Стоманения плъх

23.

— Що се отнася до това, какво ще правим, отговорът е очевиден — отвърнах аз. — Оставаме тук, докато суматохата не поутихне. Което би трябвало да стане сравнително бързо, защото пазарната цена на мъртвия роб не е особено висока.

— Но аз се чувствам съвсем здрав.

— Забравяш, че ако се използват непрекъснато, невропрангите могат да убиват. Така че, когато пътят ни стане чист, тръгваме към най-близкото селище, за да превържем раната ти.

— Има доста кръв, но едва ли е нещо повече от обикновена драскотина.

— Отравяне на кръвта и инфекция. Първо ще се погрижим за раната. — Обърнах се към Дренг. — Познаваш ли фермери, които да живеят тук наблизо?

— Не, но вдовицата Апфелтрий е точно оттатък хълма, покрай изсъхналото дърво през края на блатото…

— Чудесно. Ще ни покажеш пътя, сега няма нужда да ни го обясняваш. — Отново се обърнах към Офицера. — А след като ти оправим гърба?

— След това, Джим, ще постъпим във войската. След като вече си наемник, това е най-подходящо. Войската лагерува в крепост, а в нея трябва да има заключена стая, в която държат всички пари. Докато ти упражняваш военната си професия, аз, както се казва, ще обирам парсата. За да извършим това благородно дело, имам предвид една конкретна войска. Онази, която служи на капо Димонте.

— Не при капо Димонте! — изхленчи Дренг и започна да скубе косата си с две ръце. — Той е невероятно зъл, всеки ден изяжда по едно дете на закуска, всичките му мебели са тапицирани с човешка кожа, пие от черепа на първата си жена…

— Стига! — нареди Офицера и Дренг замълча. — Очевидно е, че той има лоша слава тук, в земите на капо Докия. Причината се крие във факта, че Димонте е негов заклет враг и периодично му обявява войни. Сигурен съм, че не е по-лош — нито по-добър — от който и да е друг капо. Но има едно преимущество. Враг е на нашия враг.

— Следователно, да се надяваме, е наш приятел. Правилно. Имам един дълг към стария Докия и нямам търпение да му го върна.

— Човек не трябва да е злопаметен, Джим. Това затъмнява погледа и пречи на работата. А сега тя е да приберем парите, не да търсим отмъщение.

Кимнах в знак на съгласие.

— Разбира се. Но докато ти обмисляш грабежа, няма причина да не си доставя удоволствие с един малък реванш.

Виждах, че не одобрява чувствата ми, но не бях в състояние да достигна неговото олимпийско спокойствие. Болест на младостта навярно. Промених темата.

— А след като изпразним съкровищницата?

— Ще разберем как местните се свързват с инопланетните контрабандисти като онези венианци. С очевидната цел да напуснем този затънтен и досаден свят колкото можем по-скоро. За да постигнем това, може би ще се наложи да станем религиозни. — Той се подсмихна на смаяното ми изражение. — Подобно на самия теб, момчето ми, аз съм обучен хуманист и не изпитвам потребност от помощта на свръхестественото. Но изглежда, че техниката тук на Спиовенте — каквато и да е тя — е в ръцете на някакъв орден, известен с името Черните монаси.

— Не, стой надалеч от тях! — простена Дренг. — Те знаят неща, които подлудяват хората. От техните работилници идват всички неестествени устройства. Машини, които пищят и сумтят, които говорят с небесата, също и невропрангите. Избягвай ги, господарю, моля те!

— Младият ни приятел казва истината — рече Офицера. — Освен страха пред непознатото, разбира се. Посредством някакъв процес, който в момента не е от значение, цялата техника на този свят се е съсредоточила в ръцете на ордена на Черните монаси. Нямам представа към коя религия се отнасят — ако изобщо има такава — но важното е, че те доставят и ремонтират машините, които видяхме. Това им осигурява известна закрила, тъй като, ако някой капо ги нападне, другите ще се втурнат да ги защитават, за да осигурят достъпа си до металните плодове на техниката. Може би за заминаването си оттук трябва да се обърнем именно към тях.

— Поддържам предложението. Да се присъединим към армията, да отмъкнем колкото можем повече пари, да се свържем с контрабандистите — и да им платим, за да ни измъкнат оттук.

Дренг беше зяпнал от всички тези прекалено дълги за него думи и от устата му течеше слюнка. Очевидно не успяваше да следи много от онова, което обсъждахме, действието бе повече в стила му. Той безшумно излезе на разузнаване и още по-тихо се върна. Наоколо нямало никой и пътят бил съвсем чист. С малко подкрепа от наша страна Офицера вече можеше да върви, а къщата на вдовицата не беше толкова далече. Въпреки уверенията на Дренг тя трепереше от страх, когато ни пусна в колибата си.

