Стоманеният плъх

Глава 3

За първи път почувствах острия страх на преследван човек. За първи път ме следяха, когато съвсем не очаквах това. Беше очевидно, че парите бяха загубени, но това сега не ме вълнуваше. Основното бе какво ще стане с мен.

Първо мислиш — след това действаш. Известно време бях в безопасност. Те, разбира се, ще влязат, но обискът ще се проточи, защото не знаят къде да ме търсят в такъв хаос, в този гигантски двор. Как ще ме намерят? Това беше много важен момент. Местната полиция съществуваше в свят, където почти няма престъпления, затова няма да могат да намерят следите ми бързо. Но аз и не оставях следи. Все пак някой бе подготвил капана много логично и технично.

Неочаквано в ума ми възникнаха думите: „Специален корпус“.

За него никъде нищо не пишеше и не се говореше, само слухове пълзяха по Галактиката. Специалният Корпус, отдел на Лигата, които се заемаше с решението на проблеми, непосилни за отделните светове. Предполагаше се, че именно той бе свършил с остатъците от бандитите на Хескел след сключването на мира, унищожил бе нелегалните търговци Т&Р, в края на краищата бе заловил и Инскин. А сега бе настъпил моят ред.

Идват, за да ме хванат, обмислили са всички пътища на отстъплението ми и вероятно са ги блокирали. Трябва бързо да съобразявам и то да съобразявам правилно.

Съществуват само два варианта: през портала или през магазина. Порталът може много лесно да бъде блокиран, през него няма да мога да се измъкна, а в магазина трябва да има и други изходи. Трябва да избера този вариант.

Макар да стигнах до този извод, разбирах, че другите вероятно мислят точно по същия начин, и вратите вероятно са блокирани. Възникна чувство на страх и това в края на краищата ме озлоби. Мисълта, че някой е предусетил действията ми, беше непоносима за мен. Те трябва да са предвидили всичко, но аз също трябва да им натрия носа в техните пари. Все още имах в запас няколко трика.

Първо, да ги отклоня от следата. Превключих на първа скорост и насочих фургона към портала. Веднага щом я достигнах, натиснах спирачките и изскачайки от противоположната страна на кабината, се затичах обратно. Зад мен се раздадоха няколко изстрела и настъпи тишина. Това ми харесваше повече.

На вратите, водещи към магазина, висяха нощни катинари. Старомодни сигнализатори, които можех да отворя за няколко секунди.

Шперцът работеше безотказно, ритник — и вратата бе отворена. Сигнален звън не последва, но знаех, че някъде там вътре индикаторът показваше, че вратата е отворена. Колкото може по-бързо се затичах към последната врата на противоположната страна на зданието. По пътя проверявах за сигнална сирена при отварянето на поредната врата и внимателно я затварях след себе си.

Най-трудното нещо на света е да бягаш и да оставаш спокоен. Дробовете ми се разкъсваха, когато стигнах служебния вход. Няколко пъти видях проблясвания на светлина отпред и се криех в различни ъгълчета. Имах голям късмет, че никой не ме забеляза. Пред вратата, през която трябваше да изляза, стояха двама мъже в униформа. Придържайки се по-близо до стената, се промъкнах на около двайсет метра и хвърлих газова бомба. В първия момент ми се стори, че са с противогази и че пътят ми е затворен, но след няколко мига те паднаха. Един от тях прегради вратата и като го отместих настрани, я отворих само на няколко дюйма.

На не повече от трийсет фута от вратата беше поставен прожектор, и когато светна, той ме ослепи до болка. Едва успях да приклекна, когато автоматен ред направи във вратата линия от блестящи дупки. Аз буквално оглушах от рева на куршумите дум-дум, но успях да чуя отвън тропота на подковани ботуши. Извадих своя 0,75 и стрелях право през вратата, целейки се по-високо, за да не улуча някого. Това едва ли щеше ги спре, но щеше да ги накара да залегнат.

Те откриха такъв ответен огън, че ми се стори, че там бе разположена цяла батарея. Куршумите свистяха по коридора, на всички страни летяха парчета пластмаса. Бях спокоен за себе си, знаех, че никой няма да се появи зад мен. Буквално притиснал се до пода, пропълзях в противоположната посока, отдръпвайки се от линията на огъня. Два пъти завих и накрая се оказах достатъчно далеч от стрелбата, за да рискувам да стана. Коленете ми се огъваха, а пред очите ми играеха цветни петна. Прожекторът си беше свършил работата. Виждах всичко като в мъгла.

