Стаено зло

9. Карън

В началото беше чудесно да съм омъжена за Деси. Оженихме се през лятото, след като Ани изчезна. Беше тиха, скромна сватба, отчасти заради парите, отчасти защото не изглеждаше редно да празнуваме без Ани. През първите няколко години Деси беше много любвеобилен и грижовен, но аз не исках да имам деца, а той ужасно бързаше. Винаги беше казвал, че разликата във възрастта не бива да ни разделя, но се боях, че сега това ще се случи. Аз бях на двайсет и четири. Мислех, че имам много време, затова винаги внимавах. Той каза, че иска да има син, преди да остарее толкова, че да не може да рита на игрището с него.

— А ако е дъщеря? — попитах го.

— Тогава ще продължим, докато не си родим по едно от двата пола.

Той се засмя, но не се шегуваше и аз знаех, че рано или късно ще трябва да седнем и добре да си поговорим.

Още не му бях казала за госпожица Ла Туш и предложението ѝ. Тя идваше често в ателието за химическо чистене, а понякога, когато другите бяха на обяд, аз бях на касата. Предполагах, че беше около 45-годишна, винаги много добре поддържана — с безупречна прическа и маникюр. Беше висока и слаба, вървеше по особен начин — с бедрата напред и вирната глава. Винаги беше чиста и спретната. Много държеше на дрехите си и сигурно беше богата, защото даваше почти всичко на химическо чистене, а това бяха кожи, кадифе, коприна, сатен и тъкани с ярките цветове на скъпоценни камъни и етикети на чужд език. Разпознах имената на неколцина дизайнери. Не може да работиш в ателие за химическо чистене и да не започнеш да се интересуваш поне донякъде от дрехи. От време на време аз и другите момичета пробвахме дрехи, докато г-н Марлоу го нямаше, макар че аз вече бях заместник-управител. Ако ни хванеха, щеше да стане страшно, но ние внимавахме. Другите момичета коментираха как всичко ми стои много добре, а аз трябва да призная, че харесвах луксозните рокли на госпожица Ла Туш.

Един ден тя беше дошла да вземе коприненото сако на Ив Сен Лоран, което беше дала за „Почистване със специално внимание“, и когато ѝ го подадох в найлоновия плик, не се сдържах да ѝ кажа:

— Това е най-красивото нещо, което някога е минавало оттук.

Тя ме погледна над очилата си и ме огледа от глава до пети, преди да отговори.

— Колко сте висока?

— Какво? Мисля, че 1,70.

Тя надзърна през тезгяха към ниските ми обувки.

— Жалко.

— Моля?

— Били ли сте някога модел?

Засмях се и посочих косата си.

— С това? Няма начин.

Тя посегна и хвана нежно брадичката ми, обръщайки лицето ми към светлината. Акцентът ѝ беше почти английски.

— Косата е най-ценното ти качество, скъпа. Не я подценявай. Имаш и добра костна структура. Твърде ниска си за подиума, но определено ставаш за фотореклами. Можеш да бъдеш една от малкото ирландки, които стават световноизвестни. Италианците обичат червенокосите — тя извади визитка от портмонето си. — Обади ми се, ако се интересуваш.

После се плъзна навън тъй грациозно, както беше влязла.

Дотогава бях виждала визитни картички само един-два пъти, но тази беше произведение на изкуството. На фона на много бледорозови рози с къдрав шрифт и златни букви беше изписано името ѝ:

Няколко седмици държах визитката в чантата си. Не съм сигурна защо не казах на Деси, но мисля, че се боях да не ме обвини, че си виря носа. Той често казваше за актрисите и моделите в списанията, които четях: „Погледни я само, полугола е. Баща ѝ сигурно се гордее.“

Болеше ме, когато той говореше така, защото ми напомняше за Ани, за татко, а момичетата в списанията дори не правеха нещо подобно на това, което полицията беше казала, че е правела Ани.

Вече не говорехме за нея. Никой от полицията не се беше свързвал със семейството ми след срещата ми с О’Туп преди близо пет години. Бях писала до началниците му с оплакване от поведението му, но изобщо не получих отговор.

Деси често критикуваше начина, по който се обличах, но когато ми купуваше дрехи, които бяха малко по-затворени, отколкото бих искала, знаех, че е защото иска да ме предпази. Бях станала известна след шумотевицата около изчезването на сестра ми. Бях чувала един от снабдителите да казва за мен „твоята жена, червенокосата, дето е сестра на проститутката“. Разстроих се, а Деси се ядоса заради мен. Трябваше да го удържа да не набие човека. Не го обвинявах. Той казваше, че това говори лошо и за него.

Мама и татко се бяха разделили. Тя го обвиняваше, че е прогонил Ани, а той се самообвиняваше и пиеше много. Накрая мама се върна в къщата на сестра си в Мейо — в другия край на страната. Помоли ме да ѝ простя, че си тръгва, но аз знаех, че за нея там ще е по-добре. Татко остана в къщата на Пиърс стрийт, но имаше проблеми в службата. Уволняваха хора и той мислеше, че скоро ще дойде и неговият ред.

Никога не го казахме, но по Коледа и особено на рождените ни дни преглеждахме всяка картичка, търсейки няколко реда от Ани. Дори само подписът ѝ щеше да е достатъчен. Така и не получихме нищо, но никой от нас не искаше да признае истината. „Може би догодина“, казваше мама, макар надеждата да беше угаснала в очите ѝ. И все пак аз все виждах Ани или ми се струваше, че я виждам — в кръчмата, на някой уличен ъгъл, в супермаркета и тичах след нея, готова да ѝ се развикам, че ни е изоставила, а после виждах идеалните устни, които я превръщаха в някой друг.

Беше долно от страна на Деси да говори такива неща за момичетата в списанията. Мислех, че е лесно да печелиш пари, като те снимат, пък и ако не искаш да си по бикини на снимката, не могат да те принудят.

Обадих се на госпожица Ла Туш два месеца след като ми даде визитката си.

— Наричай ме Ивон — каза тя.

Срещнахме се в голям офис на тавана на сграда на Друри стрийт. Нарочно бях облякла разкроената зелена рокля, която си бях купила за Коледа от „Мирър Мирър“. Косата ми беше измита, изсушена със сешоар и вързана на конска опашка. Бях с високи обувки от изкуствена кожа, която приличаше на истинска.

Дотогава не бях влизала в подобна стая. Беше дълга и голяма, но изненадващо топла. Госпожица Ла Туш беше сама. Навсякъде имаше стоящи огледала и стойки за дрехи, а по пода се виждаха купища обувки. Претъпкана картотека заемаше цялата стена зад бюрото ѝ. Друга дълга стена беше покрита със снимки на красиви момичета със златисти коси и дълги крайници. Веднага се почувствах като измамница. Ивон се зарадва да ме види. Но бях шокирана, когато ме помоли да се съблека по бельо.

— Аз… Не мислех, че…

— Не се тревожи, скъпа, не ставаш за модел на бельо — бюстът ти е твърде малък, но трябва да ти взема мерките.

Тя се разсмя, но не подигравателно. Бързо и умело измери ханша, талията и бюста ми. После ме накара да стъпя на кантара.

— Лесно ли наддаваш и сваляш тегло?

— Аз… Не знам. Никога не стъпвам на кантар.

— Ти си от късметлийките. Все пак може да свалиш към килограм и половина и да се опиташ да задържиш това тегло.

Не бях сигурна дали това означаваше строга диета.

— Нищо драстично — каза тя, разтълкувала изражението ми. — Не яж хляб и картофи и за нула време ще успееш.

Тя сложи много ярка лампа срещу бял чаршаф в дъното на таванското помещение и снима с полароид лицето ми от всеки ъгъл. Взе дрехи от една стойка и обувки от един рафт и ме прати в малка стаичка, за да ги облека. Накара ме да среша косата си, за да се изправи, да я свия на кок върху главата си и да я вържа на опашки от двете страни на лицето си. През цялото време чувах щракането и бръмченето на фотоапарата, докато той изплюваше една след друга мои снимки във всякакви пози — с ръка на бедрото, с ръце зад главата, със затворени очи, полегнала на канапе, подскачаща. След това ме покани да седна на стола срещу нея.

— Мисля, че си струва да инвестирам в теб. Искаш ли да те представлявам?

Не разбирах за какво говори. Ивон търпеливо ми обясни.

— Скъпа, ти си много красиво момиче с естествена усмивка. Приличаш на младата Шърли Маклейн. Имаш съвършен тен и костна структура. Не разбирам защо чака толкова, преди да ми се обадиш. Всяко друго момиче на твоята възраст щеше да хукне след мен още от ателието.

Не знаех какво да кажа.

Тя въздъхна.

— Защо червенокосите имат толкова ниско самочувствие? Помни, че това, което е било морковено в детството ти, сега се нарича тицианово червено. Знаеш ли колко хора плащат, за да им боядисат косата в този цвят?

Поклатих глава и срамежливо прокарах ръка през косата си.

— Моите клиенти ще плащат, за да бъдеш модел на дрехи, козметика за коса и кожа, а може би и на хранителни продукти или перални машини, кой знае? Но аз мисля да те вкарам в списания от висока класа. Ще вземам двайсет процента от печалбите ти, но аз ще ти намирам работа. Междувременно, на собствени разноски, ще те изпратя на курсове по поведение, етикет, грим и мода. Трябва да знаеш как да се движиш и обличаш като модел. И повече не носи полиестер, чуваш ли?

Бях смразена. Най-хубавата ми рокля не беше достатъчно хубава.

— От сега нататък само памук и вълна, докато не можеш да си позволиш нещо по-добро. Няма да е задълго — тя ми се усмихна. — Кога можеш да започнеш?

Бях слисана и поласкана, разбира се, но цялата тази информация беше твърде много, за да я възприема.

— Аз… Първо трябва да говоря със съпруга си.

— Съпруг? Мили Боже, на колко години си?

— На двайсет и четири.

— Сериозно? Боже мой! Добре, вече не си. Ако някой те пита, си на деветнайсет. И не си омъжена. Приемливо е да имаш приятел, но съпруг на тази възраст? Трябваше да изчакаш, докато станеш на трийсет. Фенлън фамилията на съпруга ти ли е? Как е моминското ти име?

— Дойл.

— Още по-зле. Ще го оставим Карън Фенлън. В него има известен чар — изведнъж сякаш я осени някаква мисъл. — Боже, кажи ми, че нямаш деца.

— Не.

Поне в това отношение можех да бъда твърда.

— Добре. Акцентът ти…

— Да?

— По-добре не говори, ако не те заговорят. Повечето ми момичета са от… образовани семейства.

Отпуснах се назад на стола.

— Клиентите ми ще ти плащат за това как изглеждаш, а не за това как говориш, но не ни трябва да ги отблъскваме ненужно — тя замълча. — Аз съм от Либъртис6. Ла Туш не е истинското ми име.

Това ме шокира. Хората от Либъртис говореха по-скоро като мен, отколкото като нея.

— Уроци по дикция, скъпа. Никой в модния бизнес не би ме приел сериозно, ако говорех като… теб.

— Не мога… да променя начина, по който говоря.

Тя се засмя.

— С твоята външност вероятно няма да има нужда. Сега да поговорим за стила ти на живот. Алкохол? Наркотици? Диви купони?

— Моля?

— Ако имаш успеха, на който се надявам, журналистите ще искат да научат повече за теб, за миналото ти. Има ли за какво да се тревожим?

— Не, нищо. Аз съм съвсем обикновена.

Не беше лъжа.

Цял следобед обсъждахме бъдещето ми. Тя ме увери, че едва ли ще ме карат да се снимам по бельо, освен ако не добия международна известност, но и тогава изборът ще е мой. Усмихнах се при тази мисъл. Международна известност.

Но имаше и пречки. Макар че Ивон щеше да плати за курсовете ми, аз също трябваше да похарча известна сума. Трябваше ми фотоалбум, направен от професионален фотограф. Нуждаех се от различни гримове, аксесоари за коса, шапки, шалове, чорапи във всички цветове, обувки с всякаква височина. Тя ме посъветва да си купя повечето от магазините за дрехи на втора ръка, но услугите на фотографа щяха да струват седмичната ми надница. С Деси спестявахме за собствена къща. Аз бях достатъчно щастлива и в апартамента над погребалната агенция на Томас стрийт, но Деси казваше, че ни трябва градина за децата.

Когато се прибрах, се приготвих да кажа на Деси. Той беше останал с впечатлението, че отивам при татко и аз не го поправих. С Деси споделяхме всичко и обикновено не вземах сама решения. Но напразно се бях тревожила, защото когато му разказах всичко и че може да печеля до петдесет паунда на ден, той се зарадва.

— За да носиш дрехи? В този град явно има идиоти.

Той ме обгърна с ръце и ми каза, че се гордее и че е късметлия, задето се е оженил за такава красавица.

— И не е нужно да си по бельо, нали?

След два месеца бяха ме снимали за албум, бях изкарала курса по гримиране и какво ли не. Отказах се да дъвча дъвка и от работата си в ателието за химическо чистене. Бях започнала да пуша от време на време и бях свалила два килограма. Първата ми работа като модел се задаваше. Татко беше съгласен, но мама не беше доволна.

— Не забравяй произхода си. Това накара Ани да кривне от пътя. Винаги е била любопитна. Искала е повече, отколкото сме можели да предположим.

Когато се обади от Мейо, гласът ѝ по телефона преливаше от съжаление.

— Може би сега го има, майко — казах аз, запазвайки за Ани сегашното време.

Отидох да видя татко, който седеше на обичайния си стол в бара на Сканлън. Когато мама живееше с него, той ходеше там веднъж-дваж седмично за едно бързо питие, преди да се прибере за вечеря, но сега, когато нямаше компания, беше по-вероятно да го открия там, отколкото у дома. Той се зарадва.

— Мислиш, че ще те има в списанията? Гордея се с теб, момиченце.

Тръгнах за фотосесията. Беше за нова рекламна брошура на много скъп хотел в града — от онези места, на които не бих посмяла да припаря. Трябваше да се обличам в различни тоалети, за да ме снимат с другите момичета на плюшените канапета в чайната, после на столче на бара, с извърната глава, смееща се срещу мъжа-фотомодел, сякаш той казва нещо забавно, а накрая в леглото на една от луксозните стаи — с глава на възглавницата, коса сресана назад и меки одеяла, които докосваха раменете ми. Другите модели бяха много забавни, макар че всички бяха малко надменни. Фотографът беше доста нацупен тип, а имаше и много прекъсвания, тъй че имах време да поговоря с другите момичета. Всички пушеха. Момичетата казаха, че пушенето намалява апетита и така оставаш слаба. Мъжът-фотомодел бил гей, което било жалко, защото блондинката — Джули, много го харесвала, но се оказало, че фотографът му е гадже.

На този ден се прибрах със седемдесет паунда в брой, което беше малко повече, отколкото печелех за седмица в химическото чистене. Деси много се развълнува и каза, че ще ги внесе на другия ден по пощата. Разказах му всичко за деня, за другите момичета и за гей модела.

— Обратен? — той се разсмя. — Това е облекчение, не искам да си мисля, че се виждаш с красиви нормални мъже.

Три седмици по-късно спечелих 190 паунда от три различни поръчки. Ивон каза, че клиентите са харесали външния ми вид и че трябва да се подготвя за големия успех. Каза ми, че съм много търсена и че отказва на клиенти, чиито марки не са „достатъчно качествени“. Реших, че е луда. Но постепенно за един месец започнах да получавам предложения и парите ставаха все повече. Всичко изглеждаше чудесно. Скоро с Деси щяхме да съберем депозита за къща.

Тогава издадоха брошурата за хотела и аз бях поразена. Приличаше на лъскавите списания, които можеш да видиш във фризьорския салон. За пръв път си помислих, че изглеждам красива, макар да знаех, че това се дължи на гримьорите, фризьорите и модните стилисти. С нетърпение чаках да покажа брошурата на Деси, когато се прибере. Оставих я на масичката до входната врата, където обикновено се трупаха сметките и писмата. Реших, че ще е приятна изненада.

Седнах в кухнята и зачаках реакцията му. Чух вратата да се отключва, той спря до масичката, после извика:

— Карън?

— Да?

Той се показа на кухненската врата. Лицето му беше зачервено от гняв. Бях смаяна — помислих, че се е скарал с някого на работа, но той вдигна брошурата и със сила я хвърли в скута ми.

— Не ми каза, че са те снимали в леглото.

— Какво? Сигурна съм, че ти казах…

— Не ми каза. Мислиш ли, че искаш хората да гледат снимки на жена ми в леглото?

— Не знам… Не разбирам за какво говориш. А и съм покрита със завивката.

Той се държеше абсурдно. На снимката бях завита до подмишниците. Очите ми бяха затворени, косата ми беше разпръсната върху възглавницата в идеален кръг около лицето ми. Едната ми ръка беше вдигната, свита в лакътя и обърната с дланта навън. Рамената ми бяха покрити от бяла нощница от лен с дантела. Само пет сантиметра под врата и откритата ми друга ръка бяха голи. В това нямаше нищо сексапилно.

— За бога, Карън, изобщо ли не помисли? Ти си в легло в хотелска стая!

Нямах представа за какво говори.

— Като проститутка.

Бях напълно шокирана.

— Не вярвам, че…

— Как мислиш, че се чувствам, когато хората непрекъснато шушукат за Ани и ме дразнят?

— Кои хора?

— На теб не ти го казват в очите! На теб не ти се налага да слушаш гадните им шеги!

Сега той крещеше. Нямах никаква представа за това. През последните няколко години никой не беше споменавал Ани, затова смятах, че са я забравили. Не бях помисляла как репутацията на Ани е засегнала Деси.

— Какво казват?

— Няма да го повторя. Отвратителни неща. За теб. Заради това вкарах един човек в болница. Едва не ме уволниха.

— Боже!

— Затова ти казвам, не бива да правиш такива неща.

Той мушна с пръст страницата така силно, че тя се скъса. Аз се разплаках и той осъзна, че ме е уплашил. Прегърна ме и ме погали по гърба.

— Само се опитвам да те защитя, любима.

За първи път ме прониза негодувание към Ани. Каквото и да беше станало с нея, поведението ѝ имаше последици, които още предизвикваха безпокойство и мъка, почти пет години след станалото. Разбира се, още я обичах, но ми се искаше да е тук, в стаята, за да ѝ се накрещя.

Следващата седмица казах на Ивон, че трябва да бъде по-придирчива към участията ми.

— Скъпа, за какво говориш? Фотосесията беше съвсем невинна, дори скромна. Още сме в началото, не захвърляй всичко от лицемерна скромност.

— Не съм лицемерна.

Тя беше желязна.

— Ако искаш да продължиш с тази кариера, трябва да бъдеш разумна. Вече инвестирах в теб. Не ме разочаровай.

— Ти не разбираш.

— Тогава защо не ми обясниш?

Гласът ми се задави и се опитах да сдържа сълзите си.

— Какво има?

— Ще ми се ядосаш. Съжалявам.

— Какво си направила? — Ивон беше разтревожена.

— Когато ме попита за начина ми на живот…

Разказах ѝ всичко за Ани, наркотиците ѝ, „клиентите“ ѝ, изчезването ѝ, за Деси, как това беше разрушило връзката между родителите ми.

Ивон се облегна във фотьойла.

— Боже мой, помня този случай. Синът ми работеше по него.

Тя сведе очи към бюрото.

— Синът ти?

— Да, беше детектив. Джеймс Муни — сигурно го познаваш.

Тя извади снимка от портмонето си. Бях го виждала само в униформа, но добре помнех Муни. Той беше помощник на О’Тул и винаги изглеждаше леко засрамен от поведението на старши детектива.

— Да.

— Така и не откриха тялото ѝ, нали?

— Няма доказателство, че наистина е мъртва.

— Мислех, че имат заподозрян.

— Какво?

Тогава тя се изчерви.

— Не ми обръщай внимание. Сигурно го бъркам с някой друг от неговите случаи.

— Мислиш, че са имали заподозрян за нейното убийство?

— Да, понякога той говори за случаите си, но честно казано, всички са се смесили в ума ми и често ги обърквам.

Ивон не беше от хората, които биха объркали нещо. Беше изключително умна. Синът ѝ беше ѝ казал нещо за случая на Ани — нещо, което бяха скрили от нас, от семейството ѝ.

— Моля те, Ивон, трябва да ми кажеш, ако знаеш нещо. Ако Джеймс знае нещо.

— Не мога.

Вече бях обезумяла и почти в истерия.

— Мислиш, че е мъртва! Трябва да ми кажеш. Длъжна си. Тя ми е сестра. Ще отида в полицията и ще намеря Джеймс.

— Не можеш. Загина при злополука преди две години.

Тя взе една папка и я вдигна пред лицето си, но виждах, че ръцете ѝ леко треперят. Облегнах се засрамена.

— Ивон, много съжалявам, колко ужасно! Смятах го за много добър и почтен. Той се отнасяше към нас с уважение.

Тя свали папката и попи очите си с хартиена кърпичка.

— Благодаря, че го казваш. Беше единственото ми дете. Липсва ми всеки ден.

— Имах чувство, че единствено той се интересуваше от Ани. Останалите не помагаха. Изобщо не се стараеха. Бяха я отписали.

— Не и Джеймс.

Ивон се изправи и за миг застана с гръб към мен. Мислех, че ще ми каже да си вървя, но тя грабна чантата и палтото си.

— Да идем да пийнем.

Отидохме в един хотел близо до Графтън стрийт.

— Не ходя по кръчми — каза тя.

По пътя бърбореше за новите модни силуети, за съмненията ѝ по отношение на подложките за рамене — „твърде мъжествени“, за убеждението си, че с тензуха е свършено. Аз мълчах. В хотела седнахме на фотьойли в просторно фоайе и тя поръча джин и тоник. Приведох се напред в очакване, но тя изпи на една глътка половината си чаша и сложи пепелника между нас. Предложи ми цигара и аз я взех.

— Не знам името му. Но мога да ти кажа какво спомена пред мен Джеймс.

— Моля те, кажи ми всичко.

— Имало е заподозрян — известен и уважаван човек.

— Кой?

— Това ти казах — не знам. Джеймс не ми каза.

— Заподозрян… в убийството ѝ?

— Ами… Така мислеше Джеймс, но не можеше да накара шефа си да го приеме сериозно — онзи палячо, как му беше името?

— О’Тул?

— Да. О’Тул не му повярвал, но Джеймс смяташе, че си заслужава да разследват този човек. Може да е бил полицейски началник или политик — нещо такова. Колата му била необичайна — стар ягуар, това помня. Бил забелязан пред апартамента на сестра ти. Джеймс отишъл да го разпита през първите дни от разследването, но мъжът бил много неотстъпчив и го заплашил с поста си. Джеймс се върнал при него с О’Тул, но разговаряли само със сина му — момчето потвърдило алибито му, но Джеймс не му вярваше. Не помня… Имаше нещо за шапка — мека филцова шапка. Съжалявам, не помня всички подробности. Знам, че след няколко седмици разследването внезапно спря. Не знам защо. Джеймс пое друг случай и повече не спомена за този. Беше странно, защото обикновено беше много упорит. О’Тул беше мързеливец. Джеймс не се отказваше.

Разрових се из ума си, припомняйки си всичко, което беше казано по време на издирването. Бяха споменали за кола, но не и за заподозрян. Поне не пред мен.

— Знаеш ли дали заподозреният е… Дали е ползвал услугите на проститутки?

— Мисля, че това озадачаваше Джеймс. Той разговаря с няколко момичета, които работели в същия район като сестра ти, но те не го познавали, а и тя не се била появявала на улицата с месеци, преди да изчезне. Не знам защо Джеймс беше толкова убеден за онзи човек. Но прие, че нямат доказателства.

— Помниш ли още нещо? Къде живее или работи заподозреният?

— Съжалявам, Карън. Джеймс ми каза само толкова, и то защото беше много разочарован от О’Тул. Никога не би допуснал съзнателно недискретност. Но, Карън… — тя взе ръката ми и я стисна. — Той беше убеден, че Ани е мъртва.

Бях отказвала да го приема дълго време, но знаех, че тя е права.

— Съжалявам.

— Аз съжалявам за Джеймс.

Тя изпусна дълга струя дим.

— Не бива да позволяваме на тези трагедии да ни пречат да живеем. Никога няма да забравим любимите си хора, но те биха искали да бъдем щастливи, скъпа. Кариерата ти сега започва. Нека това си остане между нас. Кажи на Деси да се държи като мъж. Трябва да продължиш напред. С него или без него.

Бях шокирана от думите ѝ. Деси не беше виновен за нищо. Онзи мъж — заподозреният, който Джеймс беше открил, беше предизвикал цялата тази мъка и страх. Щях да го открия с или без полицията.

10. Лидия

Когато след смъртта на Андрю ме вкараха насила в психиатрия, не ми беше за първи път. Бяха ме отвели от дома ми против волята ми. Точно след като навърших девет години, прекарах близо година в дома на една леля, защото татко не искаше да ме вижда в „Авалон“ след злополуката.

Случи се само две години след като мама беше предизвикала скандал, когато избяга с водопроводчика. Искаше да вземе и нас, но татко ѝ забрани. Каза, че не е трябвало да се жени за жена с по-ниско положение и че никога нямало да преодолее унижението, на което го е подложила Мишел — майка ми.

Накрая всички свикнахме с отсъствието ѝ. Първата година всяка нощ плачех, докато заспя, пожелавах си и се надявах тя да се върне. Даяна ме наричаше „бебе“ и казваше, че мама не ни е обичала, но не беше вярно. Навремето мама ме обичаше. Помня усещането.

Мама беше много красива. Помня я много добре, макар че всичките ѝ снимки бяха унищожени. И сега, когато се погледна в огледалото, виждам следи от нея, макар да съм много по-стара, отколкото беше тя последния път, когато я видях. Почина през 60-те години — сама и явно в чужбина. На сватбата си получих картичка от нея, но не успях да я запазя. Татко я хвърли в камината. Близначката ми Даяна изглеждаше съвсем различно от мама и от мен. Аз бях руса, а тя — тъмнокоса; моите очи бяха сини, а нейните — кафяви. Аз имах високо чело, а тя нямаше брадичка. Не беше хубава, но макар да не бе наследила външността на мама, притежаваше класата на татко. Беше по-изискана от мен. Помня как татко казваше, че е невъзможно да ме научат на маниери.

След като мама си тръгна, аз се вкопчих в Даяна и я обожавах с цялото си сърце. Ние си принадлежахме. Но тя не ценеше като мен това, че бяхме близначки. Честно казано, дразнещо беше желанието ѝ да прави сама разни неща, да се облича различно от мен. Тя ме обичаше, разбира се — не може да не обичаш сестра си, особено ако сте близначки, но когато пораснахме, имаше моменти, когато започвах да си мисля, че не ме харесва. Понякога тя ме поглеждаше с отвращение, ако забравях да дъвча със затворена уста или случайно оближех ножа. Тя казваше, че любимите ми книги са боклуци и че предпочита класиците. Ако направех нещо, за да я подразня, Даяна не ми говореше дни наред. Казваше, че с нетърпение чака да пораснем, за да има собствен дом. Неприятно ми беше да си представям къщата без нея и плачех при тази мисъл. Но винаги ѝ прощавах бързо. Чудя се дали, ако беше жива, сега щяхме да бъдем приятелки.

Известно време след като мама ни напусна, татко се затвори и прекарваше дълги периоди заключен в библиотеката, където пиеше бренди. После се появяваше пиян. Обикновено не ми обръщаше внимание, защото му напомнях за жена му. Но слагаше Даяна на коляното си, разказваше ѝ приказки, даваше ѝ бонбони, гъделичкаше я — отдаваше ѝ цялото си внимание, което преди поделяше поравно между трите ни. Аз бях оставена на грижите на нашата бавачка и икономка Хана, която миришеше на нафталин и енфие. Постепенно той пак ме заобича, макар да усещах подозрението му, че по някакъв начин ще го предам и предполагам, че го направих, макар да прекарах остатъка от живота си в опити да се реванширам.

Беше 1941-ва година и ние с Даяна щяхме да празнуваме деветия си рожден ден — първото празненство след бягството на мама. Вълнувахме се ужасно. През изминалите години не бяхме ходили на рождени дни — вероятно татко е бил забранил. Поканихме всички петнадесет момичета от класа, татко ни поръча нови рокли и панделки за косите. Беше задействал връзки, за да намери допълнителни купони. Май беше необичайно горещ и в градината бяха поставени маси с изискани сандвичи, желета и дребни сладки, покрити с тюл заради пчелите. В края имаше шишета с джинджифилова бира в кофи с лед. Между ябълковите дървета беше опъната лента със знаменца. Татко беше, решил, че траурният период за майка ми е свършил и това беше първият явен знак, че възнамерява да се върне в света. Беше поканил сестра си — леля Хилари, и една приятелска семейна двойка, които се смееха на всичко, което кажеше той, и носеха еднакви фланелки без ръкави. Дамата ни даде по един шилинг и цял час натякваше колко е щедра. Когато наближи времето гостите да дойдат, ние с Даяна бяхме коленичили на канапето във всекидневната с притиснати в прозореца лица, за да видим кой ще пристигне пръв. Ейми Малоун дойде първа и ние я зашеметихме с ентусиазма си — заведохме я в градината, показахме ѝ езерцето, обедния бюфет, знаменцата и големия кон-люлка, който татко ни беше подарил сутринта. Редувахме се да го яздим известно време, докато изведнъж ми просветна, че никой друг не беше почукал на вратата ни. Къде бяха всички? Татко и двамата му приятели разговаряха в далечния край на градината, докато ние от време на време изтичвахме до къщата, за да се убедим, че Хана слуша за почуквания, а после отново излизахме навън.

След половин час никой друг не беше дошъл и приятелката ни Ейми доби смутен вид и явно започна да се чувства неловко. Седяхме на ръба на езерцето, потопили босите си крака във водата.

— Къде са? Защо не дойдоха? Не искаха ли? — попита Даяна.

Ейми поклати глава и прехапа устни. Изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче. Беше ясно, че знае нещо. Даяна сграбчи ръката ѝ и я изви зад гърба ѝ.

— Какво става? Защо ги няма? Заради мама ли? — прошепна тя злобно в лицето на Ейми.

Не разбирах какво иска да каже Даяна.

— Защото… майка ви е… разпусната жена — отвърна Ейми.

— Ние не сме виновни за това — каза Даяна.

— Какво искаш да кажеш?

Отдавна бяхме престанали да споменаваме мама.

Ейми каза, че другите родители решили, че може да влияем зле на децата им, но баща ѝ — доктор Малоун, казал, че ще бъде жестоко да ни наказват за нещо, което майка ни е извършила.

Тогава разбрах, че не татко ни е забранявал да ходим на рождените дни на другите деца, а не сме били канени. Спомних си, че съученичките ни често се държаха дистанцирано, макар че ние с Даяна винаги бяхме заедно и не го бях забелязвала толкова, колкото щях, ако не бяхме близначки. Бях шокирана. Даяна ме погледна така, сякаш бях тъпа.

— Престани да плачеш, глупачке. Сигурно и ти ще постъпиш така, когато пораснем. Всички казват, че си точно като нея. Ти не си като татко и мен. Ти си от простолюдието. Те се боят от теб, не от мен.

— Не съм от простолюдието.

— Напротив. Татко не може да те гледа. Ти си същата като нея.

Изглеждаше най-естественото нещо на света да бутна Даяна в езерцето. Не избухнах. Бях напълно спокойна. Просто не исках тя да говори така. Беше толкова несправедлива. Чух изпукване, когато тя си удари главата под водата, а когато се помъчи да излезе на повърхността, аз седнах на гърдите ѝ, за да ѝ попреча. В онзи момент исках Даяна да се удави. Исках да се удави, защото ако беше мъртва, никога вече нямаше да каже тези неща. Нервният смях на Ейми премина в плач.

— Моля те, пусни я да излезе, Лидия, моля те. Ще се удави!

Изобщо не ме интересуваше. Ейми изпадна в истерия и изтича да доведе баща ми, който беше влязъл с гостите си в оранжерията, несъмнено за да им покаже експеримента си в отглеждането на пъпеши. Чувствах се удовлетворена, докато Даяна се мяташе във водата под мен, но скоро спря да се бори и застина. Беше си научила урока.

— Така е по-добре — казах аз, излязох от езерцето и я дръпнах за ръката, но когато я пуснах, тя отново падна във водата и аз се обърках. В онзи момент бях пожелала силно Даяна да умре, но не беше сериозно. Тя щеше да ми се ядоса и щях да загазя, задето съм ѝ провалила празненството. Татко щеше да се ядоса заради съсипаните ни рокли, покрити с жабешки хайвер и мъх.

Дръпнах я отново, този път за раменете, но тя не вдигаше глава и тогава видях, че от тила ѝ се стича кръв. Татко, приятелите му и Ейми тичаха през моравата и всички ми крещяха. Леля Хилари влезе вътре, за да каже на Хана да повика линейка, татко извади Даяна и я сложи на тревата, но тя все още не помръдваше. Той отвори устата ѝ, но тя беше пълна с водорасли и той ги извади като дълга мръсна ивица, покрита със слюнка. Обърна я с главата надолу, като я държеше за краката с една ръка. Роклята ѝ се смъкна и всички можеха да ѝ видят гащичките. Бях шокирана. Татко я потупа по гърба със свободната си ръка. И той, и Ейми, и приятелите на татко, семейство Пърси, плачеха.

През цялото време си мислех: „Какво им става на всички? Тя ще се оправи.“ Очаквах да започне да ми крещи и да се оплаква на татко колко съм ужасна. Знаех, че този път щеше да ѝ трябва много време, за да ми прости. Но тя още не помръдваше. Дали не бях прекалила?

Всичко се промени. Много повече, отколкото след заминаването на мама. Така и не се върнах на училище. Същата вечер, докато всички бяха в болницата, Хана ми стегна един куфар с багаж. Леля Хилари ми каза, че татко ѝ поръчал да ме отведе в дома си в Уиклоу. Исках да изчакам татко и Даяна да се приберат, но леля Хилари не търпеше възражения. Не исках да тръгна, но дори Хана не ме погледна, докато леля ме носеше към колата, а аз ритах и крещях. Една седмица не говорих. Даяна и татко отчаяно ми липсваха и не разбирах защо не мога да се върна у дома.

Леля Хилари живееше с приятелка — слаба жена с костеливи пръсти и дълга посивяла коса. Госпожица Елиът беше пенсионирана учителка и се съгласи да ме обучава ежедневно. В началото на първата седмица реших да подслушам разговора им. Легнах на площадката, покрила крака с нощницата си и сложих ухо на пода. От думите им ставаше ясно, че за разлика от леля Хилари, госпожица Елиът беше поне готова да ми даде шанс.

— Тя е още дете! — каза учителката ми. — Няма представа какво е направила, твърде малка е, за да разбере.

— Има нещо у нея… Как е могла да го направи? С нетърпение чакам Робърт да си я вземе. Не мога да я държа вечно тук.

— Трябва му време, Хилари. Първо Мишел напусна него и момичетата, а сега и това? Трябва да я държи настрана, за да не избухне още един скандал. Никой не знае, че в онзи момент момичетата са се карали. Докато всички мислят, че Даяна се е спънала и е паднала във водата, ще приемат случилото се като ужасна злополука.

— В по-малко от метър вода? А и момичето на Малоун, Ейми, каза, че Лидия седнала върху нея във водата. Това изглежда умишлено. Не би трябвало да се пренебрегва.

— Децата си измислят какво ли не. И хората непрекъснато се давят в плитка вода. Както и да е, Робърт каза, че бащата на Ейми е добър човек. Всички други родители били бойкотирали тържеството заради Мишел. Само той пратил детето си.

— Обзалагам се, че сега съжалява. О, Боже — каза леля Хилари, — това е прекалено ужасно.

— Знам, но трябва да помогнем с каквото можем. А на това дете горе ще остане травма за цял живот, трябва да го накараме да разбере, че вината не е била негова.

Тогава разбрах, че бях убила най-добрата си приятелка и най-злия си враг — своята близначка.

В края на първата седмица госпожица Елиът ми обясни, че сестра ми е умряла, но ме увери, че е било злополука, че никой не е виновен и че е било неизбежна трагедия. Със сухи очи я попитах как е станало. Тя обърна глава настрани и ме прониза с поглед.

— Не помниш ли? Вие с Даяна сте си играели в езерцето.

— Да?

— И Даяна си е ударила главата. Помниш ли?

— Да.

Писах на татко многократно, за да му кажа, че много тъгувам, че той и Даяна ми липсват. Молех го да ме посети или да ме върне у дома. Той не отговори. Госпожица Елиът каза, че бил много зает, имало недостиг на гориво заради Извънредното положение и на никого не разрешавали да кара кола. Предложих да дойде с колело, но госпожица Елиът каза, че се държа глупаво.

Виждах леля Хилари на вечеря. Тя ме наблюдаваше зорко и коригираше маниерите ми на масата. Дойдеше ли време за лягане, тя идваше в стаята ми, за да се увери, че съм си казала молитвите и съм помолила Бог за прошка. Казвах молитвите си с удоволствие, макар че трудно можех да вярвам вече в един Бог, който би позволил на мама да избяга или да ме остави да убия собствената си сестра. Леля Хилари си оставаше дистанцирана, но аз реших да не ѝ давам никакъв повод за оплакване. Дори в разгара на лятото малката къща беше студена. Когато есента премина в зима, беше направо мразовито. Мястото беше идилично, но живеехме в постоянната сянка на планината. Стояхме възможно най-много в кухнята, където беше готварската печка. Храната беше с купони и върху чиниите ни се появяваха ужасни, отвратителни неща, но аз изяждах всяка хапка, без дори да направя гримаса. Помнех, че трябва да внимавам за обноските си, и никога не повишавах глас, нито пък тропах с крак. Постоянно се опитвах да се държа като дама. Също като Даяна.

Коледа дойде и мина без посещение или писмо от баща ми. Леля Хилари и госпожица Елиът се опитваха да ме развеселят, но принудената им веселост беше прозрачна като вода.

Когато се върнах в Дъблин след десет месеца, кипях от вълнение и съвсем бях забравила, че нещата никога нямаше да бъдат същите. Пътувах с двуколка с госпожица Елиът, която ме остави с куфара пред вратата.

— Каква хубава къща! — каза тя. — Нямах представа, че е такава.

Всички казваха така, когато видеха за първи път „Авалон“. Сбогувахме се и аз ѝ обещах да пиша.

— Всичко ще бъде наред, малката. Ти не си лошо момиче.

