Стоманения плъх

28.

Това беше победно пътуване. Смеех се гласно, пеех и радостно надувах свирката. Когато първоначалният ми ентусиазъм поутихна, преместих царицата на въображаемата ми шахматна дъска и се замислих какво да правя сега. Свистенето на пара и тракането на машинарията ме разсейваше. Започнах да разглеждам пулта за управление, докато открих копче, с което се изключваха специалните ефекти. Парата кипеше при желание, а звуците бяха просто запис. Изключих ги и спокойно продължих към крепостта на капо Димонте. Когато пристигнах, беше късен следобед, но плановете ми вече бяха съвършено готови.

Излязох иззад последния завой и поех по пътя над езерото, като предварително бях включил парата и звуковите ефекти на пълна мощност. Бавно напредвах към портата, така че стражите да ме разпознаят. Те отчасти бяха поправили подвижния мост, който бе вдигнат много преди да стигна до него, и когато спрях пред пропастта, подозрително надзърнаха към мен.

— Не стреляйте! Приятел съм! — извиках аз. — Член на войската ви и близък съратник на капо Димонте. Веднага пратете да го повикат, защото знам, че иска да види новата си парна кола.

Наистина искаше. Веднага щом спуснаха моста, той мина по него и погледна нагоре към мен.

— Откъде взе това? — попита капото.

— Откраднах го. Качете се при мен и ще ви покажа някои интересни нещица.

— Къде е сънотворният газ? — попита той, докато се качваше по стълбичката.

— Не съм си правил труд да го търся. С тази машина разработих още по-добър и по-безопасен план. Това не е обикновена парна кола, както, надявам се, вече сте забелязали. Това е нов, подобрен модел с някои интересни добавки, които ще привлекат вниманието ви…

— Идиот такъв! За какво говориш? — Той дръпна сабята си нагоре от ножницата, после я върна на място. Какъв бързо възпламеним характер!

— Ще ви демонстрирам, капо, тъй като едно действие говори повече от хиляда думи. Освен това предлагам да седнете тук и да си сложите колана, както съм направил аз. Гарантирам ви, че демонстрацията ще ви впечатли.

Ако все още не беше впечатлен, поне изгаряше от любопитство. Той закопча колана и аз се върнах на заден ход на отсрещния бряг на езерото. Карах бавно и бях включил хриптенето и тракането. Спрях колата и се обърнах към него.

— Какво ще кажете за скоростта на това нещо? С каква скорост сте свикнали?

— Скорост ли? Искаш да кажеш колко бързо се движи ли? Това е превъзходна машина и е по-бърза даже от моята собствена.

— Още не сте видели нищо, капо. Първо — обърнете внимание на това.

Изключих звука и парата и той разбиращо кимна.

— Намалил си огъня и сега тя не се движи.

— Точно обратното. Просто я накарах да млъкне и никой не може да чуе приближаването й. Готова е за потегляне и наистина ще потегли. След като ми отговорите на един въпрос. Ако тази кола принадлежеше на враг и се появеше тук, войниците, ви щяха ли да имат време да вдигнат моста, преди да мине по него?

Той подигравателно изсумтя.

— За какъв глупак ме взимаш, та да ми задаваш такива въпроси? Преди колата да успее да изпълзи по пътя, мостът може да се вдигне и да се спусне неколкократно.

— Наистина ли? В такъв случай дръжте се и гледайте какво може да направи това сладурче.

Натиснах газта и машината се понесе напред в почти пълна тишина. Чуваше се бръмченето на двигателя, гумите шумоляха по гладките камъни. Все по-бързо към портата, която със застрашителна скорост растеше пред нас. Застаналите там стражи се хвърлиха настрани точно навреме, а ние с трясък се блъснахме в грубите дъски на поправения дървен мост, отскочихме и прелетяхме през портата.

И с вибриране спряхме в крепостта. Капото седеше задъхан с разширени очи, после се опита да извади сабята си.

— Убиец! Ти се опита да ме убиеш, но не успя…

— Чуйте, капо, това беше демонстрация. Показах ви просто как ще прекарам вас и войниците ви през портата на крепостта на капо Докия. Точно през отворената порта в двора, където ще можете да убивате, плячкосвате, измъчвате, осакатявате, унищожавате…

Това привлече вниманието му. Сабята се плъзна обратно в ножницата и погледът му се зарея, докато мечтаеше за чудесата, които му бях изредил.

