Стачникът

18

— Братко — каза Мери Хигинс — Връщам се в Питсбърг.

Джим от известно време се притесняваше, че сестра му ще направи точно това. В Западна Вирджиния хиляда миньори бяха изгонени от бараките си в Глийсънбърг. Някои се бяха приютили в палатков лагер — обичайната съдба на работници, заменени от по-евтина работна ръка. Някои обаче бяха поели на тълпи към Питсбърг с надеждата, че вестниците ще подемат историите за мъже, жени и деца, оставени да мръзнат под студения дъжд без хляб и препитание и ще предизвикат симпатията на хората. Можеше и да се получи. Можеше дори президентът Рузвелт да събере смелост и да се намеси.

Хиляда души, поели през богатата на въглища долина на Мононгахела имаха добри шансове да удвоят броя си, а после да го удвоят отново и отново, докато преминават покрай стотиците мини по пътя. Десет хиляди, двайсет хиляди или петдесет хиляди души пред портите на Питсбърг можеха да сложат началото на всеобщата стачка, за която мечтаеше Хигинс. Но самият той се колебаеше дали да стане част от всичко това.

Убийството на Черния Джак промени настроенията за лошо. Губернаторите заплашваха да повикат жандармерия. Обвинители започваха дела. А собствениците на мини бяха спрели с претенциите за въздържаност.

— Предостатъчно сме заети и тук. Стачката на хората от топилните е пълен провал.

— Прочети това! — Мери пъхна в ръцете му един „Денвър поуст“ и извади изпод леглото пътната си чанта.

Джим зачете.

— Какво е това? Знаем, че Глийсън е бил взривен.

— Продължавай да четеш. Разбираш ли какво е станало после?

— „Потъналите шлепове блокирали реката за четири дни.“

— При Питсбърг реките не са дълбоки, нали? — попита Мери.

— Не особено. Мон е не повече от три метра, на много места и по-малко, в зависимост от валежите. Алегени — горе-долу същата.

— А Охайо?

— Отново същата… Защо?

Погледът на Мери гореше.

— Защо? — попита той нетърпеливо.

— Всеки евтин работник, който е поел към Питсбърг, трябва да бъде превозен първо с влак към източните градове, а после на запад — с шлеп.

— Не разбирам — каза Джим.

Разбираше чудесно, но не искаше да го каже на глас.

Мери го каза вместо него:

— Шлеповете край Глийсънбърг са блокирали реката за четири дни. Един товар само, братко, само един! А какво ще стане в Питсбърг, ако много, много повече шлепове потънат и блокират реката?

— Няма да се превозват въглища — каза Джим Хигинс.

— Никакви въглища за фабриките в Питсбърг. Никакви въглища за източните градове. Никакви товари по течението на Охайо.

— Но миньорите вече тръгнаха на протест. Ами шествието? То е мирно.

— Те ще имат нужда от всяка помощ, която може да им се окаже. Това ще им помогне.

— Саботажът е война, Мери!

— Въглищата са кръвта на капиталистическата класа.

— Войната значи смърт.

— Точно така, братко! Без въглища капиталистическата класа ще загине.

Бел пое към Ню Йорк, за да разбере кои са новите собственици на „Глийсън консолидейтед“. Успя да се добере до последното място в частния влак от Пенсилвания, като размаха пред очите на кондуктора пропуска на Кени Блуум. Десет хиляди купувачи от извънградски фирми се стичаха към града за стока за есента и зимата и влаковете, тръгнали на изток, бяха претъпкани.

— Не си позволявай шефа да те види, преди да разберем какво цели провокатора ти — каза му Уиш Кларк на изпроводяк.

Самият той щеше да тръгне към Чикаго, за да говори с Лорънс Розания, който се предполагаше, че практикува извънредно рядкото изкуство на оформените експлозиви. Уиш продължи:

— Ще те разстреля с въпроси: Кой е той? Кой го е наел? Какво иска? По-добре му се яви, когато си наясно с отговорите, иначе ще те прехвърли на друг случай.

Бел нямаше хипотеза кой е саботьорът дори преди експлозията на „Мононгахела“. Не знаеше този човек за своя полза ли работеше, или за някоя от страните във войната между собственици и работници?

— Не мога да се скрия от господин Ван Дорн. Ще трябва да отида до агенцията, за да говоря с новия човек по проучванията.

— Поговори с него в някой бар. Бях в Ню Йорк миналия септември, когато пристигаха купувачите. Хотелите по Бродуей опъваха походни легла по коридорите, защото не им стигаха стаи. Дори малка част от тези хора да се сблъскат с криминалния елемент на града, хората ни в Ню Йорк ще работят като луди. И ще те натирят и теб да разпитваш сервитьори, бармани, таксиметрови шофьори, управители на салони и помощниците им, хотелски прислужнички и кой знае още кого заради някакъв прекупвач на дамско бельо от Пеория, който след запой с някой собственик на склад се е събудил без портфейл. И накрая ще се сети, че го е видял за последно, докато е плащал питието на някоя засукана млада дама в едно от многото места за запой, през които е минал.

Последната спирка на частния пенсилвански влак беше в Джърси. Бел се качи на ферибота до Манхатън, а после с градската железница стигна до хотел „Кадилак“ на Бродуей. Като избягваше предния вход и поставените там детективи, той откри едно пиколо, което пушеше пред един от служебните входове и му плати, за да предаде поверително съобщение на Грейди Форър от „Ван Дорн“.

След това Бел се отдалечи на пет пресечки надолу по улицата, в бара на хотел „Нормандия“, пълен с търговски посредници и продавачи на едро, които забавляваха потенциалните си клиенти. Седна на една маса в ъгъла и се взря във входа, опитвайки се да познае кой от новопристигащите е големият мозък, нает от шефа, за да постави основите на отдела по проучванията. Дали не беше този с накривената шапка като на вестникар? Репортерите ги биваше в проучванията. Но не, не изглеждаше като да търси някого, отиваше право към бюфета. А може би строгият академик с добре оформените мустаци? Не, той потупа един от продавачите по гърба, явно бяха стари приятели. Нито пък беше дългокосият, несресан младеж, който приличаше на учен.

Внезапно разговорите стихнаха, когато на прага се появи огромен силует. Определено нямаше как да е този, с рамене като двукрилен гардероб и голям търбух. Беше на възрастта на Бел и беше сресал косата си прилежно назад, разделил бретона си на две като управител на салон, готов само с поглед да поддържа реда. Той се понесе като параход право към Бел. След това постави на носа си очила с телени рамки, за да го огледа по-внимателно.

Гласът му избоботи издълбоко в гръдния кош.

— Аз съм Грейди Форър, господин Бел. Бележката ви описваше като светлокос господин с мустаци. Ще предположа, че тепърва сте започнал да окуражавате мустаците си да растат.

— Надявам се да си струва чакането — каза Бел и подаде ръка. — Благодаря, че дойдохте.

— За мен е удоволствие. Горе е пълна лудница. Повече работа, отколкото изобщо бихме могли да свършим.

— Измамени купувачи?

— Купища, според всяка мярка, за която човек може да се сети. Толкова много ни тропат на вратата, че господин Ван Дорн ме остави без нито един помощник. Прати всички да разпитват жертвите. Да пийнем по едно.

Бел повика един сервитьор и когато мъжът се отдалечи с поръчката им, се обърна към новия си колега:

— Имате ли експерти по въпросите на Уолстрийт?

— Имам достъп до такива. Както и бегли познания по темата, защото известно време бях помощник там, преди да се заинтересувам от ровене по библиотеките. Така че имам връзки. Какво ви е нужно?

Бел му разказа за ненадейното изкупуване на акциите на Глийсън.

— Разгледах всички възможни вестници и успях да разпитам един банкер на вечеря в Питсбърг, но не стигнах по-далеч от името на някакъв тръст, за който никой не е чувал.

— Колко бързо са изкупили акциите? — попита Форър.

— За броени дни.

— Изключително! Да купиш контролен пакет акции отнема време, особено ако искаш да скриеш намеренията си. А пък когато трябва да ги измъкнеш от ръцете на „скърбящи“ роднини, които се бият за останките от империята, отнема още повече време, дори завещанието на покойника да премине през арбитраж по бързата процедура. А това е напълно възможно. Не съм чувал за по-корумпирани съдии от арбитражните. Но все пак, много интересно… освен ако планът не е бил задвижен предварително. Хрумвало ли ви е, че на купувачът му е било предварително известно, че акциите ще се появят на борсата?

— Чудех се дали ще ме попитате това — отвърна Бел. — Който и да е взривил яхтата на Глийсън, знаел е точно кога да го стори.

След час на Айзък Бел вече му беше напълно ясно, че шефът е взел блестящо решение да инвестира в отдел по проучванията и направо гениално — че е избрал Грейди Форър да го ръководи.

В този момент един слабоват младеж се промъкна в бара и прошепна нервно на Форър:

— Той отиде да вечеря и няма да се върне до утре сутрин. Момчетата ни са в офиса.

— Хайде, Айзък! Това е нашата възможност.

Отделът на Форър се помещаваше в няколко занемарени стаички, свързани с тесен коридор с останалите помещения на агенцията. Приличаше на заешка дупка — нямаше прозорци, за разлика от главния офис на „Ван Дорн“, който гледаше в няколко посоки едновременно. По рафтове, столове и маси бяха струпани вестници и списания от цялата страна, а докато влизаха Бел и Грейди, един пощальон влезе, нарамил платнена торба с триста вестника, като нито един не бе по-стар от една седмица. В единия от ъглите тракаше непрестанно личната телеграфна линия на отдела по проучванията, а операторът не спираше да набира морзов код с мълниеносна бързина. В друг ъгъл един телефонен оператор записваше нещо, допрял слушалка до ухото си. Отнякъде трещеше пишеща машина, която изписваше каталожни карти, а из стаите се носеха провиквания, гласящи най-често „Момче!“, а куриерчетата търчаха между растящите купчини бумаги.

Форър обясни, че на този етап влага цялата си енергия в това да събере база данни от информация. Беше наел студенти от колежа Колумбия да работят почасово, за да изрязват и подреждат вестникарски статии от цялата страна.

Бел попита:

— А как ще ги намирате след това?

— Адаптирам десетичната система на Дюи9 за целите на „Ван Дорн“. Цялата информация на света не може с нищо да ти помогне, ако не можеш да я откриеш.

Айзък Бел се беше настанил на едно от бюрата, заровен сред вестници, статии, рисунки и скици на интересите във въглищната промишленост, пресичащи се на Уолстрийт. Железниците имаха много сериозен пръст в това, както можеше да се види в Питсбърг. Но бащата на Кени бе само един от неколцината президенти на железопътни линии, целящи да контролират превоза и продажбата на въглища.

Западният железопътен магнат Осгуд Хенеси беше привлякъл яростта на карикатуристите много повече, отколкото господин Блуум. Бел откри мъжа, нарисуван като анаконда, октопод и паяк, с доста повече зъби или крайници, отколкото тези животни притежаваха. Уолстрийтските инвеститори и особено съдия Джеймс Конгдън, основател на „Американска стомана“, и Джон Пиърпойнт Морган, консолидатор на „Дженеръл електрик“ и един от кредиторите на злато за държавната хазна, както и основният доставчик на масло за лампи в страната, Джон Д. Рокфелер, също бяха изрисувани по подобен начин, като акули, алигатори и разбеснели се гризлита.

За сметка на това обаче на светските страници Конгдън, Хенеси и Рокфелер приемаха човешки облик. Конгдън — вечно с някоя нова невяста под ръка, Рокфелер — на църква в катедралата на Пето авеню, овдовелия Хенеси в компанията на хубавката си тринайсетгодишна дъщеря. Отделяше се много внимание на колекцията от картини на Конгдън и на частния влак на Хенеси.

Некролозите на Черния Джак Глийсън описваха въглищната му компания, именията му в Западна Вирджиния и имота му за лов в Ирландия. Бел прочете и една статия от самия Глийсън, писана малко преди смъртта му, в която магнатът твърдеше, че организаторите на стачки са „вампири, които се угояват за сметка на честния труд на миньорите в страната“.

„Ню Йорк Уърлд“ обвиняваше Глийсън, че смуче пари от народа, като е превърнал Въглищния тръст в „най-мощния, алчен и потъпкващ човешките права тръст в историята, който не отстъпва дори на Великия горивен октопод на Дж. П. Морган, който контролира доставките и цените на въглищата“. Един вестник в Небраска пък нарочваше Глийсън за „въглищен барон, угоен за сметка на честния труд на въглищарите, богат благодарение на завишените цени, които предлага на потребителите на въглища в страната“.

Грейди Форер пристигна с кана кафе.

— Грейди, знаеш много неща.

— Знам как да открия много неща.

— Виждал ли си някога кехлибарени очи у човек?

— Необичайни са — отвърна Грейди. — Много са редки. А и „кехлибар“ не е точното определение. Бих ги описал като чисто жълти или златисти. Но на слънце вероятно биха имали меден цвят, дори оранжев. Защо питаш?

— Мисля, че провокаторът, когото търся, има такива.

Грейди доби угрижен вид.

— Като се има предвид колко се ненавиждат работниците и собствениците, на кого би му трябвал провокатор, за да предизвика война между тях?

— Съгласен съм, че няма нужда от провокатор, за да се предизвика насилие. Достатъчно насъбрана горчивина има, но за истинска и продължителна война е нужен провокатор.

— И с каква цел?! — избумтя в ухото на Бел мощен глас.

— Господин Ван Дорн! — изненада се Грейди.

Телеграфистът, телефонистът и машинописецът скочиха на крака, а момчетата, които помагаха със сортирането, се вцепениха.

Айзък Бел се изправи и подаде ръка на Ван Дорн.

— Здравейте, сър — поздрави го той и отвърна с мисълта, която се въртеше из главата му през последните часове. — С цел да привлече внимание.

— Ела с мен! — нареди му Ван Дорн.

Бел смигна успокоително на Грейди Форър и тръгна с шефа, уверен, че е стигнал до отговора.

Кабинетът на Ван Дорн беше пълен с най-новите телефони, тръби за вътрешна комуникация и собствено телеграфно оборудване. Той седна зад махагоновото си бюро и посочи на Бел един дебело тапициран кожен стол.

— Чие внимание?

— На президента, на Конгреса и най-важното, на нацията.

Ван Дорн кимна.

— Наблюдавах принц Хенри в действие и си мисля същото като теб. Докато завърши обиколката си, половината континент ще е влюбен в него и във всичко германско, въпреки че брат му, кайзерът, има отчайваща репутация на кръвожаден деспот. Това е нов свят, Айзък. Ако стигнеш до вестниците, хората ще те обикнат, стига журналистите да ти напишат името правилно.

— Или ще те намразят — каза Бел.

— Кажи ми сега кой иска да бъде обичан.

— Всички. Но не мисля, че профсъюзите имат необходимият талант и възможности, за да го постигнат.

— Как можа да го кажеш? Вестниците са на тяхна страна. Първите страници са пълни с карикатури на магнати с цилиндри, които издевателстват над работниците.

— Не е така — възрази Бел. — Половината вестници, които прегледах по гарите, изобразяваха гладко бръснати войничета, връхлетени от немити тълпи. Същото беше и с вечерните вестници.

— Значи може да е всяка от двете страни, така ли?

Бел се поколеба, а Ван Дорн му напомни:

— Не взимай страна, така никога няма да имаш ясен поглед.

— Само че стачниците не са способни на толкова добре координирано нападение като това над „Мононгахела“. Двата съда избухнаха в разстояние на десетина минути, шлеповете бяха отвързани точно когато трябва, за да предизвикат най-големите щетите. Онези хора от профсъюзите са дръзки, но не са практични, нито пък дисциплинирани, нито пък добре обучени. Това, което видях, изисква военна прецизност от страна на човек, посветил живота си на това.

— Колко мъже са били нужни според теб за този саботаж?

— Не повече от трима.

— Само толкова?

— Може да е бил и един.

— Невъзможно! Никой не може да е на три места едновременно.

Бел каза:

— Не е било нужно. И корабът, и влекачът имаха големи пещи. Някой умел саботьор може да скрие динамит и детонатори, оформени като въглища.

— Но какво би убедило един огняр, комуто предстои сигурна смърт, да натъпче тези експлозиви в точния миг?

Бел започна отдалеч:

— Качих се на два от параходите, които разчистваха канала. Погледнах добре парните им котли и говорих с огнярите им.