Сега в спалнята ни имаше само едно легло и в гардеробите бяха само моите дрехи, повечето от които ми бяха умалели. Хана беше заместена от Джоун — доста по-млада, но почти няма. Даяна я нямаше. И докато у леля Хилари бях чувствала липсата ѝ като необяснима тъга, при завръщането ми усещането заприлича на болка от ампутация. Тичах из къщата — нагоре-надолу по стълбите, търсейки признаци на живот. Отидох до дупката в стената зад бюрото под прозореца на спалнята ни и извадих аленото червило, което бях скрила там след заминаването на мама. Даяна ми се беше присмивала, че го пазя, но аз го бях намерила под перваза в стаята на татко и през първата година то още миришеше леко на нейния парфюм. Помирисах го и сега, но уханието беше изчезнало.

Когато слязох долу, спрях при кухненския прозорец и забелязах, че езерцето беше пресушено и зарито с пръст. Тишината се просмукваше в костите ми, затова отидох при пианото и свирих ли, свирих, докато чух стъпките на татко в коридора.

Затичах с все сила към него, сграбчих го през кръста и притиснах главата си към корема му, опитвайки се да стигна до сърцето му. Отначало той държеше ръцете си разтворени и не искаше да ме докосне, но аз не го пуснах и след това усетих топлината на голямата му ръка върху главата си, а другата бавно обгърна рамото ми. Той повдигна лицето ми нагоре и ме погледна в очите.

— С теб трябва да започнем отначало. Сега сме само двамата.

След това беше по-лесно да не говорим за Даяна, макар че тя ни се усмихваше от фотографиите в рамки върху полицата над камината.

Наеха ми нова учителка и татко избра всички предмети, които трябваше да изучавам: латински, музика, изкуство, литература, шев и кройка и така нататък. Работех много усърдно и бях отлична във всичко. Татко каза, че стойката ми се нуждае от внимание и в къщата дойде инструкторка по балет — една дребна французойка. Имахме много място, тъй че на горния етаж инсталираха станка и там, в преименуваната стая за танци, аз правех плиета и подскоци и ходех на пръсти, докато палците ми започнеха да кървят. Обичах мадам Гилем. Тя се държеше с мен като със собствено дете, макар че никога не спомена дали има деца. Взе ме под крилото си и ми обясни всичко, когато тялото ми започна да се променя. Каза ми, че трябва да общувам с момичета на моята възраст, но аз не исках. Мадам Гилем каза на татко, че съм най-добрата ученичка, на която някога е преподавала. Когато бях на шестнайсет години, тя предложи да кандидатствам в балетната школа „Садлърс Уелс“ в Лондон. Мисълта, че може да ме отпратят отново, ме хвърли в ужас. Татко сметна, че идеята е добра, но аз вече бях забелязала как той гледаше понякога мадам Гилем и това не ми харесваше. Един ден, докато ѝ помагаше да си облече палтото, той задържа ръцете си върху раменете ѝ, както правеше с мама. Тя му се усмихна. Дали мадам Гилем не се канеше да ме отстрани от пътя си? Бях се научила, че не мога да вярвам на никого. Престанах да ям, докато идеята за балетното училище не беше отхвърлена и мадам Гилем не беше уволнена. Продължавах да се упражнявам, за да поддържам тонуса и гъвкавостта си. Зад станката горе имаше огледална стена и на мен ми беше приятно да мисля, че момичето в огледалото е Даяна и че този път бяхме танцуващо дуо еднояйчни близначки.

Много години по-късно, когато се запознах с Андрю и той ме попита кое е момичето до мен на старите снимки, татко му обясни, че сестра ми Даяна се удавила трагично, когато сме били малки и рязко смени темата. Когато се сближих повече с Андрю, той ме попита за злополуката и аз го излъгах, че е станала на плажа. Той ме прегърна силно, за да ме утеши за загубата.

Забременях с Лорънс, когато бяха минали повече от три години след сватбата. С Андрю бяхме много щастливи, когато най-после заченах, а татко отвори бутилка отлежало вино, за да отпразнуваме новината, когато му казах.

— Време беше — каза той.

Не бях съвсем сигурна какво да очаквам, защото нямах сестра или майка, които да ме напътстват. Роузи — кралицата на плодовитостта, ме нападна със съвети, брошури, отвари и лосиони, но аз предпочитах сама да научавам всичко. Бременността беше неприятна и изтощителна, а раждането — мъчително, но когато акушерката сложи новороденото на гърдите ми, за първи път след смъртта на Даяна се почувствах цялостна. В това, че Лорънс се роди на Коледа, виждах пръста на съдбата. Той беше моят най-ценен подарък. Обожавах момченцето си. Той беше мой. Андрю ни остави да се оправяме сами поне в началото, но когато Лорънс стана на десет месеца и той настоя да преместим креватчето му в грижливо подредената детска стая в съседство, аз се разплаках.

— Трябва отново да имаме самостоятелна спалня.

Татко се съгласи с Андрю и въпросът приключи.

През лятото извеждах Лорънс с количката навън. Това го успокояваше, докато му раснеха зъби, и той спираше да плаче. Аз лежах върху одеяло на моравата до количката, слушах как тихичко си гука и усещах, че не заслужавам такова щастие.

Когато Лорънс беше почти на годинка, татко почина — в същия ден като Джон Кенеди. Боледуваше от рак вече от много месеци, и все пак смъртта му ме шокира толкова, колкото и тази на американския президент. Разбира се, Андрю ми съчувстваше, но аз бях изгубила мама, Даяна и татко и сега се вкопчих в Лорънс — единствения ми кръвен роднина.

Исках да го обучаваме у дома, но Андрю отново се наложи, твърдейки, че синът ни трябва да общува с други деца.

Задържах го у дома колкото беше възможно и когато тръгна на училище, беше едно от най-големите момчета в класа. Първата седмица всеки ден стоях пред училището и се опитвах да го зърна през прозореца на класната стая. Другите майки се опитваха да ме въвлекат в разговор, докато звънецът удареше, но аз не исках да разговарям с никого, освен с моето херувимче. Със замах го грабвах на ръце и го носех по целия път до дома.

Постепенно Лорънс започна да говори за другите деца и за учителите си и аз изпитах първите си пристъпи на ревност. Докато се превръщаше в независимо малко момче, някак свикнах с това, но дълбоката връзка, която бяхме споделяли, избледняваше. Скоро след седмия си рожден ден Лорънс отказа да сяда в скута ми, окуражен от Андрю.

— Прекалено си привързана към момчето. Остави го на мира.

Опитвахме се да зачена още едно дете. Казах на Андрю, че искам да имам пет деца. Той не беше съгласен, но прецени, че едно-две братчета или сестричета ще имат добър ефект върху Лорънс. Опитвахме се, но се проваляхме отново и отново. Лорънс щеше да си остане единственото ми дете.

Четиридесет години след смъртта на Даяна повторих на сина си думите на татко:

— Аз и ти трябва да започнем отначало. Сега сме само двамата.

Горкото момче беше преживяло много и беше проявило грижовност и дискретност. И всичко това — заради мен.

Месеците след смъртта на Андрю и връщането ми от психиатрията бяха странни. Оставих Лорънс да се грижи за всичко. Трябваше да мине известно време, докато осъзная, че нямаме пари. Лорънс отиде да говори с управителя на банката и адвокатите. Аз не бях в състояние. Новините бяха мрачни. В някакъв момент Андрю беше ипотекирал „Авалон“, за да инвестира заедно с Пади Кери. Макар за щастие смъртта му да означаваше, че ипотеката е вдигната, беше ни останало много малко. Кери беше казал на Андрю, че инвестира парите си в държавни ценни книжа, но се оказа, че ги е източвал за своите любими проекти, надявайки се напразно да спечели, за да покрие загубите си. Тъй като Андрю беше работил като съдия само три години, държавната му пенсия беше малка, а частта, която ми се полагаше като на вдовица — още по-малка. Парите, които двайсет години беше внасял по личен пенсионен план и застраховка, бяха пропилени от Пади Кери. Влизането в сила на завещанието на Андрю се бавеше, защото когато умря, той водеше съдебно дело срещу Кери. Адвокатът беше казал на Лорънс, че това е безсмислено начинание. Бил се опитал да убеди и Андрю да не се занимава. Кери беше залагал с откраднатите пари и сега се говореше, че живеел в бедност някъде на западното крайбрежие на Америка.

Навремето наистина не бях в състояние да обработя цялата тази информация. Вземах много големи дози лекарство. Казах на Лорънс, че трябва да помоли свекърва ми Елинор за пари. Тя трябваше да ни издържа. Но когато се обърнал към нея, тя едва не изпаднала в шок, защото се оказало, че Андрю е издържал и нея през последните години. Убедил я да продаде тухлената си викторианска къща на три етажа с четири спални на Мериън Роуд и да си купи къщичка в Килани. Андрю я уверил, че правел добри инвестиции от нейно име. Нямала представа, че той е загубил всичко. На времето той ми беше казал, че майка му е твърде възрастна, за да поддържа голяма къща и аз тайно си бях помислила, че паричните ни проблеми ще приключат, когато Елинор умре, защото сигурно има купища пари. В началото на финансовите ни злополуки бях подтиквала Андрю да вземе пари назаем от Елинор. Мислех, че е твърде горд, но всъщност е знаел, че тя не притежава нищо, освен къщичката си, защото беше пропилял всичко. Сега Елинор имаше само пенсията си. Фин и Роузи ни пратиха няколко чека, но ни напомниха (сякаш беше нужно), че трябва да хранят осем деца и ние трябва да намерим начин да се издържаме. Видяха се с Елинор и предложиха тя да продаде къщичката си и да се пренесе при нас. Имахме шест спални и не можех да твърдя, че няма място, но дадох да се разбере, че не подкрепям идеята. Фин посъветва Лорънс да продадем веднага „Авалон“, за да си освободим капитал, но това беше невъзможно: първо, защото това беше единственият дом, който познавах и второ, защото не можехме да рискуваме някой от новите собственици да открие какво е заровено зад кухненския прозорец.

Когато Лорънс най-накрая ми каза какво е открил, бях смаяна, че е събрал фактите в ума си и е открил някои верни отговори. Знаеше, че останките са на Ани Дойл. Дори ми показа потъмнялата гривна, която беше извадил от торбата на прахосмукачката и всички статии от вестниците, които пазеше. Горкото момче се беше се изтормозило ужасно заради това. Лорънс смяташе, че баща му е единствено отговорен, но настоя да отидем в полицията, за да може семейството на момичето най-после да намери покой. Изобщо не подозираше, че аз може да знам нещо по въпроса. Каза ми го с тревога, мислеше, че новините ще ме върнат в психиатрията. Но по това време аз вече бях навън цяла година и разумът ми се беше възстановил достатъчно. Изиграх шок, ужас и неверие. Крещях, плаках, изпаднах в истерия. За щастие Лорънс стигна до заключението, че не бих могла да понеса скандала и медийното внимание, които ще последват. Предложих му да премести тялото и да го остави някъде, където ще го намерят, но той ме убеди, че няма да преживее ужаса от това начинание, а и опасността да ни заловят била твърде голяма. Всъщност тогава вече ми харесваше мисълта, че момичето е в езерцето — Даяна беше погребана в гробището Дийнсгрейндж, но аз обичах да си представям, че тя е още там, където я бях оставила.

Накрая по моя молба Лорънс павира лехата и циментира старата баня за птички върху нея. Посади няколко храста около ръба на издигнатата платформа. Все пак изглеждаше странно — като олтар за жертвоприношения. Лорънс постоянно извръщаше очи от кухненския прозорец. След известно време му сложи щори и ги държеше спуснати. Сега кухнята беше мрачна и ние използвахме по-често трапезарията, което преди правехме само в специални случаи. Лорънс настоя да продадем колата на Андрю. Получихме шокиращо ниска цена за нея и си купихме евтин автомобил, с който да се придвижваме. Научих Лорънс да шофира. Той се учеше бързо.

Преди смъртта на Андрю планирахме Лорънс да учи право в колежа „Тринити“, а после да стажува в „Хайленд & Голдблат“ — адвокатската кантора, която татко беше основал през 1928 година заедно със Сам Голдблат. Андрю работеше там, докато не го назначиха за съдия, но сега повечето негови приятели и приятелите на татко бяха отдавна мъртви или бяха напуснали и открили самостоятелна практика. Пък и дори Лорънс да получеше стипендия, пак нямаше да имаме доходи.

След като се дипломира, синът ми държа изпити за държавен служител. Хранех надежда, че може да го вземат в дипломатическия корпус, но се оказа, че това е невъзможно без висше образование. Предложиха му да избира между отдела за данъци върху превозните средства и отдела за социални помощи. Мислех, че в първия ще има повече перспективи, че може да го обучат за счетоводител, но той направи проучване и откри, че не е така. Бях ужасена при мисълта, че ще общува с безработни, но той изтъкна, че и ние сме такива.

— Сега жените също работят, мамо.

Идеята да си намеря работа беше, разбира се, нелепа. Не бях обучена за нищо и никога не бях общувала с външни хора. За мен беше твърде късно.

Оцелявахме с вдовишката ми пенсия и скромните надници на Лорънс, но тъй като беше един от малкото мъже в отдела си, той се издигаше бързо и стабилно. След четири години беше в управата и отговаряше за четирима-петима служители. Лесно се сприятеляваше и ходеше на чашка с колегите си в петък след работа. Учудвах се на умението му да общува. Аз никога не съм го притежавала — поне след злополуката, но може би стана така, защото след това ме обучаваха у дома. Знаех, че Лорънс не се беше наслаждавал на последните си учебни дни, но това беше заради внезапното местене в ново училище, смъртта на баща му, напрежението от изпитите и откриването на трупа. След това той се затвори в черупката си. За щастие това се отрази на връзката му с онази ужасна Хелън. Знаех, че никога не би се обвързал с подобно момиче и когато се разделиха, бях облекчена, макар и разстроена, когато разбрах, че тя е скъсала с него, след като му изневерила с друго момче. Странно, но те продължиха да поддържат връзка и след това, и тя все още идваше у дома от време на време. Учеше за медицинска сестра. Бях изумена, че момиче като нея е избрало такава професия, но тя се похвали, че се е изнесла от дома си и ме подразни с намека, че Лорънс трябва да си наеме апартамент. Той не искаше да се изнася, нито пък можеше да поддържа две домакинства, тъй че за щастие това беше изключено.

Лорънс започна да излиза със своя колежка — кротка, нервна и незабележима женица на име Бриджет. Личеше си, че тя го харесва повече, отколкото той нея, че връзката е доста едностранчива. Бриджет определено му телефонираше по-често, отколкото той на нея, и когато аз вдигнех телефона, тя шепнеше и казваше „моля“ и „благодаря“ в излишък. Но той започна да спортува и отново отслабна, а аз се зачудих дали наистина го прави, за да впечатли тази мишка. Веднъж ми показа нейна снимка. Не беше нищо особено, тежък бретон скриваше очите ѝ. След това се успокоих. Той нямаше да ме напусне заради нея. Но все пак му помогнах с диетата.

Да осиновя или да родя друго дете вече беше изключено. Знаех, че не е възможно. Бях минала петдесетте. Лорънс вече беше зрял мъж — в това нямаше съмнение, но ми беше достатъчно да знам, че няма да ме изостави. Той беше наясно, че няма да се справя сама. Щеше да остане с мен тук — в „Авалон“.

11. Лорънс

Не прекарвах в кухнята повече време, отколкото ми бе нужно, което е трудно, като се има предвид колко обичам да ям, но пренаредих шкафовете и преместих много неща в килера заедно с хладилника. Исках да зазидам прозореца, за да не трябва да виждам онази… гробница, но мама не би ми позволила. Компромисът бяха щори, които винаги бяха спуснати. През тях проникваше малко светлина. Не можехме да наемем градинар, не само защото нямахме средства, тъй че аз се грижех за градината и за гроба с голяма неохота.

Ужасно е да живееш с мисълта, че знаеш за извършено убийство — при това с доказателството под носа ти, но вече беше твърде късно да направим каквото и да било. Минаха пет години, откакто открих трупа. Тъй като може да се докаже, че аз съм павирал гроба и съм сложил банята за птички отгоре, съм се провинил в укривателство.

След като открих Ани Дойл, започнах да се плаша от всичко. Щом не можех да вярвам на собствения си баща, на кого можех да се доверя? Не и на Хелън. Тя ме заряза, след като получихме дипломите си. Беше жалка ситуация. Тя беше правила секс със съученика, който най-много ме тормозеше. Тогава вече това не ме вълнуваше много.

Всъщност нищо не ме вълнуваше. Чувствах се унизен, но тя не беше голямата ми любов. Не мислех, че някога ще имам любовен живот.

Не се придържах към диетата и режима на баба. Отново станах дебел, противен и отблъскващ. Понякога виждах отражението си във витрините и се извръщах, отвратен от гледката.

Вече нямах възможност да вляза в университета, но може би това беше благословия. Харесваше ми да работя в отдела за помощи за безработните. „Аполо Хаус“ беше в центъра на града, заобиколена от магазини, офиси и кръчми. Отначало подражавах на другите, докато ми показваха как да помагам на посетителите да попълват формулярите, а после и да ги обработвам. Имаше ужасно много писмена работа. През първите няколко месеца не ми даваха да обработвам документи. Правех много копия, разнасях папки от една стая в друга и купувах чай и кафе. След обработката отделът издаваше чек на името на получаващия помощи, който можеше да се осребри в пощенския офис на отсрещния тротоар. Процесът беше строго контролиран и добре управляван. Всяка секция от около осем души обработваше по петстотин искания. Секцията се състоеше от двама помощници и петима чиновници, един от които беше началник. Нашият началник беше Брайън — вдовец на средна възраст с три големи деца. Не изглеждаше особено умен, но беше много мил с всички ни.

В началото се боях от безработните. Бях чувал какво говореше за тях баща ми, който ги наричаше мързеливци и използвачи. Бях останал с впечатлението, че всички те са престъпници. Макар че някои от клиентите, с които работехме, току-що бяха излезли от затвора, повечето бяха обикновени хора, които бяха изгубили работата си или си търсеха такава. Безработицата беше висока и при нас идваха да се запишат всякакви хора. Домакини от средната класа, зарязани от съпрузите си; младежи, напуснали колежа; пияници и наркомани. Бащата на един бивш съученик и бившият ни месар, който беше фалирал заради новия супермаркет, идваха заедно с хора, които никога не бяха работили. Опашката за държавна помощ приравняваше всички, но след това те не ходеха да пийнат заедно и да обсъдят как е минал денят им. Преживяваха сами безработицата през дългите си празни дни у дома или обикаляйки парковете, отбивайки се на чай в евтини кафенета, за да минава времето. Разбирах тази самата, без да съм я изпитвал.

Обикновено хората бяха мили с мен — вероятно защото са мислели, че аз решавам дали да получат помощ или не. Имахме малко власт и научих, че има начини да откажеш искане или да „изгубиш“ документите, ако решиш.

За няколко месеца научих много повече за света, отколкото за години учене. При това имах истински приятели, каквито никога преди не бях имал. Мама не разбираше това и едва когато се впуснах в света, осъзнах колко необикновена е тя в това отношение. Нямаше приятели.

Работата ми се отразяваше добре. Не беше трудна, а колегите ми бяха много мили. Почти не можех да повярвам на късмета си. Прекарвах всеки ден с един куп хора, които не ме тормозеха или подценяваха, вършех работа, която не ме уморяваше много и в края на всяка седмица получавах пари за нея. Не много, но не плащах наем или ипотека, тъй че имах почти достатъчно, за да платя сметките по поддръжка на къщата, от време на време да ида на кино и да пийна след работа повечето петъци, преди да хвана последния автобус. В отдела, в който работех, имаше всякакви хора на всякаква възраст.

Доминик беше диджей в дискотеката на футболния си клуб, вечно дъвчеше дъвка и не можеше да каже и изречение без думите „разбираш ли?“ в края. Мисля, че не му се искаше да е на трийсет години. Би предпочел да е на моята възраст. Китайката Сали беше малко по-голяма от мен. Всъщност беше наполовина корейка, наполовина ирландка, но беше отрасла в Трали. Всички продължаваха да я наричат Китайката Сали, а на нея ѝ беше писнало да ги поправя. Ивлин беше най-възрастната от всички ни. Черногледа алкохоличка, тя пушеше цигара от цигара, знаеше много мръсни вицове и никога не беше имала читаво гадже. Беше израсла в бедняшки квартал в центъра. Хубавата Джейн ми беше връстница и първата лесбийка, с която се запознах. Изобщо не отговаряше на представите ми за лесбийка. Имаше дълга коса и носеше поли. Арнолд беше 24-годишен баща на трима сина, който не си падаше по деца. „Обичам синовете си, разбираш ли? Но просто не ги понасям.“ Беше вечно нещастен и без пари. Длъжността му беше малко по-висока от моята, но явно не печелеше достатъчно, за да издържа петчленно семейство.

Бяхме странна смесица, но всички се разбирахме. Никой не споменаваше килограмите ми. Приемахме всеки със странностите му и макар да ме наричаха Баровеца заради изискания ми акцент, но го правеха със симпатия. Струва ми се, че никой от нас не беше мечтал да работи в отдела за социални помощи. Всички се бяхме оказали там по различни житейски пътеки и вероятно щяхме да останем там до пенсия.

През юни 1982 година, макар че бях работил само седем месеца, ме повишиха от помощник в чиновник (вече можех да разговарям сам с клиентите). Получих малко увеличение на заплатата. Сали беше бясна.

— Само защото си мъж! — каза тя.

Работеше там почти две години без повишение, но аз не бях виновен, че съм мъж. С мама едва успявахме да оцелеем.

В офиса имаше много хубави и разумни на вид момичета и макар да не бягаха с писъци, когато ги заговарях, не ме и окуражаваха. Не се чувствах романтично привлечен от тях. Още поддържах връзка с Хелън, която беше сменила поредица от гаджета и никога не ѝ липсваше компания. Отношенията ни с нея бяха странни. Макар да беше ужасно неприятна, част от мен искрено харесваше способността ѝ да каже без страх това, което мисли. Ако беше открила, че баща ѝ е убил някого, сигурно щеше да го пребие от бой, преди да повика полицията. Тя извънредно много се интересуваше от сексуалния ми живот.

— Защо не поканиш някое дебело момиче да излезете? — питаше ме. Това беше нейният начин да бъде прагматична. — Сигурно и те се притесняват като теб. Ако не започнеш скоро да ходиш на срещи, ще останеш с лудата си майка до края на живота си.

Не ми харесваше, че Хелън винаги нарича майка ми „нестабилна“ или „луда“. Не беше честно.

— Ще ти кажа кое не е честно — настоя Хелън, — не е честно майка ти да не ти предложи да се изнесеш. Изглежда очаква да се грижиш за нея до края на живота ѝ. Може да продаде това шибано имение, да си купите отделни апартаменти и да живеете самостоятелно. Нелепо е да се държи така — сякаш ти е съпруга, а не майка!

Това беше болното ми място. Дори колегите ми бяха казвали същото. Просто не разбираха. Харесваше ми да живея у дома. „Авалон“ беше огромен. С мама се разбирахме добре и не бях толкова безчувствен, че да я оставя да живее сама. Тя не беше като другите жени. Не би ѝ харесала идеята за апартамент. Нямаше причина да сменям дома си. А и не исках да я оставя сама с трупа под кухненския прозорец. Макар че, колкото и да беше странно, той сякаш пречеше повече на мен, отколкото на нея. Може би в бъдеще, ако се влюбех и изпитах желание да се оженя, щях да го обмисля, но беше почти изключено.

В края на лятото през 1984 година се случиха две неща.

В офиса се появи ново момиче — Бриджет Гоф. Не бях я забелязал, докато Джейн не ме информира, че някой си пада по мен. Явно веднъж съм задържал отворена вратата за Бриджет, а друг път съм станал, за да седне в стаята за почивки. Тя беше на осемнайсет години и работеше като секретарка на един от управителите ни — господин Мънро. Джейн каза, че заобиколно разпитвала за мен — къде живея, обвързан ли съм. Бях зашеметен. Някой да си пада по мен?! Джейн ми я показа. Изглеждаше нормално, имаше кестенява коса до раменете. Може би беше малко закръглена и леко кривогледа, но не беше изрод като мен.

Джейн и Сали бяха решили да се правят на Купидон и включиха всички в детинския си заговор. Беше ужасяващо. Поканиха я с нас в „Мълиганс“ един петък и настояха да седне до мен. След като всички изпихме по едно, Арнолд отиде на бара и се върна с питиета само за мен и за Бриджет, а другите се извиниха, че трябвало да си вървят, защото имали работа. Бях убеден, че просто ще се преместят в съседната кръчма. С Бриджет седяхме мълчаливо. Опитах се да бъда любезен.

— Харесва ли ти работата засега?

— Да — тя ми се усмихна.

Мълчание.

— Добре ли се държи с теб господин Мънро?

— Да!

Мълчание.

— Имаш ли си хоби? — спомних си, че бях написал същия въпрос на момчето от Германия, с което си пишехме, когато бях на десет години.

— Да! Фотография — каза тя, като продължаваше да ми се усмихва глуповато, насочила към мен здравото си око. Кривогледото гледаше опушения от никотин таван.

Тогава като че ли осъзна, че трябва да даде своя принос за разговора. Заговори много бързо, почти без да си поема дъх.

— Обичам да снимам обикновени неща. Листа, дъждовни капки върху стъкло, начинът, по който е разположен столът в стаята или боклукчийски камион в края на улицата. Когато бях на четиринадесет години, спечелих фотоапарат на училищна томбола. Беше доста добър и оттогава снимам.

— Това е хубаво.

— Ти си първият човек от офиса, който ме заговори. Бях там от две седмици, но никой, освен господин Мънро и Джералдин не ми беше казвал и дума, а и те говореха само за работа — знаеш как е. И после на пети юни — помня, защото е рожденият ми ден, с теб едновременно излязохме от мъжката и женската тоалетна, ти се блъсна в мен и каза: „Извинете“. Беше много мило. Стана ми приятно.

Очевидно Бриджет беше човек, който не е получавал много внимание през живота си.

— А после един ден в стаята за почивка ти ми отстъпи мястото до Сали и тя ме заговори. Ако не беше ти, никой нямаше да говори с мен!

Знаех какво е да те пренебрегват, но не и какво е да не те забелязват. Мисля, че са две много различни неща.

— Да. Радвам се, че всичко си идва на мястото. Наблизо ли живееш?

— Не е много далеч. Имам апартамент в Ратмайнс. Гарсониера. Иначе съм от Атлоун.

— Ще ми дадеш ли телефона си? — поне това можех да направя.

Бриджет бръкна в чантата си, извади химикалка и надраска името и номера си на една подложка за бира. Вместо точка върху „i“ беше нарисувала сърчице.

— Много благодаря — каза тя.

Ех, ако нуждаещите се от внимание бяха привлекателни! Театрално прибрах подложката в горния си джоб. Тя се приведе, за да я целуна по бузата, но аз умишлено се направих, че не я разбирам и оправих шала, който се беше смъкнал от рамото ѝ. После се сбогувах и казах, че ще ѝ се обадя. Тя си събра нещата и ме последва до вратата. Погледна ме с очакване и знаех, че трябва да кажа кога ще ѝ се обадя, но се държах като страхливец и само ѝ помахах за сбогом.

Малко по-рано същия ден беше станало нещо забележително. Седях в отдел „Нови молби“ и попълвах формулярите с новите клиенти, когато един мъж седна на стола пред мен. Не вдигнах очи, тъй като отбелязвах нещо върху молбата на предишния посетител, само го помолих да изчака един момент. Той ми подаде молбата си, без да каже нищо. Свърших с предишния формуляр, сложих го в папката и едва тогава погледнах кой седи срещу мен. Беше набит мъж, тогава не го разпознах. Дори когато видях името му в началото на формуляра, не се сетих веднага, но когато го погледнах в очите, осъзнах, че го познавам. Джери Дойл (Джералд, според формуляра и документите) — бащата на Ани. Колко ли пъти бях разглеждал изрезките от пресконференцията им във вестниците? През изминалите години той беше загубил част от косата си, а останалата беше посребряла. Лицето му беше по-червендалесто и подпухнало, отколкото си го спомнях. Изкашлях се и се размърдах на стола. После се извиних и излязох през задната врата за глътка въздух. Повръщаше ми се, но си наложих да се успокоя и да се върна на гишето. Прегледах всичко написано във формуляра. Мислех си, че виждам скръбта му за загубата на Ани. Беше се разделил с жена си Полин.

— Издържате ли някого? — попитах.

Той си пое дълбоко дъх и после каза:

— Не, имам две големи дъщери — Ани и Карън.

Докато разговарях с него, усетих срама му, че е безработен за първи път в живота си. Направих всичко по силите си, за да го успокоя.

— Вината не е ваша — казах с фалшива увереност. — В момента нещата стоят така, но скоро икономиката ще се оправи.

Той ми се усмихна. Взех заповедта му за съкращение, акта за раждане, адреса, номера на данъчната му осигуровка, трудовата му биография. Той се нуждаеше от помощ, за да попълни формуляра. Призна, че не чете и пише много добре и че винаги се е занимавал с физически труд. Джери бил приет за чирак в пекарната „Фенлън“ през 1966 година и оттогава бил работил само там. Преди това бил строител на пътища за „Дъблин Корпорейшън“. Старият господин Фенлън, чиято била пекарната, бил на загуба дълго време и когато здравето му се влошило, не можел повече да работи в нея. Не можел и да я продаде, защото липсвали купувачи. Затова се отказал от лизинга и я затворил. Съпругата на Джери го напуснала и отишла при сестра си, а той останал в семейния дом — държавно жилище на Пиърс стрийт, недалеч от офиса ни. Нямал спестявания. Никога не бил печелил много и харчел всичко за дома или семейството си. Откакто се разделили, винаги изпращал на Полин половината от припечеленото. Някога тя работела в будка за вестници, но се принудила да напусне поради меланхолия.

— Меланхолия ли? — попитах.

— Да, тя лесно се разстройва.

— Съжалявам да го чуя.

Наистина съжалявах и бях наясно коя е причината, довела Полин Дойл до депресия. Исках да му кажа, че разбирам донякъде болката му, но премълчах.

Когато всичко приключи, той се изправи и си стиснахме ръце.

— Благодаря ви — каза ми, — че направихте всичко толкова лесно. От месеци мислех с ужас за този ден.

— Разбирам. Никой не иска да идва тук.

Когато излязох от кръчмата онази вечер, вместо да тръгна към заведението, от което си купувах риба и картофки за вкъщи, се отправих към Пиърс стрийт и половин час стоях пред къщата на Джери. Бях запомнил адреса от формуляра му. Беше построена по програмата на „Корпорация Дъблин“ за благоустройство на бедните квартали. С две спални. Тъй като той живееше сам в семеен дом, технически би трябвало да го преместят, но аз се бях почувствал отговорен към него, тъй че бях отбелязал във формуляра, че жилището е само с една спалня.

Всички прозорци бяха мръсни. В ъглите на входната врата имаше набит боклук. Дори не бях сигурен дали той си е вкъщи, но ми беше гадно да наблюдавам дома му и да си го представям как гледа телевизия вътре, може би за да не мисли за изгубената си дъщеря.

Тръгнах към автобусната спирка, но осъзнах, че не ми се прибира. Още не. Видях телефонна кабина, бръкнах в джоба си за монети, извадих подложката за бира и набрах номера. Иззвъня поне девет пъти, преди някой да се обади. Бързо натиснах нужния бутон и чух дрънченето на пенитата.

— Да? — каза някакъв безплътен глас — на по-възрастна жена, не беше Бриджет.

— Извинете, там ли е Бриджет?

Последва дълга въздишка.

— Тя е в апартамент 4 на най-горния етаж. Ще трябва да почакате.

Телефонът изтропа, сякаш беше паднал върху твърда повърхност и чух влачещи се стъпки, които се изкачваха. Пуснах още пет пенса в отвора и зачаках.

— Ало? Татко? — гласът ѝ звучеше тревожно.

— Здравей, Бриджет. Лорънс е.

Мълчание. Не можех да си го позволя. Пуснах още една монета.

— Питах се дали би искала да дойда у вас.

— Тук?! Сега?!

В гласа ѝ се усещаха наченки на истерия.

Погледнах часовника си. Беше 22:30 часа.

— Е, ако е много късно…

— Не, разбира се. Да, заповядай!

— Само ако си сигурна.

Чудех се дали ще ѝ измъкна адреса, преди да пусна нова монета.

Бях принуден да я попитам.

Когато след двайсет минути стигнах до входа ѝ, бях напълно решен. Когато ми отвори, я целунах по устните и я избутах в преддверието. Не съм сигурен какво щях да направя, ако ми се беше противопоставила, но тя изглеждаше нетърпелива като мен. Изкачихме четирите етажа до мъничкия ѝ апартамент. По стените имаше снимки — странни снимки на скитник, който проси на улицата, ръка на дете, пътен знак, джанта на кола. От тях всичко изглеждаше още по-клаустрофобично. В единия ъгъл имаше единично легло, а в другия — хладилник и котлон. Чувствах се като великан. И могъщ като великан. Седем минути по-късно успешно проникнах в нея. Със стиснати очи, опитвайки се да не мисля за Ани Дойл. И мразейки се заради това.

— Хиляди благодарности! — каза тя.

Отворих очи и видях голата Бриджет. Беше зачервена от усилието, но кожата ѝ беше гладка, гърдите — пищни и твърди, а дългите ѝ крака бяха обвити около непривлекателните ми хълбоци. Беше отговорила подобаващо на ентусиазма ми и изглеждаше благодарна за преживяването. Като видя, че я гледам, веднага се уви с одеяло. Аз се скрих под чаршафа.

— Съжалявам, че бях толкова бърз.

— Приемам го като комплимент — каза тя. — Преди, в кръчмата, не бях сигурна — дори след като ми поиска телефона, не бях сигурна. Но сега знам, че и ти си мислил за мен.

Опитах се да почувствам вина, но какво толкова лошо беше станало? И двамата бяхме получили това, което искахме. Тя беше обърната в профил към мен и виждах само здравото ѝ око. В светлината на трийсетватовата крушка видях нещо привлекателно в нейната виталност, невинност и най-вече във внезапно придобитото самочувствие. Тя взе фотоапарата и снима обувката ми.

Излязох от подобното на транс състояние. Трябваше да се прибера. Взех дрехите, които трескаво бях съблякъл, и се обърнах, за да се облека, чувствайки се отново засрамен от дебелината си, както в спалнята на Хелън преди години. Бриджет дойде зад мен и ме целуна по рамото, преди да посегне към халата си.

— Трябва ли да си тръгваш? — попита тя разочаровано.

— Да, майка ми… Тя не обича да…

Бриджет се разсмя.

— Забавен си! — каза тя. — И сладък.

Знаех, че не съм нито едно от двете.

Когато посегнах към дръжката на вратата, тя каза:

— Ще те видя ли… — остави въпроса да виси във въздуха.

— В понеделник — казах аз. — Ще се видим в понеделник.

Не погледнах назад, но когато слязох по стълбите и излязох от входната врата под оранжевата светлина на уличната лампа, усетих несигурността ѝ. Нямах представа какво се беше случило. Ненормален ли бях? Какво ставаше между Бриджет и мен? Похотта ме бе довела до вратата ѝ. Освен в това не бях сигурен в нищо друго.

На другата сутрин уведомих майка си, че минавам на диета и редовно ще правя упражнения. Помолих я да изключи хляба, чипса, сладките и картофите от списъка за пазаруване.

— Лори, това е чудесна идея — каза тя ентусиазирано. — Днес може да вземем книги от библиотеката и да направим план на диетата — после замълча за миг. — Някое момиче ли се опитваш да впечатлиш?

— Може би — казах аз.

Бях наясно, че мама се тревожи, когато излизам с момичета, но не бях сигурен дали се безпокоеше да не страдам или за да не остане сама.

— Колежка ли ти е? — попита тя.

— Да.

Избърсах прахта от кантара, който стоеше върху шкафчето в банята и застанах върху него толкова предпазливо, колкото беше възможно за човек, тежащ почти 100 килограма. Чакаше ме работа.

Същия уикенд извървях осем километра, след като не бях изминавал повече от собствения си ръст, откакто баба се беше изнесла преди три години. Дори опитах да правя лицеви опори, но накрая си разтегнах мускул в рамото.

Следващата петъчна вечер, след като пийнахме в „Мълиган“, отново правихме секс в нейната мрачна и подредена спалня и макар че не беше толкова страстен и не свърши толкова бързо, очите ми бяха плътно затворени, защото отказвах да видя как Бриджет ми се усмихва. Използвах кондоми, които Арнолд ми беше дал. След това сигурно щях да си ги набавям от онзи мръсник, моя бръснар. През следващите седмици седях с Бриджет през почивките, понякога обядвахме заедно и излизахме през уикендите. Не спазих съвсем думата си да не бързаме, но изглежда Бриджет също не го искаше.

Освен това следях Джери Дойл, чаках пред дома му, открих кръчмата, която посещаваше, както и откъде си пазаруваше всеки ден. Кръчмата се казваше „Сканлън“ и беше много близо до офиса ни. За няколко седмици успях да я превърна в новото ни място за пийване в петък вечер. Беше традиционна дъблинска кръчма, чиято клиентела беше смесица от по-възрастни жители на квартала, които пиеха „Гинес“ и пушеха „Пейджър“ в пакети от по десет цигари. Там сервираха печени сандвичи — това беше последната мода и голяма примамка. Най-трудно беше да убедя алкохоличката Ивлин. Тя беше човек на навика и за нея храната не беше толкова важна, колкото да бъде в кръчма, където познаваше собственика, баща му, кучето му и знаеше кога за последен път са сменяли тапетите. Тя отказваше да се промени и тъй като беше нашият водещ пияч, отне време да я убедя, но когато осъзна, че ако не дойде с нас, ще пие сама, смени песента. В кръчмата виждах Джери от време на време и двамата си кимвахме, но исках да науча повече за него. Исках да общувам с него. Кимванията преминаха в поздрави от моя страна и той учтиво ми отвръщаше, а когато трябваше да идва в офиса да си вземе помощите, аз винаги доброволно поемах това гише, за да си разменим по няколко думи. Беше винаги учтив, винаги дружелюбен. Чувствах, че трябва да направя повече за него, затова поправих молбата му, та да създава впечатлението, че се грижи за две деца, и я изпратих в отдел „Детски издръжки“. Използвах фалшификаторските си умения, за да изглежда написана с почерка на Доминик.

Когато Джери ме забеляза в „Сканлън“ три седмици по-късно, ме помоли да поговорим насаме.

— Увеличиха ми помощта — каза той.

Престорих се, че не разбирам за какво говори.

— Миналата седмица получих трийсет паунда повече.

