Стопанка

1.

В навечерието на празника на светия апостол Симон Зилот — 28 октомври — товарният кораб на Борд Петершон навлезе в залива Виргси. Самият абат Улав от манастира на остров Нидархолм дойде на кон да посрещне Ерлен Никулаусьон и да приветства с добре дошла младата му съпруга. Младоженците щяха да гостуват на абата и да пренощуват във Виг.

Ерлен поведе бледата като платно, измъчена млада жена по мостика. Абатът се пошегува колко тежко било да се пътува по море. Ерлен посрещна думите му със смях и отбеляза, че съпругата му закопняла за легло, което не се люлее. Кристин се насили също да се усмихне, но наум си обеща да не се качва доброволно на кораб до края на живота си. Прилошаваше й само от близостта на Ерлен, защото дрехите му се бяха просмукали с миризмата на кораб и море. Косата му все още лепнеше, сплъстена от солената вода. По време на цялото пътуване Ерлен се намираше в състояние на радостна превъзбуда. Борд се смееше: в областта Мьоре, където израсна Ерлен, ратаите постоянно се возели на лодки, плавали и гребели. Двамата мъже се тюхкаха, задето Кристин се мъчи, но съчувствието им й се струваше твърде слаба утеха за силното й страдание. Непрекъснато повтаряха, че морската болест ще отшуми, когато Кристин свикне да се вози на кораб, но неразположението й така и не премина.

И на следващата сутрин й се струваше, че продължава да се носи по водата, макар вече да се движеха по суша. Яздеха покрай селата, изкачваха се и слизаха по склонове, осеяни със свлекли се купчини глина. Кристин се опитваше да закове поглед в точка от хребета, но сякаш цялата земя се тресеше, нагъваше се на вълни и се издигаше към лазурното, млечносиньо зимно небе.

Сутринта във Виг пристигнаха цяла група приятели и съседи на Ерлен, за да придружат брачната двойка до дома им. Сега двамата младоженци яздеха с огромна свита. Твърда като желязо, замръзналата земя хрущеше под конските копита. От телата на жребците, от косите и кожените наметки на хората се издигаше пара и ги обвиваше като дим.

Снегът се стелеше по главата на Ерлен и косите му не се различаваха от тези на беловласия абат. Лицето на младоженеца пламтеше от сутрешната напитка и от ледения въздух. Днес той облече празничните си дрехи. Целият сияеше от младост и щастие, а мекият му приятен глас преливаше от радост и въодушевление, докато подвикваше на гостите си шеги и закачки и се смееше доволно.

Сърцето на Кристин заби учестено от тревога, телесна слабост и боязън. Още се чувстваше болнава след пътуването, а на гърдите си усещаше парене, което се появяваше при недостатъчен прием на храна и течности. Цялото й тяло трепереше, а в душата й се спотайваше смътен и сподавен гняв срещу безгрижния й съпруг. Но тя забелязваше с каква неподправена гордост и сияещо от щастие лице я води той в дома си и я загложди горчиво разкаяние. Гърдите я заболяха от жалост към Ерлен. Прииска й се да не беше слушала своенравния си вътрешен глас, а да бе споделила с него още през лятото, че очаква дете. Пищната им сватба никак не подобаваше на прегрешили младоженци. Ала Кристин знаеше колко важно е тържеството за Ерлен и му угоди. Сега обаче настъпи време и той да разбере, че няма да им се размине, без да преглътнат публично унижението си.

Тогава Кристин се боеше и от баща си, и се надяваше след сватбата нещата да се уталожат, а двамата с Ерлен да заминат за „Хюсабю“ и тя да види родителите си чак след дълго време, когато одумките отдавна са стихнали.

Сега положението ставаше все по-тежко. Ерлен наистина и преди бе споменавал за голямото пиршество, което ще устрои в „Хюсабю“, но Кристин не остана с впечатлението, че там се готви едва ли не втора сватба. А гостите бяха все хора, чието уважение и дружба двамата трябваше да спечелят, защото щяха да живеят сред тях. Тези хора години наред бяха наблюдавали неблагоразумието и нещастието на Ерлен, а сега той се надяваше, че се е реабилитирал в очите им и отново ще заеме полагащото му се място сред равностойните нему стопани, защото притежаваше и знатно потекло, и достатъчно богатства. Разнесеше ли се мълва за прегрешението му със собствената му годеница, Ерлен щеше да стане за смях из цялата околност.

Абатът се наведе към Кристин:

— Изглеждаш много умислена, Кристин Лаврансдатер. Още ли си отпаднала от пътуването? Или ти е мъчно за майка ти?

— О, да, Ваше Високопреподобие — кимна Кристин. — Мисля си за майка ми.

Изкачиха се до местността Скаун и поеха по склона. Надолу, в долината, виждаха как се белее широколистната гора, покрита със скреж. Там блестеше и огряно от слънцето малко синьо езеро. Излязоха от иглолистната горичка. Ерлен посочи с пръст:

— Ето, там се вижда „Хюсабю“, Кристин. Дано Господ даде двамата да изживеем там безброй щастливи дни, скъпа съпруго! — пожела й нежно той.

Пред тях се ширнаха необятни, побелели от слана поля. Имението приличаше на тераса по планинския склон. На преден план се виждаше малка, светла каменна църква, а на юг от нея се издигаха многобройни грамадни къщи. От комините им се виеше дим. Църковните камбани започнаха да бият, а хората наизлизаха от домовете си и с радостни викове и възгласи се втурнаха да посрещнат новодошлите. Младите мъже от свитата на младоженците удряха оръжията си едно о друго. Насъбралата се тълпа се отправи към дома на младоженеца с весела глъчка.

Спряха пред църквата. Ерлен свали съпругата си от коня и я занесе на ръце до вратата, където ги посрещнаха група свещеници и дякони. Вътре цареше ужасен студ, а пламъците на свещите в хоровата част бледнееха заради дневната светлина, процеждаща се от малките, сводести прозорци.

Кристин се почувства изоставена и изплашена, когато Ерлен пусна ръката й и премина в редиците на мъжете, а тя се присъедини към тълпата непознати пременени жени. Службата мина много приятно, но Кристин зъзнеше от студ и й се струваше, че молитвите й се връщат обратно при нея, опиташе ли се да излее натежалата на сърцето си мъка и да се извиси. Надяваше се това да не се окаже знамение, защото днес отбелязваха деня на апостол Симон, а тя не постъпи много справедливо към мъж, чийто покровител е светецът.

Народът излезе от църквата и тръгна към имението на дълга върволица. Начело вървеше свещеникът, следван от Кристин и Ерлен, хванати за ръце. Гостите крачеха след тях по двойки. Кристин успя да се съвземе достатъчно, за да огледа добре имението. В дългия тесен двор къщите се издигаха в две редици — една в северната част и една в южната. Постройките й се сториха внушителни и нагъсто една до друга, но стари и порутени.

Шествието спря до вратата на господарската къща, а свещениците поръсиха прага със светена вода. Ерлен я въведе в тъмното преддверие. Отвориха врата вдясно и оттам блесна ярка светлина. Кристин се наведе на прага и двамата с Ерлен се озоваха в голямото помещение.

Досега Кристин не беше виждал по-просторна стая. В средата имаше огнище, толкова дълго, че бяха запалили огън и в двата му края. Широчината на помещението налагаше напречните греди да бъдат допълнително укрепени с резбовани стълбове. На Кристин стаята й приличаше повече на църковен кораб или на дворцова зала. До източния фронтон, където се намираше почетното място на трапезата, бяха сковали между стълбовете легла, отделени с врати.

Вътре горяха безброй свещи: върху масите, отрупани със скъпи съдини и подноси, върху свещниците, закрепени по стените. По стар обичай по стените, между разпънатите вълнени пана, висяха оръжия и щитове. Стената зад почетното място бе покрита с кадифе, а сега един от мъжете окачи позлатен меч и бял щит с червен разярен лъв, носени от Ерлен.

Слугите помогнаха на гостите да си съблекат връхните дрехи и ги отнесоха. Ерлен хвана съпругата си за ръка и я отведе до огнището. Гостите ги последваха, наредени в полукръг зад тях. Пълна жена с мило лице пристъпи към младоженката и приглади кърпата на главата й, поизмачакала се под качулката на палтото. Жената се върна на мястото си, кимна на двамата млади и им се усмихна. Ерлен отвърна на усмивката й и погледна съпругата си. Лицето му сияеше от хубост. Сърцето на Кристин се сви болезнено от съчувствие към него. Тя знаеше колко й се радва той, гледайки я в дома си, облечена в яркочервената сватбена рокля, с коси, покрити с дълга, снежнобяла кърпа. Но тази сутрин й се наложи да пристегне корема и талията си с дълъг, тъкан пояс, за да се побере в роклята си и да изглежда красива; да натърка бузите си с червената пудра от Осхил. Докато се стараеше да се нагизди, си мислеше с гняв и тъга, че Ерлен не забелязва болнавия й вид, след като вече е негова съпруга. Той дори не подозираше какво става. Кристин се разкайваше горчиво, задето му спести истината.

Докато младоженците стояха така, ръка за ръка, свещениците обиколиха стаята, осветиха къщата и огнището, постелята и трапезата.

Една от слугините донесе на Ерлен ключовете за дома. Той закачи тежката връзка на колана на Кристин с усмивка, сякаш едва се сдържаше да не я разцелува. Мъж подаде на стопанина висок рог, опасан със златни халки. Ерлен поднесе рога към устните си и пи в чест на съпругата си:

— Здраве и изобилие в дома ти, стопанке!

Гостите се провикваха радостно и се смяха, докато тя пи с мъжа си. После двамата плиснаха остатъка от виното в огнището.

Под съпровода на свирни Ерлен Никулаусьон заведе жена си на почетното място на трапезата и покани гостите да се разположат.

На третия ден гуляйджиите започнаха да си тръгват един по един. Последните напуснаха „Хюсабю“ на петия ден след пладне. Кристин остана сама с мъжа си.

Първо накара слугите да извадят всички носии изпод леглата, да ги изперат с луга, да измият с луга и стените, да изнесат сламата и да я изгорят. После тя сложи нова слама и постла новите чаршафи, донесени от нея. Привърши с тази работа късно вечерта. Заръча на слугините да направят същото с всички легла в имението и да напекат на слънце всички кожи. Нареди им да се заемат още на следващата сутрин и да работят усилено, за да успеят да привършат преди почивните дни. Ерлен клатеше глава и се смееше: каква жена си е взел само! Но в думите му тя долови и срам от занемарения му дом.

Първата нощ Кристин не спа добре, макар че свещениците осветиха леглото й. Отгоре бяха наредени извезани с коприна възглавници, ленени чаршафи и най-отбрани черги и кожи, но сламата отдолу миришеше на застояло и мухъл. В постланата най-отгоре разкошна меча кожа и в дрехите гъмжеше от въшки.

Очакваха я много по-страшни неща. По стените наистина бяха окачени скъпи пана, но стълбовете под тях бяха потънали в сажди и мръсотия. На празненството поднесоха обилно угощение, ала голяма част от храната беше развалена или зле приготвена. Наложи им се да палят огнището с груби и мокри цепеници, които вместо да топлят, окадиха цялата стая.

На втория ден заедно с Ерлен обиколиха имението и Кристин видя колко занемарено е всичко. След пиршеството хамбарите и житниците се изпразниха. Гостите ометоха последните им запаси от брашно в сандъците. Не й стигаше умът как Ерлен смята да осигури фураж на многото си коне и добитък с толкова малко сено и слама. Дори шумата стигаше едва-едва за овцете.

Едната от спалните беше пълна с неизползван лен — вероятно събиран в продължение на много години, а в килера намери купчина стара, неизпрана и воняща вълна, една част прибрана в чували, а друга — разпръсната направо върху пода. Кристин я повдигна малко от края и от там изпаднаха дребни кафяви змийски яйца. Вътре гъмжеше от молци и червеи.

Добитъкът изглеждаше недохранен, изпосталял, крастав и болнав. В стопанството имаше само стари говеда. Единствено конете сред всички животни бяха добре гледани и красиви. Но никой от тях не можеше да се мери с Гюлсвайнен или Рингдротен, новия жребец на баща й. Шльонгванбауге, който Кристин доведе от „Йорун“, представляваше най-хубавият кон в конюшнята на „Хюсабю“. Кристин се изкушаваше да го гали по врата и да долепя лицето си до бузата му, когато ходеше там. А големците му се възхищаваха и хвалеха дебелите му груби крака, дълбоката гръд, малката глава и широката задница. Старецът от имението „Гимсар“ се кълнеше в Господ и в дявола, че са извършили голям грях, като са го кастрирали. От него можело да стане невиждан боен жребец. Кристин не се стърпя и започна да се хвали с коня на баща си — Рингдротен. Бил много по-едър и силен, нямало кон, способен да го надвие. Баща й го срещнал с всички прославили се жребци до местността Согн. Лавранс им избрал такива чудни имена, защото Рингдротен и Шльонгванбауге блестели като злато и кожата им била напръскана с червено-жълти кръгове. Едно лято майката на Рингдротен се отдалечила от стадото близо до Глиганските върхове и всички мислели, че я е изяла мечка, но кобилата се прибрала в края на есента. Добила жребче, без съмнение заченато от питомен кон. Погрижили се за кончето със сяра и хляб, а за по-сигурно Лавранс дал кобилата като пожертвование на църквата. Но жребчето така се преобразило, че сега Лавранс предпочитал да изгуби половината си стопанство, вместо да се раздели с него.

Ерлен се засмя и отбеляза:

— Иначе си много мълчалива, Кристин, ама заговориш ли за баща си, ставаш доста словоохотлива!

Кристин млъкна. Налегна я споменът за изражението на Лавранс, когато на изпроводяк той й помогна да яхне коня. Лавранс се мъчеше да изглежда весел заради многото хора около тях, но Кристин видя мъката в очите му. На раздяла баща й я погали по ръката и стисна дланта й за сбогом. Тогава Кристин се радваше, задето най-после си тръгва, но сега й се струваше, че докато е жива, в душата й ще гори болезненият спомен за очите на баща й.

И така, Кристин се зае да се разпорежда и да въдворява ред в новия си дом. Ставаше още в ранни зори въпреки протестите на Ерлен и желанието му да я задържи в леглото. От младоженка не се очаква да шета неуморно, преди да се развидели.

Когато се увери как стоят нещата в имението и колко работа я чака, я прониза безмилостно отрезвяване. Тя дойде тук наистина с цената на голям грях и вече нямаше как да го поправи, но тук хората също извършваха грях, като се отнасяха толкова небрежно с Божиите блага, и заслужаваха само презрение, задето са позволили имуществото на Ерлен да се разхищава така безотговорно. През последните две години в „Хюсабю“ никакъв иконом не се грижеше съвестно за стопанството. През това време Ерлен отсъстваше почти непрекъснато от дома си, а и той никога не следеше в какво състояние се поддържа „Хюсабю“. Не беше никак учудващо, че наместниците му из селата го мамят, както Кристин започна да разбира, а слугите в имението работят, когато им скимне и както им е удобно. Нямаше да й е никак лесно да възстанови реда в „Хюсабю“.

Веднъж тя се спря да поговори с Юлв Халдуршон, най-приближения слуга на Ерлен. Стопанката го попита дали вече са привършили с вършитбата на зърното — добивите в „Хюсабю“ бяха доста оскъдни — защото наближаваше времето да колят добитъка. Юлв отвърна:

— Много добре знаеш, Кристин, че не съм по полската работа. Двамата с Хафтур придружаваме Ерлен и му носим въоръжението, но не сме вещи по селскостопанските въпроси.

— Зная — кимна тя. — Но се затруднявам да се справя с грижите за имота, защото съм тук съвсем отскоро и не познавам слугите. Ще се радвам, ако ми помагаш и ме напътстваш.

— Така е, няма да ти е леко тази зима — съгласи се мъжът и я погледна с тънката си усмивчица.

Юлв винаги се усмихваше така странно, докато разговаряше с нея или с Ерлен. В изражението му се долавяше наглост и ирония, но и доброта и уважение към нея. Кристин се опитваше да не се засяга от фамилиарниченето на Юлв, което понякога излизаше извън рамките на благоприличието. Двамата с Ерлен го бяха посветили в тайната за разпуснатото си, непристойно поведение. Кристин усещаше, че Юлв знае доста неща за връзката им. Реши да търпи отношението му, а и Ерлен се примиряваше с невъздържаните прояви и приказки на другаря си. Юлв не изпитваше страхопочитание към господаря си. Бяха приятели от деца. Юлв, родом от Мьоре, син на малоимотен селянин, който живеел близо до чифлика на Борд Петершон, говореше на Ерлен и на съпругата му на „ти“, но нали това неофициално обръщение беше по-разпространено сред хората в северните райони.

Юлв Халдуршон беше хубавец — едър, смугъл, с красиви очи. Само дето устата му изглеждаше груба и противна. Кристин беше чувала лоши неща за него от слугините. Когато ходел в града, се напивал безпаметно, гуляел и обикалял по къщите до Гайлене, но приберял ли се у дома, в „Хюсабю“, ставал най-стабилната опора на домашните, преобразявал се и не се намирал по-съвестен, работлив и умен мъж от него. Постепенно той все пак спечели симпатиите на Кристин.

— За никоя жена не би било лесно да се пребори с неуредиците в имението, особено след всичко, което се случи — повтори Юлв. — И въпреки това според мен ти ще се справиш по-добре от която и да е друга, стопанке Кристин. Ти няма да седнеш да се вайкаш и да мрънкаш, а ще търсиш начин как да спасиш наследството на Ерлен за челядта си, дори и никой тук да не го е грижа. Можеш винаги да разчиташ на мен. Ще се старая да ти помагам според силите си. Само не забравяй, че нямам голям опит в селската работа. Но ако се съветваш с мен и се съгласиш да ми позволиш и аз да те моля за помощ, все някак ще изкараме тази зима.

Кристин благодари на Юлв и влезе в къщата.

Сърцето й тежеше от страх и тревога, но тя се мъчеше да ги прогони. От една страна, не разбираше докрай как е възможно Ерлен да не забелязва нищо. Но най-лошото беше, че Кристин не усещаше признаци на живот в утробата си. Нали към двайсетата седмица се очакваше то да се размърда, а вече минаха двайсет и три. Нощем, докато лежеше будна, тя усещаше нарасналата тежест в тялото си, ала плодът си оставаше неподвижен като буца. В мислите й нахлуваха всички разкази за деца, родени с паралич, със закърнели сухожилия, за зародиши, дошли на бял свят без крайници, за изчадия, лишени от човешки образ. Пред спуснатите й клепачи се меняха картини на страховито уродливи пеленачета и се претопяваха в още по-ужасяващи гледки. На юг в долината, в Лидста, имаше едно такова дете. То, впрочем, вече трябва да беше пораснало. Лавранс го беше виждал, но отказваше да говори за това. Кристин помнеше колко болезнено се изкривяваше лицето му, когато някой споменеше за детето. О, не. Свети Улав, застъпи се за мен пред Бога! Кристин се мъчеше да се уповава на милосърдието на светия крал, та нали му повери здравето и живота на рожбата си. Беше готова да изтърпи безропотно страданията, отредени заради прегрешенията й, и да се утеши с мисълта, че светецът ще се смили над детето й. Сигурно нечестивият я измъчва с уродливите образи, за да я подтикне към отчаяние с хитростта си. Но нощем тревогите не й даваха мира. Ако детето няма крайници или е хромо! Майката не усещаше признаци на живот… В просъница Ерлен долавяше безпокойството на съпругата си, прегръщаше я и притискаше лице до шията й.

