— Господин Райм, каква чест.
Линкълн не знаеше как да реагира на това. Кимане би било уместно.
— Господин Уитмор.
Не се обръщаха на малките си имена, но Райм беше научил, че неговото е Евърс.
Адвокатът сякаш беше телепортиран от петдесетте години на миналия век. Носеше тъмносин костюм от габардин и бяла риза с колосани като пластмаса яка и маншети. Вратовръзката, също толкова корава, беше в оттенък на синьо, близък до виолетово, и тънка като линийка. От горния джоб на сакото му се подаваше бял правоъгълник.
Лицето на Уитмор беше продълговато и бледо и толкова безизразно, че Райм си помисли за момент дали не страда от парализа на лицевия нерв или нещо подобно. Точно когато стигна до това заключение обаче, адвокатът сбърчи чело, когато видя дневната и апаратурата.
Линкълн осъзна, че човекът, изглежда, чака покана да седне, и му каза да се настани. Уитмор приглади панталона си, разкопча сакото си, придърпа най-близкия стол и седна. С абсолютно изправен гръб. Махна очилата си, почисти кръглите стъкла с тъмносиня кърпа, сложи ги на носа си и пъхна кърпата в джоба си.
Когато видеха за пръв път Райм, посетителите реагираха общо взето по два начина. Повечето онемяваха и се изчервяваха в компанията на човек с деветдесет процента неподвижно тяло. Други се шегуваха и го закачаха за състоянието му. Това беше досадно, макар и за предпочитане пред първото.
Някои — любимите на Линкълн — поглеждаха един-два пъти тялото му и продължаваха да говорят, несъмнено по същия начин, както биха оценили евентуални сватове — ще се въздържим от мнение, докато не стигнем до същината. Именно така постъпи Уитмор.
— Познавате ли Амелия? — попита Райм.
— Не. Не съм се срещал с детектив Сакс. Имаме общ приятел, наш съученик от гимназията в Бруклин. Колега адвокат. Тя се обадила на Ричард и го помолила да поеме случая, но той не се занимава с морални щети и телесни повреди и ѝ дал телефона ми.
Тясното му продълговато лице подчертаваше замисленото му изражение и Линкълн се изненада, като чу, че Уитмор и Сакс са горе-долу на една възраст. Адвокатът изглеждаше пет-шест години по-стар от нея.
— Изненадах се, когато тя ми се обади да поема случая и ми каза, че вие сте свободен да дадете експертно мнение.
Райм се замисли за графика, подразбиращ се в забележката му. Сакс вече бе поела задължението Линкълн да бъде консултант, преди да признае, че това е била причината да дойде при него от дома на вдовицата в Бруклин снощи.
Дойдох да те помоля за нещо. Искам услуга…
— Но разбира се, радвам се, че сте свободен. Всеки съдебен спор за неправомерно причинена смърт включва трънливи доказателствени въпроси. И съм сигурен, че в този случай ще бъде така. Вие сте прочут. — Уитмор се огледа наоколо. — Тук ли е детектив Сакс?
— Не, в центъра на града е. Работи по случай на убийство. Но снощи ми разказа за клиентката ви. Името ѝ е Санди, нали?
— Вдовицата. Госпожа Фромър. Да. Санди.
— Толкова лошо ли е положението, колкото ми го описа Амелия?
— Не знам какво ви е казала. — Адвокатът прецизно поправи неточността на Райм. Едва ли щеше да бъде забавно да пиеш бира с Уитмор, но той явно беше добър човек и беше хубаво да е твой адвокат, особено когато подлага на кръстосан разпит ответната страна. — Но ще потвърдя, че на госпожа Фромър ѝ предстоят много трудни времена. Съпругът ѝ няма застраховка „Живот“ и от няколко години е бил на непълен работен ден. Госпожа Фромър работи в агенция за почистване на домове, но само от време на време. Има дългове. Значителни. Има някакви далечни роднини, но никой не е в състояние да ѝ помогне много финансово. Един братовчед може да ѝ даде временен подслон — в гараж. Практикувам право за нанесени морални щети и телесни повреди от години и мога да ви кажа, че за много клиенти обезщетенията са дар Божи, а в случая на госпожа Фромър — задължителни. А сега, господин Райм… Извинете ме, вие бяхте капитан в полицията, нали? Така ли да се обръщам към вас?
— Не. Наричайте ме Линкълн.
— И така, искам да ви обясня каква е ситуацията.
Нещо в Уитмор напомняше на робот. Това не беше дразнещо, а странно. Може би съдебните заседатели го харесваха.
Той отвори старомодно куфарче — пак някъде от 50-те години на XX век — и извади няколко бели листа без редове. Взе химикалка (Райм остана леко учуден, че не е писалка с мастило) и с възможно най-ситния почерк, който би могъл да се прочете с невъоръжено око, написа датата, присъстващите страни и темата на срещата. Вярно, листовете бяха без редове, но буквите се нижеха равно, сякаш под тях имаше линийка за подравняване.
Уитмор погледна записките си, явно остана доволен и вдигна глава.
— Смятам да заведа дело в Нюйоркския върховен съд.
Въпреки гръмкото си име, съдът беше най-ниската инстанция в щата и се занимаваше и с криминални, и с граждански дела. Райм беше давал показания там хиляди пъти като вещо лице на прокуратурата.
— Искът ще бъде от страна на вдовицата, госпожа Фромър. И детето ѝ. За неправомерно причинена смърт.
— На колко години е момчето?
— На дванайсет.
— А, да.
— И за болка и страдания от страна на господин Фромър. Доколкото разбирам, той е живял десетина минути в изключителна агония. Обезщетението ще бъде зачислено в имуществото му и ще бъде присъдено в полза на онзи, който е упоменат в завещанието му, или както реши съдът, ако няма завещание. Освен това ще заведа дело за неправомерно причинена смърт и от страна на родителите на господин Фромър, за чиято издръжка той е помагал, доколкото е можел.
Уитмор беше може би най-малко превзетият и ентусиазиран адвокат, както и най-скучният, когото познаваше Райм.
— Искането за обезщетение в жалбата ми — и в иска за нанесени щети — е, откровено казано, безбожно високо. Трийсет милиона за неправомерно причинена смърт и двайсет милиона за болката и страданията. Едва ли ще ги получим, но избрах тези суми само за да привлека вниманието на ответниците и да създам малко реклама на случая. Не възнамерявам да се стига до съдебен процес.
— Не?
— Не. Ситуацията е малко необикновена. Поради липсата на застраховка и всякаква друга финансова подкрепа за госпожа Фромър и сина ѝ, те се нуждаят от бързо решаване на въпроса. Съдебният процес може да продължи година и повече. Дотогава те ще бедстват. Ще се нуждаят от пари за подслон, за образование на малкия, за здравно осигуряване и за ежедневни неща от първа необходимост. След като предявим солидно обвинение срещу ответниците и аз покажа готовност да намаля значително иска, мисля, че те ще подпишат чек, който за тях е дребна сума, но за госпожа Фромър — значителна, и горе-долу достатъчна, за да възтържествува справедливостта.
Линкълн реши, че Уитман би се чувствал като у дома си в роман на Дикенс.
— Стратегията ми се струва приемлива. А сега, може ли да поговорим за доказателствата?
— Един момент, моля. — Евърс Уитмор щеше упорито да продължи, верен на курса, който беше определил, каквото и да се случеше. — Първо, бих искал да ви обясня сложността на съответния закон. Запознат ли сте със Закона за неправомерно увреждане?
Беше очевидно, че няма значение дали Райм ще каже да или не. Адвокатът щеше да го запознае.
— Не, всъщност не съм.
— Ще ви го обясня накратко. Законът за неправомерно увреждане се занимава с вредите, нанесени от ответника на ищеца, с изключение на нарушаване на договор. На латински думата е…
— Тортус, изтезание. — Райм се интересуваше от класиката.
— Точно така. — Уитмор не беше нито смаян от познанията на Линкълн, нито разочарован, че пропуска възможността да разяснява. — Закононарушение, даващо право за предявяване на риск. Автомобилни катастрофи, клевети и злословия, нещастни случаи по време на лов, лампи, причинили пожар, токсични разливи, самолетни катастрофи, нападение — заплаха да удариш човек — и нанасяне на побой — наистина да го удариш. Тези неща често са комбинирани. Дори умишлено убийство, което може да се гледа и в криминален, и в граждански съд.
О. Джей Симпсън, помисли си Райм.
— Ние ще предявим иск за неправомерно увреждане, неправомерно причинена смърт и нанесени телесни повреди. Първата стъпка е да разкрием ответника — кой точно е отговорен за смъртта на господин Фромър. Трябва да се надяваме, че причината е ескалаторът, а не някакъв външен фактор. Според Закона за неправомерно увреждане всеки, ранен от продукт, всичко — уред, кола, лекарство, ескалатор, е много по-лесно да докаже иска си. През 1963 година Калифорнийският върховен съд постановява иск, наречен строга отговорност за продукта, за да прехвърли бремето на загубата от пострадалия потребител върху производителя, дори ако не е проявил небрежност. При строгата отговорност за продукта трябва само да покажеш, че продуктът е дефектен и е причинил телесни повреди на ищеца. Не е необходимо да има небрежност или намерение да причиниш вреда.
— Какво представлява дефект? — попита Линкълн, неволно заинтригуван от лекцията.
— Ключов въпрос, господин Райм. Дефект може да бъде, че уредът е лошо проектиран, че има някаква слабост или недостатък или че е пропуснато надлежно да се предупреди потребителят за опасностите. Виждали ли сте скоро бебешка количка?
От къде на къде? Райм леко се усмихна.
Невъзмутим пред иронията, Уитмор продължи:
— Стикерът ще ви хареса: „Извадете детето, преди да сгънете количката“. Не си го измислям. Да, разбира се, че това се нарича строга отговорност за продукта, но не абсолютна. Трябва да има дефект. Например ако някой напада жертва с верижен трион, това е външна намеса. Ищецът не може да съди производителя за такова нападение. А сега към нашия случай. Първият въпрос е кого съдим? Имало ли е недостатък в проекта или производството на самия ескалатор на „Мидуест Кънвейънс“? Или е бил в изправност, но фирмата управител на мола, чистачите или фирмата за под дръжка са проявили нехайство в ремонта или поддръжката на ескалатора? Заключил ли го е някой работник последния път, когато го е отворил? Отворил ли е някой ръчно капака за поддръжка, докато господин Фромър е бил стъпил върху него? Смятал ли е за опасен ескалатора строителят на мола? А фирмата, която е инсталирала ескалатора? Ами производителите на съставните части? Чистачите в мола? За външна компания ли работят, или са служители на мола? И тук се включвате вие.
Райм вече мислеше как да действа.
— Първо, ще ми трябва специалист, който да огледа ескалатора, контролните уреди, снимките от местопрестъплението, следите и…
— А, трябва да ви кажа, че в нашата ситуация има малка спънка. Всъщност няколко спънки.
Линкълн сбърчи чело.
— Всеки нещастен случай — продължи адвокатът, — включващ ескалатор, асансьор, движеща се пътека и така нататък, се разследва от отдел „Сграден фонд“ и Следствения отдел.
Райм беше запознат със Следствения отдел. Това беше една от най-старите правораздавателни агенции в страната — беше създадена в началото на XIX век — и отговаряше за надзора върху държавни служители, агенции и всеки, който е нает с договор или работи в града. Тъй като самият Райм беше станал инвалид, докато извършваше оглед на местопрестъпление на строителен обект в метрото, Следственият отдел беше включен в разследването как точно се е случило произшествието.
— Може да използваме разкритията им в нашия иск, но… — започна Уитмор.
— Ще минат месеци, докато получим техния доклад.
— Именно това е проблемът, господин Райм. Шест месеца или по-скоро една година. Да. А ние не можем да чакаме толкова дълго. Госпожа Фромър ще бъде бездомна дотогава.
— Това е първата спънка. А втората?
— Достъпът до ескалатора. Ще бъде иззет и закаран в склад, докато се води разследването на отдел „Сграден фонд“ и Следствения отдел.
По дяволите, вече е налице голямо замърсяване на доказателствата, инстинктивно си помисли Линкълн.
— Вземете призовка — каза той. Това беше очевидно.
— Не мога на този етап. Веднага щом предявя съдебния иск, а това ще стане до няколко дни, мога да го поискам с призовка, но съдията ще я отхвърли. Няма да получим достъп, докато отдел „Сграден фонд“ и Следственият отдел не приключат с разследването си.
Това беше абсурдно. Ставаше дума за материално доказателство, вероятно единственото в иска, а той нямаше достъп до него?
И после Райм се сети: разбира се, искът беше граждански, не криминален.
— Може също да изискаме документите за проекта, производството, инсталирането и поддръжката от евентуалните ответници — мола, производителя „Мидуест Кънвейънс“, фирмата за почистване, всеки друг, свързан по някакъв начин с ескалатора. Може да вземем копия, но ще бъде битка. И исканията до съда за издаване на постановление ще се подмятат напред-назад месеци наред, преди да има решение. И накрая — последната спънка.
Споменах, че господин Фромър вече не е работел на пълен работен ден, нали?
— Да, спомням си. Криза на средната възраст или нещо подобно.
— Точно така. Напуснал е позиция с високо напрежение в корпорация. В последно време е работил като доставчик, в телемаркетинга, приемане на поръчки в ресторант за бързо хранене, продавач на обувки в мола — неща, които не са изисквали да работи допълнително вкъщи. През повечето време е бил доброволец в благотворителни организации — за ограмотяване, за подпомагане на бездомни и гладуващи. Ето защо през последните няколко години доходите му са били минимални. Едно от най-трудните неща в делото ще бъде да убедим съдебните заседатели, че господин Фромър би се върнал на работа, каквато е имал.
— С какво се е занимавал?
— Преди да напусне, е бил директор на отдел „Маркетинг“ във фирмата „Системи Патерсън“ в Ню Джърси. Преуспяваща. Номер едно производител на инжектори на гориво в Америка. И доходът му е бил шестцифрен. Последната година изкарал четиристотин и тридесет хиляди. Съдебните заседатели присъждат обезщетение за неправомерно причинена смърт въз основа на дохода. Адвокатите на ответника ще изтъкнат, че дори ако клиентите им са виновни, щетите са минимални, тъй като господин Фромър е получавал ниска надница. Ще се опитам да докажа, че той е преживявал криза и че е щял да се върне на високоплатената си работа. Е, може да не успея. Това е втората ви задача. Ако можете да докажете, че ответникът, който и да се окаже, е проявил неоправдано или безразсъдно нехайство в произвеждането на ескалатора или някоя съставна част или не го е поддържал добре, тогава…
— Ще добавим наказателен иск за повреди. И съдебните заседатели, които се чувстват неудобно, че не могат да дадат много на вдовицата като бъдещи доходи, ще компенсират с голяма наказателна награда.
— Много добре, господин Райм. Трябвало е да учите право. Е, накратко, това е ситуацията.
— С други думи, трябва да разберем как се е повредило такова сложно устройство и кой е виновен за неизправността, без да имаме достъп до него, съпътстващата документация или дори снимки или анализ на произшествието.
— И това е много добре казано. — Уитмор, изглежда, обсъждаше наум нещо. — Детектив Сакс каза, че вие сте доста изобретателен, когато става дума за подхода към такива проблеми.
Колко изобретателен може да бъде човек без проклетите доказателства? Абсурд, отново си помисли Райм. Цялото нещо беше напълно…
И после му хрумна идея и се обърна към вратата.
— Том! Том! Къде си?
След минута се чуха стъпки и болногледачът се появи.
— Наред ли е всичко?
— Да, да, да. Защо да не е? Само ми трябва нещо.
— Какво?
— Рулетка. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Каква ирония.
Главното управление на полицията се смята за една от най-грозните правителствени сгради в Ню Йорк, но въпреки това предлага някои от най-хубавите гледки към Манхатън — пристанището, река Ийст, високите небостъргачи на града в най-внушителния им вид. За разлика от него първото Главно управление на полицията на Сентър Стрийт е безспорно най-елегантната сграда на юг от Хюстън Стрийт, но навремето полицаите, работещи там, виждали само дебнещи ги наематели на апартаменти, месари, продавачи на риба, проститутки, непрокопсаници и крадци. По онова време ченгетата били главна мишена на крадци, които ценели вълнените им униформи и месинговите копчета.
Амелия Сакс беше в кабинета си в Криминалния отдел, гледаше през изпъстрените с петънца прозорци и размишляваше върху този факт. Освен това си помисли, че изобщо не ѝ пука нито за архитектурната естетика на сградата, нито за гледката. Беше ѝ неприятно, че използва детективските си умения да разследва оттук, а не от дома на Линкълн Райм.
По дяволите.
Изобщо не беше доволна, че той се отказа от консултантската работа за полицията. Лично на нея ѝ липсваше стимулиращата размяна на мисли, умуването и творческата атмосфера в дома му. Животът ѝ се беше превърнал в обучение в онлайн университет — информацията беше същата, но процесът на зареждането ѝ в съзнанието ѝ отслабна.
Разследванията не напредваха. Особено убийствата, специалността на Райм, оставаха неразкрити. Случаят „Риналдо“ например беше в списъка ѝ от около месец и не стигаше доникъде. Убийство в Уест Сайд южно от Среден Манхатън. Ичи Риналдо, наркодилър от латино банда от Харлем, беше жестоко наръган с нож до смърт. Улицата беше мръсна, затова описът на следите бе обемист и не помагаше — фасове, къс от цигара с марихуана, все още полепнала за него, опаковки от храна, картонени чаши от кафе, колело от детска играчка, бирени кутии, един презерватив, късчета хартия, касови бележки и стотина други неща, излъчващи миризми, обичайни за улиците на Ню Йорк. Никой от отпечатъците на пръсти или стъпала, които Сакс намери на местопрестъплението, не свърши работа.
Единствената друга улика беше един свидетел — синът на убития. Е, свидетел донякъде. Осемгодишното момче не беше видяло убиеца, а само бе чуло, че нападателят скача в такси и казва адрес, който включва думата „Вилидж“. Мъжки глас. По-вероятно бял, отколкото чернокож или латиноамериканец. Сакс положи всички усилия в разпита, за да накара хлапето да си спомни повече, но то, разбираемо, беше разстроено, след като бе видяло баща си да се появява залитайки от уличката, облян в кръв. И търсенето сред легалните и нелегалните таксита не разкри нищо. А Гринич Вилидж обхващаше десетки квадратни километри.
Амелия обаче беше убедена, че Райм би прегледал купищата веществени доказателства и по всяка вероятност би стигнал до заключение къде в тази старомодна част на Манхатън е отишъл извършителят.
Той отказа. И хладно ѝ напомни, че вече не се занимава с престъпления.
Сакс приглади тъмносивата си пола, която стигаше малко под коленете ѝ. Мислеше, че е избрала блуза в по-светло сиво, за да подхожда на полата, но когато излезе на тротоара пред дома си, осъзна, че е облякла тъмнокафява. Типично утро за нея. Разсейваха я много неща.
Прегледа имейлите и телефонните съобщения, реши, че не са важни, и тръгна по коридора към стаята за конференции, която си беше присвоила за случая с Неизвестен заподозрян 40.
Пак се замисли за Райм.
Оттеглил се.
По дяволите…
Тя вдигна глава и видя, че млад детектив, който върви в противоположната посока, изведнъж се обърна към нея. Разбра, че сигурно е изругала на глас.
Усмихна му се, за да докаже, че не е загубила ума си, и се вмъкна в бойния си щаб — малка стая с две маси от фибростъкло, два компютъра, едно бюро и бяла дъска, на която с маркер записваха детайли по случая.
— Всеки момент — каза младият русокос полицай в стаята и вдигна глава. Беше с тъмносиня униформа и седеше на далечната маса. Рон Пуласки не беше детектив като повечето полицаи в Криминалния отдел, но беше ченгето, с което Амелия Сакс бе поискала да работи по случая с Неизвестен заподозрян 40. Двамата бяха разследвали местопрестъпления в продължение на години от дневната на Райм — досега.
Пуласки кимна към екрана.
— Обещаха.
Всеки момент.
— Какво са научили?
— Не съм сигурен. Не очаквам адреса и телефонния му номер. Но криминалистът каза, че имат попадения. Това беше добро решение, Амелия.
След провала — в няколко отношения: смъртта на жертвата и бягството на Неизвестния заподозрян 40 — в мола в Бруклин Сакс методично огледа района зад товарната платформа и се питаше къде да изпрати екипите за събиране на доказателства, защото не можеха да претърсят навсякъде. Мястото, което я интригуваше, беше евтин мексикански ресторант, чиято задна врата се отваряше към задънена улица близо до товарната платформа. Това беше единственият ресторант наблизо. Имаше други, по-бързи начини неизвестният заподозрян да е избягал, но Сакс се съсредоточи върху огледа там, може би въз основа на малко вероятната теория, че в мексиканския ресторант има нелегални служители, които няма да искат да съдействат, за да не кажат имената и адресите си като свидетели.
Както беше предположила, никой, от управителя до мияча на чинии, не беше видял доста разпознаваемия заподозрян.
Това обаче не означаваше, че не е бил там. В кошчето за отпадъци за клиенти криминалистите намериха чашата, целофанените опаковки от сандвичи и салфетките от „Старбъкс“, които той беше взел, когато избяга.
Екипът прибра всичкия боклук от онзи контейнер в „Ла Фестива“ — дума, която може би съществуваше в испанския език, а може би не.
И в момента Сакс и Пуласки чакаха резултатите от анализа на тези доказателства.
Амелия се отпусна на стола с колелца, който беше докарала от миниатюрния си кабинет. Помисли се, че ако работеха в дневната на Райм, информацията вече щеше да бъде в ръцете им. Телефонът ѝ иззвъня с мелодията за имейл. Беше добра новина от капитан Мадино от Осемдесет и четвърти участък. Пишеше, че не бързат с доклада за стрелбата ѝ и че ще отнеме известно време, докато се свика комисията. Добавяше, че както бяха обсъдили Сакс и Райм, се бяха обадили няколко репортери, които бяха попитали разумно ли е да се стреля в пълен с хора мол, но Мадино беше отклонил въпросите им с думите, че случаят се разследва по полицейските процедури, и не бе разкрил името и. Никой от журналистите не се беше обадил втори път.
Добри новини.
Компютърът на Пуласки иззвъня като корабна камбана.
— Аха. Пристигнаха. Резултатите от анализа на доказателствата.
Докато младият мъж четеше, ръката му се вдигна към челото и го потърка. Белегът не беше дълъг, но днес се виждаше ясно, поне от този ъгъл и на тази светлина. В първия си случай със Сакс и Райм той беше направил грешка и извършителят, особено жесток професионален убиец, го беше ударил по главата. Нараняването, което се отрази на мозъка му, както и на гордостта и външността му, за малко не сложи край на кариерата му. Но решителността, насърчението от неговия брат близнак, също ченге, и упорството на Линкълн Райм запазиха работата му. Пуласки все още имаше моменти на несигурност — нараняванията в главата отравят самочувствието — но Сакс знаеше, че той е един от най-умните и упорити полицаи, които познава.