— Така ли? Е, служителите ни непрекъснато правят грешки. На ваше място бих си мълчал.

— Така ли? И няма ли да загазя за това?

— Не и ако вината не е ваша. Аз бих се направил на разсеян.

Намигнах му многозначително. Той предложи да ме почерпи с бира, но аз отказах и се върнах при Бриджет и другите. Бях направил нещо дребно, за да бъде щастлив. Когато той вдигна чаша към мен от ъгъла на бара, се почувствах добре.

Придържах се към програмата си за загуба на тегло и накрая диплите под брадичката ми започнаха отново да изчезват и можех да виждам стъпалата си. Отначало ходех навсякъде. Бягането беше изключено, защото не бях способен и хората щяха да ми се смеят. Правех упражнения в спалнята си, а после мама ми купи за Коледа книгата с упражнения на Джейн Фонда, която беше приятна в много отношения. Не след дълго, много учудващо и без особени усилия, апетитът ми почти изчезна. Внезапно се изпълних с такава енергия и виталност, че не можех да заспя. Ставах по-рано и си лягах по-късно. Не можех да си обясня какво е станало. Сякаш някакъв ключ в мозъка ми се беше превъртял. Ядях една четвърт от онова, с което бях свикнал, колкото вероятно ядяха нормалните хора.

— Въобразявам ли си или си по-слаб, отколкото когато се събрахме? — попита Бриджет една събота сутрин след секса. Не бях казал на никого в работата за плановете си да отслабна, макар че всички забелязаха намалените ми порции на обяд. През шестте месеца, откакто излизахме, тя нито веднъж не беше споменала теглото ми. Оценявах това. Сякаш не го беше забелязала. Бях благодарен.

Въпросът ѝ ми достави удоволствие.

— Да, мисля, че е така — отвърнах. — Опитвам се да живея по-здравословно.

— Мисля, че си много красив, независимо колко тежиш.

Не бяхме от двойките, които водят романтични разговори или си правят комплименти, затова бях малко изненадан. Сетих се, че трябва да кажа нещо положително за нея.

— И ти си много хубава.

Тя засия.

Имах чувството, че съм ѝ задължен, а и компанията ѝ понякога ми беше приятна, но не изпитвах истинска любов към нея, само топлота и обич. Надявах се това да се превърне в нещо по-реално.

Разбира се, една вечер се сблъскахме с Хелън, когато излизахме от киното. Тя се връщаше от кръчма с компания, доста пийнала.

— По дяволите, виж кой е това! Та ти си станал наполовина! — изрева тя.

Представих Бриджет като моя приятелка.

— Приятелка? — попита Хелън излишно недоверчиво.

— Да — уверено потвърди Бриджет.

— Ясноо — проточи Хелън и ми намигна, — значи си се уредил. Елате в апартамента ми, правя купон. Току-що се дипломирах. Вече съм сестра, можеш ли да повярваш?

Учтиво отклоних поканата, но тя настоя да запише адреса и телефона си, в случай че размислим, после затича с викове по улицата след приятелите си.

— Кое беше това ужасно момиче? — попита Бриджет.

— Една бивша съседка. Ужасна е, нали?

Разсмяхме се и аз целунах Бриджет по устата, благодарен, че тя не е Хелън. Всичко между нас вървеше добре. Бяхме стабилна двойка.

Докато не срещнах Карън през август 1985 година.

12. Карън

След като Ивон ми предаде думите на Джеймс за заподозрения в убийство, изчаках няколко седмици. Предполагам, за да успея да възприема истината. Не беше точно изненада, но да го предполагаш и да го знаеш бяха две различни неща. Ани беше мъртва.

О’Тул още заемаше същата длъжност. Оплакването ми беше пренебрегнато преди години, а може би не биха приели сериозно оплакване от сестрата на наркоманка проститутка.

Но той знаеше за писмото ми. Усмихна ми се широко в лицето, когато отидох да го видя.

— Ето те и теб. Ставаш все по-хубава.

Усмихнах му се мило. След няколко месеца работа като модел бях добила самочувствие и бях готова да го използвам.

— Деклан — заговорих му на малко име, — исках да проверя дали има някакво развитие по случая на сестра ми.

— Така ли? Доколкото си спомням, преди не беше много доволна от мен. Спомням си, че се оплака от начина, по който провеждах разследването.

— Знам и съжалявам, беше тежък момент. Бях изнервена.

— Така си е.

— Съжалявам, че детектив Муни е починал.

Това сякаш го трогна и той прокара ръка по очите си.

— Много тъжна история. Младият Джеймс беше добро момче.

— Така е. Мисля, че е подозирал някого за убийството на сестра ми.

О’Тул се облегна назад.

— Не знам нищо за това.

— Да, човек, когото заедно сте разпитвали.

— И кой ти го каза?

Поклатих глава — не бях готова да издам източника си.

— Всичко беше в главата на Муни. Имаше голямо въображение.

— Искам да знам кой е бил заподозреният. Чух, че бил влиятелен човек.

— Карън, Карън, трябва веднага да престанеш с това. Колко време мина? Пет години? Никога не е имало заподозрян, просто няколко идеи.

— Ами колата?

— Какво за нея?

— Ягуарът, който са виждали пред апартамента на Ани.

— Да?

— Успяхте ли да го откриете?

— Не.

— Ще ми кажеш ли какъв модел ягуар е бил? Какъв цвят?

Той вдигна ръце във въздуха, показвайки, че няма да ми помогне.

— Не е добре да хапеш ръката, която те храни. А ти ме заля с бира.

Престорената ми усмивка се стопи. Той се наслаждаваше на това, сякаш беше някаква игра.

— Да ти го начукам!

Той се разсмя.

— Ето я малката рижа улична котка, която се крие зад идеалния грим и прическа. Не изглеждаш толкова евтина, колкото преди, но все още мога да те имам за по-малко от двайсет паунда. И луксозните проститутки са си проститутки.

Чувах го да ми се смее, докато се отдалечавах.

— И без това е мъртъв! — извика ми той.

Обърнах се.

— Кой?

— Човекът, когото Муни подозираше. Умря шест седмици по-късно. Тъй че сте квит.

— Кой беше той?

Той пак се облегна, сложи ръце зад главата си и кимна към чатала си.

— Тази информация ще струва нещо.

Този път не се обърнах и продължих да вървя, докато не се прибрах, отърсила се от гнева към тъй наречената правосъдна система.

Дори убиецът да беше мъртъв, исках да знам името му. У дома отидох при купа изрезки от вестници, които пазех от времето, когато Ани изчезна. Някои от статиите споменаваха кола стар модел. Можех да започна оттам. Обадих се на човека, който поправяше микробусите на ателието за химическо чистене и без да му обяснявам, го попитах дали разбира от луксозни стари коли. Оказа се, че не, но имал приятел, който ги възстановявал. Щял да му се обади и да се опита да научи нещо.

Деси се прибра и поиска да му кажа защо съм се обаждала на механика му. Явно новините бързо се разнасяха. Казах му какво се беше случило, но туширах обидите на О’Тул. Мислех, че и Деси ще се ядоса, когато разбере, че е имало заподозрян. Но той сякаш беше вбесен от новината.

— Това са само спекулации, догадки. Защо не се откажеш? Ти не си Нанси Дрю7! Щом ченгетата не могат да го намерят, защо мислиш, че ти можеш?

— Защото искам да знам причината — това е разликата.

— И какво ще направиш, ще го изровиш?

Не можех да повярвам, че Деси се държи толкова гадно. Как не разбираше?

— Аз… Не мога да забравя Ани. Имало е заподозрян, възможен убиец, който може да го е правил и преди, да е съсипал и нечие друго семейство!

— И той е мъртъв!

— Не сме сигурни в това. Не вярвам на О’Тул. Той е глупак.

— Чуваш ли се? Смяташ да издирваш мъртъв убиец. Знаеш ли колко тъпо звучи това?

Това беше най-големият ни скандал досега. Грабнах чантата и палтото си, излязох и тръшнах вратата след себе си. Трябваше да кажа на мама и татко. Те трябваше да знаят. Звъннах на мама в Мейо, но сестра ѝ каза, че е на църква. Това не беше необичайно. Откакто Ани ни беше отнета, тя ходеше на църква като обсебена — по два-три пъти на ден, а когато не беше там, се чувстваше гузна и се молеше за завръщането на Ани. Взех автобуса до къщата на татко.

Предишното лято го бяха уволнили и сега той пиеше всяка вечер с помощта си за безработни. Не мисля, че беше истински алкохолик; по-скоро ходеше в кръчмата за компания. Беше самотен без колегите и семейството си. Носеше си „Ивнинг Прес“ и се преструваше, че го чете. Много го беше срам, че не може да чете добре. Мисля, че затова беше толкова суров с Ани, когато беше ученичка. Не е искал и тя да се провали като него.

Когато никой не ми отвори, не беше трудно да се сетя, че ще е в „Сканлън“. Той се зарадва да ме види, поне колкото три пинти „Гинес“ в петък следобед му позволяваха.

— Красивата ми дъщеря — каза той и обгърна раменете ми. — Не е ли прекрасна? — обърна се към бармана, който притеснено ми кимна.

Може би трябваше да изчакам да изтрезнее, за да му разкажа всичко, което се беше случило. Не бях казала нищо на родителите си след новините за сина на Ивон, но сега накарах татко да седнем на една маса в ъгъла и му казах всичко, което бях научила напоследък за Ани, пропускайки похотливите предложения на О’Тул.

Татко изслуша всичко, за момент не каза нищо, но после раменете му се затресоха и очите му се насълзиха.

— За всичко съм виновен аз. Трябваше да ѝ позволя да задържи детето и да живеят в безопасност у дома.

Бяхме прекъснати от младеж в сако от рипсено кадифе. Бях забелязала, че той седеше с няколко души на една от близките маси.

— Наред ли е всичко? — попита той загрижено.

Аз бях объркана и засрамена, а татко си пое дълбоко дъх, за да овладее риданията си.

— Благодаря — отвърнах, — добре сме, просто семейни проблеми.

Татко протегна ръка.

— Съжалявам, добре сме, просто нещо лично. Карън, това момче работи в офиса отсреща, откъдето си получавам помощите. Как се казваш, синко?

— Лорънс — отвърна мъжът. — Извинете, че се намесих, но забелязах, че сте разстроен.

Малко се подразних от намесата му, но когато ми подаде ръка и погледнах лицето му, съзрях искрена загриженост.

— Лорънс е много добър с мен, Карън. Карън е моя дъщеря.

— Здравей.

— Здравей. Вижте, ще ви оставя. Съжалявам.

И той се върна на масата при хората, които вероятно му бяха колеги.

— Извинявай, мила, просто съм в шок. Дори след толкова време си мислех, че някой ден може да влезе тук с нахакан вид и да ми поиска пари. Но предполагам, че дълбоко в себе си съм знаел. И О’Тул е казал, че онзи човек е мъртъв? Е, поне това е нещо.

Когато татко го каза, осъзнах, че О’Тул може би не е излъгал за смъртта на заподозрения. Знаех от Ивон, че ако Джеймс Муни беше имал основателен повод за съмнение, щеше да продължи разследването сам. Муни беше загинал едва преди две години, а според О’Тул заподозреният беше умрял преди пет. Как беше умрял? Къде беше погребан? И което бе по-важно, ако той беше убил Ани, къде беше тялото ѝ?

— Не мисля, че майка ти ще го понесе. Може ли да не ѝ казваш?

Татко беше прав. Вярата крепеше мама, колкото и да се заблуждаваше. Нямаше смисъл да ѝ казвам. Това нямаше да промени нищо.

Заведох татко в къщата и му направих кафе. Питах го може ли да прекарам нощта в моята стара стая. Нашата стара стая. Моята и на Ани. Той повдигна вежди.

— Наред ли е всичко с Деси?

— Не искам да говоря за това.

— Удари ли те? Ако те е пипнал дори с пръст…

— Не, няма нищо подобно. Утре ще се прибера. Трябва ми малко спокойствие.

Намерих стара нощница на мама и влязох в спалнята. Пуснах радиото, за да не мисля как Ани беше изпълвала тази стая с присъствието си. Пак свиреха онази песен — „Feed The World“. Преди няколко седмици в Лондон се беше провел голям концерт за събиране на средства за жертвите на глада в Етиопия. Тези дни по телевизията говореха само за него. Показваха дечица с пръчки вместо кости и издути коремчета, пълни с въздух. Бяхме направили благотворително модно ревю, за да съберем пари. Някои от другите модели ходиха на концерта „Live Aid“ в Лондон. Казах на Деси, че ще се опитам да намеря билети и да отидем за уикенда, но той отново започна да опява, че трябва да пестим за къща и да си имаме деца.

Бях се омъжила твърде млада. Ивон беше права. И не възрастовата разлика беше проблемът между нас. Деси ме задушаваше. Не беше подходящият мъж за мен. Знаех го отдавна, но не исках да си го призная. Освен отношението му към Ани, той искаше да знае къде се провежда всяка фотосесия, на какви места и какви дрехи ще нося. Настояваше да види снимките веднага след това и искаше да се запознае с Ивон. Засега успявах да отбия настояванията му. Усещах, че е твърде късно да направя нещо за брака си. Можех ли да намеря начин отново да се влюбя в съпруга си?

Чудех се дали да му се обадя и да му кажа къде съм, но това означаваше пак да стана, да сляза при телефона в коридора и да обезпокоя татко. Дръпнах завесите, погледнах надолу към улицата и за миг ми се стори, че виждам мъжа от службата за безработни на татко да гледа към къщата ни, но той скоро продължи по улицата.

На другия ден се прибрах. Деси беше бесен.

— Можеше да ми се обадиш. Поболях се от тревога. Точно ти би трябвало да знаеш какво е, когато някой изчезне.

Бях се приготвила да се извиня, но това ме вбеси.

— Не съм „изчезнала“. И ако наистина се тревожеше, щеше да се обадиш на татко. И Ани не е „изчезнала“. Била е убита. И полицията го е знаела от години. Просто са смятали, че не е достатъчно важно, за да ни го кажат.

Деси ме хвана за раменете, за да ме прегърне, а аз го оставих, защото нищо друго не можех да направя.

— Съжалявам, скъпа.

— Няма нищо, нека просто да забравим за това — казах, но нямах намерение да забравям.

През следващите седмици имах още няколко ангажимента и бях доста заета, но успях да открия и да се видя с едно от момичетата, което беше видяло стария ягуар. Тя беше живяла в същата къща с Ани. Помня, че работеше в „Х. Уилямс“ на Багът стрийт и я открих там. Тя се държа студено и каза, че никога не би останала в онази къща, ако знаела какво става там. Предполагам, че говореше за проституцията. Вече била казала на полицията всичко, което знаеше. Бях успяла да очаровам един похотлив продавач на стари луксозни коли да ми даде няколко брошури и я накарах да ги погледне. Успяхме да сведем възможностите до ягуар седан, произведен между 1950 и 1960 година. Тя каза, че само два пъти била видяла шофьора, но че изглеждал „заможен“, носел костюм на тънки райета и мека шапка, нахлупена до очите. Не можа да си спомни нищо друго особено за него: бил с нормален ръст, нямал брада или мустаци, които да запомни. Нямаше предположения за възрастта му и не беше виждала лицето му. Каза, че била виждала колата паркирана близо до къщата повече пъти, отколкото шофьора, за период от около шест месеца. Веднъж видяла мъжа да слиза от колата и втори път да се сбогува с Ани на входа. Не била виждала него или колата след изчезването на Ани, макар че продължила да живее на същия адрес още година. Питах я дали е виждала други мъже да влизат в апартамента на Ани и тя каза, че не е, затова смятала, че Ани „работи“ на друго място.

Потърсих механика на Деси във връзка с приятеля му, който възстановявал стари коли, но той ми каза, че Деси му казал да не се занимава с това. Мъжът ми отново вземаше решения вместо мен. Без да се посъветвам с него, аз настоях да получа телефона на човека, който се казваше Франки и имаше сервиз в Сантри. Обадих се да го питам може ли да се видим и да му задам няколко въпроса под предлог, че търся конкретна кола за фотосесия. Той не ми помогна толкова, колкото се надявах. Беше прекалено зает да флиртува с мен. Според него в Дъблин имало двайсетина коли, които подхождали на описанието. Бил поправял само две от тях — едната за музей за коли и другата за някакъв осемдесетгодишен старец, който живеел в графство Офали. Даде ми имена и адреси на други механици, които специализирали в поддръжка на стари коли.

И с тях не извадих по-голям късмет. Един от тях ме мота дълго, а никой нямаше полезна информация. Ударих в тухлена стена. Деси ставаше подозрителен, разпитваше къде ходя и какво правя, а мразех да го лъжа.

Една ранна съботна сутрин през септември той посегна към мен в леглото и аз осъзнах, че повече не мога да остана с него. Предишната вечер ме беше питал за номерата от подробната разпечатка на телефонната ни сметка. Даже не знаех, че сметката ни идва с подробна разпечатка и не ми беше хрумвало да проверя. Бях го излъгала зле и той ме притисна с новината, че звънил на всички номера и открил, че са на механици и търговци на коли. Скарахме се, той отново ми каза, че съм глупава, обсебена и абсурдна. За да има мир, аз се извиних, отстъпих, целунахме се и се сдобрихме. Но на другата сутрин се събудих ядосана. Най-вече на себе си, защото бях отстъпила. Отдръпнах се от целувките му.

— Не се получава, Деси. Говоря за нас.

— Карън, не бъди такава. Наистина забравих всичко за снощи.

— Да, до следващия път. Писна ми. Непрекъснато ме проверяваш. Появяваш се внезапно, за да ме вземеш от ангажименти.

Той се надигна и се облегна на една ръка.

— Срамуваш се от микробуса, така ли?

— За бога, Деси, изобщо не е това. Ти дори не разбираш как ме контролираш през цялото време. Да проверяваш на кого се обаждам? Я стига!

— Нямаше да се налага да проверявам, ако беше честна с мен.

Сега повиших глас, защото все повече се разочаровах.

— Не мога да бъда честна с теб, защото ти се вбесяваш. На практика ми нареди да забравя за сестра си!

— Не започвай пак. Боже!

Той стана и влезе в банята, а аз чаках дълго, слушайки как пикае, благодарна, че имам време да събера сили. Когато се върна, се бях подготвила за бурята, която знаех, че ще трябва да посрещна.

— Вече не искам да бъда твоя жена.

Случи се толкова бързо, че не успях да реагирам. Ръката му се стрелна към лицето ми. Усетих как въздухът профучава покрай бузата ми. В последния момент той свали ръката си, без да ме докосне. Деси умееше да работи с юмруците. Ако беше пожелал да ме удари, щеше да успее. Но той не искаше да ме нарани. Точно обратното.

После плака, моли се и се извинява. Каза, че ме обожава и че не може да живее без мен. Беше ужасен от мисълта, че ще тръгна по лош път като Ани. Докато съм била в химическото чистене, знаел къде съм от девет сутринта до пет следобед всеки ден, знаел с кого общувам, но се тревожел, че сега съм модел и се обличам за непознати. Нямал представа с какви хора се срещам.

В „Сън“ имаше статии за модели, пристрастени към наркотиците, но той не разбираше, че Дъблин не е Лондон. Бях чувала, че лондонските супермодели смъркали кокаин и пиели шампанско като за последно, но Дъблин сякаш беше друга планета, и то определено през по-ранно десетилетие. Повечето момичета бяха от средната класа, току-що завършили училище, очакващи да си намерят съпруг или да спечелят пари за университета. Бяха по-млади от мен и криеха от родителите си, че пушат. Никой не ми беше предлагал наркотици. Или шампанско, така погледнато. Бях обяснила всичко това на Деси, но той сякаш беше обсебен от Ани колкото и аз, макар и по друг начин. Боеше се, че жена му ще стане наркоманка, проститутка и после жертва на убийство. Каза, че разводът и без това бил незаконен, а аз му отвърнах, че не ми трябва разрешение, за да го напусна.

Същата вечер стегнах една пътна чанта и се върнах у дома при татко. Той беше разстроен, но щом го уверих, че скъсването е по мое решение, според мен тайно се зарадва, че ще бъда с него.

— Няма да се върна, татко.

— Разбира се, защо да се връщаш, след като тук идеална спалня стои празна?

През годините след изчезването на Ани татко беше станал по-добър човек, макар и с потенциален проблем с алкохола.

Деси често се обаждаше и идваше у дома, за да се опита да се помирим, но освен чувството на вина и страха за бъдещето, аз изпитвах и облекчение. Вече не дължах отчет за това къде ходя и какво правя. Не беше нужно да се извинявам, че моментът не е подходящ да забременея. Нямаше да му давам всичко припечелено за „фонда за къща“. Деси можеше да задържи всичко, с което вече бях допринесла. Не исках нищо от него, само да приключим връзката си. Мама много се разстрои, когато ѝ казах по телефона.

— Имаш добър съпруг. Не окаляха ли вече достатъчно семейството ни?

Тя смяташе, че работата като модел ми е завъртяла главата и колкото и да ѝ говорех, не можех да я разубедя.

— Той е толкова добър с теб, а ето как му се отплащаш. Още щом чух, че ще работиш като модел, разбрах, че ще има проблеми.

Отидох с влак до Мейо да я видя, но тя прекара по-голямата част от уикенда в църквата в Уестпорт, несъмнено за да се моли за безсмъртната ми душа. Когато най-после ми проговори, обвини себе си, че ми е дала лош пример, като напуснала татко.

— Това няма нищо общо с теб. Честна дума, майко.

Тя изтрака с броеницата си.

Уговорката да живея пак у дома беше удобна за татко, защото можех да допринасям финансово за домакинството и се заемах с онази част от чистенето, която мъжете не забелязват, че трябва да се свърши. Той каза на приятеля си от службата за безработни, но очевидно Лорънс беше много разбран човек, защото му беше казал, че това няма да се отрази на помощите. Аз печелех добре и от време на време можех да давам на татко по някой допълнителен шилинг, макар да знаех, че вероятно ще ги похарчи в „Сканлън“. Изясних му, че живея при него временно. Когато всичко се поуталожеше, щях да си потърся собствено жилище под наем. Но засега имах нужда да си почина малко, да помисля за бъдещето си и как да продължа да търся убиеца на Ани, въпреки че беше мъртъв. Татко не обичаше да говори за нея. Предполагам, че се чувстваше виновен.

Няколко пъти отидох с татко в „Сканлън“ и онзи Лорънс от службата за безработни често беше там с приятелката си. Той беше много мил към татко, много внимателен. Другите от компанията му не общуваха много с нас и стояха в другия край на бара, но Лорънс винаги идваше да ни поздрави.

Една вечер той ме запозна с приятелката си. Веднага харесах Бриджет. Беше невероятно стеснителна и нервна, а аз винаги съчувствам на такива хора, защото до не много отдавна бях същата. Тя беше доста кривогледа с едното око, затова държеше главата си наклонена на една страна. Помня как се опитвах да скрия червената си коса, когато бях малка. Лорънс каза, че тя е любител фотограф и водихме интересни разговори за модната фотография. Казах, че с удоволствие ще ѝ позирам, когато поиска, ако реши да си прави портфолио, но тя се засмя и каза, че това е само хоби. Но Лорънс много я окуражаваше и ѝ каза, че трябва да приеме предложението ми. Тя настояваше, че не би могла, но аз настоях да взема телефона ѝ и обещах да ѝ се обадя следващия уикенд. Хареса ми как той подкрепя Бриджет да превърне хобито си, към което явно беше много пристрастена, в кариера. Изглежда имаха хубава, спокойна връзка, каквато исках и аз.

И тъй, през един слънчев неделен следобед през април се срещнах с Бриджет в „Стивънс Грийн“ и тя изщрака цели три ролки филм. Хареса ми онова, което правеше. Нямаше оборудване на професионален фотограф, явно не притежаваше и ателие, но знаеше как да балансира естествената пролетна светлина, която струеше между дърветата, и как да улови в кадър лебед, докато се плъзга пред обектива. Зад фотоапарата беше много по-уверена. Беше ме помолила да съм с минимален грим и бели дрехи. Донесе със себе си дълго парче бял тюл, което драпираше около раменете ми или като воал. Знаеше какво иска и аз много се вълнувах да видя какво ще излезе от снимките ѝ. Лорънс също дойде. Донесе храна за пикник и помагаше на Бриджет при снимките, дори понякога я качваше на раменете си, за да хване по-добър ъгъл.

След като приключихме със снимането, постлахме одеялото, ядохме ябълки и сандвичи с шунка и изпихме един термос чай, докато гледахме как хората се разхождат край нас, възползвайки се от приятната вечер. Целият ден беше прекрасен, а после напълно се провали.

Видях го да наближава, но не го познах веднага в дънки и тениска. При всички предишни срещи той носеше костюм. Пред Бриджет и Лорънс той каза високо:

— Виж ти, и това ако не е мрънкащата червенокоска.

— О’Тул.

— Деклан. Вече тройки ли правиш?

— На разходка съм с приятелите си. Няма ли сериозни престъпления, които да пренебрегваш?

Не знам откъде събрах смелост да бъда толкова саркастична с него — може би защото усещах, че имам подкрепление.

Лорънс усети враждебността в тона ми, изправи се и ни прекъсна:

— С какво можем да ви помогнем?

О’Тул се вгледа в него.

— Откъде ви познавам?

И го каза толкова заплашително, че Лорънс отново се сви на тревата.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Просто си прекарвам времето с бъдеща затворница. Изненадан съм, че не си на канала в такава вечер. Там има много повече работа за теб.

— Разкарай се! — изревах аз.

Той продължи, подсвирквайки, доволен от себе си.

— Кой беше този? — попита Бриджет.

Чувствах се напълно унизена. Не трябваше да го предизвиквам. Усещах как очите ми се насълзяват и видях, че Лорънс ме гледа мълчаливо. Бриджет ме прегърна и тогава шлюзът се отвори и разочарованието, трупано с години, се изля от мен насред обществен парк в присъствието на тези двама души, които едва познавах, да не говорим за всички непознати, които се оглеждаха, за да видят кой хлипа така. Бриджет започна да сгъва одеялото и каза на Лорънс:

— Заведи я в „Ниъри“. Аз ще прибера тук и ще дойда.

Последвах го слепешката навън от парка и по Графтън стрийт. Той ме хвана за ръка и внимателно ме насочи към кръчмата, без да задава въпроси, докато аз се опитвах да се овладея. Подаде ми чиста носна кърпичка. В кръчмата ме настани в един ъгъл и отиде на бара. Когато се върна, Бриджет беше дошла.

— Кой беше той? — попита тя.

— Карън не е длъжна да казва, ако не иска.

— Той… Той е детектив, който трябваше да разследва изчезването на сестра ми, но не му пукаше за нея…

Докато бях омъжена за Деси, ние сякаш живеехме под стъклен похлупак. Рядко излизахме с други хора. Стигаше ни да сме си само двамата и понякога излизахме да пийнем с едно съседско семейство. Деси не обичаше да излизам с приятели вечер, защото смяташе, че не е безопасно, а в редките случаи, когато го правех, ме прибираше в десет часа, когато вечерта едва започваше. Затова след време приятелите ми престанаха да ме канят. Когато го зарязах, осъзнах, че вече нямам свои приятели. Момичетата, с които се бях сприятелила в химическото чистене, още работеха с Деси, а и аз не им се бях обаждала, откакто бях започнала да работя за Ивон. Сама си бях виновна. Тъй че нямаше с кого да поговоря. Но сега пред мен в тази кръчма имаше двама души на моята възраст, които бяха приятни събеседници и свестни хора. Лорънс изглеждаше доста по-изискан от Бриджет, но очевидно това не го смущаваше. Тя беше обикновено момиче като мен, работеше в офис и се надяваше да постигне нещо с хобито си. Усещах, че мога да им вярвам, затова им разказах всичко.

Гледах лицата им, докато разказвах историята на Ани. За проблемите ѝ в училище, за бременността и как в „Сейнт Джоузеф“ са ѝ отнели Марни, за пристрастяването ѝ към наркотиците и за проституцията, за изчезването ѝ и за това, че вероятно е убита, за О’Тул и отвратителното му поведение, за моето издирване на старата кола и за впечатлението на Муни, че убиецът е бил високопоставен човек, който е починал скоро след това.

Бриджет беше напълно ужасена — устата ѝ беше отворена, а очите разширени. Но реакцията на Лорънс ме изненада. Когато започнах да говоря, той се втренчи в бирата си, но после раменете му се затресоха и когато накрая вдигна очи, те плуваха в сълзи.

— Божичко, това е ужасно! — каза Бриджет и ме прегърна. — Не съм чувала нищо по-страховито. Не знам как си преживяла всички тези години. Боже мой!

Лорънс каза простичко:

— Много съжалявам. Това е… ужасно. Много съжалявам.

— Моля те — казах аз, — вината не е твоя. Трагично е, но не мога да се откажа. Полицията не иска да ми помогне, затова трябва да го направя сама.

— Ние ще ти помогнем, нали, Лорънс? — каза Бриджет. — В офиса имаме телефони и на обяд можем да звъним на всички сервизи, които не си проверила. Освен това, Лорънс, ти постоянно ходиш в библиотеката — не можеш ли да разбереш как да намерим архивите на вестниците и да видим кои видни личности са починали през седмиците след изчезването на Ани?

Това изобщо не ми беше хрумнало. Лорънс кимна и отново отиде на бара.

— Много е чувствителен, не му обръщай внимание. Но ти обещавам да ти помогнем. Не мога да повярвам, че онзи детектив ти говореше сякаш си…

— Проститутка?

— Абсолютен негодник! Трябва да се оплачеш от него или да пишеш до вестниците — да направиш нещо.

— Навремето се оплаках. Повишиха го. А и според агента ми ще бъде зле за кариерата ми, ако публично се замеся в нещо такова, но ако вие двамата можете да ми помогнете, както казваш, ще бъде чудесно.

— Разбира се!

Лорънс се върна с питиета. Вдигнах тост за Ани и те се присъединиха. За първи път от много време почувствах, че имам приятели, съюзници.

13. Лидия

— Не може да те е познал. Ти беше с двайсет килограма по-тежък и пет години по-млад.

— Не се сети кой съм, но разбра, че ме познава, сигурен съм!

Лорънс имаше тайни от мен. Това беше ужасно обезпокояващо. Една вечер се прибра пребледнял и треперещ, след като беше излизал с Бриджет. Призна, че се е сприятелил с бащата на мъртвата уличница и което беше по-лошо, със сестра ѝ, която сама разследвала изчезването на Ани Дойл. Лорънс беше ужасен, защото тя била вече близо до истината.

— Ще разбере, че е бил татко. Вече знае много неща.

Беше оставил Бриджет и момичето в кръчмата. Опитах се да установя какво знаеше то. Лорънс беше срещнал старши детектив О’Тул — същият, който го беше разпитвал пред портата на „Авалон“ преди толкова години. Изглежда партньорът му Муни беше заподозрял Андрю, но всичко приключило, когато Андрю почина.

— Но как се запозна с това момиче и с баща му? И защо не се постара да се държиш настрани от тях? Те не са от хората, с които трябва да общуваш.

Лорънс беше шокиран и аз осъзнах, че трябва да внимавам.

— Мамо, не разбираш ли? Трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на семейството на Ани Дойл. Татко я е убил и тя е заровена зад кухненската стена, а аз сложих бетон и басейнче за птици върху гроба ѝ. Опитвам се да забравя за това и през повечето време успявам, но преди година бащата на Ани дойде да се запише за социална помощ в моя офис и аз го познах. Опознах го донякъде и той е почтен човек, мамо.

Подадох на Лорънс чаша уиски.

— Скъпи, наистина не бива да общуваш с тези хора — наркомани и проститутки, те не са от нашата класа, не разбираш ли?

— Ами убийците? И те ли не са от нашата класа?

Искаше ми се да обясня на Лорънс, че баща му не е обикновен убиец, че просто е направил грешка, докато е бил под напрежение и че онова момиче беше без значение. И да беше живяла, нямаше да допринесе с нищо за света. Явно и семейството ѝ се състоеше от безделници, щом баща ѝ получаваше помощ за безработни. Разбира се, не казвам, че не е заслужавала да живее, нямам това предвид, но на кого липсваше?

— Лорънс, каквото и да е станало, трябва да помниш, че баща ти беше добър човек. Сигурна съм, че някаква глупава злополука е довела до смъртта ѝ. Дълбоко се съмнявам, че баща ти някога би отишъл при проститутка. Не беше такъв човек, а и ме обичаше — ти го знаеш. Не бива да мислиш за него като за убиец. Кой знае в какво е било замесено онова момиче? Не беше ли пристрастена към хероина? Хероинът е ужасен наркотик. Съвсем възможно е баща ти да се е опитвал да ѝ помогне. Той често помагаше на хората, но не се хвалеше с благотворителността си. Сигурна съм, че само се е опитвал да ѝ помогне, когато е умряла, може би от свръхдоза, и за да избегне скандала, я е погребал тук.

Лорънс седеше и ме гледаше. Знам, смяташе, че отричам очевидното, знам, че не вярваше на нито една дума, но знаех и че ще го приеме заради мен.

— Но тази Карън — сестрата на Ани, няма да се откаже, мамо. Тя ще разбере. Тя е толкова…

— Трябва да намериш начин да я спреш.

— Бриджет каза, че ще ѝ помогнем.

— Тогава си в отлична позиция да ѝ подадеш лъжлива информация и да я отклониш.

— Мамо!

От гняв повиших тон. Правя го много рядко.

— Лорънс, опитвам се да те предпазя! Ако това се разчуе, ще отидеш в затвора!

Той млъкна, осъзнал, че съм права. Смекчих тона.

— Скъпи, нека да помислим. Ани Дойл изчезна преди почти шест години.

— Да, пет и половина.

— Но няма никакво доказателство, че е мъртва.

— Доколкото знам, не, но един от полицаите мислел, че татко…

— Няма значение. Знаеш ли дали е имала сметка в някоя банка?

— Не. Защо?

— Защото можем да я съживим. Да пратим на майка ѝ писмо от нея.

— Какво?!

Докато говорех, идеята започваше да се оформя. Ани не беше мъртва. Може би беше решила да промени живота си, да спре наркотиците и да замине някъде, където никой не я познава, за да започне на чисто. Тя водеше нормален живот някъде в провинцията, но не искаше да я търсят и да ѝ напомнят за стария ѝ живот. Беше направо обезпокоително просто. Когато Лорънс се успокои достатъчно, разбра колко умна е идеята, макар да каза, че е жестока. Не беше толкова жестока колкото онова, което ни беше причинила Ани Дойл.

— Но, Лори, няма ли да е много по-добре за тях да мислят, че е още жива? Ще изпитат огромно облекчение. Ще им върнем дъщерята. Това е акт на милосърдие. Тя ще им пише.

После размислих за приятелството на Лорънс със семейство Дойл. Дръж враговете си наблизо, нали така казват? Окуражих го да се сближи с тях, да спечели доверието им, да узнае колкото може повече за Ани, преди да приведем плана си в действие, а междувременно да им подава невярна информация. Вече се беше съгласил да прегледа некролозите в „Айриш Таймс“ за седмиците след 14 ноември 1980 година. Можеше удобно да пропусне името на Андрю от листа с откритията си. Щеше да поеме контрол над разследването на Карън, да бъде състрадателен, но не прекалено ентусиазиран. Можеше да се престори и че проявява личен интерес към нея.

Но той явно се почувства неудобно от това предложение.

— Не мога. Тя е приятелка на Бриджет. А Бриджет все пита кога ще се запознае с теб и кога аз ще отида в Атлоун, за да се запозная с нейните родители.

— Атлоун ли?! Бог да ни е на помощ! — а после ме осени прозрение. — Всъщност мисля, че трябва да отидеш. Можеш да пуснеш оттам писмото на Ани! Атлоун е идеалното място — ще пуснеш писмото там, а то може да е дошло отвсякъде. Намира се точно в центъра на страната.

Той примигна. Бях ужасно развълнувана. Това беше план, който ние с Лорънс можехме да осъществим заедно. И той само щеше да ни сближи.

През следващите седмици Лорънс, Бриджет и Карън се срещаха редовно, за да прегледат информацията, която Карън имаше за Ани. Окуражих Лорънс да носи у дома каквото може, за да обсъждаме заедно как най-добре да използваме сведенията. Както и подозирах, Ани нямаше спестовна сметка, в която парите биха останали недокоснати, ако беше умряла. Нямаше никакво доказателство, че тя не е зарязала живота си тук и не е заминала. Трябваше да изглежда така, сякаш е заминала набързо. Едно от най-важните неща, които Лорънс донесе у дома, беше стар дневник с нейния ужасен, детински, полуграмотен почерк. Видях, че Ани беше вписала плащанията от Андрю, когото беше отбелязала със С — явно за „съдия“. Вероятно малката кучка много добре е знаела кой е той. Карън беше поверила дневника на Лорънс, за да провери адресите и телефонните номера. Вътре имаше писмо до детето, което беше дала за осиновяване и когато видях това, загубих всякакво съчувствие към нея. Била е бременна преди — по случайност. Знаела е, че с Андрю сме отчаяни и готови да платим за дете, а вече е била дала едно на други хора. Какво жалко създание е била!

Но тази тетрадка ни даде всичко, от което се нуждаехме, за да създадем новата Ани Дойл. Започнах да пиша писмото от Ани, използвайки правописните и граматичните ѝ грешки, но открих, че не мога да намеря точните думи. С тежка въздишка Лорънс взе химикалката от ръката ми. Оказа се, че е отличен фалшификатор. Каза, че Карън се обръщала към майка си с „майко“, а не с „мамо“ и предположи, че така е било и с Ани. Продиктувах му бележката.

Лорънс се възпротиви на някои неща. Беше напълно против да споменаваме срама на баща ѝ, но трябваше да е реалистично. Споменаването на лихваря беше моя идея.

Така щяха да помислят, че големите суми, отбелязани в дневника, са били дългове, а не печалбите ѝ от Андрю. Полицаите очевидно бяха направили мръснишкото предположение, че някой клиент ѝ е плащал огромни суми за извратени удоволствия. Лорънс искаше писмото да е до Карън, но за мен в това нямаше смисъл. Всяко дете е по-близко с майка си, отколкото с когото и да било друг. Той искаше да пишем повече за Карън в писмото, но аз изтъкнах колко неграмотна е била Ани, какви усилия ѝ е струвало писането. Не би написала и дума повече, отколкото е нужно. Думите, че я обича, трябваше да са достатъчни за сестра ѝ.

Личеше си, че Лорънс е много изнервен от всичко това. Успокоих го и му казах, че правим нещо много добро и че той е добър човек. Беше се превърнал в най-красивия младеж, когото сте виждали — като по-млада версия на баща си. Казах му, че всичко ще се оправи, че това е само още едно житейско изпитание, което трябва да преодолеем.

