бродуей! — Мъжът се сепна: — Е, не исках да ви бавя…

— Не, не, не! Не се притеснявайте, младежо.

— Великолепните мустаци, алени като зората, острият поглед, високото чело… — мъжът тръсна глава, изумен и тъжен.

— Кога си е отишъл от този свят? — попита внимателно Ван Дорн.

— Ей сега, на Великден. Тъкмо си мислех, че съм се примирил и се появявате вие. Мил сте, задето се спряхте, господине. Не се затормозявайте с мен и секунда повече.

Младежът се поклони учтиво и се извърна, макар лицето му още да носеше белезите на изумлението, преживяно току-що.

Джоузеф Ван Дорн бе прозорлив детектив и далновиден бизнесмен, но и добър човек, затова се провикна след мъжа:

— И аз имах подобен случай, когато си отиде моят старец. Не ви обещавам, че ще стане по-лесно, но лека-полека ще престанете да мислите за това всеки ден.

— Надявам се да сте прав… Бяхте много добър… Господине, за мен ще е голямо удоволствие да ви почерпя едно питие.

Ван Дорн се поколеба. Вече закъсняваше за срещата с Айзък Бел, но този младеж пред него изглежда се нуждаеше повече от компания, а и бе събрат по кръв.

— Разбира се!

— Има едно уютно местенце зад ъгъла — каза червенокосият и протегна ръка. — Финърти. Джак Финърти.

Двамата си стиснаха ръцете и се отправиха към бара. Барманът поздрави Финърти с топло „Добре дошъл“ и наля два бушмилса.

Ван Дорн почака, за да може Финърти да се наговори за баща си, а после попита с надежда да смени темата:

— Какво работите, господин Финърти?

— Въглища — отвърна Финърти. — По-точно супервъглища.

— Какво е това?

— Модерно чудо. Учените са разработили метод да се освободи цялата енергия, скрита във въглищата — една кофа отделя топлина колкото цял вагон. Представете си параход, който пресича целия Атлантически океан само с едно зареждане с гориво. Или гражданин, който си държи целия запас за зимата в скрина.

— Никога не съм чувал за подобно нещо!

— Скоро ще чуете…

Внезапно Финърти дръпна златната верижка и извади часовника си.

— Да го вземат мътните! Трябва да бягам. Обещах на инвеститорите да посетя заседанието на борда. Имам само десет минути да стигна до Уолстрийт. Добре, че я има градската железница — макар че чакам трепетно да завършат скоростната метро линия. Колко се радвам, че се срещнахме, господин Ван Дорн! Бяхте много мил с мен, точно когато имах нужда.

Ван Дорн се ръкува отново с младежа, но задържа за миг ръката му и попита:

— На какъв етап от разработката е това изобретение?

Финърти се озърна и сниши глас.

— Не бих се изненадал още следващата зима да се извият опашки за супервъглища. Особено ако миньорите продължат да стачкуват.

— Как се справяте с инвеститорите?

— Почти съм запълнил квотата. Трябва да бягам, но ето визитката ми. Може би ще се срещнем отново.

Айзък Бел кръстосваше нервно предверието, когато Ван Дорн най-сетне влезе в йейлския клуб на Четирийсет и четвърта улица. Дори нервен, младият детектив се движеше като пантера — готов всеки момент да с втурне в действие.

— Извинявай, Айзък! Забави ме една среща.

Бел го поведе към два стола с облегалки за главата в един тих ъгъл. Сподели случилото се в затвора на Глийсън и изложи подозренията си. Ван Дорн слушаше внимателно, заинтригуван от размислите му за провокатора, но очевидно още се колебаеше колко са убедителни доказателствата.

— Надявам се, че ще можете да отделите неколцина мъже, за да стигна до дъното на тази история, сър.

— Твой собствен отряд?

— Невъзможно е да се справи сам човек.

— Няма как да стане! — отвърна Ван Дорн. — Всичките ни налични хора са заети. Принцът ни размотава из цялата страна като дете с хвърчило, а сега дори споменава, че иска да удължи престоя си. Навсякъде го обожават и той се забавлява страхотно.

Бел заговори бързо.

— Преди да сляза в мината, разучих всичко за въглищарския бранш, както ми казахте вие. Там работят половин милион души. Още стотици хиляди работят в железниците и на шлеповете. Накратко, въглищната промишленост е най-важната в цялата страна.

— Но това не променя факта, че „Ван Дорн“ е заета с друго — отвърна нервно шефът му.

Бел сякаш не го чу.

— Въглищата са незаменими за отопление, за кокс, от който се прави стомана, за топилните, за електричество, за осветление, за водни помпи, асансьорите, земеделските кладенци, както и за гориво, там където дървата не достигат. Въглищата захранват бойни кораби, презокеански лайнери и влакове…

Ван Дорн кимна нетърпеливо, мислейки си „Още една причина да инвестирам в супервъглищата на Джак Финърти“, а на глас отвърна на Бел:

— Напълно съм наясно, че не можем да си представим какво богатство осигуряват въглищата на някои хора, както и каква голяма полза имат за държавата.

— Само че това богатство и тези ползи могат да изкарат наяве най-лошото у хората — не се предаваше Бел, — независимо дали са работници, собственици или банкери, които инвестират в бизнеса. Бих могъл да започна разследването си с Уоли Кисли, Мак Фултън и Уиш Кларк.

— Само с тях? — не скри изненадата си Ван Дорн.

— Кисли е експерт по експлозивите. Фултън разследва работнически случаи от бунтовете в Хеймаркет насам. А момчетата до един казват, че Уиш е най-коравият боец в агенцията, което и самият аз видях, когато ми позволихте да работим заедно с него в Уайоминг и после в Ню Орлиънс.

— Това ще те направи най-младият шеф на отряд в историята на агенцията.

— Не, сър. Бил сте по-млад, когато сте повел първия свой отряд.

— Тогава времената бяха по-прости.

— По една пълна случайност, вашият отряд се е състоял от същите трима души.

Този път Ван Дорн въздъхна дълбоко.

— Добре, може да вземеш Уебър и Фийлдс — рече той, наричайки Кисли и Фултън с прякорите им, дошли от двама герои от комиксите. — Те са в Чикаго, но един бог знае къде е Уиш Кларк.

— Ще го открия.

— Ако успееш, тогава може да го включиш в отряда си.

— А може ли да взема и господин Бронсън?

Веждите на Ван Дорн не можеха да се качат по-високо на челото му, дори ако Бел бе поискал с него да тръгнат шампиона в тежка категория Джим Джефрис, президента Рузвелт и половината му кавалеристи — доброволци.

— Хорас Бронсън е зает в Сан Франциско — отвърна студено шефът.

Бел не се изненада, но знаеше, че трябва да си пробва късмета и затова попита:

— А може ли да отделите още някого, сър?

— Ще трябва да се справиш с тези, с които разполагаме — отвърна сухо Ван Дорн. — Няма да ви е лесно, затова не се изпълвай с излишни надежди. Уебър и Фийлдс са много опитни, но вече не са млади… меко казано. С тях работихме в годините, когато мъжете бързо старееха. А Уиш… е, ти знаеш…

— Винаги сте казвал, че втори копой като него няма.

— Когато е трезвен — стрелна в отговор Ван Дорн.

— Прав сте, сър. Няма да е лесно. А бихте ли помислил дали да не наемете като мой младши детектив един приятел? Много го бива с юмруците. Когато го срещнах, беше капитан на боксовия отбор на Принстън.

— Без съмнение това ще му върши чудесна работа, ако се сблъска с колежанчета, решили да вършат престъпления.

— Много е добър в работата под прикритие. Искаше да става актьор.

— Защо не е актьор тогава?

— Майка му забрани.

— Да слушаш майка си е похвална черта от характера, но рядко подхожда на корави детективи — отвърна сухо Ван Дорн.

— Има си предостатъчно характер за работата, а Кисли и Фултън ще му покажат какво да прави с него. Сър, наистина още един човек ще ми е от полза.

Ван Дорн не бе напълно убеден.

— Ще трябва да говоря с него и да го преценя.

— Вече сте говорили.

— Как така? Кога?

— Мисля, че визитката му е в джоба ви.

Ван Дорн посегна към жилетката си и ръката му замръзна.

— Джак Финърти?

Бел едва устоя да не се разсмее с глас.

— Като имам предвид всичко, което научих за въглищата покрай този случай, господин Ван Дорн, не бих си заложил спестяванията на супервъглищата.

Ван Дорн почервеня като мустаците си.

Очите му се превърнаха в леденосини висулки, а огромният му гръден кош се изду като на бик, готов за нападение. Бел се подготви за грандиозно избухване, но накрая шефът му се разсмя.

— Преметнахте ме!

— Трябваше да измислим начин да покажем колко го бива.

— И още как. Наистина се вързах… Е, върза ме събратът — ирландец.

Бел вече не криеше усмивката ми.

— Ти пък какво се подсмихваш?

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, сър, но „събратът“ ви ирландец е пряк потомък на английските и холандски основатели на Ню Йорк. Името му е — Арчибалд Ейндъл Абът Четвърти, на първо място в списъка на Четиристотинте.

Сградата, в която се помещаваше кабинетът на съдия Конгдън, бе с ниво на сигурност, по-високо от това на една банка.

Хенри Клей влезе в мазето през сервизния вход, облечен като работник по поддръжката на котелното. Носеше чук, ключ, шивашки метър и уред за измерване на нивото на парата, който бе модифицирал в шперц. Познаваше дневния график на пазачите и лесно им се изплъзна. Разби ключалката на една врата, изтича дванайсет етажа нагоре, без дори да се задъха, махна работническите си дрехи, в пълна тишина отключи още две врати и влезе през задния вход на личния кабинет на съдия Конгдън.

