Стоманеният плъх спасява света

Глава 2

— Първо трябва да изясним къде ще отидете. И в кое време.

Професор Койцу, поклащайки се, кръстосваше лабораторията. Аз го следвах, като се чувствах почти толкова ужасно. Той замърмори нещо, накланяйки се над сгънатия на хармоника лист от компютърния листинг, който с шум излизаше от машината и се стелеше на пода.

— Всичко трябва да бъде точно, много точно — мърмореше той. — В последно време непрекъснато сондирахме миналото, проследявахме източника на тези смущения. И в края на краищата намерихме търсената планета. Сега следва да установим нужното време. Ако пристигнете прекалено късно, те ще са завършили работата си, а ако е прекалено рано, то ще умрете от старост, преди тези дяволи да се родят.

— Очарователна перспектива. А що за планета е това?

— Странно название, дори не е едно. Нарича се Пръст, или Земя, или нещо от този род. Предполага се, че е легендарната прародина на цялото човечество.

— Още една? Никога не съм чувал за нея.

— Напълно естествено. Тя е унищожена от ядрена война преди хилядолетия… Ето го! Ще трябва да отидете в миналото преди 32598 години и при такова разстояние няма да можем да обезпечим по-добра точност от плюс-минус три месеца.

— Вероятно няма и да забележа. А коя година ще бъде?

— Много години преди началото на сегашния календар. Предполагам, че според древните записи на тогавашните варвари ще бъде 1975 година от рождението на Христа.

— Не са чак толкова варвари, щом се развличат с времето.

— По всяка вероятност това изобщо не са те. Хората, които търсим, се базират в това време.

— Тогава как ще ги намеря?

— С помощта на това — един от асистентите ми подаде малка черна кутийка с циферблати, копчета и прозрачна издатина, в която свободно плуваше игла. Същата тази игла трепереше цялата, като ловно куче, и постоянно сочеше с края си едно и също направление, както и да въртях кутийката.

— Това е детектор на темпорална енергия — каза Койцу. — Портативен, по-малко чувствителен вариант на големите ни апарати. Сега стрелката сочи нашата темпорална спирала. Когато пристигнете на същата тази планета Пръст, използвайте напрежението на полето. То ще ви помогне да оцените разстоянието до източника на енергия.

Погледнах кутийката и почувствах, че в главата ми се роди идея.

— Щом мога да взема това, то вероятно ще мога да отнеса със себе си и друго оборудване?

— Да. Само че малко по размер, което може да се закрепи на тялото. Работата е там, че темпоралното поле създава статичен заряд, подобен на статично електричество.

— Тогава ще взема цялото оръжие, което има в лабораторията.

— Имаме съвсем малко. Само най-миниатюрни образци.

— Е какво пък, ще взема собственото си оръжие. Работят ли тук оръжейни техници?

Той се огледа наоколо, помисли и каза:

— Старият Ярл е работил в отдела за въоръженията, но нямаме време да направим нещо ново.

— Нямах това предвид. Доведете го тук.

Старият Ярл се беше подмладил съвсем скоро и затова приличаше на преситен деветнайсетгодишен юноша, само погледът му, когато се приближи, беше старчески, подозрителен.

— Необходим ми е този сандък — казах аз, посочвайки устройството зад гърба му. Той заскимтя като пришпорено пони и отскочи назад, притискайки сандъчето до себе си.

— Той е мой! Мой, ви казвам. Няма да го получите. Нечестно е дори да молите за това. Та нали без него просто ще изчезна.

В очите му се появиха сълзи на старчески страх.

— Не се занасяй, Ярл! Изобщо не искам да се разтвориш във въздуха. Необходим ми е дубликат от устройството ти. Хайде, заеми се бързо с това.

Той се забърза, мърморейки нещо под нос, а нас ни наобиколиха техниците.

— Не разбирам — каза Койцу.

— Много просто. Ако преследвам голяма организация, ще ми е необходимо мощно оръжие. Ако се наложи, ще вградя в мозъка си стария Ярл, за да ми направи това, което ми е необходимо.

— Но нали той ще се трансформира във вас и ще получи контрол над тялото ви. Никога преди не сме пробвали.

— А сега ще го направим. Тежките времена изискват отчаяни мерки. А това ни довежда до друг въпрос. Казвате, че това ще бъде пътешествие във времето без завръщане?

