Стоманения плъх

29.

Мърморех, размахвах ръце и се въртях, но дразнителят упорстваше. Накрая мрачно отворих очи и изръмжах на Дренг, който разтърсваше рамото ми. Той уплашено отстъпи назад.

— Не ме бий, господарю. Правя само това, което ми нареди. Време е да се събудиш, защото войската вече се събира на двора.

Изръмжах нещо несвързано и това ме накара да се закашлям. В същия момент пред мен се появи чаша и аз отпих голяма глътка студена вода, после отново се отпуснах на койката. Не за първи път одобрявах системата на ординареца си. Но бях уморен, утрепан, изтощен. Даже младежката издръжливост може да бъде разклатена от трудностите. Бързо разтърсих глава, после се приповдигнах на лакти, ядосан на себе си за този кратък миг на самосъжаление.

— Върви, добри ми Дренг — наредих му аз, — и ми намери храна, за да задоволя тези гладни клетки. И нещо за пиене, тъй като алкохолът е единственият стимулант, който, изглежда, имат тези туземци.

На двора плиснах върху главата си студена вода, което ме накара да се задъхам. Докато бършех лицето си, на ясната звездна светлина видях редиците войници, на които раздаваха амуниции. Великото приключение скоро щеше да започне. Когато се върнах, Дренг ме чакаше. Седнах на койката си и изядох отвратителната закуска от пържен боб, прокаран с малко от унищожителното им вино. Използвах паузите между две поредни натъпквания на устата си, за да говоря, защото това щеше да е последният миг, в който оставах насаме с ординареца си.

— Дренг, военната ти кариера скоро ще свърши.

— Не ме убивай, господарю!

— Военната ти кариера, идиот такъв, не животът ти. Тази нощ ти е последна на служба и на сутринта ще си вкъщи със заплатата си. Къде крие парите си старият ти баща?

— Ние сме прекалено бедни, за да имаме каквито и да е грошове.

— Сигурен съм в това. Но ако имаше, къде щеше да ги пази?

Това беше сложен проблем и той дълбоко се замисли над него, докато дъвчех и преглъщах. Най-после отговори:

— Да ги зарови под огнището! Спомням си, че веднъж направи така. Всички заравят парите си под огнището, така не могат да бъдат намерени.

— Страхотно. Точно така със сигурност могат да бъдат намерени. Ще трябва да се погрижиш по-добре за състоянието си.

— Дренг няма никакво състояние.

— Дренг ще има такова още преди слънцето да изгрее. Тогава ще ти платя. Върви си вкъщи и намери две дървета близо до дома си. Опъни между тях въже. После изкопай дупка точно по средата на въжето. Зарови парите там — където ще можеш да ги намериш, щом ти потрябват. И вади само по няколко монети едновременно. Разбра ли това?

Той ентусиазирано кимна.

— Две дървета, по средата. Никога преди не съм чувал за нещо такова!

— Потресаваща идея, знам — въздъхнах аз. Със сигурност имаше много неща, за които не беше чувал. — Да вървим. Искам да бъдеш огняр на моята огнена колесница.

Изправих се на крака и тръгнах към плевника. Сега, когато войската бе строена и готова, офицерите най-после започнаха да се появяват, като се почесваха и прозяваха начело с техния капо. Нямах много време. Дренг се качи на колата зад мен и изпищя от страх, когато включих фаровете.

— Демонско осветление! Призрачни светлини! Сигурен знак за смърт!

Той обгърна с ръце гърдите си и изглеждаше готов да издъхне. Силно го разтърсих.

— Акумулатори! — извиках аз. — Дар от науката, който този тъп свят не притежава. Хайде, стига си крякал, а си отвори торбата.

Той забрави всякакви мисли за смърт и очите му изскочиха от орбитите си, когато насипах сребърни и златни грошове в кожената му чанта. Това беше състояние, което щеше да промени целия му живот към по-добро, така че присъствието ми тук бе извършило поне едно добро дело.

— Какво правите там горе?

Беше капо Димонте, който ни гледаше подозрително отдолу.

— Просто подготвяме двигателите, ваше сиятелство.

— Махни този ординарец, качвам се.

Махнах с ръка на облещилия се Дренг да се премести в задната част на колата и капото се качи при мен.