Ван Дорн се облегна назад и се усмихна.

— И какво научи?

— Въглищата се местят напред за подаване в пещта с предсказуема скорост, защото самите параходи ги изгарят за точно определен период от време.

— За да изчисли точно кога ще бъдат вкарани експлозивите, този човек явно познава добре плавателните съдове, може би дори е работил на такъв.

— Не, сър. Аз също разбрах какво се е случило, а съм просто детектив.

Ван Дорн зарея поглед през прозореца, замисли се и после рече:

— Звучи като много впечатляващ агент… Много впечатляващ… Ако съществува… Но това да оформиш динамит да прилича на въглища е много по-трудно, отколкото можеш да предположиш.

— Уоли Кисли смята, че влакчето, предизвикало катастрофата в мината на Глийсън е било освободено с така наречения кух или оформен заряд. Наясно ли сте…

— Знам какво е оформен заряд, благодаря. Но пък средностатистическият фермер, който чисти дънери, не знае.

— Нито пък средностатистическият миньор, който взривява въглищна жила — вметна Бел.

— Предполагаш, че виновникът има изключителни умения за боравене с експлозиви. Аз например знам какво е оформен заряд, но е много по-вероятно да си откъсна главата с него, отколкото да го изработя както трябва. Да не говорим да го оформиш така, че опитен огняр да не го различи от къс въглища.

— Пратил съм Уиш Кларк по петите на Лорънс Розания.

— Розания, хм… — Ван Дорн поглади мустаците си. — В морален план, бих казал, че Розания е способен на всичко. Но защо толкова успял касоразбивач ще използва фините си познания и умения, за да взривява мини и параходи? Не си струва риска за него. До момента отлично успява да се опази от ръцете на закона. До момента.

— Обзалагам се, че Розания може да ни посочи други експерти в областта, които едва ли са много. Помолих Грейди Форър да проучи кой друг от военните, освен хората в Торпедната станция, експериментират с кухи заряди.

— Какъв е следващият ти ход? — попита Ван Дорн.

Бел с гордост осъзна, че шефът разговаря с него като с колега детектив, а не като с начинаещ.

— Да разбера кой е купил контролния пакет акции от компанията на Черния Джак седмица след смъртта му.

— Но ако целият този саботаж е в името на престъпление от алчност, теорията ти за провокатора не пасва никъде.

— С едно изключение.

— Кое?

— Казахте ми да не взимам страна.

— Имах предвид, между собствениците и профсъюза.

— Но същият съвет може да важи и за доказателствата на един толкова ранен етап от случая.

19

— Една дама иска да те види, Айзък.

— Дама ли? — Бел се прозя и вдигна кръвясал поглед от поредната купчина вестникарски изрезки. — Какво дама?

Грейди Форър махна очилата си, отърка ги в ризата си и се замисли.

— Бих я охарактеризирал като тип „красива дама“ със снежнобял цвят на кожата и черни къдрици.

Бел скочи на крака.

— Сивоока?!

— Очи като перли на лунна светлина.

— Да влезе… Не, чакай! По-добре да я посрещна в главния офис. Къде е сега?

— На рецепцията.

Бел закопча палтото си над кобура под мишницата, приглади мустаците си и се спусна към главния офис. Детективи, които в момента нямаха работа, се бутаха пред шпионката, за да видят дамата на рецепцията.

Бел нахлу през вратата.

Мери Хигинс се извърна от прозореца. Пред очите и трепкаше слънчев лъч.

„Напълно съм загубен!“, помисли си Айзък Бел.

Гласът и беше още по-мелодичен, отколкото го помнеше.

— Няма да се извинявам, задето те шамаросах.

— Първия или втория път?

— И двата. Не съжалявам!

— Още ме боли челюстта — рече Бел, — но не ти се сърдя.

— Защо?

— Заслужих си го. Подведох те.

— Определено!

— Извинявам се!

Мери го изгледа.

— Няма нужда. Вършил си това, което шефовете ти са искали от теб и си се намърдал между шамарите.

— Настоявам да ти се извиня.

— Не ти искам извинението. Няма да го приема!

— А какво би приела?

— Може да опитаме пак с чаша чай — каза тя с усмивка.

— Ами закуска? Миналия път я пропуснахме.

— Може и закуска.

— Чувам хубави неща за ресторанта на партера. Имаш ли нещо против да се храниш с капиталисти?

— Ще го приема като възможност.

— За какво?

— Да наблюдавам врага отблизо — отвърна тя.

— Усмихваш се, но не мога да преценя дали се шегуваш или не.

— Не и докато миньорите вървят през долината на Мононгахела.

— Ти била ли си там?

Мери кимна.

— Бойният дух е висок, но прогнозите са за дъжд.

Помещението за закуска на хотела беше претъпкано. Бел подкупи главния сервитьор и той ги настани на последната свободна маса. Мери не пропусна размяната на пари и когато седна и постави салфетката в скута си, рече:

— Правилно ли би било да предположа, че баща ти не е изгубил имението си по време на кризата от 93-та?

— Да, правилно би било. Освен това съм роден на площад „Луибърг“.

Мери извади сгъната вестникарска страница от чантичката си и я постави до себе си.

— Значи си Бел от банка „Америкън стейтс“.

— Това е банката на баща ми, да. Откъде знаеш толкова за Бостън?

— Защо работиш като детектив?

— Защото искам.

Мери го изгледа продължително и тъкмо да продължат разговора, гласът на шумен мъж от съседната маса, вероятно продавач на едро, прогърмя в ушите им:

— Следващата година блузите и полите ще бъдат изместени от пълен костюм — цяла дреха… Как знам ли? Париж обявява подобни комбинации за плебейски, особено ако платовете на двете части са различни, както и цветовете им. Ню Йорк ще поведе промяната, а жените ви в Чикаго ще са на същото мнение.

Мери погледна надолу към сивата си блуза и синя пола и се усмихна.

— Значи имам плебейски вид?

— Изглеждаш прекрасно! — не се сдържа Бел.

— Имам предвид, стилно.

— Наистина ли вярваш, че вандорнците са различни от пинкертъните.

— Със сигурност! А откъде познаваш Бостън?

— А с какво са по-различни?

— Вярваме, че невинните са неприкосновени.

— Това звучи много хубаво, но са просто думи.

— Това е наше кредо. Преди обаче да продължим, виждам, че сервитьорът се е упътил към нас, ресторантът е пълен и трябва да поръчаме, преди да ни подмине. Какво искаш?

— А ти?

— Всичко, стига да не ми избяга. Стоял съм буден цяла нощ и умирам от глад.

— Дойдох пеша от ферибота до тук и аз умирам от глад. Ще ям каквото и ти.

Бел взе менюто.

— Добро утро — рече на сервитьора. — И двамата искаме кафе, палачинки от елда с червени боровинки, пържени банани, омлет с гъби и телешки дроб. — Мери кимаше одобрително. Бел попита: — С лук?

— И с бекон.

— Чухте дамата. Може ли да получим кафето възможно най-скоро? — и за пореден път попита Мери: — Откъде познаваш Бостън?

— Работя като учителка. Завършила съм Латинския девически лицей.

— Значи си родена в Бостън.

— Не. Родителите ни се преместиха там, за да можем с брат ми да посещаваме лицей. Баща ми си намери работа като капитан на влекач — тя се усмихна. — Да, знам какво си мислиш. Барът беше просто по друго време, в друг град. Баща ми постоянно си сменяше работата.

— От всичко е разбирал значи?

— Можеше да овладее всичко до съвършенство. Освен хората. Беше точно като Джим. Сърцето му се скъса, когато вече не можеше да отрича пред себе си, че съществуват зли хора. Тогава се отказа от влекача.

— Какво промени мнението му?

— Доста от работниците по корабите се оказваха хора, упоени и отвлечени, за да вършат тежката моряшка работа.

— Но капитаните на влекачи би трябвало да са свикнали с това. Никой опитен моряк не би се изненадал да се събуди на километри от сушата с ужасно главоболие.

— Баща ми се изненада, когато разбра, че е истина.

Пристигна кафето. Бел потърси погледа и над чашите и попита:

— Какво пише в този вестник?

— Това е причината да дойда.

— Мислех, че си дошла, за да се извиниш.

Мери Хигинс не се засмя, а само побутна изрезката през масата.

— Прочети това.

Бел погледна заглавието и и върна листа.

— Четох го снощи — и изрецитира абзаца по памет: — „Ясно е, че голяма част от доказателствата за съществуването на Въглищен тръст, както и доказателства, че железниците държат голяма част от акциите на въглищните мини в страната, както и че комбинирането на тези два факта води до контрол на цените на въглищата и превоза им до всеки по-важен град, може да даде Джим Хигинс, президент на общия стачен комитет. Хигинс вероятно ще бъде повикан от главния прокурор по време на разследванията, които ще започнат скоро.“

Мери гледаше Бел със зяпнала уста.

— Имам фотографска памет.

— Разбрах. Аз също имам фотографска памет и винаги съм се чудела дали очите ми се движат, докато извиквам нещо от паметта си. Сега вече знам.

— Как така брат ти е президент на стачния комитет?

— Имаше смелостта да се самопредложи.

— А как се е сдобил с тези доказателства?

— Изнесе ги през задния вход на профсъюза в Денвър, докато пинкертъните разбиваха предния.

— А как са стигнали тези доказателства чак до Денвър?

— Преместиха ги от Питсбъг и Чикаго, за да са в безопасност.

— Е, явно не се е получило… Брат ти разбира ли в каква опасност е?

— Не мисли за това.

— Но ти мислиш — Бел можеше да се досети какво ще последва.

Мери каза:

— Ще го убият и ще изгорят доказателствата, преди главният прокурор да прати повиквателна. Освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако не го пази детектив, който твърди, че невинните са неприкосновени.

Бел кимна. Надяваше се точно на това. Така щеше да има поглед отблизо върху профсъюзите и организаторите им. Можеше да стигне и до самоличността на провокатора, ако се окажеше бивш стачник, например. Но всичко това означаваше, че ще му трябват и още помощници.

— По-добре да се видим с шефа — каза Бел и дръпна Мери за ръката.

Джоузеф ван Дорн изслуша молбата на Мери Хигинс в кабинета си. Разпита я внимателно за документите и разбра, че и Джим е благословен с мощна памет. Дори доказателствата да бяха заключени в някой сейф, намираха се и в главата му, а това го излагаше на много сериозен риск да бъде убит, за да не свидетелства. Попита дали Мери е чела документите.

— Джим не ми позволи.

— Разбира се — и Ван Дорн кимна. — Само затова ли дойдохте в Ню Йорк.

Тя се поколеба само за секунда.

— Да.

— Разбира се… — кимна отново Ван Дорн.

Хвърли остър поглед към младото си протеже, забеляза как Бел гледа Мери и взе решение.

— Молбата ви за защита идва в подходящ момент, госпожице Хигинс. Тъкмо създадохме нов отдел в агенцията, наречен Охранителни служби „Ван Дорн“.

— Така ли? — учудено попита Бел. — Не бях чул.

— Защото се беше съсредоточил върху случая си. Охранителните ни служби ще осигуряват ескорти, детективи за хотели, нощни пазачи и разбира се бодигардове. Закрилата на Джим Хигинс влиза изцяло в техните задължения.

— Господин Бел един от тях ли е? — попита Мери.

— Господин Бел е детектив, а не бодигард. За брат ви ще осигурим хора с конкретни умения в опазването на сигурността на клиентите ни.

Мери отвърна:

— Но господин Бел свърши чудесна работа, докато защитаваше брат ми от тълпата в Глийсънбърг.

Ван Дорн се усмихна на красавицата, облагородила кабинета му още с пристъпването си в него. Лесно се виждаше колко много си е паднал Бел по нея. А и човек не можеше да го вини за това.

— За нас е важно детективите ни да могат да се справят във всякакви ситуации. В момента обаче господин Бел е ангажиран с важно разследване във въглищните мини, което изисква пълното му внимание.

Обърна се към Бел.

— Благодаря, че се допита до мен, Айзък. Няма защо да си губиш времето с нас, докато с госпожица Хигинс уточняваме подробностите. Достатъчно е да знаеш, че брат й ще се озове в чудесни ръце.

Бел се изправи.

— Да, сър! — После се обърна към Мери: — Господин Ван Дорн държи на думата си. Джим ще е в безопасност.

— Благодаря, че ме представихте.

— За мен беше удоволствие да се видим отново.

— Чакам с нетърпение да се срещнем пак.

Двамата неловко си подадоха ръце.

Джоузеф Ван Дорн се прокашля — звукът напомни на Бел за една картечница с водно охлаждане, която стреля по него и Уиш Кларк в Уайоминг. Младият детектив се изнесе от кабинета на шефа със замаяна глава. Какво момиче!

— Разбира се, стои и въпросът със заплащането.

— Стачният комитет е готов да плати — отвърна Мери Хигинс. — Молим ви обаче цените, които определите, да са по силите на работещи хора.

— Ние сме нови и все още се опитваме да си стъпим на краката — рече Ван Дорн. — Но не сме безчувствени и ще ви предложим цени, по-ниски от тези, които бихме взели от банкери и бижутери. Къде се намира брат ви в момента?

— В Чикаго.

— Там имаме добри хора. Ще се заемем, точно преди брат ви да тръгне към Питсбърг.

— Защо мислите, че ще тръгне натам?

— Организаторите на стачки се въртят около Питсбърг като…

— Като мухи ли, господин Ван Дорн?

Ван Дорн стана по-червен и от мустаците си.

— Нямах това предвид. От сигурни източници научихме за общата стачка, която се подготвя там, и която е вдъхновена от похода на работниците по долината на Мононгахела. Всеки профсъюзен организатор, който струва нещо, в момента пътува към Питсбърг. Не се съмнявам, че Джим Хигинс ще е сред водачите.

— Така е.

— Нека изясним нещо важно, госпожице Хигинс. Агенция „Ван Дорн“ няма да заема страна. Ще преместим небето и земята, ако е необходимо, за да предпазим брат ви, но няма да му помогнем да срине до основи законността, реда и справедливостта.

— Няма как да има ред без справедливост, господин Ван Дорн. Нито справедливост — без равенство.

— Всеки от нас има различно мнение по тези въпроси, госпожице Хигинс. Ще се изненадам, ако мненията ни съвпадат по който и да било въпрос, но когато агенция „Ван Дорн“ поеме грижата за безопасността на брат ви, честта ни задължава да го пазим. Това стига ли?

— Стига! — Мери Хигинс подаде ръка, за да скрепят сделката.

Вместо да слезе по стълбището към фоайето, Мери Хигинс зачака асансьора, но кой знае защо, беше забравила да натисне бутона за повикване. Имаше нужда да се възстанови от срещата с главния следовател и собственик на агенция „Ван Дорн“. Пронизващият поглед на Ван Дорн сякаш бе успял да претършува ума й, чак до най-скритите му кътчета. Сякаш той по-добре от нея знаеше колко е объркана. Ван Дорн не разбираше защо, естествено. Или пък разбираше? Отчасти, може би. Разбира се, нямаше откъде да знае за плана й да блокира реката при Питсбърг. Беше казала само на брат си, а той не би издал намеренията и на никого, защото мразеше идеята. Ала Ван Дорн, всеизвестният бич на престъпниците, веднага беше заподозрял нещо.

Тя не беше престъпник. Но плановете й се родееха с тези на престъпниците и Ван Дорн сякаш успяваше да усети интуитивно, че има нещо. Това само по себе си беше смущаващо — за да успее, планът й трябваше да остане в тайна, но не само това я тревожеше.

Чакането не й помогна. Мери натисна бутона. Когато пиколото и се поклони и я въведе в позлатената клетка, тя незабавно се сети за глупавата балада, която всички пееха напоследък.

Ван Дорн я беше разгадал. Беше разбрал объркването й по отношение на Айзък Бел. Ами ако една жена се бе врекла със сърцето и живота си да срине до основи „палатите велики“ и точно когато се канеше да хвърли камък по някой от тях, видеше любовта на прозореца?

20

— Ще я следиш!

— Моля?! — попита Бел, който тъкмо се заемаше с нова порция вестници, когато Ван Дорн влетя в стаите на отдела по проучвания.

— Разбери какво е намислила!

— Мери ли? Какво имате предвид?

— Ако знаех, нямаше да има нужда да те пращам по петите и. Имам предчувствие, че е намислила нещо голямо и това не ми харесва.

— Ами брат й?

— Подозирам, че няма нищо общо с него.

