Стоманеният плъх спасява света

Глава 12

— Мерд! — казах аз, като се спънах в неравната настилка на моста. Не знам какво означава тази дума, но френските войници я употребяваха по-често от останалите и очевидно подхождаше за случая. При това бутнах съседния войник и мускетът ми го удари силно по главата. Той зави от болка и ме блъсна. Отлетях назад, ударих се в ниските перила и паднах във водата.

Отлично изпълнено. Течението беше бързо и се скрих под водата, като стиснах мускета между коленете си, за да не го загубя. След това изплувах само веднъж, като удрях с ръце водата и крещях пронизително. Войниците се стълпиха на моста, крещяха и сочеха нещо и когато се убедих, че съм направил необходимото впечатление, позволих на мокрите си дрехи и тежкото оръжие да ме завлекат под водата. Кислородната маска беше във вътрешния ми джоб и ми беше необходима само секунда, за да я извадя и сложа. После я освободих от водата, силно издишах и вдишах чист кислород. Сега трябваше просто бавно и лениво да плувам напречно на реката. Започваше отлив, така че преди да стигна брега, течението щеше да ме отнесе достатъчно далеч надолу. И така, избегнах разкритието, останах жив, за да събера отново сили и да се боря, но бях абсолютно отчаян от провала на опита си да се промъкна зад стената. Пък и водата не беше особено топла. В продължение на много време ме крепяха мислите за пращящия огън в камината ми и чашата горещ ром. Най-после видях отпред във водата тъмен силует, който постепенно се превърна в корпус на малък кораб, привързан към дока; виждах коловете на дока. Спрях под кила, измъкнах от мускета тръбичката с инструментите, пъхнах пушката в ръкава на мундира като баласт и пуснах мундира, мускета и тръбичката на дъното на реката. Направих няколко дълбоки вдишвания, свалих също кислородната маска и колкото можех по-тихо изплувах на повърхността до съда.

Изплувах само за да видя полите на мундира и навитите панталони на френски войник, който се беше подпрял на перилата точно над мен. Той трудолюбиво лъскаше черното дуло на необикновено зловещо оръдие, стърчащо над брега до него. Изглеждаше много по-съвършено, отколкото всички оръдия на деветнайсетото столетие, които бях виждал, затова нямаше съмнение, че изобщо не принадлежи към този период. Ръководейки се от съвсем оправдан интерес, изучих оръдията, които се използваха в епохата, която току-що бях напуснал и затова сега познах 75 милиметровото безоткатно оръдие. Идеално оръдие за използване на лека дървена лодка — може да се стреля от него, без лодката да става на парчета. При това гарантирано може да разбие всеки дървен кораб дълго преди той да влезе в радиуса на действие на зареждащите му се от дулото оръдия, да не говорим за унищожаването на полеви армии. Пренасянето само на неколкостотин такива оръдия в миналото можеше да промени историята. Което и са направили. Войникът над мен се обърна и плю във водата, отново се гмурнах и се скрих сред коловете.

Извън полезрението на френския кораб по-надолу по течението имаше пристан за лодки. Там и изплувах. Наблизо нямаше никой. Измъкнах се от водата мокър, треперещ и подтиснат, и забързах към тъмния отвор на улицата. Там стоеше някой, претичах покрай него, но след това реших да спра, защото този човек опря в кръста ми дулото на огромен пистолет.

— Вървете напред — каза той. — Ще ви отведа на уютно място, където ще можете да се преоблечете в сухи дрехи.

Този, който ме плени, имаше френски акцент.

Оставаше ми само да изпълня препоръките, подкрепени с подбутване от примитивното му оръжие. Примитивно или не, но така или иначе можеше да ме пробие. Другият край на улицата беше плътно преграден от спряла карета. Вратата й беше отворена, сякаш ни канеше да се качим в нея.

— Качвайте се — каза пазачът ми, — аз съм след вас. Видях как нещастният войник падна от моста и помислих, какво ли ще стане, ако изплува? Ами ако е добър плувец и успее да преплува реката? Тогава къде ще го довлече течението? Хубава задача и я реших правилно.

Вратата се затвори и каретата тръгна. Бяхме сами. Паднах напред, обърнах се, гмурнах се надолу и се опитах да хвана пистолета — и го хванах за дръжката, защото похитителят ми вече го държеше за дулото и ми го подаваше.