Клей видя незабавно колко добре е подходил. Старецът вдигна глава от бюрото си, сепнат, ала без капчица страх. Клей беше действал мъдро.

11

Натрапникът заинтригува Джеймс Конгдън.

Можеше мигновено да повика помощ по някой от телефоните на бюрото си. Или сам да застреля мъжа с револвера, който държеше винаги до себе си. А можеше да активира и „бариерата срещу луди“. Но засега Конгдън беше по-скоро любопитен. Защо подобен елегантно облечен мъж би се промъкнал през задния вход.

Сякаш за да докаже, че притежава също толкова изискан вкус за изкуство, колкото и за дрехи, мъжът направи коментар на скулптурата в кабинета, сякаш наистина разбираше за какво говори.

— Оценявам познанията ви за античното изкуство — рече непознатият.

Съдия Конгдън отвори тръбата, през която даваше нареждания на хората си в останалите помещения.

— Антично ли? Фукате се единствено с невежеството си. Огюст Роден направи тази скулптура преди две години.

— Но за разлика от оригинала, тази по-съвършена репродукция, която сам сте поръчал, показва мъжките форми в класически гръцки стил — непокрити, вместо скрити зад някой крайник.

Конгдън изсумтя:

— Превзет начин да кажеш, че му се виждат въдицата и тежестите.

Натрапникът сякаш свали за миг изисканата си маска.

— В присъствието на подобна красота — рече сковано той, — предпочитам да се изразявам „превзето“.

Конгдън извади пистолета си.

— А аз пък не знам кое предпочитам. Дали да наредя да те пребият до смърт, или да те застрелям сам, който и да си ти.

— Привилегия на богатите е да избират — отвърна Хенри Клей. — Но бихте пропуснал най-голямата възможност в живота си. Ще ви отправя неустоимо предложение.

— Рядко се изкушавам.

— Но когато се изкушите, сър, обикновено се възползвате.

Клей хвърли многозначителен поглед на страстните любовници на Роден. След това кимна одобрително към бронзовата статуетка на бюрото на съдията, която изобразяваше последната му съпруга, разголила сластните си форми.

— Казвам се Хенри Клей. По рождение съм син на художничка, а по занаят — частен детектив. Не ви заплашвам с нищо, само ви предлагам възможности. И го правя с цената на голям личен риск, защото наистина може да наредите да ме пребият или убият.

— Значи си падаш по залозите?

— Да, сър. Залагам живота си, че ще прозрете що за възможност ви предлагам.

— И каква е тя?

— Да унищожите миньорските профсъюзи „Обединени миньори“ на изток и „Западната федерация на миньорите“ на запад и да ги спрете веднъж завинаги. Ще минат двайсет години, преди на континента отново някой миньор да посмее да направи профсъюз, камо ли да организира стачка. Ето ви и добавката. Ще знаете предварително в какви браншове да инвестирате, браншове, които ще процъфтят, когато унищожите профсъюзите.

— И как ще стане това?

— Всякак. Нямам задръжки.

Конгдън поклати глава.

— Не! Рискувам всичко, ако те заловят и се раздрънкаш.

— И какво ще струва думата на един нищо и никакъв детектив срещу тази на великия съдия Конгдън?

Конгдън го прикова с поглед.

— „Великият съдия Конгдън“ възнамерява да стане президент на САЩ. За нещастие, това означава да убедя невежите, че срещу мен и дума не може да се каже.

— Може да скрепим сделката си с по едно кимване. Без подписи и без договори. Няма как да се запише кимване.

— Без договор разчиташ на напълно неоснователната надежда, че някак ще те възнаградя. Ами ако не го направя?

— Нямам нужда от възнаграждението ви.

— Защо тогава?

— Ето от какво имам нужда — прекъсна го Клей и започна да отброява на пръстите си с добре поддържани нокти. — Неограничени средства, за да свърша работата. Определена информация, която само вие притежавате. Пропуски за всички железопътни линии и използване на частни влакове. Разрешение да изпращам и да получавам съобщения по частните телеграфни линии на брокерите ви.

— Забранено било от Междущатската търговска комисия външни лица да използват тези линии — прекъсна го Конгдън със саркастичен тон.

Клей се засмя. Брокерите се сещали за закона само когато им е изгодно.

— Скоростта и поверителността са част от добрия бизнес — добави той.

Чудесно знаеше, че няма да му се налага да напомня на Конгдън как собствениците и ползвателите на частни линии могат да изпреварят конкурентите си, които си служат с по-бавните обществени линии на „Уестърн юниън“.

— Във всеки град, в който действам, ще обменяме информация бързо и поверително през бюрата ви там.

— Това може да ме издаде — рязко му напомни Конгдън.

— А инвеститор от вашия калибър не държи ли контролни пакети акции във фирми за частни телеграфни услуги?

Конгдън пренебрегна комплимента и попита:

— Но какво ще получиш ти от всичко това?

— Репутация. Ясно е, че ще ми се отплатите богато, когато успея. Но дори да не го направите и да ме измамите, няма да има значение. Ще съм във вътрешния кръг.

— Как?

— Агенция „Хенри Клей“ ще представлява президенти и крале, когато управниците на тази страна научат кой се е справил с профсъюзите. Когато вие станете президент, позицията ми ще укрепне още повече.

Конгдън премисли предложението на Клей. Умееше да преценява хората изключително точно. Мъжът внушаваше уважение дори само с външния си вид, а освен това притежаваше поглед на човек, който умее да довежда докрай това, с което се е захванал.

— Защо си толкова сигурен, че предложението ти ще ми хареса?

— Защото ви проучих, съдия Конгдън. Разбирам ви. Аз съм най-добрият детектив в страната.

— Мислиш, че ме познаваш, така ли? Я погледни пак статуята. Внимателно се вгледай в Целувката. Виждаш ли нещо необичайно?

Хенри Клей се вгледа. Приведе се към мрамора и очите му обходиха внимателно страстната прегръдка между мъж и жена.

— Виждам великолепна статуя.

— Привлича те, нали?

— Наистина. Всъщност съм по-близо до нея, отколкото бях преди миг. Но какво точно искате да видя?

— Вдигни глава!

Прозорецът на тавана, през който светлината галеше мрамора, беше обрамчен от гипсов фриз, осеян с дупчици.

— Виждам дупчици във фриза. Почти незабележими са.

— Сега свали поглед.

— Не разбирам, сър.

— Свали поглед!

Клей стоеше на мраморен кръг, също осеян с подобни дупчици.

— Ще ви кажа две неща за богатството, господин „Най-добър детектив“ — рече Конгдън. — Богатството привлича откачалки. Старият ми приятел Фрик беше прострелян и за малко да умре, заради един луд, който нахлу в кабинета му преди десет години. Тогава се замислих за собствената си безопасност. Разбирате ли сега какво ви казвам?

— Казахте „две неща“.

— Според общото схващане, въглищата са източник на всички богатства. Като повечето общи схващания и това е напълно погрешно. Въглищата са просто гориво. Засега е най-доброто гориво, но скоро ще го измести по-добро гориво. Нефтът започва да надига глава, но учените ще измислят нещо още по-добро, без съмнение. Истинският източник на богатства през последните сто години, както и през следващите сто, ще е парата — горещата пара, създадена от кипяща вода, която пък се нагрява от най-евтиното и богато в дадения момент гориво — дърва, въглища, нефт, каквото измисли науката след това… Парата задейства буталата в локомотивите. Парата върти турбините, които създават електричество. Парата нахлува в тръбите на модерния градски здания като моето, за да ги отоплява.

Конгдън се пресегна към бронзовата статуетка на жена си и я погали с изкривените си от артрит пръсти.

— Парата попарва плътта. Парата от най-простия чайник може да опари ръката ти толкова жестоко, че да не можеш да си представиш по-силна болка. Скоро след нападението над Фрик, една десетсантиметрова вертикална тръба в сграда като тази се счупила. Парата минала през стените, все едно били от хартия. Всички хора в злощастния офис загинали моментално. Намерили ги още на бюрата им, плътта им омекнала и сварена, кошмарна гледка. Това ме накара да се замисля за нападението над господин Фрик. Това, което е трябвало да монтира в кабинета си — и каквото съм монтирал в своя, е захранвана от пара „бариера срещу луди“.

Конгдън сви юмрук около статуетката.

— Забелязваш ли нещо необичайно по тази статуетка?

Клей се вгледа по-внимателно и видя какво е пропуснал. Фигурката бе прикрепена към бюрото.

— Виждам малка панта.

— Която превръща статуетката в ръка. Когато я дръпна, ще отворя вентил, през който ще преминат сто шейсет и пет градуса по Целзий под формата на пара, право от централното котелно отделение на улица „Кортланд“ и ще се окажат върху кожата ти, най-добър детектив Клей.

Хенри Клей отново погледна дупчиците по пода и тавана.

— Ще се свариш за секунди. Най-дългите и най-ужасяващи секунди в живота ти.

— Парата ще убие и вас.

— Нищо подобно! Дупчиците са изчислени така, че да пуснат достатъчно пара само за теб.

— Добре — рече Клей, — хванахте ме натясно. Ако дръпнете ръчката, мъртъв съм.

— Болезнено мъртъв!

— Болезнено мъртъв.

Джеймс Конгдън държеше здраво ръчката и не отлепваше поглед от Хенри Клей. Не можеше да не признае, че в този тип имаше нещо — дори да изпитваше страх, Конгдън не го виждаше. Всъщност, истинската сила сред останалите качества на Клей беше да вижда ясно неизбежното и да го приема спокойно. Контролен пакет акции, вложен в подобен човек, си беше солидна инвестиция.

— Ако ти дам неограничени средства, поверителна информация, достъп до всякакви железопътни и телеграфни услуги, как ще използваш всичко това?

