Стаено зло

1. Лидия

Съпругът ми не искаше да убие Ани Дойл, но лъжливата уличница си го заслужаваше. След като преодоляхме първоначалния шок, се опитах да го възпирам да говори за нея. Не го допусках, освен ако не беше с цел да потвърдим алибитата си или да обсъдим как да прикрием всяко възможно доказателство. Той беше толкова разстроен, та реших, че ще е най-добре да продължим напред, сякаш нищо не се е случило. Макар да не говорехме за това, не можех да не превъртам събитията от онази нощ в ума си и всеки път ми се искаше някой аспект или някоя подробност да бяха по-различни, но фактите са си факти и трябва да ги приемаме.

Беше 14 ноември 1980 година. Всичко беше подготвено. Не смъртта ѝ, само срещата, на която трябваше да разберем дали тя е честна, а ако не е, да си върнем парите. Разхождах се по брега двайсет минути, за да се уверя, че наблизо няма никого, но тревогата ми беше напразна. В онази ужасно студена вечер плажът беше пуст. Когато се убедих, че съм сама, отидох при пейката и зачаках. Безмилостен вятър връхлиташе брега заедно с вълните, затова придърпах кашмиреното си палто по-плътно и вдигнах яката. Андрю пристигна навреме и паркира недалеч от мястото, където седях, както му бях казала. Наблюдавах колата от около трийсет метра. Той трябваше да говори с нея, но аз исках да я видя лично, за да преценя доколко е подходяща. Те трябваше да слязат от колата и да минат покрай мен. Но това не стана. След като почаках десет минути, станах и тръгнах към колата, чудейки се защо се бавят толкова. Когато приближих, дочух повишени гласове. После видях, че се карат. Предната врата се отвори и тя се опита да слезе. Но той я дръпна обратно към себе си. Виждах ръцете му около гърлото ѝ. Гледах как тя се бори и за момент се вцепених, питайки се дали не си въобразявам; после се опомних и хукнах към колата.

— Спри! Андрю, какво правиш?!

Гласът ми прозвуча пискливо дори в собствените ми уши, а тя впери в мен очи, изпълнени с изненада и ужас, преди да ги подбели.

Той я пусна веднага и тя падна назад, давейки се. Беше полумъртва, затова грабнах бастуна за заключване на волана от постелката под краката ѝ и я ударих по главата само веднъж. Рукна кръв, тя се сгърчи за миг и застина.

Не знам защо го направих. По инстинкт?

Изглеждаше млада за двайсет и двете си години. Личеше си въпреки обилния грим и боядисаната в синьо-черно коса. Назъбен бял белег минаваше от деформираната ѝ горна устна до основата на носа. Чудех се защо Андрю не ми беше казал за него. При борбата единият ѝ ръкав се беше вдигнал и видях кървясали ранички в ямката на лакътя ѝ. Лицето ѝ беше застинало в саркастична гримаса, присмех, който дори смъртта не бе успяла да изтрие. Ще ми се да мисля, че направих услуга на това момиче — като да отървеш ранена птичка от мъките ѝ. Но то не заслужаваше подобна загриженост.

Андрю винаги е бил раздразнителен — избухва за най-дребни неща, а после внезапно се успокоява и съжалява. Но този път беше изпаднал в истерия и несекващите му крясъци можеха да събудят и умрелите.

— Иисусе Христе! — повтаряше той, сякаш Синът Божи можеше да поправи нещо. — Какво направихме?!

— Ние ли? — бях поразена. — Ти я уби!

— Тя ми се присмя! Беше права за нея. Каза, че съм бил лесен. Щяла да говори с пресата. Искаше да ме изнуди и ме вбеси. Но ти… Ти я довърши, можеше още да е жива…

— Никога вече не го казвай, идиот такъв!

Лицето му беше сгърчено, измъчено. Беше ми жал за него, но му казах да се стегне. Трябваше да се приберем преди Лорънс. Наредих му да ми помогне да вкараме трупа в багажника. Той изпълняваше инструкциите ми през сълзи. Вбесих се, че неизползваните му цяла година стикове за голф заемаха много място вътре, но за щастие трупът беше лек и дребен, както подозирах, а и още гъвкав, така че успяхме да го натъпчем.

— Какво ще правим с нея?

— Не знам. Трябва да се успокоим. Ще решим утре. Сега трябва да се приберем. Какво знаеш за нея? Има ли семейство? Някой ще я търси ли?

— Не знам… Тя… Май спомена за сестра.

— Засега никой не знае, че е мъртва. Никой не знае, че е изчезнала. И така трябва да си остане.

Когато се прибрахме в „Авалон“ четвърт час след полунощ, видях през прозореца, че нощната лампа на Лорънс свети. Исках да си бъда у дома, когато се прибере, да чуя как е минала вечерта му. Казах на Андрю да ни налее по едно бренди и отидох да видя сина ни. Той се беше проснал напреки на леглото и не помръдна, когато разроших косата му и го целунах по челото.

— Лека нощ, Лорънс — прошепнах, но той спеше дълбоко.

Угасих лампата, затворих вратата на спалнята му и отидох да си взема валиум от шкафчето в банята, преди да сляза долу. Трябваше да бъда спокойна.

Андрю се тресеше от нерви.

— Божичко, Лидия, загазихме сериозно. Може би трябва да се обадим на полицията.

Допълних чашата му и излях остатъка от бутилката в моята. Той беше в шок.

— И да съсипем живота на Лорънс завинаги? Утре е нов ден. Тогава ще решим какво да правим, но при всички случаи трябва да мислим за Лорънс. Той не бива да разбере.

— Лорънс? Какво общо има той? Какво да правим с Ани? Боже, ние я убихме, отнехме ѝ живота. Ще идем в затвора.

Нямаше да вляза в затвора. Кой щеше да се грижи за Лорънс? Погалих ръката на Андрю в опит да го успокоя.

— Утре ще го мислим. Никой не ни видя. Никой не може да ни свърже с момичето. Срамувала се е да каже на някого какво е намислила. Трябва само да решим какво да правим с трупа ѝ.

— Сигурна ли си, че никой не ни е видял?

— На брега нямаше жива душа. Обходих го, за да съм сигурна. Лягай си, любов моя. Утре всичко ще е по-добре.

Той ме погледна така, сякаш бях луда.

Отвърнах на погледа му.

— Не аз я удуших.

По бузите му се стичаха сълзи.

— Но може би, ако не я беше ударила…

— Какво? Щеше да умре по-бавно? Или да остане със завинаги увреден мозък?

— Можеше да кажем, че така сме я намерили!

— Искаш ли да се върнеш и да я оставиш там, да се обадиш на линейка от автомата и да обясниш какво правиш на брега в един часа сутринта?

Той се втренчи в дъното на чашата си.

— Но какво ще правим?

— Лягай си.

Докато се качвахме по стълбите, чух бръмченето на пералнята. Зачудих се защо Лорънс е решил да пере в петък вечер. Беше необичайно за него. Но това ми напомни, че трябва да изпера и нашите дрехи, моите и на Андрю. Съблякохме се и аз подредих прането за сутринта. Измих пясъка от обувките ни и изметох подовете там, откъдето бяхме минали. Изхвърлих пясъка от лопатката в градината отзад върху издигнатата морава под кухненския прозорец. Огледах земята за момент. Открай време исках да посадя цветя там.

Когато се мушнах в леглото, прегърнах треперещото тяло на Андрю, той се обърна към мен и се любихме, вкопчени един в друг, като оцелели след ужасно бедствие.

Само допреди една година Андрю беше много добър съпруг. Двайсет и една години се бяхме радвали на стабилен брак. Татко беше много впечатлен от него. На смъртното си легло каза, че е спокоен, защото ме оставя в добри ръце. Андрю стажуваше при татко в „Хайленд енд Голдблат“. Баща ми го беше взел под крилото си, беше го направил свое протеже. Един ден, когато бях на около двайсет и шест години, татко ми се обади вкъщи, че ще имаме специален гост на вечеря — трябвало да сготвя нещо вкусно и да си направя прическа.

— И без червило — каза той.

Татко беше против грима.

— Не мога да понасям онези нацапотени уличници! — казваше той за американските кинозвезди.

За някои неща имаше крайни възгледи.

— Ти си моята красива дъщеря. Лилиите нямат нужда от позлата.

Стана ми интересно кой е гостът и защо татко иска да се издокарам за него. Трябваше да се досетя, че е намислил да ме сватоса. Не беше нужно да си дава труд. Андрю ме очарова моментално. Надмина себе си, за да ме плени. Каза, че би направил всичко за мен.

— Не мога да престана да те гледам — така казваше.

И наистина очите му ме следяха навсякъде. Винаги ме наричаше своята награда, своето най-скъпо бижу. И аз го обичах. Баща ми винаги знаеше кое е най-добре за мен.

Ухажването ни беше кратко и сладко. Андрю произхождаше от добро семейство. Покойният му баща беше работил като педиатър консултант и макар да намирах майка му за малко враждебно настроена, тя не възрази срещу връзката ни. Все пак, когато Андрю се оженеше за мен, щеше да спечели и „Авалон“ — самостоятелна къща в джорджиански стил с шест спални върху акър земя в Кабинтийли, в южната част на Дъблин. Андрю искаше да си купим собствена къща, когато се оженим, но татко тропна с крак.

— Ти ще се пренесеш тук. Това е домът на Лидия. На харизан кон зъбите не се гледат.

И тъй, Андрю се нанесе при нас, а татко се изнесе от съпружеската спалня и се премести в голямата спалня от другата страна на коридора. Андрю помърмори малко по въпроса.

— Скъпа, не разбираш ли колко е неловко? Живея с шефа си!

Признавам, че татко доста командваше Андрю, но той свикна бързо. Мисля, че разбираше какъв късмет е извадил.

Андрю не възразяваше срещу нежеланието ми да каня гости или да общувам с други двойки. Казваше, че е напълно доволен да ме има само за себе си. Беше мил, щедър и грижовен. Обикновено избягваше конфронтации, тъй че не се карахме много. Ако се разгорещеше, можеше да ритне или да хвърли някой предмет, но мисля, че всички го правят от време на време. А и винаги след това ужасно се разкайваше.

Андрю си пробиваше път нагоре, докато накрая цялото време, което прекарваше на голф игрището, даде резултат и преди три години той беше избран за съдия в наказателния съд. Беше уважаван член на обществото. Когато говореше, хората го слушаха и го цитираха във вестниците. Мнозина го приемаха като гласа на разума по отношение на правни и съдебни проблеми.

Но миналата година старият му приятел Пади Кери — наш счетоводител и негов партньор по голф, избяга от страната с парите ни. Мислех, че Андрю ще внимава ако не с друго, то поне с финансите ни. Това беше работата на съпруга — да печели и да се грижи за икономическото благополучие на домакинството. Но той беше поверил всичко на Пади Кери, а приятелят му ни беше изиграл. Останахме само с дългове и пасиви, и дори голямата заплата на Андрю едва покриваше разходите ни.

Дали все пак не се бях омъжила неблагополучно? Моята роля беше да бъда представителна, красива, очарователна — домакиня, компаньонка, добра готвачка, любовница и майка. Майка.

Андрю предложи да продадем малко земя на предприемачи, за да съберем капитал. Предложението му ме хвърли в ужас. Никой с нашето положение не правеше подобни неща. Бях прекарала целия си живот в „Авалон“. Баща ми я беше наследил от своя баща и това беше къщата, в която се бях родила. И в която умря сестра ми. Нямаше да правя компромиси, давайки съгласие за продажбата на каквато и да било част от „Авалон“. Нямаше да правя компромиси и за парите, които трябваше да платим на момичето.

Но бяхме принудени да преместим Лорънс от ужасно скъпото училище „Кармайкъл Аби“ в „Сейнт Мартин“. Това ми разби сърцето. Знаех, че там е нещастен. Знаех, че го тормозят заради класата и акцента му, но просто нямахме пари. Андрю тихомълком продаде част от семейното сребро, за да плати дълговете ни и за момента избегнахме фалита. Той не можеше да рискува да се стигне дотам, защото щяха да го принудят да се откаже от поста си. Никога не сме пилели пари, но дребните глезотии, с които бяхме свикнали, започнаха да изчезват. Той се отказа от членството си в голф клуба, но държеше аз да запазя сметките си в „Суитцърс“ и „Браун Томас“1. Винаги е държал да не ме разочарова.

И сега това? Мъртво момиче в багажника на колата в гаража ни. Съжалявах, че е мъртва, но не мога да кажа дали и аз нямаше да я удуша при тези обстоятелства. Просто си искахме парите. Не спирах да мисля за белезите по ръката на момичето. Бях гледала документален филм за пристрастените към хероина по Би Би Си, а вестниците непрекъснато пишеха за техния епидемично увеличаващ се брой. Изглеждаше очевидно, че тя е инжектирала парите ни във вените си, сякаш нашите нужди и желания нямаха значение.

Докато Андрю спеше неспокойно, простенвайки от време на време, аз съставих план.

На другата сутрин, събота, Лорънс спа до късно. Предупредих Андрю да говори колкото се може по-малко и той с готовност се съгласи. Очите му бяха хлътнали и гласът му леко трепереше — нещо, което така и не изчезна напълно след онази нощ. Отношенията им с Лорънс открай време бяха напрегнати, така че едва ли щяха да се впуснат в задълбочени разговори. Възнамерявах да отпратя сина ни от къщата за деня, възлагайки му да свърши нещо, докато Андрю зарови момичето в градината ни. Мъжът ми беше шокиран, че ще я погребем тук, но успях да го убедя, че така няма начин да я открият. Имотът беше наша собственост. Никой не можеше да влезе без наше позволение. Голямата градина зад къщата беше скрита от погледи. Знаех точно къде може да погребем момичето. Когато бях малка, под чинара до кухненския прозорец имаше декоративно езерце, но татко накара да го запълнят след смъртта на сестра ми. Каменните му бордюри, затрупани с пръст от почти четиридесет години, уместно наподобяваха гроб.

След като Андрю погребеше трупа, можеше да измие и почисти с прахосмукачка колата, за да не останат нишки от тъкан или отпечатъци. Бях решена да взема всички предпазни мерки. Благодарение на работата си Андрю знаеше какво би могло да ни инкриминира. Никой не ни беше видял на брега, но човек никога не знае.

Когато Лорънс слезе за закуска, накуцваше силно. Стараех се да говоря бодро.

— Как си днес, миличък?

Андрю се криеше зад вестника си, но виждах как го стиска, за да не трепери.

— Глезенът ме боли. Снощи се спънах, докато се качвах нагоре.

Набързо прегледах глезена му. Беше много подут и вероятно навехнат. Това провали плановете ми да го пратя в града. Но можех да го накарам да остане вкъщи, да го затворя, тъй да се каже. Стегнах глезена му и му казах да лежи на канапето цял ден. Така можех да го наглеждам и да го държа далеч от градината, където щяхме да направим погребението. Лорънс не беше много деен, тъй че да лежи цял ден на канапето, да гледа телевизия и да яде поднесената му храна изобщо не беше изпитание за него.

Когато падна здрач и всичко беше свършено, Андрю запали голям огън. Не знам какво изгаряше, но бях подчертала пред него необходимостта да се отървем от всички доказателства.

— Мисли за това като за някое от делата си. Какво издава лъжата? Не пропускай нищо.

Трябва да призная, че беше много прилежен.

Но Лорънс е умно момче. Има моята интуиция, а и беше забелязал мрачното настроение на баща си. Андрю рязко настоя да гледа новините по телевизията, вероятно измъчван от ужас, че ще съобщят за момичето. Но не я споменаха. После каза, че усещал наченки на грип и си легна рано. Когато по-късно се качих в спалнята, той хвърляше разни неща в един куфар.

— Какво правиш?

— Не издържам. Трябва да се махна.

— Къде? Къде ще отидеш? Вече нищо не можем да направим. Твърде късно е.

Тогава той ме погледна за първи път, кипнал от гняв.

— Само ти си виновна! Нямаше да се срещам с нея, ако не беше ти. Не биваше да започвам. От самото начало беше идиотска идея, но ти не се спря, беше обсебена! Подложи ме на огромно напрежение. Не съм от хората, които…

Гласът му секна, защото беше точно от хората, които биха удушили момиче, но не го беше осъзнавал. А и планът ми беше идеален. Той го беше провалил.

— Казах ти да избереш здраво момиче. Не видя ли белезите по ръцете ѝ? Била е пристрастена към хероин. Не помниш ли онзи документален филм? Трябва да си видял ръцете ѝ.

Той избухна в ридания и рухна върху леглото, а аз прегърнах главата му, за да заглуша звука. Лорънс не биваше да го чува. Когато раменете му спряха да потръпват, извадих съдържанието на куфара и го поставих обратно върху гардероба.

— Прибери си нещата. Никъде няма да ходим. Ще се държим както обичайно. Това е нашият дом и ние сме семейство — Лорънс, ти и аз.

2. Карън

За последно видях Ани в гарсониерата ѝ на Ханбъри стрийт в четвъртък, 13 ноември 1980 година. Помня, че както обикновено жилището беше безупречно чисто. Колкото и объркан да беше животът ѝ, Ани винаги е била безумна чистофайница след престоя си в „Сейнт Джоузеф“. Одеялата бяха спретнато сгънати в края на леглото, а през широко отворения прозорец нахлуваше леден въздух.

— Няма ли да затвориш прозореца, Ани?

— Когато си изпуша цигарата.

Тя се отпусна на леглото, пушейки цигара без филтър, докато аз правех чай. Чашите бяха спретнато подредени с дъното нагоре върху рафта, дръжките им стърчаха напред. Сложих две лъжици чаени листа в затопления съд и ги залях с вряла вода. Тя погледна часовника си.

— Две минути. Трябва да престои две минути.

— Знам как се прави чай.

— Никой не го прави както трябва.

Подобни изказвания от Ани винаги ме влудяваха. Беше адски упорита. За нея съществуваха два начина — нейният и погрешният.

— Студено е.

Тя се уви плътно в дългия си пуловер, чиито ръкави бяха по-дълги от ръцете ѝ. Когато двете минути минаха, ми кимна и ми позволи да налея чая. Подадох ѝ чашата, а тя изпразни пепелника в найлонов плик, после го сгъна внимателно, преди да го изхвърли в кошчето.

— Сигурна ли си, че няма да се разсипе? — попитах саркастично.

— Сигурна съм.

Отговори ми съвсем сериозно. Протегна се, затвори прозореца и после напръска стаята с един от онези флакони с вонящи ароматизатори, които могат да те задушат.

— Как е майка? — попита тя.

— Тревожи се за теб. Татко също.

— Да, да — каза тя и изкриви устни.

— В неделя не остана за дълго. Все бързаш занякъде. Той се притеснява за теб.

— Да.

Ние със сестра ми открай време сме много различни. Обичам да мисля, че аз съм била добро дете, но може би това е само в сравнение с Ани. Училището ми вървеше, но и поначало всичко ми се удаваше по-лесно. Ако отидехме заедно в магазин, продавачките изобщо не ѝ обръщаха внимание и обслужваха мен. Хората искаха да ми помагат, да вършат разни неща за мен. Ани винаги казваше, че това е защото съм хубава, но без завист. До известна степен си приличахме. Като деца ни наричаха „морковчетата“ заради пламтящо червените ни коси, но по едно се различавахме подчертано — Ани беше родена със заешка устна. Като бебе я бяха оперирали неумело, горната ѝ устна беше изпъната и сплескана. Имаше белег от носа до устата. Крайчетата на моята уста са извърнати нагоре, тъй че изглеждам усмихната. Мисля, че затова всички казват, че съм хубава. Всъщност не съм. Когато погледна в огледалото, виждам само „морковчето“ Карън.

Когато бяхме малки, Ани редовно изчезваше. Докато играехме със съседските деца пред къщата ни, мама излизаше и питаше: „Къде е Ани?“ и пращаха всички ни да я търсим. Тя излизаше на улицата извън мястото, на което ни бе позволено да играем, а веднъж беше отишла с автобуса в града и госпожа Кели, която живееше на номер 42, я беше забелязала и върнала у дома. Мисля, че Ани беше просто любопитна. Искаше да знае какво има зад всеки ъгъл. Тогава тя и татко бяха близки. Катереше се на раменете му и той я носеше из къщата, докато тя пищеше от смях, но аз бях по-малка и се боях да се кача толкова нависоко. Но когато стана тийнейджърка, Ани вече беше във война с татко.

