Стоманеният плъх

Глава 1

Когато вратата на офиса внезапно се отвори, разбрах, че играта е приключила. Това беше изгодна далавера, но краят й беше настъпил. Посрещнах влизащия полицай в креслото, изобразявайки на лицето си щастлива усмивка. Той вървеше с твърда походка и обикновения за всички копои мрачен израз на лицето. А също и отсъствие на хумор. Още преди да отвори уста, вече знаех какво ще каже.

„Джеймс Боливар ди Грийс, арестувам ви по обвинение в…“ Чаках думата „обвинение“, именно тази дума. Когато той я произнесе, натиснах копчето, съединено със заряда черен барут от патрона. Зарядът се взриви — и тритонният сейф рухна върху главата на полицая. Когато облакът прах, отломъци и мазилка се вдигна, видях само една слабо помръдваща ръка. Тя се движеше дотогава, докато не фиксира показалеца си срещу мен.

Гласът му беше малко приглушен от сейфа и звучеше досадно ясно. Той заръмжа:

— „…по обвинение в нелегално пребиваване на планетата, кражба, съучастничество…“ — той говореше и говореше монотонно. Беше безкраен списък, но всичко това го бях чувал вече по-рано. Преместих всички пари от чекмеджето на бюрото в чантата. Списъкът завърши с ново обвинение и имах щастието да чуя как в гласа му прозвучаха нотки на обида.

— „…към всичко това се прибавя и обвинение в нападение на полицейски робот. Това е безсмислено, тъй като мозъкът и гърлото ми са бронирани, а в следната ми секция…“

— Това, което знам съвсем точно, Хорж, е че малкият двустранен предавател е разположен на темето ти, а на мен така ми се искаше в дадения момент да се обърнеш към приятелите си.

Един силен ритник отвори тайната врата в стената, откри се достъп до стъпалата. Когато заобикалях купчината паднала мазилка, пръстите на робота се протегнаха към крака ми, но аз очаквах това и не му стигнаха няколко дюйма. През живота си много пъти съм се срещал с полицаи роботи и отлично знаех, че те са практически неразрушими. Можете да го биете отгоре, да го подронвате отдолу, а той се мъкне след вас, придърпвайки тялото си, ако му е останал цял поне един пръст, и непрекъснато ви залива със захаросан морал. Ето това ставаше и сега. Той разнищваше целия ми престъпен живот и цената на дълга ми към обществото и тям подобни. Чувах ехото от гласа му на площадката на стълбите дори когато вече стигнах мазето.

Сега всяка секунда беше ценна. Имах около три секунди, докато се залепят за мене и не повече от минута и осем секунди, за да напусна зданието. Още един ритник — и се отвори проход към стая без надпис и номер.

Нито един от роботите не погледна как се спуснах надолу, и бих се учудил невероятно много, ако това беше иначе. Всички те са от остарелия М-тип, годни само за проста, еднообразна работа. Абсолютно все едно им беше защо махат етикетите от пълните консервени кутии и какво се намира на другия край на конвейера, който доставяше тези кутии през стената. Те не вдигнаха поглед дори тогава, когато отворих вратата, която никога не бе отваряна, водеща отвъд стената. Не я затворих, тъй като сега тайните вече нямаха никакъв смисъл.

Вървейки покрай гърмящия конвейер, минах през грубата дупка, която бях пробил в стената на правителствените складове. И конвейера бях направил сам, и дупката — нелегално, разбира се.

Към склада водеше още една врата, автотоварачът деловито слагаше консерви на лентата на конвейера, изгребвайки ги от огромен контейнер. С микромозъка си той дори не приличаше и на робот. Заобиколих го и продължих по-нататък по прохода. Звуците на продоволствената ми дейност замираха зад гърба ми. Усмихнах се на няколко приятни спомена.

Това беше един от моите малки трикове. На ниска цена наех един склад, който бе залепен за правителствените складове. Обикновена дупка в стената — и получих достъп до цял асортимент от разнообразни трайни стоки, които, както ми беше известно, в такива големи складове не са били докосвани с месеци, а дори и с години. Не бяха докосвани, разбира се, докато ме нямаше.

След пробиването на дупката направих конвейера, всичко останало бе въпрос на техника. Наех роботи да отлепват старите етикети и да лепят нови, които отпечатвах аз. Асортиментът ми беше най-добрият, а цените естествено много ниски. Можех да си позволя да продавам по-евтино от конкурентите и по такъв начин да получавам значителна печалба. Местните търговци бързо разбраха изгодата си и имах поръчки за месеци напред. Това беше отлична операция и тя можеше да продължи още дълго.

Бързо подавих в себе си този поток мисли. Едно от основните правила на моя бизнес беше, че щом операцията е приключена, значи е приключена! Изкушението да се продължи поне още един ден и да се получи още един чек можеше да стане погубващо. Ах, колко добре знаех това. Знаех също така, че това е и най-добрият начин да се запознаеш с полицията.

Обръщай се и се омитай.

А на другия ден се заеми със същото.

Това е моят девиз, и той е прекрасен, а всякакви мечти не са за мен. Изхвърлих от главата си всички мисли, когато стигнах края на прохода. Отвън сега беше пълно с полицаи и трябваше да действам бързо и безпогрешно. Бърз поглед наляво и надясно. Две крачки напред, натискам копчето на асансьора. Сложих в този асансьор прибор, който показваше, че го използват не повече от един път месечно.