— Само аз знам подробностите.

Конгдън се намръщи.

— Смелчага си, щом не отстъпваш в подобна ситуация. Или пък си идиот.

— Предпочитам да мисля за себе си като за решителен човек — отвърна Клей, без изобщо да се замисля. — В този свят може да се разчита само на решителността. Това е моето предложение и повтарям: подробностите ще са известни само на мен.

— Да предположим засега, че тактиката е ваша работа — прие Конгдън. — Ами стратегията?

— Нужно ви е да унищожите профсъюзите. Вестниците вече са на ваша страна. Те ще разкажат онази история, която вие пожелаете. А аз ще ви осигуря историята.

— Каква е историята?

— Собствениците, които Бог е преценил да възнагради със собственост, ще защитят онова, което им принадлежи, и свободата си от убийци-агитатори.

— И как ще започне тази история?

— С война в мините.

— Как?

— Знаете ли за инцидента при мина №1 на Глийсън?

— Един вагон се изплъзнал, няколко работници умрели и четири дни производството било спряно. Ти ли беше в дъното?

— Както и в края. Преди миньорите да се върнат на работа, изпепелиха затвора и съдилището на Глийсън. Бих нарекъл това малка война.

— А аз добро начало — съгласи се Конгдън. — Направо като трипъла на Хари О’Хейган.

— Хоумрън, ако се брои и пожарът.

— Дори по-добре от О’Хейган. Но съм дълбоко разочарован.

— От какво, сър?

Джеймс Конгдън въздъхна театрално тъжно.

— Бариерата ми за лунатици ще трябва да почака друг лунатик — каза той, пусна ръчката и направи жест на Хенри Клей да седне до него.

12

— Страшна армия ти е дал господин Ван Ворн, хлапе: два куци коня и един весел пияндурник.

— Уиш има дълги периоди, в които не близва — защити приятеля си Айзък Бел.

Уоли Кисли, който в яркия си кариран костюм приличаше повече на застаряващ амбулантен търговец, отколкото на частен детектив, се ухили на стария си приятел Мак Фултън.

Фултън, известен с ледения си поглед, винаги се обличаше в черно и приличаше на човек, когото никой с всичкия си не би попитал накъде е тръгнал.

— Ей, Мак, каква е разликата между пияницата и удавника?

— Де да знам, Уоли. Не знаех, че има разлика.

— Удавникът потъва във водата, а пияницата — в уиски.

— Хей, Уоли, а какво вика удавникът на случаен минувач? — не му остана длъжен Фултън.

— Хвърли ми въже!

— А какво вика пияницата?

— Хвърли ми бутилка!

И двамата избухнаха в смях и обърнаха очи към Бел.

Той не се смееше, а лицето му беше каменно.

— Работих с Уиш в Уайоминг и Ню Орлиънс. Умът му е остър като бръснач.

— Счупената бутилка също е остра.

— Помня също така как вие, куци коне, поехте обучението ми от господин Ван Дорн. И как не бяхте чак толкова куци, че да не можете сами да опразните бар, пълен с момчетата на Хари Фрост.

— Е, обучението ти приключи вече.

Бел разбра, че старите детективи не се шегуват. Кисли го изгледа сериозно. А Мак Фултън премина направо на въпроса.

— Кой ръководи екипа сега?

— Случаят е мой, аз го ръководя — отвърна Бел.

— Неотдавна ти сменяхме пелените в Чикаго — не се сдържа Кисли.

— Оттогава мина време и научих как да си ги сменям сам.

Двамата стари детективи мълчаха, а лицата им бяха помръкнали. Накрая Мак рече бавно:

— Човекът, които ръководи екип, трябва да може да сменя пелените на всички в екипа и да движи разследването напред.

— Виждате точно този човек.

— Виждам хлапе, което се бръсне едва от вчера! — отвърна Фултън.

— И ми говори с някакви френски думички — клъвна го Кисли. — „Провокатьор“?! Що за дума за някакъв келеш, който нахъсва тълпата?

— Да, защо не просто „надъхвач“?

— Или агитатор?

Противоречеше на вътрешните правила на Айзък Бел да удря мъже, два пъти по-възрастни от него, но в момента силно се изкушаваше да го направи.

В този момент на прага застана Алойзиъс „Уиш“ Кларк.

Беше едър и червендалест, но се движеше като котка почти безшумно.

— Здрасти, Уиш! — поздрави го Бел.

— Здрасти, хлапе — кимна му Кларк.

— Тъкмо обсъждахме кой ръководи екипа — осведоми новодошлия Мак Фултън.

Уиш Кларк не продума. Имаше малки сини очички, толкова хлътнали в подпухналите и осеяни със спукани морави капиляри бузи, че хората, свикнали да свързват уискито с помътен разсъдък и меланхолия, биха пропуснали пламъчетата на интелигентност и добродушие у тях. Кларк неочаквано се усмихна и отговори на въпроса, който се появи в главите и на тримата — откога Уиш стои на прага и какво от разговора е успял да чуе.

— Този случай е на Айзък. Следователно хлапето е шефът.

— Не само ония миньори имат нужда от профсъюзи — промърмори недоволно Уоли Кисли.

— И за да приключим темата — започна Уиш, известен с неумиращата си любов към английския език, — „келеш, дето настървява тълпата“ звучи твърде силно и неелегантно, „агитатор“ не се използва в този смисъл, а „надъхвач“ е твърде обща дума. „Провокатьор“, казано „по френски“, Уолт, а иначе казано „агент-провокатор“, описва точно това, срещу което Айзък подозира, че сме изправени. Умник, който подвежда едни недотам умници да извършат престъпления, които ще ги насадят на пачи яйца.

— С каква цел?

— С такава, която още не сме открили, следователю Кисли.

— По седлата, господа! — плесна с ръце Бел. Извади три билети от жилетката си и им ги раздаде. — Влакът тръгва от Западна Вирджиния. Всички на борда!

Мощният локомотивен фар осветяваше пътя на един влак с шейсет вагона руда, който тракаше по релсите от златните мини „Крипъл крийк“ на Пайкс пийкс покрай Колорадската планинска верига към обвития в дим Денвър. От железопътното депо „Аурария“ на влака се качиха няколко пинкертъни.

Три хиляди служители от топилните бяха напуснали работните си места. Това бе първата стъпка в общата стачка, водена от Западната миньорска федерация, с искане за осемчасов работен ден за всеки член на който и да било профсъюз, обвързан с Федерацията. Пинкертъните поставиха въоръжени пазачи при машиниста и поеха контрол над влака, докато стигне до топилня „Найрън“.

Джим Хигинс беше част от живата верига от над хиляда души, която блокираше релсите. По негово мнение — не че кибритлиите го питаха за каквото и да било, повреждането на топилнята беше голяма грешка, а стачката като цяло, макар да имаше потенциала да се разрасне до всеобща, оставаше в чертите на Денвър и тънеше във всеобща горчивина.

Собственикът Найрън — заядливо старче, мразено и от работниците си, и от останалите собственици на топилни в Скалистите планини, заради това, че ги бе изтикал от бизнеса, благодарение на огромното си съоръжение, подхранвано от евтини въглища, не беше в настроение да се пазари.

Стачниците бяха спрели да захранват пещите с въглища. Стопената руда се беше втвърдила и беше задръстила топилнята. Всички съоръжения бяха напълно безполезни, докато огромната маса от руда, шлака и злато не се разчистеше. Найрън беше наредил влакът с рудата да спре в железопътното депо на топилнята, готов да изсипе товара си в пещите в мига, когато евтината работна ръка приключеше с почистването.

Пинкертъните наредиха на машиниста да не спира, въпреки живата верига на релсите.

— Вървете на майната си! — изруга машинистът. — Няма да избия онези момчета!

— Нито пък аз — и огнярят скръсти огромните си ръце пред гърдите си.

С по един удар с пистолет детективите свалиха и двамата на пода на локомотива. Друг машинист, когото бяха взели със себе си, пое управлението на локомотива.

— Не виждам нищо зад копелетата — каза той.

— Откъде да знаем, че не са махнали релсите?

— Мини през тях! — наредиха отново пинкертъните.

Един от тях дръпна свирката и я завърза, за да не спира да пищи. Влакът се носеше като отвързан от ада призрак, а стрелците от двете страни на локомотива откриха огън.

Работниците прибраха ранените и се разбягаха.

Пинкертъните продължиха да стрелят. Накрая на релсите не остана никой, ако не се броят телата по тях. Влакът увеличи скоростта. Неспособни да го спрат, разбеснелите се стачници се заеха да се надвикват със свирката. От насипа край релсите полетяха камъни и задрънчаха по локомотива, счупиха фара и събориха единия от стрелците.

Водачът на пинкертъните извика на машиниста:

— Не спирай преди да преминем портала, иначе ще ни се нахвърлят!

Порталът се намираше оттатък железен мост, под който бяха гетата на работниците.

Пинкертъните вече бяха убедени, че са успели да преминат, но от тълпата на безпомощно беснеещите хора ненадейно се отдели един герой — дребен, навярно момче, повлякло тежко гребло за чистене на шлака.

— Какво, мамицата му… Спрете ги! Не му давайте да премести стрелката!

За стрелеца в локомотива беше ясно каква опасност ги грози. Мъжът вдигна уинчестъра и стреля. Куршумът пропусна момчето, но изби греблото от ръцете му. Момчето го вдигна и отново затича към стрелката. Мъжът се прицели внимателно и натисна спусъка бавно и леко. Едновременно с излитането на куршума три камъка улучиха стрелеца. Той изпусна пушката и падна от локомотива, а след това с писъци се озова под колелетата.

Куршумът пропусна момчето, рикошира от една от подпорите на моста и премина през прозореца на кулата до портата.

