Стоманеният плъх

Глава 7

Когато прозвуча сигналът за тревога, почувствах огромно облекчение. Можех да бъда убит и превърнат в прах, но работата не беше в това.

Пепе се хвана на въдицата. Единственият кораб в Галактиката, който можеше да изглежда на екрана толкова огромен от такова разстояние, беше неговият. Огромната енергия на двигателите на линкора му позволяваха да създава такова спирачно поле, че моята яхта буквално се изправи на носа си. Едновременно светна и сигналът: „Внимание, радиопредаване“. Почаках, доколкото ми стигаше търпението, след това включих радиоприемника. Чу се глас:

— …че вие сте под прицела на военен кораб! Не правете опити да хитрувате или по какъвто и да било друг начин…

— Кой сте вие и какво искате, дявол да ви вземе! — извиках аз в микрофона. Скенерът ми беше включен така, че можеха да ме видят, моят екран оставаше тъмен, те не транслираха образ. Можеха да видят разкошните ми дрехи, богато мебелираната кабина зад гърба ми, но, разбира се, не можеха да видят ръцете ми.

— Не е важно кои сме! — прогърмя гласът от радиото. — Изпълнявайте разпоредбите, ако искате да останете жив. Дръпнете се от управлението, докато не се прикачим, след това ще правите всичко, което ви кажа.

Чуха се две приглушени прещраквания. Това бяха магнитите, които се лепнаха за корпуса. Корабът се наклони. Тъй като знаех, че ме наблюдават, опулих уплашено очи и започнах да се оглеждам, търсейки път за спасение. Яхтата се разположи в космическия шлюз на линкора. Натиснах копчето и изпратих робота-заварчик на мястото му по предварително замисления план.

— А сега ми позволете аз да ви кажа нещо — изревах аз в микрофона, сваляйки маската на изплашен милиардер. — Първо, повтарям думите ви: изпълнявайте разпорежданията, ако искате да останете живи. И ще ви покажа защо…

Завъртях превключвателя, подаващ последователната програма за работа. Корпусът естествено беше силно намагнитен и здраво държеше бомбите. В съответствие със зададената програма скенерът в кабината се включи на подаден чакащ режим, а в генераторния отсек — в работен. Проверих преносимия екран-монитор и започнах да навличам скафандъра. Необходимо беше това да се направи бързо, поддържайки едновременно и разговора. Те трябваше да бъдат уверени, че аз продължавам да си стоя в кабината за управление.

— Както виждате, това е генераторът на кораба. Деветдесет и осем процента мощност сега захранват електромагнитите. Практически е невъзможно да бъдем разделени. И не ви съветвам да го правите.

Скафандърът беше надянат, но аз продължавах да говоря, използвайки микрофона, присъединен към главния предавател през шлема. Картината на монитора се промени.

— Сега виждате водородна бомба, която се държи на предпазител само благодарение на това, че магнитното поле е притиснало корпуса на вашия линкор към нея. Тя без съмнение ще избухне, ако се опитате да се отделите.

Хванах екрана-монитор и се понесох към шлюза.

— А ето това е друга бомба — казах аз, гледайки с едното око екрана, а с другото — бавно отварящия се входен люк. — Тя има датчици на корпуса. Ако се опитате да разрушите част от кораба ми или да отворите главния входен люк, тя ще детонира.

Вече бях в космоса, приближавайки се към огромния линкор.

— Какво искате? — това бяха първите думи на Пепе, казани след моята демонстрация.

— Искам да поговоря с вас и да стигнем до съгласие, представляващо интерес и за двама ви. Но за да можете правилно да разсъждавате за възможностите ми, ще ви покажа останалите бомби.

Показах им останалите бомби, не беше трудно. Скенерите на яхтата работеха по предварително зададената програма. Бегло им демонстрирах цялото си останало въоръжение, което можеше да доведе до съвместната ни гибел, а аз вече се бях промъкнал през дупката в корпуса на линкора, направена от робота. Това място беше щателно избрано по чертежите, тук нямаше дебела броня и датчици-пазачи.

— Да, да… разбрах… вие сте летяща бомба. Престанете с репортажа си и ми кажете, какво възнамерявате да правите?

Този път не му отговорих. Изключвайки микрофона и дишайки като ловджийска хрътка, се носех по коридорите на линкора. Ако се вярва на чертежите, някъде тук трябваше да бъде вратата към кабината за управление. Пепе, разбира се, е там.