Той се появи след три секунди, празен. Влетях в него, натискайки едновременно с това копчето „покрив“. Изкачването изглеждаше така, сякаш никога няма да свърши, но наистина само изглеждаше. То продължи точно четиринайсет секунди. Започна по-опасната част от плана. Моят 0,75 калибров беше в ръката ми, той щеше да се погрижи за един полицай, но не повече.

Вратата се отвори и аз въздъхнах с облекчение. Никой. Тях очевидно са ги събрали само пред входовете и не е останал никой, когото да пратят на покрива.

Горе се чуха звуците на сирена — чудесни звуци. Такъв шум можеше да създаде най-малко половината от всички полицейски сили в страната. Аз, като истински артист, се преизпълних с гордост.

Дъската лежеше зад асансьора, където я бях оставил. Малко поизбеляла, но все още достатъчно здрава. Няколко секунди, за да я прехвърля през парапета и да се прехвърля към следващото здание.

Да, това е най-опасният участък от веригата, тук бързина не е необходима. Стъпвам внимателно на края на дъската, притискам торбата до гърдите си, опитвайки се да задържа центъра на тежестта над дъската. Една крачка напред. До земята има около хиляда фута. Ако погледнеш надолу, може да паднеш.

Край, сега трябва да натиснеш педалите. Добре ще е, ако отдолу не са забелязали тази дъска на парапета. Десет бързи крачки — и пред мен е вратата към стълбищата. Тя се отвори леко — разбира се, съвсем не случайно, тъй като внимателно бях смазал пантите й. Влизайки вътре, заключих и си поех дълбоко въздух. Това още не беше всичко, но по-лошата част, където бях подложен на максимален риск, беше отзад. Още две минути и никога няма да намерят Джеймс Боливар ди Грийс по прякор Хлъзгавия Джим.

Мръсната и лошо осветена стълба на покрива не се използваше от никого. Преди седмица внимателно я проверих. Bugs — апарати за подслушване и тайно наблюдение — нямаше. Прахът беше недокоснат, с изключение на собствените ми стъпки. Надявах се, че и сега няма bugs. Оправданият риск в такава работа е винаги оправдан.

Сбогом, Джеймс ди Грийс, тегло 98 килограма, възраст около 45, кръгло коремче, типичен бизнесмен, чийто портрет заедно с отпечатъците от пръстите е известен на полицаите от хиляди планети. На първо място долу отпечатъците. Когато ги слагаш, те са сякаш втора кожа. Няколко капки разтворител — и те се смъкват като чифт прозрачни ръкавици.

Сега е ред на дрехите, а след това и на целия пояс, внимателно прикрепен около кръста и съдържащ 20 килограма олово, смесено с термит. Шепа отбелител от бутилката — и косите ми отново придобиха естествения си кестеняв оттенък. Сложени са възглавничките зад бузите и разширителите в ноздрите. След това сини контактни лещи. Стоях така, като ме е родила майка и се чувствах сякаш се бях родил отново.

Това беше близо до истината, аз станах нов човек, по-лек с 20 килограма, по-млад с десет години и със съвсем друга външност. В голямата торба имаше пълен комплект дрехи и тъмни очила, които могат да се използват вместо контактните лещи. Всички пари бяха внимателно сложени в кутия.

Когато се изправих, наистина се почувствах като че ли подмладен с десет години. Цялата работа е в теглото. Не забелязвах пояса, докато не го свалих, а сега едва ли не подскачах на всяка крачка.

Термитът трябва да унищожи всички улики. Сложих всичко на купчина и го запалих. Бутилките, дрехите, обувките и всичко останало се запали и изгоря в ослепителния пламък на термита. Полицията може да намери прашинки цимент, микроанализът ще представи няколко молекули, но това е всичко, което те можеха да намерят тук. Пламъците на горящия термит все още хвърляха върху мен отблясъци, когато с три скока се спуснах на 112-ия етаж.

Късметът засега не ме напускаше. Когато отворих вратата на етажа, там нямаше никого. Не се забелязваха никакви опити да се спират излизащите и влизащите в зданието хора, повечето от тях дори не забелязваха телекамерата и няколкото копои около нея. Тръгнах натам.

За миг се оказах в полезрението на това студено стъклено око. Нищо не се случи — значи бях чист. Тази камера трябваше да има връзка с главния полицейски компютър. Ако описанието ми дори само в основни черти съвпадаше, светкавично щеше да бъде дадено указание на роботите и нямаше да успея да направя дори и крачка. Не можем да се състезаваме по скорост с тандема „компютър — робот“, тъй като реакцията им се измерва с микросекунди, но можем да ги надхитрим, което аз отново и направих.

Взех такси през десет квартала оттук. Оказвайки се на значително разстояние, взех второ, но едва в третото се почувствах в безопасност и се насочих към космодрума. Звуците на сирените зад мен ставаха все по-слаби и по-слаби и само една случайна полицейска кола тръгна срещу мен.

Те организираха страшна суетня около тази глупава кражба, но така става винаги в тези свръхцивилизовани светове. Престъплението сега е такава рядкост, че полицаите наистина излизат от кожата си веднага щом се докопат до нещо. Не мога да ги порицая за искреното служебно натягане. С цялата си душа смятах, че трябва да са ми благодарни за това малко удоволствие, с което наруших еднообразната тъпота на живота им.