Стоманеният плъх

Глава 6

Казах това с весел и бодър тон и те излязоха. За миг им завидях за святата вяра във Флота на лигата. А нали в действителност съобщението за Флота беше също такава лъжа, както и адмиралското ми звание. Продължавах да работя за Корпуса. Инскин вече трябва да е получил последната ми информация. Изпратих му псиграма, но засега отговор нямаше. Вероятно идентифицирането на престъпниците задържаше отговора.

Новото ми съобщение беше кодирано, но разшифровката му нямаше да бъде особено трудна работа. Сам го отнесох в предавателния център. Псиграмистът седеше в прозрачната си стаичка, когато влязох там. Очите му имаха отсъстващ израз, той говореше нещо по микрофона, предавайки някакво съобщение през пространството на Галактиката.

Отвън шифровчиците кодираха, копираха и записваха съобщенията, но нито един звук не проникваше през изолираните стени. Почаках, докато не ми обърне внимание и му подадох листче хартия.

— Лигата, Централна-14, спешно — казах аз.

Той вдигна вежди, но нищо не каза. След няколко секунди имахме за връзка верига от псиграмисти. Той четеше кодовите сигнали отчетливо, изговаряйки ги внимателно, но тихо. Мощта на мислите му пронизваше разстоянието на много светлинни години. Когато завърши, взех текста, скъсах го и пъхнах парчетата в джоба си.

Този път получих доста бързо съобщение. Явно Инскин чакаше моето. Микрофонът беше изнесен при шифровчиците, а самият аз стенографирах кодовите групи.

— …куви дил флие, и ако не го направиш, не се връщай!

Съобщението накрая беше с директен текст и псиграмистът се усмихна, четейки тези думи. Развиках му се да не мисли да се раздрънка за това, тъй като съобщението е секретно, защото в противен случай аз лично ще го застрелям. Усмивката му изчезна, но от това не ми стана по-леко.

Разшифрованото съобщение се оказа не чак толкова лошо, както се опасявах. По-нататък, до следваща заповед, трябваше да проследя и пленя линкора. Можех да се обърна към Лигата при първа необходимост. До приключването на работата трябваше да остана на длъжността адмирал и да държа Инскин в курса на събитията. Щастието ми щеше да е пълно, ако не беше това отвратително заключение с открит текст.

Получих дълго чаканото си назначение. Но само как! Плени линкора или се прости с главата си. И нито дума за героичните ми усилия по разкриването на престъплението. В какъв безсърдечен свят живеем!

Накрая умората ме победи и отидох да спя, тъй като основната ми работа сега беше да спя и да чакам…

Наистина сега чакането беше единственото, което можех да правя. Без да смятаме допълнителните грижи, като повикване на крайцер лично за себе си и събиране на допълнителни данни за крадците. Но това наистина беше второстепенно по отношение на основното — да чакам лоши новини. От гледна точка на организиране на разследването Цитануво беше най-доброто място. Изчезналият кораб можеше да се движи във всяко направление. С всяка минута сферата на възможното му местоположение нарастваше пропорционално на куба на изминалото време. Екипажа на крайцера, в който се намирах, държах в пълна бойна готовност, ограничавайки областта на придвижването му на сто ярда от кораба.

Сведенията за Пепе и Ейнджълин бяха много малко, те умело прикриваха следите си, произходът им беше неизвестен, само слабият акцент в произношението говореше, че не са местни. Имаше мъглива снимка на Пепе, дебелобуз юначага със злобно лице. Снимка на момичето изобщо нямаше. Гонен от нетърпението си, накарах псиграмиста на кораба непрекъснато да прослушва пространството и да ми съобщава за всички произшествия в космоса.

След това с навигатора ги нанесохме на картата и се опитахме да разберем дали попадат в растящата сфера на възможното местонахождение на откраднатия кораб. Някои инциденти ставаха вътре в тази област, но при анализа се оказваха от естествен произход.

Отивайки да спя, оставих заповед при откриването на извънредно произшествие в опасната зона да ме събудят незабавно. Вдигнаха ме късно през нощта и ми подадоха лист хартия. Разтрих очи и като прочетох първите два реда, веднага натиснах копчето за обща тревога.

Трябва да кажа, че тези момчета си знаеха работата. Още не бях успял да дочета съобщението, когато вече виеха сирените, корабът затвори люковете и излетя. Когато зрението ми се възстанови след претоварването и листчето отново попадна във фокус, дочетох го и след това го прочетох още веднъж по-внимателно.

Всичко изглеждаше както и очаквахме.