14. Лорънс

Бях влюбен. За първи път бях хлътнал до ушите. Никога няма да разбера дали беше заради роднинството ѝ с Ани. Иска ми се да мисля, че при всички случаи бих обикнал Карън. Първия път, когато я видях в „Сканлън“ с баща ѝ, усетих внезапно раздвижване в гърдите, сякаш сърцето ми подскочи. Тя изобщо не приличаше на момичето, което добре познавах от изрезките от вестници — криещо се зад облак рошава коса.

Оказа се, че тогава е съобщила лоша новина за Ани на баща си. Бях поразен, когато видях колко нежно му говореше, в очите ѝ се четеше загриженост. Седях до Бриджет в ъгъла на кръчмата, гледах тази невероятна жена и се чудех коя е.

Когато Джери я представи като своя дъщеря, нещо в мен отново подскочи. Колко страдания ѝ беше причинил баща ми! Тя ме погледна, усмихна се и аз нямам представа какво си казахме после. Тази вечер ги последвах до къщата на Джери и Карън едва не ме хвана да я гледам през прозореца.

Карън и Бриджет бързо станаха близки приятелки и това усложни още повече нещата. Постоянно чувах нещо за Карън — къде ходи, какво прави. Бриджет беше невероятно поласкана, че Карън се интересува от нея, а аз ревнувах. От Бриджет.

Открих, че е невъзможно да не ги сравнявам и макар да останах с Бриджет, истинската причина беше, че без нея нямаше да виждам Карън. Но станах рязък с Бриджет, сопвах ѝ се, само че никога пред Карън. Когато Карън беше наблизо, бях съвършеният джентълмен. Кръжах около тях като кученце, знаейки прекрасно защо понякога по лицето на Карън проблясва болка. Разбирах скритата ѝ мъка, познавах загубата ѝ.

Разбрах от Бриджет, че Карън смяташе кариерата си на модел за малко абсурдна. Беше благодарна за доходите, но не се чувстваше красива. За мен това беше много странно. Тя беше поразителна. Когато Карън и Бриджет седяха една до друга, не можех да не мисля за Красавицата и Звяра. Но Карън изобщо не се надуваше. Наскоро се беше разделила със съпруга си Деси, но още използваше неговата фамилия. Бях изненадан, че момиче на моята възраст може вече да има бивш съпруг. Според Бриджет Карън смятала, че се е омъжила твърде млада. Тя не мразеше бившия си съпруг, но искаше той да престане да ѝ се обажда и да се опитва да възобнови връзката им.

А после един ден отидохме на разходка в парка след фотосесията на Бриджет и старши детектив О’Тул мина покрай нас и обиди Карън пред нас. След това тя ни разказа цялата история за Ани и научих повече, отколкото знаех дотогава. Карън беше опасно близо до истината и когато Бриджет ѝ обеща, че ще ѝ помогнем, ми призля. Паникьосах се. Трябваше да кажа на мама.

Майка ми имаше решения за всички тези проблеми. Явно беше, че не може да приеме стореното от татко, но преди всичко искаше да предпази мен. Планът ѝ да накараме Карън и семейството ѝ да мислят, че Ани е жива, ме ужаси. Изглеждаше непочтено и жестоко, но мама не беше такава и се надявах, че това ще им донесе някаква утеха. И че няма да вляза в затвора.

Уменията ми на фалшификатор свършиха добра работа. Не можех да кажа на мама, че съм влюбен в Карън. Общественото положение имаше голямо значение за майка ми. Така и не бях завел Бриджет при нея да се запознаят.

Предполагам, че идеята да пуснем писмото на Ани от Атлоун беше логична. Ако тръгнеха да я търсят, след като го получеха, щеше да се наложи да покрият изключително голяма територия.

Бриджет се беше отказала да ме кани да се запозная със семейството ѝ и когато аз ѝ го предложих, се зарадва. Подготовката започна седмици по-рано. Датата на посещението случайно съвпадна с рождения ден на Ани през юли. Бриджет и майка ѝ ежедневно си пишеха за предстоящите приготовления. Бриджет имаше две по-малки сестри, които също живееха в тяхната къща с три спални. Заради моите две нощувки те щяха да спят в една стая, Бриджет щеше да спи на канапето долу, а аз — в детската стая на Бриджет. Тя каза, че трябва да се преструваме на девствени. Доколкото разбирах, майка ѝ умирала от притеснения. Дали ям риба, защото те винаги поднасяли риба в петък. Сменяли пердетата, за да спрат течението в спалнята. Дали съм щял да отида със семейството на църква в неделя сутрин? Дали съм щял да отида с Бриджет при дядо ѝ в местния старчески дом? Създаваха се протоколи. Третираха ме като кралска особа. Не знам какво им беше казала Бриджет, но беше ясно, че предстоящото ми посещение беше причина за голяма суматоха. Мразя суматохата. С мъка се опитвах да не се дразня от вълнението на Бриджет.

Майка ми реши, че е неразумно да оставам там две нощи.

— Две? В Атлоун? Какво ще правиш там?

— Не знам, мамо, но ще е грубо да пристигна в петък вечер и да си замина в събота.

— Аз никога не съм ходила в Атлоун.

— Ти никога не ходиш никъде.

Тя малко се разсърди.

— Трябва само да пуснеш писмото. Вземи ранния автобус в неделя.

— Ще се опитам.

— Вземи си още един пуловер. В провинцията винаги е студено.

Беше юли. Предполагам, че все пак някога е излизала от Дъблин.

Тръгнахме с автобуса за Атлоун в петък след работа заедно с всички работещи по големите градове, родом от местата по този път до централната част на страната и после на запад до Галуей, поели на ежеседмичното си поклонение до дома с торби с пране на рамо. Писмото беше във вътрешния ми джоб, готово да бъде пуснато при първа възможност. Бриджет беше приготвила сандвичи и бе купила сладки за двучасовото ни пътуване, а в Кинегад щеше да има спиране за отиване до тоалетна. Фотоапаратът ѝ защрака, когато излязохме от града и тя забърбори възбудено.

— Знаеш ли, че извън Дъблин на вечерята викат „чай“, а на обяда „вечеря“? Че се пие чай с всяко ядене, между храненията и преди лягане? Джоузефин е на четиринадесет години и е много любопитна, но не е нужно да отговаряш на въпросите ѝ, а Морийн ще се дипломира скоро, тъй че сигурно ще е забила нос в учебниците през целия уикенд. Татко не говори много, но майка е много религиозна и ще те пита кой ви е енорийският свещеник и какво ли не.

Ние с мама бяхме спрели да ходим на църква след смъртта на татко. И без това никога не ни беше харесвало. Енорийският свещеник беше дошъл да ни моли да се върнем и ние обещахме да го направим, но така и не успяхме.

— Не казвай това на майка ми! Ще получи сърдечен удар.

Когато слязохме в Атлоун, някакво същество със забрадка, закопчан до шията шлифер и пластмасова ръчна чанта, увиснала на лакътя му, се отдели от тълпата на гарата, сграбчи здраво Бриджет за раменете, прегърна я и се обърна към мен.

— Ти трябва да си Лорънс. Много се радваме, че дойде, радваме се, много се радваме. Казах си, не е ли прекрасно най-после да се запознаем с приятеля на Бриджет? Все пак вие ходите сериозно вече доста време, както казах на бащата на Бриджет.

Беше нервна. Предполагах, че в подобни ситуации всеки млад мъж на мое място би бил преценяван, но в този случай явно тя мислеше, че ще бъде разглеждана под лупа. Всичките ми притеснения изчезнаха.

— Приятно ми е да се запознаем. Много съм слушал за вас.

Това сигурно беше така, макар да помнех само това, което Бриджет ми беше казала в автобуса.

Госпожа Гоф се извини, че до къщата имало десет минути път и щеше да се пръсне от възхищение, когато предложих да нося и чантата на Бриджет.

— Истински джентълмен, това си ти, истински джентълмен.

Къщата беше сива и се намираше сред редица сиви къщи на тясна улица. Дървена врата стоеше като страж до един-единствен прозорец, а на втория етаж имаше още два. Мрежести пердета закриваха всеки прозорец, макар че в къщата нямаше нищо, което да предизвика достатъчно любопитство у някого, за да погледне вътре.

Вътрешността не подобри впечатленията ми. Еднообразно, обикновено, безцветно и претъпкано. Винаги съм знаел, че живея в голяма къща, но не очаквах малките къщи да са толкова… Ами малки. От предната врата се виждаше задната стена. Отпред имаше дневна, отзад кухня, а вдясно — тясно стълбище. Навсякъде имаше снимки на Бриджет — в рамки в дневната, залепени за вратата на хладилника в кухнята, затъкнати в рамката на огледалото на стената. Оставихме чантите си в подножието на стълбите и ни поканиха в кухнята, където натрапчивият мирис на варено зеле заплаши да прогони сандвича с яйце, който си кротуваше в тънките ми черва от обяд.

— Влезте тук да се стоплите, чайникът скоро ще заври и ще пиете чай.

Беше по-скоро констатация, отколкото предложение. Аз бях принуден да седна на лекьосан фотьойл с прав гръб до старата готварска печка. Явно това беше „Столът на татко“.

Две грозновати момичета — сестрите на Бриджет, седяха на кухненската маса и си пишеха домашните. Господин Гоф бил в бара на Слейни, но щял да се прибере за „чая“ си в седем и половина. Чаят беше отложен за пристигането ни.

По-малката сестра ме погледна веднъж и каза обвинително на Бриджет.

— Но той изглежда много добре. Ти каза, че бил много дебел!

Последва ритник в глезена от Морийн.

— Джоузи, това е грубо!

— Бях много дебел — казах аз, за да разсея набъбващата паника.

— Да, малко си пълен, но не си дебел. Мислех, че ще си огромен — каза Джоузи.

— Джоузи! — хорово се провикнаха Бриджет, Морийн и госпожа Гоф.

— Казвам само това, което ни каза Бриджет. Тя каза, че е много дебел и много изискан.

Бриджет изглеждаше ужасена.

— Момичета, довършете си домашните горе — каза майка им.

Те тръгнаха, оплаквайки се, че горе е твърде студено, за да се учи.

— Облечете си жилетки! — извика госпожа Гоф след тях.

С Бриджет седяхме в сауната от зелева пара, докато госпожа Гоф водеше светски разговор.

— Е, Лорънс, Бриджет ми каза, че си много добър в работата си.

Отговарях учтиво на въпросите ѝ, но у мен се надигаше гняв. Макар че Бриджет никога не го бе казвала открито, тя явно също ме беше определяла с размерите ми. Предполагах, че ме харесва. Държеше се така, сякаш беше влюбена в мен. Да, когато се запознахме, бях дебел, но явно това беше първото нещо, което семейството ѝ бе научило за мен. Почувствах срам и злоба. И Бриджет не беше красавица. Не беше Карън.

Когато господин Гоф се прибра точно в седем и половина, вечерята беше поднесена. В този дом се държеше на традициите. Господин Гоф ме огледа от глава до пети, разтърси енергично ръката ми, после се втренчи в обувките си и почти не проговори. Сега върху кухненската маса имаше бяла покривка.

— Слагаме покривки само на Коледа! — възкликна Джоузи и после изохка, когато я сритаха под масата.

За първи път от месеци насам бях освирепял от глад. Изядох всичко, което ми поднесоха. Когато ми предложиха допълнително, изядох и него, приех да ми досипят и трети, и четвърти път. Вниманието на господин Гоф беше привлечено, когато последната лъжица картофено пюре отиде в чинията ми, а госпожа Гоф стана, за да ми изпържи още едно филе от треска. Преструвах се, че не забелязвам удивлението им. За десерт изядох половин шоколадово руло, докато семейството си подели другата половина. После, когато всички чинии бяха раздигнати и отново предложиха чай, попитах дали има бисквити. Морийн беше пратена до магазина да купи. Дори Джоузи беше толкова шокирана, че замлъкна. Сега вече Бриджет можеше да им разказва за дебелия си приятел.

Разговорът беше безсъдържателен. Какво обичам да гледам по телевизията, кои вестници чета, кой спорт гледам или практикувам? Всичките ми отговори бяха неприемливи за семейството. Посещението не вървеше добре. Телевизорът беше включен на „Новините в девет“, за да се избегнат повече притеснителни разговори. Някои части от Ълстър още отказваха да приемат споразумението между Англия и Ирландия. Принц Андрю се беше оженил за дебело момиче в Англия, а „Дамата в червено“ на Крис де Бърг беше счупила някакви рекорди.

— И няколко грамофона — разсмях се аз, но те изглеждаха объркани и не разбраха шегата.

След новините госпожа Гоф намекна, че е време за молитва и цялото семейство коленичи, стиснало броениците си. За да не се чувствам изолиран, господин Гоф ми връчи резервната, направена от тъмно дърво. Измърморих молитвите с останалите, но показах явно, че не съм свикнал с този ритуал. Дори докато баща ми беше жив, не изпълнявахме никакви религиозни обреди, освен посещението на неделната служба. По ирония не помнех баща ми да е ходил на изповед. Той, който имаше най-много да изповядва.

И в мига, в който се сетих за татко, сравних моето обременено с убийство семейство с това на Бриджет и вместо да се почувствам над тях, осъзнах, че те са мили и невинни — това семейство, което се молеше заедно на колене, което беше посрещнало непознат в дома си. Засрамих се от поведението си, от това колко малко усилия бях положил. Бриджет улови погледа ми и аз ѝ се усмихнах искрено.

Когато всички отидоха да си легнат, останахме насаме за момент.

— Не се бавете! — извика госпожа Гоф от стълбите, очевидно ужасена от мисълта какво бихме могли да направим, ако ни остави без надзор.

Бриджет хвърли още един чим торф в огъня.

— Лорънс, защо… Защо се държа така с тях? Не можа ли просто да им угодиш? Не искаш ли да те харесат?

— Бриджет…

— Не, защо яде така? Досега не те бях виждала да ядеш толкова. Защо го направи? Не видя ли, че за татко не остана достатъчно храна? Не разбирам.

Усетих, че ще се разплаче.

Как можех да ѝ обясня низостта, която се криеше в мен? Че ѝ бях отмъстил, защото беше казала, че съм дебел, защото имаше нормално семейство, защото не беше Карън? Защо бях толкова озлобен към това момиче, което не ми беше сторило нищо лошо и винаги се беше държало добре с мен?

Поклатих глава.

— Аз… Обичам те. Исках и те да те обичат.

Горката Бриджет. Тя ме обичаше. Здравото ѝ око ме пронизваше. Погалих косата ѝ и я целунах по устните.

— Утре ще се постарая повече, обещавам.

Не спах добре онази нощ в детската спалня на Бриджет. Чудех се кога ще мога да се измъкна сам, за да пусна писмото. Стомахът ми се бунтуваше, а дюшекът беше на буци. Сега Морийн спеше в тази стая, но беше ясно, че това семейство не беше познало богатство или привилегии. Мебелите бяха евтини, а новите завеси — тънки. Всичко в стаята беше функционално, нямаше място за украса, ако изключим един стъклен глобус с валящи снежинки върху библиотеката — вероятно подарък от някоя минала Коледа, и няколко задължителни икони. В стаята нямаше радиатори, но тя беше точно над дневната и остатъчната топлина от камината затопляше мразовития въздух, а госпожа Гоф предвидливо ми беше оставила грейка. Бяха направили всичко, за да се чувствам удобно.

Реших на другия ден да се представя по-добре като приятел на Бриджет.

Събота започна добре. Госпожа Гоф отрупа чинията ми с бекон и наденички за закуска, но аз потуших апетита си с литър вода и не се тъпках като предишната вечер. Бриджет разказа за новата си приятелка Карън и показа на майка си някои от снимките, които ѝ беше направила.

— Не е ли поразително красиво това момиче? Тази снимка е достатъчно добра за списание, нали, Морийн?

Така си беше. Дори не беше от снимките, на които Карън позираше, но беше най-хубавата от всички. Карън, снимана в едър план, седеше на одеяло в „Стивънс Грийн“ и развинтваше термос. Смееше се на нещо, което аз бях казал. Красивата коса контрастираше с пролетната зеленина на дърветата зад нея и тя изглеждаше напълно непринудена и съвършена. Беше снимана точно преди да се появи детективът. Преди седмица-две Бриджет реши, че е изгубила една от снимките. Снимката беше в една дупка на стената зад писалището ми в „Авалон“.

Господин Гоф попита учтиво какви са плановете ни за деня. Бриджет каза, че ще ходим да гледаме Джоузи, която щеше да играе в мач по камоги8, а после ще посетим дядо ѝ в старческия дом в края на града. Усмихнах се широко, сякаш не можех да си представя нищо по-приятно. Усетих, че отношението на всички към мен се затопли. Не им трябваше много. Бяха склонни да проявяват великодушие и да прощават, но осъзнах, че няма да успея лесно да отида сам до някоя пощенска кутия.

В ръмящия дъжд на игрището за камоги се опитвах да прогоня студа. Както всички спортове, и този не будеше интерес у мен. Потни, зачервени и агресивни тийнейджърки размахваха стикове и тичаха из калта. После заведохме Джоузи в едно кафене.

— Ти беше най-добрата, нали, Лорънс?

— Така е — съгласих се аз.

— И тази вечер ли ще ядеш толкова, защото майка ще трябва да отиде до магазина, ако е така?

— Джоузи!

— Просто питам.

— Не, не знам какво ме прихвана снощи. Май имам проблем с метаболизма.

— Мета… какво?

— Джоузи, моля те, остави Лорънс на мира.

Измислих някаква отчасти вярна история, че тялото ми може да преработва големи количества храна, затова понякога ужасно огладнявам, но я уверих, че не се случва често.

— Боже, сигурно си се притеснил, че ти се случи първата вечер тук. Не се тревожи, ще обясня на майка. Тя се тревожеше, че парите за домакинството няма да стигнат за седмицата.

— Много съжалявам за това.

Бриджет беше благодарна.

По-късно с нея вървяхме половин час до Роскомън Роуд, за да видим дядо ѝ и по пътя минахме покрай две пощенски кутии. Не посмях да спра. Държавният старчески дом беше мрачно място. Дядото на Бриджет седеше на стол с висока облегалка между останалите празни обвивки, които някога са били хора. Бриджет снима старческите петна по ръката му и количката с чая. Дядото не знаеше коя е Бриджет, но тя му говореше търпеливо и отговаряше на безкрайно повтаряните му въпроси: „Ти ли си Питър? Къде е татко? Ще се прибираме ли? Къде е Питър?“

После ме представи.

— Дядо, това е Лорънс, моят приятел.

Но дядо ѝ дори не ме погледна, докато не си тръгнахме, когато внезапно се обърна към мен, гледа ме няколко секунди, после погледна Бриджет и каза:

— Не ми харесва. Нещо у него не е наред.

Замълча и продължи.

— Къде е Питър? Ще се прибираме ли?

Бриджет обърна всичко на смях.

— Той не знае какво говори.

Всъщност знаеше.

После намекнах, че може да направя сам кратка обиколка на града, но Бриджет настоя, че баща ми щял да ме разведе на другата сутрин и ме хвана под ръка. Нямаше измъкване.

Същата вечер по време на чая или вечерята разговарях учтиво и внимавах колко ям. Всички се мъчеха да прикрият облекчението си. Успокоиха се достатъчно, за да ми зададат още лични въпроси.

— От колко време ходите заедно? — попита Морийн.

— През септември ще станат две години.

Изненадах се, когато Бриджет го каза. Наистина ли беше толкова дълго?

Джоузи започна да си тананика „Ето, идва булката“9. Този път никой не ѝ обърна внимание. Господин Гоф отиде в кръчмата за обичайните си две пинти бира в събота вечер и игра на дартс, а останалите се настанихме долу с чай и бисквити да гледаме телевизия. Продължих да се въздържам.

На другата сутрин ни събудиха рано, за да идем на литургия. Това се приемаше като тържествено събитие. Момичетата бяха станали рано, за да си оправят косите, а госпожа Гоф лъскаше всички обувки, включително моите. Опита се да скрие разочарованието си, че не си нося костюма, но аз я предразположих, като сложих една от найлоновите вратовръзки на господин Гоф. По традиция не ни беше позволено да ядем преди литургия. Когато стигнахме до църквата в десет и половина, умирах от глад. Придвижването до и от църквата беше групово. Настроението ми започна да се разваля.

По пътя към вкъщи жените от семейството забързаха напред и ме оставиха с мълчаливия господин Гоф, който ми предложи да ми покаже града. Не можех да му откажа, но се чувствах приклещен. Вървяхме по сивите улици и прекосихме река Шанън, докато той посочваше разни места между дългите си мълчания. „Това е библиотеката… Това е замъкът.“ Господин Гоф не беше роден сладкодумник.

След като посочи местната кръчма на речния бряг, той каза:

— Искаш ли да ме питаш нещо конкретно?

— Моля?

Той въздъхна тежко.

— Искаш ли да ме питаш нещо за Бриджет?

С ужас осъзнах, че той очакваше да поискам от него ръката на Бриджет. Всички го очакваха. Престорих се, че не разбирам.

— Кога казахте, че са построени казармите?

Той пренебрегна престореното ми неразбиране.

— Ние с госпожа Гоф бяхме женени на вашата възраст.

Така и не разбрах малките им имена. Те постоянно се наричаха „майко“ и „татко“, а когато говореха един за друг — „господин“ и „госпожа“.

— Но аз съм само на двайсет и три.

— Ако си намерил подходящото момиче, не е нужно да се бавиш.

Тъй като не знаех как да отговоря, реших да замълча. Стояхме пред заключената порта на яза. Той ровеше пръстта с върховете на двете си обувки без видима причина, тътрейки крака. Помня как си помислих, че усърдното лъскане на госпожа Гоф е било напразно.

— Бриджет изглежда необичайно и не е от най-умните, но има добро сърце и е обичлива. И е моя дъщеря. Ако не искаш да се ожениш за нея, остави я, за да може да си намери някой, който ще го направи.

Това беше удивителна проява на красноречие. Усещах смущението му, тъй като то трептеше невидимо от неговото зачервено лице до моето, станало алено.

— Не искам да я наскърбявам, господин Гоф…

Но той закрачи напред. Беше казал онова, което бе подготвен да каже, и „разговорът“ и обиколката бяха свършили. Това можеше да е моята възможност да пусна писмото, но аз бях толкова потресен от случилото се, че забързах след него.

Атмосферата на вечеря беше ужасна. Стана ясно, че жените се бяха подготвяли да празнуваме след завръщането ни. Пепеляво бледата Бриджет заяви, че е я боли глава и се качи да си полегне. Не слезе да хапне. Господин Гоф беше съвсем мълчалив. Аз умирах от глад и изядох всичко, което сложиха пред мен. Когато госпожа Гоф ми предложи още, приех, докато не остана нищо. Ако никой не гледаше, щях да оближа и чиниите.

— Той има проблем с метасизма си — каза услужливо Джоузи.

Госпожа Гоф продължаваше да бърбори.

— Видяхте ли Уна Кроули на службата? Не е ли чудесна прическата ѝ? Не ми харесва, че сяда на първата пейка. Винаги е седяла далеч оттам, а едва от шест месеца е снаха в това семейство. Те открай се имат за нещо повече, отколкото са. Тя иска скоро да роди, семейство Фаръл ще искат син, който да продължи името им в града…

Морийн я прекъсваше понякога, за да изтъкне колко старомодни са схващанията ѝ, а Джоузи се беше втренчила в чинията ми и смушкваше сестра си всеки път, когато я пълнех.

Беше почти време да тръгваме към автобусната спирка. Господин Гоф отиде да види дали Бриджет е добре, а аз — да си събера нещата от спалнята. Чувах през тънките стени как Бриджет хлипа и как майка ѝ говори със строг тон.

Чаках в кухнята, докато госпожа Гоф се появи, за да ми каже, че Бриджет не се чувства добре и засега ще си остане у дома. Извини се, че този път нямало да ме придружи до автобусната спирка, защото трябвало да ходи на гости. Стисна ръката ми и не ме погледна в очите, докато ѝ благодарях за гостоприемството. Морийн ми махна от върха на стълбите. Ръкостискането на господин Гоф беше вяло, но той промърмори „Довиждане и успех“ — според мен, облекчен, че ролята му в драмата беше приключила.

Джоузи ме последва на улицата.

— И без това не си достатъчно добър за нея! — каза тя, избухна в сълзи и изтича вътре.

Пуснах писмото в кутията близо до спирката и се качих на автобуса, благодарен, че изпитанието е приключило.

Когато се прибрах онзи следобед, на алеята имаше кола, която не познах. Влязох в къщата и видях мама да стои в коридора с един мъж.

— Здравей, ти трябва да си Лорънс.

Висок, около шейсетте, добре облечен в небрежен яхтклуб стил, той беше жизнерадостен и самоуверен.

Мама го представи. Изглеждаше притеснена.

— Лорънс, запознай се с Малкълм.

У него имаше нещо смътно познато, но не можех да се сетя откъде. Бях любезен и учтив, но ми се стори странно да стоим така в коридора. Той си тръгна след петминутен разговор за времето и англо-ирландското споразумение.

— Как мина уикендът ти?

— А твоят?

— Чудесно. С Малкълм излязохме на обяд.

— Излязохте?

— Да, чувствах се много самотна тук без теб.

— И откъде познаваш Малкълм?

— Той е… приятел. Запознахме се в… „Сейнт Джон ъв Годс“.

— Какво?

— Той е психиатър. Но дойде тук в качеството си на приятел.

Затова ми се беше сторил познат. Бях го виждал един-два пъти, когато мама беше в психиатрията. Успокоих се.

Тя се усмихна с една от най-добрите си фалшиви усмивки. Явно ѝ беше неудобно да говори за него и бързо смени темата.

— Пусна ли писмото?

— Да.

— Видя ли те някой?

— Не, всичко мина добре.

Отидох в кухнята, за да направя чай и видях, че щората на прозореца я няма.

— Не можем да живеем вечно в мрак, скъпи. Трябва да продължим напред — каза мама, застанала зад мен и с обич разроши косата ми, както правеше, когато бях момче.

— Баба ти ще дойде на вечеря. Иди да се освежиш, скъпи. Усещам мирис на торфен дим по теб. Колко примитивно!

В шест часа телефонът иззвъня. Беше Бриджет.

— Още съм в Атлоун. Срамувам се да те видя.

— Бриджет, много съжалявам. Нямах представа, че очакваш…

— Моля те, не го казвай, достатъчно зле се чувствам.

— Но ние сме много млади. Не ми е минало през ум да се женя…

— Защо поиска да се видиш със семейството ми? Трябва да си знаел какво ще си помисля.

— Аз…

— Какво?

— Аз не те обичам.

Представих си как кривото ѝ око се облещва.

— Как така? — гласът ѝ прозвуча пискливо.

— Съжалявам.

— Какво? Късаш ли с мен? Знам, че напоследък отношенията ни са малко странни. Беше твърде зает да помагаш на Карън.

— Не е заради това.

— Чудех се дали не си малко емоционално ангажиран, но мога да ѝ кажа, че имаш нужда от почивка. Не е нужно да… Не е нужно да се женим сега, но това не е причина…

— Бриджет, не мога…

— Моля те, не ме зарязвай.

— Съжалявам, Бриджет, но ти заслужаваш някой по-добър от мен.

Затворих полека телефона и си налях питие. Отидох при мама в кухнята. Беше ясна вечер. Птичата баня беше отрупана с лястовици.

— Току-що скъсах с Бриджет.

— Боже, много ли е разстроена?

— Да.

— Горката Бриджет.

Да. Чувствах се облекчен, но и притеснен, че ще бъде неудобно да се виждам с Карън. Знаех, че те двете с Бриджет споделят една с друга. Чаках какво ще стане, когато писмото се озове на Пиърс стрийт.

15. Карън

Бях бясна на Ани. Не можех да повярвам, че е толкова жестока. Близо шест години аз, мама и татко се измъчвахме до смърт от мисли за това, което можеше да е станало с нея, преследвани от най-ужасния страх, а през цялото време тя си беше седяла някъде в провинцията, започнала нов таен живот, без да ѝ пука за нас. Беше ни зарязала. Беше разбила брака на родителите си, без да знае или да се интересува от това.

Познах почерка на плика, когато го видях и макар че беше адресиран до мама, извиках на татко да слезе долу. Той едва не припадна, когато му обясних, че е от Ани. Татко не можеше да чете добре.

— Отвори го — каза той.

Какво предателство! Нито адрес, нито данни за контакт, а тя явно живееше под друго име и нямаше да я намерим. Знаех, че Ани е дива и с деструктивно поведение, но не съм предполагала, че може да е такава егоистка.

Татко плака и се обади на мама. Тя пристигна със следващия влак, едновременно просълзена и радостна. „Поне е добре!“, повтаряше тя, но на мен ми беше невъзможно да се утеша с това. Премислях го многократно и да, струва ми се, че бих предпочела да е мъртва. Това сигурно ме прави лош човек, но аз я обичах, а тя се беше подиграла с всички ни. Не ми се беше случвало да ме отхвърлят, а сега собствената ми сестра не искаше да чуе за мен.

Огледахме плика и хартията за писма. Бяха най-обикновени. Писмото беше пуснато в събота, 20 юли, от Атлоун. Прегледахме всеки неграмотно написан ред от писмото. Поне това не се беше променило. Ние с татко бяхме покрусени, но на мама ѝ олекна. Според нея това доказвало, че вината е на татко, а не нейна. Въпросът с вината не ме интересуваше. Бях засегната от факта, че едва шест думи в цялото писмо бяха за мен. Обсъждахме дали да го занесем в полицията, но мама отказа, защото ако Ани бе имала проблеми, преди да замине, все още можеше да има повдигнати обвинения срещу нея.

— Какво ще правим? — попита мама.

— Нищо. Остави я на мира. Тя не ни иска.

Татко облече якето си и не беше нужно да гадаем къде отива.

Мама остана. Питах се дали сега те с татко ще могат да се помирят. Мина ми през ум да се обадя на Деси, защото исках някой да ме утеши, но знаех, че той ще злорадства и ще натяква, че издирването ми е било на вятъра. Онази нощ мама спа на леглото на Ани в моята стая. По някое време, в малките часове, чухме татко да се препъва нагоре по стълбите. На другия ден си взех няколко дни почивка. Ивон искаше да знае защо, но не ми се обясняваше. Истината беше твърде унизителна и щеше да постави сина ѝ в глупаво положение. Джеймс се беше излъгал за заподозрения в убийство. Казах ѝ, че съм болна.

Обадих се в службата на Бриджет, но я нямаше, затова потърсих Лорънс. Казах му какво се беше случило. Няколко секунди той мълча. Сигурно се е подразнил. Двамата с Бриджет месеци наред бяха търсили съобщения за открити трупове и регистрации на стари коли. Бях им загубила времето.

— Искаш ли да се видим по-късно? — попита той.

— Може би. Къде е Бриджет? Разбрах, че днес не е на работа.

— Не, тя е… в Атлоун с родителите си. Да се видим ли в „Кехоус“? Към пет и половина? Ще ми разкажеш всичко.

Бях забравила, че Бриджет е от Атлоун, но като чух името, отново се ядосах. Как можа, Ани? Обадих се на автобусната компания да проверя разписанието. Сложих малко багаж в една чанта и казах на мама, че имам среща с приятел в „Кехоус“, а после ще хвана автобуса до Атлоун, за да търся Ани.

— Карън, не знам… Тя като че ли е категорична… явно не иска да бъде намерена.

— А не е ли важно какво искаме ние? Ти не искаш ли да я видиш?

— Да, разбира се, но… Може би си права. Няма ли да е чудесно всички да ѝ идем на гости?

— Така е. Но първо трябва да я намеря.

Най-отгоре в сака ми беше снимката на Ани в сребърна рамка.

— Но внимавай, мила. Не създавай впечатление у никого, че тя е загазила. Ако сега живее добре, няма да иска да си припомня за миналото.

— Ще кажа, че съм намерила снимката и искам да я върна на собственика ѝ.

Срещнах се с Лорънс. Извиних му се надълго и нашироко за цялото време, което беше изгубил, търсейки „убиеца“ на сестра ми.

— Моля те, недей. Поне е жива. И щастлива.

— И жестока, и себична.

— Но не се ли радваш, че е добре?

Когато ме погледна при този въпрос, отново забелязах добротата в очите му. Опитах се да не плача, сведох глава, но той нежно ме прегърна и ме целуна по главата. Колебливо се отдръпнах. За миг се почувствах объркана, но преди да имам шанс да реагирам, Деси ни прекъсна. Хвана ме за ръката и ме изправи насила, бутайки стола на земята.

— Кой си ти, по дяволите?!

Лорънс се изправи и го погледна.

— Неин приятел. Пуснете я.

— Деси, моля те, какво правиш тук? — изтръгнах се от него.

— Майка ти ми се обади да ми каже какво е станало. Каза, че си тук с „приятел“. Заради него ли ме напусна?

Цялата кръчма се беше смълчала и ни зяпаше.

— Мисля, че трябва да си вървите — каза Лорънс.

— Тя ми е съпруга.

— Вече не — казах аз.

— От самото начало бях прав за Ани. Тя създаваше само проблеми и пет пари не даваше за теб. Ще те изчакам отвън.

Барманът се приближи, за да изгони Деси. Той вдигна ръце във въздуха, за да покаже, че не иска проблеми и беше придружен до вратата.

— Съжалявам. Трябва да поговоря с него.

— Карън…

— Лорънс, ще ми дадеш ли адреса на Бриджет в Атлоун? Отивам там с автобуса в седем.

— Какво?

— Трябва да я намеря. В отпуска ли е Бриджет? Защо е в Атлоун?

— Да намериш Ани? Но нали тя пише, че иска да я оставите на мира?

— Да, но няма да се измъкне така лесно. Ще ми дадеш ли адреса на Бриджет?

Той го записа в бележника ми.

— Карън, много съжалявам.

Навън се изправих срещу Деси. Бях бясна.

— Никога вече не се дръж така с мен. Само се излагаш. Не съм твоя собственост. Напуснах те и сега със сигурност знам, че съм постъпила правилно. Лорънс е приятел — приятел, който проявява разбиране за станалото с Ани. Има приятелка, която е и моя приятелка. Между нас няма нищо, а и да имаше, това не е твоя работа.

— На мен не ми се видя толкова невинно. Всичките ти приятели ли те целуват?

Треперех от шока и от гняв, но успях да си тръгна.

Едва по-късно, в автобуса за Атлоун, се замислих за тази странна целувка и за това как бе казал, че съжалява. Реших, че Лорънс наистина съжалява, задето Ани ме е изоставила. А може би съжаляваше, че ме е целунал, макар да го беше направил съвсем невинно. Не знаех как да тълкувам целувката, дали изобщо значеше нещо, но знаех, че ми хареса. Хареса ми да бъда в прегръдките на Лорънс. Харесвах добрите му очи. Усещах, че ме разбира, особено по отношение на Ани. Той беше надминал себе си. През уикендите беше ходил по сервизите из околността и незаконно беше теглил файлове от сайтовете за социални осигуровки, за да види колко пари е получавала Ани, когато е била безработна, за да ги сравни със сумите, записани в тетрадката ѝ. Разбира се, Бриджет също беше помагала, но ми се струваше, че не е чак толкова заинтересувана. Лорънс наистина го беше грижа. Почувствах се зле от тази своя мисъл, стори ми се, че предавам Бриджет.

Слязох от автобуса в Атлоун късно през онази сряда вечер и вървях през дъжда, докато стигнах до вратата на Бриджет. Би трябвало да потърся телефона им и да се обадя предварително. Майка ѝ ме покани да вляза. Говореше по същия забързан и нервен начин като Бриджет.

— Познах ви от снимката! Вие сте Карън — приятелката на Бриджет. — Влезте, не стойте на дъжда! Тя каза ли ви новината? Много мило, че сте дошли. Съсипана е! Изчакайте тук, докато я повикам. Ще ви донеса чай.

После тя изчезна и я чух да вика на Бриджет.

Бях напълно объркана. За какво говореше тя? Защо беше съсипана Бриджет?

Когато Бриджет дойде, лицето ѝ беше бледо, а очите — зачервени. Беше много изненадана да ме види.

— Карън, какво правиш… Откъде разбра?

Разменихме си новините и тогава осъзнах защо Лорънс беше отбягвал да отговори на въпросите ми за Бриджет. Беше скъсал с нея преди три вечери. Опитах се да забравя за целувката и да утеша приятелката си. Обясних ѝ, че съм получила писмо от Ани с печат от Атлоун.

— Какво? Нали каза, че тя е мъртва? Търсехме убиеца ѝ.

— Сгрешила съм. Тя е тук. Или някъде наблизо. Утре ще я потърся, но трябва да тръгвам. Запазих си стая в един пансион наблизо.

Госпожа Гоф нахлу с поднос с чай.

— Майко, нали Карън може да преспи тук? Наела си е стая в пансион, но може ли да остане?

— Разбира се, че можете. Повече от добре дошла сте. Може да направим същото като през уикенда — Морийн и Джоузи да спят в една стая.

— Не, моля ви. Не искам да ви създавам проблеми.

— Тихо, момиче, изобщо не е проблем. Бриджет, тя е още по-хубава на живо. Модел ли сте? Не се изненадвам. Гладна ли сте? Сигурно. Веднага ще ви направя сандвич. Бриджет, запали огън за гостенката. Тук е много студено. Човек да не повярва, че сме в средата на лятото.

И тя излетя навън като вихрушка от нервна енергия.

С Бриджет се спогледахме усмихнати. Използвах телефона им, за да отменя резервацията си.

— Не съм казвала на майка за Ани. Тя не би разбрала това с наркотиците и… Затова мисли, че си тук, понеже Лорънс ме заряза.

— Разбирам. Няма да я споменавам.

Тя ми се извини, че няма да може да ми помогне да търся Ани на другия ден, защото градчето било твърде малко, родителите ѝ щели да разберат, а тя не искала да им обяснява, че съм сестра на… Не успя да намери любезна дума. Изпитах още по-голям яд към Ани и по-малко към Бриджет.

Онази вечер двете седяхме до късно край огъня, отначало говорихме за Ани, но разговорът все се връщаше към Лорънс. Бриджет си беше взела една седмица отпуска, защото още не можеше да събере сили да общува с него в офиса. Чудех се защо Лорънс не се е изнесъл от дома на майка си. Беше малко странно, макар че и аз пак живеех с татко. Но бях живяла извън дома си с години, преди да напусна Деси. Опитах се да я разпитам небрежно за Лорънс.

