В единайсет и половина към обяд на другия ден екипът, който търсеше покупките на заподозрения за импровизираните му оръжия в опита да отнеме живота на Роуз Сакс, отбеляза попадение.
Райм беше отчаян, че се забавиха толкова много, но те бяха направили откритието за дистанционното управление за отваряне на гаражни врати и другите покупки едва късно снощи, когато повечето железарски магазини бяха затворени. И малко от тях отваряха рано днес, в неделя сутринта.
— Шибани неделни закони — изруга той.
Рон Пуласки, който очевидно почиваше по случая „Гутиерес“, беше казал:
— Не мисля, че пуританите са прокарали законодателството за работното време на железарските магазини на този свещен ден, Линкълн. Продавачите вероятно искат да се наспят поне един ден в седмицата.
— Е, не трябва да го правят, когато аз се нуждая от отговори.
След това обаче на Сакс се обади полицай от екипа за издирване. Тя седна малко по-изправено, докато слушаше.
— Ще те включа на високоговорител.
Чу се изщракване.
— Да, ало? Джим Кавано от поддържащия екип на Криминалния отдел.
— Полицай, аз съм Линкълн Райм.
— Детектив Сакс ми каза, че работите по случая. За мен е чест.
— Добре, добре. Е, какво открихте?
— Магазин на Статън Айлънд.
Значи не беше в Куинс. Арчър се усмихна иронично на Линкълн.
С два въпросителни знака…
— Управителят каза, че мъж, отговарящ на описанието на заподозрения, е идвал преди два дни и е поискал устройство за отваряне на гаражни врати, което да работи от разстояние десет метра и повече. Купил и стъкло, силикон за прозорци, изолирбанд и жици. Всичките съвпадат с продуктите, които вие споменахте.
Проблесна надежда…
— С кредитна карта ли е платил? — попита Райм.
— В брой.
Естествено.
— Управителят научил ли е нещо? Име, къде живее?
— Не, но открил някои неща, капитане.
— Наричай ме Линкълн. Продължавай.
— Заподозреният видял някои от инструментите, които се продават в магазина, и попитал за тях. Специализирани инструменти. Каквито се използват в занаятчийството.
— Занаятчийството? — попита Сакс. — Какво занаятчийство?
— Хобита. Модели на самолети, такива неща. Макетни ножове, длета, триони и много малки шлайфове. Купил миниатюрни затегалки. Търсел такива. В магазина, където обикновено пазарувал, нямало.
— Добре. Харесва ми думата „обикновено“. Това означава, че е редовен клиент. Споменал ли е име?
— Не. Казал само, че е в Бруклин.
— Някой да ми намери всички магазини за занаятчийски стоки в Бруклин. Веднага! — извика Райм.
— Благодаря, полицай — каза Сакс и затвори.
Минута по-късно най-големият монитор показа карта. В Бруклин имаше шестнайсет магазина за занаятчийски стоки.
— Кой ли е? — измърмори Линкълн.
Амелия се наведе напред, сложи ръка на облегалката за гръб на инвалидната му количка и посочи.
— Този.
— Откъде знаеш?
— Магазинът е на една спирка с метрото от станцията близо до „Уайт Касъл“, където той винаги е ходел за обяд след пазаруване.
„Занаятчийство за всеки“ не отговаряше съвсем на името си.
Нямаше прежда, нито материали за изработване на изкуствени цветя или бои за рисуване с пръсти.
Ако обаче искаш да си направиш макети на лодки, космически кораби или мебели за кукленска къща, магазинът беше рай.
Вътре миришеше на боя, дърво и почистващи препарати. Лавиците бяха отрупани с материали и инструменти. Амелия не беше виждала толкова много електрически инструменти и балса на едно място. Много герои, същества и превозни средства от „Междузвездни войни“. И от „Стар Трек“.
Тя показа полицейската си значка на младия мъж зад тезгяха, хубавец, който по-скоро приличаше на спортист, отколкото на продавач в специализиран магазин.
— Да? — Гласът му потрепери.
Тя обясни, че се опитва да намери човек за разпит във връзка със серия престъпления. Описа заподозрения и попита дали наскоро е купил махагон, орехово дърво, „Бонд-Стронг“ и лак за дърво „Брейдън Рич-Коут“ и инструменти.
— Умен. Говори културно — добави Сакс, мислейки за опитите на заподозрения да прикрие интелигентността си с високопарни речи срещу консуматорството.
— Ами знаете ли — каза продавачът, преглътна и продължи — има един такъв човек. Но той е тих и учтив. Не мога да си представя, че би направил нещо лошо.
— Как се казва?
— Знам само малкото му име. Върнън.
— Отговаря ли на описанието?
— Да, висок и слаб. Малко странен.
— С кредитна карта ли плаща?
— Не. Винаги в брой.
— Имате ли представа къде живее?
— В Манхатън, мисля, че в Челси. Спомена го веднъж.
— Колко често идва тук?
— На всеки две седмици.
— Не е ли оставил телефонен номер за специални поръчки?
— Не, съжалявам… Ако питате мен, сякаш постоянно го тресе параноя. Сякаш не иска да издава твърде много.
Амелия му даде визитната си картичка и му каза да ѝ се обади, ако Върнън дойде пак. Вече не желаеше посредничеството на 911. Тя мина покрай баща и син, разглеждащи фигури на джедаи, които да си издялаш сам, излезе от магазина и се отпусна на предната седалка на колата без опознавателни знаци, която я бе придружила дотук. Детективът от местния участък, привлекателна латиноамериканка, попита:
— Имаше ли успех?
— И, да, и не. Името на извършителя е Върнън. Искам да стоиш тук, в случай че той дойде. Младият продавач е толкова нервен, че само като го погледне, убиецът ще разбере, че става нещо.
— Разбира се, Амелия.
Сакс се замисли как да стесни кръга и да открие адреса в сравнително големия квартал Челси. Тя завъртя компютъра на детективката към себе си и отвори на екрана базите данни за недвижимите имоти. Никой с малко име Върнън не притежаваше имот в Челси, а двамата с това име в базата данни с нотариалните актове бяха много по-възрастни от заподозрения и женени — семейно положение, което беше изключително малко вероятно за такъв тип извършител. Ако младият продавач не грешеше за името, заподозреният живееше под наем.
Хрумна ѝ идея. Амелия провери статистическите данни за извършените наскоро престъпления в Челси. Появи се нещо интересно. Вчера на Западна двайсет и втора улица бе станало убийство. Мъж на име Едуин Бойл, служител в печатарска фирма, беше убит и трупът му бе напъхан в стаичка за доставки на изоставен склад. Портфейлът и парите му бяха у него. Липсваше само телефонът му. Причината за смъртта беше „удар с тъп предмет“.
Сакс се обади в Института по съдебна медицина и я свързаха веднага. Тя се представи.
— Здравейте, детектив — каза патологът. — Какво искате да знаете?
— Убийството на Бойл? Вчера в Челси. Знаете ли какво е оръжието?
— Един момент. Ще проверя. Още не съм написала доклада за аутопсията. — Няколко минути по-късно тя се обади отново. — Записала съм го тук. Странно, сходно е с друго оръжие на убийство, на чиято жертва правихме аутопсия неотдавна. Нещо, което не се среща много често.
— Чук със заоблен край — каза Сакс.
Съдебната лекарка се засмя.
— Вие сте истински Шерлок Холмс. Откъде знаете?
— Не мога да кажа, детектив. На прозореца на спалнята му има щори. Сигурно са метални. Не виждам нищо през тях.
— Не прониква ли никаква светлина? — попита по предавателя Сакс, която се намираше в микробус, спрял малко по-нататък на улицата от апартамента на прицел.
На покрива отсреща наблюдаваше полицай. Сложното му оборудване беше насочено към двустайния апартамент на втория етаж на Западна двайсет и втора улица.
— Не, детектив. Няма термални показания, но вътре може да има хора, които играят на карти и пушат пури, обаче щом щорите са спуснати, не мога да разбера.
— Прието.
Заподозреният вече не беше неизвестен. Той беше идентифициран.
Върнън Грифит, тридесет и пет годишен, жител на Ню Йорк. Собственик на къща на Лонг Айлънд, която беше наследил и наскоро продал. Беше наел апартамент в Челси за една година. Имаше няколко нарушения като млад за училищни сбивания, но нямаше криминално досие като пълнолетен. И странно, никакви истории на социална активност, докато преди няколко дни не беше започнал да използва потребителски продукти, за да убива граждани на Ню Йорк и да се назове „Народен пазител“.
Едуин Бойл е бил негов съсед, докато по все още неизвестна причина Грифит не го беше удрял с чук до смърт няколко преки по-нататък по същия неелегантен начин, както беше направил с Тод Уилямс.
— Отцепихме цялата пресечка — каза Бо Хауман, шефът на отряда от специалните части. Слабият, прошарен мъж с издълбано от бръчки лице и Сакс огледаха разположението на жилищната сграда на лаптопа му. Чертежът беше от отдел „Сграден фонд“ и беше стар, отпреди десетина години, но апартаментите в Ню Йорк рядко претърпяваха големи вътрешни ремонти и преустройства. Собствениците не искат да плащат за това. Само когато се появи възможност за златна мина от превръщането на сградата в кооперация с обща собственост или продажба на изгодна цена, изваждат чековите книжки за структурни подобрения.
— Нямаме голям избор — добави Хауман. Това означаваше, че има само една стратегия за влизане и залавяне на Грифит. Сградата имаше само един вход откъм Двайсет и втора улица и една врата в задна уличка. Апартаментът на Грифит имаше една врата, от която се влизаше в дневната. Срещу вратата имаше две стаи и малка кухня вдясно.
Хауман повика шестима полицаи. Като Сакс, и те бяха с тактическо облекло — шлемове, ръкавици и кевларени жилетки.
Той почука с пръст по екрана на компютъра и каза:
— Трима приятелски настроени елементи отзад. Четирима мъже влизат през предната врата.
— Аз съм една от тях — заяви Сакс.
— Тогава трима мъже и една жена влизат през предната врата — усмихна се Хауман. — Единият я разбива, другите трима проникват серийно. Единият отдясно, другият отляво, третият в средата. Прикривайте се взаимно.
Оръжията им бяха като онези, с които бяха убили Осама бен Ладен — „Хеклер и Кох 416“. Този модел беше карабина D14.5RS. Цифрите се отнасяха за дължината на дулото в инчове.
Те приеха инструкциите невъзмутимо, сякаш шефът им обясняваше нов план за почивка за кафе в офиса. За тях това беше ежедневна работа. Сакс обаче чувстваше прилив на жизненост. Тя беше напълно настроена за момента. Да, Амелия беше добра в огледа на местопрестъпления и ѝ доставяше удоволствие с мисловна игра да извлича полезна информация от уликите. Но динамичното нахлуване не можеше да се сравни с нищо. Беше опияняващо и вълнуващо, несравнимо с нищо друго, което бе изживявала.
— Да тръгваме — каза тя.
Хауман кимна в знак на потвърждение и екипите се сформираха.
След пет минути те тичаха по тротоара и правеха знаци на минувачите да напуснат района. Единият полицай отвори предната врата на сградата с шперц с едно-единствено сръчно завъртане и Сакс и другите влязоха вътре един по един. Минаха през преддверието и стигнаха до апартамента на Грифит.
Сакс вдигна ръка и спря екипа. Посочи видеокамерата над вратата на заподозрения. Четиримата се дръпнаха назад, извън обсега на обектива.
— Екип Б, на позиция в уличката. Чисто е — чу се по радиопредавателя.
— Прието — отговори водачът на екип А, строен, слаб чернокож мъж на име Хелър, който стоеше до Амелия. — Тук има камера над вратата. Ще трябва да влезем бързо. — Разговорът се водеше шепнешком по ултрамодерни слушалки и микрофони.
Обикновено те се придвижваха безшумно с ботушите си с гумени подметки, а после разбивачът изчакваше, докато друг член на екипа пъхне малка камера с кабел под вратата. Сега обаче, когато заподозреният може би наблюдавайте тях, трябваше да се втурнат към вратата и да нахлуят светкавично.
Хелър посочи Сакс и после надясно, а след това към друг полицай, и врътна палец наляво. Накрая посочи себе си и придвижи ръка нагоре и надолу като свещеник, който дава благословия. Това означаваше, че той ще поеме средата.
Сакс, която дишаше тежко, кимна.
Разбивачът извади от брезентовата си торба тарана — железен прът, дълъг метър и двайсет. Хелър кимна и четиримата се втурнаха към апартамента на Грифит. Разбивачът блъсна силно метала в ключалката и я разби. Той отстъпи назад и свали от рамото си карабината „Хеклер и Кох“. Другите трима полицаи нахлуха вътре. Разпръснаха се и насочили оръжията си, огледаха оскъдно обзаведеното жилище.
— Кухнята, чисто!
— Дневната, чисто!
Вратата на стаята вляво беше открехната. Хелър и другият полицай пристъпиха към нея. Сакс ги прикриваше. Влязоха в малката стая и Хелър извика:
— Стаята вляво, чисто.
Излязоха и се приближиха до затворената врата на предната стая, която имаше ключалка с код и секретна брава.
— Наблюдателен пост, докладвай. Предната врата е заключена. Готвим се да влезем. Някакви признаци на живот? Край — каза Хелър.
— Все още не мога да кажа. Щорите са плътно спуснати.
— Прието.
Хелър огледа ключалката с код. След шумното им влизане вече нямаше елемент на изненада, затова Хелър почука на вратата и попита:
— Полиция. Има ли някой вътре?
Отговор не последва.
Той отново удари по вратата, а после направи знак на полицая с камерата, който се опита да я пъхне под вратата, но пролуката беше твърде малка, и устройството не се побра.
Този вход беше по-тесен. Можеше да минават само един по един. Хелър посочи към себе си и вдигна пръст. На Сакс показа два пръста, а на другия полицай — три. След това направи знак на разбивана да дойде. Едрото ченге се приближи с тарана и те се приготвиха за последния етап на влизането.
Странно. Току-що пишех в дневника:
Най-лошият ден.
Това беше в миналото, онзи ден. Но сега, днешният ден, е също толкова лош.
Не най-лошият, не. Защото не са ме арестували, нито съм застрелян от Червенокоска и Безочливите.
Но доста скапан. Знаех, че тази история с Народния пазител няма да продължи вечно. Мислех обаче, че ще се измъкна от града и ще остана анонимен. Ще продължа с живота си. А сега те знаят името ми.
Влача два куфара на колелца и нося раница с най-важните ми притежания на този свят. Някои от миниатюрите ми. Дневникът. Няколко снимки. Дрехи (моят размер, който се намира трудно). Моят чук, моят чудесен японски трион пасвател. И някои други неща.
Провървя ми.
Само преди половин час бях вкъщи, в Челси. Мислех си за следващото ми посещение при Безочлив и планирах да го ощавя, когато получих следното обаждане.
— Върнън, слушай — обади се хлапакът с писклив глас от „Занаятчийство за всеки“.
— Какво има? — попитах. Нещо не беше наред.
— Слушай. Полицаите току-що бяха тук.
— Полицаи?
— Питаха за нещата, които ти купи. Намерили са някакви бележки с твоето име. Не им казах нищо.
Хлапакът лъжеше. Няма как ченгетата да имат бележки с моето име. Той ме е предал.
— Не знаят фамилното ти име, но…
Да, но…
— Благодаря. — Затворих и започнах да събирам багажа си. Трябваше бързо да се махна оттук. Хлапакът от магазина за занаятчийски стоки ще умре, при това болезнено. Оказа се, че в края на краищата той е Безочлив. А пък аз го мислех за приятел. В момента обаче нямам време да мисля за това.
Приключих с приготвянето на багажа и заложих няколко изненади за Червенокоска и Безочливите, които скоро щяха да дойдат тук.
И сега, с наведена глава, за да се смаля малко, вървя към центъра на града с два големи куфара като турист от Финландия, който току-що е пристигнал на автогара „Порт Оторити“ и се нуждае от стая в пансион. Намирам такова място, не пансион, а евтин хотел, и влизам вътре. Питам за цените и когато рецепционистът се отдалечава, отивам при пиколото и му поверявам куфарите си. Казвам му, че полетът ми е чак довечера. Петте долара го интересуват повече, отколкото обяснението, и аз излизам, нарамил само раницата си.
След двайсетина минути пристигам на мястото, апартамента, който прилича на моя и който ме натъжава. Моята утроба в Челси, моите рибки, моята Стая с играчките. Всичко изчезна. Всичко беше съсипано. Целият ми живот… Направи го Червенокоска, разбира се. Потрепервам от гняв. Поне всеки, който влезе в Стаята с играчките, ще получи прекрасна изненада. Надявам се Червенокоска да влезе първа.
Втренчвам се за момент в мръсната бяла фасада и после се озъртам наоколо. Никой не ме забелязва. Натискам бутона на домофона.
Домоуправителят беше в мазето си и поправяше водопроводната инсталация, когато чу тупване горе.
И после драскане.
Сал всъщност не беше сигурен как звучи драскането — може би грамаден рак от филм на ужасите, нещо четирикрако, което търчи, за да избяга от паяк. Кой знае? Но това беше думата, която му дойде на ума. Той продължи работата си. В същото време се чу още един глух удар, по-скоро трясък на падащи предмети и после гласове. Силни.
Сал се изправи и се приближи до отворения прозорец отзад. Гласовете, които се чуваха от апартамента точно под неговия, бяха горе-долу ясни.
— Не… Не… Ти си го направил. Ти си направил онова, което ми казваш, Върнън?
— Налагаше се. Моля те. Трябва да тръгваме.
— Ти ли… Върнън! Чуй се само какво говориш!
Алиша Морган, която живееше в апартамент 1Д, плачеше. Тя беше сред по-свестните наематели. Тиха, плащаше навреме. Плаха. В нея имаше нещо крехко. Гаджето ѝ ли беше при нея? Сал не я беше виждал с мъж. Той се запита за какво ли се карат. Алиша не приличаше на човек, който вдига скандали.
Крехка…
— Аз споделих разни неща с теб! — с треперещ глас каза мъжът — очевидно „Върнън“. — Лични неща! Никога не съм го правил с друг.
— Не и това! Не ми каза, че си правил това, че си наранявал хора!