Свидетели нямаше, но няколко мониторни станции са фиксирали използването на оръжие с голяма мощност, с огромна енергия. С помощта на трансгулация изчислихме координатите и намерихме един товарен кораб. В корпуса му имаше дупка, голяма колкото железопътен тунел. Товарът от плутоний беше изчезнал.

Във всеки ред на съобщението виждах Пепе. Тъй като на линкора нямаше екипаж, той действаше напосоки. При опит да плени чужд кораб или при преговори винаги присъства елемент на риск. Затова той просто е извикал нищо неподозиращият товароносач и го е разстрелял от чудовищните си оръдия. Осемнайсет човека са били мигновено убити. Крадците са станали също и убийци.

Тръпнех от желание да действам. И много се страхувах да не допусна грешка. Дребосъкът Пепе се оказа безжалостен убиец. Когато му бе необходимо нещо, той просто идваше и си го вземаше, унищожавайки всичко на пътя си. Още много хора можеха да загинат и задачата ми бе да направя броя им възможно най-малък.

По идея трябваше да се хвърля в бой за възмездие, святкайки с топовете. Прекрасна мисъл, а имах и съответното желание. Но само не знам, къде е той? Линкорът, разбира се, бе гигантски кораб, но в мащабите на космоса той бе просто прашинка. Докато се държи извън търговските линии и станции с техните радари, ще бъде невъзможно да бъде намерен.

Да, а ако го намеря, как ще го пленя? Та нали това изчадие на ада по мощност не отстъпва на който и да е кораб. Това ме измъчваше ден и нощ, но не намирах отговор на измъчващите ме въпроси.

Отговорът дойде внезапно. Щом не знам къде е Пепе, трябва да направя така, че той да дойде там, където искам.

Някои факти бяха в моя полза. Например това, че го накарах да започне играта, преди да е напълно готов. Разбира се, той не е възнамерявал да отлита в деня, когато пристигнах. Но всеки план, а особено такъв щателно разработен като неговия, трябва да предвижда действия в случай на опасност. Двигателите, управлението, въоръжението на линкора бяха монтирани малко преди пристигането ми, но са останали недооправени много допълнителни неща. Един от свидетелите заяви например, че е видял как по време на старта от кораба са висели силови и подаващи кабели.

Пристигането ми е извело Пепе от равновесие и в това отношение имах преимущество пред него. Сега ми беше необходимо да мисля така, както и той, да предвидя следващата крачка и… да го хвана в капана. Изпратиха крадец да хване крадеца. Теоретично всичко изглежда прекрасно, но само щом си помисля за тактиката, ми става неприятно.

Пия и паля пура. Изпускам кълбо дим и наблюдавам как се движи. Това ме отпуска. В края на краищата, какво може да се направи с линкор? Той, разбира се, е добре приспособен за космическо пиратство, но нали това не е всичко.

— Чудесно, чудесно, но защо пък линкор?

Заговорих сам със себе си, обикновено това е лош признак, но сега не ми беше до това. Мисълта за космическо пиратство дълго време ми се струваше единствено вярната, докато в очите ми не се хвърли една крещяща несъобразност.

Защо линкор? Защо са всички тези години труд и грижи, за да се получи кораб, който двама човека могат с мъка да управляват. Нали и десета част от усилията на Пепе биха стигнали, за да построи крайцер, който също прекрасно става за целите на пиратството.

За целите на пиратството, но не за целите на Пепе. Той е желал линкор и е получил линкор. Това означава, че в главата му има нещо друго освен пиратството. Но какво? Очевидно е, че е маниак и психо и не е важно как е могъл да се промъкне през мрежата на официалното атестиране. Това предстоеше да се изясни. Но за тази цел трябваше първо да бъде заловен.

Планът вече започна да се подрежда в главата ми, но исках да му дам време да узрее. Първо, трябва да съм сигурен, че добре познавам Пепе. Всеки човек, който успява да излъже целия свят при строителството на кораб, а след това и да го открадне, няма вечно да стои в сянка. Корабът има нужда от екипаж и база за зареждане с гориво и ремонт.

Ще му се наложи да се погрижи първо за горивото, изпотрошеният корпус на товароносача бе ням свидетел за това. В качеството на база може да бъде използвана безлюдна планета.

Да се събере екипаж в мирно време е по-трудно, макар че и тук да бих могъл да измисля няколко варианта. Да речем, обиколка по затвори, психиатрични болници и лечебници. Действате в това направление и ще намерите екипаж, готов за всякакви пиратски нападения. Но все пак пиратството естествено е много слаба игра за амбициите на този младеж. Той вероятно иска да управлява цяла планета, а може би и цяла система? Или повече? Дори потреперих при тази мисъл. Нямаше ли нещо подобно в миналото? По време на Кралските войни няколко човека с малко кораби и общ обем на мозъка по-малък, отколкото на Пепе, установиха нещо от рода на империя. В крайна сметка всичките ги свалиха, но цената на това беше много висока.