Рон въздъхна.
— Няма много.
— Какво са открили?
— Никакви следи от „Старбъкс“. От мексиканския ресторант: ДНК от ръба на чашата от „Старбъкс“, но няма съвпадение в базата данни на СКИД.
Рядко е лесно.
— Няма пръстови отпечатъци — добави Пуласки.
— Какво? Той е носил ръкавици в „Старбъкс“?
— Изглежда е използвал салфетката, за да държи чашата. Лаборантът в лабораторията по криминалистика е използвал вакуум и нинхидрин, но се появил само частичен отпечатък. От върха на пръста. Твърде тесен за Интегрираната автоматизирана система за разпознаване на отпечатъци.
ИАСРО беше изчерпателна, но можеше да анализира само отпечатъци от меката част на пръста, не от върха.
Сакс обаче пак се запита дали ако доказателствата бяха изпратени за анализ на Райм, а не в лабораторията по криминалистика в Куинс, той щеше да съумее да извади отпечатък. Оборудването в лабораторията беше свръхмодерно, но не беше на Линкълн Райм.
— Отпечатък от обувка в „Старбъкс“, вероятно негов — продължи да чете Пуласки, — тъй като е бил сравнен с другите и съвпада с единия от товарната платформа и мексиканския ресторант. Подобни следи са открити и на товарната платформа и в ресторанта. Номер четиридесет и осем, „Рийбок“. „Дейли Къшън 2.0“. Тук е химичният профил на откритата следа.
Амелия погледна екрана и прочете списък на химични вещества, за които не беше чувала.
— Какво е това?
Рон превъртя надолу.
— Вероятно хумус.
— Пръст?
Русокосият полицай продължи да чете дребния шрифт.
— Хумусът е предпоследният стадий на разлагане на органичната материя.
Сакс си спомни подобен разговор между Райм и Пуласки преди години. Споменът беше по-болезнен, отколкото ѝ се искаше.
— Нещо, което скоро ще стане на прах?
— Да. И е дошло от друго място. Не съвпада с никоя от контролните проби, които ти и криминалистите сте събрали в мола и около него, товарната платформа и ресторанта. — Той продължи да чете. — Хм, това тук не е хубаво.
— Кое?
— Динитроанилин.
— Не съм го чувала.
— Употребява се за производството на няколко неща, например бои и пестициди, но най-вече на експлозиви.
Амелия посочи чертежа на мястото на убийството — строежа, където преди две седмици Неизвестният заподозрян 40 беше пребил до смърт Тод Уилямс близо до клуба.
— Амониев нитрат.
Изкуствен тор — и главната експлозивна съставка в саморъчно направените бомби като онази, която беше разрушила федералната сграда в Оклахома Сити през деветдесетте години.
— Мислиш, че е било нещо повече от обир? — бавно попита Пуласки. — Може би заподозреният е купувал съставни части за бомба близо до клуб „40 градуса север“ или строежа и Уилямс е видял това? — Той почука с пръст екрана на компютъра. — И виж това. — В следа, снета близо до отпечатъка от стъпка на товарната платформа на мола, имаше малко количество моторно масло.
Втората съставка на бомба с изкуствен тор.
Сакс въздъхна. Имаше ли терористични измерения случаят с Неизвестен заподозрян 40?
— Чети по-нататък.
— Още фенол. Като на първото местопрестъпление.
— Щом се появява два пъти, значи е важен. За какво се използва?
Пуласки отвори на екрана профил на химичното вещество.
— Фенол. Важна суровина за производството на поликарбонати, смоли и найлон. Също и на аспирин, балсамираща течност, козметика и лекарства за ноктите на пръстите на краката.
Той има големи крака, помисли си Амелия. Може би има проблеми с ноктите.
— И това. — Рон преписваше дълъг списък с други химични вещества на бялата дъска с уликите.
— Трудни са за произнасяне — отбеляза Сакс.
— Профили като гримове. Козметика. Нямам представа коя е марката.
— Трябва да разберем кой е производителят. Накарай някого от Управлението да го открие.
Пуласки изпрати искането.
След това двамата се върнаха на анализа на уликите.
— Има малка метална стружка — продължи Пуласки. — От отпечатъка от стъпка в коридора, водещ към товарната платформа.
— Дай да я видя.
Рон отвори на екрана снимките.
Частицата се забелязваше трудно — както с невъоръжено око, така и със стилните очила за четене, които Сакс използваше напоследък.
Тя увеличи изображението и разгледа лъскавата частица, а след това се обърна към втория лаптоп и влезе в базата данни за метални следи на Нюйоркската полиция, която, както се оказа, беше създадена от Линкълн Райм преди няколко години. В съзнанието ѝ пробяга спомен.
Двамата с Пуласки прегледаха базата данни.
— Тук има нещо подобно — отбеляза той, надвесен над рамото ѝ, и посочи една от снимките.
Да, добре. Мъничката люспа беше от наточване на нож, ножица или бръснач.
— Стоманена е. Той обича наточени остриета.
Извършителят беше пребил до смърт жертвата пред „40 градуса север“, но това не означаваше, че не се интересува от убийства и с други оръжия.
От друга страна, той можеше само да е разрязвал печено пиле на семейна вечеря с нож, който първо беше наострил.
— И дървени стърготини. Искаш ли да видиш?
Сакс погледна микроскопските изображения. Зрънцата бяха миниатюрни.
— От шкурка ли са? — зачуди се тя. — Не от трион?
— Не знам, но думите ти звучат логично.
Амелия щракна с пръст върху нокътя на палеца си. Два пъти. През нея на вълни преминаваше напрежение.
— Криминалистът от Главната лаборатория в Куинс не съобщава вида дърво. Ще трябва да разберем какво е.
— Ще поискам информацията. — Потърквайки чело с едната си ръка, Пуласки превъртя още анализи с другата. — Изглежда чуковете и бомбите не са достатъчни. Този човек сякаш иска и да трови хора. Значими следи от органохлорин и бензоена киселина. Типични за инсектицидите, но са използвани и в убийства. И още химични съединения, които… — Той погледна базата данни.
— Описани са като лак за дърво.
— Стърготини и лак. Дърводелец ли е? Строителен работник? Или слага бомбите в дървени сандъчета или зад стени с ламперия?
Тъй като обаче нямаше съобщения за импровизирани експлозивни устройства в района, сложени в дървени или други контейнери, Сакс определи това предположение като малко вероятно.
— Искам производителя — каза тя. — На лака. И видът дърво на стърготините.
Младият полицай не отговори.
Амелия го погледна и видя, че той гледа телефона си. Явно беше получил съобщение.
— Рон?
Пуласки се стресна и прибра телефона. Напоследък изглеждаше угрижен. Сакс се запита дали някой в семейството му не е болен.
— Наред ли е всичко?
— Разбира се, да.
— Искам производителя — повтори тя.
— На… лака.
— Да. И каква е дървесината.
— Ще се заема с това. — Той изпрати още едно искане до лабораторията по криминалистика.
Двамата насочиха вниманието си към второстепенните улики — онези, които можеше да са оставени от заподозрения, а можеше и да не са. Криминалистите бяха прибрали цялото съдържание на кошчето, където бяха намерили отпадъците от „Старбъкс“, въз основа на теорията, че боклукът от кафенето може да не е бил единственото нещо, което е изхвърлил заподозреният.
Имаше тридесет-четиридесет неща: салфетки, вестници, найлонови чаши, използвана хартиена кърпичка, порнографско списание, вероятно изхвърлено, преди съпругът да се върне у дома при семейството си. Всичко беше заснето и каталогизирано, но нищо нямаше връзка с неизвестния заподозрян, както докладваха лаборантите от Куинс.
Сакс обаче прекара двайсетина минути, оглеждайки всеки предмет, както отделните снимки на уликите в кошчето, така и широкоъгълните изображения, преди криминалистите да вземат съдържанието на кошчето.
— Виж това — каза тя и Пуласки се приближи до нея. Амелия сочеше две салфетки от ресторант за бързо хранене на име „Уайт Касъл“.
— Домът на сандвичите — отбеляза Рон. — Между другото, какво е това?
Сакс знаеше, че е заведение за хамбургери. Нямаше представа защо е кръстено така. „Уайт Касъл“2 беше една от първите вериги за бързо хранене в Америка и специализираше в бургери и млечни шейкове.
— Има ли пръстови отпечатъци?
Пуласки прочете доклада.
— Не.
Колко ли усилено са се опитвали да ги открият, зачуди се Амелия. Спомни си, че двата най-големи врага на Райм са некомпетентността и мързелът, и се втренчи в салфетките.
— Откъде ли са дошли?
Рон увеличи широкоъгълните снимки. Смачканите салфетки от „Уайт Касъл“ бяха точно до изхвърлените опаковки от „Старбъкс“.
— Може би са от заподозрения. Знаем, че нашето момче обича бързото хранене.
Сакс въздъхна.
— Салфетките са един от най-добрите източници на ДНК. Лаборантите можеше да ги анализират и да ги сравнят с онези от „Старбъкс“.
Мързел, некомпетентност…
И после Амелия омекна.
Или може би беше преуморена. Такава е полицейската работа.
Тя отвори на екрана изображенията на разгънатите салфетки. На всяка имаше петна.
— Какво мислиш? — попита Сакс. — Едното е кафяво, а другото червеникаво.
— Не мога да кажа. Ако ги бяхме изследвали ние, щяхме да ги анализираме с газовия хроматограф, за да бъдем сигурни. Имам предвид в дома на Линкълн.
Амелия беше на същото мнение.
— Мисля, че на едната салфетка има следи от шоколадов и малинов млечен шейк. Логично заключение. А на другата? Онова петно определено е от шоколад. Другото не е толкова ярко. Прилича на безалкохолна напитка. От две различни посещения. Или е пил два шейка, или шейк и безалкохолно.
— Кльощав е, явно бързо изгаря калориите.
— По-важното е, че харесва „Уайт Касъл“. Редовен клиент.
— Ако извадим късмет, той живее наблизо. Но в кой ресторант ходи? — Пуласки беше онлайн и проверяваше заведенията от веригата, които бяха няколко.
Сакс се сети за нещо. Моторното масло.
— Може би маслото е за бомба или той ходи в „Уайт Касъл“ в Куинс — каза тя. — Ресторантът е на булевард „Астория“, „Аутомотив Роу“. Татко и аз ходехме да купуваме части за колата в събота сутрин, а после се връщахме у дома и си играехме на любители автомонтьори. Може би заподозреният се е изцапал с моторно масло, докато си е купувал обяд. Това е малко вероятно, но ще говоря с управителя. Ти се обади в лабораторията в Куинс и накарай някого отново да изследва салфетките. За всичко. Пръстови отпечатъци. И ДНК. Може да се е хранил с приятел и ДНК-то на приятелчето да е в СКИД. И не забравяй за стърготините. Искам вида дърво. И им напомни за производителя на лака. И не искам анализатора, който е изготвил този доклад. Обади се на Мел.
Тихият, скромен детектив Мел Купър беше най-добрият криминалист в града и може би в целия Североизток. Освен това беше експерт по идентифициране на хора — по пръстови отпечатъци, ДНК и лицево възстановяване. Имаше научни степени по математика, физика и органична химия и беше член на престижните международни асоциации за идентификация и за анализ на петна от кръв. Райм го беше наел от полицейски участък в малък град, за да работи в екипа криминалисти на Нюйоркската полиция. Купър беше част от екипа на Райм… когато работеха заедно.
Докато Сакс обличаше сакото си и проверяваше оръжието си, Пуласки се обади в лабораторията по криминалистика, за да поиска помощта на Купър.
Тя беше на вратата, когато той приключи с разговора и каза:
— Съжалявам, Амелия. Трябва да се обърнем към някой друг.
— Какво?
— Мел е в отпуск. Цяла седмица.
Сакс се изсмя. През всичките години, докато работеха заедно, не беше чувала криминалистът да си е взимал отпуск дори един ден.
— Тогава намери някой добър — каза тя и бързо излезе в коридора, като си мислеше: Райм се оттегли и всичко отиде по дяволите.
— Това… ескалатор ли е? Да. Е, част от него. Горната част. В коридора ти. Но предполагам, че знаеш това.
— Мел. Влез. Имаме работа.
Купър, дребничък, слаб и с постоянна лека усмивка на лицето, влезе в дневната в къщата на Райм и бутна по-високо на носа си очилата си с тъмни рамки. Движеше се безшумно с традиционните си обувки „Хъш Пъпис“. Райм и Купър бяха сами. Уитмор се беше върнал в кантората си в Среден Манхатън.
Когато не получи веднага отговор за частта от ескалатор, която беше поставена на скеле, Купър съблече кафявото си сако, закачи го и пусна на пода спортна чанта.
— Всъщност не смятах да ходя на почивка.
Линкълн беше предложил — по неподражаемия си начин — Купър да си почине малко, да си отдъхне от официалната си работа в Главното управление на полицията и да дойде да му помогне в гражданското дело „Фромър срещу Мидуест Кънвейънс“.
— Да, признателен съм ти. — Благодарността на Райм беше скромна, както винаги. Нямаше интерес, нито умения за социални любезности.
— Трябваше да проверя. Има ли етични проблеми, че съм тук?
— Не, не, сигурен съм, че няма — отговори Райм, гледайки ескалатора, които стигаше до тавана. — Стига да не ти се плаща.
— Аха, значи съм доброволец.
— Само приятел, който помага за добра кауза, Мел. Благородна кауза. Вдовицата на жертвата няма пари. Тя има син. Добро момче. Обещаващо. — Линкълн предполагаше, че това е вероятно. Не знаеше нищо за младия Фромър, чието малко име беше забравил. — Ако не можем да постигнем споразумение, тя ще живее в гараж в Скънектади. Може би до края на живота си.
— В Скънектади няма нищо ужасно.
— Важната дума тук е „гараж“, Мел. Освен това ще бъде предизвикателство. Ти обичаш предизвикателствата.
— До известна степен.
— Мел! — възкликна Том, който влезе в дневната. — Какво правиш тук?
— Отвлякоха ме.
— Добре дошъл — рече болногледачът и после се намръщи. — Не мога да повярвам. Виж това. — Той разочаровано кимна към скелето и ескалатора. — Надявам се, че няма да разбиете пода.
— Подът си е мой — обади се Райм.
— Караш ме да го поддържам безупречно чист, а после го съсипваш с механично устройство с тегло два тона. Нещо за ядене? Питие? — обърна се Том към госта.
— Чай, благодаря.
— Имам от любимия ти.
Купър обичаше „Липтън“. Вкусовете му не бяха претенциозни.
— Как е приятелката ти?
Мел живееше с майка си, но имаше висока, прекрасна любима — скандинавка, преподавателка в Колумбийския университет. Тя и Купър бяха шампиони по бални танци.
— Тя е…
— Имаме работа — прекъсна го Райм.
Том повдигна вежда, поглеждайки госта, без да обръща внимание на работодателя си.
— Добре е, благодаря — отвърна Купър. — Следващата седмица ще участваме в регионално състезание по танго.
— И като стана дума за питиета… — Линкълн погледна към бутилката малцово уиски.
— Не. Кафе — безцеремонно отсече Том и се върна в кухнята.
Колко грубо!
— Е, каква пакост ще правим? Обожавам тази дума.
Райм обясни за нещастния случай с ескалатора и за съдебното дело, което щеше да заведе Евърс Уитмор от страна на вдовицата и сина ѝ.
— А, да. Гледах го по новините. Ужас. — Купър поклати глава. — Никога не съм се чувствал удобно, когато се качвам и слизам от тези неща. Слизам пеша по стълбите или дори с асансьор, макар че не съм луд и по тях.
Той се приближи до монитора на компютъра, където имаше десетки фотографии на мястото на произшествието, направени от Сакс неофициално, тъй като тя не участваше в разследването на злополуката. Снимките бяха на отворения капак за достъп към шахтата и показваха мотора, зъбните колела, механизма и стените, целите изпръскани с кръв.
— От загуба на кръв ли е умрял?
— И от травма. Бил е прерязан на две.
— Хм.
— Това ли е истинският ескалатор? — Купър се върна при скелето и започна да го разглежда отблизо. — Няма кръв. Почистен ли е?
— Не. — Райм обясни, че е невъзможно да получи достъп до истинския ескалатор, и добави, че се надява да успеят да определят вероятната причина за повредата, анализирайки двойника му. Идеята на Линкълн беше да плати, за да вземе назаем част от същия модел от един предприемач в района. Том беше намерил рулетката, която беше поискал Райм, и бяха измерили, че има достатъчно място да вкарат механизма разглобен през външната врата и пак да го сглобят в коридора. Цената за наема беше пет хиляди долара и Уитмор щеше да я добави към адвокатския си хонорар и да я приспадне от сумата, която ще получат от ответника.
Работници бяха построили скелето и бяха монтирали горната плоскост, която се беше отворила и погълнала Грег Фромър — заедно с поддържащите части, панти и късове от преградата и контролни превключватели. На пода бяха моторът и зъбните колела, същите като онези, които бяха убили жертвата.
Купър мълчаливо обикаляше механизма, оглеждаше го и докосваше частите.
— Това няма да бъде прието като доказателство в съда.
— Не. Трябва само да разберем какво се е объркало и защо се е отворила горната част. — Райм приближи инвалидната си количка.
Мел кимна.
— Предполагам, че ескалаторът се е качвал нагоре и точно когато жертвата е стигнала до горния етаж, капакът се е отворил. Колко се е отворил?
— Амелия каза, че около тридесет и пет сантиметра.
— Тя ли е направила огледа?
— Не, случайно била там. Следила неизвестен заподозрян. Изпуснала го, когато се случило нещастието и се опитала да спаси жертвата, но не могла.
— И заподозреният е избягал?
— Да.
— Сигурно не е доволна.
— Отишла при вдовицата и видяла, че състоянието ѝ е тежко. Хрумнала ѝ идеята да я свърже с адвокат. Така всичко опря до нас.
— И така, капакът за достъп се отваря — да, виждам, че е на пружина. Сигурно е тежък. Жертвата е повлечена надолу и пада върху мотора и зъбните колела.
— Точно така. И зъбците на предния ръб на капака са го срязали. Оттам е кръвта по стените на снимките.
— Виждам.
— Сега искам да влезеш вътре, да огледаш и да разбереш как работи проклетото нещо. Как се отваря капакът за поддръжка на върха, превключватели, лостове, бутони, панти, предпазни механизми. Всичко. Направи снимки. И ще се опитаме да разберем какво се е случило.
Купър се огледа наоколо.
— Това място не се е променило много, откакто ти напусна.
— Тогава знаеш къде са фотоапаратите и другото оборудване. — Гласът на Райм беше напрегнат от нетърпение.
Експертът се засмя.
— И ти не си се променил много. — Той се приближи до лавиците на задната стена на дневната и избра фотоапарат и фенерче с лента за главата. — Синът на миньора — пошегува се и го сложи на челото си.
— Хайде, започвай!
Купър се качи в ескалатора и запали фенерчето.
На вратата се позвъни.
Кой ли можеше да е? Превзетият адвокат Евърс Уитмор се беше върнал в кантората си и разговаряше с приятелите и семейството на Грег Фромър. Опитваше се да намери доказателства, за да докаже, че макар и в момента безработен, в близко бъдеще Фромър е щял да се върне към работата си на преуспяващ мениджър по маркетинг, което позволяваше искът за щетите да бъде много по-висок от този, основаващ се на скромните му доходи напоследък.
Някой от лекарите на Райм ли беше посетителят? Квадриплегията му изискваше редовни прегледи от невролози и физиотерапевти, но днес нямаше насрочен час.
Линкълн приближи количката си до монитора на охранителната камера, за да види кой е на вратата.
По дяволите.
Райм винаги се ядосваше, когато някой довтаса без предизвестие (или дори с предизвестие). Днес обаче изумлението му беше много по-голямо от обикновено.
— Да, да — уверяваше мъжът Амелия Сакс. — Знам кого имате предвид. Един тих, сдържан човек.
Тя разговаряше с управителя на заведението за хамбургери от веригата „Уайт Касъл“ на булевард „Астория“, Куинс.
— Много висок и много слаб. Бял. Блед.
За разлика от заподозрения управителят имаше мургава кожа и овално весело лице. Двамата стояха пред предното стъкло на ресторанта. Управителят го миеше и явно се гордееше със заведението, за което се грижеше. Миризмата на препарата за почистване на прозорци беше силна, както и мирисът на лук, макар че бе съблазнителен. Сакс не беше яла нищо от снощи.
— Знаете ли името му?
— Не, но… — Той вдигна глава. — Шарлот?
Двайсет и няколко годишната сервитьорка го погледна. Ако се хранеше със специалитета на ресторанта, тя очевидно го правеше умерено. Младата слаба жена приключи с поръчката и се приближи до тях.
Сакс се представи и както е протоколът, показа полицейската си значка. Очите на Шарлот блеснаха. Тя се развълнува от възможността да помогне на полицията.
— Шарлот работи много смени. Тя е нашата опора.
Младата жена се изчерви.
— Господин Родригес смята, че може би познавате един висок мъж, който често идва тук — каза Амелия. — Висок, много слаб. Вероятно е бил със зелено карирано сако и бейзболна шапка.
— Да, помня го!
— Знаете ли името му?
— Не. Просто е трудно да не го забележиш.
— Какво можете да ми кажете за него?
— Ами както вие го описахте, тънък, мършав. А пък яде много. По десет-петнайсет сандвича.
Сандвичи… Бургери.
— Но може да ги купува за други хора, нали?
— Не, не, не! Изяжда ги тук. Повечето пъти. Направо ги изгълтва, както казва майка ми. И два млечни шейка. Толкова е кльощав, а излапва всичко това! Понякога млечен шейк и безалкохолно. Откога сте детектив?
— От няколко години.
— Много е готино!
— Идвал ли е с някого?
— Не съм го виждала с друг.
— И идва тук често?
— Може би веднъж седмично или през седмица.
— Смятате ли, че живее наблизо? Да е споменал нещо?
— Не. Не ми е казвал нищо. Само си поръчва и седи с наведена глава. Носи шапка. — Шарлот присви очи. — Бас ловя, че се страхува от охранителни камери. Вие как мислите?
— Възможно е. Можете ли да го опишете, лицето му?
— Не съм му обръщала внимание. Продълговато лице, бледо, сякаш не излиза много. Мисля, че няма брада или мустаци.
— Имате ли представа откъде идва и накъде отива?
Шарлот се помъчи, но нищо не ѝ дойде наум.
— Съжалявам. — Тя едва не се сви от страх, че не може да отговори на въпроса.
— Има ли кола?
Отново поражение.
— Ами не знам… Почакайте. Не, вероятно няма. Не отива на паркинга, когато си тръгва. Заобикаля го.
— Тогава сте го наблюдавали.
