Стоманена целувка

1.

Понякога ти провървява.

Амелия Сакс караше червения си като артериална кръв „Форд Торино“ по търговската отсечка на Хенри Стрийт в Бруклин, без да обръща голямо внимание на пешеходците и уличното движение, когато съзря заподозрения.

Какви бяха шансовете?

Помогна ѝ фактът, че Неизвестният заподозрян 40 имаше необикновена външност. Висок и доста слаб, той се открояваше в тълпата. И все пак само това не е достатъчно, за да те забележат в човешкото множество. В нощта преди две седмици, когато той беше пребил до смърт жертвата си обаче, свидетел бе съобщил, че убиецът е бил със спортно сако на карета и бейзболна шапка на „Брейвс“. Сакс беше направила необходимото, макар и без надежда — бе разпространила информацията до полицейските участъци и се беше придвижила към други аспекти на разследването… и към други разследвания. Детективите от Криминалния отдел имаха много работа.

Преди час обаче патрулиращ полицай от Осемдесет и четвърти участък, който правел обиколката си близо до Бруклин Хайтс Променад, беше забелязал подозрителен човек и се бе обадил на Сакс — водещата разследването. Убийството беше станало късно през нощта на запустял строителен обект и извършителят очевидно не знаеше, че има свидетел, затова сигурно се чувстваше в безопасност, защото беше облякъл същите дрехи. Патрулният полицай го беше изгубил в тълпата, но въпреки това Сакс бързо се отправи към мястото и повика подкрепления, макар че този район на града беше голям и населен с десетки хиляди подобно облечени хора. Тя иронично си помисли, че вероятността да открие господин Четиридесет там, на практика не съществува.

Но по дяволите, той беше там и вървеше с големи крачки. Висок, кльощав, със зелено сако, бейзболна шапка и всичко останало, въпреки че в гръб Сакс не можеше да види името на отбора, изписано на шапката.

Тя спря на автобусна лента, хвърли полицейската табелка на таблото и слезе от колата, като в последния момент видя някакъв велосипедист самоубиец, който се размина на сантиметри от сблъсък с вратата на ториното. Той се обърна, но не за да обвини, а да огледа по-добре високата червенокоса бивша манекенка, със съсредоточен поглед и оръжие на хълбока над черните джинси.

Амелия тръгна по тротоара, следвайки убиеца. Дългурестият мъж се движеше с широки крачки. Краката му бяха дълги, но тънки. Сакс забеляза, че той носи маратонки, и си помисли, че те са много по-удобни за бягане по мокрия от априлските дъждове бетон от нейните ботуши с кожени подметки. Донякъде ѝ се искаше той да е по-предпазлив и да погледне през рамо, за да може да види лицето му. Чертите му все още бяха неизвестни. Мъжът обаче крачеше със странната си походка, отпуснал ръце до тялото си и преметнал раница през наведеното си рамо.

Сакс се запита дали оръжието на убийството е вътре — чукът със заоблен край, предназначен за приглаждане на метални ръбове и занитване. Извършителят беше използвал тази страна на чука за убийството, не разцепа за вадене на гвоздеи в другия край. Заключението какво беше разбило черепа на Тод Уилямс беше дошло от базата данни, която Линкълн Райм беше създал за Нюйоркската полиция и Института по съдебна медицина, озаглавена „Въздействие на различни оръжия върху човешкото тяло. Трета част: Травма, нанесена с тъп предмет“. Базата данни беше на Райм, но Амелия беше принудена да извърши анализите сама. Без него.

Тя сякаш почувства удар в стомаха при тази мисъл и бързо я прогони от съзнанието си.

Отново си представи раните на жертвата. Онова, което бе преживял двайсет и девет годишният жител на Манхатън, беше ужасно — пребит до смърт и обран, докато се беше приближавал към нощен клуб с метафоричното име „40 градуса север“. Сакс беше научила, че това е географската ширина на Ийст Вилидж, където се намираше клубът.

Сега Неизвестният заподозрян 40, кръстен на името на нощния клуб, пресичаше улицата на светофара. Какво странно телосложение. Той беше висок повече от метър и осемдесет, но въпреки това сигурно не тежеше повече от шейсет и четири — шейсет и осем килограма.

Амелия разбра накъде се е отправил и предупреди диспечера да каже на подкрепленията, че заподозреният влиза в пететажен търговски център на Хенри Стрийт, и се вмъкна вътре след него.

Заедно със „сянката“ си, следваща го на дискретно разстояние, господин Четиридесет се смеси с тълпата купувачи. Хората в този град постоянно бяха в движение, същински жужащи атоми, вълни от хора от всякакъв пол, възраст, цвят и размери. Ню Йорк имаше свой часовник и въпреки че времето за обяд беше минало, служители, които трябваше да са в офисите, и ученици, които трябваше да са на училище, бяха тук, харчеха пари, ядяха, разхождаха се, гледаха стоките, пишеха есемеси и разговаряха.

И значително усложняваха плановете за арест на Амелия Сакс.

Четиридесет се отправи към втория етаж. Продължи да върви целенасочено през ярко осветения мол, който приличаше толкова много на всички други, че можеше да е навсякъде — в Парамус, Остин или Портланд. От закусвалните се разнасяше миризма на пържено и на лук, а от магазините за козметика ухаеше на парфюми. Амелия се зачуди какво прави тук Четиридесет. Искаше да си купи нещо?

Може би в момента заподозреният нямаше намерение да пазарува, а да се нахрани, защото влезе в „Старбъкс“.

Сакс се скри зад колона близо до ескалатора, на шест-седем метра от входа на кафенето. Внимаваше мъжът да не я забележи. Трябваше да бъде сигурна, че той няма да заподозре, че го следят. Нямаше вид, че носи оръжие. Всяко ченге знае, че хората вървят по особен начин, когато имат пистолет в джоба си — някак по-бдително, с по-скована походка — но това не означаваше, че заподозреният не е въоръжен. И ако усетеше, че Амелия го следи, и започнеше да стреля? Щеше да стане касапница.

Тя хвърли бърз поглед в кафенето и видя, че мъжът е стигнал до бюфета и си взима два сандвича, а след това очевидно си поръчва напитка. Или вероятно две. Той плати и се скри от погледа ѝ. Сигурно чакаше капучиното си или мока. Нещо по-така. Ако си беше поръчал филтрирано кафе, щяха да му го дадат веднага.

Щеше ли да се храни там, или щеше да излезе? Два сандвича. Чакаше ли някого? Или един за сега, а другият за по-късно?

Сакс се двоумеше. Къде беше най-удобното място да го арестува? Навън, на улицата, в кафенето или на друго място в мола? Да, търговският център и „Старбъкс“ бяха пълни с хора, но на улицата имаше още по-големи тълпи. Нямаше идеално решение за ареста.

Минаха няколко минути, а Четиридесет не излизаше. Амелия предположи, че той обядва. Но щеше ли да се срещне с някого?

Това допълнително би усложнило ареста.

Телефонът ѝ иззвъня.

— Амелия, Бъди Евърет.

— Здравей — тихо отговори тя на патрулния полицай от Осемдесет и четвърти участък. Двамата се познаваха добре.

— Ние сме навън. Аз и Дод. И още една кола с трима полицаи.

— Той е в „Старбъкс“, на втория етаж.

В същия момент Сакс видя доставчик с количка, натоварена с кашони с емблемата на „Старбъкс“ — морска сирена. Това означаваше, че кафенето няма заден изход. Четиридесет беше заклещен в задънена улица. Вярно, вътре имаше хора, потенциални свидетели, но те бяха по-малко, отколкото в мола или на улицата.

— Искам да го арестувам тук — каза тя на Евърет.

— Вътре ли? Хубаво. — Последва кратко мълчание. — Там ли е най-добре?

Той няма да се измъкне, помисли си Амелия.

— Да. Елате веднага.

— Тръгваме.

Сакс надникна бързо в кафенето и пак се скри. Не видя заподозрения. Сигурно седеше някъде в задната част на заведението. Амелия се промъкна надясно и се приближи до отворения свод на кафенето. Щом тя не го вижда, и той не я вижда.

Сакс и екипът щяха да обградят…

В този миг Амелия ахна, защото чу внезапен пронизителен писък зад себе си. Ужасяващ вопъл на човек, изпитващ болка. Беше толкова сърцераздирателен и силен, че не можа да разбере дали е мъжки или женски.

Звукът се чу от върха на ескалатора, който свързваше първия с втория етаж.

О, боже…

Горният панел на ескалатора, където хората стъпваха, слизайки от движещите се стълби, се беше отворил и някой беше паднал в работещия механизъм.

— Помощ! Не! Моля ви! Моля ви! Моля ви! — разнесе се мъжки глас и после думите отново се сляха в писък.

Клиенти и служители се развикаха. Онези на стъпалата на повредения ескалатор, който все още се движеше, отскочиха назад или хукнаха надолу срещу движението. Хората на съседния ескалатор, който се спускаше надолу, също скочиха, може би мислейки, че механизмът ще погълне и тях. Неколцина паднаха на купчина на пода.

Сакс погледна към кафенето.

Нямаше следа от Четиридесет. Беше ли видял полицейската ѝ значка на колана или оръжието, когато като всички други се бе обърнал да види злополуката?

Тя се обади на Евърет, каза му за нещастния случай и поръча да съобщи на диспечера, а след това да завардят изходите. Неизвестният заподозрян 40 може би я беше видял и сега бягаше. Амелия се втурна към ескалатора и забеляза, че някой е натиснал аварийния бутон. Движещите се стълби намалиха скоростта и после спряха.

— Спрете го, спрете го! — изкрещя човекът, заклещен вътре.

Сакс стъпи върху горната част на платформата и погледна в зеещия отвор. Мъж на средна възраст — четиридесет-четиридесет и пет годишен — беше заклещен в зъбните колела на мотора, който беше монтиран на пода на около два и половина метра под отворилия се алуминиев капак за поддръжка. Моторът продължаваше да се върти, въпреки че някой беше натиснал аварийния бутон. Вероятно само беше изключил съединителя с движещите се стъпала. Горкият човек беше заклещен в кръста. Беше обърнат на една страна и размахваше ръце срещу механизма. Зъбните колела се бяха забили дълбоко в тялото му. Дрехите му бяха напоени с кръв, която се стичаше на пода на дъното на шахтата. Той носеше бяла риза с табелка с името си. Вероятно беше служител в някой от магазините в мола.