Сестра ми си беше създала определена репутация. Мама казваше, че е изскочила от утробата ѝ с краката напред и оттогава не е спряла да рита. В прогимназията Ани вечно създаваше проблеми — подиграваше се с учителите, крадеше, вандалстваше, тормозеше и биеше другите момичета. Със сигурност беше умна, но не я свърташе да седне да учи. Бавно се учеше да чете и пише. Аз съм три години по-малка, но когато станах на седем години, четях и пишех по-добре от нея. Положих много усилия да ѝ помогна, но тя казваше, че невинаги различава буквите. Дори когато ѝ напишех някое изречение и я помолех да го препише, думите изглеждаха като драсканици. Преди да избяга, беше местена в две училища. Пишеше с усилие, а основните ѝ занимания бяха пушене и пиене. Мама се опита да ѝ говори разумно, да се споразумее с нея и когато не успя, татко опита с насилие. Наби я и я заключи в стаята ни, макар да знам, че сърцето му се късаше.

— Боже, Ани, виж какво ме караш да правя!

После той не пророни и дума няколко дни. Но и това не даде резултат и тогава се случи най-лошото, което можеше да стане в едно семейство по онова време. Разбрахме едва когато тя беше вече в четвъртия месец.

И тогава адът се разтвори. Тя беше само на шестнайсет. Бащата беше момче на нейната възраст и, разбира се, отрече всякаква отговорност — бебето можело да е на всекиго. Скоро след това със семейството му се преместиха. Татко се обади на енорийския свещеник и той, заедно с един пазач, откара Ани в приюта „Сейнт Джоузеф“ в черна кола. Не я видях близо две години.

Когато се върна, тя беше напълно променена. Тогава се появиха тиковете ѝ и манията по чистенето. Преди изобщо не беше такава. И външността ѝ беше шокираща. Огненочервената ѝ коса я нямаше, защото ѝ бяха обръснали главата. Беше болезнено слаба. Първата нощ след завръщането ѝ, когато се прибрахме в общата ни стая, я попитах какво е да бъдеш затворена в приют за самотни майки, а тя отвърна, че било истински ад, който искала да забрави. Разказа ми за деня, когато се родило бебето. Било първи август. Нарекла я Марни. „Беше съвършена“, каза ми тя, „дори устата ѝ беше съвършена“. Когато я попитах какво е станало с бебето, тя извърна лице към стената и се разплака. Първите два месеца след завръщането си сестра ми криеше храна под леглото си и подскачаше при всеки шум. Оттогава нататък и Ани, и родителите ми не споменаха нищо за бебето. Ние се опитвахме да се държим нормално, а Ани — да се успокои. Татко ѝ намери работа като чистачка в пекарната, в която работеше. Косата ѝ отново порасна, но тя я боядиса в черно. Наситено синьо-черно. Това беше проява на бунта ѝ.

След няколко месеца, на първи август, купих на Ани подарък от „Дендилайън маркет“ — идентификационна гривна. Бях накарала да гравират върху нея „Марни“. Спестявах известно време, но гривната не беше от чисто сребро, затова бързо потъмня. Тя никога не я свали. Един ден татко я попита:

— Какво е това, което носиш на ръката си?

Тя тикна китката си под носа му, но той не можа да разчете думата върху гривната.

— Пише „Марни“ — каза тя, — името на внучката ти, щом искаш да знаеш.

Постепенно Ани се върна към старите навици. Шефът на татко я уволни от пекарната, защото работеше немарливо. След това студенината между нея и баща ми стана непоносима и тя се изнесе от къщата. Признавам, че се зарадвах.

Макар винаги да е била бунтарка, когато станеше дума за ученето ми, Ани настояваше да си пиша домашните и да не се вкарвам в проблеми.

— Ти си умна и красива, Карън — казваше тя. — Използвай и двете.

Предполагам, че съм достатъчно умна, а и обичах училището, но трябваше да работя усърдно, за да залича стигмата, с която тя ме беше белязала. Учителите ми го забелязаха. „Между теб и сестра ти разликата е от небето до земята“, каза един ден госпожица Донъли, когато ми писа петица на теста по английски. Когато на петнайсет години реших да напусна училище и потърсих работа във фабрика „Лемънс“, госпожица Донъли говори с мама и татко и им каза, че мога да остана, докато получа свидетелство за завършено образование. Никой от семейството ни не беше стигал дотам. Родителите ми се вълнуваха, а Ани беше на седмото небе.

— Ти ще заличиш лошото ми име! — каза тя.

Не бях роден гений, но учих усърдно, за да оправдая гордостта на мама и татко от мен. И когато постигнах сравнително добри резултати, се заговори да вляза в университет. Знаех, че да плащат за училището беше трудно за родителите ми, когато би трябвало да започна работа и да помагам с парите вкъщи; вероятно можех да изкарам колеж, но не можех да реша какво точно да уча. Оценките ми по английски и изобразително изкуство бяха най-добри, но ако запишех английски в колеж, трябваше да изкарам тригодишно обучение, а после още една година специализация за диплома за висше образование, с която можех да стана само учителка. Ако исках да продължа да уча изобразително изкуство, трябваше да отида в колеж по изкуствата, а мама каза, че за художници няма работа. Пък и акцентът ми не беше подходящ за университет.

Мама смяташе, че трябва да изкарам курс за секретарки. Още имаше работни места за машинописки, макар да бяха малко и да се намираха трудно. Тази идея много повече ми допадна, а АнКо2 провеждаха шестседмични курсове за момичета с добри оценки. Ани беше разочарована от мен. „Можеше да влезеш в колеж, да спечелиш стипендия.“ Тя не разбираше колебанието ми. Аз не бях предприемчива като нея. Харесваше ѝ, че съм завършила, но когато беше пияна, ми се подиграваше, че използвам сложни думи, които не разбира.

Ани работеше временно като чистачка тук-там, но през повечето време беше на помощи за безработни и живееше в една стая не много далече от нас. Понякога мама ѝ даваше тайно пари. При неделните ѝ посещения татко се преструваше, че се радва да я види, но мисля, че се срамуваше от нея, макар че после го отричаше. Той не можеше да разбере защо тя е толкова различна от нас, останалите. Мама, татко и аз работехме много, за да постигнем това, което имахме. Бяхме кротки хора и се опитвахме да избягваме проблемите. Ани си ги търсеше.

След като изкарах курса, си намерих работа в компания за химическо чистене — пишех фактури и работех в счетоводството. Не мога да кажа, че ми харесваше, но там се запознах с Деси Фенлън. Някои от мъжете, които срещах, бяха простаци — коментираха тялото ми или бълваха неприлични подмятания, но Деси беше различен. Уважаваше ме. Веднъж го видях да плясва зад тила един младеж заради начина, по който ми беше говорил. Деси беше един от шофьорите на микробуси. Беше доста стеснителен и минаха шест месеца, преди да събере кураж и да ме покани да излезем. Май мислеше, че възрастовата ни разлика е голяма. Той беше на двайсет и шест — почти девет години по-голям от мен. Най-приятната част от работата беше, когато той идваше, за да вземе или остави дрехи, защото се хилехме и флиртувахме като луди. После започнахме да излизаме редовно. Каза, че не можел да повярва на късмета си, когато съм приела да се видим. Щом в ателието на всички стана ясно, че с Деси Фенлън сме двойка, подмятанията спряха. Деси беше кротък, но можеше да се разяри, ако му се изпречиш на пътя. Имаше репутацията на кавгаджия и беше участвал в немалко сбивания.

Работата ми беше тъпа и през повечето време се отегчавах, но печелех достатъчно, за да се изнеса и аз. Казах на Ани, че можем да си вземем общ апартамент, но тя не хареса много идеята. Бях разочарована. Казах на мама, а тя предаде на татко. Той ми каза: „Недей да живееш с Ани. Тя ще те дръпне надолу.“ Питам се дали ако с Ани бяхме заживели заедно, щеше да е по-различно. Чудя се дали татко си спомня какво ми е казал. Не искам да му го припомням. Той вече страда. Всички страдаме.

Последния ден, когато я видях, тя беше разтревожена, но и развълнувана от нещо. Каза, че ще ми купи хубав комплект за рисуване, защото знаела, че още обичам да скицирам и рисувам. Би трябвало да се зарадвам, но Ани често се кълнеше да ми купи нещо или да правим заедно нещо, а това рядко се случваше.

— Хубав комплект. Видях го на витрината на „Кларкс“ — тубички бои в голяма дървена кутия и всякакви четки. Акварелни бои и туш — не маслени. Виждаш ли? Помня всичко за рисуването ти — не обичаш маслени бои. Прекрасен е. Кутията изглежда старомодна, но е чисто нова и в нея има много неща. Ще ти я купя в събота сутрин. Сериозно. Обещавам. Ела в събота следобед.

— Откъде ще вземеш пари?

— Не се тревожи, ще имам.

— Да бе!

— Ще ги имам! Не ми ли вярваш, Карън?

Беше по-лесно да се престоря, че ѝ вярвам, но знаех, че това няма да стане. Както онзи път, когато щяхме да вечеряме в „Шерис“ на Аби стрийт няколко седмици преди това и аз я чаках половин час на студа отвън, но тя не се появи, а когато ѝ се обадих, каза, че била заета и ще отидем друг път.

Въпреки всичко това обичах Ани. Тя ми мислеше доброто, искаше да се уча от нейните грешки. Предупреждаваше ме за момчетата, казваше ми, че съм твърде добра за тези около мен и че трябва да се пазя за някой по-специален. Невинаги се вслушвах в съветите ѝ. Никой не ме разсмиваше като нея и макар времето, прекарано в дома за неомъжени родилки, да беше поугасило веселостта ѝ, когато тя изчезна, старата искра бе започнала да проблясва.

— Обещай да дойдеш в събота. Към три следобед. Умирам от нетърпение да видя физиономията ти, когато го разгледаш.

И тъй, аз обещах, без да смея да се надявам, че ще удържи на думата си, но и без да допускам, че никога вече няма да я видя.

— Добре — казах. — Ще доведа и Деси.

Лицето ѝ помръкна. Те се разбираха добре, макар той да смяташе, че е малко дива. Не му харесваше, че се напива и също като татко не искаше да прекарвам твърде много време с нея. Когато му разказах за бременността на Ани и за прекараното време в „Сейнт Джоузеф“, отношението му към нея се влоши.

— И тя ли е от онези развратници? — попита ме. — И кой е бащата, или изобщо не е разбрала?

Бях отвратена от реакцията му. Седмици наред го пренебрегвах и не говорех с него в службата, но той не се предаде и накрая ме спечели отново с букет цветя и писмено извинение. Пишеше, че не е трябвало да обижда сестра ми. Но щом Деси, който беше по принцип добър и мил, мислеше така за Ани, какво оставаше за другите? След този случай той никога не успя да се почувства добре в нейната компания, а Ани не беше глупава.

— Какво му става на твоя човек? — попита ме веднъж във „Викингът“. — Все бърза да се махне.

— Не обича много тази кръчма — отвърнах.

Това беше вярно. „Викингът“ беше долнопробна дупка в почти пустееща част от града. Наоколо тийнейджъри се друсаха с лепило. Деси често се дразнеше, че трябва да се виждаме с нея там, но Ани беше човек на навика.

— Пълно е с пияници — казваше той, но аз изтъквах, че това важи за повечето кръчми в Ирландия.

Ани явно беше добре позната в бара и беше една от най-младите редовни клиентки. Късно през нощта пускаха някоя песен и Ани, вече пияна, започваше да пее „Мислиш ли, че съм секси?“ или „Ще оцелея“ с пълно гърло. Деси мразеше това.

— Тя се излага — казваше той и макар понякога да бях съгласна, тя все още пееше вярно и помнеше текстовете идеално. Не бих ѝ попречила да се забавлява.

Когато отидох в апартамента ѝ онази събота, бях решила да не споменавам за Деси. Не се изненадах много, че не я намерих там. Същата вечер ѝ позвъних и момичето от рецепцията каза, че ще ѝ предаде съобщението ми.

Ани не дойде у дома в неделя. Обядът в 12:30 след ходенето на църква беше единственият семеен ритуал, който още спазвахме и Ани идваше в повечето случаи.

— Обади ли ти се да каже защо няма да дойде, майко?

— Не се обади проклетата пияница — каза татко, който приемаше безотговорното ѝ поведение като лична обида.

Опитах се да омаловажа случилото се.

— Може да е настинала — в апартамента ѝ беше адски студ, когато ходих в четвъртък.

— Не беше ли включила газовото отопление?

— Да, но винаги отваря прозореца, когато пуши.

— От теб се научи да пуши — каза майка ми на татко.

— Само това е взела от мен, Полин, уверявам те.

Смених темата, като попитах татко дали ще ходи на състезанията с хрътки в четвъртък.

На другия ден — понеделник, отново отидох у тях с Деси, пак никой не отвори, но срещнах друго момиче, което излизаше. В двуетажната къща имаше три стаи под наем с обща баня. Питах я дали е виждала Ани.

— Като се замисля, не съм — от четвъртък или петък. Обикновено радиото ѝ ме събужда.

Тогава за първи път се разтревожих. Ани не би заминала, без да ми каже. А и къде би отишла?

— При някой мъж? — предположи Деси, но млъкна, когато го изгледах лошо.

Обикновено се чувахме два-три пъти седмично, но в сряда още не се беше обаждала. Отидох да питам мама, но и тя не се беше чувала с нея.

— Да ти е казвала, че заминава?

— Не, това е странно.

Бях още там, когато татко се прибра от пекарната.

— Сигурно се забавлява някъде. Ще се появи.

— Досега не е изчезвала за толкова време. Мина почти седмица.

— Кога я видя за последно?

— Миналия вторник. Каза ми да намина в събота. Обеща да ме чака.

Не му казах за комплекта за рисуване. Нямаше смисъл.

— О, обещала ти, така ли? — подметка той саркастично.

Когато и в петък не успяхме да се свържем с нея, всички бяхме наясно, че нещо не е наред. С татко отидохме заедно в апартамента ѝ, докато мама звънеше на приятелките ѝ и на някои от бившите ѝ колеги. В сградата, където беше апартаментът на Ани, една от другите наемателки каза, че не е била там цяла седмица. Обадихме се на хазяина от автомата в коридора и той дойде — едър потен мъж с голям нос, който се оплакваше, че го безпокоели след шест следобед. Отключи ни стаята ѝ с ключ от огромна връзка. Всичко беше подредено по конец, както обикновено, познатите ми нейни дрехи бяха в гардероба, освен сивото ѝ палто, вълнената рокля без ръкави, която мама ѝ беше купила за рождения ден, и високите до коляното тъмнолилави ботуши. Не исках да ровя из нещата ѝ, но един поглед беше достатъчен, за да разбера, че не беше заминала. Продълговатият ѝ пътен сак все още беше под тоалетката. В мивката имаше една чаша за кафе с петно от плесен на дъното.

— Тя не би я оставила така, татко, ако смяташе да заминава. За няколко часа — да, но чашата явно стои тук дни наред.

Хазяинът каза:

— Другата седмица трябваше да си плати наема. Няма да допусна да бъда на загуба.

— Ще млъкнеш ли?! — каза баща ми и в себе си се зарадвах, защото защитаваше Ани, а отдавна не го бях чула да го прави.

Хазяинът ни изгони и каза, че ако не си получи наема до другата седмица, ще изхвърли багажа на Ани на улицата.

Когато се прибрахме с новината, мама беше уплашена до смърт. Никой от приятелите на Ани не я беше виждал от повече от седмица и не отишла на две от местата в центъра, където чистеше. Само това не би ме разтревожило, но плахата ми майка смело беше отишла във „Викингът“. Редовните клиенти познавали Ани, но ѝ казали, че не е ходила там повече от седмица.

— Мислиш ли, че пак е надула корема и се е върнала в „Сейнт Джоузеф“? — попита татко и в гласа му се долавяше угриженост.

— Никога не би се върнала там, татко, за нищо на света. Сигурна съм — мама се съгласи с мен. — А дори да е бременна, защо би тръгнала нанякъде без дрехите си или без чанта?

— Ще се обадя на полицията — каза татко в петък, 21 ноември 1980 година.

3. Лорънс

Чух как го казва съвсем ясно.

— Уикендът на 14 ноември? Нека да помисля… Почакайте… Нека да помисля. Да, бях тук с жена си. Защо питате, полицай?

— През целия уикенд? Не сте ли излизали от къщата?

— Да, върнах се от работа към шест часа в петък и повече не излязох.

Беше лъжа.

— Само с жена си ли бяхте тук? Нямаше ли някой друг?

— Синът ми излезе в петък, но мисля, че се прибра преди полунощ. За какво става дума?

— Ами, господине… Често са виждали една кола пред дома на липсващата жена през последните месеци, господине… Като вашата, господине… Старият ягуар.

Тонът на полицая беше нервен, раболепен. Прекалено често казваше „господине“. Беше ясно, че е изтеглил късата сламка, за да го пратят да разпитва баща ми. Или съдия Фицсаймънс, както беше по-известен напоследък.

— Мога ли да попитам за името ви? — каза баща ми и макар да не го виждах, долавях тона на превъзходство в гласа му, смесен със странен, нов за мен трепет. Вратата на кухнята зад мен беше леко открехната и аз наострих уши, за да чуя какво става на прага.

— Муни, господине. Съжалявам, че трябва да ви разпитвам като…

— И какъв е чинът ви, Муни? — Той наблегна на „у“-то.

— Детектив съм, господине.

— Разбирам. Не старши детектив, нито инспектор.

Познавах този тон. Татко можеше да се отнася грубо или презрително с непознатите и от време на време внезапно избухваше. Понякога ме плашеше. Не мисля, че го правеше умишлено, но така си беше.

От другата страна на масата мама ме гледаше въпросително.

— Това петият ти картоф ли е, Лорънс? Хайде, по-бързо, докато баща ти не гледа.

Не бях ги броил.

Мама стана и промърмори нещо за течение. Затвори вратата зад мен, включи радиото и започна да тананика. Не казах нищо, но вече не чувах какво обсъждаха на прага.

Баща ми току-що беше излъгал умишлено полицията. Признавам, че бях шокиран от лъжата му. Бяха го запитали какво е правил почти две седмици по-рано. Помнех много ясно онази петъчна вечер, защото преживях свое собствено приключение. Аз също бях излъгал къде съм бил. Казах на родителите ми, че отивам на кино с приятели от училище, а всъщност изгубих девствеността си с Хелън Д’Арси, която живееше във Фоксрок Парк — само на двайсет минути път.

Нямах намерение да правя секс с Хелън на първата ни истинска среща. Не я намирах за физически привлекателна. Имаше хубава коприненоруса коса, но фигурата ѝ беше едновременно твърде широка и твърде слаба. Неестествено голямото ѝ лице стоеше върху мършав врат. В сравнение с нейната кожа моята беше безупречна, защото беше опъната от пълнотата.

Отидох в дома на Хелън просто защото тя ме покани. Не получавах много подобни покани.

Няколко седмици преди това ме беше настигнала, докато се връщах от училище. Валеше както обикновено. Училището беше ужасно. Учех в Институт за момчета „Сейнт Мартин“ едва от миналия януари заради проклетия Пади Кери. Полагах всички усилия родителите ми да не разберат колко ме тормозеха в новото училище. Особено една група от четири-пет момчета — яки и безмозъчни. След първия месец не ме нападаха често физически, но крадяха учебниците ми или пишеха върху тях гадости, вземаха обяда ми и го заменяха с неща, твърде отвратителни, за да ги спомена.

Училището на Хелън беше едно от малкото частни училища, намиращи се по-близо до града, но тя живееше близо до нашето. Бях подочул разни истории за нея от другите момчета в класа. Чувствах я близка, защото моите мъчители я презираха също колкото мен.

Чух я, преди да я видя.

— Как се казваш? — попита тя.

Обърнах се. Зелената ѝ униформена пола беше ушита от някаква мъхеста материя, почти оплешивяла на места, а от едната ѝ страна подгъвът беше разпорен. Видях, че вътрешната част на якичката ѝ е изтъркана на врата.

— Лорънс. Фицсаймънс.

— А, да, чух за теб. Защо те наричат Хипопотама? Изглеждаш ми нормален.

Веднага ми стана симпатична.

— Аз съм нормален. Те просто не ме харесват.