— Той привлича погледа. Не че е изрод, но е адски кльощав. Яде толкова много, а е мършав. Не е честно. Всички ние трябва да внимаваме с яденето, нали?
Сакс се усмихна.
— Всеки път ли се отправя натам, когато си тръгва?
— Да, сигурна съм.
— Носи ли нещо?
— Два пъти носеше найлонов плик. Веднъж го сложи на тезгяха. Беше тежък и нещо изтрака. Метално.
— Какъв цвят беше пликът?
— Бял.
— Имате ли представа какво имаше вътре?
— Не. Съжалявам. Наистина искам да помогна.
— Справяте се отлично. Дрехите му?
Шарлот поклати глава.
— Не съм го виждала с друго освен със сакото и бейзболната шапка.
— Имате ли охранителна видеокамера? — обърна се Амелия към управителя Родригес, макар че се досещаше какъв ще е отговорът.
— Лентата се превърта и презаписва всеки ден.
Да, точно както предполагаше. Върху кадрите със заподозрения вече беше записано друго.
Тя отново се обърна към Шарлот:
— Много ми помогнахте. — Отправи следващия си въпрос към двамата. — Искам да кажете на всички, които работят тук, че търсим този човек Ако дойде пак, обадете се на 911 и кажете, че той е заподозрян в убийство.
— Убийство — промълви Шарлот. Изглеждаше ужасена и същевременно заинтригувана.
— Точно така. Аз съм детектив номер 5885, Сакс. — Тя даде визитната си картичка на управителя и на Шарлот. Младата жена я погледна така, сякаш малкото картонче беше огромен бакшиш. Тя носеше венчална халка и Амелия предположи, че вече предвкусва разговора на масата за вечеря. Сакс погледна първо единия и после другия. — Но не се обаждайте на мен, а на 911 и споменете името ми. Патрулната кола ще дойде по-бързо от мен. Дръжте се така, сякаш не се случва нищо. Обслужете го както обикновено и когато седне, ни се обадете. Ясно ли е? Не правете нищо повече. Мога ли да разчитам на вас?
— О, разбира се, детектив — отвърна Шарлот като редник, който потвърждава заповед на генерал.
— Ще се погрижа всички да научат — добави Родригес.
— В района има други ресторанти „Уайт Касъл“. Той може би ходи и там. Бихте ли казали същото и на техните управители?
— Добре.
Сакс надзърна през чистото стъкло и огледа широката улица с магазини, ресторанти и жилищни сгради от двете страни. Всеки от магазините можеше да продава неща, които тракат, и да ги слага в бели найлонови пликове за клиенти, които да ги занесат вкъщи… или на място за убийство.
— Хей, детектив… Вземете си сандвич — предложи Шарлот. — Аз черпя.
— Не ни е позволено да взимаме безплатно храна.
— Но понички…
Амелия се усмихна.
— Това е мит. — Тя погледна към грипа. — Но ще си купя една.
Шарлот се намръщи.
— По-добре си вземете две. Много са малки.
Наистина бяха малки, но много вкусни. Млечният шейк също. Сакс изяде обяда си за три минути и излезе навън.
Извади от джоба си мобилния си телефон и звънна на Рон Пуласки. Никой не отговори на стационарния телефон в бойния щаб в Главното управление на полицията и тя го потърси на мобилния. Включи се гласовата поща. Амелия остави съобщение.
Е, добре, ще оглеждаме поотделно. Сакс тръгна по тротоара. Духаше вятър и небето беше облачно.
Висок, блед мъж, много слаб, бял найлонов плик. Той беше пазарувал. Сакс реши да започне от железарските магазини. Стърготини, лак.
Чукове със заоблен връх.
Удар с тъп предмет.
Линкълн Райм съвсем беше забравил, че Джулиет Арчър, студентката му по криминология, ще дойде днес, за да започне неофициалния си стаж.
Тя беше посетителят, който позвъни на вратата. При други обстоятелства компанията ѝ можеше да му е приятна, но сега първата му мисъл беше как да се отърве от нея.
Арчър насочи инвалидната си количка към асансьора, влезе в дневната и елегантно спря пред плетеницата от кабели на пода. Очевидно не беше свикнала да преминава през увити като змии кабели, но после вероятно реши, че Райм редовно ги прегазва, без да повреди нищо, и направи същото.
— Здравей, Линкълн.
— Джулиет.
Том ѝ кимна.
— Джулиет Арчър. Аз съм студентката на Линкълн.
— Аз съм болногледачът на Линкълн. Том Рестън.
— Приятно ми е да се запознаем.
Минута по-късно се позвъни отново и Том отиде да отвори. Върна се с едър, широкоплещест мъж на тридесет и няколко години. Вторият посетител беше облечен с делови костюм, бледосиня риза и вратовръзка. Най-горното копче на ризата му беше разкопчано, а вратовръзката — разхлабена. Райм не разбираше този стил на обличане.
Мъжът кимна за поздрав на всички, но насочи погледа си към Арчър.
— Джул, не ме изчака. Помолих те да почакаш.
— Това е брат ми Ранди — представи го Джулиет.
Линкълн си спомни, че тя живее при него и съпругата му, защото ремонтират мансардата ѝ в центъра на града, за да я направят по-достъпна. По една случайност двамата също живееха удобно близо до колежа „Джон Маршал“.
— Рампата отпред е стръмна — отбеляза Ранди.
— Качвала съм се и по по-стръмни — отвърна Джулиет.
Райм познаваше склонността на хората да се държат майчински, като с бебета, с инвалидите. Това отношение го вбесяваше, както очевидно и Джулиет. Запита се дали тя е станала неподатлива на глезенето, защото той още не беше свикнал с това.
Е, помисли си Линкълн, присъствието на брата решава въпроса. Нямаше как двама души — при това аматьори, да стоят тук, докато той и Мел Купър се мъчат да намерят аргументи срещу производителя или мола, или който там беше виновен за смъртта на съпруга на Санди Фромър.
— Дойдох, както обещах — каза Джулиет, оглеждайки дневната, превърната в лаборатория по криминалистика. — Виж ти! Какво оборудване. Какви уреди. И сканиращ електронен микроскоп? Изумена съм. Имаш ли проблеми с електричеството?
Райм не отговори. Всяка дума би отложила бързото ѝ излизане.
Мел Купър се спусна от скелето на пода и погледна Джулиет. Тя примигна, когато лъчът на фенерчето му прониза очите ѝ.
— О, много съжалявам. Мел Купър. — Той кимна, без да протяга ръка, имайки предвид състоянието ѝ.
Арчър представи брат си и после отново насочи вниманието си към Мел.
— О, детектив Купър. Линкълн говори хубави неща за вас. Има ви за бляскав пример на криминалист и…
— Добре — прекъсна я Райм, без да обръща внимание на любопитния, но доволен поглед на Купър. — Ние тук работим.
Тя придвижи напред инвалидната си количка и огледа апаратурата.
— Когато се занимавах с епидемиология, понякога използвахме масспектрометър и газов хроматограф. Друг модел, но все пак. Гласово ли се активира?
— Ами не. Обикновено Мел или Амелия работят с него. Но…
— Но има гласова система, която работи добре. На „Ар Ти Джей Инструментейшън“. В Акрън.
— Така ли?
— Само казвам. Във „Форенсик Тудей“ има статия за хендсфри за лаборатория. Мога да ти я изпратя.
— Абонирани сме — отговори Купър. — С нетърпение очаквам да…
— Както казах, тук работим — измърмори Райм. — И времето е от огромно значение. Неочаквано възникна нещо.
— Нека отгатна. Включва ескалатор заникъде.
Линкълн се подразни от шегата.
— Може би трябваше да ти се обадя. Щях да спестя и на двама ви…
— Е, нали се уговорихме да дойда днес — прекъсна го Джулиет. — Ти така и не определи час. Изпратих ти имейл.
Изводът беше, че ако някой е трябвало да се обади, това е бил той. Райм опита друга тактика.
— Грешката е моя. Изцяло. Извини ме, че дойде напразно.
Том го погледна студено заради крещящата му неискреност.
Линкълн демонстративно не му обърна внимание.
— Затова ще трябва да се видим друг път. Някой ден. По-нататък.
— Е, Джул, да се връщаме — обади се Ранди. — Изчакай ме в коридора. Ще те насоча надолу по рампата и…
— О, но всичко вече е уговорено. Уил Старши ще вземе Били за няколко дни. А Бътън ще играе с „Уискърс“. Промених и всичките си часове с лекарите.
Бътън? „Уискърс“? Боже мой, помисли си Райм. В какво се забърках?
— Виж, когато се съгласих да дойдеш, имаше затишие. Можех… да те науча на нещо. Сега няма да съм много полезен. Случват се много неща. Въпросът наистина е неотложен.
Неотложен въпрос? Наистина ли го казах, зачуди се той.
Тя кимна, но не откъсваше очи от ескалатора.
— Сигурно става дума за онзи нещастен случай в Бруклин, нали? В мола. Граждански случай. Изглежда не мислят, че е криминален. Предполагам, че това означава съдебни дела срещу няколко ответници. Производителят, компанията за недвижими имоти — собственик на мола, екипите по поддръжката. Знаем какви са те. Кой не харесва, „Адвокатите от Бостън“? И „Добрата съпруга“?
Тия пък кои са, по дяволите?
— Мисля, че е най-добре…
— А това е копие на онзи ескалатор — продължи Джулиет. — Не сте могли да вземете истинския, нали? Не се дава на адвокати по граждански дела, а?
— Иззет е — каза Купър и си навлече гневен поглед от Райм.
— Извинете ме още веднъж, но…
— Кое е толкова неотложно? — прекъсна го Джулиет. — Други ищци се борят за парче от баницата?
Райм не каза нищо. Само я гледаше как приближи количката си до скелето. Огледа я по-внимателно. Беше облечена доста стилно. Дълга гористозелена леко разкроена пола, колосана бяла блуза с къси ръкави. Черно сако. Красива златна гривна с рунически символи на лявата китка, която беше пристегната с ремък неподвижно за облегалката за ръце на количката. Джулиет управляваше количката с тъчпад, използвайки дясната си ръка. Днес кестенявата ѝ коса беше прибрана на кок. Арчър очевидно вече беше започнала да научава, че когато крайниците ти не работят, правиш всичко възможно да сведеш до минимум гъделичкането и сърбежа по главата и потта. Райм използваше много по-големи количества препарат против комари — органичен, по настояване на Том — отколкото преди нещастния случай.
— Джул — обади се пак Ранди. — Господин Райм е зает. Не прекалявай с гостоприемството му.
Вече го направи, помисли си Линкълн, но усмивката му изразяваше съжаление.
— Извинете ме. Наистина ще бъде най-добре за всички. Ще се видим другата или по-другата седмица.
Джулиет го гледаше, без да мигне. Той нея също.
— Не мислиш ли, че още един човек може да е полезен? — попита тя. — Вярно, аз съм нова в криминалистиката, но правя епидемиологични изследвания от години. Пък и без реални доказателства едва ли ще се изисква анализ на отпечатъци и на градиент на плътност. Само ще разсъждавате по въпросите на техническата неизправност. Непрекъснато го правим при установяването на източника на инфекцията…
— Джул — прекъсна я Ранди, изчервявайки се. — Говорихме за това.
Вероятно има предвид предишен разговор и шеги за недъга ѝ, помисли си Линкълн. Самият той обичаше да предизвиква онези, които се отнасят снизходително с него, свръхчувствителните и политически коректните, дори — и особено — в общността на инвалидите. „Кураж“ беше любимото му съществително, а „раболепнича“ — любимият глагол.
Но Райм не реагира на наслояванията ѝ и Джулиет сви устни.
— Е, щом не се интересуваш, няма проблем — безгрижно каза тя. — Ще го отложим за друг път. — В гласа ѝ прозвуча раздразнителност, която затвърди решението му. Не се нуждаеше от доброто ѝ отношение. Правеше ѝ услуга, като я взимаше за стажант.
— Боя се, че така е най-добре.
— Ще докарам колата пред входа — каза Ранди. — И ме чакай горе на рампата, Джул. Много ви благодаря за всичко, което правите за нея — обърна се той към Райм.
— Няма защо.
— Ще ви изпратя — обади се Том.
— Мел, залавяй се за работа — изръмжа Линкълн.
Криминалистът отново се покатери на скелето и фотоапаратът започна да проблясва.
— Ще се видим на лекцията следващата седмица, Линкълн — каза Джулиет.
— Може пак да дойдеш тук, разбира се. Като стажант. Само че някой друг път.
— Добре — монотонно отговори тя и насочи количката си към коридора заедно с Том. Минута по-късно Райм чу, че вратата се затвори. Той закара количката си до видеоекрана и се загледа в Арчър, която, опълчвайки се срещу брат си, с лекота се спусна по рампата и спря на тротоара, а после се обърна и погледна към къщата.
Линкълн се върна до монитора на компютъра, който показваше снимките, направени от Амелия Сакс, и се втренчи в тях.
След това дълбоко въздъхна.
— Том! Том! Викам те! Къде си, по дяволите?
— На около осем крачки от теб, Линкълн. И не, не си оглушал напоследък. Какво искаш толкова учтиво?
— Върни я тук.
— Кого?
— Жената, която току-що излезе. За кого другиго може да говоря? Искам да я върнеш. Веднага.
Рон Пуласки стоеше на тротоар, който беше напукан на трапеци и триъгълници от бетон, издигащи се като айсберги в ледено поле. Телената ограда, до която стоеше, имаше бодлива тел отгоре и беше нашарена с графити, обезобразени букви и символи, още по-загадъчни от обикновено, защото бяха написани върху мрежа. Кой би надраскал мрежа, запита се той. Може би всички тухлени стени и бетонни повърхности бяха изрисувани и нямаше повече място.
Пуласки слушаше гласовата си поща.
Амелия Сакс го караше да се върне. Той се беше измъкнал от бойния им щаб в Главното управление на полицията, мислейки, че тя ще проследи уликата за „Уайт Касъл“ и ще се върне в Манхатън след няколко часа, но Сакс очевидно беше открила нещо, което щеше да тласне напред разследването. Рон отново изслуша съобщението и реши, че тя не се нуждае от него незабавно. Изглежда нямаше нищо спешно. Сакс искаше помощ да огледа района, където преди няколко дни беше забелязан Неизвестният заподозрян 40 и където той ходеше от време на време. Може би живееше там или пазаруваше.
Пуласки не искаше да говори с нея и ѝ написа отговор. По-лесно е да лъжеш, когато общуваш с палци, а не с гласа си. Ще дойда веднага щом мога. Излязох за малко.
Нищо повече.
Когато се замисли обаче, съобщението му не беше точно лъжа. Рон не беше в Управлението и веднага щом свършеше работата си, щеше да се присъедини към нея за огледа. И все пак, докато беше на улицата и патрулираше, подходът му беше: пропускът да разкриеш също е измама.
Младият полицай изпрати съобщението и отново застана нащрек. Беше изключително бдителен. Намираше се в Район 33 в Бруклин и трябваше много да внимава.
Пуласки току-що беше тръгнал от транспортния възел Бродуей Джънкшън и вървеше по авеню „Ван Синдерен“. В тази част на Бруклин цареше пълна бъркотия. Не беше особено мръсно, не повече от други райони на града, само хаотично. Над главата му дрънчеше надземната железница. Метрото. Минаваха върволици автомобили и камиони, свиреха с клаксони и криволичеха от едната лента в другата. По тротоарите се движеха тълпи хора. И велосипеди.
Полицаят се открояваше. Расата му беше представена от около два процента от местното население тук, където се сливаха Оушън Хил, Браунсвил и Бедфорд-Стайвесънт. Никой не го закачаше, никой дори не го забелязваше, всички бяха заети със задачите си, които в Ню Йорк винаги бяха спешни. Или бяха съсредоточени в мобилните си телефони, или в разговори с приятели. Като в повечето квартали, огромното мнозинство местни жители искаха само да отидат или да се върнат от работа, да бъдат с познатите си в барове, кафенета или ресторанти, да пазаруват, да се разходят с децата и кучетата и да се приберат у дома.
Това обаче не означаваше, че Рон може да пренебрегне онези, които може би проявяват нещо повече от непринуден интерес и се питат защо това изкъпано бяло момче с градска подстрижка и гладко като на бебе лице се разхожда по неравния тротоар на опасна част на града, населена с чернокожи. Район 33, като последните цифри на пощенския му код, статистически беше най-опасната част на Ню Йорк.
След като Амелия Сакс излезе от Главното управление, Пуласки изчака няколко минути, а после съблече полицейската си униформа и се преоблече в джинси, маратонки, военнозелена тениска и протрито черно кожено яке. Наведе глава и излезе от Управлението. Беше теглил пари от банкомат наблизо, изтръпвайки, когато видя как банкнотите падат в ръцете му. Наистина ли правя това, мамка му, помисли си той, използвайки думи, които много рядко и в екстремни ситуации се изплъзваха от розовите му устни.
През реката и в гората… ще отидем при лошите момчета…
Пуласки остави зад гърба си транспортния възел и се отправи към Бродуей покрай сервизите за поправка на коли, магазини за строителни материали, агенциите за недвижими имоти, бюра за осребряване на чекове и заеми, кръчмите, евтините закусвални с изцапани, написани на ръка менюта на картони на прозорците. Докато се отдалечаваше от търговските улици, той мина покрай жилищни блокове, повечето на три-четири етажа. Много червени тухли, много боядисан камък в бежово и кафяво, много графити. Недалеч на хоризонта се извисяваха небостъргачите на Браунсвил. На тротоара имаше фасове, боклуци, кенове от малцов алкохол и няколко презерватива и игли… и дори тръбички за крек, които изглеждаха почти носталгично. Тази напаст вече не се виждаше често.
Район 33…
Пуласки вървеше бързо.
Една пряка, две преки, три преки, четири.
Къде е Алфо, по дяволите?
На тротоара пред него двама хлапаци — да, млади, но заедно тежаха четири пъти повече от Рон — го оглеждаха враждебно. Той носеше на глезена си личното си оръжие „Смит и Уесън Бодигард“, но ако те искаха да го пребият, щяха да го направят и Пуласки щеше да лежи на земята и да кърви, преди да извади мощния пистолет от кобура. Те обаче се върнаха към джойнтовете и сериозния си разговор и го оставиха да мине покрай тях, без да го поглеждат втори път.
Още две преки и Рон най-после съзря младия мъж, когото търсеше. В Главното управление беше прегледал крадешком доклада за активността в Седемдесет и трети участък и имаше груба представа къде се мотае Алфо и къде да отиде да го потърси. Младежът говореше по мобилния си телефон и пушеше — цигара, не трева — пред бакалия и магазин за телефонни карти.
Слабият латиноамериканец беше с тениска без ръкави, оголил рамене, които явно не виждаха много лицеви опори. Уличните камери за наблюдение го бяха заснели ясно и затова Пуласки го позна веднага. Алфо беше задържан, разпитван и освобождаван няколко пъти, но не беше арестуван и все още беше в бизнеса според отдел „Наркотици“. Сигурно беше така. Личеше. От позата и бдителността дори докато се беше съсредоточил в телефонния разговор.
Рон се огледа наоколо. Нямаше очевидни заплахи.
Хайде. Пуласки тръгна към Алфо, погледна го и забави крачка.
Хлапакът със сивкав оттенък на тъмната си кожа вдигна глава. Каза „Дочуване“ и пъхна в джоба си евтиния телефон.
Рон се приближи до него.
— Хей.
— Йо.
Очите на Алфо претърсиха улицата като плашливо животно. Не забелязаха нищо тревожно и отново се насочиха към Пуласки.
— Хубав ден, а?
— Ами да, предполагам. Познавам ли те?
— Ти си Алфонс, нали?
Младежът се втренчи в него.
— Аз съм Рои.
— Кой те изпраща?
— Кет от „Ричи“ в Бедфорд-Стайвесънт.
— Той е готин. Откъде го познаваш?
— Познавам го. Мотали сме се заедно. Той ще гарантира за мен.
Еди Кет щеше да потвърди, че познава Пуласки, но не защото бяха приятели, а защото преди няколко дни, докато разтърваваше участници в улично сбиване, Рон беше открил, че Еди носи пистолет, без да има разрешително. Освен това имаше хапчета. Таблетките заинтересуваха Рон, който предложи да забрави за оръжието и обвиненията за притежание на оксиконтин срещу услуга, ако Кет си държи устата затворена. Кет мъдро избра това решение, насочи го към Алфонс и с удоволствие се съгласи да гарантира за Пуласки.
Сега и двамата огледаха улицата.
— Кет е готин — повтори хлапакът. Протакаше. Името му беше Алфонс, но на улицата му викаха предимно Алфо или за ченгетата и гангстерите — Алпо, на името на кучешката храна.
— Да, свестен е.
— Ще му се обадя.
— Защо го споменах? Защо дойдох при теб? Той каза, че ти можеш да ми дадеш нещо.
— А той защо не ти помогна?
Пуласки забеляза, че Алфо не се обажда на Еди Кет. Вероятно ми вярва. Трябва да си идиот, за да отидеш в Район 33, без някой да гарантира за теб.
— Еди няма каквото ми трябва.
— Не приличаш на наркоман, брато. К’во искаш?
— Не хашиш. Не кокаин. Нищо такова. — Рон поклати глава и също се огледа. Търсеше заплахи от всеки. Мъж или жена. И момичетата бяха опасни.
Пуласки гледаше за униформи, детективи с цивилни дрехи и необозначени автомобили „Додж“. Не искаше да попадне на някой колега.
Улиците обаче бяха чисти.
— Чух, че има някакъв нов боклук — тихо каза той. — Не е оксиконтин, но е като него.
— Не съм го чувал, брато. Мога да ти дам трева, кокаин, метедрин, метамфетамин. — Алфо се отпускаше. Арестите под прикритие не ставаха така.
Рон посочи челото си.
— Виж какво ми се случи. Пребиха ме преди две години. Болките в главата ми се завърнаха. Силни. Направо ме скапват. Ти имаш ли главоболие?
— Обикновено махмурлук от водка — усмихна се Алфо.
Пуласки остана сериозен.
— Болката ми е много силна. Не мога да си върша работата както трябва. Трудно ми е да се съсредоточа.
— Какво работиш?
— В строителството. Екип в града. Железария.
— Леле, онези небостъргачи? Как го правите, мамка му? Как се катерите там? Шибана работа.
— На два пъти едва не паднах.
— Кофти. Оксиконтинът ще те оправи.
— Не, не, новият боклук е различен. Само премахва болката, не обърква ума ти, не ти се вие свят.
— Вие ти се свят? Нямаш ли рецепта?
— Няма рецепти за това нещо. Ново е, от тайни лаборатории. Чух, че може да се намери тук, в Бруклин. Най-вече в източен Ню Йорк. Знаеш ли един тип на име Один? Нещо такова. Той го прави или го вкарва от Канада или Мексико. Познаваш ли го?
— Один? Не. Не съм го чувал. Как се казва този нов боклук?