— Но ще го пазите, нали?

— Разбира се! Нали дадохме дума. Сега върви! Не и позволявай да се измъкне. И не и позволявай да те види.

Мери Хигинс излетя от позлатения асансьор. Един от хотелските детективи впери в нея подозрителен поглед — крайно необичайна бе гледката на толкова привлекателна жена в подобни вехти дрехи и без нито една дантела или перо. Какво търси подобна жена на това луксозно място? Актриса ли беше? Или нещо по-лошо?

Мери му хвърли строг поглед, подмина го набързо, както и поклонилите се портиери, и с бърза стъпка пое по Бродуей, която се виеше на юг, а после на изток покрай квартал Тендърлойн. Пресечка след пресечка Мери не обръщаше внимание на хотелите и театрите по широката улица, нито пък на баровете и хазартните зали по малките улички, които я пресичаха. Целта й беше временната квартира в гетата на Ийст сайд, където можеше да се подслони с момичетата и жените, основали Профсъюза на шивачките.

Опитваше се с бързия ход да изпревари бурята в ума си. Ала това не й помогна повече, отколкото взирането в асансьора. Беше твърде объркана, а в главата й се въртяха непрестанно въпроси за брат й, за каузата им за равенство и справедливост, за неговата смътно лелеяна всеобща стачка, за нейния подробно оформен план да блокира реката, както и за Айзък Бел, разбира се. Колко различен беше той от останалите мъже, които познаваше. Той беше силен, ала и внимателен, яростен в схватка, ала и способен на нежност, привилегирован, но не самозабравил се, усмивката бързо се появяваше на лицето му, но и бързо се превръщаше в сериозна опора, когато се наложеше. Беше ли повярвала наистина, че Айзък може да й помогне в големия план? Или просто й се искаше да повторят по някакъв начин студената нощ във влака?

Удавена в съмнения, тя отново преповтори плана си — при Питсбърг реката Мононгахела гъмжеше от шлепове, привързани на три метра навътре от всеки от двата бряга. Те стесняваха коритото й и понякога дори два влекача трудно се разминаваха. Освен това, шест моста пресичаха реката. Кейовете, които ги крепяха, допълнително стесняваха реката и я превръщаха в поредица от тесни канали. Представяше си плаващите шлепове като късове лед, натрупани около кейовете. Ако половината река е пълна с подобни флотилии, колко от тях трябваше да потънат, за да блокират движението по нея? Дали щяха да предизвикат наводнение? А и сега чуваше въпросите на брат си: Колко ще са ранените? Колцина ще загинат? Никой? Можеш ли да го гарантираш? Не можеше. Мононгахела миеше и обградения от реки къс земя, който оформяше богатия Златен триъгълник на Питсбърг. Там живееха и работеха хиляди хора.

Небето посивя и започна да ръми. Мери не спираше. Ръменето се усили. Тя продължаваше все напред и напред, не обръщаше внимание на трамваите, които можеше да вземе до центъра, както и на градската железница, която също можеше да я откара дотам светкавично. Не забелязваше нищо пред себе си или зад себе си — нито младия детектив, който я следеше, нито мъжът с меката шапка, който следеше и двамата.

21

Бел следеше Мери Хигинс от разстояние, като гледаше да не приближава много, но и да не я губи от поглед. Стараеше се да държи колкото може повече минувачи между нея и себе си и непрестанно слагаше и сваляше палтото и шапката си, за да сменя силуета си.

Заповедта на Ван Дорн още кънтеше в ушите му. Ако не я беше видял как хвърля лампата, която подпали съдилището в Глийсънбърг, можеше да възрази, че е невинна или поне да се отнесе към думите на шефа с повече съмнение. Но беше видял на какво е способна, както и победоносното й изражение онази вечер. Затова я последва, крайно заинтригуван и доволен, задето беше близо до нея, макар да зарязваше собствения си случай.

Мери беше лесна за проследяване — високият й ръст я отличаваше от тълпата по тротоарите, а и вървеше устремено напред, без да се обръща. От ниските облаци покапа дъжд. Мери си купи червен шал от един продавач на Двайсет и трета улица.

Спря на Четиринайсета, където Бродуей и Четвърто авеню се пресичаха на площад Юниън. Там се заслуша в някакъв мъж, който държеше реч за стачките и за войната на САЩ срещу филипинските бунтовници.

— Три пъти „ура“ за анархията! — изрева мъжът и тълпата поде вика му.

Мери Хигинс пусна малко пари в шапката му и отмина. После сви на изток към претъпкания еврейски квартал и Бел скъси дистанцията, за да не я изпусне от поглед.

— Не си купувайте говеждо!

Групи жени се тълпяха край месарниците и викаха към домакините, излизащи отвътре с покупки:

— Бойкотирайте Говеждия тръст!

По ъглите имаше полицаи — едри мъже със сини униформи и високи шлемове.

Бел почти изгуби Мери в една тълпа от жени, които крещяха една на друга.

— Децата ми са болни! Трябва да ядат!

Айзък успя да се шмугне между тях и изтича след Мери. Вече не се притесняваше дали ще го забележи, или не. Във въздуха трептеше някакво мрачно напрежение — същото като преди опита за линч на Джим в Глийсънбърг. Жените, касапите и намусените полицаи щяха да загърбят скоро и последните останки от цивилизовано поведение, а Мери Хигинс се намираше сред тях.

На трийсетина метра пред Айзък Бел Мери Хигинс се насочи към мощния рев на тълпата, която не можеше да се побере в новата зала „Ървинг“ и затова бе изпълнила улица „Бруум“. Явно Мери беше развълнувана от факта, че смелите имигрантки — еврейки водеха битка с ненормално завишените цени на Говеждия тръст.

— Евреите се бунтуват! — извика един червендалест ирландец.

В този момент се чуха полицейски свирки и полицията настъпи.

— Разгонете ги!

— За кого работите? За тръстовете или за хората! — крещяха жените към полицаите.

— Хайде, жено, да те няма!

— Казаци! — извика една от жените, а останалите подеха след нея: — Казаци! Казаци! Казаци!

— Стига вече! Прибирайте се!

Едро ченге блъсна една от жените. Тя се строполи на мокрите от дъжда павета.

Мери Хигинс се втурна към нея да й помогне да се изправи, преди множеството да я е прегазило.

Друга жена падна на земята и около нея се пръснаха пакетите, които носеше. Върху ботушите на Мери падна нещо меко — прогизналата от кръв месарска хартия се беше скъсала и от нея беше изпаднало парче дроб.

Някакъв дебел полицай с плътен мустак и гъсти вежди повали Мери на колене. Ужасена да не я прегазят, тя се опита да се изправи.

Ченгето обаче не й позволи и кресна в лицето и:

— Какво прави хубаво ирландско девойче при тези мръсни чифути?

При този изблик на чиста омраза каквито и съмнения да бе имала Мери Хигинс спрямо намеренията си, те се изпариха. Между доброто и злото зееше огромна пропаст и в Питсбърг тя щеше да стори нещо добро. Мери вдигна дроба, замахна и удари с него ченгето в лицето. Меката плът се пръсна по веждите и мустаците му. Заслепен, той се олюля назад, като извика от гняв и объркване.

Колегите му обаче видяха само едно — окървавеното му лице.

Трийсетина от тях се втурнаха към Мери с размахани палки.

Гневните викове на жените преминаха в писъци. Предните редове на тълпата се запрепъва назад, но налетяха на тези зад себе си и всички вкупом нападаха по паветата. Мери успя да издърпа на крака едно изцъклено от ужас девойче, но самата тя падна под натиска на множеството. Някой настъпи дланта и на земята, едно остро коляно се заби в гърба й. Небето почерня от тела, спускащи се върху и. Колкото и да напрягаше сили, не можеше да се изправи. Едва дишаше и започваше да губи съзнание. Ненадейно една мощна ръка я стисна за лакътя.

— Хванах те! — извиси се над хаоса силен мъжки глас. — Не се отделяй от мен!

Мъжът с лекота я изправи на крака, а след това я повлече след себе си, докато не стигнаха до един ъгъл.

По улицата се задаваха още ченгета.

— Не ги гледай! Върви бързо, но не бягай!

Едва когато стигнаха на улица „Кенъл“ Мери успя да зърне спасителя си. Беше широкоплещест работник с широко палто и работен комбинезон под него. Носеше червеникаво шалче и омачкана шапка с мека периферия, нахлупена ниско над очите му.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Спасихте ми живота!

— Все някой трябваше да го направи. Просто аз бях наблизо.

— Благодаря! Аз съм Мери Хигинс — подаде му ръка Мери.

— Радвам се да се запознаем, Мери Хигинс. Аз съм Джон Клагарт.

22

— Клетите жени. Прави бяха. Ченгетата ги нападнаха като казаци.

Джон Клагарт я водеше към една закусвалня, където се хранеха работниците, копаещи тунелите за новата метролиния. Там Клагарт й натика в ръцете едно горещо кафе.

— Ако дадете на ченгетата дяволска работа за вършене, ще използват дяволски методи — рече той.

— Всеки американец трябва да тъне в земята от срам заради това, което се случва.

— Цялото правителство за нищо не става — въздъхна Клагарт. — Гнило е до сърцевината си.

— Три пъти ура за анархията — рече горчиво Мери.

Клагарт поклати глава.

— Анархията е шега. Доникъде няма да стигнеш с нея. Трябва да се направи нещо истинско. Нещо, което тия кръвопийци капиталистите ще усетят като удар и което ще ги събори по гръб.

Мери реши, че мъжът срещу нея има необичайно интелигентен вид. Макар да имаше телосложение, подобно на копачите, които ядяха долнопробната си наденица и грахова супа край нея, този мъж излъчваше изисканост, която и напомняше за Айзък. И подобно на Айзък притежаваше твърдия поглед на мъж, свикнал с успеха, рядкост сред работниците. Разбира се, не беше хубав като Айзък, нито пък толкова открит.

В очите му имаше някаква особена отдалеченост, почти празнота. Отначало и се беше сторило, че са лешникови, но сега виждаше, че са изключително рядък цвят — кехлибарени. В опушения сумрак на закусвалнята изглеждаха почти златисти. Ала не лъщяха като злато. Бяха непрозрачни като мед. Ако, както подозираше Мери, Джон Клагарт криеше тайни, очите му никога не биха го издали. Ала каквито и тайни да криеше, това не я интересуваше. Нямаше нужда от чиято и да било топлина и откритост.

— Знам начин да ги съборим по гръб — рече тя.

Айзък Бел търсеше Мери Хигинс в Гробницата — мрачния и пълен с униние, а в момента и с жени, градски затвор, който все още се строеше. За последно я беше видял на двайсетина метра пред себе си, насред купчина тела на полицаи и стачкуващи жени, ала преди да се добере до нея, тя изчезна.

Бел се обади в агенцията и не след дълго при него дойде един от куриерите на господин Ван Дорн с подписано лично от него представително писмо. Шефът се беше запознал с достатъчно влиятелни хора в Ню Йорк, за да получи специално отношение. Само че и това не помогна. В списъците с арестувани името на Мери Хигинс не фигурираше.

— Проверете в болницата за спешна помощ на Двайсет и шеста Източна — предложи един от сержантите, като видя притесненото лице на Бел. — Господ да не дава госпожица Хигинс да е паднала в мелето. Тези еврейки нямат спирачки.

— Няма ли болници по-наблизо?

— Може би в Бруклин?

Когато Бел излезе от сградата на затвора, вече валеше здраво и той застана под навеса, за да изчака трамвай или такси. Забеляза едно и се затича към него. Някакъв работник с широко палто и шапка с мека периферия обаче го изпревари. Мръсна превръзка скриваше носа и бузите му, а брадичката му се гушеше в диплите на червено шалче.

— Вземете го вие — рече Бел.

Превръзката беше напоена с кръв и Бел реши, че мъжът е пострадал в сблъсъците.

— Не, вие го вземете — отвърна мъжът и се извърна.

Бел успя да зърне за миг очите под периферията на шапката и сънят му във въглищната мина мигом се върна. Мъжът хвърли бърз поглед назад и свърна зад един ъгъл. Бел тръгна след него.

— Чакайте!

Мъжът ускори крачка.

— Чакайте! Ей, господине!

Бел затича.

Непознатият се стрелна в една сграда за събаряне и се шмугна между две от колоните. Може да се е наранил, докато е работел тук, помисли си Бел.

— Чакайте! Чакайте!

Мъжът отново се обърна. Като видя, че Бел още го следва, той изтича надолу по едно полусрутено стълбище. Бел хукна след него и се озова в огромна изба, смърдяща на плесен. От дупките в тавана се процеждаше слаба светлина.

Мъжът внезапно спря.

— Следвате ли ме?

— Да — отвърна Бел. — Не ме ли чухте? — младият детектив се взря в чертите, скрити от превръзката и шалчето. — Срещали ли сме се преди, господине?

— Не мисля! — отвърна мъжът през плата. — От къде сте?

— Западна Вирджиния — отвърна Бел.

— Не. Никога не съм ходил там.

— А вие откъде сте?

— Господине, на челото ви пише „полицай“, а аз не съм направил нищо, заради което разни ченгета да ме разпитват.

— Набито око имате — рече Бел. Страхът от ченгетата навярно обясняваше защо мъжът беше побягнал. — Но не сте прав. Не съм ченге, а частен детектив.

— Копои, ченгета, стачкоизменници… едни и същи сте. Не се приближавайте, господине!

— Питам ви учтиво. От къде сте? — не отстъпваше Бел.

— Не ме спирайте!

— Срещал съм ви някъде! Искам да знам къде!

Мъжът реагира светкавично и финтира като боксьор с ляв прав, готов да нанесе мощно дясно кроше. Бел беше също толкова бърз. С лявата си ръка блокира крошето и се приготви за ответен удар. Но вместо да замахне с юмрук, жълтоокият мъж извади от палтото си револвер. Ударникът прищрака и младият детектив осъзна, че е бил измамен от майстор.

— Изглеждаш изненадан.

Бел се втренчи в очите на нападателя. Грейди Форър беше прав. На слабата светлина изглеждаха златисти. Цветът им бе също толкова странен, колкото и тонът на гласа му, изпълнен с гордост. Сякаш очакваше Бел да се възхити, задето бе изигран. Какво ставаше, по дяволите? Явно не се бяха озовали тук по случайност. Мъжът беше поставил капан, в който Бел влезе услужливо и сега се чувстваше като глупак. Но поне вече знаеше, че сънят му от мината не е никакъв сън.

— Извади пистолета от кобура си! Само с показалец и палец. Ако не държиш другите три пръста изпънати през цялото време, мъртъв си!

Бел бръкна бавно под палтото и извади с два пръста армейския си „Колт“. Мъжът протегна ръка и Бел го постави в дланта му. Онзи го прибра в собствения си кобур.

— Сега и пистолетът в ръкава ти.

Бел извади деринджъра си.

— И в другия.

— Нямам друг в ръкава.

— Тогава в джоба на палтото ти — щракна мъжът с пръсти.

Бел извади още един деринджър от джоба на палтото си. Беше много малък и лек — подарък от Джо ван Дорн по случай „завършването“ му и след многократни огледи Бел бе установил със задоволство, че скрит в джоба му, пистолетът с нищо не издава присъствието си.

— Набито око! — каза той.

— И преди съм ги виждал тези, синко.

Бел отново долови горделивите нотки в гласа, точно както се надяваше. В последната реплика нямаше опитност и рутина, а самохвалство. Мъжът отново сякаш очакваше ръкопляскания. Бел наистина беше впечатлен. Този човек си разбираше от работата. Но още не смяташе да му ръкопляска. Вместо това попита:

— Виждал си ги и преди? Значи ме следиш отдавна? Кой си ти?

— Ножа в ботуша!

Мъжът насочи към лицето на Бел деринджъра, който току-що му беше взел, а с револвера се прицели надолу. Прилича на „Колт“, реши Бел, но ударникът беше необичайно широк, патронникът беше подравнен, а мерникът беше премахнат, навярно за да може непознатия да вади оръжието по-бързо.

— Кой ботуш?

— Мога да пробия дупка в един от тях. Или може да ми покажеш… Бавно!

Бел извади дълъг нож за хвърляне от десния си ботуш.

— Ръцете ти са заети. Къде да го оставя.

— Забий го в касата на онази врата, ако можеш да я улучиш.