— На кого му пука какво харесват?! На „Бренънстаун Роуд“ ли живееш? Виждала съм те.

Живеех в „Авалон“ — голяма самостоятелна къща с добре поддържана градина в края на улицата, но не бях сигурен дали трябва да ѝ кажа. Тя като че ли не обръщаше внимание дали отговарям на въпросите ѝ или не. Продължихме да вървим и да говорим. Когато минахме покрай кафенето на Триша, тя предложи да я почерпя кока-кола. Поколебах се.

— Добре, тогава аз ще те почерпя — каза Хелън и отвори стъклената врата. Щеше да бъде грубо да не я последвам. За съжаление побойниците вече бяха там, седнали на бара.

— Грух-грух! — подвикна един от тях към нас.

— Шибани идиоти — каза Хелън. — Не им обръщай внимание.

В „Авалон“ рядко се употребяваха ругатни, но сега, за пет минути, чух „майната му“ и „шибан“. От момиче. И аз понякога ругаех, но никога на висок глас.

Хелън хладнокръвно отиде до бара и се върна с две кока-коли.

Побутнах към нея десет пенита, за да ги платя.

— Не е нужно. Това, че те черпя, не значи, че трябва да ме поканиш на среща.

Да я поканя на среща?

— Искам да платя. Така е честно.

— Добре — каза тя.

Разговорът ни замлъкна, докато смучехме кока-колата през тънки сламки. После тя каза:

— Щеше да си доста хубав, ако не беше дебел.

За мен не беше новина, че съм дебел. Майка ми казваше, че това са детски тлъстинки, които скоро ще се стопят, но аз бях на седемнайсет. Баща ми казваше, че ям твърде много. Кантарът ми показваше 95 килограма. Невинаги съм бил дебел, но през последната година и след смяната на училището не можех да контролирам яденето си. Колкото по-нервен и нещастен бях, толкова по-гладен се чувствах. Обичам храната, особено тази, от която се дебелее. Но за първи път някой, освен родителите ми казваше, че съм дебел, без да ме гледа с отвращение.

— Имаш хубава коса — казах, за да ѝ върна комплимента. Това явно ѝ достави удоволствие.

— И аз обичам храната, сигурно ям повече от теб — каза тя.

Хелън явно нямаше представа колко храна можех да унищожа.

— Ако можеше да ми дадеш двайсетина килограма, и двамата щяхме да сме съвършени.

През следващите седмици с Хелън се виждахме още няколко пъти. Редувахме се да плащаме за кока-колата. После един ден тя каза:

— Искаш ли да дойдеш у нас утре вечер?

— Защо?

— На гости. За да се забавляваме през уикенда — отвърна тя, сякаш беше съвсем нормално момиче да ме кани у дома си. — Мама направи чудесна торта, която ще изхвърлим, ако не се изяде.

Познавахме се само от няколко седмици, но тя знаеше как да ме манипулира. Разбрахме се да отида след училище на адреса, записан от вътрешната страна на корицата на бележника ми.

Същата вечер у дома се опитах да се държа непринудено.

— Утре няма да вечерям тук, ще ходя на кино с някои от момчетата — излъгах колкото можех по-небрежно.

После впих съсредоточено поглед в тетрадката си. Татко вдигна глава — стана му приятно.

— Това е чудесно, наистина чудесно. Ще излизаш с приятели, а? Какво ще гледате? Новият епизод на „Междузвездни войни“?

Бяхме гледали семейно „Междузвездни войни“. Ние с татко го харесахме, но мама запушваше уши с ръце при експлозиите и подскачаше при всеки сблъсък на светлинните мечове. След това се закле, че никога вече няма да ходи на кино.

— „Хърби пощурява“ — казах уверено, мъчейки се да не обръщам внимание на червенината, която се надигаше изпод яката ми.

— Разбирам — каза баща ми, леко обезсърчен и озадачен. — Но е хубаво, че излизаш с приятели, нали?

Той погледна многозначително майка ми, несъмнено доволен, че най-после имам приятели, но тя съсредоточено се опитваше да ми отреже парче чийзкейк. Опитах се да побутна ръката ѝ, за да бъде по-дебело и тя се подчини с въздишка, клатейки глава.

— Аз ще взема това парче — каза баща ми. — Дай на момчето по-малко.

Нищо не му убягваше.

— Само се прибери до полунощ.

— До полунощ? Но ние дори не знаем какви са тези хора…

— Стига, Лидия — приключи татко въпроса.

Полунощ! Бях направо слисан. Досега не ми бяха определяли вечерен час. Не беше нужно, но да ми отпуснат време до полунощ беше много щедро. Благодаря, татко. А сега трябваше да се справя със срещата с Хелън. Бях напълно сигурен, че това беше истинска среща. След по-малко от двайсет и четири часа. Отчасти горях от нетърпение, отчасти умирах от ужас.

Да се приготвиш за първа среща беше трудно. Знаех го от корицата на списание „Джаки“ при вестникаря. Явно имаше десет стъпки. Предполагах, че две от тях са приятен дъх и цветя.

След известно размишление реших, че може да са десет стъпки за момичетата, но само две за момчетата. Бях подсигурил свежия си дъх. След като излязохме от кафенето на Триша, си бях купил нова четка за зъби и паста „Ютимол“. Макар че на практика от нея устата ми изтръпна, реших, че щом е толкова неприятно, ще е по-ефективно.

Цветя. Беше ноември, но в оранжерията на татко цъфтяха няколко хубави розови и бели карамфила, които тайно откъснах по-късно същата вечер, докато родителите ми гледаха новините в девет часа. Увих стъблата в парче станиол и ги сложих върху учебниците си в чантата.

В онзи съдбовен петък татко ми даде два паунда след закуска и ми каза да се забавлявам. По онова време парите бяха голям проблем за семейството ни. Счетоводителят на татко, проклетият Пади Кери (това беше единствената груба дума, която съм чувал баща ми да произнася) беше избягал с парите ни година преди това. Татко беше бесен. Забрани ни да го споменаваме. Счетоводителят му беше близък приятел или поне така беше мислил баща ми. Кери имаше няколко богати клиенти, които бяха изгубили огромни суми и историята се появи във всички медии. Засега името на баща ми не беше споменато публично. Той много се притесняваше за това — чувстваше се унизен, че проклетият Пади Кери го е направил на глупак и че вече няма да може да осигурява на майка ми стандарта, с който беше свикнала. Цяла година мина в крясъци, блъскане на врати и безкрайни разговори, че трябва да затегнем коланите. Тъй че да получа два паунда от баща ми, без дори да съм му искал пари, беше повече от неочаквано. Казах си, че сега мога да купя цветя от магазин, но тъй като вече имах, щеше да е прахосничество. Не бях сигурен за какво да похарча парите.

Когато последният звънец удари, почти ми се гадеше от очакване. Дори мисълта за алтернатива на обичайните ритуали в петък вечер — домашно, вечеря, да гледам сам „Бонанза“ и „Царете на хаоса“ по телевизията, после новините в девет часа и някое токшоу с мама, да хапна малко и да си легна — беше вълнуваща. Татко обикновено отиваше на вечеря и питие с колеги в петък. Мама не обичаше социалния живот и винаги си стоеше вкъщи. Но тази сутрин татко беше обяснил надълго и нашироко, че щом аз ще излизам, той ще прекара вечерта у дома с мама. Значението на това ми стана ясно едва много по-късно — след като полицаят почука на вратата.

В онзи момент означаваше само, че не мога да се откажа от срещата с Хелън. Щяха да са нужни твърде много обяснения, а и нямаше да понеса разочарованието на баща си.

Най-накрая се озовах на прага на дома на Хелън. Беше в жилищен квартал с голяма общинска морава пред къщите. Чудех се какво ли е да имаш съседи, които всеки ден виждаш да излизат и да се прибират. Дървената порта висеше безжизнено на една панта, бялата боя се лющеше. Баща ми никога не би допуснал „Авалон“ да се занемари — всичко, което се счупеше или повредеше, веднага биваше поправяно или заменяно. За него външният вид беше от значение. Реших, че семейството на Хелън е немарливо. Нямаха дълга входна алея и земя като нас, само малка предна градина и покрит с чакъл участък за кола. Но там нямаше кола.

Много се изненадах, когато тя отвори вратата. И макар че току-що бяхме излезли от училище, Хелън беше намерила време да си смени дрехите, да си навие косата (правата ѝ копринена коса беше единственото, което истински харесвах у нея) и да си сложи грим. Червилото беше тъмночервено и беше изцапало зъбите ѝ. Черните ѝ джинси, имитиращи кожени панталони, не бяха достатъчно прилепнали по кльощавите ѝ крака, за да се получи ефектът, на който явно се беше надявала (Санди от „Брилянтин“). Хелън изглеждаше като възрастна. Веднага се почувствах в неизгодно положение. В тесния си униформен блейзър, за съжаление, аз си оставах ученик.

— С-съжалявам — заекнах. — Нямах време да се преоблека…

Но Хелън се радваше да ме види.

— Влез!

Посрещна ме възторжено. Дали се беше тревожила, че няма да отида?

Къщата миришеше на цигарен дим и навсякъде се виждаха цветя. По килимите, завесите, тапицериите, покривките за масички, по възглавничките и тапетите. Сякаш бях в ботаническа градина. Навсякъде имаше надраскани думи — по стените и огледалата. Имаше купища хартия и книги с всякакъв размер, а на всяка повърхност беше написано по нещо.

— Да, мама е поетеса — обясни ми Хелън. — Няма да се върне до утре, малките ми братя са при леля Грейс, тъй че къщата е наша.

Информацията беше поднесена небрежно, но многозначително. Нямаше кой да спре това, което предстоеше да се случи. Ако се съдеше по поведението на Хелън, със сигурност щеше да има поне целувки.

— Баща ти на работа ли е? — попитах аз не без малко надежда.

— Баща ми ли? Не съм го виждала от години.

Чудех се кога ще започнат Целувките.

— Сега ще вечеряме — има пици, които само ще сложа във фурната. Но са малки. Колко искаш? — Тя измъкна плик със замразени дискчета от фризера. Исках четири. Не, пет.

— Две, моля — казах.

Бях наясно, че апетитът ми предизвиква удивление у някои хора и не бях забравил обещаната торта на майка ѝ, макар да бях малко загрижен, че тя никъде не се виждаше.

— Аз искам три — каза Хелън, — съвсем малки са.

Изпитах нежност към нея, когато разкъса целофана със зъби.

— Обичаш ли джин?

— Майка ти дава ли ти да пиеш?

— Ако не знае, няма да се ядоса.

Хелън наля питиета и на двама ни. Спомних си карамфилите в чантата, която бях оставил при входната врата. Мислех да ѝ ги поднеса с идването си. Реших, че моментът е отминал. Щом щяхме да пием джин, целувките наближаваха и цветята вече не бяха нужни.

Изпих наведнъж джина с тоник, който ми беше наляла, и примигнах от острия вкус. Сега разбрах защо родителите ми отпиваха на малки глътки алкохола. Все пак успях да изпия набързо още два.

Мисля, че вечерята беше доста приятна, макар да знам, че изядох четири от пиците и оставих на Хелън една. Помня, че я попитах за тортата на майка ѝ и скрих разочарованието си, когато ми поднесоха нещо, което бих описал като обикновен пандишпан върху чиния с цветя. Хелън наля още джин. Когато Целувките започнаха, ми беше много приятно. Дотогава се бяхме приближавали по-малко един към друг на канапето. Ръката ѝ погали бедрото ми. Не съм сигурен кой започна, но имаше зъби и езици, смучене и мляскане.

Признавам, че бързо се възбудих. Хелън не пропусна да го забележи и предложи да отидем в спалнята ѝ. Уплаших се. Не бях планирал СЕКС. Разбира се, бельото ми беше чисто (мама беше стриктна в това отношение), но бях сигурен, че за да правиш секс, трябва да се съблечеш, а дори пиян не изпитвах желание да покажа телесата си. В училище никога не го правех. Редовно подправях бележки от майка ми до учителя по физическо, че имам слаби колене. Коленете ми щяха да са в по-добро състояние, ако не носеха такъв огромен товар.

След едно много бързо питие се качихме на горния етаж. Спънах се и реших, че ще е добра идея да прескоча последните стъпала. На този етап вече ревяхме от смях и стана още по-смешно, когато се прекатурих и си навехнах лявото стъпало. Малко болеше и на глезена ми имаше доста голяма резка, но аз не му обърнах внимание. Зачудих се как ще обясни на майка си кръвта по стълбите, но тя намекна, че майка ѝ може да не забележи. Бях много заинтригуван от майката на Хелън.

После влязохме в стаята ѝ.

— Смених чаршафите тази сутрин — каза тя, докато разкопчаваше ризата си без яка. Обърнах се, за да не я притеснявам, но после осъзнах колко е глупаво това и я погледнах. Тя стоеше пред мен само по бикини с рисунка на тенис ракета. Не знаех, че играе тенис. Долу не бях се осмелил да стисна гърдите ѝ. Знаех, че е слаба и би трябвало да знам какво ще видя, но очаквах поне някакви гърди. Когато беше облечена, тя определено имаше гърди. Къде бяха отишли? Моите бяха доста по-големи от нейните. В този момент се усетих физически отпаднал. Гадеше ми се и ми беше горещо.

— Хайде, лягай!

Тя лежеше под завивките, сложила ръце зад главата си.

— Няма много място — казах искрено.

— Ти ще бъдеш върху мен, тъй че има — беше много властна. — Трябва да се съблечеш — пауза. — Наистина нямам нищо против, че си дебел.

Сега и на мен не ми пукаше. Исках само да приключа с това. Училищната ми униформа постепенно се озова на пода, но и аз като нея не си свалих гащите, докато не си легнах. После започнахме да пъшкаме и да пискаме неприлично, а аз се потях обилно, докато се събувахме и аз се опитвах да намеря верния коридор. Хелън пое нещата в свои ръце, тъй да се каже, и ме насочи в правилната посока. Първите три минути беше невероятно, но после само се борех да не повърна. Опитах се да мисля за Фара Фосет, но не помогна. Не искам да навлизам в повече подробности за секса. Достатъчно е да кажа, че не ми хареса. Чувствах се тромав, мръсен, унизен и се зарадвах, когато Хелън каза, че ѝ стига. Нямаше защо да се тревожим от бременност.

— Не си ли го правил преди?

— Не.

— Аз също.

Бях изненадан. Признанието ѝ донякъде ме успокои.

С Хелън се разделихме неловко.

— Нали няма да кажеш на никого? — попита тя тревожно, докато лежахме в леглото след секса. Точно това безпокоеше и мен.

Потърсих опипом гащетата си в долната част на леглото, като междувременно смачках Хелън и прищипах малкото плът по скелета ѝ. Тя присви очи от болка.

— Никога — казах аз твърде силно, докато ставах от леглото. Усетих, че глезенът много ме боли.

— По-добре си върви. Мама скоро ще се върне.

Беше ясно, че и двамата искахме да приключим със срещата.

— Глезенът ми е подут — казах аз, докато обувах ластичните си панталони и отчаяно се мъчех да вкарам вътре шкембето си.

— И как видя?

Реших, че това е прекалено от момиче, което можеше да ми стане гадже.

На път към къщи повърнах в един плет. Часовникът ми показваше единайсет и пет, когато закуцуках по алеята към „Авалон“, съзнавайки, че ме чака мъчителен разпит. Лъжите, които бях подготвил за „Хърби пощурява“ и „приятелите“ ми, сега изглеждаха неубедителни. Не бях предвидил обяснение за петната от повръщано по панталоните ми и навехнатия глезен.

За моя изненада вратите на гаража бяха широко отворени, а на алеята нямаше кола, което показваше, че баща ми все пак беше излязъл.

Когато влязох през предната врата, къщата беше тиха и тъмна. Явно мама си беше легнала. Облекчен, съблякох дрехите си и ги пъхнах в пералнята с останалата купчина от коша, после спрях в кухнята, за да изпия чаша вода. Качих се по стълбите колкото можех по-тихо, промъкнах се покрай спалнята на родителите ми и се мушнах в леглото.

Докато лежах, се чудех дали така трябваше да се чувствам, след като бях имал полово сношение. Бях очаквал да се чувствам силен, умел и мъжествен. А се чувствах тъжен, наскърбен и болен. Може би беше заради джина. Дотогава не бях пил и джин.

Както и да е, това правих в петък, 14 ноември 1980 година — вечерта, когато баща ми уби Ани Дойл.

4. Лидия

Единайсетте дни след смъртта на момичето бяха най-напрегнати — чакахме брадвата да удари. Купувахме всички вестници и слушахме всички новини, очаквайки съобщение за изчезването ѝ, но нищо не се случи. Андрю ходеше на работа, аз правех упражненията си, ходех по магазините, готвех вечеря, грижех се за сина ни и за къщата, а от време на време се заключвах в спалнята си и си слагах аленото червило на мама. Бяха минали десетилетия, откакто го бях използвала и макар да беше напълно засъхнало, цветът му беше ярък, както винаги, и с малко крем „Понд’с“ успявах да го размекна и сложа върху устните си, за да погледна в огледалото и да видя как тя ме гледа.

Понякога се събуждах и се чудех дали смъртта на Ани не беше ужасен кошмар, но всяка вечер, когато Андрю се прибереше, един поглед върху все по-сивкавото му лице ми казваше, че не е било сън и че никога няма да се събудим. От прозореца на кухнята виждах прясно изкопания гроб. Бях помолила Андрю да посади растения, за да го покрием, и сега, в края на студения ноември, той се набиваше на очи с противоестественото си изобилие на цветове.

Все пак имах надежда.

— Никой не я търси — казах. — Може би никога няма да съобщят, че е изчезнала. Ако Лорънс изчезне, ще се обадим на полицията след няколко часа, нали?

— Ти ще се обадиш — каза Андрю. — Аз бих бил склонен да го оставя малко на спокойствие.

— Но… Това момиче… Явно никой не го е грижа за нея.

— Въпрос на време е да се вдигне тревога. Заблуждаваш се, ако си въобразяваш нещо друго.

Във вторник, 25 ноември, докато вечеряхме, на вратата се позвъни. Андрю отиде да отвори, а аз се заех с рязането на шунката. Чух началото на разговора и разбрах, че е дошъл полицай. Видях, че Лорънс слуша внимателно, затова затворих вратата и пуснах радиото, насилвайки се да остана спокойна.

Когато Андрю се върна на масата, видях, че лицето му беше пепеляво. Не посмях да го питам пред Лорънс какво е станало, вместо това заговорих за бойлера в сушилното помещение, който се нуждаеше от изолация. Той кимна рязко и се скри зад „Ивнинг Хералд“. Лорънс се взираше в ръцете на баща си. Големи ръце, по-загрубели, отколкото може да се очаква от ръцете на съдия. Андрю шумно прегъна вестника, за да приглади страниците и аз се стреснах за миг. После го остави.

— В колко часа се върна вечерта, когато беше на кино с приятелите си? — попита той Лорънс.

— Ами… Някъде преди полунощ. Ти каза, че мога да остана дотогава, нали? — каза Лорънс и забелязах, че бузите му поруменяха.

— Добре, добре, не съм те чул да влизаш. Бяхме дълбоко заспали, нали, Лидия?

Не знаех какво да кажа. Какво му беше казал полицаят? Дали все пак не ни бяха видели на плажа? Явно Андрю използваше Лорънс за алиби. Умен ход, но твърде очевиден.

— Предполагам — казах аз.

— Дълбоко заспали — повтори Андрю.

Лорънс изглеждаше объркан. Намигнах му, за да го уверя, че всичко е наред.

Но той не беше убеден.

— Какво искаше полицаят? — попита той.

— О, полицай ли беше? — попитах с непринуден тон. — Проблем ли има, Андрю? Нещо, свързано с някое дело?

Като съдия в Специалния криминален съд преди две години Андрю беше председател на процес срещу членове на ИРА. Дори беше станал обект на няколко завоалирани смъртни заплахи. Говорихме си да сложим караулка в началото на входната алея, да наемем пазач, но Андрю не искаше да го приеме.

— Отказвам да живея в крепост — каза той и аз се съгласих с него.

Началникът на полицията редовно се отбиваше, за да обсъдим безопасността и защитата му, но обикновено със съпруга ми разговаряха насаме в библиотеката. Андрю рядко ни разказваше за работата си.

Той замълча, преди да отговори.