Влязох, извадих пистолета си и го насочих към тила му. Ейнджълин стоеше до него и гледаше към екрана.

— Играта свърши — казах аз. — Стойте спокойно и не мърдайте.

— Какво значи това? — попита той злобно, гледайки екрана пред себе си. Девойката се досети по-рано. Тя се обърна и възкликна:

— Той е тук!

Те ме зяпнаха, объркани и изплашени.

— Вие сте арестуван, главатарю — казах му аз. — И момичето ви също.

Ейнджълин затвори очи и падна на пода. Наистина или престорено, не знам. Под прицела на пистолета ми Пепе я подхвана и я сложи в амортизационното кресло до стената.

— Какво… какво ще стане сега? — попита той с треперещ глас. Долната му челюст трепереше, в очите му имаше сълзи. Това не ми направи никакво впечатление, не бях забравил колко хора бе погубил. Той се завлече до креслото и почти падна в него.

— Какво ще направят с мен? — попита Ейнджълин. Тя вече беше отворила очи.

— Не знам какво ще направят с вас — казах аз отчуждено. — Това ще реши съдът.

— Те ще направят с мен всички онези неща — разплака се тя. Ейнджълин беше млада, чернокоса и красива, сълзите съвсем не я загрозяваха.

Пепе скри лицето си с ръце, раменете му се тресяха. Насочих пистолета към него.

— Престанете. Пепе. Трудно е да повярвам на разкаянието ви. Сега на път насам са няколко кораба на Флота, преди минута автоматично се включи сигнал за тревога. Мисля, че те ще се радват да видят човека, който…

— Не ме предавайте на тях, моля ви! — тя вече беше на крака, притискайки се с гръб към стената. — Те ще ме приберат в затвора, ще променят мозъка ми — спъвайки се, тя вървеше покрай стената. Огледах се за Пепе, като не исках да го губя от погледа си за дълго.

— Нищо не мога да направя — казах й аз. Обръщайки се към нея, видях как се отваря малка врата и Ейнджълин изчезва.

— Не мислете да бягате! — викнах аз след нея. — Нищо няма да излезе от това.

Пепе издаде странен звук и се обърнах към него. Сега той седеше изправен, лицето му беше сухо. Той се смееше, а не плачеше.

— Ето така. Тя и вас подхлъзна, мистър супердетектив, бедната малка Ейнджълин с нежните очи — той отново се прегъна, тресейки се от смях.

— Какво значи това? — изръмжах аз.

— Още ли не сте разбрали? Тя жално нареждаше… и ви завъртя на пръста си. Целият план по строителството на линкора и кражбата му беше неин. Тя ме привлече, напълно ме подчини на волята си. Живях с нея и едновременно бяха щастлив и се презирах. Радвам се, че всичко стана така. Поне й дадох шанс. Макар да ми се струваше, че ще се взривим, когато тя излезе.

Стоях пред него като парализиран.

— Лъжете — казах рязко аз, но вече и сам не вярвах на това.

— Не. Това е истина. Вашите момчета-психиатри ще разложат мозъка ми на парченца и ще се убедят, че не лъжа. Абсолютно.

— Ще претърсим кораба, тя не може да се крие дълго.

— Тя няма да се крие — отговори Пепе. — В едно от помещенията скрихме бързоходен катер. Може би сега тя тръгва.

Почувствахме през пода отдалечено трептене и вибрацията на отблъскване.

— Флотът ще я хване — каза му аз с увереност, която сам не усещах.

— Може би — каза той, внезапно спирайки да се смее и ставайки сериозен. — Може би. Но й дадох шанс. С мен е свършено, но тя знае, че я обичах докрай — той изскърца със зъби, сякаш почувства внезапно силна болка. — Само че на нея й е все едно.

И двамата млъкнахме и не мърдахме повече, докато не се приближиха корабите на Флота и техните катери не се прилепиха към линкора.

Завзех линкора и свърших с този кошмар! Не можех да се виня, че момичето се изплъзне. Ако тя се промъкне между корабите на Флота, това ще бъде тяхна грешка, а не моя.

Тържествувах за победата.

Но щастието ми не беше пълно. Имах предчувствието, че пак ще се срещнем с Ейнджълин.