Стачникът

32

Айзък бел се събра с екипа си в Питсбърг. Първата му работа беше да разкаже на Уоли Кисли, Мак Фултън и Арчи Абът за събитията в Ню Йорк. Арчи отвърна с една от любимите поговорки на Уебър и Фийлдс:

— Щом си им бръкнал в носа, значи си близо до целта.

— Ако бяхме близо — отвърна Бел, — щяхме да знаем какво планира Хенри Клей сега. Но нямаме никаква представа. Нито пък знаем кой му дава нареждания. Знаем само, че имаме провокатор, който не се свени да пролее кръв и работи за безскрупулен шеф.

Облечен като богат банкер от Юга — бял костюм, сламена плантаторска шапка и очила с розовеещи рамки, Хенри Клей се престори, че се любува на стартовите площадки на банкрутиралата корабостроителница „Хелд и Корт“ в Синсинати. Десетки релси се простираха по разкаляния склон на река Охайо, а собственикът — младото конте Корт Хелд, който нямаше търпение да вземе заем или да продаде корабостроителницата, или и двете, се хвалеше, че семейството му е пускало параходи със странични и задни гребла през последните шейсет години.

— И май-май дос’я сте разбрали как става таз’ работа? — провлачи Клей по южняшки.

Корт Хелд не просто бе отчаян, но и непрестанните бракове между фамилиите — основатели бяха завещали на поколението, към което той се числеше, мозъчния капацитет на винена мушица.

— Да, сър. Всъщност, ако хвърлите поглед оттатък завоя, ще видите прекрасни примери на корабите, които произвеждаме.

Хенри Клей вече беше хвърлил поглед.

— Много ми се ще да видя някой голям параход.

„Хелд & Корт“ притежаваха два от най-големите лопатни параходи, останали от епохата преди бързите модерни железници да изместят спокойните пътувания на големи разстояния. По-малките корабостроителници в щата се развиваха и пускаха стотици от по-обикновените и малки параходи с гребни колела на кърмата. Множество подобни параходи разпенваха речните води, докато Клей и собственикът прекосяваха двора на корабостроителницата. „Хелд & Корт“ настоятелно строеше огромните си плаващи палати, макар останалите подобни компании да потъваха една след друга.

— Ето ги, сър! „Цар Вулкан“ и „Бялата дама“.

Плавателните съдове се извисяваха над пристана. Четири високи палуби от лакирано дърво, полиран метал и стъкло се трупаха върху широки, плоски корпуси, дълги над сто метра. Най-отгоре бяха стъклени лоцмански кабини, а край тях се виеха фино излети комини. На кърмата на всеки параход се намираше гигантско колело с диаметър от над десет метра.

— Вградихме последен модел двигатели.

„Бялата дама“ бе, както подсказваше името му, бял.

— По-хубавият от двата е, не мислите ли? Само за перчене.

„Цар Вулкан“ бе матовосив.

— Кой от двата има подсилени палуби.

— Откъде сте чул за това? — попита собственикът. — Това е правителствена тайна.

Хенри Клей реагира с усмивка, много по-студена от южняшкия му акцент.

— Мисля, че един приятел от Сената ми довери, че Военното министерство планира да изпрати канонерски кораб до Куба. А приятелят ми, адмиралът, пък ми каза за оръдието и за гаубицата „Максим“.

— Е, тогава ви е известна тъжната история — отвърна мъжът. — Срамота, че Испанската война свърши толкова бързо. Тъкмо се гласяхме да вградим и оръдието, когато Министерството отмени поръчката.

— Та на кой параход?

— „Цар Вулкан“. От Флота казаха, че не бива да е бял, затова намерихме тази боя.

— Колко му искате?

Младият наследник примигна. От провалилата се военна сделка насам, отпреди четири години, никой не му беше предлагал да купи параход.

— Искате да го купите?

— Бих го обмислил, ако цената е добра.

— Хм, ами… строежът на „Цар Вулкан“ струваше не по-малко от четиристотин хиляди.

Хвърли поглед на Клей и сякаш реши, че банкерът пред него, с всичките си високопоставени приятели, знае твърде много, за да бъде мамен.

— Бих приел минимално предложение от седемдесет и пет хиляди.

Клей попита:

— Може ли да го подготвите за плаване до утре?

— Бих опитал.

— Бихте опитал? — Клей смръщи вежди.

— Да, сър! Сигурен съм, че ще се справим. Ще е зареден с въглища и ще е готов за отплаване до утре сутрин.

— Добавете оръдието и гаубицата и имаме сделка.

— За какво са ви оръжията?

— За скрап. Ще покрие разноските за пребоядисването.

— Много добра идея. Много ще му отива бяло.

По-скоро черно, помисли си Клей. Гигантското колело на кърмата щеше да разпени реката до бяло. Но докато плаваше от река Охайо до Питсбърг, екипажът му щеше да пребоядиса „Цар Вулкан“ в черно като въглищата в котелното.

Стачниците, които продължаваха своя поход покрай река Мононгахела проклинаха жестоките собственици за „Циклопа“, без да знаят, че това е идея на Клей. Ужасът пораждаше гняв. Кибритлиите надделяха над умерените и комитетът по отбраната на миньорите похарчи и малкото си пари за пушки. Колко ли биха побеснели при гледката на черния „Цар Вулкан“ по реката? С каква ли решителност щяха да вдигнат хвърлената ръкавица? Колко свирепо биха защитавали палатковия си лагер?

Толкова свирепо — така беше обещал Клей на Конгдън, който отначало не искаше да се охарчва за параход, че добросъвестните американци щяха да отправят благодарствени молитви в неделните църковни служби: „Бог да благослови собствениците, задето въоръжиха параходите си с оръдия, за да ги защитят от гневните множества.“ А вестниците щяха да гърмят от първите си страници: „Защитниците на частната собственост да не пестят никакви средства, за да унищожат социалистите, преди да въвлекат страната във втора гражданска война.“

Корт Хелд се прокашля.

— Както ми намекнахте току-що, възнамерявате да си тръгнете от Синсинати утре. Може ли да попитам как ще платите за парахода?

За човек, оказал се в далечен град, беше трудно да тегли големи суми. А още по-трудно беше да го стори бързо и анонимно. Но винаги имаше начин.

— Разбира се, не очаквам да приемете чек, който да осребрите едва след като отплаваме. Мога да ви предоставя железопътни облигации от по двайсет и пет хиляди долара.

Корабостроителят доби смутен вид. Облигациите на теория можеха да служат точно като парите в брой, а и бяха много по-удобни за приносителя, но той трябваше да се надява, че не са нито фалшиви, нито пък принадлежат на юридическа единица, която вече не съществува.

— А издателят случайно има ли клон в Синсинати?

Клей би предпочел да не се появява в онзи офис, но нямаше избор.

— „Тибодо & Марзан“ имат клон в Синсинати. Защо не отидете още сега? Ще гарантират за издателя и можете да сложите облигациите в банката им веднага.

— А „Тибодо & Марзан“ биха ли ги осребрили незабавно?

— Не виждам причина да не го направят. Ако това предпочитате, сигурен съм, че не биха ви отказали.

33

Мери хигинс бързо измина разстоянието от квартирата си на улица „Рос“ до брега. Лесно се отличаваше в тълпата по червения шал, който Бел я беше видял да купува от уличния продавач в Ню Йорк. Но и без него той не можеше да пропусне изправения й гръб и решителната и стъпка.

В промишлен град като Питсбърг дрехите на обикновен работник бяха най-простата дегизировка, а Уиш Кларк винаги казваше „Давай го простичко“. За да може да проследи Мери, Бел си беше сложил широко палто, работен комбинезон и ботуши, а яркорусата си коса бе скрил под плетена шапка.

Арчи Абът вървеше след Бел и ту изоставаше, ту изтичваше напред, когато Бел му дадеше знак. Улиците се пълнеха с мъже и жени, които се връщаха от работа, а Бел учеше Арчи на това, на което го бе учил преди време Уиш — на изкуството да останеш незабелязан в преследване.

Мери прекоси Първо авеню и стигна до квартал с малки цехове и работилници.

— Засега върви все към същото място — пошепна Арчи.

Почернените от сажди покривни подпори на покрития мост на улица „Смитфийлд“ се очертаваха в елегантна геометрична форма на фона на мърлявото небе. Вместо обаче да се качи на някой тролей, за да прекоси Мононгахела по моста, или пък да тръгне по тротоарите му, Мери Хигинс тръгна по една странична уличка, която се виеше надолу към брега на реката.

— Точно като вчера — прошепна Арчи в ухото на Бел. — Гледай сега!

В канала на реката се бяха подредили шлепове в редици от по десетина и по протежение на брега се простираха чак до моста на Върха — частта от Питсбърг, където Мон се сливаше с Алегени. Шлеповете бяха празни и се поклащаха върху водата. Оттатък реката, всичко, освен най-ниските части на връх Вашингтон и възвишенията Дюкесн, се губеше в дим. Слънцето почти се беше скрило и нощта настъпваше бързо.

Мери Хигинс се огледа за пореден път.

— Скрий се! — прошепна Бел и двамата се скриха зад едно дървено стълбище, което се катереше по стената на една от сградите. Когато вдигнаха глави, Мери се беше качила на един от шлеповете и вървеше по дървените дъски, които го свързваха с останалите шлепове, чак до средата на реката.

— Много умело пази равновесие — отбеляза Арчи.

— Баща и е бил капитан на влекач. Живели са на лодка.

— Мислех, че е от въздългите крака.

Бел изгледа приятеля си мрачно и Арчи млъкна.

Мери прекоси десетина реда шлепове и стъпи на една от лодките по края на малката флотилия.

— Тази лодка беше ли там вчера? — попита Бел.

— Точно там, където е сега. И вчера отиде там.

— Колко време остана там?

— Час и четири минути.

Бел кимна одобрително. Мак и Уоли учеха Арчи да докладва точно.

— Останалите шлепове същите ли бяха?

— Да.

— Откъде си сигурен? Всички си приличат.

— Виждаш ли шлепа в средата, с белия камбуз отгоре? — Арчи посочи подобната на барака постройка с комин от готварска печка. — На същото място е, където беше и вчера.

На Бел му се стори странно, че всички тези шлепове остават неподвижни по една толкова оживена река. Очакваше по тях да щъкат хора, които ги приготвят за потегляне, товарене или разтоварване. Една върволица празни шлепове вървеше нагоре по реката. Явно бе тръгнала от пристан някъде между Върха и язовира на остров Дейвис. Някакъв огромен влекач пък помагаше на натоварения с въглища конвой на „Обединени въглища“ да поеме надолу по течението.

— Опитах да приближа — рече Арчи. — Един от пазачите ме видя и реших да си плюя на петите.

— Ще опитам и аз — каза Бел. — Свирни, ако видиш пазач.

Той тръгна покрай пристана и се качи на един шлеп малко по-надолу по брега. Заскача от планшир на планшир, а очите му бяха вперени в сумрака. Стигна до най-външния ред шлепове и оттам пое към лодката, където се скри Мери, като се оглеждаше за нея или за други хора. Палубата беше празна. От комина се процеждаше тънка струйка дим. Нямаше видими приготовления за отпътуване, явно вътре гореше печка. Бел усети аромат на кафе.

Остана на шлепа и закрачи покрай корпуса на лодката. Един кръгъл шлюз беше отворен и от него се разливаше светлина, чуваха се и гласове. Бел тихо се примъкна току до шлюза и кабината. Говореше Мери. Звучеше ядосано.

— Още колко дълго ще седим тук?

— Докато той се върне.

— Трябва поне да преместим шлеповете нагоре по течението. Свалили сте ги твърде надолу, тук не е добре да потъват. Под нас има само един мост.

— Както казах, госпожице — чу се отново мъжки глас, — никъде няма да ходим, докато шефът не каже.

— А къде е господин Клагарт?

— Не каза.

— А не каза ли кога ще се върне?

— Не.

— Тогава мисля, че трябва да започнем сами.

— Сестро — прекъсна я друг мъж с подигравателен тон, — ние нищо няма да започваме без шефа.

— Предвиждат се още валежи. Водите се надигат. Скоро реката ще е твърде дълбока. Не може просто да стоим и да чакаме.

— Да чакаме ли? — каза подигравателният. — Аз не бездействам. Може да пийна. Даже още сега.

Чу се изпукване от изваждане на тапа.

— Пред господин Клагарт не бихте посмели да го направите — прозвуча гласът на Мери.

— Както казахте и вие, господин Клагарт го няма… Ей!

Чу се как бутилката се търкулва и се разхвърчава на парчета.

— Какво правиш, ще го вземат… — кресна подигравателният.

Бел понечи да се притече на помощ на Мери, но бързо приклекна, защото вратата на кабинката се отвори с трясък. Мери излетя навън и се качи на най-близкия шлеп. Първият от мъжете изкрещя отвътре:

— Луд ли си? Пусни я да върви! Ако я докоснеш, Клагарт ще те утрепе… Госпожице! Госпожице!

От вратата надникна една глава. Бел зърна зализан перчем и жилетка, типични за професионален картоиграч или букмейкър.

— Ще се върне след два-три дни. Не бива да ви казвам, но елате тогава. И не се тревожете, ще започнем да потапяме шлеповете в секундата, когато той дойде.

Мери подхвърли през рамо едно ледено „След като ги преместите нагоре по реката“ и продължи.

Бел се притисна към стената. Вторият от мъжете се взираше умърлушено към счупената бутилка в краката си. Приличаше на попреминал зенита си бияч от бар. Букмейкърът влезе вътре и затвори вратата.

— Това е една ядосана жена.

— Не бих искал да съм на мястото на Клагарт, когато се върне.

— Той ще се оправи с нея.

— Не и ако промени решението си за потопяването на шлеповете.

— Можеш да си заложиш и последния петак, че няма да си промени решението.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото има големи планове. Шлеповете са само част от тях.

— А тя знае ли за това?

— Не.

Мак и Уоли си намериха местенца за наблюдение в два отделни бара по брега край моста „Смитфийлд“. Изобщо не бяха толкова пияни, на колкото се правеха, но си спечелиха репутация на извънредно щедри посетители и не спираха да черпят капитаните и кормчиите на влекачите по Мононгахела. Арчи Абът предаваше информацията от тях на Айзък Бел, който се беше залепил за предния вход на сградата, където беше квартирата на Мери Хигинс.

Бел се чудеше дали да не се изправи срещу лице в лице с нея и да попита какво е това с тези потъващи шлепове. Какво значеше „твърде надолу по течението“? И „само един мост“? А може би щеше да научи повече, след като се върне господин „Клагарт“? Ако изчака сега, след това трябваше да действа мълниеносно. Междувременно се опита да си представи какво си мислят, че могат да постигнат, като потапят шлепове насред реката.

След известно време Мак Фултън го смени на поста, за да може Бел да поспи.

След четири часа Бел се върна и откри пред сградата и Уоли Кисли. Той тъкмо идваше от кабинета на окръжния шериф. Имаше лоши новини за Джим Хигинс.

Агенти от охранителните служби на „Ван Дорн“ потвърдиха, че Хигинс е изчезнал.

34

— Много съжаляваме, господин Бел! Изпуснахме го само за секунда и той се изчезна.

Майк Фланъри и Тери Фейн набързо го повишиха в „господин Бел“, след като се провалиха в задачата си да пазят клиент, преследван от пинкертъни, полицията по въглищата и стоманата и може би дори убиец, нает от Въглищния тръст, за да не свидетелства Хигинс пред главния прокурор. Бел беше сигурен, че сега щеше да последва ласкателство.

— Къде го видяхте за последно?

— На терминала на „Обединени въглища“.

— И какво правеше там, по дяволите?

Терминалите на „Обединени въглища“ се намираха на пет километра нагоре по течението от Златния триъгълник, където Хигинс и стачният комитет бяха наели главната си квартира. От палатковия лагер, където походът по Мононгахела бе спрял в едно трамвайно депо, затворено още от лятото, в покрайнините на Макийкспорт, ги деляха десет километра надолу по течението.

— Не знаем, господин Бел. Вчера го придружихме два пъти. Просто стоеше там и зяпаше.

— А защо не го потърсите там?

— Защото ще се покрие, ако ни види да идваме.

— Когато походът спря, той ни обвини, че му се пречкаме — обясни Тери.

— А ние просто искахме да се уверим, че никой няма да го гръмне или да му забие нож между ребрата.

— Но не спираше да ни обяснява колко свестен и разбран човек сте вие, господин Бел, та решихме, че ако види вас, няма да побегне.

Добре отрепетирано ласкателство.

— Добре, Майк, ти наблюдавай стаята му. Тери, ти следи щаба на стачниците. Аз ще отида да го потърся.

— Опитайте със скарата.

„Скарата“ беше открит електрически трамвай, който водеше извън Златния триъгълник и се движеше по релси, успоредни с тези на влаковете на „Обединени въглища“. Трамваят предоставяше чудесна гледка към локомотивите, повлекли празни вагони под платформата. От време на време Бел зърваше товарните пристани, оградили Върха. На Бел цялата операция по товаренето му се струваше съвършена, всеки вагон и всеки шлеп бяха като зъбчато колелце в добре смазана машина. Видя на една от спирките на трамвая Джим Хигинс с ръце в джобовете и скочи на земята.

— Как я караш, друже?

— Не особено добре, Айзък. Никак даже.

— Какво има?

— Собствениците са въоръжили всеки бродяга, когото са намерили. Пускат затворници и им дават сопи. Пречат на похода, а въздухарите сред нас не спират да викат как трябвало работещите хора да вземат оръжията на тези, които стрелят по тях, и да ги избият.

— Ако това се случи, губернаторът ще повика гвардейци с пушки и картечници — отвърна Бел.

— Знам. Вече ги е известил да се готвят. Но кибритлиите се самонавиват един друг и от думи не им остава място в главите за разум.

— Майк и Тери ми казаха, че си им се изплъзнал.

— Имах нужда да остана сам, за да помисля.

— Казват ми и че с нещо ти се нравят тези машини пред нас.

— Те са последният писък на технологията — отвърна неясно Хигинс. Извърна поглед от питащото изражение на Бел и смени темата. — Трябва някак да убедя стачния комитет да спре кибритлиите.

— Боя се, че имам лоши новини — каза Бел.

— Сега пък какво е станало?

— Стачният комитет току-що е бил натоварен на частен влак към Моргантаун, Западна Вирджиния.

— Какво?

— Окръжният шериф на Алегени ги е предал на съд за убийството на Черния Джак Глийсън.

Раменете на Джим Хигинс увиснаха.

— Не те взривиха яхтата му.

— Знам — каза Бел, — тогава бяха в Чикаго. Но ще отнеме месеци да го докажем.

Хигинс се огледа къде да седне, не видя подходящо място и се взря безпомощно в Бел.

— Сега всичко зависи от мен. Но ми пречат на всеки ход.

— Може би Мери ще помогне.

— Не мисля — поклати глава Хигинс.

— Знаеш ли какво е намислила? — попита Бел направо.

— Пое по собствен път.

— В опасност ли е? — не отстъпваше Бел.

— Ако вярвах в Бог, щях да кажа „един Бог знае“ — Джим Хигинс вдигна поглед към огромната платформа за изсипване на въглища. Внезапно, за изумление на Бел, миньорът изправи гръб. Усмихна се леко, сякаш си взимаше окончателно сбогом с надеждата или самоилюзиите.

— Който е построил тази платформа, си разбира от работата. Превърнал я е в център на разпределение на въглища във всички посоки.