Движех се бавно, опитвайки се да стигна колкото може по-далеч. Залпът последва веднага, след като отворих вратата, значи е била дадена заповед да се стреля във всеки, който се опита да напусне зданието. Добър капан. Копоите ще ме търсят, докато не ме намерят. Ако се опитам да се измъкна, ще ме застрелят. Всичко това ми напомняше за мишеловка.

В магазина се появи някаква светлина и спрях, замирайки. Намирах се до стената на огромната изложбена зала на селскостопански стоки. В противоположния край имаше трима войници. Забелязахме се едновременно, шмугнах се моментално зад вратата и над главата ми засвистяха куршуми, разрушавайки всичко наоколо. Стана ясно, че военни имаше и вътре. Пултът на асансьора беше от другата страна на вратата, до него бе и стълбището, което водеше нагоре. С един скок се озовах в асансьора, натиснах копчето за подземния етаж и веднага успях да изскоча, щом вратата зад мен се хлопна.

По стълбите гърмяха ботушите на приближаващите се войници. Стори ми се, че вървя право срещу тях, срещу пистолетите и автоматите им. Трябваше да стигна до площадката на стълбището дори и част от секундата преди тях. Влетях на първата площадка. Късметът все още беше на моя страна, те не ме видяха и мислеха, че съм долу. Прилепвайки се до стената, чух викове и свирене, когато те се понесоха да ме хващат в мазето.

В тази тълпа се оказа един разумен. Когато другите тръгнаха по лъжливата следа, чух как той започна бавно да се качва нагоре по стълбите. Нямах повече газови гранати, всичко, което можех да направя, бе да се изкачвам пред него, опитвайки се да шумя колкото може по-малко.

Той се качваше бавно и упорито, а аз се прокрадвах пред него. Така изминахме четири етажа. Аз — ло чорапи, с обувките на врата, а той с тежки ботуши, гърмящи по металната стълба.

Наближавайки петия етаж, спрях, без да успея да направя нито крачка. Някой се спускаше отгоре, със същите тежки ботуши, гърмящи по метала. Напипах някаква вратата, отворих я и се вмъкнах вътре. Пред мен имаше дълъг коридор с различни кантори. Понесох се по него, опитвайки се да се скрия някъде, преди вратата отзад да се отвори и да ме разкъса откосът от дум-дум куршуми. Коридорът изглеждаше безкраен и аз внезапно разбрах, че за нищо на света нямаше да успея да дотичам до края.

Бях плъх, който търси дупка, а дупка нямаше. Вратите бяха заключени всички до една, проверявах ги поред, прелитайки покрай тях. А стълбищната врата зад мен се отвори и пистолетите се бяха прицелили. Не смеех да се обърна и да се убедя в това, но го усещах с всичките фибри на тялото си. Неочаквано една от вратите поддаде и аз нахълтах вътре, без да разбирам какво се е случило. Затворих я след себе си и се прислоних към вътрешната страна на вратата вътре в тъмнината, задъхващ се като подгонен звяр. Внезапно светна лампа и видях мъж, който седеше зад масата и се подсмихваше.

Няма предел силата на шока, който може да обхване човек. Разбрах го от личен опит. Вече ми беше все едно — дали ще стреля, или ще ми предложи цигара. Но той не направи нито едното, нито другото. Той ми предложи пура.

— Вземете си една, ди Грийс, струва ми се, че това е вашият сорт.

Тялото е роб на навика, дори преди смъртта то живее свой живот. Пръстите ми взеха самостоятелно решение и взеха пурата, устните ми я стиснаха, а дробовете засмукаха дима. Очите ми през цялото време наблюдаваха човека, който можеше да ме убие.

Това трябваше да се види. Той се наклони напред и сложи двете си ръце на масата. Аз все още стисках пистолета, насочен срещу него.

— Седнете, ди Грийс, и махнете оръжието. Ако исках да ви убия, бих го направил много по-рано, преди да ви пусна в тази стая. — Веждите му се вдигнаха нагоре от учудване, когато забеляза израза на лицето ми. — Нима мислите, че случайно се оказахте именно тук?

Да, до последния момент си мислех точно така, но сега, когато разбрах ролята си, ме налегна срам. Надхитриха ме и ме победиха по всички параграфи и не ми оставаше нищо друго, освен красиво да се предам.

Сложих оръжието на масата и седнах в предложеното ми кресло. Той бутна пистолета в чекмеджето и се облегна назад.

— Преживях тревожни минути, когато стояхте там, въртейки очи, а артилерията разрушаваше всичко около вас.

— Кой сте вие?

Той се усмихна на бързината на тялото ми.