— Има ли значение? — Гласът на мъжа не беше много по-тих от нейния. Звучеше странно. Но Сал чуваше гнева в него. — Всичко е за добра кауза.
— Върнън, господи… Разбира се, че има значение. Как си могъл…
— Мислех, че ще разбереш. — Сега гласът му беше напевен — и още по-заплашителен. — Ние си приличахме, ти и аз. Толкова много си приличахме. Или ти искаше да изглежда така.
— Познаваме се от месец, Върнън. Един месец. Останах да спя при теб само една нощ!
— Само толкова ли означавам за теб? — Разнесе се силен трясък. — Ти си една от тях! — изкрещя мъжът. — Ти си една от проклетите Безочливи! Не си по-добра от тях!
Безочливи? Сал се зачуди какво означава това. Не разбираше точно какво става, но започваше да се тревожи. Кавгата се разгорещяваше все повече.
Алиша се разрида неудържимо.
— Ти току-що ми каза, че си убил няколко души. И очакваш да избягам с теб?
По дяволите… Убил е някого? Сал извади мобилния си телефон.
Преди обаче да успее да набере 911, Алиша изпищя — звук, който беше прекъснат от сумтене. Чу се още един глух удар, сякаш тялото ѝ се строполи на пода.
— Не — каза тя. — Недей. Върнън, моля те, недей! Не ме наранявай!
Последва още един писък.
Сал скочи и грабна алуминиевата си бейзболна бухалка. Блъсна вратата и хукна нагоре по стълбите към апартамента на Алиша. Използва оригиналния ключ от връзката, отвори вратата и нахлу вътре. Валчестата дръжка се удари в стената толкова силно, че издълба дупка в мазилката.
Задъхан от спринта, Сал се втренчи с широко отворени очи.
— Господи!
Наемателката лежеше на пода. Над нея се беше надвесил огромен мъж. Метър осемдесет и пет или метър и деветдесет, кльощав, извратен на вид. Той я беше ударил в лицето, което кървеше и беше силно подпухнало. От очите ѝ се стичаха сълзи, докато тя хлипаше и безуспешно вдигаше ръце да се защити от онова, което той държеше — чук със заоблен край, надвиснал над главата ѝ, за да разбие черепа ѝ.
Нападателят се завъртя и погледна домоуправителя с обезумели, яростни очи.
— Кой си ти? Какво правиш тук?
— Тъпако, пусни чука! — извика Сал, размахвайки бухалката. Той беше тринайсет-четиринайсет килограма по-тежък от нападателя, макар и петнайсетина сантиметра по-нисък.
Високият мъж присви очи и погледна Алиша, а после отново домоуправителя. Изсъска гърлено, замахна и хвърли чука към Сал, който падна на колене, за да го избегне. Кльощавият тип грабна някаква раница, втурна се към отворения прозорец отзад, хвърли раницата и скочи след нея.
Полицаят вдигна тарана и Хелър отново показа реда на влизане в предната стая на Грифит, защитена с ключалка с код. Всички кимнаха. Сакс остави карабината „Хеклер и Кох“ и извади пистолета си.
Всеки полицай от тактическия отряд винаги сам си избираше оръжието. В затворено пространство Амелия се чувстваше по-удобно с пистолет.
Ченгето замахваше с тарана, когато тя вдигна ръка.
— Почакай.
Хелър се обърна.
— Мисля, че заподозреният е заредил някакъв капан. Това е в неговия стил. Използвай това. — Тя посочи брезентовата му торба. Хелър погледна надолу и кимна. Полицаят измъкна малкия верижен трион.
Амелия извади от джоба си зашеметяваща граната.
Разбивачът включи триона, изряза парче с размери шейсет сантиметра на метър и двайсет във вратата и го ритна. Сакс хвърли вътре зашеметяващата граната и след експлозията — дезориентираща, но не смъртоносна — Хелър и Амелия, които все още стояха навън, коленичиха и насочиха оръжията и фенерчетата си.
Огледаха стаята.
Вътре нямаше хора.
Но имаше заредени капани.
Хелър посочи тънка жица, прикрепена за валчестата дръжка на вратата. Ако бяха разбили вратата, жицата щеше да се разхлаби и да освободи кутия за мляко от един галон, срязана хоризонтално и пълна с бензин, който щеше да се излее върху нагорещена плоча, димяща върху работен тезгях до прозореца, плътно закрит с дебели щори.
Полицаите влязоха и разглобиха самоцелното устройство. След това провериха стаята и свързаната с нея баня.
Хелър се обади на Хауман по предавателя.
— Екип А. Жилището проверено. Няма вражески елементи. Екип Б, докладвай.
— Екип Б до водача на Екип А. Отзад няма вражески елементи. Ще проверим другите апартаменти. Край.
— Прието.
— Сакс — разнесе се в слушалката ѝ и Амелия се изненада, че чува спокойния глас на Райм. Не знаеше, че той се е включил на честотата на тактическия екип.
— Райм, той е избягал. Уплашил се е. Трябваше да задържим превантивно хлапака от „Занаятчийство за всеки“, за да не му позволим да говори. Сигурна съм, че той е предупредил Грифит.
— Това е естеството на демокрацията, Сакс. Не можеш да завържеш и да запушиш устата на всеки, който трябва да бъде завързан и със запушена уста.
— Тук има доста неща. Не е взел много багаж, когато е офейкал. Ще намерим нещо и ще го спипаме.
— Направи оглед, Сакс, и се върни скоро.
Час по-късно Амелия беше на прага на апартамента на Върнън Грифит и се потеше в защитното облекло.
Тя четеше на глас от тетрадка.
Проблемът е самото общество. Хората искат да консумират и да консумират, но нямат представа какво означава това. Съсредоточаваме се върху събиране на предмети. С други думи, вечерята БИ ТРЯБВАЛО да е за това хората да се събират и да общуват в края на работния ден, а не да имаш най-добрата фурна, най-добрия миксер, най-добрия блендер, най-добрата кафемашина. Фокусираме се върху тези неща, а не върху нашите приятели!!! Не върху нашето семейство.
— Там ли си, Райм?
— Да. Това е високопарно бръщолевене. Като останалите послания, написани от Народния пазител.
— Това е целият му манифест. Заглавието е „Стоманената целувка“.
Колко поетично, помисли си Сакс.
Тя върна тетрадката в плика за веществени доказателства.
— Намерих много улики. Писмени. Лон проучва личните му данни. Грифит е продал фамилната си къща в Манхасет и засега не откриваме други жилища. Лон ще каже на хората си да проверят публичните архиви.
— Има ли пръстови отпечатъци на някой друг?
— Да. Предполагам, че са на жена. Или на дребен мъж. Но вероятно женски. Намерих дълги руси косми. Грифит, изглежда, се е изрусил, със сиви кичури. А какво показа алтернативният източник на светлина? Той е водил доста активен сексуален живот. Много заето момче.
Алтернативният източник на светлина разкриваше телесни течности, невидими за невъоръжено око.
— Значи има гадже.
— Но няма следи, че тя е живяла тук. Няма женски дрехи, козметика или тоалетни принадлежности.
— Той може би е при нея в момента — измърмори Райм. — Къде ли е тя? Веднага донеси тук отпечатъците, Сакс. Ще ги проверим в ИАСРО. Искам да направим пробив.
— Ще дойда след половин час… — Телефонът ѝ иззвъня. Амелия познаваше номера на диспечерската служба на Нюйоркската полиция. — Детектив Сакс.
— Амелия, обажда се Джен Котър. Исках да знаеш, че има обаждане на 911 за нападение в западната част на Среден Манхатън. Жертвата е ранена, но жива. Полицаите, пристигнали на мястото, казаха, че разпознала нападателя. Върнън Грифит.
— Коя е жертвата?
— Алиша Морган. Четиридесет и една годишна. Не знам точно каква е връзката между нея и извършителя, но те се познават.
— Тя там ли е или в болница?
— Доколкото знам, все още е там. Случило се е току-що.
— А извършителят?
— Избягал е.
— Кажи ми адреса.
— Западна тридесет и девета улица номер 432.
— Кажи на полицаите на мястото, че идвам. Искам да говоря с пострадалата. Ако я откарат в болница, кажи ми в коя.
— Добре.
Сакс съобщи на Райм за развитието на нещата и забърза към колата си. Петнайсетина минути по-късно тактическите екипи на Амелия и Хауман спряха на ъгъла на Осмо авеню и Трийсет и девета улица, пред пететажна жилищна сграда.
Малко вероятно беше Грифит да е наблизо, но тъй като очевидно беше психически лабилен, ако не и болен, можеше и да е останал след нападението. Ето защо дойдоха и въоръжени командоси.
Двама медици, един детектив и един униформен полицай стояха до слаба жена на четиридесетина години, сложена на носилка. Лицето ѝ беше превързано и окървавено. Очите ѝ бяха зачервени от плач и изражението ѝ можеше да бъде описано само като тъжно и озадачено.
— Алиша Морган? — попита Сакс.
Пострадалата кимна и потрепна от болка.
— Аз съм детектив Сакс. Как се чувствате?
Жената се втренчи в нея.
— Аз… Какво?
Амелия показа полицейската си значка.
— Как сте?
— Боли ме — прошепна Алиша. — Много ме боли. Вие ми се свят.
— Той я е ударил с юмрук, най-малко веднъж — каза единият медик, едър и мускулест афроамериканец. — Много силно. Вероятно има фрактура и мозъчно сътресение. Трябва ни рентгенова снимка. Ще я откараме в болницата веднага.
Докато той буташе количката с Алиша към линейката, Сакс попита:
— Откъде познавате Върнън Грифит?
— Срещахме се от време на време. Наистина ли е убил онези хора?
Алиша се разплака тихо.
— Той щеше да убие и мен.
— Знаете ли защо?
Алиша започна да клати глава и после изохка от болка.
— Дойде ненадейно и искаше да замина с него. Каза ми, че той е човекът, за когото говорят по новините. Убил мъжа на ескалатора и изгорил онзи другия в експлозията на газ! Отначало помислих, че се шегува. Но Върнън говореше сериозно. Сякаш за мен не би трябвало да има значение, че той е убиец. — Тя затвори очи и потрепери, а после внимателно избърса сълзите си. — Когато отказах и заявих, че няма да тръгна с него, превъртя. Започна да ме бие и после извади чук. Искаше да ме убие с него! Сал се появи точно навреме. Носеше бейзболна бухалка. Той спаси живота ми.
Амелия забеляза няколко белега на шията ѝ и че ръката ѝ е леко изкривена, сякаш от лошо счупване. Може би я бяха нападали преди години. Домашно насилие?
— Върнън притежава ли кола? Има ли достъп до кола? — На името на Грифит нямаше регистриран автомобил в щата Ню Йорк.
— Не. Той използва предимно таксита — отговори Алиша и отново избърса сълзите си.
— Имате ли представа къде може да е отишъл?
Широко отворените ѝ очи се втренчиха в Сакс.
— Той беше толкова мил с мен. Толкова нежен. — По лицето ѝ пак се затъркаляха сълзи. — Аз…
— Алиша, съжалявам, но се нуждая от информацията, която можеш да ни дадеш. Къде може да е отишъл?
— Знам, че е имал къща на Лонг Айлънд. Мисля, че в Манхасет. Но я е продал. Не е споменавал за друго жилище. Не, не знам къде би отишъл.
Те стигнаха до линейката.
— Детектив, по-добре да я качваме — каза медикът.
— В коя болница ще я закарате?
— В „Белвю“.
Сакс извади визитната си картичка, огради в кръг телефонния си номер, добави номера и адреса на Райм и я даде на Алиша.
— Когато се почувствате по-добре, искаме пак да говорим с вас.
— Добре — промълви Алиша и си пое дълбоко дъх. — Разбира се.
Вратите на линейката се затвориха и минута по-късно колата потегли и включи сирената.
Амелия се приближи до Бо Хауман и докладва какво е научила. Не беше много. Той на свой ред ѝ каза, че извършителят не е бил забелязан.
— Имал е петнайсет минути преднина. Колко далеч може да отидеш за толкова време в големия град?
— Доста далеч, по дяволите — измърмори Сакс.
Тя отиде и при домоуправителя Сал да го разпита. Той седеше на стъпалата пред блока. Беше хубав мъж от италиански произход, с гъста черна коса, солидни мускули и гладко избръснат. Репортери правеха снимки и го караха да вдигне бейзболната бухалка, с която беше прогонил убиеца. Амелия си представи заглавията във вестниците: „Герой с бухалка печели победа“.
Райм наблюдаваше как Амелия Сакс кара с количка веществените доказателства от апартамента на Върнън Грифит. Предстоеше ѝ да претърси жилището на Алиша Морган и склада, където Грифит беше убил съседа си Едуин Бойл, но Линкълн искаше да започне да работи по уликите от може би най-плодоносното местопрестъпление, което вероятно щеше да доведе до местонахождението му — апартамента му в Челси.
Амелия се приближи до дъските с уликите, нахлузи сини ръкавици и започна да организира това, които тя и другите криминалисти бяха събрали.
Джулиет Арчър също беше там, но Мел Купър го нямаше.
— Мел ще дойде след няколко часа — каза Райм. — ФБР го повика да провери нещо, свързано с терористи. Ние обаче можем да започнем. Нещо друго за Алиша?
— Скоро ще я изпишат. Фрактура на скулата, разклатен зъб, мозъчно сътресение. Разтърсена е, но е готова да говори.
Обикновено става така, когато гаджето ти се опитва да те пребие до смърт с чук.
Линкълн огледа нещата, събрани в апартамента на Грифит. За разлика от предишните местопрестъпления тук имаше истинско съкровище.
— Но първо документацията — каза Райм. — Извадихте ли късмет с недвижими имоти, редовни билети за някъде, самолетни или влакови?
Сакс отговори, че засега не са открили нищо.
— Прегледах банковата и финансовата информация. Алиша каза, че той продал къщата на Лонг Айлънд, но никъде няма данни да си е купил друг имот. Банките, компаниите за кредитни карти, застрахователните компании, данъчните служби — всичките са изпращали извлечения и писма до пощенска кутия в Манхатън. Грифит имал бизнес — продавал изработени от него миниатюри и мебели за кукленски къщи. Обаче въртял търговията от апартамента си, не от офис или работилница.
Арчър забеляза късче хартия в прозрачно найлоново пликче.
— Това може да е друга потенциална жертва. В Скарсдейл.
Луксозното предградие северно от Ню Йорк несъмнено беше пълно с модерни продукти, снабдени с контролери „Дейта Уайз 5000“, собственост на богати консуматори, каквито Върнън Грифит мразеше.
— Бойлер „Хендерсън Комфърт-Зон Делукс“ — прочете Джулиет от бележката.
Райм прегледа списъка на продуктите с вградени контролери „Дейта Уайз“. Да, бойлерът беше един от тях.
— Кой живее там?
— Не пише в бележката. На този етап разполагаме само с адреса. Грифит беше идентифициран, затова се съмнявам, че ще предприеме ново нападение, но от друга страна, той е фанатик. Затова кой знае? — Райм помоли Амелия да се обади в Уестчестър Каунти да изпратят полицаи да обсадят къщата. — И разбери кой живее там, Сакс.
Тя провери в базата данни на агенция МПС и след минута имаше отговора. Уилям Мейър, управител на хедж фонд. Той беше приятел на губернатора и имаше няколко статии за него, в които се намекваше за политическите му амбиции.
— Бойлер, така ли? — попита Арчър. — Какво мислите, че ще направи? Ще нагрее водата и ще ощави някого до смърт под душа? Тод Уилямс беше написал в блога си нещо подобно, спомняте ли си? Или може би ще увеличи налягането и ще затвори клапан и когато някой отиде да види какво не е наред, ще го взриви? Стотици литри нагрята до двеста градуса вода? Боже!
Тя приближи инвалидната си количка и огледа шестте найлонови пликчета с миниатюри. Мебели, бебешки колички, часовник, викторианска къща. Бяха направени много добре.
Райм също ги разгледа.
— Много го бива. Да видим дали е взимал уроци някъде.
Сакс, изглежда, също се беше сетила за това.
— Поръчах на колегите от Главното управление да проверят задълбочено биографията на Грифит. Може да открият някоя работилница, в която е ходил, или училище, в което е учил наскоро. — Амелия изведнъж се намръщи и взе една малка играчка. — В това има нещо познато. Какво е?
Линкълн присви очи и се втренчи в играчката.
— Прилича на заряден сандък, който артилеристите теглят с оръдието. Там държат боеприпасите.
Сакс се вгледа по-внимателно. Райм не добави нищо повече. Остави я да разсъждава самостоятелно. Той забеляза, че Джулиет също се въздържа от въпроси за нишката на мисълта на Амелия.
— Свързан е с един случай — каза накрая Сакс, без да откъсва очи от зарядния сандък. — От последните два месеца.
— Но не с Неизвестния заподозрян 40?
— Не. — Мисълта закръжа за миг и отлетя. Амелия въздъхна отчаяно. — Може да е бил някой от моите или на друг от Главното управление, материалите по чието разследване съм видяла. Ще проверя. — Тя извади изящното творение от найлоновото пликче и го постави върху лист за анализ. Направи му снимка с телефона си и я изпрати. — Ще накарам някого в лабораторията в Куинс да прегледа списъците с уликите, събрани през последните няколко месеца, и да види дали ще изникне нещо. Да се надяваме, че с това ще се справят по-добре, отколкото с изгубените салфетки от „Уайт Касъл“. Сакс прибра играчката в пликчето. — Добре, вие двамата продължавайте тук. Аз ще отида в дома на Алиша. И в склада, където Грифит е убил Бойл. Ще направя оглед.
Амелия излезе и след малко в Сентръл Парк Уест отекна мощният рев на двигателя на форда ѝ. Разтресе дебелите стъкла на единия от големите прозорци в дневната. Един сокол вдигна глава от гнездото си на перваза на прозореца, явно ядосан от звука, който обезпокои малките му.
Райм отново насочи вниманието си към миниатюрите и си помисли: защо талантлив човек, който изработва такива красиви неща и притежава такива умения, става убиец?
Арчър, която беше близо до него, също гледаше произведенията на Върнън Грифит.