Сакс погледна тълпата. И там имаше служители, няколко човека от охраната, но никой не правеше нищо, за да помогне. Поразени лица. Някои, изглежда, се обаждаха на 911, но повечето снимаха с мобилните си телефони.

— Помощта идва! — извика на пострадалия Амелия. — Аз съм полицай. Ще сляза там долу.

— Боже, колко боли! — Той отново изпищя.

Сакс усети вибрациите от звука в гърдите си.

Кръвоизливът трябва да спре, реши тя. И ти си единствената, която ще го направи. Слизай долу.

Амелия напрегна мускули и отвори по-широко капака. Не носеше много бижута, но изхлузи от пръста си единствения си аксесоар — пръстен със син камък — защото се опасяваше, че може да заклещи ръката ѝ в зъбните колела. Въпреки че тялото на мъжа беше блокирало единия ред, вторият, задвижващ ескалатора надолу, все още работеше. Стремейки се да не обръща внимание на клаустрофобията си, Сакс започна да се спуска в тясната шахта. Имаше стълба за работниците, но се състоеше от тесни метални стъпенки, които бяха хлъзгави от кръвта на пострадалия. Той очевидно беше прерязан от острия ръб на капака, когато беше паднал. Амелия се вкопчи с пръстите на ръцете и краката си в стъпенките. Паднеше ли, щеше да се стовари върху мъжа, а точно до него имаше втори ред работещи зъбни колела. Кракът ѝ се плъзна и мускулите на раменете ѝ се схванаха от напрежение. Подметката на единия ѝ ботуш леко докосна работещите зъбни колела, които изрязаха бразда в нея и закачиха края на джинсите ѝ. Амелия бързо дръпна крака си.

И после се спусна на пода… Дръж се, дръж се, каза си тя или си го помисли и за себе си, и за пострадалия.

Писъците на мъжа не стихваха. Пепеляво бледото му лице се беше сбръчкало и кожата му блестеше от пот.

— Моля те, Боже…

Амелия се промъкна внимателно покрай втория ред зъбни колела, като два пъти се подхлъзна в кръвта. Веднъж кракът ѝ неволно се протегна, кръстът ѝ се скова и тя полетя към въртящото се зъбно колело.

Успя да спре точно преди лицето ѝ да докосне метала. Пак се подхлъзна. И пак се хвана.

— Аз съм полицай — повтори тя. — Медиците ще дойдат всеки момент.

— Положението е лошо. Много боли. О, колко много боли!

Амелия вдигна глава и извика:

— Някой от поддръжката! Някой от управата! Спрете проклетото нещо! Не стъпалата, а моторът! Изключете го!

Къде бяха пожарникарите, по дяволите? Сакс огледа раната на човека. Нямаше представа какво да направи. Съблече якето си и го притисна до разкъсаната плът на корема и слабините на мъжа, но това не помогна много за спирането на кръвоизлива.

— Ох, ох, ох! — стенеше човекът.

Амелия носеше незаконен, но много остър сгъваем нож в задния си джоб и потърси кабел, който да среже, но не видя такова нещо. Как може да направиш такава машина и да не сложиш копче за изключване? Господи. Тя се вбеси от некомпетентността.

— Съпругата ми — прошепна мъжът.

— Не говорете. Всичко ще бъде наред — успокои го Сакс, макар да знаеше, че нищо няма да се оправи. Тялото му представляваше кървава каша. Дори да оцелее, никога нямаше да бъде същият.

— Съпругата ми. Тя е… Ще отидеш ли при нея? Синът ми. Кажи им, че ги обичам.

— Сам ще им го кажеш, Грег — отговори тя, прочитайки името му на табелката на гърдите му.

— Ти си ченге.

— Точно така. И ей сега ще дойдат медиците…

— Дай ми пистолета си.

— Какво?

Той продължи да пищи. По лицето му се стичаха сълзи.

— Моля те, дай ми пистолета си! Как се стреля? Кажи ми!

— Не мога да го направя, Грег — промълви Амелия и хвана ръката му, а с другата си длан избърса потта от лицето му.

— Много ме боли… Не издържам. — Той изпищя още по-силно отпреди. — Искам всичко да свърши!

Сакс не беше виждала по-безнадежден израз в нечии очи.

— Моля те, за бога, дай ми пистолета си!

Амелия спусна ръка и извади пистолета си „Глок“ от колана.

Ченге.

Това не беше хубаво. Никак не беше хубаво.

Високата жена. Черни джинси. Красиво лице. И, ах, червена коса…

Ченге.

Оставям я при ескалатора и тръгвам сред тълпите в мола.

Тя не знае, че съм я видял. О, да, видях я добре и ясно. Писъкът на мъжа, който изчезна в челюстите на машината, накара всички да погледнат по посока на звука, но не и нея. Тя се обръщаше да потърси мен в приятното кафене „Старбъкс“.

Видях пистолета на хълбока ѝ и полицейската значка. Не частно ченге или наемник, а истинско. Чистокръвно. Тя…

Хей, какво беше това?

Изстрел. Не си падам много по оръжията, но съм стрелял с пистолет. Това несъмнено беше пистолет.

Озадачаващо. Да, да, тук има нещо странно. Дали полицайката — ще я нарека Червенокоска заради косата ѝ — смяташе да арестува някой друг? Трудно е да се каже. Може би беше погнала мен заради пакостите, които съм си наумил. Вероятно заради труповете, които изхвърлих в онова тинесто езеро близо до Нюарк преди известно време. За да потънат, завързах за краката им пудовки, каквито си купуват дебеланковците, за да ги използват шест пъти и половина и никога повече. В пресата не се споменаваше нито дума за случая, но все пак това е Ню Джърси, където стават много убийства. Поредният труп? Не си заслужава да пишем репортаж. Виж, „Метс“ са победили със седем точки разлика! Или пък полицайката ме издирваше заради кавгата на онази слабо осветена улица в Манхатън и човека с прерязано гърло. Или може би заради строежа зад клуб „40 градуса север“, където пак оставих готина пратка с разбита глава.

Разпознал ли ме е някой на онези места, докато режа или разбивам?

Възможно е. Аз се отличавам по външност, ръст и тегло.

Ще предположа, че тя иска мен. Трябва да наведа глава, да прегърбя рамене и да се махна оттук. По-добре е да се смаля със седем-осем сантиметра, отколкото да стърча над другите.

Ами изстрелът? За какво беше? Дали Червенокоска преследваше някой още по-опасен от мен? Ще гледам новините по-късно.

Навсякъде е пълно с хора, които се движат бързо. Повечето не ме поглеждат, колкото и да съм висок, кльощав и с дълги крака и пръсти. Единственото им желание е да излязат от мола и да избягат от писъците и изстрела. Магазините и закусвалните се опразват. Хората се страхуват от терористи, откачалки с камуфлажно облекло, които наръгват с нож, разрязват и стрелят по целия свят от гняв или заради смахнатите си мозъци. „Ислямска държава“. „Ал Кайда“. Милициите. Всички са настръхнали.

Завивам тук и се промъквам между мъжки чорапи и бельо.

Хенри Стрийт, Изход 4, е право пред мен. Оттам ли да изляза?

По-добре да спра. Поемам си дълбоко дъх. Няма да бързам. Първо ще се отърва от зеленото сако и бейзболната шапка. Ще си купя нещо ново. Шмугвам се в евтин магазин, за да платя в брой за синьо италианско сако, произведено в Китай. Има дължина деветдесет сантиметра. Какъв късмет. Трудно е да намериш този размер. Хипстърска мека шапка. Младеж от Близкия изток прибира парите ми в касата, докато пише съобщение на мобилния си телефон. Колко неучтиво. Ще ми се да му разбия черепа. Поне не ме поглежда. Това е хубаво. Слагам в раницата старото си зелено карирано сако. То е от брат ми, затова не го изхвърлям. Пъхам в раницата и спортната шапка.

Хипстърът с италианско сако, произведено в Китай, излиза от магазина и се връща в мола. Е, откъде да избягам? Изходът към Хенри Стрийт?

Не. Идеята не е умна. Навън ще има куп ченгета.

Оглеждам се наоколо. Навсякъде. Аха, служебна врата. Убеден съм, че ще има товарна платформа.

Минавам спокойно през вратата, сякаш работя в мола, като я бутам само с кокалчетата на пръстите си, не с длани, за да не оставя отпечатъци, покрай табелка с надпис „Само за служители“.

Какъв късмет извадих с ескалатора, когато се разнесоха писъците и Червенокоска хукна натам. Провървя ми.

Навеждам глава и вървя с отмерени крачки. Никой не ме спира в коридора.

Аха, памучна престилка на закачалка. Свалям табелката с името на служителя и я закачам на гърдите си. Сега съм Марио, любезен член на екипа. Не приличам много на Марио, но номерът ще мине.

Двама работници, млади мъже, единият с тъмна кожа, другият бял, влизат през вратата пред мен. Кимам им. И те ми кимат.

Надявам се, че никой от тях не е Марио. Или най-добрият му приятел. Ако е така, ще трябва да бръкна в раницата си, а знаем какво означава това — чупене на кости отвисоко. Разминаваме се.

Добре.

Или пък не.

— Хей? — вика ми някой.

— Да? — отговарям и доближавам ръка до чука.

— Какво става там горе?

— Мисля, че обир. В бижутерския магазин. Не съм сигурен.

— Шибаняците така и не сложиха охрана там. Трябваше да им кажа.

— Те продават само евтини боклуци — обажда се колегата му. — Цирконий и други такива неща. Кой би рискувал да го застрелят за цирконий?

Виждам табелка към „Доставки“ и чинно тръгвам по посока на стрелката.