— Няма нищо общо с делата ми. Изчезнала е млада жена. Полицаят дойде за рутинен разпит. Казах му, че през уикенда преди две седмици не съм излизал от къщата.

Следях изражението на Лорънс и забелязах как по лицето му за миг трепна недоумение.

— Това е ужасно! Къде е видяна за последно? Някъде наблизо ли? Защо дойде да разпитва точно тук? — преструвах се на загрижена, но трябваше да разбера защо са дошли на нашия праг.

Андрю отново взе вестника и закри лицето си, докато отговаряше.

— Смятат, че кола като моята е била забелязана наскоро близо до дома на момичето.

Тази кола! Стар морскосин ягуар — радостта и гордостта на Андрю, който настояваше сам да я поправя. Тя харчеше много гориво и поддръжката ѝ струваше цяло състояние. Откакто Пади Кери ни измами, Андрю се опитваше да я продаде, но не можеше да ѝ намери купувач. Защо не беше проявил достатъчно дискретност да я паркира далече от вратата ѝ?

— Що за абсурд?! И имат наглостта да разпитват теб? Трябва да си поговориш с някого за това. Каква наглост!

— Колата е рядко срещана, Лидия. Те просто си вършат работата.

Тонът му беше рязък.

Лорънс гледаше ту мен, ту баща си. Андрю се извини и излезе от стаята.

— Мамо… Беше ли татко… Не беше ли навън онзи петък? Колата му не беше на алеята, когато се прибрах.

Бях изненадана, че Лорънс помни толкова добре вечер отпреди две седмици, но той беше прав. Не ми се искаше да му противореча. Момчето ми беше много объркано.

— Не, скъпи, беше тук.

Но трябваше да защитя и себе си.

— В петък имах мигрена и си легнах много рано. Баща ти сигурно се е качил горе, преди да се прибереш. Ти сам го чу — бил е вкъщи, колата също.

— Но ти беше ли будна, когато той се…

— Лорънс! — разсмях се аз. — Защо са всички тези въпроси? Искаш ли още едно парче плодова пита?

Знаех как да отклоня вниманието на сина си.

Телефонът в антрето иззвъня. Зарадвах се на възможността да изляза от стаята, а и бързах да говоря с Андрю, за да разбера колко знае полицаят. Обаждаше се момиче, което търсеше Лорънс. Бях изненадана. Никой не беше търсил Лорънс от месеци, още по-малко момичета.

— За теб е — казах му. — Някоя си Хелън.

Той се изчерви до корените на косата си и отиде да се обади.

Открих Андрю да крачи напред-назад из спалнята.

— Ще ни арестуват. Полицаите знаят. Знаят!

— Какво знаят? Какво точно им каза? Кажи ми.

— Семейството ѝ съобщило, че е изчезнала в петък. Полицията разпитала другите наемателки в къщата и една от тях казала, че момичето било посещавано от човек, който карал кола като моята.

— Каква кола? Уточнила ли е? Защо паркира пред вратата ѝ? Глупак!

— Знаят, че е стара кола, тъмна на цвят. Казала, че според нея била ягуар или даймлер. О, Господи!

— А теб описала ли е? Видяла ли те е?

— Не, не би могла. Мисля, че бях много внимателен. Винаги носех онази стара шапка на баща ти и криех с шал брадата си. Никой там не е виждал лицето ми. Не исках да ме разпознаят.

— Къде е тази шапка?

— Какво?

— Къде е шапката сега?

— В антрето. Боже! Може да се върнат със заповед за обиск.

Той се разтрепери.

— Стига! Не рухвай, не мога да го понеса. Колко такива стари коли има в Дъблин? Десет… Може би петнайсет. Полицаят просто те е отметнал в списъка. Никой не е видял лицето ти. Аз съм твоето алиби. Ти си беше у дома с мен.

— Но като че ли Лорънс знае…

— Нищо не знае. Можем да го убедим в това. Не му давай повод да се съмнява. Наплискай си лицето и ела при нас в дневната.

Изтичах в антрето, където открих Лорънс да говори още по телефона, седнал на дървеното столче точно под старата шапка. Мисля, че тя стоеше от трийсет години все на този рафт. Помня как татко я носеше. Не исках да я изхвърля, но сега трябваше да изчезне.

— Какво искаш, мамо?

— Нищо. Всичко е наред.

Щях да взема шапката по-късно.

Лорънс се върна в дневната при нас. Опитах се да водя непринуден разговор, за да не забележи страха на баща си.

— Е, коя е тази Хелън? — попитах, но Андрю ми изшътка и усили телевизора. Предаваха новините. Не беше водещата новина, а може би третата или четвъртата.

— Нараства безпокойството относно местопребиваването на 22-годишна дъблинчанка, изчезнала преди единайсет дни. Ани Дойл не е виждана от вечерта на петък, 14 ноември, в дома си на „Ханбъри Стрийт“ в старата част на Дъблин.

Показаха некачествена снимка на момичето. Тъмнокоса, слаба, силно гримирана и облечена в джинсово яке, тя се усмихваше на някого зад фотографа с чаша бира в ръката. Изглежда не знаеше, че я снимат, защото деформираната ѝ устна разкриваше криви предни зъби. Погледнах към Андрю. Той се беше втренчил в телевизора.

— Това трябва да е жената, за която те разпитваха, татко.

— Шшшт! — каза гневно Андрю.

Говореше старши детектив О’Тул, водещ разследването:

— … Тъмна луксозна кола е била забелязана близо до дома на жената предните седмици. Предполага се, че шофьорът е бил мъж и редовен посетител в дома на госпожица Дойл. Молим всички, които са забелязали нещо подозрително, веднага да уведомят полицията.

После минаха на друга тема, нещо за недостига на гориво. Лорънс гледаше Андрю и несъмнено се чудеше защо е толкова напрегнат. Трябваше да разведря атмосферата.

— Дано хванат виновника. Горкото момиче! — казах аз.

Нито Лорънс, нито Андрю ми отговориха.

— Кой иска чай?

Лорънс поклати глава, но Андрю стискаше подлакътниците на стола си. Трябваше да го изкарам от транса.

— Скъпи? — казах малко остро.

— Какво? Не! — изръмжа той. Беше много блед. Забеляза, че Лорънс го гледа. Потръпна леко и каза:

— Е, коя е Хелън?

— Тя е моята… приятелка.

— Приятелка! — възкликнах аз, зарадвана от възможността да сваля напрежението в стаята. — В киното ли се запозна с нея? Онази вечер, когато ходи да гледаш „Хърби“ с приятелите си?

Заради случилото се не го бях разпитвала за онази вечер, а трябваше да се усъмня, когато каза, че излиза с „приятели“. И на него му беше трудно да лъже, както на баща му, и сега истината се изля.

— Не бях на кино с приятели. Бях на гости у Хелън. Тя ме покани. Ядохме пица и гледахме „Царете на хаоса“. Само това ще ви кажа — той погледна Андрю в очакване на реакция. — Татко?

— Това е чудесно, Лорънс, чудесно.

Явно на срещата беше станало повече, отколкото беше готов да ни каже. Това ме обезпокои. Спомних си, че беше пуснал пералнята. По правило с Лорънс нямахме тайни един от друг. Поне досега. Но трябваше да поема контрола, тъй като Андрю отново излезе от стаята, без да каже нито дума. Хванах ръцете на Лорънс.

— Лорънс, не ме прекъсвай. Не знам какво си правил с тази Хелън и не искам да знам, но ти заблуди баща си и мен. Прибра се с навехнат глезен и ни излъга как си прекарал вечерта. Не знам и какво си правил в пералното онази нощ. Няма дори да те питам. Баща ти ти даде два паунда, за да се забавляваш в киното, тъй че искам да ми ги върнеш. Ние сме почтено семейство и не се лъжем един друг. Ясно ли е?

Макар че никой от нас повече не спомена мъртвото момиче у дома, беше трудно да избегнем името Ани Дойл след първите новини за нея. На другия ден снимката ѝ беше на втора страница в „Айриш Таймс“ — същата, с деформираната усмивка и кривите зъби. За последно я видели в петък следобед да влиза у дома си. Имало непотвърдени сведения, че сутринта са я видели в старата част на града и полицията молеше за съдействие всички, които са били в контакт с нея през онзи ден.

На следващия ден във вестниците се появи снимка и интервю с родителите ѝ. Разгледах внимателно снимката. Един детектив стоеше зад останалите трима членове от семейството. Веднага си личеше, че са бедни хора. Лицето на бащата на Ани беше изпълнено с болка, очите му бяха изцъклени от изтощение. Беше набит, недодялан и небръснат. Жена му беше безлична. На снимката беше другата им дъщеря — с наведена глава и лице, скрито зад гъстата коса. Майката на Ани беше казала, че била добро момиче, много умно, много весело и популярно. Молеха хората да се оглеждат за нея. Искаха само Ани да се прибере. Докато четях, не можах да усетя страданието на майката. Опитах се, но не можех да си го представя. Чудех се какво би казал бащата на Ани, ако знаеше какви ги беше вършила скъпата му дъщеря. Може би щеше да изпита облекчение, когато разбереше, че е мъртва. И все пак му съчувствах повече, отколкото на жена му. Статията подробно описваше как била облечена Ани, когато я видели за последно: палто с десен „рибена кост“, тъмнолилави ботуши и посребрена гривна за самоличност — незабележителна, евтина дрънкулка, която носеха половината момичета в страната. Отбелязваха, че червената ѝ коса била боядисана в черно.

След това се успокоих. След седмица се появиха по-сензационни съобщения за Ани Дойл, в които се говореше за нещастното ѝ минало, за кражби от магазините и институционализиране. Не го казваха направо, но намекваха, че била проститутка. Бях отвратена. Андрю се закле, че нямал представа, но призна, че тя приела плана с по-голяма готовност, отколкото очаквал.

— Трябваше да знам, трябваше да се сетя — каза той.

Все пак, за наш късмет, тя беше момиче, което си бе просило белята, и последният човек, когото полицията би свързала със семейство като нашето. Нямаше за какво да се хванат, освен за една кола, предполагаемо подобна на нашата. Така и не дойдоха със заповед за обиск. Бях изгорила шапката на татко в огнището при първа възможност. Нямаше да открият нищо, освен ако не започнеха да копаят, а ние не им бяхме дали повод за това.

Новата цветна леха в задната градина отначало ме безпокоеше. Естествено, напомни ми за сестра ми. Но открих, че в крайна сметка свикваш с всичко.

Малко преди Коледа ние с Андрю излязохме на вечеря. Рядко излизам вечер, а сега и не можехме да си го позволим заради Пади Кери, но реших, че му се полага някакво малко удоволствие. Преживяхме толкова много. А и исках да говоря с него на обществено място, където нямаше да реагира пресилено. Погрижих се да ни намерят ъглова маса, където нямаше да ни чуват.

Изчаках да донесат основното ястие, преди да подхвана темата.

— Ти обичаш Лорънс и мен, нали, скъпи?

— Какво?… Да… Защо ме питаш? Разбира се, че ви обичам.

— Просто… Ако нещо се случи… Ако открият нещо…

— Боже, Лидия! — той остави приборите.

— Всичко е наред, сигурна съм, че сме в безопасност. Шумотевицата стихна. Никой вече не я търси, но просто ако…

— Какво?

— Надявам се, че ще помислиш за Лорънс.

— За какво говориш?

— Ако по някаква причина те хванат, ако намерят доказателства и няма начин да не те арестуват, можеш да кажеш, че си го извършил сам.

Той ме погледна с отворена уста и аз се зарадвах, че съм избрала този тих ресторант, защото знаех, че ако си бяхме у дома, щеше да крещи и да хвърля предмети. Винаги съм знаела как да контролирам избухванията на мъжа си.

— Виж, скъпи, ако Лорънс изгуби и двама ни при такива ужасни обстоятелства, животът му ще бъде съсипан. Но ако те хванат, би могъл да кажеш, че просто нещо се е объркало. Свада между влюбени. Можеш да им кажеш, че се е опитала да те изнуди и това ще е вярно! Аз мога да кажа, че не знам нищо и двамата с Лорънс да изградим наново живота си. Не би ли пожелал това за нас, скъпи?

Долната му челюст потръпна и когато накрая проговори, звучеше по ирония така, сякаш го душаха.

— Постъпих като глупак, когато последвах безумния ти план. Направих го, защото те обичах. Ще направя каквото поискаш. Ти пак ще получиш онова, което искаш. Винаги става така. Но не се преструвай, че го правиш заради Лорънс.

Андрю никога не е разбирал силата на майчината любов.

5. Лорънс

Дразнех се, че казват „изчезнала“, сякаш Ани Дойл се беше стопила във въздуха, след като беше ясно, че ѝ се е случило нещо лошо. Идеята, че баща ми е замесен в „изчезването“ на жена, би била напълно абсурдна преди онзи ден. Той беше уважаван човек, а ако човек четеше между редовете на „Сънди Уърлд“, разбираше, че тя е била наркоманка и проститутка. Той никога не беше имал извънбрачна връзка, поне доколкото ми беше известно, но бях сигурен, че знае нещо за това.

Първо излъга полицая, че си е бил вкъщи онази вечер, а после се опита да ме убеди, че си е бил легнал, но аз знаех, че не беше у дома, защото колата му я нямаше, когато се прибрах. Мама си беше легнала рано с една от нейните мигрени, а той се бе промъкнал по-късно. Това беше достатъчно подозрително, но когато прочетох за сребърната гривна във вестника, наистина се разтревожих. Съобщаваха подробно какво е носила Ани Дойл, когато е изчезнала.

Два дни преди това мама ме беше помолила да сменя торбата на прахосмукачката. Тя мразеше мръсната работа, затова татко или аз правехме това. Когато извадих торбата, нещо лъскаво беше пробило дупка в нея. Издухах прахта и видях тясна плочка, прикрепена към тънка метална верижка. Върху плочката пишеше „Марни“. Закопчалката беше изцапана с нещо червено. От другата страна на плочката нямаше верижка — явно беше половин гривна. Зачудих се коя ли е Марни и прибрах гривната в едно чекмедже в кухнята, защото реших, че е на майка ми. Помислих, че неволно я е засмукала с прахосмукачката, но забравих да ѝ кажа.

След като прочетох последните новини за Ани Дойл, разбрах значението ѝ и осъзнах, че мама никога не би носила подобна гривна. Мама носеше само златни бижута в старинен стил. Посребрената гривна би била твърде модерна и евтина за нея. Когато успях да хвана татко сам в кухнята, му показах гривната.

— Открих я в прахосмукачката. Не е на мама, нали?

— Дай ми я — това беше заповед. — Просто някакъв боклук.

Той я хвърли в коша и излезе бързо без никакво обяснение. Аз я извадих измежду обелките от картофи и мазните парчета, изрязани от месото на вечеря. Измих я на чешмата, увих я в салфетка и я прибрах в джоба си. Не знаех какво ще правя с нея, но знаех, че е доказателство за нещо. Тази мисъл ми беше неприятна, но ми се струваше важно да я запазя.

А после, няколко дни по-късно, се прибирах от училище и видях полицейска кола да спира пред портата ни. Дъхът ми секна. Дали бяха дошли да арестуват татко, или това беше просто едно от рутинните им посещения? Едър мъж излезе от колата, точно когато завих по алеята.

Познах го от новините по телевизията. Той разследваше изчезването. На задната седалка седеше друг мъж, а шофьорът беше униформен.

— Здрасти, синко. Аз съм старши детектив Деклан О’Тул, а този там — той посочи към задната седалка — е детектив Джеймс Муни. Тук ли живееш? — той посочи към къщата ни.

— Да.

Детектив Муни излезе от колата и застана зад О’Тул.

— И как се казваш?

— Лорънс Фицсаймънс.

— Вкъщи ли е баща ти?

— Не вярвам. Обикновено се прибира след шест.

Детектив Муни кимна и тръгна обратно към колата, но О’Тул му каза да почака. На лицето му играеше лукава усмивка. Той не ми харесваше.

— Значи ти си синът на съдия Фицсаймънс, а?

— Да.

Исках да затичам по алеята, но той сложи ръка на рамото ми, за да ме задържи.

— Доста едро момче си — опитваше се да се прави на мой приятел. Не отвърнах нищо. — Кажи ми нещо, Лорънс, помниш ли уикенда на 14 ноември, преди две седмици?

— Да, защо?

— Беше ли си у дома през онзи уикенд?

Питах се дали не трябва да поискам адвокат, но детективът се държеше много непринудено. Не записваше нищо. Въпреки всичко бях ужасен.

— В петък вечер бях на гости у приятелката си. Можете да я питате.

— Не се защитавай, синко. Не те обвинявам в нищо, това е просто рутинна проверка — беше много по-самоуверен от Муни, когото бях чул да разпитва татко. Беше… веселяк.

— Защо ме разпитвате за онзи уикенд?

Той пренебрегна въпроса ми.

— Сега ми кажи, късно ли се прибра онзи петък? По кое време си легна? Или не си си лягал? — той ме смушка и ми намигна, сякаш бяхме дуо комици.

— Бяха ми разрешили да се прибера най-късно в полунощ. Но се прибрах малко след единайсет.

— Вечерен час, а? И чакаха ли те мама и татко за пълен отчет? — той пак намигна.

— Да — казах аз.

— Сигурен ли си? И двамата ли?

— Да — стараех се гласът ми да не трепери, но не можех да контролирам червенината по бузата си. Лъжата излезе толкова лесно, че дори аз се изненадах.

— А баща ти излиза ли изобщо през онзи уикенд?

— Не. Всички си стояхме вкъщи.

— Каква страхотна памет имаш!

— Помня, защото си навехнах глезена и мама и татко си стояха вкъщи, за да ми подават разни неща.

— Чудесно, само това исках да знам, синко. Просто разпитвам хора от списъка. Мръсна работа, но някой трябва да я върши — той пак ми намигна и тръгна към колата си.

— Няма ли да влезете? — попитах аз и кимнах към „Авалон“.

— Няма нужда, няма нужда.

Детектив Муни, който досега беше мълчал, прошепна нещо настоятелно на ухото на О’Тул. О’Тул махна раздразнено с ръка, но каза:

— И още нещо, носи ли баща ти някога шапка? Мека шапка. — Той извади снимка на шапка от джоба си. — С такава форма — и я посочи с пръст.

Въздъхнах с облекчение.

— Не, никога. Той няма шапка.

О’Тул погледна Муни със самодоволно изражение.

— Добре, това е всичко, ще тръгваме.

— Но защо питате за онзи уикенд, за баща ми и за някаква шапка?

Той се почеса по носа.

— Текущо разследване, но сега няма защо да се тревожиш. Тръгвай!

Той натисна клаксона и те потеглиха.

Търсеха друг мъж — мъж, който носеше шапка. Не беше нужно да лъжа. Но татко беше виновен за нещо — може би беше излязъл онази нощ по друга причина. Почти с облекчение помислих, че може би има извънбрачна връзка и гривната е на любовницата му Марни. Никъде в статиите не се споменаваше името, изписано на гривната и човек би предположил, че ще е името на собственичката ѝ — Ани. Тъй че Марни сигурно беше уличницата, с която се виждаше татко. Това беше по-добре от… онова, което беше станало с изчезналата проститутка, каквото и да бе то. Възелът в стомаха ми се отпусна.

Мама кроеше плат на масата в кухнята, когато влязох.

— Мамо — казах весело, когато влязох. — Татко не е заподозрян. Те търсят мъж с шапка!

Тя не вдигна поглед.

— За какво говориш, скъпи?

— Отвън имаше двама детективи, единият ме разпитва за онази нощ, за която разпитваха и татко, но те търсят мъж с шапка.

Тя се усмихна мило.

— Мили боже, полицай да те разпитва! Какво му каза?

— Казах му, че с татко сте били тук, когато съм се прибрал и че татко дори няма шапка.

Тя се разсмя.

— Това е нелепо — да разпитват ученик.

— Надявам се да го хванат.

— Кого?

— Мъжът с шапката!

Потърсих в хладилника сирене и отрязах две дебели филии хляб.

— Остави си място за вечеря — каза мама.