— Кеч.
— Нарича се кеч?
— Нали това казах.
Алфо, изглежда, хареса името3:
— Значи те сграбчва, хваща те, толкова е силен.
— Мамка му. Не знам, но го искам. Лоша работа, пич. Нуждая се от него. Трябва да овладея главоболието.
— Ами нямам такова чудо. Не съм го чувал. Но мога да ти дам десетина други. Обичайните. Стотарка.
Това е малко по-евтино от обичайната цена на улицата. Оксиконтинът е още толкова отгоре. Алфо ме зарибява, помисли си Рон.
— Да, добре.
Размяната става бързо. Както винаги. Найлоново пликче с оксиконтин се разменя за шепа банкноти. След това дилърът примигна, когато погледна пачката, която му даде Пуласки.
— Брато, казах стотарка. Тук са пет.
— Бакшиш.
— Бакшиш?
— Като в ресторант.
Алфо остана озадачен.
Рон се усмихна.
— Задръж ги, пич. Само те моля да поразпиташ и да провериш дали ще можеш да ми намериш от новия боклук. Или поне кой е онзи Один и къде мога да взема кеч от него.
— Не знам, брато.
Пуласки кимна към джоба му.
— Следващия път ще ти дам още повече, ако ме насочиш в правилната посока и ако информацията е вярна.
И после мършавият хлапак сграбчи рамото на Рон и се наведе към него, излъчвайки смрад на тютюн, пот, чесън и кафе.
— Да не би да си шибано ченге?
Пуласки го погледна в очите.
— Не. Аз съм човек с толкова силно главоболие, че понякога не мога да стана, лежа в банята и повръщам часове наред. Ето кой съм. Говорѝ с Еди. Той ще ти каже.
Алфо отново погледна белега на челото му.
— Ще ти се обадя, брато. Номерът?
Рон въведе в телефона си номера на Алфо и бандитът записа неговия.
Два телефона с предплатена карта. Епохата на доверието.
Пуласки се обърна, наведе глава и тръгна към транспортния възел Бродуей Джънкшън.
Стори му се доста смешно, че можеше да каже на Алфонс Гравита, че е ченге, но нямаше да има значение, защото това изобщо не беше операция под прикритие. Никой в полицията — или на света — не знаеше. Парите, които даде на Алфо, не бяха служебни, а негови лични средства, които Джени и той не можеха да си позволят да прахосат.
Понякога обаче, когато си отчаян, правиш отчаяни неща.
Това не беше хубаво. Никак не беше хубаво.
Тя разваля всичко. Червенокоска, ченгето, Безочливата.
Тя ми го отне. Моят чудесен „Уайт Касъл“. Открадна го.
И обикаля по „Астория“, търсейки улики — водещи към мен.
Малко късмет тук, също като в мола, когато тя беше до ескалатора убиец. Тук също ми провървя, защото я видях пръв, на половин пряка от „Уайт Касъл“.
Червенокоска, влиза вътре като ловец.
Моят „Уайт Касъл“…
Две минути по-късно щях да нахлуя и аз, гладен, с потекли лиги. Да ям бургер и да пия млечен шейк. И после — очи в очи с Червенокоска. Тя може да извади пистолета си по-бързо, отколкото аз да измъкна трошача на кости или триона пасвател от раницата си.
Късметът отново ме спаси.
Но дали нейният късмет я доведе тук?
Не, не, не. Аз проявих небрежност. Това е.
Вбесен съм.
Да, спомням си. Изхвърлих боклука, когато Безочливите ме погнаха в мола. Отървах се от отпадъците от „Старбъкс“ далеч оттам, но те някак са ги намерили. Това означава, че са открили и другите неща, които изхвърлих. В контейнера на онзи мексикански ресторант зад мола. Мислех, че служителите от персонала ще си затворят очите и устата, защото иначе ще ги върнат обратно в Сиудад Хуарес. Не ми мина през ума, че Червенокоска ще прерови боклука. Сигурно е открила салфетка или касова бележка от „Уайт Касъл“. А отпечатъци? Аз много внимавам. Когато съм на публично място, използвам връхчетата на пръстите си. Знам, че горната им част не оставя отпечатъци.
Или потапям салфетките в безалкохолна напитка или кафе и ги превръщам в каша.
Тогава обаче не помислих за това.
Като стана дума за ръце, сега дланите ми са влажни и потни, а дългите ми пръсти леко треперят. Ядосвам се на себе си, но най-вече на нея. Червенокоска… Отне ми „Уайт Касъл“ и ме накара да свърша твърде бързо с Алиша.
Сега, докато я наблюдавам от разстояние, я виждам как грациозно се движи по улицата. Влиза и излиза от магазини. Знам какво е направила. Попитала е някоя сервитьорка в „Уайт Касъл“ или всички сервитьори и клиенти дали са виждали това върлинесто, кльощаво момче. Богомолката. Бастуна. Хърбела. О, да, разбира се, виждали сме го. Много е странен. Невъзможно е да не го забележиш.
Добрата новина е, че тя няма да намери любимия ми магазин, където често ходя преди или след бургерите. Магазинът не е на тази улица, нито наблизо. Намира се на една спирка с метрото. Червенокоска обаче може да направи други връзки.
Трябва да се погрижа за това.
Избивам от главата си всичките си добри намерения — посещението при брат ми по-късно днес, забавленията с Алиша довечера и следващото убийство в програмата ми.
Плановете се променят.
Както и късметът ти, Червенокоске. Приготви се. Тя влиза в магазин за алкохол, за да задава въпроси за дългото кльощаво момче, а аз тръгвам по тротоара. Заобикалям отдалеч „Уайт Касъл“, където вече знаят за мен.
Моят чудесен „Уайт Касъл“. Където повече не мога да отида.
Премествам раницата по-високо на рамото си и вървя бързо.
— Ти беше права. Твоите умозаключения — каза Райм, въпреки че едва ли беше необходимо да ѝ го казва.
Той реши, че Джулиет Арчър е човек, който не би правил заключения, ако няма изключително добри основания да мисли, че са верни.
Тя приближи инвалидната си количка.
— Макар причината да заведем иск веднага да не са други ищци, а това, че вдовицата на жертвата и синът ѝ са в окаяно положение. — Линкълн обясни за липсата на застраховка и дълговете им. За гаража в щата Ню Йорк, бъдещият им и вероятно постоянен дом.
Арчър не изказа мнение за Скънектади, но неподвижното ѝ лице предполагаше, че разбира затрудненията, надвиснали над майката и детето. Линкълн описа допълнителния проблем със сложната история на работните места на Фромър.
— Адвокатът ще изгради теза, за да докаже, че това е било временна криза, но може да се окаже трудно.
Очите ѝ блеснаха.
— Но ако докажете, че ответникът е допуснал някаква колосална грешка или небрежност, може да има наказателни щети.
Може би, както Уитмор беше казал на Райм, Арчър също би трябвало да учи право.
„Адвокатите от Бостън“…
— Да ги заплашим с наказателни щети — напомни ѝ Линкълн. — Ние искаме споразумение, при това бързо.
— Кога ще имаме достъп до истинския ескалатор и всички улики? — попита Джулиет.
— Може да минат месеци.
— Но възможно ли е да съберем аргументи за съдебен спор само от копие на ескалатора?
— Ще видим. — Райм обясни какво беше казал Уитмор за строгата отговорност за продукта и за небрежността, както и за вероятността от външна намеса, която би освободила от отговорност производителя.
— Първата ни работа е да определим дефекта.
— И да намерите много небрежен и много богат ответник — сухо подхвърли тя.
— Това е стратегията. Том!
Болногледачът се появи.
— Защо не му обясниш каква е ситуацията с теб? — обърна се Линкълн към Арчър.
Тя го направи. За разлика от Линкълн Джулиет нямаше травма на гръбнака. Лекарите бяха открили тумор около четвъртия и петия шиен прешлен (нараняването на Райм беше в четвъртия). Тя разказа за поредицата от лечебни процедури и операции, които нямаше да постигнат нищо друго, освен накрая да я парализират като Райм, ако не и повече. В момента животът ѝ беше зает с приспособяване към състоянието ѝ чрез смяна на професията с някоя по-подходяща за човек, страдащ от квадриплегия, и учене от опитен пациент — Линкълн.
— Ще се радвам да играя ролята на ваш болногледач, ако искате, докато сте тук — каза Том.
— Ще го направите ли? — попита тя.
— С удоволствие — потвърди той.
Джулиет се обърна към Райм.
— Какво да направя?
— Проучѝ злополуките с ескалатори, особено с този модел. Виж дали са се случвали подобни произшествия. Уитмор каза, че това може да се приеме в съда и да ни бъде от полза. И намерѝ наръчниците за под дръжка. Един предприемач ни даде под наем част от ескалатора, но още не са изпратили документацията. Искам да знам всичко за механизма.
— Да проверим дали фирмата или градската управа поръчва инспекции на подобни модели.
— Да, добре. — Линкълн не се беше сетил за това.
— Има ли компютър, който мога да използвам?
Райм посочи работен плот наблизо. Знаеше, че Арчър може да използва дясната си ръка върху тъчпада, но не и да пише на клавиатурата.
— Том, ще сложиш ли слушалки и микрофон на Джулиет? За компютър три.
— Разбира се. Ей сега.
Самоувереността ѝ изведнъж се изпари и за пръв път, откакто Райм я познаваше, Арчър, изглежда, се почувства неловко, вероятно защото трябваше да разчита на помощта на друг освен тази на брат си. Тя гледаше компютъра, сякаш беше бездомно куче, което не размахва опашка. Спорът с Райм за започването на стажа ѝ беше нещо друго. Те бяха равни. Сега обаче се налагаше да разчита на физически здрав човек.
— Благодаря. Много съжалявам.
— Това е най-малкото от моите изпитания и мъки. — Том ѝ сложи слушалките и тъчпад за дясната ѝ ръка и после включи компютъра. — Може да разпечатате онова, което намерите, но не го правим често. За всички е по-лесно да използваме мониторите.
Райм използваше специална рамка за прелистване на страници, но предимно за книги, списания или документи, които пристигаха на хартиен носител.
— Това са едни от най-големите екрани, които съм виждала. — Арчър възвърна донякъде доброто си настроение. Тя измърмори нещо в микрофона и Линкълн видя, че екранът се промени, когато се включи търсачката. — Ще се залавям за работа. Първо ще намеря всичко, което мога, за самия ескалатор.
— Искаш ли модела и серийния номер? — извика Мел Купър.
— Моделът е „МСЕ-77“ — разсеяно каза Арчър, гледайки екрана. — Знам и серийния номер. Запомних ги от информационната табелка на производителя, когато влязох.
Тя бавно започна да диктува дългия номер в микрофона. Компютърът послушно отговори с тих, мелодичен глас.
Мел Купър продължаваше да снима с цифровия фотоапарат и да оглежда механизма на ескалатора.
— Как са го вкарали тук? — провикна се той. — Това нещо е огромно.
— Махнаха покрива, изрязаха дупки в пода и го спуснаха с хеликоптер. Или бяха ангели и супергерои. Не си спомням.
— Говоря сериозно, Линкълн.
— Въпросът ти не е свързан с работата ни, следователно е неуместен. Какво виждаш?
— Дай ми минута.
Райм въздъхна.
Бързина. Трябваше да действат бързо. Да помогнат на Санди Фромър, разбира се, но също така, както Арчър мислеше и Уитмор бе потвърдил, и да постигнат споразумение, преди да се появят фалшиви ищци, които се надяват да спечелят някой долар. „Другите пътници на ескалатора, които са скочили — беше обяснил адвокатът. — Нараняванията им са незначителни или несъществуващи, но това не означава, че няма да заведат искове. Ще има и такива, които ще претендират за емоционален стрес само защото са видели ужасяващия нещастен случай и животът им ще се промени завинаги. Те никога повече няма да се качат на ескалатор… Ще имат кошмари. Смущения в храненето. Загуба на доходи заради взимане на свободни дни. Да, така е. Това са глупости, но има такива случаи. Такъв е светът на закона за моралните щети и телесните повреди.“
— Градската управа е спряла от движение всички модели „МСЕ-77“ за инспекция — извика Арчър от компютърната станция, на която работеше. — Чета от „Таймс“. В Ню Йорк са монтирани петдесет и шест. Няма други съобщения за неизправности.
Интересно. Райм се запита дали инспекцията ще открие нещо от полза за техния случай и колко бързо ще излезе заключението ѝ.
Купър най-после отиде при Линкълн и извади картата от паметта на фотоапарата „Сони“. Пъхна я в процепа на компютъра и отвори снимките на монитора с висока разделителна способност. Екранът беше достатъчно голям и побра десетки изображения.
Райм се премести по-близо.
— Това са частите, които имат връзка с произшествието. — Мел Купър пристъпи към екрана и посочи. — Панелът, който се е отворил. Той служи и като неподвижно стъпало най-горе, и като капак за достъп за под дръжка и ремонт. Закачен е от далечната страна, встрани от подвижните стъпала на ескалатора. Предполагам, че тежи двайсетина килограма.
— Деветнайсет — обади се Арчър и обясни, че е намерила спецификациите в наръчник за инсталиране и поддръжка на „Мидуест Кънвейънс“.
— Подпомага се от пружина и когато резето се освободи, капакът се отваря около четиридесет сантиметра — продължи Купър.
Това съвпадаше с наблюденията и снимките на Сакс.
— Работникът го вдига догоре оттук и използва метална пръчка, за да го подпре, както се подпира преден капак на кола. — Купър сочеше снимките, които беше направил. — За да затвори капака, работникът го спуска, като го бута надолу или, предполагам, стъпва върху него, докато триъгълната скоба в долната част на капака изщрака, срещайки щифт. Ето тук. Скобата бута щифта навътре, докато капакът се спусне до долу, и после щраква в дупка, за да го заключи.
— Как се освобождава? — попита Райм.
— С превключвател, вграден зад заключен капак отстрани на ескалатора. Ето тук. Веригата отива до сервомотора тук. Прибира щифта и освобождава капака за достъп.
— Имаш ли идеи какво е причинило отварянето на капака? — попита Линкълн. — Хайде, мисли.
— Заключващата скоба се е счупила — обади се Арчър.
Прегледът на снимките на Сакс обаче показваше, че скобата все още е прикрепена за капака за достъп.
— Може би щифтът се е строшил — каза Линкълн. — „Де Хавиланд Комет“. Петдесетте години на двайсети век.
Джулиет и Мел го погледнаха учудено.
— Първият пътнически реактивен самолет в света — обясни Райм. — Три от тях експлодирали във въздуха поради умора на метала — илюминаторът се пръска от височината. Умората е един от главните механични дефекти. Другите са огъване, корозия, стареене, счупване, удар, претоварване, термален шок и още няколко. Умората се случва, когато материалът — метал или нещо друго — е подложен на циклично натоварване.
— В случая с реактивния самолет заради многократните свивания и раздувания от разликата в налягането херметизиран корпус на машината дефектира, вследствие на което се получава взривна разхерметизация — каза Арчър.
— Точно това се е случило. Прозорците и вратите са били правоъгълни и натоварването се е концентрирало в ъглите. Преработените самолети имат кръгли илюминатори и врати. По-малко натоварване и умора. Ето защо въпросът тук е дали отварянето и затварянето на капака за достъп на ескалатора не е довело до умора на заключващия щифт.
Купър увеличи резето.
— Това няма следи от износване, но е ново. Чудя се на колко години ли е бил оригиналът и колко пъти е бил отварян и затварян капакът.
Райм отново изпита раздразнение, че истинското доказателство не е пред него.
Той чу звук на блъсната маса, когато Джулиет Арчър се приближи до него, отново непохватно боравейки с контролното табло на количката с пръста на дясната си ръка. Умелото управляване на стокилограмовата инвалидна количка изискваше значителна практика.
Нова е в играта…
— Резето на ескалатора в мола, което се е повредило, е било на шест години — каза тя.
— Как разбра?
— Изявление за пресата на „Мидуест Кънвейънс“, в което съобщават, че са получили договора за монтиране на ескалаторите в мола. Преди седем години. Построили са го следващата година. Според препоръките за поддръжка механизмът се инспектира и смазва пет пъти годишно. Заедно с повредите и непланираните ремонти, бих казала, че капакът е отварян и затварян петдесет пъти.
Райм погледна снимката на Купър на щифта, който държеше триъгълната скоба, затваряща капака. Беше дълъг само два и половина сантиметра, но дебел. Изглеждаше малко вероятно щифтът да се умори от този ограничен брой отваряния.
— И една от стъпките в поддръжката е да се провери щифтът за износване — добави Арчър. — Предполагам, че и за умора на метала.
— От какво е направен? От стомана?
— Да — отговори Джулиет. — Всичките части са стоманени, с изключение на няколко капака, които нямат нищо общо с произшествието. И външните части. Те са от алуминий и карбоново влакно.
Арчър очевидно беше изгълтала набързо наръчника и спецификациите.
— Дори да е било в добро състояние, резето може да се е отворило и щифтът да не се е наместил напълно. Може да са го освободили вибрации — каза Райм.
Може би… Много предположения.
— Кой е произвел заключващия механизъм?
Без да поглежда документите, които беше заредила на екрана, Джулиет отговори:
— „Мидуест Кънвейънс“. Не е била друга фирма.
— Вероятно умора на метала и проблеми с поддръжката — реши Линкълн. — Какво друго може да го е отворило?
— Някой — отвърна Арчър. — Може неволно да е натиснал превключвателя или за да се пошегува.
Купър отвори на екрана още няколко снимки.
— Ето го превключвателя. Намира се от външната страна на механизма, долу, близо до аварийния бутон. — Той посочи. — Но е зад малък заключен капак.
— Отворен или затворен е бил в мола? — попита Джулиет.
— Амелия е прегледала записите от камерите за наблюдение в мола, опитвайки се да разбере къде е отишъл заподозреният, когото е преследвала — обясни Райм. — Тя каза, че никой не е бил близо до бутона, когато капакът за поддръжка се е отворил.
Лицето на Арчър се изкриви в иронично намръщване.
— И къде е видеозаписът?
— Иззе го Следственият отдел.
Тя наклони глава настрана и очите ѝ се плъзнаха към Купър.
— Ние сме цивилни, но вие сте от полицията, нали?
— Аз не съм тук — побърза да отговори той.
— Тук сте…
— Неофициално. Иначе съм на почивка. Ако поискам официално следствен материал сега, ще ме изпратят в постоянна почивка.
Те отново се вгледаха в снимките.
— Какво друго може да е причината? — попита Райм.
— Да речем, че никой не е натиснал умишлено превключвателя. Може би е станало късо съединение или друг електрически проблем, който го е активирал. Блокирал е моторът — нарича се серво — и това е издърпало щифта и е отворило капака.
— Нека да огледаме електрическата система.
Мел увеличи снимките, които беше направил вътре в ескалатора. Райм забеляза, че покрай вътрешната стена минава кабел от превключвателя навън. Кабелът завършваше в контакт, монтиран в един от отдушниците отстрани на мотора.
— Кабелите се виждат — отбеляза Купър.
— Да — усмихна се Линкълн.
Миг по-късно и Арчър се ухили.
— Разбрах. Парче метал или фолио или някакъв проводник може да е попаднал в контакта и да е затворил веригата. Моторът е дръпнал щифта и капакът се е отворил. Не можах да открия други подобни инциденти с този модел ескалатор — добави Джулиет. — Ескалаторите може да бъдат опасни. Но обикновено в механизма се заклещват дрехи или обувки. Това се случва по-често, отколкото си мислите. Миналата година в произшествия с ескалатори по света са загинали сто тридесет и седем души. Най-страшната катастрофа е била експлозия в лондонското метро.
Насъбрали се прах и частици, запалили се и избухнали. Като в зърнен елеватор. Виждали ли сте такова нещо?
— В Ню Йорк не се случват много често — разсеяно каза Райм, размишлявайки върху думите ѝ.
— Аз съм виждал — отвърна Мел Купър.
Райм направи гримаса, защото това нямаше връзка със случая.
— И дефектът е…
— „Мидуест Кънвейънс“ не са сложили предпазители на контактите — заяви Арчър. — Нямаше да е трудно. Монтират ги в ниша, слагат им капак. Нещо такова.
— Или пък изобщо не е трябвало да използват контакти, а да поставят хардуер на превключвателя и сервомотора. Може би производителят е искал да спести пари.
Първото предположение можеше да означава наказателно поведение от страна на производителя.
— Кой…
Джулиет отговори на въпроса, преди той да го довърши:
— Също като заключващия механизъм и сервомоторът, и превключвателят са произведени от „Мидуест Кънвейънс“. От отдела им за съставни части. И е техен отдел, не филиал. Не могат да се скрият под корпоративния воал.
— Мислех, че си епидемиолог — подхвърли Купър.
— Научих много неща от телевизионния сериал „Адвокатите от Бостън“. Повярвай ми, много е добър. Харесва ми и „Обадете се на Сол“.
— И „Закон и ред: Лос Анджелис“ — добави Купър.
— О, да, добър е.
Я стига…
Райм се чудеше как чуждо тяло може да подведе сервомотора да отвори капака.
— Имам идея — обади се Арчър.
— Каква?
— Ти си учен. Харесваш емпиричните доказателства.
— Най-висшето божество в моя пантеон — отвърна Линкълн, без да го е грижа колко високопарно прозвучаха думите му.
Джулиет кимна към ескалатора.
Работи ли?
— Задвижващият мотор, зъбните колела, сервомоторът и превключвателят работят. И е включен в електрическата мрежа.
— Тогава да направим експеримент. Пусни го и се опитай да отвориш капака.
На Райм също му хрумна нещо. Обърна се към кухнята и извика:
— Том! Том! Нуждая се от питие.
Болногледачът застана на прага.
— Раничко е, както подчертах преди малко.
— Твърде рано за кока-кола?
— Ти не пиеш газирани напитки. Нямаме в къщата.
— Но доколкото си спомням, на ъгъла има бакалия.
Железарските магазини, които бяха два близо до „Уайт Касъл“, се оказаха провал.
Никой не си спомняше да е виждал клиент, отговарящ на описанието на Неизвестния заподозрян 40. И никой от тях не продаваше чукове със заоблен връх. Амелия Сакс обикаляше от един час и оглеждаше другите магазини покрай ветровитите, осеяни с боклуци тротоари на този работнически квартал: ремонтни гаражи, магазини за авточасти, за телефонни карти, фирми за нелегални таксита, магазини за перуки, мексикански ресторанти и десетки други. Един продавач в дрогерия беше „съвсем сигурен“, че е виждал на улицата мъж, отговарящ на описанието на Неизвестния заподозрян 40, но не можеше да си спомни точно къде е бил, как е бил облечен и дали е носел нещо.