— Дали Лорънс е казал на майка си за Ани? Баща му е починал, нали? Каква е майка му?

— Не съм я виждала. Това трябваше да е предупреждение, нали? Ако той наистина се интересуваше от мен, щеше да ме представи на майка си. Каква глупачка съм!

Беше странно, че Лорънс не е запознал Бриджет с майка си в продължение на почти две години.

— Мисля, че тя е болна от нещо — обратното на клаустрофобия.

Не бях чувала за клаустрофобия, но Бриджет обясни. Явно госпожа Фицсаймънс никога не излизаше от дома си.

— Какво? Никога?

— Е, ходи на пазар, но винаги нощува там. Не заминава никъде за уикенда.

— А каква е къщата им?

— Не съм била там. И това трябваше да ми подскаже как стоят нещата, нали? Сигурно е мислел, че не съм достатъчно добра. Но бях любопитна и веднъж минах край нея. Входната алея е много дълга. Вероятно къщата е огромна.

— Не ставай глупава, не те е зарязал, понеже не си достатъчно добра!

— През последните месеци се държеше странно. Определено. Но той винаги си е бил малко странен.

— В какъв смисъл?

— Когато започнахме да излизаме, той беше много пълен. После започна да отслабва и стана доста нервен. Даже в офиса се стряскаше през цялото време. Когато преспиваше при мен, спеше по около три часа. С времето все повече се изнервяше, но през последните месеци беше…

— Какъв?

— Настроението му постоянно се променяше. После поиска да се срещне със семейството ми. Но след като ги видя, явно е решил, че майка му никога няма да се съгласи.

Изпитах неловкото чувство, че Лорънс може да е зарязал Бриджет по съвсем различна причина. Припомних си мириса на кожата му, когато ме прегърна, и усещането, което събуди у мен докосването на устните му по главата ми. Замислих се, че когато беше идвал с мен и Бриджет на кино или на пазар, понякога се чувствах излишна, но може би излишната е била Бриджет.

Тя отново избухна в сълзи.

— Какво ще правя?

Обсъдихме подробно въпроса. Тя не смяташе, че Лорънс ще промени решението си за връзката им. При последния им телефонен разговор бил категоричен, че това няма да стане. Тя трябвало да бъде реалистка. Щяла да подаде молба да я прехвърлят в друг офис. Не искала да го вижда всеки ден.

Исках да ѝ кажа, че съм го видяла тази вечер, но нещо ме спря. Нямаше причина да се виждаме. Можехме да говорим по телефона. Знаех, че като премълчавам, предавам приятелството ни. Знаех, че това е началото на нещо за мен. И за Лорънс.

На сутринта се запознах с останалите членове от семейството на Бриджет. Бяха чудесни. Най-малката дъщеря — Джоузи, ми поиска автограф.

— Не познавам човек, който да се е снимал за списание — каза ми тя.

Благодарих им за гостоприемството, прегърнах Бриджет и се разбрахме да се видим, преди да се прибера с автобуса. И потеглих на мисията да издиря Ани. Казвах на продавачи и собственици на кръчми и кафенета, че съм намерила на спирката тази снимка в сребърна рамка и се чудя дали познават момичето на нея. Само това успях да измисля. Заради заешката устна беше възможно хората да си спомнят Ани. Снимката ѝ се беше появила в пресата само за няколко дни след първоначалното разследване. За други млади жени, изчезнали къде ли не из страната, пишеха отново и отново, но предполагам, че заради миналото на Ани не бяха подновили разследването.

На няколко души тя се стори позната „освен в устата“, но повечето изобщо не я познаха. В един фризьорски салон подметнах, че може би снимката е стара и тя може да си е боядисала косата. Собственичката ме погледна с подозрение и аз осъзнах колко странно звучи историята ми. Администраторката в хотел „Принс ъв Уелс“ ми обясни, че тя може да е отвсякъде, тъй като в Атлоун пътниците от Корк, Лимерик и от западната част на страната сменяха автобусите.

Градът беше малък и след четири часа бях посетила всички магазини и заведения, включително онези на Роскомън Роуд и Галуей Роуд. На една бензиностанция в края на града показвах снимката на хората, когато една от тях изтъкна, че вече съм я показвала в бижутерския ѝ магазин същата сутрин.

— Много труд си давате, за да търсите една непозната — каза тя недоверчиво.

Но тогава изобщо не ми пукаше.

Отидох в полицията и директно попитах дали някой познава жената на снимката. Полицаите свиха рамене, но настояха да задържат снимката. Рамката не била евтина и който я бил загубил, щял да им се обади. Беше глупаво от моя страна.

В три следобед се срещнах с Бриджет в едно кафене.

— Имаше ли късмет?

— Не.

— Съжалявам, но това е все едно да търсиш игла в купа сено. Тя може да живее на мили извън града на някое усамотено място, близо до Мълингар или Балинаслоу. Може да е навсякъде.

Гневът ми към Ани не беше утихнал. През часовете, когато обикалях мокрите от дъжд улици със снимката ѝ в ръка, бях имала време да помисля какво ще ѝ кажа, ако се срещнем лице в лице. Не можех да си представя, че ще се зарадвам да я видя, дори да беше в безопасност. Идеше ми да я шамаросам за всичко, което ни беше причинила.

Обадих се у дома от една телефонна кабина и съобщих на мама и татко лошите новини, но обещах да обиколя друга част от района другата седмица. Ако трябваше, щях да обиколя цялата страна. Щях да намеря Ани. Тя ни дължеше обяснение.

Когато се прибрах, вечерях с нашите. Не говорихме много. Татко се ядосваше, че сега неговата снимка в сребърна рамка е в полицията. Имахме много снимки на Ани. Бяхме извадили стотици, когато тя изчезна. Но той се кахъреше за рамката.

— Купих я специално, след като тя…

— Избяга? — подсказах аз.

— Да.

На другата сутрин Ивон се обади много развълнувана.

— Дано се чувстваш по-добре, защото познай кой отива в Рим.

— Много по-добре, благодаря, но какво е това за Рим?

— За новия парфюм — „Гилт“. Искат да бъдеш негово лице.

— „Вина“? Странно име за парфюм.

— „Guilt“ без „i“10. Искат да бъдеш в Рим другата събота. Знаех, че ще изберат теб. Бях сигурна! Разбираш ли колко е важно това?

Беше вълнуващо, но аз се готвех да отида тогава в Мълингар. После осъзнах колко съм глупава. Имах шанса да ида в Рим, а смятах да откажа заради Ани? Ани можеше да почака. Беше чакала шест години, за да ни съобщи, че е жива.

— Фантастично!

— В ред ли е паспортът ти?

С Деси бяхме ходили предишното лято на остров Ман, тъй че паспортът ми беше подновен. Ивон каза да отида в офиса ѝ за подробности…

Когато по-късно си тръгнах оттам с цялата информация, изпитах желание да се обадя на Бриджет и да ѝ съобщя страхотната новина, но може би щеше да се почувства по-зле. Исках да споделя с някого. Исках да споделя с Лорънс.

Звъннах му в офиса. Разказах му за безрезултатното търсене на Ани. Гласът му беше утешителен, загрижен. Казах му за пътуването до Рим.

— Еха! Това е фантастично. Рим.

— Ходил ли си там?

— Не, никога. Мама не обича да пътува, затова никога не сме ходили на почивка в чужбина, нито пък из страната.

Преди да се усетя, казах:

— Ела с мен.

Настъпи кратка пауза, после той каза.

— Добре. Ще дойда.

16. Лидия

Малкълм беше един от психиатрите ми, докато бях в „Сейнт Джон ъв Годс“. Беше ме виждал в най-лошото ми състояние — в полукома, без реакции. Имах индивидуални сеанси с него. Той знаеше, че не обичам да общувам с други хора, знаеше за помятанията ми и за силното ми желание да имам друго дете. Естествено, не осъзнаваше колко отчаяно го искам. Макар и отпаднала и под въздействие на лекарствата, никога не му бях казала за Ани. Това би било предателство спрямо Андрю. Но все пак аз вярвах на Малкълм. Мисля, че татко би го харесал. Бях му разказала как съм удавила Даяна на деветия ни рожден ден. Странно, защото така и не споделих с Андрю тези подробности, казах му само, че се е удавила трагично. Малкълм настоя, че тогава съм била дете и че не бива да се чувствам отговорна за нещо, което не съм могла да разбера на онази възраст. Не можеше да приеме, че съм искала да я убия. Искаше да мисли най-доброто за мен.

И когато един следобед четири години по-късно го срещнах при цветарката, той ме поздрави предпазливо и отбеляза колко добре изглеждам. Покани ме да пием кафе. Сигурна съм, че нарушавахме някое правило за отношенията лекар — пациент, но нямах нищо против. Обичам да ми се възхищават. А и той вече не ми беше лекар. Напоследък виждам и личния си лекар само от време на време. Менопаузата дойде и си отиде, а лекарствата поддържаха настроението ми стабилно и мислите спокойни.

Жената на Малкълм, немкиня, беше починала преди няколко години. И двамата бяхме свободни. Започнахме предпазливо да се срещаме. Той ме любеше, а аз затварях очи и си представях, че това е Андрю. Понякога идваше у дома, когато Лорънс го нямаше. Исках да го пазя в тайна от сина си. Лорънс трябваше да знае, че не обичам никого повече от него.

Но проблемът с Малкълм беше там, че той така и не престана да ме лекува, дори когато вече нямах нужда. Извън ранните ни терапевтични сеанси никога не говорех за Даяна, но докато излизахме, Малкълм я споменаваше от време на време. Веднъж след вечеря в „Авалон“ той попита къде е езерцето. Очаквах смразяващото ми мълчание да пресече любопитството му, но той не забелязваше студенината ми.

— Ти си един от най-интересните случаи, които съм имал. Фактът, че си крила цялата тази вина от съпруга си в продължение на колко… двайсет години? За мен е нездравословно да таиш подобни неща. Трябва да говориш с някого за това. Очевидно не с мен, но ще се изненадаш, когато установиш колко по-свободна ще се почувстваш. Това може да ти даде свободата да не се прибереш някоя вечер, да отидеш на почивка. Сигурен съм, че това е в основата на всичките ти проблеми.

— Един от твоите случаи? Само това ли съм за теб? — казах аз, опитвайки се да игнорирам коментара му.

Отидох да направя кафе, но когато се върнах в трапезарията, той не беше там. Предната врата беше широко отворена. Открих го в градината отзад.

— Не мога да намеря езерцето — каза той.

Посочих издигнатата част с банята за птици върху нея.

— След това татко го запълни. Ела да си изпиеш кафето, докато не е изстинало.

Той хвана ръката ми и докато вървяхме към къщата, се възхищаваше на храстите.

— Не си длъжна да говориш за това, Лидия, но мисля, че ще е добре за теб.

Когато Лорънс реши да отиде за уикенда в Атлоун, знаех, че ще бъда ужасно самотна, затова поканих Малкълм да преспи при мен в събота.

Той дойде на обяд и доведе изненадващ гост. Старостта не ѝ беше понесла добре, но аз веднага я познах. Винаги се бях поддържала във форма и се гордеех с външността си. Двете бяхме връстници, но нейната коса беше къса и сива, лицето — набръчкано, дрехите безформени. Забелязах разпятието на шията ѝ и осъзнах, че е монахиня.

— Ейми Малоун — казах аз и се вкопчих в бюфета, но коленете ми се подгънаха и аз паднах на пода.

Когато се свестих, Малкълм вееше с възглавница пред лицето ми, а Ейми беше още там.

— Пийни чаша сладък чай, скъпа. Знам, че шокът трябва да е ужасен.

Ейми беше гледала как сядам върху гърдите на сестра си и слагам край на живота ѝ.

— Доктор Мичъл, трябваше да я предупредите. Нямаше да дойда, ако знаех, че не е подготвена.

Седнах и им направих знак, че нямам нужда от помощ.

— Моля ви.

Когато събрах сили, седнах на канапето и изпих чаша отвратително сладък чай.

— Лидия, помниш Ейми, разбира се. Сега тя е сестра Маделин от ордена на сестрите от Лорето. Доведох я, за да поговорите.

— Малкълм, как смееш?! Не искам…

— Сестра Маделин знае, че вината не е била твоя, нали, сестро?

Минах покрай тях и отидох право при барчето, докато те бърбореха зад мен, обзети от паника.

— Бяхме много малки, Лидия. Бяхме деца. Не можехме да знаем, че Даяна ще умре. Беше злополука и по никакъв начин не бива да се виниш. Не си искала тя да умре.

— Ето, виждаш ли? Реших, че е добра идея да ви събера, за да поговорите за онзи ден и да прогоните старите призраци.

— Няма да забравя този ден, Бог да има милост над душата ѝ. Беше детска кавга, която излезе от контрол. Ти нямаше как да знаеш, че тя може да умре. Случват се такива неща, Лидия, и всяка вечер аз се моля за теб и Даяна.

— Защо не ви оставя за двайсет минути? Може, когато се върна, със сестра Маделин да кажем молитва на мястото на езерцето? Какво мислиш, Лидия?

Не се обърнах към тях, докато не пресуших чашата бренди, а после я напълних отново.

— Моля ви, вървете си — казах.

— Но, Лидия, сестра Маделин дойде чак от Слайгоу да те види…

— Вървете си.

— Ужасно съжалявам, Лидия. Нямах представа, че това ще е изненада за теб. Доктор Мичъл, моля ви, откарайте ме на гарата.

— Няма нужда да…

Тогава и двете с Ейми му се нахвърлихме, а после двамата си тръгнаха, подгонени от неловката ситуация.

По-късно Малкълм ми се обади, но аз му затворих телефона. Изпих докрай бутилката бренди. Питах се как ли е Лорънс и дали му липсвам. Чудех се какъв е семейният дом на Бриджет и знаех, че не би могъл да се сравни с нашия. Вдигнах щората в кухнята и погледнах към гроба на Даяна. Знаех, че всъщност е на Ани, но ми харесваше да мисля, че Даяна е там, че седи на ръба на езерцето и ми маха да изляза при нея. Вдигнах ръка и помахах. Качих се на един стол, свалих щората и върнах завесите на мястото им. На Лорънс щеше да му се наложи да свикне с това.

На другия ден Малкълм дойде в „Авалон“ да се извини. Не го пуснах да влезе, но му позволих да си мисли, че някой ден може да му простя, а за щастие Лорънс се върна и ни прекъсна. Малкълм размени с него няколко светски приказки и си тръгна. Мисията на Лорънс се беше оказала успешна. Писмото беше благополучно пуснато.

Вечерта някой се обади на Лорънс, после той ми каза, че току-що е скъсал с Бриджет. Знаех си, че връзката им няма да просъществува. Бях изненадана, че продължи толкова дълго, но предположих, че сблъсъкът със сивия живот на другите му беше отворил очите. Явно беше разбрал, че никога не би могъл да живее с жена като Бриджет. Сега всичко щеше да се уталожи.

Свекърва ми Елинор дойде за вечеря. Беше дразнещо точна. Ако я поканиш в седем, тя идваше по-рано и се навърташе на верандата отвън, докато стенният часовник в коридора удари, преди да натисне звънеца. След като Андрю умря, тя беше настояла да идва веднъж месечно, независимо дали съм я поканила или не, тъй че накрая бях принудена да определя последната неделя от месеца като ден за нейното посещение. Винаги гледах и Лорънс да е вкъщи. Все пак тя не идваше да види мен.

Тя беше много доволна, че Лорънс е успял да задържи теглото си повече от година, сякаш го беше постигнал сам. Виждах, че го обича, но той още беше доста предпазлив с нея. Каза ми как се е държала с него, докато бях в клиниката. Несъмнено не я обичаше колкото мен. Естествено, нямаше да ѝ кажа за Малкълм. Всеки път, когато дойдеше, тя спираше и гледаше всяка снимка на Андрю на полицата над камината. След като Лорънс беше „разбрал“ за Ани, поиска да прибере всички тези снимки, но аз настоях да останат. Елинор често правеше забележки за голямата и пълна с течения къща, в която живеем, намеквайки, че е твърде голяма за двама ни. Повтаряше, че сигурно съм много самотна и ми е скучно да стоя по цял ден сама. Беше съвсем ясно, че иска да се нанесе при нас. Напоследък беше доста болнава и според мен се боеше, че къщата в Килани е доста изолирана.

— И Лорънс ще се изнесе някой ден. Нали, скъпи?

— Надявам се — отвърна Лорънс.

— Може би смяташ да създадеш семейство. Кога ще се запозная с тази Бриджет?

Видях как Лорънс се гърчи от притеснение.

— Не знам.

— Харесваш ли я, Лидия? Достатъчно ли е добра за нашия красив Лорънс?

— Никоя не е достатъчно добра за нашия Лорънс — казах аз и смених темата, за да му спестя изчервяването.

Мислех, че писмото ще бъде достатъчно, че след него всичко ще спре. Вбесих се от нежеланието на семейството ѝ да остави нещата така. Лорънс свърши отлична работа, заблуждавайки семейство Дойл. Престори се, че помага на сестрата на Ани и пое важни части от издирването. Каза ѝ, че колата на Андрю не е регистрирана никъде, че вероятно това е лъжлива информация. Казах му да намери снимки на известни личности, които носят меки шапки, но той не подкрепи идеята да постави друг човек под подозрение. Писмото трябваше да сложи край на всичко това. Но сега сестрата на Ани Дойл ѝ се сърдеше и искаше да я открие, за да си изясни отношенията с нея. Каква нелепост!

После Лорънс изведнъж обяви, че след три дни заминава на почивка в Рим. Веднъж, докато учеше в „Кармайкъл Аби“, беше ходил на екскурзия с училищния отбор по ръгби в Марсилия, но след това не беше изявявал желание да напусне страната. Казах му, че идеята е абсурдна, че не можем да си го позволим, но Лорънс рязко ми напомни, че той издържа и двама ни. Вече беше в управата на службата за социални помощи. Каймакът винаги изплува отгоре. И все пак заплатата му не беше и на една трета от тази на Андрю. Не можех да разбера защо е взел това внезапно решение и защо точно в Рим.

— Имам нужда от почивка.

— Сам ли отиваш?

Кратка пауза.

— Да.

— Но защо и за колко време?

— За седмица.

— Цяла седмица!

Сега вече почувствах, че ме обзема истерия. Досега не бях оставала сама цяла седмица.

— Ще дойда с теб.

— Не, мамо, ти мразиш да пътуваш, мразиш да излизаш от къщата. Защо ти е да идваш в Рим?

— Какво ще правя тук сама?

— Каквото правиш винаги.

— Сама?

Не можех да повярвам, че е толкова себичен.

— Мамо… — той се опита да ми говори успокоително. — Мамо… Понякога мисля, че винаги си водила много затворен живот. Винаги някой се е грижил за теб. Но светът се развива. Сега повечето жени са навън, работят и се борят за правата си. Ти сякаш не искаш да бъдеш независима. Това не е лошо, нито е грешно, просто си… необичайна.

— Старомодна?

— Малко. Не е нужно да се променяш, щом не искаш, но аз живея в новата реалност и я харесвам — той замълча. — Може да се обадиш на приятеля си Малкълм. Сигурен съм, че той с радост ще ти прави компания.

Извърнах лице.

— Няма нищо лошо в това да имаш… приятел. Изглежда много мил човек.

— Ние… Не сме такива приятели.

— Защо не помолиш баба да дойде за няколко дни? Сигурен съм, че ще се зарадва да я поканиш. Винаги ти отправя подобни намеци.

— Лорънс, ако баба ти дойде, никога няма да се отървем от нея. Тя дори не ме харесва.

— Мамо, все някой ден ще се изнеса. Не мога да живея с теб до края на живота си. Може би е добре да помислиш дали да не поканиш баба за компания. Ако тя продаде къщата, печалбата сигурно ще бъде поделена между теб и чичо Фин. Помисли за това.

Вече бях помислила. Бях говорила с Елинор какво ще стане с къщата, ако тя умре. Бяхме се разбрали. Мислех, че и Лорънс разбира, че винаги ще остане при мен, както аз бях останала при баща си. Нямаше никаква нужда да се изнася. Но историята с Ани Дойл и контактът на сина ми със семейството ѝ бяха голяма грешка. Започвах да мисля, че Лорънс вече не ми вярва.

Въпреки всичко той подготви пътуването си. Остави ми телефона на хотела, в който щеше да отседне. Накара ме да обещая, че ще се обадя на Малкълм, Фин и Роузи или Елинор, ако съм самотна. Две вечери преди да замине старата му приятелка Хелън се появи по времето за вечеря.

— Как сте, госпожо Еф? — каза тя по обичайния си недодялан начин. — Лорънс каза, че другата седмица ще бъдете сама, тъй че ще наминавам да ви наглеждам, докато го няма.

Погледнах Лорънс с ужас.

— Да ме наглежда?

Лорънс погледна към коленете си и не посмя да срещне погледа ми.

— Да, нали знаете, че вече съм медицинска сестра? Може да е от полза.

Хелън изглеждаше доволна от новината, че Лорънс и Бриджет са сложили край на малкото си приятелство.

— Тя не ти подхождаше, Лар. Дори не знам как си търпял кривогледото ѝ око.

— Какво?!

— Не сте ли я виждали, госпожо Еф? Човек не можеше да разбере дали говори на него или на тавана. Беше смешно.

Обезпокоих се от мисълта, че Лорънс беше излизал с обезобразено момиче. Как е могъл? Би трябвало да знае колко важна е естетиката за мен. Не бях ли му дала добър пример?

Хелън продължи да бърбори.

— Когато започнахте да излизате, ти беше дебел, тъй че бяхте наравно. Но браво на теб, че отслабна. Сега изглеждаш нормално.

Потръпнах от вулгарността на момичето, но комплиментът ѝ към Лорънс беше скромен. Той изглеждаше фантастично. Като баща си. Не виждах причина да казвам на Лорънс, че съм му помогнала да отслабне. Когато започна тренировъчната си програма преди година и половина, реших, че мога да му помогна и счуквах хапчета в храната му. Фентермин. Бяха ми ги предписали в клиниката, за да ме извадят от летаргията, но страничният ефект беше липса на апетит и изблици на енергия. Когато започнах да се виждам с Малкълм, не беше проблем да се сдобия с кочан рецепти и да ги попълвам за каквото ни трябват. Бях спряла таблетките на Лорънс през седмицата преди да замине за Атлоун — реших, че храната ще му е награда за това, че изпълнява желанието ми за писмото до Ани. Нямаше значение какво ще си помисли семейството на Бриджет за него. Чудех се как ли ще мине в Рим. Аз поддържах Лорънс слаб. Реших да го оставя да се тъпче в Рим. Щеше да му е за урок.

Отношението ми към Хелън се позатопли. Тя можеше да ми бъде съюзник и да ми послужи в бъдеще.

Вечерта преди Лорънс да замине за Рим, той се прибра с разкървавен нос и ожулени кокалчета. Първата ми мисъл беше облекчение. Каза ми, че се опитали да го ограбят, но любопитното е, че портфейлът и часовникът на дядо му бяха у него. И отказа да се обади в полицията. Почисти се и звънна на Хелън за медицински съвет, но си личеше, че по лицето му ще има синини. Уви малко лед в една кърпа и го сложи върху очите си.

— Колко жалко, скъпи. Ти така чакаше тази почивка.

— Какво искаш да кажеш?

— При тези обстоятелства сигурно ще ти върнат парите.

— Пак ще отида.

— Но, скъпи…

— Мамо, ще отида. Добре съм.

Защо в Рим? Защо сега? Кой беше ударил сина ми и защо? Защо Лорънс имаше тайни от мен?

17. Лорънс

В чакалнята за заминаващи се опитах да чета вестник, но заглавията за смъртта на монсиньор Хоран и испански рибари, изгубени в морето, не ми говореха нищо. Препрочитах ги отново и отново, опитвайки се да откъсна мислите си от шока от предишната вечер.

Той ме чакаше пред служебния вход на офиса. Сграбчи ме за яката и ме блъсна в стената.

— Тя ми е жена! Стой далече от нея. Повече няма да те предупреждавам.

Удари ме в лицето, но аз успях да извърна малко глава точно навреме, тъй че не можа да ми счупи носа или скулата. Усетих, че Деси не е съвсем доволен от удара, но за щастие реши, че ми е изяснил положението и си тръгна. Сали ме вдигна. Искаше да повика полиция, но аз настоях, че ми няма нищо. Полицията не биваше да разбира, че съм свързан със семейството на Карън, защото някой, работил там по времето, когато баща ми беше заподозрян в убийството на Ани, можеше да ме познае.

— Защо беше това?

— Нямам представа! — отвърнах.

Но бях по-решен от всякога. Карън никога нямаше да се върне при такъв грубиян. Дори между нас да не станеше нищо, щях да я пазя от мъже като него и като баща ми.

Докато по високоговорителя на летището обявяваха закъсненията, забелязах известна промяна в атмосферата. Хората около мен се понадигнаха и завъртяха глави. Разсеяно погледнах какво гледат. Карън бавно вървеше към мен. Беше дори по-хубава от последния път, когато я бях видял. Никой от нас не можеше да извърне очи, докато тя се плъзгаше напред, облечена в обикновена бяла риза и небесносиня копринена пола. Носеше златна верижка на единия глезен и идваше да седне до мен.

— Лорънс?

— Здравей.

— Какво е станало с лицето ти?

— Глупав инцидент на работа. Един рафт с книги падна върху мен. Изглеждаш чудесно.

Омаловажаването на века. Усещах осезаемо завистта на мъжете, които седяха наблизо. Жените също ни гледаха.

— Каза ли на Бриджет, че идваш в Рим с мен? — попита тя.

— Не.

— Аз също.

Тя ме погледна и ми се поиска да докосна лицето ѝ, но се въздържах. Трябваше да се чувства в безопасност до мен. Повече от всичко исках да се чувства в безопасност.

— Карън, ти преживя толкова много, а аз имам нужда от почивка. Да оставим всичко зад себе си и да се насладим на Рим.

Тя се усмихна.

— Да не споменаваме Ани или Деси.

— Или Бриджет.

Лицето ѝ се помрачи.

— Тя ми е приятелка. Имам чувството, че я предавам.

Престорих се на невинен.

— Не правим нищо лошо. Не съм ходил в Рим, а винаги съм искал да отида. Това е просто добра възможност.

Тя се отпусна.

— Прав си. Не правим нищо лошо.

Страховете ми се изпариха, а Карън беше до мен — бъбреше, смееше се, докосваше ръката ми, сякаш винаги сме били много близки приятели. Когато се качихме на самолета, тя успя да убеди стюардесата да ми позволи да сменя мястото си, за да седим заедно в първа класа. Разноските по пътуването на Карън бяха поети от компанията ѝ, настанена беше в петзвезден хотел. Аз бях с много малък бюджет. Хотелът ми беше без звезди. Тя поръча за двама ни джин и тоник, макар да беше десет сутринта.

Карън щеше да стои три дни в Рим за снимки за италианско модно списание. Явно обичаше работата си, ако може да се нарече така — на мен ми звучеше като дълга почивка.

— Но ти нямаш представа! — каза тя, смеейки се. — Цялото това висене и стоене в много неудобни пози в дрехи, които зашиват върху теб, в жегата или в студа. Опитай се да снимаш лятна колекция на ирландския бряг през февруари и после ми кажи колко е прекрасно.

Когато ме запита за работата и живота ми, избягнах да говоря много за живота у дома, а вместо това ѝ разказах за работата си.

— Всъщност е доста скучно — казах извинително.

— Но добре ли се развиваш? Трябва да си на висок пост, за да можеш да си позволиш почивка в чужбина.

Бях теглил заем от банката.

Оказа се, че Карън не е на работа до следващия ден, тъй че когато кацнахме, беше свободна да обикаляме цял ден из Рим. Сякаш се сбъдваше отдавна таена фантазия.

— Мразя да пътувам сама. Екипът, с който работя, е от италианци и изобщо не ги познавам. Ще прекараме ли деня заедно? И аз не съм била в Рим, да го разгледаме.

Тя сложи ръка върху моята, за да ме окуражи да се съглася. Сякаш ми беше нужно окуражаване.

Когато взехме куфарите си и излязохме навън, ме блъсна стена от жега, каквато не бях усещал. Карън спря такси.

— Ще го впиша в разходите си — каза тя за мое облекчение, тъй като имах намерение да взема автобус. Съгласихме се да идем първо до моя хотел, а после до нейния, защото беше по-близо до центъра. Пътуването с таксито беше откровение. На всеки ъгъл имаше паметник, сграда или статуя, сякаш излезли от учебниците ми по история. Беше почти плашещо да видя, че още се извисяват сред тълпите туристи.

Спряхме пред моя „хотел“ в запуснат район зад гара „Термини“. Входът беше на една занемарена улица; по стръмни стъпала се стигаше до малка рецепция. Набързо хвърлих куфара в безличната си стая, изтичах в банята в края на наклонения коридор, измих се под мишниците, напръсках се четири пъти дълго с дезодорант и облякох най-хубавата си риза — с къс ръкав и от лен.

Погледнах се в огледалото и за един шокиращ момент от него ме погледна баща ми. На бюфета вкъщи имаше негова снимка, правена на вечеря с танци с отбора по ръгби — с пригладена назад коса и изваяна челюст. И той имаше синина под лявото око от сблъсък в контактния спорт. Изглеждах добре като него. Поне на външен вид с Карън не бяхме чак толкова необичайна двойка. За секунда съжалих, че баща ми не беше жив, за да ме види такъв, но отказах да си съсипя момента със спомени за него и пропъдих тези мисли от главата си.

Карън ме чакаше в таксито. Буквално хвърлих ключа на администратора Марио на път навън. Той ме спря.

— Майка ви се обади — каза той с глас на участник в реклама на пица.

— Майка ми ли? — попитах засрамено.

— Да, трябва да ѝ се обадите сега.

— Благодаря. Ще ѝ се обадя по-късно.

— Не сега? — беше разочарован от мен.

— После — казах, отстъпвайки заднешком към стълбите.

Той неодобрително поклати глава. Ядосах се. Мама си оставаше мама. По дяволите, не можеше ли да ме остави на мира за един ден? Всеки ден ли щеше да ми звъни? Разговорите с чужбина щяха да струват цяло състояние. Щях да ѝ се обадя на другия ден. Сега смятах да се насладя на Рим с моята приятелка Карън, която беше и фотомодел.

Тя ме изненада. Вероятно бях очаквал, че момиче от такова семейство не се интересува от култура. Знаеше много за историята на изкуството и решихме да видим две картини на Караваджо в църквата на августинците „Санта Мария“ на Пиаца дел Пополо. В училище не бях изучавал изкуство и не знаех нищо за историята на изкуството и художниците, но тя говореше много ентусиазирано и проникновено, посочвайки как е използвал светлосенките.

Опитах се да видя тези неща през нейната призма и макар че картините бяха безспорно красиви дори за моето невежо око, ентусиазмът ѝ ги направи още по-вълнуващи и важни. Купих си пощенски картички с тях и съжалих, че не нося фотоапарат. Бриджет ме беше отблъснала завинаги от фотографията. Карън беше изненадана, че не нося фотоапарат, но тъй като прекарваше толкова време на снимки, се зарадва на отсъствието му. По-късно съжалих, че нямам снимка на мен и Карън в Рим.

Музеите и галериите бяха приятно хладни. Навън слънцето беше безмилостно. Благодарих на Бога, че не тръгнах на това пътуване, преди да отслабна. Нямаше да издържа на жегата, нито на обикалянето. Следобед, седнали на Испанското стълбище, закусихме с улична храна и я прокарахме с бира. Отбивахме се във всички красиви църкви на Виа дел Корсо с невероятно украсените им странични параклиси. На края на улицата пред нас се извиси огромна постройка. Едва когато я наближихме, осъзнах монументалния ѝ мащаб.

— Какво е това? — попитах.

Карън се консултира с пътеводителя и обясни, че е паметникът на Виктор Емануел II в подножието на Капитолийския хълм.

— Не е ли лудост? — каза тя. — Римляните са ужасени от него. Смятат, че е твърде голям и безвкусен. Какво количество бял мрамор! Не е ли изумително?

Към седем часа и двамата бяхме изтощени. Върнахме се в нейния хотел и аз изчаках в украсеното в стил рококо фоайе, докато тя се освежи. Бирата, която изпих, докато чаках, струваше с няколко хиляди лири повече, отколкото бях очаквал.

Когато тя излезе от асансьора, всички се спряха, за да я погледнат. Косата ѝ беше вдигната високо като на Минерва от фреските във Вила Медичи, които бяхме видели по-рано. Носеше дълга права рокля от тъмносиня коприна, пристегната на кръста с плетен колан. Изглеждаше така, сякаш бе слязла от някой пиедестал и бе оживяла. Бях забелязал, че Рим е пълен с красиви и стройни жени, но Карън изпъкваше с луничките, червената си блестяща коса и пронизващите си зелени очи. Никой тук не изглеждаше като нея.

— Красива си — казах, но тя не обърна внимание на комплимента. Беше свикнала да ги получава. Погледна ме любопитно, извади малка пудриера от чантата си и нежно потупа с розовата гъбичка под окото ми.

— Нали не те боли?

И дума не можеше да става. Тя обърна огледалцето към мен и червенината от ожуленото беше изчезнала под грима.

Излязохме навън в оживената римска вечер. Беше малко по-хладно. Разминавахме се с групи американски туристи, следващи зелен чадър, продавачи на сладолед и религиозни сувенири и малки групи италианци — всички добре поддържани и говорещи едновременно с уста и ръце.

Тръгнахме по улицата към Пиаца Навона, отминахме няколко ресторанта, пълни с туристи, но Карън ме отведе далеч от тълпата, по една малка уличка до едва забележима врата в стената.

— Портиерът на хотела ми каза да дойда тук — каза тя, докато аз гледах с подозрение вратата, на която нямаше име на ресторант, а цветна керамична плочка с номер. Влязохме и се озовахме в голям атриум, покрит с листа. Високи пинии обкръжаваха три кръгли фонтана, украсени като миниатюрни копия на фонтана ди Треви, край който бяхме минали набързо в навалицата през деня. Вода бликаше от устата на каменни гаргойли с мъртви очи. Листата на бугенвилеята бяха влажни от пръските на фонтаните.

Дребен мъж със зле боядисана коса изскочи изневиделица и ни поздрави.

— Prego.

Посочи към един ъгъл и когато го последвахме, иззад дърветата се появи сводеста колонада, отворена от едната страна към двора, а от другата — към оживена кухня. В нея бяха подредени прости дървени маси, покрити с хартиени покривки, заети главно от възрастни италианци. Ние бяхме единствените туристи, но дори моето присъствие да ги беше подразнило, те явно бяха очаровани от Карън и любезно ни поздравиха с кимане. Красотата е международен паспорт. Използвах разговорника си, за да разшифровам менюто, което включваше пица и паста, както може да се очаква, но също и патладжан, моцарела и артишок, които бяха екзотични ястия за мен.

Изпитвах непреодолимо желание да погълна всичко от менюто, но се сдържах, за да ям деликатно пред Карън. Тя, разбира се, яде, както може да се очаква от модел — чоплеше храната като врабче, но и се оплакваше. Призна, че би искала да яде повече, но не смеела да качи и грам, защото била на диета. Вътрешно изстенах, когато отнесоха наполовина пълните ѝ чинии. Реших, когато остана сам, да си доям с улична храна.

Не помня по-хубав ден през живота си. Разговаряхме свободно. Беше без значение, че имахме малко общи интереси. Тя изслушваше мнението ми за съвременни събития и книги, а аз научих повече за поп звезди, актьори и мода, отколкото съм знаел някога, но успявахме да се заинтригуваме взаимно. Разговорът неизбежно се обърна към Ани.

— Няма да се откажа, докато не я намеря, дори ако трябва да се обърна към вестниците, дори ако проваля новия ѝ живот. Тя ни дължи нормален контакт. Едно нищо и никакво писмо след шест години травма не е достатъчно. Тя едва не ни съсипа.

Държах се предпазливо.

— Какво ще стане, ако просто престанеш? Ако спреш да я търсиш и забравиш за нея?

Очите на Карън се навлажниха.

— Не мога. Обичах я. Знам, че и тя ме обичаше. Има нещо нередно в това. Имам чувството, че я държат някъде насила. Няма логика.

Не знаех какво да кажа, затова премълчах.

— Съжалявам. Провалих деня ни. А беше съвършен, нали?

— Да.

Платих сметката и се опитах да не изпадам в паника от въпроса как ще преживея до края на седмицата.

В десет часа тя сподави прозявка и аз ѝ предложих да я изпратя до хотела.

Докато вървяхме бавно по улиците, се чудех дали да я хвана за ръката. Тя висеше отпусната до моята, докато вървяхме — само на сантиметри. Окуражен от виното, изпито на вечеря, си помислих, че може би имам шанс, но точно преди да посегна, тя внезапно се обърна.

— Закуси с мен утре! Няма да ме вземат преди единайсет часа.

Приех с готовност. Разделихме се с целувка по бузата. За секунда усетих, че може да се целунем истински, но аз бях този, който се поколеба. Защо? Най-много от всичко исках да я последвам по величественото стълбище на хотела ѝ, но нещо ме спря.

— Ще се видим сутринта — каза тя и отдръпна пръстите си от рамото ми.

Тръгнах бавно към хотела си, чудейки се какво ми става. Спрях в малка пицария и сам изядох много голяма пица. Собственикът беше смаян от способността ми да се тъпча, а аз се зачудих дали старият ми апетит не се завръща.

Улиците и алеите зад гара „Термини“, които изглеждаха така оживени по-рано, сега придобиха зловещ вид и отначало си помислих, че лошите ми мисли са довели до тази промяна в атмосферата, но после забелязах момичетата. На групи от по две или три, облечени неподходящо за възрастта си в много къси миниполи, оскъдни блузки и безумно високи токчета. Когато наближих, те започнаха да ми подсвиркват и аз осъзнах, че се продават. Опасен на вид мъж в кожено яке седеше в един мерцедес наблизо и наблюдаваше стоката си. Явно беше сводникът. Момичетата ме последваха няколко метра, като подвикваха и подсвиркваха. Опитаха да ме заговорят на няколко езика, включително английски, но аз вървях с наведена глава и ръце в джобовете. Знаех, че не изглеждам достатъчно богат, за да ме ограбят, и се измъкнах невредим.

Срещата ме разстрои. Мислех само за Ани. Как е продавала тялото си като сладолед на първия купувач. Чудех се дали мъжът в мерцедеса беше там, за да ги наглежда. Дали се държеше добре с тях? Или ги биеше, а може би и убиваше?

Когато се върнах в хотела, Марио още беше дежурен.

— Сега ще телефонирате на майка си, нали? Обади се четири пъти.