Момчето изтича пред влака и втъкна греблото в стрелката.

На сто метра от безопасността на портала, локомотивът дерайлира. Мощните механизми на колелата прерязаха греблото като наденица, но късовете от него, попаднаха между колелата и релсите и успяха да ги раздалечат със сантиметър-два. Колелата се изплъзнаха от тях.

Локомотивът се прекатури през моста, повличайки товара си и се стовари в гетото, право върху покрива на магазина на компанията на Найрън.

— Какво те притеснява, Джим? Добре се справихме днес.

Джим Хигинс вдигна поглед от бюрото си в залата на профсъюза. Местните секретар и вицепрезидент току-що бяха влезли, добре напоени с бира.

— Имаш предвид добре, ако не броим осмината ранени в болницата и двамата мъртви? — попита той, макар не само това да го тревожеше.

— Загинаха като герои.

— И като говорим за герои, този малкият не беше ли най-големият герой?

— Някой виждал ли го е оттогава? — попита Хигинс.

— Не, но трябва да го намерим, момчето заслужава медал.

— Добре е направило, че се е покрило. А най-добре ще е направо да изчезне от Денвър.

— Ако има капчица мозък в главата, сигурно вече е на половината път към Сан Франциско — съгласи се Хигинс, с надеждата, че е прав. Още в първия миг, в който зърна силуета с греблото, той имаше кошмарното усещане, че „малкият“ не беше нито мъж, нито момче, а нежната Мери Хигинс.

Джим разпратил телеграми до приятели в Чикаго и Питсбърг, където би следвало да е отишла сестра му, но досега нито един от тях не я беше виждал. В подобни моменти много му се искаше да не беше атеист, защото не му оставаше нищо друго, освен да се моли.

— Братко!

И ето я и самата нея! Слава богу, не с панталони и кепе, а в опърпана пола и с дамска шапка с перо.

— Мери! — Джим скочи от стола. — От кога си в града?

Мери забеляза почервенелите лица на секретаря и вицепрезидента и отвърна:

— Току-що дойдох с влака. Надявах се да те открия. Как вървят нещата?

— Господа, това е сестра ми Мери — представи я Джим на двамата мъже.

Те почти счупиха ръцете си от бързане да свалят шапките си и обърканите им и неловки движения за пореден път напомниха на Джим как другите мъже виждат сестра му. Казаха и, че стачката върви чудесно и че несъмнено ще спечелят. Хигинс мълчеше. Едва когато двамата с Мери останаха сами в квартирата му, той и каза истината.

— Нещата не вървят добре. Стачката остава локализирана само в Денвър и по всичко изглежда, че няма да се разрасне.

— Видях Мама Джоунс в Чикаго — започна Мери.

Мама Джоунс беше дръзка стара предводителка на протести открай време и беше истинско вдъхновение и за двама им.

— Надяваше се да успееш да убедиш Западната федерация да се обедини с миньорите от изток, в Пенсилвания и Западна Вирджиния — продължи Мери.

— И аз така се надявах — отвърна тъжно брат й.

— Каза, че всички мини се държат от хора от Уолстрийт и щом те са обединени, профсъюзите трябва да се надигнат едновременно. Собствениците имат мини навсякъде из държава. Ние също би трябвало да сме навсякъде.

— Каза, че си стигнала до Денвър едва тази вечер.

— А какво да кажа? — отвърна Мери без окото и да мигне.

— Например, че не ти дерайлира онзи влак.

— Защо?

— Можеха да те убият.

— А теб можеха да те убият в Глийсънбърг.

— И щяха, ако онзи млад миньор не ми се беше притекъл на помощ.

— Миньор! — възкликна Мери. — Айзък Бел е пинкертън!

Джим Хигинс тръсна глава, сякаш думата „пинкертън“ беше хапещо насекомо.

— Не може да бъде! Не е възможно!

— Със собствените си очи видях.

— Каза ли, че е пинкертън?

— Не. Каза, че е от някаква друга агенция… „Ван Дорн“, мисля, че беше.

— Има голяма разлика — обясни Джим. — „Пинкертън“ дават стачкоизменници под наем на собствениците. „Ван Дорн“ никога не са го правили.

— А чувал ли си някой от „Ван Дорн“ да работи за профсъюз? — стрелна го Мери.

— Бел ти помогна да избягаш, нали?

— Бел е шпионин, братко, и ни измами. Не е по-добър от останалите.

13

— Последна спирка, господа! — обърна се Айзък Бел към тримата си спътници, когато вагонетката от Моргантаун спря в Глийсънбърг. — Съберете колкото можете повече информация преди стъмване. Ще се срещнем в онази кръчма, където господин Ван Дорн ни е платил вечеря — и посочи „При Райли“, мястото, където Мери беше успяла да измоли кафе от съдържателя.

— Най-любимата ми част от разследванията са пътуванията — рече Мак Фултън, докато обхождаше с поглед главната улица.

Очите му се плъзнаха по неваросаните постройки на администрацията на компанията, по няколкото кози, лющещи кора от сухи дървета, по купчини натрошени камъни, покрити със сажди и разкаляни склонове, от които стърчаха дънери на отдавна изсечени дървета.

— Да… какви забележителности ни очакват само…

— И какви широки хоризонти… Арчи, вземи торбите — и Уиш Кларк подаде багажа на младшия детектив, но задържа най-тежката чанта — необикновено дълга и с подсилено дъно. Всеки път, когато я оставяше на земята, тя издрънчаваше приглушено.

— Явно някой е подпалил затвора — Арчи смигна на Бел. — А както гледам и по-голямата част от съдилището. Така ли се отърва от тълпата?

— Една госпожица ми помогна… Добре, момчета, да се раздвижим.

— Кой поема Арчи? — попита Мак Фултън.

— Вие двамата — отвърна Бел, а после се обърна към Арчи: — Трябва да им помагаш да се качват по стълби и да прекосяват улицата, че вече са стари.

Уиш Кларк се отправи към магазина на компанията, а Айзък Бел — към входа на мина номер едно. Вече без дегизировката си, той даде на главния пинкертън писмо, което досега не бе използвал.

— Какво пък е това? Не ни трябват други детективи! Нали ние сме детективи.

— Подписал го е Черния Джак, което означава, че имате заповед да дадете фенер на всеки от агенция „Ван Дорн“, който поиска, и да му се махнете от пътя. Искам фенер!

Донесоха му. Пинкертъните бяха на нокти, несигурни какво да правят, но и затова по-внимателни с грубостите.

— Къде ще ходиш с това?

— На разходка — отвърна Бел. — Елате, ако искате — предложи той, защото знаеше чудесно, че пинкертънът никога не би пристъпил вътре.

— Миньорите говорят за стачка.

— Кога са започнали тези приказки? — попита Бел, като си спомни думите на Джим Хигинс: „Там, откъдето идвам, има още много“.

— Проклетите тъпанари не щат отново да работят. Целият град ще отиде по дяволите. Няма да се учудя, ако някои тръгнат след теб.

— Ще рискувам — усмихна се Бел, вдигна фенера и се отправи към укрепения с дървени греди вход.

Вентилаторите работеха, а в галериите дрънчаха кирките на миньорите, чуваше се приглушеното тракане на електрически свредели и грохот на взривове. Бел видя вратарчето, на което беше помогнал да избяга, и му махна приятелски, но момчето не го позна с костюма и меката шапка и се уплаши, че е привлякло вниманието на детектив.

Бел спря и подаде на малчугана една златна монета. Детето се ококори със смесица от удивление и ужас.

— Спокойно! — рече му Бел. — Дядо ми ми остави малко пари. Задръж я или я дай на майка си или на баща си.

— Нямам такъв… баща, де…

— На майка си тогава.

Бел продължи по тунела, а момчето подвикна зад гърба му:

— Пинкертън ли си, господине?

— Не. Вандорнец съм.

— Еха! — възкликна момчето.

Очевидно разбира за какво става дума, за разлика от Мери Хигинс, помисли си Бел с горчивина.

Детективът стигна до края на тунела. Разбитото влакче го нямаше и тунелът беше удължен. Бел стигна до най-ниската галерия, преброи четири подпорни греди и зад четвъртата опипом намери пукнатината, където бе скрил скъсаната стоманена брънка.

Уоли Кисли се беше отдал на разговор с един миньор, на когото беше купил цял варел бира. Двамата седяха в най-мръсната кръчма на света. Внезапно мъжът млъкна. Младият Арчи, който се шляеше наоколо с вид на безделник, но всъщност внимателно наблюдаваше за проблеми, почука няколко пъти на бара. Това беше предупреждение за Кисли. Детективът вдигна глава. Две от ченгетата на Глийсън бяха влезли в кръчмата с вид на господари.

Ченгетата се насочиха право към масата на Уоли. Изръмжаха на миньора да се маха и той се изпари, без дори да допие бирата си.

— Това е най-отвратителният костюм, който съм виждал някога — обърна се едно от ченгетата към Кисли.

Уоли погледна карираното си палто, все едно го вижда за пръв път.

— Прилича на клоунска торба — вметна второто ченге.

Кисли не продума. Първото ченге зърна Арчи Абът и ядно попита:

— К’во гледаш, бе?

— Не гледам абсолютно нищо — отвърна бавно и отчетливо високият риж младеж.

— К’во каза?

— Нека се поправя, ако ми позволите — отвърна Арчи, без да мигне. — Ако беше възможно да се види нещо по-малко от абсолютното нищо, вие щяхте да ми предоставите тази възможност.

— Хлапе, цял благослов си ти — ухили се Уоли Кисли.

— К’во? — зяпна ченгето.

Съдържателят, който досега слушаше напрегнато, излезе иззад бара.

— Младият ми червенокос приятел вижда ирония в ситуацията мъж с лице, грозно като смъртта, да критикува дрехите ми.