— Ефикасно е — рече Бел. — Чух, че заради това фалират по-малките въглищни депа.

— От това място можеше да излезе много красив парк.

— Моля?

— Вода от три страни, реката лъкатуши край него. На няколко спирки от града е. Представи си голямо виенско колело на мястото на тази платформа. Места за пикник… Басейн… Въртележки… Бейзболни игрища… Хиподрум…

Бел вдигна глава към скритото от дим небе.

— На човек ще му трябва много силно въображение да си представи всичко това.

— Представи си и палатковия ни лагер тук, вместо в Макийспорт. Иде зима. Ако можехме да окупираме това място, щяхме да го закрием. Промишлените пещи ще угаснат, хората ще измръзнат по домовете си.

— Започваш да говориш като сестра си.

— Може би тогава ще ни послушат… — той се обърна към Бел. — Не е нужно да го закриваме. Ако бяхме тук, в позиция да го закрием, биха видели опасността и биха започнали преговори. Ако можехме да ги заплашим с това, щяхме да се разберем за нещо справедливо и да се върнем на работа.

— Да, би могло да се случи — рече Бел предпазливо. Някой армейски генерал можеше да види ползата от плана на Хигинс: обградени от три страни от вода, щяха да са в по-добра позиция да защитават този терминал. Адмирал обаче щеше да види и че се вкарват сами в капан.

— Но как да преместя десет хиляди миньори от Макийспорт тук с всички частни ченгета, стачкоизменници и гвардейци по пътя?

Бел внимаваше да следва предупреждението на шефа и да не взима страна, но се притесняваше, че Хигинс си затваря очите за потенциалната опасност. Затова попита внимателно:

— А мъжете биха ли изоставили семействата си?

— Не… — поклати глава Джим. — Но, Айзък, това трябва да се случи. Трябва да намеря начин да ги докарам тук.

— Рисковете са огромни. Има и много жени и деца.

— По-рисковано е да останат там, където са сега. Лагерът в Макийспорт е в отчайващо състояние. Това е просто едно трамвайно депо. Има само няколко маси за пикник, място за плуване, закрити увеселения. Направено е за работници, които искат да прекарат приятен уикенд.

Бел кимна. Навред из страната трамвайните компании строяха паркове в края на маршрутите си, за да привлекат повече пътници натам.

— Но как са успели да влязат стачниците?

— Ченгетата в Макийспорт се направиха на ударени. С радост се съгласиха да останем извън границите на града. Сега обаче трамвайната компания заплашва да спре водата и тока. Пълна бъркотия е — твърде много хора са се струпали на едно място, хигиената е отчайваща, не можем да се грижим за болните. А тук ще сме в границите на Питсбърг. Наблизо има болници, лекари, чиста вода, храна, благотворителни организации и църкви, които да помогнат, репортери, които да видят всичко със собствените си очи. Не биха ли повлияли на кибритлиите?

— Но докато стигнете до тук, може да предизвикате клане.

— Ще трябва да поемем този риск — Хигинс стисна устни и изправи гръб.

Айзък Бел видя, че спокойният и умерен профсъюзен деятел е взел решение да поведе битка, която не биваше да започва — срещу бандити — стачкоизменници и частна полиция, подкрепена от щатската гвардия.

Напук на благоразумието и на заповедта на Ван Дорн, младият детектив рече:

— Знам по-добър начин.

— Какъв?

— Начина на Черния Джак Глийсън.

35

— С Мак сме твърде дърти, за да ни уволни шефът — засмя се Уоли Кисли. — Дори за дивотия като тази, която предлагаш. Няма да уволни и Арчи, той е само тъп чирак… не се обиждай, Арчи.

— Не се обиждам. Преподавателят ми по класическа литература в Принстън изрази подобно мнение в петостъпен ямб.

— Но ти, Айзък, ти тъкмо градиш кариера. Не можеш да си позволиш да те уволни — знам, че си богат, а ти знаеш, че не говоря за пари. Ако искаш да правиш име като детектив, няма по-добро място от „Ван Дорн“. Ако обаче шефът те спипа, ще те уволни без никакво съмнение.

Бел се надигна и закачи шапката си на един пирон в кабинката, където се бяха събрали. Седяха край малка масичка, покрита с мушама. Намираха се в кухничката на една от лодките в Мононгахела. Готварската печка миришеше на олио и кафе. Навън беше тъмно. Люкът бе отворен и от там нахлуваха шумове и лек вятър откъм реката.

— Благодаря ти за загрижеността, Уоли. И на теб, Мак. Но тази „дивотия“ е правилният избор. Надявам се и господин Ван Дорн да го разбере.

— Не бих се обзаложил на това.

— Аз не се обзалагам. Просто рискувам.

Арчи дръзна да предложи нещо по-оптимистично.

— Може господин Ван Дорн да види това преместване на стачниците в града като акт на човеколюбие.

— А може президентът Рузвелт да подари мините на миньорите — иронизира го Мак Фултън.

— А после — добави Уоли, — да обяви държавата ни за Съединени социалистически щати.

— Разбрахме се, значи — прекъсна ги Бел. — Джим, колко кормчии успя да намериш.

— Петима със сигурност.

Бел се зае да смята наум. Надяваше се на повече лодки, за да не са твърде големи и тромави шлеповете. Пет лодки, двайсет шлепа на всяка, по сто човека във всеки шлеп, наблъскани като сардели в консерва. Десет хиляди души, ако стигнеха до брега, без да ги усетят пинкертъните. Бог да им е на помощ, ако потънат.

— Ами механици?

— Те са като раци — пустинници. Никога не напускат лодката.

— А помощници на палубата?

— Не са много, но ще им помагат миньорите.

— И ще се преструват на моряци.

— Свикнали са с тежък труд — отвърна Хигинс. — И цял живот са разнасяли насам-натам товари, по-тежки от самите тях.

— Ще свършат работа — успокои ги Бел.

Трябва да свършат, добави той на ум.

Уоли и Мак въздъхнаха престорено тежко.

— Добре, Айзък — каза Мак. — Кога ще го направим?

Бел и Хигинс се спогледаха.

— Според кормчиите довечера пак ще има черна мъгла.

— Довечера — съгласи се Бел.

— Шшшт! Полиция!

Но не беше питсбъргската полиция, нито дори ченгетата по въглищата и стоманата, а Мери Хигинс. Хората от охранителните служби бяха предупредили, че се е упътила към тях. Влетя в кабината с пламнало лице. Изгледа брат си кръвнишки, а после и останалите.

— Къде са мъжете, които бяха тук?

— Тръгнаха си по здравословни причини — рече Мак Фултън.

— Какво правиш тук? — обърна се тя гневно към Бел.

— Взимаме назаем шлеповете ви — отвърна той. — И се благодари, че ги открихме преди полицията или пинкертъните.

— Искаш да ви благодаря?

— Да. Можеш да благодариш, като не ни се пречкаш.

Тя се обърна вихрено към брат си.

— Ти ли му каза?

— Само потвърдих това, което сами бяха открили.

— Защо?

— За да не умреш или да те тикнат в затвора.

— Върви по дяволите, братко! И ти, Айзък Бел!

Бел последва Мери на палубата. Тя се взираше в покритата с мъгли река и преглъщаше сълзите си.

— Всичко провали…

— Мери?

— Остави ме намира!

— От стореното от теб досега все пак ще излезе нещо хубаво. Тези шлепове ще спасят похода на миньорите и живота им.

— Как?

— На брат ти му хрумна да премести палатковия лагер на терминала на „Обединени въглища“. Ще превозим миньорите и семействата им с шлеповете. На терминала позицията ви ще е по-добра и изгодна.

— Наистина ли го мислиш?

— Мисля, че няма как да стане по-лошо от това, което е в момента.

Мери кимна и рече тихо:

— Видях ги този следобед. Не могат да останат там… истина ли са думите на брат ми?

— Джим не те е предал. Само потвърди догадките ми.

— Бива те в догадките, Айзък.

— Не беше трудно да се досети човек — отвърна Бел. — Няма друга причина да потопиш сто шлепа, освен за да блокираш доставките на въглища.

— Но откъде си разбрал, че това съм възнамерявала?

— Следих те, Мери. Проследих те до тук, до тази лодка. Чух те, като се караше с онези двамата.

— Но… аз внимавах. Гледах никой да не ме следи. Пинкетръните са навсякъде.

Бел се усмихна и рече спокойно:

— Казах ти, че вандорнците са различни.

— По-потайни? — попита тя и му се усмихна едва доловимо.

Бел я хвана за ръцете и когато тя не се възпротиви, каза:

— Мери, веднъж ми каза, че не е достатъчно да знаеш кое е редно. Ако знаеш кое е редно, трябва и да го сториш.

— А ти кой си, та да преценяваш кое е редно?

— Имам очи и уши. Стачниците са изолирани и измъчени. Брат ти беше толкова отчаян, че искаше да се измъкнат от Макийспорт с бой. Щеше да настане клане. Тези шлепове — твоите шлепове, могат да ги спасят. Този план дори нямаше да ни хрумне, ако не беше успяла да събереш всички тези съдове на едно място. — Той махна с ръка към покрилите тази част на реката шлепове. — Но бих казал, че ще ги използваме много по-правилно, отколкото ти си възнамерявала.

Мери Хигинс отново се обърна към Бел.

— Не ми се ще да се отказвам. Но беше добър план, нали?

— Добър не е първата дума, която би ми хрумнала, но определено беше хитроумен план.

— Да се надяваме, че и твоят е такъв.

— Моля се да е. Хората са твърде много, за да си позволим да грешим.

— Желая им късмет!

— Кой е господин Клагарт?

В мига, в който Бел изрече името, усети, че е трябвало да изчака.

Мери присви очи.

— Детективът си е детектив, нали така?

— Явно не съм достатъчно „потаен“, за да съм добър.

— Много бързо ще надобрееш, ако продължаваш така — Мери се врътна и понечи да се отдалечи.

Бел вече не можеше да се откаже от започнатото. Трябваше да знае дали Клей и Клагарт са един и същ човек и имаше само един бърз начин да го стори.

— Очите му жълти ли са?

— Защо питаш?

— Защото ако са, е използвач.

— Върви по дяволите!

Е, ето го отговорът, помисли си Бел.

— Знаеш ли, че и той е детектив?

— Довиждане, Айзък! — Мери стъпи на дъската, водеща към шлеповете.

— Казва се Хенри Клей — продължи Бел. — Провокатор е. Настройва собствениците и миньорите един срещу друг. Използва те за игричката си. Ако беше успяла да потопиш шлеповете, щеше да получи точно каквото иска. Миньорите щяха да операт пешкира.

— Игричката не е негова.

— Моля?

Мери тръсна яростно глава.

— Нищо!

Бел я сграбчи за ръката.

— Как така не е негова?

— Пусни ме!

— Чия е? Някой друг ли нарежда?

— Нямам представа.

— Но знаеш, че Клей отговаря пред някого, нали?

Тя поклати глава. Бе твърде тъмно, за да може Бел да види изражението и. Опита се отново да измъкне искрен отговор от нея.

— Кой плати за тези шлепове?

— Първо това го попитах — отвърна тя.

— А той какво ти отговори?

— Банкови обири. Събрали парите с банкови обири.

— Къде?

— В Чикаго.

— Ами ако ти кажа, че тези обири са извършени от няколко различни банди и половината вече са заловени?

— Бих казала, че пак се правиш на детектив.

Мак излезе от кабината и подвикна:

— Айзък! Ако ще го правим тази вечер, нямаме и секунда за губене.

Една от лодките — влекачи се показа от мъглата и се удари в шлеповете. От нея се изсипаха няколко миньора с въжета и се огледаха смутено, сякаш чакаха някой да им даде заповед.

— Сега или никога, Айзък!

— Мери, утре ще говорим.

Мери се смъкна на един от шлеповете и пое към брега.

— Къде отиваш?

— Не само ти можеш да действаш, Айзък.

— Ще внимаваш ли? — подвикна след нея Бел.

— Защо да внимавам? Нали ще ме следваш.

— Не и тази вечер. Тази вечер не мога — той разпери ръце към лодката и шлеповете.

— Тогава довечера ще рискувам.

— Клей е смъртно опасен.

Мери Хигинс спря и се обърна към Бел. От комина на влекача изригнаха пламъци и искри и озариха бледото и лице. С грейнали очи и вдигната брадичка, изглеждаше като богиня — нечовешки красива и нечовешки уверена в себе си. Бел недоумяваше как може да е такава броени минути след такова разочарование. Отговорът и се заби като леден нож в сърцето му.

— За мен не е смъртно опасен.

36

Печално прочутата „черна мъгла“ на Питсбърг беше мръсна смесица от речна мъгла и въглищен дим от всевъзможните цехове, леярни, фабрики, параходи и локомотиви. Черната мъгла беше гъста, мазна, трудна за дишане и почти непрозрачна. Когато кормчията на влекача освети шлеповете, които буташе, лъчът от електрическия му фар се върна като отразен в огледало.

— Шлеповете са там някъде — пошегува се той с Айзък Бел, застанал до рамото му.

Казваше се капитан Дженингс, опитен мъж с раздвоена, пожълтяла от тютюн брада. Параходът му се казваше „Камила“ и беше с нисък корпус и две палуби, около трийсет метра дълъг, с лопатно колело на кърмата, широко колкото целия съд. Лоцманската кабина им осигуряваше добра гледка към кълбящите се напред мъгли, както и вляво и вдясно.

— Усеща се в кормилото, ако редицата се развали и шлеповете се пръснат. Добре сме, не го мисли, момко. Няма нужда да гледам, когато усещам — капитанът изплю тютюн в една кутия с дървени стърготини. — А каквото не усещам в кормилото, усещам с краката си. Течението си личи от поклащането на парахода. Помня всяко движение на водата под себе си.

Бел обаче се запита как кормчията би видял друг влекач, който идва насреща му. Дженингс беше побелял, така че очевидно бе оцелявал десетилетия в реката, но въпреки това Бел попита.

— Ако се усъмня в нещо, бия звънеца за стоп — отвърна кратко Дженингс.

Бел погледна назад и зърна мътна светлина, навярно втората колона шлепове зад тях. Насочваше ги синът на Дженингс. Останалите три влекача зад него не се виждаха. Бел беше поставил хладнокръвния Арчи, отраснал в подобна среда, на последния влекач. На този пред влекача на Арчи се намираше Уоли, а пред него беше Мак. И ако можеше да се благодари за нещо, то това бе именно черната мъгла, която му пречеше да се обезпокои твърде много.

Отпред сред мрака се показа зловеща червена пелена. Равномерно растеше и се разгаряше по-силно.

— Какво е това?

— Пещите на „Джоунс & Лафлин“. Наблюдавай внимателно, ще видиш нещо, което не се забравя. Там!

Върволица от червени кълбета сякаш се понесе над реката. Бел недоумяваше, докато накрая острият му взор не долови трегерите на мост.

— Това е…?

— Мост за разтопен метал.

Когато шлеповете отпред се плъзнаха под моста, Бел зърна върху него локомотив, повлякъл няколко товарни вагона. На всеки вагон имаше мъждукаща в червено огнена купчина.

— Какво носят тези вагони?

— Разтопена стомана от пещите до фабриката за разточване. Страшна работа, а?

Когато минаха под моста, кормчията завъртя щурвала, висок колкото него самия, и влекачът започна широк завой. Отляво нещо се белееше. Повей на вятъра успя да разпръсне мъглата за миг и Бел забеляза върха на терминала на „Обединени въглища“. Продължаваше да работи, а бялата светлина бяха електрическите прожектори. Оставаха им десет километра черни води. Поне час. След това натоварваха хората и още десет километра в обратната посока. Черната мъгла се сгъсти.

Ненадейно Бел долови движение до тях. Фарът на „Камила“ попадна върху вълнолом. Преминаха достатъчно близо, за да видят цимента между камъните.

— Мостът „Браун“ — обясни Дженингс. — На прав път сме.

Малко след огромното скупчване на фабрики и работилници димът се поразсея, точно навреме, за да видят натоварени догоре двайсет шлепа и влекач, устремени право към тях — бързодвижещ се остров от въглища.

— По дяволите! — изръмжа кормчията. — Това е капитан Анди. От всички възможни срещи тази вечер…

— Какво има?

Дженингс плю в кутията със стърготини.

— Капитан Анди притежава три парахода, така че клони към капиталистите. Ако признаем, какво сме намислили, все едно сме си мушнали главите в кошер.

Той наду свирката. Свирката на влекача насреща им отвърна. Докато се разминаваха, двата влекача насочиха фаровете си един към друг, а кормчиите излязоха от кабините си, за да се поздравят.

— Накъде сте? — попита капитан Анди.

— Глийсънбърг! — извика в отговор Дженингс.

— Внимавайте за ония стачници при Макийспорт. Чух, че са си намерили оръдие.

— Откъде пък ще имат оръдие, капитан Анди?

— Откраднали го. Стачници са, нали тъй?

Дженингс махна на другия кормчия за довиждане и каза на Бел:

— Само се надявам момчетата зад мен да му кажат същото.

Скоро минаха под още един мост за разтопен метал, по който се движеха огнените сокове на пещите „Кери“. Подминаха и един трамваен мост. По него пристъргваше трамвай с весело грейнали прозорци.

— Мостът „Уест Брадък“ — каза Дженингс. — От тук до Макийспорт е лесно. Само няколко железопътни моста.

Черната мъгла продължаваше да се разрежда. Бел вече виждаше влекача зад техния и светлините на още два зад него.

— Дано никой не ни търси — каза капитан Дженингс. — Много видими станахме.

Бел не се тревожеше дали някой ще ги види. Стига да се движеха, кой на брега би им обърнал внимание? Бяха тръгнали под прикритието на мъглата, а сега вече не се отличаваха с нищо от останалите плавателни съдове. Бел не се боеше и че Мери Хигинс ще ги предаде. Тревожеше го най-вече дали „Клагарт“ не се е върнал точно навреме, за да види последния влекач да поема от моста „Смитфийлд“. Засега обаче изглежда никой не ги преследваше.

Бел излезе от кабината и слезе по едни стълби в кухнята, където един от опитните помощници на Дженингс плашеше около десетима миньори с алигаторите, които се струпвали във водата, колчем някой неопитен работник паднел през борда.

— А и, момчета, мисля, че забелязахте колко е близо до водата главната палуба. Понякога гадините просто се качват. Сноват насам-натам и си търсят нещо за ядене.

— Цял живот съм бил в Западна Вирджиния, никога не съм видял алигатори в Мон — рече един от миньорите.

— Защото всички се събират в Питсбърг — и ветеранът смигна на Бел.

Бел се обърна към миньорите.

— Почти сме до депото. Когато стигнем, там ще има много объркани хора. Надявам се вие, момчета, да поддържате реда, докато успеем да натоварим всички.

— Не бих се тревожил толкова — провлачи западновирджинецът. — Стачният комитет организира комитети по всичко. Комитет по питейната вода, готварски комитет, комитет срещу псуването, комитет по отбраната. Можеш да се обзаложиш, че досега вече имат и комитет по качване в шлеповете и комитет по слизане от шлеповете.

Разказвачът на историите за алигатори се надигна.

— Аз пък организирам комитет по акостирането. Капитанът ще свърши най-голямата работа, като ни докара до брега, но искам всеки от вас да е готов да скочи на сушата с въже.