Касата се намираше на около седем-осем метра. Бел вдигна ръка. Пистолетът остана насочен към главата му. Острието прелетя през избата и се заби в тясното парче дърво на сантиметър от бравата.

Мъжът с кехлибарените очи сви рамене пренебрежително.

— С това хвърляне само се губи време.

Прибра деринджъра в джоба си и посегна към ботуша си. Извади нож досущ като този на Бел.

— Ето по-добър начин.

Усука китката си отдолу нагоре. Ножът изсвистя и се заби до първия, този път право в бравата.

Бел беше сигурен, че мъжът отново ще се разконцентрира за миг, докато се любува на собствените си умения. Той вдигна леко брадичка, сякаш очакваше Бел да изрази възхищението си. Беше само за миг, но напълно достатъчно, за да успее Бел да го ритне в китката.

Ръката на мъжа трепна и пръстите му се отвориха.

Бел посегна към падащия пистолет.

Твърде късно. Със скорост, на която Бел не можеше да повярва, мъжът улови оръжието с лявата ръка, дръпна се встрани, за да избегне нападението на младия детектив и го халоса в слепоочието с дулото. Светлинки избухнаха пред очите на Бел и той се изтърколи тромаво на земята.

Почти веднага успя да скочи на крака и тръсна глава, като се опита да проясни ума си и да подготви следващия си ход. В този момент трима работници затрополиха по стълбите. Явно почивката им беше свършила и се връщаха, за да продължат работата си.

— Какво, по дяволите…

Мъжът с широкото палто мина бързо покрай тях и се втурна нагоре по стълбите със своя пистолет в ръка, както и с трите пистолета на Бел в джобовете си.

Бел изрева:

— Направете път! — измъкна двата ножа от касата на вратата и се втурна след мъжа.

23

Пороят заплашваше да се превърне в наводнение и Бел не можеше да види нищо дори на двайсетина метра пред себе си. Дъждът бе изпразнил улиците, така че на младия детектив му се стори, че през празното пространство вижда една самотна тичаща фигура. Дългото палто на мъжа се ветрееше. Той явно се беше насочил на запад към улица „Елм“.

Бел хукна след него. Бягаше бързо и успя за нула време да скъси разстоянието между себе си и мъжа, но в този момент непознатият ненадейно се скри в една дупка на тротоара. Бел скочи след него и се приземи на дървена платформа на около метър под улицата. Видя дървена стълба, втурна се по нея и се озова в на пръв поглед безкраен тунел, осветен от електрически крушки. Явно това беше покритият изкоп за метрото.

Тунелът приличаше на добре уредена и много голяма въглищна мина. Беше десет пъти по-широк и поне пет пъти по-висок. Електрическите крушки го изпълваха със светлина. Вместо несигурни дървени подпори, тук всичко се крепеше на редици стоманени колони, подпиращи трегерите по протежението на целия тунел. От трегерите с вериги бяха увесени огромни вентилационни тръби — около които земята бе старателно разровена.

Бел обърна очи към посоката, която би трябвало да извежда към центъра на града. Натам светлините ставаха по-ярки, а в обратната посока отслабваха. Далеч напред се виждаше непознатият, който лъкатушеше между работници, кранове и колички. Внезапно мъжът спря, подаде нещо на един от работниците с количките и отново се затича. Когато Бел стигна до работника, той и още един едър юначага зарязаха работата си и препречиха пътя му. Стискаха по шепа долари.

— Никакви ченгета!

— Не му вярвайте! — извика Бел. — Махнете се от пътя ми!

— А защо да вярваме на теб?

Бел нанесе два светкавични удара на първия мъж, препъна втория и продължи да тича след непознатия. Онзи имаше преднина от поне петдесетина метра. Бетонът изведнъж свърши. Напред землистия под на тунела се беше превърнал в лепкава кал. Мястото се стесни, а броят на работниците се увеличи. Стоманените колони отстъпиха на дървени греди и трегери, а от време на време през дупки в тавана се виждаше небето, от което се лееше дъжд.

Бел имаше чувството, че тича с километри, и че силите няма да му стигнат да вдигне крака си от калта на следващата крачка. Ала мъжът отпред не спираше, напредваше бързо по неудобния терен, подминаваше стреснатите работници, без да им обръща внимание и разблъскваше онези, които не успяваха да се отдръпнат навреме от пътя му.

Внезапно се чу тътен на гръмотевица и земята се разтресе. Над главите им затрополиха трамваи. Просветнаха лампи. Вентилационните тръби се поклащаха на веригите си. Бел не спираше да тича, пренебрегвайки размаханите по негов адрес юмруци и гневните викове на работниците. Внезапно разкаляният под изчезна, изчезнаха и работниците с кирките и лопатите. Стените станаха каменни. Явно, копаейки в посока към гара „Гранд сентръл“, строителите бяха стигнали до манхатънската шиста. Каменният пласт тук беше близо до повърхността.

Тунелът приличаше повече на мина, с груби стени, нисък таван и боботенето на бормашини.

Освободен най-сетне от лапите на калта, Бел ускори рязко крачка. Мъжът пред него явно вече бе уморен, защото започна често да се препъва. Бел почти го настигаше. Още по-добре, помисли си младият детектив, защото тунелът скоро щеше да свърши. Единственият път щеше да остане една от шахтите, откъдето работниците изнасяха към повърхността със стоманени кофи изкопаната скала. Това, че непознатият имаше поне четири пистолета, а той — само два ножа, не тревожеше Бел.

Внезапно мъжът се покатери по една от наклонените стени, която водеше към открита галерия и се шмугна под въжетата, опънати, за да обезопасят района. Отгоре се лееше светлина. Явно имаше отвор към улицата. Един работник затича натам.

— Изчезвай от там, проклет идиот! — провикна се той. — Там е нестабилно!

Един лъч падна върху непознатия и Бел видя победата в очите му — явно мъжът разполагаше с някакво известно само нему преимущество. Бел се затича още по-бързо. Мъжът използва една канара, паднала от стената на галерията, за да се покачи още нагоре. Каменните пластове се издигаха стръмно. Един огромен къс скала се плъзна по стената като спортна шейна по заледен склон. Бел настигна работника, който не спираше да вика:

— Това ще те утрепе! Слез от там, идиот такъв! Какво правиш?… Ще ни избиеш всички!

Мъжът беше взел отнякъде едва кирка и с нея се придърпваше нагоре по ронливата скала.

— Ще започне нова лавина! — изкрещя работникът. — Бягайте, момчета! Бягайте!

Бел обаче продължи преследването. Непознатият беше стигнал до отвора и размахваше кирката, за да го разшири и да се измъкне. Към Бел се затъркаляха камъни. Мъжът всеки момент щеше да се измъкне през дупката. Бел извади един от ножовете и го хвърли.

Острието бе прицелено точно и се заби в петата на левия крак на мъжа, докато той изчезваше нагоре. Скалите около отвора се разтрошиха и огромна вълна от камък се плъзна надолу, профуча покрай Бел и се сгромоляса на пода на тунела. Ударната вълна помете Бел и той се понесе след каменната лавина. Падна и едва успя да се изтърколи встрани, за да избегне парче скала, дълго десетина метра, което полетя към него.

За щастие канарата се подпря на стената на тунела и Бел успя да се покатери по нея, както по стълбище. Излезе на повърхността на ъгъла на Четвърто авеню и Трийсет и седма улица, точно навреме, за да види как няколко огромни къщи от червеникав пясъчник се люшкат като по време на земетресение. На тротоара се отвори дупка, фасадите се отделиха от къщите и се сринаха в тунела.

Бел виждаше стаите на жилищата, все едно бяха кукленски къщи. Обитателите търчаха надолу колкото им държаха краката. Бел се затича натам, за да помогне. Улови с периферното си зрение движение в една от пресечките на Трийсет и седма улица. Влак на градската железница набираше скорост по Трето авеню в посока към центъра. За най-задния му вагон се беше вкопчил непознатият и докато влакът се скриваше, той махна за довиждане на Бел.

— Измъкна се — докладва младият детектив на Джо ван Дорн.

Шефът кипеше от гняв.

— Ами дамата, която ти наредих да следиш?

— Изгубих я от поглед в размириците в еврейския квартал. Търсих я в Гробницата и тогава се натъкнах на него.

— Арестували ли са я?

— Полицията е арестувала стотина жени, затова реших да проверя дали и тя не е там. Но я нямаше.

— Полицията… — изръмжа Ван Дорн. — И като говорим за тях, току-що проведох неприятен телефонен разговор с един от помощниците на комисаря, който ме уведоми, че патрулиращите полицаи са получили интересна информация от предприемача на новото метро. Присъствал си бил на срутване на улицата. Някои смятат, че ти си го причинил.

— Не съм аз — защити се Бел. — Но разпитах инженерите, за да разбера какво се е случило. Наричат тази част от тунела „каръшка“. Всякакви инциденти са се случвали там — срутвания, експлозии, убит работник. Случилото се днес е било резултат от непредвидена неустойчивост в геологическия пласт. Мъжът, когото преследвах, предизвика срутването — или по случайност, или нарочно, ако е разбирал от минно инженерство и е разпознал особеностите на скалата.

Ван Дорн продължаваше да вика.

— Ясно е, че не бих могъл да подозирам свой детектив в умишлено срутване на половин пресечка, но се надявам в бъдеще подобни събития да не се случват в близост до теб, така че полицията да свързва името на „Ван Дорн“ с природни бедствия!

— Трябваше да помогна на хората от срутените сгради.

— Сигурен ли си, че си виждал този мъж и преди?

— Не напълно… — отвърна Бел, защото знаеше, че не може все още да формулира ясно пред шефа си теорията си за странния човек с кехлибарените очи. — Но съм сигурен, че е търсил мен. Примами ме в онази изба.

— Примамил те е? Това правят злодеите от евтините романчета с нищо неподозиращи девици.

— Имам предвид, че се чувствам като пълен глупак.

Ван Дорн кимна.

— Една вечер почивка ще ти дойде добре.

— Да, сър — отвърна Бел.

Само че вместо да се върне в квартирата си в йейлския клуб, той се упъти право към един оръжейник, чиито услуги използваше Уиш Кларк. Беше след работно време, но оръжейникът живееше точно над работилницата си и името на Кларк свърши работа.

Бел си купи същите оръжия, които жълтоокият му взе. След това описа револвера на мъжа.

— Беше 45-и калибър. Бих казал, че е „Колт“. Но нямаше мерник, а ударникът беше много по-широк от този — и протегна напред новозакупения си „Колт“. — Чудех се дали познавате някого, който може да видоизмени „Колт“ по този начин?

— Хората правят какво ли не с револверите си. А забелязахте ли патронника?

— Беше подравнен — отвърна Бел. — А ударникът беше елегантно извит, не прав.

— Мерникът отрязан ли беше или изстърган?

Бел се замисли.

— Мисля, че имаше вдлъбнатина, в която можеше да се вкара нов.

— Колко дълго беше дулото.

— Не толкова, че да не се вади бързо от кобура.

— И е имало вдлъбнатина за мерник?… А спусъкът?

— Не го видях от пръста му.

— Колко голяма беше дръжката?

— Нека помисля… Мъжът имаше едри длани, но се виждаше долният край, значи е била по-дълга от обикновеното.

— Мисля, че сте видял „Бисли“.

— Дългобойният пистолет?

— Да, подравненият патронник е за дълъг мерник. Прекрасно оръжие, невероятно точно!

— От опит знам, че е така — каза Бел, спомняйки си как за малко изстрелите в Глийсънбърг не го убиха, при това от огромно разстояние и в сумрак.

— Но е нещо повече от дългобоен пистолет — каза оръжейникът. — С дебелия ударник и дългата дръжка е отличен и в близък бой.

— Имате ли такъв?

— Ще трябва да го поръчам специално.

— Изпратете го в офиса на агенция „Ван Дорн“ в хотел „Кадилак“. От там ще ми го препратят.

Бел плати за пистолетите и ги постави по местата им. Ала докато слагаше деринджъра с двойната цев в ръкава си, той се замисли. Жълтоокият как беше разбрал, че има оръжие там? Предположил ли беше, или беше налучкал? Или беше забелязал, че ръкавът е скроен малко по-широк? Или просто опитваше всички места, където човек би могъл да скрие пистолет?

— Ще искам още един двуцевен деринджър, моля. Но по-лек, ако имате.

— Имам един красавец, сам си го направих. Тежи наполовина на този в ръката ви. Стреля с 22-ри калибър, но не е особено мощен.

— Малката мощ е по-добре от никаква — отвърна Бел. — Ще го взема.

Мъжът извади миниатюрното оръжие.

— Не отказвам продажба — каза той. — Но май ви свършват местата за криене.

— Може ли да ми препоръчате добър шапкар?

Шапкарят работеше до късно и с готовност искаше да спечели благоволението на оръжейника, който пък му предоставяше клиенти с вкус към шапките по поръчка. В полунощ Бел забърза към хотела, за да провери дали не са пристигнали телеграми по частната линия на Ван Дорн.

Грейди Форър, който сякаш никога не спеше, рече:

— Прекрасно шапо!

Бел понакриви в поздрав широката периферия и погледна дали има нови телеграми.

Уебър и Фийлдс не се обаждаха. Бел можеше само да предполага дали наблюдават стачниците, тръгнали към Питсбърг, или са се залостили в някоя кръчма. Отбеляза си наум да накара Арчи да му даде информация отделно от тях. От Чикаго бяха пристигнали две съобщения от Уиш Кларк, и двете в типичния лаконичен стил на детективите от „Ван Дорн“, както искаше от тях шефът: „Р СКРТСИГУР РБТА.“

С други думи, Уиш не беше успял да открие Лорънс Розания из нито едно от обичайните му свърталища, за да го разпита. Детективът обаче бе получил информация, че богата вдовица или приятелка на някой магнат навярно ще се раздели с бижутата си.

Бел се изпъна като струна, когато прочете втората телеграма. Беше от Клеърборн Хенкок, когото Джоузеф Ван Дорн бе успял да убеди да не се пенсионира, за да поеме закрилата на Джим Хигинс и управлението на охранителните служби на „Ван Дорн“.

„Амаехубавица“ и „срадост“ бяха две дълги и излишни думи, но Хенкок беше направил лична услуга на Ван Дорн и можеше да си позволи волности.

Бел отвърна:

24

— Много доволен от себе си изглеждаш — каза Джеймс Конгдън.

Хенри Клей се прицели в Целувката и метна шапката си през кабинета на съдията.

— И с право — отвърна той. — Войната ни сред въглищните залежи се движи по план.

— От това, което чета по вестниците, щеше да се движи по план и без скъпите ти намеси.

Клей нямаше намерение да се съгласи толкова лесно с това, че победата му е незначителна. Малкото заиграване с Айзък Бел му беше доставило голямо удоволствие. Беше измамил, обезоръжил и унижил младия детектив на Джоузеф Ван Дорн. А това, че Бел следваше Мери Хигинс, само доказваше блестящия избор на Клей. Бел — или по-вероятно Ван Дорн, подозираше това, което Клей вече знаеше със сигурност от източниците си в профсъюза: Мери Хигинс беше предизвикала дерайлирането на влака в Денвър. Със способностите и изобретателността си тя бе много опасен елемент, а Джо ван Дорн очевидно долавяше това и затова плановете на Клей за младата бунтарка му се струваха още по-добри.

— Не вярвайте на всичко, написано във вестниците.

— Обеща ми, че ще спечелим тази война точно чрез тях — сопна му се Конгдън.

— Обещавам, че ще спечелим. Вестниците ще унищожат профсъюзите, когато успеят да убедят хората, че единствено собствениците са в състояние да спрат провокаторите.

— Кога, по дяволите, ще се случи това? Иде зима, а миньорите вече стачкуват. Какво чакаш?

— Светоизместващо събитие.

— За това ще ти трябва земетресение.

— Намерих си земетресение.

— За какво говориш, по дяволите? Спри да си играеш с мен, Клей. Какво земетресение?

Хенри Клей се усмихна, напълно уверен в ефекта от думите си.

— Прекрасно земетресение. Всъщност, светоизвместващо с красотата си.

— Жена?!

— Прекрасна жена с голям размах. По-умна, по-корава и по-смела от всеки член на профсъюз в тази страна. Единствената и слабост е, че е толкова отдадена на „справедливата война“, че направо са и се кръстосали очите.

— Искам да се срещна с нея.

— Казах ви в началото, че подробностите са моя работа — студено отказа Клей.