Боже!

— Веднага ще ви свържа.

— Благодаря, но ще се обадя сутринта.

— Не сега?

— Не. Късно е. Утре.

Той въздъхна дълбоко. Подозирах, че никога не би карал майка си да чака да ѝ се обади.

— Има още едно съобщение. От жена. Казва се Хелън.

— Хелън? Кога?

Той сякаш се поколеба да ми каже.

— Преди половин час.

Боже, нещо не беше наред.

— Отивам в стаята си. Можеш ли да ме свържеш с Дъблин след пет минути?

— Да. С Хелън или с мама?

Не му отговорих, а запрескачах стълбите по две, ужасен от новините, които ми предстоеше да чуя.

В стаята си вдигнах слушалката с трепереща ръка. Нямах настроение да търпя нахалството на Марио и му издиктувах сопнато домашния си телефон. Той ме свърза незабавно. Вдигна Хелън.

— Хелън! Какво правиш там? Добре ли е мама?

Чух да казва „Той е“, после се чу стържещ звук, сякаш някой друг взе слушалката, докато на заден фон се чуваха приглушени гласове.

— Лорънс, къде беше? Цял ден се опитваме да се свържем с теб.

Гласът на мама беше задъхан и възбуден.

— Защо? Какво е толкова важно?

— Не се разстройвай, скъпи, но баба ти почина тази сутрин. Чичо ти Фин и леля ти Роузи са тук. Ужасно е. Случиха се толкова много неща. От теб зависи, но мисля, че трябва да си дойдеш.

Проклятие! Проклятие! Проклятие!

— Да, ще си дойда.

— Чудесно, скъпи. Знаех, че ще се върнеш. Хелън отиде в пътническата агенция и ти резервира билет за първия самолет утре сутрин.

— Какво?!

— Тя много ми помага. Искаш ли да говориш с нея? Хелън!

Мама остави слушалката и Хелън отново я взе.

— Съжалявам за баба ти, Лар. Знам, че беше звяр свиреп, но все пак ти беше баба.

— Благодаря. В колко часа е полетът ми утре?

— В 9:20. Можеш да вземеш билета на летището. Урежда ли те?

Обадих се на Марио да ме събудят сутринта. Казах му, че ще си тръгвам. Той се ядоса, че отменям едноседмичния си престой, но когато му казах, че трябва да се прибера при майка си, защото баба ми е починала, веднага ме разбра. Помолих го да се обади в хотела на Карън. Администраторът отказа да ме свърже с нея, защото предупредила да не я безпокоят. Явно „сънят за красота“ е нещо реално. Помолих го да ѝ предаде извинение, че не мога да отида за закуска, защото трябва да се върна в Ирландия.

Лежах и обмислях последните 48 часа от живота си. Вчера баба беше жива, съпругът на Карън ме нападна, а сега лежах тук след един ден в Рим с нея. Наистина ми беше мъчно за баба Фиц. Макар да се държеше грубо, мисля, че винаги ми мислеше най-доброто. Когато бях малък, тя ме обожаваше и мама ревнуваше.

Знаех, че след погребението няма да се върна в Рим. Полетите бяха твърде скъпи.

За щастие Марио не беше дежурен на сутринта. Мълчаливо момиче ми сервира силно кафе с шоколад на прах и кроасан и спря на улицата такси, което да ме откара на летището.

Мама ме поздрави през сълзи, когато се прибрах. Хелън беше пренощувала в една от свободните стаи, за да ѝ прави компания.

— Боже, Лар, какво е станало с лицето ти?

Бях забравил за ожулването.

— Някакви хулигани ограбили Лорънс — каза мама.

По-късно Хелън ме въртя на шиш за „ограбването“. Не можеше да разбере защо не са ми взели портфейла и часовника.

— Стига, Лар, какво стана всъщност?

— Блъснах се в един рафт на работа.

Тя изцвили от смях.

— Голям си идиот. Защо майка ти мисли, че са те ограбили?

— Ако ѝ кажа истината, ще ми забрани да ходя на работа. Знаеш каква е.

— Ще съдиш ли офиса?

— Какво? Не.

Тя сви рамене.

— Аз бих ги съдила.

Не се и съмнявах.

После Хелън ме прегърна здраво.

— Мамка му — прошепна тя, — мислех, че баба ти ще живее цяла вечност. Тя беше желязна.

Хелън остана цял ден, за да помага на мама. Дори свърши някаква лека домакинска работа, преди да дойде да се сбогува.

— Двайсет паунда, ако обичаш, Лар.

Беше по-лесно да ѝ платя, отколкото да споря с нея.

Баба била открита от съседка. Получила инфаркт. Може би от същия вроден дефект, който беше убил баща ми, макар че и стресът от убийството несъмнено беше допринесъл в неговия случай. Мама се държеше стоически въпреки сълзите. Тя, чичо Фин и леля Роузи уреждаха погребението. Леля каза, че всяко погребение, на което ходиш, ти напомня за всички останали, на които си бил. Аз бях ходил само на едно.

— Знаеш ли, почти нищо не помня от погребението на баща ти. В такова състояние бях — каза мама.

Преди погребението от уважение към баба помолих Роузи да ми помогне да прикрия с грим ожуленото. Тя поиска да ѝ разкажа всичко за обира. Колата, която трябваше да ни закара в църквата, дойде и не се наложи да обяснявам твърде много.

Стояхме най-отпред в църквата, докато приятелите и познатите на баба ни стискаха ръце и мърмореха съболезнования. Ковчегът беше затворен. Явно беше казала на някого предпочитанията си, за в случай че някой я облече неподходящо. Мама каза, че дали в погребалното бюро полата на баба от туид и наметката ѝ от норка. Това ми се стори неподходящо. Да те погребат с вече мъртво животно, според мен, беше по-лошо, отколкото да го носиш.

След обичайното тътрене из хаотичния, зареден със сандвичи дом на чичо Фин и леля Роузи, усложнено от тълпи старци в различна степен на безпомощност, размесени с осемте им немирни деца, откарах мама у дома.

— Какъв ден! — каза тя, но беше почти весела.

Беше получила каквото искаше. Досадната ѝ свекърва вече нямаше да ѝ се пречка, а синът ѝ се беше върнал у дома, където му беше мястото. Не се опита да се престори, че съжалява, задето почивката ми е свършила, почти преди да е започнала. Не ме пита как съм прекарал моите двайсет и четири часа в Рим. Денят ми с Карън беше нещо, което можех да запазя за себе си. Тя не забеляза настроението ми, а ако го е забелязала, сигурно е решила, че се дължи на провалената ми почивка или на смъртта на баба. Беше във вихъра си, одумваше облеклото на опечалените, изреждаше кои от приятелите на татко бяха присъствали, спомена как добре се справяла леля Роузи с всички тези хора в къщата ѝ. Забърка питиета за двама ни.

— Мисля, че сега ще сме добре — каза тя.

Не разбирах за какво говори.

— Какво?

— Финансово. Миналата година Елинор ми каза, че е променила завещанието си, за да се погрижи за нас. Току-що казах на Фин. Той беше бесен. Не знам какво точно е направила, но определено каза, че ще се погрижи за нас.

Мама злорадстваше. Досега не бях осъзнал каква материалистка може да бъде. Справяхме се добре с моята заплата и вдовишката ѝ пенсия, но това беше нищо в сравнение с доходите на баща ми и макар да плащахме сметките, нямаше глезотии като някога. Нямаше изискани вечери и дизайнерски дрехи, на каквито беше свикнала мама. На мен тези неща не ми липсваха, но тя копнееше за тях.

— Мамо?

— Да, скъпи.

— Семейството на Ани няма да се откаже да я търси. Сестра ѝ е ходила в Атлоун да я търси и ще се върне в района при първа възможност, за да продължи търсенето.

— За бога, те идиоти ли са?! — мама беше раздразнена, а аз изумен от коравосърдечието ѝ. — Това е абсурдно! Защо просто не се откажат?

— Ако аз изчезна, ти ще спреш ли да ме търсиш?

— Скъпи! Не, разбира се! Просто се опитвам да предпазя теб и паметта на баща ти. Прати ѝ още едно писмо.

— Какво?

— На сестрата. Как се казваше? Прати ѝ директно писмо от Ани с нещо, което ще я спре. Ще го съставим заедно. Трябва да се върнеш в Атлоун, за да го пуснеш.

Когато ставаше дума да се прикрие убийството, извършено от баща ми, майка ми беше практична и безчувствена. Това ме ужаси. Но какво можех да направя? Тя беше права. Трябваше да го направя. А и това ми даваше шанса да утеша Карън.

— Карън. Името ѝ е Карън.

18. Карън

Мама и татко сякаш се бяха събрали отново. Той беше толкова благодарен, че тя се е върнала, че започна да се грижи за себе си, не ходеше в кръчмата и упорито тръгна да си търси работа. Много му беше липсвала и беше решен да я задържи у дома. Деси също се опитваше да ме накара да се върна, а мама правеше всичко възможно да му помага.

— Не прави грешка, за която ще съжаляваш до края на живота си. Деси Фенлън е добър човек, а и те обича до смърт.

Деси ме беше причакал пред вкъщи малко след като се върнах от Рим, и когато, не му обърнах внимание, той изкрещя на улицата след мен:

— Подредих твоя човек от социалните служби, вече няма да припари до теб.

Обърнах се към него.

— Какво си направил?!

— Ступах го, както заслужаваше.

Спомних си ожулването под окото на Лорънс и обяснението, че някакъв рафт паднал върху него в службата.

— Ти, тъпо копеле! — казах аз. — Той ми е само приятел.

— И няма да ти бъде нищо друго, когато приключа с него.

И Деси се отдалечи с ръце в джобовете и вирната глава, сякаш току-що беше спечелил на кучешки състезания.

В мислите си преживявах деня, прекаран в Рим с Лорънс. Беше прекрасно, жалко, че беше толкова за кратко. Когато се върнах, той обясни, че баба му починала, но аз непрекъснато мислех за него. Чувствах се ужасно заради Бриджет. Лорънс можеше да ме целуне по всяко време онзи ден, можеше да ме хване за ръка, да покаже, че ме харесва, но не го направи. Може би не бях разчела добре сигналите, но имах чувството, че с него сме свързани по някакъв начин. И все пак всеки път, когато се опитвах да се сближа с него, той деликатно ме отблъскваше — както когато му бях поискала домашния телефон, а той промърмори, че винаги мога да го намеря в офиса. Сега ми хрумна, че Деси го е уплашил. Или Лорънс не ме харесваше като жена. Може би работата ми на модел ми беше дала прекалено голямо самочувствие.

Обадих се на Лорънс в офиса и го питах направо дали Деси го е нападнал. Той свенливо потвърди.

— Но защо не ми каза?

— Щеше да провали пътуването ни.

— Много съжалявам, Лорънс.

— Недей, вината не е твоя. Но ми направи услуга и не се връщай при него.

— Аз… Няма.

— Добре.

Отново смесени сигнали. Лорънс не искаше да се върна при съпруга си.

Продължавах да търся Ани, но търсех и апартамент. Ивон ми каза, че снимките в Рим са пожънали голям успех и имах повече пари от всякога, а и още предложения за работа в Милано и Париж. Ивон се беше обезпокоила, че ще се преместя в Лондон и ще сменя агента си. Може би щях да го направя, ако не продължавах да търся Ани. Освен това изпитвах лоялност към Ивон. Още щях да бъда в ателието за химическо чистене и да живея с Деси, ако не ме беше взела под крилото си.

През уикенда, след като се върнах от Рим, Бриджет се обади да ми каже, че са я прехвърлили в офиса в Мълингар, каза, че трябва да отида там и да отседна в новия ѝ апартамент, за да продължа да търся Ани. Съгласих се и първата петъчна вечер от посещението ми вече се възхищавах на новия ѝ дом. Беше къща в нов квартал извън града. Споделяше я с две други момичета, които гледаха „Среща на сляпо“ по телевизията. Занесохме бутилка вино в стаята ѝ, където тя беше сложила походно легло за мен. Пих твърде много и ѝ казах, че Лорънс е дошъл с мен в Рим. Веднага съжалих.

— Какво?

— Аз трябваше да замина, а той каза, че има нужда от почивка и си взе билет за моя полет. Логично. Трябваше да ти кажа преди, но не исках да си правиш прибързани заключения. Веднъж се видяхме на питие, след като вие се разделихте…

С всяка дума влошавах положението, защото се обяснявах прекалено много.

— Но нищо не е станало, уверявам те. Нали ми вярваш?

Не знаех, че е възможно да казваш истината и все пак да се чувстваш като лъжец. До края на уикенда тя се държа отчуждено с мен. На другия ден каза, че е настинала, тъй че сама обиколих града, показвах снимката на Ани и питах дали някой я е виждал. Получавах горе-долу същите отговори като в Атлоун. Приличала им на някого. Какво ѝ било на устата? Защо я търся? Съобщила ли съм в полицията? Този път не дадох никакви обяснения.

Върнах се в къщата на Бриджет мокра, премръзнала и обезсърчена. Онази вечер тя почти не разговаря с мен. Накрая отново подхванахме темата за Лорънс.

— Трябваше да се сетя — каза тя. — Винаги беше много по-мил, когато ти беше наблизо. И вложи толкова време и усилия, за да търси убиеца на сестра ти. Струваше ми се нелепо. Сякаш си играехте на детективи.

— Това не е игра!

— Двамата ме направихте на глупачка. Може да се самозалъгваш, че той не се интересува от теб, но погледни себе си и мен — тя посочи огледалото зад нас. — Коя би избрала, ако беше на негово място?

— Моля те, Бриджет, той никога не се е опитвал да ме сваля, кълна се…

— Дай му време, просто изчаква. Не би искал да направи нищо неблагоприлично. Ти си омъжена жена.

В гласа ѝ се долавяше горчивина.

На другата сутрин се върнах в Дъблин напълно нещастна. Казах на мама и татко, че ще си взема отделен апартамент. Мама се разплака и каза, че трябва да се върна при съпруга си, но татко прояви разбиране. Предупредих я да не дава на Деси повече информация за мен или приятелите ми. Новият ми апартамент беше на „Апиан Уей“.

— Но ние не познаваме никой, който живее там — каза мама.

Притесняваше я мисълта, че ще живея на място, на което не принадлежа.

— Скоро ще взема ключовете и тогава ще дойдете на вечеря, майко. Много ще ти хареса.

На другата седмица мама влезе рано и ме събуди. Ръцете ѝ трепереха.

— Има още едно писмо. И колет. От Ани. За теб е.

Повъртях колета в ръцете си. Марката беше от Атлоун. Опаковката се беше скъсала на ъгъла и без да я свалям, видях, че вътре има комплект маслени бои в прозрачен пластмасов калъф.

Подадох писмото на мама, която го прочете на татко. Той погледна формата на буквите и за пръв път в живота си го чух да казва:

— Иска ми се да можех да чета.

— Че откога ти предлагам да те науча? — каза мама. — Но ти винаги си бил прекалено горд.

— Вече не — каза той.

Те се прегърнаха и сякаш отново губеха Ани, но се намираха един друг. Оставих ги насаме и отидох в стаята си.

Тя беше в Мълингар или някъде там. Трябваше да е така. Някой я беше познал на снимката и ѝ беше казал. Чудех се дали не беше онзи хитрец от офиса за залагане. Очевидно цялата тази история го притесняваше. Чудех се защо тя не ме искаше в живота си. От писмото до майка ни знаех, че живее под ново име, тъй че сигурно си беше измислила друга биография. Когато се сетих за това, ми се стори логично.

Обадих се на Бриджет. Очаквах да бъде студена с мен, но тя вече говореше по-спокойно. Казах ѝ за писмото.

— Тя е в Мълингар или някъде наоколо. Пазиш ли снимката, която ти оставих? Ще се оглеждаш ли за нея?

— Да, разбира се. Радвам се, че имаш напредък.

— Може би сега ще я оставя на мира. Тя не иска да ме види, но сега не съм ѝ толкова ядосана, ако ме разбираш.

— Да.

Настъпи пауза.

— Виждала ли си се с Лорънс?

Можех да отговоря честно.

— Не, откакто говорих с теб.

— Ясно.

— Защо?

— Мисля, че… Съжалявам, че ви заподозрях.

— Няма нищо, сигурно ти се е сторило странно.

— Да, мисля, че той иска пак да се съберем.

Поех си дълбоко дъх.

— Така ли?

— Джоузи го видяла в Атлоун в събота. Мисля, че може би е искал да дойде у дома, но не се е решил. Сигурно не знае, че съм се преместила в Мълингар.

Бриджет се задъхваше от вълнение.

— Но не е ли отишъл у вашите?

— Не, знаеш колко е нервен понякога, а и след това, което стана последния път, не го виня. Снощи му се обадих и оставих съобщение, но онази кучка майка му сигурно не го е предала. Утре ще му се обадя на работа.

Постарах се разочарованието да не проличи в тона ми.

— Чудесно, това е чудесно. Много се радвам за теб. Честно — излъгах аз.

Не се обадих на Лорънс, а и той не ми се обади. Пренесох се в новия си апартамент и след като разопаковах кашоните и куфарите и огледах новия си дом, погледнах комплекта бои, изпратен с писмото на Ани от Атлоун. Бяха маслени бои. Ани беше забравила, че мразя маслени бои. Извадих отново писмото. Бях запазила хартията от колета. Погледнах прозрачната кутия, в която бяха боите. Изобщо не приличаше на старинната кутия, която стоеше на витрината на „Кларкс“, но може би само тях е можела да си позволи. Погледнах отново марката. Атлоун, събота, преди три седмици. Нещо ме смущаваше. Не беше ли Лорънс…

Докато си припомнях подробностите, почувствах, че ме втриса и главата ми ще се пръсне. Въпросът внезапно стана болезнено очевиден. Лорънс ли беше пратил писмото — не само това, но и първото? Той ли беше подправил почерка на Ани от тетрадката, която му бях дала? Помня, че беше казал на мен и Бриджет, че някога бил принуждаван да подправя бележниците на другите момчета и много го бивало. Сигурно си е отбелязвал всеки детайл, който му бях казала за нея и ги беше използвал, за да ме убеди, че Ани е още жива. Обадих му се в офиса.

— Лорънс?

— Здравей!

— Здравей.

— Добре ли си?

— Да, но трябва да ти задам един въпрос и искам да бъдеш напълно честен с мен. Няма проблем, ако отговорът е „да“, но трябва да знам.

Отсреща настъпи мълчание.

— Лорънс?

— Да?

— Ти ли написа онези писма от името на сестра ми?

19. Лорънс

Позволих на мама да мисли, че тя диктува второто писмо от Ани, но то беше твърде безлично, твърде безчувствено за темперамента на Ани, затова го скъсах и написах друго, използвайки думите, които смятах, че Карън иска да чуе. Спомних си, че Карън беше казала нещо за комплект бои, които Ани щяла да ѝ купи, преди да изчезне, затова купих един и го пратих с писмото. Знаех, че това ще придаде автентичност на историята на Ани. Карън щеше да се увери, че Ани още я обича. За мен това беше важно.

Онази събота взех автобуса до Атлоун. От господин Мънро знаех, че Бриджет е била прехвърлена в Мълингар, тъй че нямаше вероятност да се сблъскам с нея. Беше проста работа — слязох от автобуса, отидох в пощата и се върнах на автогарата, за да хвана същия автобус и да се прибера в Дъблин.

Мама нетърпеливо очакваше завръщането ми. Имаше новини. Беше ходила на пазар и беше подновила изцяло гардероба си. В бюфета имаше скъпо вино, а в хладилника — пушена сьомга.

— Получихме къщата! — възкликна тя.

Явно баба я беше оставила на нас. Обзавеждането, сред което имаше някои хубави антични мебели и забележителни картини, беше завещано на чичо Фин и леля Роуз. Преди осем години баща ми беше убедил майка си да продаде викторианската си къща с четири спални в Болсбридж и да купи отдалечена къщичка на една скала в Килани. Беше инвестирал парите в злополучните сделки с Пади Кери, които ни бяха лишили от всичко. Мама имаше намерение да продаде къщата, да прибере парите и да харчи за лукс, какъвто отдавна не можехме да си позволим. Отново бях слисан от явното ѝ злорадо задоволство. Подправените писма не бяха от никакво значение за нея. Дори не ме попита за пътуването.

Няколко дни по-късно чичо Фин дойде у дома с леля Роузи. Поздравих ги любезно, но чичо не беше настроен за светски приказки.

— Става дума за завещанието на майка ми. Надявам се да постъпиш, както е редно — обърна се той към мен.

Мама се намеси.

— Така искаше Елинор. Нали не намекваш, че не е била с ума си?

— Не, но сигурно разбираш колко е несправедливо. Андрю пропиля нашето наследство, а само ти печелиш от това, което е останало.

— Оставила ви е обзавеждането, не е като да не получавате нищо.

Мама се опитваше да демонстрира благоразумие.

Леля Роузи ме погледна сърдито.

— Длъжник си ни.

Защо гледаха мен? Мама изобщо не им обърна внимание.

— Нали няма да оспорваш, Фин? Да ни влачиш по съдилища и да вкараш семейството в публично зрелище?

— Не, разбира се, но Лорънс е достатъчно голям, за да реши какво да прави.

Не разбирах.

— Аз? Защо аз?

Чичо погледна яростно мама.

— Дори не си му казала истината, нали? — той се обърна към мен. — Майка ми е оставила къщата на теб, Лорънс. Не на Лидия, само на теб. За да бъдеш независим.

Мама каза предизвикателно:

— Да, и Лорънс не вижда причина да дели парите с вас.

Леля Роузи се разяри.

— Можеше да му кажеш, Лидия. Е, какво смяташ да правиш, Лорънс? Ще я продадеш и ще запазиш парите за себе си, или като почтен човек ще ги поделиш с нас?

Мама застана зад мен и сложи ръце на раменете ми.

— Отвратителен е начинът, по който се опитвате да изнудите сина ми. Моля ви да си вървите. Веднага.

И ги изпрати до вратата.

— Каква наглост! За кои се мислят, че да ни казват какво да правим с наследството си? Баща ти щеше да позеленее, ако беше видял какво става. Не им обръщай внимание, Лори. Къщата е наша и ще правим каквото искаме с нея.

— Моя. Къщата е моя — поправих я аз.

— Разбира се, скъпи — каза тя, пускайки най-ослепителната си усмивка.

После продължи да мърмори за чичо Фин и леля Роузи.

— Защо не ми каза, мамо?

— Не вдигай шум за нищо, Лорънс. Каква е разликата?

— Мамо, не е честно. Те трябва да получат половината от парите за къщата.

— Защо? Защо трябва да получат нещо? Елинор знаеше какво прави. Фин и Роузи могат да си позволят осем деца, а ако не могат, да не са раждали толкова много.

Мама се опита да скрие завистта си от способността на леля да роди успешно осем деца.

— Ние мизерствахме. Знаеш, че не обичам да се оплаквам, но искам да живеем така, както бяхме свикнали. Когато баща ти умря, всички се опитваха да ме убедят да продам тази къща и да се преместя в грозен малък апартамент и знам, че ти струваше много да останем тук, но сега можем да се поотпуснем. Заслужил си го, скъпи.

Същата вечер дойде Хелън. Сега те с мама бяха в добри отношения, защото беше ѝ помагала покрай погребението на баба. Дори ми се струваше, че мама би искала да продължим тийнейджърската си връзка. Тя даже ни остави насаме.

— Баба ми е завещала къщата си.

— Сериозно? Това е супер. Собствен дом.

— Всъщност не, мама ще я продаде.

— Чакай, на кого е завещала баба ти къщата?

До този момент не бях се замислял за това. Мислех, че трябва да продадем къщата и да поделим парите с чичо Фин, но Хелън ми разкри още една възможност.

— Твой собствен дом. Без наем? Как ти се струва?

Докато я описвах, постепенно осъзнах, че това е точно каквото ми трябва. А и баба беше подчертала, че иска да съм независим.

— Доста изолирана е, над една магистрала с три платна в Килани. С една голяма спалня в еркер, издаден над върха на скала. Голяма дневна с изглед към остров Долки и залива. Кухнята е малко старомодна. Няма съседи. От едната страна са железопътните релси, а зад тях са скалите и морето.

— Идеално за купон — каза Хелън, която изобщо не ме разбра.

В Рим Карън ми беше казала, че ще се изнесе от апартамента на баща си. Бях впечатлен от желанието ѝ да живее свободно и независимо. Време беше и аз да направя същото. Изненадах се, че Карън не ми се обади, след като получи писмото, но бях зает да правя планове за нашето бъдеще — нейното и моето.

Същата вечер казах на мама, че в края на седмицата ще се преместя в къщата. Не го усуквах. Бях делови и ѝ казах, че трябва да живея като независим възрастен човек и как скоро тя ще разбере, че е по-добре и за нея. Обясних, че пак ще плащам сметките и разходите ѝ и че ще идвам да я видя поне веднъж седмично. Тя щеше да бъде свободна да кани Малкълм, когато си поиска. Бях убеден, че той щеше да се чувства по-удобно в къщата, ако ме няма.

Мама се разплака, молеше ме да остана, но аз не се хвърлих да я утешавам. Чувствах се ужасно, но не можех да отстъпя отново. Трябваше да ми позволи да порасна. Тя се качи в стаята си и остана там цяла вечер.

Към единайсет часа почуках на вратата да ѝ пожелая лека нощ. Отговор нямаше. Отворих вратата. Тя беше просната облечена на леглото.

— Мамо?

Тогава видях двете празни шишета от хапчета.

Изкрещях, вдигнах главата ѝ. Дишаше, но неравномерно и плитко.

— Боже, мамо, какво…

Но знаех точно какво е направила и защо.

— Остави ме на мира — промърмори тя. — Искам само да спя.

Завлякох я в банята, отворих всички прозорци и я сложих на пода. С една ръка разтворих устата ѝ, и с четка за зъби притиснах гърлото ѝ, докато не започна да повръща. Тогава я дръпнах до тоалетната.

— Мамо, трябва да повикам линейка.

Между повръщанията, тя изкрещя:

— Не бива, не бива! Те ще ме пратят пак там!

Знаех, че говори за „Сейнт Джон ъв Годс“ и знаех, че е права. Оставих я да повръща, изтичах долу и се обадих.

— Ало?

— Хелън, аз съм, Лорънс.

— Кое време е…

— Можеш ли да дойдеш у нас веднага? Спешно е.

— Защо, какво е станало?

— Можеш ли да дойдеш? Майка ми се е нагълтала с хапчета, много хапчета.

Тя най-после усети напрежението в гласа ми.

— В съзнание ли е?

— Да, в момента повръща.

— Добре, това е хубаво. Ще бъда там след десет минути.

Хелън беше фантастична. Щом обясних какво е направила майка ми, тя пое всичко. Без да обръща внимание на протестите на майка ми, накрая я сложи да си легне, не преди да изнесе всички лекарства от спалнята и банята. Останахме при майка ми, докато тя заспа, после слязохме долу.

— Не се безпокой, тази вечер няма да направи нищо друго. Ще спи като пън поне дванайсет часа. Защо го е направила?

— Казах ѝ, че се изнасям.

Хелън ме погледна с искрена симпатия.

— Трябваше да повикаш линейка.

— Щяха пак да я пратят в „Сейнт Джон ъв Годс“.

— Може би там ѝ е мястото.

Тогава не се сдържах, очите ми се насълзиха и започнах да хлипам. Не плача красиво. Треса рамене и е шумно и грозно. Хелън отиде до барчето и ми наля голямо уиски.

Взех го с благодарност и изпих наведнъж половината, усещайки желаната топлина да се влива в мен.

— Обещах ѝ, че няма да се върне там.

— По дяволите, Лорънс, това е обещание, което не можеш да спазиш.

— Трябва.

— Не е вярно.

— Хелън, ти не разбираш. Тя си няма никого. Мой дълг е да се грижа за нея.

— А дълга ти към себе си? А твоят собствен живот? Нима ще живееш у дома си до края на живота си, за да попречиш на майка си да се убие?

— Не знаех, че ще го приеме толкова тежко. Знаех, че е разстроена, но мислех, че накрая ще разбере, че така е най-добре. От няколко години е стабилна. Има си приятел…

— Той ще се грижи ли за нея? Добър ли е с нея? Ще се ожени ли за нея, ще се премести ли тук? Има ли такава възможност?

— Не знам. Не го познавам. Той е психиатър.

Хелън избухна в смях и поради ужаса и емоциите от случилото се, аз се присъединих към нея. Сякаш отварях клапа на въздух под налягане. Постепенно смехът стихна.

— Какво да правя?

Хелън се замисли за минута-две.

— Сигурен ли си, че не искаш да се върне в психиатрията?

— Не, а и не можем да си го позволим.

— Можеш ли да си позволиш да наемеш мен?

— Теб? Какво говориш? Нали работиш в „Сейнт Винсънт“?

— Вече не. Миналата седмица ме уволниха. Откриха, че съм свила валиум.

Защо ли не бях изненадан?

— Хелън! Защо?

— Не знам. Беше тъпо. Трябваше да свия амфетамин или нещо, което ти дава енергия, по дяволите. Валиумът успокоява. Преди месец бях на парти и всички искаха валиум, но идиотите бяха алчни и ги гълтаха като бонбони. Почти всички заспаха. Катастрофа!

— И какво ще правиш?

— Не знам. Имам късмет, че не ми отнеха правата. Щях да си търся работа като болногледачка, но мога да работя и тук, нали?

— Какво?

— Само няколко седмици, докато тя се стабилизира. Имам още валиум. Известно време ще ѝ трябва само това, а аз ще съблюдавам дозата…

— Хелън, майка ми не те харесва много.

— О, харесва ме много повече отпреди. А и какъв избор имаш? Да напуснеш работа и да я гледаш?

Решението изглеждаше драстично, но Хелън беше права. Нямах голям избор.

— Няма да се нанасяш тук. Ще я гледаш, докато съм на работа.

— Добре.

Седяхме до три сутринта. Пазарихме се за цената. Тя наистина поиска много по-малко, отколкото очаквах.

— Цена като за приятел. И в брой — каза тя.

Разказах ѝ за работата си. Говорихме за кошмарната ни връзка в миналото и тя призна, че е била незаслужено жестока към мен. Аз признах, че не ме е привличала.

— Чекиджия — каза тя. Разказа ми за деветте гаджета, които сменила за шест години. — Ти не си единственият боклук, с когото съм излизала.

Похвали ме за отслабването. Аз свалих гарда и ѝ разказах за скъсването ми с Бриджет и как не съм ѝ направил предложение. Както очаквах, Хелън намери всичко за много смешно. Убеди ме, че трябва да се изнеса, да живея самостоятелно.

— Ще бъде добре за теб. И за нея. Да си доведе този Малкълм.

Бях невероятно благодарен на Хелън за компанията тази нощ. На другия ден не отидох на работа и търпеливо обясних на мама, че Хелън ще я гледа през следващите няколко седмици. Уверих я, че няма да се изнеса, докато тя не се стабилизира. Тя беше натъжена и засрамена. Не преставаше да се извинява.

— Много съжалявам. Защо съм толкова безполезна? Защо съм такава?

— Не си безполезна, мамо, изобщо не си. Просто не си готова да се изнеса. Трябваше да те оставя да свикнеш с мисълта.

— Моля те, не си отивай.

— Ще говорим пак, когато си по-силна. Искаш ли да се обадя на Малкълм?

— Не! Не му казвай! Той ще… Не му казвай.

— Добре, няма. Но, мамо, защо… Женен ли е?

Тя се изненада.

— Не, разбира се.

— Никога не говориш за него. Не го каниш вкъщи, когато съм тук. Но когато се оправиш, искам да се запозная официално с него.

Тя кимна.

— Малкълм… Искам да го държа встрани от останалия си живот.

— Но защо?

— Познава ме… твърде добре.

— Не го ли харесваш? Не искаш ли да го виждаш?

— Искам, той е добър човек. Само че… Знае.

— За Ани Дойл ли?

— Не, разбира се. Никога няма да кажа на някого за това, просто…

Гласът ѝ стихна.

Нямах представа за какво говори, но реших, че в нейните очи той може да нарушава личното ѝ пространство. Но ако беше така, защо беше продължила да го вижда? Нямаше логика, но по-нататъшните въпроси засилиха смущението ѝ и аз оставих темата.

Спомних си как се беше държала Хелън с родителите ми преди, как изобщо не я беше грижа за мнението им и се тревожех, че е голяма грешка да се грижи за мама, но тя беше съвсем различна, когато действаше като сестра: учтива, почтителна, грижовна. Една вечер се върнах от работа и я заварих да пресажда саксии с мама на кухненската маса. Говореше мило и нежно, поддържаше ръката на мама, когато саксията заплашваше да падне от ръцете ѝ. Ако можеше да бъде все такава. По-късно го казах на Хелън.

— Аз съм добра актриса. Бих могла да спечеля шибан „Оскар“.

За тези кратки седмици мама и Хелън се сближиха. Кой би го помислил? Хелън каза, че Малкълм звънял няколко пъти, но мама отказвала да говори с него. Гласът му звучал загрижено.

— Да му кажем ли какво стана? — попитах Хелън.

— Не, това е нейна работа. Не е нужно да го вижда, ако не иска.

— Но той явно държи на нея.

— Да, но държи ли тя на него?

В службата бях обект на клюки. Момичетата ме обвиняваха, че съм прогонил Бриджет от работата ѝ. Ивлин и Сали се питаха защо аз не съм поискал да ме преместят. Опитах се да им обясня, че Бриджет искаше да е по-близо до дома си, но те бяха говорили с нея и знаеха, че аз съм сложил край на връзката ни.

— Тя много ти подхождаше — каза Джейн. — Виж как започна да се храниш здравословно, когато започнахте да излизате. Сам нямаше да успееш.

Възразих, че съм го направил сам. Те ме обвиниха в неблагодарност. Възползвах се от положението си на началник и ги отпратих по бюрата им. Бриджет се обади у дома и в офиса няколко пъти, надявайки се на помирение.

Каза ми, че Джоузи ме видяла в Атлоун. Аз директно отрекох. Казах ѝ, че Джоузи трябва да е сгрешила. Тя отново се обади следобеда. Била проверила и Джоузи била абсолютно сигурна, че съм бил аз.

— За бога, Бриджет, престани. Няма да се съберем отново. Не съм ходил в Атлоун. Не те обичам.

Затворих и видях, че Джейн ме гледа през отворената врата на кабинета ми. Тя поклати глава с отвращение.

Няколко дни по-късно Малкълм дойде вкъщи един час, след като се бях прибрал. Мама беше горе и си почиваше.

Не пожела да влезе, стоеше смутено на прага.

— Много съжалявам, исках само… Много се тревожа за нея — обясни той. — Не отговаря на обажданията ми и реших, че може да съм я обидил по някакъв начин.

Изглеждаше искрено разстроен.

— Не, уверявам ви, че няма нищо общо с вас. Просто ѝ трябва малко усамотение.

— Тя… ходи ли на лекар?

— Тя е в отлични ръце.

Това беше истина.

— Лорънс, не съм искал да заемам мястото на баща ти, знаеш го, нали? Не бих застанал между майка и син.

— Разбирам го. Когато тя реши, ще вечеряме заедно.

— Наистина ли? Бих се радвал. Много я харесвам.

Личеше си, че е вярно. Уверих го, че ще му се обадя след няколко седмици. Той изглеждаше облекчен.

Мама се оправяше. Говореше за свръхдозата като за дребна грешка. „Много глупаво от моя страна.“ Настояваше, че това няма да се повтори и че е реагирала прекалено остро на новината, че ще се изнеса. „Просто никога досега не съм била сама.“ Все още не искаше да си тръгна.

Най-после бях започнал да се възмущавам от майка си. Емоционалното ѝ изнудване ме държеше в капан. Хелън беше добра компания и макар да се разбрахме да поддържаме връзка, когато си тръгна, тя ми липсваше. В отношенията ни нямаше нищо романтично. Колкото и да бе необичайно, тя се беше оказала добър приятел в тежък момент.

Въпреки това постоянно мислех за Карън, чудех се как е реагирала на второто писмо на Ани, а после един ден тя ми се обади в офиса.

— Ти ли написа онези писма от името на сестра ми?

Замълчах, обмисляйки последствията от отговора си, но ми беше писнало от хитрости и измами, бях изтощен от лъжи. Исках най-доброто за Карън. Ако сега разбереше, че баща ми е убил сестра ѝ, че Ани е заровена в градината ни, че това е краят на търсенето ѝ, щеше ли това да ѝ осигури покой? Щях ли аз да намеря покой?

— Да — отвърнах.

Тя въздъхна и най-неочаквано каза:

— Мисля, че и аз те обичам.

20. Лидия

Лорънс ми каза, че ще се изнесе. Не можех да го позволя. Мястото му щеше да бъде винаги тук, при мен. Той помисли, че съм се побъркала. Личеше си по начина, по който ми говореше понякога — сякаш съм дете. Реших да използвам убеждението му, че психиката ми е нестабилна, в наша обща полза. От известно време той се отдръпваше от мен, беше потаен и подозрителен. Укриването на историята с Ани Дойл му се беше отразило зле. Казах му, че не бива да мисли за това, но той много се тревожеше.

Проклетата Елинор ме изигра със завещанието си. Беше ми казала, че ще се погрижи за нас, но ме беше изключила и се беше погрижила само за Лорънс. Винаги го е обожавала и често критикуваше качествата ми на родител, но дори когато чух думите от нейния адвокат — „за да бъде независим“, не повярвах, че Лорънс ще ме напусне. Единствената битка, която очаквах, беше с Фин и Роузи, които искаха „полагаемия им се дял“, защото бяха толкова алчни, че родиха осем деца. Бях планирала да напазарувам дрехи от бутиците, в които още помнеха името ми. Щях да изведа Лорънс и да го науча на най-важните неща за изисканата вечеря и хубавото вино. Копринените пердета в дневната бяха за смяна, както и килимите в коридора, по стълбите и на площадката. На стената над камината имаше пукнатина, а емайлът на ваната ми се лющеше. Татко никога не би допуснал такива несъвършенства. Най-после имахме средствата да възстановим всичко, но Лорънс възнамеряваше да ми се опълчи.