— Разбира се, вземете го, мистър Браун, щом желаете. Повече няма да потрябва — и се усмихна, като видя учудването ми, после отново се подсмихна и насочи дулото към гърдите си. — Това беше най-простият начин да ви убедя да тръгнете с мен в каретата. Наблюдавах ви няколко дни и съм сигурен, че не обичате френските завоеватели.

— Но нали вие сте французин?

— Разбира се! Привърженик на покойния крал, а сега беглец от родината си. Научих се да ненавиждам това корсиканско нищожество, докато тукашният народ само се смееше над него. Но сега вече никой не се смее и сме обединени от обща цел. Но, пардон, позволете ми да се представя. Аз съм граф д’Озон, можете да ме наричате просто Чарли, тъй като всичките ми титли сега са в миналото.

— Радвам се да се запознаем, Чарли — стиснахме си ръцете. — Наричайте ме просто Джон.

Преди да успеем да продължим този интересен разговор, каретата с гръм и стонове спря. Намирахме се във вътрешния двор на голяма къща и влязох вътре в нея заедно с графа, като продължавах да държа пистолета. Оставах подозрителен, макар очевидно да имаше много малко причини за това. Всички слуги бяха много стари и се мъкнеха наоколо, мърморейки нещо на френски. Един стар слуга, скърцайки с колене, напълни ваната за мен, помогна ми да се съблека и започна да търка гърба ми, като абсолютно игнорира това, че продължавах да държа пистолета в ръка. Приготвиха ми стоплени дрехи и хубави обувки. Оставайки сам, преместих в новите дрехи арсенала си и инструментите. Когато слязох долу, графът ме очакваше в библиотеката и пиеше някакво интересно питие от кристална чаша, напълнена до ръба, подобно на стоящата наблизо кана. Подадох му пистолета, а той — пълната чаша. Течността се плъзна в гърлото ми като топла музика, а ноздрите ми вдъхнаха облаче изискан аромат, равен на който никога не съм срещал.

— Четирийсет години отлежало, от моето имение, което, както можете да отгатнете, се намира в Коняк.

Отпих още малко и го погледнах. Силен човек. Висок и гъвкав, сиви коси, високо чело, тънки, почти аскетични черти на лицето.

— Защо ме докарахте тук? — попитах аз.

— За да можем да обединим усилията си. Изучавам естествена философия и сега виждам много неестествени неща. Армията на Наполеон има оръжие, което не правят никъде в Европа. Други говорят, че е от далечното… но не вярвам. Това оръжие се обслужва от хора, които говорят лошо френски, лоши и зли. Има слухове, че в обкръжението на корсиканеца се намират още по-лоши и зловещи хора, нечувани чужденци, както и вие. Кажете, как може човек да преплува реката под вода?

— С помощта на машина — нямаше смисъл да мълча, графът прекалено добре знаеше за какво да пита. Когато врагът има такива оръдия, каквото видях, нямаше смисъл да крия природата му. Очите на графа се разшириха, когато казах това, и пресуши чашата си.

— Така си и мислех. Смятам, че вие знаете повече за тези странни хора и оръдията им. Те не са от света, който познаваме, нали така? Знаете за тях и сте тук, за да се борите с тях?

— Те идват от страната на злобата и безумието, донесли са със себе си престъпленията си. Да, воювам с тях… Не мога да разкажа всичко за тях, защото и аз самият не знам цялата история. Но съм тук, за да унищожа тях и всичко направено от тях.

— Бях сигурен в това! Трябва да обединим усилията си. Ще ви окажа каквато помощ пожелаете.

— Можете да започнете с обучението ми по френски. Необходимо ми е да се промъкна в Лондон и изглежда, че този език ще ми потрябва.

— Но… имате ли време?

— Два часа стигат — още една машина.

— Започвам да разбирам, но не съм сигурен дали ми харесват всичките тези машини.

— Не можем да ги обичаме или да не ги обичаме. Те нямат емоции. Можем само да ги използваме за добро или зло, така че проблемът с машините, както и всичко останало, е чисто човешки проблем.

— Прекланям се пред мъдростта ви. Разбирам, че сте прав. Кога ще започнем?