След двайсет минути с почти осем възела скорост срещу течението, „Камила“ успя да провре шлеповете през върволица от земекопни машини, които според капитан Дженингс били етап от строежа на шлюзове и язовир при Брадък.

— Крайно време беше. От тук нататък при засушаване Мон така се източва, че човек може да ходи по дъното.

Земекопачките работеха и през нощта. Имаме късмет, помисли си Бел, тъй като светлината от земекопачките можеше да осигури прикритие за светлините на влекачите.

— Ето го депото и парка до него — посочи Дженингс.

Бел вече беше забелязал високото виенско колело и по-точно силуета му на фона на покрайнините на Макийспорт. Ако досега бе имал съмнения за „дивотията“ си, те се изпариха в мига, в който видя множеството мъже, жени и деца с вързопи в ръце.

— Къде е Комитетът по отбраната? — подвикна Бел от най-горната палуба, докато капитан Дженингс подреждаше шлеповете по протежение на брега.

— При портите.

— Удържат пинкертъните.

Фарът на Дженингс освети терена навътре в сушата и Бел видя нещо, което никога нямаше да забрави. Мери Хигинс беше казала, че от началото на похода досега, хората са се увеличили на десет хиляди. Беше число, трудно за въобразяване, докато фарът на „Камила“ не освети множеството.

— Когато шлеповете ти се напълнят, поемай незабавно обратно — каза той на капитан Дженингс. — Ако не съм се върнал, тръгвай без мен.

Бел пое надолу от главната палуба и скочи на разкаляния бряг. Миньорите разглобяваха една будка за студени напитки и полагаха дъските и в калта. Бел продължи навътре към сушата, през цели декари от хора, понесли вързопите и палатките си, усукани около върлини. Мина под виенското колело и заобиколи езерото. Когато тълпата най-сетне оредя, той стигна до оградата, разделяща парка от същинското депо.

Миньори с пушки пазеха портите, които бяха барикадирани с дъски, траверси и дори разглобени от депото релси. Стрелците бяха обърнали гръб на тълпата и на влекачите, съсредоточени върху случващото се оттатък портите.

— Къде е Фортис?

Миньорът, който ръководеше отбраната, бе суров мъж на около четирийсет и се намираше в будката за продажба на билети. Имаше вид на човек, който отдавна не бе спал.

— Господин Фортис? Аз съм Бел. Джим Хигинс каза, че покривате изтеглянето.

— Крайно време беше. Виж ги тия юнаци.

Бел надникна през процеп в дъските. В депото бяха включени всички светлини, а огромните порти зееха. Виждаха се десетки стачкоизменници със сопи, които се криеха от дъжда. Един трамвай, спрял извън депото, привлече вниманието на детектива. Вътре седяха двайсетима мъже с уинчестъри.

— Пинкертъни?

— Да, в този, към който гледаш. В другия са ченгета от полицията по въглищата и стоманата.

— Къде е гвардията?

— Засега правителството ги държи в Макийспорт. Но един от шпионите ни каза, че онези затворници са готови за нападение в четири сутринта. Боя се, че ще избързат, когато разберат за шлеповете.

— Сигурно и те имат шпиони.

— Хванахме трима тази вечер. На никого няма да доносничат.

— Какво сте им сторили?

— Спечелиха ни време — дойде неясния отговор.

Бел рече:

— Искам да съм сигурен, че вие, момчета, ще сте на последната лодка.

— Приготвили сме се да бягаме.

Бел вече беше забелязал ръчните колички, покрити с платнища.

— Какво има тук?

— Пушки, амуниции, динамит.

Бел се зачуди дали не е въвлякъл агенцията си в истинска война.

— Трябват ли ви непременно тези експлозиви? — попита той.

— За да сме сигурни, че няма да ни спипат неподготвени.

— Ще се върна при вас, когато натоварим и последния човек.

При реката Бел установи, че товаренето напредва бавно. Когато „Камила“ най-после пое обратно по Мононгахела и конвоят на сина на капитан Дженингс спря на брега, Бел извади часовника си. С тази скорост щяха да извадят късмет, ако разтоварят и последните шлепове на терминала на „Обединени въглища“, преди да се вдигне сутрешната мъгла.

37

Хенри Клей забеляза един младши брокер да чака под уличната лампа на пристана в Уийлинг, Западна Вирджиния, където „Цар Вулкан“ спря за презареждане с въглища. Разпозна типа служител, който използваха клоновете на комисионерите, тайно контролирани от съдия Конгдън — късо подстриган и старателно сресан, изгладен костюм и колосана яка, въпреки късния час, и изпълнена с надежда усмивка, че ще успее да впечатли някого от големците в Ню Йорк.

— Господин Клагарт? — попита мъжът, окръглил очи пред най-големия параход, който някога бе виждал, обширен като стоманолеярна и два пъти по-черен.

— От офиса ли си?

Нямаше ги белият костюм и сламената шапка, нямаше го и ленивият акцент. Беше рязък и отривист — черния му фрак бе суров като прясно пребоядисания „Цар Вулкан“, а скъпата му кадифена шапка бе накривена под делови ъгъл. Беше влязъл изцяло в ролята на ценен сподвижник, командирован от големия град, за да управлява проекти, твърде важни, за да бъдат доверени на простосмъртни.

— Има телеграма за вас, сър! По частната линия.

Младежът му подаде плик и наблегна на важността му с прошепване:

— Шифрована е!

— Това значи, че е поверителна и не бива да я огласяваш така на публично място — сопна му се Клей.

Бе почти полунощ. Пристанът беше отдалечен от останалите и пуст, с изключение на огнярите от „Цар Вулкан“, които караха нови въглища за парахода. Брокерът запелтечи извинително.

— Дано си научил урока си — отвърна великодушно Клей. — Чакай там, докато те повикам и ти продиктувам отговора.

Клай отпрати брокера със студено кимване, застана под лампата, отвори плика и заскърца със зъби. Вътре имаше стандартна бланка:

Пишеше, че съобщението е получено в осем и четиресет и осем вечерта, местонахождението на подателя бе изписано като „Ню Йорк“.

А това на получателя, за негово изумление, бе „Джон Клагарт“ с букви с големината на тези на цирков афиш.

— Младежо!

— Сър?

Клей му направи знак да се приближи и мрачно промълви:

— Уведоми служителите в офиса, че ако съдбата отново ме довлече в Уийлинг, трябва да използват за частни телеграми не стандартния формуляр, а празен лист хартия без никакви имена.

Беше му се наложило да дава този инструктаж във всеки клон досега, дори в чикагския, макар че би трябвало да са пределно наясно с това. Единствената причина, поради която малоумниците не бяха изписали името на Конгдън в графата „подател“ бе, че никой не знаеше, че той притежава „Тибодо & Марзан“.

Самото съобщение, изписано на ръка, съдържаше няколко реда четирицифрени числа. Клей го прочете бързо и дешифрира числата наум. След това смачка листа.

— Тръгваме! — и скочи на стъпалата към парахода.

— Отговор, сър? — подвикна брокерът.

— „Върхът. След девет часа.“ Изпрати го шифровано, незабавно.

Съдия Конгдън беше разярен. Шпионите му в Питсбърг били видели, че миньорите се местят от Макийспорт. Клей беше готов да захвърли смачканата телеграма във водата, но си спомни за урока, който току-що даде на младежа, приглади листа, сгъна го няколко пъти и го сложи в един от скритите си джобове, където държеше и визитките си.

— Тръгваме, казах! Приберете стълбата!

Огнярите се втурнаха на борда. Моряците хвърлиха въжетата. Вдигнаха стълбата и „Цар Вулкан“ бавно се заотдръпва обратно във водата.

Клей се заизкачва към лоцманската кабина.

— Тръгвайте! Какво чакате? Пълен напред!

Кормчията се суетеше край руля.

— Накъде?

— Питсбърг!

— Не знам дали сме натоварили достатъчно въглища.

Клей прекоси пищната кабина с три крачки и натисна и двете двигателни ръчки до „Пълен напред“.

— Изгорете мебелите, ако трябва! Закарайте ме до там!

За ден и половина изминаха шестстотин километра. Оставаха им сто и двайсет до Питсбърг.

— Каква е максималната скорост?

Кормчията завъртя руля и параходът се устреми напред.

— Реката тече бързо, а и с този дъжд… Девет възела — отвърна той.

Клей изглади телеграмата и я прочете отново. Що за безумие. Написаното не се беше променило. Натика я обратно в джоба.

При тази скорост им трябваха десет часа, за да изминат сто и двайсет километра.

— Увеличете до десет възела.

— Не знам дали…

— Намалете водата в котлите и увеличете налягането. Ще направите повече пара с по-малко вода.

— И по-лесно ще се взривим.

— Още пара! Правете каквото искате, но се движете с десет възела!

Конгдън имаше право да беснее. Стачниците се движеха с шлепове. Шлеповете на Клей. Един бог знае накъде са тръгнали, но това със сигурност не беше на добро. Нима Мери Хигинс беше променила решението си? Едва ли. Не, това намирисваше на работа на Айзък Бел.

Параходът разполагаше с най-новите съобщителни тръби. Клей извика по една от тях надолу към дърводелеца, който бързо се качи, търкайки гуреливите си очи.

— Прикрепете оръдието!

— Сега ли?!

— И картечницата „Гатлинг“ също!

Мери Хигинс знаеше, че Айзък Бел е прав. Джон Клагарт — когото Айзък наричаше Хенри Клей, не й беше приятел. Нито пък на стачниците. Какво по-изкусително за една жена, решена да изгради нов свят, от това да чуе подигравки, изстреляни срещу правителството и капиталистите?

Но Клагарт не беше й враг.

Мери още от самото начало вярно бе предположила, че някой друг плаща за шлеповете. Не се изненада, когато научи от Айзък, че банковите обирджии нямат нищо общо с това. Не че бе повярвала изцяло на версията на Клагарт, ала се бе надявала и бе действала безразсъдно, опиянена от каузата, от надежда, от страстна вяра. И като всеки пияница, бе сляпа за истината.

Закле се никога да не позволява вярата и надеждата отново да я заслепят.

Нямаше смисъл да се ядосва на Клагарт. Гневът щеше да й попречи да открие кой го е наел. Защото именно той беше врагът. Той беше провокаторът, сеещ насилие, за да даде на собствениците и на правителството причина да унищожат профсъюзите. Беше враг на справедливостта и на равенството.

Клагарт се беше оказал детектив, при това много добър. Смъртоносен, може би, както каза Айзък. Мери съзнаваше на какво е способен този мъж, но заедно с това знаеше, че за нея никога не би могъл да бъде смъртоносен. Знаеше го дълбоко в себе си. Никога не би я наранил. Не бе врагът. Искаше да й е приятел. Тя щеше да му позволи. Той щеше да и помогне да стигне до врага.

38

Когато четвъртата върволица шлепове се показа от тъмното, натоварена с две хиляди миньори, съпругите и децата им, Айзък Бел пристъпи на напречната греда на влекача „Сейди“ и даде знак на Арчи на свой ред да започнат да товарят. Капитан Дженингс беше предупредил, че „Сейди“ е най-стария от параходите, реликва от Гражданската война, която бе минала през сражението при Виксбърг, и когато слезе от нея, Арчи потвърди, че помпите и не спрели да работят, за да компенсиран пробойните в корпуса.

— Не пускай никого на онзи шлеп — каза му Бел, като посочи шлепът най-отпред, най-далеч от парахода. — Пазя го за динамита на Комитета по отбраната.

Бел изтича към портите през вече опустелия парк.

Фортис, ръководителят на Комитета, се олюляваше от изтощение.

— Дано да сте готови за нас. Затворниците се готвят да нападнат.

Бел отново погледна през процепа в портата. Двайсетина от стачкоизменниците си бяха стъкмили нещо като таран от релси. Зад тях се бяха подредили поне още петдесет, всички със сопи. Пинкертъните също слизаха от трамвая и се разполагаха на позиции.

— Къде са частните полицаи?

— Виж покрива.

И Бел зърна силуетите им на фона на мъждукащия Макийспорт. Клечаха зад острите покриви на депото, насочили пушки към портите.

— Трябва да измислим нещо по-добро от бягство с престрелка, за да се изтеглим.

Отговорът на Фортис бе сурово напомняне, че Бел взима страна във война, която вече е започнала.

— Осигурили сме посрещане за тарана, което ще ни спечели време… почакай! Сега пък какво са намислили?

От входа на едно от депата излезе трамвай и спря точно там, където една извивка на релсите сочеше право към портата. Ако релсите продължаваха до портата, то трамваят би бил електрически таран. Само че не продължаваха. Бел се вгледа по-внимателно и видя, че предните прозорци на трамвая ги няма. На тяхно място стачкоизменниците бяха монтирали фарове от други трамваи.

Бел обърна гръб на портата, точно когато всички фарове блеснаха едновременно. Миньорите, притиснали лица към процепите извикаха, временно ослепени. Бел грабна пушката от най-близкия миньор, присви очи и се качи на барикадата, след което стреля няколко пъти в сиянието. Пушката имаше пет куршума. Когато Бел я изпразни, останаха два фара. Той извади армейския си колт, подпря го на едната си ръка и стреля още два пъти.

Депото отново потъна в тъмнина. От земята се надигнаха сенки и стачкоизменниците, изпуснали тарана си, докато се криеха от стрелбата, отново го вдигнаха.

— Бягайте! — извика Бел. — Бягайте!

Мъжете хукнаха към шлеповете — двайсетина миньори тичаха, бутайки ръчни колички, а десетина стреляха напосоки зад себе си, докато стачкоизменниците щурмуваха портата. Веднъж. Дваж. Бел също тичаше и чакаше третият удар да разруши портата.

Оранжева светкавица освети мрака, последвана от мощна експлозия и викове на уплашени стачкоизменници. Миньорите нададоха радостен възглас и Бел разбра, че Комитетът по отбраната е минирал портата.

— Това ще научи тия копелета! — извика Фортис.

И ще даде на гвардията причина да нападнат, помисли си Бел.

„Сейди“ наду свирката. Миньорите вече бяха близо и от влекача се дочуха окуражителни гласове. Миньорите напрегнаха всички сили и забутаха ръчните колички през калта към шлеповете.

Айзък тичаше пред тях.

— Сложете динамита в най-предния шлеп, по-далеч от хората.

Колкото повече наближаваха, толкова по-трудно ставаше да бутат.

— Тук ще качим динамита! — извика Фортис.

— Има място в този пред нас. Тук, момчета!

— Динамитът става нестабилен на влага — възрази Бел. — А вие го мъкнете в дъжда!

— Защо казваш на миньор как да борави с експлозиви?

Бел сграбчи в желязна хватка по-възрастния мъж.

— Нестабилен значи, че може да избухне от само себе си. Отдалечете го от хората.

— Няма да позволя на някакъв с жълто около устата…

Бел вдигна пистолета.

— Ще отнеса главата на всеки, който сложи динамит другаде, освен на най-предния шлеп.

Бел стоеше пред лоцманската кабинка на „Сейди“ и му се щеше мъглата да е по-гъста. „Сейди“ едва-едва приближаваше терминала на „Обединени въглища“, очертаваща се на фона на просветляващото небе.

Чуха се викове.

Гонеха ги, хрумна му веднага и той се огледа за полицейски катер, натъпкан със стрелци. Виковете обаче идваха от шлепа, където някои от миньорите се бяха качили при товарите с динамит — приличаше на пиянско сбиване. Бел се затича, възнамерявайки да стигне до тях и да ги разтърве, преди да сторят нещо непоправимо.

Приглушен взрив обаче му показа, че е твърде късно.

От шлепа се издигна дим и към небето полетя гейзер. Бел предположи, че някоя пръчка динамит е пробила дупка в корпуса. Щяха ли останалите да я последват, преди прииждащата вода да успее да потопи другите експлозиви?

Шлепът потъваше. Трима от пътуващите там се покатериха на шлепа отзад. Колкото по-дълбоко потъваше първият шлеп, толкова по-силно дърпаше надолу тези зад себе си. Внезапно въжетата, които ги свързваха, се скъсаха. Шлепът с динамита продължи да потъва, а останалите във върволицата го раздробиха на парчета. Бел зачака със сърце в гърлото какво ще се случи с останалата част от динамита и дали няма да се взриви под натоварените с хора шлепове. Но и без взрив дъната на другите съдове пострадаха от плаващите останки.

Бел усети как останките изпращяха под шлепа, на който се намираше. След това и влекачът мина върху тях. Бел видя кормчията, който обръщаше руля, за да извади влекача от дълбоката част на канала.

— Потъва! — изкрещя един от моряците на борда. — Откъсна му се дъното!

За секунда Бел се вцепени. Аз поведох хората в това, помисли си той. И сега всички са в смъртна опасност. Затова Ван Дорн го беше предупредил да не взима страна. Две хиляди души щяха да се удавят в леденостудените води, какво можеше да стори, за да ги спаси?

Бел изтича обратно и скочи на главната палуба на влекача. Арчи се взираше в котелното. Водата вече беше до коляно и продължаваше да се надига. Щом удави двигателя, помисли си Бел, течението ще отнесе хората на здравите шлепове покрай „Обединени въглища“, а повредените ще потънат.

Бел скочи в трюма и загази към извиращия гейзер, който показваше къде е дупката в корпуса. Водата стискаше краката му като лед. Арчи свали палтото си, хвърли го на Бел и се затича, като извика, че отива за одеяла. Бел стигна до дупката, натъпка там палтото на Арчи, а после свали и своето. Последва ризата му. Арчи се върна с още одеяла, кърпи и палта на хората от шлеповете.

Бел продължаваше да тика всичко в пробойната.

Притокът на вода намаля, но не достатъчно. Нивото и продължаваше да се надига. Наоколо се понесе пара. Водата беше стигнала до пещта и гасеше огъня в нея. Налягането падаше, а заедно с него и мощността на двигателя. Точно когато колелото на кърмата спря да се върти, Бел усети как корпусът пристъргва в калта.

Мъжете се затичаха, стиснали въжета.

— Добре, на дъното е. Не може да потъне повече. Пестете одеялата.

— Ще ти трябва още едно — каза Арчи и му го подхвърли.

Бел се загърна и се излезе от трюма. За негово изумление, за времето, което беше прекарал в трюма, слънцето бе надвило мъглата и блестеше ярко на небето. На брега лекият склон на терминала бе осеян с бели палатки на хората, които вече бяха пристигнали. Подуши бекон и кафе. Малки момченца играеха бейзбол.

— Радостна гледка, Айзък. Безопасно място и всички пристигнаха невредими.

— Щях да съм много по-доволен, ако не разглобяваха релсите.

Хиляда миньори разкъсваха релсите, по които влаковете влизаха в терминала. Още хиляда преобръщаха вагони и блокираха трамвайните релси от Златния триъгълник.

— Окопават се — обясни Арчи. — Не можеш да ги виниш, задето се пазят от пинкертъните.

— И от ченгетата — добави Бел, като насочи вниманието на Арчи към една част от платформата, която се намираше от страната на града.

От един открит трамвай слизаше отделение на питсбъргската полиция. Втори контингент се шляеше край блокираните релси. По реката пък един полицейски катер сновеше насам-натам, като птица, неспособна да спре нападение срещу гнездото си. Полицаите на сушата се качиха на трамваите и се отдалечиха.

Бел наблюдаваше как миньорите издигат укрепления и трябваше да признае, че Арчи е прав. Мястото, където хората се бяха настанили, щеше да е уязвимо, ако не барикадират подстъпите към него. Но всичко това твърде неприятно му напомняше на наближаваща война.

