Глава 22

Трябваше да се удовлетворя с нещо и стрелях още веднъж, като взривих грамофона, откъдето звучеше Неговият ненавистен глас. Апаратът се разлетя в облак пластмаса и елементи от електроника. Страшният смях беше прекъснат по средата. Анжела стисна ръката ми.

— Ти постъпи много правилно — каза тя.

— Но не съвсем добре. Много съжалявам, че те заплетох и теб в тази каша.

— Не бих искала да стане по друг начин. Каквото и да стане с нас, ще бъдем заедно.

— Звучи, сякаш с хората ви може да стане нещо ужасно — каза Диян. — Много съжалявам.

— Няма за какво да се печалим, всички сме в еднакво положение.

— В известен смисъл да. Остава час. Но Марс е спасен и този, който умре тук, ще се утеши поне с това. Семействата ни и хората ни ще живеят.

— Ако можех да кажа същото — казах аз с неизразима печал, като вдигнах пистолета си и застрелях двама врагове, които се опитваха да нахълтат през счупената врата. — Загубени тук, ние сме загубени за цялото време. Ние, още живите сега, скоро ще изгорим като свещи.

— Нима не можем да направим нищо? — попита Анжела.

Вдигнах рамене.

— Нищо не мога да измисля. Не можем да обезвредим водородните бомби. Оборудването на темпоралната спирала е унищожено, така че тук също няма изход. Необходима ни е нова темпорална спирала, но няма откъде да я вземем, освен ако не падне при нас от небето.

Като ехо на думите ми се разнесе трясък от разтварящо се пространство горе, отдръпнах се и заех изчаквателна позиция, като мислех, че това е нова атака. Но се оказа голяма зелена метална кутия, която увисна във въздуха. Анжела ме гледаше с широко разтворени очи.

— Ако това е темпорална спирала, то поне обясни как го правиш.

За първи път през живота си замълчах, а после и изобщо се лиших от дар слово, тъй като кутийката започна да се спуска пред нас и преди окончателно да се спусне, прочетох надпис отстрани: „Темпорална спирала. Отваряй внимателно“. Два гравитатора, прикрепени към върха й, временно приспособление, което я управляваше при падането, малък радиопредавател, също закрепен към кутията с криво изписан надпис „Включи“ на корпуса. Застинах и седях, мигайки, докато винаги практичната Анжела пристъпи напред и натисна копчето за включване. До нас достигна гласът на професор Койцу.

— Предлагам ви да се поразмърдате. Бомбите, както знаете, трябва скоро да се задействат. Помолиха ме да ти предам, Джим, че апаратът, който ще приведе бомбите в действие, е разположен в тази стая, зад консервните кутии. Изглежда като портативно радио, доколкото е именно такова. Ако го изключиш, бомбите веднага ще се задействат. Което, разбира се, е много неудобно. Трябва да набереш три числа: шест, шест, шест, които са шифърът. Набери ги от ляво на дясно. Когато ги набереш, натисни копчето „Изключено“. А сега ме изключи, докато не го направиш. И действай по-бързо.

— Добре, добре — казах аз раздразнено и го изключих. Той посмя да разговаря с мен с команден тон, с индивид, който няма да може да се роди след 10 000 или някъде там години. Като изразих по такъв начин недоволството си, тръгнах да изпълнявам инструкциите му. Хвърлих консервите на пода. Това бяха дълги, жълтозелени цилиндрични грамади със сублимат.

Радиото беше там. Не го преместих, а само набрах шифъра, както беше заповядано, и натиснах копчето. Нищо не стана.

— Нищо не стана — казах аз.

— Стана именно това, което всички ние, очаквахме — каза Анжела, като се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата. — Ти спаси света.

Много горд от себе си, се върнах към предавателя под възхитените погледи на марсианците и отново го включих.

— Не мисли, че спаси света — каза Койцу. — Глупак, ти само отсрочи взрива с 28 дни. Веднъж включени, бомбите се затаяват за този период, после ще се самоунищожат. Но марсианците ще могат да се спасят от тях. Вярвам, че ремонтните им кораби са на път. Те ще ги вземат.

— Ще пристигнат след петнайсет дни — отговори Диян.