Опитът за самоубийство беше отчаян ход, но трябваше да направя нещо. Изобщо не глътнах хапчета, но изпих много вода, за да има какво да повърна, когато ме намери, в което бях сигурна. Знаех, че Лорънс никога няма да ме прати в „Сейнт Джон ъв Годс“ и за щастие той запази хладнокръвие и се обади на Хелън. След това започнах да виждам Хелън в друга светлина. Беше ясно, че тя обожава „Авалон“. Не ѝ трябваше сериозен повод, за да се появи. Беше се оказала полезна, когато Елинор умря. Макар и вулгарна и нецивилизована, тя беше забавна и прекрасно недискретна, освен това носеше известно име. Майка ѝ Анджела Д’Арси беше поетеса. Не беше написала нищо по мой вкус и, разбира се, беше ужасен бохем. Не беше изненадващо, че Хелън е толкова дива, но тя ми разказа цялата история за гостуването на Лорънс при семейството на Бриджет в Атлоун. Колко смешно, че глупавото момиче наистина бе очаквало моят Лорънс да се ожени за нея, след като нямаше нито образование, нито произход. Реших, че ще е полезно да държа Хелън край себе си, тъй като Лорънс явно ѝ се доверяваше повече, отколкото на мен.

За съжаление „свръхдозата“ задържа Лорънс само временно. Беше решен да осъществи плановете си и да заживее в къщата на Елинор. Опита се да ме подготви за заминаването си, като канеше Малкълм още по-често, сякаш Малкълм можеше да замени Андрю или Лорънс.

С Малкълм не бяхме говорили за инцидента с Ейми Малоун, откакто се беше случил. Казах му категорично, че ако иска да продължим отношенията си, не бива повече да споменава името на Даяна. Лорънс не му каза за хапчетата, но Малкълм заподозря, че има някакъв проблем с душевното ми състояние и настоя да отида на лекар. Продължавах да твърдя, че просто съм изкарала тежък грип. С Лорънс се разбираха добре и аз помолих Малкълм да се намеси и да помоли Лорънс да не се изнася.

— Лидия, той е на двайсет и три години. Мислиш ли, че ще остане тук завинаги?

— Защо не? Всичко, което му е нужно, е тук, в „Авалон“.

— Освен свободата му.

— Не разбирам за какво говориш.

— Младеж като него би трябвало да може да кани момичета, без майка му да наднича над рамото му.

— Но той няма приятелка. Поне аз не знам.

— За това говоря. Той е хубав младеж. И да няма, скоро ще си намери, а не каза ли, че ти не си се запознала с последното момиче? Бриджет, нали?

— Лорънс реши да не я води у дома. Никога не съм ѝ забранявала да идва вкъщи. Хелън идва и си отива, когато реши.

— Изненадан съм, че се разбираш с нея. Понякога е много невъзпитана. Удивен съм, че Лорънс е излизал с нея.

— Всъщност Хелън му въздейства добре. Виждаш ли, ти изобщо не го познаваш.

— Знам, че иска да порасне, да напусне дома си и мисля, че ще е полезно и за теб, ако го направи. Живея на десет минути оттук. Мога да дойда, когато ти е нужно.

Изобщо не се нуждаех от Малкълм, но съм твърде възпитана, за да го кажа. Имах друг план как да задържа Лорънс у дома. Той изискваше голяма финансова жертва, но нямаше да изгубим всичко. Една вечер отидох у зет си.

Фин не ме посрещна възторжено.

— Лидия, какво искаш?

Неуважението в гласа му беше непростимо, но аз прикрих неприязънта си и заговорих по същество.

— Фин, обмислях нещата и сега разбирам, че сгреших, като реших, че можем да задържим къщата. Искам да направим това, което ти предложи — да я продадем и да си поделим печалбата.

Той едва се въздържа да не затанцува джига още на мига. Повика Роузи и ме поканиха да вечерям с тях. Какъв спектакъл беше! Да, винаги съм искала още деца, но моите деца щяха да бъдат добре възпитани. Присъстваха пет от осемте деца, две от които бяха тийнейджъри и изглежда се състезаваха кой може да бъде най-нацупен. Лорънс никога не го правеше — дори когато се наложи да смени училището, а това беше по вина на Андрю. Малките деца се катереха по масата, пълзяха под нея и се замеряха с грах като диваци. Освен грах вечерята се състоеше от панирани рибени късчета и картофени гофрети — съвсем ново преживяване за мен. Роузи беше непримирима. След като чиниите и децата бяха изнесени от стаята, тя каза:

— Много се радвам, че си взела това решение, Лидия. С осем деца е доста трудно. Парите ще ни дойдат добре. Училищните такси ни съсипват.

— Когато се наложи ние да правим жертви, Лорънс тръгна на държавно училище.

— Да, знам, но Андрю изгуби парите. Фин няма нищо общо…

— Да забравим всичко това — прекъсна я Фин, който явно беше доловил остротата в тона ми.

— Има още един малък проблем — казах аз. — Лорънс е обсебен от идеята той да живее в къщата, а както знаете, той е наследникът. Опитах се да го убедя, че най-доброто, най-честното би било да си живее у дома.

Фин и Роузи се спогледаха.

— Какво говориш, Лидия?

— Че не искам да се разделя със сина си, затова се надявам вие двамата да го притиснете, без да ме намесвате.

— За бога! — каза Роузи.

— Роузи — предупреди я Фин.

— Това е безобразие! — тя не му обърна внимание. — Трябваше да продадеш този мавзолей преди години. Дори не е ипотекиран. Щеше да има достатъчно пари, за да си купите с Лорънс хубави жилища. Ти тормозеше Андрю с всичките си капризи и искания за поддръжката на „Авалон“, а сега и на Лорънс му е писнало. Не е правилно младеж като него да издържа мързеливата си майка в имението ѝ. Той иска да се махне, а ти ни използваш, за да го накараме да остане.

— Роузи! — Фин повиши глас.

Не ѝ обърнах внимание, а се обърнах към него.

— Ако успееш да го убедиш, и двамата ще получим каквото искаме.

Роузи изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си.

Фин заговори бавно и внимателно.

— Жена ми е права. Андрю те обожаваше. Смяташе, че си най-красивото същество, което е виждал. Толерираше фобиите ти, защото така можеше да те има само за себе си. Усърдно се стараеше да ти даде всичко, което поискаш — независимо дали беше диамантен пръстен, кожено палто или обяд в „Мирабо“, но на теб никога не ти стигаше, нали, Лидия? Макар да не се съгласих, майка ми е знаела какво прави, когато е оставила къщата на Лорънс. Андрю никога не би поел толкова голям финансов риск, ако ти не го притискаше през цялото време. Майка ми се опитваше да спаси Лорънс от теб. Ако нямахме такава нужда от парите, нямаше да се замисля да оставя Лорънс да живее в къщата, но ще говоря с него. Отново получаваш каквото искаш, Лидия, както винаги.

Докато произнасяше малката си реч, бях взела чантата и палтото си. Той ме последва по коридора и надолу по предните стълби на разнебитената им къща. Аз продължих напред.

Оказа се, че Фин и Роузи не са успели да убедят Лорънс да се откаже от къщата. Подозирам, че не са се старали много. Бяха решили, че съм някакво чудовище. Скъпото ми момче сега отчаяно искаше да се изнесе. И тогава Малкълм влоши още повече нещата за мен.

Лорънс още не се беше изнесъл, но се прибираше все по-късно, понякога не преспиваше у дома, без да ми даде каквото и да било обяснение. Внимавах да не задавам въпроси, но бях сигурна, че спи с различни жени. В такива вечери той правеше необходимото, та Малкълм да е у дома, но една вечер се прибра към девет часа и от изражението му разбрах, че нещо се е случило. Намери ме в кухнята.

— Кажи ми за Даяна — каза тихо.

— Какво?

Той взе снимката ѝ иззад гърба си и я сложи на масата между нас.

— Разкажи ми за деня, когато тя се удави.

Заведе ме до един стол и ме подкани с жест да седна.

— Защо? Не искам… За какво говориш?

— Когато бях малък, попитах татко за нея и той ми каза, че се удавила на плажа. Каза ми никога да не питам теб за нея, защото много си се разстройвала.

— Бил е прав. Не искам да говоря за това.

Понечих да се изправя, но Лорънс застана на вратата.

— Току-що вечерях с Малкълм. Не мога да повярвам, че цял живот си крила тази тайна от мен. Той каза, че трябва да те попитам, че така ще ти помогна да говориш за това. Разкажи ми за деня, когато се удави Даяна.

— Не помня, бях още дете.

— Той казва, че помниш, че не можеш да забравиш. Че тя се е удавила, а ти виниш себе си.

За миг ме обзе глупавата идея, че може би Малкълм е прав, че може би ако споделя историята за злополуката, с Лорънс ще се сближим. От доста време не ми беше говорил толкова нежно. Всички винаги настояваха, че вината не е била моя, а Лорънс ме обичаше. Може би се нуждаех от неговата прошка.

— След като Даяна умря, ме изпратиха при една леля в провинцията. Не знаех дали някога ще ми позволят да се върна у дома. Дори сега, когато ходя по магазините, бързам да се прибера. Усещането за прокуждане беше мъчение за мен. Беше само за десет месеца, но за едно дете това е цяла вечност.

— Мамо — Лорънс въздъхна и в душата ми влезе малко светлина. Усещах го. Прошката предстоеше. — Продължавай, можеш да ми кажеш. Няма да те осъждам, няма да те прекъсвам.

— Беше след като мама ни напусна. Не е умряла, когато сме били бебета, както съм ти казвала. По-добре да беше. Татко се беше оженил за жена от долен произход. Мама не беше като майките на нашите приятелки. Беше шумна, избухлива и носеше алено червило.

Бях се върнала в друго време — в славните дни на тази къща. В главата си чувах мама и татко да се карат в коридора.

— Татко изгуби много време, за да научи мама как да се държи в обществото, но когато идваше на спортните празници в училище, тя се напиваше и флиртуваше с другите бащи. Винаги ни излагаше. Даяна се срамуваше от нея, но аз обичах майка си. После тя избяга с един водопроводчик и повече не я видях. Напусна ни. Но аз, глупачката, още я обичах. Не можех да приема, че тя не ни обича достатъчно, за да остане. След като тя си тръгна, всичко стана… по-трудно. Цялата нежност изчезна от дома ни. Даяна каза, че се радва, че мама я няма. Тя и татко бяха винаги заедно. Две години беше ужасно и аз бях тъжна през цялото време. Един ден татко каза, че можем да отпразнуваме деветия си рожден ден. Получихме нови рокли от коприна. Прислужниците ни Хана и Том украсиха градината. Беше много красиво. Черешите бяха напълно разцъфтели. Беше подготвено угощение, от дърветата висяха гирлянди със знаменца. Бяхме много развълнувани, сигурна съм, че изобщо не спахме предишната нощ. С Даяна бяхме поканили всички момичета от класа, но… — задавих се при спомена. — Само Ейми Малоун дойде. Каза ни, че другите не ги пуснали, защото майка ни била уличница.

Лорънс ме гледаше съсредоточено. Не исках онази нежност да изчезне, затова леко промених историята.

— Аз не разбрах какво иска да каже, а Даяна каза, че мама е провалила всичко, че аз съм също като нея, че съм проста като мама. Нарече ме невъзпитана и се сбихме. Аз я блъснах във водата и тя… Удари си главата. Почувствах се ужасно. Още е така. Всички казаха, че трябва да си простя, но…

Лорънс изглеждаше объркан.

— В банята ли?

— Не, скъпи, в езерцето.

— Където татко беше погребал Ани Дойл?

За момент се разсеях, докато препусках десетилетия напред.

— Да, тогава реших, че е най-подходящото място. Онази нощ бяхме в такава паника…

Очите на Лорънс се разтвориха широко, той се втренчи в мен и аз осъзнах какво съм казала. Усетих се, млъкнах, обърнах лице към мивката и тъмната градина, но беше прекалено късно.

— Ти си избрала да погребете Ани Дойл там? — той посочи към мрака отвъд прозореца. — Ти си знаела?!

— Какво? Извинявай, обърках се. Говорехме за Даяна…

— Току-що каза, че е било най-подходящото място, за което си се сетила. — Лорънс скочи от стола. — Ти си знаела! Боже!

— Лорънс, не бива да…

— Ти ли я уби?

— Не!

— Ти си я убила, а татко го е прикрил. Това ли стана?

— Лорънс, моля те, успокой се, ужасно си мелодраматичен. Говорех за Даяна и ти ме обърка…

Тогава той изрева:

— Престани да ме лъжеш! Боже, не мога да те гледам!

— Тя го заслужаваше! Беше крадла и лъжкиня! Предаде ни!

Той изхвърча от стаята.

Татко не можеше да ме гледа, след като мама ни напусна и Даяна умря. Погледнах в огледалото над кухненската маса. Бях още красива, знаех го, но никой не искаше да ме погледне. Чух Лорънс да хвърля разни неща горе, после изтича долу с куфар в ръка и аз го пресрещнах в коридора.

— Не си отивай — помолих го. — Ще умра.

Той спря за миг и аз реших, че съм успяла, но очите му се напълниха със сълзи. Обърна се и тръшна предната врата. Чух как колата даде на заден. Той избяга от мен, сякаш животът му зависеше от това.

21. Карън

С Лорънс беше много по-различно, отколкото с Деси.

Лорънс ме караше да се чувствам като личност — не сестрата на Ани, не нечия собственост или машина за бебета. Не очакваше да бъда на разположение, когато на него му се прииска. Вземаше от библиотеката книги за изкуството, за които мислеше, че ще са ми интересни. Отвеждаше ме с колата до летището и ми пожелаваше успех, когато отивах на снимки, а на връщане ме посрещаше с цветя. Бързо разбрах, че не е толкова заможен, колкото предполагах, но не парите или класата му ме интересуваха. Той ме представи на колегите си, повечето от които бях срещала през онези петъчни вечери, когато беше с Бриджет. Някои ме приеха добре, други бяха отявлено груби.

— Голяма приятелка се оказа — каза ми Ивлин една от първите вечери, когато излязох с тях като приятелка на Лорънс, но аз ѝ се заклех, че никога не съм искала да наскърбя Бриджет и че не сме я мамили.

Лорънс ме защити.

— Това няма нищо общо с Карън — настоя той. — Разделих се с Бриджет по много причини.

Доминик, който беше по-възрастен, каза:

— Боже, Лар, тя е извън твоята категория. Не е за твоето тегло, нали разбираш?

И започна да ми обяснява, че Лорънс бил дебел. Помнех, че Бриджет ми беше казала същото. За мен това нямаше значение. Аз също се бях променила. Преди ме разяждаха мисли за справедливост и отмъщение, но любовта ме беше излекувала. Не бях предполагала, че това е възможно.

Някои нощи Лорънс прекарваше в апартамента ми и се канеше да се премести в къща, която беше наследил, но ми разказа за крехкото психично здраве на майка си и колко привързана била към него. Аз настоях, че трябва да отложи изнасянето си, докато се убеди, че тя е добре. Той се стараеше да уреди нещата така, че приятелят ѝ Малкълм да се грижи за нея, когато си тръгне. Имаше и някакви законови спорове около къщата с чичо си, но Лорънс настоя да я запази. Ходихме да я видим няколко пъти. Беше красива белосана къща, като излязла от приказките, макар че покривът беше керемиден, а не сламен. С нетърпение чаках да му гостувам там, да се разхождаме по плажа, да се гушим край огъня и да гледаме залеза над залива.

Както можеше да предположа, някой от службата на Лорънс каза на Бриджет за нас. Трябваше да се осмеля да ѝ кажа лично, но при последния ни разговор тя беше толкова убедена, че той се опитва да се върне при нея, че избрах страхливия начин и не ѝ се обадих. Когато разбра истината за нас, тя ми се обади и започна да крещи.

— Ти уж ми беше приятелка! Разказах ти всичко. Не мога да повярвам, че ми причини това!

— Бриджет, много съжалявам, не сме го планирали…

— Зад гърба ми ли го направихте? Кучка, след всичко, което направих за теб. Ти дори дойде в къщата на родителите ми, а през цялото време сте се виждали зад…

— Не сме, кълна се. Събрахме се много по-късно. Никога не съм искала да те наскърбя. Знам, че изглежда нередно, но…

Тя затвори с трясък телефона. Доверието помежду ни беше изчезнало и не можехме да го възстановим. Чувствах се гузна, защото, както и да го погледнеш, бях предала приятелка. Но тя си отмъсти на Лорънс по много жесток начин и след това вече не я съжалявах. Отначало Лорънс премълча. Приятелката му Джейн ми каза в кръчмата. Бриджет пратила снимки на Лорънс на приятелите му в офиса. Снимки, направени, когато е бил най-дебел. Била го снимала гол и заспал. В кръчмата той се правеше, че му е все едно, но виждах, че е потресен. Каза ми после, когато останахме насаме.

— Снимаше през цялото време, но не знаех, че ме е снимала, докато спя. Някои от младежите в службата ми се смееха зад гърба и коментираха нещо. Не знаех за какво става дума, докато Сали не ми каза.

Ивлин беше събрала всички снимки и ги беше изхвърлила. Освен това се беше обадила на Бриджет в Мълингар и я беше разпердушинила.

Лорънс се опита да обърне всичко на шега и си личеше, че колегите му го харесват. Той беше добър и много справедлив шеф. Когато оставахме насаме, личеше, че е разстроен, но заедно овладяхме нещата и продължихме пак така заедно. Той написа на Бриджет гневно писмо, за да ѝ каже, че всичките ѝ приятели са отвратени от постъпката ѝ. След това повече не чухме нищо от нея.

Татко много се изненада, че излизам с Лорънс. Не знаеше, че Лар е скъсал с Бриджет.

— Сега разбирам — каза той. — Винаги подпитваше за теб по заобиколен начин.

Татко винаги го беше харесвал, а сега си беше намерил работа като портиер в „Матер“11, тъй че вече не ходеше за помощи при него. „Няма конфликт на интереси“, казваше той през смях. Не посмях да кажа на нашите, че Лорънс е написал писмата на Ани. Едва ли щяха да проявят разбиране, че го е направил заради мен. Беше свършил повече работа от всички, за да открие убиеца ѝ. Знаеше, че се блъскаме в стена, и е искал да спре болката ни. Това беше най-грижовното и благородно нещо, което някой беше правил за мен. Татко беше готов да забрави, след като му беше простила във второто писмо.

— Нали пише, че някой ден ще се обади? Дано да е скоро — каза той и знаех, че прошката и надеждата са достатъчни, за да се успокои, макар че Ани нямаше никога да прекрачи прага ни.

Мама вече беше приела всичко, когато получи първото писмо. Беше съгласна с Деси, че не трябва да търсим Ани. Беше съгласна с Деси за всичко. Разстрои се, че излизам с Лорънс.

— Това е изневяра — каза ми. — В Божиите очи ти си още омъжена и винаги ще бъдеш. Деси ти е правил само добро. Виж как ние с баща ти пак се събрахме. Защо не му дадеш още една възможност? Този Лорънс накрая ще ти причини болка. Защо човек като него, който живее в такава господарска къща, ще се интересува от такава като теб? Той търси само удоволствие. Само защото сега си модел. Нямаше да си дава толкова труд, ако ти още работеше в химическото чистене.

— Млъкни, Полин, остави я. Лорънс е свястно момче. Беше много добър с мен, още преди да се запознае с Карън.

Думите на мама ми причиняваха болка и аз се питах дали не са отчасти истина, но Лорънс с гордост ме водеше под ръка и ме представяше навсякъде като своя приятелка. Никога не се отнасяше с мен като с човек без значение.

Освен когато станеше дума за майка му. Знаех, че Бриджет не се беше запознала с нея, разбирах също, че ние с Лорънс сме още в началото на връзката ни, но същевременно чувствах, че между нас съществува някаква, макар и неизказана, обвързаност. Още бях омъжена за Деси, а референдумът за развода беше отхвърлен по-рано през годината, тъй че брак между нас не беше възможен, но той говореше за къщата, сякаш искаше тя да бъде наш дом, а и споменаваше, че ще пътуваме в бъдеще. Намери курсове по изящно изкуство, на които можех да се запиша. Това определено нямаше да бъде мимолетен романс и все пак никога не ми беше предложил да се запозная с майка му. Беше ми разказал за различните ѝ фобии, за затрудненията ѝ да общува с непознати, но аз реших, че щом е достатъчно добре, за да ходи до супермаркета, ще може да понесе и мен. Исках да го питам дали ѝ е казал за мен, но се боях да не бъда разочарована от отговора. Щом Бриджет беше останала с впечатлението, че семейството ѝ не е достатъчно добро за майката на Лорънс, аз бях в същото положение. Ние с Бриджет бяхме на едно и също стъпало в социалната стълбица. Аз бях дори по-ниско, защото бях зарязала съпруга си, а това ме правеше лека жена.

Работата вървеше добре. Понякога пътувах, а сега, когато Деси не можеше да следи всяка моя стъпка и да ме проверява, Ивон можеше да приема поръчки, които той не би одобрил. Още не исках да се снимам в секси бельо, но имаше снимки по бански в Антиб за британското издание на „Вог“. Бях много нервна, защото другите момичета бяха от Англия, Шри Ланка и Етиопия. Кожата ми беше почти светлосиня в сравнение с техните, с цвят на праскова, кафе и слонова кост, но режисьорът на снимките настоя, че точно това му трябвало. Всичко беше направено с много вкус и цяла армия стилисти се постара да изглеждам добре с помощта на деликатни подплънки, които да увеличат бюста ми. Лорънс реши, че това е забавно. На негово място Деси щеше да получи апоплексия.

Всеки път, когато ходех у мама и татко, там ме чакаше писмо от Деси. В началото писмата бяха пълни с извинения и молби да дам на брака ни реален шанс. След известно време започнаха да стават по-практични — например че дошла сметката за поправка на бойлера, а тъй като тогава съм живяла там, би било честно да си я поделим. Макар че фондът за къщата, който бях попълвала всяка седмица, бе още изцяло на негово разположение, му пратих пощенски запис, за да се отърва от него. После писмата станаха обидни. Била съм го направила на глупак. Той щял да ми отмъсти. Всички от химическото чистене ми се присмивали, когато ме видели в списанията и мислели, че съм си навирила носа. Той бил мой съпруг и не съм имала право да го напусна. Ставаха все по-гадни. Била съм тъпа курва като сестра си и съм щяла да стана проститутка като нея. Нямало да се изненада, ако някой ден ме убият, задето се разголвам публично. Заплашваше да продаде на таблоидите историята за сестра ми, която била наркоманка и проститутка, и започнах наистина да се притеснявам, че може да навреди на кариерата ми. Знаех, че разговаря с мама, затова ѝ показах писмата и пак я предупредих да не му казва нищо за мен, както и къде живея. Тя беше потресена и се почувства виновна, че е взела неговата страна. По-късно се запозна с Лорънс и беше очарована от хубостта и изисканите му обноски. Когато говореше с него, включваше „телефонния“ си глас, докато с татко не започнахме да се шегуваме с нея за това.

Връзката ми с Лорънс беше лесна от самото начало. С него нямаше нужда от големи усилия — да се обличам, за да му харесам, да говоря по определен начин, за да го впечатля. Той много пъти ми казваше, че съм хубава, но и също, че съм умна, интересна и забавна. Срещите ни бяха съвсем обикновени. Кино, концерти в кръчми, по някоя вечеря навън, но винаги имаше какво да си кажем и знаех, че красивото му лице никога няма да ми омръзне.

Всичко вървеше много добре, когато Лорънс изведнъж ми се обади една вечер, за да ми каже, че се е нанесъл в къщата. Стори ми се разстроен, но не искаше да ми обясни защо. Изненадах се, защото по онова време тя беше почти без мебели. Той каза, че ще се видим през седмицата, но когато се обадих в офиса му да оставя съобщение, ми казаха, че бил болен и същия уикенд аз взех влака за Килани и изкачих хълма до къщата. Лорънс имаше много планове как да я постегне. Мястото беше хубаво. Прозорците бяха с малки ромбовидни стъкла, по стените растеше бръшлян, от двете страни на входа имаше розови храсти. Почуках с бронзовото чукче. Никой не отговори. Почуках пак и накрая чух тътрене на крака зад вратата и тя се отвори на сантиметър.

— Лорънс, аз съм.

Той колебливо отвори вратата.

— Казаха, че си болен. Добре ли си?

— Да.

Той отвори по-широко, за да вляза. Явно не беше добре — още по халат и небръснат. Последвах го в голата дневна. Завесите бяха дръпнати и скриваха чудесния изглед към залива, а въздухът миришеше на вкиснало.

— Изглеждаш ужасно. Беше ли на лекар?

— Добре съм.

Но явно не беше. На пода имаше дюшек и пухена завивка пред телевизор с изключен звук. Около него се виждаха пакети с чипс, купи с мюсли, кутии от кейк и празни бутилки от бренди.

— Лорънс, какво става?

Той ме придърпа към себе си, сложи глава на рамото ми и заплака. Бях стъписана.

— Какво има? — прегърнах го и се опитах да изстискам болката от него.

— Не мога… Майка ми… — изхлипа той.

Усетих мирис на алкохол и стара пот.

— Трябва да вземеш душ и да си почистиш дрехите. Ще направя чай.

Той кимна и тръгна към банята. Порових в куфара на пода, намерих чиста кърпа и я окачих на релсата сред издигащата се пара. Отидох в кухнята, която беше отрупана с мръсни чинии и празни кутии от храна. Започнах да мия и да чистя, колкото можех. Той явно се беше изнесъл набързо, защото нямаше кърпи или гъби за миене — само няколко стари нащърбени чинии и глинени съдове, останали от времето на баба му.

Винаги съм знаела, че Лорънс е чувствителен и може да бъде емоционален, но се чудех какво може да е станало, за да предизвика този внезапен срив.

Той се появи гладко избръснат и аз му дадох чисти дрехи. Докато се обличаше, той се обърна, сякаш се срамуваше.

— Лар, каквото и да е станало, знаеш, че те обичам, нали? Това все още значи нещо.

— Много съм уморен — каза той. — Искам само да спя.

— Спомена за майка си…

— Не мога да говоря за това. Не искам никога вече да я виждам.

— Но тя те обича. Винаги си казвал, че твърде много те обича.

— Моля те, не ме питай за нея. Просто не мога.

— Ще дойдеш ли при мен за няколко дни? За колкото искаш.

Той наведе глава.

— Аз не те заслужавам. Наистина не те заслужавам.

Лорънс ме остави да шофирам, защото не беше изтрезнял и когато стигнахме в моя апартамент, веднага си легна и спа дванайсет часа.

Никога не ми каза за какво се е скарал с майка си, но то му повлия много. Не можех да си представя какво го е разстроило толкова, но трябва да призная, че някаква част от мен изпита облекчение. Той беше привързан към нея по начин, който дори колегите му намираха за странен. Те се шегуваха с това, а той винаги малко се притесняваше, че живее при нея. Остана при мен една седмица и се върна на работа. Приятелката му Хелън взела нещата, от които се нуждаел, от къщата на майка му, докато аз летях до Мадрид за снимки за реклама на червило. Когато се върнах, той се беше нанесъл окончателно в къщата. Беше отишъл в „Авалон“ с камион под наем, за да вземе легла, старинни канапета, отделни столове, маси, килими, пердета и сервиз за хранене — все неща, което не се използвали и нямало да липсват на никого. Каза, че прашасвали на тавана им от години. Помогнах му да разопакова кашони с книги и плочи, да окачим картини и пердета. Запознах се с приятелката му Хелън, когато един ден тя донесе още дреболии. Лорънс беше отишъл до железарията за боя.

— Значи вие сте тази.

— Моля?

— Не ме разбирайте грешно, той трябваше да се изнесе преди години, но майка му е много уязвима в момента.

— Мисля, че разговорът ни започна зле. Здравей, аз съм Карън.

— Аз съм Хелън. Бях първото му гадже.

Изглеждаше напориста и неприятна. Насочи ме към дневната и се огледа.

— Познавах баба му, на която беше тази къща. Стара пушка.

— Искаш ли чаша чай?

— Нанесе ли се вече тук?

Притесних се. Исках да бъда учтива, но осъзнах, че говоря така, сякаш къщата е моя.

— О, не, само помагам на Лорънс, но чаят е готов.

— Чудесно.

Тя остави кашоните пред телевизора и седна на фотьойла на Лорънс.

Положих усилие да бъда любезна.

— Как е майка му? Знам, че са се скарали, но не знам защо.

Хелън присви очи.

— Не ти ли каза? На мен също, но предполагам, че е защото се е изнесъл. Майка му е луда, но все пак мисля, че би трябвало поне да говори с нея. Нищо не му струва да вдигне телефона. Ходя там всеки втори ден. Лорънс ми плаща да я наглеждам, но тя не яде и почти не спи. Отказва да говори с Малкълм. Чувала ли си за Малкълм? Психиатърът. Казва, че ако нещо не се промени скоро, ще трябва да я вкарат в клиника.

— Боже, нямах представа, че е толкова зле.

— Тя спи в леглото му, за Бога. Лорънс трябва да отиде да я види. Мен не слуша. Да, тя е луда за връзване, но не е често спрямо нея. Тя непрекъснато плаче и казва, че има само него. Няма да му струва толкова много да я посещава веднъж седмично.

— Той също беше разстроен от спора им — много разстроен.

— И нямаш представа за какво е бил?

— Никаква.

— Може да е бил за теб.

— За мен?

— Да, че е избрал теб пред нея. Трябва да му кажеш да иде да я види.

— Никой не го кара да избира. Ще му кажа да отиде.

Тя се облегна назад.

— Е, откога ходиш с Лар?

— От няколко месеца.

— Така ли? Как се запознахте?

Въпросите ѝ бяха груби и нахални, но нямаше да се преструвам.

— Баща ми получаваше помощи от неговия офис.

Хелън се усмихна.

— На Лидия няма да ѝ хареса.

— Лидия?

— Майка му. Тя е патологичен сноб.

— Няма да ѝ хареса и че се разделих със съпруга си.

— Проклятие! Сериозно? Нищо чудно, че са се карали.

Хелън постоя още малко, за да изчака Лорънс. Говорихме достатъчно учтиво, но усещах, че не ме харесва много. Накрая трябваше да си тръгне.

— Не се обиждай, изглеждаш свястна и си красива, но между теб и Лорънс никога няма да се получи. Вие сте от различни светове.

— Не мисля, че това е твоя работа.

— Познавам го много по-отдавна от теб.

— Той ме обича.

— Приемам. Но това не стига. Успех.

Тя се измъкна през вратата, нагло забърсвайки бутилка вино от масата, докато излизаше.

— Длъжник ми е.

Бях много разстроена. Когато Лорънс се прибра, го разпитах за Хелън и нещата, които ми беше казала.

— Не ѝ обръщай внимание. Ревнува. А що се отнася до нас двамата, събрахме се при възможно най-странните обстоятелства, но успяхме да се измъкнем оттам. Да не допускаме други да ни се месят.

Не намирах появата на татко в офиса му за чак толкова странна, но думите му ме успокоиха.

— Защо се забави толкова в железарията?

— Опитах се да отида пеш, но така се уморих, че трябваше да хвана автобуса и чаках часове наред. Непрекъснато съм уморен и гладен. Опитвам се да престана да ям. Не мога да разбера защо изведнъж започна да ми се яде както преди.

Той се отпусна на канапето, вдигна крака и включи телевизора.

Не бях му казвала, но през последните седмици Лорънс беше напълнял много. Бях сигурна, че е само фаза, че всичко ще се оправи от само себе си, когато се помири с майка си. Вече не беше толкова внимателен. Изглеждаше мрачен и депресиран.

— Може би Хелън е права и трябва да отидеш да я видиш.

— Кого?

— Знаеш кого. Майка ти.

Понякога, когато Лорънс не искаше да обсъжда нещо, погледът му ставаше празен, сякаш се затваряше.

— Не.

— Виж, вече знам, че няма да ме одобри. Хелън ми каза. Но ако страда наистина, трябва да направиш усилие, Лар. Тя ти е майка.

— Не.

— Лорънс…

— Просто не ми говори за нея!

За първи път Лорънс ми повишаваше тон. В онзи момент ми напомни за Деси, който ме принуждава да се подчиня. Не бях очаквала Лорънс да се държи така. За първи път се зачудих дали не бях направила ужасна грешка. Разбира се, после ми се извини и беше изключително мил — също като Деси. Но аз бях успяла да убедя себе си, че Лорънс е по-добър. Имах нужда да ми го докаже, но можех само безпомощно да наблюдавам как все повече се затваря в себе си.

22. Лорънс

Майка ми. Опитах се да се върна към работата си, отново да обичам Карън, да бъда нормален, но не можех да прогоня мама от главата си. На девет години беше убила близначката си, но успяваше да изтика това назад в съзнанието си, да остави факта настрана и да се държи така, сякаш това никога не се беше случвало. Може би наистина е било злополука, но ако не е имало умисъл, защо никога не беше говорила за това? И сега, когато знаех, че има участие в смъртта на Ани, имах чувството, че съм живял с някаква версия на майка си. Познавах я по-добре от всички и все пак нямах представа коя е и на какво е способна. Тя можеше за миг да се превърне от емоционална развалина в някакъв робот — лишен от емоции, безсърдечен и отчужден. Малкълм, разбира се, винаги бе искал да види най-доброто в нея, затова беше склонен да ѝ повярва за Даяна, но той не знаеше нищо за Ани Дойл.

Припомних си всички разговори, които бях водил с нея за тялото на Ани и каква може да е била причината баща ми да я убие. Анализирах всички начини, по които ме беше манипулирала и си спомнях как беше говорила на баща ми през няколкото месеца преди смъртта му. Тя беше силната. Той се беше разпаднал. Те бяха съучастници в убийството на Ани. Съзнавах, че ако е било чиста злополука, нямаше да има нужда да го прикриват. Не можех да отгатна какво е накарало него или тях двамата да убият уязвимо младо момиче, но умът ми не преставаше да разиграва всички възможни сценарии и да си представя Карън на мястото на Ани. Това ме измъчваше. Майка ми беше същото чудовище като баща ми, може би и по-лошо, защото беше успяла да лъже и се преструва толкова дълго. Опитвах се да го проумея. Моята мила, крехка, уязвима майка беше убила един, ако не и двама души. Това обясняваше неврозите ѝ, снобизма ѝ, страха ѝ да напусне къщата. И ме ужасяваше. Защото, щом родителите ми бяха способни на убийство, възможно ли бе същото да важи и за мен?

Карън беше объркана от промяната в настроението ми. Нещата между нас бяха вървели чудесно и тя не заслужаваше да ѝ се сопвам така. Само проклетата Хелън да не се беше месила. Виждах как доверието изчезва от очите на Карън. Отчаяно се мъчех да поправя стореното и се опитвахме отново да се държим нормално, но установих, че трудно контролирам настроенията си, а след години на относителна стабилност ми беше трудно да контролирам и теглото си. Непрекъснато бях гладен. Опитвах се да се спортувам, за да може организмът ми да разгражда допълнителната храна, но се изморявах и при най-малкото усилие. Карън каза, че съм депресиран. Не споменаваше моя издуващ се корем, но улавях изненадания ѝ, стреснат поглед, когато свалях ризата си. Започнах да изпитвам пак стария срам и когато се любехме, беше по-различно, докато не започнах да избягвам секса от страх, че срамът ми ще се усили още повече.

В продължение на месец Карън се примиряваше с всичко това. С избухванията ми, с лошите ми настроения и растящото ми шкембе, но престана да говори за нас като за двойка и аз разбрах, че я губя. В известен смисъл бях облекчен. Не я заслужавах заради това, което семейството ми беше причинило на нейното. Не бях сигурен, че някой ден няма да ѝ причиня болка. Но знаех, че ако ме напусне, ще бъда опустошен.

Оставаха три седмици до Коледа, а ние бяхме издържали още една вечер, изпълнена с неловко мълчание. Аз бях загубил интерес към ремонта на къщата. Четки стърчаха от кутии със засъхнала боя, тапетът висеше съдран от едната стена. Без да каже нищо, тя започна да събира малкото вещи, които беше оставила в къщата — четка за зъби, няколко фланелки, някакви гримове в банята. Сложи ги в плик, оставяйки подаръците, които ѝ бях правил. Трябваше да го очаквам. Не бяхме правили любов от седмици и освен за работа почти не излизах от къщата. Може би неврозата на майка ми беше наследствена.

— Напускаш ме.

Беше по-скоро изявление, отколкото въпрос.

В очите ѝ блеснаха сълзи.

— Мислех, че ме обичаш.

— Обичам те, нямаш представа колко.

— А какво се промени?

— Аз… Как бих могъл да ти обясня?

— Ето какво, Лар. Не ме интересува дали майка ти ме харесва или не. Важно е какво мислиш ти. Не е нужно аз да се виждам с нея, но ти трябва да го направиш. Ако не се помирите, между нас е свършено. Можеш да имаш и мен, и нея в живота си. Не е нужно да избираш. Иди да я видиш.

— Не разбираш какво искаш. Не става дума за теб.

— Разбира се, че за това става дума. Не ме прави на глупачка. Иди да я видиш. Кажи ѝ, че сме заедно, но ще продължиш да я посещаваш веднъж седмично. Кажи ѝ, че не е нужно да ме вижда, но не я отрязвай. Заради двама ви. Тя няма да живее вечно. Сама е. Винаги си казвал, че си няма никого. Може да бъдеш и с двете ни. Не е нужно да избираш.

Карън е най-милият човек, когото познавам. Макар да нямаше представа защо, тя знаеше, че майка ми я презира, но все пак беше готова да ме дели с нея, защото не можеше да понесе да гледа как страдам или да слуша за страданието на майка ми. Не можех да откажа на този ултиматум, затова следобеда уредих да се видя с майка си. Бяха минали шест седмици, откакто бяхме говорили — най-дългото време, за което се бях откъсвал от нея през целия си живот.

23. Лидия

Знаех, че накрая той ще се върне. Така трябваше. С Лорънс сме обвързани. Аз го родих, затова е мой.

През шестте седмици на отсъствието му ядох малко, знаейки, че Хелън ще му съобщи всичко. Бях наистина нещастна, когато отчуждението ни продължи толкова дълго, но знаех, че плаща на Хелън да ме наглежда, тъй че не беше престанал да държи на мен. Обичаше ме истински.

Ругаех глупостта и приказливостта на Малкълм. Явно за него Хипократовата клетва не означаваше нищо. Никога не бих казала на Лорънс или Андрю за Даяна. Нямаше нужда Лорънс да знае за това, но принудена да му кажа, се обърках, когато говорех за езерцето. Синът ми помисли, че ние с Андрю сме убили заедно онова момиче. Може би беше прав, но нямаше представа защо, а знаех, че ако мога да поговоря с него, ще го накарам да разбере.