Денем Кристин се преструваше, че всичко е наред. Всяка сутрин се обличаше грижливо, за да скрие още известно време от прислугата, че не е сама.

В „Хюсабю“ беше възприето слугите да се оттеглят по спалните си след вечеря. Двамата с Ерлен обикновено оставаха сами в просторната стая. Общо взето, тукашните обичаи напомняха на времената, когато господарите са имали роби и робини, които са поемали всички грижи за домакинството. В дома на Ерлен нямаше маса, прикована към пода. Сутрин и вечер се хранеха на голяма подвижна маса, застопорена върху предназначени за нея подпори, а след това я закачаха на стената. На обяд хората се хранеха по пейките. Такива са били порядките някога, съобрази Кристин. Но в днешно време, когато стопаните нямаше как да накарат мъжете да се включат в домакинската работа и се налагаше да се задоволят само с помощта на слугините, подобни традиции се оказваха трудно приложими. Жените не искаха да се поболеят, докато вдигат тежките маси. Някога Рагнфрид й бе разказвала, че в „Сюнбю“ се сдобили с прикована към пода маса — тогава Кристин била осемгодишна — и жените възприели новата мебел като ценна придобивка: вече нямало нужда да носят ръкоделията си в бараката — разполагали се във всекидневната, режели и кроели, а свещниците и красивата посуда върху масата придавали неповторим уют на домашната обстановка. Кристин реши на лято да помоли Ерлен да купи такава маса за северната дълга стена.

В „Йорун“ традицията повеляваше стопанинът да заема почетното място на трапезата откъм късата страна на масата. В „Хюсабю“ обаче до стената към преддверието се намираха леглата. В родния й дом майка й седеше в края на външната пейка, за да става и да наглежда слугините в готварницата. Рагнфрид се настаняваше до мъжа си само на тържества. В „Хюсабю“ почетното място се намираше под източния фронтон и Ерлен настояваше Кристин неизменно да седи до него. Винаги когато в „Йорун“ гостуваха божии служители, Лавранс им отстъпваше почетното си място и лично им прислужваше заедно със съпругата си, докато те ядяха и пиеха. Ерлен не правеше така, освен ако не идваха духовници от висш ранг. Той не питаеше особена симпатия към свещеници и монаси. Те излизат доста скъпо, твърдеше той. В такива мигове Кристин се сещаше какво казваха баща й и отец Айрик, щом чуеха някой да се оплаква от сребролюбието на църковните люде: човек забравя каква греховна радост си е доставил, дойде ли време да си плати за нея.

Кристин разпитваше Ерлен какъв е бил животът в „Хюсабю“ преди. За жалост съпругът й знаеше твърде малко. Бил чувал разни неща, ако не го лъжела паметта, но не можел да си спомни подробности. Преди имението било във владение на крал Скюле и той го благоустроил. Вероятно възнамерявал да го направи свое, след като дарил „Райн“ на женския манастир. Ерлен много се гордееше, задето произхожда от рода на херцога, когото винаги наричаше крал, и от рода на епископ Никулаус, баща на дядо му Мюнан. Но от разказите на мъжа си Кристин осъзна, че знанията му за родословието му се изчерпват с онова, което и тя бе чувала от баща си. В дома на Лавранс Бьоргюлфсьон нещата стояха по-различно. Нито бащата, нито майката се възгордяваха от властта и славата на предците си. Споменаваха ги често, изтъкваха добродетелите им и ги даваха за пример, но не премълчаваха и грешките им и съветваха децата да се поучат от тях. Знаеха анекдоти за Ивар Йеслинг-старши и за враждата му с крал Свере; за остроумните и светкавични отговори на Ивар Провт; за нечуваните телеса на Ховар Йеслинг и за небивалия късмет на Ивар Йеслинг-младши в лова. Лавранс разказваше за брата на дядо си, който отвлякъл момата на Фолкунгите от манастира във Врета; за дядо си — шведския господар Шетил; за баба си Рамборг Сюнесдатер, която непрекъснато копнеела да се прибере в дома си във Вестергаутлан и минала през замръзналото езеро Венерен, когато гостувала на брат си в Сулберга. Лавранс се впускаше в спомени за баща си, смел пълководец, и за неописуемата му скръб по първата му съпруга, Кристин Сигюршдатер, починала при раждането на Лавранс. Баща й четеше от книга за прародителката си, светицата Елин от Шовде, увенчана с мъченически венец. Лавранс неведнъж й бе обещавал да отидат да се поклонят на гроба на светицата, но така и не осъществиха намерението си.

В тревогата и неволята си Кристин се молеше на светицата, с която я свързваше кръвна връзка, да се застъпи пред Бога за здравето на рожбата й. Целуваше кръста, подарък от баща й, с късче от савана на светицата. Но Кристин изпитваше и боязън от света Елин, защото лепна грозно клеймо върху името на рода си. Когато се молеше на свети Улав и свети Томас да я закрилят, често имаше чувството, че думите й стигат до ушите им и проникват в състрадателните им сърца. Тези двама мъченици на справедливостта обичаха баща й повече от всички останали светци, дори повече от свети Лаврентий, на когото Лавранс беше кръстен. Баща й отбелязваше празника на светеца с пищен гуляй всяка година в края на лятото и раздаваше щедра милостиня на сиромасите. Веднъж, когато Лавранс лежал тежко ранен пред крепостта „Богахюс“, му се явил свети Томас. По думите на Лавранс милозливият му и достолепен вид го оставили без думи. Успял само да отрони „господарю, господарю“. Сияйният епископ нежно докоснал раната му и му обещал да оздравее и да се възстанови, да види отново жена си и дъщеря си, както му се примолил клетникът. В онази нощ никой не вярвал, че е възможно Лавранс Бьоргюлфсьон да надвие смъртта.

Ерлен изслуша историята и отбеляза:

— Е, на мен не ми се е случвало подобно нещо, а и няма изгледи да ми се случи. А и не съм благочестив като баща ти.

Кристин го попита какви хора са присъствали на празненството им. Ерлен не успя да й разкаже почти нищо за тях. На Кристин й правеше впечатление, че съпругът й не прилича на жителите от околните села. Много от тях бяха хубави, светли и червендалести, с кръгли, твърди глави, със силно и яко телосложение, а част от старците бяха силно затлъстели. Сред тях Ерлен приличаше на бяла врана. Той стърчеше с една глава над повечето мъже, слаб, дори кльощав, с издължени, фини крайници; с черна, мека като коприна коса, бледо кафеникава кожа и светлосини очи под въгленовочерните вежди и гъстите черни ресници. Челото му беше високо и тясно, а слепоочията — хлътнали; носът — доста едър, устата — малка и неволева за мъж. Въпреки това Ерлен беше красавец. Кристин не бе виждала мъж, който би могъл да се мери с него по хубост. Дори нежният му тих глас се различаваше от плътния тембър на останалите мъже.

Ерлен се засмя на наблюдението й и обясни, че и неговият род не бил от тук, с изключение на прабаба му Рагнфрид Скюлесдатер. Според мълвата Ерлен приличал досущ на дядо си по майчина линия, Гауте Ерленсьон от „Скугхайм“. Кристин се поинтересува що за човек е бил той, но и за него Ерлен не знаеше почти нищо.

Една вечер Ерлен и Кристин се канеха да си лягат. Ерлен не успя да развърже връзката на обувката си и я сряза. За беда ножът се изплъзна от ръката му и той се поряза лошо. Раната прокърви силно, а той изруга цветисто, ядосан от непохватността си. Кристин, останала по долна риза, донесе от скрина си ленена кърпа за превръзка. Ерлен обгърна талията със здравата си ръка, докато тя стягаше другата. Изведнъж се вторачи в нея ужасен и объркан. Лицето му плувна в гъста червенина. Кристин сведе глава.

Ерлен отдръпна отривисто ръката си. Не каза нищо, когато Кристин си легна безмълвно. Сърцето й биеше глухо и тежко под ребрата. От време на време поглеждаше крадешком към мъжа си. Той й бе обърнал гръб. Съблече се бавно, дреха по дреха. Легна си и той.

Кристин чакаше да го чуе какво мисли. От нетърпение сърцето й почти спря да бие, замря и затрепери в гърдите.

Но Ерлен продължаваше да мълчи упорито. Не я прегърна.

Накрая все пак сложи непохватно ръка върху гръдта й и притисна брадичка в рамото й, а наболата му брада се заби в плътта й. Понеже той не пророни дума, Кристин се обърна към стената.

Имаше чувството, че потъва в бездънна пропаст. Та той не успя дори да изрече една-едничка дума, когато разбра, че през цялото това време тя е носила детето му. Кристин стисна здраво зъби в мрака. Нямаше намерение да го моли. Щом той мълчи, ще мълчи и тя, ако е нужно — и до деня на раждането. В душата й се надигна озлобление, но тя не помръдна. Ерлен също лежеше неподвижно в тъмнината. Мълчаха така часове наред. И двамата знаеха, че другият е още буден. Накрая тя разбра по равномерното му дишане, че се е унесъл. Сълзите й рукнаха неудържимо — сълзи на мъка, обида и срам. Никога нямаше да му прости тази постъпка.

Три дни Ерлен и Кристин се разминаваха, без да си говорят. Той се преструваше на ни лук ял, ни лук мирисал. Кристин кипеше от спотаен гняв и побесняваше от огорчение, когато забележеше, че той скришом я оглежда изпитателно, но веднага отмества очи, щом тя се обърне към него. На четвъртия ден сутринта тя седеше в голямата стая. Ерлен застана на вратата, облечен за езда. Канел се да отиде до „Медалбю“ и я попита има ли желание да го придружи; та нали имението било част от сватбените й подаръци. Кристин отговори утвърдително и Ерлен й помогна да си обуе вълнените ботуши и да си облече черното палто със сребърните закопчалки на ръкавите.

На двора чакаха четири оседлани коня, но Ерлен поръча на Хафтур и Егил да останат вкъщи и да помагат при вършитбата. После повдигна жена си и я качи на седлото. Кристин се досети какви намерения има Ерлен: да отвори дума за недоизказаните неща помежду им. Поеха на юг, към гората, но той продължаваше да мълчи.

Въпреки че отдавна влязоха в месеца, когато се коли добитъкът, все още не бе паднал сняг. Денят беше свеж и красив, слънцето тъкмо изгря. Навсякъде, и по земята, и по дърветата, блестеше бяла слана. Яздеха през полята на „Хюсабю“. Кристин забеляза, че почти няма стърнища и ожънати ниви, но е пълно с отдавна необработвани земи и оградени места за паша, покрити с мъхове, купчини трева и със стари издънки на растения. Реши да му сподели наблюденията си.

Ерлен подхвана гордо:

— Нима не знаеш, Кристин, ти, която уж толкова добре разбираш от стопански работи, че не си заслужава да сееш зърно близо до града. Ще спечелиш повече, ако отидеш да си купиш зърно и брашно от чужденците срещу масло и вълна.

— Срещу кое масло и вълна? — попита Кристин. — Онова, дето стои развалено в дома ти ли? Законът повелява, щом един стопанин дава земя под аренда, да засее зърно на три четвърти от площта и да загради една четвърт за добитъка; а баща ми винаги казва: домът на господаря не бива да отстъпва по ред и вид на домовете на селяните.

Ерлен се позасмя и отвърна:

— Не съм се интересувал какво гласи законът по този въпрос. Колкото до моите селяни, те са свободни да се разпореждат със земите си, както пожелаят, а аз ще се грижа за „Хюсабю“ според своите разбирания за благополучие и уют.

— Нима се смяташ за по-умен от предците ни, от свети Улав и от крал Магнюс, създателите на тези закони?

— Не ми е хрумвало — засмя се отново Ерлен. — Дяволите да го вземат, голяма разбирачка на законите се извъди, Кристин.

— Имам известни познания, защото баща ми често молеше Сигюр от „Лопт“ да ни повтаря на глас законите, когато ни дойдеше на гости и вечер се събирахме край огнището. Според татко било полезно за нас, младите, и за слугите да познаваме законите и Сигюр ни казваше по някоя глава от закона.

— Сигюр — повтори Ерлен. — А, да, сещам се кой е, видях го на сватбата ни. Онзи беззъб дъртак с огромния нос, дето непрекъснато лееше сълзи и сополи и се тупаше по гърдите. А на сутринта, когато хората се качиха при нас да гледат как те завивам в невестината кърпа, още не се беше измил от тази мръсотия.

— Той ме знае от съвсем малка — тросна се Кристин. — Вземаше ме на коленете си и си играеше с мен.

— Що за странно забавление — засмя се отново Ерлен. — Да седите и да слушате как този старец ви повтаря на глас закона глава по глава. Лавранс по нищо не прилича на повечето мъже. Чувала ли си тази приказка: ако селянинът познаваше подробно закона на страната, а жребецът — силата си, дяволът щеше да е рицар.

Кристин нададе гневен вик и удари коня по задницата. Изумен и ядосан, Ерлен гледаше как съпругата му препуска напред.

Той заби шпори в стремената на коня. Боже Господи, реката! Няма как да я прегазят, калта се бе свлякла през есента. Шльонгванбауге ускори бяг, когато забеляза следващия го кон. Ерлен се изплаши до смърт. Кристин препускаше стремглаво по стръмните баири. Той прекоси горичката и й препречи пътя на равното. Тя се принуди да спре. Когато се изравни с нея, Ерлен видя, че и тя се е изплашила. Наведе се напред и й удари звучна плесница. Шльонгванбауге отскочи подплашен встрани и се изправи на два крака.

— Това си го заслужи — процеди Ерлен с разтреперан глас, след като конете се поуспокоиха и отново тръгнаха един до друг. — Да не си изгубила ума си? Защо препускаш така? Изплаши ме…

Кристин се държеше за главата и той не виждаше лицето й. Ерлен съжали за плесницата, но повтори:

— Изплаши ме не на шега, Кристин. Просто препусна като луда! И то в такова положение — додаде тихо той.

Кристин не отговори и не го погледна, но Ерлен усети, че вече не му е толкова ядосана. Гневът й от подигравателните му забележки за родния й дом стихна. Макар и да остана учуден, Ерлен продължи примирено пътя си.

В „Медалбю“ арендаторът на Ерлен излезе да ги посрещне и ги покани в къщата, но Ерлен предпочете първо да разгледат имението заедно с Кристин.

— Сега земите са нейни, а и тя разбира повече от мен от селско стопанство, Стайн — засмя се Ерлен.

Неколцина селяни, също арендатори на Ерлен, щяха да ги придружат.

Стайн пристигна тук през април и оттогава непрекъснато молеше земевладелеца лично да провери в какво положение е имението или да изпрати свои наместници. Селяните потвърдиха, че постройките до една били в плачевно състояние, а онези, които всеки миг заплашвали да рухнат, били такива още преди идването на новия арендатор. Кристин определи имението като хубаво, но занемарено. Този Стайн обаче изглеждаше предприемчив мъж. Ерлен прояви разбиране и обеща да му опрости част от арендата, докато постегне имота.

Влязоха в къщата. На масата домакините бяха сложили хубава храна и силна бира. Жената на селянина помоли за извинение, задето не излязла да посрещне господарката, но мъжът й не й давал да се показва под открито небе, преди да си е взела очистителната молитва след раждането на сина си. Кристин я поздрави сърдечно и отиде до люлката да види детето. То беше първата рожба на селяните — момченце на дванайсет дни, силно и едро.

Настаниха Ерлен и Кристин на почетното място на трапезата. Всички седнаха, ядоха и пиха. Кристин се показа най-словоохотлива. Ерлен мълчеше, селяните също, но на Кристин й се струваше, че я харесват.

Детето се събуди, измънка и ревна пронизително. Майката го взе на ръце, за да го успокои. От време на време Кристин хвърляше поглед към селянката с пеленачето. Когато малкият се нахрани, Кристин поиска да го вземе в прегръдките си.

— Виж, мъжо — обърна се тя към Ерлен, — какво хубаво и мило момченце!

— Да, така е — уклончиво отвърна Ерлен и погледна встрани.

Кристин се порадва на детето и го върна на майката.

— Арндис, искам да изпратя подарък за сина ти, защото той е първото дете, което държа в ръцете си, след като дойдох на север.

С пламнали страни и упорито изражение Кристин погледна съпруга си и леко се усмихна на насядалите на пейката селяни. Неколцина от тях се подсмихнаха под мустак, но се вторачиха пред себе си със сериозни, изопнати лица. Изправи се един подпийнал старец, взе черпака от купата с бира, остави го на масата и надигна тежкия съд:

— Да пием за това, стопанке, следващото дете в обятията ти да е бъдещият господар на „Хюсабю“!

Кристин се изправи и пое тежката купа. Първо предложи на мъжа си. Ерлен едва-едва доближи устни до купата, но Кристин отпи голяма глътка.

— Благодаря ти за наздравицата, Юн от „Скуг“ — кимна тя с усмивка, цялата сияеща от радост и подаде купата на следващия.

Ерлен се изчерви и изглеждаше много ядосан, а Кристин изпитваше неуместно желание да се смее и да се весели. След известно време Ерлен поиска да тръгват и двамата поеха към къщи.

Яздиха известно време в пълно мълчание. Изведнъж Ерлен подхвана заядливо:

— Според теб нужно ли е арендаторите ни да разбират за греха да се омъжиш бременна? Спокойно можеш да си заложиш главата, че за дни мълвата ще обиколи всички общини във фиорда.

Първоначално Кристин замълча, вторачена над главата на коня. По лицето й плъзна смъртна бледност и Ерлен се изплаши.

— Това ли са първите ти думи, отправени към сина ти в утробата ми? — попита накрая тя, без да го поглежда. — Няма да ги забравя, докато съм жива.

— Кристин! — умолително подхвана Ерлен. — Миличка моя — продължи още по-нежно той, но тя не го удостои с поглед. — Кристин!

— Да, господарю? — хладно отвърна тя с изискан тон и без да извръща глава.

Ерлен изруга, та от устата му се разхвърчаха искри. Пришпори коня си и препусна напред, но след малко се върна при нея.

— Толкова се вбесих, че щях да избързам напред, както направи на идване ти.

— И вероятно щеше да ти се наложи да чакаш доста дълго да се прибера при теб в „Хюсабю“.

— Какви ги говориш! — притесни се Ерлен.