— Вашето присъствие е голяма чест за мен, капо.

— Дяволски вярно. Аз ще се возя, докато войниците ми вървят. Хайде, изкарай това нещо навън.

Разузнавачите вече бяха тръгнали напред, когато минахме по подвижния мост и пътя над езерото. Основната част от войската се движеше зад нас с решителна готовност, въпреки ранния час. По време на нападението войните бяха загубили част от ценностите и вещите си — дори ординарците си. Сега всички копнееха за реванш и плячка.

— Капо Докия трябва да бъде заловен жив — изведнъж каза капо Димонте. Понечих да отговоря, но разбрах, че той се обръща само към себе си. — Завързан и безпомощен, докаран в крепостта ми. Първо малко дране, точно колкото кожата му да стане панделка за шапка. После може би ослепяване. Не, не веднага. Трябва да вижда какво става с него…

Тирадата му продължи, но аз престанах да му обръщам внимание. Имах си собствени мисли, и дори известни съжаления. Когато убиха Офицера, гневът ми бе замъглил ясната ми преценка. Сега всички извинения отпаднаха — отправях се на тази експедиция единствено за реванш. И не можех да твърдя, че го правя в памет на Офицера, защото той сериозно би се противопоставил на постъпката ми. Но сега беше прекалено късно да се отказвам. Авантюрата бе започнала и ние бяхме изминали голяма част от пътя.

— Спри това нещо! — изведнъж заповяда капото и аз натиснах спирачката.

На пътя пред нас чакаше тъмна групичка хора — нашите избързали разузнавачи. Капото скочи на земята и аз се надвесих навън, за да видя какво става. Разузнавачите водеха човек, чиито ръце бяха завързани зад гърба му.

— Какво става? — попита капото.

— Заварихме го да наблюдава пътя, ваше превъзходителство. Хванахме го, преди да успее да избяга.

— Кой е той?

— Войник, казва се Палек. Познавам го, служил съм с него по време на южната кампания.

Капото отиде при пленника, приближи лицето си до неговото и изръмжа.

— Ти си мой, Палек. Здраво завързан.

— Да.

— При капо Докия ли служиш?

— Да. Получавам заплатата си от него.

— И отдавна си я изхарчил за вино. Искаш ли да служиш при мен?

— Да.

— Освободете го. Баркъс, сребърен грош за този човек.

Тези наемници се биеха добре, но съвсем лесно сменяха страната си. И защо не? Караниците между капосите им бяха безразлични. Щом Палек взе монетата, те му върнаха оръжието.

— Говори, Палек — заповяда капото. — Сега си мой лоялен войник, който взима заплатата си от мен. Но преди си служил при капо Докия. Разкажи ми за плановете му.

— Добре. Тук няма тайни. Той знае, че армията ви е непокътната и че веднага щом можете, ще тръгнете след него. Някои от нас бяха пратени да наблюдават пътищата, но той смята, че няма да нападнете още известно време. Постоянно е пиян, което е признак, че не очаква битка.

— Ще пронижа корема му със сабята си, за да изтекат виното и червата му! — Капото с мъка прекъсна мечтите си и се насили да се върне в действителността. — Ами войската му? Ще се бие ли?

— Да, току-що им платиха. Но не го обичат много и веднага щом загубят битката, ще преминат на твоя страна.

— Толкова по-добре. Войската да се строи, разузнавачите напред, ти запали тази машина.

Последната заповед бе насочена към мен и той се покатери обратно на мястото си. Включих двигателя и походът продължи. Нямаше повече изненади и ние напредвахме към вражеския лагер с ежечасни почивки. Доста преди разсъмване стигнахме при разузнавачите, които ни чакаха на пътя. Това беше мястото, което бях избрал. Крепостта на капо Докия се намираше зад следващия завой.

— Сега ще пратя съгледвачите напред — рече капото.

— Съгласен. Ординарецът ми ще им покаже точното място, където трябва да останат скрити и да наблюдават портата. — Изчаках, докато той не се отдалечи достатъчно, че да не може да ни чува, и прошепнах инструкциите си на Дренг.

— Вземи си торбата и всичките си вещи, защото няма да се връщаш обратно.