Как пък не. Бях облекчен, че повече нямаше нужда да мисля за това момиче. След като хвърлеха вестниците, аз ги вадех от боклука и изрязвах статиите за изчезналата жена. Беше необичайно, че напоследък татко купуваше всички вестници — включително онези, които твърдеше, че презира. В нашата къща обикновено не четяхме „Сънди Уърлд“. Отначало имаше само информация къде е видяна за последно, описание на облеклото ѝ, но в по-късните статии се намекваше за долнопробния ѝ начин на живот. Четях ги внимателно нощем, гледах кривозъбата ѝ усмивка, безформената ѝ устна и отчаяно се опитвах да отхвърля мисълта, че баща ми може да е замесен. Прерових бюрото в кабинета му, търсейки доказателства, че има любовница, но всъщност търсех връзка между него и Ани Дойл. Не знам какво очаквах да намеря. Снимка? Името ѝ в папката с някое дело? Беше абсурдно и го знаех. Проститутките не дават нито разписки, нито визитни картички.

Бях сънувал кошмари, в които правех секс с Ани в някакво изкривено подобие на стаята на Хелън и други, в които я мушках яростно със сребърния нож за писма на татко, а после виждах лицето на мама и се събуждах облян в пот и изпълнен с чувство на вина. Сега бях свободен от всичко това.

Докато след два дена не забелязах празно място на рафта, където, откакто се помня, стоеше старата шапка на дядо. Попитах мама къде е.

— Мисля, че баща ти най-после я изхвърли — каза тя разсеяно и целият изживян страх и тревогата нахлуха отново в сърцето ми.

Нервно попитах татко дали е изхвърлил шапката.

— Защо искаш да знаеш? — беше първият му въпрос, преди да каже с треперещ глас, че не знае какво е станало с нея.

Знаех със сигурност, че лъже.

Не направих нищо с тази своя увереност. Плашех се от онова, което означаваше тя. Бях излъгал полицията и също можех да вляза в затвора. Какво беше направил той с жената? Знаех, че сме фалирали, но ако е искал да отвлече някого, не трябваше ли да избере някой богаташ? А и не ми се виждаше толкова отчаян. И къде бяха исканията за откуп? ИРА бяха отвлекли човек, но всички знаеха, че това е работа на ИРА, а и те бяха отвлекли богаташ — чуждестранен индустриалец. Баща ми не беше глупак. Това ме наведе на мисълта, че може би Ани Дойл е имала проблем с ИРА или някоя престъпна банда и татко ѝ е дал пари, за да замине в чужбина под нова самоличност. Татко е помогнал на млада жена в беда. Не беше ли това по-вероятно? Но ако беше така, защо полицията не знаеше? Може би защото случаят е бил толкова деликатен, че само съдията можеше да знае. Опитвах се да вярвам в тази версия, защото колкото и невероятно да звучеше тя, алтернативите бяха твърде ужасни, за да ги обмислям.

През следващите седмици направих всичко възможно, за да не се виждам с Хелън, но тя ми звънеше редовно, уж за да се увери, че не съм казал за секса.

— Не искам да ме мислят за уличница.

Не ѝ казах, че момчетата от класа ми я наричаха така, преди още да бяхме имали полово сношение.

И продължи:

— Това е нещо, което трябваше да отметна, разбираш ли? Исках да разбера защо е цялата врява.

Усещах разочарованието ѝ. Предполагам, че ако беше решила да се отърве от девствеността си, едва ли бих бил първият ѝ избор. И колкото и да беше неприятно това прозрение, си задавах въпроса дали други момчета са я отхвърляли, преди да избере мен. Но после се зачудих дали някое момче от моя клас би отказало секс с което и да било момиче. Явно все пак ме беше избрала. Горката Хелън.

— Съжалявам — казах ѝ първата вечер, когато за пръв път говорихме по телефона след онази нощ.

— Боже, не, аз не съжалявам, не трябваше да… Аз просто… Да не говорим повече за това.

— Добре.

Настъпи пауза и после трябваше да попитам, защото държах да знам.

— Сега гадже ли си ми?

— Искаш ли да бъда?

Говореше недоверчиво. Какво трябваше да отговоря?

— Ами, предполагам…

— Чудесно, това е чудесно.

Гласът ѝ прозвуча по-весело. Не знаех какво да кажа.

— Още ли си там?

— Да.

— Значи мога да те наричам мое гадже? И не е нужно да…

— Какво? Никога ли?

— Може би… Някой път, но не скоро… Става ли?

— Добре… Лека нощ.

— Ще се видим ли утре?

— Да, вероятно.

— Лека нощ.

Би трябвало да отпразнувам факта, че си имам гадже, дори да беше просто Хелън, но се боях да се доверя на някого. Ако изкажех страховете си, това щеше да ги оправдае и да ги материализира. Хелън стана досадна и натрапчива. Беше параноична и твърдеше, че я използвам само за секс. Кълнеше се, че ако кажа на някого, че сме го правили, ще разкаже на всички колко е малък пенисът ми и че дори да беше голям, шкембето ми пак щеше да го скрива. За по-добро първо гадже не можех и да мечтая.

Хелън идваше в „Авалон“, често неканена.

— Да му се не види! Колко голяма е шибаната ви къща! — каза тя, когато дойде за първи път.

Изшътках ѝ и я помолих да се държи възпитано пред родителите ми. Тя си посъбра малко езика, но си личеше, че не ѝ пука какво мислят хората за нея. Знаех, че не беше направила добро впечатление на мама и татко. Мама се държеше хладно и въздържано в нейно присъствие, поддържаше насила учтив разговор, а после излизаше от стаята. Веднъж татко хвана Хелън да си отсипва водка в малко шише от лимонада. Поех вината и казах, че идеята е била моя. В друг случай би се вбесил от подобно нещо, но тогава просто се отдалечи, мърморейки. Сигурен съм, че смяташе Хелън за луда тийнейджърка, но може би изпитваше облекчение, че си имам гадже. Доколкото знам, не каза на майка ми за водката. А на Хелън не ѝ пукаше.

Коледната ваканция започна на деветнайсети декември. Не беше точно удоволствие да не съм на училище. От една страна, не държах да срещам мъчителите си, но от друга съдилищата бяха затворени и татко си беше повече у дома. Около него се изнервях. От вечерта, когато полицаят беше дошъл вкъщи, бях престанал да си пиша домашните и да преговарям. Изобщо не учех, обсебен от мисълта, че вероятно живея с лъжец и убиец.

Обмислях дали да не подправя бележките си. Доста ме биваше в това. В старото ми училище го правех за приятели, но в „Сейнт Мартин“ бързо предложих тази услуга, за да избегна побоите. Веднъж ме накараха да подправя банкнота от десет паунда, но после ме набиха, защото фалшификацията се оказа неуспешна, както ги бях предупредил. Реших да не лъжа за оценките, но се притеснявах как ще реагира баща ми.

Вече го бях разочаровал с това, че не бях спортна натура и не обичах нито ръгби, нито голф. Веднъж ме беше принудил да премина осемнайсет дупки на голф в неговата компания. Никога не съм знаел как да разговарям с него и не можех да пратя топката на повече от три метра. Тогава го изложих и пред приятеля му. Беше състезание на бащи и синове, несъмнено предложено от приятеля му, който членуваше в по-лъскав голф клуб от татковия. Синът му беше доста по-малък от мен, но аз се изложих, като припаднах на четвъртия начален удар и трябваше да бъда прибран с количка за голф и върнат в помещението на клуба. Когато проклетият Пади Кери извърши своето злодеяние, татко беше принуден да се откаже от членството в голф клуба, като заяви, че нямал време. Всяко зло за добро.

Но оценките ми винаги са били отлични. Последното, което бе необходимо на баща ми, беше още една причина да се вбесява. А и не бях сигурен дали щях да съумея да се овладея, ако това станеше. Мама щеше да се опита да омаловажи всичко и да изтъкне, че петиците и четворките също са добри оценки.

Връчих синия плик на баща ми още на първия ден от празниците, за да приключа с цялата история. Той го отвори разсеяно, докато аз чаках нервно, но след като прегледа написаното, изобщо не изглеждаше ядосан.

— Къде са шестиците? Отпуснал си се — каза той.

После мама го взе.

— Боже, Лорънс! — възкликна тя, след като прочете всичко. — Не е трагедия, скъпи, но какво е станало с теб? — и преди да успея да ѝ отвърна, добави: — Заради онова момиче е. То те разсейва. Когато е край теб, нищо не вършиш.

— Тя се казва Хелън — промърморих.

— Не отговаряй на майка си! — изръмжа вероятният убиец/похитител, но после излезе от стаята и повече не каза нито дума по въпроса.

Мама ми чете конско, щяла да ме държи под око, за да се убеди, че ще наваксам пропуснатото през коледната ваканция.

— Разбира се, вината е моя. Беше ми ясно, че не е стока, още като чух за нея. Трябваше да прекратя това още тогава.

Успях да позвъня на Хелън и се опитах да ѝ обясня, че трябва да караме малко по-полека.

— Я стига! — рече тя. — Ти мъж ли си или мишка?

Не ѝ отговорих.

Мама се тревожеше, защото татко внезапно започна да изглежда стар и болен. Опитвах се да не мисля за това, но не можех да се успокоя. Мама каза, че трябва да бъдем внимателни с него и да се опитаме да не го натоварваме излишно. Довери ми, че имаме сериозни финансови проблеми, които той отказвал да обсъжда с нея. Съобразявах се с нейната загриженост, настоявах, че умалелият блейзър още ми става и няма смисъл да ми купуват нов за оставащите пет месеца до края на учебната година. Тя призна, че просто не можем да си купуваме онова, което ни е нужно.

Преди не бях виждал баща си да се поддава на преживявано напрежение. Стресът и депресията бяха слабости на майка ми. Когато той продължи да линее, осъзнах, че може би аз съм единственият, който знае причината за отпадането му.

Навърших осемнайсет години на Коледа. С Хелън си разменихме подаръците предишната вечер, когато тя дойде в „Авалон“. Каза, че съм бил лесен, защото трябвало да ми купи само един подарък за рождения ден и Коледа. Беше фланелка с надпис „Междузвездни войни“ (вече бяхме гледали „Империята отвръща на удара“), но не посмях да я премеря пред нея. Както очаквах, се оказа твърде малка. Аз ѝ купих обици от парченца цветно стъкло. Тя каза, че били прекрасни, а и без друго смятала да си пробие ушите.

Опитвах се пак да си изпрося секс от Хелън, но тя каза, че е загубила интерес. Ръката ми почервеня от плясканията ѝ. Това е моят траен спомен от Бъдни вечер онази година — аз я умолявам, а тя ме пляска.

Големият ден започна като нормален семеен празник. Хапнахме в трапезарията, а не в кухнята. Имаше ленена покривка и кристални чаши, а татко — за пръв път от… ами от „онзи случай“, се опита да бъде в добро настроение. Преструваше се на весел и радостен, чете същите тъпи шеги, които чувахме всяка година, от опаковките на коледните бисквити. Похвали храната и макар да виждах колко се дразни, не ми направи забележка, като видя колко си сипах. Реших да се възползвам от амнистията по случай рождения си ден и Коледа, и изядох цяла кутия бонбони. Никой от нашите не възрази.

Отворихме подаръците си. Между другите неща получих албума с най-големите хитове на Род Стюарт, който много исках. Бях купил на мама талисман за гривната. Правех го всяка година. Беше миниатюра на балерина. Мама е учила балет като млада и е можела да учи в Лондон като тийнейджърка, но отказала, защото се бояла, че ще ѝ бъде мъчно за дома. Тя никога не ходеше на почивки. Не издържаше да бъде далече от „Авалон“ за повече от ден. На дванайсет години я бяха рисували в стила на Дега как се упражнява на станката и голямото платно в рамка от розово дърво висеше над камината. Тя още упражняваше балетни стъпки и всяка сутрин правеше упражнения за разтягане пред огледалото в стаята за танци. Хареса новия талисман, но аз бях сигурен, че ще е така. На татко подарих книгата Rumpole of the Bailey3. Той харесваше сериала — все се оплакваше, че е нереалистичен, но никога не го пропускаше.

— Благодаря, синко, много мило.

Изглеждаше наистина трогнат и започнах да изпитвам нещичко към него и да се чудя дали пък нещата няма да се оправят. И тогава си помислих как ли минава Коледа в дома на Ани Дойл, представих си как майка ѝ, баща ѝ и сестра ѝ гледат празното място на коледната трапеза. Знаех, че за тях празникът не е весел.

Татко искаше да подчертае, че ставам на осемнайсет години и произнесе хубава реч за това, че вече съм мъж и скоро ще тръгна по света, следвайки собствените си решения, но че той е сигурен, че ще се гордеят с мен. Мама не одобри онази част за тръгването ми по света, но ми наля малка чаша вино — първата ми законна чаша алкохол, а после ми даде допълнителен подарък, като подчерта, че е лично от нея. Приличаше на кутия за бижута, но когато отворих капака на панти, в нея имаше златен бръснач, поставен в кадифено ложе. Бил семейно наследство — на баща ѝ.

Знаех, че за нея това е много важно и иска да е така и за мен, но баща ми не се удържа.

— За бога, Лидия, това е абсурдно! Лорънс още не се бръсне! — каза той подигравателно. — Той изостава в развитието си, нали, момче?

Беше вярно, че още не ми трябваше бръснач, но бях напълно развит във всяко друго отношение и много се изкушавах да му кажа, че съм правил секс. Мама набързо се опита да успокои ситуацията, но реферските ѝ способности бяха почти нулеви.

— И да не му трябва сега, скоро ще му потрябва — каза тя бодро и стисна баща ми под лакътя.

Той се противи известно време, но накрая се измъкна с думите:

— Да, да, разбира се.

После закачливо ме тупна по рамото, по мъжки. Опитах се да не трепна — не заради болката, а заради неискреността.

— Наздраве! Честит рожден ден! — каза мама и всички се чукнахме.

Срещнах погледа на баща ми и усетих, че се опитва да разбере що за човек съм всъщност. Не сведох очи. Имаше миг на разбиране, в който усетих някаква искреност, а той видя сина си през пластовете плът. Но мигът отлетя, когато звънна телефонът. Мама отиде да се обади.

— Онова момиче е! — извика тя от коридора.

Долових тежката ѝ въздишка.

Татко обърна очи към небето и каза раздразнено:

— Коледа е!

Сякаш имаше закон, че по Коледа не можеш да говориш по телефона.

— Имам рожден ден — напомних му.

Той се осъзна и ми се усмихна с разбиране. Отново усетих как стомахът ми се свива от тревога. Изглеждаше дяволски благ, но аз знаех истината.

Телефонното обаждане от Хелън беше кратко.

— Честит рожден ден! И Коледа! Какво ти подариха?

Изброих получените подаръци.

— Само това ли? Мислех, че ще получиш повече.

За Хелън голяма къща означаваше богатство и пилеене на пари. В действителност рядко е така.

Чувах как братята ѝ крещят и каква силна попмузика се носи у тях.

— Мама е превъртяла и купи на Джей и Стиво барабани. Луда кучка!

Джей и Стиво бяха на шест и осем години. След това чувах само оглушителен шум от цимбали и как Хелън и още двама души реват: „Стига!“

Майка ми показа главата си през вратата и с поглед ми нареди: „Затваряй телефона!“ Разговорът, тъй или иначе, беше невъзможен, поне от страна на Хелън заради какофонията, тъй че се сбогувах с нея. Докато наближавах кухнята, чувах шума от разчистването на масата. Татко каза:

— Що за идиот може да звъни на Коледа?

— Андрю, и аз не я харесвам повече от теб, но за бога, не можеш ли да бъдеш мил с него поне един ден?! Има рожден ден все пак!

— Какво изобщо му харесва? Той е шишкав. И тя не е като картинка, но…

— Той е твой син! Не можеш ли…

Изкашлях се. Исках да знаят, че съм ги чул. И двамата се смутиха, а баща ми даже прояви приличието да се засрами. Дотогава не го бях чувал да изказва толкова директно мнението си за мен. Бях ядосан и не ме свърташе на едно място. Вбесяваше ме презрителното му, раздразнително и високомерно присъствие — застанал до кухненската мивка, той гледаше през прозореца, преструваше се, че Ани Дойл не е съществувала и му се искаше и мен да ме няма. Мразех го. Исках да умре.

6. Карън

След като татко съобщи на полицията за изчезването на Ани, очаквахме новини до ден-два, но не стана точно така. Отидохме в управлението в петък вечер, 21 ноември. Детектив Муни сякаш прие сериозно загрижеността ни. Дадохме му описание на дрехите, които липсваха от гардероба ѝ.

— Има ли някакви особени белези? — попита той.

Посочих устата ѝ на снимката.

— И носи гривна за идентификация, която не сваля.

— Значи на гривната пише името ѝ?

— Не, пише „Марни“.

— Тази Марни нейна приятелка ли е?

Татко ме изгледа свирепо.

— Няма значение. Марни е нейна позната. Името няма значение.

Знаех, че на другия ден са разпитали момичетата, които живееха в къщата с Ани. Отидох в „Кларкс Арт Съплайс“ да питам дали сестра ми е купила комплект за рисуване предишната събота. На онази снимка Ани беше доста пияна, но тя беше най-хубавата, с която разполагахме. Беше направена преди година на тържеството по случай петдесетия рожден ден на чичо. На всички други снимки тя беше сложила ръка пред устата си, скривайки най-отличителния си белег и полицаите ги бяха отхвърлили. Знаех, че Ани ще се ядоса, задето показваме снимката, която се беше опитала да скъса.

— Приличам на шибан мутант! — беше казала тя.

Момичето в магазина за художествени материали помнеше, че Ани отишла там преди седмици, огледала комплекта за рисуване и казала, че ще се върне да го купи. Продавачката ѝ предложила да остави депозит, но тя казала, че ще донесе пълната сума. Не беше изненадващо, че не се беше върнала. Ядосах се на себе си, че се бях надявала да го е направила.

Чудех се дали не е отишла в Лондон за аборт. Ако е била бременна, не би рискувала да я върнат отново в „Сейнт Джоузеф“. Но ако беше отишла да прави аборт, щеше да вземе багаж и сигурно вече щеше да се е върнала. Отчаяна, прекарах сутринта в телефониране на всички болници в Дъблин. Не беше регистрирана никъде, нито бяха виждали някой, който да прилича на нея. Детектив Муни ми каза, че е направил същото със същия резултат.

Мама прекарваше цялото си време в църквата, да се моли за завръщането на Ани, но ние с Деси си взехме отпуск, за да я търсим. Говорихме с посетителите на „Викингът“. Реших, че е по-вероятно да разговарят с мен, отколкото с майка ми. Познавахме някои от тях на вид. Всички познаваха Ани, усмихваха се, когато говореха за нея.

— Тя става същински демон, когато види „Джеймисън“ — каза барманът, който едва ли беше отказвал да вземе парите ѝ.

И те се чудели къде е. Попитах дали някога е ходила там с гадже. Тогава една от „приятелките ѝ“ се поколеба.

— С няколко — каза тя.

Деси се почувства неудобно и излезе от кръчмата.

Отидохме и при шефа ѝ в агенцията за чистачки. Когато стигнахме, полицията вече беше говорила с него и той отказа да ни каже каквото и да било с думите, че вече е казал на полицаите всичко, което знае.

— Тя е истинско наказание — това беше всичко, което каза. — И без това щях да я уволня.

Три дни след като бяхме съобщили за изчезването на Ани, полицаите се свързали с хазяина ѝ, точно преди да разчисти апартамента ѝ. Разбрах, че бил ядосан и мърморел за неплатения наем. Претърсили навсякъде. Мисля, че тогава започнаха да проявяват по-различен интерес към Ани.

В сряда, 26 ноември, старши детектив О’Тул телефонира и ни повика в управлението — мама, татко и мен. Всички въздъхнахме с облекчение. Убеждавахме се един друг, че са я намерили.

В управлението детектив Муни ни заведе в малка стая без прозорци. В нея имаше само два стола и някой отиде за още три, за да можем и ние с татко да седнем. Искаха всички да седнем, преди да говорим. Тогава мама се изнерви и стисна броеницата.

— Защо е цялата тази драма? Не може ли просто да ни кажете къде е?

Старши детектив О’Тул беше човекът, с когото бяхме поддържали връзка по телефона през последните дни, но никой от нас не го беше виждал. Беше над трийсетте, доста набит, и имаше порязване от бръснене на брадичката и точно под лявото ухо. Отбелязвах тези дреболии, за да се отвлека от предстоящите новини, за които вече бях сигурна, че са лоши. Осъзнах, че ако новините за Ани бяха добри, щяха да ни ги съобщят по телефона. Муни седна до старши детектив О’Тул от едната страна на масата, а ние тримата — от другата. Масата беше стара и очукана, голяма колкото учителско бюро. Изглеждаше сякаш е била дълбана с джобни ножчета и беше украсена с надраскани голи до кръста жени и надписи като „Мамка им на свинете!“ с писалки и маркери.