Продължиха да яздят мълчаливо. Стигнаха до място, откъдето малка пътека извеждаше към хребета. Ерлен се обърна към съпругата си:

— Какво ще кажеш да минем над възвишението? Ще си удължим пътя, но ми се прииска да ти покажа гледката.

Кристин кимна равнодушно.

Ерлен предложи да тръгнат пеш. Завърза конете за едно дърво.

— Двамата с Гюнюлф си играехме на хребета — сподели той. — Любопитно ми е да разбера дали е останало нещо от крепостта ни.

Ерлен я поведе за ръка. Тя се примири и не се отдръпна, но вървеше с наведена глава и си гледаше краката. Не след дълго се изкачиха на възвишението. Над покритата със скреж широколистна гора, в завоя след рекичката, се виждаше имението „Хюсабю“, кацнало на склона срещу тях. Извисяваше се величествено с каменната си църква и множеството си къщи, широки поля и тъмен горист рид отзад.

— Мама често ни водеше тук. Но винаги гледаше на юг, към планината Довре. Копнееше цял живот да се махне от „Хюсабю“. Обръщаше се на север и се взираше в процепа, там, където сега синее. Отвъд фиорда има планини. Мама никога не поглеждаше имението.

Гласът на Ерлен звучеше меко и умолително, но Кристин мълчеше и не го поглеждаше. Той ритна замръзналия пирен.

— Не, нищо не е останало от нашето укрепление. Много време мина, откакто двамата с Гюнюлф играехме тук.

Думите му не получиха ответ. Малко по-надолу от мястото, където стояха, имаше малка, замръзнала локва. Ерлен взе камък от земята и го запрати натам. Локвата беше цялата в лед и върху черното огледало се образува само малка бяла звезда. Ерлен взе втори камък и го хвърли по-силно от първия. Продължи да хвърля, обладан от силен гняв, докато накрая май успя да разбие леда на парчета. Забеляза изражението на съпругата си. Тя наблюдаваше действията му с потъмнели от презрение очи и се усмихваше подигравателно на детинските му прояви.

Ерлен се извърна рязко, а Кристин пребледня като смъртник. Клепачите й се отпуснаха. Тя се олюля, размаха ръце и политна напред. Хвана се за едно дърво.

— Какво има, Кристин? — попита изплашен Ерлен.

Тя не отговори. Изглеждаше заслушана в нещо. В очите й се четеше странна отнесеност.

Отново го усети. В утробата й сякаш риба удряше с опашката си. И отново като че ли цялата земя се завъртя и й прималя, но този път пристъпът мина по-леко.

— Какво ти става? — повтори Ерлен.

Бе чакала този миг с огромно нетърпение и дори не смееше да си признае какъв страх изпитва. Не беше в състояние да сподели с Ерлен радостта си, защото цял ден се бяха карали. Но той отново попита:

— Детето ли се размърда?

Приближи се и я докосна по рамото. Кристин се отърси от целия натрупан гняв, пристъпи към него и зарови лице в гърдите му.

След известно време слязоха до мястото, където стояха вързани конете им. Краткият ден клонеше към своя край. Зад тях, на югозапад, слънцето залязваше зад върховете на дърветата, мътно червено заради зимната мъгла.

Ерлен подръпна ремъците и каишките на седлото на Кристин, за да ги изпробва, преди да я качи. После отвърза и своя кон. Бръкна под колана да си извади ръкавиците, но намери само едната. Огледа се наоколо.

Кристин не се стърпя:

— Няма смисъл да я търсиш там, Ерлен!

— Да беше ми казала, ако си ме видяла да я изпускам, независимо колко си ми била ядосана.

Ръкавиците ги беше шила Кристин за сватбения му подарък.

— Изхлузи се от колана ти, когато ме удари — поясни тихо Кристин и сведе очи.

Застанал до коня си, с ръка върху седлото, Ерлен изглеждаше плах и нещастен. Изведнъж обаче избухна в смях:

— Докато те ухажвах и обикалях роднините ми, за да ги моля да се застъпват за мен пред баща ти, докато се смирявах и се правех на хрисим, за да ми разрешат да се оженя за теб, никога не ми е минавало през ума, че ще излезеш такъв дявол!

И Кристин се разсмя:

— Иначе отдавна щеше да си се отказал от мен, а вероятно така щеше да бъде най-добре за теб.

Ерлен направи няколко крачки към нея и сложи ръка върху коляното й.

— Бог да ми е на помощ, Кристин, ако с нещо съм те подтикнал да се усъмниш кое е най-доброто за мен.

Отпусна глава в скута й и я погледна с блеснали очи. Зачервена и радостна, Кристин наведе глава и се помъчи да скрие усмивката си от Ерлен.

Той поведе коня й за юздата, а неговият ги последва. Ерлен вървя така, докато слязоха от хребета. Колчем двамата се погледнеха, по лицата им грейваше усмивка, а тя извръщаше лице, за да скрие радостта си.

— А сега — подхвана весело Ерлен, когато отново излязоха на равния път — хайде да се приберем в „Хюсабю“ и да се радваме на живота като двама крадци!

2.

На Бъдни вечер валеше обилно и духаше силен вятър. Нямаше как да се придвижат с шейни и Кристин се видя принудена да остане у дома, а Ерлен и другите тръгнаха на коне за нощната литургия в църквата в залива Биргси.

Тя ги изпрати до вратата, факлите в ръцете им осветяваха в червено старите, тъмни къщи, а те се отразяваха в ледената покривка на двора. Кристин остана навън, докато тропотът на копитата им заглъхна в далечината.

Върху масата в голямата стая горяха свещи. В паниците имаше остатъци от каша, а в купата с бира плуваха рибени кости и хапки хляб. Останалите у дома слугини бяха налягали върху насипаната на пода слама. От мъжете в имението само старецът Он не отиде в църквата. Той служеше в „Хюсабю“ още от времето на дядото на Ерлен. Сега живееше в малка къщурка до езерото, но обичаше да идва в имението през деня и да се тутка напред-назад, обладан от заблудата, че върши много работа. Тази вечер Он заспа на масата. Ерлен и Юлв го занесоха през смях в един ъгъл и го завиха.

Сега в „Йорун“ сигурно бяха застлали пода с тръстика, защото според обичая всички хора в имението трябва да спят заедно през празничните нощи. Преди да тръгнат за църквата, винаги разтребваха остатъците от постните гозби, а майка й и слугините подреждаха върху масата с голямо усърдие масло, сирене, цяла купчина тънки питки бял хляб, лъскава сланина и дебели осолени кокали. Сребърните кани и роговете с медовина лъщяха, а баща й сам качваше бурето с бира върху пейката.

Кристин премести стола си срещу огнището: нямаше желание да гледа противната маса. Едно от момичетата хъркаше отвратително.

Едно от нещата, които не понасяше у Ерлен, беше, че у дома си той се хранеше грозно и невъзпитано, ровеше из паниците, за да си намери тлъст залък, дори не си миеше ръцете, преди да седне на трапезата. Позволяваше на кучетата си да се катерят в скута му и да лапат от съдовете, докато хората се хранят. Никак не беше чудно, че слугите му нямаха изискани обноски. У дома, в „Йорун“, й обръщаха внимание да се храни пристойно и бавно. Не е прилично, казваше майка й, господарите да се налапат набързо и да притесняват слугите, защото изморените от работа хора имат право да се нахранят на спокойствие.

— Гюна — повика тихо Кристин голямата, жълта кучка, легнала с цялата си челяд до камъка, препречващ пътя на въздушното течение към огнището.

Гюна се славеше като много лоша и Ерлен я кръсти на старата господарка на „Росвол“.

— Бедничката ми тя — прошепна Кристин и помилва животното, което дойде и сложи глава на коляното й.

Гърбът на кучката беше остър като сърп, а цицките й висяха до пода. Палетата направо й изсмукваха силите.

— Бедничката ми тя!

Кристин отпусна назад глава и се вгледа в почернелите от сажди греди на тавана. Чувстваше се толкова изморена…

Не, никак не й беше леко през изминалите месеци в „Хюсабю“. Когато се прибраха от „Медалбю“, тя успя да поговори с Ерлен. Той се боял, че тя му е ядосана, задето й е причинил това.

— Спомням си онзи ден през пролетта, когато се разхождахме из гората на север от църквата. Тогава ти ме помоли да те оставя на мира — тихо призна той.

Кристин се зарадва на откровението му. Напоследък често се питаше защо Ерлен забравя толкова много неща. Той продължи:

— Никога не съм допускал, че в душата си таиш озлобление към мен и се държиш мило и весело само за пред хората. Сигурно отдавна си разбрала какво се случва в тялото ти, а аз не забелязвах нищо. Та ти сияеше неподправено като слънцето.

— О, Ерлен — въздъхна угрижено тя, — ти най-добре от всички знаеш колко лъжи съм изрекла и какво лицемерие проявих към най-близките си хора. — Но тя държеше Ерлен да я разбере правилно. — Не зная дали помниш, скъпи, но ти постъпи доста нечестно спрямо мен. Господ Бог и Пресветата Дева са ми свидетели, че в душата ми няма и капка стаен гняв към теб. Постъпките ти не разколебаха любовта ми.

По лицето на Ерлен се изписа нерешителност.

— Така си и мислех — прошепна той. — Но ти знаеш колко много се мъчих през всичките тези години да поправя нанесената ти обида. Утешавах се с мисълта, че някой ден все пак ще успея да те възнаградя за проявената преданост и търпение.

Кристин го попита:

— Нали си чувал за брата на дядо ми и госпожица Бенгта, които избягали от Швеция мимо волята на родителите й? Бог им отмъстил, като не им пратил рожба. Не си ли се страхувал от такова наказание? — После Кристин продължи с треперещ и тих глас: — Скъпи мой Ерлен, когато през лятото разбрах за детето, не успях да се зарадвам. Но после се размислих… Ами ако Ерлен загине, преди да се оженим, питах се аз. Тогава осъзнах, че е по-добре да родя детето ти, отколкото да остана съвсем сама. Готова съм дори да умра, но да ти оставя наследник, който някой ден да заеме почетното ти място на трапезата.

— Не съм склонен да платя такава висока цена, за да имам син. Недей да говориш така, Кристин. „Хюсабю“ не ми е толкова скъпо, че да пожертвам живота ти. А и Орм няма как да ме наследи…

— Да не би нейният син да ти е по-скъп от моя?

— Какви ги говориш, Кристин — засмя се Ерлен. — Нашето дете е още в утробата ти, а синът ми Орм навърши дванайсет години.

— Мъчно ли ти е за децата ти? — попита след кратко мълчание Кристин.

— Да — отвърна той. — Преди често ходех да ги видя в областта Йостердалене, където живеят.

— Иди да ги навестиш сега, нали е Коледа — предложи тихо тя.

— Няма ли да ми се разсърдиш? — зарадва се Ерлен.

Кристин го успокои. Струвало й се напълно уместно.

Ерлен я попита дали е съгласна той да доведе децата вкъщи на Коледа.

— Все някога ще се наложи да ги видиш.

Тя отново отвърна, че идеята й се струва приемлива.

Докато Ерлен отсъстваше, Кристин се постара да стегне къщата за празниците. Никак не й беше лесно да съжителства с непознатите слуги и слугини. Налагаше се да внимава двете й слугини да не забележат колко е наедряла, докато се съблича и облича. Ерлен нареди на двете девойки да спят с господарката в голямата стая. В такива тежки мигове Кристин си напомняше, че и без това никога не би издържала да спи сама в къщата, където преди е живяла друга жена.

От слугините на двора не можеше да се очаква много. Селяните, които пазеха ревниво честта на дъщерите си, не биха ги изпратили да слугуват в имението на разюздан господар, отдал се на греховен разврат и прелюбодейство. Слугините, задължени да чистят вкъщи, бяха лениви и нямаха навика да се подчиняват на стопанката. Все пак някои от тях започнаха да харесват Кристин, защото тя се стараеше да въдвори ред в къщата и вземаше дейно участие в заниманията им. Новата господарка ги спечели със способността си да ги изслушва внимателно и да им отговаря меко и весело. Кристин се отнасяше към тях с благост и спокойствие. Не гълчеше никого, но случеше ли се някоя слугиня да й противоречи, господарката подминаваше забележката й напълно невъзмутимо, показваше й колко нередно е поведението й и тихо я наставляваше как да свърши възложената работа. Усвои този подход от баща си. Лавранс постъпваше така с новите си непокорни ратаи и по този начин предотвратяваше навреме опитите им да му се противопоставят.

Кристин реши да изчака края на зимата, преди да изгони несговорчивите и своенравни слугини.

Имаше едно занимание, което грижливо криеше от хорските очи. Сутрин, когато останеше сама в голямата стая, шиеше дрешки за детето си: пелени от меко сукно, от червен и зелен купешки плат, бяло платно за кръщелните одежди. Докато се трудеше над ръкоделието си, душата й се мяташе между страха и упованието в светците, които помоли да се застъпят за нея. Детето наистина мърдаше и риташе и тя нямаше мира ни денем, ни нощем, но не я напускаха страховитите истории за деца, родени с мехове, вместо с глави, или с глави, сплескани на тила. А на някои дори пръстите на краката им били на петите. Пред очите й изникваше Свайн с огромния си синкавочервен родилен белег на лицето, получен, защото майка му се загледала в подпалена сграда.

В такива тежки мигове захвърляше пелените и се покланяше пред иконата на света Богородица. Четеше седем пъти молитвата към нея. Веднъж брат Едвин й каза, че Божията Майка изпитвала неземна радост всеки път, когато чуела ангелския поздрав, дори и от устата на най-презрения грешник. Сърцето на Мария се стопляло най-вече от думите Dominus tecum1 и затова винаги Кристин трябвало да ги повтаря по три пъти.

Молитвите я разтушаваха за малко. Кристин познаваше много мъже и жени, които не почитаха Бог и Неговата Майка, както е редно, и не спазваха Божиите повели, но децата им се раждаха здрави. Често Господ не наказваше невинните дечица заради греховете на родителите им, макар и да им изпращаше знамения, та да се досетят, че няма да търпи вечно злодеянията им. Само да не накаже нейната рожба….

С цялото си сърце тя призоваваше свети Улав. Беше слушала толкова много за него, че сякаш го бе виждала с очите си: не много висок, пълен, но с изправена снага, красив, със златна корона и блестящ ореол около златистата му къдрава коса, с рижа, къдрава брада, обграждаща непоколебимото му, обветрено и смело лице. Изразителните му, пламтящи очи проникваха в хорските души и съгрешилите не смееха да ги погледнат. И Кристин не се престраши, а сведе поглед, но не от страх. Усещането приличаше по-скоро на гузната съвест. Така като малка свеждаше глава пред баща си заради сторена беля. Свети Улав я гледаше строго, но не сурово. Та нали му обеща да се поправи. Кристин копнееше да влезе в катедралата в Нидарус и да коленичи пред мощите му. Ерлен й даде дума съвсем скоро да отидат на поклонение там, но отложиха пътуването. Кристин се досещаше на какво се дължи нежеланието му: Ерлен се срамуваше и се боеше от хорските одумки.

Едан вечер, докато всички се хранеха, млада девойка, която прислужваше в къщата, се осмели да попита:

— Господарке, не е ли по-практично да се захванем да шием пелени и бебешки дрешки, преди да изтъчем онзи плат, за който говорите?

Кристин се престори, че не я е чула, и продължи да обяснява как ще боядисат тъканта. Девойката не се отказа:

— Да не сте донесли готови дрешки от „Йорун“?

С едва забележима усмивка Кристин се обърна към останалите и не удостои девойката с отговор. Докато говореше, стопанката хвърляше крадешком поглед към слугинята, обляна в гъста червенина. Девойката не смееше да вдигна очи към господарката си. Кристин се усмихна и попита нещо Юлв. Девойката внезапно се разхлипа. Кристин се позасмя, а слугинята хълцаше и хлипаше все по-неудържимо.

— Стига де, Фрида — спокойно рече Кристин. — Тук те знаем като голяма мома, а сега се държиш като малко момиче.

Девойката изхленчи:

— Не биваше да плещя такива глупости, господарке. Не ми се гневете.

— Няма, няма — усмихна се Кристин. — Хайде, яж спокойно, стига си плакала. Всички имаме разум, колкото ни е отредил Господ.

Фрида скочи от мястото си и избяга навън, разтърсвана от ридания.

По-късно, когато Юлв Халдуршон обсъждаше с Кристин какво трябва да се свърши на следващия ден, той й рече през смях:

— Ако Ерлен се беше оженил за теб преди десет години, сега земите му щяха да се намират в цветущо състояние.

— Така ли мислиш? — усмихна се тя. — Тогава щях да бъда на девет години. Как си го представяш Ерлен да чака години наред невестата му да порасне?

Юлв се засмя и излезе.

През нощта Кристин плака от самота и унижение.

Ерлен се прибра в седмицата преди Коледа заедно със сина си Орм. Момчето яздеше редом с баща си. Кристин усети пробождане в сърцето, когато бащата доведе сина си и го подкани да поздрави мащехата си.

Орм беше приказно красив. Точно така си представяше Кристин сина, който носеше в утробата си. Понякога тя се престрашаваше да се зарадва и да се надява детето й да се роди здраво и читаво. Унасяше се в мечти и виждаше как синът им расте красив, одрал кожата на баща си.

Орм изглеждаше малко дребен и слабичък за възрастта си, но беше добре сложен, с изящни ръце и крака, с очарователно лице, тъмна кожа и коса, големи сини очи и алена, колеблива уста. Момчето поздрави учтиво мащехата си, но лицето му остана студено и сурово. Кристин нямаше много време да поговори с него, ала усещаше как той я наблюдава. Изпитателният му поглед я притесняваше и тялото й сякаш ставаше още по-тромаво и тежко.

Ерлен не разговаряше много със сина си, скоро Кристин разбра, че причината се корени във враждебността на Орм. Пред Ерлен тя изрази възхищението си от красотата и ума на момчето. Той не довел дъщеря си Маргрет, защото била още малка за такова дълго пътуване през зимата. Описа я гордо като още по-хубава и от брат си, със златисторуса къдрава коса и кафяви очи. Била и голяма умница: въртяла приемните си родители на малкия си пръст.

Значи се е метнала на майка си, помисли си Кристин. Не успя да обуздае пробудилата се в сърцето й болезнена ревност. Сигурно Ерлен изпитва към дъщеря си същата силна бащинска обич, каквато питае и Лавранс към Кристин. Ерлен говореше за Маргрет с трогателно умиление и топлота.

Кристин стана и отиде до външната врата. Навън цареше мрак и валеше толкова силно, че не се виждаше нито месечина, нито звезди. Сигурно наближаваше полунощ. Взе светилника от преддверието, влезе и го запали. Наметна се набързо с връхната си дреха и излезе в снега.

— В името на Бога — прошепна тя и се прекръсти три пъти, преди да пристъпи в тъмната нощ.