— Точно така — рече той, бързо премигна и се върна в действителността. — Идеята ти е интересна, войнико, и аз искам да чуя повече за нея. На бутилка вино, защото това беше нещо, което не съм преживявал никога досега.

— Покорно приемам. Но нека първо скрия колата, за да не я види никой. Нападението ще успее само ако е абсолютно изненадващо.

— Тук си прав. Остави я в плевника и аз ще наредя пред него да застанат стражи.

Виното, което ми предложи, бе доста по-добро от киселяка, който пиеха войниците, и аз с удоволствие отпивах от него. Но не прекалено много, защото ако играта продължеше според плана, главата ми трябваше да е ясна. Трябваше да измисля основателни за него причини и да го убедя незабавно да скъса с бойните си планове. Защото ако не действахме бързо, щеше да се появи проф. Лъстиг със своите газови бомби. Бях сигурен, че кражбата на колата му го бе направила извънредно нещастен. А в района, в който можеше да е скрита, нямаше толкова много крепости. Беше време за действие. Преместих един от топовете по въображаемата редица и заговорих:

— Крепостта на ужасния капо Докия е на не повече от пет часа ход оттук — нали така?

— Пет часа или четири часа ускорен марш.

— Добре. Сега помислете за това. Той ви е нападнал, докато бяхте другаде с по-голямата част от армията си. Войниците му са нанесли огромни щети на моста и на самата крепост. Преди да решите да отвърнете на атаката, трябва да поправите моста и навярно да наемете още войници. Така че, когато тръгнете на следващия поход, отсъствието ви да не може да се използва от никого. Прав ли съм?

Той отпи от виното и ме погледна над ръба на чашата.

— Да, по дяволите, предполагам, че си прав. Благоразумие, моите офицери винаги ми препоръчват благоразумие, когато поискам да обезглавя онова създание, да го изкормя, да го одера жив…

— И ще го направите, наистина, очаква ви прекрасно бъдеще. И за разлика от другите ви съветници, аз не ви препоръчвам предпазливост. Смятам, че онзи зъл демон в човешки образ трябва да бъде нападнат, и то веднага!

Това му хареса и видях, че докато му обяснявах плана си, вниманието му не се отклоняваше от мен.

— Оставете тази крепост тук точно така, както си е, и вземете всичките си хора. Ако нещата вървят според плановете, войската ви ще се върне много преди някой изобщо да разбере, че сме я напускали. Тръгваме в полунощ, безшумни като отмъстителни духове, и на разсъмване стигаме до мястото, където ще се скрием, колкото може по-близо до крепостта на капо Докия. Мястото ми е известно. Когато на зазоряване мостът се спусне, ще използвам новата ви машина, за да се погрижа да остане отворен. Войската ви атакува, превзема с изненада крепостта и битката е спечелена. Веднага щом завладеете замъка, можете да пратите значителна част от хората си обратно тук.

— Добре. Но как мислиш да им попречим да затворят моста?

Докато му обяснявах, на лицето му се изписа злобна усмивка и той се развика от радост.

— Направи го! — изкрещя капото. — И ще те направя богат за цял живот. С парите на Докия, разбира се, след като заграбя хазната му.

— Вие сте самата любезност. Може ли в такъв случай да ви предложа да обявите почивка за всички в крепостта, защото ни предстои тежка нощ.

— Да, ще го направя. Веднага ще предам заповедта.

След това се измъкнах навън. Освен естествената ми загриженост за уморените тела на другарите ми, имах и друга причина да искам всички те да си легнат. Преди да си почина самият аз, трябваше да изпълня няколко важни задачи.

— Инструменти — казах на Дренг, когато го измъкнах навън. — Пили, чукове и други такива неща. Къде мога да ги намеря?

Той дълбоко заби пръст в сплъстената си коса и силно започна да се чеше, докато мислеше. Устоях на желанието да протегна ръце и да го разтърся. Вместо това изчаках, докато бавният процес не допълзя до успешния си край. Навярно драскащите по черепа нокти помагаха на мудните му синапси да функционират. Щеше да е най-добре да не преча на тази установена практика. Накрая ми отговори:

— Нямам никакви инструменти.

— Знам, мило момче. — Чух как зъбите ми проскърцват и се насилих да запазя самообладание. — Ти нямаш инструменти, но някой тук трябва да има. Кой може да е това?