Ченгетата макар и да не разбраха съвсем смисъла на казаното, усетиха, че се опитват да ги обидят и извадиха патлаците си.

— Достатъчно! — заповяда тихо Мак Фултън, който се материализира внезапно от един тъмен ъгъл със „Смит и Уесън“ в ръка.

— Разкарайте се!

Четири ченгета на Глийсън и двама пинкертъни влетяха в кръчмата на Райли.

Кисли, Фултън, Уиш Кларк и Арчи Абът си деляха бутилка уиски, докато чакаха Айзък Бел. Арчи свиреше на едно прашасало и доста разстроено пиано, а Мак и Уоли пееха новия чикагски хит „Ако парите говорят, на мен са ми сърдити сякаш“.

Ченгетата и детективите влетяха с извадени оръжия.

Райли бързо се скри в стаичката зад бара. Миньорите, които гръмогласно обсъждаха слуховете за стачка, гаврътнаха питиетата си и побързаха да се изнесат.

— „Ако парите говорят, на мен са ми сърдити сякаааш…“ — не спираха песента си Уоли и Мак.

Уиш Кларк погледна изпод вежди новодошлите и провлачи:

— Момчета, размахвате тия железа, но май сте забравили, че агенцията ни работи с минната компания и че лично Черния Джак Глийсън ни е наел. Боеше се, и бих казал с основание, че не ви бива много-много да залавяте саботьори.

— Не за дълго! — процеди едно от ченгетата. — Викат, че компанията ще ви бие камшика, щом господин Глийсън се върне от Ню Йорк.

Кисли отпи от чашата си и хвърли поглед на Фултън.

Фултън отпи от своята и погледна Кларк.

Той пък пресуши чашата си, напълни я отново и каза:

— Когато и ако господин Глийсън реши да сложи точка на взаимоотношенията ни, ще си ходим. А може и да продължим да се наслаждаваме на прелестите на тъй живописния Глийсънбърг, като всички свободни граждани на Америка. Междувременно разпускаме коланите в трепетно очакване на вечерята. Ако и вие, момчета, решите да ги разпуснете с нас, вземете си по един стол и сядайте. Ако ли не, хайде вкупом навън, че ние ще похапваме.

— Всички сте арестувани!

— Не можете да ни арестувате — отвърна Кларк.

— Що пък не?

— Изгоря ви затворът.

Арчи Абът прихна и изплю глътка уиски върху дървените стърготини по пода.

— Не берете грижа — сряза ги един от пинкертъните. — Имаме си временно място на един страничен коловоз, ако някой миньор е толкова тъп, че да ни създава неприятности. Няколко стари вагона за месо тръпнат в очакване. Има един и за вас момчета, докато съдията разгледа документите ви. Ако носите пушкала, пускайте ги, преди да сме ви ги взели.

Кисли, Фултън и Кларк се пораздалечиха един от друг. Никой от ченгетата не реагира.

— И ти, рижия! Ставай!

— Прави каквото ти казва, Арчи — обърна се към него Кисли.

Арчи се надигна иззад пианото, наглед объркан от всичко случващо се.

— Патлаците, риж! На земята!

— Няма си — обясни Кисли. — Обучава се. Във „Ван Дорн“ не се разрешават оръжия на младши детективи.

Ченгетата се изсмяха.

— Май-май никой от вас няма оръжие. Като ви гледам, всички ми мязате на младши детективи.

14

— Аз имам пистолет!

Айзък Бел изплува от сумрака с по една заредена и готова за стрелба двуцевка във всяка ръка.

— Даже два. Хайде, момчета! Лапичките във въздуха!

— Стреляй с по една ръка, синко, и добре ще се посмеем, докато те гледаме как се връщаш обратно на улицата на кълбета — изрепчи се един от пинкертъните.

— Ти ще чакаш в Ада следващата партида твои приятелчета, да ти кажат кой се е смял и кой — не. Хвърляйте оръжията и вдигайте ръцете!

По-умните пинкертъни видяха погледа на младия детектив, пуснаха пистолетите и вдигнаха ръце. Глийсънците само го изгледаха кръвнишки и вдигнаха рамене.

— Хвърлете оръжието! — сопна им се един от пинкертъните.

Детективите на Глийсън се подчиниха неохотно и шестимата се затътрузиха вкупом навън, както ги бе подканил Уиш преди малко.

Мак Фултън направи знак на Арчи да прибере оръжията от земята.

— Ето ти и първия урок, младши детектив Арчи. Щом те заплашват, значи си близо до нещо.

— Близо до какво? — попита Уиш Кларк. — Всеки миньор, с когото говорих — а говорих поне с двайсетина, смята, че веригата се е скъсала по естествен път. Също така се кълнат, че ако онова момче от профсъюза влезе сега тук, ще го обесят на гредите. Но пък, от друга страна, очевидно има нещо, което се носи във въздуха.

— Готови са за стачка? — попита Бел.

— За нещо… не съм сигурен за какво. Мисля, че пожарът в съдилището ги е направил по-уверени.

— Мразят Глийсън — особено парната му яхта — намеси се Фултън, — мразят и ченгетата, но не обвиняват нито него, нито тях за влакчето.

Впечатлението ми е, че ще се разбунтуват, ако се намери кой да ги поведе.

— И аз това чух — съгласи се Уоли Кисли. — Смятат, че катастрофата е инцидент. Неколцина обаче ми казаха, че винят компанията, задето дали на онзи Хигинс да върши две неща едновременно. Но Уиш е прав, когато Айзък е изгорил съдилището, са добили смелост.

— Всъщност не съм изгорил съдилището — уточни Бел.

— Е, държал си палтото на дамата, докато го е правила.

— Един механик ми каза, че тези вериги никога не се късат — намеси се Арчи Абът.

— Вероятно същият, който я е поставил — вметна Мак и останалите се засмяха.

Айзък Бел хвърли скъсаната брънка на масата. Тя издрънча тежко отгоре и.

— Какво ще кажеш, Уоли? Какво мислиш, че е скъсало това?

Уоли внимателно разгледа веригата и прокара пръст по ръба.

— Виж ти!

— Какво?

— Сякаш някой я е треснал с длето. Виждаш ли как острието я е прерязало наполовина?

— И аз това си помислих — рече Бел.

— Добре. А сега?

— Скъсала се е пред поне стотина души, които биха забелязали, ако някой я е удрял с длето.

— Ив Питсбърг така каза, помня. Но виж, изглежда досущ като ударена с длето.

— Как е станало тогава?

Кисли се облегна и поглади бузите си, все едно по тях има брада.

— По няколко начина… Например да си помогнеш с чук.

— Което няма как да е станало — каза Мак Фултън.

— Да убедиш орел да го пусне от трийсет метра от въздуха.

— Което също няма как да е станало.

— Да го засилиш с експлозив.

По лицето на Мак цъфна усмивка.

— Което може и да е станало!

— Айзък, помниш ли нещо да е прогърмявало тогава? — попита Кларк.

— Сигурно всички околовръст са чули. Но как е бил детониран?

— С възпламенена живачна експлозивна капсула.

— Как може да се постави?

Уоли Кисли побутна брънката. Вдигна я и я подуши.

— Може да е била залепена с катран.

— Длетото може да е било късо.

— И да е било оваляно в катран… Но това е много неудобно за носене. Много…

Уоли Кисли зарея поглед към тъмната улица. Айзък Бел забеляза, че експертът по експлозивите все повече се отказва от идеята за засиленото с динамит длето.

Арчи Абът погледна Бел въпросително. Двамата се усамотиха на бара.

— Виждали са всичко — каза Бел тихо. — Просто се опитват да си спомнят нещо, което би съвпаднало с този случай.

— На колко години са, по дяволите?

— Кой знае? Уоли вече беше един от големите агенти, когато разследва онази бомба в Хеймаркет. Сигурно са прехвърлили петдесетака.

— Невероятно!

Накрая, лека-полека, като лампа, в която фитилът се разгаря, лицето на Уоли просветна. Той се обърна към Мак Фултън.

— Мак, знаеш ли за какво си мисля?

— За динамит.

— Несъмнено голям скок спрямо барута. Патентован е през 1867 г. от Алфред Нобел.

— А той направил толкова пари и се почувствал толкова виновен, че миналата година започнал да раздава пари наляво и надясно — за най-добър физик, пацифист, поет, даже даде на онзи, дето изобрети рентгеновите лъчи, как му беше името…

— Знаеш ли още кой трябваше да спечели Нобеловата награда миналата година?

— Розания — отвърна Фултън.

— Лорънс Розания.

Бел и Кларк се спогледаха.

— Кой е този? — попита Арчи.

— Касоразбивач от Чикаго — отвърна Бел. — Крадец на бижута.

— Най-добър с динамита от всичките си събратя — обясни Кисли с нарастваща усмивка.

— Включително и от другата страна на океана — включи се Фултън, — откакто реши да се пробва в Европа. Ако онези са заслужили Нобелова награда и всички тия пари, той я е заслужил още повече.

— Та какво с този Розания? Къде го виждате в тази работа? — не се стърпя Бел откъм бара.

— Не! Той краде бижута. Твърде е наперен, за да се влачи по мини, дори да искаше да ги саботира. По-скоро си мисля за една негова кражба от миналата година. Помниш ли, Мак?

— Специално оформен заряд.

— Понякога го нарича „кух“.

Бел и Арчи се върнаха на масата.

— Някакъв големец, политик, си купил сейф с петнайсетсантиметрови стени от стоманени и железни плочи — започна да разказва Мак.

— В случай, че някой строителен магнат или шеф на полицията изпита нужда да пази парите си след работното време на банките, този политик щял да им помогне, като им ги съхранява — обясни Уоли на Арчи.