Чувам гласове отпред, спирам и поглеждам зад ъгъла. Там има само един дребен чернокож пазач. Лесно мога да му строша главата с чука. Да разбия лицето му на десетина парчета. И после…

О, не. Защо е толкова труден животът?

Появяват се още двама. Единият бял, другият чернокож. И двамата два пъти по-тежки от мен.

Дръпвам се назад. След миг нещата се влошават още повече. Зад мен, в другия край на коридора, по който току-що дойдох, чувам още гласове. Може би е Червенокоска заедно с други ченгета и оглеждат тази част на мола.

А на единствения изход пред мен има четири наети ченгета, които живеят за деня, в който и те ще имат възможност да чупят кости… или да използват електрошоков пистолет или спрей.

Намирам се по средата и няма накъде да бягам.

2.

— Къде сте?

— Все още претърсваме, Амелия — отговори Бъди Евърет, патрулният полицай от Осемдесет и четвърти участък. — Шест екипа. Всички изходи са блокирани от нас или от частната охрана. Той трябва да е някъде тук.

Сакс се опита безуспешно да избърше кръвта от ботуша си със салфетка от „Старбъкс“. Беше сложила якето си в чувал за боклук, който също взе от кафенето. Може би не беше непоправимо съсипано, но тя нямаше намерение да се разхожда с дреха, подгизнала от кръв. Младият патрулен полицай забеляза петната по ръцете ѝ и на лицето му се изписа безпокойство, но не каза нищо. Ченгетата, разбира се, също са човешки същества. Претръпването. Все някога претръпването настъпва, но при някои по-късно, отколкото при други, а Бъди Евърет все още беше млад.

Той погледна към отворения капак на ескалатора през очилата си с червени рамки.

— Ами той…?

— Не оцеля.

Евърет кимна и впери очи в пода. Кървавите отпечатъци от ботушите на Сакс водеха встрани от ескалатора.

— Нямаш ли представа в каква посока се е отправил? — попита той.

— Никаква. — Амелия въздъхна. Бяха изминали само няколко минути от момента, в който Неизвестният заподозрян 40 може би я беше видял и избягал, до пристигането на подкрепленията, но това, изглежда, му беше достатъчно, за да се превърне в невидим. — Добре. Ще търся заедно с вас.

— В сутерена ще им трябва помощ. Там долу е същински лабиринт.

— Разбира се, но нека огледат и на улицата. Ако ме е видял, той е имал време да се изнесе веднага.

— Добре, Амелия.

Младият полицай, чиито очила имаха рамки с оттенък на изстиваща кръв, кимна и тръгна.

— Детектив? — чу се мъжки глас зад Сакс.

Тя се обърна и видя нисък и набит латиноамериканец на около петдесет години с морскосин костюм на райета и жълта риза. Вратовръзката му беше безупречно бяла. Амелия не беше виждала такава комбинация.

Тя кимна.

— Капитан Мадино.

Сакс стисна ръката му. Той я оглеждаше с тъмните си очи, с притворени клепачи. Прелъстително, но не сексуално, а обаятелно, както правеха мъжете с власт и някои жени.

Мадино беше от Осемдесет и четвърти участък и нямаше нищо общо със случая с Неизвестния заподозрян 40, който беше в списъка на Криминалния отдел на Сакс. Беше дошъл заради произшествието, въпреки че полицията скоро щеше да се оттегли, освен ако не се установеше, че е имало престъпно нехайство в поддръжката на ескалатора, което се случваше рядко. И все пак момчетата и момичетата на Мадино щяха да направят огледа на мястото.

— Какво се случи? — попита той.

— Пожарникарите ще ви обяснят по-добре от мен. Аз преследвах заподозрян в убийство. Знам само, че ескалаторът се повреди и мъж на средна възраст падна в механизма. Спуснах се при него и се опитах да спра кръвоизлива, но не можеше да се направи нищо. Държа се още малко, но умря и смъртта му беше потвърдена на място.

— Аварийният бутон?

— Някой го беше натиснал, но това изключи само стъпалата, не и главния мотор. Механизмът продължи да работи. Беше го заклещил в корема и слабините.

— Господи. — Капитанът сви устни и пристъпи напред да погледне в шахтата. Не реагира. Само хвана бялата си вратовръзка, за да не увисне надолу и да се изцапа в перилата. Чак там имаше кръв. Без да показва никакви чувства, той отново се обърна към Сакс. — Спуснала си се там долу?

— Да.

— Сигурно не е било лесно.

Амелия реши, че първото ѝ впечатление за него е погрешно. Съчувствието в очите му изглеждаше искрено.

— Кажи ми за изстрела.

— Моторът — обясни Сакс. — Не можах да намеря бутон да го изключа, нито кабел, който да срежа. Не можех да оставя човека, за да търся, нито да се кача обратно горе, за да кажа на някого да го спре. Притисках раните му. Затова стрелях в намотката на мотора. Спрях го и му попречих да среже на две мъжа. Но дотогава той вече беше пътник. Медикът каза, че бил загубил осемдесет процента от кръвта си.

Мадино кимна.

— Добър опит, детектив.

— Но не мина.

— Нямало е какво друго да направиш. — Той пак погледна към отворения капак. — Ще трябва да убедим експертите по балистичния анализ, но с този сценарий това ще бъде формалност. Няма за какво да се тревожиш.

— Признателна съм ви, капитане.

Въпреки онова, което се вижда на големия и на малкия екран, рядко се случва полицай да стреля с оръжието си и това има сериозни последици. Полицаят може да стреля само ако прецени, че неговият живот или този на някой случаен минувач е застрашен, или когато въоръжен престъпник бяга. Може да използва сила само за да убие, не да рани. Пистолетът „Глок“ не може да се използва като гаечен ключ, за да се изключи повредена машина (или да отваря врати — тактическите части използват специални пушки, за да извадят пантите, а не да стрелят в дръжките на вратите или ключалките).

Когато се случи ченге да произведе изстрел по време на дежурство или не, на мястото идва инспектор от участъка, където се е случило това, за да изземе и анализира оръжието на полицая. След това свиква комисия, която трябва да се ръководи от капитан. Тъй като нямаше смърт или нараняване в резултат на изстрела, Сакс не трябваше да се подлага на тест за употреба на алкохол и наркотици или да излиза в административен отпуск за задължителните три дни. И при липса на престъпление не беше необходимо и да предава оръжието си. Трябваше само да го предложи на инспектора да го прегледа и да запише серийния номер.

Тя го направи. Сръчно извади пълнителя и изхвърли заредения патрон, а после го взе от пода. Даде пистолета си на Мадино, който записа серийния номер и ѝ го върна.

— Ще напиша доклад за изстрела.

— Не бързай, детектив. Ще мине известно време, докато се свика комисията, а ти, изглежда, имаш други задачи. — Мадино пак погледна в шахтата. — Бог да те благослови, детектив. Малцина биха се осмелили да се спуснат там долу.

Сакс сложи в пистолета си изхвърления патрон. Полицаите от Осемдесет и четвърти участък бяха отцепили двата ескалатора, затова тя се обърна и забърза към подвижните стълби на път към сутерена, където да помогне за издирването на Неизвестния заподозрян 40. Тя обаче спря, когато Бъди Евърет се приближи към нея.

— Той е избягал от сградата, Амелия. — Тъмночервените рамки на очилата му хем привличаха погледа, хем дразнеха.

— Как?

— През товарната платформа.

— Мислех, че имаме хора там. Наети ченгета, ако не от нашите.

— Заподозреният извикал иззад ъгъла близо до платформата, че извършителят е в складовото помещение и да си донесат белезниците и електрошоковите пистолети. Знаеш ли какви са наемниците? Обожават възможността да си поиграят на истински ченгета. Всички хукнали към склада. И той си излязъл най-спокойно. Има го заснет на видеокамерите — с ново сако, тъмно, спортно, и мека шапка — да слиза по стълбата на товарната платформа и да бяга през паркинга за камиони.

— Накъде се е отправил?

— Нямам представа. Обхватът на камерата е малък.

Сакс повдигна рамене.

— Метро? Автобуси?

— На камерата не се вижда нищо. Вероятно е тръгнал пеша или е взел такси.

За едно от осемдесет и петте милиона места, където можеше да е отишъл.

— Тъмно сако, така ли? Спортно?

— Разпитахме в магазините, но никой не е видял мъж с неговото телосложение да купува нещо. Не знаем как изглежда.

— Мислиш ли, че ще можем да снемем отпечатъци от стълбата? И товарната платформа?

— О, видеозаписът показва, че той си слага ръкавици, преди да се спусне по стълбата.

Хитро. Този човек е умен.

— И още нещо. Заподозреният е носел чашата си и опаковки от сандвичи. Търсихме, но той не ги е изхвърлил там.

Може би бяха в „Старбъкс“.

— Ще накарам криминалистите да се заловят с това.

— Хей, как мина разговорът с капитан Бяла вратовръзка? Опа, аз ли казах това?

Амелия се усмихна.

— И да си го казал, не съм го чула.

— Той вече мисли как да обзаведе кабинета си в губернаторското жилище.

Това обясняваше шикозния тоалет. Висш полицай с амбиции. Хубаво е да го имаш на своя страна.

Бог да те благослови…

— Добре. Той, изглежда, ме подкрепя по въпроса с оръжието.

— Свестен е. Само обещай, че ще гласуваш за него.

— Продължавайте с претърсването — напомни му Сакс.

— Ще го направим.

Към нея се приближи инспектор от пожарната и тя даде показания за произшествието с ескалатора. Двайсетина минути по-късно криминалистите, които работеха по случая „Неизвестен заподозрян 40“, пристигнаха от големия комплекс за обработка на местопрестъпления в Куинс. Амелия ги поздрави — двама криминалисти афроамериканци на трийсетина години, мъж и жена, с които тя работеше от време на време. Те подкараха тежките си куфари на колелца към ескалатора.

— Не там — спря ги Сакс. — Това там беше нещастен случай. Отдел „Разследвания“ ще го координира с Осемдесет и четвърти участък. Искам да направите оглед на „Старбъкс“.

— Какво е станало там? — попита жената криминалист, поглеждайки към кафенето.