— Толкова много работа. Толкова взискателност. — Тя замълча за момент и се вгледа в мъничък стол, а после разсеяно каза: — Аз плетях.
Линкълн не беше сигурен как да реагира на това.
— Пуловери ли, такива неща? — попита той.
— Няколко, но повечето художествени произведения, за украса на стени. Като гоблени.
Райм погледна към снимките от апартамента на Грифит.
— Пейзажи ли?
— Не, абстрактно изкуство — отговори Джулиет.
Линкълн забеляза смекчаване на лицевите ѝ мускули. Копнеж, тъга. Помъчи се да измисли какво да каже и накрая рече:
— Може да правиш снимки. Сега и без това всичко е дигитално. Само натискаш копчета. Или ги командваш гласово. Половината млади хора водят заседнал живот като нас.
— Фотография. Това е идея. Може да опитам.
Минута по-късно Райм добави:
— Но няма да го направиш.
— Не — усмихна се Арчър. — Както например, ако трябва да се откажа от пиенето, няма да премина на безалкохолно вино или бира. Ще пия чай и сок от боровинки. Всичко или нищо. Но ще бъде най-хубавият чай или сок от боровинки, който мога да намеря. — Тя замълча и сетне попита: — Понякога обхваща ли те нетърпение?
Линкълн се засмя, сякаш искаше да каже: Не е ли очевидно?
— Кажи ми как е? — попита Джулиет. — Не се движиш, затова тялото ти не се освобождава от напрежението и то прониква в съзнанието ти.
— Точно така е.
— И какво правиш?
— Занимавам се с нещо. Поддържам съзнанието си да работи. — Той наклони глава към нея. — Ето например ти решаваш гатанки.
Арчър въздъхна дълбоко и по лицето ѝ премина болка и после паника.
— Не знам дали ще мога да се справя, Линкълн. Наистина не знам. — Гласът ѝ потрепери.
Райм се запита дали ще се разплаче. Предполагаше, че не е от ревливите, но знаеше също, че състоянието, пред което беше изправена, тласка към невъобразими неща. На него му трябваха години, за да изгради здрава защита около сърцето си.
Нова в играта…
Той завъртя инвалидната си количка с лице към нея.
— Да, можеш. Щях да ти кажа, ако това не беше в характера ти. Вече ме познаваш. Не разкрасявам нещата. Не лъжа. Можеш да се справиш.
Джулиет затвори очи и отново си пое дълбоко дъх. И след това пак го погледна. Изумителните ѝ сини очи се втренчиха в неговите, които бяха много по-тъмни.
— Вярвам ти.
— Би трябвало. Ти си моя стажантка, забрави ли? А сега да се залавяме за работа — каза Райм.
Моментът отмина и двамата започнаха да описват уликите, които Сакс беше намерила в апартамента на Грифит: косми, четка за зъби (за ДНК), написани на ръка бележки, тетрадки, дрехи, разпечатки за хакерството и технически детайли за неправомерно проникване в защитени мрежи. Имаше дори снимки на рибки в аквариум (Амелия беше пресяла пясъка на дъното за заровени улики, тъй като често се използваше за скривалище, но не беше открила нищо). Много предмети бяха свързани с професията на Грифит, изработване и продаване на миниатюри — различни дървени и метални материали, мънички панти, колелца, бои, лакове, грънчарски изделия, купища инструменти. Ако стояха на лавиците на „Хоум Депо“ или „Занаятчийство за всеки“, те щяха да изглеждат безобидни, но тук остриетата и чуковете придобиваха зловещ вид.
Стоманената целувка…
Тъй като документацията не предлагаше никакви следи към местонахождението на Грифит, Райм и Арчър се съсредоточиха върху уликите от апартамента му и местопрестъплението, където беше убит Едуин Бойл, близо до печатарската фирма, в която беше работил, за да видят дали нещо ще им подскаже къде е бил преди това, защото това можеше да се окаже мястото, където е в момента.
Но след половин час „прашна работа“, както Арчър очарователно нарече усилията им, имайки предвид Едмон Локар, тя отмести инвалидната си количка назад от пликовете, торбичките и снимките и погледна манифеста в тетрадката на Грифит. След това се загледа през прозореца и накрая отново се обърна към Райм.
— Знаеш ли, Линкълн, донякъде не го вярвам.
— Кое?
— Защо Грифит прави всичко това. Той е против консуматорството, но също е консуматор. Купил е всичките тези инструменти и материали за работата си. Купува си храна. Поръчва си специални обувки за големите си крака. Извлича полза от консуматорството. И си изкарва прехраната, като продава разни неща. Това също е консуматорство. — Арчър обърна лице към Райм. Красивите ѝ очи блестяха. — Хайде да изпробваме един експеримент.
Линкълн погледна пликчетата с уликите.
— Не, нямам предвид физически експеримент, а хипотетичен. Да речем, че по случая няма никакви улики. Изключение от Принципа на Локар. Представи си случай, в който няма нито една микроследа. Нещо като убийство на Луната. Ние сме на Земята и не разполагаме с абсолютно никакви улики. Знаем, че жертвата е била убита там горе. Има заподозрени. Но това е всичко. Няма следи, няма веществени доказателства. Какво правим? Единственият подход е да си зададем въпроса защо извършителят е убил жертвата.
Райм се усмихна. Предварителното ѝ условие беше абсурдно, загуба на време, но ентусиазмът ѝ беше обаятелен.
— Продължавай.
— Ако това беше епидемиологично изследване и ти и аз търсехме неидентифицирана бактерия, която убива някои хора, но други — не, щяхме да се попитаме защо. Дали защото са били в някоя чужда страна и са се заразили? Дали защото в организма на жертвите има нещо, което ги прави податливи на заболяването? Вършили ли са нещо, което ги е изложило на бактерията? Затова нека се вгледаме в жертвите на Върнън. Не вярвам в теорията, че те са взети на прицел, защото са били богати консуматори и са купували скъпи готварски печки или микровълнови фурни. Какво друго е общото между тях? Причината да ги убие може да ни доведе до причината откъде Върнън знае за тях и как ги е срещнал… и къде е в момента. Следваш ли мисълта ми?
Криминалистът в него се съпротивляваше, но Линкълн Райм трябваше да признае, че логиката ѝ го заинтригува.
— Добре. Ще се включа в играта.
— Кои са били хората, които Грифит беше взел на прицел? — каза Джулиет Арчър. — Освен майката на Амелия и шофьорите на автомобилите, върху които пое контрол, за да ни попречи да го заловим. Жертвите. Грег Фромър, Ейб Бенкоф, Джо Хеди. И евентуалната жертва в Скарсдейл, управителят на хедж фонд, Уилям Мейър.
— Е, какво за тях? — Райм съдействаше с удоволствие, но беше принуден да добави лъжица дяволска провокативност в яхнията.
— И така… — Арчър придвижи инвалидната си количка пред дъските с уликите. — Фромър е бил продавач в магазин и доброволец в приют за бездомни, наред с другите благотворителни дейности. Бенкоф е бил директор на счетоводството в рекламна агенция в Ню Йорк. Хеди е дърводелец в бродуейски театър. Мейър работи в сферата на финансите. Никой от тях, изглежда, не познава другите. И не живеят близо един до друг. — Тя поклати глава. — Няма връзка.
— Това не е достатъчно — тихо каза Райм. — Трябва да се разровиш по-надълбоко.
— Какво имаш предвид?
— Ти гледаш на повърхността. Представи си, че хората, които спомена, са улики… Не, не — сгълча я Линкълн, като я видя, че се намръщи. — Сега ти играй по моите правила. — Хората не са хора, а улики. На повърхността едната е сив метал, другата — кафяво дърво, третата — влакно от дреха, четвъртата — частица от лист. Какво е общото между тях?
Арчър се замисли и отвърна:
— Нищо.
— Точно така. Но щом имаме улики, продължаваме да ровим. Какъв метал, какъв вид дърво, какво влакно, от какво растение е листът? Откъде са дошли, какъв е контекстът? Комбинираш ги и получаваш тапициран градински стол, изоставен под дърво джакаранда. Различията изведнъж съвпадат и се подреждат. Ти искаш да анализираш жертвите, Арчър. Добре, но трябва да подходим към търсенето ти по същия начин. Детайли! Какви са детайлите? Знаеш настоящата професия на хората. Ами миналото им? Виж необработените данни, които е събрала Амелия. Написаното на дъските е само обобщение. Адреси, професии, всичко, което изглежда свързано със случаите.
Джулиет отвори на екрана записките на Сакс и започна да ги чете.
— Мога да попълня информацията за миналото на Грег Фромър — каза Райм. — Той е бил директор по продажбите в „Системи Патерсън“ в Ню Джърси.
— С какво се занимават в „Патерсън“?
Линкълн си спомни какво му беше казал адвокатът.
— Горивни помпи. Един от големите доставчици.
— Добре, отбелязах. Ами Ейб Бенкоф?
— Амелия ми каза — с рекламна дейност. Клиенти са му били фирми за хранителни продукти, авиолинии. Не си спомням всичките.
Арчър прочете от записките на Сакс.
— Бил е на петдесет и осем години, директор на счетоводството. Доста високопоставен. Клиенти са били „Юнивърсъл Фудс“, „Ю Ес Ауто“, „Североизточни авиолинии“, „Компютри Агрегат“. Жител на Ню Йорк, живял е тук през целия си живот. В Манхатън.
— Ами Хеди, дърводелецът? — попита Райм.
— Израснал в Мичиган и работил в Детройт на поточна линия. Преместил се лук, за да бъде по-близо до децата и внуците си. Пенсионирането не му харесало, затова се включил в профсъюза и си намерил работа в театъра. — Джулиет отмести очи от компютърния екран. — Мейър е управител на хедж фонд. Работи в Кънектикът. Живее в Скарсдейл. Богат е. Не мога да открия нищо за клиентите му.
— Съпругата — каза Линкълн.
— Какво?
— Защо приемаме, че той е мишената? Женен ли е?
Арчър потърси информацията.
— Валъри Мейър. Тя е съдебен адвокат на Уолстрийт.
— Кои са клиентите ѝ?
— Няма имена. Но представлява застрахователни компании.
Райм се вгледа в екрана и се усмихна.
— Ще трябва да почакаме, докато проучим по-задълбочено Валъри и клиентите ѝ. Но между останалите определено има нещо общо.
Джулиет прегледа уликите и записките на Сакс.
— Автомобилите.
— Именно! „Ю Ес Ауто“ са били клиенти на Бенкоф. Обзалагам се, че Хеди е работил за тях. „Ю Ес Ауто“ използват ли горивни помпи „Патерсън“?
Арчър извърши търсенето с помощта на гласови команди. Гугъл чинно докладва, че компанията „Патерсън“ е главният снабдител на „Ю Ес Ауто“… допреди пет години.
— Горе-долу по същото време, когато Фромър е напуснал компанията — промълви Райм.
— Ами Валъри Мейър? — попита Джулиет.
Линкълн се обърна към микрофона близо до главата си.
— Обади се на Евърс Уитмор.
Телефонът реагира веднага и след позвънявания отговори секретарка.
— Евърс Уитмор, моля. Веднага. Спешно е.
— Господин Уитмор е…
— Кажете му, че се обажда Линкълн Райм.
— Той всъщност…
— Линкълн е малкото ми име, а Райм — фамилното. И както казах, спешно е.
Мълчание и после:
— Един момент.
След малко се чу гласът на адвоката:
— Господин Райм. Как сте? Как…
— Нямам време. Разказвахте ми за едно дело за телесни повреди и морални щети, в което била замесена автомобилна компания. Във вътрешна докладна записка пишело, че ще бъде много по-евтино да изплатят обезщетения за неправомерно причинена смърт, отколкото да се отстрани някакъв опасен дефект в автомобила. „Ю Ес Ауто“ ли беше компанията? Не мога да си спомня.
— Да, тя беше.
— Валъри Мейър, съдебен адвокат от Ню Йорк. Тя ли беше адвокат на компанията?
— Не.
По дяволите. Дотук с теорията на Райм.
— Тя представляваше застрахователя, който покриваше щетите на „Ю Ес Ауто“ срещу съдебни дела за отговорност — добави Уитмор.
— „Системи Патерсън“ бяха ли замесени?
— „Патерсън“? Имате предвид фирмата, за която е работел господин Фромър? Не знам. Почакайте малко.
Настъпи мълчание и после адвокатът се върна на линията.
— Да, главното съдебно дело е било срещу „Ю Ес Ауто“, но „Системи Патерсън“ също са били ответници. Съдили са ги за това, че и производителят на автомобила, и доставчикът на частите са знаели за дефект в горивната помпа и са решили да не я сменят с по-безопасна.
— Господин Уитмор, Евърс, нуждая се от всичко, което можете да ми изпратите за делото.
Мълчание.
— Това е малко проблематично, господин Райм. Първо, аз не съм работил по делото, затова нямам материали от източника. И второ, вие нямате място, нито време да прочетете всичко. Има стотици дела, които се въртят около дефекта, и са продължили години. Сигурно има десетина милиона документа. Вероятно повече. Мога ли да попитам защо…
— Смятаме, че убиецът — онзи, който използва контролери „Дейта Уайз“ като оръжия — е набелязвал хора, които имат връзка с „Ю Ес Ауто“.
— Господи! Да, разбирам. Бил е ранен в катастрофа заради дефекта в горивната система?
— Той е на свобода и се надявах, че в материалите по делото ще има нещо, което ще ни подскаже къде е отишъл.
— Ще ви кажа какво мога да направя, господин Райм. Ще помоля помощничката си да ви изпрати всичко, което намеря в правната преса, и ще събера колкото мога публично заведени искове и документи. А вие проверете репортажите във вестниците. Историята, естествено, беше широко отразена и предизвика силна обществена реакция.
— Трябват ми веднага.
— Ще побързам, господин Райм.
Райм и Арчър бяха в интернет и бързо четяха информацията по делото срещу „Ю Ес Ауто“.
Уитмор беше прав. В Гугъл имаше повече от дванайсет милиона попадения.
Половин час по-късно започнаха да пристигат имейлите от адвоката. Линкълн и Джулиет отделиха съдебните искове и придружаващите ги документи и започнаха да ги четат, както и репортажите за делото в пресата. Както беше споменал адвокатът, имаше десетки ищци, ранени в катастрофи, и роднини на загинали, чиито автомобили бяха погълнати от пламъци заради дефектната горивна система. Освен това катастрофите бяха нароили повече от сто съдебни дела за загуби, свързани с бизнеса, от производителите на автомобилите и на частите. Сред някак зловещите сензационни статии на медиите и хладните, клинични съдебни документи имаше потресаващи разкази за разбития живот на много хора. Райм прочете свидетелски показания за непоносима божа от изгаряния и сблъсъци след спукване на бензинови помпи и прегледа снимки от катастрофи на обгорели и разкъсани тела, както и на десетки ранени ищци. Някои бяха болнични фотографии на изгарянията и нараняванията им. Други показваха пострадалите как стоически влизат и излизат от съдебни зали. Линкълн ги прегледа внимателно, търсейки името на Грифит или някой, който отговаря на описанието му, в случай че е бил жертва или роднина на жертва.
— Споменава ли се някъде Грифит? — попита той. — Още не съм попаднал на нищо.
— Не — отговори Арчър. — Но съм прочела само петдесет страници от сто хиляди.
— Аз търся името, но още не се е появило.
— Търсенето работи в един документ, но не знам как да търся в онези, които не са отворени.
— Може би Родни има програма. — Преди обаче Линкълн да му се обади, на вратата се позвъни. Райм погледна монитора. Пред външната врата стоеше жена с неугледно измачкано сако и джинси. Имаше превръзка на лицето.
— Да? — попита той.
— Линкълн Райм ли е? От полицията?
Райм нямаше табелка с името на вратата. Защо да улеснява враговете си? Той не си направи труда да поправи жената.
— Коя сте вие?
— Алиша Морган. Една полицайка, Амелия Сакс, ме помоли да дойда и да дам показания. За Върнън Грифит?
Отлично.
— Добре. Влезте.
Той подаде команда на вратата да се отключи и минута по-късно чу приближаващи се стъпки, които след малко спряха.
— Ехо?
— Тук сме. Вляво.
Жената влезе в дневната и се закова на място, когато видя двама души в инвалидни колички с всевъзможни технически приспособления… и научно оборудване на стойност колкото една университетска изследователска лаборатория. Тя беше дребна, привлекателна и имаше къса руса коса. Слънчеви очила закриваха отчасти раната, която надничаше изпод дебелите превръзки. Жената махна очилата и Райм се вгледа в нараненото ѝ лице.
— Аз съм Линкълн Райм. Това е Джулиет Арчър.
— Здравейте.
— Благодаря, че дойдохте — каза Арчър.
Линкълн пак отмести поглед към компютъра, където имаше няколко статии за делата срещу „Ю Ес Ауто“ и доставчика на горивната помпа, и продължи да ги преглежда.
— Как сте? — попита Арчър, оглеждайки лицето на жената.
— Раните ми не са много сериозни. — Алиша Морган насочи вниманието си към стаята, очевидно любопитна за двойката в инвалидни колички.
Райм спря документите на монитора и се обърна към нея.
— Срещахте ли се с Върнън?
Тя пусна чантата си на пода и седна на ратановия стол, като трепна от болка. Видът ѝ беше стъписан.
— Да, може да се нарекат срещи. Запознахме се преди месец и нещо. Той не беше претенциозен. Беше тих и понякога ставаше малко странен. Но се държеше мило с мен. Сякаш мислеше, че никоя жена няма да излезе с него. Върнън изглежда странно, но нямах представа, че е опасен. Или че може да убие онези хора — прошепна Алиша с широко отворени очи. — Полицай Сакс ми каза какво е направил. Не можах да повярвам. Той е толкова талантлив. Прави миниатюри. Но… — Тя повдигна рамене и после трепна. Потърси в джоба си, извади шишенце с лекарство и изтръска две хапчета. — Имате ли… помощник? — попита Алиша, явно чувствайки се неудобно. — Може ли чаша вода?
Преди Райм да отговори, Арчър каза:
— Помощникът не е тук в момента, но ей там има бутилка минерална вода. Не е отворена. — Тя кимна към лавицата.