Най-далеч на двора се намираше домът на свещеника. Сега вътре не живееше никой. Дори и след като освободиха Ерлен от анатемата, в „Хюсабю“ нямаше капелан. От време на време помощниците на главния свещеник в долината на река Оркла идваха да четат литургии, но новият свещеник, назначен в църквата, беше в чужбина с магистър Гюнюлф: двамата били приятели от училище. Очаквали ги да се върнат чак на лято. Като млад Гюнюлф преболедувал охтика и не смеел да пътува през зимата.

Кристин влезе в празната, студена сграда и намери ключа за църквата. Постоя малко. Беше много хлъзгаво, тъмно като в рог, валеше и духаше вятър. Доста смело бе от нейната страна да излиза през нощта, и то на Бъдни вечер, когато из въздуха се носят какви ли не нечисти сили. Кристин обаче не се отказа, защото я теглеше непреодолимо към църквата.

— Идвам тук в името на всемогъщия Господ Бог — прошепна тя.

Кристин осветяваше пътя си със светилника и стъпваше върху тревистите места и камъните, подаващи се под леда. В мрака й се струваше, че църквата е много далеч, но все пак извървя безпрепятствено разстоянието и стигна до вратата.

Вътре дърво и камък се пукаха от студ. Дори навън, в снега, беше по-топло. Кристин се приближи до арката над хоровата част и коленичи пред разпятието, което различи в тъмнината.

След като си прочете молитвите и се изправи, постоя малко. Като че ли очакваше да й се случи нещо. Предчувствията й не се оправдаха. Зъзнеше от студ и страх в тъмната, пуста църква.

Бавно запристъпва към олтара и освети старите, грозни и груби пана. Светата трапеза беше от гол камък, а покривките, книгите и съдовете стояха заключени в сандък.

В кораба имаше пейка по протежението на дългата стена. Кристин седна и остави светилника на пода. Връхната й дреха се беше намокрила, а и краката й подгизнаха и се вкочаниха. Помъчи се да подпъхне под тялото си единия си крак, но така не й беше удобно. Загърна се грижливо в дрехата и се опита да съсредоточи мислите си върху днешния празник: в този свещен час в полунощ Дева Мария родила Христос във Витлеем.

Verbum caro factum est et habitavit in nobis2.

Спомни си дълбокия ясен глас на отец Айрик; Аудюн, стария дякон, който вече не беше между живите; църквата в „Йорун“, където всяка година слушаше коледната литургия, застанала до майка си. Помъчи се да си припомни и други свети слова, но мислите й отлетяха към църквата и познатите й лица. Най-отпред сред мъжете в храма стоеше баща й, вторачил вглъбените си очи в ослепителната светлина, бликаща от хоровата част.

Направо не беше за вярване, че църквата им вече я няма. Изгоря до основи. При мисълта за това й се доплака. И ето, тя седи сама в мрака през тази нощ, когато всички християни се събират да се веселят и да празнуват в Божия дом. А вероятно точно така е редно: тя да остане сам–самичка, далеч от другите, които честват Рождеството на Божия син от невинна и целомъдрена девица.

Родителите й вероятно са отишли в „Сюнбю“ за Коледа, но там нямаше богослужение в параклиса, защото, както Кристин знаеше, на Бъдни вечер всички обитатели на имението отиваха на литургията в главната църква в Ладалм.

Кристин не помнеше кога за последно пропусна коледната служба. Родителите я заведоха за първи път, когато беше съвсем малка. Сложиха я в кожена торба, мъхеста отвътре, и баща й я понесе на ръце. Нощта беше ужасно студена. Яздеха през гората, а факлите им проблясваха по натежалите от сняг борове. Лицето на баща й бе почервеняло от студа, а ръбът на кожената периферия на шапката му беше побелял от насъбралия се скреж. От време на време той се навеждаше и захапваше леко нослето й. Питаше я дали усеща пощипването, а после викаше през рамо на майка й, че носът на Кристин още не е замръзнал. Това сигурно се бе случило, докато още живееха в „Скуг“. Кристин едва ли е имала повече от три години. Тогава родителите й бяха съвсем млади. Помнеше с какъв висок, жизнерадостен и весел глас Рагнфрид питаше мъжа си как е детето. Да, някога майка й беше млада и безгрижна…

Витлеем означава „къщата на хляба“, защото там на хората раздавали хляб, който да ги храни до преминаването им във вечността.

По празниците отец Айрик се качваше на аналоя, разделящ олтара от хоровата част, и тълкуваше Евангелието на простонароден език.

В промеждутъците между литургиите хората стояха в бараката за тържества на север от църквата. Носеха си пиене и си подаваха купите един на друг. Мъжете излизаха от време на време да нагледат конете в конюшните. Но през лятото миряните прекарваха бденията на открито, пред църквата, а младежите си устройваха танцови забави между богослуженията.

Пресветата Дева родила Сина си, повила Го в пелени и Го положила в яслите, където били привързани осел и вол.

Кристин прикова длани към тялото си.

„Сине, малък мой сине, миличко мое дете. Господ ще се смили над нас заради преблагословената Си майка. Благодатна Мария, звездице морска, зорнице на вечния живот, родила слънцето на целия свят, помогни ни! Детенце, какво ти става тази нощ? Защо си толкова неспокойно? Нима и ти усещаш, че замръзвам от студ…“

В деня на децата на последната Коледа отец Айрик поднесе на миряните посланието за онези невинни деца, които безсърдечните воини посекли в обятията на майките им. Но Господ повелил тези невръстни дечица да влязат през небесните двери преди всички останали мъченици. Това била неговата поличба, че такива люде са достойни за Царството небесно. Отец Айрик взе малко момче и го настани между хората. Без да се преобразите по тяхно подобие, не можете да влезете през Небесните двери, скъпи братя и сестри. Нека това да е утеха за всекиго, мъж или жена, който скърби за смъртта на невръстното си чедо. При тези думи Кристин забеляза как погледите на майка й и баща й се срещнаха над главите на миряните. Кристин отмести очи, защото осъзна, че този поглед не е предназначен за нея.

Това се случи миналата година, на първата Коледа след смъртта на Юлвхил. О, само дано това не сполети моето дете! Исусе, пресвета Дево! Позволете ми да родя жив и здрав сина си!

Миналата година баща й не искаше да се включи в надбягването с коне за Стефановден, но накрая мъжете все пак го придумаха. Ездачите тръгваха от църквата и слизаха към мястото до „Лопт“, където се срещат двете реки. Там ги настигаха мъжете от долината на река Ота.

Кристин си спомни как баща й препусна на златистия си жребец. Лавранс се изправи на стремената, наведе се напред над врата на коня, подвикна и го насъска, та поведе след себе си цялото хергеле.

Миналата година обаче се прибра рано, без да е близнал и капка бира. На този ден мъжете обикновено закъсняваха и се напиваха до несвяст, защото обичаят беше да се отбиват във всички дворове и да изпиват изнесените купи в чест на Исус Христос и свети Стефан, който пръв съзрял звездата на изток, докато водел конете на цар Ирод на водопой до река Йордан. На този празник даваха бира и на конете, за да станат диви и буйни. На Стефановден селяните си играеха с конете до вечерня. Мислите и устите им бяха заети единствено и само с коне.

Кристин си спомняше как на една Коледа, по време на пищното празненство по повод Стефановден в „Йорун“, баща й обеща на гостуващ им свещеник да му подари червен млад кон, син на Гюлсвайнен, стига да го хване и да се метне на гърба му, докато жребецът тича неоседлан по двора.

Оттогава — Юлвхил още беше жива — измина доста време. Майка й стоеше на вратата със сестричката й на ръце, а Кристин се държеше за полата й, малко изплашена.

Свещеникът се втурна след коня, хвана го за оглавника и хукна, та чак расото му се заплете в краката му. Пусна буйното животно.

— Ей, конче, конче, няма, няма, синко! — напевно повтаряше той.

Метна се на гърба му и направо затанцува като козел. Лавранс и един възрастен селянин наблюдаваха отстрани и се превиваха от смях, а чертите на лицата им се бяха размили от радостното опиянение.

Кристин не помнеше дали свещеникът успя да обуздае Рижко, но Лавранс така или иначе му го подари, защото в съзнанието й ясно се бе запечатал споменът за свещеника, възседнал коня на тръгване от „Йорун“. Тогава всички бяха изтрезнели, а Лавранс му задържа стремето. На прощаване свещеникът благослови домочадието му с три пръста. Явно отецът е бил много уважаван духовник…

Да… На Коледа у дома наставаше голяма веселба. По някое време идваше ред и на коледните козли: баща й я мяташе на гръб. Цялата му дреха беше замръзнала, а косата — мокра. За да си освежат главите преди вечерня, мъжете се пръскаха с леденостудена вода на кладенеца. Отвръщаха със смях на протестите на жените. Лавранс хващаше студените й ръчички и ги притисна към зачервеното си, пламтящо чело. Излизаха на двора, а във водно зеления въздух над планинския гребен се издигаше белият лунен сърп. Веднъж, влизайки с нея в стаята, й удари главата на вратата и й излезе голяма цицина. После тя се сви в скута му. Той поддържа острието на камата си до подутината и й даваше да яде само отбрани лакомства. Поднасяше чашата си с медовина към устните й. И Кристин вече не се боеше от коледните козли, щуращи се из стаята.

— О, татко, скъпи татко… Миличък, добри ми татко!

Задавена от ридания, Кристин покри лице с ръцете си.

О, само да знаеше баща й колко страда тя в тази Коледна нощ!

На връщане от църквата забеляза, че от покрива на готварницата хвърчат искри. Слугините явно приготвяха гозбите за домашните, които още бяха в църквата.

В голямата стая цареше сумрак. Свещите върху масата бяха догорели, а в огнището едва-едва тлееше огън. Кристин хвърли още цепеници и раздуха жарта. Забеляза Орм, седнал на стола й. Той скочи като ужилен, когато видя мащехата си.

— Чедо, защо не отиде на службата с баща си и с другите мъже?

Орм преглътна с усилие и отговори:

— Сигурно е забравил да ме събуди. Накара ме да си полегна на южното легло и обеща да ме събуди…

— Съжалявам, Орм.

Момчето мълчеше. След малко подхвана:

— Помислих си, че и ти си тръгнала с тях, защото тук нямаше никой, като се събудих…

— Отбих се за малко в църквата — обясни Кристин.

— Ама как се престраши да излезеш навън на Бъдни вечер? — попита момчето. — Не знаеш ли, че духовете на мъртъвците бродят наоколо и могат да те хванат?

— Навън витаят не само зли духове — отвърна тя. — На Бъдни вечер има всякакви. Познавах един монах. Вече не е измежду живите и сигурно е при Господ, защото сърцето му преливаше от доброта. Та той веднъж ми разказа… Чувал ли си какво рекли животните в яслите в нощта на Рождество Христово? Тогава те знаели латински. Петелът изкукуригал: „Christus natus est!“. Ох, забравила съм историята. Останалите животни попитали къде, а козата изврещяла: „Betlem, Betlem“, а овцата добавила: „Eamus, eamus“.

По лицето на Орм се изписа подигравателна усмивка.

— Да не мислиш, че съм дете, което можеш да утешиш с такива приказки? Остана да ме вземеш в обятията си и да ми дадеш да бозая.

— Казах това най-вече за свое успокоение, Орм — тихо отбеляза Кристин. — И на мен ми се иска да бях отишла на литургията.

Вече не издържаше да гледа отвратителната маса. Изсипа остатъците от храна в копанята и я остави на пода пред кучката. Извади изпод пейката метличка от острица и почисти масата.

— Искаш ли да дойдеш с мен до западния хамбар, Орм? Да донесем хляб и осолено месо и да подредим трапезата за празничната сутрин? — попита Кристин.

— Защо не накараш слугините ти да го направят? — учуди се момчето.

— Баща ми и майка ми са ме учили — отвърна младата жена, — че на Коледа човек не бива да моли другите да вършат работата вместо него, а всеки трябва да се постарае да бъде полезен за останалите. Който успее да помогне най-много на ближните си, е най-блажен.

— А ти защо ме молиш за помощ? — възрази Орм.

— Това е различно, ти си синът в къщата.

Орм взе светилника и двамата прекосиха двора. В хамбара Кристин напълни две дървени тави с празнична храна. Взе и няколко лоени свещи. Момчето се обади:

— Онова, за което говореше преди малко, сигурно са селски обичаи. Чувал съм, че Лавранс Бьоргюлфсьон е само някакъв си простоват селяк.

— От кого си го чувал?

— От мама. Когато последно живяхме тук, в „Хюсабю“, тя много често повтаряше на татко: виж сам, дори нищо и никакъв селянин не иска да ти даде дъщеря си за жена.

— Тогава сигурно сте си живели добре в „Хюсабю“ — отбеляза лаконично Кристин.

Момчето не отговори. Само устната му се разтрепери.

Кристин и Орм занесоха пълните тави в голямата стая и тя подреди масата. Наложи се обаче да се върне в хамбара за още храна. Орм взе тавата и рече малко стеснително:

— Нека аз да отида вместо теб, Кристин. На двора е много хлъзгаво.

Тя остана пред вратата да го чака.

После двамата седнаха до огнището: тя на стола с облегалка, той на дървено трикрако столче. След известно време Орм Ерленсьон помоли:

— Разкажи още нещо, докато седим така, мащехо!

— Какво да ти разкажа? — равнодушно попита тя.

— Ами какво… Някоя приказка, подходяща за Бъдни вечер — смути се момчето.

Кристин се облегна назад и хвана със слабите си ръце ръкохватките, оформени като животински глави.

— Онзи монах, за когото ти разправях, беше ходил и в Англия. По думите му там имало село, където виреели бодливи храсти, които цъфтели в бяло всяка Бъдни вечер. Свети Йосиф Ариматейски3 пристигнал там по вода, след като избягал от езичниците. Слязъл на сушата, забил тоягата си в земята, а тя пуснала корен и цъфнала. Той първи донесъл християнската вяра в Уелс. Селото се казва Гластънбъри, сега се сетих. Брат Едвин беше виждал тези храсти. В Гластънбъри бил погребан крал Артур заедно с жена си. Нали си чувал за него? Той бил един от седмината най-достойни поборници за християнството. В Англия смятат, че кръстът на Христос бил от елхово дърво, но у дома на Бъдни вечер изгаряме ясен, защото съпругът на Мария, дърводелецът Йосиф, напалил огън с ясеново дърво, за да се стоплят девицата и Младенеца. Брат Едвин разказал това на баща ми.

— Ама из северните планини не растат много ясенови дървета — отбеляза момчето. — В древни времена ги използвали за направата на копия. Не зная в „Хюсабю“ да има друг ясен, освен онзи до главната порта. Но него татко не може да го отсече, защото отдолу живее духът на първия собственик на имението4. Кристин, светият кръст се намира в Рим. Значи много лесно могат да разберат дали е от елхово дърво, или не.

— Да — кимна тя. — Не зная дали е истина. Сигурно си чувал преданията, че кръстът е направен от издънка на дървото на живота, а Сит получил позволение да го вземе от Райската градина и да го занесе на Адам, преди да умре.

— Да, но я ми разкажи…

След малко Кристин се обърна към детето:

— Орм, легни да си поспиш. Има много време, докато другите се приберат от църквата.

Орм се изправи:

— Още не сме се поздравили като роднини, Кристин Лаврансдатер.

Той се приближи до масата, взе рог, пи в чест на мащехата си и й подаде съда.

По гърба й полазиха ледени тръпки. Нямаше как, спомни си за деня, когато майката на Орм пожела да пие за нейно здраве. Зародишът в утробата й се размърда силно. Какво му става тази нощ, зачуди се Кристин. Като че ли нероденият й син усещаше всичките й вълнения, зъзнеше с нея в студа и се свиваше на кълбо, обзет от нейния страх. Не бива да се боя чак толкова, помисли си тя. Пое рога, пи с доведения си син и нежно го погали по черната коса. Не, няма да бъда зла мащеха към теб, приказно красив сине на Ерлен, рече си тя.

Когато Ерлен се прибра, тя дремеше на стола си. Той метна ръкавиците си върху масата.

— Прибирате ли се вече? — изненада се Кристин. — Очаквах да останете и за дневната литургия.

— О, две литургии ще ми държат влага твърде дълго — отвърна Ерлен.

Кристин пое заскрежения кожух.

— Времето се изясни и пак замръзва.

— Защо забрави да събудиш Орм? — укори го съпругата му.

— Да не би да се е разсърдил? — попита бащата. — Не съм забравил — тихо обясни той. — Но спеше така сладко, та реших… Нали ги знаеш хората какви са. Зяпаха ме непрекъснато, защото се появих на службата без теб. Оставаше само да заведа сина си.

Кристин замълча, но я заболя от думите на мъжа й. Не одобряваше постъпката му.

3.

Тази Коледа не се видяха почти с никого. Ерлен отказваше да посетят хората, които ги поканиха. Непрекъснато беше в лошо настроение.

Явно Ерлен преживяваше сполетялото ги изпитание по-тежко, отколкото бе предполагала съпругата му. Откакто роднините му извоюваха съгласието на стопаните от „Йорун“, той се хвалеше наляво-надясно с годеницата си. Последното, което бе искал, бе някой да си помисли, че смята Кристин или роднините й за по-нисши от своя род. Тъкмо напротив, Ерлен постоянно подчертаваше каква чест и услуга за реабилитиране на доброто му име му е оказал Лавранс Бьоргюлфсьон, давайки му дъщеря си за жена. Сега хората щяха да злословят, че Ерлен очевидно е смятал девойката за проста селянка, щом е посмял да нанесе такова оскърбление на баща й: да спи с нея, преди да му стане законна съпруга. На сватбата Ерлен непрекъснато настояваше родителите на съпругата му да им гостуват в „Хюсабю“, та да разгледат имението. От една страна, му се искаше да им докаже, че дъщеря им няма да тъне в сиромашия, а от друга — да се поразходи и да се покаже в компанията на тези красиви и внушителни хора. Лавранс и Рагнфрид имаха осанка на аристократи и представляваха желани гости навсякъде. С оглед на променените обстоятелства обаче срещата между Ерлен и родителите на Кристин изглеждаше все по-неприемлива и за двете страни.

Кристин се ядосваше, защото Ерлен си позволяваше да излива насъбрания се гняв върху невръстния си син. Тъй като в имението нямаше негови връстници, Орм често мрънкаше и досаждаше с капризите си, а се случваше да направи и някоя беля. Един ден взе без разрешение френския арбалет на баща си и развали нещо в спусковия механизъм. Ерлен побесня и му зашлеви плесница. Закле се, че момчето повече няма да припари близо до арбалет в „Хюсабю“.

— Орм не е виновен — защити го Кристин, без да се обръща. Тя седеше с гръб към тях и шиеше. — Перцето беше изкривено и той се опита да го нагласи. Не вярвам да си чак толкова неразумен, та да забраниш на големия си син да използва арбалетите в имението. Дай му някой от онези в къщата, където държиш рицарското си снаряжение.

— Дай му го сама, щом искаш — сопна се Ерлен.