Планът узря и чувствах, че е добър. Може би в някои детайли имаше слабости, но това не е важно. Ясна ми е основната цел и мисъл, идея и начин за осъществяването й. В престъпленията съществуват естествени закони, както и във всяка друга област.

— Незабавно офицера за свръзка при мен! — извиках аз по микрофона. — И няколко чиновника с транскибери. И бързо — въпрос на живот и смърт е!

А това последното не трябваше да го казвам, изважда ме от имиджа. Закопчах си яката, оправих отличителните знаци и изправих рамене. Сега, когато влязат, аз отново щях да бъда изцяло адмирал.

По моя заповед корабът излезе от хиперпространството, за да може псиграмистът да се свърже с другите оператори. Капитан Стинг ръмжеше, че спираме двигателите и губим скъпоценни дни, докато екипажът му изпълнява ненормални заповеди. Той не можеше да разбере плана ми. Той, естествено, бе капитан, но аз съм адмирал, макар и временно.

По моя заповед навигаторът направи сфера на убягване, която отстоеше на възможно най-голямо разстояние от откраднатия кораб по време на дневния му път. Схемата обхвана ред звездни системи, които бяха малко на брой, и псиграмистът можеше поред да ги вика и да предава съобщенията, които се предаваха там на офицера по Международни Отношения.

С разширението на сферата псиграмистът преминаваше към нови обекти. Аз през това време подготвях текста на основното съобщение и направлението за предаването му, както и допълнителното съобщение, което псиграмистът изпращаше на Централна-14. Там отряд псиграмисти се свързваше с отделните планети, ползвайки постоянно списъка им.

Всички основни и допълнителни съобщения бяха на една и съща тема. Аз подробно и с ентусиазъм излагах, обсъждах и негодувах. Написах огромен брой варианти в най-различни форми. Исках същността на информацията в такъв или друг вид да попадне във всички вестници и списания в тази разширена сфера.

— Какво значи всичко това, гръм да ви порази? — мърмореше капитан Стинг.

Беше му скучно, той отказваше да участва в операцията, смятайки я за безсмислена. И голяма част от времето прекарваше в каютата си, ругаейки с всичка сила. От скука или любопитство прочете едно от съобщенията ми…

— Милиардер в търсене на собствен свят… Космическа яхта с приказен разкош… — лицето на капитана придоби малинов оттенък. — Какво отношение има тази глупост към залавянето на убийците?

Когато се намирахме заедно, той беше вежлив, но по неуловими признаци се забелязваше, че ме смята за фалшив адмирал. Без съмнение оставах старши, но отношенията ни бяха само формални.

— Тези брътвежи и глупости са примамката, на която ще клъвне нашата риба — говорех му аз. — Капан за Пепе и неговата партньорка.

— А кой е този митичен милиардер?

— Аз — казах аз. — Винаги съм искал да бъда богат.

— А този кораб, космическата яхта, къде е тя?

— Сега се строи в космическата корабостроителница в Удрид. Ще отидем там веднага след като завършим подготовката.

Капитан Стинг хвърли съобщението на масата и изтри ръцете си толкова внимателно, сякаш се боеше да не пипне инфекция. Опитваше се честно да схване нещата от моята гледна точка, но без ни най-малък успех.

— Нищо няма да излезе — изръмжа той. — Защо сте уверен, че те ще прочетат поне една от тези бележки? А ако прочетат, защо пък трябва да се заинтересуват? Според мен губите време и той ще се изплъзне между пръстите ви. Трябва да се вдигне тревога и да се оповестят всички кораби. Да се приведе Флота в състояние на пълна бойна готовност и да се изпратят патрули по всички космолинии…

— Които той може лесно да заобиколи и чисто и просто да унищожи, което е по-вероятно. Така че това не е изход — отговорих му аз. — Този Пепе е много ловък и хитър, действа като игрален автомат. В това е неговата сила и едновременно слабост. Такива като него смятат, че никой друг не може да мисли по подобен начин. А аз мога!!!

— Няма да умрете от скромност — подхвърли Стинг.

— Точно така — отговорих аз. — Лъжливата скромност поражда некомпетентност. Възнамерявам да хвана този подлец и ще ви разкажа как ще го направя. Той отново ще извърши нападение и там, където това стане, ще се окаже пресата с моите съобщения. Независимо от целите на нападението, той ще вземе всички вестници и списания, които може да намери. Отчасти за да удовлетвори самолюбието си, но главно за да бъде в курса на събитията, които го интересуват. Такива например като движението на корабите.