— Благодаря. — Алиша стана и глътна болкоуспокояващите. Върна се до стола, но остана права. Взе чантата си и пъхна вътре шишенцето.
— Какво се случи в апартамента ви по-рано днес? — попита Линкълн.
— Върнън дойде неочаквано. Искаше да замина с него и призна какво е направил. Наистина мислеше, че ще го разбера — ужасено промълви тя. — Мислеше, че ще го подкрепя.
— Извадили сте късмет, че е имало някого наблизо — каза Райм. — Мисля, че е бил домоуправителят.
Колкото и спокойно да говореше, мислите му препускаха трескаво в главата. Мъчеше се да измисли стратегия, която да позволи на него и на Арчър да останат живи през следващите няколко минути.
Защото беше видял снимката на жената, на която се усмихваше в момента, в един от репортажите в пресата за делото срещу „Ю Ес Ауто“. Райм намери страницата и я погледна. Снимката показваше жена с черна рокля, която излизаше от съд в Лонг Айлънд. Той не я позна, докато тя стоеше пред външната врата, иначе нямаше да ѝ отвори. Когато Алиша попита дали има някой, който да ѝ донесе вода, Линкълн се готвеше да каже, че помощникът му е в задната стая с друг полицай, но Арчър провали замисъла му.
Алиша Морган беше съдила „Ю Ес Ауто“ и „Системи Патерсън“ за смъртта на съпруга си и за своите наранявания, изгаряния и дълбоки разкъсвания, когато горивната система на автомобила, шофиран от мъжа ѝ, се беше запалила и бяха катастрофирали. Райм видя белези над високата яка на блузата ѝ.
Линкълн вече имаше ясна представа какво се е случило. Алиша беше наела Върнън Грифит да убие онези, замесени в производството, маркетинга и продажбата на дефектната кола, и Валъри Мейър, адвокатката им. Или вместо заплащане Алиша беше прелъстила Грифит, за да ги убие вместо нея. Огледът на Сакс в апартамента му беше разкрил значителна сексуална активност. Грифит и Алиша се бяха изненадали, когато Райм и екипът му ги идентифицираха, и бяха измислили нов ендшпил — бяха организирали „нападение“ пред свидетел, домоуправителя на сградата, с добавка разбита скула.
И каква беше причината за това?
Преди всичко, да премахнат всякакви подозрения, че Алиша е замесена.
Но тогава защо беше дошла тук?
А, разбира се. Алиша имаше свой план. Тя щеше да открадне доказателствата, които можеше да я уличат, а после да убие Райм и всеки друг в къщата и да подхвърли други улики, които щяха да уличат Върнън в убийствата. След това щеше да се срещне с него и да го убие.
И доволна, че е отмъстила на автомобилната компания, Алиша Морган щеше да бъде свободна.
Линкълн предполагаше, че в чантата ѝ има пистолет. Сега обаче, след като бе видяла, че жертвите ѝ са инвалиди, тя вероятно щеше да използва някой от инструментите на Грифит, за да убие Райм и Арчър.
Мел Купър щеше да дойде едва след няколко часа. Сакс също. Том щеше да се върне вероятно след два часа и нещо. Алиша разполагаше с много време за убийствата.
И все пак Райм трябваше да опита. Той погледна часовника.
— Амелия… детектив Сакс… ще се върне всеки момент. Тя е много по-добра в разпитите от мен.
Алиша показа съвсем слаба реакция. Разбира се, вероятно преди малко беше говорила със Сакс и знаеше, че полицайката няма да дойде скоро.
Райм погледна покрай нея и каза на Джулиет Арчър:
— Изглеждаш уморена.
— Така ли?
— Мисля, че трябва да отидеш в другата стая и да се опиташ да поспиш. — Райм погледна Алиша. — Състоянието на госпожица Арчър е по-сериозно от моето. Не искам тя да се преуморява.
Арчър леко кимна и придвижи пръст по тъчпада. Инвалидната количка се обърна.
— Мисля, че ще го направя, ако не възразяваш.
Тя се отправи към изхода.
Алиша обаче препречи пътя ѝ. Количката спря.
— Какво… какво правите? — попита Джулиет.
Алиша погледна Арчър така, сякаш беше досадна муха, сграбчи я за яката, издърпа я от количката и я пусна да се свлече на пода. Главата на Арчър се удари в дъските.
— Не! — извика Райм.
— Трябва да бъда изправена! — отчаяно заяви Джулиет. — Състоянието ми…
В отговор Алиша я ритна в главата.
На пода потече кръв. Арчър лежеше неподвижно, със затворени очи. Линкълн не можеше да разбере дали тя диша или не.
Алиша отвори чантата си, извади сини латексови ръкавици, пристъпи напред и изтръгна тъчпада от количката на Райм, а след това се приближи до плъзгащите се врати на дневната, затвори ги и ги заключи.
Бръкна в чантата си и извади макетен нож, който разбира се, беше на Върнън. Измъкна го от пластмасовото му пликче, насочи острието към Райм и тръгна към инвалидната му количка.
— Знам за теб, Алиша. Направихме връзката между жертвите на Грифит и съдебното дело срещу „Ю Ес Ауто“. Видях снимката ти в една от статиите.
Думите му я накараха да спре. Тя наклони глава настрани и се замисли за последиците.
— Веднага се досетих, че ти и Грифит сте инсценирали нападението в твоя апартамент — продължи Райм. — Ти си се погрижила домоуправителят да чуе караницата ви и да дойде да те спаси. Щом те видях навън, натиснах специален телефонен код. Бързо избиране за спешни случаи.
Алиша погледна към компютъра и започна да трака по клавиатурата, докато намери списъка с обажданията. Нямаше изходящи обаждания през последните десетина минути, а най-скорошното повикване не беше до 911 или диспечера на полицията, а до адвокатската кантора на Уитмор. Тя набра повторно номера, чу по високоговорителя безпристрастния глас на секретарката: „Адвокатска кантора“ и затвори.
Чертите на лицето ѝ се отпуснаха. Вероятно стигна до заключението, че Райм е направил връзката току-що и че никой друг не знае истината. Огледа стаята. Линкълн забеляза, че тя изглежда добре за годините си. Светли очи, лунички. Само няколко бръчки. Русата ѝ коса, изпъстрена със сиви кичури, беше гъста и буйна. Белезите се виждаха ясно, но не помрачаваха привлекателността ѝ. Върнън явно е бил мек пластилин в ръцете ѝ.
— Къде са доказателствата, които сте събрали в апартамента на Върнън?
Алиша се опасяваше, че Райм е събрал статии за съдебното дело срещу „Ю Ес Ауто“ или че има други доказателства за истинския мотив, които водят към нея.
— Ще ни убиеш.
Тя се намръщи.
— Разбира се. Но обещавам, че ще оставя живи всички други. Приятелката ти Амелия. Върнън беше обсебен от нея. Едва ли не ревнувах. Нищо няма да ѝ се случи. Както и на майка ѝ. И на другите от екипа ти. Но ти си мъртъв. Очевидно. И тя. Двамата.
— Онова, което искаш, не е толкова лесно. Част от уликите се обработват в лабораторията по криминалистика в Куинс и…
— Другата ми възможност за избор е да изгоря къщата. Това обаче ще привлече много внимание и може да пропусна някои неща. Затова казвай.
Райм мълчеше.
Алиша огледа дневната — шкафовете, кашоните с книжа и найлоновите пликчета, лавиците и инструментите. Приближи се до единия шкаф, отвори го и надникна вътре. Затвори го и отвори друг. След това огледа големите бели дъски с уликите и прерови кашоните с найлонови и хартиени пликове с улики. Разгъна чувал за боклук, тъмнозелен като чувал за трупове от Института по съдебна медицина, и хвърли вътре няколко тетрадки и изрезки от вестници.
Тя продължи да събира доказателства, в които предполагаше, че се споменава за нея и за съдебното дело, а после извади хартиен плик от чантата си и внимателно започна да изважда съдържанието. Космите на Грифит, разбира се, точно както предполагаше Райм. Късчета хартия, където несъмнено бяха неговите пръстови отпечатъци. И после — наистина беше обмислила внимателно всичко — негова обувка. Не я остави, а притисна няколко пъти подметката на пода близо до инвалидната количка на Райм, за да остави отпечатъци.
— Случилото се с теб и съпруга ти е ужасно — каза той. — Но нищо от това няма да го поправи.
— Анализът разход-полза — изсъска Алиша. — Възприемам го като анализ „На кого е по-евтино да го начукаме“.
Тя се наведе, за да притисне подметката на обувката на Върнън към пода и блузата ѝ се разтвори. Линкълн ясно видя набръчканата и зачервена кожа на гърдите ѝ.
— В статията пише, че си спечелила делото.
Райм забеляза, че няколко от пликчетата са се разтворили, когато Алиша ги беше хвърлила в чувала за боклук. Макар и изправен пред смъртта, той се ядоса от замърсяването на уликите.
— Не спечелих. Подписах извънсъдебно споразумение. Преди докладната записка да излезе на бял свят. Майкъл, съпругът ми, беше пил, преди да стане катастрофата. Това нямаше нищо общо със скъсването на маркуча на горивната помпа. Алкохолът обаче щеше да работи срещу нас на съдебния процес и имаше доказателства, че той е влошил моите наранявания. Майкъл счупи ръката ми, докато ме дърпаше от горящата кола, преди да умре. Адвокатът ми каза, че те ще извъртят срещу мен това… и пиенето. Съдебните заседатели можеше да решат да не ми дадат нищо. Затова се съгласих на споразумение. Но никога не е било за пари. Ставаше въпрос за две фирми, които убиха съпруга ми, обезобразиха мен и не бяха изправени пред правосъдието. Никой не беше обвинен. Компанията плати много пари на ищците, но същата вечер изпълнителните директори се прибраха у дома при семействата си. Моят съпруг не си дойде вкъщи. И други съпрузи, съпруги и деца не се върнаха в домовете си.
— Грег Фромър е напуснал компанията и се е занимавал с благотворителна дейност — отбеляза Райм. — Той е бил виновен за случилото се с горивните помпи.
Изречението се отрони бавно от устата му и Алиша му хвърли поглед, който говореше: „О, моля те“.
— Народният пазител — добави той. — Всичко това бяха глупости, нали?
Тя кимна.
— Върнън не е най-привлекателният мъж на света. Не беше трудно да го убедя да направи каквото искам. Хората, отговорни за смъртта на Майкъл, трябваше да умрат по същия начин като него и другите. От продукти. От алчност. Върнън с удоволствие се съгласи да го направи и решихме да го превърнем в политически въпрос като прикритие. За да не си мислят хората за „Ю Ес Ауто“ и евентуално да направят връзката с мен.
— Защо манифестът е озаглавен „Стоманената целувка“?
— Той го измисли. Мисля, че имаше предвид своите инструменти, триони, ножове и длета.
— Как откри Върнън?
— Планирах всичко от години, разбира се. Най-трудното беше да намеря изкупителна жертва. Аз бях една от страните, които съдиха производителя на автомобили, затова не исках да извършвам убийствата. Една вечер обаче бях в Манхатън, вечерях, и случайно видях, че Върнън се сби с един мъж, някакъв латиноамериканец. Той му се подиграваше, че е дълъг и кльощав. Върнън направо превъртя. Откачи. Той побягна и мъжът хукна да го гони. Върнън обаче го беше планирал. Завъртя се и уби мъжа. С нож или бръснач. Не бях виждала по-обезумял човек. Същинска акула. После скочи в нелегално такси и изчезна. Не можех да възприема онова, което бях видяла. Убийство пред очите ми. Дни наред мислих за това. Накрая осъзнах, че Върнън може би ще ми помогне. Проверих в ресторанта, където той, изглежда, се хранеше често. Там не знаеха името му, но ми казаха, че ходел веднъж седмично. Отидох няколко пъти и накрая го видях.
— И го прелъсти.
— Да. На сутринта му казах, че съм го видяла как убива латиноамериканеца. Рискувах, но дотогава той вече беше налапал въдицата. Знаех, че ще направи каквото поискам. Казах му, че разбирам защо го е убил. Онзи се заяждаше с него и го тормозеше. И мен ме бяха тормозили в известно отношение. Автомобилната компания отне съпруга ми и обезобрази тялото ми с белези от катастрофата. Казах му, че искам да им го върна.
— Човекът, който е научил Върнън как да хакне контролерите „Дейта Уайз“, блогърът, когото той уби, му е дал и списък с клиенти, които са купили продукти с вградени устройства. Ти си потърсила сред тях хора, свързани с „Ю Ес Ауто“, нали?
Алиша кимна.
— Не можех да убия всички, свързани с компаниите. Исках само пет-шест души. Фромър, Бенкоф, Хеди… онази пиявица, адвокатката Валъри Мейър.
— Как ще убиеш Върнън Грифит? — равнодушно попита Райм.
Тя не се изненада, че той е стигнал до това заключение.
— Още не знам. Вероятно ще го изгоря жив. Ще направя да изглежда така, сякаш е залагал някакъв капан. Бензин. Той е необикновено силен за такъв мършав човек.
— Тогава знаеш къде е Върнън?
— Не. След като избяга от апартамента ми, не беше сигурен къде ще отиде. Може би в хотел някъде. Каза, че ще поддържаме връзка. И със сигурност ще ми се обади.
— С теб и семейството ти се е случила ужасна трагедия, но какво печелиш от убийствата?
— Справедливост, утеха.
— Ще те заловят.
— Не мисля. — Алиша погледна часовника си, пристъпи към Райм и вдигна макетния нож, гледайки югуларната му вена. Ръката ѝ не потрепваше, като на касапин или хирург.
Линкълн извърна поглед от острието, вдигна глава и каза:
— Добре, давай. Но силно. Трябва да бъде силно. Ще имаш само една възможност.
Алиша спря и се намръщи озадачено.
Райм обаче не говореше на нея. Очите му бяха приковани в Джулиет Арчър, която, залитайки, се промъкваше зад гърба на Алиша и държеше лампа за изследвания с тежка желязна основа. Арчър кимна, потвърждавайки, че е разбрала указанията на Линкълн, замахна и с всичка сила удари Алиша в основата на черепа.
Медиците докладваха, че нараняванията на двете жени не са животозастрашаващи, макар че раната на Алиша Морган беше далеч по-сериозна.
Бяха я закарали в болничното крило на манхатънския арест, близо до Централния арест и съда.
Джулиет Арчър седеше на един от ратановите столове в дневната на Линкълн Райм. Имаше превръзка на лицето, от която се подаваше внушителна рана, подобна на тази на Алиша, когато беше дошла. Един медик приключваше със зашиването на втора рана на челюстта ѝ.
— Не е ли готово вече? — попита Райм, обръщайки се към Том. Домашният помощник сглобяваше тъчпада, който Алиша беше изтръгнала от инвалидната количка на Линкълн. — Минаха десет минути.
Понякога обхваща ли те нетърпение?
— Доброволно поех грижата да обслужвам хората тук — бавно отвърна болногледачът. — Забрави ли? Но какво си мислиш? Че ще го правя до утре?
— Струва ми се, че е готов. Включи го. Трябва да се обадя по телефона.
Том го погледна гневно и Райм млъкна.
Три минути по-късно тъчпадът отново работеше.
— Изглежда функционира добре. — Линкълн огледа дневната. — Поставен е малко накриво.
— Ще бъда в кухнята — каза Том.
— Благодаря! — извика Райм, докато той се отдалечаваше.
Медикът отстъпи назад, огледа лицето на Арчър и каза:
— Нараняванията са предимно повърхностни. Вие ли ви се свят?
Тя стана от ратановия стол и направи няколко крачки.
— Малко, но не по-силно от обикновено. — Джулиет се върна и седна на инвалидната си количка, а после сама затегна с ремъка лявата си китка за облегалката.
— Добре. Стабилна сте. Хубаво. Движите се доста добре. — Медикът озадачено погледна инвалидната ѝ количка.
Нито Райм, нито Арчър му обясниха защо тя използва инвалидна количка за напълно парализиран човек, когато всъщност не е парализирана. Поне засега. Джулиет беше казала на Линкълн на лекцията първата седмица — и на Том, когато започна стажа си — че на този етап е само частично обездвижена. Да, около гръбначния ѝ мозък имаше тумор, но засега последиците не бяха пълна парализа. Тя обаче се подготвяше за деня, когато след операцията по всяка вероятност щеше да бъде напълно парализирана като Райм.
Том наистина беше играл ролята на болногледач, но само донякъде. Арчър ходеше сама до тоалетната и се обличаше сама. Освен това Линкълн бе забелязал, че златната ѝ гривна с рунически символи, е ту на едната, ту на другата ѝ ръка. Тя я преместваше от време на време, сякаш гривната дразнеше кожата ѝ. Беше подарък от сина ѝ и Джулиет държеше да я носи постоянно.
Единственият друг път, когато бе зарязала тази игра, беше, разбира се, преди малко, за да се изправи на нестабилните си крака и да спаси живота на Райм и своя живот.
Медикът си тръгна и Арчър приближи количката си до Райм.
— Изобщо не се поколеба — каза той за изпълнението ѝ пред Алиша. Когато Райм спомена пред Алиша Морган, че състоянието на Арчър е по-лошо от неговото и ѝ предложи да си почине, Джулиет веднага разбра, че нещо не е наред с посетителката, тъй като все още не беше в неподвижно състояние, още по-малко по-лошо от това на Райм.
Арчър кимна.
— Щях да се обадя на полицията веднага щом изляза от дневната.
Линкълн въздъхна.
— Не предполагах, че тя ще те удари. Разбрах, че е дошла да убие мен и всеки друг тук, но реших да спечеля малко време.
— Видях оръжията на лавицата, където ги държи Амелия, но не умея да стрелям. И ръцете ми леко треперят заради тумора.
— Пък и не е необходимо да освобождаваш предпазител на лампа или да проверяваш дали е заредена — добави Райм.
— Но все пак има още един извършител на свобода.
— Тази дума ти харесва, нали?
— Приятна е за произнасяне. Извършител. Алиша каза, че не знае къде е Грифит. Той щял да се свърже с нея. Предполагам, че можем да подслушваме телефона ѝ.
Линкълн поклати глава.
— Той ще използва телефон с предплатена карта, непроследим. И след няколко часа ще разбере, че тя е арестувана, и ще се скрие.