— Кибритлиите поне не могат да използват динамита си — рече той. — Може би сега и двете страни ще се поуспокоят и ще се заемат с преговори…

— Какво по дяволите е това? — прекъсна го Арчи. Взираше се към реката зад Бел със смесица от объркване и страхопочитание.

Бел се обърна.

Бълващ дим от дългите си комини от завоя се зададе огромен параход. Бе невероятно дълъг, висок и черен като въглен.

39

— Това оръдие ли е на предната палуба? — попита Арчи.

Бел заслони очи с ръка.

— Да — отвърна той.

— Откъде по дяволите са го взели?

— И по-точно кои са и какво искат? — допълни Бел.

— Не мога да прочета името на парахода.

— „Цар Вулкан“.

Черният исполин наближаваше.

Една по една жените, разпъващи палатки, а после и мъжете, вдигащи барикади, спряха. Десет хиляди души застанаха неподвижно и зачакаха черното привидение да се завърти в реката и да насочи оръдието си към тях. Параходът се движеше много бавно, а огромното колело почти не се въртеше във водата, приближавайки все повече и повече.

Накрая спря и застана напреки на течението. На палубата не се виждаше жива душа — нито моряци, нито огняри. Котелното и вратите към двигателите бяха затворени, а лоцманът не се виждаше зад блесналото на слънцето стъкло. Десет хиляди души затаиха дъх.

Накъде поведох тези хора, запита се Айзък Бел.

Параходът наду свирка и всички подскочиха.

След това пое напред, разпори течението, зави към заводите на „Хоумстед“ и се скри.

— Къде отива? — попита Арчи.

— Бих предположил, че отива за пинкертъни — каза Бел. — Ще трябва да разберем. Но ако съм прав, тогава миньорите държат сушата, а собствениците — реката. И ако това не е началото на война, не знам какво е тогава.

Бел смени мокрите си дрехи със сухи и отиде да търси кормчията на „Камила“.

Откри капитан Дженингс и сина му в един бар на улица „Смитфийлд“, нагоре по склона от мястото, където бяха закотвили влекачите си. Двамата го поздравиха за успешното превозване на стачниците.

— Видяхте ли „Цар Вулкан“? — попита Бел.

— Трудно е да го пропусне човек — отвърна младият Дженингс.

А баща му заяви:

— Кой по дяволите би боядисал параход в черно?

— Кой е собственикът?

И двамата мъже свиха рамене.

— Никога не сме виждали този параход. Тъкмо се питахме, да не би да е заради черния цвят — но решихме, че и да беше бял, отново щеше да ни е непознат.

— Откъде ли се е взел?

— Не е строен в Питсбърг, иначе щяхме да го знаем. Значи или Луивил, или Синсинати.

— Никъде другаде?

— Голяма корабостроителница е трябвала за нещо с такива размери. Както казах, Луивил или Синсинати. Бих казал второто, нали, тате?

Старият Дженингс се съгласи.

— Една от големите стари корабостроителници, като „Хелд & Корт“.

— Те още работят ли, тате?

— Те са последните, които правят такива.

— Какво мислите за оръдието? — попита Бел.

— Не сме впечатлени — отвърна бащата.

— Параходите са много крехки. Откатът би го направил на парчета — обясни синът.

— А биха ли могли да подсилят корпуса?

И двамата Дженингс изплюха тютюн на пода.

— Би следвало.

— Въстание — рече Джеймс Конгдън, като обходи с леден поглед всекидневната на клуб „Дюкесн“. — Когато за пръв път получих привилегията да се обърна към отбраните люде в тази зала, възнамерявах да нарека речта си „Новата икономика във въглищната, желязната, коксовата и стоманолеярната промишленост“. Но по причини, очевидни за всекиго в този обсаден град, смених темата си на „Въстание“.

Той надигна към сбръчканите си устни чаша вода и я пресуши на един дъх.

— По една случайност, изправен съм тук пред вас в същия ден, когато престъпните сили на радикализма и безмозъчната анархия превзеха едно модерно предприятие, в което имам участие — терминалът на „Обединени въглища“. Той е средоточие на разпределението на въглища по всички четири посоки на страната. Идва зима. Жителите на градовете ще измръзнат по домовете си, локомотивите ще спрат, а промишлените пещи ще останат без гориво. Въстанието, несъмнено бихте се съгласили, е тема, близка на сърцето ми.

Останалите членове се засмяха нервно.

— Ако това се беше случило в Ню Йорк, откъдето управлявам бизнеса си, не се съмнявам, че правителството би реагирало категорично и своевременно. Не притежавам дом в Питсбърг, така че мога само да гадая каква би била реакцията на тукашните големци. Засега ще оставя отговорът на тях, доверявайки се на американското им самосъзнание, разума им, принципите и куража им да се изправят срещу работническата класа, която има твърде много власт в щата Пенсилвания. Но на вас, изградили този велик град, превърнали минералите, поставени от Бог в планините край Пенсилвания, в най-могъщата индустрия, която светът е виждал, на вас, титани, казвам, че работниците трябва да бъдат победени! Трябва да бъдат победени, ако не искате да унищожат всичко, за което сте работили. Ако не успеем да се справим с работническата класа, бъдещите просветени цивилизации ще ни помнят със съжаление. „Какво не са успели да сторят?“ и отговорът ще бъде: „Не успяха да се преборят. Добрите хора не успяха да се преборят със злото!“

Съдия Конгдън удари с юмрук по масата, хвърли суров поглед на всеки от мъжете, зяпнали срещу него, след което се обърна и слезе от трибуната.

Последва стъписано мълчание. После всички избухнаха в гръмки аплодисменти.

— Върнете се! — викаха те. — Върнете се! Върнете се!

Конгдън се върна на трибуната с мрачна усмивка.

— Надявам се — започна той, — че мъжете на Питсбърг знаят кой е врагът и ще имат смелостта да се изправят срещу него. А на тези, които не знаят какво ги чака, които търсят помирение с онези анархисти и застават на пътя на реда и справедливостта, мога само да кажа: „Махнете се от пътя ни и ни оставете да си свършим работата.“

Частният влак на Конгдън чакаше съдията на гара „Юниън“, на специално определения за него перон. Локомотивът бе добре зареден с въглища, кондукторът пък се договаряше с един от началниците на гарата да им осигурят свободно трасе за пътуването. Готвачът белеше стриди, а един стюард изстудяваше шампанското. Актрисата, дошла за пътуването до Ню Йорк, тънеше в блаженство в гореща вана.

Самият Конгдън вдигна брендито си в библиотеката, служеща му за кабинет и рече:

— Нищо не подхожда на Питсбърг повече от това да го оставиш зад гърба си.

— Много весел изглеждате за човек, чийто бизнес току-що е бил превзет от радикални елементи — отвърна Хенри Клей.

— Живи и здрави да са! — отвърна Конгдън през смях. — Надминаха себе си. И теб, Клей. Не можеше да го планираш по-добре.

— Надминаха очакванията ми, признавам — отговори Клей. — Не бих могъл и да си представя нещо по-добро. Но приемам похвали, задето създадох атмосферата, която ги подтикна към това.

— Приеми ги тогава. Какво следва?

— Експлодиращи параходи и горящи профсъюзни щабове.

— В този ред?

— Едновременно.

— Нямам нищо против да отбележа, че вършиш чудесна работа.

— Надявах се да го кажете.

Разбира се, че си се надявал, помисли си Конгдън, но на глас каза само:

— Заслужаваш го.

Той погледна позлатения часовник на стената и отвори кепенците. Прозорецът откриваше гледка към железопътното депо и страничните коловози, които стигаха до частните перони.

— Има ли по-ярък символ на капитализма от частния влак? — попита той.

— Не. Яхтите бледнеят пред него.

— Мислил ли си да направиш така, че свирепите стачници да унищожат някой частен влак?

Клей се изправи в стола си.

Конгдън продължи:

— Губернаторът няма да има избор, ще извика гвардейците и ще беси стачкуващи по уличните лампи.

— Имате ли нещо конкретно наум?

— Виждаш през мен, все едно съм от стъкло — Конгдън се усмихна, мислейки си: „Леле-мале, наду се като пуяк“. И продължи на пръв поглед небрежно: — Който и да е частен влак ще свърши работа.

Тъкмо тогава в полезрението му влезе локомотив, повлякъл четири красиви вагона, боядисани в зелено, цветът на железници „Рединг“, а жълтият кант върху тези вагони бе всъщност златен, както подобава на президента на железниците.

— Ето, един пристига.

— Това прилича на влака на Р. Кенет Блуум — каза Клей.

— Да, мисля, че е неговият.

— Два заека с един куршум?

— Какво имаш предвид?

— Президентът Блуум се съпротивлява на домогванията ти към железницата му.

— Твърде много си позволяваш, Клей! Внимавай!

— Простете ми! Изминаха няколко дни и вече не мисля ясно.

— Поспи — рече Конгдън. А след това, за да впримчи Клей още по-здраво, той му се усмихна приятелски и каза: — Всъщност, три заека.

— Моля, господин Конгдън?

— По една случайност младият Блуум, който дава на баща си куража да се бори с мен, има път към Синсинати. Четири часа до там, тайна среща в клуб „Куийн сити“ с някакви банкери, а после четири часа обратно до тук. Ще има гост. Негов семеен приятел — Айзък Бел.

— От къде знаете? — изумен попита Клей.

— Заради разправиите със семейство Блуум се принудих да наема шпиони.

Клей скочи на крака, забравил умората си.

— Три заека и още как!

40

Айзък Бел не можеше да открие Мери Хигинс. В стаята и се беше нанесъл друг наемател, а хазяйката не знаеше къде е отишла Мери.

След това отиде при палатковия лагер. Израженията на питсбъргските ченгета, които наглеждаха лагера от една пряка разстояние, подсказваха на Бел какви са страховете им — сред миньорите имаше ветерани от армията, участвали в Испанска и Филипинската война. Тези мъже си знаеха работата.

Бяха монтирали желязна порта, през която можеше да минава само по един човек. Бел им показа пропуска си, подписан от Джим Хигинс. Едва тогава го пуснаха. А докато минаваше през портата, от него не откъсваха очи стратегически разположени стрелци. На върха на платформата за въглища също имаше съгледвачи, които имаха чудесна гледка към града в три посоки. Никое раздвижване от страна на гвардейци или полицаи нямаше да остане незабелязано. А в плитчините до брега стачкуващите бяха потопили шлеповете, с които бяха пристигнали и така бяха направили груб вълнолом, който пречеше на полицейските катери да приближат.

Двете хиляди палатки, разположени в спретнати редици, допълваха усещането за военен лагер. По пътечките между палатките сновяха заможни жени от питсбъргските църковни организации и ръководеха изграждането на кухни и разпределението на питейната вода. Присъствието на тези дами навярно бе не по-малка пречка за полицаите от наличието на стрелци. Още повече, че съпрузите им бяха сред големците на града — Бел се замисли развеселен колко ли от тях спяха по клубовете си, докато отмине стачката. Но въпреки стегнатата организация, палатковият лагер се крепеше на косъм, както личеше и от думите на една от строгите матрони, покрай които мина Бел.

— Всичко е добре, докато не завали.

Бел откри Джим под един навес. Той също не беше виждал Мери и нямаше представа къде е. Призна, че се тревожи за нея и помоли Бел да и предаде, че брат и отчаяно се нуждае от помощта и.

Докато Бел излизаше от лагера, вдигна глава и не сдържа усмивката си. Някой бояджия с чувство за хумор беше променил надписа на терминала за въглища: „ОБЕДИНЕНИ ВЪГЛИЩАРИ“

Профсъюзният щаб в центъра на града бе изоставен. В него беше останал само един възрастен мъж, който наглеждаше зданието. Той също не беше виждал Мери Хигинс, нито пък имаше вести от или за нея.

Бел откри Майк и Тери в една задна стаичка — пиеха кафе до една готварска печка.

— Ще ви дам възможност да избирате, момчета. Джим Хигинс се е окопал на терминала, така че може да се върнете в Чикаго или да се присъедините към екипа ми.

— Господин Ханкок и господин Ван Дорн съгласни ли са?

— Ще говоря с тях — отвърна Бел. Ако трябваше, щеше да им плаща от собствения си джоб. В момента имаше нужда от хора.

— Какво искате от нас?

— Открийте накъде е поел големият черен параход. Имам чувството, че трябва да започнете от Макийспорт. Но накъдето и да отишъл, искам да знам чий е и накъде се е упътил. Не вярвам да е пристигнал случайно.

Бел очакваше те да оставят кафетата си и да се изправят, но Тери и Майк не помръднаха.

— Има ли нещо, господа?

— Всъщност, не, Айзък.

— Тръгвайте тогава.

— Добре — двамата се спогледаха и поклатиха заговорнически глави. — Но има едно нещо.

— Какво?

— Чухме, че разпитваш за госпожица Мери.

— Виждали ли сте я?

— Да. Така де…

— Кога и къде?

— В баровете край реката.

— С кого?

— Говореше с много хора.

— Ако я видите отново, последвайте я. Междувременно намерете черния параход. Ще се върна утре.

— Къде отиваш?

— В Синсинати. Ако има нещо спешно, пратете ми телеграма за влака на Р. Кенет Блуум, младши.

— А откъде познаваш човек със свой собствен влак, Айзък?

— Избягахме заедно в цирка.

Хенри Клей отключи вратата на апартамента си. Завесите бяха спуснати и стаята тъмнееше. Почти беше прекрачил прага и тъкмо посягаше към ключа на лампата, когато усети нечие присъствие. Хванат неподготвен и без възможност за отстъпление, той се хвърли покрай стената и натисна ключа с лявата си ръка, докато с дясната вадеше своя „Бисли“. Когато лампата се включи, беше насочил оръжието си към фигурата в креслото.

— Не съм въоръжена — каза Мери Хигинс и вдигна ръце.

— Как ме откри?

— Когато научих, че си детектив — каза тя спокойно, — се запитах как ще те открия и как ще те следя, без да ме усетиш, затова реших да си потърся друг професионалист, за да ми помогне.

— Бел!

— Не Бел. Не бъди глупав. Макар че се замислих дали да не помоля охранителите на брат ми. Охранителните служби на „Ван Дорн“ се гордеят с това, че не само охраняват.

— Смотаняци! Не биха могли да ме открия.

— И аз така реших. А и можеха да докладват на Бел.

— Как ме откри тогава?

— Спомних си, че онези дъртаци от отряда на Бел ми бяха казали как са изгонили бандитите, които беше оставил да пазят шлеповете. Историята им не ми се стори много достоверна. Защо твоите хора ще позволят на няколко вандорнци от Чикаго да ги пропъдят от собствения им град? Затова се огледах за познати лица.

— Къде?

— Казина, барове край реката…

— Божичко, Мери, можеше да пострадаш!

— Дори не ме усетиха.

— Извадила си късмет. Хората по тези места не биха се поколебали да сипят нещо упойващо в питието ти.

— Бих разпознала миризмата дори в чая си — отвърна сухо тя.

— Не се долавя толкова лесно, колкото си мислят хората. Винаги има начини да се прикрие.

— Ти знаеш по-добре от мен — отвърна Мери многозначително. — Но всъщност срещнах по-любезни господа, включително един от твоите хора. Упъти ме към един мъж, който, както се оказа, не бе избягал от града. А той пък ме насочи към тази улица. Раздадох много усмивки на портиерите.

— Но хазяинът не ме знае като Клагарт.

— Не му казах името ти. Не бих те предала по този начин. Само те описах.

— Как отключи вратата ми?

— Не съм. Качих се по противопожарната стълба.

Клей прибра оръжието с облекчение. Едно беше интелигентно и хубаво момиче да разпитва с изкусителна усмивка. Но ако се беше оказало, че може да отключва заключени врати, би се оказала много по-опасна, отколкото Клей я мислеше първоначално. Но все още го тревожеше, че е била сама в апартамента му. Постоянно внимаваше да не оставя доказателства зад себе си, но дори най-предпазливият човек можеше да се издаде с нещо дребно.

— От кога ме чакаш?

— Достатъчно отдавна, за да огледам тук. Добре си живееш. Скъп апартамент.

— Кой ти каза, че съм детектив? Бел?

Тя кимна.

Клей рече:

— Бел е изкривил истината. Бях детектив. Вече не съм.

— А какво си сега?

— Джон Клагарт.

— Айзък те нарече Клей, Хенри Клей.

— Хенри Клей вече не съществува.

— Какъв си тогава, Джон Клагарт?

— Аз съм революционер.

— По-лесно ми беше да го приема, докато ходеше с работнически дрехи. С тази шапка и палто биеш повече на някой Морган или Вандербилт.

— Ако ти е трудно да го приемеш, тогава може би и врагът ще се подлъже по вида ми.

— Кой плати за шлеповете?

Той беше готов за този въпрос.

— Банкови обири.

— Обирджиите са били заловени.

— Бел ли ти го каза?

Тя отново кимна.

Клей рече:

— Бел не знае толкова, колкото си мисли, че знае. Не ги заловиха всичките. Един от тях се измъкна — този с най-голямата плячка. А когато има нужда от още, просто ще обере банка в друг град. Влиза в офиса на президента на банката със скъпото си палто и шапка, остава с него след работно време и тихо си заминава с торба пари.

— Ще ми се да ти вярвам — каза Мери.

— Ласкаеш ме с тези думи — беше изумително, но сякаш тя наистина му вярваше.

— Нищо от плана ни не се получи. Изгубихме шлеповете.

— А може ли да попитам, ненавиждаш ли Бел, задето ти взе шлеповете?

— Разбира се! Провали всичко!

— Би ли го убила? — попита Клей.

— Никога!

— Защо не? Отмъщението може да е сладко.

— Никога не бих убила никого. По никаква причина.

— Искаш ли аз да го убия?

Тя не отвърна веднага. Сивите и очи обхождаха скъпите тапети и мебели. После бавно се върнаха на лицето му.

— Не. Само би си изгубил времето.

— А какво искаш тогава?

— Каквото съм искала винаги. Искам да срина капиталистическата класа. Искам да ги спра завинаги. И вярвам, че начинът е да спра въглищата.

— Стачката върши достатъчно добра работа.

— Не. Нископлатените работници на мястото на миньорите все още добиват по половин милион тона на седмица. Собствениците възстановяват ритъма на работа. А сега, когато миньорите са се барикадирали на платформата, ще започнат преговори, стачката ще приключи, а стачкуващите ще получат жълти стотинки. Профсъюзът ще си остане незаконен. Трябва да променим това.

— Как?

— Не знам. Надявах се ти да измислиш нещо.

— Планирал съм няколко саботажа и всякакъв смут — каза Клей.

— Що за смут?

Клей свали шапката си и седна в едно кресло.

— Извини ме. Не съм спал и не съм се преобличал от три дни. Трябва да поспя, преди да мога да мисля ясно.

— Ще се върна по-късно.

— Не е нужно да си ходиш. Просто ще поспя в креслото.

— По-добре да си ходя — отвърна тя.

— Разбира се, разбира се.

Изпрати я до вратата и се ръкуваха. Трепереше ли ръката й? Или може би трепереше неговата?

Обещаваща първа крачка, помисли си Мери Хигинс. Но и трябваше нещо повече. Беше претърсила апартамента на Клагарт-Клей, но не постигна особен успех и така и не разбра за кого работи провокаторът.

— Надявам се разбираш, че ще изисквам повече от някого, с когото обединявам сили — рече тя на сбогуване.