Детективът беше отворил пред себе си една папка. Не можех да видя какво пише вътре, но виждах снимката на Ани. Бяхме я разлепили навсякъде, където можехме — по стълбове и в магазини, в кръчми и пред църкви.

Старши детектив О’Тул се представи като Деклан и ни попита за малките имена. Мен изгледа доста продължително по начин, който ме накара да се чувствам леко неудобно.

— Видяхте ли ме снощи по телевизията? Ние приемаме това много сериозно.

Мама беше гледала интервюто и се държеше с него като с известна личност. Ние с татко го бяхме изпуснали, защото търсехме Ани.

— Честно казано, мислех, че ще получим по-добра реакция, но отсега трябва да ви кажа, че не сме намерили Ани.

Мама изхлипа. Напрежението подлудяваше всички ни.

— Но открихме някои неща, които не съм сигурен, че знаете.

Той ме погледна и попита:

— Знаеше ли, че сестра ти употребява хероин?

— Не е вярно. Обича да си пийва, но не би припарила до наркотици.

— Боже! — каза татко.

— Когато претърсихме апартамента ѝ, открихме под матрака някои неща, които ни карат да мислим, че го е използвала редовно.

— Какви? — попита мама.

— Спринцовки, обвивки от фолио, турникет.

Бях шокирана. Знаех за пристрастените към хероина. Срещаха се и из нашия квартал. Всички бяха безнадеждни случаи, живееха на улицата и просеха за следващата си доза. Бях ги виждала с очите си. Ани не беше такава. Мама не каза нищо, а само тихо заплака.

— Тя не е такава — каза татко, — може да е проблемна, но е твърде умна, за да взема наркотици.

— Джери — каза О’Тул, без да обръща внимание на състоянието на майка ми, и снизходителният му тон не ми хареса, — знаеш ли, че Ани е била залавяна да краде в магазини три пъти през миналата година? Била е в съда. Последния път съдията ѝ казал, че ако отново я изправят пред него, ще я затвори. Не е водела почтен живот.

Татко замълча, но аз бях шокирана и разгневена.

— Защо го казвате? Ани не е крадла! И нямаше пари за наркотици. Това не е вярно, а и да е така, къде е тя? Направихте ли нещо, за да я намерите?

Муни се втренчи в тавана — според мен от срам, но О’Тул продължи.

— Печелела е, като е продавала откраднати стоки на трето лице, а е имала и… — той се изкашля, но кашлицата му беше пресилена и фалшива — други източници.

Той се приведе, сложи длани върху масата и се обърна към мама.

— Полин, всички трябва да се успокоим. Признавам, че не знаем къде е, но изглежда е имала редовни господа… клиенти… през последните няколко месеца и те може би също са плащали за навика ѝ.

Минаха няколко секунди, преди да осъзнаем какво ни беше казал. Мама още беше объркана, но татко скочи и с трясък запрати стола си назад.

— Да не казваш, че моята Ани е проститутка? Това ли казваш? Защото ще ти разбия муцуната, ако намекваш това.

Дръпнах татко за ръкава, а О’Тул скочи от стола си и избута Муни пред себе си. Муни мина зад татко, сложи успокояващо ръка на рамото му и тихо каза.

— Господине, просто разглеждаме фактите, за да ни помогнат да открием дъщеря ви.

Татко дишаше тежко, стиснал юмруци, после подръпна косата си.

— Татко, моля те, престани. Седни.

Той се свлече обратно на стола. О’Тул кимна на Муни, който застана като на пост до татко. Старшият детектив се приведе напред и каза тихо:

— Разбирам, че сте разстроени да го чуете, но проучихме миналото на Ани. Знаем, че е била две години в „Сейнт Джоузеф“. Ти си я пратил там, Джери.

Татко скри лицето си с ръце.

— Сега трябва да те питам нещо и искам хубаво да си помислиш, преди да ми отговориш. Мислиш ли, че е възможно Ани сама да е отнела живота си?

Аз нямах нужда да мисля по този въпрос.

— Изключено.

Беше ми минало през ума, но Ани беше оптимистично настроена последния четвъртък, когато я бях видяла. Беше оживена и се надяваше да получи пари отнякъде. Не беше оставила писмо. Не беше открито тяло. Ани не би ни причинила това. Макар че постоянно се караха с татко, между тях винаги е имало здрава връзка. Тя никога не би му го причинила. Мама и татко с готовност се съгласиха с мен.

— Не и нашата Ани — каза мама.

— Е, това е нещо, което никога не може да се изключи напълно, а сега се радвам, че мога да продължа с разследването. Както може би предполагате, показването ѝ в новините по телевизията засега не дава много плодове. Но аз познавам няколко души от пресата, които може би ще се заинтересуват от човешката страна на историята. Готови ли сте да разговаряте с тях следобед, ако се съгласят да дойдат в участъка?

Личеше си, че този въпрос вълнува О’Тул.

— Само аз ли? — попита татко.

— Всички — старши детективът кимна към мен. — Не вреди да покажат и някое хубавичко лице — намигна ми той. Бях отвратена.

— И аз да им кажа, че моята Ани е наркоманка и проститутка?

— Разбира се, няма нужда да разкривате по-неприятните подробности. Говоря само за отправяне на публичен призив към дъщеря ви да се прибере. Нямаме доказателства, че ѝ се е случило нещастие, но тя може да е в компанията на… Да кажем, неприятни типове. Просто вие тримата ще поговорите с няколко репортери — нищо особено. Никаква част от другата… информация няма да им бъде съобщена.

Детектив Муни погледна мрачно татко.

— Мисля, че това е най-добрият шанс да я намерите, Джери.

Започнахме да спорим. Мама искаше да го направим, но татко се колебаеше. Скараха се жестоко пред О’Тул, а аз бях по средата.

— Ти винаги си се срамувал от нея — каза мама на татко.

— Можеш ли да ме виниш, Полин? Едва ли ще тръгна да се хваля с дъщеря курва и наркоманка.

— Значи ще си доволен, ако лежи мъртва на някоя улица, така ли? Ще си доволен, ако никога вече не я видиш?

— Не! Не казвам това. Тревожа се какво ще стане другия път, когато тя изчезне, за да се запие. Тревожа се до смърт, ако искаш да знаеш.

— Тя е твоя плът и кръв. Трябва да я намерим.

— Съгласна съм с майка. Ами ако е в беда? Не е в запой. Ако хората, при които се е озовала, знаят, че полицията я търси, може би ще я върнат у дома.

— Дори не знаем дали не е заминала някъде…

— Знаем, татко. Всичките ѝ вещи си бяха на място. Не би заминала, без да ги вземе.

Следобед се върнахме в участъка. Деси дойде с нас, макар че седна най-отзад. Бях му казала за наркотиците и проституцията. Той беше безкрайно потресен.

— Боже — каза, — не съм знаел, че е чак толкова лоша — после стисна здраво ръката на татко, сякаш бяхме на погребение. — Съжалявам за неприятностите ви.

Татко го изгледа свирепо. Той още не беше доволен, че ще се срещнем с репортерите, а мама беше много нервна. О’Тул каза:

— Не се притеснявайте, ако не издържите и се разплачете, когато говорите за Ани.

Помислих си, че това е странно, сякаш почти намекваше, че трябва да плачем.

Детектив Муни ни каза:

— Просто бъдете искрени, кажете на Ани, че искате да се върне у дома.

Татко каза:

— Аз искам да се върне у дома — сякаш полицаят го предизвикваше.

— Спокойно, татко — казах аз.

Заведоха ни в по-голяма стая с маса за конференции и ние седнахме от едната ѝ страна с О’Тул. Не можех да го наричам Деклан. Забелязах, че се е подстригал. Предположих, че пет пари не дава за Ани, а само иска да се появи във вестниците. Беше толкова самодоволен, когато казваше, че са го показали по телевизията. Когато един фотограф поиска да ни снима, О’Тул скочи и застана между нас, разперил ръце като Христос на картина за Тайната вечеря. Няколко мъже драскаха в тетрадки и щракаха с фотоапаратите си, докато мама и татко говореха за Ани. О’Тул ме погледна многозначително, подканвайки ме да кажа нещо, но аз стоях със сведена глава и мълчах. Не исках да плача пред непознати.

Имах информация, която не бях споделила с родителите си; щеше да ги наскърби прекалено много. Преди пресконференцията О’Тул ме дръпна настрани.

Прегърна ме през раменете, уж за да ме успокои, но аз се задушавах от миризмата на твърде силния му афтършейв.

— Карън — каза той, — мога ли да направя нещо? Не ми е приятно да гледам как страдаш.

— Не разполагате ли със следи, които да ви дават някакви идеи къде може да е отишла? Нещо, което да подсказва какво може да ѝ се е случило?

— Боя се, че не, но открихме сводника ѝ. Той е на мнение, че сама си е намирала клиенти през последните няколко месеца. Не на улицата, както е правела преди, но изглежда е имала пари за хероин. Понякога е по-добре момичетата да имат сводник, защото той им предлага някаква защита.

— И арестувахте ли го?

О’Тул придоби объркан вид.

— За какво?

— За това, че е сводник! Това не е ли незаконно?

Той искрено ми се присмя.

— Хубаво момиче като теб не бива да се разстройва. Сводниците са ни полезни по други начини.

Отвърнах жлъчно:

— Сигурна съм.

Той ме освободи от хватката си.

— Аз съм на твоя страна. И на твое място не бих хапал ръката, която ме храни.

Бях шокирана от заплашителния му тон. Ако не играех по свирката му, нямаше да ни помогне.

— Съжалявам, просто… Тревожа се… Ние с Ани бяхме близки.

— Сигурно те боли, че е имала тайни от теб — той порови из бюрото си и извади тетрадка от онези, които използвахме в училище.

— Намерихме това заедно със спринцовките под матрака. На нас не ни е от полза, но може би ти ще искаш да я задържиш.

Посегнах да я взема, но той я отдръпна.

— Какво ще кажеш?

— Благодаря, старши детектив — усмихнах му се сладко.

— Деклан.

— Деклан.

— Не я бива много в писането. Ходила ли е изобщо на училище?

Опитах се да скрия гнева си.

— Тук са описани доста големи суми. Не знаем за какво става дума. Ако успееш да разбереш, кажи ни. Проститутка не може да спечели толкова пари. Цената в момента е десет паунда за секс по пълна програма — добави той.

Предполагаше, че тя може би е предлагала „много специални услуги“ срещу сумите, записани в тетрадката. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера накъде бие. Помислих си за сестра си, с която бях делила стаята през детството си. Още се опитвах да осъзная факта, че може да е била проститутка. Той настоя, че адресите и телефонните номера са били проверени, но не са довели до нищо.

После записа и своя номер на парче хартия.

— Обади ми се по всяко време, когато ти се прииска да поговориш с някого.

— За Ани ли?

— За каквото и да било.

Веднага разпознах драскулките на Ани. Това беше нещо като дневник. Почеркът и правописът ѝ бяха ужасни. Но всичко беше толкова… в неин стил, че когато прочетох съдържанието, ми призля. Беше ми неловко, че чета личния ѝ дневник, но бях съкрушена от написаното в него. Започваше с писмо, датирано скоро след като се беше върнала от „Сейнт Джоузеф“ преди четири години.

Къдрица от мека, пухкава и почти жълта коса беше залепена за страницата с тиксо.

Освен записките вътре имаше разни други неща като например билети за кино, залепени за страниците като в албум, различни телефонни номера, парични суми и неправилно изписани адреси на хотели. При последните вписвания от едната страна на страницата пишеше С., а от другата — 300 паунда. Не разбрах нищо повече от О’Тул.

След като репортерите публикуваха интервюто ни, започна да се стича информация. Ани била видяна в пет различни кръчми и два ресторанта в Дъблин, работела в кафене в Галуей, в хотел в Грейстоунс, в офис в Белфаст. Безброй хора мислеха, че са я видели. Детектив Муни ни държеше в течение, но дори той призна, че нямат ресурси да проверяват всяко обаждане. Не и както трябва. Ние с Деси сами проверихме много от тях. Взехме автобуса и обикаляхме по хотели, кръчми и магазини със снимката ѝ, но беше вбесяващо. Изглежда, че някои от хората, които бяха „видели“ Ани, само искаха да бъдат част от оживлението, свързано с изчезването на човек. Историите им не бяха убедителни или приятелите им ги опровергаваха. Често това бяха просто хора със свои проблеми, които търсеха внимание. Всяка нова следа отначало ни радваше, но нито една не се оказа резултатна.

Седмица след първото интервю започна ваденето на мръсното бельо. Появиха се нови заглавия: „Изчезналата Ани пристрастена към хероина“ и „Тайната бременност на Ани Дойл“. Смътно се споменаваха мъже посетители и всеки, който имаше мозък, щеше да разбере за какво става дума.

Татко и мама бяха разстроени. С татко отидохме право при О’Тул.

— Откъде са разбрали? Казахте, че няма да им съобщавате тези неща.

О’Тул се престори на шокиран.

— Провеждаме разследване как е изтекла тази информация, Джери. Уверявам те, че и ние сме разстроени като вас.

Усетих, че детектив Муни е бесен. Пронизваше с поглед О’Тул. Беше ми ясно, че старшият детектив е разказал всичко. След пресконференцията го бях видяла да се шегува и да се смее с няколко репортери. Позира с тях пред фотографите. Бях сигурна, че не би се поколебал да разкрие всяка мръсна подробност, която биха му поискали. Може би им беше казал да изчакат една седмица, за да не могат да свържат статиите им с него.

За мен тонът на тези писания сякаш намекваше, че Ани е заслужавала това, което ѝ се е случило, и че ако лежи мъртва в някоя канавка, няма кого да вини, освен себе си. Дори Деси беше разстроен от всичко написано.

— Сякаш тя няма значение — каза той.

След три седмици всичко секна. Нямаше следи, нямаше разследване. Постепенно името „Ани Дойл“ изчезна от заглавията. Предполагам, че никой не се интересуваше достатъчно от изчезването на човек като Ани, за да продължава търсенето. Ако беше лъскава богаташка без проблемна история, нямаше да се откажат толкова бързо.

Непрекъснато мислех за началото на дневника на Ани. Беше го писала преди четири години, но болката в писмото беше ясно доловима. Ами ако беше отишла в „Сейнт Джоузеф“ в Корк, за да разбере къде е детето ѝ? Ако нещо ѝ се беше случило в Корк?

Обадих се на О’Тул.

— Попитахте ли в „Сейнт Джоузеф“?

Той явно не разбираше за какво говоря.

— „Сейнт Джоузеф“ в Корк, където Ани беше принудена да остави бебето си.

— О, да, обадих се.

— И какво казаха?

— Нямаха никаква полезна информация.

— Но казаха ли, че е ходила там? Отишла ли е да търси детето си?

— Карън, всички тези тревоги не са полезни за хубаво момиче като теб. Трябва да оставиш разследването на нас. Правим всичко възможно.

— Какво например?

— Моля?

— Например днес. Какво правите днес?

Той замълча, преди да отговори:

— Знаеш ли, Карън, търпението е добродетел.

— Просто искам да знам какво правите, за да намерите сестра ми.

— Искаш ли да го обсъдим на питие?

Затворих.

Обадих се в „Сейнт Джоузеф“ в Корк. Не знаех с кого трябва да говоря. Институцията се ръководеше от монахини. Жената, която вдигна телефона, се представи като сестра Маргарет.

— Опитвам се да разбера дали сестра ми е идвала през последните пет седмици при вас. Казва се Ани Дойл.

— И защо да идва тук?

— Тя… роди при вас през 1975 година. Бебето се казва Марни. Имам датата на раждане, ако това ще помогне. Остана при вас до декември 1976 година, когато остави детето.

Дочух шумолене на хартия.

— Разбирам. Знаете ли какво е било името ѝ в „Сейнт Джоузеф“?

— Не… Аз… Какво искате да кажете?

— Всички момичета, които идват тук, получават нови имена.

— Тя се казва Ани Дойл. Изчезна. Мислех, че полицията ви се е обаждала.

— Не помня такова нещо. Ако не можете да ми кажете тукашното ѝ име, няма как да ви помогна.

— Чакайте, нямате ли архиви? Къде изпратихте детето ѝ? Може да е отишла да го търси.

Последва дълга тишина.

— Не знам за кого говорите. Може би е заминала, защото я е било срам.

Срам?! Прехапах език.

— Много от момичетата в нейното положение заминават.

— Заминават? Къде?

— Просто заминават.

— Може ли да дойда да ви видя? Ще донеса снимка. Имаше я във вестниците. Полицията я издирва.

Не можех да прикрия отчаянието в гласа си.

— Ние не говорим с репортери. Освен това никой, който си тръгне оттук, не се връща доброволно.

Тази беше истинска кучка.

— Мога ли поне да разбера къде е бебето ѝ? Може да е отишла да го потърси.

— Ако сестра ви е била тук две години и е оставила бебето си, явно ѝ е било нужно време, за да размисли, но накрая е подписала документи за осиновяване. Местонахождението на детето ѝ се пази в тайна и няма да се разкрие. Детето е било дадено на добро католическо семейство. Не мога да ви помогна. Дочуване.

Казах това, което бях открила, на родителите си. Мама плака. Татко също рухна, което не беше в негов стил.

— Не биваше да я пращам там. Можеше да я задържим тук. Нямаше да е първата на тази улица, родила копеле.

Мама му се нахвърли.

— Копеле? Това беше нашето внуче, моето и твоето. Тя можеше да е добре, ако я бяхме задържали у дома, но ти винаги си бил прекалено горд и това не ти носи нищо добро. Позволих ти да я биеш, позволих ти да я отпратиш, а сега мисля… Мисля, че е…

Тя не довърши изречението, но всички знаехме какво мисли. Върнах се в апартамента си. Не можех да го приема. Ани, голямата ми сестра? Хората казваха, че Ани привлича вниманието с изключителната си жизненост. Не беше възможно да е мъртва.

Мама и татко винаги са били задружни. Едва сега разбрах, че тя е искала да задържим Ани и бебето у дома. Тогава се появили пукнатините във връзката им. Когато отново отидох вкъщи, забелязах, че мама се е преместила в старата ми стая.

С Деси се бяхме сближили още повече. Той беше много мил и ми помагаше да лепя обявите в магазините и баровете близо до къщата, където беше живяла Ани и в сградите, които беше чистила. О’Тул се измъкваше с извинения и не връщаше обажданията на татко. Опитвах се да се самозалъгвам, че липсата на новини е добра новина.

Но около Коледа станаха шест седмици, откакто Ани беше изчезнала. Обадих се на О’Тул. На Бъдни вечер се срещнах с Деклан, както се бяхме уговорили, да пием по едно в бара на О’Нийл на Съфолк стрийт. Бях се опитала да уговоря среща в участъка, но той отказа и настоя да пийнем по нещо.

— По-непринудено е, нали разбираш.

Знаех за какво намеква, но нямаше друг начин да говоря с него. Когато отидох, той вече беше пиян. Казах му, че монахинята в „Сейнт Джоузеф“ не си спомня някой от полицията да е разпитвал за сестра ми. Той дори не си даде труда да отрече. Само сви рамене и се усмихна неловко.

— Трябва да забравиш за нея. От тези тревоги ще получиш бръчки, а ти си красиво момиче.

— Какво? Не мога просто да я забравя.

— Да идем в апартамента ми, ще отворя бутилка водка и ще ти помогна да забравиш.

Той сложи ръка на бедрото ми. Знаех, че е мръсник, но не вярвах, че ще действа толкова явно.

— Не, благодаря — отвърнах и махнах ръката му, неспособна да скрия отвращението в гласа си. — Познаваш приятеля ми Деси.

— Не се дръж като ледената кралица. Ти си по-красива от сестра си. Можеш да вземаш повече.

Плиснах чашата с „Гинес“ в лицето му. Той скочи и докато бързо се измъквах от бара, изрева след мен:

— Тъпа шибана кучка! Тя е мъртва! Всички го знаят, освен теб!