— Тактиката е твоя работа. Стратегията е моя. Земетресението влиза в категорията „стратегия“. Ще се срещна с нея!

Айзък Бел плати за най-голямото частно купе в пенсилванския влак и даде бакшиш на прислужника, за да му носи храната в купето. До Питсбърг го чакаше дълго пътуване и Бел възнамеряваше да използва всеки свободен от сън или хранене час да се научи как да вади деринджъра от шапката си.

На вратата на банята имаше огледало. Той застана срещу него и вдигна ръце, все едно току-що го бяха обезоръжили. С бавни движения той разработи поредица от стъпки как да стигне до пистолета и да го подготви за стрелба.

Влакът фучеше през Ню Джърси, спря за кратко във Филаделфия и продължи към Пенсилвания. Докато се упражняваше с целеустремеността на атлет, заучаващ ново движение, умът на Бел за пореден път се въртеше около известните му факти за жълтоокия.

Странно беше, че имаха еднакви метателни ножове. Странно, че онзи знаеше къде Бел крие своя. Някои ги криеха под ревера на палтото си, други — на кръста.

Знаеше също, че Бел има деринджър в ръкава, а не например в ботуша. И беше забелязал дори този в джоба му, нещо, което никой не знаеше.

Какво друго знам за него? Запита се Бел.

Вече не се съмняваше, че „сънят“ в мината е самата истина. И не се съмняваше, че този мъж е същият, който се опита да го убие в Глийсънбърг. Но така или иначе въпросите все още бяха повече от отговорите. Защо този мъж го е последвал чак до Ню Йорк? Как го е открил? Дали го е проследил по Бродуей, докато самият Бел следеше Мери?

Влакът беше на два часа западно от Филаделфия и се катереше в подножието на планината Алегени, когато младият детектив реши, че е измислил правилната последователност от движения за шапката и пистолета си. Сега трябваше да ги овладее. Това значеше упражнения, упражнения, упражнения, упражнения, докато всяко движение стане автоматично. Час след час. Ден след ден. От сега.

Спряха в Алтуна, за да сменят локомотивите и да прикачат вагон-ресторант. Бел скочи на насипа и се разходи напред-назад, за да се разтъпче. Хладният въздух беше приятен, но започваше отново да вали. Докато приключат с маневрите, по корпуса на новия локомотив вече се стичаха реки от дъжд.

Бел се качи във влака, поръча си кафе и сандвич и се върна в купето си, за да се упражнява, пренебрегвайки трополенето на дъжда по прозореца.

Осем часа след Джърси, влакът намали до спокойните шейсетина километра в час и кондукторите започнаха да минават по вагоните, за да обявят наближаването на Питсбърг. Бел седна на леглото и заръфа гладно сандвича, за който беше забравил, и изгълта студеното си кафе. Навън падаше нощта. През прозореца се виждаха червени огнени точици. Бел изгаси лампите в купето, за да ги разгледа по-добре.

В дъжда горяха огньове и осветяваха изпитите, посивели лица на мъжете и жените край тях. Прислужникът дойде да прибере подноса.

— Стачкуващи — каза той.

— Лоша нощ за стоене под небето — рече Бел.

Прислужникът сякаш усети подкрепа в думите му и продължи:

— Горките! Нямат къде другаде да идат. Военните не ги пускат в Питсбърг.

— А къде са палатките им?

— Хората казват, че полицията ги е конфискувала и ги забутала в някакъв склад.

Огньовете се разредиха и накрая изчезнаха близо до чертите на града, а няколко часа по-късно влакът влезе в гара „Юниън“ в Чикаго.

Познаваше ме, помисли си Бел, провокаторът ме познава!

25

Уиш Кларк чакаше Бел на перона. Лицето му беше подпухнало и мораво, а очите му блестяха като яркосини точици на него.

Бел скочи от вагона, още преди влакът да спре напълно.

— Намерихме ли Лорънс Розания?

— Главният посредник за продажбата на крадена собственост в града ми каза, че копелето е толкова самоуверено, че преговаря за откуп за бижута, които още не е откраднал.

— И как разбра? — попита Бел, дълбоко впечатлен.

Уиш смърдеше на спиртоварна, но колцина детективи можеха да измъкнат такава информация от посредник на черно?

— Дължи ми услуга — отвърна Уиш.

— Явно голяма.

— Така си е. Не го застрелях, а имах право да го направя и той го знае. Освен това се дразнеше, че крадец на бижута има наглостта да подбива цените на най-големия си конкурент. Напомних му, че господин Розания няма конкуренти, но онзи не беше в много добро настроение.

— Каза ли ти какво планира да открадне Розания?

— Огърлица с петнайсеткаратов розов диамант във формата на сърце и цяла върволица двукаратови бели диаманти край него.

— Това стеснява кръга на целите до „много богатите“.

— Никой никога не е твърдял, че Розания не си разбира от работата. Така или иначе, ще наблюдаваме черноборсаджията, както и конкурента на Розания, а когато нашият касоразбивач се покаже с плячката, ще го спипаме.

— Кога?

— Скоро, поне така мисли моят човек.

— Не, нямаме време да седим и да го чакаме — каза Бел.

— Само няколко дни.

— Ами ако Розания реши да се покрие? Ако реши да действа предпазливо и да остави нещата да се уталожат, преди да продава. Може да отнеме седмици. Нямаме седмици.

— Готов съм да чуя и по-добри идеи — каза Уиш. — Имаш ли?

— Прати съобщение на Грейди Форър в нюйоркския офис.

— Кой е този?

— Новият, за когото ти разказвах, шефът на отдела по проучванията.

— Цял отдел? Кога пък сте го направили?

— Преди около месец — отвърна Бел. Уиш доби съвсем объркан вид и Бел си спомни думите на Ван Дорн, „Един Бог знае къде е Уиш Кларк“. — Шефът работи бързо, разширява агенцията.

— Какво ли ще измисли още модерната епоха? — престори се на удивен Уиш. — Добре, какво да му пиша на този Фуриер?

— Форър, Грейди Форър. Много му сече пипето. Кажи му да се разтърси из пресата за богати чикагци, отишли да пазаруват бижута в Ню Йорк.

— Никой няма да пише във вестника, че господин Дебеловрат е купил ново колие с диаманти?

— Ще четем между редовете. Особено в светските хроники. Сравни купувачите в Ню Йорк с поканените на скорошни балове в Чикаго и ще се опитам да разберем какви са плановете на господин Розания.

— Искаш да го прекъснем насред работата?

— По-скоро след нея.

— Хубав план, Айзък, два заека с един куршум.

— А и ще го настроим за приказки.

— Много модерна идея, това за господин Форър и светските хроники. Аз, понеже съм старомоден, ще посетя „Блек Соушъл“ и „Литъл Ексчейндж“.

— С каква цел? — попита предпазливо Бел. И двете места бяха барове.

— Защото „Литъл“ е ей-там — отвърна Уиш и кимна към ярко осветен бар на ъгъла. — „Блек“ е също на един хвърлей от гара „Ла Сал“, където спира „Туентиът сенчъри“.

— И?

— Когато влаковете пристигат от Ню Йорк и е време да си ходят, експресните куриери на „Пенсилвания спешъл“ отиват до „Литъл“ за по едно. А момчетата от „Туентиът сенчъри“ надигат чаши в „Блек“. Дали пък тези тежковъоръжени господа, чиято работа е да пазят ценни вещи, няма да си спомнят кои пътници са се връщали от Ню Йорк с бижута в сейфовете?

Бел се съгласи, че тактиката на Уиш е по-добра.

— Не се коси, синко — потупа го Уиш. — Ти пък се сети да спипаме стария крадец с плячката. Аз просто измислих малко по-бърз начин да го хванем.

— Все повтарям на господин Ван Дорн, че си най-умният детектив в цялата агенция — ухили се Бел.

— Мога да си представя колко се радва да го чуе.

— Стой на място!

Двама едри мъже препречиха пътя на Айзък Бел към профсъюзния дом на миньорите. От баровете по улицата се носеше музика от раздрънкани пиана.

Миньорите здравата се бяха барикадирали — на прозорците имаше стоманени кепенци, а на покрива — стрелец.

— Здрасти, Майк, Тери! Как я карате?

Охранителните агенти се вгледаха по-внимателно.

— Айзък! Не сме те виждали, откакто беше младши.

Майк Фланър и Тери Фейн бяха двойка яки хубавци, които вършеха чудесна работа в хотел „Палмър хаус“, но не се и преструваха, че притежават умствения капацитет за следователи.

— Не можах да те позная с този мустак — каза Майк.

— Много ти отива — добави Тери. — Дамите много ще си паднат.

— Да се надяваме, че си прав. Мери Хигинс с брат си ли е?

— Показа се вчера — отвърна Тери и смигна многозначително, докато въвеждаше Бел в общото помещение. — Не можеш да си представиш колко много профсъюзни членове изведнъж се сетиха, че имат неотложна работа с брат й, откакто тя се появи в града.

— Мери добре ли е?

— Естествено, че съм добре! — възкликна Мери, влизайки в стаята.

Тъкмо закопчаваше палтото си. Носеше червена шапка без никакви украси. Косата й се пилееше на къдрици по раменете. Очите й бяха сиви и безбрежни като зимно море.

— Защо да не съм добре?

Бел не можеше да й каже: „Защото изчезна насред улични сблъсъци, докато те следях по заповед на господин Ван Дорн, който мисли, че си наумила нещо.“ Нито пък можеше да изтърси пред брат и и пред колегите си: „Още по-красива си, отколкото си спомням.“

— Радвам се пак да те видя. Теб също, Джим.

Ръкуваха се.

— Добре дошъл в Чикаго! — поздрави го Джим приветливо.

Мери не предложи ръка, а усмивката й бе хладна, като кимване на далечен познат в другия край на гъмжаща гара.

— Братко, излизам. Радвам се, че се видяхме, Айзък.

— Надявам се пак да се видим.

— За дълго ли си в Чикаго?

— Трудно е да се каже.

— И при мен.

Тя излезе и се скри от погледа му.

— Кой я пази? — попита Бел.

— Никой.

— Моля? Как така?

— Не ни позволява.

— Но ако Джим е в опасност, сестра му също е в опасност.

— Вече водихме този разговор с нея — обясни Джим.

— И изгубихме — добавиха в хор охранителите.

— Не се тревожи, Айзък — успокои го Джим, — ще я заведа в Питсбърг. Момчетата наблюдават мен, значи ще са близо и до нея.

Хенри Клей се увери напълно, че никой от „Ван Дорн“ не следи Мери Хигинс, преди да я последва в едно евтино кино на улица „Халстред“. Едно автоматично пиано дрънчеше в ъгъла, а публиката се заливаше от смях на комедията „Уговорка по телефона“.

Клей откри Мери на задния ред, където й беше казал да седне. Сърцето му го изненада и подскочи неочаквано, когато върху лицето й попадна случаен лъч от прожектора. Единствено тя в целия киносалон не се смееше.

Преди да седне до нея обаче, един друг мъж се изправи и се премести на няколко места по-близо до Мери. Клей реши, че навярно е един от свалячите, които си подбират самотни жени по такива места, и се спусна натам. Беше познал. Онзи вече полагаше длан на крака на Мери. Тя я отмести грубо. Мъжът и изсъска:

— Не ми се прави на недостъпна!

Клей хвана с едната си ръка ръката на мъжа, а с другата притисна устатата му, за да заглуши вика му и му счупи единия пръст.

— Тръгни си тихо! — прошепна той в ухото му. — Ако чуя и гък или ако те видя някога отново, ще ти счупя и другите девет!

Онзи се разкара, а Клей се премести до Мери. Силният смях и пианото им позволяваха да разговарят, без да рискуват някой да ги чуе.

— Подготвил съм петдесет шлепа и няколко влекача.

Нищо в поведението и не предполагаше, че е разбрала какво е сторил Клей преди малко и той не можеше да прецени дали е защото е бил извънредно безшумен, или защото не я интересуваше. Отговорът й беше делови:

— Господин Клагарт, откъде идват парите? Петдесет шлепа и два влекача сигурно са ви стрували цяло състояние.

— Празните шлепове са евтини в момента. Капитаните им се боят, че стачката ще намали товарите. Питсбърг е пълен с празни съдове.

— И все пак, би трябвало да е скъпо.

— Не четеш ли вестници?

— Какво имаш предвид?

— В чикагската област са се случили поредица от обири на банки и доставки със заплати.

— Какво общо имат банковите обири с въглищната стачка?

— Не всеки обирджия го прави за собствена облага — отвърна Клей. — Някои подкрепят благородни каузи.

Идеята, че работнически радикали събират пари, като обират банки, му се стори достоверна. А и ако Мери имаше скрупули срещу подобни действия спрямо капиталистически банки, Клей само можеше да си представи какви биха били, ако научеше, че парите идват от най-голямата уолстрийтска акула.

Хвърли й поглед, за да прецени как ще реагира на лъжата му.

Тя се взираше в екрана. Съпругата на главния герой тъкмо се вмъкваше в ресторанта, където го беше спипала в изневяра. Разлетяха се прибори. Изпопадаха маси. Рогоноската беше взела отнякъде камшик и го развъртя, а публиката избухна в смях, докато героите на екрана се преследваха из помещението. Хенри Клей се любуваше на профила на Мери Хигинс, чакаше и си мислеше: „Не може да не се засмее. Не е направена от камък.“

От самото начало всичките тези пари предизвикваха тревога у Мери Хигинс. Каквото и да поискаше Клагарт, го получаваше — имаше наглед свободен достъп до неизчерпаеми ресурси. Отначало и беше трудно да повярва, че банковите обирджии, които бяха герои на какви ли не сензационни материали във вестниците, са благородни и работят в името на общото благо. Испанската война отдавна си беше отишла от първите страници, а повечето вестници не желаеха да дават гласност на стачката, като пишат за нея, така че редакторите се чудеха откъде да извадят новини.

Но нищо от това не доказваше, че обирджиите наистина подкрепят стачката.

Почувства се като при първата си среща с Клагарт в Ню Йорк. Не можеше изцяло да му вярва. Въпреки че казваше каквото трябва, мотивите му оставаха загадка за нея. Но не беше преценила докрай колко много пари всъщност бяха необходими за плана и и реши да не гледа зъбите на подарен кон. Но пък ако беше номер на собствениците? Макар че не можеше да си представи какво точно биха целяли, подкрепяйки плана й.

Знаеше само, че беше заложила на човек, за когото не знаеше нищо. А сега беше станала свидетел и на агресивната му страна. Онзи мъж със счупения пръст щеше сериозно да се замисли, преди да посегне на друга жена. Мери също така беше принудена да приеме, че Клагарт е реагирал така, защото вероятно си падаше по нея.

Запита се какво би си помислила и какво би сторила, ако полицията залови обирджиите. Ако се окажеха обикновени престъпници, на господин Клагарт му предстояха много обяснения. Дотогава обаче тя реши да запази хладнокръвие и да го наблюдава внимателно.

26

Бел откри Уиш Кларк пиян в „Литъл ексчейндж“. Успя да го изведе от бара, да го натика в една едноместна карета и даде на кочияша петдоларов бакшиш да го откара в „Палмър хаус“, където се намираше квартирата на агенцията в Чикаго.

Уиш го сграбчи за ръката, докато Бел се опитваше да затвори вратата.

— Ни’кви б’жута на „Пънсилвания спеш’л“.

— Ще проверя в „Блек“ при куриерите на „Туентиът сенчъри“.

— ’Звиняай, че те раз’чаровах, Айш’к. Ама п’някога…

— Обещай ми нещо, Алойзиъс.

— К’вото…

— Легни си! Ще имам нужда от теб утре сутрин.

Кочияшът дръпна юздите и каретата потегли.

Бел пое пеша надолу по улица „Кларк“, през железопътното депо на улица „Харисън“ и изчака една шхуна с високи мачти да премине, преди да прекоси Южния канал на Чикагкската река по един стар сгъваем чугунен мост. Мостът се разгъва твърде дълго време и Бел си спомни, че докато чиракуваше в Чикаго, хората бяха надигнали глас този мост да бъде заменен с по-нов. Но корумпираните градски съветници не можаха да се разберат кой да свърши работата и кой да плати за нея.