Думите му поне потвърдиха предположението на Шарлот от „Уайт Касъл“, че той е отивал в тази посока. Но колкото до крайната му цел — това оставаше загадка. Разбира се, имаше автобусни спирки и метростанции, в които можеше да е влизал, или гаражи, където да е паркирал колата си — въпреки че не беше използвал паркинга на заведението за хамбургери. Амелия провери и камерите за наблюдение в търговските обекти, но никоя не беше фокусирана върху тротоара, а само върху вратите, паркинга и интериора. Пък и камерите бяха десетки и дори ако заподозреният беше влизал в някой магазин или минал напряко през паркинг, Сакс нямаше нито достатъчно хора, нито време да прегледа стотици часове видеозаписи. Убийството на Тод Уилямс беше ужасяващо престъпление, но не беше единственото в кварталите на Ню Йорк. А в полицейската работа винаги трябваше да балансираш.
И правилото за баланса беше в сила и за личния ѝ живот.
Тя извади мобилния си телефон.
— Ами?
— Мамо. Как си?
— Добре — отговори Роуз Сакс и от нейната уста това означаваше добре или зле или всичко по средата. Тя не се оплакваше.
— Скоро ще дойда.
— Мога да взема такси.
— Мамо — засмя се Амелия.
— Добре, миличка. Ще бъда готова.
Сакс се върна, оглеждайки магазините от другата страна на улицата.
И най-после попадна на солидна улика — в таксиметрова фирма. Амелия описа заподозрения на брадатия слаб управител и човекът веднага се намръщи и със силен акцент от Близкия изток каза:
— Да, много слаб мъж. Носеше голям плик с хамбургери от „Уайт Касъл“. Странно за такъв кльощав човек.
— Спомняте ли кога точно беше това?
Той не си спомняше точно, но предполагаше, че е било преди две седмици — вероятно в деня, когато беше убит Тод Уилямс. Не си спомняше и кой е бил шофьорът и фирмата не пазеше данни за дестинациите, но обеща да разпита служителите и да научи повече.
Сакс присви очи и го погледна.
— Важно е. Мъжът е убиец.
— Ще започна веднага. Да, ще го сторя.
Тя му повярва. Предимно заради неспокойните му очи, когато видя полицейската ѝ значка. Това говореше, че не всичките му разрешителни са в безупречен ред и управителят сигурно щеше да съдейства в замяна на мълчаливото ѝ съгласие да не изпраща при него представители на Комисията за такситата и лимузините.
Сакс зави на юг и се отправи към колата си, която беше на паркинга на „Уайт Касъл“. Отби се на още няколко места, където не беше много вероятно да открие улики — магазин за перуки, салон за маникюр и ремонтна работилница за компютри без прозорци, и пак тръгна по тротоара. Изведнъж съзря нещо с периферното си зрение. Движение. Това не беше необичайно тук, въпреки че в този ветровит ден улицата беше почти безлюдна. Само че движението беше особено. Бързо, е рязко сменяща се посока. Сякаш някой не искаше да бъде видян.
Сакс разкопча сакото си, плъзна дясната си ръка към пистолета и се огледа наоколо. Наблизо имаше автосервиз с няколко превозни средства, от мотоциклети до лекотоварни камиони, всичките паркирани хаотично, много от тях разглобени в различна степен. Човекът, който беше помръднал някъде наблизо — ако беше човек, а не сянка, боклук или прахоляк, понесен от вятъра — се беше вмъкнал между два по-големи камиона, яркожълт „Пенске“ под наем и дълъг шест-седем метра пикал, чиято единствена емблема бяха две големи гърди, изрисувани с яркочервен спрей.
Може би Неизвестният заподозрян 40 отново идваше за обяда си от купчина бургери, беше познал Амелия от мола и я бе проследил.
Малко вероятно, но не и невъзможно. Тя сложи ръка на глока си и се приближи до камионите. Нямаше следа от сянката. Сакс продължи да върви по паркинга, криволичейки из автоморгата. Вятърът развяваше сакото и косата ѝ. Неблагоприятни условия за стрелба. Тя извади ластик от джоба си и завърза косата си на опашка. Огледа се наоколо още веднъж. Единствените живи същества, които видя, бяха чайки и гълъби и един любопитен и смел плъх. Не, два. Дали беше съзряла движението на птиците или на гризачите? По уличната настилка се плъзгаха хартиени боклуци и после се издигаха във въздуха. Може би беше видяла понесен от вятъра вчерашен брой на „Ню Йорк Поуст“.
Нямаше признак на заплаха.
Телефонът ѝ изжужа и я стресна. Сакс наведе глава и погледна екрана, на който беше изписано името на Том Рестън. Както винаги, когато звънеше той, а не Райм, сърцето ѝ започна да блъска в гърдите от страх, че може да чуе лоша новина за здравето на Линкълн.
— Том — каза тя.
— Хей, Амелия. Само се питах дали ще останеш тук през нощта. Вечеря?
Сакс се отпусна.
— Не. Ще водя майка си на лекар. И тя ще остане да спи при мен.
— Да приготвя ли благотворителен пакет?
Амелия се засмя. Знаеше, че благотворителният пакет ще съдържа вкусни неща, но щеше да бъде проблем да отиде да го вземе чак от дома на Райм.
— Не, благодаря, но съм ти признателна. Аз…
Тя млъкна, когато от другия край на линията чу думи, изречени от познат глас.
Не. Не можеше да бъде.
Отново го чу.
— Том, Мел ли е там? Мел Купър?
— Да. Искаш ли да говориш с него?
И още как.
— Да, моля — любезно отговори Сакс.
Миг по-късно Купър каза:
— Здравей, Амелия.
— Здравей, Мел. Какво правиш при Линкълн?
— Той ме изпрати на почивка, макар че не е точно така. Помагам му със случая Фромър.
— По дяволите.
От другия край на линията настъпи мълчание и после Купър рече:
— Аз… Ами…
— Дай ми Линкълн.
— Охо — прошепна експертът криминалист. — Виж, Амелия, въпросът е там, че…
— И не на високоговорител, а със слушалки.
Сакс пъхна пръст в косата си и се почеса. Това беше знак на напрежение и раздразнение. Дори гняв. Не стига че Райм се беше отказал да работи за полицията, ами и сега Амелия трябваше да се разправя с него за проклетата му намеса в нейната работа.
Разнесе се шумолене, докато Купър или Том слагаше слушалките на Райм. Линкълн провеждаше повечето телефонни разговори на високоговорител. Нямаше голям шанс за уединение. Сакс не искаше никой друг да чуе онова, което ще му каже.
— Сакс. Къде…
— Какво прави там Мел? Трябваше ми за случая с Неизвестния заподозрян 40. Ти ми го открадна.
— Помолих го да ми помогне със съдебното дело на Фромър — оправда се Райм. — Имаме да вършим лабораторна работа. Не знаех, че ти трябва.
— Лабораторията в Куинс не прави всичко необходимо.
— Не знаех. Откъде да знам? Ти не си ми казвала нищо.
Защо да обсъждам този въпрос с теб, помисли си Сакс и после измърмори:
— Как така си му възложил граждански случай? Не съм сигурна дали можеш да го правиш.
— Той си взе отпуск. Не е на работа.
— Не говори глупости, Райм. Почивка, а? Аз разследвам убийство.
— Ти си била в мола, Сакс. Видяла си какво се е случило. И моята жертва е мъртва като твоята. — Линкълн Райм не умееше да се защитава добре.
— Разликата е, че твоят ескалатор няма да убие никого другите.
Райм не отговори на това и каза:
— Е, мисля, че Мел няма да ми трябва още дълго.
— Какво означава това? Колко часа? За предпочитане минути.
Той въздъхна.
— Трябва да намерим ответник до един-два Дни.
— Значи дни — измърмори Сакс. — Не часове.
Тя не разполагаше с време.
Райм направи опит за помирение, въпреки че прозвуча неискрено.
— Ще се обадя тук-там. С кого работиш на местопрестъплението?
— Не работя с Мел. Това е проблемът.
— Виж, аз… — обади се Мел Купър, който явно се досети какво става.
— Всичко е наред — прекъсна го Линкълн.
Не, не е наред, мълчаливо кипеше от гняв Сакс. Те бяха партньори в професията и в живота от години и никога не се бяха карали по въпроси, близки до сърцето, но когато ставаше дума за разследвания, можеше да пламне гняв.
— Сигурен съм, че можеш да му зададеш няколко въпроса. Ето, той кима. Ще го направи с удоволствие.
— Не мога да му задавам въпроси. Той не е продавач-консултант в магазин за авточасти. Включи високоговорителя — добави тя.
Чу се изщракване.
— Амелия… — започна Купър.
— Добре, Мел. Слушай. Рон ще ти каже подробностите. Искам да анализираш салфетки за пръстови отпечатъци и ДНК. И ни трябва името на марка лак за дърво. И видът дърво от анализ на стърготини. Трябва ми някой наистина добър — добави Сакс заради Райм, не заради Купър. — Добър като теб.
Последното беше малко дребнаво, но не ѝ пукаше.
— Ще се обадя, Амелия.
— Благодаря. Рон ще ти изпрати номера на случая.
— Добре.
И после Сакс чу женски глас.
— Мога ли да направя нещо?
— Не. Продължавай с анализа — отговори Линкълн.
Коя ли е тя, зачуди се Амелия.
— Сакс, виж…
— Трябва да затварям, Райм.
Тя прекъсна разговора и си помисли, че не му е затваряла от години. Спомняше си кога го направи за последен път. По време на първото им разследване заедно.
В същия момент Сакс осъзна, че толкова се беше съсредоточила в телефонния разговор и гнева си срещу Райм, защото е „пратил на почивка“ криминалиста, който ѝ трябваше, че бе загубила представа за околната обстановка — смъртен грях за всяко ченге на улицата, особено след като беше забелязала нещо, което можеше да е враждебно.
И после ги чу. Решителни стъпки, приближаващи се зад нея, близо. Ръката ѝ се стрелна към глока, но беше твърде късно да извади оръжието си. Дотогава нападателят беше само на метър и нещо.
— Е, не стана. — Джулиет Арчър говореше за експеримента да излеят кока-кола в ескалатора, все едно го е направил някой непохватен посетител, и да предизвикат късо съединение в превключвателя, който отваря капака за поддръжка.
— Напротив — възрази Райм, в отговор на което тя и Купър се намръщиха. Според него експериментът беше успешен. — Опитът доказа предположение, противно на онова, което се надявахме — че „Мидуест Кънвейънс“ са направили ескалатор, който не е дефектен по отношение на разлети течности.
Производителят беше взел предвид, че някой може да разлее напитка, докато се качва или слиза с ескалатора, и бе предпазил електрониката и мотора с парче пластмаса, което се оказа предпазен улей. Течностите изтичаха в контейнер далеч от сервомотора, който освобождаваше щифта за отваряне на капака за достъп.
— Напред и нагоре.
Райм каза на Купър да продължи да експериментира. Мел трябваше да удари превключвателя и сервомотора с различни предмети, за да симулира механична намеса — дръжка на метла, чук.
Нямаше реакция. Смъртоносният капак за поддръжка не се отваряше.
Арчър предложи Купър да скочи няколко пъти върху капака. Идеята не беше лоша и Райм му каза да го направи, но докато Том стои отдолу, за да го хване, ако падне.
Нямаше резултат. Заключващият щифт не се прибираше. Скобата не помръдваше. Нищо, което правеха, не можеше да отвори капака освен натискането на превключвателя, предназначен за тази цел, който беше поставен на сигурно място в гнездо зад заключен капак.
Всички се замислиха.
— Бръмбари! — извика Райм.
— Не може да сложиш подслушвателни устройства в Следствения отдел, Линкълн — неспокойно каза Купър.
— Грешката е моя. „Бръмбари“ не е правилно. Това е много ограничен биологичен разред. Полутвърдокрили. Листна въшка или например цикада. Трябваше да бъда по-точен. По-широката категория „насекоми“, от която „бръмбарите“ са подвид. Искам насекоми. Въпреки че и бръмбар ще свърши работа.
— О! — На Купър му олекна, въпреки че беше очевидно озадачен.
— Добре, Линкълн — каза Джулиет. — Вътре може да е влязла хлебарка и да е предизвикала късо съединение на превключвателя или мотора. „Мидуест Кънвейънс“ би трябвало да са взели това предвид и да са вградили прегради. Не са го направили, следователно ескалаторът е дефектен.
— Том! Том, къде си?
Болногледачът дойде.
— Още газирани напитки?
— Мъртви насекоми.
— Намерил си бръмбар в кока-колата? Невъзможно.
— Пак бръмбари — намръщи се Райм.
След обяснението Том претърси къщата за твари. Той беше толкова взискателен иконом, че се наложи да разшири търсенето до склада на тавана и мазето, за да открие няколко жалки трупа на мухи и един изсъхнал паяк.
— Няма ли хлебарки? Искам хлебарка.
— Моля те, Линкълн.
— На отсрещната страна на улицата има китайски ресторант… Би ли ми намерил една-две хлебарки? Може и мъртви.
Том направи гримаса и излезе на лов за дребен дивеч.
Дори отново хидратирани обаче, различните същества, които той донесе, не можаха да накарат превключвателя да се задейства, нито да предизвикат късо съединение в сервомотора, когато ги сложиха върху контакта.
Докато Купър и Арчър обсъждаха други вероятни причини ескалаторът да бъде официално обявен за дефектен, Райм се втренчи в закачалката, на която висеше едно от саката на Сакс, и се замисли за тежките ѝ думи. Защо беше толкова ядосана, по дяволите? Тя нямаше права над Мел Купър. И откъде Линкълн можеше да знае, че Амелия има проблеми с лабораторията?
След това гневът му се насочи към самия него, че си губи времето да мисли за търканията си с нея.
Трябваше да работи.
Райм заповяда на Купър да изчисти щифта и скобата от смазката и пак да я затвори, за да види дали щифтът ще стигне до заключваща позиция, когато е сух и има по-голяма вероятност да се отвори от произволно движение. Макар и без смазка обаче, щифтът затвори плътно капака.
По дяволите. Какво се беше случило? Уитмор беше казал, че не е необходимо продуктът да е направен небрежно, за да бъде дефектен. Трябваше да открият причина защо капакът се е отворил, когато не би трябвало.
— Не му въздействат насекоми, течности, удари… — измърмори Линкълн. — Имало ли е светкавици в деня, когато се е случило нещастието?
Арчър провери какво е било времето.
— Не. Ясен ден.
Райм въздъхна.
— Добре, Мел. Запиши нищожните си открития на дъската, ако обичаш.
Купър го направи.
На вратата се позвъни и Линкълн погледна монитора.
— А, нашият адвокат.
Той отвори.
Минута по-късно в дневната влезе Евърс Уитмор, вървейки абсолютно изправен, с елегантен морскосин костюм, всяко копче закопчано. В едната си ръка носеше старомодно куфарче, а в другата — пазарска торбичка.
— Господин Райм.
Той кимна.
— Това е Джулиет Арчър.
— Аз съм стажантка.
— Тя помага в разследването.
Уитмор дори не погледна към инвалидната ѝ количка, нито прояви любопитство, че жената е с недъг като наставника си — или пък как състоянието ѝ би могло да помогне или да възпрепятства разследването. Той кимна за поздрав и после се обърна към Линкълн.
— Нося нещо. Госпожа Фромър ме помоли да ви го дам в знак на благодарност. Сама го е правила. — Адвокатът извади от пазарската торбичка увит в найлон хляб, завързан с червена панделка, и го показа, сякаш представяше веществено доказателство Номер едно от страна на ищеца. — Каза, че е сладък хляб с тиквички.
Райм не беше сигурен как да тълкува подаръка. Доскоро клиентите му бяха Нюйоркската полиция, ФБР и други подбрани правоприлагащи агенции, никой от които не му беше изпращал печива за благодарност.
— Да. Добре. Том. Том!
Болногледачът се появи след минута.
— О, господин Уитмор. — Нежеланието да се употребяват малките имена, изглежда, беше заразно.
— Господин Рестън, вземете този хляб — каза адвокатът и му го подаде. — От госпожа Фромър.
— Прибери го някъде или го сложи в хладилника — каза Линкълн.
— Сладък хляб с тиквички. Ухае хубаво. Ще го сервирам.
— Не ни трябва…
— Разбира се, че ще го сервирам.
— Не, няма. Ще го запазим за по-късно. — Райм имаше таен мотив да възрази. Мислеше си, че единственият начин Джулиет Арчър да може да яде хляба, е Том да я храни, а това щеше да я накара да се почувства неудобно. Тя използваше само пръстите на дясната си ръка, не цялата ръка. Лявата, с изящната гривна, разбира се, беше пристегната неподвижно с ремък за инвалидната количка.
Арчър, която явно разбра стратегията на Линкълн, но не ѝ пукаше, заяви с твърд глас:
— Аз ще си взема.
И Райм осъзна, че е нарушил едно от собствените си правила — държеше се покровителствено с нея.
— Добре — отстъпи той. — И аз ще си взема. И кафе. Моля.
Том примигна от обрата… и от учтивостта.
— И аз ще пия кафе. Без захар и сметана, моля — обади се Уитмор. — Ако е удобно.
— Разбира се.
— Някакъв шанс за капучино? — попита Джулиет.
— Един от специалитетите ми. Ще донеса и чай, Мел. — Том тръгна към кухнята.
Адвокатът се приближи до бялото табло с информацията по случая и всички се вгледаха в написаното.
— Място на произшествието: мол, „Хайтс Вю“, Бруклин.
— Жертва: Грег Фромър, 44 г., продавач в „Хубави дамски обувки“ в мола.
— Служител в магазин, напуснал „Горивни системи Патерсън“ като директор по продажбите. Ще се опитаме да докажем, че е смятал да се върне на подобна или на друга високоплатена работа.
— Причина за смъртта: загуба на кръв, травми на вътрешни органи.
— Основания: дело по Закона за гражданскоправната отговорност за неправомерно причиняване на смърт и причиняване на морални щети и телесни повреди.
— Вреди, причинени от продукт/строга отговорност за продукта.
— Небрежност.
— Нарушение на спецификациите в гаранцията.
— Повреди: обезщетение за болка и страдания, вероятно наказателни. Да се определят.
Вероятни ответници:
— „Мидуест Кънвейънс“ (производител на ескалатора)
— Собственикът на имота, на който се намира молът (да се идентифицира)
— Строителят на мола (да се идентифицира)
— Фирмата за поддръжка на ескалатора, ако е различна от производителя (да се идентифицира)
— Генерални изпълнители и подизпълнители, инсталирали ескалатора (да се идентифицират)
— Други ответници?
Факти, свързани с произшествието:
— Капакът за достъп се отваря спонтанно и жертвата пада в зъбните колела. Отворил се е около четиридесет сантиметра.
— Капакът тежи деветнайсет килограма, острите зъбци са допринесли за нараняването и смъртта.
— Капакът е обезопасен с резе. На пружини. Отваря се по неизвестна причина.
— Превключвател зад заключен капак. На видеозаписа никой не натиска превключвателя
Причини за неизправността?
— Превключвателят или сервомоторът се активира спонтанно. Защо?
— Късо съединение. Друг електрически проблем?
— Резето се поврежда.
— Умора на метала — възможно, малко вероятно.
— Не се е вместило както трябва.
— Насекоми, течност, механичен контакт? Малко вероятни фактори.
— Светкавица? Малко вероятен фактор.
— На този етап нямаме достъп до докладите на Следствения отдел и пожарната.
— На този етап нямаме достъп до повредилия се ескалатор (иззет от Следствения отдел).
Арчър обясни на Уитмор, че не е открила подобни произшествия с ескалаторите, произведени от всички фирми, не само от „Мидуест Кънвейънс“. След това Мел Купър разказа на адвоката подробностите за опитите им да отворят капака спонтанно поради външен фактор или дефект в произвеждането на механизма.
— Никоя от теориите за отварянето на капака не проработи на ескалатора двойник — добави Райм.
— Трябва да отбележа, че нещата не изглеждат много обещаващи — рече Уитмор. Гласът му не прозвуча по-обезсърчено от тези лоши новини, също както едва ли би показал въодушевление, ако заключенията бяха в тяхна полза. И все пак той сигурно беше обезпокоен. Явно не беше човек, който приема лесно пораженията.
Очите на Линкълн обхождаха ескалатора от горе до долу. Той приближи количката си и се втренчи в него.
Не забеляза, че Том влезе с поднос, на който беше сложил хляба с тиквички и напитките. Не чу разговора между Купър, Арчър и Уитмор и монотонния глас на адвоката, който отговори на въпрос, зададен от Джулиет.
И после настъпи мълчание.
— Линкълн? — попита Том.
— Дефектен е — промълви Райм.
— Какво? — попита болногледачът.
— Дефектен е.
— Да, господин Райм — съгласи се Уитмор. — Проблемът е, че не знаем кое точно е дефектно.
— Напротив, знаем.
— Уплаши ме — троснато каза Амелия Сакс с глас, пронизващ като вятъра. — Има вероятност извършителят да е бил тук. — Тя дръпна ръката си от ръкохватката на пистолета си.
Човекът, който се беше приближил зад нея точно след телефонния ѝ разговор с Райм, беше Рон Пуласки, не Неизвестният заподозрян 40 или друг нападател.
— Извинявай — отговори младият полицай. — Ти говореше по телефона. Не исках да те прекъсвам.
— Следващия път заобиколи отдалеч. Помахай. Дай някакъв знак… Видя ли някой, който да прилича на заподозрения наоколо преди няколко минути?
— Тук ли е той?
— Ами оказа се, че наистина харесва „Уайт Касъл“. И забелязах, че някой ме следи. Видя ли нещо? — нетърпеливо попита тя.
— Не, никой като него. Само две хлапета. Изглежда вървеше сделка с наркотици. Отправих се към тях, но офейкаха.
Може би Сакс беше видяла тях. Прахоляк. Чайки. Бандити, разменящи банкноти срещу кокаин.
— Къде беше? Звънях в кабинета и на мобилния ти. — Амелия забеляза, че Рон е зарязал униформата и се е преоблякъл за улицата.
И се оглеждаше наоколо.
— Обадиха ми се, след като ти излезе. Трябваше да говоря с един информатор в Харлем. По случая „Гутиерес“.
Сакс се замисли. Енрико Гутиерес. Издирван за убийство — вероятно предумишлено, а по-вероятно непредумишлено. Това беше едно от първите разследвания на Пуласки заедно с друг детектив от Криминалния отдел. Един наркопласьор беше убил друг, затова не полагаха големи усилия да приключат случая. Тя предположи, че информаторът е попаднал на следа и се е обадил на Пуласки.
— Онзи стар случай ли? — попита Амелия. — Мислех, че прокуратурата се е отказала. Едва ли си струва времето.
— Наредиха ми да представя кратко описание на случая. Не видя ли докладната ми записка?
Сакс не обръщаше внимание на много докладни записки, които се разпространяваха в Главното управление на полицията. Връзки с обществеността, безполезна информация, нови процедури, които щяха да бъдат отменени следващия месец. В съживяването на разследвания като това за Гутиерес нямаше много логика, но от друга страна, детективите и патрулните полицаи не бяха в положение да оспорват решенията на шефовете. И ако Пуласки искаше да се издигне в света на полицията, трябваше да изпълнява заповедите от горе. И да приема сериозно докладните записки.