7. Лилия

Предполагам, че накрая цялото напрежение се прехвърли върху Андрю. Отношенията ми с него бяха, меко казано, напрегнати. Бях свикнала аз да съм тази, за която се грижат, но сега го намирах да плаче под душа и понякога не проронваше дума дни наред. Престана изобщо да се вижда с хора, взе си болнични и не ставаше от леглото. Настоях да отиде на лекар, но той каза, че се боял, като си представял какво може да му кажат. Избягваше да се озовава близо до мен. Една вечер го открих в леглото на една от стаите за гости.

— Какво правиш?

— Вече не искам да спя в едно легло с теб.

— Но, скъпи, защо? Какво съм направила?

Изглеждаше ужасно изтощен.

— Нищо. Ти се справи с всичко наистина много добре. Измъчва ме това, че успя.

Пропуснах намека му.

— Върни се в нашата стая. Лорънс ще се разстрои, ако реши, че сме се скарали. А ние не се караме, нали, скъпи?

Той ми позволи да го заведа до нашето легло. Предложих му едно от моите успокоителни, но той отказа с думите:

— Ти и твоите хапчета.

Целунах го нежно по устата, но той извърна глава, неспособен да ми отвърне. Надявах се настроението му скоро да се оправи. Освен всичко друго беше и досадно.

Трябваше да го приема по-сериозно. Бедният ми съпруг физически беше остарял за месец с десет години, движенията му бяха забавени и започна да се тътри като старец. Трябваше да осъзная, че напрежението от пазенето на нашата тайна плюс финансовите ни проблеми ще му дойде в повече, но сега, когато поглеждам назад, много съжалявам, че рождените дни на Лорънс и Коледа бяха съсипани завинаги. Двайсет и пети декември никога няма да бъде хубав ден за нас.

След вечеря с Андрю стояхме в кухнята и разтребвахме. Той мърмореше за пълнотата на Лорънс и недодяланата му приятелка. Изказа се доста жестоко за близостта им. И аз не я харесвах, но интуицията ми подсказваше, че това е нещо мимолетно. Майката на Хелън беше Анджела Д’Арси — видна поетеса, тъй че като обществено положение тя беше почти приемлива, но Андрю, който напоследък беше много раздразнителен, каза: „Какво изобщо вижда тя у него?“

В този миг видях Лорънс. Стоеше на вратата на кухнята и беше чул цялата тирада на Андрю. На вечеря му бяхме позволили да пийне малко вино, за да отпразнуваме факта, че става на осемнайсет години, но не мисля, че пиенето му понасяше, защото изражението му беше агресивно и враждебно, когато погледна към Андрю — сякаш го презираше.

— Има и по-лоши неща от това да си дебел — каза Лорънс безочливо.

— Скъпи, моля те, да не се караме — казах аз, опитвайки се да сключа примирие, но Андрю не ми обърна внимание.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна Лорънс намусено.

— Съжалявам, че ме чу да казвам тези неща. Знам, че не съм много… Напоследък…

Лорънс рязко излезе от стаята и тръшна вратата зад себе си, без да даде на баща си възможност да се извини.

Андрю се обърна към мен.

— Той знае.

— Не бъди глупав, скъпи. Нищо не знае.

— Но начинът, по който ме гледа… Сякаш не иска да стои в една стая с мен…

Прекъснах го. Бях решена да не допусна мъртвото момиче да ни съсипе Коледата.

— Не говорим за това. А ти трябва да поговориш с Лорънс. Нека разбере, че наистина го обичаш.

— За бога, Лидия, разбира се, че го обичам, но не възнамерявам да го задушавам като теб. Той е на осемнайсет. До края на другото лято ще се е изнесъл от къщи.

— Не говори така. Може да живее тук, колкото иска.

— На негово място щях да излетя оттук като куршум. Ти го глезиш като малко момченце. Трябва да го оставиш на спокойствие.

— Можеше да го оставя, ако ти не беше съсипал плана ни, като уби онова момиче — прошепнах.

— Значи сега можем да говорим за това, така ли? Когато на теб ти е удобно? Името ѝ беше Ани.

Гневът на Андрю пламна. Знаех, че е най-добре да мълча. В такова настроение той не търпеше прекъсвания.

— Държиш се така, сякаш нищо не се е случило, а аз живея в кошмар, боя се от всяко почукване на вратата. Уредила си всичко. Ако нещо стане, аз ще отида в затвора, а ти и Лорънс ще заминете и ще си живеете много хубаво без мен. Имаш ли представа как се отнасят с един съдия, озовал се в затвора? — прошепна той гневно.

Преместих чашата и гарафата по-далеч от него, защото беше достатъчно ядосан, за да счупи нещо, но той не забеляза.

— Обичала ли си ме някога, както те обичам аз? Истински? Всъщност харесвах Ани. Ти поиска да е тя, помниш ли? Не ми пречеше, че е грозна, защото така те предавах по-малко. Беше различна, разбира се, но мила и забавна…

Сложих ръце върху ушите си, но продължавах да го чувам.

— Само че винаги съм обичал само теб и сега трябва да гледам всеки ден шибания ѝ гроб от кухненския прозорец! Направих всичко заради теб…

Исках да му направя забележка за езика, но той вдигна предупредително ръка:

— Не, ти не ме помоли да я убия, но не спираше да ми натякваш: „Не я оставяй да ни прави на глупаци.“ „Вземи си парите от нея.“ „Не биваше да ѝ се доверяваш“. „Защо ѝ повярва?“ И това продължи, докато напрежението стана непоносимо. Когато Ани заплаши да ме изнудва, превъртях. А тя беше човешко същество. Аз съм на ръба, Лидия, не разбираш ли?

Той се хвана за гърдите и аз помислих, че прекалено драматизира, но после видях, че отчаяно се опитва да си поеме дъх. Гледах с ужас как се опитва да се подпре на масата. Посегнах да го задържа и той сграбчи ръката ми.

— Какво е това? Какво става? — попитах идиотски, защото всеки глупак би разбрал, че получава някакъв пристъп.

Той се свлече надолу, а аз се опитах да го задържа. Очите му бяха отворени — отчаяни и молещи. Вече не можеше да говори, но разбирах, че ме моли да му помогна. Посегнах да разкопчая яката му, но той беше съблякъл костюма след литургията и носеше риза с разтворена яка без вратовръзка. Опитах се да го задържа, но беше прекалено тежък. Изплъзна се от ръцете ми към масата, избутвайки пуйката от подноса за сервиране и падна по лице върху плота с коса в пуешката мазнина.

Погледнах към пуйката, която беше паднала от края на масата и се беше търколила по леко наклонения под до прага на вратата. Бях поръчала голяма пуйка, макар че бяхме само трима. Татко винаги казваше, че малката пуйка изглежда неприятно и че можем да си правим сандвичи и яхния от остатъците. Всички тези мисли за пуйката и по колко много начини мога да я приготвям, минаваха през главата ми, докато съпругът ми умираше пред мен. Стоях замръзнала през тези десет секунди, когато той се бореше да си поеме дъх, докато накрая спря да се движи. Отместих поглед от него, отново към пуйката на пода, опитвайки се да повярвам на това, което виждах. После го разтърсих. Обърнах го и вдъхнах в устата му, но нищо не помогна. Изкрещях на Лорънс. Той дойде веднага и моментално разбра какво става. Горкото ми смело момче.

Без да каже и дума, Лорънс вдигна пуйката и я хвърли в коша, отказвайки се от сандвичите и яхниите. Отиде до антрето, за да се обади за линейка и се върна с пълна чаша бренди за мен. Избърса пода, после внимателно сложи Андрю долу и подложи една от кухненските възглавнички под главата му. Изтри мазнината от бузата и косата му с кърпа. Исках да затворя очите му, но в празния му поглед имаше някаква невинност и аз исках Лорънс да я види. Той отиде да се обади на брата на Андрю, Фин, който щеше да предаде новината на майка им Елинор.

Може би защото беше Коледа, линейката дойде едва след час, а може би беше защото Лорънс им беше казал, че Андрю е вече мъртъв и няма защо да бързат. Елинор, Фин и жена му Роузи вече бяха дошли. Фин беше шокиран от смъртта на по-малкия си брат, но се държеше стоически. Не бяха близки.

Роузи се развихри — въртеше телефони и пълнеше чаши, докато Елинор плачеше без глас в кожения фотьойл на Андрю. Беше ми неприятно, че седи там. Андрю беше нейното дете. С Елинор обикновено се търпяхме една друга, но тя никога не се постара да не ме напада. Ролята ѝ на семеен матриарх ѝ даваше право да говори каквото си иска, а това обикновено означаваше да критикува. Никога не се въздържаше да коментира теглото на Лорънс. Обикновено Андрю я посещаваше сам, а когато тя ни идваше на гости, аз се въздържах от всякакви намеси и си прехапвах езика. Колкото и да скърбяхме в този тъжен ден, ние не се опитахме да се утешим една друга.

Мисля, че след това изпаднах в шок. Фин и Лорънс намериха хапчетата ми и ми ги дадоха. Сложиха ме в леглото и аз се събудих след часове, крещейки за Андрю. Лорънс дойде и седна при мен, разтриваше ръката ми, уверяваше ме, че всичко ще бъде наред и че сега той ще се грижи за мен. Болката от тази загуба беше много по-силна, отколкото от всички помитания.

През няколкото дни преди погребението останах в леглото, оставяйки на Фин, Роузи и сина ми да уредят всичко. Живеех в мъгла от транквиланти. Имаше някаква суматоха около дрехите, с които трябваше да погребат Андрю. Лорънс беше избрал любимите панталони на Андрю от рипсено кадифе в цвят на горчица и тъмночервена жилетка и Елинор беше ужасена, че няма да е в най-хубавия си костюм. На мен ми беше все едно.

Погребението премина без намеса от моя страна. Чувствах се като под водата в басейн и сякаш всичко ставаше над главата ми, над повърхността. Гледах, възприемах, но не можех да участвам. Стоях сред опечалените, стисках ръце на стотици хора — политици, репортери, съдии и адвокати. Лорънс стоеше до мен, подкрепяше ме и ми подаваше хартиени кърпички. Чувствата ми изригнаха, докато гледах как Лорънс носи ковчега с трупа на баща си. Започнах да крещя и всички с ужас се отдръпнаха от мен, докато накрая Роузи и един от синовете ѝ не ме изведоха и не ме качиха в чакащия черен мерцедес. Тя намери някакви хапчета в чантата ми и аз с радост ги глътнах. Елинор се качи в колата и ми каза, че трябва да се държа достойно. Исках да я шамаросам, но хапчетата започнаха да действат, затова погледнах през прозореца към пътя за гробището и видях хора, които носеха пазарни чанти, чакаха на автобусни спирки, бъбреха си през живите плетове, сякаш нищо не се беше случило. Когато ковчегът беше спуснат в земята, Лорънс стисна ръката ми.

Когато се върнахме в „Авалон“, Роузи и челядта ѝ поднесоха сандвичи на петдесетината души, които обикаляха из стаите за прием. Разпознах две-три от жените, с които бяхме излизали преди много време, и се зачудих кой ги е поканил. Съпругите на бившите колеги на Андрю напълниха фризера с глупави безполезни ястия и пайове, всички надлежно надписани. Чудеха се на просторния ни дом. Няколко момчета от старото училище на Лорънс дойдоха, онова момиче Хелън също беше тук и увисваше на ръката на сина ми при всяка възможност, но той се грижеше за мен. Съсухрен свещеник пожела да се молим заедно, но аз не можех да издържа да стоя в една стая с него и Лорънс го заведе при Елинор, която беше по-благоразположена към съболезнованията му.

След смъртта на Андрю открих, че е невъзможно да изляза от мъглата. Повечето дни прекарвах в леглото, а когато слезех долу, се взирах в телевизора, опитвайки се да пренебрегна празния фотьойл до мен. Не можех да престана да плача. Лорънс ми носеше храна на поднос и ме хранеше като бебе, а аз ядях механично, без да усещам вкус.

Когато свекърва ми, Фин и приятелите на Андрю се обаждаха да разберат как съм, аз не отивах на телефона, а молех Лорънс да им предава съобщения. Оставих съболезнователните картички да се трупат, без да ги отварям. Гълтах успокоителни, за да блокирам болката — те наистина помагаха и спираха нарастващата паника, която заплашваше да ме удави. Бях на 48 години. Сега имах само Лорънс — моят син, който растеше твърде бързо. И бях ужасена, че той може би няма да иска да бъде мое дете още дълго.

След като Лорънс се роди, имах девет помятания. Всяко едно от тях ме опустоши — болката, загубата и накрая страхът. Износих едно дете цели четири месеца и вярвахме, че сме успели. Дотогава не бях задържала ембрион повече от десет седмици. Беше слънчевото лято на 1977 г. Празнувахме с вечеря в любимия ни ресторант — Андрю, Лорънс и аз. И точно след като отнесоха чиниите ни, усетих ужасното и познато разкъсване в утробата си и се превих в агония. След секунди потоци кръв се изляха върху тапицирания с кадифе стол под мен. Андрю бързо разбра какво става и ме занесе до колата, оставяйки късчета от вътрешностите ми върху плюшения им килим. 14-годишният Лорънс беше пребледнял и плачеше, но дори той разбра.

— Бебето ли е, мамо?

Обикновено след помятанията ми трябваха седмица-две, за да се върна от мъртвото място, което обитавах с изгубените си зародиши, но този път трая много по-дълго.

Лекарите с нищо не можеха да ми помогнат. Три различни агенции за осиновяване ни отхвърлиха. Реших, че всичко е въпрос на щедро дарение, но имаше всякакви интервюта, където с Андрю ни въртяха на шиш поотделно, а после заедно. Въпросите бяха ужасно натрапчиви. Казах на Андрю да използва положението си, но и това не помогна с нищо. Той използва всичките си връзки и макар че първите две агенции не ни бяха изложили причините да не ни дадат дете, третата ни изпрати писмен доклад. Пишеха, че не съм се справила добре с проблемите от детството си и заявяваха със съжаление, че може би няма да бъда в състояние да задоволя нуждите на още едно дете. Казваха, че е странно, че нямам близки приятели и че рядко излизам от дома си. Когато получих този доклад по пощата, отидох направо в агенцията и крещях на жената на рецепцията, докато тя не повика охраната. Андрю дойде да ме прибере и след това настоя да не се обръщаме към други агенции.

Не се отказахме да създадем свое дете, затова изготвихме плана, съгласно който онова момиче трябваше да забременее от Андрю, а после той да ѝ плати за детето. Негова задача беше да намери младо и здраво момиче, достатъчно бедно, за да се съгласи. Планът беше, щом забременее, той да я посещава веднъж месечно и да ѝ плаща 200 паунда за всеки месец от бременността и 500 паунда, когато бебето се роди. Това бяха много пари за бедно момиче. Бяха много пари и за нас. Макар че идеята беше практична, трябваше да моля Андрю да я осъществим. Трябваше да го умолявам.

— Не заслужава ли Лорънс да има брат или сестра? Ще му кажем, че сме убедили някоя агенция за осиновяване.

— Ако някога излезе наяве, ще бъдем опозорени — каза той.

Казах му, че никой няма да повярва, че сме направили подобно нещо. Той пак не беше съгласен.

— Не можем да си го позволим.

Продадох картината на Мейни Джелет4, за която татко беше казал, че някой ден ще струва нещо. Винаги съм я смятала за ужасна, но се оказа, че татко е бил прав за цената ѝ. Андрю продължи да възразява.

— Откъде да знам, че мога да вярвам на момиче, което би се съгласило на това?

Иска ми се да се бях замислила повече по въпроса за доверието. Андрю не можеше да я заведе при лекар за установяване за бременност. Беше твърде известен. Той предложи аз да се занимавам с нея, щом тя забременее, но това беше изключено. Аз не знаех как да говоря с такива хора. Той ги виждаше всеки ден в съдилищата — наричаше ги „утайката на обществото“. Съгласи се едва след като гладувах в продължение на една седмица. Но планът беше чисто теоретичен, докато не успяхме да открием подходящата жена. Това беше дълъг процес. Не беше нещо, което можехме да потърсим в юридическата библиотека. Не можехме да помолим никого за препоръки. Андрю беше правил опити за сближаване с няколко жени, но казваше, че те или се отдръпвали, когато ги поканел на вечеря, или искали да започнат връзка с него. А и не били подходящи — от средната класа или твърде възрастни.

И изведнъж една вечер ми разказа за някаква млада жена, която хванал да му краде портфейла, докато си купувал вестник от будката следобеда. Тя го помолила да я пусне, казала, че ще направи всичко, което иска. Плакала и го умолявала. Казала, че парите ѝ трябват, за да купи лекарство на болната си сестричка. Той се съжалил над нея, дал ѝ пет паунда и я закарал до дома ѝ.

— Повярва ли ѝ? — попитах го.

— Не, но изглеждаше отчаяна.

Когато каза „отчаяна“, всичко си дойде на мястото.

— На каква възраст е? Здрава ли изглежда?

Андрю веднага разбра защо го питам и поклати глава.

— Моля те, Лидия, знам накъде биеш и това не ми харесва.

— Клатиш глава, защото не е здрава ли?

— Не, тя е млада и здрава, но…

— Знае ли кой си?

— Не.

— Мислиш ли, че живее там, където си я закарал?

— Съмнявам се, освен ако живее над кръчмата „Викингът“.

— Трябва да я намериш. Прилича ми на идеалната кандидатка.

Той възрази. Каза, че не искал майката на детето му да е крадла.

— Аз ще бъда майка на детето. Намери я.

Той я намери доста лесно след няколко седмици. Излизала от „Викингът“. Помолил я да се качи в колата и тя се подчинила.

Планът беше идеален, но както се оказа, Ани Дойл беше наркоманка и проститутка със заешка устна, която спа четири пъти с мъжа ми и после заяви, че е бременна. Но искаше повече пари, отколкото той предлагаше. 300 паунда на месец и 600, когато бебето се роди. След пет месеца и похарчени 1500 паунда той призна, че нямало и следа от бременност. Момичето не искаше или не можеше да представи документ, че е бременно. Затова го принудих да говори с нея онази вечер и, разбира се, тъпата малка крадла си признала, че изобщо не е бременна и му казала, че ще отиде във вестниците с историята как съдия от върховния съд ѝ е платил за секс и се опитва да купи детето ѝ. Беше напълно безсрамна. Не можех да повярвам, че е толкова непочтена и толкова жестока, но тогава не знаех, че е проститутка, пристрастена към хероина. Разбрах едва след като умря. След това прочетох, че почти всички проститутки са пристрастени към хероина, а наркоманите са способни на всичко.

Не получих бебето, което толкова исках, а напрежението от всичко станало уби Андрю. Ани Дойл беше изцяло виновна за това.

8. Лорънс

Да си пожелая баща ми да умре и той да умре минути по-късно, ме накара да се чувствам много странно — едновременно всесилен и виновен. Сякаш аз бях причината това да се случи.

Досега не бях ходил на погребение. Всички ми казваха да бъда силен и че ще се съвзема, но аз се чувствах добре. Приемах съболезнования от името на майка ми, която беше скъсала лентата, снабдявах баба Фиц с кърпички, носих ковчега с чичо Фин и платените носачи. Беше много по-тежък, отколкото очаквах. Рамото ме боля дни след това. Най-тежката част беше да обуздая мама край гроба и да я държа далеч от баба Фиц.

После приятелите на татко и някои съседи дойдоха вкъщи. И Хелън беше там. Зарадвах се да я видя, а тя хвана ръката ми в кухнята, когато свещеникът дойде да се сбогува. Изтъкна, че сега сме още по-свързани, тъй като и двамата сме без бащи. Попитах я какво значи „още по“.

— Ами и двамата сме особняци. А сега сме особняци без бащи.

Звучеше логично.

— Ти поне знаеш, че баща ти е умрял. Аз даже не съм сигурна кой е моят.

Каза ми, че съм много смел и че не смята за немъжествено да плачеш на погребението на баща си. Останах с впечатление, че иска да плача, за да може да демонстрира как ме утешава и че ми е гадже. Приех прегръдките и притисканията ѝ с благодарност, но нямах нужда от утеха.

Дойдоха и две момчета от моя клас. Не помнех да съм говорил с тях преди, но и не ме бяха тормозили в училище. Пъхнаха ми в ръцете карти за литургия5, но не останаха дълго, защото отиваха във „Фъндърланд“ на среща с момичета. Няколко момчета от старото ми училище, „Кармайкъл Аби“, също дойдоха и правихме смътни планове да се срещнем пак след неуточнен брой седмици.