— Тогава къде да го търсим?
— Къде другаде? — попита Райм и кимна към дъските с уликите.
Отговорът е там…
Ник Карели нямаше да ѝ предложи брак.
Изкушаваше се, чувстваше онзи порив, онзи непреодолим импулс отвътре. Кажи го, бързо. И ако Ами каже „не“, както сигурно ще направи, отстъпи, оттегли се.
Той обаче нямаше да се откаже. Можеше да му отнеме много време, но по един или друг начин отново щеше да спечели сърцето на Амелия.
Ник се замисли за думите на Фреди: Намерѝ си мадама, Ник. Мъжът се нуждае от жена в живота си.
Работя по въпроса…
Ник се беше отправил към дома си и вървеше под дърветата на тротоара в Бруклин, преметнал през рамо спортната си чанта. Странно, но изпитваше желание да си подсвирква. Не го правеше. Всъщност не познаваше много хора, които си подсвиркват (макар че когато беше в затвора, прочете във вестниците за разследване, водено от Амелия, в което професионален убиец талантливо си подсвирквал с уста).
В чантата имаше малка картина, увита в златиста хартия за подаръци. Беше градски пейзаж, изобразяващ Бруклинския мост на ранното утринно слънце, от което металът блестеше и озаряваше Манхатън. Творбата, която Ник бе намерил в малка галерия на Хенри Стрийт, приличаше на картина, която Амелия беше харесала, когато бяха заедно. Бяха я открили в галерия в Манхатън в една студена неделя след късна закуска. Онзи пейзаж върху чисто бялата стена на претенциозното изложбено пространство в Сохо беше ужасно скъп. Нямаше как да си го позволи. Беше му хрумнало да нахлуе в галерията малко преди да затворят, да покаже полицейската си значка и да заяви, че трябва да вземе картината като веществено доказателство, че е открадната. И после платното щеше да „изчезне“ от склада с веществените доказателства и щеше да има едно голямо извинение за собственика на галерията. Ник обаче не се реши да го направи.
Е, пейзажът в спортната му чанта беше също толкова хубав. Дори по-хубав. По-голям и с по-ярки цветове.
Ами щеше да го хареса. Да, Ник се чувстваше добре.
Подсвиркваше си…
Джон Пероне беше оставил съобщение, че събира парите му и пише фалшивите документи за заем. Ник щеше да ги прочете внимателно. Трябваше да се увери, че сделката изглежда законна, така че всички близо до него — най-вече надзорникът му и Амелия — да повярват, че се е сдобил легално с парите. Щеше да ги убеди. Знаеше, че Ами ще му повярва, защото в очите ѝ беше видял, че иска да му вярва.
И Виторио, собственикът на ресторанта, щеше да приеме предложението му, защото Пероне и телохранителят му Ралф Севил, онзи тип с тирантите, щяха да се погрижат за това. Ник щеше да разкраси заведението — червена боя и по-хубави униформи на сервитьорките, да се сдобие с разрешително за алкохол и да го прекръсти на „Кафене Карели“. Щеше да започне напълно законен бизнес. Миналото му щеше да бъде погребано. Никой нямаше да разбере нищо.
Колкото до стремежа си да докаже невинността си, Ник щеше да остави това постепенно да се забрави. Щеше да каже на Амелия и на майка ѝ и техните приятели, че следите са изстинали, че единият свидетел от онова време е починал и че друг страда от алцхаймер и не може да си спомни нищо. Щеше да си придаде натъжен и отчаян вид, че в това отношение нещата не вървят. По дяволите, положих толкова усилия…
Ами ще хване ръката му и ще каже, че всичко е наред. Че дълбоко в душата си знае, че той е невинен — и че вече е чула на улицата (благодарение на Пероне), че Ник не е виновен. Беше му неприятно да я лъже — да съчинява онези глупости за Делгадо, който не би организирал кражба дори ако животът му зависи от това — но трябваше да се направят някои жертви.
Половин пресечка по-нататък Ник отново се замисли за Фреди Каръдърс.
Ралф Севил, телохранителят на Пероне, му се беше обадил да каже, че трупът на Фреди е в Нютаун Крийк, омотан с верига и украсен с петнайсеткилограмови тежести. Ник предполагаше, че Севил знае какво прави, но беше избрал адско място за вечен покой за Фреди. Този воден басейн между Бруклин и Куинс беше един от най-замърсените в страната, там беше станал скандалният петролен разлив на „Грийнпойнт“, по-лош от онзи на „Ексон Валдес“.
Мамка му. Жалко за Фреди. Жегна го чувство на вина. Фреди беше и баща.
Близнаците са момчета. Другите са момичета на четири и на пет години…
Заболя го.
Но за съжаление се налагаше да има косвени жертви. Много хора бяха длъжници на Ник. Случилото се с него беше крайно несправедливо — една дребна кражба, лек удар с ръкохватката на пистолет (шофьорът на камиона, когото беше халосал, беше пълен задник) и системата му се беше нахвърлила за нещо, което правеха почти всички. Другите се измъкваха безнаказано от всякакви каши. А каква беше неговата награда? Откраднаха години от живота му.
Длъжници са ми…
Ник изчака светофарът да светне зелено и пресече улицата. Докосна спортната си чанта с градския пейзаж вътре, който леко притискаше гърба му като любяща ръка. Представи си Амелия, красивото ѝ лице на манекенка, правата ѝ червена коса, сочните ѝ устни. Не можеше да я избие от главата си. Спомни си я как спеше онази нощ, стиснала ръка в юмрук, дишайки спокойно и леко.
Ник зави по своята улица и се замисли за един друг човек — Линкълн Райм.
Изпитваше единствено уважение към него. По дяволите, ако Райм водеше разследването на кражбата на моста, Ник и бандитите, на които той продаде крадената стока, щяха да бъдат арестувани месеци по-рано — и обвиненията щяха да бъдат много по-тежки. Не можеше да не се възхищава на такъв ум.
И Райм държеше на Амелия. Това беше хубаво.
Вярно, щеше да бъде гадно да му я отнеме. Но разбира се, Ник намираше утеха във факта, че тя всъщност не може да обича Райм. Как е възможно да обичаш някой, който е… ами в това състояние. Амелия сигурно беше с него от състрадание и това беше хубаво. Райм вероятно го знаеше и щеше да преживее загубата ѝ.
Може би в бъдеще всички щяха да бъдат приятели.
Амелия Сакс беше приключила с огледа на апартамента на Алиша Морган, където нямаше почти никакви улики за местонахождението на Върнън Грифит, и размишляваше за същността на злото.
Злото имаше множество различни лица.
Алиша Морган беше едно от проявленията му. Линкълн Райм ѝ се беше обадил и ѝ бе разказал какво се беше случило в дома му и че Алиша е организирала убийствата заради отговорността за продукта. Че мотивът ѝ е бил отмъщение за ужасна несправедливост. Това поставяше злото, което тя беше извършила, в друга категория, различна от тази на серийните изнасилвани или терористите.
Имаше и друг вид зло — на масовите производители, които бяха решили да не поправят неизправност в автомобил, за която са знаели, че може да убие или нарани. Може би алчност, а може би пластовете на корпоративната структура ги бяха предпазили от съвест, така както екзоскелетът предпазва течното сърце на бръмбар. И може би шефовете на компаниите за автомобили и за горивни помпи искрено се бяха надявали или дори молили в неопетнените си църкви в неделя, че няма да се случи най-лошото и че пътниците, които се возят в техните лъскави коли — същински тиктакащи бомби с часовников механизъм — ще живеят дълго живи и здрави.
И Върнън Грифит, прелъстен — буквално — от жена, която се беше възползвала от несигурността му.
Кое беше най-голямото зло?
Амелия седеше на дивана, облегнала гръб на протритата кожа, и си мислеше: Къде си, Върнън? На километър оттук ли се криеш? Или на десет хиляди километра?
Ако някой можеше да определи местонахождението му, това бяха тя, Райм и Мел Купър. О, и Джулия Арчър. Стажантката. Тя беше добра за новобранец. Разсъждаваше бързо и показваше безпристрастие като Линкълн. А това беше крайно необходимо в странния свят на криминалистиката. Сакс беше убедена, че Райм е бил добър и преди произшествието, въпреки че не го бе познавала тогава, но смяташе, че неговото състояние наистина му е позволило да израсне като криминалист. Джулиет щеше да стане отлична в тази област, ако след операцията няколко месеца по-късно остане парализирана, което според Линкълн беше много вероятно.
Двамата сте добър екип…
Сакс огледа апартамента. Мястото изглеждаше чисто. Нямаше запалени лампи и вътре проникваше оскъдна светлина от улицата. Това беше интересен аспект на градския живот — много малко слънчева светлина. Навлиза в дома или офиса ти и се отразява в прозорците, стените, табелите, витрините на магазините и други фасади. Повечето пространства в града са осветени от слънцето само два-три часа дневно, разбира се, с изключение на къщите на богаташите, които обитават висините. Амелия си спомни израз отпреди известно време — да живееш на отразена светлина — който много точно описваше живота в големия град.
Боже, колко философски съм настроена днес, помисли си тя и се зачуди защо ли е така.
В същия момент от външната врата се чу издрънчаване на ключове. В големите градове, поне в Ню Йорк, хората имат най-малко две секретни ключалки и верига.
Разнесе се леко изскърцване, когато вратата се отвори. Сакс извади глока си и се прицели в гърдите на мишената.
— Амелия — чу се стъписан шепот.
— Пусни чантата, Ник. И легни на пода по лице. Искам да виждам двете ти ръце във всеки момент. Разбираш ли?
Двамата Пуласки седяха в деликатесен магазин в Гринич Вилидж, недалеч от Шести участък.
Тони Пуласки работеше в Шести участък и двамата братя близнаци често идваха тук.
Той и Рон пиеха кафе от дебели чаши, толкова дебели, че ако някой ги чукнеше по-силно, както често се случва в заведение за хранене, нямаше да се очукат много.
От горната част на чашата на Рон обаче липсваше парченце със сърцевидна форма. Той внимаваше да не пореже устните си в острия ръб всеки път, когато отпиваше.
— И така — каза Тони, — нека изясним нещата. Ти провеждаш своеволна операция под прикритие и използваш собствени пари, за да купиш наркотик, а после веднага изхвърляш доказателството. Нямаш подкрепления от Криминалния отдел, нито от други специализирани части. Така ли е?
— В общи линии. А, и това става в най-опасната част на Ню Йорк. Статистически.
— Хубаво, че добави това в бъркотията.
Хората поглеждаха от време на време двамата братя близнаци. Те бяха свикнали с това, защото бяха абсолютно еднакви. И сега бяха облечени в подобни униформи. Тони имаше повече отличия. Той беше и по-големият.
Със седем минути.
Амелия Сакс беше казала на Рон да намери някого да му пази гърба, когато отиде на среща с наркобарона Один, докато търси каква е връзката му с Бакстър и новата дрога кеч. И единственият човек, за когото се сети Рон, беше Тони.
— Правиш това заради Линкълн, така ли?
Рон кимна. Не беше необходимо да повтаря онова, което Тони вече знаеше. Че след нараняването в главата Рон щеше да напусне полицията, ако Райм не го бе убедил да остане, като безцеремонно заяви: „Стегни се и се връщай на работа“. Райм не беше изиграл картата „Виж мен. Недъгав съм, а пак залавям лошите“. Само рече: „Ти си добро ченге, новобранец, и можеш да станеш дяволски добър криминалист, ако продължаваш да работиш. Знаеш, че хората разчитат на теб“.
— Кои хора? — попита Рон. — Моето семейство ли? Мога да си намеря друга работа.
Райм вече беше вдигнал нагоре лице така, както можеше да прави само той, когато хората не разбираха какво иска да им каже.
— Кои хора, мислиш? Говоря за жертвите, които ще умрат, защото ти ще се занимаваш с връзки с обществеността или някаква друга тъпотия, а няма да правиш огледи на местопрестъпления, за да заловиш извършителя, който ще ги убие след шест месеца. Трябва ли да ти го кажа буква по буква? Стегни се и се върни на работа. Това е последното, което ще чуеш от мен.
И Рон Пуласки се върна на работа.
— Какъв е планът ти за срещата с онзи Один? Това не е ли име на някакъв бог? Немски?
— Мисля, че скандинавски.
— Това означава ли, че е от Норвегия? Норвежец ли е?
— Не знам.
— Аха. И какъв е планът?
— Имам име. Един хлапак го знае къде ходи.
— Один, скандинавският дилър.
— Слушаш ли? Говоря сериозно.
— Продължавай — каза Тони и придоби сериозно изражение.
— Ще се срещна с Один. Ще кажа, че съм познавал Бакстър. Щял е да ме свърже с него, но са го арестували.
— Защо да те свързва с него?
— За да купя кеч. Супернаркотикът. Купувам го и после го арестувам. Влизаш ти. Та-дам! Преговаряме. Той ни казва какво е направил Бакстър и го пускаме. Бас ловя, че Бакстър го е финансирал. Казвам на Линкълн и той осъзнава, че Бакстър наистина е бил опасно лайно. Не е заслужавал чак да умре, но и не е бил кротко агънце.
Тони се намръщи.
— Не е кой знае какъв план.
Рон също сбърчи чело.
— Имаш ли други идеи? С удоволствие ще ги чуя.
— Само казвам, че планът не е кой знае какво.
— Е? — попита Рон. — Ще участваш ли?
— Какво пък, по дяволите — измърмори Тони. — От два дни не съм рискувал работата си, пенсията си, доброто си име и — какво друго? А, да, живота си. Защо не?
— Какво става?
Ник не говореше на Сакс, а на подкреплението ѝ — униформен полицай, който излезе от кухнята, слаб афроамериканец от Осемдесет и четвърти участък. Полицаят пристъпи към него и внимателно го обискира. Направи гримаса на Сакс, когато извади от джоба на якето му „Смит и Уесън“, калибър 38 мм.
— Това ли? Мога да обясня — каза Ник.
Сакс сви устни. Само пистолетът беше достатъчен, за да го приберат на топло за пет години. Тя го мислеше за по-умен.
— Белезници? — попита ченгето.
— Да — отговори Амелия.
— Хей, не е необходимо… — Гласът на Ник заглъхна.
Патрулният полицай даде оръжието на Сакс, а после щракна белезници на ръцете на Ник зад гърба му. Амелия извади патроните от пистолета и го пусна в плик за веществени доказателства. Сложи патроните в друг плик. Остави ги на масата, далеч от обсега на Ник.
— Щях да докладвам за пистолета — оправдаваше се Ник. Гласът му беше писклив, в диапазона на вината. — Щях да го предам. Не съм го носил незаконно.
Напротив, помисли си Сакс.
— Ти не разбираш — продължи той. В тона му прозвуча отчаяние. — Бях на улицата и търсех човека, за когото ти казах, че може да ми помогне да докажа, че съм невинен. Бях в „Ред Хук“, когато някакъв тип се появи изневиделица. Извади този пистолет и щеше да ме пребие и обере. Взех му оръжието. Не можех да го изхвърля. Някое хлапе можеше да го намери.
Амелия дори не си направи труда да възрази срещу лъжата.
— Джон Пероне — започна тя и го остави да се замисли.
Ник не показа абсолютна никаква реакция.
— Когато ти се срещна с Пероне, ние бяхме разположили екип пред офиса му.
— Да, Пероне беше човекът, който имаше информация за Дони. Той щеше да се разрови и да намери доказателство, че аз изобщо не съм бил наблизо до мястото на кражбата…
— Притиснахме Ралф Севил, Ник, и той те предаде. Телохранителят на Пероне. Онзи, когото си изпратил да убие Фреди Каръдърс.
Ник леко отвори уста от изумление. Очите му се стрелкаха из апартамента. Напомни на Сакс за малките рибки в аквариума на Върнън Грифит.
— Двама от нашите хора проследиха Севил до мола, където си накарал Фреди да чака. Севил се нахвърли върху Фреди на паркинга и те го арестуваха. Той те издаде — добави Амелия.
— Но…
— Севил каза на Пероне, че е убил Фреди. Такъв беше сценарият. Пероне не знае, че сме спипали Севил. В момента Фреди е под полицейска закрила.
Изражението на Ник остана невъзмутимо.
— Лъже. Копелето лъже. Той е гадняр.
— Достатъчно — тихо каза Сакс. — Престани.
Ник изведнъж се промени. Стана същински вълк.
— Как си вкарала екип при Пероне? Глупости. Блъфираш, по дяволите.
Амелия примигна от яростта му. Думите му я пронизаха като острие.
— Знаехме, че ще действаш умно и че ще смениш колите на паркинга, за да ни подведеш. Онази нощ, когато останах тук, инсталирах проследяващо приложение в мобилния ти телефон, след като ти заспа. Проследихме те до офиса на Пероне. Не можех да взема съдебна заповед, защото не чувахме какво си говорите. Но Севил ни каза, че ти си извършил кражбата от камиона на „Алгонкуин Транспорт“ близо до мост над канала Гауънъс и че ти си ударил шофьора с пистолет. Дони не е имал нищо общо. И причината да поискаш материалите от разследването, е била да си вземеш парите от онзи, който е взел откраднатите лекарства.
Ник прегърби рамене пораженски и го удари на молба.
— Върна ли се в затвора, мъртъв съм, Амелия. Или ще се самоубия, или някой ще ме очисти. — Гласът му потрепери.
Тя го огледа от главата до петите.
— Не искам да се връщаш там, Ник.
Той се успокои като обидено дете в прегръдката на майка си.
— Благодаря ти. Трябва да разбереш какво се случи преди няколко години. Не исках да извършвам кражбата. Знаеш, че мама беше болна, а Дони имаше проблеми. Стоката беше застрахована. Не беше голяма работа.
Телефонът на Сакс иззвъня. Тя погледна екранчето и изпрати съобщение в отговор. Минута по-късно външната врата се отвори и в апартамента влезе висок, строен чернокож мъж. Беше с кафяв костюм, жълта риза и тъмночервена вратовръзка. Цветовете може и да не си подхождаха, но дрехите му стояха добре.
— Я гледай! Виж ти. Пипнахме те, а? — Той прокара дългите си пръсти през късата си прошарена коса.
Ник направи гримаса.