— Да. Темпоралната спирала ще ви захвърли в миналото, а там, за да ви върне обратно, вече няма да я има.

— Но ако все пак може да се построи там, ще мога ли да се върна?

— Теоретично… Но това никога не е експериментирано. По-голямата част от оборудването и материалите не могат да бъдат намерени у примитивните туземци.

— А ако намеря материалите, темпоралната спирала може ли да бъде построена? Кой според вас може да я конструира.

— Само аз, аз я планирах и строих.

— Великолепно, тогава ми е необходимо и вашето устройство за паметта… кажете на момчетата да напишат на кутийките имената, за да не включа другия специалист.

Към професора се затичаха техници.

— Фиксаторът на времето губи мощност! — закрещя един от тях с глас, изпълнен с ужас. — Когато се изключи, ще умрем, ще изчезнем без следа! Само това не… — извика той и падна, защото някой от обкръжаващите насочи в лицето струя парализиращ газ.

— По-бързо! — викна Койцу. — Водете ди Грийс към темпоралната спирала! Подгответе го!

Техниците ме хванаха и помъкнаха към съседната стая, давайки си един на друг съответните инструкции. Едва не ме изпуснаха, когато двама от тях изчезнаха едновременно. В повечето гласове се чуваха истерични нотки. И нищо чудно — настъпваше краят на света. По-отдалечените стени вече ставаха смътни и мъгляви. От паника ме спасяваха само тренировките и опита. В края на краищата трябваше да ги отблъсна от аварийния космически скафандър, в който се опитваха да ме напъхат, и сам да се облека. От цялата компания спокоен оставаше само професор Койцу.

— Сложете шлема. Но дръжте забралото вдигнато до последната минута. Отлично. Ето спомените, мисля, че джобът на коляното е най-доброто място за тях. Гравитаторът е зад гърба ви. Предполагам, че можете да го използвате. Оръжието на гърдите. Ето ви темпоралния детектор…

И така нататък и тям подобни, докато едва се задържах под тежестта си. Не се оплаквах. Ако не взема всичко сега, после няма да има. Слагай още!

— Транслингватора! — завиках аз. — Иначе как ще общувам с туземците?

— Нямаме — каза Койцу, пъхайки под мишницата ми връзка контейнери, — но имаме мнемограф…

— Получавам главоболие от него.

— …така че можете да научите местния език. Ето в този джоб.

— Какво да правя, нали все още не сте ми обяснили? Къде ще се окажа там?

— На голяма височина, по-точно в стратосферата. Там има по-малко шансове да се сблъскате с нещо материално. Именно там ще ви оставим. След това всичко ще зависи от вас.

— Съседната лаборатория се детемпорализира! — закрещя някой и почти в същия миг се разтвори.

— Към темпоралната спирала! — дрезгаво извика Койцу и те ме повлякоха през вратата. Влачеха ме все по-бавно и по-бавно, тъй като учените и техниците постепенно изчезваха като спукани балони. Накрая останаха само четирима, и аз, тежко натоварен, позорно клатейки се, се повлякох напред сам.

— Ето темпоралната спирала — задъхвайки се, каза Койцу. — Това е стълб, колона от чиста енергия, която е завита в спирала и се поддържа в напрежение.

Тя беше зелена на цвят и блещукаше, почти запълвайки стаята: ивица искряща светлина в кръг, дебела колкото ръката ми. Тя ми напомняше нещо.

— Прилича на огромна навита пружина.

— Да, възможно е. Но предпочитам да я наричаме темпорална спирала. Навита е… поставена е под напрежение. Силите са внимателно изчислени. Ще ви поставим на външния й край и ще освободим затвора. Когато ви захвърли в миналото, спиралата ще рикошира в бъдещето, където енергията постепенно ще се разсее. Сега е време да тръгвате.

Вече останахме само трима.

— Помнете ме! — извика дребен, набит, чернокос техник. — Помнете Чарли Нейт! Докато ме помните, аз никога…

Останахме само двамата с Койцу, стените изчезнаха, въздухът потъмняваше.

— Това е краят! Докоснете спиралата — викаше той. Нима гласът му отслабва?

Спънах се и, падайки, се протегнах към искрящият край на спиралата, разпервайки пръсти. Докоснах го и нищо не почувствах. Веднага ме обви зеленото сияние, през което се виждаше много лошо. Професорът стоеше на пулта, превключваше нещо, накрая се протегна към големия лост.

Дръпна го надолу.