— За общественото благо, да, разбирам — кимна Арчи.

— Някакъв касоразбивач — продължи Мак, — опитал да го взриви. Малоумникът сложил доста динамит — нали били дебели стените на сейфа, та било нужно да е повечко. Но вместо стените на сейфа, отнесъл покрива на къщата. След известно време Розания научил, че политикът купил диаманти за момичето си. Розания взривил дупка в петнайсетсантиметровата стена от стомана и желязо, достатъчно голяма, за да си вкара ръката. Все едно изрязал дупка в картон. И никой не го чул.

— Как? — попита Бел.

— Розания винаги е забил нос в някоя книга — отвърна Фултън.

— Прочел за някакъв учен във Военноморската изследователска станция в Нюпорт — намеси се Кисли, — на когото му хрумнала идея, която той нарекъл „кух заряд“. Понякога го наричат „оформен“, защото кухината дава точна посока на взривната вълна. Вместо да отвее за втори път покрива на оня политик, Розания насочил цялата сила на динамита в посоката, която искал — през стената на сейфа. Тихо пропукване. Дупка с диаметър десет сантиметра.

— Взел ли е диамантите? — попита Арчи Абът.

Мак Фултън изгледа младежа удивено.

— Какво? Разбира се, че не, получил диамантен прах и късчета.

— Мислех, че диамантите са неразрушими.

— И Розания така си мислел.

Уоли Кисли се засмя.

— Хората в касоразбиваческия бранш явно имат още какво да учат. Но, Айзък, ако саботьорът е сложил кух заряд, не са му били нужни пръчки динамит, които всеки би видял от километър. Даже не му е било нужно длето. Зарядът е свършил цялата работа. Това което си чул, е било слаба експлозия, насочена право към брънката. Скъсало я е като с длето.

— Но как е успял да прикрепи заряда? Веригата непрестанно се е люшкала насам-натам.

Кисли сви рамене.

— Не е било нужно зарядът да е прикрепен дълго време. Може да го е закачил с тел. Каза, че така и не си намерил скобата. Сигурно е натъпкал целия заряд вътре.

— Вероятно не си я намерил, защото от нея са останали само стружки — обясни Мак Фултън.

Бел се втренчи във Фултън. За секунда сякаш подът се разлюля под краката му. Като сън, който човек си спомня дни по-късно, видя златисти очи, очи на вълк, и сякаш отново усети мощния юмрук и въглищния газ, насред който си мислеше, че е видял скобата. Тръсна глава, чудейки се как да подреди разбърканите си спомени, и попита:

— Не е нужно много движение, за да избухне възпламенителна капсула, нали? Колко време би минало, преди движението да задейства детонатора?

— Няколко минути.

— Саботьорът е бил в мината, когато е сложил експлозива.

— Несъмнено! Мацнал го е с малко катран, докато влакът го е подминавал.

— Хладнокръвен ще да е бил, знаейки, че влакът може да го прегази, преди да успее да се измъкне от мината.

— Направо луд — съгласи се Уиш Кларк. — Знаел е какво може да му се случи, но не може да не му го признае човек, че явно е много хладнокръвен.

— И си разбира от работата — довърши Уоли Кисли.

— И всичко това подкрепя тезата на Айзък — заключи Уиш. — С подобен непредсказуем прозорец от време преди взрива, кой миньор би рискувал живота на събратята си?

— Човек се чуди какво ли ще измисли този тип от тук нататък.

— Време е за по едно питие — каза Уиш и изпразни бутилката в чашата си. — Уоли е прав, напипахме нещо.

— Да, докато Глийсън не ни уволни.

— Когато това стане — рече Бел, — ще опитам да убедя господин Ван Дорн да ни позволи да останем още малко.

— Не разчитай на това.

В този момент им донесоха вечерята и групичката се зае да обсъждат какво ли е било месото в чините им, преди да го спипа готвачът. Уиш Кларк отиде на бара и даде знак на Бел да отиде при него.

— Ако искаш да продължим да търсим провокатора, не припарвай до телеграфа.

— Защо?

— И ако видиш към теб да се приближава хлапе с телеграма, бягай презглава. Шефът не може да ти дава заповеди, ако не може да те открие.

— Мерси, Уиш. Добър съвет! — ухили се Бел.

— Искаш ли още един?

— Кажи?

— Когато се бръснеш следващия път, защо не оставиш намира областта между горната си устна и носа?

— Да си пусна мустак?

— Ще изглеждаш малко по-възрастен и хората ще те възприемат по-сериозно.

Бел се ухили отново.

— Онези пинкертъни ме взеха на сериозно. Пуснаха оръжията, все едно щяха да им изгорят ръцете.

— Така си беше — отвърна Уиш и изпразни чашата си. — Макар че човек би си помислил, че взеха насериозно двете рязани пушки насреща си.

— Винаги си ми казвал, че най-сигурно се печели бой с нож, като си носиш пистолет. Те имаха толкова много пистолети, че реших, че ми трябват рязани пушки.

— Правилно си решил, Айзък. Но говорейки от името на групичката ни, мога да те уверя, че всички много се радваме, че не получихме някоя сачма от пушките ти или куршум от някой от техните пистолети. Ситуацията със сигурност вървеше в тази посока. Господин Райли навярно също е благодарен, задето и бездруго изтерзаното му пиано е още цяло… Във всеки случай, помисли дали някой здрав, гъст мустак няма да премахне нуждата от това да размахваш артилерия колкото за цял полк — и махна към съдържателя за още една бутилка.

— Май си жаден днес? — подметна му Бел.

Уиш Кларк се усмихна приятелски.

— Колко си наблюдателен, Айзък! Добър детектив ще излезе от теб.

— Хей, господине? Господине?

Едно момче шепнеше настоятелно откъм прага.

— Махай се от тук, бе! — изрева Райли. — Никакви хлапета в бара ми!

Бел позна вратарчето, на което днес даде монета.

— Няма проблем, Райли. Ще се оправя с него. Влез, синко. Какво има?

Момчето се озърна боязливо и се вмъкна с плаха стъпка. Стискаше една торба. Гледката на четирима детективи от агенция „Ван Дорн“, вперили скептични погледи в него над чиниите си, го закова на място. Бел го поведе към една ъглова маса.

— Райли, ще донесеш ли един сок от бъз?

— Единственото безалкохолно тук е кафето.

— Искаш ли кафе?

Момчето кимна.

— Да, господине.

— Добре, донеси кафе с много захар. Направо донеси две кафета. Как се казваш, синко?

— Люк.

— Аз съм Айзък. Какво мога да сторя за теб?

— Наистина ли си от „Ван Дорн“?

— Да. Както и тези господа на масата.

— Всички ли?

— Защо питаш, Люк?

— Не ви казах истината за тате.

— Каза, че нямаш баща.

— Имам.

— Чудесно. Къде е?

Люк се огледа и прошепна:

— Крие се от ченгетата.

— Защо?

— Профсъюзът изпрати още организатори от Пенсилвания.

Бел кимна и отново си спомни думите на Хигинс, че след него ще дойдат и други.

— Ченгетата хванаха единия и с бой го накараха да издаде другите — устните на Люк се разтрепериха и той се втренчи в масата, макар очевидно да не гледаше нея, а да си представяше как ченгетата могат да пребият и баща му.

— Чии имена, Люк? На баща ти?

— Предупредиха го и той успя да се измъкне.

— На какво мирише? — попита Уоли Кисли.

— На вечерята ти — отвърна Мак Фултън.

— Не са тия бизонски курешки. Нещо хубаво е. Хей, момче, какво има в торбата!

Люк я стисна още по-здраво.

— Това за баща ти ли е? — шепнешком попита Бел.

— Да, господине — също толкова тихо отвърна момчето. — От мама.

— Защо дойде?

— Реших, че ако сте частни детективи, може би… — момчето неуверено замълча.

— Може би какво, Люк?

— Може да ви наема да го защитавате от ченгетата. Или да му помогнете да се измъкне?

— Детективите струват много пари — каза Бел внимателно.

— Нямам пари… освен тия, дето вие ми дадохте. Но се чудя дали не мога да ви дам нещо друго.

— Какво?

— Разни неща, които чух.

— Къде си ги чул?

— В бара на Джейк, където ходят ченгетата…

— Джейк пуска ли малки момчета в бара?

— Изкачваме се откъм реката, под мазето, и ги чуваме как викат горе.

Уоли подвикна отново:

— Какво имаш в торбата, момче?

— Бекон, бисквити и печени картофи, господине.

Вандорнците погледнаха към чиниите си, а след това към торбата на Люк.

— Имам идея! — каза Уоли Кисли.

— Не! — спря го Бел. — Люк има мисия и трябва да отнесе тази вечеря на някого. А ние ще му помогнем.

Намусените лица на хората подсказаха на Бел, че може и на него скоро да му скроят някой бунт.

— Господа! Уоли, Мак и Арчи ще отидат до магазина на компанията за бекон, брашно, мас, кафе, захар, мляко, масло и картофи, ще ги отнесат на майката на Люк и ще и платят пет долара, за да приготви храна за няколко дни.

— А ти и Уиш какво ще правите, докато пазаруваме, готвим и чакаме? Ще изядете манджата на хлапето ли?

— Не, ще го придружим.

Секретарката на Джеймс Конгдън влезе в кабинета му и остави на бюрото лист хартия.

— Съжалявам за забавянето, сър! Кодът на детектив Клей е сложен.

Конгдън прочете съобщението два пъти.

— Сигурна ли си, че си го разшифровала правилно?

— Напълно, сър! Сложно е, но има вътрешна логика.

Конгдън прочете съобщението за трети път.

— Да запиша ли отговора ви, сър?

— Няма да има отговор.

— Да, господин съдия. Нещо друго?