— Повече какво?

— Повече от смътни обещания за смут.

Отговорът на Клагарт я изненада.

— Трябва да поспя. Когато се събудя, ще имам „повече“.

— Повече обещания?

— Помниш ли трипълплеят на Хари О’Хейган?

— Кой не го помни?

Във вестниците пишеше повече за чудодейното постижение на бейзмана, отколкото за стачката.

— Ще ти дам резултати — каза той. — По-страхотен трипъл от този на О’Хейган.

41

Дори след няколкодневния запой, Корт Хелд не можеше да повярва на късмета си с продажбата на „Цар Вулкан“. И почти не можа да повярва, когато друг мъж в бяло, макар и по-висок и по-млад, влезе в кабинета му, за да попита дали са му останали още големи параходи.

— Колко големи, сър?

— Плаващи палати.

— Имам още един.

— Разбрах, че имате два.

— Имах. Току-що продадох единия.

— На кого?

— Не бих могъл да ви кажа. Трябва да зачитам личното пространство на клиента.

За изненада на Хелд високият младеж, не по-възрастен от него самия, се изсмя силно.

— Е, това доказва всичко.

— Кое доказва всичко, сър? Не съм сигурен, че ви разбирам.

— С един заможен господин често участваме в приятелски надпревари. Започнахме в бизнеса, като купувахме най-различни неща под носовете си — фабрики, железници, банки, но отскоро гледаме повече да се забавляваме. Състезавахме се с яхти през Атлантическия океан. Той спечели. С малко. Състезавахме се с влакове от Сан Франциско до Чикаго. Аз спечелих, с петдесет дължини. Сега ме предизвика на надпревара с параходи. От Питсбърг до Ню Орлиънс и обратно.

— Звучи като много добра идея.

— Да, само че явно е планирал нещата отрано и е купил единствения наличен съд. Но сега ми казвате, че имате друг?

Корт Хелд смигна.

— Едно ще ви кажа, сър, не си купи най-бързия.

— Така ли било?

— Точно така. „Цар Вулкан“ е по-здрав, но не е толкова бърз като „Бялата дама“.

— И защо?

Корт Хелд сниши глас и се озърна из празната корабостроителница.

— Много по-тежък е. Правителството го искаше подсилен, за да може да си служи с оръдия.

— Значи „Цар Вулкан“ е много по-силен, така ли?

— Палубата, по-точно — зашепна Корт. — Да ви кажа правичката, всеки параход е лодка повече на хартия, отколкото наистина. Много бързо се износват и повреждат. Нашите са най-добрите, но и те не траят дълго.

Бел си спомни думите на капитан Дженингс за крехкостта на параходите.

— Преди да купя парахода ви, искам да съм сигурен, че той вече е купил своя. Разбирате, състезаваме се и в надлъгването. Наскоро добре го измамих и иска да ми го върне. Затова искам да се уверя, че няма да ме принуди да си купя параход, от който не се нуждая.

— Винаги може да пътувате с него.

— Колко време е пътят от тук до Питсбърг?

— Казах ви, сър, бърз е. Ще стигне за не повече от два дни.

— Частният ми влак ме откара за четири часа. Така че не възнамерявам просто да пътувам, но искам да се състезавам с парахода, ако наистина има състезание. Питам ви отново, кой купи другия параход?

— Казваше се Смит.

— Смит ли?

— Смит. Знам. И аз се разтревожих, като чух името.

— Не мисля, че бих приел чек от човек от друг град с фамилия Смит.

— Нито пък аз, сър. От всеки Смит, само пари в брой.

— Много пари в брой е носил със себе си.

— Плати с облигации.

— Това е рисковано. Как получихте гаранция за тях?

— От едни нюйоркски брокери — „Тибодо & Марзан“. Техен представител ме отведе право към един от клоновете им тук и излязох с парите.

— Как изглеждаше?

— Не толкова висок, колкото вас, по-широкоплещест. Тъмна коса, от това, което се виждаше под шапката му.

— Брада?

— Гладко избръснат.

Бел поклати глава.

— Може би се е обръснал нарочно… все се шегувам с него, че с брада изглежда стар. Какъв цвят бяха очите му?

— Странни. Като мед, като на змия. Побиваха ме тръпки от тях.

— Ха сега… Не е той.

— Какво искате да кажете?

— Неговите са сини.

Бел се изправи.

— Съжалявам, господин Хелд. Гнидата се опита да ме подлъже да си купя параход.

— Но може да е купил своя в Луивил или Ню Орлиънс.

— Е, ако разбера, че го е сторил, ще се върна.

Бел сложи шапката си и пое към вратата, чувствайки се леко виновен от разочарованото изражение на Хелд. Хрумна му нещо необичайно — план, който можеше да промени баланса на силите в Питсбърг и дори да разреши проблема там.

— Господин Хелд, познавам няколко души, които биха искали да си купят параход.

— Изпратете ги при мен и ще ви направя отстъпка.

— Не бих приел. Но проблемът е, че тези хора нямат много пари.

— „Бялата дама“ струва доста.

— Разбирам. А бихте ли обмислил да го дадете под наем?

— Може би.

— Ще кажа на тези мои приятели. Междувременно, ще ви платя да го заредите с въглища и да го подготвите за плаване до утре.

— До утре ли?

В очите на Бел проблеснаха студени пламъчета.

— Сигурен съм, че ще мога, като се замисля — рече Хелд. — Ще е готов до утре.

Бел плати на Корт за въглищата и труда и скочи на трамвай обратно към търговския район. Спря в едно бюро на „Уестърн юниън“ и изпрати дълга телеграма до Джим Хигинс за „Бялата дама“, като му препоръча да събере няколко души с опит в работата на параходи. След това намери клона на „Тибодо & Марзан“.

Стоеше навън и четеше позлатените букви на прозореца, докато се чудеше как Уиш Кларк или Джо ван Дорн биха измъкнали информация за някой си Смит от нафукани брокери, които имаха чудесни причини да не я дават.

Започна като показа визитката на „Дагет, Стейпълс & Хичкок“, застрахователна компания от Ню Инглънд с дълги традиции. Джоузеф ван Дорн се беше споразумял със застрахователите негови детективи да използват от време на време прикритието на фирмата им в замяна на дискретни разследвания.

Повикаха самия управител на клона. Зад приятната усмивка на брокера личеше сериозен бизнесмен.

— „Дагет, Стейпълс & Хичкок“? Много се радвам да се запознаем, господин Бел. Какво ви води дотук чак от Хартфорд?

— Шефовете ми ме изпратиха на разузнавателен обход.

— Е, брокерите и застрахователните компании са потенциални партньори, а не противници, затова ми се струва, че сте започнал огледите си на правилното място. Може ли да ви предложа питие в кабинета си?

Двамата се проучваха взаимно над чашите с уиски — управителят опипваше почвата за статута на Бел в компанията, а Бел пък подхвърляше имената на бащите на свои приятели и на бизнесмени, за които бе чел в папките на Грейди Форър. Отказа втора чаша уиски и рече:

— Поискаха от мен да проуча липсващи облигации от Чикаго.

— Липсващите облигации никога не са добра новина. Който ги притежава, може да ги осребри, а който ги е изгубил — не. Но няма нужда да го обяснявам на застраховател.

— Фирмата ми не би и опитвала да ги възстанови, както казвате, това би било невъзможно. Само че живо ни вълнува мъжът, в чиито ръце са попаднали.

— Ако липсващи облигации са се оказвали в ръцете на един и същи мъж, както намеквате — отвърна сухо управителят, — не съм изненадан, че ви интересува.

Засега управителят ловко отбиваше атаките на Бел, сякаш можеше да предвиди какво следва от това неформално посещение. Младият детектив каза:

— Не бих се изненадал, ако се досещате какъв ще е следващият ми въпрос.

Управителят отвърна с хладна усмивка.

— Последните изчезнали облигации са железопътни от по двайсет и пет хиляди долара.

— А може ли да попитам от коя железопътна компания?

— Възможни са много варианти. Собственикът — предишният собственик, по-точно, много е обичал тази форма на валута и е притежавал различни видове.

— Разбирам.

— От откраднатите от сейфа му ни вълнуват три, които са били осребрени тази седмица в един от клоновете на издателя.

— Моят клон ли? — попита управителят.

— Нека уточня, че не намекваме за нищо нередно от ваша страна или от страна на господин Корт Хелд.

— Надявам се да е така.

— Със сигурност е така, във вашия случай. Но, макар и рядко, понякога установяваме, че бизнесмен в неприятна финансова ситуация е готов да върши необмислени неща. Тъй или иначе, радвам се да кажа, че това няма нищо общо с господин Хелд, освен че господинът, от когото е получил облигациите, може би е човекът, когото разследваме.

Управителят мълчеше.

— Казва се Джон Клагарт — наруши мълчанието Бел.

— Не е той.

— Понякога се нарича и Хенри Клей.

— Не и този път.

— Може ли да ви го опиша?

— Моля.

Бел описа Клей, като завърши с очите му.

Управителят каза:

— Наричаше се Смит. Облигациите бяха на железница „Ню Хейвън“.

— Благодаря ви — каза Бел, макар да бе разочарован. Почти очакваше управителят да се опита да прикрие Клагарт. „Тибодо & Марзан“ имаха клонове навсякъде в Средния Запад и биха били добро прикритие за частен детектив или провокатор.

— Чудя се дали няма още нещо, което да съобщя на шефовете си за господин Смит? Имате ли нещо друго, което да ни помогне да го проследим? Надявам се, ясно ви е, че фирмата ни го счита за решителен крадец, който няма да се спре.

— Най-после стигнахте до същината, младежо.

— Каквото и да било. Нещо необичайно?

Мъжът се надигна рязко от стола си.

— Не, сър! Не помня нищо.

Бел също се изправи. Не му вярваше. Беше напипал оголен нерв. А навярно го бе поставил и в позиция, в която управителят не искаше да бъде, затова каза:

— Един от хората, с които работя, който ме научи на много неща в занаята, веднъж ми каза, че най-трудното нещо на света е да накараш някого да направи нещо правилно по грешните причини.

— И кой е занаятът ви, господин Бел?

— Частен детектив съм.

— Надявам се, не мислите, че съм шокиран от признанието ви. За коя агенция?

— „Ван Дорн“.

— Аха, добра репутация имате… е, най-после решихте да сте открит с мен. Ще рискувам и също ще съм открит с вас. Смит ме смути. Първо, кой, да го вземат мътните, ще си купува плаващ палат в наши дни? Второ… събуди инстинктите ми. От друга страна нямаше причина да не осребрим облигациите — дори бяхме задължени, тъй като нашата фирма е издателят.

— Ако законността на облигациите не е била под въпрос, какъв е бил проблемът тогава?

— Докато беше тук, по частния ни телеграф пристигна съобщение за него.

През Бел сякаш мина електричество. Джакпот!

42

— Видяхте ли съобщението?

Бел се опитваше да звучи небрежно, но едва ли можеше да заблуди мъжа срещу себе си.

— Беше кодирано. Само числа.

— Значи ли това, че той работи за вашата фирма?

— Не. Съвсем сигурен съм, че не работи. Ако работеше за нас, защо не би ни се представил?

— Как тогава е имал достъп до частния ви телеграф?

— Фирмата позволява определени волности на добрите си клиенти. Понякога повече, отколкото би трябвало. По закон външни хора не могат да си служат с нашите телеграфи, но понякога се прави.

— Доколкото разбирам — каза Бел, надявайки се да го насърчи към още признания, — това е въпрос на бизнес.

Частните телеграфи му бяха добре познати. Агенцията му използваше такъв. Но искаше да чуе историята на управителя. Нещо караше мъжа да се чувства некомфортно.

— Да, въпрос на бизнес. Съобщенията по частен телеграф са по-евтини, по-бързи и несъмнено по-удобни.

— И по-лични.

— Да.

— А изпрати ли той отговор на телеграмата?

— Беше кратък. Вероятно потвърждение, но и то беше кодирано.

Бел зададе още един въпрос, чийто отговор знаеше.

— Кодовете нещо необичайно ли са?

— Не и сред брокери. Разумно е да крием ордерите си, в случай, че някой оператор наруши клетвата за поверителност.

— И какво смятате за онзи „Смит“?

— Да кажем, че е приятел на фирмата. Специален клиент. На нюйоркската фирма, имам предвид. Аз самият не съм го виждал никога, но явно се познава с някого в Ню Йорк.

Бел се изправи и подаде ръка на управителя.

— Оценявам откровеността ви!

Какво каза управителят преди малко? Фирмата позволява волности… може би повече, отколкото би трябвало.

— Може ли да ви попитам още нещо?

— Давайте!

— Любопитно ми е защо?

— Какво защо?

— Защо бяхте така искрен?

Управителят изпъна рамене.

— Марк Твен казва, че в деня на Страшния съд мисли да се върне в Синсинати, защото сме били с двайсет години назад във времето. Аз нямам проблем с това. Старомоден съм. Не ми харесват брокери, които си позволяват частни телеграфи и така получават предимство пред останалите. А „Тибодо & Марзан“ едно време също не беше компания, която ги харесваше.

Бел спря в „Уестърн Юниън“ пътьом към срещата си с Кени Блуум в Куийн сити, за да изпрати телеграма на Грейди Форър:

Силно се съмняваше, че Клей си общува по частния телеграф, за да върти търговия с акции, както подозираше управителят на клона в Синсинати. В случая с Клей-Клагарт-Смит, Бел подозираше, че провокаторът си общува пряко с човека, който му даваше заповедите.

Откри Корт Хелд в бара на Куийн сити. Корабостроителят го поздрави като стар приятел и го покани на вечеря заедно с Кени. Кени беше на четвъртото си уиски и изглеждаше крайно благоразположен към поканата, но Бел му напомни, че срещата му с банкерите вече е приключила и най-добре да се връща с частния влак на баща си.

— Ще хапнем във влака — каза детективът.

— В Питсбърг сме след час — обяви кондукторът, докато наближаваха границата с Охайо.

— Защо толкова много? — попита Кени. Беше заспал на креслото до Бел и се надигна, разтърквайки слепоочия.

— Съжалявам, господин Блуум, но трябва да спрем за вода извън Стойбънвил.

— Защо извън? Леле, как ме цепи главата… не може ли просто да продължим направо?

— Трябваше да се отклоним заради товарен влак. Не сме изгубили повече от десетина минути.

— Но сега ще спираме за вода.

— Или може да не спираме и да взривим локомотива — рече Бел и Кени се разсмя.

— Добре, де, добре. Закарайте ни там.

Влакът забави и спря на един страничен коловоз за презареждане с вода.

Кондукторът, който играеше ролята и на спирач, скочи на релсите, за да натисне ръчката. Казваше се Бил Кукс и отдавна си търсеше работа другаде, на „Туентиът сенчъри лимитед“ или още по-добре, на запад с „Оувърленд лимитед“, и това пътуване с разглезеното хлапе на стареца Блуум окончателно затвърди решението му.

Кукс натисна ръчката. Машинистът насочи влака към страничния коловоз. Огнярът се изкатери на локомотива и дръпна една верига, която отваряше тръбата за вода към двигателя. Машинистът слезе от локомотива, за да се разтъпче, а Кукс му каза:

— Ще ни улесниш, ако можеш да наваксаш с времето.

Машинистът се закле, че ще стори всичко, което е по силите му. Огнярът скочи на земята. Кукс се обърна към ръчката и се оказа лице в лице с двойното дуло на огромна дванайсеткалиброва пушка. Зад Кукс се чуха хълцания — машинистът и огнярят също се взираха в оръжието.

— Насам, момчета, точно зад водната кула.

Мъжете бяха трима, с кърпи на лицата.

Носеха железни окови, с които закопчаха тримата служители на влака. Огнярят реши да се възпротиви и получи приклад в главата.

Кукс донякъде се наслаждаваше на мисълта, че Блуум младши щеше да се лиши от часовника си, копчетата на ръкавелите, златната си игла и парите си в брой. Но знаеше това-онова за приятеля на Блуум, Айзък Бел, и подозираше, че обирът ще се превърне в кървава престрелка, затова се опита да ги разубеди.

— Ако мислите да обирате пътниците, само двама са, глупаци такива. Обирате частен влак.

— Не обираме пътниците. Крадем влака.

— Кени? — започна Айзък Бел, когато влакът отново потегли. — Знаеш ли „Тибодо & Марзан“ в Ню Йорк?

— Брокерите?

— Точно така. Какво знаеш за тях?

— Мисля, че татко ги използва веднъж или…

Влакът спря с рязък тласък и Кени разля уиски по ризата си.

— Дяволите да го вземат! Ще уволня машиниста!

— Досега се справяше добре. Чудя се какво ли му е станало?

Кени попи ризата си със салфетка.

— Плащаме му твърде много, това му става! Сигурно се е напил.

Влакът отново набра скорост.

— Та, какво знаеш за брокерите?

— Старомодни дъртаци!

— А честни ли са?

Кени попи още едно петно и си наля втора чаша. Махна с бутилката към Бел, но приятелят му поклати глава отрицателно.

— Честни ли са?

— От най-честните. Нямам представа как оцеляват на Уолстрийт.

Бел се загледа в отраженията им в черното като нощта стъкло. Покрай тях прелетяха светлините на някаква ферма. Стари и честни?

Нима Клей и шефът му бяха успели да се докопат тайно до частния телеграф на „Тибодо & Марзан“?

— Най-после наваксваме — каза Кени. — Може би все пак няма да го уволня.

— Моля? А, добре…

Влакът фучеше през нощта. Вагонът, където се намираха Бел и Кени, беше композиран между вагон-ресторанта и тендера, така че не се люшкаше особено, а стабилна изолация приглушаваше звуците отвън. Бел се изненада как профучаха покрай една малка гара.

Рязко потракване наруши тишината.

Кени отиде до телеграфа. От малък бе овладял морзовата азбука и наостри слух, след което отвърна светкавично. После отнесе написаното на Бел със сериозно изражение.

Бел също бе слушал внимателно морза и знаеше какво става.

— За теб — каза Кени.

— Казах на момчетата, че ще съм при теб във влака.

Бел прочете съобщението със смръщени вежди.

— Не звучи добре — каза Кени.

— Звучи направо ужасно.

43

— Приятно пътуване? — попита Кени. — Що за шега е това?

— Извратена шега — отвърна Бел, спомняйки си с прискърбие за капитан Дженингс, убит, задето помагаше на протестиращите, както и за Майк Фланъри и Тери Фейн, на които бе възложил задача, която се оказа не по силите им.

— Какво значи това „трипъл“?

Подът се разтресе, както и прозорците, когато влакът изтрополи бясно по един железен мост.

— Къде е кондукторът?

— Не знам. Сигурно във вагон-ресторанта.

— Сигурен ли си?

Бел бързо закрачи към задния край на вагона и отвори вратата към вестибюла. Колелата ревяха по релсите, а платненото покривало плющеше. Бел отвори вратата на вагон-ресторанта и пристъпи вътре. Вагонът се клатеше неконтролируемо.

— Кукс! Кондуктор Кукс! Тук ли сте?

Готвачът подаде глава от кухнята.

— Много бързо се движим, господин Бел. Мисля, че се движим по-бързо, отколкото някога съм виждал този влак да го прави.

— Къде е господин Кукс?

— Не съм го виждал, откакто спряхме за вода.

Бел се затича напред. Кени си наливаше поредното питие и промърмори недоволно под нос:

— Тресем се като лодка в буря. Какво по дяволите става?