Подобно на „Литъл Ексчейндж“ и „Блек Соушъл“ беше едно ниво над обикновен работнически бар, понеже се намираше на улица „Ла Сал“, на последната гара за влаковете от Ню Йорк. Питиетата не бяха евтини, а безплатният обяд беше подобаващо богат, сервиран от готвач в бяло, който се трудеше над последната дума в готварството — парна плоча от неръждаема стомана. Клиентите бяха бизнесмени, чиновници и търговски представители с хубави костюми, спортни жилетки, часовници на верижка, шапки и вратовръзки.

Влаковите куриери лесно се познаваха, ако човек знаеше какво да търси. Макар и облечени като останалите, имаха неотклонните, сурови погледи на хора, които можеше и да не преживеят поредната си задача. Пазеха големи суми пари, злато, облигации и бижута, заключени в укрепени вагони, и често се сблъскваха с маскирани крадци, чиито методи на нападение варираха от дерайлиране на влакове до взривяване на вагони с динамит и разстрел на оцелелите. Тези куриери бяха известни с това, че отвръщаха на стрелбата.

Бел, подобно на всеки от екипа на „Ван Дорн“, често се возеше безплатно в куриерските вагони, тъй като мъжете там с готовност приемаха компанията на въоръжени детективи, които си знаят работата. Бел поздрави неколцината, с които се познаваше, купи им питиета и разбра кои работят в „Туентиът сенчъри лимитед“, където се возеха хора, способни да си позволят петнайсеткаратови диаманти.

Бел ги разпитваше вече от няколко часа, когато влезе Уиш с чист костюм и уверена крачка и се насочи право към каната с кафе. Изгълта една чаша наведнъж, наля още една и отиде при Бел.

— Как се справяме?

— „Туентиът сенчъри“ имат пет влака — отвърна Бел. — Говорих с куриерите на четири от тях, но не извадих късмет. Петият пристига всеки момент. А ти как се справяш?

— Нищо ми няма — рече Уиш и обходи бара с присвити очи. Леко се поклащаше на място, но по нищо друго не му личеше, че преди броени часове е бил мъртвопиян. — Ето го и твоят човек, Бен Лент. Возил съм се с него. Бива го.

Бен Лент беше нисък, но набит тип. Белезите по бузите му приличаха повече на следи от куршуми, отколкото от юмруци. Поздрави топло Уиш и се пошегува, че чашата в ръката му не бива да е кафе. После се ръкува с Бел. С Бен Лент, слязъл току-що от последния влак за деня, удариха джакпота. Бел описа огърлицата, която Розания искал да открадне.

— Госпожа Стамбо.

Бел и Уиш се спогледаха.

— Госпожа Стамбо?

— Роуз Стамбо?

— Самата тя. Още си я бива, ако смея да отбележа. Дойде лично във вагона, за да ми каже да й пазя колието.

Уиш се ухили на Бел.

— Съмнявам се, че твоят Форър с неговите светски страници щеше да стигне до госпожа Стамбо.

Бел се съгласи. Госпожа Стамбо никога не би стигнала до светските страници. С лекота можеше да си позволи подобно бижу, но огромното й богатство не беше нито наследено, нито припечелено по обичайния начин. Роуз Стамбо от четирийсет години държеше най-хубавия бордей в Чикаго.

— Страхотно бижу ще да е, Розания рискува линч, ако го хванат — каза Уиш. — Всички обичат госпожа Стамбо, включително представителите на реда. Помниш ли, Айзък, отведох те при нея веднъж.

— Как да не помня — Бел си спомняше съвсем ясно пищната дребна блондинка на неопределена възраст с подканящо пламъче в сините очи. После се обърна към Лент: — Кога се видяхте с госпожа Стамбо?

— Миналата седмица.

— Утре в „Палмър хаус“ има благотворителен бал за новинарите. Мислиш ли, че ченгетата ще я пуснат? — попита Бел.

— Навсякъде ще я пуснат, нали се пенсионира.

— Още ли живее на „Диърборн“?

— Премести се в имение на Северния бряг.

Двамата детективи наеха кола и откриха новото имение на госпожа Стамбо точно по мръкване. Беше огромно, с огради от тежко ковано желязо от трите страни, а от четвъртата гледаше към езерото Мичиган. От прозорците се носеше златиста омара, а ветрецът откъм езерото довяваше музика. Двамата паркираха в тъмния край на улицата и скрити в сянката на кожения гюрук наблюдаваха имението. На всеки половин час един от тях се разхождаше из квартала.

Намина полицай и се вгледа в колата.

— „Ван Дорн“ — заяви Уиш и му бутна три долара.

От време на време изтрополяваха двуместни файтони, а понякога — и голяма карета, теглена от четири коня. Дойде втори полицай. И на него Уиш даде три долара. Преминаха още карети, пътьом към други забави на същата улица. Уиш изрази притеснение, че Роуз Стамбо може би ще носи огърлицата си още тази вечер, но Бел го увери, че като гледа спрените коли на улицата, партито и не беше достатъчно отбрано, за да се перчи с подобно бижу. Навярно щеше да е в сейфа и и да очаква Розания.

Дойде и трети полицай. И той получи три долара. Бел се разтревожи, че рушветчиите щяха да уплашат Розания. Когато се появи и четвърти, младият детектив каза на Уиш, че той ще го поеме. Бел бръкна в джоба си и излезе от колата.

— Какво имаме? — попита ченгето, висок мъж с подпухнали бузи и огромен мустак, като коледно украшение върху раздразненото му лице.

— Златна монета от двайсет долара — каза Бел и вдигна монетата. — Как се казваш?

— Мълдуун — излъга ченгето.

— Задръж десет, Мълдуун, а останалите сподели с момчетата, за да им спестиш разкарването.

Бел задържа монетата между пръстите си, докато ченгето не кимна утвърдително, че е разбрало.

В полунощ музиката спря. От входа на имението се изнизаха музикантите. Трима мъже във вечерни фракове също излязоха и със смях се качиха в една кола, марка „Аперсън“. След тях се показаха мъж и жена, хванати за ръце, влязоха в другата кола и си тръгнаха. Светлините в имението започнаха да гаснат.

— Това ми изглежда като празна работа — измърмори Уиш.

— Ще огледам отново.

Бел хвърли поглед на улицата, за да е сигурен, че няма никой, и слезе от колата. Вятърът се усилваше. Поривите му довяха звук, който Бел не успя веднага да разпознае, защото не беше обичаен за градска улица. Младият детектив се шмугна покрай оградата и се взря в езерото — тъмно, с изключение на няколкото светещи шамандури и корабите по пристаните. Бел изтича обратно към колата.

Уиш се показа.

— Дошъл е с лодка. Чух плющенето на платната.

Бел и Уиш свърнаха зад един ъгъл на оградата и изтичаха към брега. Имението си имаше пристан и там Бел видя привързана малка платноходка с гола мачта.

— Свалил е платната. В къщата е.

— Бързо е копелето! — възхити му се Уиш. — Ще е свършил работата, преди повечето касоразбивачи да са събрали смелост да започнат.

Двамата се шмугнаха сред храсталаците, откъдето можеха да наблюдават и къщата, и лодката. Изминаха трийсет минути. Бел започна да се изнервя.

— Уиш, покрий входа, в случай, че реши да си тръгне пеша.

Уиш побърза към улицата.

Бел продължи да наблюдава. Не след дълго от един прозорец на втория етаж се показа тъмен силует и се спусна по стената.

Лорънс Розания се смъкна по една от водосточните тръби като огромен паяк. Приведен ниско над земята, той прекоси моравата и стигна до пристана. Там приклекна, за да отвърже платноходката. Ненадейно се вцепени и впери поглед в предната палуба, където беше оставил платното. Нямаше го.

Преди касоразбивачът да успее да се изправи, около него се спусна мрак. Мокро, плесенясало парче плат покри главата му и се усука около крайниците му. В следващия миг някакъв много силен мъж го вдигна и го понесе нанякъде.

Въпреки петнайсетте години в Ню Йорк, Хенри Клей не бе прекъснал чикагските си корени. Беше приятел с корумпирани ченгета и издигнали се гангстери, а и не се скъпеше с парите на съдия Конгдън, така че с лекота успяваше да следи пътищата на Айзък Бел, откакто любимецът на Джо ван Дорн слезе от влака на чикагската гара. Хората, с които Клей се беше сдушил, разпознаха отдалеч Уиш Кларк и действаха много внимателно. Поне засега никой от двамата вандорнци не ги беше надушил.

Клей очакваше Бел да посети Джим Хигинс, макар и само за да види Мери. Но го объркаха новините, че Кларк и Бел запиват с влаковите куриери. Влаковите обирджии често опитваха подобни неща, но детективи?

Клей плати на един съобразителен цивилен полицай да се повърти около „Литъл Ексчейндж“, където Уиш Кларк прекарваше по-голямата част от деня. Полицаят успял да убеди един от куриерите да му каже за какво са говорили — Кларк питал за скорошни покупки на бижута в Ню Йорк. Клей продължаваше да умува каква връзка има това.

Да не би вандорднците да искат да крадат бижута? Разбира се, че не. Беше безумно предположение. Или проследяваха контрабанда. Не! Американските митници си имаха собствени детективи, а и Бел още работеше по случая с въглищната мина.

Клей все още се чудеше какво става, когато един от хората, на които беше платил, за да следи двамата детективи, му съобщи, че са спрели с кола пред имението на Роуз Стамбо. Миг по-късно го осени: Нюпорт! Бяха по-досетливи, отколкото той си мислеше, и бяха на крачка от това да го разкрият.

Клей повика най-високопоставения полицай сред информаторите си.

27

Освободен от платното, Лорънс Розания бързо си върна самообладанието, отупа фрака си и поизглади якичката си. Огледа стаичката без прозорци, където го бяха откарали Бел и Кларк, и реши, че няма как да избяга, преди самите те да го пуснат. Това, че искаха нещо от него, беше добре, и се надяваше да се измъкне от тази каша, без да влезе зад решетките. Това, че Уиш Кларк беше един от двамата, му гарантираше честно отношение, стига да не сбърка и да подцени интелекта му. Младият хубавец, който обясни какво искат от Розания, също се държеше като джентълмен, и скоро разговорът премина на малки имена.

— Благодаря за ясното обяснение, Айзък. Благодаря и на теб, Алойзиъс. Винаги се радвам да се видим. Значи, доколкото разбирам, нещата стоят така: ще ви кажа каквото искате да знаете и вие ще ме пуснете.

— Не — отвърна Айзък Бел. — Ще ни кажеш каквото искаме да знаем. Ще върнем това в джоба ти на дамата, на която принадлежи, и тогава ще те пуснем.

— Или — добави Кларк, — няма да ни кажеш каквото искаме да знаем. Ще върнем това в джоба ти на дамата, на която принадлежи, а теб ще те предадем на ченгетата. Помисли си.

— Реших — каза незабавно Розания. — Какво искате да знаете?

— Кажи ни за всички свои познати, които експериментират с оформени заряди.

Розания окръгли очи.

— Искате да ви предам самоличността на всеки крадец, който експериментира с оформени заряди?

— Едва ли са чак толкова много — стрелна го Уиш.

— Доста отбрана групичка сме — съгласи се Розания. — А и членовете оредяват след всеки неуспешен експеримент. Всъщност, не знам дали ще ми повярвате, но останах само аз. Тези заряди са по-сложни, отколкото си мислят хората.

Изражението на Бел можеше да замрази вода.

— Лорънс! Не си играй с търпението ни!

— Нито пък с добрината ни! — добави Уиш.

— Добре, какво ще кажете да ви дам информацията, да запазя половината от това в джоба си, а другата да дам на вас, и после по живо по здраво?

Бел извади часовника си на дебела златна верижка и го отвори.

— Десет секунди!

— Щом настоявате… Познавам само двама, които не само са оцелели, но и са задобрели доста напоследък.

Назова ги.

Бел погледна Уиш.

Уиш поклати глава.

— Тези са като теб, Лорънс, не биха се лишили от добрата си работа, за да разрушават въглищни мини.

— Мини ли? — повтори Розания. — Какво намеквате?

— Искаме всяко име — поясни Бел. — Не само крадците. Всички!

За пръв път, откакто бяха издебнали Розания в засада, той се притесни.

— Откъде да знам кога някой не е крадец?

— По-добре да си разбрал, за твое добро е.

— Няма да ви хареса отговорът ми.

Уиш кимна на Бел, че е негов ред да е лош. Бел рече:

— В този случай няма да ти хареса реакцията ни.

— Не, сериозно говоря! Мога да ви го опиша, но не мога да ви дам име, защото не го знам.

— Кажи ни каквото знаеш.

— Много е едър, висок е колкото теб, Айзък, но е по-широк в раменете от теб, Уиш. Много е интелигентен. Много е пъргав и силен. Говори като от Чикаго, но никога не съм го виждал наоколо. Така че може би е малко по-голям от мен и е напуснал града, преди да вляза в бизнеса. Носи шапка с мека периферия и я спуска ниско над очите си. Бръсне се всеки ден. От косата му съм видял само няколко кафеникави кичура изпод шапката.

Бел реши, че Розания като цяло описва нападателя му в Гробницата.

— Какъв цвят са очите му.

— Трудно ми е да кажа, светлината беше слаба.

Кларк се намеси:

— Лорънс, обикновено си по-наблюдателен. Наблюдателният касоразбивач е свободен касоразбивач. Както и жив. Слабото осветление, доколкото те познавам, би те накарало да го огледаш още по-внимателно.

— Забравяте, че се опитвах да науча по-пипкавите моменти при взривяването на сейфове, а не да идентифицирам непознати.

— Сини?

— Не. Някаква отсянка на кафявото.

— Кехлибарени?

— Редки са — отвърна Розания. — Но може и такива да са били.

— Откъде знаеш, че не е крадец? — попита Уиш.

— Добър въпрос. Повече ми биеше на ченге, честно казано.

— Какво точно ти биеше на ченге у него?

— Трудно е да се каже. Имаше нещо авторитетно в излъчването му. Като при вас. Като нищо може да минете за полицаи.

— Как така? — попита Бел.

— Не искам да се обиждате, но думи като „убедителен“, „самоуверен“ и „арогантен“ добре ви описват, както и него.

— В момента се мъча да не ти се обиждам — успокои го Уиш Кларк.

— И е дошъл чак до тук, за да изучава оформените експлозиви? — попита недоверчиво Бел.

— Не, не, не! Не казах това. Срещнахме се в Нюпорт.

— Роуд Айлънд, Вирджиния или Калифорния? — попита Уиш.

— Роуд Айлънд, във Военноморската база — предположи Бел.

— Къде другаде? Този, за когото ви говоря, пиеше в един бар там, както и аз. И двамата се разговорихме с един и същ торпеден специалист. От ония, дето само от едно нещо разбират. От нас тримата само той не можа да загрее защо му задаваме всички тия въпроси. Добре, че не се оказахме чужди шпиони.

— Сигурен ли си, че онзи другият не е бил шпионин?

— Беше си касоразбивач отвсякъде. Знаеше какво да пита. Всъщност, хрумна ми да си разменим визитките. Да се съберем за обща задача.

— Но преди малко каза, че не бил крадец.

— Така ли? По-скоро имам предвид, че разбираше от касоразбиваческа работа, но се държеше повече като полицай.

— Ченге с кехлибарени очи — каза Бел.

— Вероятно кехлибарени. И много приличаше на ченге.

— Беше ли въоръжен? — попита Бел.

— И питаш! Голям револвер под палтото, а като свали ръка на масата, китката му така изтропа, сякаш криеше оръжие в ръкава си.

— А ножове?

— Защо питаш?

— От любопитство.

— Имаше нож в ботуша си.

— Как разбра? — попита Кларк.

— Отряза една пура на Уийлър.

— Кой е Уийлър?

— Мозъкът. Арсеналът му беше още една от причините заради които реших, че не е крадец. Никой уважаващ себе си крадец не носи такива пушкала. Беше въоръжен точно като вас двамата.

Айзък Бел и Уиш се спогледаха.

— Благодарим ви, господин Розания. Много ни помогнахте.

— Удоволствието беше мое. И с това, господа, ще ви пожелая приятна вечер.

Розания пое към вратата. Спря рязко, когато прищракаха петлетата на два пистолета.

— Не забравяй да си изпразниш джобовете!

— Като ченгета? — попита Уиш на излизане от имението на Стамбо, където бяха върнали огърлицата на шармантната дама и бяха възнаградени с четиресетгодишно бренди, запомнящи се прегръдки и покана да и гостуват отново.

Уиш караше. Бел мълча чак до центъра на Чикаго. Върнаха колата и поеха към „Блек Соушъл“ за среднощна закуска.