— Добре, Рон, но наблегни на Неизвестния заподозрян 40. Ако нашето момче освен с чукове си играе с бомби с изкуствени торове и отрови, това е приоритетът ни. И отговаряй на проклетия си телефон.
— Ясно, разбрах. Ще гледам да вместя някак случая „Гутиерес“.
Тя му обясни какво са казали Шарлот и управителят на „Уайт Касъл“ и добави:
— Проверих в повечето магазини наоколо и обходих половината улици, по които той може да отиде до метростанции, автобусни спирки или жилищни блокове. — Каза му на кои места е ходила и че Рон трябва да извърви още няколко преки и да провери. Разказа му и за фирмата за нелегални таксита, където вероятно е бил забелязан заподозреният.
— Искам да отидеш при тях. Трябва ни шофьорът. Притисни ги.
— Добре.
— Трябва да заведа майка си на лекар.
— Как е тя?
— Чака. Операцията е след няколко дни.
— Поздрави я от мен.
Амелия кимна, върна се при своя „Форд Торино“ и включи големия двигател. След двайсетина минути вече караше по улиците на квартала си. Изпита облекчение, когато се отправи към приятния жилищен квартал „Каръл Гардънс“. Мястото беше много по-занемарено, когато тя бе израснала там. Сега беше бастион на хора с пари — недостатъчно, за да си позволят същите квадратни метри в Манхатън, но все пак в очертанията на града. Облагородяването не безпокоеше Сакс. Тя прекарваше доста време в лоши части на града и се радваше, когато се върне у дома, в добре поддържания анклав с гардении в саксии на улицата, семейства, които карат велосипеди в парковете и изобилие от ароматни кафенета (въпреки че нямаше нищо против да гони хипстъри в Сохо и Трайбека).
Хей, виж това. Свободно място за паркиране. Само на една пряка от дома ѝ. Амелия можеше да паркира навсякъде, ако остави на таблото полицейската си карта, но беше разбрала, че тази практика не е разумна. Една сутрин видя, че на предното стъкло на колата е надраскано със спрей „Прасе“. Не смяташе, че думата се използва много напоследък, и си помисли, че извършителят е някой нещастен, застаряващ демонстрант срещу войната във Виетнам. И все пак почистването ѝ струва четиристотин долара.
Паркира и тръгна по обточената с дървета улица към къщата си, която беше в класически бруклински стил — кафяви тухли, боядисани в тъмнозелено рамки на прозорците и малка зелена тревна площ отпред. Влезе вътре, заключи вратата и махна сакото си и кобура с пистолета „Глок“ от колана си. Тя обичаше да стреля както в работата си, така и като любимо занимание и беше шампион в полицейските състезания по стрелба с пистолет и на частни стрелбища, но вкъщи, около семейството си, беше дискретна и не показваше оръжието си.
Остави глока в дрешника, на лавица до сакото си, и отиде в дневната.
— Здравей. — Кимна и се усмихна на майка си, която се сбогува с онзи, с когото говореше по телефона, и остави слушалката.
— Миличка.
Слабата, неусмихваща се Роуз Сакс беше противоречива личност.
Тя не говори на дъщеря си месеци наред, когато Амелия напусна работата си като манекенка и отиде в полицията.
Роуз не говори на съпруга си още по-дълго, защото мислеше, че той е насърчил смяната на професията на дъщеря им (а всъщност не беше така).
Настроенията ѝ караха бащата и дъщерята да отиват в гаража в събота сутрин и следобед, за да работят по един от мощните автомобили, които и двамата обичаха да модифицират и да шофират.
Тази жена беше неотлъчно до съпруга си Херман, когато той се разболя от рак, погрижи се на дъщеря ѝ да не липсва абсолютно нищо, ходеше на всяка родителска среща, работеше на две места, когато се налагаше, и преодоля колебанието си за връзката между Райм и дъщеря си и бързо го прие и хареса.
Роуз взимаше решенията в живота си по неизменните правила на благоприличието и здравия разум, които често бяха неразбираеми за другите. И все пак човек не можеше да не се възхити на твърдостта ѝ.
Тя беше противоречива и в друго отношение. Физическите си превъплъщения. От една страна, бледата ѝ кожа се дължеше на слабо оросяване с кръв, която се мъчеше да премине през увредените ѝ кръвоносни съдове, но очите ѝ пламтяха. Нямаше сили, но прегръдката ѝ беше крепка, а ръкостискането — като менгеме. Ако те одобри.
— Говорех сериозно. Не е необходимо да ме караш. Мога и сама.
Само че не беше така. И днес Роуз изглеждаше особено крехка, задъхана и видимо неспособна да стане от дивана — жертва на предателството на тялото си, както смяташе Амелия, защото беше слаба, рядко пиеше и никога не беше пушила.
— Няма проблем. След това ще се отбием в „Гристийдс“. Нямах възможност по пътя дотук.
— Мисля, че във фризера има разни неща.
— Въпреки това трябва да отида в супермаркета.
Роуз погледна дъщеря си със съсредоточени и пронизващи очи.
— Наред ли е всичко?
Физическото заболяване не беше засегнало проницателността ѝ.
— Разследването е трудно.
— Твоят Неизвестен заподозрян 40.
— Да. — И беше още по-трудно, защото партньорът ѝ бе отмъкнал под носа ѝ най-добрия криминалист в града, по дяволите, при това заради гражданско дело, което изобщо не беше толкова спешно, колкото нейното разследване. Вярно, животът на Санди Фромър и на сина ѝ щеше драстично да се промени, ако не получат обезщетение от фирмата, станала причина за трагедията, но нямаше да умрат и нямаше да останат на улицата, докато Неизвестният заподозрян 40 може би планираше да убие отново. Довечера. Може би след пет минути.
И нещо още по-дразнещо — Амелия беше убедила Райм да помогне на вдовицата, тласкайки го по неговия типично обсесивно-компулсивен път към ответника, който беше виновен за смъртта на Грег Фромър.
Първоначалната ти реакция ще бъде да откажеш, но ме изслушай. Договорихме ли се?
Сакс разглеждаше съдържанието на хладилника и пишеше списък за пазаруване, когато на вратата се позвъни.
Тя погледна майка си, която поклати глава.
Амелия също не очакваше никого. Тя тръгна към коридора, без да си прави труда да взима оръжието си въз основа на теорията, че повечето престъпници не звънят на вратата. Освен това държеше втори глок, по-малък, модел 26, зареден в измачкана, избеляла кутия от обувки до външната врата. Когато се приближи до вратата, Сакс махна капака и обърна кутията, за да може по-лесно да вземе пистолета.
Тя погледна през шпионката и се вцепени.
Мили боже.
От гърлото ѝ се изтръгна стон. Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Погледна надолу, сложи капака на кутията с оръжието и застана абсолютно неподвижно, втренчила изумените си очи в сферичното огледало в позлатена рамка на стената.
Пое си дълбоко дъх. После още веднъж… Добре.
Отключи вратата.
На малката веранда стоеше мъж на нейните години. Слаб и строен. Красивото му лице не беше виждало слънце от дълго време. Беше облечен с джинси, черна тениска и джинсово яке. Ник Карели беше гадже на Амелия преди Райм. Бяха се запознали на работа — и двамата бяха ченгета, макар и в различни отдели. Живяха заедно и дори смятаха да се оженят.
Сакс не беше виждала Ник от години, но ясно си спомняше последния път, когато бяха заедно — в съд в Бруклин. Бяха си разменили бързи погледи и после приставите го бяха отвели окован с белезници, за да го прехвърлят в щатски затвор, където да започне да излежава присъдата си за обир и нападение.
— Вълнуваща идея — отбеляза Евърс Уитмор с тон, който противоречеше на определението.
Това не означаваше, че не е въодушевен, но беше много трудно да прочетеш мислите му.
Адвокатът имаше предвид теорията на Райм за дефект на ескалатора, според която нямаше значение дали капакът за достъп се е отворил поради умора на метала, недобро смазване, любопитна хлебарка, причинила късо съединение в сервомотора, или дори ако някой случайно е натиснал превключвателя. Или пък резултат от Божия намеса. Дефектът беше в основния проект на механизма — че ако капакът се отвори по някаква причина, моторът и зъбните колела би трябвало незабавно да спрат. Един автоматично задействащ се стоп-бутон би спасил живота на Грег Фромър.
— Сигурно не би било скъпо да го инсталират — каза Джулиет Арчър.
— Предполагам — съгласи се Уитмор, а после наклони глава и внимателно се вгледа в механизма в коридора на Райм. — Аз имам друга теория. Колко тежи капакът за поддръжка?
— Деветнайсет килограма — едновременно отговориха Линкълн и Джулиет.
— Не е много тежък — продължи адвокатът.
— Пружината е била удобство, не необходимост.
Райм хареса и тази теория. Двуцелеви адвокатски теории.
— Не е било необходимо да добавят пружина. Работниците може да отключват капака и да използват кука да го отворят или просто да го повдигнат. Добре.
Някой се обади на Уитмор по мобилния телефон. Той слуша известно време, зададе няколко въпроса и записа нещо с идеално равния си почерк.
Затвори и се обърна към Райм, Арчър и Купър.
— Мисля, че може би попаднахме на нещо, но за да го разберете правилно, трябва да имате познания по право.
О, не, пак ли, помисли си Линкълн, но въпреки това повдигна подканващо вежди и адвокатът се впусна в поредната лекция.
— Законът в Америка е сложно същество като птицечовката. — Уитмор отново махна очилата си и ги почисти. — Отчасти бозайник, отчасти влечуго, отчасти бог знае още какво.
Райм въздъхна. Адвокатът не обърна внимание на сигнала на нетърпение и продължи да обяснява. Най-после стигна до съществената част — случаят „Фромър“ ще се реши до голяма степен от съдебната практика, не от законодателните наредби, и съдът ще търси прецедент — предишни подобни решения, за да прецени дали Санди Фромър може да спечели присъда срещу „Мидуест“.
С нещо, доближаващо се до ентусиазъм в гласа, Уитмор заяви:
— Моята помощничка госпожица Шрьодер не е открила случаи, в които ескалатори са били смятани за дефектни поради липса на автоматични блокиращи механизми, но е изровила няколко случая с тежки индустриални машини — печатарски преси и машини за щампи, в които е намерен дефект, когато са продължили да работят, след като са преместени предпазители или са се отворили капаци. Фактите са достатъчно сходни, за да подкрепят съдебно решение, че нараняването на господин Фромър е станало поради дефект в проекта.
— Възможно ли е да намерим ескалатори, произведени от други компании, които имат автоматичен блокиращ механизъм? — попита Джулиет.
— Добър въпрос, госпожице Арчър. Госпожица Шрьодер е търсила и това. Боя се обаче, че отговорът е не. „Мидуест Кънвейънс“, изглежда, е единственият производител на ескалатори в света, който прави продукт с лошо избрания начин за отваряне на капака за достъп. Тя обаче е открила производител на асансьор със стоп-бутон — спирачка, в случай че кабинката тръгне, докато в шахтата има работник и капакът за достъп е отворен.
— Този случай ще бъде добър за цитиране — отбеляза Арчър, — тъй като ескалатор и асансьор често се бъркат.
Уитмор отново остана смаян от логичното ѝ мислене.
— Да, наистина. Установил съм, че е изкуство подсъзнателно да насочиш съдебните заседатели в полза на твоя клиент. А сега, още веднъж, не смятам да отиваме на процес, но ще включа онези случаи, когато се свържа с „Мидуест Кънвейънс“ за извънсъдебно уреждане на спора. Сега имаме теория. Солидна. Добра. През следващите няколко дни ще подготвя иска. След като го подам, ще поискам с призовка инженерната документация на фирмата, история на исковете и доклади за сигурността. Ако ни провърви, може да намерим някоя докладна записка за АНП, която да ги простреля в крака.
Джулиет попита какво е това. Правното ѝ образование, получено от телевизионните сериали, очевидно ѝ изневери по този въпрос. А колкото до Райм, той също нямаше представа.
— Анализ разход-полза — обясни Уитмор. — Ако една компания изчисли, че поради небрежността ѝ при производството на някой продукт за една година ще умрат десет клиенти и че ще трябва да изплати обезщетения за неправомерно причинена смърт на стойност десет милиона долара, но ще ѝ струва двайсет милиона да оправи проблема предварително, производителят може да реши да пусне на пазара продукта, защото е икономически по-изгодно.
— Фирмите правят такива изчисления? — изуми се Джулиет. — Въпреки че подписват смъртни присъди на онези десет души?
— Чували ли сте за „Ю Ес Ауто“? Беше наскоро. Един инженер написал вътрешна докладна записка, че в много малък процент от автомобилите може да има изтичане на бензин, което да доведе до катастрофални пожари. Ще струва еди-колко си пари да се оправи. Управата обаче решава, че е по-евтино да плати за неправомерно причинената смърт или присъди за телесни повреди на няколко души. И действа според това решение. Разбира се, сега компанията вече не работи. Докладната записка излезе на бял свят и те никога не се съвзеха от критиките на обществото. Поуката от историята, разбира се, е…
— Да взимаш етично правилното решение — прекъсна го Джулиет.
— Никога да не записваш на хартия такива решения — поправи я Уитмор.
Райм се запита дали адвокатът се шегува, но думите му не биха придружени от усмивка.
— Ще събера информация за потенциала на господин Фромър да печели пари — продължи Уитмор, — как е щял да се върне на чиновническа работа, каквато е имал преди това. Директорска длъжност. Така ще увеличим иска за бъдещ потенциал за печелене на пари. Ще взема писмени показания от съпругата и приятелите му и бивши колеги, а също и експертно медицинско мнение за болката и страданията, които е преживял. Искам да ударим „Мидуест“ с всичко, с което можем. При такива обстоятелства, предполагам, че те ще направят всичко възможно да избегнат съдебен процес.
Телефонът му изжужа и той погледна екранчето.
— Госпожица Шрьодер, от кантората ми. Може би е открила нови случаи, които да използваме — обясни Уитмор и отговори на обаждането. — Да?
Райм забеляза, че адвокатът застана напълно неподвижно. Не въртеше врата си и не преместваше тежестта си от крак на крак и се втренчи в пода.
— Сигурна ли си? Кой ти каза?… Да, може да им се вярва. — Най-после по лицето му премина сянка на емоция. И не беше приятна. Той затвори. — Имаме проблем. — Уитмор огледа присъстващите. — Има ли начин да се обадим по Скайп? Веднага.
— Имаш ли свободна минутка? — попита Ник Карели.
Амелия Сакс разсъждаваше трескаво поради шока от появата му. Колко странно, че той не се беше променил много през всичките тези години, прекарани в затвора. Всъщност се беше променила само позата му. Все още беше в добра физическа форма, макар и сега прегърбен.
— Аз… Не… — заеквайки, отговори тя и се намрази заради това.
— Щях да ти се обадя, но щеше да затвориш.
Дали? Разбира се. Вероятно.
— Минавах оттук и реших да опитам.
— Да не би да си… — започна Сакс и си помисли: Довършвай проклетите си изречения.
Ник се засмя — онзи тих, щастлив смях, който помнеше Амелия. Върна я назад в миналото.
— Не, не съм избягал — каза той. — Добро поведение. Нарекоха ме образцов затворник. Комисията ме освободи предсрочно, единодушно.
Сакс най-после възвърна здравия си разум. Ако се отърве, от него бързо, той може би щеше да дойде пак. По-добре беше да го изслуша сега и да приключи с него.
Тя излезе навън и затвори вратата.
— Нямам много време. Трябва да заведа майка си на лекар.
Мамка му. Защо го каза? Защо изобщо му казваше каквото и да било?
Ник намръщи чело.
— Какво ѝ е?
— Проблеми със сърцето.
— Ще я…
— Наистина нямам много време, Ник.
— Да, разбира се. — Погледът му се отмести встрани за момент и после пак се насочи към очите ѝ. — Четох за теб във вестника. Сега имаш партньор. Онзи, който по-рано беше шеф на Криминалния отдел. Видях го два пъти. Той е легенда. Наистина ли е…
— Инвалид, да. — Мълчание.
Ник, изглежда, осъзна, че любезностите са излишни.
— Виж, искам да говоря с теб. Довечера или утре, може ли да пием кафе?
Не. Вратата е затворена, миналото си е минало, било каквото било.
— Кажи ми сега за какво става дума.
Пари, препоръка за работа? Той никога нямаше да се върне в полицията. Присъдата за углавно престъпление го изключваше.
— Добре, няма да те бавя, Ами…
Употребата на галеното ѝ име я подразни.
Ник си пое дълбоко дъх.
— Ще ти обясня накратко. Става въпрос за присъдата ми. Кражбата, нападението. Ти знаеш всички подробности.
Разбира се, че Сакс ги знаеше. Престъплението беше сериозно. Ник беше арестуван за това, че стои в дъното на кражба на стоки и пратки на лекарства, отпускани с рецепта. При последната, преди да го заловят, беше ударил шофьор с пистолета си. Руският емигрант, баща на четири деца, лежа в болница една седмица.
Ник се наведе напред и впи очи в Сакс.
— Не съм го направил, Ами — прошепна той. — Не съм извършил нито едно от нещата, за които ме арестуваха.
Лицето ѝ се зачерви и сърцето ѝ заблъска в гърдите. Сакс погледна през завесата на прозореца до вратата. Не видя майка си. Извърна очи встрани, за да спечели малко време да осмисли онова, което току-що беше чула, и после отново се обърна към него.
— Ник, не знам какво да кажа. Защо ми го съобщаваш чак сега? Какво искаш? — Сърцето ѝ продължаваше да бие лудешки като крилата на птица, която държиш в шепите си. Възможно ли е да е вярно, запита се тя.
— Нуждая се от помощта ти. Никой на света няма да ми помогне освен теб, Ами.
— Не ме наричай така. Това беше в предишен живот. Вече не е така.
— Да, разбира се, извинявай. Ще ти обясня набързо. Дони извършваше кражбите, не аз.
Дони. Малкият брат на Ник.
Сакс не разбираше. Тихият от двамата братя беше опасен престъпник? Тя си спомни, че крадецът носеше скиорска маска и че не беше разпознат от шофьора на камиона.
— Той имаше проблеми — продължи Ник. — Знаеш.
— Наркотици. Алкохол. Да, спомням си. — Двамата братя бяха много различни, дори не си приличаха. Навремето Сакс мислеше, че Дони е като плъх по държане и по нрав. Тя изпита безпокойство от изплувалия образ в съзнанието ѝ. Освен външността Ник имаше самочувствие, докато Дони беше нерешителен и нервен и чувстваше потребност да потисне и двете. Амелия се беше опитвала да го увлече в разговор, когато излизаха да вечерят някъде, разказваше му вицове и го питаше как вървят курсовете, на които той ходеше, но Дони ставаше срамежлив и отговаряше уклончиво. И понякога враждебно. Подозрително. Сакс имаше чувството, че Дони завижда на големия си брат, задето има гадже бивша манекенка. Освен това си спомняше как Дони отиваше в тоалетната и се връщаше весел, жизнерадостен и приказлив.
— Вечерта, когато беше извършен арестът… — продължи Ник, — спомням си, че ти беше нощна смяна.
Амелия кимна. Сякаш можеше да забрави.
— Обади ми се мама. Мислеше, че Дони отново е започнал да употребява наркотици, и беше чула, че той ще се среща с някого близо до моста на Трета улица. Щял да прави някаква сделка.
Старият мост на повече от сто години се простираше над Гауънъс, мътен канал в Бруклин.
— Предчувствах, че ще се случи нещо лошо, ако вече не се беше случило. В онзи квартал? Нямаше начин. Със сигурност. Веднага тръгнах натам. Не видях Дони, но зад ъгъла беше големият камион, спрял, с отворени врати. Шофьорът лежеше на земята. От ушите му течеше кръв. В камиона нямаше никого. Обадих се на 911 от уличен автомат, анонимно, и съобщих за случая. След това отидох в апартамента на Дони. Той беше там, надрусан. И не беше сам. — Ник я гледаше в очите. Погледът му я изгаряше и Сакс наведе глава. — Делгадо, помниш ли го? Вини Делгадо.
Амелия си го спомняше смътно. Делгадо беше бандит от Бруклин. Може би от Бей Ридж. Боклук, държеше се като Кръстника, въпреки че оперативната му база беше долнопробен магазин за списания и цигари. Сакс предполагаше, че той е мъртъв — екзекутиран, защото е навлязъл в територията на някоя сериозна банда.
— Делгадо убедил Дони да работи за него. Да помага на шайката му да краде и откарва разни неща от камионите и да ги носи на търговци за крадени стоки, посредници. Обещал на Дони колкото метаквалон и кокаин иска.
Амелия трескаво преценяваше, но после си каза да престане. Истина или лъжа, това не беше нейна работа.
— Делгадо и телохранителят му ми казаха, че има проблем. Очевидно една от Петте фамилии не беше доволна от кражбите, които ръководеше Делгадо, по-точно тази на Гауънъс. Бяха хвърлили око на големия камион. Там имаше огромен товар лекарства с рецепта, спомняш ли си? Делгадо каза, че някой трябва да поеме вината. Даде ми две възможности за избор. Да посоча Дони и в такъв случай Делгадо да го очисти, тъй като ще изпее всичко в затвора. Или… аз. Да си излежа присъдата и да си държа устата затворена. — Ник повдигна рамене. — Какъв избор имах?
— Защо не се свърза със специалните части?
Той се изсмя. Нюйоркските специални части за борба с организираната престъпност бяха добри, но във воденето на големи случаи срещу известни мафиоти. Нямаше да направят много, за да запазят живота на Дони Карели.
— Какво каза Дони?
— Поговорих с него, когато изтрезня. Обясних му какво е казал Делгадо. Той се разплака, рухна. Беше отчаян, молеше ме да го спася. Обещах да го направя заради него и мама. Това обаче беше последният му шанс. Той трябваше да спре дрогата.
— И какво се случи после?
— Взех част от стоката на Дони и пари и ги хвърлих в колата си. Избърсах пистолета на Дони, с който беше пребил шофьора, и оставих моите отпечатъци. След това се обадих анонимно и съобщих регистрационния номер на моята кола, която беше на мястото. На другия ден детективите ме заловиха в участъка. Това беше.
— Дал си всичко, целия си живот? Годините си в полицията? Ей така?
— Той беше мой брат! — Дрезгаво промълви Ник. — Нямах избор. Да подпиша смъртната му присъда ли? — След това чертите на лицето му омекнаха. — Спомняш ли си какво си говорихме тогава? Че не съм сигурен дали да остана в полицията.
Амелия си спомняше. Ник нямаше полицейска жилка в кръвта си. Не беше истинско ченге като нея или баща ѝ… или Линкълн Райм. Той изчакваше, докато намери нещо друго — търговия или ресторант. Искаше да има ресторант.