— Мамка му.
Фред Делрей, старши специален агент на ФБР, беше известен с няколко неща. Първо, с обичта си към философията, тема, с която беше прочут дори в научните среди. Второ, с екзотичния си избор на дрехи. И трето, с необикновения си начин на изразяване. Наричаха го „говор Делрей“.
— Е, господин Ник, доста пакости сътвори, като се има предвид, че все още си горещ от пресите на пандиза.
Ник не отговори.
Делрей обърна стол с облегалката между себе си и Ник, седна и се втренчи изпитателно в него.
— Амелия?
— Фред?
— Може ли да натисна буталото?
— Направи каквото е необходимо.
Делрей сключи пръсти.
— По силата на пълномощията си, благодарение на великия щат Ню Йорк, детектив Сакс ще те арестува за много неща. Поне аз се сещам за един куп нарушения. Шшт, недей да кривиш устни така, сякаш искаш да кажеш нещо. Сега говоря аз. Тя ще те арестува и после със съгласието на нейния шеф и на моя шеф, които са доста високопоставени, ти ще работиш за мен, наречи ме Великия орел на федералното правителство.
— Какви ги…
— Шшт, тихо. Пропусна ли тази част? Ще бъдеш мой информатор, таен и доверен. О, какъв доносник ще бъдеш само. Бивше ченге, бивш затворник. Планът е да снасяш за нас. Пет години ще правиш каквото аз ти кажа и всички ще бъдем много, много щастливи. След това преминаваш на домашен арест и скоро ще бъдеш свободен да станеш портиер на входа на „Уолмарт“. Ако наемат бивши затворници. Хм. Трябва да проверя.
Делрей, бивш агент под прикритие, сега беше главният водещ офицер на информатори в Североизтока.
— Искаш Пероне — кимна Ник.
— Добър ден. Но онова момче с тирантите, Севил, вече хубавичко го натопи. Той обаче е само предястие, ордьовър, аперитив. Оттук ще продължим нататък и нагоре. Светът чака. А сега искам да чуя единствено: „Да, сър, на борда съм“. Ако не го чуя, ще стисна някои части на тялото ти, върху които не искаш белези от нокти. Заедно ли сме в играта?
Ник въздъхна и кимна.
— Доволен съм. Но… — Черното лице на Делрей се намръщи гневно. — Не те чувам и по-важното е, че микрофоните не те чуват. Имаме от тях повече, отколкото на снимачните площадки на „Биг Брадър“ и „Сървайвър“, взети заедно. Е?
— Ще го направя. Съгласен съм.
Сакс извади мобилния си телефон и се обади на детектива, който беше спрял навън в кола без опознавателни знаци.
— Трябва ми транспорт до централния арест. — Тя погледна Ник и му прочете правата. — Искаш ли адвокат?
— Не.
— Мъдро решение.
Детективът дойде, яка латиноамериканка, която Сакс познаваше от години. Рита Санчес. Тя кимна на Амелия.
— Рита, закарай го в ареста. Ще дойда веднага щом приключа с писмената работа. Повикай и служебен адвокат.
Санчес се втренчи студено в Ник. Тя знаеше историята за връзката им.
— Разбира се, Амелия. Ще имам грижата. — Тонът ѝ говореше: Боже, съжалявам, мила.
— Амелия! — Ник спря на прага и Санчес и униформеният полицай забавиха крачка. — Аз… съжалявам.
Кое е най-голямото зло?
Тя погледна покрай него към детектива и кимна. Те изведоха Ник от апартамента.
— Какво е това? — Фред Делрей кимна към спортната чанта на Ник.
Сакс я отвори и извади картина. Дъхът ѝ секна. Пейзажът приличаше на онзи, който бе харесала преди години. Много го искаше, но не можеше да си го позволи. Спомни си онази мразовита неделя, когато го бяха видели в галерия в Сохо, след като ядоха късна закуска на Брум и Западен Бродуей. Спомни си онази нощ в апартамента им, когато по стъклото на прозореца се сипеха снежинки, радиаторът потракваше и тя лежеше до Ник и мислеше за картината. Съжаляваше, че не може да си я позволи, но беше много по-щастлива, че е ченге, а не някой с по-доходна работа, който може да извади кредитната си карта „Виза“ и начаса да купи платното.
— Не знам — отговори Амелия и върна картината в чантата. — Нямам представа.
Тя извърна поглед, избърса една малка сълза от ъгълчето на дясното си око и седна да напише остатъка от доклада.
— О, Амелия — каза Том, когато тя влезе в превърнатата в лаборатория по криминалистика дневна на Райм. — Вино?
— Не, благодаря. Трябва да работя.
— Сигурна ли си?
— Да. — Сакс забеляза, че в поставките за чаши на инвалидните колички на Райм и Арчър има уиски. — Е, добре, ще изпия едно.
Болногледачът се върна след минута и погледна бутилката уиски.
— Почакай.
— Почакай — повтори Линкълн, опитвайки се отгатне мисълта му. — Какво означава това? Мразя, когато хората казват: „Почакай“. Какво да чакаме? Да спрем да се движим? Да спрем да дишаме? Да спрем мисловния си процес?
— Добре, в случая „почакай“ означава, че някой е направил нещо неприемливо, нещо, което току-що забелязах, и срещу което възразявам. Откраднали сте алкохола.
Джулиет се засмя.
— Той ми даде команда да стана, да отида там и да налея малко. Не, Линкълн, няма да поема вината заради теб. Аз съм само скромна стажантка, забрави ли?
— Ако ми беше сипала прилично количество, нямаше да има проблем — измърмори Райм.
Том грабна бутилката и излезе от дневната.
— Почакай! — извика Линкълн. — И това е правилната употреба на думата. Дори ако никой не ѝ обръща внимание.
Сакс се усмихна на размяната на реплики и насочи вниманието си към уликите. Крачеше напред-назад и оглеждаше пликовете и информацията на дъските. Често крачеше, за да изразходва енергия. Навремето, когато можеше, Линкълн Райм правеше абсолютно същото, докато мислеше за някой труден проблем в разследване.
На вратата се позвъни и Том отиде да отвори. Тихият поздрав на посетителя обясни на Райм кой е дошъл.
— Време е да се залавяме за работа — обясни Линкълн.
Сакс кимна на Мел Купър, който влезе в дневната и съблече сакото си. Беше чул за Алиша Морган и сега Райм му обясни, че тя е замърсила уликите. Купър повдигна рамене.
— Сблъсквали сме се и с по-лошо. — Мел погледна уликите от апартаментите на Грифит и Морган. — Да, добре. Ще открием някои отговори тук.
Райм остана доволен, когато видя, че очите на Купър блеснаха ярко като на златотърсач, съзрял бучка злато с големината на палец.
Сакс изваждаше латексови ръкавици от джоба си, когато телефонът ѝ звънна. Входящо съобщение.
Тя го прочете. Изпрати друго съобщение и се приближи до компютъра. Минута по-късно Амелия отвори имейл. Райм видя официалния надпис най-отгоре. Беше файл с улики от Главната лаборатория по криминалистика на Нюйоркската полиция.
— Открили са това, което се мъчех да си спомня — от онова предишно разследване. — Тя вдигна зарядния сандък, който беше изработил Върнън Грифит. Колелцата бяха същите като на снимката, която току-що беше получила от Главната лаборатория по криминалистика. — Алиша каза, че се запознала с Върнън, когато той убил някой, който го дразнел.
— Точно така.
— Мисля, че жертвата е бил Риналдо, наркодилърът — убийството, в което не отбелязвах никакъв напредък.
— Да, колелцата са същите — каза Арчър.
— Именно. И Риналдо, изглежда, е разрязан до смърт с един от тези. — Амелия кимна към дърводелските ножове и длета, които бяха иззели от апартамента на Грифит.
— Добре — рече Линкълн. — Още едно местопрестъпление, в което е замесен Грифит. Нещо по този случай, което може да ни насочи къде се крие той?
Сакс разказа в общи линии онова, което знаеше, и заключи:
— Известно ни е само, че се е качил в нелегално такси и се е отправил нанякъде в Гринич Вилидж. Нищо по-конкретно.
— Аха — тихо каза Райм, гледайки дъската. — Това ни поставя в малко по-различна позиция.
— Но Гринич Вилидж е огромен район — отбеляза Джулиет. — Ако няма начин да стесним кръга…
— Винаги поставяй под съмнение предположенията си.
— С удоволствие — отвърна Сакс. — Кое по-точно?
— Че Върнън е имал предвид Гринич Вилидж.
— Какъв друг Вилидж има?
— Мидъл Вилидж — отговори Райм и погледна Арчър. — Квартал в Куинс.
Тя кимна.
— Онзи, който ти спомена във връзка с хумуса и другите микроследи. А аз се съмнявах.
— Точно така.
— Предполагам, че в края на краищата не ни трябват два въпросителни знака.
Сакс гледаше онлайн картата на Мидъл Вилидж. Районът не беше малък.
— Имаш ли представа къде точно може да е Грифит?
— Имам — отвърна Линкълн, който също гледаше картата, припомняйки си думите на Джулиет Арчър.
Отговорите на гатанките винаги са елементарни…
— И мога да стесня кръга.
— До колко? — попита Купър.
— До около три квадратни метра.
Гробището „Свети Йоан“ в Куинс е вечното място за покой на много известни личности.
Сред тях са губернаторът на щата Ню Йорк Марио Куомо, първата жена кандидат за вицепрезидент Джералдин Фераро, легендарният фотограф Робърт Мейпълторн и не на последно място, създателят на бодибилдинга Чарлс Атлас. Амелия Сакс обаче го знаеше предимно заради връзката му с професията ѝ, така да се каже. В това католическо гробище бяха положени телата на десетки прочути гангстери в историята — Джо Коломбо, Кармайн Галанте, Карло Гамбино, Вито Дженовезе, Джон Готи и прословутия кръстник, Лъки Лучано.
Сакс спря ториното си пред входа на Метрополитън Авеню в Мидъл Вилидж, пасторален квартал по стандартите на Ню Йорк. Главната сграда приличаше на постройка от Бавария и от времето на кралица Елизабет I — с островръх покрив, кули, прозорци от оловно стъкло и тухлени стени с бяла мазилка.
Амелия слезе от колата и по навик разкопча сакото си, а после докосна с разперена длан ръкохватката на глока си, за да го намести в ориентировъчна позиция. Ако след минута някой я попиташе дали го е направила, тя нямаше да може да отговори.
Наблизо бяха паркирани два автомобила без опознавателни знаци, от местния участък. Сакс със задоволство отбеляза, че по нищо не личи, че са полицейски. Нямаше стърчащи външни антени или компютри в средата на предната седалка. Регистрационните табели бяха обикновени, като на частни автомобили, не правителствени или специални номера.
Младият патрулен полицай Келър ѝ кимна от наблюдателния си пост близо до входа.
— Може ли да отидем пеша? — попита Сакс.
— Да, и мисля, че ще е по-добре.
Амелия разбра, че той има предвид това, че всяка кола би предизвикала внимание в предимно незалесеното гробище.
— Но трябва да действаме бързо. Скоро ще се стъмни. Покрили сме изходите, но…
Те тръгнаха безшумно по асфалтираната алея. Пролетната вечер беше мека и имаше доста хора. Някои бяха сами, вероятно вдовци и вдовици. Повечето възрастни. Имаше и двойки, които бяха дошли да оставят цветя на гробовете на родителите или децата си.
След пет минути те стигнаха до безлюдна част на гробището. Двама полицаи от тактическия отряд, мускулести мъже с къси подстрижки и оборудване, вдигнаха глави. Криеха се зад гробница.
Сакс кимна.
— Той дойде тук преди половин час и не е помръднал — каза едното ченге от тактическия отряд. — Разкарахме хората. Казахме им, че ще има държавно погребение и че искаме районът да бъде чист от съображения за сигурност.
Амелия погледна към гроб на петнайсетина метра и гърба на мъж, който седеше на пейка до надгробната плоча.
— Ако побегне, има ли други екипи? — попита тя.
— О, да. На три места — отговори Келър и посочи. — Той няма къде да отиде.
— Има ли кола?
— Не, детектив.
— Оръжия?
— Не забелязахме — отвърна единият полицай от тактическия отряд.
Партньорът му поклати глава и добави:
— Но има раница на пейката, близо до него.
— Той извади нещо от нея и го остави на надгробната плоча. Ей там, виждате ли го? Огледах го с бинокъла. Прилича на играчка. Корабче или лодка.
— Това е миниатюра — отговори Сакс, без да се вглежда внимателно. — Всъщност не е играчка. Прикривайте ме. Отивам да го арестувам.
Върнън Грифит не оказа съпротива.
Иначе беше страховит противник — наистина кльощав, но Амелия видя мускули под тясната му риза. И много висок. В раницата вероятно имаше друг смъртоносен чук със заоблен край или макетен нож като онези, които тя беше намерила в Челси.
Стоманената целувка…
Грифит очевидно се изненада от внезапната поява на полицията и след като се надигна от пейката, отново седна и вдигна нагоре изумително дългите си ръце. Келър го бутна да падне на колене и после да легне на земята. Сложиха му белезници и го обискираха. Претърсиха и раницата. Нямаше пистолети и чукове, нищо, което би могло да се използва като оръжие.
Сакс предположи, че е бил потънал в размисъл за брат си, пред чийто гроб седеше. Или пък, ако вярваше в такива неща, Грифит си мислеше, че разговарят.
От друга страна, той може би мислеше за чисто практични неща. Какво ще стане по-нататък. И за случилото се през последните няколко дни.
След това полицаите му помогнаха да стане и обградени от тях, Грифит и Сакс тръгнаха към ритуалния дом на гробището. Сложиха Грифит да седне на друга пейка, оформена като покрит с патина метален гълъб. Чакаха затворническия микробус. Грифит доста щеше да се свие на задната му седалка. Но беше убил хора по такъв хитър и неприятен начин, че никой не го искаше отзад в патрулната кола, още по-малко във „Форд Торино“, въпреки че беше с белезници.
Сакс седна до него, извади касетофона си, включи го и му прочете правата. Накрая го попита дали ги разбира.
— Да. Разбира се.
Грифит имаше дълги пръсти, също като ходилата, чийто номер те знаеха. И лицето му беше продълговато, но бледо, без брада и безлично. Очите му бяха светлозелено-кафяви.
— Знаем, че Алиша Морган те е наела да убиеш няколко души, свързани с автомобил на „Ю Ес Ауто“, който е бил дефектен и е убил съпруга ѝ — продължи Сакс. — Но бихме искали да знаем повече. Ще говориш ли пред нас?
Той кимна.
— Би ли казал „да“, моля?
— О, съжалявам. Да.
— Разкажи ми със свои думи какво се случи. Тя е казала на партньора ми някои неща, но не всичко. Бих искала да го чуя от теб.
Грифит кимна и без колебание обясни как Алиша е отишла при него, след като го видяла да убива някого на улицата.
— Човек, който ме нападна — подчерта той.
Амелия си спомни, че Райм ѝ беше казал, че Грифит е предизвикал Риналдо да го нападне, но кимна насърчително.
— Ти каза, че тя ме е наела да убия Безочливите, които са произвели и продали колата, убила съпруга ѝ.
Безочливи, зачуди се Сакс.
— Но аз го направих, защото исках да ѝ помогна. Тя имаше изгаряния и порязвания и беше променена завинаги от случилото се. И аз се съгласих — продължи той.
— Алиша Морган ли искаше хората, които е мислела за виновни, да бъдат убити с някой продукт?
— Предмети, да. Защото това е убило съпруга ѝ и ранило нея.
— Разкажи ми за Тод Уилямс.
Грифит потвърди онова, което те вече предполагаха — че Уилямс, дигитален активист, бил гениален хакер и научил Върнън как да разбие „Дейта Уайз 5000“. И преструвайки се, че работи за рекламна агенция, купил базите данни за продуктите с вградени контролери на хора и фирми, които ги ползват.
Грифит добави, че той и Алиша търсили в списъка хора, които работят за „Ю Ес Ауто“, фирмата производител на горивната помпа, агенцията, направила рекламите им, и адвокатите, които са ги защитавали — Грег Фромър, Ейб Бенкоф, Джо Хеди, адвокатката по застраховането в Уестчестър.
— Къде щяхте да отидете ти и Алиша, след като убиете адвокатката Валъри Мейър?
— Не знам. Може би на север. В Канада би било добре. Всичко стана много бързо. Не съм планирал къде да отида. Как се сетихте, че съм тук? — попита Върнън. — Не съм казвал на Алиша за брат си.
— Един случай преди известно време — обясни Сакс. — Жертвата, която си убил, се казваше Риналдо.
— Безочливият.
Пак тази дума.
— Той беше наркодилър — добави Амелия.
— Знам. Прочетох историята след това. Но все пак как?
— Случаят беше възложен на мен. Една от уликите на местопрестъплението, където си го убил, беше колелце от играчка. Ти имаше заряден сандък в твоя апартамент в Челси. Със същото колелце.
Грифит кимна.
— Направих един заряден сандък за Питър. — Той посочи с глава към гроба на брат си. — Носех го онази вечер. Излязох от ресторанта и щях да дойда тук да го оставя на гроба му. — Върнън потрепери от възмущение или гняв. — Той го счупи.
— Риналдо ли?
Върнън кимна.
— Вървеше към колата си и говореше по мобилния си телефон. Не гледаше къде върви. Блъсна се в мен и зарядният сандък се счупи. Обидих го и той ме нападна. Убих го. — Грифит поклати глава. — Но как разбрахте, че съм тук?
Сакс обясни, че след като бяха свързали Върнън с Риналдо и Райм се беше досетил за Мидъл Вилидж, не им бе отнело много време да стигнат до заключението, че уликите от различните местопрестъпления — хумусът, големите количества тор и пестициди или хербициди заедно с фенола, съставна част от течност за балсамиране — може би означават, че той е посещавал известното гробище тук.
До около три квадратни метра…
Един телефонен разговор разкри, че тук е погребан Питър Грифит, братът на Върнън. Сакс се беше обадила на директора на гробището и го беше попитала дали Върнън посещава гроба. Той отговори, че не знае, но някой оставял миниатюрни мебели или играчки на гроба. Директорът добави, че нещата били изключително добре изработени. Изказа предположението, че някои посетители ги взимат, но запазил в кабинета си няколко, които бил намерил, и чакал някой да дойде да си ги поиска. Комбинацията имала характеристики на градска легенда — миниатюри и гробище — и вероятно затова хората проявявали интерес и ги взимали.