— Това е първото, което ще попитам машиниста ти — отвърна Бел и тръгна към локомотива. Вратата на вагона беше залостена. Беше стоманена — нямаше как да се отвори, освен с динамит.

— Заключени сме! — съобщи той на Кени.

— Нещо не е наред. Движим се с над сто и трийсет километра в час.

Влакът взе рязко един завой. Фланците на колелата пристъргаха по релсите.

— Трипъл — сякаш на себе си рече Бел. — Ние сме следващите. Отвлякъл е хората и е застопорил газта с нещо.

— Спирам влака! — Кени се хвърли към червената дръжка на ръчната спирачка на стената в предния край на вагона.

Бел хвана ръката му.

— Ако натиснем ръчната спирачка при тази скорост, ще дерайлираме.

— Но трябва да спрем. Усещаш ли това? Скоростта продължава да се увеличава — Кени остави чашата. — Айзък, движим се към Питсбърг със сто и петдесет километра в час.

— Много ли си пиян?

— Твърде много ме е страх, за да съм пиян.

— Добре. Помогни ми да изляза през прозореца.

— Къде ще ходиш?

— В локомотива.

Бел свали прозореца. Вятърът нахлу със сто и петдесет километра в час и разпиля всичко из купето. Бел свали палтото си и подаде глава през прозореца. Въздухът го връхлетя като приливна вълна. Провря се навън, седна на рамката и се опита да се изправи. Вятърът почти го издуха.

— Ще направя преграда! — извика Кени. Отвори прозореца пред Бел и се показа навън до кръста. Бел опита отново. Кени спираше вятъра с тялото си и детективът успя да се изправи, макар да му трябваше цялата му сила, за да се задържи. Ако се пуснеше, за да се набере върху покрива, щеше да падне. Кени бързо се ориентира в ситуация и се провикна:

— Чакай малко!

След това седна на прозореца, за да блокира пътя на вятъра към горната част на тялото на Бел.

— Недей! Ще паднеш! — извика Бел.

— Бях също толкова добър акробат като теб — отвърна Кени. — Е, почти.

С огромно усилие, от което подбели очи, пълничкият Блуум успя да се изправи на прозореца.

— Върви! — изръмжа Кени.

Без да губи и секунда, Бел се качи на покрива. Кени беше доста добър акробат в цирка, но от тогава не бе вдигал нищо, по-тежко от чаша. Вятърът на покрива беше още по-силен. Бел легна по корем и се запромъква напред насред вълма от дим, пара и гореща пепел от пещта на локомотива. Най-сетне стигна до предния край на вагона. Три метра го деляха от покрива на тендера. В по-близката му част бяха струпани въглища, а далечната имаше стоманен резервоар за вода, с плосък покрив, по-нисък от покрива на вагона, където се намираше Бел.

Вятърът правеше скока невъзможен. Бел събра длани и изпъна ръце, сякаш се готвеше да се гмурне. Скочи. Дланите му се удариха в резервоара. Бел се сви на кълбо. Прекатури се напред, плъзна се по влажната повърхност и размаха диво ръце, за да намери къде да се хване.

Залови се за ръба, придърпа се и падна върху купчината въглища, след което се покатери по тях и погледна в кабината на локомотива. Беше празна. Само пламъците на пещта я озаряваха. Бел слезе по стълбата в предния край на тендера и скочи в кабината — горещ, тъмен лабиринт от ръчки, клапи, измервателни уреди и тръби.

Бел разбираше достатъчно от локомотиви още от малък, когато четеше с наслада за тях, а след това бе ходил на обиколки из депата на Кенет старши. Остави реверсивната ръчка по средата и потърси газта.

Газта не помръдваше. Бел погледна по-внимателно. Саботьорите бяха сложили скоба, за да стои в отворена позиция. Бел махна скобата и натисна газта леко напред, за да спре подаването на пара в цилиндрите.

Десетките тонове стомана, желязо, въглища и вода просто продължиха напред. Бел внимателно натисна автоматичните пневматични спирачки на вагоните зад него и намали налягането с около четири килограма, което задейства и спирачките на локомотива.

Запищя метал и локомотивът се замята диво. Беше прекалил. Увеличи отново налягането и опита по-внимателно. Накрая влакът се забави до около седемдесет километра в час и за огромно облекчение на Бел, той установи, че вече контролира положението.

Тъкмо навреме. В далечината се появи червен фенер. Един спирач неистово, почти панически, размахваше знака стоп. Пътнически влак беше спрял на релсите и чакаше сигнала на диспечера, за да продължи.

— Изтичах обратно възможно най-бързо — извика спирачът. — Добре, че ме видяхте. Ако ни ударите с петнайсетина километра в час, някой може да пострада.

— Да, добре стана — промърмори Бел.

Докато чакаше влакът отпред да продължи пътя си, той провери стрелките на налягането и на нивото на водата, след което добави още вода в пещта и вкара още въглища. След това последва пътническия влак към Питсбърг. Докато пресичаха река Алегени, Бел видя пожар на Върха. Явно все още тлеещите отломки от „Камила“. Но в небето се виеха пламъците на по-голям пожар в края на Златния триъгълник. Изглежда пожарът в профсъюзния щаб се бе прехвърлил и към околните сгради.

Уоли и Мак чакаха на перона за частни влакове. Уоли само погледна лицето на Бел и рече:

— Виждам, че си научил.

— Самият Хенри Клей ми прати новините. Не можа да се стърпи да не се похвали. Сега видях пожарите. Как са загинали момчетата?

— Пожарникарите твърдят, че някой им е счупил главите.

— Трябваше да изпратя вас. Щяхте да предугадите нападението.

— Не се обвинявай — каза Мак. — Тери и Майк бяха големи хора.

— Между другото, Айзък, открили са още едно тяло, явно на подпалвача. Документите в портфейла му твърдят, че е от Стачния комитет.

— Как така не е изгорял портфейлът?

— Отровил се от дима — каза Уоли. — Поне ченгетата така разправят.

— Каквото и да се е случило, стачкуващите ще операт пешкира. Вестниците пускат специални броеве и вият за кръв — допълни Мак.

— Ами параходът на Дженингс?

— Същата ситуация — отговори Уоли. — Хората на шерифа застреляли стачник в една гребна лодка.

— Изпратихме Арчи да помага на Джим Хигинс — докладва Мак.

Бел се изненада:

— Но нали въоръжени стачници пазят Джим Хигинс?

— Значи ще пазят и Арчи.

— Разбира се. Прави сте. Благодаря, че се грижите за него — кимна Бел.

— А сега какво? — попита Уоли.

— Някакви вести от отдела по проучванията?

— Задънени улици.

Мак му подаде една телеграма от Грейди Форър.

Бел много разчиташе информацията от брокера да го отведе до шефа на Хенри Клей. Смачка телеграмата и я хвърли. Мак я улови, приглади я и му я върна.

— Остави си я за по-късно. Понякога задънените улици имат изходи.

— А сега какво? — попита Уоли.

— Къде е черният параход?

— Тери и Майк го видели зад една фабрика в Макийспорт.

— Което вероятно е довело до смъртта им.

Издрънча звънец. В депото влезе влакът от Ню Йорк за Чикаго. Бел се огледа из празните перони. Чудеше се къде е Мери, но вместо да пита за нея, попита къде е Джим.

— Барикадиран в „Обединени въглища“ — отвърна Мак. — Блокирал е влакове, трамваи, улици. Но черният параход още ги държи в напрежение.

— Ченгетата също скърцат със зъби — додаде Уоли.

— Както и шерифът — допълни Мак. — Поне според моите източници. Нищо не му се иска повече от това да извади стачниците от палатките им.

— Ще настане кървава баня.

— Прав си. Собствениците, частните ченгета, пинкертъните и гвардията няма да се посвенят да спретнат една огромна баня с много кръв — съгласи се Уоли.

— Но кметът и някои от другите големци в града по-скоро не искат — каза Мак, — заради жените и децата в лагера. А и църковните дами и прогресивните им дишат във вратовете. Намекват, че са отворени за преговори.

— Поне до бала — уточни Уоли.

— Какъв бал?

— Ежегодния питсбъргски бал на висшето общество. Индустриалците се правят на благородници. Разни контета пристигат с частни влакове. Кметът знае, че вестниците предпочитат истинския бал — магнати, танцуващи по гробовете на работници, затова се опитва да удържи кибритлиите поне още известно време. Което означава, че разполагаме с два дни.

Нюйоркският влак спря на един от пероните и от него скочи едър мъж в огромно палто.

Уоли Кисли предупреди:

— Внимавай, Айзък! Иде шефът.

Джоузеф ван Дорн забеляза хората си от другата страна на релсите, влезе в гарата и пое към частния перон. Пътьом купи по един вестник от момчето в гарата и гневно го размаха пред лицата им.

— Нямаше как да не забележа, че градът гори. А тук пише, че сме загубили двама души.

— Тери Фейн и Майк Фланъри — обясни Бел. — И един капитан на параход, който много ни помогна.

— „Ни“? Кои сме „ние“? Детективи? Стачници?

— И двете — отвърна Бел. — Оказахме се на една и съща страна.

Вместо да се кара с Бел, Ван Дорн попита:

— Заради Хенри Клей ли?

— Експлозивите и палежите са запазена марка на Клей — отвърна младият детектив. — Параходът на капитан Дженингс бе стабилен и здрав. Трудно бих повярвал, че се е взривил без помощ. А и ченгетата казват, че това в профсъюзния щаб е било палеж.

— Но удобно обвиняват мъртъв стачкуващ — допълни Уоли Кисли.

Джоузеф Ван Дорн погледна Бел право в очите.

— Какво планираш сега, Айзък?

— Какво планира той? Няма ли ти да поемеш? — изтърси Уоли Кисли.

Погледът на Ван Дорн не помръдна от Бел.

— Айзък ни забърка в тази каша. Той трябва да ни измъкне — отвърна Ван Дорн с тон, нетърпящ възражения. — Какво планираш, детектив Бел?

Сега пък Мак Фултън надигна глас, възползвайки се от привилегията си на най-възрастен служител във „Ван Дорн“.

— Не можем да го товарим с подобна отговорност, Джо!

Уоли също не си премълча.

— Трябва ни опитен човек с поглед върху цялата картинка.

— Е, какво ще кажеш, Айзък? — попита отново Ван Дорн.

И тримата опитни детективи гледаха в очакване по-младия си колега. В този момент от влака с изсипаха Кени Блуум и готвачът, хванати под ръка. И ако Бел имаше някакви съмнения относно погледа си върху цялата картина, вида на двамата мъже, понесли уиски със сода, ги разсея на мига.

Кени вдигна чашата си.

— Героят на деня. Господа, Айзък Бел! Смелият машинист, който спаси животите на един безполезен плутократ и на най-полезния готвач в света. Айзък, поискай си нещо, и ще го получиш на мига!

Бел погледна шефа си в очите и каза:

— Отговорността не е само моя, имам си и вас, господа. Ето какво ми трябва… Уоли, Мак, искам да продължите с издирването на Хенри Клей.

— Аз ще го намеря — изръмжа Ван Дорн.

— Не — прекъсна го Айзък Бел, — вие можете да сторите нещо по-добро.

— Клей е мое чудовище. Аз го създадох. Аз ще го убия!

— Ако не успеете и ако Клей се изплъзне, десет хиляди живота са в опасност. Вие можете да направите нещо повече… познавате президента, нали?

— Да, какво за него?

— Можете ли да се срещнете с него?

— Трудно. Ще трябва да отида до Вашингтон. Може да отнеме седмица. Защо?

— Отидете във Вашингтон. Трябва да пазим стачниците и стачкоизменниците да не се избият, докато някой убеди по-умерените сред тях да преговарят. Ако ние не можем да спрем Хенри Клей, само президентът би могъл.

— Искаш да организирам резервен план?

— Ако всичко останало се провали.

Преди Ван Дорн да измисли какво да отговори, Бел се обърна към Кени и готвача му.

— Готвач! Искам голяма закуска за двайсет души. Кени! Искам нов локомотив и хора, които да го обслужват.

— За какво?

— Връщам се обратно в Синсинати.

— Защо?

— Имаме само два дни. Нямаме и миг за губене.

44

Мери хигинс поднесе никелова манерка към устните си и наклони глава назад. Лъскавата и черна коса проблесна на слабото слънце, което едва-едва се процеждаше през дима.

— Не знаех, че пиеш — каза Хенри Клей.

Тя за пореден път се зачуди как е възможно толкова жесток мъж да е същевременно и толкова консервативен.

— Баща ми имаше бар. Научих се да пия отрано.

— На коляното му? — усмихна се Клей.

Мери изглеждаше прекрасна с дългото си палто, което беше заела от хазяйката си и с шапката с пера и широка периферия, която я бе убедил да приеме като подарък, след като повечето и принадлежности бяха изгорели в щаба. Мери и Клей се качиха с лифта до връх Вашингтон и сега седяха в малък парк, откъдето едва-едва виждаха през мъглата Златният триъгълник, Мононгахела, Алегени и Охайо. Той беше облечен като за работа: редингот, мека шапка и бастун, в който се криеше острие.

— Тате казваше, че едно момиче трябва да се научи да носи на пиене.

— А не ми ли беше казала, че е притежавал влекач?

— Барът бе по друго време и в друг град. Постоянно сменяше работата.

— От всичко е разбирал, а?

— Можеше всичко да овладее до съвършенство. С изключение на хората — точно като брат ми Джим. Сърцето му се скъса, когато осъзна, че на този свят има и лоши хора. — Тя отново отпи. — Баща ми казваше също „Никога не пий сама“. Искаш ли?

— Още дори не е обед.

— Защо да отлагаме? Заповядай! — Мери му подаде манерката с усмивка.

Клей я претегли в длан.

— Върни ми я, ако няма да я използваш — подкачи го Мери и сивите и очи заблестяха.

Клей наклони манерката към нея, тост.

— Защо да отлагаме? — и я надигна към устните си, а после я върна на притежателката й.

— Ще се видим от другата страна — каза Мери и отпи една дълга глътка.

Пресушиха манерката и Клей предложи:

— Ще отида да взема още.

Мери притисна слепоочията си.

— Ох, клетата ми глава! Това беше ужасна идея.

— Какво имаш предвид?

— Трябва ми кафе! Трябва ми много кафе. — Мери стана, олюля си и се обърна към Клей: — Хайде, ще сваря малко у нас.

Върнаха се обратно по склона и си взеха двуместна карета през моста Смитфийлд към квартирата и. Стаята беше малка, но обзаведена и по-скъпа от общите квартири досега. Струваше си парите заради възможността за уединение. Беше измолила да плаща наема от стачния фонд на брат си. Влязоха в стаята и Мери направи силно кафе в кухничката. Поднесе го на Клей във всекидневната. Надяваше се, че комбинацията от уиски и кафе с много захар ще скрие вкуса на хлоралхидрата.

Клей не само не усети нищо, но помоли за втора чаша, която разля на панталоните си и внезапно припадна с леко изненадан поглед.

Мери претърси джобовете му и портфейла му, но не откри нищичко за поръчителя на провокациите. Разочарована и невярваща, тя провери отново всичко. И отново не откри нищо. Претършува визитките му, мислейки си, че може там да намери визитка на работодателя му.

Откри лист хартия, прегънат неколкократно, така че да влезе между визитките. Разгъна го. Беше частна телеграма до Джон Клагарт от някакъв нюйоркски брокер. Захвърли я на креслото. Всяка дума беше кодирана и безполезна.

Можеше да стигне до Ню Йорк и до брокерите. А после какво? Да ги убеди да разкодират текста?

Ръката на Клей се обви около глезана й.

Тя погледна надолу. Беше се събудил и я наблюдаваше с присвити очи.

— Какво правиш? — попита той.

— Претърсвам ти джобовете — отвърна Мери. Какво можеше да каже — портфейлът му бе в скута й, а телеграмата до нея.

— Защо?

— Защото все не искаш да ми кажеш кой плаща за всичко това. Той ли ти е изпратил телеграмата?

— Защо те интересува толкова?

— Защото се опитва да ни унищожи.

Клей измърмори:

— О, Мери, за бога…

В този момент тя осъзна, че хлоралхидратът го кара да бълнува.

— Как се казва?

— Не разбираш!

— Опитвам се да разбера.

Тя се вгледа в очите му. Аптекарят я бе предупредил, че наркотикът може да приспи човек или да го доведе до състояние на делириум, или да го накара да се гърчи в агония. Клей дали осъзнаваше, че е буден? Знаеше ли собственото си име? Със сигурност разпознаваше поне нея. Той бе вперил в нея помътнелите си очи, а устните му помръдваха.

— Мери, когато приключа, може би двамата… ще давам пари за прогресивни каузи.

— Какво искаш да кажеш?

— Важните мъже… богатите мъже правят това за съпругите си… — той отново се унесе.

— Какво правят за съпругите си? — попита Мери. Трябваше да го накара да говори.

— Съпрузите на реформаторките им плащат сметките. Когато приключа, ще правя това.

— Когато приключиш с кое?

— Мери! Правя нещо много важно.

— Да, да, знам.

— Искам да разбереш!

— Опитвам се… разбирам.

— Ще съм във вътрешния кръг.

— Разбира се.

— Толкова много бих могъл да ти предложа.

— Вече го правиш — отвърна тя. — Ти си специален.

Като никога той пренебрегна ласкателството и рече:

— Но не бих могъл да го направя без него.

Мери сякаш успя да надникне в странния ум на мъжа срещу себе си и каза:

— И той не е могъл без теб.

— Точно така! Значи разбираш! Колкото и да е силен — най-силният мъж в страната, не можеше без мен.

— А той знаел ли е това? — попита тя.

— Не иска да го знае — отвърна горчиво Клей. — Мисли, че не му трябвам.

— Но това не е така!

— Точно така! Дори той се нуждае от мен. Най-важният мъж в света. Мери, той е Джеймс Конгдън. Най-силният мъж на Уолстрийт. Най-могъщият мъж в стоманата, въглищата, железниците… Но му трябвам…

Божичко, помисли си Мери, Клей е скочил направо на върха. Съдия Джеймс Конгдън караше Фрик да изглежда като касапин, който мами клиентите си с бекона.

Клей я наблюдаваше и чакаше. Тя каза:

— Джеймс Конгдън е щастлив, че те има.

— Благодаря ти! — отвърна Клей. — Благодаря ти за думите!

Когато Хенри Клей отново заспа, Мери натъпка револвера му в чантата си и излезе разтреперана.

Можеше да ме убие, помисли си тя, но не го стори.

Отиде направо на гара „Юниън“ и с последните си пари купи най-евтиния билет до Ню Йорк. Във влака написа две писма — едно до брат си и едно до Бел, и ги пусна, когато влакът спря насред Пенсилвания, за да смени парните машини и да изкачи планините Алегени.

Влакът беше претъпкан, а седалката — твърда и неудобна. Отражението й в притъмнелия от нощта прозорец разкриваше чертите на баща й. Една от любимите му поговорки винаги бе: „Единственото, за което ще съжаляваш някога, е това, което не си сторила“.

45

Хенри клей караше тясна, покрита каруца с две високи колела отзад и две ниски отпред. Каруцата беше много по-тежка, отколкото изглеждаше, предвид надписа „Хейзълууд“ и самуните хляб, които се подаваха в предния край на каруцата. Двете силни мулета полагаха сериозни усилия, за да я теглят.