— Кой съм, не е важно. Важно е каква организация представлявам.

— Корпуса?

— Правилно. Специалния Корпус. Нали не мислите, че съм от местната полиция? Те имаха заповед да ви застрелят. Едва след като им разказах как да ви намерят, те разрешиха на Корпуса да вземе участие в цялата тази работа. Имах няколко човека в зданието, които именно ви „подтикнаха“ да дойдете тук. Всички останали са местни, сърбяха ги пръстите да натискат спусъка.

Това беше малко приятно, но беше истина. Бях под техния контрол, сякаш робот от М-клас. Старецът седеше зад масата, мисля, че бе на около 65, и държеше в ръцете си всички нишки. Играта беше загубена.

— Ол’райт, мистър Детектив, можете да тържествувате. По-нататък? Психологическа преориентация, челотомия или просто наказателен взвод?

— Не, нищо подобно. Тук съм, за да ви предложа да работите за Корпуса.

Казаното беше дотолкова нелепо, че едва не паднах от креслото от смях. Аз, ди Грийс, междупланетният крадец, да работя като полицай? Това беше много смешно. А той седеше и чакаше да се успокоя.

— Допускам, че предложението ми има и смешна страна, макар и само на пръв поглед. Помислете и кажете, кой по-добре от крадец би се справи със залавянето на друг крадец?

В това имаше зрънце истина, но не възнамерявах да си купувам свободата, като стана провокатор.

— Интересно предложение, но не мога да изляза от обществото на „плъховете“. Знаете, че крадците си имат свой кодекс.

Той се ядоса и скочи. Беше значително по-висок, отколкото ми се стори отначало, показалецът му се протегна към мен, пробивайки въздуха пред себе си.

— Какви глупости дрънкате? Не се правете на герой от телевизионен театър. Прекрасно знаете, че няма да се срещнете повече с тях през целия си живот! Ако чистосърдечно преминете към нас, то несъмнено ще извлечете от това полза. Цялата същност на живота ви е в индивидуализма и наслаждението от това, което не могат да направят другите. Приключвайки с това сега, вие пак се връщате към него. Не може повече да бъдете междупланетен супермен, но можете да се заемете с работа, която ще изисква всичките ви способности и талант. Убивали ли сте някога човек?

Този неочакван обрат на нещата ме обърка, дори се оплетох с отговора.

— Не, доколкото ми е известно.

— Добре е, че не, защото нямаше да спите толкова спокойно нощем. Проверих това, преди да дойда тук. Ето затова съм убеден, че ще дойдете в Корпуса и ще получите истинско удоволствие, залавяйки престъпници от друг вид, не тези, които имат в кръвта си социален протест, а тези, които убиват и се наслаждават от това.

Увереността му беше потресаваща, той имаше готов отговор за всичко. Нямаше какво да крия и извадих последния си коз.

— А какво ще стане, ако Корпусът разбере, че сте завербували бивш престъпник? И двамата ще ни разстрелят преди изгрев слънце!

Сега настана негов ред да се смее. Не виждах нищо забавно в това и търпеливо чаках, докато той се успокои.

— Първо, момчето ми, аз съм Корпусът, т.е. неговият ръководител и как мислиш е името ми? Харолд Питър Инскин, така добре ли е!

— Да не би същият този Инскин…

— Същият. Инскин Неуловимият. Човекът, който ограби Фарондмен II по средата на полета и провали множество други правителствени мероприятия. Надявам се, че сте чели за това в юношеските си години? Завербуваха ме, както и вас сега.

Той ме държеше на кукичка и го знаеше, а сега реши да ме довърши до край.

— А откъде мислите, че се взимат останалите агенти? Разбира се, не говоря за тези опулените, от специалните ни школи, а за истинските агенти. За тези, които планират операциите, извършват цялата предварителна работа, а след това жънат лаври. Те са мошеници. Всички до един. Но всичко, което можеха да правят най-добре, сега те правят за Корпуса. Ще се учудите на някои проблеми, които възникват във великата, необятна, шумна Вселена. Единствените, които можем да поканим да работят за нас, са тези, които вече успешно са действали в такъв мащаб. Е, какво ще кажете?

Всичко стана толкова бързо, че нямах време да помисля. Вероятно би трябвало да споря, но мозъкът ми вече беше взел решение. Бях готов да се съглася, не можех да кажа „не“.

Губех нещо, но се надявах да получа още повече. Макар да мога да работя на свобода, но щях да работя с хора. Старите отношения са отминали. Аз отново ставах член на обществото.

От тази мисъл се почувствах много добре. Край на самотата. Дружбата ще замести това, което губя.