— Някога преструвал ли си се на полицай? — попита Бел, макар да бе напълно наясно, че правилата на агенцията го забраняват.

Уиш сви рамене.

— Само при нужда.

— Как се прави?

— Нали чу Розания? Държа се както той описа онзи тип.

— Трудно ли ти беше?

Уиш се ухили.

— Нескромно ли ще е да заявя, че арогантността не ми идваше отвътре.

— Иначе си се държал като себе си?

— Съсредоточих се върху самоувереността. Всяко ченге, и доброто, и лошото, трябва да е самоуверено, за да го взимат на сериозно.

— Като нас — каза Бел.

— Освен когато се предрешим като някого от по-простоватите хора.

— Детектив — заключи Бел.

— Моля?

— Залагам десет долара срещу твой един, че провокаторът ни е частен детектив.

— А защо да не е ченге?

— Кое ченге би могло да действа в Глийсънбърг, Ню Йорк и Чикаго в рамките на броени дни? Полицаите не могат да пътуват толкова свободно. Имат си юрисдикция. Но ние можем да ходим където поискаме. Затова Джо ван Дорн отваря местни бюра. Ченгетата си стоят у дома, а ние — не, нито пък този тип. Той е частен детектив.

Уиш кимна замислено.

— Синко, продължаваш да се учиш и продължаваш да потвърждаваш подозренията ми — определено от теб би могъл да излезе добър детектив. Всъщност, бих се обзаложил, че ще излезе.

— Забеляза ли онези тримата зад нас? — попита Бел.

— Ако имаш предвид ниския, дебелия и високия господин, прикрепиха се към нас, още когато оставихме автомобила.

— Ниският грозник се навърташе около „Блек“.

Поеха по стария мост през улица „Харисън“. Уиш се престори, че се любува на железните орнаменти и междувременно хвърли поглед назад.

— Дебелият грозник се тъпчеше в „Литъл“.

— Носиш ли си по някаква случайност пушката в торбата? — попита Бел.

— Най-отгоре е.

— Я спри да си вържеш връзките.

Уиш приклекна и отвори пътната си чанта.

— Мръдни малко зад мен, Айзък. Пръска много сачми.

— Ченгета! — предупреди Бел.

Тримата полицаи се зададоха от другата страна и започнаха да скъсяваха разстоянието. Най-високият имаше гъст мустак.

Уиш беше работил в Чикаго и преди, така че попита:

— От кой отбор са?

Бел отвърна:

— В средата е офицер Мълдуун. Явно по-рано са били на хонорар.

— А тук ще довършат работата. Те са шестима, ние сме двама. Ще трябва да направим цели два трипълплея. Или може би Хари О’Хейган идва на бял кон да ни спаси?

Отговорът дойде насред грохота на копита, ала не беше прочутият бейзболист, а два огромни коня, повлекли полицейска кола в далечния край на моста.

28

Мъжете с бомбетата последваха Бел и Уиш Кларк на моста и извадиха ножовете си. Чу се изщракване от изскачането на автоматичните остриета. Чуха го и детективите, макар и на седем метра разстояние.

Водените от Мълдуун полицаи спряха под повдигащия механизъм на моста и препречиха пътя оттам.

Уиш остави пушката в чантата.

— Явно силите на реда са се подредили да гледат бой с ножове.

— Неутрални наблюдатели — потвърди Бел.

— Освен ако не вкараме огнестрелни оръжия в уравнението.

— В този случай ченгетата ще ни застрелят.

— Как си с ножовете?

— Имам малък за хвърляне в ботуша.

— Бих си го задържал за последно — каза Уиш и се разтършува в чантата си. — А, виж ти! Какво ще кажеш за нож боуи? — и той извади трийсетсантиметрово, наточено от двете страни острие.

— Колко имаш?

— Само един. Да хвърляме монета?

— Задръж си го. Ще взема един от техните — каза Бел и се засили към мъжете, фиксирал с поглед високия в средата.

На около два метра от тях Бел се престори, че ще изрита дебелия отдясно, но отскочи от опорния си ляв крак и се завъртя на деветдесет градуса. Десният му ботуш одраска носа на този в средата и се заби право в лицето на ниския отляво, който се строполи като обезглавен.

Бел взе ножа от моста.

— Благодаря!

Уиш се озова веднага до него, размахал своя нож.

— Бягайте, момчета, докато още имате лица!

Дебелият грозник нападна с изненадваща бързина и умение. Острието му прониза празното пространство, където допреди секунди се намираше Уиш. Боуито разряза ръкава на палтото му и го поряза от китката до лакътя. Онзи пусна ножа, изкрещя и избяга, стиснал ръката си.

Остана само високият. Очите му прескочиха от острието на Бел към това на Уиш, от което капеше кръв. Замахна към Уиш. Бел на свой ред замахна с всичка сила. Ножът наниза китката на нападателя и остана там, докато онзи се олюляваше.

Уиш Кларк се засмя дрезгаво.

— Сега трябва само да се разберем с полицията. Айзък, внимавай!

29

Острието сякаш изскочи от нищото.

Първият повален се беше свестил и бе станал на крака. Стиснал падналия до него нож, рязко беше замахнал към гърдите на младия детектив.

Бел се опита да избегне удара, ала острието летеше към него. Също толкова ненадейно, колкото бе лъснало, острието се скри, спряно от Уиш Кларк, който изсумтя и се препъна назад, хванал се за гърдите.

Бел заби юмрук в лицето на нападателя с цялата си тежест, прекатури го през моста в реката и улови приятеля си, докато падаше.

— Уиш!

— Добре съм, добре съм…

Но не беше добре и Бел усещаше как тялото му се отпуска в ръцете му.

Увери се, че не са прекъснати артерии. Слава богу, от раната не шуртеше кръв. Бел метна Уиш на рамо, взе чантата му и се затътри към полицейския файтон.

Кочияшът и полицаят в него го изгледаха студено.

Бел им отвърна с още по-леден поглед и заяви:

— Капитанът на управлението ви е стар приятел на моя шеф, Джо ван Дорн. Със сигурност не бихте искали да научи, че тази вечер сте били на хонорар, нали?

Кочияшът погледна към Мълдуун и компания. Полицаите пристъпваха от крак на крак, но не се притичваха на помощ.

— Прав си.

— Закарайте ни право в болницата и сме квит.

— Джейк — каза кочияшът на този до себе си, — скокни долу и направи така, че на господата да им е удобно отзад.

Бел постави Уиш на една от дългите пейки и приклекна до него, за да не се изтърколи. Кочияшът дръпна юздите и файтонът се понесе през града.

— Спри да се мъчиш да говориш — каза Бел.

Уиш му даде знак да се приближи.

— Казах ти, мустакът върши работата, взеха те на сериозно.

Алойзиъс Кларк се събуди по развиделяване и огледа стаята, за която Бел беше платил.

— Какво правиш тук? — попита той Бел.

— Как какво правя? Ти ми спаси живота.

— Ти също, в Ню Орлиънс.

— Не съм застанал пред нож!

Уиш вдигна рамене и потрепна от болка.

— Правиш от мухата слон… — после му смигна. — Всъщност, харесва ми да ме раняват от време на време. Така никой не се оплаква, когато взема нещо за болката.

Бел му подаде плоско метално шише.

— Какво е положението ми?

— Докторът каза, че след две седмици ще си наред.

— Съжалявам, Айзък! Ще те настигна, щом мога. В Питсбърг ли ще ходиш?

— Ще спра за малко покрай „Юниън“, за да се видя с Мак, Уоли и Арчи на път за Ню Йорк.

— Защо Ню Йорк?

— За да докладвам на шефа.

— Защо не по телеграфа?

— Искам да видя изражението му, когато му кажа какво мисля.

Мери Хигинс имаше чувството, че се намира в кошмар.

Беше сигурна обаче, че не сънува. А и определено не спеше. Беше й твърде студено и беше твърде мокра, за да спи. А и кой може да спи прав, че и да ходи по път, който се беше превърнал в тресавище?

Внезапно мракът се изпълни с писъци, по-лоши от всеки кошмар.

— Идват!

— Идват!

Към тях се носеше ослепително ярка светлина. Мъжете и жените се отдръпнаха от пътя, повлякоха децата си в канавките и ги скриха край плетовете. Осем огромни бели пожарникарски коня галопираха вихрено и теглеха каруца, на която полицията по въглищата и желязото беше натоварила бензиново динамо и електрически фар. Жените на миньорите бяха кръстили този фар „Циклопа“.

Протестиращите бяха на около трийсетина километра от Питсбърг. Вървяха и нощем, защото искаха да стигнат до една голяма ферма, където членове на църквата и филантропи бяха подготвили палатков лагер. Уморените хора се надяваха там да ги чака топла храна и сухи одеяла.

„Циклопа“ отмина и Мери се втурна да помага на хората да се изправят на крака. Внезапно я обзе дълбоко отчаяние. Каузата им изглеждаше безнадеждна. Но по страшното от провала на каузата беше, че на света има човешки създания, които искаха да използват нещо толкова отвратително като „Циклопа“, за да тормозят своите събратя. „Малко са тези злодеи, малко са“, твърдеше брат й, ала грешеше. Мнозина бяха нужни, за да измислят подобна чудовищност, мнозина — за да я съградят и още повече, за да позволят съществуването й.

— Циклопа!

Адската машина отново изрева в нощта и всички се разбягаха. От канавката, където се беше хвърлила, Мери Хигинс успя да зърне галопиращите, ужасени от шума, мрака и камшика коне — издутите им вени и изцъклените им очи.

Призори, когато и последните протестиращи успяха да стигнат до палатковия лагер, все още валеше. Мери вървеше най-отзад. В едната си ръка държеше дете, а с другата подкрепяше майка му, раздирана от кашлица. Изненада се, когато жените от църквата, които очевидно никога не си бяха лягали гладни и никога не си бяха гладили дрехите сами, се спуснаха да помагат. Взеха детето от ръцете й и отведоха майката, след което посочиха на Мери опашката за храна под едно опънато платнище. Бяха се подредили стотици хора и Мери тъкмо успя да стигне до края на опашката, когато отнякъде се появи Джон Клагарт и набута в ръцете й чаша горещо кафе, което ухаеше по-добре от всичко друго на този свят.

Заедно с Клагарт имаше още неколцина мъже, облечени като миньори. Нито един от тях обаче нямаше ръце на миньор. Мери огледа мъжете. Приличаха повече на бабаитите, които обикновено се навъртаха край боксови рингове, игрални зали и хиподруми. Очите им излъчваха презрение към миньорите.

— Кои са тези? — попита тя Клагарт.

— Не са хористчета — отвърна дръзко той. — Но ще свършат нужното.

В съзнанието на мери проблесна една дума — съучастници.

— Престъпници ли са? — попита тя.

— Не е моя работа да ги съдя — сви рамене Клагарт. — Но съм убеден, че и ти, и брат ти познавате предостатъчно хора, тикнати в затвора, задето водят справедлива борба.

— Тях ги познавам — отвърна тя, — и не приличат на престъпници.

— Дай ми пъргав смелчага и не ме интересува как ще го наричаш ти, стига той да знае кой е общият враг — отсече Клагарт. — Сега слушай внимателно! Сдобих се с още шлепове по бреговете и още лодки, които да ги издърпат насред коритото.

— Не улучих плювалника ти. Извинявай, шефче!

Хенри Клей веднага разбра какъв е смисълът на дългата кафява следа от тютюнева слюнка по бледосиния му килим — предизвикателство от бандит, който никога не беше губил сбиване и който беше твърде глупав, за да допусне, че никога няма да изгуби. Десетина от тях — всички членове на пристанищната нюйоркска банда на хъдсънските дъстери, се бяха натъпкали в една от стаите на офиса през страничния коридори. Никога не би пуснал подобна измет в личния си кабинет, разбира се. Повечето не знаеха нищо за него. Знаеха само, че шефът им беше наредил да дойдат, защото имат специална задача. Но сега, вместо да слушат указанията на Клей, те хихикаха и зяпаха петното на килима.

Втората грешка на главатаря беше да подцени Клей, само защото носеше хубав костюм. Клей се изправи. Главатарят на дъстерите и биячът му се спогледаха в очакване. Някой щеше да пострада.

— Как ти викат? — попита Клей.

— Теб какво те интересува?

— Кажи му — отвърна главатарят и даде на Клей да разбере, че няма да стои между него и дясната му ръка, ако искат да се сбият.

— Албърт — отвърна бандитът, като наблюдаваше развеселен как Клей приближава.

— Няма проблем, че пропусна плювалника, Албърт. Просто го оближи!

— К’во?

— Оближи го!

— А що не се…

Клей нанесе три мълниеносни удара — високо, ниско и по средата, след това натисна врата му към пода и издърпа нагоре уловената му в хват ръка. Бандитът изкрещя от болка. В крайна сметка крясъците му преминаха в молби. Клей дръпна още по-силно. Молбите преминаха в плач.

Клей го пусна.

— Не се занимавай да го облизваш, Албърт. Знаем, че би го сторил, само това има значение.

Единайсетимата дъстери в стаята се засмяха дружно.

— Така, момчета, повиках ви, защото съм почти сигурен, че скоро някой ще нахлуе в офиса ми ядосан. Когато пристигне, искам бавно да го направите на кайма.

— Кога ще дойде?

— Скоро. Междувременно в една от задните стаички сме сложили легла да поспите. Не се напивайте, не тормозете хората ми и не плюйте по килима. Ясно?

— Ясно, сър!

След като се изнесоха, Клей извади далекогледа си и го насочи към прозореца на съдия Конгдън. Съдията работеше здраво, като се караше на някого по телефона. Клей сложи шапката си, каза довиждане на служителите си и пресече улицата, за да влезе в сградата на Конгдън.

Конгдън го накара да чака половин час. Когато най-после го прие в кабинета си, очевидно не беше в добро настроение.

— Зает съм. Говори бързо — рече кисело той.

— Това може да е последният ми доклад на четири очи за дълго време — започна Клей.

Айзък Бел беше оцелял и Клей се винеше лично за това. Беше направил рядката грешка да изпрати убийци, вместо сам да свърши работата и сега трябваше да плати цената.

— Какво е станало? — попита грубо Конгдън.

— Достатъчно е да знаете, че събитията се движат според плана.

30

Айзък бел докладва на Джоузеф ван Дорн в личния му кабинет двайсет минути след като фериботът на пенсилванската железница спря край Двайсет и трета улица.

— Намушкаха Уиш. Не е засегнат жизненоважен орган, но ще се възстановява поне една-две седмици.

— Едно време беше почти невъзможно да намушкаш Алойзиъс Кларк. Предупредих го сума ти пъти, че пиенето не прощава.

— Не е от пиенето — отвърна Бел. — Получи нож, който беше предназначен за мен.

Ван Дорн сведе очи.

— Съжалявам, Айзък! Не биваше да го казвам. Ще се оправи ли?

— Намерих му най-добрия лекар в Чикаго.

— Агенцията ще поеме разноските.

— Вече ги поех аз.

Настъпи неловко мълчание. Бел чакаше, защото не искаше да продължи пръв. Най-накрая Ван Дорн се почувства принуден да попита:

— Как мина с Розания?

— Както се надявах. Наистина изучава оформените заряди. Както и провокаторът ни.

— Виж ти!

— Розания дори се е срещнал с него в Нюпорт, извън торпедната станция.

— Сигурен ли си, че не те е подвел?

— Напълно! Описа мъж, който приличаше на този, когото видях аз. Смяташе, че има чикагски акцент, но се закле, че не го е виждал преди в града.

— Значи онзи се е изнесъл от града, преди Розания да влезе в бизнеса.

— А като се има предвид с какво се сблъскахме Уиш и аз, бих казал, че този тип има добри връзки с чикагската полиция.

Ван Дорн сви рамене.

— За чикагската полиция най-красноречивото нещо са парите.

— Така или иначе, имате приятели там, сър.

Бихте ли могъл да поразпитате?

— Няма да останем приятели дълго, ако просто отида да подпитвам напосоки. Имаш ли някакво име?

— Засега името му ми е неизвестно и нямам предположения — призна Бел и отново млъкна.

След известно мълчание Ван Дорн попита:

— Къде са останалите от екипа ти?

— Уебър и Фийлдс са в Питсбърг, заедно с Арчи. Мак откри, че един от местните шерифи крои тайни планове да екстрадира водачи на профсъюзите обратно в Западна Вирджиния заради убийството на Черния Джак.