— Сериозно престъпление — обади се партньорът ѝ. — Вдигнали са цената на фрапучиното.

— Нашият заподозрян седна там за късен обяд. На някоя от масите отзад. Той е висок и слаб. Беше със зелено сако на карета и бейзболна шапка на „Атланта Брейвс“. Но няма да има много улики. Взе си чашата и опаковките от храната.

— Мразя, когато не оставят ДНК.

— И аз.

— Мисля обаче, че е изхвърлил боклука някъде наблизо — добави Сакс.

— Имаш ли представа къде? — попита жената.

Амелия погледна персонала на „Старбъкс“ и ѝ хрумна нещо.

— Може би. Но не е в мола. Аз ще проверя. Вие обработете „Старбъкс“.

— Винаги съм те обичала, Амелия. Даваш ни най-хубавото и приятното, а ти поемаш мрачното и студеното.

Жената се наведе и извади син предпазен гащеризон от куфара.

— Стандартна оперативна процедура, нали, Амелия? Събираме всичко и го носим в дома на Линкълн?

— Не, изпратете всичко в Главната лаборатория по криминалистика в Куинс — отговори Сакс с каменно изражение. — Аз ръководя случая.

Двамата криминалисти се спогледаха и после отново се обърнаха към Амелия.

— Той добре ли е? — попита жената. — Райм?

— Не си ли чула? — троснато каза Сакс. — Линкълн вече не работи за Нюйоркската полиция.

3.

— Отговорът е там.

Последва мълчание, докато думите отекваха по лъскавите, издраскани, боядисани в академично зелено стени. По-точно жлъчно зелено.

— Отговорът може да е очевиден, като например окървавен нож, осеян с пръстови отпечатъци и ДНК на извършителя, надписан с инициалите му и цитат от любимо стихотворение. Или пък неясен, само три невидими лиганда… Какво е лиганд1? Знае ли някой?

— Молекулите на миризмите — обади се треперещ мъжки глас.

— И така — продължи Линкълн Райм, — неясен. Отговорът може да е в три молекули на миризми, но е там. Връзката между убиеца и убития, която може да ни заведе до вратата му и да убеди съдебните заседатели да го преместят в нов дом за двайсет-трийсет години. Някой да ми каже Принципа на Локар.

От първия ред се обади твърд женски глас:

— При всяко престъпление има пренасяне на материал между извършителя и местопрестъплението или жертвата, или по всяка вероятност и двете. Френският криминалист Едмон Локар използва думата „прах“, но общоприетата е „материал“. С други думи, микроследи. — Жената отметна настрана дългата си кестенява коса, която обрамчваше лице със сърцевидна форма, и добави: — Пол Кърк разширява определението: „Вещественото доказателство не може да лъжесвидетелства. Не може да отсъства напълно. Единствено човешката неспособност да го намери, изследва и разбере може да намали стойността му“.

Линкълн Райм кимна. Признаваше правилните отговори, но никога не ги хвалеше. Запазваше похвалите за изключителни прозрения. Обаче беше смаян, тъй като все още не беше възложил на студентите да четат великия френски криминалист, за да го обсъждат. Той огледа лицата, сякаш беше озадачен.

— Всички ли си записахте какво каза госпожица Арчър? Някои, изглежда, не са го направили. Не мога да проумея защо.

Започнаха да драскат химикалки, да тракат клавиатури на лаптопи и да танцуват пръсти по двуизмерни клавиши на таблети.

Това беше едва втората лекция по „Въведение в анализ на местопрестъпление“ и трябваше да бъдат установени протоколи. Спомените на студентите щяха да бъдат гъвкави и в добро състояние, но нямаше да са непогрешими. Пък и записването на хартия или на екран означава овладяване, не само разбиране.

— Отговорът е там — поучително повтори Райм. — След като съществува криминалистиката — изкуството на провеждането на следствените действия — няма престъпление, което да не може да бъде разкрито. Всичко е въпрос на възможности, находчивост и усилия. Колко далеч сте готови да отидете, за да идентифицирате извършителя? Както е казал Пол Кърк през петдесетте години на XX век. — Той погледна Джулиет Арчър. Беше научил имената само на няколко студенти. Това на Арчър беше първото.

— Капитан Райм? — подвикна млад мъж в дъното на класната стая, в която имаше трийсетина души на възраст между двайсет и няколко и четиридесет години, като преобладаваха по-младите. Въпреки стилната прическа със стърчаща на кичури хипстърска коса младежът имаше полицейски нюх. След като в каталога с биографии на колежа — да не говорим за десетките хиляди споменавания в Гугъл — вписаха официалния чин на Линкълн отпреди няколко години, когато напусна полицията поради инвалидност, вече беше малко вероятно да го използва някой, който не е свързан със силите на реда в Ню Йорк.

С леки движения на дясната си ръка преподавателят обърна към студента сложно моторизираната си инвалидна количка. Райм страдаше от квадриплегия, парализа на четирите крайника, в резултат от травма в гръбначния мозък. След операциите движеше само дясната ръка и безименния пръст на лявата.

— Да?

— Мислех си нещо. Локар пише за „прах“ или „материал“, нали? — Младежът погледна Арчър, която седеше на първия ред, далеч вляво.

— Точно така.

— А не може ли да има и психологически пренос?

— Какво имате предвид?

— Да речем, че извършителят заплашва да изтезава жертвата, преди да я убие. На лицето на жертвата е изписан ужас, когато я намират. Може да заключим, че извършителят е садист, и да го добавим към психологическия му профил. Така може да стесним кръга на заподозрените.

— Въпрос — отвърна Райм. — Харесвате ли поредицата от книги за Хари Потър? И филмите? — По принцип културните явления не го интересуваха много — освен ако не можеха да му помогнат да разкрие някое престъпление, което не се беше случвало никога. Но Потър си беше Потър.

Младият мъж присви очи.

— Да, разбира се.

— Знаете, че това е художествена измислица, нали? Че „Хогуортс“ не съществува?

— „Хогуортс“? Да, съзнавам го.

— И ще се съгласите, че магьосници, магии, вуду, духове, телекинеза и вашата теория за пренос на психологически елементи на местопрестъпления…

— … са врели-некипели?

Всички се разсмяха.

Райм повдигна озадачено вежди, но не заради прекъсването. Той харесваше дързостта и забележката беше логична. Но имаше предвид друго.

— Съвсем не. Щях да кажа, че всяка от тези теории все още не е емпирично доказана. Представете ми обективни изследвания, които многократно умножават резултатите на вашия предполагаем психологически пренос и включват валидни проби и проверки в подкрепа на теорията, и аз ще я смятам за валидна. Но не бих разчитал на нея. Фокусирането върху по-неуловимите аспекти на разследването разсейва от важната задача, с която се занимаваме в момента. Която е?

— Уликите — пак се обади Джулиет Арчър.

— Местопрестъпленията се променят като глухарче от внезапен порив на вятър. Онези три лиганда са всичко, което остава от един милион само преди момент. Капка дъжд може да отмие петънце от ДНК-то на убиеца и да унищожи всеки шанс да го открием в базата данни на Системата за комбинирано индексиране на ДНК — СКИД, и да научим името, адреса и телефонния му номер. Социалноосигурителният му номер… и размера на ризата… — Райм огледа студентите. — Това с размера на ризата беше шега. — Хората обикновено вярваха на всичко, което им кажеше Линкълн Райм.

Хипстърът ченге кимна, но не изглеждаше убеден. Райм остана смаян и се запита дали студентът наистина ще проучи внимателно темата. Надяваше се, че ще го направи. В тази теория може би имаше нещо.

— Ще говорим повече за праха на мосю Локар — тоест микроследите — след няколко седмици. Днес темата ще бъде как да се погрижим да имаме прах, която да анализираме. Как да съхраним местопрестъплението. Никога няма да видите девствено чисто местопрестъпление. Такова нещо не съществува. Работата ви ще бъде да се погрижите местопрестъпленията да бъдат възможно най-малко замърсени. А сега, кой е замърсител номер едно? — Без да дочака отговор, Райм продължи: — Да, колегите ченгета — най-често висшите полицаи. Как да задържим старшите длъжностни лица, нагиздили се за пред камерите, вън от местопрестъплението, докато едновременно с това си вършим работата?

Смехът утихна и лекцията започна.

Линкълн Райм преподаваше от време на време от години. Преподаването не му доставяше особено голямо удоволствие, но той твърдо вярваше в ефикасността на огледа на местопрестъпленията за разкриването на злодеянията. И искаше да бъде сигурен, че стандартите на криминалистите ще бъдат възможно най-високи — по-точно неговите стандарти. Мнозина виновници се измъкваха или получаваха много по-леки присъди, отколкото изискваха престъпленията им, а невинни хора отиваха в затвора. Райм беше решил да направи каквото може, за да създаде ново поколение способни криминалисти.

Преди месец той реши, че това ще бъде новата му мисия. Разчисти случаите, по които работеше, и кандидатства за работа в училището по криминално право „Джон Маршал“, само на две преки от къщата му в Сентръл Парк Уест. Оказа се, че всъщност не е необходимо да кандидатства. Една вечер, на чашка, Райм беше споделил с един областен прокурор, с когото работеше, че мисли да остави оръжията и да преподава. Областният прокурор подшушна нещо на някого, мълвата стигна до „Джон Маршал“, където прокурорът беше хоноруван преподавател, и скоро след това се обади ректорът на училището. Райм предположи, че заради доброто си име е солидна стока, привлича позитивни отзиви и престиж и вероятно стимулира повишение на доходите от такси за обучение. Той подписа договор да преподава този уводен курс и „Авангарден химичен и механичен анализ на вещества, намирани често на местопрестъпления, включително електронна микроскопия“. Беше показателно за репутацията му, че вторият курс се попълни почти толкова бързо, колкото първия.