— Не ви разбирам, господарю…

— Ще разбереш, ако млъкнеш и вместо да говориш, ме изслушаш. Заведи войниците до храстите, където се крихме ние, когато се готвехме да освободим Офицера. Нали помниш мястото?

— Той е покрай изгорялото дърво оттатък хребета и…

— Чудесно, чудесно, но не е нужно да ми го описваш. Отведи войниците, както ти казах, покажи им къде да се скрият, после залегни близо до тях. Малко след разсъмване нещата ще започнат да загрубяват. Тогава няма да правиш нищо, разбери това. Недей да говориш, просто кимай.

Той кимна.

— Чудесно. Когато всички се хвърлят напред, ти трябва да останеш там. Веднага щом всички изчезнат и никой не те гледа, изчезваш и ти. Обратно в гората, прибираш се вкъщи и се спотайваш, докато суматохата утихне. После си брой парите и си живей щастливо во веки веков.

— Тогава — значи повече няма да съм ваш ординарец?

— Точно така. Уволнен си от армията с почести.

Той падна на колене и сграбчи ръката ми, но преди да успее да каже каквото и да е, аз допрях показалец до устните му.

— Ти бе добър ординарец. Сега ще бъдеш добър цивилен. Тръгвай!

Наблюдавах отдалечаването му, докато не потъна в мрака. Тъп, но лоялен. И единственият приятел, който имах на тази ужасна планета. Единственото, което исках! Сега, когато Офицера…

За щастие болезненият ход на мислите ми беше прекъснат от капото, който се покатери обратно на седалката си. Последваха го въоръжени войници, които покриха горната част на колата. Димонте вдигна очи към небето.

— Появяват се първите проблясъци. Скоро ще се зазори. Тогава ще започнем.

След това трябваше само да чакаме. Напрежението във въздуха бе толкова тежко, че затрудняваше дишането. От мрака започнаха да се очертават неясни фигури с едно и също мрачно изражение на лицето.

Съсредоточих се върху онова, което ставаше около завоя, и си спомних момента, когато двамата с Дренг стояхме там. Как бяхме наблюдавали и чакали. Заключената порта на крепостта, вдигнатият мост, картина, която ставаше все по-ясна с изгряването на слънцето. Иззад дебелите стени се издигаше дим от готварски огньове. После се размърдваха войниците и часовоите се сменяха. Най-после портата се отключваше и мостът се спускаше. И сега? Щяха ли да следват същия обичаен порядък? В противен случай войската ни скоро щеше да бъде разкрита.

— Сигналът! — каза капото, като заби лакът дълбоко в ребрата ми.

Не се беше налагало да го прави. Бях видял войника да маха в мига, в който се появи. Кракът ми вече бе на газта и ние се понесохме напред. Покрай завоя на пътя, подскачайки по коловозите, после право напред към входа на крепостта.

Стражите вдигнаха поглед и зяпнаха, когато ни видяха да летим към тях. Робите, които теглеха каруцата, също ни забелязаха и замръзнаха на място.

После започнаха виковете. Мостът заскърца, когато се опитаха да го вдигнат, но каруцата с робите все още беше върху него. Настъпи суматоха и всяка секунда загубено от тях време ни приближаваше към целта. Най-после те се сетиха да изтеглят каруцата обратно през портата, но бе прекалено късно.

Вече бяхме стигнали. Предните колела се блъснаха в моста и ние отскочихме във въздуха, падайки обратно с ужасен трясък. Когато заорахме в каруцата, натиснах спирачката. Роби и стражи се мятаха в рова, за да се спасят, докато ние спирахме на портата.

— В името на капо Димонте, парите и Господ! — извика капото и се хвърли в атака.

Другите го последваха и скочиха на моста, а после се затичаха през портата.

Разнасяха се викове и крясъци, чуваха се гърмежи. Иззад мен се усилваше ревът на останалата част от атакуващата войска. Видях, че капото и хората му се бият зад портата и че се бяха справили с войниците, които се опитваха да вдигнат моста. Това, разбира се, нямаше да е възможно поради огромната тежест на колата върху него. Именно в това се състоеше прелестта и простотата на плана ми. Щом пристигнех тук, мостът трябваше да остане спуснат. Едва сега подкарах машината напред, така че да освободя пътя към портата на останалата част от войската.

Битката за крепостта на капо Докия започна.