Ван Дорн подсвирна впечатлен.

— Мак явно здраво се е разровил, за да открие това.

— Уоли твърди, че приятелката на шерифа нещо си е харесала Мак.

— Не бих предположил, че Мак още го бива с жените.

— А Уоли пък е събрал информация за нападение по железниците.

— Що за нападение?

— Ще взривяват подпори на мостове, смята Уоли.

— Безумци! — поклати глава Ван Дорн.

— Безумството е навсякъде, сякаш Питсбърг се готви да посрещне протестиращите. Половината долина на Мон ще се присъедини към тях по пътя. Затова пинкертъните и полицията по въглищата и желязото предлагат награди на освободени затворници, които да се изправят срещу стачкуващите.

— За бога! Как разбрахте за това?

— Арчи се внедри в полицията по въглищата и желязото.

— Но той е младши детектив!

— Убеди ги, че бяга от ченгетата в Айдахо, задето пребил миньор до смърт с голи ръце. Посрещнаха го като изгубен брат.

— Много е опасно да оставиш младши детектив сам на подобно място. Твърде опасно! Ами ако го усетят? Няма нужния опит, а и без подкрепа, един Бог знае какво може да му се случи.

— Всеки, който предизвика Арчи Абът на боксова схватка, бързо ще спре да се съмнява в историята му.

— Ще поздравя Арчи за постигнатото, но искам да го разкараш от там, колкото се може по-бързо.

— Не се тревожете. Вече го преместих, за да следи един недотам опасен човек.

— Кого?

— Искате да знаете какво е намислила Мери Хигинс, нали? Е, аз също.

— Имаме ли някаква следа?

— Върнала се е в Питсбърг. Все още отказва помощ от „Ван Дорн“. Затова пратих Арчи.

Ван Дорн се усмихна леко.

— Сигурно имаш огромно доверие на това момче, за да му позволиш да следи девойката, по която си падаш… О, не го отричай, Айзък!

— Надявам се Арчи още да помни единствения боксов мач, който е губил — отвърна Бел с усмивка.

— Добре, а сега на работа! Какъв е следващият ти ход?

Усмивката се смъкна от лицето на младия детектив и той изгледа шефа си продължително.

— Ще открия кой е провокаторът.

— Така ли?

— С ваша помощ.

— С моя ли? Какво имаш предвид?

— Вижте това.

Бел бръкна в ботуша си и постави метателния си нож на бюрото на Ван Дорн.

— И какво точно да видя?

— Дадохте ми го вие.

— Давам по един такъв на всичките си чираци.

— Мъжът, който ме нападна онзи ден имаше същия.

— Значи си разбира от работата. Ножът е хубав.

— Беше абсолютно същият!

— Купувам ги от един ножар в Кънектикът. Хората му правят хиляди подобни ножове. Какво ти се върти в главата, Айзък?

Бел каза:

— Този мъж знаеше много неща за мен. Знаеше за пистолета в ръкава ми.

Джоузеф Ван Дорн се разсмя.

— Айзък, ако беше непознат, с когото се сблъсквам в тъмно мазе, бих проверил за пистолет в ръкава ти толкова бързо, че свят щеше да ти се завие.

— Знаеше и за деринджъра в джоба ми.

— И за такъв бих те претърсил. Макар че първо бих ти погледнал кобура под мишницата и бих разкарал тежката артилерия.

— Точно това направи най-напред.

— Както казах, всичко, което ми описваш, показва, че това е човек, който може да се грижи добре за себе си в подобни ситуации, нищо повече.

Бел вдигна ножа за хвърляне. Закрепи го на един пръст и го подхвърли леко с другия.

— Господин Ван Дорн, помните ли кой ме научи да хвърлям ножове?

Ван Дорн се засмя.

— Аз. Е, поне се опитах. Ти беше толкова твърдоглав и настояваше да го правиш отгоре надолу, както са те учили в цирка.

— Защото така ножът лети по-надалеч и се забива по-дълбоко.

— Може да изглежда впечатляващо — стрелна в отговор Ван Дорн, — но е по-бавно и по-неточно.

— От кое?

— От кое ли? Знаеш от кое. Какво намекваш?

— Моля ви, кажете го!

Ван Дорн го погледна объркано. Накрая веждите му се събраха питащо, когато осъзна какво всъщност го пита ученикът му.

— Отгоре е по-бавно, отколкото отстрани… И по-неточно.

— И като си говорим за точност, основното му оръжие е колт „Бисли“.

По лицето на Ван Дорн пробяга странна сянка. Той неволно подръпна брадата си.

— Да — рече бавно. — Както казах професионалист отгоре до долу.

— Господин Ван Дорн, познавате го.

— Ако го познавам, ще го спипам. Кой е?

— Не знам името му.

— Как изглежда.

— Едър, с широки рамене, стъпва леко.

— Цвят на косата?

— Не знам.

— Очи?

— Жълти.

Ван Дорн се вцепени.

— Сигурен ли си?

— Видях ги!

— А Розания?

— Розания не беше толкова сигурен. Но го видях два пъти. Първо в мината, а после и при Гробницата. Очите му са жълти — златисти, почти вълчи.

Ван Дорн скочи и грабна шапката си.

— Къде отивате?

— Ще се погрижа за това!

— Ще дойда с вас!

— Да не си мръднал! — закова го с поглед шефа му. — Ще се погрижа за това сам!

Ван Дорн така силно блъсна вратата на кабинета си, че тя се тресна в стената на една от детективските кабинки и навред се разпиляха карти и плакати за издирвани престъпници, а матираното стъкло се пръсна. Шефът изхвърча тичешком по широкото стълбище на хотела, изфуча през фоайето и на улицата се развика:

— Такси! Ти! Спри!

— Уолстрийт! — викна на стреснатия кочияш.

Докато Бел успее да стигне до улицата, таксито вече завиваше зад ъгъла с бясна скорост.

— Уолстрийт! — каза портиерът на хотела на Айзък Бел, когато той го попита накъде е тръгнал Ван Дорн.

Бел се затича с всички сили към Шесто авеню, изкачи покритите стълби до градската железница и стигна до платформата, точно когато влакчето за центъра заминаваше. Следващото сякаш се бави цяла вечност.

31

Айзък бел изхвърча от железницата на спирката на улица „Ректор“, скочи надолу по стълбите, мина напряко през гробището на църква „Света Троица“ и се затича по Бродуей, лъкатушейки между трамваи, фургони, автомобили, каруци със стока и карети. Спря в началото на Уолстрийт, като се молеше да е стигнал преди Джо ван Дорн. Никога не беше виждал шефа толкова разстроен и знаеше, че ще действа безразсъдно, а това бе опасно състояние за среща с провокатора.

Къде обаче да го открие?

Уолстрийт се простираше почти на километър от изцапаните със сажди гробове в двора на „Света Троица“ до пристаните на Ийст ривър. А от двете му страни се редяха безчет сгради. Двуместната карета, на която беше скочил Ван Дорн, бе една от хилядите подобни, а от кочияша Бел видя само омачканата шапка и че е възрастен мъж.

Някои кочияши носеха високи цилиндри. На тях Бел не обръщаше внимание, докато тичаше по Уолстрийт. Сети се, че най-лесно може да се ориентира по изтощения кон, плувнал в пот от галопа от Четирийсет и трета улица. Попадна на един такъв на втората пресечка. Конят седеше разкрачил предните си крака, свел глава и ужасно запъхтян.

— Сега ще съм готов, сър! — каза кочияшът. — Не е толкова зле, колкото изглежда. Само си поема дъх — и дръпна юздите на животното.

Бел продължи да тича — кочияшът бе с цилиндър.

Още една пресечка нататък по улицата се беше струпала тълпа и задръстваше движението — бяха обградили една празна двуместна карета. На паветата имаше кон. Старик с омачкана шапка беше коленичил до него и го галеше по главата.

Бел се провря през множеството и му подаде десетдоларова банкнота.

— За ветеринаря. Къде отиде клиентът ви?

Старецът посочи безмълвно една малка, добре поддържана сграда с офиси.

Бел изтича натам и се провикна на портиера:

— Едър мъж, червенокос, с брада?

— Профуча покрай мен като подивяло гризли.

Бел изтича във фоайето и хвана за раменете пиколото на асансьора.

— Едър мъж, рижа брада, на кой етаж е?

Пиколото се поколеба и извърна лице.

Бел стисна куртката му.

— Този мъж ми е много ценен! На кой етаж отиде?

— Десетия.

— Закарай ме!

— Господине, не мисля, че трябва да се качвате там.

Бел го избута от кабинката, затвори я и натисна ръчката за издигане. Подмина десетия, върна се обратно и отвори кабинката, като изскочи в обърнат с главата надолу офис. Столове и бюра се валяха навсякъде, както и строшено стъкло, а петима мъже в шарени гангстерски дрехи лежаха на килима.

Още петима висяха от ръцете и краката на Джоузеф ван Дорн. Шести редеше юмруци по лицето му. Вече беше насинил едното му око и бе разбил устната му, но Ван Дорн като че ли не забелязваше и продължаваше да се бори с останалите петима.

Бел извади пистолета си и стреля два пъти в тавана.

— Следват главите ви! — изрева той. — Пуснете го!

Гангстерите не се сплашваха лесно. Никой не помръдна, освен този, който удряше Ван Дорн. Мъжът посегна към джоба си и Бел стреля незабавно. Тежкият едрокалибрен куршум го метна към отсрещната стена.

— Пуснете го! — викна Бел.

— Ако го пуснем, ще започне пак.

— Можете да си заложите парцалките! — изфуча Ван Дорн.

Бел стреля отново и повали още един от мъжете, който се опита да извади револвер от колана си. Останалите пуснаха Ван Дорн. Той мигновено зашемети двама и ритна един от падналите, който се надигаше с нож в ръка. Айзък Бел го настигна, а Ван Дорн извади тежък пистолет с автоматично презареждане.

— Гнидите ми налетяха, още щом влязох.

— Къде е човекът ни?

— Не е при тази измет. Добре, момчета. Чакахте мен, нали?

Никой не отвърна.

— Къде е? — извика Ван Дорн. — Къде е копеленцето?

Един дребен плъшок с подуто око и липсващи зъби изскимтя:

— Господине, само си вършим работата. Не щяхме никой да нараняваме.

— Единайсет срещу един? — попита недоумяващо Бел. — И не искахте да наранявате никого?

— Трябваше само да го набием.

— Млъкни, Марвин!

Един малко по-възрастен от останалите, очевидно шефът, пристъпи напред и каза:

— Ако ви е грижа кое е добро за вас, ще се обърнете и ще си ходите, все едно нищо не е било.

— Дръж ги на мушка! — Ван Дорн подаде на Бел пистолета си. Бел насочи и двете оръжия към гангстерите, а Ван Дорн вдигна един телефон от пода.

— Централа? Дайте ми полицията!

— Хей, к’во прайш?

— Подавам оплакване.

— Не се прави така.

— Едно ще ви обещая — отвърна студено Ван Дорн. — Следващия път, когато опитате да пребиете вандорнец, няма да подадем оплакване. Ще ви хвърлим направо в реката.

— Ама…

— Отговаряй! Къде е Клей?

— Не знам. Не ми дава обяснения.

— Къде са хората от офиса му?

— Избягаха, когато започна боят.

— От кога работите за Клей?

— От години.

Джоузеф Ван Дорн още стискаше телефона и пъхтеше.

— От кога ме чакате?

— Два дни… ама, няма да викнеш ченгетата, нал’ тъй?

— И ще сте ми длъжници, „нал’ тъй“? — попита Ван Дорн

— Естествено!

— Да ви е ясно едно — само ми дайте повод и ще дойда да си прибера вересиите.

— Ясно!

— Добре! Приемам! Взимай си момчетата и се омитайте тихо. Има ли кой да се погрижи за простреляните?

— Мда…

— Добре. Не забравяй — длъжници сте ми!

— И на мен! — изръмжа Бел.

— Това чу ли го? — Ван Дорн посочи към Бел.

— И на него. Когато дойдем да ви разпитваме, ще отговаряте кратко, ясно и честно. Ясно?

— Ясно! — отвърна гангстерът. — Да си стиснем ръцете?

— Я марш оттук!

Хъдсъндските дъстери извличаха ранените си надолу по задното стълбище.

Джоузеф Ван Дорн се усмихна сдържано на Бел.

— Голям бой. Благодаря ти, Айзък, спаси ми задника.

— Кой е Клей?

— Хенри Клей. Частен детектив — Ван Дорн посочи една месингова табелка, оцапана с кръв. — Разследваща агенция „Хенри Клей“.

— А какъв ти е?

— Първият ми чирак — отвърна Ван Дорн.

Бел огледа унищожения до неузнаваемост офис.

— Разочарование ли се е оказал?

— Не можеш да си представиш какво.

— А как е разбрал, че ще дойдеш?

— Хенри Клей е най-умният човек, когото познавам. Не съм изненадан, че е знаел. Може да вижда в бъдещето.

— Ясновидец ли е?

— Не и по някакъв мистичен начин. Но е толкова наясно със случващото се край него, че винаги е няколко хода напред. Ясновидец не е, но почти.

Ван Дорн също се огледа из останките от иначе първокласния офис и поклати тъжно глава.

— Толкова надарен! — промълви замислено той. — Толкова интелигентен… Хенри Клей можеше да е най-добрият детектив в страната.

— За интелекта не съм сигурен — намеси се Бел. — Не е скрил почти нищо от миналото си. Даде ми го като на поднос.

Ван Дорн кимна.

— Сякаш почти е искал да го хванем.

— Или да го забележим.

— Да, това е големият му недостатък. Толкова жадуваше за аплодисменти… но, Айзък? — Ван Дорн стисна ръкава на Бел. — Никога, никога не го подценявай!

Бел размести изпотрошените мебели, за да стигне да една врата с надпис Поверително. Оказа се заключена. Приклекна пред бравата и я отключи с пособията си, но бързо се отдръпна встрани.

— Какво има?

— Твърде лесно е.

Ван Дорн му подаде един счупен крак на маса. Застанаха от двете страни на вратата и Бел я бутна навътре с крак. Вратата излетя от пантите сред оглушителния гръм на дванайсеткалиброва пушка.

Бел се взря вътре. В стаята се виеше синкав дим. Пушката беше закрепена на бюро и сочеше право към прага. Система от въже, макари и една тежест беше задействала оръжието.

— Ама че посрещане!

— Казах ти да не го подценяваш.

— Точно за това си мислех.

Огледаха бюрото на Клей и папките, оставени там.

Нямаше нито думичка, нито едно късче хартия, отнасящо се до настоящите случай.

— Никога не съм виждал толкова много телефонни и телеграфни жици в един кабинет — огледа се Бел. — Като телефонна централа е.

Огледаха и тях — всяка жица бе прекъсната.

— Не е избягал набързо.

— Не, добре се е подготвил. Съмнявам се каквото и да било тук да го е забавило особено.

Ван Дорн каза:

— Не мога да си представя нещо да го спре, ако сам не реши да се откаже. И най-тежкото препятствие за него е просто лека спънка.

Бел погледна през красивия месингов телескоп на триножника до прозореца. Беше насочен нагоре към една надстройка на най-високата сграда в квартала. Подобна на щъркел фигура сновеше напред-назад и диктуваше нещо, навярно на секретарка някъде извън полезрението на Бел. Когато мъжът се обърна, оказа се финансистът съдия Джеймс Конгдън, познат на Бел от десетките му вестникарски скици.

— Клей е шпионирал съседите си.

Ван Дорн също погледна и попита:

— Кой е този?

— Конгдън.

— А, да, разбира се — Ван Дорн завъртя телескопа вляво, после вдясно. — Ти да видиш. Мога да разгледам поне двайсет офиса. Клей много добре чете по устните. Сигурно така е успял да плати за това място. Човек може добре да припечели, ако познава мислите на онези от Уолстрийт.

— Познавате го, сър. Какво ще стори от тук нататък?

— Както ти казах, не си представям да се откаже.

— А от тези ли е, които изпитват удоволствие да провокират кръвопролития.

— Само ако ще спечели нещо.

— Какво, пари или признание?

— Умен въпрос, Айзък. Признание! — Ван Дорн завъртя телескопа към зданията край Уолстрийт. — Иска да е един от тях.

— За кого ли работи?

— За някого, достатъчно прозорлив, за да разбере какво може да му предложи Хенри Клей, и достатъчно алчен, за да се възползва от това.