— Вие само предполагате, но не можете всичко точно да знаете.

Дълбоката му увереност в моята некомпетентност започна да ми действа на нервите. Сдържах раздразнението си и опитах за последен път.

— Да, предполагам, но основавайки се на фактите. От товароносача той е взел всичко, което може да се чете, това веднага ми направи впечатление. Ние няма да можем да предотвратим новата атака на линкора, но можем да се убедим след това дали всичко ще тръгне така, както мисля.

— Не знам — каза капитанът, — това звучи като…

Така и никога не научих като какво му звучи това на капитана, и за негово добро, тъй като щеше да бъде в нокаут веднага след думите си, а аз по такъв начин щях да подроня авторитета на псевдотитлата си. Ревът на сирена го прекъсна и ние се хвърлихме към свързочната рубка.

Капитан Стинг спечели надбягването с половин корпус, това беше негов кораб и той знаеше по-добре пътя. Псиграмистът държеше разшифрован текст, но всичко беше ясно по израза на лицето му. Той ме погледна с твърд и студен поглед.

— Те отново са атакували, разрушили са спътник за снабдяване и са убили 34 човека.

— Ако планът ви не проработи, адмирале — прошепна дрезгаво капитанът в ухото ми, — лично аз ще наредя жив да ви одерат!

— Ако планът ми не задейства, капитане, няма да има какво да дерете. А сега, с ваше разрешение, тръгваме към Удрид за яхтата си, и то веднага.

Тази ненавист и презрение към действията ми ме вбесиха и изкараха от равновесие. Сега се ръководех от злоба, а не от логика. Овладях се и подредих мислите си.

— Задръжте изпълнението на последната команда — извиках аз, връщайки се към ролята на стар космически вълк. — Установете връзка и изяснете, не е ли спирал някой около спътника?

Докато псиграмистът работеше по моя въпрос, прегледах някои документи. Редниците и офицерите напрегнато чакаха, правейки слаби опити да ми покажат омразата си. Отговорът трябваше да пристигне до десет минути.

— Точно така — отговори накрая псиграмистът. — Резервен кораб е спирал там дванайсет часа преди атаката. Освен всичко друго са оставени вестници, съдържащи статиите Ви.

— Много добре — отговорих аз. — Изпратете обща заповед да се прекъсне транслирането на съобщения. Предавайте заповеди само с помощта на псиграмистите, без да използвате друго сигнално оборудване. Не трябва да ни подслушват.

Бавно излязох, като господар на положението. Но обърнах глава настрани, за да не видят студената пот по лицето.

Насочихме се към Удрид, където ме чакаше яхтата на милиардера „Елдорадо“. Началникът на корабостроителницата, показвайки ми кораба, правеше деликатни опити да удовлетвори любопитството си. Но от садистко желание за отмъщение на Флота не му казах нито дума за мисията си. След проверката на апаратурата и системата за управление помолих да освободят кораба. В астронавигатора беше заложена лента, която щеше да ме изведе по курса, упоменат в статиите. Трябваше само да натисна копчето.

И аз го натиснах.

Това беше прекрасен кораб, корабостроителницата се беше погрижила дори за дреболиите. От носа до кърмовите дюзи беше покрит с метал с висока степен на отразяване, т.е. чисто злато. Има и други метали с висока отразителна способност, но нито един от тях не прави такова впечатление. Вътрешната архитектура беше също великолепна. Цялата тази работа не беше предвидена на чертежите. Флотът трябваше да приспособи яхтата към моите нужди.

Всичко беше готово. Или Пепе ще ме превземе, или ще стигна райската планета на милиардера. Ако това се случеше, за мен ще бъде по-добре и да си остана там.

Сега, когато бях в космоса, предишните ми съмнения се събудиха. Планът, който изглеждаше толкова ясен и логичен, сега започна да ми се струва идиотски.

— Дръж за своето, моряк — казах си аз, използвайки адмиралския тон. — Нищо не се е променило, това все още е най-добрият, единствен план, възможен при дадените обстоятелства.

А така ли беше? Можех ли да бъда уверен че Пепе, летейки на своя кораб и хранейки се с флотска дажба, ще се заинтересува от комфорта и разкоша? Или, ако разкошът не го вълнуваше, ще поиска ли да завладее имуществото на собственика на цяла планета? Натоварих трюма с всичко, което може да пожелае човек, и оставих информация за това във всички мислими места. Въдицата беше хвърлена, но дали щеше да я налапа?

Не мога да кажа. Състоянието ми беше крайно нервно. Опитвах се да концентрирам вниманието си върху още нещо, но нищо не се получаваше.

Следващите четири дни минаха спокойно.