— Не съм роден за ченге. Рано или късно щях да напусна. Можех да излежа присъдата и да го преживея.
Сакс се замисли за миналото.
— Дони спря с наркотиците, нали?
След като Ник беше влязъл в затвора, Амелия поддържаше връзка със семейството му, но не и с него. Тя отиде на погребението на Хариет Карели и Дони беше трезвен тогава и всеки друг път, когато го беше виждала. Обаче загубиха връзка, след като тя срещна Линкълн.
— Да. За известно време. Но не остана чист. Чух, че вече не работел за Делгадо, но се върна към кокаина и после започнал да взима хероин. Почина преди година.
— О, не. Съжалявам. Не знаех.
— Свръхдоза. Прикривал се добре, но го намерили в хотел в Източен Харлем. Бил там от три дни. — Гласът на Ник потрепери. — Докато бях в затвора, мислих много, Амелия. Смятах, че съм постъпил правилно, и предполагам, че наистина е така. Запазих живота на Дони за няколко години. Реших обаче, че искам да докажа невинността си. Не ме интересува помилване или нещо подобно. Искам само да мога да кажа на хората, че не съм го направил. Дони го няма, мама я няма. Вече нямам семейство, което може да се разочарова, като чуе истината. Делгадо беше екзекутиран преди години. Шайката му се разпадна. Искам и ти да знаеш, че съм невинен.
Сакс разбра какво предстои.
— В материалите по разследването има доказателства, които ще ме оневинят — продължи Ник. — Контакти, записки на детективи, адреси, такива неща. Сигурно има хора, които знаят, че не съм го направил.
— Искаш материалите.
— Да.
— Ник…
Той докосна ръката ѝ, леко и бързо, и после се отдръпна.
— Имаш пълното право да влезеш вътре и да затвориш вратата Няма да ме видиш отново. След това което направих.
Грехът му не беше само престъплението. От момента на ареста си Ник прекъсна всякакви връзки с нея. Вярно, направи го, за да я предпази. Според собствените си признания той беше корумпирано ченге. А от такива хора се разпространяват вълни, които заливат всеки наблизо. Сакс, амбициозната изгряваща звезда в полицията, можеше да бъде опетнена, ако бяха продължили да поддържат връзка.
Е, запита се тя, да се върна ли вътре и да затворя вратата?
— Трябва да си помисля.
— За това те моля — отвърна Ник.
Амелия се приготви за прегръдка или целувка, решена да се съпротивлява, но той само стисна ръката ѝ, сякаш бяха делови партньори, които току-що са сключили успешна сделка за недвижим имот.
— Поздрави Роуз… ако искаш да ѝ кажеш, че съм идвал.
Ник се обърна и си тръгна.
Тя се вгледа в него. След половин пряка той се обърна и я погледна. На устните му трептеше онази момчешка усмивка, която Амелия ясно си спомняше отпреди толкова много години. Кимна и после се скри от очите ѝ.
Адвокат Евърс Уитмор включи един от компютрите на Райм и отвори на екрана Скайп.
Въведе регистрация и характерният електронен тон на набиране на номера изпълни стаята. Линкълн се приближи, за да може човекът отсреща да вижда и него, и Уитмор, както се виждаха на екранчето в долния десен ъгъл на монитора.
— Джулиет? — попита Райм. — Искаш ли да се преместиш по-близо?
Тя беше извън обсега на камерата.
— Не — отговори Арчър и остана на мястото си.
Минута по-късно на екрана се появи образ. Мъж с оредяла коса и с бяла риза с навити ръкави гледаше някакви листове пред себе си. Бюрото, зад което седеше, беше отрупано с купища документи.
Той погледна към уебкамерата.
— Вие ли сте Евърс Уитмор?
— Точно така. Адвокат Холбрук?
— Да.
— Искам да ви уведомя, че тук присъстват и Линкълн Райм, а вдясно от мен, макар да не я виждате, е Джулиет Арчър, които са консултанти и работят с мен.
Купър и Том ги нямаше. Уитмор реши, че един детектив от полицията и един цивилен, които нямат връзка със случая, може да затруднят разговора, който щеше да се проведе.
— Ще се позова на доктрината работа-продукт. Приемате ли, че другите присъстващи също попадат под принципа на поверителност между адвокат и клиент?
Холбрук вдигна глава, даде документ на някого с огненочервени нокти и после отново погледна към камерата.
— Извинете. Какво казахте?
Уитмор повтори въпроса си.
— Да, разбира се — отвърна Холбрук. В тона му се долови „Все едно“. Въпреки че беше главен юрисконсулт на „Мидуест Кънвейънс“, производителя на ескалатора убиец, той не изглеждаше нито в положение на отбрана, нито агресивен, а предимно разсеян. И Райм се досещаше защо. — Очаквам да говоря с някого, който представлява Грег Фромър и семейството му. Вие ли сте официалният им адвокат?
— Да.
— Чувал съм за вас. Носи ви се славата. „Транс Юръп Еърлайнс“, фармацевтичната компания „Би & Ейч“. Принудихте ги да паднат на колене.
Уитмор не реагира.
— А сега, адвокат Холбрук…
— Наричайте ме Деймиън.
Желая ти успех с това, помисли си Линкълн.
— Да. Разбирате ли защо се обаждам?
— Пресконференцията беше преди половин час. Предположих, че адвокатът, който представлява семейство Фромър, ще чуе и ще се свърже с мен. — Холбрук се обърна настрана и каза: — Ей сега идвам. След няколко минути. Занеси им кафе. — После отново погледна към камерата. — Имате ли някакви теории за дефект?
— Да.
— Недостатък в проекта, липса на автоматичен блокиращ механизъм, който да изключи мотора, ако капакът за поддръжка случайно се отвори?
Уитмор погледна Райм и после отново уебкамерата.
— Не съм готов да обсъждам нашите теории.
— Добре го казахте. Ще подскажа още една. Пружината на капака за достъп — ухили се юрисконсултът. — Нашият проектантски отдел я добави заради оплаквания на работниците по поддръжката, които твърдят, че капакът ги удрял по гърба. Вероятно не е вярно… Но сложихме пружина. И може би ще установите, че след произшествието наш екип по сигурността отиде на всяко място, където има ескалатори със заредени с пружини капаци за достъп, и махна пружините — преди инспекцията на градската комисия. Знам, че това е райски случай за вашия клиент. Може да се позовете и на модификация след инцидента, което показва признание за дефект от наша страна. При други обстоятелства бихме написали чек, при това тлъст. Сигурен съм, че госпожа Фромър преживява тежък период. И напълно ѝ съчувствам. Но нали чухте новината. Съжалявам.
— Помощничката ми още не е ходила в съда за фалити. Не сме чели мотивите.
— Седма глава. Пълна ликвидация. Имаме неприятности от известно време. Китайски конкуренти. И германски. Такъв е светът. Да, произшествието и смъртта на съпруга на клиентката ви ускориха решението ни, но щяхме да обявим фалит до един-два месеца.
— Обявявайки фалит, „Мидуест“ е защитена от отговорност чрез запор на наличните активи и запор на имуществото — обясни Уитмор на Арчър и Райм. — Това означава, че не можем да ги съдим, освен ако не отидем в съда и не поискаме запорът да бъде вдигнат. — Той отново се обърна към екрана и Холбрук. — Надявам се любезно да ни дадете информация.
Юрисконсултът повдигна рамене.
— Няма да изграждам стени, щом не е необходимо. Какво искате да знаете?
— Кой е застрахователят ви?
— Съжалявам. Нямаме. Самѝ се застраховаме.
Райм не можа да разбере дали на лицето на Уитмор се изписа изненада, като чу това.
— И трябва да ви кажа, че не ни останаха никакви активи — добави Холбрук. — Имаме да получаваме може би един милион и още четиридесет милиона в твърди активи. Нула в брой. Нула в наличност. И деветстотин милиона дълг, по-голямата част обезпечен. Дори ако успеете да вдигнете запора и съдията се съгласи, че може да предявите иск и да спечелите, за което съдия-изпълнителят ще се бори със зъби и нокти, пак ще си тръгнете с решение, което няма да покрие дори цената на фотокопията ви. И ще стане след две-три години.
— Кой е поддържал ескалатора? — попита Уитмор.
— Опасявам се, че ние. Частите и поддръжката са наши. Няма външна фирма за обслужване, срещу която да предявите иск.
— Молът има ли нещо общо с ескалатора?
— Не, освен повърхностно почистване. Колкото до изпълнителите, инсталирали ескалатора, мога да ви уверя, че нашият екип за сигурност внимателно провери всички части и се подписа за тях. Всичко пада върху нашите рамене… Вижте, искрено съжалявам за клиентката ви, но тук няма нищо за вас. С нас е свършено.
Работил съм за „Мидуест Кънвейънс“ през целия си живот. Аз съм един от основателите на компанията. Останах до края. Разорен съм.
Но любимите ти хора са живи, помисли си Райм и попита:
— Защо според вас се е отворил капакът?
Холбрук повдигна рамене.
— Вземете десет хиляди автомобилни оси. Защо всичките работят чудесно, с изключение на една, която се спуква при сто и тридесет километра в час? Защо двайсет тона марули са абсолютно безвредни, но няколко от една и съща нива са заразени с ешерихия коли? Нашият ескалатор? Кой знае? Най-вероятно е станало нещо с резето. Може би скобата на капака за поддръжка е била монтирана с винт, произведен в Китай от нестандартна стомана. Може би щифтът не е бил достатъчно издръжлив, но не е бил отхвърлен от компютъра за контрол на качеството заради засечка в софтуера. Причините може да са хиляди. Факт е, че светът не е идеален. Понякога се учудвам колко много от нещата, които купуваме и слагаме в домовете и офисите си, излагат на риск живота ни. — Холбрук се усмихна унило. — Е, външният ни адвокат дойде. Трябва да говоря с него. Не е утеха, но тук има много хора, които ще прекарат доста безсънни нощи заради Грег Фромър.
Екранът помръкна.
— Празно бръщолевене ли беше това? — троснато попита Арчър.
— Не. Точна постановка на закона.
— Нищо ли не можем да направим?
Адвокатът невъзмутимо нахвърляше записки, водени с микроскопичния му почерк. Райм забеляза, че всички букви са главни.
— Ще проверя картотеките и съдебните документи, но той не би ни излъгал за информация, която можем да потвърдим. Според закона за фалитите съдията понякога вдига запора, ако има външна застрахователна компания, която може да изплати иск за отговорност като нашия. Но тъй като се осигуряват сами, това няма да стане. Компанията е неуязвима за правосъдието.
— Той каза, че може да опитаме други ответници — напомни Джулиет.
— Въпреки че не беше много окуражаващ — подчерта Линкълн.
— Ще продължа да търся, но… — Уитмор кимна към тъмния екран — господин Холбрук имаше достатъчно стимули да се опита да обвини някой друг заради доброто име на неговата компания, ако не за друго. Той не вижда вероятни основания за съдебен иск, нито пък аз. Това е класическа ситуация на отговорност за продукта, но ние сме безпомощни да я представим в съда. Ще отида при госпожа Фромър да ѝ съобщя лично новината. — Адвокатът стана и оправи двете копчета на сакото си. — Господин Райм, моля, изпратете ми сметката за отделените часове. Ще платя. И ви благодаря за времето и усилията. Изживяването беше ползотворно.
Сакс, проблемът е, че вече не работя. Е, поне в огледи на местопрестъпления.
След като върна майка си у дома след посещението ѝ при лекаря, Амелия отиде в Манхатън и сега беше сама в бойния щаб в Главното управление на полицията. Задачата ѝ беше да осмисли уликите по случая с Неизвестния заподозрян 40 и да накара новата служителка в отдела по криминалистика (по-възрастна лаборантка, не толкова добра, колкото Мел Купър) да довърши анализа, който ѝ трябваше — изследването на салфетките от „Уайт Касъл“, които можеше да съдържат пръстови отпечатъци на заподозрения и ДНК, и да идентифицира стърготините и лака за дърво от предишните местопрестъпления.
Това беше мисията ѝ.
Всъщност тя гледаше през прозореца, припомняйки си думите на Райм преди месец.
Вече не работя…
Амелия спори с него и се опита да разбие решителността му. Той обаче беше непреклонен, дразнещо глух за точните ѝ попадения в дебата.
„Всичко има край — беше ѝ казал баща ѝ в един свеж, ослепително слънчев съботен следобед, докато си почиваше от съвместния им проект да инсталират модифициран карбуратор в камарото ѝ. — Така е устроен светът и по-добре да го приемем. С достойнство, а не да се унижаваме.“ По онова време Херман Сакс беше в болнични и бе подложен на серия процедури за лечение на рак. Амелия приемаше почти всичко, на което я учеше и което ѝ казваше спокойният, проницателен и изпълнен с чувство за хумор мъж, но ожесточено отказваше да повярва, че това е краят, и да се примири въпреки факта, че той се оказа прав, поне за първото, като почина шест седмици по-късно.
Забравѝ. Забравѝ Линкълн.
Имаш работа. Погледни таблиците с уликите.
— Престъпления: убийство, нападение.
— Жертва: Тод Уилямс, 29 г., писател, блогър, социални теми.
— Причина за смъртта: удар с тъп предмет, вероятно чук със заоблен връх (неопределена търговска марка).
— Мотив: грабеж. Кредитни/дебитни карти още неизползвани.
Улики:
— Няма пръстови отпечатъци
— Стрък трева
— Следи:
— Фенол.
— Моторно масло.
Профил на заподозрения (Неизвестен извършител 40):
— Карирано сако (зелено), бейзболна шапка на „Брейвс“.
— Бял мъж.
— Висок 1,85 — 1,90 м.
— Слаб (64-65 кг)
— Дълги крака и пръсти
— Нямаме данни как изглежда лицето му.
— Връзка със случая: Опит за задържане на заподозрения (неуспешен).
Допълнителни елементи към профила на заподозрения:
— Вероятно дърводелец или занаятчия.
— Яде големи количества храна.
— Харесва ресторант „Уайт Касъл“.
— Живее в Куинс или има друга връзка с този квартал.
— Ускорен метаболизъм?
Улики:
— ДНК, няма съвпадение в базата данни СКИД.
— Недостатъчно пръстови отпечатъци за идентификация.
— Отпечатък от обувка, вероятно размерът на заподозрения, №48, „Рийбок“. „Дейли Къшън 2.0“.
— Проби от пръст, вероятно от заподозрения; съдържат кристалинни алумино-силициеви шини: монтморилонит, илит, вермикулит, хлорит, каолинит. И органични колоиди. Веществото вероятно е хумус. Не се среща в тази част на Бруклин.
— Динитроанилин (използва се в бои, пестициди, експлозиви).
— Амониев нитрат (изкуствен тор, експлозиви).
— В съчетание с моторно масло на местопрестъплението на Клинтън Плейс: вероятно прави бомба?
— Още фенол (използва се в производството на пластмаси, като поликарбонати, смоли и найлон, аспирин, балсамираща течност, козметика, лекарства за враснали в плътта нокти; заподозреният има големи крака — проблеми с ноктите?)
— Талк, минерално масло/течен парафин, цинков стеарат, стеаринова киселина, ланолин, цетилов спирт, триетаноламин, PEG12 лаурат, минерален спирт, метилпарабен, пропилпарабен, титаниев диоксид.
— Грим? Не е определена търговската марка. Анализът да се върне.
— Метални стружки, микроскопични, стомана, вероятно от наточване на нож.
— Стърготини. Да се определи видът дърво. От шкурене, не от рязане (с трион).
— Органохлорин и бензоена киселина. Токсини. (Инсектициди, отрови, използвани като оръжия?)
— Ацетон, етер, циклохексан, естествен каучук, целулоза (вероятно лак). Да се определи производителят.
— Салфетки от „Уайт Касъл“, вероятно на заподозрения. Ще бъдат върнати за допълнителен анализ.
— Петната предполагат, че заподозреният е изпил няколко напитки.
— Връзка със случая: заподозреният се храни редовно тук.
Допълнителни елементи към профила на заподозрения:
— Яде 10-15 сандвича на един път.
— Пазарувал е най-малко веднъж, когато се е хранил тук. Носил е бял найлонов плик с нещо тежко вътре. Метално?
— Насочил се е на север и е пресякъл улицата (към автобус/влак/метро?). Няма данни, че притежава или кара автомобил.
— Свидетелката не е видяла добре лицето му. Вероятно няма брада.
— Бял, блед, може би оредяла коса или къса подстрижка.
— Използвал е такси на бул. „Астория“, може би в деня на убийството на Тод Уилямс.
Чакам обаждане от собственика на фирмата за нелегални таксита.
От намереното на местопрестъпленията Сакс и Пуласки бяха стигнали до заключението, че Неизвестният заподозрян 40 може да е занаятчия. Но дори да беше такъв, работниците носеха ли инструменти късно през нощта, особено редки като чука със заоблен връх, който той беше използвал, за да убие Тод Уилямс? А пък ако този инструмент нямаше нищо общо с професията му, носенето му означаваше, че извършителят е тръгнал на лов за жертва. Но защо? Какво си наумил, господин 40? Колко пари е имал Тод Уилямс у себе си, че убийството да си струва? Не си използвал кредитните или дебитните му карти, нито си ги продал, защото досега щяха да се появят. Откраднатата пластмаса има много кратък срок на годност. Не си се опитал да източиш банковата му сметка. Уилямс е бил хетеросексуален, но Сакс беше научила от негови приятели за няколко хомосексуални срещи. На три преки от строежа, където беше убит Уилямс, имаше долнопробен клуб със съмнителна клиентела, но при щателния оглед на мястото не бяха открити следи, че Уилямс е бил там.
Какви други причини би имал заподозреният да го убие?
Уилямс беше програмист по професия и пишеше за социални проблеми в блога си, но доколкото беше видяла Амелия, нямаше нищо противоречиво. Околна среда, лично пространство. Нищо, от което някой може да се обиди. А колкото до теориите за правене на бомби и отравяне, вероятно свързани с тероризъм, уликите бяха оскъдни и инстинктът ѝ подсказваше, че са задънени улици.
Може би мотивът щеше да помогне най-малко на следователите. Вероятно Уилямс беше станал свидетел на друго престъпление и високият слаб извършител — може би наемен убиец или професионален крадец — го беше видял и премахнал. И все пак…
Хайде, Райм…
Необходим ѝ беше някой, който да разсъждава заедно с нея. Но сега този някой не можеше да е Линкълн.
Вече не работя…
И какво го прихващаше Рон Пуласки? Държеше се странно. Беше поставил под съмнение мъдростта на решението на Райм да се оттегли. („Това е лудост“ — извика той на шефа си, а Линкълн отвърна: „Решил съм, новобранецо. Защо да повдигаме въпроса за хиляден път? Престани да коментираш“.)
Отвличане на вниманието ли беше това? Макар че може би настроението на Рон нямаше нищо общо с Райм. Амелия отново се замисли дали Рон не страда от някакво вродено заболяване. Или беше от нараняването в тавата му? От друга страна, той беше съпруг и баща и се мъчеше да свърже двата края със заплата на патрулен полицай. Бог да го благослови…
Телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна екранчето и почувства, че кожата ѝ настръхна.
Ник.
Сакс не натисна бутона, за да отговори на обаждането, и затвори очи.
Звъненето спря и тя погледна телефона. Ник не беше оставил съобщение.
Какво да направи?
В миналото вероятно би отишла в архива на Главното управление на полицията или там, където държаха материалите по делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Николас Дж. Карели“, или в Архива на Ню Джърси. И в двата случая Сакс би се суетила пред стаята долу или би пътувала дотам, размишлявайки върху искането на Ник. Да или не?
Сега, след като всяко дело през последните двайсет и пет години бе сканирано и качено в някаква обемиста база данни някъде, този дебат се водеше тук, на бюрото ѝ, докато Амелия гледаше към малка част от пълното с плавателни съдове нюйоркско пристанище. Тя се облегна назад и се втренчи в компютърния екран.
Редно ли щеше да бъде да свали файла? Не виждаше защо не. Тя беше полицай на активна служба, затова имаше законен достъп до всички досиета и нямаше правила за споделянето им с цивилни, които фигурират в приключени съдебни дела. И ако намереше нещо, което доказваше невинността му, Ник можеше да дойде при нея и тя можеше да каже на началниците, че е решила да прегледа случая по собствена инициатива. И после — това беше безспорно в сърцето ѝ — щеше да предаде въпроса на следовател от отдел „Вътрешни разследвания“ и да се отдръпне.
Не, проблемът не беше дали е законно или не. Някои начинания бяха напълно законни, но лоши идеи.
Другите възможности за избор на Ник бяха да намери адвокат, който да възобнови случая и да подаде молба до съда за преразглеждане, макар че ако Сакс му дадеше материалите по делото, щеше много да го улесни.
Защо се падна точно на нея да му помогне?
В паметта ѝ пробягаха спомени за годините им заедно — не толкова много на брой, но емоционални и обсебващи. Амелия не можеше да отрече, че именно спомените я тласкаха да изпълни молбата на Ник. Имаше обаче един по-голям въпрос. Дори ако тя не познаваше Ник, историята му беше завладяваща. По-рано вечерта Амелия бе проучила Винсънт Делгадо. За разлика от високопоставените фигури в организираната престъпност, повечето от които бяха бизнесмени, Делгадо беше мегаломан, вероятно дори психопат. Злобен и склонен към изтезания. Той би убил Дони Карели, без да му мигне окото, и дори би заплашил да убие майка им, Хариет, ако Ник не беше поел вината за кражбата на моста над Гауънъс. Да, всичко, което Ник беше казал, беше вярно. Той беше виновен за възпрепятстване на правосъдието, въпреки че давността отдавна беше изтекла. Така че Ник беше невинен във всяко отношение.
Да или не?
Какво лошо можеше да стане?
Сакс отмести очи от компютъра и погледна таблиците с уликите в случая с Неизвестния заподозрян 40.
Какво би казал Райм, ако беше тук? Щеше ли да има някакви прозрения?
Той обаче не беше тук. Общуваше с адвокати, преследващи линейки.
И след това очите ѝ се плъзнаха към немигащия курсор.
Искане за архивирано дело
Име на делото: Народът срещу Карели
Номер на делото: 24-543676F
Значка на искащия достъп полицай: D5885
Парола: ********
Да или не?
Какво лошо може да стане, отново се запита тя.
Махна ръцете си от клавиатурата, затвори очи и пак се облегна назад на стола.
Джулиет Арчър и Линкълн Райм бяха сами в дневната.
Записките за вече несъществуващото дело „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“, фотографиите и разпечатките от проучването на Арчър бяха подредени в редици. Дори в поражението Мел Купър беше организиран като операционна медицинска сестра.
По-рано днес, като чу, че делото е приключено, Райм се утеши с една окуражаваща мисъл — че е освободен от бремето да напътства студентка. Вече не беше въодушевен от тази идея, както в началото.