— Пушки и саби. Убийства и смърт. Аз съм обречена, обречена.

Въпреки мърморенето си, подсилено още повече от примляскването на беззъбите й венци, тя изпълни нарежданията ми и постави на огъня гърне с вода. Отрязах ивица плат от одеялото си, кипнах го във водата и с него превързах раната на Офицера. Бе тясна, но дълбока. Убедихме вдовицата да се раздели с част от запасите си от контробанден алкохол и когато облях с него откритата рана, наставникът ми потръпна. Надявах се, че алкохолното съдържание е достатъчно високо, за да изпълни ролята на антисептик. Използвах нова ивица стерилизирано във вода одеяло като бинт и това в общи линии бе всичко, което можех да направя.

— Отлично, Джеймс, отлично — рече той и внимателно наметна скъсаното сако на раменете си. — Не си си губил времето в детската организация. Хайде сега да благодарим на добрата вдовица и да тръгваме, тъй като е очевидно, че присъствието ни я тревожи.

Поехме по открития, покрит с коловози път. Всяка следваща крачка ни отдалечаваше от капо Докия. Дренг беше наистина добър снабдител. Отклоняваше се в овощните градини за плодове или изравяше ядивни грудки от полята, покрай които минавахме, някои даже ги измъкваше изпод носа на законния собственик, който само докосваше с длан перчема си при вида на оръжията ми. Гаден свят, който уважаваше единствено силата. За първи път започнах да оценявам качествата на планетите от Съюза.

Когато стените на крепостта се извисиха пред нас, наближаваше късен следобед. Бе малко по-красива от онази на Докия, или поне така изглеждаше от разстояние, защото се намираше на остров по средата на езеро. С брега я свързваше издигнат над водата път и подвижен мост. Дренг отново трепереше от страх и с радост остана на брега заедно с Офицера, докато аз се изправях пред опасностите на крепостта. Закрачих с войнишка стъпка по каменния път, после минах по моста. Двамата стражи ме изгледаха с явна подозрителност.

— Добрутро, братлета — весело извиках аз, преметнал пушката през рамо, стиснал сабята в ръка, с прибран корем и изпъчени гърди. — Това ли е замъкът на капо Димонте, известен нашир и длъж по земята с красотата и силата на оръжието си?

— Кой се интересува?

— Аз. Въоръжен и силен войник, който желае да се наеме на негова служба.

— Ти решаваш, братле, ти решаваш — без да крие мрачното си настроение отвърна той. — През портата, после през двора, третата врата отдясно, питай за Сиър Сранк. — Стражът се наведе към мен и прошепна. — Срещу три гроша ще ти дам един съвет.

— Готово.

— Дай парите.

— По-късно. Точно в момента съм малко притеснен.

— Трябва да е така, щом искаш да се наемеш тук. Добре, тогава пет гроша за пет дни. — Кимнах в знак на съгласие. — Той ще ти предложи съвсем малко, но ти не приемай за по-малко от два гроша на ден.

— Благодаря за вересията. Ще ти се отплатя.

Минах през портата и намерих третата врата. Тя бе отворена, за да пропуска последните слънчеви лъчи, и дебел, плешив мъж драскаше по някакви документи вътре. Когато сянката ми падна върху масата, човекът вдигна поглед.

— Махай се оттук — извика той и се почеса по главата толкова силно, че на светлината проблесна дъжд от пърхот. — Казах ви всичко, никакви пари до по-следващата сутрин.

— Аз все още не съм постъпил, нито пък ще го направя, ако плащате на войниците по този начин.

— Извинявай, добри ми странниче, слънцето ми блести в очите. Влез, влез. Искаш да се наемеш? Разбира се. Пушка и сабя — и амуниции?

— Намират се.

— Чудесно. — Дланите му прошумоляха, когато ги потри една в друга. — Храна за теб и ординареца ти, и един грош дневно.

— Два гроша дневно и възстановяване на всички изразходвани амуниции.

Той се намръщи, после сви рамене, надраска нещо на един от листовете и го побутна към мен.

— Едногодишен договор с право на преразглеждане на заплатата след изтичането му. Тъй като не можеш да четеш и да пишеш, надявам се ще успееш да драснеш неграмотното си кръстче тук долу.

— Мога да чета достатъчно, за да видя, че договорът е четиригодишен, което ще поправя, преди да подпиша. — Така и сторих. Подписах се с името на съдията Никсън, знаейки отлично, че ще напусна много преди изтичането на срока. — Ще доведа ординареца си, който чака навън, заедно с престарелия си баща.

— Няма извънредна храна за бедни роднини! — великодушно изръмжа той. — Ще разделяш с него своята.

— Съгласен — отвърнах аз. — Много си щедър.

Върнах се при портата и махнах на спътниците си да дойдат.