— Когато беше жив, Питър винаги харесваше нещата, които му правех. Момчешките неща, разбира се. Средновековни оръжия, маси и тронове за замъци. Катапулти и бойни кули. Оръдия и зарядни сандъци. Щеше да хареса и онази лодка, скифа „Уорън“. Върху надгробната му плоча. Къде е тя?
— В плик за веществени доказателства — отговори Сакс и се почувства принудена да добави: — Ще се грижим добре за нея.
— Вие от полицията ли наблюдавахте гроба?
— Да.
Амелия беше забелязала, че брат му е бил едва на двайсет години, когато е починал.
— Какво се случи с него? — попита тя.
— Безочливи.
— Каза го няколко пъти. Какво означава?
Грифит погледна към раницата си.
— Вътре има дневник, нали? Дневникът на брат ми. Той го диктуваше на MP3-плейър. Аз го преписвах на хартия. Мислех да го публикувам един ден. Питър е казал някои забележителни неща. За живота, за хората, за взаимоотношенията между тях.
Сакс намери подвързаната с кожа тетрадка, която имаше може би петстотин страници.
— В гимназията в Манхасет — продължи Грифит — някои от готините хлапета се сприятелили с него. Той си помислил, че го правят сериозно. Но не. Те само го използвали, за да отмъстят на момиче, което не искало да прави секс с тях. Дрогирали я, убедили Питър, че тя е някоя друга, и ги снимали в леглото. Досещаш се какво са правили.
— И са качили снимките в интернет?
— Не, това беше преди телефоните с фотоапарати и камери. Снимали ги с „Полароид“ и разпространили снимките в училище. — Той кимна към окъсаната тетрадка с кожени корици. — Последната страница. Последният откъс.
Амелия го намери.
Някои неща не преминават. Никога. Мислех, че ще преминат. Наистина го вярвах. Казвам си, че не ми трябват приятели като Сам и Франк. Те са фалшиви, безполезни. Боклуци. Лоши като Дано и Бътлър. Всъщност по-лоши, защото говорят едно, а правят друго. Казвам си, че не си струва да мисля за тях. Но напразно.
И никой не ми вярва, че не съм знаел, че е била Синди. Всички в училище и в полицията. Мислят, че съм го планирал.
Не ми предявиха обвинение, но това няма значение. Само затвърди убеждението, че съм изрод.
Върнън обезумя. Искаше да ги убие. Брат ми е избухлив и винаги иска да отмъсти на всеки, който е ядосал него или мен Мама и татко постоянно го държат под око. Неговите Безочливи. Той иска да убива Безочливите.
Не съм разярен като Върнън след случилото се с Франк, Сам и Синди. Само се чувствам уморен — от погледите, които ми хвърлят, от бележките, които оставят в шкафчето ми. Приятелите на Синди ме заплюват. Тя замина. Със семейството ѝ се преместиха да живеят другаде.
Много съм уморен.
Нуждая се от сън. Трябва да заспя.
— Самоубил ли се е? — попита Сакс.
— Фактически не, иначе нямаше да е погребан тук. Гробището е католическо. Питър се напи до забрава и подкара колата по шосе 25. Със сто и петдесет километра в час. Беше на двайсет години.
— Ами „Безочливите“? Какво означава това?
— Питър и аз сме създадени различно от другите. Изглеждаме различно. Нарича се синдром на Марфан.
Сакс не беше запозната с това. Тя предположи, че това състояние е причината за високия му ръст и непропорционално ниското тегло, дългите ръце и стъпала. За нея видът му не беше особено странен, просто друг тип телосложение. Но за съучениците му? Не им е трябвало много.
— Много ни се подиграваха — продължи Грифит. — И на двамата. Хлапетата са жестоки. Ти си хубава. Не знаеш какво е да ти се присмиват.
Нищо подобно! Когато беше тийнейджърка, Амелия беше по-голяма мъжкарана от повечето момчета и по-борбена от тях, но определено ѝ се подиграваха. Присмиваха ѝ се и в модния бизнес, защото беше жена. Същото беше и когато постъпи в полицията… и по същата причина.
— Повечето момчета ги тормозят във физкултурния салон — каза Върнън. — Но на мен най-много ми се подиграваха в часовете по трудово обучение. Всичко започна, защото бях влюбен в едно момиче от осми клас. Чух, че тя има страхотна къщичка за кукли. Затова, докато другите момчета изработваха лавици за книги и стъргалки за обувки, аз ѝ направих писалище „Нипъндейл“. Високо петнайсет сантиметра. Идеално. — Светлозеленокафявите му очи блеснаха. — Наистина беше съвършено. Момчетата се скъсаха да ми присмиват. „Върлината има къщичка за кукли.“ „Бастуна е момиче.“ — Той поклати глава. — Въпреки всичко го завърших. Подарих го на Сара и тя се ухили, сякаш ѝ беше забавно. Както когато направиш нещо хубаво за някого, а той иска повече. Или изобщо не иска нищо. Чувства се неудобно. Каза: „Благодаря“, сякаш благодари на сервитьорка. Повече не ѝ проговорих. И тя беше като останалите — арогантни, високомерни, наши. Безочливи.
Значи това било. Съучениците, които са му се присмивали и подигравали.
— А хората, отговорни за дефектната кола, с която са пътували Алиша и семейството ѝ? И те ли са Безочливи?
— Да. Хора, които те малтретират, не те зачитат, унижават те. Мислят само за себе си. Продават дефектни коли, а знаят, че са опасни. Печелят пари. Единствено това има значение за тях.
— Сигурно много си обичал брат си.
— Запазих стария си телефон с неговите гласови съобщения. Непрекъснато ги слушам. Носят ми известна утеха. — Грифит се обърна към Сакс. — Всяка утеха в този живот е хубаво нещо, не мислиш ли?
Амелия предполагаше, че знае отговора на следващия си въпрос.
— Какво се случи с момчетата, които разпространиха снимките на брат ти и онова момиче?
— О, затова се преместих в апартамента в Челси. Беше ми по-лесно да направя това, което бях решил — да ги намеря и да ги убия. Те работеха в града. Единия посякох до смърт. Сам. Другия, Франк, пребих до смърт. Труповете са в езеро близо до Нюарк. Мога да ти разкажа повече за това, ако искаш. Алиша щеше да ме убие, нали?
Сакс се поколеба.
Той щеше да разбере рано или късно.
— Да, Върнън. Съжалявам.
На лицето му се изписа примирение.
— Всъщност го знаех. Дълбоко в душата си знаех, че тя ме използва. — Той повдигна рамене. — Какво друго да очаквам? Но понякога се оставяш да те използват, защото… ами така. Самотен си или нещо друго. Всички плащаме за любовта по един или друг начин. — Грифит пак я погледна озадачено. — Ти си мила с мен. Въпреки че се опитах да убия майка ти. В края на краищата не мисля, че си Безочлива. Мислех, че си, но не е така. Може ли да ти дам нещо? — попита той след кратко мълчание.
— Какво?
— В раницата е. Книга.
Амелия погледна в раницата и намери тънко томче.
— Това ли?
— Да.
„Кратки изследвания на случаи на необяснима смърт“.
Сакс я прелисти и разгледа снимките на миниатюри на местопрестъпления. Не беше виждала такова нещо. Франсес Глеснър Лий беше създателката на диорамите. Амелия се засмя тихо, когато видя малка кукла труп, която лежи в кухня.
— Може да я вземеш. Искам да ти я подаря.
— Не ни е разрешено да приемаме подаръци. Нали разбираш?
— Така ли? Защо?
Сакс се усмихна.
— Не знам. Полицейско правило. Но не ни позволяват.
— Е, добре. Може да си я купиш, след като сега знаеш за нея.
— Непременно ще го направя, Върнън.
Приближиха се двама униформени полицаи.
— Детектив.
— Том — каза тя на по-високия от двамата.
— Микробусът дойде.
— Ще те закараме в ареста — каза Сакс на Грифит. — Няма да създаваш проблеми, нали?
— Не.
Тя му повярва.
— Той е вътре.
Роналд Пуласки отмести очи от момчето на не повече от петнайсет години и погледна към сградата, която сочеше. Мястото беше опасно, по-лошо от по-голямата част на източен Ню Йорк. Рон и децата му неотдавна бяха гледали „Хобит“ и той си спомни как джуджетата и Билбо тръгнаха към една пещера. Това място му напомни за нея. Една от онези каменни постройки, кафеникава, с цвета на засъхнала кръв, и тъмни и хлътнали прозорци като очи на труп. Някои бяха счупени, а други — надупчени от куршуми.
Мрачната, заплашителна сграда беше подходящо място Один да продава наркотици. Или да произвежда прословутия си кеч. Върхът на дрогата.
Или може би го правеше другаде, а тук изтезаваше конкуренти и заподозрени информатори.
— Сам ли е? — попита Рон.
— Не знам.
Широко отворените кафяви очи на момчето се стрелкаха из улицата. Пуласки отново беше облечен с обикновени дрехи, но пак приличаше на такъв, какъвто е — бяло ченге в квартал на чернокожи, издокаран като за под прикритие. Той полагаше усилия да не се обръща и да не поглежда към уличката, където чакаше Тони с изваден пистолет „Глок“.
— Один въоръжен ли е? — попита Рон.
— Виж, пич, само ми дай зеленото, а?
— Плащам ти хилядарка. Один обикновено носи ли оръжие?
— Това не е моят квартал. Не познавам този Один, нито бандата му. Алфо от „Ричи“ гарантира за теб и ми каза, че ще кихнеш малко зелено, ако намеря този кучи син. Чух, че той ще бъде тук, в онази сграда. Само това знам. Сигурен ли си, че не си ченге?
— Не съм ченге.
— Добре. Направих това, което трябваше. А сега, дай зеленото.
Пуласки бръкна в джоба си и уви пръсти около седмичния си доход — по пет долара, за да изглежда по-дебела пачката.
— Почакай — настойчиво рече момчето.
— Какво да чакам? — Не ми давай кинтите сега.
Рон въздъхна.
— Но нали каза…
— Чакай, чакай…
Момчето се огледа наоколо и Рон направи същото. Какво ставаше, по дяволите?
И после забеляза трима младежи, двама латиноамериканци и един чернокож, които вървяха по отсрещната страна на улицата, пушеха и се смееха. Бяха някъде на осемнайсет-деветнайсет години.
— Чакай, чакай… Не, не гледай към тях. Гледай мен.
Пуласки отново въздъхна.
— Добре. Сега. Дай ми зеленото.
Рон му даде парите. Момчето бръкна в джоба си и му връчи смачкан пакет цигари.
Пуласки се намръщи.
— Какво има вътре? Не искам да купувам нищо. Искам само да говоря с Один.
— Вътре има цигари, пич. Вземи ги. Прибери ги, сякаш са три грама крек-кокаин. Внимателно. Скрий ги. Сега!
Аха. Рон най-после разбра. Хлапето искаше да изглежда така, сякаш му продава наркотици. Създаваше си улична слава. Изграждаше доверие в себе си. Пуласки погледна тримата младежи и видя, че те са ги забелязали, но не реагираха и продължиха по пътя си.
Той погледна към сградата.
— Добре. Къде по-точно е Один?
— Не знам. Знам само, че е вътре. На твое място щях да започна от първия етаж и да продължа нагоре.
Пуласки тръгна да пресича улицата.
— Хей — извика подир него момчето.
— Какво?
— Цигарите ми.
— Нали току-що ги купих. — Рон смачка пакета и го хвърли към хлапето. — Откажи ги. Вредни са за здравето.
— Майната ти.
Момчето изчезна и Тони се присъедини към Рон. И той беше облечен като за под прикритие — черни джинси и тениска, сиво кожено яке и шапка с емблемата на „Янките“, обърната с козирката назад. Двамата се отправиха към уличката до подобната на пещера постройка.
— Какво правят там вътре?
— Нямам представа. Хлапето се кълнеше, че Один е вътре в момента. Е, не се кълнеше. Мѝсли, че е вътре. И това е единствената следа, с която разполагаме. Затова да не губим надежда.
— Имам чувството, че правят амфетамини.
Рон се надяваше да не е така. Употребяващите метамфетамин и крек са като супергерои. Дрогата им дава безумна сила и замъглява мисленето им. Ако извадеха късмет, Один нямаше да е продавач на дребно, а на едро. Може би дори беше снабдявал директно Чарлс Бакстър, когото Райм беше вкарал в затвора „Райкърс“. Все пак брокерите и адвокатите от Уолстрийт трябва да купуват хероин и кокаин отнякъде.
— Ако продава, той няма да бъде сам и ще има оръжия — каза Тони. — Попита ли хлапето?
— Да, попитах го. Не знаеше. Стоим тук от четиридесет минути. Никой не е влизал или излизал. Мисля, че това е добре.
— Така ли? — попита Тони. — А не мислиш ли, че Один и тримата му телохранители с „АК 47“ може би са довтасали преди четиридесет и пет минути?
— Тони.
— Само казвам. Добре. Влизаме.
Тони смъкна ципа на якето си, за да има по-добър достъп до глока си, и погледна брат си.
— Къде е оръжието ти?
— На глезена.
— Не. Затъкни го в колана си.
Рон се поколеба, а после надигна крачола на джинсите си. Извади пистолета и го пъхна в джоба си, където държеше остатъка от парите за дрогата. Брат му кимна. Малкият „Бодигард“ вероятно щеше да изпадне от колана на Рон или да се плъзне към слабините му.
Тони докосна ръката му.
— За последен път. Сигурен ли си, че си заслужава?
Рон се усмихна.
Двамата се приближиха до външната врата на сградата. Не беше заключена. По-точно на мястото на ключалката зееше дупка.
— Кой апартамент?
Рон поклати глава.
Не се наложи обаче да търсят много далеч. Под звънеца в средата на червената олющена врата на апартамента в дъното на втория етаж беше пъхната написана на ръка картичка.
О’Дин.
При други обстоятелства Рон би се разсмял. Ирландски, не скандинавски наркодилър.
Тони застана от другата страна на вратата.
Рон не последва примера му. Когато някой погледне през шпионката и не види никого в коридора, това означава, че посетителите са ченгета. Той натисна звънеца с каменно изражение на лицето. Потеше се, но не избърса капчиците, стичащи се от челото му. Вече беше късно.
След минута тишина отвътре се чуха стъпки.
— Кой е? — попита прегракнал глас.
— Казвам се Рон. Бях приятел на Бакстър. Чарлс Бакстър.
Рон видя сенки, които се раздвижиха под вратата. Дали О’Дин не вадеше пистолет от джоба си, чудейки се дали да застреля посетителя през вратата? Не беше умно да го направи в жилището си. Рон обаче осъзна, че О’Дин може да не е особено психически стабилен и следователно да не му пука, че ще пречука натрапник пред дома си. А колкото до някой друг наблизо, тук изстрелите бяха горе-долу нещо обичайно и хората не им обръщаха внимание.
— Какво искаш?
— Знаеш, че Чарлс е мъртъв.
— Какво искаш?
— Той ми разказа за теб. Искам да продължа с теб оттам, откъдето той е прекъснал.
От другата страна на вратата се чу изщракване.
Зареждане на пистолет? Или дръпване на предпазител?
Звукът обаче се оказа първият от отключването на няколко ключалки.
Рон напрегна мускули и плъзна ръка към пистолета си. Тони вече беше извадил глока си.
Вратата се отвори. Рон надникна вътре и огледа мъжа, който стоеше пред него, осветен в гръб от светлината на евтина лампа със скъсан абажур.
Рон прегърби рамене и си помисли: „О, боже… Какво да правя сега?“.
Линкълн Райм чу, че външната врата на къщата му се отвори и затвори. И приближаващи се стъпки.
— Това е Амелия — каза Джулиет Арчър, която беше в дневната с него.
— Познаваш по звука. Браво. Да, слухът, зрението и обонянието ти ще се подобрят. Някои лекари го оспорват, но аз правих експерименти и съм убеден, че е вярно. И вкусът също, ако не убиваш с много уиски вкусовите си рецептори.
— Аха. Е, животът е равновесие, нали?
Амелия Сакс влезе в дневната и им кимна за поздрав.
— Получи ли самопризнания от Грифит? — попита Райм.
— В общи линии. — Тя седна и им разказа историята на двамата братя — по-младият, загинал заради подигравки, а другият — все по-лабилен психически и изпълнен с желание за мъст. Разказът на Грифит съвпадаше идеално с историята на Алиша Морган.
— Безочливи — замислено каза Арчър, след като чу всичко. — Е, не предвидихме това.
Въпреки че мисловната нагласа на извършителя беше в голяма степен неразбираема за Райм, сега той трябваше да признае пред себе си, че Върнън Грифит е един от по-сложните заподозрени, пред които е бил изправен.
— Не е несимпатичен — отбеляза Сакс, изричайки абсолютно същите думи, които се готвеше да каже Линкълн. Тя обясни, че вероятно ще има споразумение с прокуратурата. — Той призна, че сме го арестували по правилата. Не иска да оспорва това. — Амелия се усмихна. — Попита дали ще му позволят да прави мебели в затвора.
Райм се зачуди дали е възможно, може би на осъдените за убийство не се разрешаваше достъп до триони, ножове и чукове със заоблен връх. Грифит май трябваше да се задоволи с изработване на регистрационни табели за автомобили.
Той погледна дъските с уликите и си помисли колко различни изглеждаха двата случая в началото, а в действителност се оказаха генетично свързани като близнаци. „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“ и „Народът на щата Ню Йорк срещу Грифит“, а сега и „срещу Алиша Морган“.
Сакс свали оръжието си, наля си кафе в чашка от сервиза, който Том беше наредил на масичката в ъгъла, и седна. Тъкмо отпи първата глътка, когато телефонът ѝ звънна. Тя прочете съобщението и се засмя.
— В лабораторията по криминалистика в Куинс са намерили изгубените салфетки от „Уайт Касъл“.
— Бях ги забравила — рече Джулиет.