Повечето студенти бяха предопределени за полицейска работа или се занимаваха с нея — на местно, щатско или федерално ниво. Някои бяха на свободна практика и правеха криминалистически анализи срещу заплащане, работеха за частни детективи, корпорации и адвокати. Неколцина бяха журналисти, а един — писател, който искаше да опише всичко правилно. (Линкълн се радваше на присъствието му, защото самият той беше тема на няколко романа, основаващи се на случаи, които беше разследвал, и няколко пъти бе писал на автора за погрешно представяне на реалната работа на местопрестъплението. Трябва ли да превръщате това в сензация?)

След общ преглед, макар и обстоен, за опазването на местопрестъплението Райм видя колко е часът и освободи групата. Студентите се изнизаха един по един от залата и той насочи инвалидната си количка към рампата, която се спускаше от ниския подиум.

Когато обаче стигна до главното ниво на лекционната зала, видя, че всички от групата са си тръгнали, с изключение на един.

Джулиет Арчър беше останала на първия ред. Тя беше на тридесет и пет години и имаше невероятни очи. Райм остана поразен от тях, когато я видя за пръв път на лекцията миналата седмица. В човешкия ирис няма сини пигменти или водниста влага. Този оттенък се дължи на количеството меланин в епитела, съчетано с ефекта на Рейли — разсейването на светлината. Очите на Арчър бяха наситено небесносини.

Райм се приближи до нея.

— Локар. Чели сте допълнително. Моята книга. Перифразирахте от нея. — Той не беше препоръчал на студентите да прочетат книгата му.

— Нуждаех се от нещо за четене, за да върви с виното и вечерята ми онзи ден.

— Аха.

— Е? — попита тя.

Не беше необходимо да разширява въпроса, който повтаряше запитване от миналата седмица… както и няколко есемеса междувременно.

Лъчезарните ѝ очи останаха приковани в неговите.

— Не съм сигурен дали идеята е добра — отвърна Линкълн.

— Идеята не е добра?

— Искам да кажа, че не е полезна. За вас.

— Не съм съгласна.

Джулиет Арчър очевидно не си поплюваше. Тя замълча и после устните ѝ без червило се разтеглиха в усмивка.

— Проучили сте ме, нали?

— Да.

— Помислихте си, че съм шпионка? Че се мъча да спечеля благоразположението ви, за да открадна тайни от разследванията?

Тази мисъл наистина му беше хрумнала. Райм повдигна рамене — жест, който можеше да прави въпреки състоянието си.

— Само бях любопитен. — Всъщност беше научил доста за магистърската степен на Джулиет Арчър по обществено здравеопазване и биология. Тя беше оперативен епидемиолог в Отдела за заразни заболявания към нюйоркския институт по здравеопазване в Уестчестър и сега искаше да смени професията си и да се занимава с криминалистика. В момента живееше в мансарда в центъра на града, в квартала Сохо. Единайсетгодишният ѝ син беше отличен футболист. Самата Джулиет беше получила благоприятни отзиви за изпълненията си на модерни танци в Манхатън и Уестчестър. Преди да се разведе, беше живяла в Бедфорд, Ню Йорк.

Не, не беше шпионка.

Тя продължи да го гледа в очите.

— Добре — каза Линкълн импулсивно — нещо изключително рядко за него.

Арчър се усмихна учтиво.

— Благодаря. Сега мога да си тръгна.

— Утре — добави той след кратко мълчание.

Това, изглежда, се стори забавно на Арчър, която закачливо наклони глава настрана, сякаш можеше лесно да преговаря и да извоюва промяна в определената среща, но не искаше да настоява.

— Трябва ли ви адресът? — попита Райм.

— Знам го.

Вместо да си стиснат ръцете, двамата кимнаха, подпечатвайки споразумението. Арчър се усмихна и после показалецът на дясната ѝ ръка се насочи към тъчпада на собствената ѝ инвалидна количка, сребриста „Сторм Ароу“, същия модел, който беше използвал Линкълн допреди няколко години.

— Доскоро. — Тя завъртя количката, мина по пътеката и излезе.

4.

Самостоятелната къща беше от тъмночервени тухли, подобни по цвят на очилата на патрулния полицай Бъди Евърет, цвета на съсирена кръв, на черва. Човек не можеше да не си го помисли. При дадените обстоятелства.

Амелия Сакс бавно оглеждаше топлата светлина, която струеше отвътре и от време на време примигваше, докато множеството гости се придвижваха между лампата и прозореца. Ефектът беше стробоскопичен. Къщата беше малка, а гостите — много.

Смъртта размразява и най-обтегнатите отношения.

Амелия не бързаше.

През годините си като полицай беше съобщавала новината за загуба на десетки членове на семейства. Умееше да го прави, импровизирайки изреченията, на които я бяха научили психолозите в Академията. („Много съжалявам за загубата ви.“ „Има ли към кого да се обърнете за подкрепа?“ С такъв сценарий се налагаше да импровизира.)

Тази вечер обаче беше различно. Защото никога досега не беше присъствала в момента, когато електроните на жертвата напускат клетките или, ако вярваш в друго, душата напуска тялото. А сега беше държала ръката на Грег Фромър в момента на смъртта му. И колкото и да не ѝ се искаше да прави това посещение, сделката беше сключена и нямаше да я наруши.

Тя премести кобура на хълбока си, така че да не се вижда. Струваше ѝ се редно да го направи, макар да не можеше да обясни защо. Другата цел на мисията ѝ беше да се отбие в апартамента си, също в Бруклин, не ужасно далеч, за да се изкъпе и преоблече. След което щеше да е необходим луминол и алтернативен източник на светлина, за да намери петънце кръв някъде по себе си.

Амелия се качи по стъпалата и натисна звънеца.

Вратата отвори висок мъж на петдесет и няколко години с хавайска риза и оранжеви къси панталони. Разбира се, това не беше самото погребение. То щеше да е по-късно. Тази вечер приятели и роднини се бяха събрали набързо, за да донесат храна, да се разсеят от скръбта и да се съсредоточат.

— Здравейте — каза мъжът. Очите му бяха зачервени като полинезийската гирлянда около врата на папагала на корема му. Приликата беше шокираща.

— Казвам се Амелия Сакс. От Нюйоркската полиция. Може ли да поговоря с госпожа Фромър за една-две минути? — учтиво попита тя без абсолютно никаква нотка на официалност.

— Разбира се. Влезте.

В къщата имаше малко мебели, разнородни и протрити. Малкото картини на стените вероятно бяха от „Уолмарт“ или „Таргет“. Амелия беше научила, че Фромър е бил продавач в магазин за обувки в мола и е работел на минимална заплата. Телевизорът беше малък, както и декодерът — само за основните програми. Нямаше конзола за видеоигри, макар Сакс да знаеше, че имат най-малко едно дете. В отсрещния ъгъл беше подпрян скейтборд, очукан и подлепен с тиксо, а на пода, до олющена маса, бяха наредени японски комикси за супергерои.

— Аз съм Боб, братовчедът на Грег.

— Много съжалявам за случилото се.

— Случва се да паднеш в работещ механизъм.

— Не ни се вярваше. Жената и аз живеем в Скънектади. Дойдохме тук възможно най-бързо. Не можахме да повярваме — повтори той. — Да… умре по този начин. — Въпреки тропическия костюм Боб беше внушителен на ръст. — Някой ще плати за това. Не трябва да стават такива неща. Някой ще плати.

Няколко души от гостите кимнаха на Сакс, оглеждайки дрехите, които беше подбрала внимателно — дълга до прасците тъмнозелена пола, черно сако и блуза. Беше се облякла като за погребение, макар и не нарочно. Това беше типичната ѝ униформа. Тъмното предлага по-неотзивчив целеви профил от светлото.

— Ще доведа Санди.

— Благодаря.

В отсрещния край на стаята имаше момче на около единайсет години, а от двете му страни — мъж и жена на петдесет и няколко. Кръглото, осеяно с лунички лице на момчето бе зачервено от плач, а косата му беше разрошена. Амелия се запита дали е лежало в леглото, парализирано от новината за смъртта на баща си, преди да пристигнат членовете на семейството.

— Да, здравейте?

Сакс се обърна. Слабата русокоса жена беше много бледа — поразителен и смущаващ контраст с яркочервените ѝ клепачи и кожата около очите. Изумително зелените ѝ ириси засилваха мистериозния ѝ, призрачен вид. Тъмносинята ѝ лятна рокля беше измачкана и макар че бяха сходни по стил, обувките ѝ бяха от различни чифтове.

— Аз съм Амелия Сакс, от полицията.

Тя не показа значката си. Не беше необходимо.

Попита съпругата дали може да поговорят на четири очи.

Странно, колко по-лесно беше да насочиш пистолет към дрогиран извършител, който се е прицелил в теб от четиридесет крачки разстояние, или да превключиш от четвърта на втора скорост, докато завиваш с петдесет километра в час, за да се погрижиш кучият син да не избяга.

Стегни се. Можеш да го направиш.

Санди Фромър поведе Сакс към задната част на къщата. Двете минаха през дневната и влязоха в малка стая, явно на момчето. Плакатите и комиксите на супергерои, купчините джинси и анцузи и разхвърляното легло свидетелстваха за това.

Амелия затвори вратата. Санди остана права и предпазливо погледна посетителката.

— Случайно бях на мястото, когато съпругът ви почина. Бях до него.

— О, боже. — Дезориентираният вид на Санди изчезна. Тя отново се съсредоточи върху Сакс. — Един полицай дойде да ми каже. Мил човек. Не бил в мола, когато се случило. Някой му се обадил. Беше от местния участък. Азиатец. Искам да кажа полицай от азиатски произход.

Амелия поклати глава.

— Беше страшно, нали?

— Да. — Сакс не мислеше да омаловажава случилото се. Историята вече беше съобщена по новините. В разказите липсваха неприятните подробности, но Санди все някога щеше да види медицинските доклади и щеше да научи какво точно е преживял съпругът ѝ през последните си минути на земята. — Но искам да знаете, че бях до него. Държах ръката му, докато се молеше. И ме помоли да дойда при вас и да ви кажа, че обича вас и вашия син.

Сякаш изведнъж изпълнявайки жизненоважна мисия, Санди се приближи до бюрото на сина си, на което имаше компютър стар модел. До него стояха две кутии от безалкохолни, едната смачкана. Пакет от чили, пригладен. С аромат на барбекю. Тя взе кутиите и ги изхвърли в кошчето.