— Ковачът — гордо отвърна той. — Ковачите винаги имат инструменти.

— Добро момче. А сега, би ли ме завел при този ковач?

Въпросният индивид беше омазан със сажди, космат тип в отвратително настроение. Дъхът му силно смърдеше на кисело вино.

— Разкарай се оттук, животно. Никой не пипа инструментите на Гръндж, никой.

Наистина животно! Не се наложи да се насилвам презрително да изсумтя и да изръмжа.

— Слушай, ти, мръсно парче сланина, това са инструментите на капото, не твои. И той ме прати за тях. Или ще ми ги дадеш сега, или ординарецът ми ще отиде да доведе капото. Какво ще кажеш?

Той сви юмруци и изръмжа, после започна да се колебае. Както всички останали, ковачът ме бе видял да докарвам Димонте в крепостта и знаеше, че съм негов довереник. Не можеше да поеме риска да се изправи на пътя на шефа си. Започна да подскача нагоре-надолу, да се кланя и мазни.

— Разбира се, господарю. Гръндж си знае мястото. Инструментите, естествено, вземете инструментите. Хей там, каквото поискате.

Минах покрай потното му тяло и се приближих до примитивните инструменти. Трогателно! Разритах с крак купчината, докато намеря пила, чук и метални парчета, които трябваше да свършат работа. Побутнах ги към Дренг.

— Вземи ги. А ти, Гръндж, утре сутрин можеш да допълзиш в плевника, за да си ги вземеш.

Дренг ме последва, после благоговейно зяпна при вида на парната кола.

— Затвори си устата, преди вътре да е влязла някоя муха — казах му аз и взех инструментите. — Сега ще ми трябва здрава торба или някакъв сак, горе-долу толкова голям. Намери отнякъде и ми го донеси тук. После върви в леглото, защото тази нощ няма да спиш много.

Със съответните инструменти успях бързо да свърша работата. Имах чувството, че малките разлики нямаше да са от значение и стига да се придържах близо до модела, всичко щеше да е наред. Металната обшивка до мястото на шофьора бе приблизително дебела колкото дървения ключ. Изрязах и изпилих парче от нея в желаната форма. Щеше да свърши работа.

Дренг, а надявах се и всички други, вече спяха и можех да започна операция „Трезор“. С ключа в джоба и закачената на пояса ми чанта, безшумен като сянка — поне така се надявах — проникнах в дълбините на крепостта. Бях запомнил наизуст картата на Офицера и духът му сега трябва да се грижеше за мен, защото открих хазната, без да ме забележат. Пъхнах ключа в ключалката, стиснах палците на свободната си ръка и го превъртях.

Ключалката се отвори с металическо проскърцване. Както обикновено, сърцето ми бързо затупа и аз замръзнах на място. Някой трябва да беше чул звука.

Никой не бе чул. Вратата леко проскърца и после вече внимателно я затворих зад себе си.

Гледката беше прекрасна. Високи, зарешетени прозорци пропускаха достатъчно светлина, за да мога да видя огромните сандъци до отсрещната стена. Бях провел добре фискалното си проучване и имах поглед върху склада за пари, така че знаех какво да търся.

Първият сандък бе натъпкан с месингови грошове — пръстите ми напипаха в мрака студените дебели монети. В логична прогресия в следващия сандък открих сребърни грошове и напълних половин торба с тях. Докато го правех, забелязах малко ковчеже, скрито зад втория сандък. Усмихнах се, когато мушнах ръка вътре и напипах ъгловатите форми. Златни грошове — при това много. В края на краищата този обир щеше да се окаже извънредно успешен. Престанах да пълня едва когато чантата стана прекалено тежка. Пази се от алчност. С този съвет към себе си я преметнах през рамо и излязох по същия път, по който бях дошъл.

На двора имаше стражи, но те изобщо не ме забелязаха, когато се мушнах в плевника. Включих резервните фарове на колата, които ми осигуряваха повече от достатъчно светлина, за да мога да виждам. Отворих багажното отделение отдолу и напъхах там чантата с парите. Когато го затворих, ме обзе огромно облекчение. Мислено извадих още един топ. Партията шах вървеше според плана и матът ясно се виждаше напред.

— А сега, Джим — посъветвах се аз, — време е да си легнеш и да поспиш. Утре ще е изключително натоварен ден.