— Добре тогава — отвърна Кристин. — Ще поръчам на Юлв да купи следващия път, когато отива до града.

— Отиди при мащехата си да й благодариш за добрината — иронично и гневно рече Ерлен.

Орм го послуша, а после се измъкна от стаята възможно най-бързо. Ерлен постоя мълчаливо.

— Направи го най-вече за да ме ядосаш, Кристин.

— Да, зная, голям дявол съм. И преди си ми го казвал.

— А дали си спомняш, скъпа моя, че тогава не говорех сериозно? — тъжно попита той.

Кристин не го удостои с отговор. Дори не вдигна очи от ръкоделието си. Ерлен излезе от стаята, а тя си поплака. Дразнеше я несправедливото отношение на съпруга й към Орм, с когото бе намерила общ език. Напоследък я гнетяха упоритото мълчание и недоволните физиономии на Ерлен. Плака почти цяла нощ. На следващия ден я мъчи главоболие. Ръцете й изтъняха съвсем и се наложи да сложи на пръстите си сребърни пръстени от детските си години пред годежната и сватбената халка, за да не паднат, докато спи.

В неделя преди началото на постите, някъде следобед, най-ненадейно в „Хюсабю“ пристигнаха Борд Петершон с дъщеря си, вдовицата, и Мюнан Бордшон със съпругата си. Ерлен и Кристин излязоха навън да посрещнат гостите.

Щом видя Кристин, Мюнан потупа Ерлен по рамото:

— Знаеш отлично как да предразположиш жена си да се почувства добре в дома ти. Кристин, вече не си толкова слаба и немощна като на сватбата. И цветът на лицето ти издава крепко здраве — засмя се той, а Кристин почервеня като божур.

Ерлен мълчеше. Борд наблюдаваше мрачно проявите на Мюнан, но двете жени се преструваха на слепи и глухи. Поздравиха домакините тихо и учтиво.

Кристин заръча на слугините да донесат бира и медовина до огнището, докато чакат да стане храната. Устата на Мюнан Бордшон не спираше. Носел писмо за Ерлен от херцогинята. Интересувала се какво става с него и невестата му. Питала дали сега е женен за същата девойка, която искал да отвлече в Швеция. В разгара на зимата пътували страшно много хора както нагоре, през долините, така и с кораби до Нидарус. Но той бил изпратен от краля по задачи и нямало смисъл да се жалва. Отбил се при майка си в „Хауген“ и предаде сърдечните й поздрави на младото семейство.

— А ходихте ли в „Йорун“? — тихо попита Кристин.

Не, защото разбрал, че стопаните са на погребение в „Блакаршарв“. Случило се нещастие. Стопанката Тура — племенница на Рагнфрид, — паднала от чардака на хамбара и си счупила гръбнака. За беда съпругът й бил виновен, защото я бутнал по невнимание. Хамбарът бил от онези старите, дето на втория етаж пред дървените трупи има само няколко дъски. Наложило се да завържат Ролв и след злополуката да го пазят ден и нощ, за да не посегне на живота си от отчаяние.

Всички седяха мълчаливо, побиха ги студени тръпки. Кристин познаваше тези свои роднини съвсем бегло, но те присъстваха на сватбата й. Изведнъж усети слабост и й причерня. Мюнан, седнал точно срещу нея, скочи от мястото си, наведе се към нея и я прегърна през раменете. Кристин се трогна от загрижеността му и започна да разбира защо Ерлен харесва братовчед си.

— Като млади с Ролв се знаехме — рече той. — Хората оплакваха Тура Гютормсдатер, когато се омъжи за него, защото бил невъздържан и с много тежък характер. Да, но той я обича. Много мъже се перчат да разправят пред хората колко им се иска да се разделят с жените си, но повечето знаят, че няма по-страшно от това да изгубиш спътницата си в живота.

Борд Петершон стана рязко от мястото си и тръгна към пейката до стената.

— Пепел ми на езика — тихо отбеляза Мюнан. — Така и не се научих да си затварям устата.

Кристин не разбра за какво става дума, но замайването й попремина. В стаята обаче цареше тягостна атмосфера и всички се държаха странно. Стопанката се зарадва, когато слугините поднесоха ястията.

Мюнан огледа трапезата и потри доволно ръце:

— Знаех си аз, че няма да сбъркахме, ако ви дойдем на гости преди постите. Кристин, как успя да приготвиш всичките тези вкусни гозби за толкова кратко време? Човек би си помислил, че майка ми те е научила на някоя от нейните магии. Виждам, наистина си чевръста къщовница, която се грижи за уюта и добруването на мъжа си.

Седнаха на трапезата. Върху вътрешната пейка, от двете страни на почетното място, бяха наредени кадифени възглавнички за гостите. Прислугата се настани на външната пейка, а Юлв Халдуршон седна в средата, точно срещу господаря си.

Кристин бъбреше полугласно с двете гостенки, мъчейки се да прикрие неразположението си. Мюнан Бордшон непрекъснато подхвърляше шеги, свързани с наедрялата снага на Кристин, но тя се преструваше, че не ги чува.

Мюнан беше необикновени пълен мъж. Малките му, красиво оформени уши стояха като забити в дебелия му червендалест врат, а големият му корем му пречеше да седне удобно на масата.

— Често се питам как става това възкресение на плътта — разсъждаваше той. — Дали ще възкръсна с всичките си телеса, когато настъпи въпросният ден. Ти пак ще отслабнеш, Кристин, ама аз какво ще правя. Може и да не ти се вярва, но на двайсет години бях тънък и строен като Ерлен.

— Стига де, Мюнан — помоли тихо Ерлен. — Притесняваш Кристин.

— Ще млъкна, щом така искаш — отвърна Мюнан. — Вече ти порасна работата, нали седиш на трапезата в дома си, а до теб е съпругата ти. Е, Всемогъщият Бог си знае работата. Време ти беше да се задомиш, не си вече в първа младост, момко! Ще си затварям устата. Когато някога ти седеше на моята маса, никой не ти е казвал кога да говориш и кога да мълчиш. Неведнъж си ми гостувал и никога не си се чувствал нежелан. Но се питам дали и на Кристин шегите ми не й допадат. Какво ще кажеш, красива ми сроднице, преди не беше толкова срамежлива? Познавам Ерлен от съвсем малък и винаги съм му мислил доброто. Много си бърз и чевръст с меч в ръка, на кон или на кораб, Ерлен. Но съм готов да помоля свети Улав да ме разсече на две с брадвата си в деня, когато те видя да се изправиш на дългите си крака, да погледнеш в очите мъж или жена и да поемеш отговорност за постъпките, които си извършил в лекомислието си. Не, скъпи ми братовчеде, ти никога няма да го направиш, а ще провесиш глава като птица в капан и ще чакаш Господ и роднините ти да те измъкнат от затруднението ти. Кристин, ти си умна жена и сама го знаеш. Според мен малко смях няма да ти навреди. Сигурно през зимата си се нагледала на опозорени физиономии, на мъка и тревога.

По лицето на Кристин се разля гъста червенина. Ръцете й се разтрепериха и тя не смееше да погледне Ерлен. В душата й закипя ярост. Мюнан плещеше, без да си дава сметка за присъствието на двете чужди жени, на Орм и на прислугата. Значи в това се изразявали аристократичните маниери на богатите Ерленови роднини…

Тогава се намеси Борд. Заговори съвсем тихо, та да го чуват само седналите близо до него:

— Недоумявам какво смешно има в прегрешението на Ерлен. Та аз се застъпих за теб пред Лавранс Бьоргюлфсьон и гарантирах с името си, Ерлен.

— Да, втори мой татко, постъпил си дяволски глупаво — високо и разпалено отвърна Ерлен. — И сам не разбирам как е възможно да си толкова несъобразителен. Та нали ме знаеш какъв съм.

Мюнан обаче стана направо неудържим:

— Сега ще ви обясня какво забавно намирам в цялата тази история. Борд, спомняш ли си какво ми отговори ти, когато дойдох при теб с молба да помогнеш на Ерлен да се ожени за Кристин Лаврансдатер? Непременно искам да го кажа, та Ерлен да разбере какво мислиш за мен. Така и така стоят нещата, рекох ти аз, и ако не се ожени за нея, само Господ и Светата Дева знаят на какви лудории е способен. Тогава ти ме попита, Борд, дали искам да оженя Ерлен за девойката, която е прелъстил, защото съм се досетил, че е ялова, щом досега не е забременяла. Но нали поне вие, останалите, ме познавате що за човек съм. Винаги съм почтен към роднините си — изрече той със задавен от плач глас. — И нека Господ и всички светци са ми свидетели: никога не съм ламтял за имотите ти, братовчеде. Освен това и Гюнюлф е наследник на „Хюсабю“. Тогава ти рекох така, Борд, ако си спомняш: на първородния син на Кристин ще подаря позлатената си кама с ножница от бивници на морж. Ето, вземи я — извика задавено той и хвърли великолепното оръжие през масата към Кристин. — Ако този път не се роди син, ще я запазиш за следващото отроче.

По пламналите от срам и възмущение бузи на Кристин рукнаха сълзи. Тя се мъчеше да не избухне в неудържими ридания. Двете гостенки се хранеха съвсем спокойно, явно привикнали на подобни скандали. Ерлен прошепна на жена си да вземе камата, защото „иначе Мюнан щял да й дотяга цяла вечер“.

— Няма да крия — продължи Мюнан, — наистина изпитвам задоволство от факта, че баща ти ще осъзнае колко прибързано се е изказал за характера ти, Кристин. Лавранс се държа с нас твърде високомерно, сякаш не сме достойни за крехката му и невинна дъщеря. Била си прекалено изискана, за да търпиш мъж като Ерлен в леглото си. Говореше за теб като за христолюбива монахиня, която нощем прославя Господ. А аз му рекох: Лавранс, щерка ти е красива, здрава и жизнерадостна девойка, а през зимата нощите са безконечно дълги и студени…

Кристин закри лице със забрадката си и захлипа с глас. Понечи да се изправи, но Ерлен я дръпна и я накара отново да седне на мястото си.

— Опитай се да не губиш самообладание — процеди той. — Не обръщай внимание на Мюнан, нали го виждаш, че е безпаметно пиян.

В погледите на Катрин и Вилборг се четеше ням упрек, задето стопанката не умее да се владее, но Кристин не можеше да спре сълзите си.

Борд Петершон подхвана разгневено:

— Затваряй си гнусната уста! Цял живот си бил свиня, но поне сега остави намира болната жена и не й досаждай с отвратителните си приказки!

— Свиня, казваш… Да, наистина имам повече извънбрачни деца от теб, вярно е. Но поне с Ерлен никога не сме подкупвали друг мъж да стане баща на децата ни.

— Мюнан! — кресна Ерлен и скочи от мястото си. — Настоявам да се помирите!

— О, настоявай за мир в задника си! Баща се нарича онзи, който ги е създал, пък ако ще и да е живял като свиня, както се изрази ти! — Мюнан удари по масата, а чашите и чиниите подскочиха. — Синовете ни не прислужват в домовете на роднините ни. А твоят син седи срещу теб на пейката на прислугата. За мен това би било нечуван срам и позор.

Борд скочи от мястото си и запрати чаша в лицето на Мюнан. Мъжете се нахвърлиха един върху друг и преобърнаха масата. В скута на седналите на външната пейка се изсипаха остатъци от храна и кани с мляко.

Кристин седеше пребледняла, с полуотворена уста. Погледна веднъж към Юлв. Той се смееше демонстративно, грубовато и злобно. Изправи масата и затисна сбилите се мъже към стената.

Ерлен се качи върху масата. Коленичи до биещите се мъже, хвана ръцете на Мюнан, сграбчи го за раменете и го дръпна към себе си. От усилието лицето на Ерлен се зачерви. Мюнан обаче успя да ритне Борд и да му разкървави устата. Ерлен хвърли Мюнан на пода и скочи след него. Пъхтеше като духало.

Мюнан се изправи и се нахвърли върху Ерлен, но той успя му се изплъзна на няколко пъти. После се спусна към Мюнан и го стисна в дългите си жилави ръце. Ерлен беше пъргав като котка, ала Мюнан не се даваше. Какъвто беше силен и тежък, нямаше лесно да падне по гръб. Боричкаха се из стаята, а слугините надаваха ужасени писъци, никой от мъжете обаче не понечи да ги разтърве.

Тогава Катрин се надигна тежко, тромаво и бавно от мястото си със спокойствието на жена, която се качва по стълбите на хамбар.

— Престанете вече — настоя тя с плътния си упорит глас. — Пусни го, Ерлен! Засрами се, мъжо! Приказва ли се така на възрастен човек и на близък роднина…

Мъжете я послушаха. Мюнан се приближи плахо и остави жена си да избърше със забрадката си кръвта от носа му. Тя му предложи да си лягат и той я последва безропотно до южното легло. Катрин и един от слугите му го съблякоха, търколиха го в леглото и затвориха вратата.

Ерлен се върна на масата. Мина покрай Юлв, който не бе помръднал от мястото си.

— Татко — нещастно продума Ерлен, сякаш напълно забравил за съпругата си.

Борд клатеше глава, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Нямаше нужда да слугуваш, Юлв — едва успя да изрече той, задавен от ридания. — Можеше да наследиш имението на Халдур, нали знаеш, че това ми беше идеята…

— Чудесно имение, няма що — отсече Юлв. — Купил си доста евтино съпруг за слугинята на жена си. Той се грижеше добре за земите. Стори ми се редно, братята ми да го поемат след смъртта на баща си. А и нямах желание да ставам стопанин на имението горе на склона и всеки ден да гледам двора на „Хестнес“. Струваше ми се, че всеки ден ще чувам как Пол и Вилборг сипят ругатни, задето си дал такъв разкошен подарък на копелето си…

— Предложих ти помощта си, Юлв — през сълзи рече Борд, — когато пожела да пътуваш с Ерлен. Обясних ти всичко, щом стана достатъчно голям, за да ме разбереш. Помолих те да се обърнеш към баща си за подкрепа.

— Баща наричам онзи, който ме е закрилял като малък. А този човек е Халдур. Винаги се е държал добре с мен и с майка ми. Научи ме да яздя и да се бия с меч или както се изрази веднъж Пол: да размахвам сопата по селски.

Юлв захвърли ножа и той издрънча в масата. После се изправи, взе го, избърса го на бедрото си, прибра го в ножницата и се обърна към Ерлен:

— Сложи край на това пиршество и изпрати хората по леглата! Нима не виждаш, че съпругата ти не е свикнала с гуляйджийските порядки на рода ни.

И Юлв излезе от стаята.

Борд остана загледан след него. Старецът изглеждаше съвсем съсухрен и немощното му тяло се губеше между кадифените възглавнички. Дъщеря му Вилборг и един слуга го вдигнаха на крака и го отведоха.

Все още седнала на почетното място на трапезата, Кристин плачеше неутешимо. Ерлен посегна да я докосне, но тя отривисто отблъсна ръката му, стана и тръгна към леглото им. Олюля се няколко пъти, но отговори отрицателно на въпроса на Ерлен дали се чувства зле.

Тези легла с врати не й се нравеха. У дома отделяха леглата от стаята само с черги. Така не ставаше горещо и задушно. Сега Кристин си поемаше въздух с мъка заради сълзите и й беше още по-трудно да диша. Гръдният й кош сякаш се издуваше под натиска на твърда буца. Сигурно главата на детето, помисли си тя. Въобразяваше си, че то е мушнало малката си черна глава между корените на сърцето й. Преди, когато Ерлен отпускаше тъмнокосата си глава върху гърдите й, я обземаше същото усещане, че се задушава. Тази нощ обаче сравнението не я изпълни с радостно умиление.

— Ще престанеш ли да плачеш? — попита мъжът й и понечи да подпъхне ръка под раменете й.

Ерлен беше напълно трезвен. Той не се напиваше лесно, а и никога не поглъщаше голямо количество алкохол. Кристин си мислеше, че това не би могло да се случи в „Йорун“. Нито веднъж не бе ставала свидетелка на такива грозни сцени. У дома хората не сипеха хули един връз друг и не отваряха дума за онова, което е по-добре да се премълчи. Много пъти бе виждала баща си да бъбри неразбрани неща пиян в компанията на почерпени мъже, но стопанинът винаги съумяваше да съхрани приличието в дома си. Гостите се веселяха цяла вечер в разбирателство и добронамереност, а после се свличаха от пейките и кротко заспиваха радостни.

— Любима, недей да го приемаш толкова тежко — помоли Ерлен.

— И Борд! — избухна тя, задавена от ридания. — Как не го е срам да се държи така! Той, дето казал на баща ми, че идва с послание от Бога. Да, Мюнан ми разказа за това на годежа ни.

— Кристин, права си. Наистина имам основания да сведа очи пред баща ти — тихо призна Ерлен. — Лавранс е почтен мъж, но и човекът, който ме отгледа, не му отстъпва. Инга, майката на Пол и Вилборг, беше прикована към постелята цели шест години. Не съм свидетел, защото аз не я заварих жива, но са ми разказвали. На света не можело да се намери толкова всеотдаен, грижовен и любящ съпруг като него. По това време се е родил Юлв…

— Значи постъпката му е още по-позорна… Със слугинята на жена си, докато самата тя лежи на смъртен одър.

— Понякога разсъждаваш толкова наивно, че с теб не може да се разговаря — обезсърчено отбеляза Ерлен. — Господ да ми е на помощ, Кристин, та ти ще навършиш двайсет на пролет. Отдавна вече трябва да си зряла жена.

— С какво право точно ти ме упрекваш в липса на зрялост?

— Ох, нали знаеш, че не исках да те засегна — простена Ерлен. — Но като малка ти си слушала какви ги разправя Лавранс. Слави се с мъжеството и ума си, а често говори като монах.

— Да си чувал за монах с шест деца? — обидено попита тя.

— Да, Скурда-Грим имал седем — унило отвърна Ерлен. — Бившият абат в Нидархолм. Кристин, недей така, миличка, стига си плакала. В името на бога, съвсем си изгубила ума си…

На следващата сутрин Мюнан изглеждаше доста хрисим.

— Не очаквах пиянските ми брътвежи да те разстроят така, мила Кристин — сериозно рече той и я погали по бузата. — Иначе щях да внимавам повече какви ги плещя.

Мюнан посъветва Ерлен да сложи край на неловката ситуация, възникнала с идването на сина му Орм. Предложи на домакина да го отърве от детето, като го вземе за малко при себе си. На Ерлен идеята му допадна, а и Орм изяви желание да тръгне с Мюнан. Кристин обаче изпрати Орм със свито от мъка сърце. Доведеният й син й беше станал скъп.

След това с Ерлен прекарваха вечерите си само двамата, но той не беше добра компания. Седнал до огнището, се скъпеше на думи, зает да си пийва от купата с бира и да играе с кучетата си. По някое време се изтягаше върху пейката и я питаше дали не иска да си ляга. А после заспиваше.