— Трябваше да подновя шофьорската си книжка. Имах само два дни. Така и не се наканих да го направя. Работя в агенция за прислужници. Непрекъснато сме заети. Книжката ми изтича след два дни.

Значи рожденият ѝ ден беше скоро.

— Има ли някой, който може да ви закара до агенция „Моторни превозни средства“?

Санди намери друг артефакт — бутилка от студен чай. Беше празна и също отиде в боклука.

— Не беше необходимо да идвате. Някои не биха дошли. — Всяка дума, изглежда, ѝ причиняваше болка. — Благодаря ви. — Неземните очи се насочиха за момент към Сакс и после се сведоха към пода. Санди хвърли анцузите при прането, бръкна в джоба на джинсите си, извади хартиена кърпичка и избърса носа си. Амелия забеляза, че джинсите ѝ са „Армани“, но доста избелели и износени и не фабрично изтрити, каквато беше модата сега. (Сакс, бивша манекенка, не ценеше високо подобни безполезни модни тенденции.) Или бяха купени втора употреба, или бяха от една по-ранна и по-охолна епоха в живота на семейството.

Може би случаят беше такъв. Тя забеляза фотография в рамка на бюрото на момчето — синът и бащата преди няколко години, застанали пред частен самолет. Пред тях имаше риболовни принадлежности. В далечината се извисяваха планини в Канада или в Аляска. Друга снимка — на семейството в ложа на „Инди 500“.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, полицай. Или детектив? Или…

— Амелия.

— Амелия. Хубаво име.

— Държи ли се синът ви?

— Брайън… Не знам как ще го понесе. Мисля, че сега е ядосан. Или вцепенен. И двамата сме вцепенени.

— На колко години е? На дванайсет?

— Да, точно така. Последните няколко години бяха трудни. И тази възраст е трудна. — Устните на Санди потрепериха, а после тя остро попита: — Кой е отговорен за това? Как е възможно да се случи такова нещо?

— Не знам. Градската управа ще го разследва. Те си вършат добре работата.

— Доверяваме се на такива неща. Асансьори, сгради, самолети, метро! Производителите им трябва да ги правят безопасни. Ние как да знаем дали са опасни? Трябва сляпо да разчитаме на тях!

Сакс докосна рамото ѝ и го стисна. Запита се дали жената ще избухне в сълзи. Санди обаче бързо възвърна самообладанието си.

— Благодаря, че дойдохте да ми го кажете. Мнозина не биха го сторили. — Изглежда беше забравила, че вече го е казала.

— И още веднъж, ако ви трябва нещо, обадете се. — Амелия сложи в ръката ѝ визитната си картичка. На това не ги учеха в Академията и тя не знаеше какво да направи, за да помогне на жената. Действаше инстинктивно.

Госпожа Фромър пъхна визитната картичка в джоба на джинсите си, чиято първоначална цена беше трицифрено число.

— А сега ще си тръгвам.

— Да. Благодаря ви още веднъж.

Санди взе мръсните чинии на сина си и изпрати Сакс до вратата.

В коридора Амелия отново срещна Боб, братовчеда на Грег.

— Как, мислите, че се справя тя? — попита го тя.

— Ами както би могло да се очаква. Жена ми и аз ще направим каквото можем. Но имаме три деца. Мисля да преустроя гаража. Бива ме в тези неща. И най-голямото ми момче също.

— Какво имате предвид?

— Нашият гараж. Самостоятелен е. За две коли. Отоплен е, защото там е работният ми тезгях.

— Те ще дойдат да живеят при вас?

— Да. Не знам при кого другиго биха могли да отидат.

— В Скънектади?

Боб кимна.

— Тази къща не е ли тяхна? Под наем ли са?

— Да — прошепна той. — И са закъснели с два месеца с плащането.

— Грег нямаше ли застраховка „Живот“?

Лицето му се изкриви в гримаса.

— Не. Отказа се от нея. Трябваха му пари. Вижте, Грег беше решил, че иска да се раздава. Напусна работата си преди няколко години и започна да се занимава с благотворителна дейност. Вероятно криза на средната възраст. Работеше на половин ден в мола и затова беше свободен да бъде доброволец в кухни за бедни и приюти. Предполагам, че за него беше добре, но за Санди и Брайън беше трудно.

Сакс му пожела лека нощ и тръгна към вратата.

Боб я изпрати и добави:

— Но не оставайте с погрешно убеждение.

Тя се обърна и озадачено повдигна вежда.

— Не мислете, че Санди съжалява за решението му. Тя го подкрепяше. Никога не се оплака. И много се обичаха.

Вървя към апартамента си в Челси, моята утроба. Моето пространство, добро пространство.

И разбира се, поглеждам през рамо.

Не ме следят ченгета. Няма я Червенокоска, полицайката.

След като тя ме уплаши в мола, вървях километри в Бруклин, към друга линия на метрото. Спрях още веднъж за друго ново сако и нова шапка — пак бейзболна, но жълтокафява. Косата ми е руса, къса и оредява, но мисля, че е най-добре да я пазя покрита, когато съм навън.

Защо да давам на Безочливите нещо, върху което да работят?

Най-после се успокоявам и сърцето ми не се разтуптява всеки път, когато видя полицейска кола.

Минава цяла вечност, докато се прибера у дома. Челси е много, много далеч от Бруклин. Чудя се защо ли се нарича така. Челси. Чувал съм, че е кръстен на някакво място в Англия. Звучи английско. Мисля, че там има отбор с такова име. Или е име на човек.

Улицата, моята улица, Двайсет и втора улица, е шумна, но стъклата на прозорците ми са дебели. Като утроба, както споменах. На покрива има тераса и там горе ми харесва. Не съм виждал никой от сградата да се качва на терасата. Понякога седя там и ми се иска да пушех, защото да седиш върху градска скала, да пушиш и да гледаш града, изглежда основно занимание и в стария, и в новия Ню Йорк.

От покрива се вижда гърбът на хотел „Челси“. Там отсядат знаменитости, в смисъл живеят там. Музиканти, актьори и художници. Седя на шезлонга, гледам гълъбите, облаците, самолетите и панорамата и се ослушвам за музика от музикантите, които живеят в хотела, но не чувам нищо.

Сега съм пред външната врата. Пак хвърлям поглед през рамо. Няма ченгета. Няма я Червенокоска.

Влизам в моя жилищен блок и тръгвам по коридорите. Стените са боядисани в тъмносиньо и… гостоприемно — така изглежда нюансът. Поне според мен. Струва ми се. Ще кажа на брат си, когато го видя следващия път. Питър ще го оцени. Коридорите са осветени слабо и стените смърдят така, сякаш са направени от развалено месо. Не предполагах, че ще се чувствам удобно на такова място, след като съм израснал в зелено предградие с богата растителност. Апартаментът трябваше да ми бъде временно жилище, но свикнах с него. Освен това научих, че самият град е подходящ за мен. Не ме забелязват много. А за мен е важно да не ме забелязват. Предвид всичко.

И така, удобният Челси.

Утроба…

Запалвам лампите и заключвам вратата. Търся следи от неканени гости, но не е влизал никой. Някои биха казали, че съм параноик, но сега животът ми не е параноя, нали? Поръсвам храна на рибките в аквариума. Яденето на риба винаги ми се е струвало погрешно. Но ям месо, при това много. И аз съм от месо. Затова каква е разликата? Пък и на тях им харесва и на мен ми харесва хранителният бяс. Рибките са златисти, черни и червени и се стрелкат чисто импулсивно.

Отивам в банята и си взимам душ, за да отмия безпокойството от мола. Както и потта. Въпреки студения пролетен ден съм облян в пот от бягството.

Пускам новините. Да, след хиляди реклами на екрана се появява репортаж за нещастния случай в търговския център в Бруклин. Повредата на ескалатора и мъжът, загинал по ужасяващ начин. И изстрелът! Аха, това го обяснява. Полицай се опитал да спре мотора, като го простреля, и да спаси жертвата, но безуспешно. Червенокоска ли е изстреляла безполезния куршум? Ако е тя, признавам ѝ находчивостта.

Виждам съобщение на телефонния секретар — е, да, старомодно.

Върнън. Здравей. Трябваше да работя до късно.

Чувствам, че стомахът ми се свива. Ще отложи ли срещата? После обаче научавам, че всичко е наред.

Ще дойда към осем. Ако нямаш нищо против.

Тонът ѝ е безизразен, но от друга страна, винаги е такъв. Тя не е жена с емоционален глас. Никога не съм я виждал да се смее.

Ако не се чуем, направо идвам. Ако е твърде късно, няма проблем. Само ми се обадѝ.

Алиша е такава. Опасява се, че нещо ще се счупи, ако всее някакъв смут, пита твърде много и спори дори ако другите не са несъгласни, а само задават въпрос. Или се чудят.

Бих направил всичко за нея. Всичко.

И трябва да отбележа, че това ми харесва. Кара ме да се чувствам силен. И добър. Хората са ми причинявали лоши неща. И така изглежда справедливо.

Поглеждам през прозореца за Червенокоска или други ченгета. Няма.

Параноя…

Проверявам какво има за вечеря в хладилника и в килера. Супа, яйчени рулца, чили без боб, едно цяло пиле, тортиля. Много сосове и дипове. Сирене.

Бастун. Хърбел. Да, това съм аз.

Обаче ям като разпран.

Замислям се за двата сандвича, които изядох в „Старбъкс“. Особено много ми хареса пушената шунка. Спомням си писъка и че погледнах навън. Видях, че Червенокоска оглежда кафенето и не се обръща по посока на писъка, както би направило всяко нормално човешко същество.

Безочлива… Гневно изплювам думата, поне наум.

Бесен съм ѝ.

Трябва да се успокоя с нещо. Взимам раницата си от кукичката до външната врата и я занасям в стаята. Набирам цифрите на ключалката на Стаята с играчките. Сам инсталирах ключалката — нещо, което вероятно не е разрешено в жилище под наем. Стаята с играчките обаче трябва да е заключена. Постоянно.