Върнах се за нещата си в „Шопар и дропла“, после се преместих в къщата на графа. Последва ужасно мъчителна вечер на работа с мнемографа (болка е много слаба дума за обозначаване на страничните ефекти от използването на тази дяволска машина), в резултат на която научих разговорен френски език. Сега за удоволствие на графа беседвахме на този език.

— А следващата крачка?! — попита той.

Току-що обядвахме, при това прекрасно, и отново се върнахме към коняка.

— Трябва по-отблизо да разгледам един от тези псевдофранцузи, които, както се вижда, управляват всичко. Появяват ли се от тази страна на реката сами или поне на малки групи?

— Да, но придвижванията им са безсистемни. Затова трябва да получим нови сведения — той разклати сребърната камбанка, която се намираше до каната. — Искате ли да ви доставят един от тях жив или мъртъв?

— Много сте любезен — казах аз, като вдигнах чашата си, за да може безшумно появилият се слуга отново да я напълни. — Ще се заема с тази част на работата сам. Само ми покажете мястото и ще направя всичко останало.

Графът даде заповеди, слугите се оттеглиха, а аз отново се заех с чашата си.

— Няма да отнеме много време — каза графът. — Когато получите информацията, ще имате ли план за по-нататъшни действия?

— Само приблизителен. Трябва да проникна в Лондон. Да намеря Него — върховния демон на това ъгълче на ада, после вероятно ще го убия. А също така ще унищожа някое и друго оборудване.

— А самонадеяния корсиканец? И него ли ще отстраните?

— Само ако ми пречи. Не съм обикновен убиец, трудно ми е да убивам, но действията ми неминуемо ще променят целия ход на нещата. Новото оръжие ще престане да се произвежда, а боеприпасите скоро ще свършат. Често казано, тези негодници могат и изобщо да не изчезнат.

Графът вдигна вежди, но от любезност се въздържа от коментар.

— Ситуацията е много сложна. Откровено казано, аз самият не я разбирам съвсем. Това е свързано с природата на времето, за която и аз знам съвсем малко. Но струва ми се, че времето, в което живеем сега, не съществува за бъдещето. Бъдещите исторически книги говорят, че Наполеон е бил разбит, че империята му е унищожена, че Британия никога не е била окупирана.

— Де да беше така!

— Може и да бъде, ако се докопам до Него. Но ако историята отново се промени и се върне към това, което трябва да бъде, то целият този свят, който познаваме, може да изчезне.

— Във всички опасни действия има определен риск — графът леко мръдна ръка, сякаш пускаше някого, оставайки спокоен и сдържан. Удивителен човек. — Ако този свят изчезне, то би трябвало да възникне друг, по-щастлив, нали?

— Грубо казано, да.

— Тогава трябва да бъдем по-настойчиви. В този друг по-добър свят ще се върна в имението си, семейството ми отново ще бъде живо, пролетните цветя на щастието ще цъфтят на Земята. Готов съм да пожертвам този сегашен живот… това презряно съществуване. Но бих предпочел това да не излиза зад стените на тази стая. Не съм сигурен, че всичките ни помощници ще се съгласят с тази философска гледна точка.

— Напълно съм съгласен с вас. Бих искал всичко да бъде устроено по друг начин.

— Не мислете за това, скъпи приятелю. Няма повече да засягаме тази тема.

И я оставихме. Обсъждахме живописта и винарството — и опасностите, органически присъщи на производството на дестилирани напитки. Времето летеше бързо — както и хората на графа, — и още преди да започнем втората кана, го повикаха за да получи исканите данни.

— Великолепно — каза той, връщайки се, като потриваше ръце от удоволствие. — Малка компания от хората, които търсим, точно сега се развличат в публичния дом на Мармейд Корт. Разбира се, наоколо има стража, но предполагам, че това няма да е особена пречка за вас?

— Ни най-малко — казах аз и станах. — Бъдете така добър да ми предоставите някакво транспортно средство и водач, и обещавам да се върна след не повече от час.