Когато всички си тръгнаха, ние с Хелън измихме всичко и прибрахме покривките и сребърните прибори. Тя ми помогна да сложа мама да си легне.

После слязохме долу и отворихме бутилка уиски.

— Наистина няма нищо лошо в това да плачеш — каза пак Хелън. — Баща ти умря, а ти се държиш така, сякаш нищо не е станало.

— Добре съм.

— Така си мислиш, но после ще те удари.

Тя ме прегърна утешително, но аз исках секс и предложих да се качим горе, тъй като мама беше натъпкана с приспивателни.

Хелън отказа.

— Ти си извратен, знаеш ли? — каза тя.

Опитах се да си припомня баща си, какъвто беше преди паричните проблеми, преди да надебелея и преди Ани Дойл. Невинаги ми е бил лош баща, а освен това беше ясно, че обожава майка ми. Макар понякога да беше нетърпелив с нея, според мен мислеше, че не я заслужава. Често съм го хващал да я гледа така, сякаш беше ценна картина. Правеше всичко възможно, за да бъде тя щастлива. Дори след проклетия Пади Кери не закри сметката ѝ в „Суитцърс“, макар тя да се кълнеше, че лесно може да се откаже. Мисля, че ревнуваше от любовта на мама към мен. Дразнеше се, че сме толкова близки. Тя обичаше и него, но не колкото обича мен. Странен триъгълник.

Мама преживя смъртта му много тежко. Беше като преди. След помятанията трябваше да пие успокоителни дни наред. Неспособността ѝ да зачене след раждането ми ѝ късаше сърцето, а постоянните бременности и осемте деца на леля Роузи я потискаха. Седмици след погребението подновявах рецептите ѝ за успокоителни и скоро тя стана спокойна и дистанцирана, също както в миналото — вече не беше майка, вдовица, снаха и дори жена, а просто сянка. Но този път не показваше признаци на възстановяване.

Аз се справях сравнително добре. Карах мама да подписва чекове, осребрявах ги в банката и доколкото разбирах, все още не бедствахме. Новият учебен срок беше започнал и макар че пропуснах няколко дни, успявах да приготвя униформата и обяда си, правех картофи с наденички на фурна (любимото ми ястие), а опечалените бяха заредили добре фризера с пайове и говежда яхния. Оценявах усилията им по десетобалната система въз основа на вкуса, текстурата и външния вид на храната. Освен това пазарувах някои основни неща.

След три седмици мама вече изцяло беше престанала да общува и почти през цялото време спеше. Накрая се обадих на един стар приятел на татко, който беше лекар. На погребението ми беше казал да му се обадя, ако се нуждая от нещо. Иска ми се хората да не казват подобни неща, ако не ги мислят. Той се съгласи да дойде вкъщи с подчертано нежелание — беше висок, едър мъж с мъчителна кашлица, която използваше като акцент на всяко изречение и която подчертаваше сериозността на думите му. Прегледа я в стаята ѝ. После излезе и започна да ме разпитва как се справям, кашляне, какво ям, кашлица и преглъщане на храчка, сякаш аз бях пациентът. Каза, че майка ми има нужда от психиатрични грижи, че трябва да постъпи някъде да си почине. Мислех, че това ще бъде грешка и му го казах. Изказах предположение, че ѝ трябват по-силни хапчета и време. Доктор Кашлица настоя, че ѝ трябва професионално медицинско наблюдение. Дори в ступора си майка ми се разкрещя при мисълта, че може да влезе в психиатрична клиника.

Доктор Кашлица наруши Хипократовата клетва и каза на чичо ми, че майка ми е в ужасно душевно състояние и аз се справям сам. Искрено съжалих, че съм намесил семеен „приятел“. Последва голяма суматоха и въпреки настояванията ми, че мога да се грижа сам за себе си, че съм на осемнайсет и съм зрял човек, баба Фиц обяви, че се нанася в „Авалон“, за да ме гледа. Аз нямах право на глас. Лекарят беше уведомил и училището, където веднага се престориха на много загрижени за добруването ми. Директорът изрази мрачни опасения заради свободно падащите ми оценки. Но не ги беше грижа, когато през първия месец всеки ден ме пребиваха.

— Така би искал баща ти — каза баба Фиц, пристигайки с огромен куфар, сякаш това щеше да оправи всичко. Леля Роузи, чичо Фин, докторът и директорът се съгласиха. Майка ми беше откарана в „Сейнт Джон ъв Годс“ един ден, докато бях на училище. Когато се прибрах, баба метеше счупено стъкло и предположих, че мама не е тръгнала без бой.

Баба Фиц беше на 77 години, физически здрава и с ясен ум. Когато бях малък, тя ме обожаваше. Бях първото ѝ внуче и не можеше да ми се насити. Хвалеше всичките ми ранни постижения и се перчеше с мен пред приятелите си. С мама се караха за мен, сякаш бях кученце. Но докато мама угаждаше на всеки мой каприз, баба беше по-строга. Беше ужасена, когато видя колко съм наддал през последната година и бе упрекнала майка ми, че не обръща внимание на храненето ми. Сега, когато мама я нямаше, баба ръководеше къщата като военен лагер. Мразех това, мразех факта, че е у дома и ме третира като дете. Ужасно се безпокоях, че мама никога няма да се оправи достатъчно, за да се прибере. Бягах в къщата на Хелън, когато можех, отчасти заради компанията, целувките и възможността за повече, но най-вече защото имах шанс да хапна порция нормална храна и да гледам интересна телевизия. Винаги можех да изкрънкам минипица или къри „Веста“. Запознах се с майка ѝ — прочутата поетеса и любителка на цветята. Приличаше на Хелън и не беше много по-възрастна. Беше хипи, пушеше цигара от цигара и имаше дрезгав глас. Пиеше бира от бутилката. Когато не пишеше, работеше като редактор в литературно списание и излизаше с дългокоси мъже в дънки, които идваха у тях от време на време. Вече познавах малките братя на Хелън — те бяха груби и устати като Хелън, но се държаха приятелски.

— Мили Боже, я какъв си огромен! — каза най-големият първия път, когато ме видя.

По-малкият се захили, криейки устата си с ръка. Струваше си, щом получавах минипица или препечен хляб със задължителната чаша чай.

Баба Фиц не харесваше Хелън. Казваше, че е недодялана и обикновена. Приемам, че вероятно беше недодялана, но категорично не беше обикновена. Нямаше много момичета като Хелън. С нея се срещахме няколко пъти в кръчма, но баба подуши, че мириша на алкохол и се опита да ме накаже. Пренебрегна настояването ми, че съм възрастен и вече мога да пия законно, като ми каза първо да спечеля парите, с които да си плащам. Не знаеше нищо за чековете, подписани от мама. Баба настояваше да уча и да оставя Хелън настрана, докато не си взема изпитите. Съгласих се да я виждам само през уикендите, но лъжех и казвах, че отивам в библиотеката, когато ходех при Хелън през седмицата.

При режима на баба изкарах четири месеца на дажби, ограничени джобни и принудителен труд. След първите шест месеца донякъде свикнахме един с друг. Живеехме в атмосфера на взаимна толерантност, но с течение на времето отношенията ни станаха почти сърдечни. Отдавам го на стокхолмския синдром. По новините говореха за гладните стачки на членове на ИРА. Чудех се дали баба не изразява политическо становище с малките ни порции. Нищо не дразнеше баба Фиц повече от това да ме види седнал, особено пред телевизора. Можех да гледам само филми от рода на „Малка къща в прерията“, „Семейство Уолтън“ и „Ангелус“. Всичко друго ми беше забранено. Единственият друг случай, в който ми бе позволено да седя, беше когато учех.

Не знам защо вече не можех да уча, но просто бях изгубил интерес. Сякаш нямаше смисъл. Тревожех се за майка си, а Ани Дойл продължаваше да обсебва сънищата ми. И когато ме пратеха да уча, обикновено пишех безумни фантастични истории, в които спасявах Ани Дойл, отивах на вечеря с Ани Дойл или правех секс с Ани Дойл. Държах под възглавницата си гривната, на която бе гравирано „Марни“. Ако само баба знаеше! Тя ми измисляше работа, за да стоя прав. Караше ме да окопавам замръзналата земя край градинския плет през февруари, да нося боклук от тавана до бараката в края на градината, а после да го връщам обратно. Предложи на една изкуфяла стара съседка да разхождам кучето ѝ.

Баба Фиц не криеше факта, че смята майка ми за слаба и себична. Баба беше изгубила син, своя „плът и кръв“, но „мен няма да видиш да се търкалям по болници, оставяйки едно бедно дете да се оправя само“. Признавам, тя искрено смяташе, че прави възможно най-доброто за мен. Сигурно е разбирала, че не мога да я понасям по вечно лошото ми настроение и намръщено изражение, но не обръщаше внимание на отношението ми и сложи катинар на хладилника. Един-два пъти я чух да подсмърча или да плаче, но когато влизах в стаята, тя бързо попиваше очите си и излайваше някаква заповед. Разбирах, че оплаква сина си.

Посещавах мама всяка седмица и горчиво се оплаквах от баба, но в продължение на цяла вечност майка ми не беше способна да ми отговори смислено. Опитвах се да ѝ припомня по-щастливите времена, показвах ѝ поред всички амулети на гривната, за да се сети значението на всеки, но нямаше видимо подобрение. Тревожех се, че може никога да не се възстанови. Тя седеше до мен, галеше лицето ми и се усмихваше като сляпа. Навярно лекарството действаше така, за да позволи на мозъка ѝ да се излекува.

Постепенно тя започна да общува по малко, говореше за статиите във вестниците и за телевизионните предавания, които гледаше. Беше станала болезнено слаба и се оплакваше, че от новото лекарство не може да спи. Постепенно започна да ме забелязва. Искаше да оздравее. Беше ужасена, че може да остане там завинаги.

Един ден ми каза:

— Поне няма да има повече помятания, след като татко ти го няма.

Очите ѝ плувнаха в сълзи.

— Аз ще се грижа за теб, мамо — обещах.

Очите ѝ светнаха, топлината се появи отново на лицето ѝ и аз започнах да се надявам, че тя скоро ще дойде на себе си.

Един ден се върнах от училище и открих, че баба ми е купила много нови дрехи. Изборът ѝ беше учудващо модерен — хубави джинси, якета, тениски, фланелки, пуловери, анораци. Бях свикнал с панталони с ластик на талията и развлечени пуловери.

— Никога ли не се поглеждаш в огледалото? — попита тя.

Отговорът беше „не“. Обикновено избягвах огледалото или поглеждах отделни части — отново излязлата пъпка на брадичката ми, драскотината на коляното, която бях получил, когато в училище ме блъснаха в стената, кичурът коса зад лявото ми ухо, който отказваше да се покори на гела или гребена.

— Качи се горе и ги пробвай — каза тя. — Мога да върна всичко, което не ти стане.

Качих се в стаята на мама, защото там имаше огледало в цял ръст. Още докато минах покрай него, за да оставя дрехите на канапето, се изненадах. Човекът, който ме гледаше, беше непознат. Няма да преувеличавам — още бях дебел, но липсваха няколко дипли под брадичката и няколко гънки тлъстина около корема. Забелязваше се костната структура на лицето ми, можех да видя издадената горна част на скулите си. Трябваше да предположа, че с увеличаването на физическата активност и малките порции ще загубя тегло. Бях забелязал, че яките ми са по-хлабави, но ластичните колани просто се бяха адаптирали. Хелън беше казала, че се радва, че се старая заради нея, но досега не бях разбрал какво е имала предвид. Повечето от новите дрехи ми ставаха. За пръв път от повече от две години изглеждах просто пълен, а не дебел. Може би фланелката от „Междузвездни войни“ сега щеше да ми стане. Отстъпих назад, завъртях се и когато отново се обърнах към огледалото, видях, че баба Фиц стои на вратата и ме гледа с гордост и задоволство.

— Почти си готов. Ето така трябва да изглеждаш. Знам, че бях сурова с теб, но исках да видиш какъв можеш да бъдеш, без да знаеш какво правя.

Езикът ми беше вързан. Ако това беше филм, щях да изтичам да я прегърна, но не беше. Баба не обичаше да я докосват. Никога не се бяхме прегръщали или целували. Стояхме и се усмихвахме неловко един на друг.

— Майка ти се връща във вторник. По-добре е, отколкото когато и да било след смъртта на Андрю — тя подсмръкна. — Сигурна съм, че те обича, но не бива да си позволяваш да се върнеш към онова състояние. Можеш да бъдеш много хубав млад мъж. Погледни!

Тя посочи огледалото.

Вгледах се и видях мъжа, а не момчето. Но момчето у мен беше развълнувано. Мама беше по-добре! С нетърпение чаках всичко да стане отново нормално, каквото и да беше новото нормално без татко. Усмихнах се на баба и за миг между нас се възцари примирие. А после тя съсипа всичко, като ме обърна към огледалото и каза:

— Виждаш ли? Одрал си кожата на баща си.

В събота сутринта стояхме в кухнята и баба посочи цветната леха пред прозореца.

— Това там още не е оправено. Ще се погрижиш ли? Кога са посадили тази леха?

Не помнех точно, но беше не много преди смъртта на татко. Измърморих нещо и се опитах да отложа, но баба настоя:

— Не мога да повярвам, че Андрю я е оставил така, със случайни растения, просто забодени в почвата. Иди и разкопай цялото това място. В градинската барака има луковици от далия, готови за засаждане. Всичко трябва да се пресади. Върви веднага, ще бъде хубава изненада за майка ти. Можеш да го направиш в почивките между ученето.

Вече беше април, почти Великден, но навън още цареше пронизващ студ, макар че през онази седмица нямаше скреж. Опаковах се в жилетка и вълнена шапка, нахлузих гумените ботуши на татко и взех лопатата и греблото от бараката. Когато започнах да копая в края на издигнатата леха, открих гранитен перваз на около шест инча под повърхността. Спомних си старите черно-бели снимки на декоративно езеро на това място с каменно басейнче за птици в центъра и ми хрумна, че може би ще развеселя мама, ако възстановя предишния вид на езерцето.

Посъветвах се с баба и тя изцяло ме окуражи. Нямах представа какво да правя, затова преди да продължа да копая, отидох в библиотеката и взех „Пълен наръчник за градински езерца“. С баба внимателно проучихме правилния подход и после трябваше да отида отново до града, за да купя гумена настилка, с която да изолирам езерцето.

В неделя, след като цяла сутрин се преструвах, че уча, започнах отново да копая усърдно. Вълнувах се при мисълта колко доволна ще бъде мама. За възстановяването на езерцето щяха да са нужни няколко седмици, но тя може би щеше да прояви интерес към проекта. Щеше да се гордее с усилията ми и да разбере, че няма нужда татко да прави всичко в къщата. Майка ми винаги е искала „Авалон“ да остане идеално съхранена — същата къща, каквато е била в детството ѝ. През годините бяха добавени някои модерни удобства — като миялна машина и пералня, но мама изобщо не се занимаваше с тях, докато не се наложи да освободим чистачите, след като проклетият Пади Кери ни причини най-лошото. Мислех, че възстановеното езерце ще ѝ достави удоволствие. Каменната баня за птици беше оставена, увита в зебло, в ъгъла на бараката, дълго преди да се родя. Не исках да бъда твърде амбициозен, но си помислих, че по-късно, през лятото, с няколко съвета от специалист, бих могъл да инсталирам отново и нея.

Според инструкциите в наръчника трябваше да копая доста надълбоко, цели четири фута, защото под гумената изолация трябваше да се сложи ред тухли, които да предпазят от слягането на почвата и да осигурят стабилност на основата. Но изведнъж лопатата ми удари в нещо странно и видях някакъв плат да се подава през пръстта под разкъсан черен найлон. Разрових пръстта с ботуша на баща ми, любопитен и същевременно раздразнен. Не познах веднага десена на рибена кост. Наведох се да го погледна. И тогава ме лъхна вонята.

Изкрещях от ужас и отвращение и, неспособен да отвърна поглед, бутнах найлона нагоре с върха на ботуша си. Под платното се виждаше кичур неестествено черна коса, а безкраки и многокраки създания се плъзгаха и пълзяха през отвора зад част от виждащата се долна челюст. Стърчащият крив зъб не можеше да се сбърка, макар че плътта около него беше почерняла и подпухнала. Бързо върнах цялата пръст върху Ани Дойл, заслепен от сълзи.

Баба затропа на кухненския прозорец, крещеше през стъклото, че се мръква, че вечерята скоро ще е готова и трябва да се изкъпя и преоблека. Върнах градинските инструменти в бараката и влязох в къщата. Спрях за миг в трапезарията, за да отпия глътка бренди направо от гарафата. Качих се горе и взех душ. В шкафчето в банята беше шишето с валиума на мама. Дотогава не бях вземал, но знаех, че успокоява паниката ѝ, затова доближих устни до крана на чешмата и глътнах едно хапче.

Не помня много от разговора на масата, знам само че се мъчех да остана буден, а баба коментираше колко съм мълчалив. Тя бърбореше за това-онова, а когато вече не можех да държа очите си отворени, каза, че може би изкопаването на езерцето ми е дошло в повече и на другия ден щяла и тя да ми помогне. Тогава се стегнах и настоях, че съм напълно способен да се справя сам и че ще продължа на другия ден след училище.

— Е, добре, щом си сигурен.

Легнах си веднага и спах по-добре, отколкото бях спал месеци наред, без сънища, докато будилникът не ме събуди за училище. Тогава ужасът ме обзе отново.

На закуска баба гледаше през кухненския прозорец.

— Мислех, че копаеш езерцето. Изглежда, че си го запълнил пак.

Измислих някаква глупост, че е трябвало да затисна гумената изолация, за да се слегне, преди да изкопая отново пръстта. Тя не изглеждаше убедена, но беше готова да приеме, че знам какво правя.

Бях като малко камъче, отнесено в морето от огромна бурна вълна и не можех да се обърна за помощ към никого. Училището онзи ден беше… Нямам представа. Хелън ме чакаше на автобусната спирка, когато часовете свършиха.

— Може ли да дойда у вас на вечеря? — попитах, опитвайки се да не допускам отчаянието да отекне в гласа ми.

— Ами баба ти?

— Майната ѝ.

— Леле, Лар, какво е направила този път?

Хелън беше свикнала да ѝ се оплаквам от баба.

— Нищо, просто искам да дойда у вас.

Тя го прие като комплимент, но всъщност това нямаше нищо общо с нея. Исках да бъда близо до нея, шумните ѝ братя и майка ѝ с дрезгавия глас. Исках да има приказки, разправии, музика, телевизия, врява и всичко, което може да ме разсейва. Не исках да се прибера и да погледна през кухненския прозорец.

Може би заради контраста онази вечер у Хелън беше една от най-приятните, които съм преживявал. Майка ѝ се зарадва да ме види по своя проницателен начин: „О, Лар, я виж — изглеждаш чудесно, но си малко блед.“ Тя не възрази, когато с Хелън си отворихме кенчета бира на масата за вечеря, а аз открих, че ненаситният ми апетит се е върнал, докато тъпчех все повече храна в устата си.

— Мисля, че яде достатъчно — каза Хелън, когато обрах последните трохи от ябълковия пай с вилицата си.

Двамата се качихме горе „да учим“, опипвахме се несръчно и стигнах по-далеч с нея, отколкото всеки път след първото ни сношение, но не и докрай.

— Боже, тази вечер си настоятелен — каза тя, — но по-добре ще е да се прибираш. Почти единайсет часа е и баба ти ще прати полицията да те търси.

Когато се прибрах, баба беше бясна.

— Направих специална вечеря, защото утре си тръгвам, а ти дори не прояви приличието да ми се обадиш, че няма да се прибереш. Това показва пълна липса на уважение. Какво трябваше да си помисля? Предполагам, че си бил в къщата на онова момиче.

Извиних се. Трябваше да ѝ се обадя, но знаех, че щеше да ми забрани да отида у Хелън в делнична вечер. Мама щеше да се прибере утре. Как щях да ѝ кажа какво съм открил? Вече беше преживяла толкова много. Но накрая щеше да се наложи да ѝ кажа. Проклинах баща си за това, което беше причинил не само на Ани Дойл, но и на нас. Какво щеше да стане с нас сега? Не вярвах, че мама ще успее да го преодолее.