Спях и плачех в леглото му, опитвайки се да доловя миризмата му. Това беше моята стая, когато бях малка. И когато дръпнах бюрото, открих в стената старото си скривалище. Там намерих снимки на момиче, за което предположих, че е новата любовница на Лорънс. Бях изненадана, когато видях колко е красива. Снимките бяха професионални. Тя можеше да е филмова звезда. И тогава наистина се разтревожих, защото у това момиче имаше нещо, с което не можех да се състезавам. Да, красота, но и младост. Не я исках в живота ни. Намерих и идентификационната гривна и изрезки от вестници за изчезването на Ани Дойл, както и написани ръкописно ужасни фантазии как той излиза с Ани Дойл и прави секс с нея. Кога ги беше написал? Защо беше запазил тези неща? Защо не можеше да забрави миналото?

Опитах се да му се обадя, но той не вдигаше телефона в офиса и го затваряше вкъщи. Седмица след като си тръгна, дойде в „Авалон“ с камион под наем и започна да взема мебели, без да говори с мен или да ме погледне. Мина през къщата седем-осем пъти, без да обръща внимание на виковете и молбите ми. Обмислих нова свръхдоза. Хелън беше конфискувала лекарствата ми и ми ги даваше, сякаш бях дете. Беше намерила и фентермина.

— За какво вземаш това? — попита тя.

Излъгах, че Малкълм ми ги е предписал.

— Идиот — каза тя и ги пусна в тоалетната.

Хелън беше много прозорлива. Имах още един кочан с рецепти от Малкълм и можех да си изпиша каквито лекарства искам, но реших да изчакам и колкото повече чаках, толкова повече се ядосвах на Лорънс.

Но когато след шест седмици той телефонира и каза, че ще дойде в „Авалон“, за да говорим, въздъхнах с облекчение, че синът ми най-после се връща у дома. Написах му рецепта.

Бях шокирана от вида му, а мисля, че и той беше шокиран от моя. За всеки мой изгубен килограм, той беше сложил три. Приличаше повече на дебелото момче, което можех да контролирам. Това ми достави удоволствие, защото не можеше да е привлекателен за нея.

Бях отпратила Хелън и приготвила любимото му ястие. Бях се облякла внимателно, бях измила косата си и подредила масата в трапезарията. Бърборех за времето и телевизионните предавания, докато пълнех чинията му догоре.

В началото той нямаше желание да говори, но скоро успях да завържа разговор.

— Скъпи, хубаво е да те видя. Радвам се, че се върна.

— Дойдох само да те видя.

— Разбира се. Как е къщата на баба ти? Сигурно става течение с тези големи прозорци.

— Добре е.

— Но не си ли самотен там?

— Не.

— Идват ли ти приятели на гости? Защото, ако искаш, те могат да идват и тук. Аз ще си стоя в стаята.

— Само приятелката ми.

— О, имаш нова приятелка! Колко хубаво.

Престорих се, че нищо не знам. Не исках да говоря за нея. Смених темата.

— Скъпи, за Ани…

Той прокара длан по очите си.

— Не искам да говоря…

— Но трябва, защото иначе цял живот ще мислиш, че с баща ти сме чудовища, а ние не сме. Беше злополука, също като с Даяна…

— Мамо, моля те…

— Ани Дойл беше наета от баща ти да свърши нещо.

Любопитството му надделя.

— Какво?

— Нали знаеш колко отчаяно исках да имам бебе? Малко братче или сестриче за теб. Помниш ли?

Той не каза нищо, но ме гледаше, гледаше ме в устата, докато говорех. Продължих.

— Баща ти и аз… Наехме Ани… за да забременее.

— Какво?

— Идеята беше моя. Тя трябваше да забременее от баща ти и да ни даде бебето.

— Но това е абсурдно! Татко би…

— Тя трябваше да ни направи една услуга, скъпи. Не знаех, че е проститутка. Баща ти също не знаеше. Моят Андрю никога не е ходил по проститутки. Той трябваше да бъде дискретен. Един ден я хванал да му пребърква джобовете, но я съжалил. Можел да поиска да я арестуват, но вместо това ѝ помогнал. И после я помоли да помогне на нас. Плащахме ѝ щедро за услугите и след само три-четири опита тя му каза, че е бременна.

— Това е лудост! Като начало е незаконно и… Боже мой, горкият татко!

— Знам, горкият Андрю не искаше да има нищо общо, но аз бях отчаяна. Молих го и макар той да се опита да ме убеди, че идеята е ужасна, успях да го накарам да се съгласи. Нуждаех се от това бебе. Ти растеше. Какво щях да правя без теб?

— Мамо, имаш ли представа колко налудничаво говориш?

Свих рамене, за да запазя спокойствие.

— Недей. Не говори така. Винаги съм искала да напълня тази къща с деца, с живот. Не е лудост да искаш да бъдеш майка. Докато отраснах, аз нямах майка, а ми трябваше близка жена. Но нямах и сестра, защото беше мъртва.

— Но, мамо…

Не исках да ме прекъсва.

— И бях изпълнена с любов, която исках да дам. Всяко помятане разяждаше душата ми. Никога няма да разбереш какво преживявах всеки път, когато животът биваше изтръгнат от мен. Имах нужда от семейство.

Лорънс не помръдваше.

— И какво стана с Ани?

— Тя ни излъга. Искаше все повече пари. Отказа да донесе документ от лекар, че е бременна и аз все повече започвах да се съмнявам. И после… Последната вечер казах на баща ти, че искам да я видя. Той се беше… оправил с нея, беше уредил всичко, мислеше, че е бременна. Аз не се месех, но се притеснявах. Имахме много малко пари, а той ѝ плащаше месеци наред. Трябваше ми доказателство, че е бременна, затова, когато беше уж в петия месец, Андрю се скарал с нея, защото тя беше разбрала кой е и му беше признала, че изобщо не е бременна. Опитала се да го изнуди. Казала, че ще се обърне към вестниците. Той се ядосал.

— И?

— Изгубил контрол. Вината не беше негова. Беше под такова финансово напрежение, а тя ни беше окрала. Тя беше крадла, Лорънс. Използва ни, измами ни и баща ти… Загубил контрол.

Лорънс отмести празната си чиния и стана от масата. Исках да разбере, че момичето беше станало жертва на собственото си злополучно поведение. Трябваше малко да поизкривя истината.

— Убил я е.

— Да, но не е искал. Било е инцидент. Тя извадила нож. Била е уличница. Удушил я при самоотбрана. Беше ужасно разстроен. Наистина не е искал да я убие.

— Боже, бях прав. Той я е убил, но ти си виновна.

— Аз ли?

— Не мога да повярвам, че си принудила татко да изпълни този отвратителен план. Нищо чудно, че умря толкова скоро след случилото се. Стресът от всичко това го е убил.

Очите ми се насълзиха. Имах нужда Лорънс да разбере.

— Той ми липсва всеки ден. Това момиче беше зло. Опитала се е да го намушка. Притиснала го е докрай.

— Ти си го притиснала докрай. Но продължи да се държиш сякаш нищо не е станало, както след като Даяна се е удавила.

— Животът ни праща изпитания, скъпи. Трябва да ги преодолеем.

— Ани е била изпитание? Даяна е била изпитание?

Гласът на Лорънс пресекваше.

— Моля те, не драматизирай. Станалото — станало. То засяга и двама ни.

Усещах гнева му.

— Ти ме замеси. Знаеше какво е станало и ме намеси. Аз излях цимент върху гроба ѝ.

— Да, но сега трябва да забравим за всичко това и да се върнем към нормалното.

— Ти нямаш представа какво е нормално.

— Ще направя каквото искаш, мога да се променя.

— Не можеш.

— Мога…

— Мамо, никога няма да се върна да живея при теб. Никога.

— Разбирам.

Бях напълно спокойна. Усмихнах се.

— Не мога да живея в гробище.

Използвах единственото средство, с което разполагах.

— Скъпи, мога пак да те направя слаб. Виж колко си напълнял, откакто напусна тази къща.

Знам, че го наскърбих с тези думи. Той въздъхна тежко и щипна върха на носа си с палец и показалец.

— За какво говориш?

— Давах ти фентермин. Това е лекарство срещу летаргия и депресия, но страничният ефект е загуба на тегло.

Обясних откъде съм взела лекарството и как съм го спуквала в яденето му. Отидох в кухнята, извадих шишето с хапчета иззад ваниловата есенция и му го показах.

— Ето, можеш да ги задържиш. Действат чудесно. Не ти казах, защото не исках да се притесняваш за това. Исках да мислиш, че сам си отслабнал.

Лорънс се разплака, прегърнах го и сложих шишенцето в джоба му, но той яростно ме отблъсна и застана в отсрещния ъгъл на стаята.

— Това е извратено. Не мога да повярвам.

— Всичко, което правя е за теб, скъпи.

— Моля те, престани.

Спрях, защото явно всичко, което казвах, влошаваше нещата. Той отвори прозореца и си пое дълбоко дъх. Мразовитият декемврийски въздух се прокрадва в стаята. Мълчанието между нас се проточи и атмосферата стаяваше все по-хладна със спадането на температурата. Когато се обърна към мен, сълзите му бяха изсъхнали и беше сложил палец под брадичката си, както правеше Андрю, когато се канеше да каже нещо. Заговори без емоции.

— Засега ще те подкрепям финансово, колкото мога. Веднъж месечно ще идвам на вечеря.

Сърцето ми се отпусна. И това беше нещо. Можех да го обработя, за да стане веднъж седмично.

— Но при едно условие. Имам приятелка. Трябва да я приемеш. Тя ще идва с мен. Тук съм, само защото тя ме принуди.

— Но, Лорънс, не може ли да сме само ние? Ти си единственият ми роднина. Тя ще се чувства като натрапница.

— Мамо, няма да живея тук, а тя ще се чувства като натрапница само ако ти я накараш да се чувства така. Освен това… трябва да ти кажа нещо за нея.

Челото му блестеше от пот и аз се зачудих защо е толкова нервен.

— Тя е сестрата на Ани Дойл. Карън. Приятелката ми е Карън Дойл.

Втрещих се.

— Сестрата на проститутката?

— Мисля, че трябва да наричаш Ани „жертвата на убийството“. Карън не е крадла, наркоманка или проститутка. Тя е мила, добра, щедра и много красива. Ако ѝ дадеш шанс, ще я харесаш. В момента е модел, но ще учи изобразително изкуство и доста е пътувала. Може дори да си я виждала в списанията…

Той продължи да бърбори и докато говореше за нея, очите му светеха, но аз се опитах да не слушам, защото главата ми започна да пулсира, макар това да не ми попречи да го чуя да казва:

— Обичам я, мамо.

Вероломният негодник.

Някак успях да се стегна и да не покажа каква гръмотевична буря се вихри в главата ми. Лорънс попита дали може да доведе момичето на вечеря. Усмихнах се и кимнах.

— Сигурна ли си? — попита той. — Не ти ли трябва повече време, за да свикнеш с идеята? Разбира се, тя не знае какво е станало с Ани. Няма да я споменаваме. Може да ѝ стане неудобно, ако разбере, че си знаела за сестра ѝ. Наистина ли си сигурна, че си съгласна?

— Да, скъпи.

Той ме погледна неуверено.

— Радвам се, че вече знам истината за татко и Ани. Мисля, че разбирам защо го е направил и какво е направил, но е непростимо. И, мамо, мисля, че ти трябва помощ — от психиатър. Ясно е, че не можеш да кажеш на Малкълм за Ани, но трябва да отидеш при някой друг професионалист. Мисля, че си инвестирала твърде много от живота си в мен и е време да се откажеш от това.

Съгласих се с всичко, което каза и се усмихвах благосклонно на предложенията му, докато горещите, червени вълни на гнева се плискаха насам-натам между слепоочията ми.

Когато Лорънс си тръгна, се качих горе и внимателно си сложих последните остатъци от червилото на мама.

24. Лорънс

Когато най-после разбрах истината, изпитах някакво… Не съм сигурен коя е думата. Облекчение? Не, спокойствие, защото това е нещо съвсем различно. Ужасно съм разстроен от психическото състояние на майка ми и ролята, която е играла в живота и смъртта на Ани. Не мога да престана да мисля какво е направил баща ми. И се отвращавам от мисълта, че трябва да пазя тази тайна от Карън до края на живота си, но мама се съгласи да иде на психиатър и най-после прие, че съм се изнесъл от къщи. Може би това, че каза истината, ѝ е помогнало. Въпреки всичко тя ми е майка. Обичала ме е, отгледала ме е и в някаква степен съм ѝ задължен. Няма да я хвърля на вълците и дано тези разкрития ѝ донесат покой и стабилност. Тя няма повече тайни — няма какво да крие.

Като се връщам малко назад, виждам колко е била обсебена от мен през целия ми живот и се питам кога тази любов се е извратила. Склонен съм да вярвам, че е станало, след като татко умря, когато със сигурност е разбрала, че няма да има друго дете. Хелън беше права за мама от самото начало. Но ми беше жал за нея и за двама ни, защото не ѝ бях достатъчен. Чудех се дали нещо би се променило, ако беше родила друго дете или просто искаше близка връзка, като тази, която е имала с Даяна.

Майка ми беше поне непряко отговорна за смъртта на двама души, без да броим баща ми. Мисълта за всичко това щеше да виси вечно като камък на шията ми, но не мога да я изпратя на съд за убийство. Това със сигурност ще я убие, а достатъчно хора вече умряха.

След Коледа ще ида на специалист за теглото си. Бил съм дрогиран в продължение на две години. Мама явно е мислела, че ми помага и може би трябва да съм ѝ благодарен, но побеснявам при мисълта, че не ми е казала. Толкова решена е била да ме контролира. Ще започна пак да пия таблетките, за да отслабна възможно най-много. И ще пращя от енергия, ще спя малко. Правя го за кратък период, докато отида на диетолог. Карън се радва, че съм в по-добра форма, че тичам всяка сутрин преди работа и че по половината път до офиса и обратно карам колело. Нито веднъж не е споменала дебелината ми, но тя не е привлекателна, а не искам да ѝ давам други поводи за колебание относно връзката ни. Миналия петък в кръчмата Доминик я смушка, посочи ме и каза: „Красавицата и Звярът, нали разбираш?“.

Другата седмица ще отидем за първи път на вечеря у мама. Обадих ѝ се няколко пъти, за да се уверя, че не е размислила и че няма да се държи странно с Карън. Не посмях да ѝ кажа, че Карън е омъжена. Стъпка по стъпка. Но настроението на мама също много се е подобрило. Казва, че с нетърпение чака вечерята и че рови из готварските книги, за да бъде сигурна, че яденето ще е идеално. Опитвам се да скрия от Карън колко ме притеснява тази среща. Или ще си допаднат, или не, но истината е, че ако мама ме принуди да избирам, ще избера Карън.

25. Карън

Когато Лорънс ми каза, че майка му ме е поканила на вечеря, разбрах, че това е много важно за него. Беше важно и за мен. Изпитвах ужас от тази жена, която не познавах, но Лорънс изглеждаше много по-добре след посещението си при нея. Много се радвах, че го накарах да отиде. Отново започна да се спортува, заряза вредната храна и внезапно стана по-енергичен, почисти къщата и направи планове за обновлението ѝ. Бързо се измъкна от депресията и аз се зачудих винаги ли ще бъде така с нас. Реших, че ако Лорънс е склонен към пристъпи на депресия, ще остана с него. Никой не ме разбираше като него. Той ми мислеше най-доброто. Подкрепяше всичките ми решения. Не беше ревнив, нито дребнав. Исках да го направя щастлив. Сутринта преди вечерята, докато още бяхме в леглото, го попитах дали смята за добра идея да се преместя при него. Говорех неуверено, защото знаех, че по традиция мъжът би трябвало да зададе този въпрос, но исках да му покажа, че държа на него.

Той ми се усмихна.

— Да! Да, разбира се. Щях да те поканя, но се боях да не те подплаша. Това искам — официално да живеем заедно. Ако разводът беше законен, бих се оженил за теб… — той млъкна, внезапно смутен. — Ако би приела, разбира се.

— Бих приела.

Преместих главата си на неговата възглавница, целунах го по устните, той ми отвърна с бавна, сладка страст и се любихме по-нежно от всякога.

Облякох се много внимателно за вечерята. Беше началото на декември и беше студено. През седмицата бях получила голям чек от Ивон с прикрепена бележка със съвет да посетя дизайнерска разпродажба в хотел „Уестбъри“. Уговорихме се да се срещнем там. Тя знаеше малко за връзката ми с Лорънс. Не го беше виждала, но когато ѝ казах за поканата на майка му за вечеря в „Авалон“ и адреса ѝ, се зарадва за мен, но ме и предупреди.

— Ако мога да те посъветвам нещо, скъпа, бих ти казала да не ходиш там, където не ти е мястото. В такива случаи рядко се получава нещо.

Засмях се.

— Но при теб се е получило.

— Моят живот е преструвка. Не го препоръчвам на всекиго, а теб те обикнах — отвърна тя и запали дълга цигара.

В гласа ѝ се чувстваше лека тъга и аз се сетих за мъртвия ѝ син и за факта, че не го беше споменавала от деня, когато обсъждахме убийството на Ани.

На разпродажбата тя ми избра рокля от вълна и коприна в изумруденозелен оттенък. Посочих косата си. Тя вдигна очи към небето с преувеличено раздразнение. Ивон не смяташе, че червенокосите не бива никога да носят зелено — идея, заради която повечето модни къщи ме обличаха в бели, сини и ръждиви тонове.

— Глупости. Пробвай я.

Последвах съвета ѝ, роклята ми стоеше идеално.

Лорънс отвори вратата и каза:

— Леле!

— Мислиш ли, че тя ще я одобри?

— Няма значение.

Надявах се това да е истина. Бяхме се разбрали да отидем заедно в „Авалон“. Лорънс шофираше. По пътя беше мълчалив.

— Поне ми дай някакви насоки — казах аз.

— Не. Не искам да се преструваш, но гледай да не казваш „Мамка му!“ — усмихна се той.

— Като Хелън ли?

Разсмяхме се.

Когато подкара по дългата алея към къщата, аз затаих дъх. И отпред беше величествена, но когато завихме покрай стената, за да паркираме пред гаража, видях, че е два пъти по-голяма в дълбочина, отколкото на ширина.

— Боже мой!

— Това е просто къща.

Той стисна ръката ми.

— Но е…

— Просто къща — прошепна той и сложи пръст на устните ми. Целунах го.

Видях сянка през прозорците, която се размърда, когато заобиколихме към предния вход. Тя стигна там преди нас и широко разтвори вратата.

— Добре дошли, добре дошли.

Изглеждаше изключително изискана. Бях срещала на работа по-възрастни модели, на възрастта на майката на Лорънс, но годините наистина я бяха докоснали съвсем леко — само няколко посивели кичура на слепоочията и леки бръчки около яркосините очи. Беше висока и много слаба, съвсем леко прегърбена. Беше облечена семпло в черна кашмирена рокля и носеше дълъг наниз перли.

Усмихна ми се широко.

— Много се радвам най-после да се запознаем, Карън. Красива си като картинка!

Макар че Лорънс беше зад мен, усетих облекчението му.

— Много ми е приятно, госпожо Фицсаймънс.

Подадох ѝ кутия бонбони.

— Благодаря, скъпа, но моля те, наричай ме Лидия. Лорънс, ти ми каза, че е красива, но ти си изумителна, скъпа, наистина изумителна.

— Здравей, мамо.

Тя прегърна първо Лорънс, а после и мен, сърдечно, макар ръцете ѝ да бяха тънки и костеливи. После ни покани вътре. Не бях виждала такава къща през живота си. Бях се снимала в едно голямо старинно имение и „Авалон“ ми напомни на него. Кристален полилей висеше до централното стълбище и макар да си личеше, че къщата е позапусната, беше много по-величествена, отколкото си бях представяла. Помислих си какво биха казали мама и татко, ако дойдеха тук. Едва ли биха се почувствали непринудено в подобна обстановка. Чудех се как би ги приела Лидия, но с мен тя беше много мила, похвали косата и роклята ми, докато ми наливаше джин с тоник. Бях благодарна за питието, защото въпреки милото посрещане, знаех, че може да се наложи да отговарям на неудобни въпроси за миналото ми. Лорънс ми беше казал да бъда откровена, макар да призна, че не ѝ е казал за брака ми. „Запази това за някой друг ден“.

С Лорънс говориха за работата му и плановете за къщата, които тя одобри от все сърце. Каза му, че изглежда много добре, поздрави го, че пак е започнал да се спортува. После кимна към мен.

— Явно Карън ти влияе много добре.

Когато тръгна към кухнята, предложих да ѝ помогна, но тя вдигна ръце.

— Няма нужда, всичко е под контрол, не се тревожи за мен. Лорънс може да те разведе из къщата.

И тъй, Лорънс ме изведе от всекидневната по коридора в трапезарията, стаята за закуска, стаята за игри, килера, гардеробната и библиотеката, преди да ме хване за ръка и да ме поведе нагоре по стълбите.

— Един ден всичко това ще бъде наше — прошепна той.

Смушках го и се разсмяхме. Видях спалнята, в която беше спал през по-голямата част от живота си — мъжка спалня, с малко мебели и функционална въпреки украсите по тавана и огромната камина. Погледнах към улицата и голите дървета и се опитах да си представя какво ли е да израснеш в такъв лукс. Дали Ани пак щеше да бъде дива, ако бе израснала така? После побързах да си избия тази мисъл от главата.

Стар люлеещ се стол стоеше в ъгъла на стълбищната площадка.

— Никога не ми позволяваха да играя с него, не помня защо. Сигурно е твърде нестабилен — каза той.

От уважение към личната ѝ неприкосновеност не влязохме в стаята на майка му. Но другите три спални и една малка стаичка — „Тук е спала прислужницата, когато мама е била малка“ — бяха структурно красиви, макар из тях да се търкаляха счупени стари мебели, книги и кутии, покрити с прах. Голяма празна стая с огледална стена и станка за балет се намираше до спалнята на Лидия. Не можах да скрия удивлението си.

— Да, мама е танцувала балет като млада. Още се упражнява всеки ден.

Нищо чудно, че беше в такава чудесна форма.

— Ще ми покажеш ли градината? — попитах, докато се опитвах да видя отвъд отражението си в прозореца.

— Може би друг път. Сега е много студено и тъмно.

Лидия ни повика от коридора, за да каже, че вечерята е готова. Лорънс ме вдигна и ме целуна по устните, преди да изтичаме долу.

Подредбата на масата в трапезарията ме уплаши. Беше сервирано в единия ѝ край, така че Лидия щеше да седи начело на масата, а ние с Лорънс — от двете ѝ страни. Бях изкарала курс по етикет заради Ивон, но имаше твърде много вилици и ножове и не помнех коя е чинията за гарнитура. Лорънс забеляза объркването ми и каза с устни: „Гледай мен“.

С Лидия седнахме и тя помоли Лорънс да разреже агнешката плешка.

— Сега не им е сезонът, затова се боя, че е от фризера на супермаркета. Дано обичаш агнешко, Карън.

— О, да. Сигурна съм, че ще е много вкусно.

С напредването на вечерята забелязах, че Лорънс се отпуска. Лидия не прояви никакъв снобизъм, не забелязах и признак на някоя от неврозите ѝ. Беше мила, очарователна и много приказлива. Може би я бях хванала в добър ден или скорошният им спор с Лорънс я беше направил по-предпазлива. А може би той беше преувеличил ужасно състоянието и маниерите ѝ, защото тя беше много мила с мен.

— Разбрах, че сте се запознали, защото баща ти е ходел в офиса на Лорънс. Това е интересно. От това, което виждам по телевизията, днес всички се запознават в безвкусни нощни клубове.

— Карън не обича много нощните клубове — каза Лорънс.

— Много разумно — каза тя и се усмихна.

— Баща ми вече не ползва социални помощи. Преди няколко месеца си намери работа.

— Това е чудесно. Каква работа?

— Портиер в болница.

Видях, че Лорънс замръзна.

— Така ли? Сигурно е много мил и грижовен човек, щом върши такава работа. Мисля, че е възхитително, а ти, Лорънс?

— Много мил човек, мамо. Някой път ще ви запозная.

Лорънс се усмихна на майка си и тя сложи ръка върху неговата, вероятно за да го успокои.

Тя ни наля вино и когато отнесе чиниите в кухнята, отказвайки всякаква помощ, казах на Лорънс:

— Не знам защо се тревожеше. Тя е чудесна.

— Знам, не мога да повярвам. Определено се държи прекрасно.

Лидия отново влезе в стаята.

— Колко съм глупава! Забравих да взема още вино. Беше в списъка ми и чак сега видях, че не съм го задраскала. Съжалявам.

— Спокойно, мамо, пихме достатъчно.

— Но аз исках да поседнем в дневната и да чуя нещо за пътуванията на Карън. Щях да купя италианско вино, за да напомни и на двама ви за Рим.

С Лорънс се спогледахме бързо.

— Не съм глупава, скъпи. А и Карън може да ме вдъхнови да отлетя нанякъде.

Предложих да отида до най-близкия магазин, но Лидия не искаше и да чуе. Предложих на Лорънс да отиде, но той се колебаеше.

— Моля те, Лорънс, искам да разкажа на майка ти за Париж и Милано. Мисля, че Париж ще ѝ хареса.

Той не беше убеден, но се съгласи.

— Ще се върна колкото може по-бързо.

Майка му го погледна и се усмихна широко.

— Скъпи, не се тревожи, тя е очарователна. Опитай се да намериш кианти.

След като Лорънс си тръгна, тя ми позволи да ѝ помогна малко в кухнята. Разговаряхме, докато подсушавах чиниите.

— Погледни натам, виждаш ли? Там имаше декоративно езерце, когато бях малка.

Допрях лице до стъклото, но видях само издигната каменна платформа върху тревата с малка каменна конструкция отгоре.

— Какво е това?

— Старата баня за птички, която стоеше в езерцето. Преди пет-шест години Лорънс реши да я циментира и направи това. Не знам какво го прихвана. Преди това не беше проявявал интерес към градината, но този път никой не можа да го спре. А пак беше зима — горе-долу по това време на годината. Не е ли странно?

Разсмях се и се съгласих, че е странно.

— И знаеш ли, откакто я направи, не е стъпил в тази градина.

Отидохме в дневната и седнахме в светлината на камината на тапицирани кресла, леко оръфани по ъглите, макар да си личеше, че платът е бил скъп.

— Искаш ли да видиш снимки на Лорънс като малък?

Съгласих се с готовност и тя седна на облегалката на креслото ми с подвързания в кожа албум. Разгърна страниците и посочи какво очарователно бебе е бил, и наистина беше много сладък, махаше с лъжица към фотоапарата. Имаше и негова снимка на около пет години с шапка, която му беше твърде голяма.

— Меката шапка на дядо му. Лорънс все си я слагаше, дори когато порасна. Много си я обичаше. Трябва да го питам какво е станало с нея. Не съм я виждала от около шест години. Но предполагам, че напоследък не са на мода.

Лидия разлисти още страници и аз ахнах, когато видях снимката на Лорънс, доста дебел, застанал с нея до стар морскосин ягуар. Познавах всички модели ягуар от онова време. Успях да овладея гласа си.

— Къде е правена тази снимка? Чия е колата?

— Беше на съпруга ми. Ягуар седан от 1957 година. Един Бог знае колко пари вложи в него, за да го поддържа в движение заради Лорънс.

— Заради Лорънс?

— О, да, Лорънс помоли Андрю да го научи да шофира, когато беше на седемнайсет години. Беше обсебен от тази стара кола. Караха се ужасно за нея. Лорънс дори нямаше книжка по онова време. Не ти ли е казвал? Един ден след смъртта на Андрю я продаде просто така — сякаш никога не беше имала значение. Трябва да те предупредя. Лорънс е прекрасен, но си има странности — тя ми се усмихна. — Да го беше видял как кара в тази кола със старата шапка на дядо си. Беше толкова забавен!

Бях пила само една чаша вино след джина с тоник, но ме обливаха горещи и студени вълни, чувствах се объркана и отвратена. Лидия забеляза.

— Добре ли си, скъпа? Много си бледа. Да ти донеса ли чаша вода?

Това е съвсем нормално, казах си. Разбира се, че Лорънс никога не би ми казал, че е карал такава кола и е носил такава шапка. Знаел е, че това ще ме разстрои. Възвърнах си самообладанието. Лидия се върна с чаша вода и картонена кутия.

— Ето, пийни, горкичката ми. Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм, само леко главоболие.

— Между другото, намерих тези неща в старото скривалище в спалнята на Лорънс. Сигурно са стари боклуци, но може да поиска да ги вземе в къщата.

Тя остави кутията в скута ми и излезе пак, за да напълни кофата с въглища.

Вътре имаше снимки, поставени с гърба нагоре и аз внимателно ги обърнах. Бяха мои. Почувствах се по-добре. Не беше редно, но отново бръкнах в кутията и намерих още мои снимки, изрязани от списания, а под тях — пожълтели изрезки от вестници. Взех ги и ги разтворих. Бяха ми смътно познати. От ноември и декември 1980 година. Всички съобщения за изчезването на сестра ми. Лорънс явно беше положил много старания в търсенето. Но после се спрях и се запитах: откъде би могъл да ги има? Бяхме се запознали миналата година. Нямаше логика. В кутията имаше още нещо. Кибритена кутия, увита в салфетка. Ръцете ми трепереха, когато я отворих, без повече да се притеснявам, че е нередно.

Завъртях счупената идентификационна гривна в ръце. Надписът беше там: Марни. Единият край беше счупен, но видях, че закопчалката ѝ беше алено червена там, където я беше докоснала Ани, преди лакът ѝ да изсъхне, в деня, когато ѝ я дадох.

Скочих от креслото и съборих всичко на земята. Опитвах се да подредя всички мисли, които се блъскаха в главата ми, но нямаше начин Лорънс да е взел тази гривна от друг, освен от Ани. Имал е колата, имал е шапката, имаше гривната и изрезките от вестници за нея. Колелцата в главата ми се въртяха, когато Лидия се върна и ме заговори, но аз не чувах какво казва, не можех да повярвам на всички доказателства, които ме заобикаляха. Опитах се да си спомня как беше влязъл в живота ни. Татко ми беше казал, че човекът от социалните помощи е положил специални грижи за него, дълго преди двамата да се запознаем. Не беше написал писмата от Ани, за да ни успокои, а за да ни заблуди.

Убиецът на Ани не беше мъртъв. Лорънс я беше убил. Лорънс беше убил сестра ми. Претичах покрай Лидия, хукнах към входната врата, по алеята към портата. Точно когато я стигнах, Лорънс влезе с колата. Замръзнах на място.

— Къде отиваш? Какво стана? Добре ли си?

Отново се затичах, колкото можех по-бързо. Той изскочи от колата, викайки след мен, после също се затича, но още беше доста тежък и аз го надбягах. Тичах и тичах, докато изчезна от погледа ми, после влязох в най-близката телефонна кабина и набрах 999.

26. Лидия

Лорънс ме блъсна в другия край на стаята. Не знаех, че е толкова избухлив, макар да предполагам, че го е наследил от Андрю.

Той нахлу в къщата задъхан и зачервен. Бях прибрала изсипаното от кутията заедно с албума.

— Какво направи? Какво ѝ каза?

— Трябва да те предупредя, Лорънс, че вероятно ще те арестуват много скоро.

— Какво? Какви ги говориш? Карън е ужасена. Избяга от мен. Какво стана?

— Не биваше да ме предаваш. Дадох ти възможност да се върнеш у дома, а ти избра сестрата на уличницата пред мен.

Той побесня и изръмжа през зъби:

— Какво ѝ каза?

— Нищо не ѝ казах направо, а ѝ показах доказателствата.

— Какви доказателства?

— Доказателствата, че си убил сестра ѝ.

— Но… Били сте татко и ти — той поклати глава. — Ти не би го направила. В това няма логика. Тя никога не би повярвала.

— Ти уби Ани Дойл, опитах се да те предпазя, но повече не мога да те подкрепям.

— Боже мой, ти си по-луда от всякога.

— Всичко е тук. Карън видя всички доказателства.

— Защо се държиш така? Каква извратена игра играеш сега?

— Не е игра. Майчинството никога не е игра. Ти ме отхвърли, макар да знаеше, че ще ми причиниш болка. Избра нея пред мен. Мога да направя с теб каквото искам и сега избирам да те пратя в затвора!

— За бога, мамо, говориш в гатанки. Какво точно ѝ каза?

— Показах ѝ снимка, на която стоиш до старата кола на баща си. Казах ѝ, че на 17 години си я карал.

— Но аз не съм я карал. Ти ме научи да шофирам години по-късно.

— Лесно забравяш, скъпи. Баща ти те научи да караш ягуара. Ти настояваше.

Лорънс дръпна яката на ризата си и се облегна на пианото, за да не падне.

— И снимката ти като малък с шапката на дядо ти. Казах ѝ колко си бил привързан към нея допреди… около шест години, когато внезапно е изчезнала.

— Това е лъжа! Никога не съм я носил!

— Ти забравяш онова, което не ти изнася. Дадох ѝ всички изрезки, ужасните ти писания и евтината гривна на проститутката, която криеше в дупката зад бюрото си. Карън веднага я позна. А докато те нямаше, ѝ показах и гробницата в градината, която ти така мило построи.

Той загуби контрол и пристъпи към мен, зачервен и пръскащ слюнка. Буквално ме хвърли през стаята. Масичката за кафе омекоти падането, но веднага усетих, че китката ми е пострадала. Тогава чухме сирените. Погледнах с гняв към неблагодарното хлапе, в което бях инвестирала живота си. Казах му много тихо:

— Трябваше да ме послушаш. Сега сигурно ще се омъжа за Малкълм. Ти не ми остави избор. Взаимно ще се направим нещастни, но той никога няма да ме напусне. Не е такъв тип.

После всичко сякаш забави ход и се върнах обратно във времето. Лорънс беше много зачервен, дишаше накъсано и очите му се въртяха странно. Той притисна ръка към гърдите си и падна на земята. Точно като баща си. Зад прозореца проблясва синя светлина и на вратата се затропа. Пуснах полицаите и извиках да се обадят за линейка. Но Лорънс беше подбелил очи като Ани и тялото му беше отпуснато като на Даяна.

Когато линейката дойде, ми позволиха да пътувам с Лорънс до болницата. Докато ми помагаха да се кача на високото стъпало, видях Карън да плаче на задната седалка на една от полицейските коли, разпръснати по моравата ни.

Накрая получих каквото исках. Синът ми ще остане у дома с мен завинаги. Никога няма да спори и ще прави каквото му кажа. Сърдечният удар, който получи, прекъснал притока на кислород към мозъка му. Това означава, че умствено е дете, а физически е леко увреден. Устата му често зейва отворена и краката му се обръщат навътре. Тъй като знаеха за престъплението му, служителите от рехабилитационния център се отнасяха грубо с него. Аз се грижех да си прави упражненията всеки ден. Контролирам всяко нещо за него и той не възразява.

Той пак е моето дете и не се налага да се омъжвам за Малкълм, тъй като няма да съм сама. Лорънс е наследил слабите кръвоносни съдове на баща си и дядо си, макар медиците да казаха, че количеството фентермин в организма му и рязкото му напълняване и отслабване също са допринесли за сърдечния арест.

Полицията нахлу в дома ми, разпитваха ме часове наред. Откриха всички доказателства, които инкриминираха Лорънс, разкопаха езерото, както предвиждах, и откриха останките на Ани Дойл. Не ме допуснаха в дома ми, докато криминалистите изследваха всичко, но аз прекарвах дните си в болницата, а нощите у Малкълм, когато започна медийната буря.

„Проститутка, убита от ученик!“

„Заподозрян в убийство получава сърдечен удар, когато го арестуват.“

„Топ моделът Карън Фенлън добре познавала мъжа, заподозрян в убийството на сестра ѝ.“

Името ѝ било Фенлън. По мъж. Тя изобщо нямаше право над моя Лорънс. Каква наглост да мисли, че може да омагьоса сина ми с недодялания си акцент и отвратителните си маниери на масата. Всичките ѝ снимки от списанията се публикуваха със заглавия, които крещяха: „Сестра на убита проститутка“.

Заради състоянието си Лорънс не можеше да бъде изправен пред съда. Затова и вестниците не можеха да споменат името му, но Дъблин е малък град и всеки, който е от значение, след няколко дни разбра, че Лорънс е заподозреният. През това време трябваше да се владея. Мразех публичността, но знаех, че ако ме приберат отново в клиниката, Фин и Роузи ще извадят пълномощно и ще продадат „Авалон“, затова трябваше да се стегна и да остана с ясен разум. Малкълм ме подкрепяше.

Всички бяха шокирани. На никой от колегите на Лорънс не му бе минавало и през ум, че е способен на подобно нещо. За моя изненада Хелън беше неутешима. Посети ме няколко пъти, опитвайки се да разбере как го беше скрил от нея, да му намери оправдание. Пролях горчиви сълзи с нея, но заявих, че понякога Лорънс е бил склонен към изблици на насилие. При последното ни спречкване ми беше счупил китката, тъй че имах убедително доказателство. Хелън пресметна, че е излизала с Лорънс по времето, когато изчезна Ани. Но тъй като никой не би могъл да установи точното време и датата на смъртта на Ани, тя нямаше как да разбере, че може да му осигури алиби.

Доколкото разбирам, Карън Фенлън е зарязала кариерата си на модел и се е върнала при съпруга си, който е бил достатъчно глупав да я приеме.

Три месеца след инфаркта на Лорънс ми позволиха да се върна в „Авалон“. Дни наред чистих всяка следа от полицейското разследване в дома ми. Малкълм дойде, напълни отново езерцето и посади розови храсти. После освободиха Лорънс под моя опека. Той едва говореше, но беше изключително кротък. Вече никога нямаше да може да чете или пише, никога нямаше да може да се грижи сам за себе си. Трябваше му помощ с храненето, но се справяше с тоалетната и по-голямата част от обличането. Бърбореше безсмислено, но можеше да произнася думата „мамо“ и можеше да посочва нещата, които иска.

Малкълм остана при мен месеци наред, като се опитваше да ме утеши, но за щастие, макар всеки ден да се занимаваше с психически нестабилни хора, реши, че случаите с умствено увредените са по-сложни и изчезна от живота ни, идваше само когато ми трябваше за някоя мъжка работа по къщата.

Тъй като Лорънс вече не е с разума си, успях да прехвърля къщата на Елинор на мое име. Продадох я веднага. Ще трябва да живеем с печалбата значително време. Трябва бързо да спечелим пари. Правителството отпусна социална помощ на Лорънс и с моята пенсия това означаваше, че няма да гладуваме. След известно време Хелън остана единственият ни посетител, като изключим някой и друг социален работник. Но общо взето, сме си сами с Лорънс. Не мисля, че той разбира много, но често, много често го намирам да стои на кухненския прозорец и да гледа навън. Питам го какво гледа, но той не отговаря, а погледът му е празен.