Кристин шиеше и дишаше шумно, тежко и на пресекулки. Не оставаше още много. Вече не помнеше какво беше усещането да имаш тънка и гъвкава талия или да си връзваш обувките без затруднение.

Когато Ерлен заспеше, Кристин вече не се мъчеше да преглъща сълзите си. В стаята се чуваше само пращенето на цепениците в огнището и движенията на кучетата. Понякога се питаше за какво са си говорили преди с Ерлен. Точно така, преди почти не си губеха времето в приказки — имаха други занимания през откраднатите мигове на мимолетните си срещи.

По това време на годината вечер у дома майка й тъчеше заедно със слугините в къщата, предназначена за тази дейност. Там идваха баща й и останалите мъже. Всеки си носеше работа: кой кожа за кърпене, кой градински сечива за поправка, кой дърворезба… Малката стая се пълнеше с народ. Приказката им вървеше като по вода. Всеки, който отиваше да си пийне от съда с бирата, преди да окачи черпака, винаги питаше дали и някой друг иска. Такъв беше обичаят.

Подхващаха приказки за юнаци, живели в стари времена, които се биели с духове на мъртъвци и вещици. Докато резбоваше дървото, Лавранс разказваше рицарски саги. Слушал ги бе в дворцовата зала на херцог Хокон, когато като млад бил негов паж. Тези саги изобилстваха с причудливи имена: крал Осантрикс, рицар Титурел, кралици Сисибе, Гунивер, Глориана и Изолда. Друг път се забавляваха с анекдоти и шеговити саги, мъжете се смееха с цяло гърло, а Рагнфрид и слугините клатеха глави и се кискаха в шепите си.

Юлвхил и Астрид пееха. Най-хубав глас от всички имаше Рагнфрид, но нея много трудно я склоняваха да рецитира староскандинавска поезия. Лавранс не чакаше да го молят повторно, а и свиреше изкусно на арфа.

По някое време Юлвхил оставяше чекръка и вретеното и започваше да разтрива гърба си.

— Измори ли се да стоиш така, миличка? — питаше Лавранс и я вземаше на коленете си.

После двамата, баща и дъщеря, се увличаха в игра на дъска, докато станеше време за лягане. Кристин помнеше русите къдрици на сестра си, разпилени върху кафяво-зеления вълнен ръкав на баща й. Лавранс прегръщаше с трогателна нежност слабичкия гръб на момиченцето.

Баща й имаше големи, добре оформени ръце с по един тежък златен пръстен на всяко кутре: и двата наследени от майка му. Лавранс обеща на Кристин да й завещае пръстена с червения камък, годежния на майка му. Другият, на дясната му ръка, с камък, наполовина син, наполовина бял като герба на Лавранс, Бьоргюлф поръчал за жена си, докато била бременна. Обещал да й го подари, когато му роди син. Кристин Сигюршдатер носила пръстена три нощи, а после го завързала на врата на детето си. Лавранс искаше да го погребат с него.

О, какво ли ще каже баща й, когато научи как се е опозорила. Мълвата ще се разнесе из селата, а той ще знае, че където и да отиде — на църква, на тинг, на среща, — всички ще се присмиват зад гърба му, задето е допуснал да го направят на глупак. В „Йорун“ нагиздиха Кристин с короната на „Сюнбю“ над разпуснатите й коси, а тя вече беше любовница на жениха си.

— Хората говорят, че децата ми нямали страх от мен — каза веднъж Лавранс.

Кристин помнеше с какво изражение изрече той тези думи. Престори се на строг и сериозен, но очите му се смееха. Каза го във връзка с някакво нейно дребно прегрешение: обади се, без да я питат, в присъствието на непознати хора или нещо подобно.

— Кристин, нямаш страх от баща си, ей! — засмя се той, тя също. — Ама това е много лошо, Кристин.

Смееха се, защото не разбираха кое му е лошото: дали това, че тя не се бои от баща си, или че на него му е невъзможно да запази сериозното си изражение, докато се опитва да я смъмри.

Непоносимият страх за здравето на детето й сякаш попремина и отшумя, а наедрялата снага й създаваше все повече мъки и затруднения. Опитваше се да си представи бъдещето. След месец рожбата й вече ще бъде в обятията й. Но тези мисли не й се струваха действителни. Изпитваше силен копнеж да се прибере у дома.

Веднъж Ерлен я попита иска ли да доведат майка й. Кристин отказа, защото не вярваше Рагнфрид да има сили да пътува дълго посред зима. Сега съжаляваше за отказа си. Разкайваше се и задето не взе от „Лаугарбрю“ Турдис, която пожела да дойде с нея в „Хюсабю“ и да й помага през първата й зима като стопанка. Кристин се срамуваше от Турдис, слугиня на Рагнфрид още от „Сюнбю“. Тя последва господарката си в „Скуг“, а после в „Йорун“. След женитбата Лавранс назначи мъжа й за иконом в „Йорун“, защото Рагнфрид не можеше без любимата си помощница. Кристин обаче не пожела да заведе в „Хюсабю“ слугиня от дома си.

Сега й се струваше ужасно, че няма да има нито едно познато лице наоколо, когато дойде времето да коленичи на пода5. Страхуваше се, защото не знаеше как протича раждането. Майка й не говореше за това пред нея и не позволяваше на девойки да присъстват, докато помагаше на родилки в селото. Няма смисъл да плашим младите момичета, обясняваше тя. Сигурно е нещо ужасно: писъците на майка й, докато раждаше Юлвхил, още отекваха в ушите й. Но Рагнфрид отдаваше трудното раждане на несъобразителността си: пропълзяла под градински плет, докато била бременна с Юлвхил. Другите си деца родила лесно. Кристин се сети, че самата тя мина веднъж под корабно въже, без да съобрази.

Това, разбира се, не означаваше непременно лош късмет при раждане. Кристин беше слушала такива разговори между майка си и други жени. На Рагнфрид й се носеше славата на най-способната акушерка в областта. Никога не отказваше да се притече на помощ на родилка, била тя просякиня или прелъстената при грях дъщеря на някой сиромах, дори и да се налагаше да тръгне на път с трима мъже на ски през снежна виелица, а те да се редуват да я носят на гръб.

Невъзможно е опитна жена като майка й да не се е досетила какво й има, когато Кристин линееше така през лятото. Изведнъж я осени прозрение. Ами да, майка й ще дойде, въпреки че не са изпратили човек да я доведе! Рагнфрид не би понесла чужда жена да подкрепя дъщеря й в тежкия час. Майка й ще дойде, разбира се, сигурно вече е тръгнала от „Йорун“. О, Кристин ще я помоли за прошка за всичките си прегрешения. Майка й ще й помага, а тя ще коленичи пред нея, докато ражда детето си. Мама идва, мама идва… Кристин захлипа с облекчение, заровила лице в ръцете си. Мамо, прости ми, мамо.

Мисълта, че майка й е на път към „Хюсабю“, се загнезди дълбоко в съзнанието на Кристин и един ден я обзе усещането, че майка й пристига. Сутринта се облече и излезе да я посрещне на пътя от долината на река Гаула към местността Скаун. Никой не я забеляза, докато напускаше имението.

Ерлен беше поръчал да докарат дървен материал за ремонт на къщата и слугите бяха разчистили пътя, но въпреки това Кристин вървеше с мъка, задъхваше се, получи сърцебиене и болки. Опънатата й кожа сякаш щеше да се спука. Голяма част от пътя минаваше през гъста гора и тя се изплаши, но тази година из селото не бяха виждали вълци. А и Господ ще я пази, нали отива да посрещне майка си, да падне на колене пред нея и да я помоли за прошка. Нямаше как да си остане вкъщи.

Стигна до малко езеро, където се намираха няколко дребни стопанства. Там вече лед сковаваше пътя. Приседна на един дънер. Ту ставаше да разтъпче премръзналите си крака, ту пак сядаше да чака майка си. Минаха часове. Накрая стана време да се прибира.

На следващия ден Кристин пое по същия път. Но когато мина през двора на едно от малките стопанства до езерото, селянката се завтече след нея.

— За бога, господарке, не бива да правите така!

Силно изплашена от думите на непознатата, Кристин дори не посмя да помръдне от мястото си. Погледна селянката разтреперана, с обезумели от ужас очи.

— Защо сте тръгнали сама през гората? Ами ако ви надуши вълк? Тук дебнат какви ли не зли духове. Не бива да скитате толкова безразсъдно!

Селянката я хвана под ръка и я поведе към дома си.

Вгледа се в изпосталялото, жълтеникаво лице на господарката, осеяно с кафяви петна.

— Елате да влезем у нас да си починете. А после ще намерим кой да ви изпрати — рече селянката и поведе Кристин.

В малката сиромашка стая цареше голяма бъркотия. Цял куп дребни деца играеха върху пода. Майката им заръча да отидат в готварницата, свали връхната дреха на господарката, настани я на пейката и й събу подгизналите от снега обувки. После зави краката й с кожа.

Въпреки молбите на Кристин да не си прави труда да шета селянката й поднесе храна и бира от коледното буренце. Бедната жена се питаше що за обичаи имат господарите в „Хюсабю“. Самата тя беше омъжена за бедняк, много рядко наемаха ратаи за селската работа, но Йойстайн не бе допускал никога тя да излиза сама по-далеч от двора, докато носи дете в утробата си. Винаги изпращаше някой да я придружи, дори когато отскачаше за малко до обора по мръкнало. А най-заможната госпожа в околността се подлага на смъртна опасност сам-самичка из гората, докато в „Хюсабю“ гъмжи от лениви слуги. Явно са верни приказките, че на Ерлен Никулаусьон семейният живот му е омръзнал и той е охладнял към жена си.

Селянката бъбреше и подканяше непрекъснато Кристин да яде и да пие. Кристин се засрами, но й дойде такъв вълчи апетит, какъвто не бе усещала от пролетта. Гозбите на милата селянка й се сториха много вкусни. Домакинята отбеляза със смях, че и знатните госпожи са като всички останали: често човек не може да преглътне и залък у дома, но на гости всичко му се услажда, дори да е комат сух хляб.

Селянката се казваше Аудфина Аудюнсдатер, родом от долината Упдал. Забеляза с какъв интерес я слуша Кристин и захвана да разказа за родното си село. На Кристин също й се развърза езикът, без да се усети. И тя започна да споделя къде е родена, кои са родителите й и в какъв дом е израснала. Аудфина усети, че сърцето на младата жена ще се пръсне от мъка по родния край и се помъчи да я убеди да остане. Пламнала и замаяна от силната бира, Кристин бъбреше безспир, докато накрая започна да се смее и да плаче едновременно. Всички сълзи, които се бе опитвала да изплаче без глас в самотните вечери в „Хюсабю“, се отприщиха пред тази блага селянка.

Навън падна мрак, но Аудфина настоя Кристин да изчака от гората да се приберат Йойстайн или синовете й, та да я изпратят до дома й. Кристин се умълча и се унесе в дрямка, ала очите й продължаваха да се усмихват и да блестят. За първи път, откакто заживя в „Хюсабю“, се чувстваше толкова добре.

Изведнъж вратата се отвори рязко и някой попита дали домакинята е виждала господарката. Новодошлият позна Кристин и тутакси се втурна навън. На вратата веднага се появи Ерлен, приведе се на прага, остави брадвата си и се свлече по стената. Подпря се с ръце, онемял от страх.

— За съпругата си ли се изплашихте? — попита Аудфина и се приближи до него.

— Да, не се срамувам да си го призная — приглади косите си той. — Едва ли някой е изпитвал толкова силен страх като мен тази вечер, когато разбрах, че е тръгнала през гората…

Аудфина му разказа как Кристин се е озовала в дома й. Ерлен хвана ръката на жената:

— Никога няма да забравя добрината ти.

В стаята влязоха слуги от „Хюсабю“ и мъже от съседните стопанства. Всички явно имаха нужда да се подкрепят с нещо силно и Аудфина им поднесе бира.

Мъжете се качиха на ските си и поеха през полята. Ерлен даде своите на един от слугите и тръгна пеш, загърнал Кристин във връхната си дреха. Нощта беше тъмна, но на небето проблясваха звезди.

Неочаквано от гората зад тях се разнесе проточен вой. Чуваше се все по-ясно и по-ясно. Вълци. Ерлен се спря разтреперан, пусна Кристин и се прекръсти три пъти, докато с другата си ръка стискаше здраво брадвата.

— Не биваше… о, не!

Притисна я към гърдите си толкова силно, че я заболя.

Скиорите се обърнаха и бързо се върнаха при двамата си господари. Метнаха ските на рамо и наобиколиха Кристин, въоръжени с копия и брадви. Вълците ги следваха чак до „Хюсабю“. На няколко пъти зверовете се приближаваха и мъжете ги зърваха в мрака.

Когато влязоха у дома, мнозина бяха пребледнели от страх.

— Това беше най-ужасното ми преживяване — сподели един слуга и повърна в огнището.

Изплашените слугини веднага занесоха стопанката в леглото й. Тя не искаше да яде. Постепенно болезненият, вцепеняващ страх премина и тя се зарадва, че всички са се притеснили за нея.

Останаха сами с Ерлен. Той се приближи и седна в края на леглото.

— Нима толкова много ти тежи животът в моя дом?

Измина малко време, преди тя да разбере какво всъщност я пита той.

— О, бога ми, не! Откъде ти хрумна такова нещо!

— Помниш ли какво ми каза онзи път, когато понечих да препусна напред с коня си? Ще има да чакам да се прибереш при мен, закани се ти.

— О, тогава бях ядосана и сама не знаех какво говоря — плахо отвърна Кристин.

Тя му разказа защо е тръгнала из гората. Ерлен я изслуша мълчаливо.

— Питам се кога ли ще дойде денят, в който ще се почувстваш у дома си в „Хюсабю“ — промълви той и се наведе над нея в мрака.

— Едва ли остава и седмица дотогава — прошепна Кристин и се засмя колебливо.

Когато Ерлен допря лицето си до нейното, тя обгърна врата му с ръце и отвърна страстно на целувката му.

— Прегръщаш ме за първи път, след като те ударих — тихо рече Ерлен. — Много си злопаметна, мила ми Кристин…

Кристин се сети за друго: за първи път, откакто разбра, че е бременна, тя го галеше, без той да я помоли.

На следващия ден Ерлен се държеше толкова мило с нея, че тя съжали за всеки миг, в който бе изпитвала гняв срещу него.

4.

Отмина и честването на свети Григорий Двоеслов. Кристин си мислеше, че вече е крайно време да роди детето, но ето, наближаваше Благовещение, а все още нямаше никакви признаци.

Наложи се Ерлен да замине за Нидарус за тинга, който свикваха по средата на постите, и очакваше да се прибере в понеделник, но в сряда още го нямаше. Кристин седеше в голямата стая и се чудеше с какво да се захване. Нямаше сили за нищо.

Слънчевата светлина нахлуваше през капака на тавана. Явно навън кипеше истинска пролет. Кристин се изправи и се наметна с връхна дреха.

Една слугиня спомена веднъж, че е добре жена, преносила плода, да даде на коня от сватбата си зоб от скута си. Кристин постоя на вратата. Дворът, окъпан в ослепителна слънчева светлина, изглеждаше покафенял от блестящите вади, които отмиваха нечистотиите. Небето се простираше копринено синьо и чисто над старите постройки, а двете фигури за украса на носа на кораби, поставени над резбованите стълбове на източния хамбар, лъщяха във въздуха с остатъците от позлатата си. От покривите се стичаше вода, а димът се виеше и танцуваше при полъха на хладния ветрец.

Кристин влезе в конюшнята и напълни скута си с овес от сандъка със зоб. Мирисът на коне и пръхтенето на животните в мрака й подействаха добре, но вътре имаше хора и тя се отказа от намерението си да изпробва съвета на слугинята.

Излезе и хвърли зърната на кокошките, които ситнеха по двора и се приличаха на слънце. Разсеяна, Кристин погледна как Туре, конярят, чеше и чисти сивия скопен кон, чиято козина бе пораснала много. Стопанката постоя с притворени очи и обърна бледото си, пепеляво лице срещу слънцето.

Докато стоеше така, в двора пристигнаха трима мъже. Начело яздеше млад свещеник, когото Кристин виждаше за първи път. Още щом я забеляза, той скочи от седлото и се приближи до нея с протегната ръка.

— Навярно не сте ми оказали чак толкова голяма чест да стоите навън, та да ме посрещнете, господарке — усмихна се той. — Но въпреки това съм ви благодарен. Вие сигурно сте съпругата на брат ми, Кристин Лаврансдатер?

— А вие вероятно сте моят девер — магистър Гюнюлф? — отвърна поласкана Кристин със зачервено от радост лице. — Добра среща! Добре сте ни дошъл в „Хюсабю“!

— Сърдечно благодаря за топлия прием — отвърна свещеникът, наведе се и я разцелува по бузите, какъвто беше обичаят в чужбина при среща между роднини. — Добре сте ме заварили, стопанке!

Юлв Халдуршон излезе и поръча на един от слугите да отведе конете на новодошлите. Гюнюлф поздрави сърдечно Юлв:

— Тук ли живееш, родственико? Очаквах да ми съобщят, че си се задомил.

— Не, това ще стане само ако ме заставят да избирам между жена и бесилка — засмя се Юлв, а също и свещеникът. — Обещал съм на дявола да си остана ерген, както ти си се обрекъл на Господ.

— Е, значи ще бъдеш спасен, по който и път да поемеш — през смях отвърна Гюнюлф, — защото няма да сгрешиш, ако някой ден нарушиш клетвата си към въпросното създание. Но има и друга приказка: човек следва да спазва обещанията си, дори и да са дадени на нечестивия. Ерлен не си ли е у дома? — изненада се той.

Той предложи на Кристин ръката си, когато тръгнаха към къщата.

За да скрие смущението си, Кристин се смеси със слугините и се включи в подреждането на трапезата. Предложи на учения брат на мъжа си да заеме почетното място, но понеже отказа да седне до него, той се премести на пейката при нея.

Кристин забеляза, че магистър Гюнюлф е близо половин глава по-нисък от Ерлен, ала изглежда доста по-едър, по-силен и с по-внушително телосложение от брат си. Широките му рамене бяха съвършено изправени, докато Ерлен винаги ходеше леко приведен. Гюнюлф носеше тъмни дрехи, подобаващи на скромен свещеник, но дългото му до земята расо, под което се подаваше само малка част от яката на ленената му риза, се закопчаваше с емайлирани копчета, а на везания му пояс висеше сребърна ножница с приборите му за хранене.

Кристин погледна крадешком лицето на духовника. Гюнюлф имаше обла, едра глава и слабо, кръгло лице с широко, ниско чело, малко издадени скули и елегантно заоблена брадичка. Носът му беше правилен, ушите — малки и красиви, но устата му изглеждаше дълга и тясна, а горната му устна беше леко издадена напред и закриваше долната. С Ерлен си приличаха само по косите. Гъстият черен венец, опасващ обръснатото теме на свещеника, блестеше матово като сажди и изглеждаше копринено мек като косите на Ерлен. Гюнюлф напомняше много на братовчед си Мюнан Бордшон. Сега Кристин разбираше какво имат предвид хората, когато разправят колко хубав бил Мюнан на младини. Свещеникът приличаше поразително много на леля си Осхил. Очите му бяха досущ като нейните: жълти като на лисица, блестящи под тънките правилни черни вежди.