— Запиши си нещо — Конгдън и даде имената на трима брокери, които редовно тайно наддаваха от негово име. — Кажи им да изкупят всяка акция на „Глийсън консолидейтед“ в мига, в който се появи на борсата.

Секретарката работеше за Конгдън и бе наясно със схемите му, още отпреди да основе „Американска стомана“.

— Не знаех, че Черния Джак продава.

— Наследниците му строят палати, купуват яхти и коли, затънали са в дългове, а заедно с това са алчни и нетърпеливи.

— Но дали биха могли да продават? Глийсън контролира акциите изкъсо.

Конгдън прочете телеграмата на Хенри Клей за пореден път, за да е напълно сигурен какво му обещава детективът. После каза:

— Наследниците му биха могли да продават. Какво знаем за адвокатите на Глийсън?

Докато обсъждаха подробностите, секретарката на Конгдън спомена:

— Имаше един инцидент във връзка с легализацията на предполагаемото завещание на вдовицата О’Лиъри — проблемът още не е решен и тежи на фирмата им.

— Къде ще се решава?

— Още се намира в арбитражния съд.

— Чудесно! Нека им разрешим проблема тогава.

— Така адвокатите му ще са ви задължени — рече секретарката на Конгдън, която мигом разбра, че всъщност обсъждат бързата обработка на завещанието на Черния Джак Глийсън, когато се пренесе в безбрежните въглищни простори на небето. Или по-скоро под земята. И тъй като разбра, че това пренасяне на Глийсън в други селения може да се случи по-скоро, отколкото всички очакват, секретарката изчисли до последния цент подкупа, който би приел арбитражният съдия.

— Нещо друго, съдия Конгдън?

— Прехвърли всички акции на Глийсън в някой холдинг, който не води към мен.

— А какво да правим с управителите на Глийсън?

— Могат да си запазят работата, стига всяко късче от мините на Глийсън да стига до моя терминал на „Обединени въглища“.

15

— Чакай малко, Айзък — рече Уиш. — Сигурен ли си, че искаш да заемаш страна в цялата тази работа?

Пещерата, където се криеше бащата на Люк, бе избрана така, че да може да се вижда кой приближава. Бел беше попитал момчето дали баща му е въоръжен — имал пушка за катерици, така че детективът изпрати детето да предупреди, че идват приятели.

— Не заемаме ничия страна — отвърна Бел. — Господин Ван Дорн наблегна специално на това, докато обсъждахме случая. Но ме предупреди и да не стоим в небрано лозе между двата лагера, а най-добрият начин да избегнем това е да сме на крачка пред всички. Не си ли съгласен?

— Самият аз не бих го казал по-добре.

— Ето, момчето идва.

Люк ги поведе по склона — сечище. Бел прецени по гредите на входа, че това е стара мина, издълбана в хълма от някои от местните, които вероятно са копали за гориво за домовете си, преди „Глийсън консолидейтед“ да разработи находището. Зийк, бащата на Люк, не рискуваше да пали огън. Срещу студа имаше само едно тънко одеяло. Учтиво попита Бел и Уиш дали са яли и след това заръфа лакомо сухарите. С пълна уста им обясни, че от Пенсилвания идвали още профсъюзници и че още десетки ще се присъединят към тях и всички заедно ще вдигнат стачка.

От подножието на хълма от време на време се дочуваше пуфтенето на локомотив оттатък реката, свирката на някой малък параход, смях от баровете, а веднъж издрънча и вагонетка. Трепкащите светлинки на Глийсънбърг пък изглеждаха отдалечени и по-слаби дори от немощната лунна светлина, която се процеждаше през речната мъглица.

— Люк, може би ще е добре да кажеш и на татко си какво си чул — каза по някое време Бел.

— Кажи, моето момче?

— Ченгетата казаха, че евтините работници идват.

— Какви евтини работници? От къде?

— Италианци и поляци.

— Ще им блокираме вагоните. Може би дори ще накараме братствата от железопътните линии да спрат влаковете.

— Боя се, че няма да е толкова лесно — намеси се Бел. — Това, което е чул Люк, предполага, че компанията ще ги докара по реката от Питсбърг.

— Не е възможно!

— Така са казали.

— Казвам ви, не е възможно! Дори не сме започнали стачката. Какво би ги накарало да докарат евтини работници? От къде знаят за плановете ни? Току-що сме ги направили. А и какво правите вие тук?

Вместо да отговори, Бел попита:

— Нуждаеш ли се от помощта ни?

— Каква помощ? Да се бием със стачкоизменниците ли? Едва се прехранваме. Как ще ви плащаме тарифите?

— Тате, помолих ги да ти помогнат да избягаш — каза Люк.

— Не мога да бягам, сине. Трябва да остана тук. Тук е битката.

— Ама…

— Няма ама!

— Но пинкертъните казват, че ще извикат войници, ако стачкувате.

— Надявам се да не е вярно.

Бел наостри уши. Някакъв странен шум го накара да излезе от пещерата. Уиш го последва.

— Какво пък е това?

— Прилича на музика.

Шумът се поусили, сякаш се носеше по изпаренията от реката в ниското.

— Гледай ти! — възкликна Уиш. — Позна ли го?

Бел затананика тихичко.

Нямаха представа откъде идва музиката. Никой от баровете долу не можеше да си позволи да наеме оркестър. Със сигурност не беше раздрънканото пиано на Райли. Чуваха се цигулки, обои, пиано, кларинети и контрабас. И макар да нямаше съмнение, че в Глийсънбърг има бордеи, никой от тях не можеше да си позволи да устрои подобна забава.

— Ето там! — посочи Бел. — Виж, във водата.

Голяма парна яхта зави по реката. Цялата светеше — от носа до кърмата, а прозорците и страничните и прозорчета озаряваха нощта по-ярко от градчето и луната, взети заедно. Бел разпозна елегантните извивки на „Хересхоф“, марка великолепни яхти, произвеждани в Роуд Айлънд. Беше твърде далеч, за да види оркестъра, но се чуваше краят на „Мъжът, надвил казиното във Монте Карло“, следван плавно от началото на „Лесна печалба“.

— Обзалагам се, че това е яхтата на Глийсън, „Мононгахела“.

— Нямам нищо против да посетя такава забава — рече замечтано Уиш.

— А какво плава след яхтата? — попита Бел.

Тъмен силует, много по-дълъг от яхтата и поне четири път и по-широк, пъплеше след нея. Едва след поредния завой двамата мъже успяха да видят светлините на влекач с навързани зад него десетина шлепа. Оркестърът поде поредната мелодия.

Мощна парна свирка удави музиката. Влекачът се завъртя тромаво и пое към пристана.

Люк и баща му също излязоха от пещерата.

— Празни шлепове от Питсбърг — отбеляза Зийк.

Бел напрегна очи. Не беше сигурен, но му се стори, че по шлеповете нещо помръдва, като добитък за кланица.

— Не са празни — каза той.

— Кой по дяволите би влачил въглища срещу течението?

— Не носят въглища… Пълни са с мъже.

Бел и Уиш се спогледаха и поклатиха удивено глави. Стачниците щяха да видят голям зор. Докато се организират, корабът на Черния Джак Глийсън бе довел евтината работна ръка направо до прага им.

— Ох, тате, толкова съжалявам… — възкликна Люк.

Зийк не помръдваше, отпуснал рамене, и слепешката потърси ръката на сина си.

„Мононгахела“ спря насред реката. Влекачът добута шлеповете до пристана и скоро в мрака се заклатушкаха фенери — полицията на Глийсън отвеждаше работниците нагоре по пристанищната уличка.

— Какво…

Бяла мълния в реката освети водата от бряг до бряг, а хълмовете заприличаха на черно-бели гравюри. Озари ярко и платформата за разтоварване на въглища над бараките на работниците, пълните с въглища шлеповете, привързани към кея, както и хилядата евтини работници — всички чужденци, стиснали багажа си под мишница.

Бел се опита да разбере откъде дойде тази светлина — надпалубните конструкции на „Мононгахела“ летяха нагоре. Каютите, мостикът и коминът се отделиха от продълговатия корпус на яхтата. За половин секунда сякаш самите те плаваха във въздуха.

16

Гръмовен двоен залп изрева като оръдие на боен кораб.

Макар да бе високо над реката, Бел усети топлината от експлозията по лицето си.

Над водата, града и хълмовете се разстлаха тишина и мрак. Музика нямаше. В тъмното се зъбеха огромни пламъци. Корпусът на яхтата гореше.

— Какво стана?! — Извика Люк.

— Парния котел се е взривил — отвърна Зийк.

— Господ Бог се намеси и порази Сатаната с мълнията си!

Бел и Уиш отново се спогледаха, изпълнени със съмнение.

Младият детектив продума пръв.

— Струва ми се, че някой е помогнал на Господ Бог с около петдесет килограма динамит. Първо динамитът, след това парният котел.

— Айзък, синко — рече Алойзиъс Кларк. — Виждам, че лека-полека овладяваш професията.

— По-добре да слезем и да видим с какво можем да помогнем.

Докато си проправяха път през тълпата към пристана, Бел откри, че полските и италиански черноработници не са били внесени от родните си страни. Нито пък многобройните чернокожи бяха дошли направо от Юга. Били са събрани от находищата в източна Пенсилвания, където стачките бяха затворили мините. Работниците, с които Бел говори, бяха зашеметени от експлозията, объркани и уплашени.

— Нищо не ни казаха за профсъюза.

— Казаха само, че ще има работа.

По средата на реката влекачът, който беше докарал шлеповете с евтини работници, кръжеше около останките от „Мононгахела“ и осветяваше водите, търсейки оцелели. Внезапно влекачът изсвири тревожно.

— Какво пък сега? — възкликна Уиш.