— Имаш дълг към мен — рече стражът.

— Ще ти платя, когато ми плати онази крастава жаба.

Той изсумтя в знак на съгласие.

— Ако си мислиш, че той е гаден, почакай да видиш капо Димонте. Нямаше да вися в този смрадлив коптор, ако не беше извънредната плячка.

Спътниците ми бавно се приближаваха. Офицера едва не влачеше дърпащия се Дренг.

— Извънредна плячка ли? Скоро ли ще я дават?

— Веднага след края на битката. Тръгваме утре.

— Срещу капо Докия ли?

— Де такъв късмет. Говори се, че бил претъпкан със скъпоценности и златни монети. Би било чудесно да участваш в подялбата на такава плячка. Но не този път. Казаха ни само, че потегляме на север. Трябва да е за изненадващо нападение над някого, навярно приятел, и те не искат да изтече информация. Правилно. Хвани врага със спуснат мост и битката наполовина е спечелена.

Замислих се над тази военна мъдрост и поведох малкия си отряд в указаната посока. Войнишките жилища, макар и да не ставаха за рекламни туристически брошури, определено бяха по-добри от робските. Дървени койки със сламеници за войните и малко слама отдолу за ординарците. Трябваше да уредя нещо за Офицера, но бях сигурен, че с подкуп ще реша този въпрос. Седнахме заедно на койката, а Дренг отиде да намери кухнята.

— Как е гърбът? — попитах аз.

— Боли ме, но това е дребен проблем. Малко ще си почина, после ще огледам мястото…

— Това може да почака до сутринта. Последните два дни бяха напрегнати.

Храната бе някаква яхния, в която плуваха парчета месо от безименна птица. Трябваше да е птица — по парчетата все още имаше перушина. Разделихме порцията на три равни части и я изгълтахме. Свежият въздух и ходенето определено влияеха добре на апетита. Имаше и дажба кисело вино, което не пожелах нито аз, нито Офицера. Дренг обаче го изгълта за секунди. После се търколи под койката и високо захърка.

— Ще се поогледам наоколо — казах аз. — Почини си на койката, докато се върна…

Прекъсна ме пресеклив рев на сигнална тръба. Вдигнах поглед и видях, че пишман музикантът се е изправил на вратата. Мъжът издаде още един тръбен рев. Бях готов да го сграбча за гърлото, ако опиташе да го направи отново, но той отстъпи настрани и се поклони. Мястото му зае слаба фигура в синя униформа. Всички войници, които гледаха, леко наведоха глави или разтърсиха оръжията си за поздрав, затова аз ги последвах. Не можеше да е друг освен самия капо Димонте.

Беше толкова слаб, че като че ли нямаше стомах. Или имаше проблеми с кръвообращението, или кожата му бе синкава по рождение. Малките му червени очички гледаха от сини очни кухини, докато държеше синкавата си брадичка със синкавите си пръсти. Той подозрително се огледа, после заговори. За сметка на слабото му тяло, гласът му кънтеше с дълбока сила.

— Войници мои, имам добри новини за вас. Подгответе оръжията си, защото тръгваме в полунощ. Ще вървим усилено, за да стигнем гората Пинета преди зазоряване. Ще дойдат само войните и ще бъдем леко въоръжени. Ординарците ви ще останат тук, за да се грижат за вещите ви. През деня ще се крием в гората и ще продължим утре вечер. През нощта ще се срещнем със съюзниците си и ще се обединим с тях, за да нападнем врага на разсъмване.

— Имам въпрос, капо — извика един от мъжете. Беше сивокос и покрит с белези, очевидно ветеран от много битки. — Срещу кого се отправяме?

— Ще ви кажат преди самата атака. Ще победим само с изненада.

От всички страни се разнесе мърморене, когато ветеранът отново извика:

— Щом името на врага ни е тайна, поне ни кажете кои са съюзниците ни.

Капо Димонте не остана доволен от въпроса. Той се почеса по брадичката и пръстите му започнаха да си играят с ефеса на сабята му. Мъжете чакаха. Очевидно се нуждаеше от доброволната ни подкрепа, затова накрая отговори:

— Всички ще се зарадвате да чуете, че ще имаме съюзници с огромна сила и воля. Освен това те имат бойни машини, които могат да разбият и най-яката стена. С тяхна помощ можем да превземем всяка крепост, да победим всяка армия. Имаме късмет, че се сражаваме на тяхна страна. — Той стисна устни с очевидно нежелание да продължи, но знаеше, че трябва да го направи. — Победата ни е сигурна, тъй като нашият съюзник не е никой друг… освен самия орден на Черните монаси.

Последва продължително мълчание, заменено по-късно от гневни викове. Смисълът на всичко това ми убягваше, но въпреки това изобщо не ми харесваше.