Първоначално Кристин се стесняваше от девера си, изучил много науки в Париж и земята на келтите. Но постепенно смущението й се изпари. С Гюнюлф човек можеше да разговаря напълно непринудено. Не правеше впечатление на обсебен от личността си, камо ли на възгордял се учен с желание да се хвали с постиженията си, но преди Кристин да се усети, той й бе разказал толкова много неща, че тя сякаш едва сега осъзна колко необятен е светът извън Норвегия. Забрави за тревогите си, загледана в кръглото, кокалесто лице на свещеника, озарено от весела и изискана усмивка. Той кръстоса единия си крак върху коляното на другия и сключи белите си силни ръце около глезена.

Следобед влезе при Кристин и я попита дали й се играе на някоя настолна игра. Тя не знаеше у дома да има нещо подобно.

— Така ли? — удиви се свещеникът и повика Юлв: — Юлв, Ерлен къде държи златната игра на майка ни? Нали не е давал на никого игрите за забавление, останали от нея?

— Прибрани са в един сандък в къщата с рицарското снаряжение — отвърна Юлв. — Целта му по-скоро беше един човек, натресъл се в имението, да не се докопа до тях — тихо додаде той. — Гюнюлф, да отида ли да го донеса?

— Да, не вярвам Ерлен да има нещо против — предположи свещеникът.

След малко двамата се върнаха с голям, резбован скрин. Гюнюлф го отвори с ключа. Най-отгоре имаше цитра и още някакъв непознат за Кристин струнен инструмент. Гюнюлф го нарече псалтерион. Пръстите му затанцуваха по струните, но инструментът не беше настроен. В сандъка имаше навити на руло ленти, копринени гранчета, бродирани ръкавици, копринени забрадки и три книги с метални закопчалки. Накрая свещеникът намери и настолната игра: дъската беше разделена на бели и златисти квадратчета, а фигурките бяха изработени от бивници на моржове и боядисани в същите цветове.

Едва сега на Кристин й хрумна, че досега не е виждала в къщата нито един предмет за развлечение.

Призна на девера си колко неумела е в настолните игри и с цитрата, но книгите събудили любопитството й.

— Сигурно можеш да четеш, нали, Кристин? — попита свещеникът.

Не без известна гордост тя отговори, че е усвоила това изкуство още като дете, а в манастира я хвалели заради усърдието, с което четяла и пишела.

Свещеникът я гледаше усмихнато, докато тя разлистваше книгите. В едната беше поместена рицарската сага за Тристан и Изолда, а в другата се разказваха жития на светци. Кристин отвори на легендата за свети Мартайн6. В третата книга, на латински, началните букви на всяка глава бяха изящно изписани.

— Тази книга е принадлежала на нашия прародител, епископ Никулаус — обясни Гюнюлф.

Кристин прочете на глас:

— Averte faciem tuam a peccatis meis et omnes iniqiotates meas dele! Cor mundum créa in me, Deus et spiritum rectum innova in visceribus meis! Ne projicias me a facie tua et spiritum sanctum tuum ne auf eras a me!7

— Разбираш ли какво прочете? — попита Гюнюлф.

Кристин кимна; разбирала смисъла. Думите звучаха толкова познато, че се развълнува, докато ги изричаше на глас. Лицето й потръпна, а сълзите напираха в очите й. Гюнюлф взе цитрата в скута си. Надяваше се да успее да я настрои.

По едно време чуха тропот на копита по двора. Ерлен нахълта в стаята, сияещ от радост, защото вече му бяха казали кой е скъпият гост. Братята се прегърнаха. Ерлен разпитваше Гюнюлф, без да дочака отговорите му. И свещеникът бил за два дни в Нидарус, та било чудно как така не са се засекли там.

— Още нещо ме озадачава — отбеляза Ерлен. — Очаквах цялото духовенство от църквата да организира шествие за посрещането ти. Прибираш се толкова помъдрял и натрупал знания.

— Откъде знаеш, че не са го направили? — пошегува се брат му. — Доколкото съм чувал, ти не припарваш до църквата, когато отидеш в града.

— Не, момче, ако мога да се измъкна, не се приближавам до моя господар архиепископа; някога така ми подпали кожуха — засмя се гордо Ерлен. — Харесва ли ти деверът ти, душице моя? Виждам, вече сте се сприятелили с Кристин, братко. Другите роднини не й допадат…

Едва когато се канеха да седнат да вечерят, Ерлен осъзна, че все още не е свалил кожената си шапка, връхната си дреха и меча от пояса.

Вечерта се превърна в най-забавната, откакто Кристин дойде в „Хюсабю“. След упорити увещания, граничещи със закани, Ерлен убеди брат си да седне на почетното място до Кристин, а самият той му режеше храната и му сипваше в чашата. При първата наздравица, която вдигна за Гюнюлф, Ерлен се подпря на едно коляно и поиска да му целуне ръка:

— Да си жив и здрав, братко! Кристин, трябва да свикнем да му отдаваме нужното уважение, защото някой ден ти ще станеш архиепископ, Гюнюлф!

Слугите останаха до късно на трапезата, но братята и Кристин продължиха да разговарят и след това. Ерлен, седнал върху масата, обърна лице към брат си:

— Да, сетих се за това на сватбата си — посочи той сандъка на майка им. — Исках да го дам на Кристин, но забравям твърде бързо, а ти се сещаш за всичко, скъпи братко. Но пръстенът на мама се озова върху красива ръка, не мислиш ли?

Ерлен сложи ръката на Кристин върху коляното си и повъртя годежния й пръстен.

Гюнюлф кимна и подаде псалтериона на Ерлен.

— Хайде, братко, попей ни. Преди пееше толкова хубаво и умееше да свириш.

— Оттогава мина много време — сериозно отбеляза Ерлен. После пръстите му заиграха по струните:

Ерлен се усмихваше, докато пееше, а Кристин поглеждаше боязливо към свещеника: дали има нещо против песента за свети Улав и Алвхил. Но Гюнюлф слушаше с усмивка, макар че явно се смееше не на песента, а на Ерлен.

— Кристин няма да я караме да пее. Сигурно не ти стига въздухът, нали, скъпа моя? — погали я той по бузата. — Но сега е твой ред — той подаде цитрата на брат си.

В изпълнението на песента ясно прозираше ерудицията на Гюнюлф.

— Къде си научил тази песен? — попита Ерлен.

— Ами, къде… няколко момчета я пяха пред хана, където бях отседнал в Кентърбъри. Опитах се да я преведа на норвежки, но не звучи толкова добре — отвърна Гюнюлф и подрънка малко на струните.

— Братко, минава полунощ. Кристин сигурно вече има нужда да си полегне. Изморена ли си, мила?

Кристин погледна малко плахо към двамата мъже. По лицето й се разля смъртна бледност.

— Не зная… Няма да си лягам в леглото.

— Лошо ли ти е? — в един глас попитаха те и се надвесиха над нея.

— Не зная — отвърна тя все така плахо и разтри кръста си. — Малко ме боли…

Ерлен се спусна към вратата, а след него и Гюнюлф.

— Лоша работа. Още не сте повикали жените, които ще й помагат. Много време ли има, докато й дойде времето за…?

По лицето на Ерлен плъзна гъста червенина.

— Кристин не искаше да викаме други, стигали й слугините. Нали някои от тях вече са раждали — насили се да се засмее той.

— Да не си изгубил ума си! И най-бедните селянки имат до себе си опитни жени и съседки, когато раждат! Нима ще позволиш съпругата ти да пълзи из ъглите и да се крие като котка. Не, братко, налага се да проявиш мъжество и да доведеш най-личните стопанки от околността да помагат на Кристин.

Ерлен наведе засрамено глава.

— Имаш право, братко. Ще отида в „Росвол“, а до другите имения ще изпратя слуги. Ти остани при Кристин!

— Къде отиваш? — изплашено попита младата съпруга, когато видя Ерлен да си облича връхните дрехи.

Той я прегърна.

— Ще ти доведа най-личните жени, Кристин. Гюнюлф ще остане при теб, а слугините ще приготвят малката стая — рече той и я целуна.

— Не може ли да изпратиш да повикат Аудфина Аудюнсдатер? — помоли Кристин. — Но чак утре сутринта. Не искам да я събуждате заради мен. И без това има много работа.

Гюнюлф се поинтересува коя е Аудфина Аудюнсдатер.

— Не ми се струва много благоприлично да викаш жената на твой арендатор.

— Ще доведа, която Кристин пожелае — настоя Ерлен.

Докато чакаха слугите да оседлаят коня на господаря, Ерлен разказа на брат си как Кристин се е запознала със селянката. Гюнюлф прехапа долната си устна със замислен вид.

В имението настана голяма суматоха. Мъжете се отправиха към съседните стопанства, а слугините тичаха и питаха как е родилката. Кристин ги успокои, че още нямало нищо опасно, но нареди да й приготвят малката стая. Щяла да съобщи, когато реши да я заведат там.

Остана сама със свещеника. Младата жена се мъчеше да поддържа досегашния весел тон в разговора.

— Не се ли страхуваш? — леко се усмихна Гюнюлф.

— И още как! — погледна го тя с черните си, обезумели очи. — Знаеш ли, девере, тук ли са родени двете деца на Ерлен?

— Не — побърза да отговори свещеникът. — Момчето се появи на бял свят в „Хюнехалс“, а момичето в „Стрин“ — имение, което някога беше на Ерлен. Кажи ми, Кристин — подхвана той след кратка пауза, — измъчва ли те мисълта, че преди теб в „Хюсабю“ е имало друга стопанка?

— Да — призна тя.

— Не бива да съдиш твърде строго поведението на Ерлен в случая с Елине. На него не му беше никак лесно да вземе решение. Впрочем той винаги се е затруднявал да прецени кое е правилно и кое — грешно. Още когато бяхме малки, каквото и да направеше той, мама го смяташе за прекрасно, а татко — за погрешно. Е, Ерлен сигурно ти е говорил доста за майка ни и за теб това не е нищо ново…

— Споменавал я е два-три пъти, но аз се досетих колко много я е обичал.

— Не съм виждал толкова силна любов между майка и син — тихо рече Гюнюлф. — Мама беше доста по-млада от татко. След смъртта на първия съпруг на леля Осхил плъзнаха слухове… Сигурно знаеш. Татко бе обзет от съмнения за най-лошото и ги сподели с майка ни. Веднъж Ерлен хвърли нож по татко, още беше хлапе. А по-късно, като по-голям, често му се противопоставяше открито, за да защити мама. Когато тя се разболя, Ерлен се раздели с Елине Ормсдатер. Мама страдаше от язви и рани по кожата, а според татко това било проказа. Той я изгони от дома си и я застави да постъпи в приюта за болни към манастира. Ерлен взе мама и я заведе в Осло. Ходиха и при Осхил, нали е опитна лечителка. И тя, и френският придворен лекар отхвърлиха да е болна от проказа. Тогава крал Хокон оказа радушен прием на Ерлен и го посъветва да заведе мама на гроба на светия крал Ерик Валдермаршон, неговия дядо по майчина линия. Мнозина са се излекували след поклонение пред останките му. Ерлен тръгна за Дания с мама, но тя почина на борда на кораба на юг от Ста. Когато се прибра с тялото й — налага се да поясня, че по онова време татко вече беше много стар, а брат ми открай време се проявяваше като непокорен син — та когато Ерлен се върна с трупа на мама в Нидарус, татко, тогава стопанин на имението, не пожела да го приеме, преди да разбере дали и той не е лепнал болестта. Ерлен се метна на коня и препусна стремглаво към дома, където се намираха Елине и синът му. После той се хвана за нея, напук на всичко, напук на всичките й недостатъци, които преди го влудяваха, и накрая я доведе в „Хюсабю“ и я направи господарка, когато стана стопанин на имението. Тя го държеше в ръцете си, защото му бе казала, че ако й измени отново, щяла да го повали проказа. Кристин, май стана време жените да се погрижат за теб? — свещеникът се вгледа в пепелявото лице на младата жена, вцепенено от страх и страдание. Гюнюлф понечи да излезе, но тя изкрещя след него:

— Не, не, не ме оставяй!

— По-добре всичко да приключи по-бързо — утеши я той, — И без това виждам, че ти е зле.

— Не е това! — сграбчи ръката му тя. — Гюнюлф!

Стори му се, че през живота си не е виждал по-изплашено лице.

— Кристин, не забравяй: всички жени минават през това…

— Зная, зная — притисна тя лице към ръцете на свещеника. — Сега вече разбрах, че това е мястото на Елине и децата й. На нея Ерлен е обещал вярност и семеен уют още преди да стана негова любовница.

— Значи знаеш? — спокойно попита Гюнюлф. — Ерлен не осъзнаваше какво прави тогава, но, както вероятно се досещаш, той нямаше как да спази това свое обещание, защото архиепископът никога не би се съгласил да ги венчае. Не си мисли, че обещанието му към Елине обезсмисля вашата женитба. Ти си законната съпруга на Ерлен.

— О, много преди това пропилях правото си да стъпвам по земята. А положението е било още по-лошо… О, дано да даде Бог аз да умра, а това дете да не види бял свят. Не се осмелявам да узная какво съм съгрешила.

— Бог да ти прости за думите ти, Кристин. Не знаеш какво говориш! Да не би да искаш детето ти да загине неродено и некръстено?

— Да, онова, което нося под сърцето си, сигурно е дело на дявола! Няма как да се спаси. О, защо не изпих отварата на Елине! Така двамата с Ерлен можехме да изкупим греховете си и това дете никога нямаше да бъде заченато. О, това не ми излиза от ума, Гюнюлф: когато разбрах какво съм причинила, осъзнах, че е било за предпочитане да изпия отровата за проказа, която тя ми даде, вместо да подтикна към смърт жената, на която Ерлен се е обрекъл първо…

— Кристин, говориш необмислено. Не ти си подтикнала нещастната жена към смъртта. Ерлен нямаше как да спази обещанието си към нея, защото тогава беше млад и не познаваше добре законите. При всяко положение животът с нея щеше да бъде грях. Самата тя позволи на друг мъж да я прелъсти и Ерлен пожела да я омъжи за него. Не вие сте причината за самоубийството й.

— Искаш ли да ти разкажа как се случи всичко? — отчаянието на Кристин достигна връхната си точка и тя вече говореше съвсем спокойно. — Двамата с Ерлен бяхме в „Хауген“ и тя се появи. Носеше рог и поиска да пия с нея. Вероятно питието й е било предназначено за Ерлен, но тя ни завари двамата и го подаде на мен. Досетих се, че става въпрос за измама. Забелязах я как съвсем предпазливо долепи устни до ръба на рога, без да отпива. Но аз исках да пия, беше ми все едно дали ще живея, или ще умра, след като узнах, че тя през цялото това време е била в „Хюсабю“ при Ерлен. Той влезе при нас и я накара да пие първо тя. Тя го умоляваше да я пощади и накрая той я пусна. Тогава сякаш дяволът ми подшушна да взема рога. Избирай коя от двете си любовници искаш, рекох аз на Ерлен. Няма как да ни запазиш и двете, предизвиках го аз. И тя се прониза с ножа на Ерлен, но Бьорн и Осхил намериха начин да потулят случилото се.

— Значи и леля Осхил е участвала в заговора — намръщи се Гюнюлф. — Ясно, тя те е тласнала в обятията на Ерлен.

— Не — разпалено възрази Кристин. — Осхил ни моли толкова сърцераздирателно. Сега недоумявам как съм устояла на молбите й. Тя ни заклеваше да постъпим почтено, доколкото ни е възможно, да коленичим пред баща ми и да го помолим за прошка, задето съгрешихме. Но аз не посмях да го направя. Оправдах се с опасенията си, че баща ми ще убие Ерлен. О, много добре знаех що за човек е баща ми: никога не би посегнал на онзи, който се остави в ръцете му. Опитах се да изтъкна и друг довод: от срам баща ми няма никога повече да върви с високо вдигнато чело. О, тогава просто съм си търсела оправдание, не се тревожех за здравето на баща си… Гюнюлф, само да знаеш какъв благ човек е моят баща! Трябва да се запознаеш с него, за да разбереш колко добре се е отнасял към мен през всичките тези години. Татко винаги ме е обичал безкрайно много. Не исках да узнава какви безсрамни дела съм вършила, докато живеех в манастира в Осло и сестрите ме учеха кое е редно и праведно. Да, с Ерлен се въргаляхме из обора и в хана на Брюнхил, нищо че аз носех монашески одежди.

Кристин вдигна очи към Гюнюлф. Лицето му беше пребледняло и се бе сковало.

— Нали разбираш защо съм изплашена. Та тя го е приела заразен от проказа…

— Ти нямаше ли да постъпиш като нея? — тихо попита свещеникът.

— И аз бих направила така — по посърналото й лице премина сянка на някогашната дива и сладостна усмивка.

— А иначе Ерлен не беше заразен. Само баща ми си беше наумил, че мама е починала от проказа.

— Но в Божиите очи сигурно съм като прокажена — предположи Кристин и положи лице върху ръката на свещеника, в когото се беше вкопчила. — Нали съм заразена с грехове.

— Сестро — прошепна Гюнюлф и сложи ръка върху забрадката й. — Не си толкова грешна, мило дете, та да забравиш, че както Господ може да изцели плътта на човек, болен от проказа, така е способен и да пречисти душата ти от греха.

— О, не зная вече — изхлипа тя, захлупила лице в ръката му. — Не зная. Не се разкайвам за стореното, Гюнюлф. Изпитвам страх, но въпреки това… Страхувах се, когато стоях в църквата с Ерлен, а свещеникът ни венча; страхувах се и когато двамата празнувахме сватбата си, а аз носех златна корона върху пуснатите си коси, защото не смеех да споделя с баща си що за позор съм извършила, не смеех и да изповядам стореното на духовния си пастир. Но през зимата ставах все по-груба с всеки изминал ден, а и Ерлен вече не се държеше с мен по същия начин. Започнах да си спомням времето, когато вечер той идваше при мен в спалнята ми в „Скуг“.

— Кристин — Гюнюлф се помъчи да вдигне лицето й. — Не мисли за това точно сега! Господ вижда мъката и разкаянието ти. Уповавай се на Пресветата Дева, която осенява с милост всеки скръбен…

— Нима не разбираш? Та аз подтикнах човешко същество към самоубийство…

— Кристин — подхвана строго свещеникът. — Нали не се възгордяваш дотам, да сметнеш греха си за по-голям от Божията милост?

Докато говореше така, Гюнюлф милваше главата й през забрадката.