Клей вървеше до тях с поводите в ръка. На мястото на каруцаря, до самуните хляб, седеше блага на вид жена на средна възраст, стиснала библия. Бузите й бяха кръгли и розови, косата й вдигната в скромен кок, а очите й — нащрек.

— Ченгета! — изшептя тя.

— Просто прави каквото ти казвам и всичко ще е наред — успокои я Клей, макар да не се тревожеше за нея. Беше хладнокръвна и бе минала през много стачки из мините.

Полицаите, мръзнещи в мръсносините си униформи, кръстосваха пред барикадата от преобърнати трамваи, вдигната от стачниците, за да пазят палатковия лагер. Полицаите бяха прогизнали от непрестанните дъждове през последните няколко дни, скучаеха и бяха гладни. Женицата им подхвърли топъл хляб.

— Не можем да ви пуснем, госпожо.

— От църквата е. В лагера има гладни деца.

— Смилете се поне над малките! — помоли Хенри Клей.

— Имаме заповеди — без оръжия и без храна.

Клей привърза поводите към каруцата, кимна на ченгето отпред да се отмести и извади от палтото си почти пълна бутилка уиски.

— Гледайте да не ви види някой, но ми се стори, че ви е студено.

Клей почти повърна от миризмата. Наркотикът на Мери го беше оставил с разбунен стомах, ужасно главоболие и странни сънища. Но не можеше да си спомни нищичко от случилото се между тях в апартамента. Знаеше само, че си е заминала и му е задигнала колта. Не можеше и да предположи каква е целта й. По заръка на Бел ли го беше упоила? Но тя го мразеше. А и ако го бе сторила от името на вандорнците, те щяха да го арестуват, още докато хърка в несвяст. Ченгето му говореше нещо.

— Ей това е добро пиене.

— Задръж бутилката.

— Май много обичате тия стачници.

Клей кимна към жената.

— Това е голямата ми сестра. Грижеше се за мен, когато бях малък. Какво да я правя? Иска да им носи хляб.

— Добре, добре. И аз не искам деца да умират от глад. Влизай. Не се връщай от тук обаче. Мини от другаде, в случай, че дойде сержантът.

— Мерси, приятел!

Ченгетата се отдръпнаха. Хенри Клей почука на барикадата. Двайсетина мъже отместиха трамвая, а мулетата набиха крак, за да извлачат каруцата през гърбицата по пътя. Когато върнаха трамвая на мястото му, главата на Комитета по отбраната Джак Фортис поздрави Клей с името Джон Клагарт и ги поведе към лагера. Жената подхвърляше хляб на клекналите пред палатките си хора, но скоро хлябът свърши. Жената, без да продума, продължи пеша под дъжда. Каруцата се търкаляше покрай палатките и нагоре по разкаляното възвишение, докато стигна до зида в основата на платформата за въглища.

— Оставете я тук! — нареди Фортис.

Клей кимна одобрително. Стачниците добре бяха подбрали мястото. От тук се виждаше целият завой на реката.

Отвързаха мулетата и ги отведоха. Дърводелци и един ковач се събраха с лостове, чукове, гаечни ключове и длета и бързо разглобиха каруцата. Отнесоха я парче по парче — предни колела, стени, таван, седалка.

Занаятчиите и особено подбраните хора на Фортис, всички до един ветерани от испанската война, се загледаха доволно в това, което остана — оръдие, дълго метър и половина и далекобойност три километра. Беше „Хочкис“, качено на своя собствена каросерия, която представляваше фалшивите високи колела на каруцата. Оръдието тежеше над триста килограма. Преносимо и точно, това оръдие бе доказало ефективността си повече от двайсет години, избивайки диваци в Индианските войни, испанци на хълма Сан Хуан, а в момента се използваше, за да взривява филипински бунтовници с шрапнелите си.

Фортис повиши глас.

— Благодаря ти, Джон Клагарт! Това ще изравни силите. Ти си истински приятел на работническата класа.

Хенри Клей отвърна:

— Щеше ми се да мога да ви донеса повече снаряди. Само трийсет са. Но когато „Цар Вулкан“ влезе в обхват, би трябвало да можете да пробиете достатъчно дупки в него, за да го потопите. Още по-добре, да взривите някой котел. Помнете, котлите са точно под колелото. Ако успеете да ги улучите, ще неутрализирате техните собствени оръдия.

— И да потопим гвардейците — рече Фортис.

— И пинкертъните — допълни Клей. — И полицията по въглищата и стоманата. Късмет, момчета! Бог да е с вас!

Един щатски шериф се качи на железопътния ферибот от Джърси до улица „Кортланд“, заедно с един затворник, който познаваше Мери Хигинс от профсъюза. Мъжът извърна глава, за да не я разкрие. Мери тъкмо беше купила сандвич от спирката на ферибота. Отнесе го при шерифа и го попита:

— Може ли да го дам на затворника ви?

Усмихна му се и той и позволи.

След това пътят до Уолстрийт бе кратък.

Поспря се на гробището на „Света Троица“, след това пред високите прозорци на „Тибодо & Марзан“. Приличаше на банка.

Наблизо откри сградата на Конгдън, най-високата на цялата улица. Портиерът изгледа със съмнение палтото и шапката и и я попита кого търси. Гласът й я предаде. Бе изгубила самообладание. Тя измърмори нещо неразбираемо и побърза да се отдалечи. Хвана един трамвай до центъра, стиснала револвера на Клей в чантата си, после се поразходи и се върна обратно на Уолстрийт с железницата на Трето авеню. Портиерите се бяха сменили. Новият също беше учтив и също толкова скептичен към палтото и шапката й.

— Господин Джеймс Конгдън, моля.

— На последния етаж — каза той и посочи асансьора.

Пиколото на асансьора беше длъгнесто хлапе, което в един по-добър свят щеше да е още на училище. Попита я за етажа, а когато му каза, я помоли:

— Бихте ли ми дала името си, госпожице? Трябва да се обадя предварително на етажа на господин Конгдън.

Дотук с ненадейното нападение, помисли си Мери и на глас каза:

— Мери Хигинс.

Той съобщи името и по вътрешната линия и се заслуша.

— Иска да знае коя сте.

— Приятелка на господин Клей.

— Казва да ви кача.

Стигнаха до малко фоайе с бюро, зад което стоеше жена на средна възраст. Тя и посочи няколко свързани помежду си стаи.

— От там. Затваряйте всяка врата след себе си, моля.

Мери Хигинс мина през първата врата, затвори я и пое към тази пред себе си. Всяка следваща стая тънеше във все по-голямо мълчание. В третата стая вратата беше затворена и тя почука.

Силен мъжки глас се обади:

— Влез!

Тя влезе в стаята и ахна.

— Скулптурата е „Целувката“ на Огюст Роден. Харесва ли ви?

— Това е най-красивото нещо, което съм виждала.

Мери едва откъсна очи от белия мрамор — в другия край на стаята се намираше бюрото на Конгдън. Изглеждаше по-възрастен, отколкото във вестникарските скици, но беше много висок и когато се надигна, гърбът му бе изправен.

— Моля! Разгледайте я! Докоснете я, ако искате.

Тя доближи скулптурата почтително.

— Какво искате?

— Искам свят, където всеки може да види тази статуя.

— Не и в този живот — отвърна студено Конгдън.

Прозорците на кабинета имаха двойни стъкла. От улицата не се чуваше нищо. По стените висяха картини, най-вече на голи жени в прозрачни воали, в стила на Френската академия. На бюрото се мъдреше още една гола жена, този път във формата на бронзова статуетка.

— Съпругата ми — рече Конгдън и погали бронза. — Може да докоснете скулптурата, ако искате. Мраморът поне мен винаги ме е привличал.

Мери постави ръка върху ръката на мраморната жена.

— Какво искате още? — попита Конгдън. — Защо сте дошла?

— Искам да престанете да се месите и да оставите миньорите да се организират сами, както и да им плащате справедливо.

— Хигинс ли ви беше името? Да, разбира се. Вие сте сестрата на Джим Хигинс, нали?

Мери кимна.

Конгдън рече:

— Дори да исках, а не искам, говорите с грешния човек. Не притежавам въглищни мини.

— Контролирате ги. Контролирате цената на въглищата и цената на транспортирането им. Моля ви, не обиждайте интелекта ми. Дори да не притежавате нищо официално, затягате и свивате кесиите им, както си искате. Ако има един човек в тази страна, който може да разреши съществуването на профсъюз и да предложи честно заплащане на миньорите, това сте вие.

— Да предположим за миг, че бих могъл. Какво печеля аз?

— Благосъстоянието на обществото, когато равенството роди справедливост.

— Равенството ражда в най-добрия случай посредственост, а в най-лошия — скотство.

— Ако откажете, ще разкрия плана ви да предизвикате насилие в мините.

— И как ще го направите?

— Ще убедя Хенри Клей да признае всичко, което сте сторили и всичко, което планирате.

Джеймс Конгдън я погледна със замислена усмивка. Накрая рече:

— Да ме вземат дяволите… знаете ли, не се съмнявам, че можете да го сторите. Подозирам, че сте изключителна млада жена. Не бих се изненадал, ако сте вникнала достатъчно в Клей, за да можете да контролирате крехките му емоции.

— Двамата с вас си приличаме — рече Мери.

— В какво?

— Бистър ум и съобразителност.

— Приемам го за комплимент. Но в по-важни неща не си приличаме. Аз искам да градя — вие искате да рушите. Вие обичате човечеството — аз го мразя. Аз съм стар, а вие млада. И много, много красива — той я огледа внимателно. — Обиждам ли ви, като го казвам?

Мери огледа картините отново. Спря се върху статуетката. Той търкаше гърдите й с палец.

— Е? Обиждам ли ви?

Мери обви ръце около мраморната двойка.

— Предвид влечението ви към жените по принцип, бих се обидила, ако не ме забележите.

— Браво! Да минем по същество. Ще ви направя предложение, млада госпожице. Няма дори да ви моля да се преструвате, че намирате за привлекателен мъж, който може да ви бъде дядо. Не ме интересува дали съм привлекателен за вас или за някого другиго. Интересува ме да притежавам. И нямам нищо против да си платя за нещо, за да го притежавам. Това е най-видният признак на успеха. В замяна на това ще живеете охолно в сравнение с почти всички жени на този свят. Независимо дали избера да съм с вас, или не. Ако ли не, ще получите щедра издръжка, основана, разбира се, на това колко време сте била моя.

— Колко е голяма издръжката в сравнение с обикновените ви служители?

— Няма място за сравнение. Малцина получават издръжки и не се въргалят в пари, които не са си заслужили.

— Ако искате да ме притежавате, колко ще ви струва?

— Нищо няма да ви липсва.

— Автомобил?

— Разбира се.

— Апартамент на Пето авеню?

— Стига единственият ключ да е мой.

— Може ли идвам да гледам отново статуята?

— Всяка вечер.

— А бих ли могла да получа яхта?

— За това ще трябва да положите допълнителни усилия.

— Надявах се да го кажете.

По лицето на Конгдън се изписа широка усмивка.

— Очевидно се разбираме прекрасно, нали? Нека ви успокоя по един въпрос. Мога да ви гарантирам, че в копринената постеля един старец би могъл да ви поднесе и неочаквани изненади.

— Изненадвали са ме само веднъж в живота ми и не беше в копринена постеля.

— И къде е било това?

— На товарен влак. Върви по дяволите, Конгдън!

Конгдън, видимо изненадан, разпери ръце и наглед неволно постави ръка на статуетката на голата си жена.

— Но, току-що казахте, че се надявате…

— Надявах се да ми дадеш достатъчно кураж и да ми влееш достатъчно омраза, за да те застрелям. И успя, благодаря! — Мери извади револвера на Хенри Клей от чантата си и го подпря на статуята на Роден.

Вените по дланта на Конгдън се издуха, когато стисна още по-здраво бронзовото изображение на жена си.

— С яхтата ли прекалих?

Тя се опита да отговори, ала не успя. Накрая прошепна:

— Подозирам, че всички си имаме граници.

— Какво имате предвид?

— Не мога да убия друг човек, дори най-лошият на света. — Тя свали пистолета. — Не мога да го направя…

— Аз мога — каза той, натисна статуетката с всичка сила и отскочи назад, в случай, че шестте метра разстояние не се окажеха достатъчни.

Изрева пара. Горещи, остри като игли струйки се спуснаха от тавана и се вдигнаха от пода, обгръщайки Мери. Тя изпищя само веднъж. Конгдън се изненада. Очакваше да отнеме по-дълго време. Ала тя загина за миг. До тук с мъчителната смърт, помисли си той. Умря само за миг. Вероятно изобщо не бе осъзнала какво я беше сполетяло.

Той се върна предпазливо до бюрото си и вдигна ръчката. Беше хладна. Струите бяха изчезнали, само прозорците бяха замъглени от влага. Бузите му бяха влажни и тънък слой капчици покриваше полираното му бюро. Облакът се беше разсеял. На Конгдън му се прииска да се бе подготвил предварително. Обикновено предвиждаше последствията от действията си. Ала не се беше сетил да подготви някакво покривало, с което да скрие трупа.

46

„Бялата дама“ се понесе към поредния завой в реката при маркера за 40-ия километър, след което продължи към Питсбърг, обгърната от кълба черен дим.

— Надушва депото! — рече кормчията, един от двамата, които Бел беше наел в Синсинати.

— По-бързо! — подкани го Бел и кормчията звънна в парното отделение.

Измъчените пещи на парахода изреваха. Миньорите на Джим Хигинс се заеха да хвърлят още въглища. Механикът пък рискуваше докрай с нивата на налягането.

При маркера за петнайсетия километър, Бел видя как хоризонтът се смрачава от смога над града. Надвисваха и гръмотевични облаци, пронизани от светкавици. Дъждовни струи заплющяха по водите на реката.

Скоро се показаха хълмовете на Питсбърг. От дима се показаха високи здания. „Бялата дама“ излезе от река Охайо и продължи нагоре по Мононгахела, след Върха и под мостовете на Златния триъгълник. Петдесет и пет минути след маркер за петнайсетия километър и четиресет и четири часа след Синсинати по часовника на Бел, огромния параход спря лопатъчните си колела.

От тръбите изпуфтя пара, която заглуши свирката на парахода и „Бялата дама“ спря в началото на палатковия лагер на миньорите.

Миньорите, които досега се бяха трудили на борда, помогнаха на тези от брега да я вдигнат на един пристан, импровизиран от един от потопените шлепове.

Миньорите, съпругите и децата им, жените от църквата, реформатори и вестникарски репортери — всички зяпнаха.

Бел също зяпна, не по-малко изумен. Последния човек, когото очакваше да го посрещне, повлякъл голямата си пътна чанта, бе Алойзиъс Кларк.

— Хубава лодка, Айзък!

— Какво правиш тук?

Уиш пусна торбата и си пое дъх.

— Не можех да пропусна ежегодната танцова забава в „Дюкесн“.

— Стигнал си чак до Питсбърг за един бал?

— Доста голям бал. Всички важни клечки бяха там. Дори срещнах полковник Джей Филип Суигърт от щатската гвардия на Пенсилвания. Обича да говори, особено след като пийне.

— Чудесно! — Бел понечи да тупне Уиш по рамото, за да го поздрави.

— Да не скъсаш шевовете — спря го Уиш.

Бел замръзна.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Не изглеждаш съвсем здрав… какво каза полковникът?

— Пристигаш точно навреме — отвърна вече сериозно Уиш. — Гвардейците, пинкертъните и частните полицаи ще се изсипят на борда на „Цар Вулкан“ още тази сутрин. Веднага ще се упътят надолу по течението. Мисля, че ще им трябват не повече от два-три часа да стигнат дотук, зависи колко бързо се натоварят. Ще разпръснат тези шлепове с оръдието си и след това всички ще се изсипят на брега.

Бел подвикна на миньорите, грижещи се за пещта на „Бялата дама“:

— Напълнете го с въглища и нахранете момчетата. Връщаме се обратно на работа.

Миг след това още повече се изненада, когато видя капитан Дженингс от взривения влекач „Камила“. За миг си помисли, че вижда призрак. Но капитанът не беше призрак, а само скърбящ баща.

— Онази нощ сменихме лодките. Убиха момчето ми.

— Съжалявам, капитане!

— Аз ще поема парахода. Познавам тази част от Мон по-добре от момчетата от Синсинати.

— Много по-голям е от „Камила“.

Дженингс вече се качваше по стълбите.

— Параходите са си едни и същи. Реките не са.

— Пристигна писмо за теб — рече Уиш на Бел, като извади плик от жилетката си. — Женски почерк.

Подаде му плика и отстъпи встрани, за да даде на Бел възможност да го прочете насаме.

Бел го разкъса — беше от Мери и съдържаше само два реда.

Прочете го отново, след това и трети път. Накрая Уиш се приближи.

— Много умърлушен си за човек, на когото му предстои морска битка.

Бел му показа писмото.

— Пиши й.

— Не знам какво да кажа. Не знам къде да го изпратя.

— Нищо, пак й пиши. Ако не го направиш, един ден ще съжаляваш. Имаш малко време, преди да настане хаосът.

Бел си намери едно по-спокойно място, докато огнярите товареха въглища на парахода с ръчни колички, и се опита да напише отговор в бележника си. Думите не идваха. Взря се в претъпкания палатков лагер. От върха на платформата непокорно се вееше червен флаг. Всички наблюдаваха напрегнато реката и се подготвяха за нападение. Видя Арчи Абът, който тичаше надолу по склона и махаше с ръка, за да му привлече вниманието. В този момент Бел разбра какво трябва да напише.

Той спря да пише, мъчейки се да проясни мислите си. Арчи почти беше стигнал до него и не спираше да го вика. Бел отново започна да пише.

— Айзък! — Арчи скочи на пристана, запъхтян. Говореше тихо и бързо. — Миньорите имат оръдие.

— Какво?

— Чух, че някой — вероятно нашият приятел господин Клей, им е осигурил оръдие. Открих го. Виж, там най-отгоре на платформата. Току-що му махнаха покривалото.

Бел погледна накъдето сочеше приятелят му. Оръдието беше на колела. Седеше полускрито зад чували с въглища и дебелата зидария в основата на платформата.

Бавно върна погледа си към Арчи и каза:

— Първият изстрел на миньорите по „Цар Вулкан“ ще даде на гвардията извинение да слязат на брега и да стрелят безогледно. Освен ако миньорите не извадят късмет да потопят кораба с първия изстрел, което е много малко вероятно.

Дори да успееха, това само щеше да забави неизбежното.

— Какво ще правиш, Айзък?

— Хей, Уиш, имаш ли пура? — попита Бел.

— Разбира се! — отвърна Уиш и извади една хаванска пура от палтото си. — Кое конте отива на бал без пури?

Бел я стисна между зъбите си.

— Искаш ли огънче?

— Още не. Имаш ли някоя рязана пушка в чантата си? За Арчи?

Уиш подаде оръжието на Арчи. Той взе пушката и каза:

— Мислех, че на чираците не са им разрешени…

— Временно си повишен. Сложи я под палтото си. Не се приближавай до мен, освен ако не те повикам.

Бел излезе от пристана и стигна до бараката за барут, която миньорите бяха издигнали далеч от палатките. Пазеха я внимателно, поучени от експлозията, която почти потопи „Сейди“ и част от шлеповете. Комитетът по експлозивите помнеше и високия детектив, който беше препоръчал — стискайки пистолет, динамитът да се намира в отделен шлеп. Поздравиха го радушно.

— Много хубав параход сте ни докарал, господин Бел. Какво можем да направим за вас?