Отключвам секретната ключалка и влизам. Стаята с играчките е тъмна, с изключение на ярките халогенни лампи над очуканата маса, където са съкровищата ми. Лъчите светлина танцуват ослепително по металните ръбове и остриета, повечето от лъскава стомана. В Стаята с играчките е тихо. Звукоизолирал съм я добре. Внимателно изрязах и поставих дървени плоскости и акустичен материал на стените и монтирах капаци на прозорците. Тук вътре можеш да крещиш, докато прегракнеш, и пак няма да те чуе никой навън.

Изваждам трошача на кости, чука със заоблен връх, от раницата си, почиствам го, смазвам го и го слагам на мястото на лавицата над работния тезгях. След това взимам новата придобивка — трион пасвател, назъбен. Измъквам го от кутията и пробвам ръба с пръста си. Произведен е в Япония. Веднъж майка ми каза, че когато била малка, се смятало за лошо да имаш продукт, направен в Япония. Как се променят времената. Този уред наистина е хитър. Трион, направен от дълго, право острие. Пак го пробвам и виждам, че току-що съм премахнал пласт епидермис.

Тъй като това веднага стана моят нов любим инструмент, поставям го на почетно място на лавицата. Хрумва ми нелепата мисъл, че другите инструменти ще ревнуват и ще бъдат тъжни. Странен съм в това отношение. Когато животът ти е бил объркан от Безочливи обаче, ти вдъхваш живот на неодушевени предмети. Но толкова ли е странно? На тях можеш да разчиташ повече, отколкото на хората.

Отново поглеждам острието. Отразен отблясък светлина заслепява окото ми и стаята се накланя, когато зеницата ми се свива. Усещането е странно, но не неприятно.

Изведнъж изпитвам импулсивно желание да доведа Алиша тук. Почти неотложна потребност. Представям си как светлината от стоманата се отразява върху кожата ѝ, както прави върху моята. Изобщо не я познавам добре, но мисля, че ще я доведа тук. Присвиването ниско в корема ми казва да го сторя.

Започвам да дишам учестено.

Да го направя ли? Да я доведа ли тук довечера?

Вълнението в слабините ми казва „да“. И си представям кожата ѝ, отразена в металните фигури върху работния тезгях, излъскани като огледала.

Мисля, че ще трябва да го направя.

Сега. Да приключа с…

Да? Не?

Смразявам се.

Звъни се. Излизам от Стаята с играчките и се отправям към външната врата.

И после ми хрумва ужасяваща мисъл.

Ами ако не е Алиша, а Червенокоска?

Не, не. Възможно ли е да се случи това? Червенокоска има проницателни очи, което означава проницателен ум. И успя да ме намери в мола.

Взимам трошача на кости от лавицата и се приближавам до вратата.

Натискам бутона на домофона.

— Да?

— Върнън. Аз съм? — Алиша завършва изреченията си с въпросителна интонация. Изключително несигурна е.

Успокоявам се, оставям чука и натискам бутона за отваряне на вратата. След няколко минути виждам на видеоекрана лицето на Алиша, което гледа нагоре към малката камера за наблюдение над касата на вратата. Тя влиза и отиваме в дневната. Долавям странния ѝ парфюм, който според мен ухае леко на сладък лук. Сигурен съм, че не е така. Но това е моето убеждение.

Алиша отбягва да ме погледне в очите. Извисявам се над нея. Тя е дребничка и слаба, но не щиглец като мен.

— Хей.

— Здравей.

Прегръщаме се. Все ми се струва, че прегръдката е нещо, за което трябва да се подготвиш, да се подготвиш да докоснеш някого, когото не искаш да докоснеш. Като майка ми към края. Като баща ми винаги.

Алиша съблича сакото си и го окачва сама. Не се чувства удобно, когато други хора правят разни неща за нея. Тя е на около четиридесет, няколко години по-голяма от мен. Облечена е със синя рокля, каквато обикновено свързваш с образ на учителка. Все ми е едно. Не модните ѝ предпочитания ме привличат в нея. Тя наистина е била учителка, когато е била омъжена.

— Вечеря? — питам.

— Не? — Пак въпрос, макар че Алиша иска да каже „не“. Тревожи се, че една погрешна дума и интонация ще развали вечерта.

— Не си ли гладна?

Тя поглежда към втората спалня.

— Само… ако нямаш нищо против. Може ли да се любим, моля?

Странно, въпреки че това не е въпрос, знам, че Алиша изобщо не пита. Това е изявление. От нейната уста — почти настояване.

Хващам ръката ѝ и тръгваме през дневната към отсрещната стена. Вдясно е Стаята с играчките, а вляво — спалнята отзад. Вратата е отворена и разхвърляното легло е осветено от мекия блясък на нощта.

Спирам за момент. Алиша ме поглежда любопитно, но никога няма да попита дали нещо не е наред.

Взимам решение и се насочвам вляво, водейки я със себе си.

5.

— Какво се случи? — попита Линкълн Райм. — На местопрестъплението в Бруклин?

Това беше неговият начин да измъкне информация. Сакс обикновено не проявяваше инициатива да сподели подробности, или дори намеци за онова, което я безпокои — също като него. И двамата не бяха склонни да попитат: „Е, какво не е наред?“. Но замаскирането на въпроса за душевното ѝ състояние със специфичен интерес, да речем, към местопрестъпление понякога вършеше работа.

— Бъркотия — отговори Амелия и пак млъкна.

Е, Райм поне опита.

Те бяха в дневната на градската му къща в Сентръл Парк Уест. Сакс пусна чантата и куфарчето си на плетен стол.

— Отивам да се измия — каза тя и отиде в банята на партера.

Том Рестън приготвяше вечеря и чу любезностите, разменени между нея и Райм.

Във въздуха се разнасяха ухания от готвенето. Линкълн разпозна задушена риба, каперси, моркови и мащерка. Може би малко кимион, вероятно в ориза. Да, сетивата на обонянието му — онези умни лиганди — бяха обострени след нещастния случай при огледа на местопрестъплението преди години, който преряза гръбнака му и го направи инвалид. Умозаключението обаче не беше трудно, защото Том приготвяше това ястие веднъж седмично. Райм не беше чревоугодник, но то му харесваше.

При условие, че е придружено от хладно шабли. Така и щеше да бъде.

Сакс се върна и той настоя:

— Неизвестният ти заподозрян? Я ми кажи пак как го идентифицира? Забравих. — Райм беше сигурен, че тя не му е казала, но ако не беше пряко свързана с проект, върху който той работеше, информацията обикновено се разсейваше като мъгла.

— Неизвестен заподозрян 40, на името на клуба, близо до който е убил жертвата. — Амелия изглеждаше изненадана, че Линкълн не си спомня.

— Уплашил се е.

— Да. Избяга. Беше хаос заради случилото се с ескалатора.

Той забеляза, че Сакс не извади от кобура шока си и не го остави на лавицата в коридора до външната врата. Това означаваше, че няма да остане тази нощ. Тя имаше собствена къща в Бруклин и разделяше времето си между неговия и своя дом. Или поне го правеше доскоро. През последните няколко седмици беше оставала при Райм само два пъти.

Той забеляза и нещо друго. Дрехите ѝ бяха чисти, без абсолютно никакви следи от мръсотията и кръвта, с които сигурно се беше изцапала, след като се бе спускала в шахтата, опитвайки се да спаси пострадалия. Тъй като заподозреният беше избягал и злополуката с ескалатора беше станала в Бруклин, Сакс очевидно се беше върнала в дома си да се изкъпе и преоблече.

Следователно, щом смяташе да си тръгне, защо изобщо беше дошла тук, в Манхатън, чак от онзи квартал?

Може би за вечеря? Линкълн се надяваше да е така.

Том влезе в дневната и ѝ даде чаша бяло вино.

— Заповядай.

— Благодаря — отвърна Амелия и отпи глътка.

Болногледачът на Райм беше издокаран и красив като манекен. Днес беше с черен панталон, бяла риза и вратовръзка в бургундско червено и розово. Том се обличаше по-добре от всеки друг болногледач, който бе имал Райм, и макар че тоалетът му изглеждаше малко непрактичен, беше се погрижил за най-важното — обувките му бяха удобни и с гумени подметки, за да може благополучно да пренася атлетичния Райм между леглото и инвалидната количка. Имаше и аксесоар. От задния му джоб се подаваха краищата на метличеносини латексови ръкавици за тоалетните подробности.

— Сигурна ли си, че няма да останеш за вечеря? — обърна се той към Сакс.

— Не, благодаря. Имам други планове.

Това отговори на въпроса, въпреки че липсата на допълнителни обяснение само засили загадъчността около присъствието ѝ тук.

Линкълн се прокашля, за да прочисти гърлото си, и погледна към празната си чаша, монтирана на нивото на устата му отстрани на инвалидната количка. (Чашодържателят беше първият му аксесоар.)

— Ти изпи две чаши — каза му Том.

— Изпих една, която ти раздели на две. Всъщност беше по-малко от една, ако съм видял добре. — Райм понякога се караше с болногледача си по този и десетина други въпроса, но днес не беше в раздразнително настроение, защото беше доволен как е минала лекцията. От друга страна, беше и обезпокоен. Какво я прихващаше Сакс? Но той искаше само проклетото уиски.

Едва не добави, че денят е бил ужасен. Това обаче нямаше да е вярно. Денят беше приятен и спокоен. За разлика от много други дни, когато се беше побърквал заради преследване на убиец или терорист, преди да напусне работата си като консултант на полицията.

— Моля и благодаря?

Том го погледна подозрително. Поколеба се и после му наля от бутилката „Гленморанджи“, която проклетникът държеше на лавица извън обсега му, сякаш Райм беше току-що проходило бебе, привлечено от шарената кутия на препарат за почистване на канали.

— Вечерята е след половин час — обяви Том и отново се скри в светилището си.