— Петнайсет дни са повече от достатъчно. Земята ще бъде унищожена, но когато на нея се възстановят предишните условия, за вас това ще бъде повече победа, отколкото трагедия. Настъпи време да отвориш кутията. Отгоре, под пулта за управление, има атомен резач. Ако насочиш прозорчетата му към външната стена под ъгъл петнайсет градуса, ще прореже тунел навън. Марсианците ще могат да излязат по него. Предлагам да направиш това колкото може по-бързо. Сега натисни копчето „А“ и пусни спиралата. Джеймс, Анжела, завържете се за гравитаторите колкото може по-бързо и тръгвайте веднага, щом светне сигналът за готовност.

Направих всичко, както каза Койцу, но все още не можех да повярвам. Темпоралната спирала щракна, засъска и зави като ранена. Диян излезе напред с протегната ръка.

— Никога няма да забравим това, което направи за света. Още неродените поколения ще научат за теб и подвизите ти от книгите.

— Сигурен ли си, че ще постъпите правилно? — попитах аз.

— Смущаваш се от това, защото си велик и хуманен човек — за първи път ме уверяваха в това. — Ще бъде поставена статуя с надпис: „Джеймс Боливар ди Грийс — Спасителят на света“.

Всички марсианци ми стиснаха ръка, беше много впечатляващо зрелище.

Светна сигнал за готовност и след няколко прощални думи взехме гравитаторите и — нещо, което толкова желаех в последно време — се потопихме в студения огън на силата на времето. Исках да кажа нещо, но закъснялата фраза застина на устните ми, а наоколо всичко се завъртя.

Обикновен скок във времето, нито по-хубаво, нито по-лошо. Това беше видът транспортиране, с който никак не можех да свикна. Звездите прелитаха покрай нас като куршуми, наоколо се въртяха спирални галактики, движението не беше движение, времето не беше време, всичко беше необикновено. Единственото, което беше хубаво в скока, беше неговият край. Намерихме се в гимнастическата зала в базата на Специалния Корпус, в най-големия открит павилион. Порехме въздуха, аз и моята Анжела, като глупаво се усмихвахме един на друг и на атлетите долу. Стискахме си ръцете от щастие, че бъдещето все още е пред нас.

— Добре дошли вкъщи — каза тя, и точно това исках да чуя най-много от всичко.

Полетяхме надолу, помахахме на приятелите и засега не отговаряхме на въпросите им. Първо при Койцу и дежурния по Корпус на доклад. Усетих чувство на неудовлетвореност, защото Той и този път се измъкна от мен.

Койцу вдигна очи и се учуди:

— Какво правите тук? — попита той. — Изглежда сте Го отстранили. Нима не получи посланието ми?

— Послание? — попитах аз, като замигах бързо.

— Да. Направихме 10 000 метални куба и ги изпратихме на Земята. Сигурен съм, че сте получили един от тях. Радиомаяк и така нататък.

— А, това е старо послание. Получихме го и действахме съгласно него, но вие малко закъсняхте. Какво прави тук тази играчка? — Страхувах се, че гласът ми ще се промени до неузнаваемост и затова посочих с треперещ пръст машината в другия край на стаята.

— Това ли? Нашата нова спирала номер Едно, по-компактен вариант. За какво ти е? Ние току-що я завършихме.

— И никога не сте я използвали?

— Никога.

— Така, всичко е ясно. Сега ще закрепите за нея два гравитатора, може и тези, предавател и атомен резач и ще изпратите това в миналото, за да спаси Анжела и мен.

— Имам джобен предавател, но защо… — той извади познатата машинка от джоба на престилката си.

— Първо го направете, обясненията после. Ние с Анжела просто ще се взривим, ако не го направите.

Донесох бои, написах „Включи“ на предавателя, после „Темпорална спирала. Отваряй внимателно“ на машината. Няколко минути след Неговото отлитане от Земята, което беше отбелязано от разгръщането на времето, изпратихме товара с голямата темпорална спирала. Койцу записа напътствията си под моя диктовка и чак след като целият товар замина в миналото, въздъхнах дълбоко и удовлетворено.

— Ние сме спасени — казах аз. — А сега чашка от това, което ми обещахте.

— Не съм обещавал.

— Няма значение.

Койцу измърмори нещо под носа си и се чешеше по тила, докато приготвяше нещо за пиене на нас с Анжела.

Чукнахме се, наквасихме пресъхналите си гърла и сега се усмихвахме с доволен вид.

— Колко е хубаво — казах аз. — Колко века минаха откакто пих за последен път.