Бел посочи нагоре по течението, където платформата за разтоварване се извисяваше на фона на нощното небе.

— Отвързали са се шлеповете.

Цялата върволица — над двайсет пълни с въглища шлепове, се завъртя бавно по течението и набра скорост.

— Как е възможно да стане това?

— Утре сутрин това ще е първият ми въпрос — каза Бел.

— Изумително е колко неща се объркаха едновременно — промърмори Уиш.

Погледът на Бел се стрелна от реката към напълно обърканите работници, които се суетяха на пристана. Капитанът на влекача беше спрял двигателя, за да позволи на течението да го отдалечи от развалините на кораба.

— Твърде много неща… А имам лошото усещане, че още не е приключило.

Когато влекачът беше на безопасно разстояние от всякакви възможни оцелели пътници от кораба, голямото колело на кърмата разпени водата, за да настигне свободно плаващите шлепове. Хората на палубата тичаха с въжета на рамо и влекачът успя да се прикачи към върволицата. След това се зае да обръща към пристана, за да върне шлеповете по местата им.

— Браво! Овладя положението — каза Уиш. — Този капитан си знае работата.

Едва довършил комплимента си, Уиш трябваше да отстъпи крачка назад, защото и влекачът избухна насред колосален двоен рев, който събори комините и колелото при кърмата. На Бел му се стори, че взривовете бяха подобни на тези на „Мононгахела“.

За разлика от яхтата обаче, която все още се носеше по водата и гореше, влекачът потъна право към дъното — над повърхността стърчаха само останките на горните му палуби. Течението засили шлеповете право в тях и дървените им корпуси се пропукаха. За броени минути и двайсетте потънаха и блокираха плавателния път към Питсбърг.

— Моят провокатор — каза Бел, — също владее добре професията си.

17

В гостната на Блуум хаус, най-хубавото имение в Питсбърг, голямата забележителност бе органът. Трапезарията, грейнала от свещи и електрически лампи, можеше без проблем да побере трийсет и шест души. Прислужници с ливреи крачеха уверено със сребърни подноси от далечната кухня. Но Р. Кенет Блуум, бащата на Кени — училищния приятел на Айзък — не изглеждаше доволен. Нито пък гостите му, отбеляза си наум Бел. Всички те бяха железопътни магнати, собственици на фабрики за стомана или нещо друго, което позволяваше по дрехите им да блещукат скъпи бижута, а по ръкавелите — диамантени копчета.

Блуум старши, червендалест и твърде пълен, за да успее да стане без усилие, подпря двете си ръце на масата и се изправи с труд. Най-накрая успя да вдигне чашата си.

— Няма да кажа, че го харесвах, но беше един от нас. Господа, за Черния Джак Глийсън — покосен от профсъюзите! Нека почива в мир!

— Да почива в мир! — разнесе се по протежение на масата.

— И нека профсъюзите да горят в Ада! — провикна се някой в далечния край.

Бел отпи малко вода.

Кени Блуум, който щеше да наследи антрацитните мини в Пенсилвания от майка си, както и железниците „Рединг“ и битумните залежи от баща си, смигна на Бел.

— За мъртвите или добро, или нищо — промърмори той. — Но ако можехме да говорим каквото искаме… — отпи голяма глътка от уискито си и смени темата. — Толкова се радвам, че дойде, Айзък. Тези вечери много ми дотягат.

— Благодаря, че ме покани.

Кени се ухили.

— Е, не ми даде много голям избор, нали, господин Мним Застраховател?

— И все пак ти благодаря.

Някъде от средата на масата главният прокурор на Пенсивалния надигна глас.

— Профсъюзът ще си плати за това безчинство! Взривени кораби! Ранени работници, които са търсели в Глийсънбърг честно препитание. Реката — блокирана. Превозът на въглища — спрян.

— Глисън — убит.

— Да, това също. Тези бесни псета ще си платят!

Кени пошушна тихо на Бел:

— Трябва и ще платят, но този говори безсмислици. Прокурорът на Западна Вирджиния има правото да опита пръв. Убиха Черния Джак на територията на неговия щат.

— Не съм убеден, че профсъюзът има нещо общо с това — възрази Бел.

Военната прецизност на саботажа от онази нощ му се струваше много отвъд способностите на стачниците. Огледите на парния котел на влекача само подкрепиха скептицизма му.

Но Кени, който беше започнал с уискито още преди вечеря, не го слушаше. Вместо това се перчеше пред всички в техния край на масата със събитията в антрацитните мини.

— Монтирахме картечница „Гатлинг“ на капака на един „Мерцедес Симплекс“ и заварихме няколко стоманени плочи, за да пазим шофьора.

— Свърши ли работа?

— Дали свърши работа? Бих казал да — подсмихна се Кени. — Стачниците му викат „лимузина Смърт“.

Начело на масата пък Блуум старши говореше за исканията на стачниците.

— Осемчасовият работен ден ще съсипе въглищната промишленост.

— Напълно вярно!

— И ми писна да слушам безсмислици за безопасност на труда. Миньорът сам си е виновен, ако не се грижи за безопасността на работното си място.

— Така е! — съгласи се друг минен барон. — Не е моя вината, ако отказва да работи както трябва и стърже по опасна жила, без да се подсигури с подпори.

— Рискът е част от занаята. С тези падащи цени имаме късмет, че още не сме фалирали.

Бел отбеляза обърканото изражение на един от по-възрастните собственици, който се обади от другия край на масата:

— Нечовешките цени, които плащаме за превоза на въглища, също ни убиват.

Блуум старши отвърна с напрегната усмивка:

— Ръцете на железниците са вързани, господин Морисън.

— От кого, господине? Не и от правителството, нали?

— И от тях, но все пак сме длъжни да се отчитаме пред инвеститорите си.

— И отново обвинявате Уолстрийт. Едно време не беше така. Сами си бяхме господари. Ако банките искаха пари, бяха добре дошли да инвестират при нас, но нямаха дързостта да ни казват как да добиваме въглища и как да ги превозваме.

— Е, господине, времената се менят.

Кени наблюдаваше баща си със замислено и леко тревожно лице. Бел му каза:

— Май ще трябва здраво да поемеш юздите, когато железницата премине у теб.

— Защо смяташ, че аз ще дърпам юздите?

— Ти си единственият му син и работиш с него, откакто завърши „Браун“.

— Нищо не би ми харесало повече — отвърна Кени. — И се мъча всячески да се науча възможно най-бързо, но може би изборът няма да е мой.

— Баща ти не може да не предпочете теб.

— Разбира се. Уредено бе, още когато завърших. Но какво ще стане, ако те не ме предпочетат?

— „Те“? — Бел вече подозираше възможният отговор.

— Банките.

Бел хвърли поглед към господин Блуум. Дори с всичките си хвалби и големи приказки, богатият и влиятелен железопътен магнат Р. Кенет Блуум старши не можеше да контролира империята си.

— Кои банки? — попита Бел.

— Нюйоркските.

— Кои нюйоркски банки?

Кени сви рамене.

— Не знаеш ли? — не отстъпваше Бел.

— Нямам право да издавам.

Бел впери поглед в приятеля си.

— Нямаш право?! Звучиш като някое адвокатче, а не като момчето, което заедно с мен избяга в цирка.

— Почти умряхме тогава.

— А забавлявахме ли се?

— О, да!

— Кои банки?

Кени Блуум се ухили. На Бел му се стори, че приятелят му е пиян, смутен и малко уплашен.

— Нека отговоря на настоятелното ти питане с въпрос. Какво смяташ, че е създаването на корпорацията „Американска стомана“, начало или край?

— Начало или край на какво?

— Тук сме като птиците додо, Айзък. Решителният едноличен собственик на питсбъргска мина ще изчезне. Както и едноличната железница, която го превозва. Уолстрийт ни избива. Черния Джак Глийсън беше додо. Както и всеки мъж на тази маса. Просто някои от тях не го осъзнават още.

— Не и ти. Ти си млад, а годината е 1902-а. Тъкмо започваме.

Кени Блуум му подаде театрално ръка.

— Ръкувай се със сина на додото.

Бел се усмихна също толкова криво, колкото и Кени.

— Ако толкова искаш да разбереш кои са банките — прошепна му Кени, — търси във вестниците кой е консолидирал Карнеги и Фрик и ги е превърнал в „Американска стомана“.

Бащата на Бел беше банкер в Бостън. Бостън беше далеч от Ню Йорк и банките в двата града работеха различно. Но ако Айзък бе научил нещо от баща си, то беше, че диригентите винаги се криеха.

— Няма да са във вестниците, Кени. Тези, които дърпат конците, са останали зад кулисите — каза Бел.

Кени извади една картичка от джоба си и я подаде на Бел.

— Ето ти железопътен пропуск, ще ти свърши работа навсякъде в страната. Отиди в Бостън и питай баща си.

— Не си говорим.

— Защото си детектив?

— Иска ме в банката.

— И какво ще правиш?

— Ще работя като детектив.

— Лоша работа. Баща ти е много свестен.

— Знам, страхотен е — каза Бел и посочи пропуска. — Може ли да го задържа?

— Дядо ти ти е оставил предостатъчно. Можеш да си позволиш да си купиш билет.

— Ще ми се да го задържа въпреки това — каза Бел. — Парите говорят, но пропуск от сина на додото говори на висок глас.

Прислужниците отнесоха черупките от стриди и чиниите от супа и донесоха хайвер, херинга и пастет. Бел премина от шампанско на бяло вино, а Кени остана на уиски.

— Ще купите ли мините на Глийсън? — попита Бел.

— Някой ни изпревари. Изяде цялата му компания с парцалите.

— Кой?

— Нямам никаква представа.

— Явно не е бил някой питсбъргски додо — рече Бел.