Всичко беше направено и аз сдържах обещанието си. Глуповат тип с избръсната глава и обезобразено от белези лице ме откара с каретата в съседното здание, нещо от рода на кантора, сега затворена и заключена с помощта на чудовищен механизъм, който беше невероятно сложен за отваряне. Не че механизмът беше сложен за мен — как ли пък не — просто катинарите бяха толкова огромни, че отверката ми не стигаше до тях! Но пък ножът стигна. Влязох, качих се горе и се прехвърлих на покрива на съседната сграда. Там закачих паяжината си към най-здравия от големия избор от комини. Кончето на паяжината беше тънко, почти невидимо и практически неразскъсваемо, направена от една-единствена цяла молекула. Размотаваше се от макара, закрепена с ремъци на гърдите ми и се спуснах надолу към тъмните прозорци. Тъмни за други, но два лъча от ултравиолетовите прожектори на чувствителните ми очила правеха всичко ясно като ден за мен, където и да погледнех. Безшумно проникнах през прозореца, хванах необходимия ми индивид със свалени панталони и приспах него и приятелката му с доза газ, качих се обратно на покрива с него на ръце толкова бързо, колкото можеше да се навива макарата на паяжинката. След няколко минути плячката ми хъркаше на масата в мазето на графа, а аз подреждах оборудването си. Графът ме наблюдаваше с интерес.

— Искате да получите информация от тази свиня? В обикновени условия не признавам мъченията, но ми се струва, че този случай е за нагрято желязо и остър нож. Какви престъпления са извършили тези същества! Казват, че аборигените от Новия Свят могат да одерат цял човек, като при това не го убиват.

— Звучи добре, но няма да ни потрябва. — Изравних инструментите и включих контактите. — Отново машина. Ще го държа в безсъзнание и ще мина през мозъка му с подковани ботуши. В определен смисъл това е най-чудовищното мъчение. Ще каже всичко, което ни е необходимо, дори без да знае, че говори. После е ваш.

— Не, не, благодаря — графът вдигна ръце с отвращение. — Всеки път, когато убиват един от тях, гражданите дават безброй жертви и се подлагат на репресии. Ще го набием малко, ще вземем дрехите му и всичко останало и ще го захвърлим в някоя тъмна алея. Ще прилича на грабеж и нищо повече.

— Добра идея. Сега започвам.

Ровенето в този мозък приличаше на плуване в канализация. С една дума — безумие, а той без съмнение беше безумен, както и всички те, но откровената порочност е непростителна. Проблемът се заключваше не в получаването на информация, а в сортирането й. Искаше да говори на собствения си език, но в края на краищата се съгласи на френски и английски. Питах и питах и накрая научих всичко, което исках. Беше извикан компаньонът ми Жул. На него беше възложена задачата да го набие, да свали мундира му и да го изхвърли някъде. През това време графът и аз с удоволствие се върнахме към недовършената кана…

— Тяхната щаб-квартира очевидно се намира на място, наречено Сент Пол. Знаете ли къде е то?

— Не се спират и пред светотатството. Това е катедрала, шедьовър на великия сър Кристофър Рен, ето, вижте тук, на картата.

— Тук се намира така нареченият Той, а също така очевидно и всичките му машини и инструменти. Но за да се добера дотам, трябва да вляза в Лондон. Има добра възможност да премина стената с неговия мундир, защото тялото му е толкова радиоактивно, колкото и моето, това е тест, който използват за откриване на чужденци. Но могат да съществуват пароли и други начини за идентификация и може би на техния език. Необходима е отвличаща маневра. Сред последователите ви няма ли някой запознат с артилерията?!

— Без съмнение. Рене Дюпон — бивш майор от артилерията, много знаещ войник, и той е в Лондон.

— Точно това е необходимият ни човек. Сигурен съм, че ще му достави удоволствие да се занимава с тези мощни оръдия. Преди разсъмване ще превземем артилерийски плавателен съд. С първите лъчи на слънцето, когато се отворят вратите, ще започне обстрела. Няколко снаряда през вратата ще обезкуражат охраната, след това трябва да изоставим кораба. Това ще бъде работа на хората ви.

— Лично ще ръководя тази приятна работа. Но къде ще бъдете вие?

— Ще марширувам в града заедно с частите, както вече се опитах преди.

— Опасно е в най-голяма степен. Ако се появите прекалено рано, ще бъдете открит при появата си, а може и да загинете при обстрела. Ако пристигнете прекалено късно, вратите ще бъдат затворени.

— В такъв случай трябва да пресметнете всичко изключително точно.

— Ще изпратя да донесат най-добрите хронометри, които имам.