— И така, в края на краищата всичко се прояснява — каза Койцу удовлетворено, като разтегна устните си в усмивка.

— Можем да поседим, докато слушаме, нали? Толкова се уморихме през последните няколко хилядолетия.

— Да, моля. Позволете ми да опиша хода на събитията. Те предприеха темпорална атака срещу Корпуса и при това много удачна. Останахме само вие и аз.

— Всичко е точно така. Макар че щом те изпратих в 1975 година, видях, че всичко стана както преди. Много чудно. Само за миг бях сам, после лабораторията се изпълни с хора, които и не знаеха, че ги няма. Извършихме голяма работа по управлението на техниката за трасиране на времето. За достигането на необходимите резултати отидоха почти четири години.

— Вие казахте — четири години?

— Почти пет, ако бъдем точни. Трасетата са много отдалечени и трудно управляеми, при това са много преплетени.

— Анжела! — Възкликнах аз, като внезапно разбрах. — Ти никога не си ми казвала, че си била тук сама пет години.

— Не мисля, че ти харесват жени, по-големи от теб.

— Обожавам ги, ако те са ти. Самотна ли беше?

— Ужасно. Ето защо доброволно тръгнах за теб. Инскин имаше доброволец, но той си счупи крака.

— Скъпа, обзалагам се, че знам как е станало! — Тя не може да се изчервява, но въпреки това сведе очи.

— Хайде да проследим хода на събитията по-нататък — каза Койцу. — Ето какво стана. Проследихме те от 1975 година в 1807, а също така Него и шпионите му. Там имаше примка на времето, един вид аномалия, която в края на краищата се затвори като пръстен. Може да се каже, че беше готова да се взриви заедно с теб, заключен вътре, но в последния момент успяхме да дадем допълнителна мощност на спиралата, за да предотвратим запечатването на примката, преди да изчезне. Именно тогава Анжела тръгна към теб с координатите на следващия ви 20 000 годишен скок след Него. Ти трябваше да го последваш, защото по такъв начин можехме да контролираме скока ти. Макар ходът на историята да беше известен през това време и да знаехме, как ще свърши всичко.

— Знаехте? — попитах аз, защото почувствах, че съм пропуснал нещо.

— Разбира се. Природата на атаката беше известна, макар да бяхте длъжни да изиграете докрай ролята си.

— Можете ли да обясните още веднъж? И по-бавно.

— Разбира се. Ти се опита да провалиш Неговите операции два пъти в далечното минало и в крайна сметка, като превключи машината му, го изпрати в мрачните за Земята времена. Той изгуби много време, почти двеста години, придвижвайки се към властта и обединението на ресурсите на цялата планета. Той беше гений, макар и луд. И можа да го направи. Той също те помнеше, Джим, и въпреки двестагодишния срок, не е забравил, че ти си негов враг. По такъв начин Той започна темпорална война, за да те унищожи преди да можеш да го отстраниш, като ти устрои капан на планета, готова за унищожение с атомни взривове. Оттам той се върна в 1975 година, за да атакува Корпуса. Ти го последва и той отиде в 1807 година, като там ти приготви примка на времето. Не знам къде е планирал да отиде след това, но плановете му се промениха и той прескочи 20 000 години.

— Да, това го направих аз, като промених настройката на спиралата му точно преди да изчезне.

— С това всичко свърши. Сега можем да се отпуснем и искам да пия заедно с теб.

— Да се отпусна! — тази дума се откъсна от гърлото ми заедно със странен неприятен звук. — От това, което казахте, мога да заключа, че аз съм започнал атаката срещу Корпуса, като съм променил настройката на темпоралната спирала, която го е изпратила в свят, където е започнал операцията по унищожаването на Корпуса.

— Според мен това е единственото обяснение.

— А няма ли друго? Според мен той просто се върти в пръстена на времето. Бягайки от мен, настигайки ме, бягайки от мен… Уфф! Кога се е родил, откъде е?

— Условията ти са безсмислени в този род темпорални отношения. Той е състоятелен само по времето на тази темпорална примка. Нека бъде така, макар това да е много неточно, по-точно ще е да се каже, че той никога не се е раждал. Ситуацията е извън пределите на нормалното ни разбиране за времето. Също както и фактът, че се върнахте тук с информация, която трябваше да ти изпратя, за да те предупредя за спирането на атомните бомби. Откъде излиза първоначално тази информация? От теб. Затова ти си я изпрати, за да се предупредиш за атомните бомби, за да…

— Достатъчно! — изревах аз и хванах с трепереща ръка бутилката. — Просто отбележете, че мисията е изпълнена и попълнете чека.