— Има нещо, в което можеш да помогнеш, ако се интересуваш, два проекта, върху които работя. Не са интригуващи като случаи. Проучвания. Езотерични елементи на криминалистиката. Но все пак — каза ѝ той.
Джулиет приближи инвалидната си количка до него и го погледна в очите. Изражението ѝ показваше, че е изненадана.
— Нали не мислиш, че ще си тръгна?
— Не. Само казвам. — Линкълн мразеше да чува този израз от устата на друг и не му хареса повече сега, след като той го изрече.
— Или се надяваш? — свенливо се усмихна тя.
— Присъствието ти беше полезно.
Това беше най-големият му комплимент, макар че Арчър не го знаеше.
— Онова, което се случи, не е честно. Няма пари, нито каквато и да било помощ за Санди Фромър.
— Но и твоето положение е такова. — Райм кимна към инвалидната ѝ количка. Тъй като недъгът ѝ се държеше на тумор, не на злополука, тя нямаше от кого да поиска обезщетение. — На мен ми провървя. Получих голямо обезщетение от строителната компания, издигнала скелето, от което падна тръбата.
— Тръба? Това ли се случи?
Линкълн се засмя.
— Играех си на новобранец. По онова време бях шеф на отдела по криминалистика, но не можах да се стърпя да не направя оглед на местопрестъплението. Някой убиваше полицаи. Трябваше да отида на мястото и да потърся доказателства. Бях сигурен, че аз — и никой друг — ще намеря уликата, която ще ни заведе до него. Добър пример за поговорката „Характерът определя съдбата“.
— Хераклит — каза Джулиет с развеселени очи. — Добрите сестри в католическия университет „Непорочното зачатие“ ще бъдат много горди, че си спомням нещо от онова, което са ме учили. Разбира се, понякога съдбата няма нищо общо с това кой си и какво правиш. Два опита за убийство на Хитлер. И двата перфектно планирани, и двата неуспешни. Това е съдба. Няма промисъл, няма справедливост. Понякога взимаш златната ябълка. Понякога те прецакват. И в двата случая…
— … оцеляваш.
Арчър кимна.
— Чудех се.
— Да, вярно е — смело заяви Райм. — „Нинхидрин разтвор може да се получи, като смесим неполярни разтвори. Пробата се потапя в работния разтвор и се оставя да се развива на тъмно и влажно три дни, като се избягват високи температури.“ Това е цитат от наръчника за пръстови отпечатъци на Министерството на правосъдието. Пробвах го. Точни са.
Тя се умълча и огледа лабораторията, претъпкана с оборудване и инструменти.
— Отбягваш предстоящия ми въпрос, нали?
— Защо напуснах полицията ли?
Джулиет се усмихна.
— Или отговори, или недей. Само съм любопитна.
Линкълн посочи с работещата си ръка към едната от белите дъски в отсрещния ъгъл на стаята, обърнати с лице към стената.
— Имаше един случай преди около месец. Най-отдолу на дъската пише: Заподозреният почина. Разследването се прекратява.
— Затова ли напусна?
— Да.
— Направил си грешка и някой е умрял?
Интонацията е всичко. Забележката на Арчър завърши с муден въпросителен знак. Тя може би искрено питаше дали случаят е такъв, или пък отхвърляше случилото се и го упрекваше, че е изоставил професия, в която смъртта е естествена част от процеса. Прекъсването на човешкото съществуване, разбира се, е основният мотив за разследването на убийство. Възможно е заподозреният да умре от естествена смърт по време на задържането… или понякога от смъртоносна инжекция.
Линкълн обаче се засмя вяло.
— Не, всъщност се случи точно обратното.
— Обратното?
Той леко премести количката си и двамата застанаха с лице един към друг.
— Изобщо не направих грешка. Бях сто процента точен. — Райм отпи от чашката с „Гленморанджи“, която му беше налял Том преди десетина минути. Кимна към алкохола и после се обърна към Джулиет, но тя пак отказа. Линкълн продължи: — Заподозреният беше бизнесмен на име Чарлс Бакстър… Чувала ли си за него?
— Не.
— Случаят беше в новините. Бакстър измамил няколко богаташи с десетина милиона долара. Те едва ли биха забелязали. Всичко е въпрос на нули. На кого му пука? Не решавах обаче аз, нито прокурорът. Бакстър наруши закона и заместник-прокурорката се залови със случая и ми възложи задачата да помогна да намерят парите и да анализирам веществените доказателства — почерк, мастило, данни от джипиеса, които да ни позволят да го проследим до банки, микроследи от местата, където са се състояли срещите, фалшиви документи за самоличност, пръст от мястото, където са заровени парите. Разследването не беше трудно. Намерих много допустими в съда доказателства в подкрепа на кражбата, финансова измама с помощта на телекомуникации и информационни технологии и няколко други неща. Заместник-прокурорката беше доволна. Извършителят щеше да получи присъда от три до пет години, на лек режим. Имаше обаче въпроси за уликите, на които не бях намерил отговори. Глождеха ме. Продължих да анализирам и попаднах на още следи. Прокурорката ми каза да не си правя труда. Имала всичко необходимо за присъдата, която искала. Аз обаче не можех да спра. Открих съвсем малко количество лубрикант в личните му вещи, смазка, която се използва почти изключително само за огнестрелни оръжия. И малко остатъци от барут. И няколко микроследи, които ме заведоха на определено място в Лонг Айлънд Сити. В квартала имаше голям склад на самообслужване. Детективът, с когото работех, научи, че Бакстър има складово помещение там. Бакстър не ни каза за него, защото там нямаше нищо, свързано с финансовата измама, само лични вещи. Ние обаче взехме съдебна заповед за обиск и намерихме нерегистриран пистолет. Това придвижи обвинението към друга категория престъпление и въпреки че прокурорката не искаше да продължаваме, защото Бакстър нямаше досие за насилие, тя нямаше друг избор. Притежанието на незаконно оръжие носи задължителна присъда в щата Ню Йорк. Прокурорите трябва да предявят обвинение за това.
— И той се е самоубил — прекъсна го Арчър. — Като е научил за това.
— Не. Затвориха го в крилото с извършителите на насилствени престъпления в „Дайкърс Айлънд“, скарал се с друг затворник и беше убит.
Двамата се умълчаха за момент.
— Направил си всичко, както трябва — каза Джулиет с аналитичен глас, но омекотен, за да вдъхне успокоение.
— Направих прекалено много.
— Ами оръжието? Било е незаконно.
— И да, и не. Вярно, не беше регистрирано, затова фактически попадаше под ударите на закона. Но беше на баща му от Виетнам. Декстър твърдеше, че не е стрелял с него. Дори не си спомнял, че все още го има. Било прибрано в склада наред с други спомени от шейсетте години. Смазката вероятно била от магазина за спортни стоки, откъдето преди седмица купил подарък за сина си. Остатъците от барут може би са били пренесени с банкнотите. Същото е и с наркотиците. Половината двайсетачки в района на метрото в Ню Йорк имат следи от кокаин, метамфетамини и хероин и много от тях имат остатъци от барут. Бакстър даде отрицателни резултати при анализа за употреба на контролирани вещества и не беше задържан за притежание на наркотици. Изобщо не беше арестуван за нищо преди това. — Райм предложи една от редките си усмивки. — Нещата станаха още по-лоши. Една от причините за финансовата измама беше, че дъщеря му се нуждаеше от трансплантация на костен мозък.
— О, съжалявам. Но… ти си бил ченге. Не е ли това цената, че си вършиш работата?
Амелия Сакс беше казала същото. Може би дори беше употребила абсолютно същите думи. Линкълн не си спомняше.
— Да, но травматизиран ли съм и седя ли в кабинет на терапевт? Не. Идва време, когато слизаш от въртележката. Всичко си има край.
— Трябвало е да намериш решение.
— Така е.
— Разбирам, Линкълн. В епидемиологията е същото. Винаги има въпроси — какъв е вирусът, къде ще удари следващия път, каква ваксина да сложиш, кой е податлив — и винаги е трябвало да намирам отговорите.
Арчър му беше казала, че обича науката епидемиология, първия път, когато го помоли да му стане стажантка, но че не може да продължи да работи на терен. А пък работата в кабинет в тази научна област била твърде еднообразна и скучна, за да задържи вниманието ѝ. Обработката на местопрестъпления дори в лабораторни условия щяла да я поддържа заета. Както за Райм, така и за Джулиет Арчър скуката беше демон.
— Веднъж се заразих с денга — продължи тя. — Доста сериозно. Трябваше да разбера как комарите заразяват хора в щата Мейн. Знаеш, че денгата е тропическа болест.
— Не знам много за нея.
— Как, по дяволите, е възможно хора в Нова Англия да хванат денга? Търсих месеци наред. И най-после открих отговора — в експонат на изложба за джунглата в един зоопарк. Проучих дали жертвите са посещавали това място. И виж ти, беше ме ухапал комар, докато съм била там.
Характерът определя съдбата…
— Това е непреодолим импулс — добави Арчър. — Трябвало е да претърсиш местопрестъплението, където си бил ранен, и да намериш отговора за смазката за оръжия и кокаина. Аз трябваше да намеря проклетите комари. За мен най-лошото нещо на света е гатанка без отговор. — Изумителните ѝ сини очи отново блеснаха. — Обожавам гатанките. А ти?
— Като игра ли? Или в живота?
— Като игра.
— Не. Не играя на такива неща.
— Открих, че те помагат да разшириш мисленето си. Колекционирам ги. Искаш ли да опиташ?
— Не си прави труда. — Това означаваше категорично не. Погледът му беше прикован в белите дъски, обърнати с гръб към тях. Райм отпи малка глътка уиски.
— И така — въпреки това каза Арчър, — двама синове и двама бащи отишли за риба. Всеки хванал по една риба, но се върнали само с три риби. Как е възможно?
— Не знам. Виж, аз…
— Хайде, помисли. — Тя повтори гатанката.
Линкълн направи физиономия, но се замисли. Едната риба се е измъкнала? Изяли са я за обяд? Едната риба е изяла друга?
Джулиет се усмихваше.
— Номерът с гатанките е, че не ти трябва повече информация, отколкото ти е казана. Няма сандвичи, няма бягство.
Той повдигна рамене.
— Предавам се.
— Не влагаш много усилия. Е, какъв е отговорът?
— Кажи го.
— Въдичарите са били дядо, синът му и внукът му. Двама бащи, двама синове, но само трима души.
Райм се изсмя неволно. Хитро. Хареса му.
— Щом в главата ти се набие мисълта за четирима души, почти невъзможно е да я прогониш, нали? И не забравяй, отговорите на гатанките винаги са елементарни — ако имаш необходимата мисловна нагласа.
На вратата се позвъни. Линкълн погледна видео монитора. Ранди, братът на Джулиет. Райм остана малко разочарован, че тя си тръгва. Том отиде да отвори вратата.
— Още една — каза Арчър.
— Добре.
— Какво е това, което се среща веднъж в минутата, два пъти в момента и никога в годината?
Нещо елементарно…
— Предаваш ли се?
— Не. Ще продължа да мисля.
Минута по-късно Том се върна с брата на Джулиет. Поговориха няколко минути — учтив, но безсмислен разговор. След това се сбогуваха набързо и братът и сестрата се отправиха към коридора. Преди да излезе през сводестата врата на дневната, Джулиет спря и завъртя инвалидната си количка.
— Любопитна съм само за едно нещо, Линкълн.
— Какво?
— Бакстър. Голяма къща ли имаше или апартамент?
Това пък какво беше? Райм се замисли.
— Мисля, че голяма къща. Струваше повече от един милион. В днешно време колко голяма къща можеш да си купиш с тези пари? Защо питаш?
— Чудех се защо му е трябвало складово помещение в Лонг Айлънд Сити, където си намерил пистолета. Той би могъл да държи спомените в къщата си. Или поне в складово помещение близо до дома му. Е, просто ми хрумна. Лека нощ.
— Лека нощ.
— И не забравяй за гатанката — минута, момент, година.
Тя подкара количката си и се скри от погледа му.
Компютрите спасиха живота ми.
В няколко отношения. В гимназията можех да превъзхождам другите и да блестя в нещо. Не в спорта (да си висок е добре за баскетбола, но да си кльощав не е). В клуба по компютри. В клуба по математика. Игри. Ролеви игри онлайн — можех да бъда когото си поискам. Да изглеждам както искам — чрез аватари и фотошоп.
И сега компютрите правят възможна кариерата ми. Вярно, не изглеждам много по-различно от куп други хора на улицата, но само малко по-различно може да е достатъчно. Хората твърдят, че харесват различните, но в действителност не е така — освен да ги зяпат, да им се смеят и да си повишават самочувствието за тяхна сметка. Ето защо да водя бизнес онлайн от безопасната си утроба в Челси е идеално за мен. Не е необходимо да се срещам с хора, да разговарям с тях лично и да търпя глупавото им зяпане дори да е с усмивка на лицата им.
И изкарвам добри пари.
Сега седя пред компютъра си на масата в кухнята и изпитвам болка от загубата на моя „Уайт Касъл“. Пиша още малко. Прочитам резултатите от проучването си. Въвеждам друго търсене.
Получавам още отговори. Обичам звука на клавишите. Удовлетворяващ е. Опитвал съм се да го опиша. Не е като тракане на пишеща машина, нито като щракане на електрически ключ. Най-близкото, за което се сещам, е звукът на едри дъждовни капки върху опъната палатка. Питър и аз ходихме на къмпинг пет-шест пъти, два пъти с нашите родители (тогава не беше много забавно; татко слушаше мач, а майка пушеше и прелистваше списание). Питър и аз обаче си прекарахме добре, особено на дъжда. Не беше необходимо да се чувствам неудобно, като плувам. Заради момичетата, сещате се. И момчетата с хубаво телосложение.
Чук, чук, чук.
Странно е как времето, изглежда, работи в твоя полза. Чувам разни хора да казват: о, бих искал да съм роден еди-кога си — в римско време, през викторианската епоха, трийсетте или шейсетте години на XX век. Аз обаче съм доволен, че съм тук сега. „Майкрософт“, „Епъл“, HTML, безжичен интернет и всичко останало. Мога да седя в стаята си и да слагам хляб на масата си, жена в леглото си от време на време и чук за трошене на глави в ръката си. Мога да обзавеждам Стаята с играчките с всичко, от което се нуждая за мое удоволствие.
Благодаря ви, компютри. Обичам клавишите ви със звук на дъждовни капки.
Пак пиша.
И така, компютрите спасиха живота ми, като ми дадоха собствен бизнес в безопасност от Безочливите.
Ще спасят живота ми и сега.
Защото научавам всичко, което мога, за Червенокоска, Амелия Сакс, детектив трета степен в Нюйоркската полиция.
За малко не реших проблема с нея по-рано. За малко не разбих черепа ѝ на парченца. Следях я близо до „Уайт Касъл“ и ръката ми беше на чудесната дръжка на чука, гладка като глезен на девойка. Приближих се до нея, но се появи друг мъж, който я познаваше. Имах чувството, че и той е ченге, което работи за нея. Малко, бяло момче, кльощаво като мен, е, добре, не толкова много, и по-нисък, но изглеждаше опасен. Сигурно имаше пистолет и радиопредавател.
Записах регистрационния номер на секси колата на Червенокоска.
Цялата полезна информация, която научавам за нея, е чудесна. Дъщеря на ченге, партньорка на ченге — е, бивше ченге. Линкълн Райм, известна личност. Човек с увреждания, както ги наричат. Оказва се, че имаме нещо общо помежду си. Аз не съм точно с увреждания, но хората ме гледат така, както гледат него, предполагам.
Продължавам да пиша усилено. Пръстите ми са дълги и големи и ръцете ми са силни. Чупя клавиши веднъж на всеки шест месеца. При това, когато не съм ядосан.
Пиша, чета, нахвърлям записки.
Научавам все повече за Червенокоска. Случаите, които е приключила. Състезанията по стрелба, които е спечелила (няма да забравя това, повярвайте ми).
Сега вече започвам да се ядосвам… Да, можеш да си купиш бургери „Уайт Касъл“ в бакалиите. Ще го направя. Но не е същото като да отида в ресторанта, обстановката, мирисът на мазнина и лук. Спомням си, че ходих в един близо до мястото, където израснахме. Братовчедка ми Линди от Сиатъл ни беше на гости. Средна по успех ученичка, като мен. Не бях излизал с момиче дотогава и се престорих, че тя не ми е роднина — представих си, че се целуваме. Отидохме да обядваме в „Уайт Касъл“. Дадох ѝ подарък за лъскавата ѝ руса коса, да я пази суха — прозрачна найлонова качулка за дъжд, която се сгъваше като пътна карта в малка кесийка, тъмносиня и избродирана с китайски мотиви. Линди се засмя и ме целуна по бузата.
Денят беше хубав.
Това беше „Уайт Касъл“ за мен. А Червенокоска ми го отне.
Вбесен съм, вбесен…
Взимам решение. От друга страна обаче, това не е решение, щом не зависи от теб. В случая нямам избор. В същия момент се разнася пронизителният звук на звънеца на вратата. Подскачам. Запаметявам файла на компютъра и прибирам хартиените носители. Щраквам домофона.
— Върнън, аз съм? — казва с въпросителната си интонация Алиша.
— Качи се.
— Сигурен ли си, че може?
Сърцето ми блъска в гърдите, като си представям какво предстои. Неизвестно защо, поглеждам към вратата на Стаята с играчките.
— Да — отговарям.
Две минути по-късно тя стои пред вратата. Поглеждам камерата. Алиша е сама (не е доведена с пистолет, опрян в главата, от Червенокоска, както си представям, че може да стане). Отварям ѝ да влезе и затварям и заключвам вратата. Неволно си помислям за каменна плоча, която се затръшва над крипта.
Няма връщане назад.
— Гладна ли си? — питам.
— Не.
Аз бях, но вече не съм гладен. Като имам предвид какво ще се случи.
Посягам да взема сакото ѝ, но после си спомням, че тя обича да го закача сама. Тази вечер Алиша е с дебелата си учителска блуза, поло. Тя поглежда стрелкащите се насам-натам рибки.
Червени, черни, сребристи, златисти.
Въпросът е като бучка, която силно пулсира в мозъка ми, точно там, където строшавам костта на някого, когото искам да убия.
И си мисля: наистина ли искам да го направя?
Гневът ми срещу Червенокоска се процежда от кожата ми и ме изгаря.
Да, искам.
— Какво? — пита Алиша и ме гледа предпазливо. Сигурно съм изрекъл на глас думите.
— Ела с мен.
— Хм, добре ли си, Върнън?
— Да — прошепвам. — Насам.
Приближаваме се до вратата на Стаята с играчките. Алиша поглежда сложната ключалка. Знам, че я е виждала. И е любопитна. Сигурно се чуди какво ли крия там. Какво ли има в бърлогата, в леговището, в криптата? Разбира се, не отронва нито дума.
— Затвори очите си.
Колебание.
— Имаш ли ми доверие? — питам.
Няма ми доверие, но какво може да направи? Алиша затваря очи. Хващам ръката ѝ. Моята трепери. Тя се колебае и после стиска пръстите ми. Потта ни се смесва.
И след това я повеждам през прага. Халогенните лампи се отразяват в стоманените остриета и ме заслепяват. Но не и нея. Вярна на думата си, Алиша държи очите си затворени.
Линкълн Райм лежеше в леглото си, надявайки се да заспи. Наближаваше полунощ.
През последните няколко часа той беше мислил за делото „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“. Уитмор се беше обадил и с мрачния си безчувствен глас бе съобщил, че не е открил други евентуални ответници. Юрисконсултът Холбрук беше прав. Чистачите не биха могли да направят нищо, за да се отвори капакът за поддръжка, а частният детектив на адвоката беше открил екипа, който бе разглобил ескалатора за Следствения отдел. Един от работниците беше казал, че плоскостта, покриваща капака за достъп, е била затворена и заключена, потвърждавайки онова, което беше научила Сакс — никой не би могъл, случайно или умишлено, да отвори капака и да причини злополуката.
Случаят беше официално приключен.
Мислите на Райм се насочиха към Амелия Сакс.
Тази вечер той болезнено чувстваше отсъствието ѝ. Разбира се, че не усещаше напълно тялото ѝ до себе си, когато тя беше тук, но намираше утеха в равномерното ѝ дишане, напластените ухания на шампоан и сапун (Сакс не си падаше по парфюмите). Сега Линкълн долавяше известна обостреност на тишината в стаята, някак подчертана от мириса на препарати за почистване и излъскване на мебели и на хартия от редиците книги до стената наблизо.
Райм се замисли за острите думи, които си размениха с Амелия.
Те винаги спореха, но този път беше различно. Той го разбра по тона ѝ. Но не проумяваше защо. Вярно, Мел Купър беше предпочитаният от него криминалист, наистина талантлив. Но отделът по криминалистика на Главното управление на Нюйоркската полиция беше пълен с гениални специалисти по огледи и анализатори, с експерти в стотици области, от почерк до балистика и от химия до възстановяване на останки. Сакс можеше да вземе всеки от тях. И по дяволите, самата тя беше експерт по криминалистика. Може би се нуждаеше от някого, който да работи с газовия хроматограф, масспектрометъра или сканиращия електронен микроскоп, но Райм не можеше да работи с тях. Оставяше ги на лаборантите.
Може би Амелия мислеше за нещо друго. Вероятно за майка си. Операцията на Роуз сигурно я безпокоеше. Троен байпас на възрастна жена? Разбира се, в света на медицината ставаха чудеса. Но като се има предвид изключително сложната и уязвима машина под кожата ни, човек не може да не си помисли, че всеки наш час е живот назаем.
Тъй като делото „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“ вече не съществуваше, утре Мел Купър щеше да се върне в отдела по криминалистика в полицията. И Сакс можеше да го използва колкото иска.
Сънят започна да го завладява и Линкълн се замисли за Джулиет Арчър. Зачуди се какъв ще бъде животът ѝ в бъдеще. Тя, изглежда, имаше дарбата да бъде добър криминолог, но в момента той се питаше нещо друго — как ще се справи с недъга си. Арчър все още не беше възприела напълно състоянието си. Щеше да измине дълъг и мрачен път, преди да го победи. Ако реши да го направи. Райм си спомняше борбата си в началото, която кулминира в ожесточен спор за подпомогнато самоубийство. Той се беше изправил пред този избор и бе решил да остане сред живите. Арчър все още беше много далеч от този сблъсък.
Какво ли щеше да избере?
И какво щеше да си помисли той за решението ѝ? Щеше ли да го подкрепи, или да оспори неговата окончателност?
До душевния ѝ дебат обаче щяха да минат години. По всяка вероятност дотогава Райм вече нямаше да я познава. Колкото и да бяха мрачни, размишленията го приспаха.
Десетина минути по-късно Линкълн се стресна и се събуди. В съня си беше чул тихия алтов глас на Арчър. Какво е това, което се среща веднъж на минута, два пъти в момента и никога в годината?
Райм се изсмя на глас.
Буквата „м“.