Сакс отпи от виното, оглеждайки оборудването като в истинска лаборатория по криминалистика, с което беше претъпкана дневната във викториански стил — компютри, апарат за газова хроматография с масспектрометър, прибори за балистична експертиза, измервателни уреди за гъстотата на материалите, дактилоскопи, източници на алтернативна светлина, сканиращ електронен микроскоп. С тях и с десетките маси за анализи и стотиците инструменти, дневната представляваше криминалистична лаборатория, на която биха завидели много малки и не толкова малки полицейски отдели. Голяма част от всичко това сега бе покрита с найлони или памучни чаршафи, безработна като собственика си. Райм все още даваше съвети по някои некриминални въпроси в добавка към преподаването, но в по-голямата си част работата му се състоеше в писане на статии за научни и професионални списания.

Той видя, че погледът на Сакс се отправи към тъмен ъгъл, където имаше пет-шест бели дъски, на които записваха уликите, събрани на местопрестъпления от бившето протеже на Сакс и Райм, патрулен полицай Рон Пуласки. Тримата, заедно с един друг полицай от отдела по криминалистика, стояха пред дъските и обменяха идеи за самоличността и местонахождението на някой извършител. Сега дъските бяха обърнати с лице към стената, сякаш негодуваха, че Линкълн вече не ги използва.

— Ходих да видя вдовицата — каза Амелия.

— Вдовица?

— Санди Фромър. Съпругата на жертвата.

Едва след момент Райм осъзна, че тя не говори за човека, убит от Неизвестен извършител 40, а за мъжа, който беше загинал в произшествието с ескалатора.

— Ти ли трябваше да съобщиш новината? — Криминалистите като Линкълн рядко получаваха трудната задача да обяснят, че нечий любим вече не е на този свят.

— Не. Само… Грег, жертвата, искаше да ѝ кажа, че обича нея и сина им, докато умираше, и аз се съгласих.

— Браво на теб.

Сакс повдигна рамене.

— Синът му е на дванайсет. Брайън.

Райм не попита как се чувства семейството на загиналия. Въпросът беше излишен.

Хванала чашата си с две ръце, Амелия се приближи до нестерилна маса и се подпря на нея. Погледна Райм.

— Бях близо. Замалко да го хвана. Имам предвид Неизвестния заподозрян 40. После обаче се случи нещастието с ескалатора. Трябваше да избирам — каза тя и отпи глътка вино.

— Постъпила си правилно, Сакс. Разбира се, че е трябвало да го направиш.

— Попаднах на него случайно. Нямах никакво време да събера пълен екип за арест. — Амелия затвори очи и бавно поклати глава. — Претъпкан с хора мол. Не можах да се справя.

Сакс се критикуваше безпощадно и Линкълн знаеше, че трудните обстоятелства на тази импровизирана операция биха могли да са извинение за някои хора, но със Сакс не беше така. Сега той имаше доказателства за това — тя прокара пръсти през косата си и почеса главата си. След това, изглежда, се усети какво прави и спря. Минута по-късно започна отново. Сакс беше човек на страхотни динамики, някои светли, други тъмни. При нея бяха в пакет.

— Някакви веществени доказателства от заподозрения? — попита Райм.

— Нямаше много в „Старбъкс“, където седеше. Той чу писъка на Грег Фромър и като всички други погледна към него. Аз бях в полезрението му. Предполагам, че е видял пистолета ми или значката на колана ми. Разбрал е какво става. Или е заподозрял. Затова избяга бързо и взе всичко със себе си. Имаше някакви следи върху масата, но той беше там само няколко минути.

— Откъде е избягал? — Линкълн вече не работеше в полицията, но по навик задаваше очевидните въпроси.

— През товарната платформа. Рон и няколко криминалисти и униформени полицаи от Осемдесет и четвърти участък работят по случая, извършват оглед и може да открият нещо. Ще видим. А, и в моя чест ще се събира Комисията по балистика.

— Защо?

— Стрелях в мотора.

— Какво?

— Не гледа ли новините?

— Не.

— Жертвата не се беше заклещила в стъпалата на ескалатора, а беше паднала върху зъбните колела на задвижващия мотор. Там нямаше бутон за изключване. Стрелях в намотките на мотора, но вече беше късно.

Райм се замисли върху думите ѝ.

— Никой не е бил ранен от изстрела, затова няма да ти наложат административно наказание. Може би ще бъдеш отстранена за седмица и нещо.

— Надявам се. Капитанът от Осемдесет и четвърти участък е на моя страна. Стига да няма репортери, които да се опитват да направят кариера с истории за ченгета, които стрелят в молове, всичко ще бъде наред.

— Не мисля, че това е широко разпространена журналистическа подспециалност — иронично подхвърли Линкълн.

— Капитан Мадино успя да изглади ситуацията за известно време.

— Обожавам този израз. Ти го употреби на място — доволно отбеляза Райм.

Амелия се усмихна.

На Линкълн това му хареса. Тя не се усмихваше много напоследък.

Сакс се върна при плетения стол до него и седна. Столът издаде отличителното си скърцане — звук, какъвто Райм не беше чувал никъде другаде.

— Мислиш си — бавно каза Амелия, — че щом съм се преоблякла вкъщи и няма да остана тук тази нощ… — Тя наклони глава настрани. — Тогава защо съм дошла?

— Позна.

Сакс остави недоизпитото си вино.

— Дойдох да те помоля за нещо. Искам услуга. Първоначалната ти реакция ще бъде да откажеш, но ме изслушай. Договорихме ли се?

Не ми достигна смелост.

Не и тази вечер.

Не заведох Алиша в Стаята с играчките.

Подвоумих се, но не го направих.

Тя си тръгна — никога не остава да пренощува — и аз лежа в леглото. Часът е единайсет и нещо. Не знам точно.

Мисля какво се случи по-рано в спалнята. Смъкнах ципа на гърба на синята ѝ учителска рокля. Скромна. Сутиенът беше сложен, не за разкопчаване, а самата кройка. Човек би си помислил, че Алиша няма да иска лампите да са запалени, нито да ме гледа, но тя не се чувства удобно в мрака. Мисля, че е защото е предпазлива, когато е с мен. Не мога да я обвиня.

След това се изхлузиха и моите дрехи. Малките ѝ ръце се движеха бързо като гладни колибрита. Наистина сръчно. И започнахме нашата игра. Обичам я. Направо я обожавам. Само че трябва да внимавам. Ако не мисля за нещо друго, свършва прекадено скоро. Съзнанието ми препуска през мисли и спомени. Мисля си например какво ще направи с костта стоманеното длето, което си купих миналата седмица. За обяд в моето любимо заведение, откъдето взимам храна за вкъщи. За писъците на жертвата наскоро на строежа близо до „40 градуса север“, когато чукът със заоблен връх се стовари върху черепа ѝ. (Приемам го като доказателство, че не съм истинско чудовище. Да си представям кръвта и хрущенето не ме кара да свърша по-бързо, но малко притъпява сетивността ми.)

После Алиша и аз намерихме ритъма и всичко беше добре… докато в ума ми не изплува образът на проклетата полицайка. Спомних си как погледнах към ескалатора и я видях — значката и пистолета ѝ. Тя гледаше към мен. Присвити очи, развята червена коса. Отмести поглед от шибания ескалатор и писъците, търсейки мен, мен, мен. Но странно, въпреки че тя ужасно ме уплаши в мола и че е лоша като най-лошия Безочлив на света, докато си я представях, тласкайки се върху дребничката Алиша, аз не намалих темпото. Точно обратното.

Престанѝ! Махнѝ се!

Боже мой, на глас ли го казах?

Погледнах Алиша. Не. Тя беше вглъбена в мястото, където отива в такива моменти.

Червенокоска обаче не изчезна.

И после всичко свърши. Щрак. Алиша изглеждаше малко изненадана от бързината. Не че ѝ пукаше. Сексът подхранва жената като различни ястия, като мезета, докато мъжът иска едно-единствено предястие, което бързо да изгълта.

След това задрямахме и аз се събудих с мисълта, че все още съм някак безутешен, и с въпроса дали да я заведа в Стаята с играчките.

Запитах се, да или не?

И после ѝ казах да си тръгне.

Довиждане, довиждане.

Нищо повече освен тези думи.

И тя си тръгна.

Сега намирам телефона си и изслушвам съобщението от брат си.

Йо. Следващата неделя. „Анжелика“ или „Филм Форум“? Дейвид Линч или „Човекът, който падна на Земята“? Ти избираш. Ха, не, всъщност аз избирам. Защото аз те набрах!

Обожавам да чувам гласа му. Хем е като моя, хем не е.

Започвам да се чудя какво да правя, като не ми се спи. За утре имам много планове, които трябва да обмисля, но вместо това ровя в чекмеджето на нощното шкафче. Намирам дневника и продължавам да пиша. Всъщност записвам под диктовката на MP3-плейър. Винаги е по-лесно да говориш, да оставиш мислите да летят като прилепи в здрач, накъдето си искат, и по-късно да ги запишеш на хартия.

Тези откъси са от трудните дни, в гимназията. Кой не се радва, че ги е оставил зад гърба си? Пиша с доста хубав почерк. Монахините. Повечето от тях не бяха лоши. Когато обаче настояваха, човек трябваше да ги слуша, да се упражнява, да гледа да им угоди.

Спирам записващото устройство и пия вода. След това лягам до Алиша, която още е в леглото. Едно време си мислех да си намеря гадже сляпа жена. Търсих, но не можах да намеря. Те не използват лични определения. Може би е твърде рисковано. На слепите жени им е все едно дали си твърде висок и кльощав и дали имаш дълго лице, дълги пръсти и дълги крака. Дали си мършав, уродлив червей. Хърбел. Върлина. Планът ми беше сляпа жена, но не стана. Срещам се с някоя от време на време. Нещата вървят горе-долу добре. И после всичко свършва.

Винаги свършва. Ще свърши и с Алиша.

Замислям се за Стаята с играчките.

След това пак се връщам към дневника и пиша десет-двайсет минути.

Възходите и паденията в живота, записани завинаги. Също като спомените ми на лавиците в Стаята с играчките. Спомням си радостта, тъгата или гнева, свързани с всеки.

Днес денят беше хубав.