— Имам нужда от една пръчка динамит, капсула и малък фитил.

— Искате ли да ви ги сглобим?

— Ще съм ви благодарен.

Миньорът, заел се със задачата, работеше бързо и старателно.

— Колко къс фитил искате?

— Дайте ми десет секунди.

Миньорът го изгледа.

— Дано можете да тичате бързо.

— Достатъчно бързо, да — Бел прибра мазната червена пръчка динамит в палтото си и направи знак с пурата си. — Имаш ли огънче?

— Да се отдалечим от бараката — каза миньорът и после му запали пурата.

— Благодаря.

— Препоръчвам ви да държите запаления край встрани от фитила.

Бел пое нагоре по склона към оръдието. „Хочкис“-ът беше добре смазан, по цевта и колелета не се виждаше и петънце ръжда, а мъжете, които го обслужваха, изглеждаха, сякаш си разбират от работата. Бяха видели „Бялата дама“ и също благодариха на Бел за нея.

Бел се обърна, сякаш за да се полюбува на парахода, който лъщеше в смътната питсбъргска светлина — висок, дълъг и бял сякаш беше акостирал край най-красивия морски курорт. Той дръпна здраво от пурата, извади динамита от джоба и докосна фитила с пурата. Издуха облаче дим, за да разсее хората от отряда по оръдието и плъзна динамита в цевта.

— Какво?

Докато тичаше надолу по склона, Бел се провикна през рамо:

— Бягайте! Динамит е! Арчи!

Петдесет метра по-надолу той се обърна. Динамитът избухна с приглушен звук. Оръдието подскочи върху колелата си и задната му част цъфна като от хартия. Хората горе се събраха около унищоженото оръжие. Разгневени мъже се затичаха след Бел с крясъци:

— Какво направи?

Бел продължи надолу с бързо ход и даде сигнал на Арчи да не вади пушката, докато наистина не се нуждаят от нея.

— Защо?

— Надявам се, че току-що спасих глупавите ви кожи — заяви Бел.

— Как да ги победим сега?

Виковете спряха изведнъж. Всички погледи се вдигнаха към върха на платформата. Един съгледвач крещеше през свити длани.

— Идат! Черният параход иде!

47

— Хвърляйте въжетата! — нареди Бел.

Двамата с Арчи се затичаха по платформата за качване на парахода. Бел извика Мак и Уоли на стълбите до колелото.

— Трябва да ги държим далеч от палатковия лагер.

Кабината на щурмана, където се намираха, беше на пет палуби над реката и оттам Бел виждаше голяма част от лагера. От другата страна на барикадите, издигнати от струпани трамваи, синьото множество на питсбъргската полиция сновеше нервно насам-натам.

— Само чакат някой да им отвори пролука — измърмори Мак Фултън. — Нямат търпение да счупят няколко глави.

Капитан Дженингс стоеше, хванал двуметровия рул, мрачен и съсредоточен. По команда на Бел, той позвъни в котелното, за да сигнализира „Заден ход“, след това завъртя леко руля и заобиколи импровизирания пристан.

Мъже от Комитета по отбраната натрошиха шлепа — пристан и така го добавиха към стената от вече потопени шлепове, полупотънали в калта.

Бел рече:

— Разположи ни между тях и Върха.

Дженингс възви и се обърна срещу течението. Високата стоманолеярна пречеше да се види какво има зад следващия завой. За миг, който им се стори цяла вечност, имаха цялата река за себе си.

— Писа ли на Мери? — попита Уиш.

— Трябваше да й го кажа лично… Ето ги!

Високите комини на „Цар Вулкан“ се показаха и се плъзнаха покрай стоманолеярната. Движеше се бързо и връхлетя, преди „Бялата дама“ да стигне до средата на реката. Внезапно, без никакво предупреждение, оръдието на кърмата на „Цар Вулкан“ избумтя.

Изпищя снаряд, разпени реката и експлодира в един от шлеповете, блокирали брега. Във въздуха се разлетя дървесина.

Бел се приближи до капитан Дженингс.

— Той има оръдие, а ние — не. Можеш ли да се блъснеш в него?

— Можеш да се обзаложиш! Кажи на момчетата си долу да усилят налягането.

Бел извика заповедта към котелното.

„Цар Вулкан“ отново стреля. Експлодира втори шлеп. Третият изстрел излетя нагоре. Мина през ред палатки и склонът на хълма сякаш се разтресе, а стотици хора се разбягаха с писъци.

— А аз какво да правя? — попита Бел.

— Кажи ми дали онези отсреща имат капитан от Мон или от Синсинати.

— Не знам.

— Ако е от Синсинати, когато стигне до завоя, може да се натресе лошо. Там има напречно течение, което ще го ритне в кърмата и ще го отнесе към брега.

Оръдието отново избумтя. Четвърти снаряд улучи шлеповете. Айзък Бел си помисли, че от него се очаква да спре войната, а не да я загуби.

Хенри Клей не можеше да си намери място. Защо миньорите не отвръщат на огъня?

„Хочкис“-ът, който им закара, вече трябваше да раздробява палубата на „Цар Вулкан“. Вместо това гвардейците стояха спокойно на нея и викаха радостно след всеки изстрел. А полицията на компанията и пинкертъните се тупаха по гърбовете, все едно бяха на бейзболен мач.

Един от гвардейците тупна Клей по гърба.

— Печелим!

Клей обаче искаше да започне война и да я продължи, а не да я спечели преди да е започнала. Той грабна бинокъла на офицера и го насочи към хочкиса. Оръдието си беше на мястото, но около него нямаше никой. Вгледа се по-внимателно и видя, че цевта е килната под странен ъгъл. Нещо явно я бе сполетяло, нещо на име Айзък Бел.

— Върни ми бинокъла или ще повдигна обвинение за неподчинение! — развика се офицерът.

Клей, облечен в униформа на редник, си проправи път през ликуващите идиоти и се упъти към главната палуба, където бяха пещите за котлите. Дегизировката му включваше платнена армейска торба. Вътре имаше на пръв поглед няколко парчета въглища, но всъщност бяха пръчки динамит с детонатори и трисантиметрови фитили.

„Цар Вулкан“ имаше десет котела и огнярите непрестанно търчаха от единия към другия, ринейки въглища в пещите. Някой мерна униформата на Клей и се провикна:

— Какво става горе?

— Печелим! — отвърна Клей и когато огнярят се обърна, за да загребе още въглища, Клей хвърли една от бомбите в пещта и се отдалечи тичешком към задната част на парахода.

Напречното течение, за което спомена капитан Дженингс хвана кормчията от Синсинати неподготвен. То сграбчи в хватка кърмата на парахода и надви лопатките му. Преди кормчията да успее да си върне контрола върху огромния съд, носа на черния параход вече ореше в брега. Корпусът се изви напреки на пътя на „Бялата дама“, която пък пореше водите, за да се забие в „Цар Вулкан“. Оръдието на „Цар Вулкан“ отново стреля. Този път прозвуча по-силно. Нима имаха второ? Или най-после бяха пуснали и картечницата? Снарядът се вряза в една кухненска шатра, но Бел видя, че това е последният снаряд, който параходът ще изстреля.

— Котелът се е взривил — извика изненадано капитан Дженингс.

Комините на парахода се наклониха напред и се прекатуриха през откритата му палуба, след което се строполиха на носа. Последваха дъски, парчета дърво и стъкла. Всички механизми в горната част на парахода бяха унищожени.

— Взривил се е котелът на тия убийци!

— Някой му е помогнал — отвърна Бел, който беше виждал това два пъти в Глийсънбърг. — Това не беше случайност.

Защо обаче Хенри Клей би взривил собствения си параход?

— Получиха си заслуженото!

Капитан Дженингс звънна в собственото си котелно за още пара.

Отворите за пара изреваха отново.

— Сега ще ги довърша тия копелета! Експлозията разпиля горещи въглени по черния параход и предните палуби на „Цар Вулкан“ се подпалиха. Гвардейците се разбягаха изплашени. Един от мъжете в тъмна униформа на полицията по въглищата и стоманата се хвърли в реката. Стачкоизменниците пуснаха сопите и се хвърлиха след него с викове за помощ.

— Спри! — каза Бел. — Пълен назад!

48

— Какво правиш, Айзък? — Уиш, Уоли и Мак се изправиха зад гърба му.

— Ще се обърнем напреки, за да качим хората. Пълен назад, капитан Дженингс, а после обърни!

— Не и докато не ги блъсна!

— Назад!

— Не можеш да ги оставиш да победят.

— Хенри Клей не иска да спечели. Иска хаос. Няма да играя по неговата свирка!

Мак Фултън дръпна чукчето на своя „Смит & Уесън“ и каза на кормчията:

— Шефът казва да дадеш заден.

Една-единствена ръчка в котелното изключи и двата двигателя наведнъж. Когато спряха те, спря и рулят.

Бел прегърна през раменете скърбящия капитан.

— В момента те не са нищо повече от уплашени глупаци. Като нас… натиснете руля, капитане. Нека да качим тези хора.

Бел се обърна към хората си.

— Стреляйте по всеки, който се опита да извади оръжие. Няма значение какво. И се оглеждайте за Клей. Гвардейците са най-много, затова вероятно ще носи тяхна униформа.

После Бел поведе хората си към главната палуба. Капитан Дженингс стигна на позиция до горящия „Цар Вулкан“.

Бел разположи Уоли, Мак и Арчи там, където щяха да наближат лодките. Уиш Кларк раздаде оръжия и настоя да остане във вихъра на събитията. Каза, че ще си пази шевовете с рязана пушка. Бел се изкатери едно ниво нагоре, за да наблюдава отвисоко.

Огънят се разпростираше. Сухото дърво и прясната боя го подхранваха и той неумолимо и бързо пълзеше към носа на „Цар Вулкан“. Изплашените хора се струпаха на кърмата. Бел видя, че повечето носят сивокафяви униформи на щатската гвардия. Полицията по въглищата и стоманата пък носеше типичните си тъмни униформи. Познати с бруталността си, полицаите сега изглеждаха ужасени, а мнозина от коравите пинкертъни бяха изгубили бомбетата си в паниката.

Разстоянието между двата парахода намаляваше.

Стачкоизменниците драпаха истерично към перилата.

Бел сложи длани около устата си и се провикна:

— Хвърлете оръжията!

Пушките и сопите се пръснаха по палубата.

Уиш Кларк вдигна пушката си към небето и стреля.

— Всички!

Пистолетите и блекджековете също изтрополиха в краката на мъжете на „Цар Вулкан“.

Един пинкертън вдигна паднал „Колт“ с автоматично презареждане и го плъзна крадешком в палтото си. Мак Фултън го застреля без колебание. Останалите обърнаха джобовете си с подчертана готовност.

Двата корпуса приближаваха все повече. Мъжете се подготвиха за скок.

— Ръцете горе! — изреваха вандорнците.

Пламъците неочаквано се наклониха към тях, понесени от повей на вятъра.

Корпусите се блъснаха и Бел почти падна. Стотици мъже се изсипаха на „Бялата дама“, ритайки и биейки се, за да стигнат по-бързо до безопасно място. Бел се качи на едно перило, за да вижда по-добре. Всички от „Цар Вулкан“, с изключение на гвардейците, дори пинкертъните, се бяха слели в обезумяла тълпа, искаща едно единствено нещо — да се махне от горящия параход, и беше почти невъзможно да различи сред тези хора отделни лица. Само гвардейците още държаха ръце във въздуха, вярвайки, че ако следват заповеди, няма да бъдат застреляни.

Хенри Клей беше майстор в сливането с околната обстановка, затова Бел беше напълно сигурен, че се е престорил на гвардеец. Но дори и те бяха толкова нагъсто, че Бел все така не можеше да ги отличи един от друг. Бел отчаяно се концентрира върху по-едрите войници, с телосложение на Клей.

Бел се фокусира върху един, който прескочи на „Бялата дама“ с наведена глава. Качи се за секунда и се блъсна в този пред себе си, когато гвардеецът зад него го бутна и се закрепи за торбата му.

Торбата му!

Вместо паласка, носеше „Мериъм Пак“, достатъчно голяма, за да побере бомба.

— Спрете този мъж! — изкрещя Бел.

49

Уоли Кисли се хвърли след Хенри Клей.

Трима души направо го прегазиха.

Бел видя как шахматният му костюм изчезва сред множеството. Скочи от перилата на палубата, приземявайки се върху неколцина паднали мъже. Изправи се бързо и затича след Клей, който бягаше към кърмата като разблъскваше хората от пътя си. Внезапно пое напряко през товарната палуба.

Бел продължи след него.

Клей извади пистолет и стреля три пъти, без да губи и секунда. Два от куршумите профучаха покрай лицето му, а третият проби периферията на шапката му и тя отхвърча от главата му. Бел спря, прицели се внимателно с армейския си колт и стреля точно когато Клей се обръщаше отново. Куршумът одраска вдигнатата му длан, въпреки че бе прицелен към главата му. Пистолетът на Клей излетя встрани. Но раната не го забави и той скочи на стълбите към котелното, свали от раменете си торбата и я сграбчи за презрамките.

Бел знаеше, че е поел към пещите и иска да взриви някой котел.

Съсредоточи се върху фигурата му на върха на стълбите и внимателно се прицели.

Колтът изрева. Изстрелът блъсна Клей назад. Той посегна към гърдите си и торбата се изплъзна от ръката му, но продължи нагоре. Сграбчи падналата торба с другата ръка и се стрелна към най-близката пещ. Бел отново се прицели. Огнярите, уплашените от изстрелите и рикоширащите куршуми, се пръснаха зад разни прикрития и попречиха на Бел да се концентрира. Хенри Клей изтича край отворената пещ и хвърли торбата вътре.

Торбата падна върху купчина червени въглени и край нея се разпиляха искри. За половин секунда, времето, необходима на Бел да стигне до торбата, тя вече се беше разгоряла. Трябваше да я извади незабавно.

Бел грабна едно от греблата на огнярите и се пресегна в огъня, улови презрамката и дръпна. Тя се скъса. Отново вкара греблото и този път хвана торбата и я извади. Тя падна димяща в краката му.

— Дръпни фитила! — извика Бел на най-близкия миньор и се понесе след Хенри Клей, който търчеше към кърмата.

Нямаше вече накъде да тича, когато стигна до мястото, където се срещаха палубата и двайсетметровото колело на кърмата. Бел го настигна. Клей се обърна с усмивка и деринджър в здравата си ръка и стреля. Куршумът раздра дланта на Бел. Палецът и пръстите му се свиха конвулсивно. Пистолетът му падна на палубата и се плъзна между кърмата и колелото.

Клей се усмихна широко.

— Много дълго чаках този миг! — каза той и натисна спусъка.

Бел вече замахваше към него, надявайки се, че единственото, което би забавило детективът — престъпник, ще е голямата му уста. Юмрукът му се заби в челюстта на Клей.

Куршумът профуча край Бел.

Той финтира с ранената си дясна ръка и нанесе още един мощен ляв в лицето на Клей. Клей залитна към края на кърмата.

— Предай се! — извика му Бел. — Всичко свърши!

Клей го изгледа невярващо.

— Никога не е свършило!

Сега беше негов ред да настъпи със своя ляв прав. Опита се да вдигне ранената си дясна ръка, но не можа. Очите му се изпълниха с ярост и той изгледа младия детектив, сякаш бе предател.

— Арестуван си! — заяви Бел. — Ще препоръчаме на властите да те пожалят, ако разкриеш кой плаща за всичко това. Кой е шефът ти?

— Никога не е свършило! — повтори Клей. Замахна отново със здравата си ръка. Бел пое удара и отвърна. Клей отново се олюля.

— Не можеш да се биеш с мен с една ръка, откажи се.

— Никога не е свършило! — заяви отново Клей.

Но още докато произнасяше тези думи, се извърна.

Бел осъзна в миг, че Клей бе толкова отчаян, че щеше да избере почти сигурната смърт — да скочи между кърмата на „Бялата дама“ и колелото и. Без Хенри Клей нямаше да може да разбере кой е работодателят му.

Бел се хвърли към него — колкото и да беше бърз Клей, Бел го изпревари. Сграбчи куртката на Клей и го повлече по края на кърмата. Този път обаче се обади раната на младия детектив. Палецът и останалите му пръсти нямаха достатъчно сила. Клей се отскубна и се хвърли в кипящите води.

Бел се загледа надолу към дирята от колелото, но тялото на Клей така и не се показа на повърхността.

50

— Ще ми се да бях там, за да го видя как се дави — каза Ван Дорн. — Научих го на всичко, което знам. Чак накрая осъзнах в какво съм го превърнал. Започвам да се чудя дали няма да създам още едно чудовище — Ван Дорн поклати глава, потърка червените си бакенбарди и погледна Бел изпитателно.

— Спокойно, Джо — рече Мак Фултън. — Айзък е просто детектив.

— Доста добър при това — добави Уоли Кисли, — стига да се научи да ги хваща живи.

— Или поне да им намира труповете.

Вандорнците чакаха влака в един бар, близо до гара „Юниън“. Принц Хенри от Прусия се връщаше в родината си и шефът ги връщаше обратно в Ню Йорк.

— Колко беше разстоянието между парахода и колелото? — попита Арчи.

— Около метър — отвърна Бел. — Но за да оцелее, без да го видя, би трябвало да се гмурне под лопатките на колелото и да остане там много дълго.

Бел превърташе наум падането на Клей. С горчивина съзнаваше, че ако го беше хванал жив, щеше да е много по-близо до залавянето на истинския провокатор.

— Е, поне стачката приключи — рече Ван Дорн. — Миньорите не са особено доволни, но отново ще работят, а семействата им ще живеят в къщи, а не в палатки.

— В къщи на компаниите — уточни Бел.

— Да, разбира се. Младата ти приятелка показа ли се?

— Още не — Бел нямаше представа къде е Мери.

Уиш Кларк влезе, понесъл неизменната си чанта.

— Уиш изглежда сякаш е изгубил най-добрия си приятел.

— Или е изпуснал пълна бутилка — каза Мак.

Уиш не седна.

— Синко, имаш ли секунда? — попита той Бел и отиде на една отдалечена маса.

Бел го последва.

— Седни, Айзък.

— Какво има?

— Докато са разглобявали останките от черния параход, са открили…

— Тялото на Клей?

— Съжалявам, Айзък! Открили са момичето ти.

— Какво?

— Обгорена до смърт, когато се е пръснал котелът. Изглежда сякаш е участвала в саботажа.

— Не може да бъде! — дъхът на Бел секна.

— Може би не, синко. Ти ми показа писмата й. Може да е сторила, това, което е смятала за свой дълг.

— Къде е… къде е тя?

— Запомни Мери, каквато е била, Айзък.

— Трябва да я видя.

— Не, Айзък. Вече я няма. Не и тази, която помниш. Нека остане тази, която помниш.

Бел се обърна към вратата. Уиш му препречи пътя.

— Няма проблем. Просто трябва да кажа на брат й — успокои го Бел.

— Джим знае.

— Как е?

— Отказва да повярва. Кълне се, че му е писала как ще ходи в Ню Йорк, за да се изправи срещу човека, който контролирал Хенри Клей.

— Срещу кого?!

— Не е написала.

— Тогава ще го открия, ако ще да ми отнеме всяка свободна минута — заяви Бел.

Уиш Кларк постави ръка на рамото на Бел.

— Само помни, синко, че за тези, които никога не се отказват, времето е винаги на тяхна страна.