— Аз не ги бях забравил, но се бях отказал от тях — каза Райм. — И какво?
— По тях няма пръстови отпечатъци, нито ДНК — прочете Сакс. — Има следи от сладка безалкохолна напитка в пропорции, които предполагат, че източникът е ресторант от веригата „Уайт Касъл“.
— Но нали… — започна Арчър.
— На салфетките е написано „Уайт Касъл“, да.
— Това е естеството на нашата професия — сега и твоята, Арчър. Всеки ден трябва да се справяме с изчезнали улики, доказателства, които не са правилно идентифицирани или пък са замърсени. Предполагам, че се случва и в епидемиологията.
— О, да. Късогледите деца, спомняш ли си? — Джулиет разказа на Амелия историята за изследването, което неправилно беше определило причината за късогледството при децата.
Сакс кимна и отговори:
— Чух и друга история по радиото. Едно време хората мислели, че ларвите спонтанно се зараждат от месото. Не си спомням подробностите.
— Да, прочута история — потвърди Арчър. — Опровергава я Франческо Реди, учен от XVII век, бащата на експерименталната биология. Яйцата са твърде малко и не се виждат с просто око.
Сакс погледна дъските с уликите, и по-точно секцията за гражданското дело, и попита:
— Какво става с делото на госпожа Фромър? Ще получи ли някакво обезщетение?
— Много е съмнително. — Райм обясни, че могат да съдят само Алиша Морган и Върнън Грифит за смъртта на Грег Фромър. Уитмор преглеждаше финансите им, но нито единият от двамата не изглеждаше много богат.
Телефонът на Арчър иззвъня.
— Отговори — подаде команда тя.
— Здравей, Джул. Аз съм.
— Ранди. Слушат те и Линкълн и Амелия.
Брат ѝ.
Те си размениха поздрави.
— Ще бъда там след десетина минути.
— Приключихме случая — каза Джулиет.
— Сериозно? Е, смаян съм. Били много ще се радва да чуе всичко. Между нас казано, много му харесва идеята за Мама Ченге. Той рисува комикс. Ти си главната героиня. Но не си ме чувала да го казвам. Ще бъде изненада. И така. В момента шофирам без хендсфри и говоря по телефона. Не казвай на полицията. Ха!
Те прекъснаха разговора.
Арчър погледна Сакс.
— Когато се записах в курса на Линкълн, аз разбира се, знаех за теб, Амелия. Всеки, който следи борбата с престъпността в Ню Йорк, знае за теб. Ти си велика, както би се изразил синът ми. Бих казала „известна“, но „епична“ ми се струва по-подходящо. Знаех, че работиш с Линкълн и че си негова партньорка, но не знаех, че си му партньорка и в живота. Разбрах го, като ви гледах през последните няколко дни.
— Ние сме заедно отдавна. И по двата начина — усмихна се Сакс.
— Не бях сигурна какво да очаквам, но вие сте като всяка друга двойка — щастливи, тъжни, ядосани.
Райм се подсмихна.
— Караме се, и още как. Имаме едно пререкание от няколко седмици.
— Бясна съм, че той се отказа от разследванията — без да се усмихва, каза Амелия.
— А аз съм бесен, че тя е бясна, че се отказах.
— И че открадна моя експерт криминалист — добави Сакс.
— Нали си го върна накрая — измърмори Линкълн.
— Когато ми поставиха диагнозата — каза Арчър, — реших, че ще живея сама. Е, с Били от време на време, според споразумението за попечителство, и с болногледач, разбира се. Някой като Том. Макар че не знам дали ще намеря такъв като него. Той е бижу.
Райм погледна към сводестия вход на дневната.
— Няма по-добър. Но това да не излиза от стаята.
Арчър се усмихна престорено свенливо.
— Сякаш не го знае — отбеляза тя и продължи: — Реших никога повече да нямам връзка с мъж и дори да не си помислям за това. Да работя новата си професия, която е удовлетворяваща и предизвикателна. Да отгледам сина си възможно най-добре. Да имам приятели, които могат да се справят с парализата ми. Не е животът, който бях планирала, но изглеждаше приличен. И после срещнах един човек. Неведоми са пътищата Божии. Случи се преди около три месеца, точно след като неврологът потвърди, че недъгът вероятно ще бъде сериозен, както са предполагали. Мъжът се казва Брад. Запознахме се с него на рождения ден на сина ми. Самотен баща. Лекар. Между нас наистина припламна искра. Казах му за тумора и за операцията. Той е кардиолог, но познава в общи линии заболяването. Изглежда не му пукаше и се срещахме известно време.
— Но ти скъса с него — обади се Сакс.
— Да. След година вероятно ще съм неподвижна. Брад тича за здраве и плава с лодка. Това не е комбинация, която намираш в една и съща колонка в сайтовете за запознанства, нали? Той много се разстрои, когато му казах. Но знаех, че така е най-добре и за двама ни. — Джулиет се засмя. — Разбирате ли за какво намеквам?
Райм не разбра, но забеляза, че Амелия леко се усмихва.
— И после видях вас двамата заедно — продължи Арчър. — Започнах да мисля, че може би съм сгрешила. Снощи се обадих на Брад. Ще се видим този уикенд. Кой знае? Може пък след шест месеца да сме сгодени. Като вас двамата. Насрочили ли сте дата за сватбата?
— Още не. Но скоро ще го направим.
Арчър се усмихна.
— Линкълн романтично ли ти предложи?
— Едва ли съм коленичил — измърмори Райм.
— Мисля, че каза: „Изглежда няма обективна или практическа причина да не се оженим. Какъв е твоят принос по въпроса?“ — отвърна Амелия.
Джулиет се засмя.
Райм се намръщи.
— Няма нищо смешно. Представих точна преценка на ситуацията, съчетана с молба за допълнителна информация, която може да помогне за достигане до заключение. На мен ми звучи абсолютно логично.
Арчър погледна лявата ръка на Амелия.
— Забелязах пръстена ти. Много е красив.
Сакс вдигна ръка, показвайки двукаратовия син камък.
— Линкълн го избра. От Австралия е.
— Сапфир ли е?
— Не, диамант.
— Не е особено ценен — аналитично отбеляза Райм. — Но е рядък. Заинтригува ме цветът. Син е заради разпръснатия в матрицата химичен елемент бор. И между другото е полупроводник. Единственият диамант, който има това свойство.
— Ще ходите ли на меден месец?
— Мисля да отидем в Насау — отговори Райм. — Последния път, когато бях на Бахамските острови, едва не ме застреляха и не се удавих. В рамките на пет минути. Бих искал да отида пак и да прекарам по-спокойно. Пък и имам приятел, когото искам да видя. Съпругата му прави превъзходни панирани рапани.
— Очаквам покана за сватбата.
Сакс наклони глава настрани.
— Има няколко свободни места за сватбения купон.
— Само кажете и ще дойда.
На вратата се позвъни. Райм погледна монитора. Братът на Джулиет беше дошъл да я вземе. Том го въведе в дневната. Ранди кимна за поздрав на Райм и Сакс и забърза към сестра си.
— Добре ли си, Джул? Лицето ти!
— Не, не, всичко е наред. Леко нараняване.
Тя обърна инвалидната си количка към Линкълн.
— Пак ще изляза за малко от ролята си.
Той озадачено повдигна вежди.
Джулиет стана, приближи се до Райм, обви ръце около него и силно го прегърна. Поне това беше логическото му заключение, защото не можеше да почувства притискането. Арчър прегърна по същия начин и Амелия и после отново седна в инвалидната количка. Брат ѝ я забута към изхода.
— И утре да дойдеш рано — извика Райм и се засмя, когато тя вдигна палеца на лявата си ръка. — Щом те излязоха, той каза: — Говорих с майка ти. Тя е в добро настроение. Кога е операцията?
— Утре следобед.
Линкълн се вгледа в бледото лице на Сакс, която надничаше през прозореца.
— А другата ситуация? — Той имаше предвид Ник. Онази вечер Амелия му беше разказала всичко за изненадващата му поява, за подозренията си и че е прекарала нощта в апартамента на Ник, за да инсталира проследяващо приложение в телефона му.
Какво предисловие! Моля те, продължавай, Сакс!
Тя не реагира веднага. Седеше неподвижно и гледаше към Сентръл Парк.
— Нещата се оказаха точно такива, каквито се опасявах. Всъщност по-лоши. Той поръча убийството на един човек.
Райм направи гримаса и поклати глава.
— Съжалявам.
— Фред ще му бъде водещ агент известно време. Ще спипаме още пет-шест души, високопоставени във веригата на организираната престъпност. И после ще го пуснем.
— Не ми каза едно нещо, Сакс.
Ратановият стол, на който седеше Амелия, издаде неповторимото си изскърцване, когато тя се обърна към Линкълн. Наклони глава настрани и отметна назад косата си. Райм я харесваше с разпусната, а не с прибрана на кок коса.
— Какво?
— Защо се усъмни в Ник? Всичко, което той ти е казал, поведението му… звучеше правдоподобно. Поне на мен.
— Интуиция — отговори Сакс след кратко мълчание. — Знам колко много мразиш тази дума. Но това беше. Не мога да го определя точно. Нещо не пасваше. Майка ми обърна внимание и на нещо друго. Ник твърди, че е поел вината заради брат си. Тя обаче каза, че ако той наистина е държал на мен, никога не би го направил. Ник беше награждавано ченге. Имаха му доверие. Ако бяха арестували брат му, можеше да уреди нещо с прокурора за присъдата и да помогне на Дони да се включи в някоя програма в затвора. Можеше да организира операция за арестуването на Делгадо. Между другото, това за Делгадо е било лъжа, но отначало не разбрах. Така или иначе Ник не би трябвало да поема вината. — Амелия се усмихна и сочните ѝ устни без червило образуваха полумесец. Нямах абсолютно никакво доказателство, само някакво вътрешно чувство в стомаха.
— Не. Сърцето ти го е подсказало. Понякога това е по-добро от всякакви доказателства.
Тя примигна учудено.
— Но не си ме чувала да го казвам, Сакс. Никога не си ме чувала да го казвам.
— По-добре да отивам при мама. — Амелия го целуна страстно в устата. — Тя би трябвало да се оправи бързо. Липсва ми оставането през нощта тук.
— И на мен ми липсва, Сакс. Много.
Райм вдигна глава от монитора, на който играеше шах срещу общо взето умна, но лишена от въображение компютърна програма.
— Влез — каза той на посетителя, който се суетеше на входа на дневната, а на микропроцесора рече: — Бяла кралица на Е7. Шах.
Линкълн остави софтуера да мисли върху този ход, отдалечи инвалидната си количка от работната станция и се обърна към Рон Пуласки.
— Къде се изгуби, новобранец? Пропусна кулминацията, кресчендото, развръзката на случая Грифит. И сега пристигаш за финала. Колко тъпо.
— Ами бях зает с онзи другия случай.
Райм разбра, че Пуласки мисли за нещо важно.
— Чу ли се с Амелия? За Грифит? — попита той.
Рон кимна и седна на ратановия стол.
— Тъжна личност. Тъжна история.
— Беше, да. Но в очите на закона отмъщението е също толкова неприемлив мотив като сексуалната похотливост или тероризма. Виж, омръзна ми да се преструвам. Тъй като случаят приключи, няма причина да си тук. Какво има?
Погледът на младия полицай остана прикован в миниатюрен скрин, изработен от Грифит. После той отмести очи към кухненската маса и я гледа, докато очевидно стана време да отговори.
— Другият случай.
— Гутиерес.
Пуласки погледна Райм.
— Начинът, по който го каза, Линкълн. Знаеш, че не е бил Гутиерес.
— Предположих. Не беше трудно.
— Джени ме нарича прозрачен.
— Да, има нещо такова в теб. Не че е лошо. — Райм се подсмихна и си напомни да не подценява младия мъж. На Рон, изглежда, не му пукаше дали е хубаво или лошо.
— Другият случай?
— Продължавай.
— Случаят Бакстър — отвърна Пуласки и без да е необходимо, погледна към бялата дъска в ъгъла, обърната с гръб към тях като ядосана съпруга.
Райм не се беше досетил за това. В съзнанието му се оформиха няколко идеи, но централното място не заемаше той, а колегата му.
— Прегледах материалите от разследването. Знам, че е приключило, но пак ги прегледах. И открих някои недовършени неща.
Линкълн си спомни въпросите на Арчър — защо Бакстър бе пропуснал да спомене през следователите за складовото помещение далеч от дома му. Но топката отново беше у Пуласки.
— Какви? — попита Райм.
— Ами едното беше доста интересно. Прегледах записките на детективите и видях имената на всички, с които Бакстър се е срещал през последната година и нещо. Едното име ми се стори особено интересно. Някой си Один.
— Не съм го чувал.
— Името беше в писмен препис на устни свидетелски показания и беше написано О-Д-И-Н. Оказа се, че „О“ е с апостроф и името е О’Дин.
— Ирландско, а не като на скандинавското божество — отбеляза Райм.
— Поразпитах тук-там, прегледах още записки. Нямаше много. Но открих, че този О’Дин има връзка със света на дрогата в Бруклин, по-точно с някакъв нов вид наркотик, за който говореха хората по улиците. Синтетичен. Името му, изглежда, беше кеч. Но детективите в разследването не бяха проследили тази улика. Предполагам, защото Бакстър…
— Можеш да го кажеш, новобранец. Защото Бакстър е умрял.
— Да. Но аз я проследих.
— Неофициално?
— Донякъде.
— Тя е донякъде бременна?
— Най-после разкрих самоличността му. О’Дин беше в Ню Йорк. Защо Бакстър, важна финансова клечка, би имал нещо общо с бандит от източен Ню Йорк? Отидох да говоря с О’Дин, за да разбера…
— Дали Бакстър е нещо повече от измамник?
— Точно така. Исках да докажа, че той е финансирал новата дрога. Че е използвал оръжието, което ти намери, и че е убивал хора. Уликите бяха двусмислени, не забравяй, Линкълн. Имаше въпроси. Може би Бакстър наистина е бил опасен.
— И в такъв случай е било правилно, че той беше задържан за насилствено престъпление — тихо каза Райм.
Пуласки кимна.
— За да не се чувстваш виновен за смъртта на невинен човек, а да си убеден, че си хвърлил в затвора опасен престъпник. И ако успея да докажа това, тогава ти отново да започнеш да се занимаваш с разследвания. Това е истината, Линкълн.
Райм се засмя.
— Въпрос за шестстотин и четиридесет хиляди долара, новобранец. И какъв е отговорът?
— Брат ми и аз открихме О’Дин. В източен Бруклин.
Райм озадачено повдигна вежди.
— Той е свещеник, Линкълн.
— Какво?
— Отец Франсис Зейвиър О’Дин. Има клиника в Браунсвил. А наркотикът, с който е свързан? Рон поклати глава и се усмихна тъжно. — Нова форма на метадон, с която лекува пристрастените. И не се нарича „кеч“. Това е името на клиниката на отец О’Дин. Комуна „Единство и човеколюбие“. — Пуласки въздъхна. — А Бакстър? Той е бил един от главните дарители.
Оказваше се, че пистолетът наистина е бил на бащата на Бакстър, сувенир от един от трудните периоди в живота му. А барутният нагар е бил от остатък върху двайсетдоларова банкнота, наркотикът — от същата или от друга банкнота, и смазката — от спортния магазин, откъдето Бакстър беше купил последния подарък за сина си.
— Ще ти кажа всичко, Линкълн. Може да се наложи клиниката да затвори, ако отец О’Дин не намери друг, който да го подкрепя.
— Тогава аз съм отговорен не само за смъртта на невинен човек, но и съм попречил на не знам колко млади хора да престанат да се шляят по улиците и да водят продуктивен живот?
— Мамка му. Исках само да помогна, Линкълн. Да се върнеш на работа. Но… това открих.
В науката не можеш да пренебрегнеш фактите.
Райм обърна инвалидната си количка и отново погледна миниатюрните мебели, които Върнън Грифит беше изработил толкова внимателно и безупречно.
— Както и да е — каза Пуласки. — Сега разбирам.
— Какво?
— Защо правиш това. Защо се отказа от разследванията. Ако се издъня, и аз вероятно ще направя същото. Ще напусна полицията. Ще работя нещо друго.
Без да откъсва очи от миниатюрите на Върнън Грифит, Райм каза с прочувствен глас:
— Лош избор.
— Какво?
— Да напуснеш, защото си се издънил. Абсолютно лоша идея.
Пуласки сбърчи чело.
— Не разбирам, Линкълн. Какво искаш да кажеш?
— Знаеш ли с кого говорих преди час?
— Нямам представа.
— С Лон Селито. Попитах го дали се нуждае от помощ в някои разследвания.
— Разследвания? Криминални?
— Последния път, когато проверих, той не беше социален работник, новобранец. Разбира се, че криминални. — Райм доближи количката си до младия полицай.
— Ами надявам се, че разбираш защо съм малко озадачен.
— Глупавата последователност е кумирът на ограничените умове.
— И аз харесвам Ралф Уолдо Емерсън, Линкълн. И мисля, че е „малките умове“.
Така ли беше? Вероятно. Райм кимна в знак на съгласие.
— Но това все още не обяснява защо.
Линкълн Райм подозираше, че отговорът е следният: ако преброиш всички причини да не следваш онова, което знаеш, че иска сърцето ти, ще бъдеш абсолютно парализиран (думата му хареса). Това означава, че трябва да пренебрегнеш всеки глас, който крещи да напуснеш, да се оттеглиш, да се колебаеш, да спреш или да се усъмниш, независимо дали е улика, която те е затруднила, изтощение, което те изкушава да си починеш, или стъписването, че един човек лежи мъртъв в гроб, който ти безразсъдно си му изкопал.
— Нямам представа, новобранец — отговори той. — Абсолютно никаква. Но е така. Отиди да разчистиш календара си. Ще ми трябваш утре рано сутринта. Ти и Амелия. Трябва да довършим случая с Неизвестния заподозрян 40 и после да видим какво ще предложи Лон.
— Разбира се, Линкълн. Добре.
Докато излизаше, Рон Пуласки се зачерви и изражението на лицето му можеше да се опише само като сияещо.
Райм смяташе, че никой никога не трябва да показва това изражение.