Напълних чашите отново и едва като се обърнах, разбрах, че Анжела я няма. Тя се бе измъкнала, докато се опитвах да разбера хода на войната, и вече започнах да се тревожа къде е могла да отиде, когато тя се върна.

— Те са прелестни — каза тя.

— Кои, кои? — казах аз, без да мисля.

Но когато видях присвитите очи на Анжела, разбрах каква огромна грешка съм допуснал.

— Действително кои! Ха-ха! Извини ме за малката шега. Разбира се, това са нашите близначета, нашите весели гукащи дечица са прелестни.

— Те са тук с мен.

— Тогава вкарай количката.

— Дечица — каза тя, когато те влязоха и забелязах силна нотка на ирония в думите й.

Караха шеста година, този малък факт аз като че ли бях изпуснал от вниманието си. Те вървяха спокойно, яки момчета. Добре сложени, с бащинска твърда стойка, и бях щастлив да го видя — с характерната за майка им сдържаност.

— Много време те нямаше, татко — каза един от тях. — Аз съм Джеймс, а това е Боливар. Добре дошъл вкъщи.

Трябва ли да ги целуна, или какво друго да направя? Те сериозно протегнаха ръчичките си и аз абсолютно сериозно ги стиснах. Добре, момчета… трябва ми известно време, за да свикна с тази семейна традиция. Анжела седеше гордо изправена и по погледа й разбрах, че съм напълно простен.

— Анжела, мисля, че повече не ми се сърдиш. Прелестите на семейния живот, струва ми се, са най-добрата награда за този, който е решил да свърши с безгрижния живот на негодяй, работещ без договор.

— Точно така! — извика ужасно познат глас. — А също и нечестен лъжец, мошеник и т.н. — На вратата стоеше Инскин, размахвайки папка с документи към мен. — Пет години те чаках, ди Грийс, и този път няма да избягаш. Никакви обяснения от типа на временна война. Ти си откраднал, отмъкнал си от собствените си деца… Уфф!

Той каза „уфф“, защото Анжела поднесе ампула с приспивателен газ под носа му и той започна да пада. Момчетата със забележителна реакция пристъпиха напред и внимателно го сложиха на пода. Анжела го освободи от папката с документи, докато го полагаха.

— След пет години раздяла си ми необходим повече, отколкото на този досаден старец. Хайде да изгорим тази папка и да отмъкнем кораб, докато той дойде на себе си. Ще минат месеци, преди да ни намери, а ако през това време се случи нещо, което изисква неотложното ни присъствие, отново ще трябва да ни вземе на работа. През това време ще изкараме един прекрасен втори меден месец.

— Звучи прекрасно, но какво да правим с момчетата? Това не е пътешествие, в което можем да вземем деца?

— Няма да се оправите без нас — каза Боливар. Къде бях виждал този непоколебим израз на лицето? Вероятно в огледалото.

— Където сте вие, там сме и ние. Ако имате проблеми с парите, можем сами да си ги заработим. Вижте.

Разбрах всичко, когато той започна да изважда огромна пачка кредити; с тази сума те можеха да обиколят цялата Галактика. Но също така успях да видя и познатата златна щампа на портфейла.

— Парите на Инскин! Ограбили сте стария човек, когато сте се правили, че му помагате — погледнах Джеймс. — Надявам се, че можеш да познаваш времето по ръчния часовник, който изведнъж открих на ръката ти?

— Вървят по стъпките на баща си! — гордо каза Анжела. — Разбира се, че ще тръгнат с нас. И не се притеснявайте за парите, момчета. Татко може да открадне толкова, колкото са ни нужни.

Това вече беше прекалено.

— А защо не! — засмях се аз. — За престъпниците! — и вдигнах чашата си.

— За времето! — каза Койцу, като вникна в същността на нещата.

— За престъпниците във времето! — извикахме двамата заедно, пресушихме чашите си и ги захвърлихме срещу стената. Койцу стоеше и бащински ни се усмихваше, когато прегърнахме децата си и си отидохме, като прескочихме спящия Инскин.

Пред нас се откриваше ярък и прекрасен свят, на когото възнамерявахме да се насладим.

Загрузка...