— Помниш ли, сестро, притчата за свети Мартайн, когото дяволът искал да изкуши? Нечестивият попитал светеца дали наистина си вярва сам, като обещава на грешниците, изповядали се пред него, Бог да се смили над тях. Епископът отговорил така: и на теб бих ти обещал Божието опрощение, ако помолиш за него; ако се откажеш от високомерието си и повярваш, че любовта Му е по-силна от омразата в сърцето ти.

Гюнюлф продължи да потупва бащински главата на ридаещата жена, а през ума му мина въпросът: така ли се е отнесъл Ерлен към младата си невеста? Устните му побеляха и се изопнаха.

Аудфина Аудюнсдатер пристигна първа. Намери родилката в малката къща. Гюнюлф седеше при нея, а наоколо шетаха слугини.

Аудфина поздрави почтително свещеника; Кристин се изправи и й протегна ръка:

— Много съм ти благодарна, Аудфина, задето се отзова на молбата ми. Зная, че си нужна на домочадието си.

Гюнюлф изгледа изпитателно селянката. И той стана на крака.

— Похвално е колко бързо дойде. Жената на брат ми има нужда от рамо, на което да се опре. Нова е в околността, млада е и няма опит…

— Божичко, бледа е като забрадката си — прошепна Аудфина. — Отче, дали да не й дам малко приспивателно? Трябва да си отпочине, преди да започнат мъките.

Селянката работеше тихо и чевръсто, опипа леглото, което слугините стъкмиха върху пода, и поиска да донесат още възглавници и слама, а тя свари билкови отвари в каменни съдини. После се захвана да разхлабва всички връзки и възли в облеклото на Кристин, накрая извади фибите от косите й.

— Не съм виждала по-красива коса! — възкликна тя, когато златистокестенявата грива на Кристин се разля върху раменете и обрамчи бялото й измъчено лице.

Аудфина се разсмя:

— Нямаше да си изгуби нито силата, нито блясъка, ако я беше поносила още малко свободна…

Намести Кристин удобно между възглавниците на пода и я зави:

— Изпий отварата, та да ти облекчи болките, и се постарай да поспиш.

Беше време Гюнюлф да излезе. Той се приближи и се надвеси над Кристин.

— Ще се молиш ли за мен, Гюнюлф? — попита умолително тя.

— Ще се моля за теб, докато те видя с рожба в скута, а после ще продължа — обеща той и мушна ръката й под завивката.

Кристин задряма. Чувстваше се що-годе добре. Пристъпите стягаха слабините й и ги отпускаха, но усещането беше съвършено непознато. След всяка отминала контракция тя се питаше дали не е сънувала. След мъченията и ужаса от сутринта й се струваше, че най-лошото и болезненото вече е приключило. Аудфина сновеше съвсем тихо напред–назад и окачаше детски дрешки, черги и кожи да се стоплят до огъня. Накрая Кристин задряма. Пренесе се в „Йорун“, в пивоварната къща. Помага на майка си да боядисва плат. Ясно усеща изпаренията от кора на ясеново дърво и коприва.

Помощничките на родилката — стопанки от съседните села и от Биргси — започнаха да пристигат една след друга. Аудфина се оттегли при слугините. Надвечер болките на Кристин се усилиха. Жените я накараха да върви по пода, доколкото й стигат силите. Беше и неловко да го прави, защото в стаята гъмжеше от жени и тя се чувстваше като кобила за продан. Освен това непознатите стопанки се изреждаха да я опипват и да стискат корема й, докато обсъждаха състоянието й. Накрая Гюна от „Росвол“, най-опитната сред жените, нареди Кристин да легне на пода. Раздели жените на две: едните щяха да будуват, а другите да спят.

— Няма да стане бързо, но ти викай, Кристин, когато болките станат нетърпими. Хич не се притеснявай за заспалите. Тук сме, за да ти помогнем, бедно дете — нежно и мило рече тя и потупа окуражително младата жена по бузата.

Кристин лежеше и хапеше устните си до кръв. Стискаше краищата на чергата в потните си ръце. В стаята цареше непоносима жега, но жените настояваха да не отварят вратите. След всеки пристъп потта шуртеше като река от тялото й.

От време на време Кристин се сещаше какво има за ядене в дома й. Много й се искаше да им покаже добрата подредба в къщата си. Заръча на Турбьорг, готвачката, да налее кисело мляко във водата, където варят прясната риба. Само дано Гюнюлф не сметне ястието за блажно. От отец Айрик Кристин знаеше, че киселото мляко не е същинско мляко, а и бульонът от рибата се изхвърля. Изсушената риба, донесена от Ерлен през есента, не биваше да я вкусват, защото била пълна с акари.

Пресвета Богородице, кога ще ми помогнеш, толкова ме боли, боли, боли…

Кристин се помъчи да потърпи още малко, а после започна да крещи.

Аудфина стоеше до огнището и наглеждаше съдовете. На Кристин й се прииска да я помоли да се приближи и да я държи за ръката. Би дала всичко, за да усети допира на позната, добронамерена длан, но не се осмели да го направи.

На следващия ден преди обед над „Хюсабю“ тегнеше потискащо мълчание. Предстоеше Благовещение и беше редно да приключат селскостопанската работа до ранния следобед, но мъжете се щураха угрижени и сериозни, а слугините шетаха мудно. Всички бяха обикнали младата си господарка, но от малката къща пристигаха само тревожни вести.

Ерлен разговаряше на двора с ковача и се мъчеше да го слуша внимателно. Към тях се приближи Гюна:

— Ерлен, нямаме никакъв напредък със съпругата ти. Ела с мен. Ще седне в скута ти, може да помогне. Върви да си облечеш по-къса дреха, но побързай. Бедничката, много се мъчи…

Лицето на мъжа се обагри в гъста червенина. Чувал беше подобни вярвания: ако жена, заченала преди брака, не може да роди, я карали да седне на коляното на мъжа си, та дано това да ускори раждането.

Ерлен завари Кристин легнала на пода, завита с черги. До нея седяха две жени. Щом стопанинът влезе, тя се сви на кравай и заби глава в скута на едната жена. Замята се като риба на сухо, но не издаде стон.

Когато пристъпът премина, тя го погледна с обезумели от ужас очи. Напуканите й кафяви устни вдишаха жадно. По подпухналото й, пламнало лице не бе останала и следа от младост и красота. От косите й стърчаха стръкове слама и вълна от мръсната овча кожа. Тя гледаше Ерлен, сякаш го виждаше за първи път. Изведнъж осъзна защо жените са го довели и заклати отривисто глава:

— В моя роден край няма обичай мъжът да присъства на раждането.

— На север се случва — тихо рече Ерлен. — Ако така ще облекчим болките ти, тогава ще остана, миличка…

— О!

Ерлен коленичи до нея, а тя обгърна тялото му с ръце и се притисна към него. Сви се в обятията му. Треперейки неистово, изчака болката да отшуми, без да стене.

— Моля ви да кажа две думи на мъжа си насаме — без дъх прошепна тя.

Жените се отдръпнаха.

— Обещавал ли си й да се ожениш за нея, когато е раждала Орм? — прошепна Кристин.

Ерлен си пое дъх, сякаш го прободоха в сърцето. После поклати отрицателно глава:

— В онази нощ бях на крепостта. Моята дружина караулеше. Случи се, когато се прибрах в хана сутринта, и взех детето на ръце… Кристин, недей да мислиш за това.

Тя пак се вкопчи в него, докато я заливаше вълната от болки. Ерлен бършеше избилата по лицето й пот.

— След като вече знаеш, искаш ли да остана, както предложи Гюна? — попита той, когато тя се поукроти.

Но Кристин поклати глава. Ерлен се принуди да излезе.

Силите й я напуснаха. Кристин закрещя като обезумяла в очакване на идващата контракция. Стенеше и молеше за помощ. Жените предложиха да повикат отново мъжа й, но младата жена отказа.

— По-добре да умра от болка — закрещя тя.

Гюнюлф и ученикът, дошъл с него, влязоха в църквата, за да отслужат вечерната литургия. Последваха го всички от имението, които не стояха при Кристин. Ерлен обаче се измъкна тихомълком от храма и тръгна на юг, към къщите.

На запад, над хребетите от другата страна на долината, небето беше обагрено в жълто-червено. Пролетната вечер обви имението в мек, чист и ефирен сумрак. На небосклона изплуваха няколко звезди, трепкащи в бяло сред прозрачния въздух. Над широколистната гора към езерото се носеше валмо мъгла. Само незначителна част от полята беше огряна от слънце, а въздухът дъхтеше на хумус и топящ се сняг.

Малката къща се намираше в най-западната част на двора, далеч към падината.

Ерлен се приближи и застана до стената. Дървените трупи още пазеха топлината от слънцето, когато се облегна на тях. О, Кристин викаше така неистово… Веднъж Ерлен стана свидетел на такъв вой. Случи се на пасището им. Мечка нападна телица. Тогава Ерлен беше още момче. Заедно с пастира Арнбьорн се втурнаха по посока на стенанията. Продължаваше да си спомня как пред погледа им огромната космата топка придоби очертанията на мечка с червена, жадна за кръв паст. Копието на Арнбьорн прониза лапите на звяра. После пастирът грабна и копието на Ерлен, защото той се вцепени от ужас. Телицата беше все още жива, но вимето и бутовете й се бяха превърнали в пихтия.

Мила моя Кристин, миличка моя. Господи, смили се в името на святата Си майчица. Ерлен побягна обратно към църквата.

Слугините поднесоха вечерята в голямото помещение. Не сложиха масата, а сервираха ястията до огнището. Мъжете отнесоха хляб и риба на пейките и хапнаха в мълчание. Не им се ядеше. Жените не раздигаха съдовете след вечеря, а мъжете не се оттеглиха да си почиват. Останаха по местата си, загледани в пламъците на огнището, без да разговарят.

Ерлен, скрит в ъгъла до леглото, нямаше сили да срещне очите на хората.

Магистър Гюнюлф запали малка лампа с рибено масло и я остави върху ръкохватката на почетното място на трапезата. Настани се на пейката с книга в ръка, а устните му започнаха да се мърдат беззвучно, едва видимо и непрекъснато.

Юлв Халдуршон се изправи, приближи се до огнището, взе парче мек хляб, поразрови цепениците и избра една. После се премести в ъгъла до вратата, където седеше старецът Он. Двамата се засуетиха с хляба, скрит под връхната дреха на Юлв. Он резбоваше дървото. От време на време мъжете хвърляха крадешком погледи към двамината. След известно време Юлв и Он се изправиха и излязоха от помещението.

Гюнюлф ги проследи мълчаливо с поглед. Поднови молитвите си.

Едно момче се изхлузи от пейката и падна на пода, както спеше. Изправи се и се огледа объркано. Въздъхна и отново седна.

Юлв Халдуршон и Он тихо влязоха при останалите и се върнаха на предишните си места. Мъжете ги измериха с поглед, но никой не посмя да ги разпитва.

Внезапно Ерлен скочи на крака и се приближи до прислугата. Лицето му бе посивяло като глина, а очите му бяха хлътнали в орбитите.

— Нима нито един от вас не знае изход? Он, помагай! — прошепна Ерлен.

— Опитахме, не помогна — тихо отвърна Юлв.

— Не й е писано да роди детето — подсмръкна Он. — Нито жертвоприношенията, нито руните дадоха резултат. Жалко, че ще изгубиш толкова скоро добрата си женица, Ерлен.

— Я не говори така, все едно вече е мъртва — помоли Ерлен съкрушен и отчаян.

Върна се в ъгъла и заудря глава в кепенците в долния край на леглото.

Един мъж излезе навън, върна се и извести:

— Луната е изгряла. Съвсем скоро ще съмне…

След малко в голямото помещение влезе Гюна. Свлече се изнемощяла върху пейката с паниците до вратата, а прошарената й коса се пръсна по лицето. Забрадката се бе свлякла на гърба й.

Мъжете се изправиха мигом на крака и бавно се приближиха към нея.

— Някой да дойде да я държи — рече през сълзи тя. — Не можем повече… Ела ти, Гюнюлф. Не се знае къде ще му излезе краят…

Свещеникът стана и затъкна молитвеника в пояса си.

— И ти ела с нас, Ерлен — подкани го Гюна.

На вратата ги посрещна дрезгав, сърцераздирателен вой. Ерлен спря, целият разтреперан. Зад гърбовете на ридаещите жени зърна част от изкривеното от болка, неузнаваемо лице на Кристин. Младата му съпруга стоеше на колене, а те я крепяха.

До вратата няколко слугини, проснали се ничком върху пейките, се молеха на глас, без да спират. Ерлен се втурна към тях и зарови глава в дланите си. Кристин стенеше непрекъснато и при всеки вик кръвта се смразяваше в жилите му. Нямаше как да стане по-лошо.

Ерлен се осмели да погледне веднъж към съпругата си. Гюнюлф седеше на трикрако столче до нея и я държеше под мишниците. Гюна, коленичила до Кристин, бе обгърнала тялото й с ръце, но младата жена се съпротивляваше, обзета от смъртен страх, и се мъчеше да се отскубне от нея.

— Не, не, пусни ме, не издържам повече. Боже мой, помогни ми!

— Господ ще се смили над теб, Кристин — всеки път я успокояваше Гюнюлф.

До свещеника стоеше жена с паница, пълна с вода. След всеки пристъп той потапяше кърпа във водата и бършеше лицето на изнемощялата родилка. Попиваше потта от челото й и измиваше слюнката, потекла от устните й.

Кристин отпусна глава в обятията на Гюнюлф и се унесе за малко, но болките тутакси я изтръгнаха от унеса. Свещеникът продължаваше да повтаря:

— Ей сега ще дойде спасението ти, Кристин.

Никой вече не осъзнаваше кое време е през нощта. През капака на тавана се процеждаше сутрешната светлина.

После, след продължителен, безумен, изпълнен с ужас вой, настана пълна тишина. Ерлен чу как жените се разбързаха. Искаше му се да погледне какво става. Разнесе се силен плач и той отново се сви на кравай. Нямаше сили да разбере какво се е случило.

Кристин нададе втори вик, този път силен и бесен, много по-различен от лудите, нечовешки стенания, които се изтръгваха досега от устата й. Ерлен скочи на крака.

Гюнюлф стоеше наведен и продължаваше да държи Кристин. Коленичила на пода, тя се взираше със смъртен ужас в овчата кожа в ръцете на Гюна. Там се намираше нещо безформено и грапаво, наподобяващо вътрешности на заклано животно.

Свещеникът я притисна към гърдите си:

— Мила Кристин, току-що роди прекрасен и здрав син, за когото всяка майка горещо би благодарила на Бог. Той диша! — обърна се разпалено Гюнюлф към разплаканите жени в стаята. — Той диша! Бог не е толкова коравосърдечен, та да не чуе молитвите ни!

Още докато свещеникът говореше, в изтерзаното, объркано съзнание на майката изплува смътен спомен за напъпил цвят, от който избиха червени, набръчкани копринени листенца и разцъфнаха в цялата си прелест.

Безформеното създание се размърда, захленчи и се протегна. Превърна се в съвсем мъничко, виненочервено дете с човешки лик. Имаше ръчички и крачета с оформени пръстчета. Мъничето се сви и издаде съскащ звук.

— Господи, колко е мъничък — възкликна Кристин с тънък, изтощен глас и избухна в смях, примесен със сълзи.

Наобиколилите я жени също се разсмяха и започнаха да бършат сълзите си, а Гюнюлф я остави в ръцете им.

— Търколете го в коритото, та да вика по-силно — посъветва ги свещеникът и тръгна след жените, понесли младенеца към огнището.

След време Кристин се събуди изнемощяла в леглото си. Бяха свалили подгизналите й от пот, изпоцапани дрехи и по тялото й се разливаше приятна, блажена хладина и лекота. Жените бяха поставили пликчета с топла копривена каша върху тялото й и я бяха увили в горещи черги и кожи.

Тя понечи да си отвори устата, но някой й направи знак да мълчи. В стаята цареше пълна тишина. Разнесе се непознат за нея глас:

— Никулаус, в името на Отца и Сина и Светия Дух…

Някой поръси стаята с вода.

Кристин се надигна на лакът и се огледа. До огнището стоеше свещеник в бели одежди, а Юлв Халдуршон повдигна зачервеното, ритащо и голо дете от големия месингов казан, подаде го на кръстницата и пое запалената восъчна свещ.

Кристин роди детето си. Сега то пищеше така, че надвикваше свещеника. Но младата майка се чувстваше напълно равнодушна към случващото се и й се спеше.

После чу припрения и изплашен глас на Ерлен:

— Защо главата му изглежда толкова странна?

— Защото е била сплескана — спокойно обясни жената. — Няма нищо необичайно. На този храбрец му се наложи да се бори за живота си със зъби и нокти.

Кристин извика нещо. Постепенно започна да се разбужда от дъното на душата си. Та това е синът й, борил се за живота си точно като нея.

Гюнюлф се обърна бързо, с усмивка. Взе малката бяла пелена от ръцете на Гюна и я занесе до леглото. Положи детето в скута на майката. Премаляла от умиление и щастие, тя потърка бузата си в зачервеното, меко като коприна личице на бебето.

Кристин вдигна очи към Ерлен. Само веднъж преди го бе виждала толкова посърнал и изтерзан. Не помнеше кога, защото й се виеше свят. Знаеше, че е за предпочитане да не си спомня. Радваше се на Ерлен, застанал до брат си. Свещеникът бе положил ръка върху рамото му. Над душата й се възцари странно спокойствие и усещане за сигурност, докато наблюдаваше високия мъж в епитрахил и подризник. Кръглото му изпосталяло лице под тонзурата изглеждаше озарено от нечовешка сила, но той се усмихваше благо.

Ерлен заби камата си дълбоко в дървената стена зад майката с детето.

— Вече няма нужда да го правиш — засмя се свещеникът. — Момчето е кръстено.

Кристин се сети за нещо, казано от брат Едвин: току-що кръстеното дете е свято като небесните ангели. То е пречистено от греховете на родителите си и още не е съгрешило. Кристин целуна малкото лице със страх и трепет.

Гюна се приближи. Изглеждаше изтощена, капнала от умора, а и беше ядосана на бащата, задето не се сети дори да благодари на жените, помогнали на Кристин. Освен това се подразни, задето след ритуала свещеникът, а не тя занесе детето на майката. Гюна смяташе за редно тя да го направи, защото именно тя изроди Кристин и стана кръстница на сина й.

— Още дори не си приветствал рожбата си, Ерлен. Не си я взел в обятията си — ядосано отбеляза тя.

Ерлен вдигна пеленачето от скута на майката и за миг долепи буза до личицето му.

— Няма да мога да те обикна, преди да забравя колко измъчи майка си, Нокве — рече му той и го подаде на Кристин.

— Точно така, обвинявай го — заядливо промърмори старицата.

Магистър Гюнюлф се засмя, а след него и Гюна. Тя поиска да вземе детето и да го положи в люлката, но Кристин й се примоли да й го остави още малко. Майката веднага задряма със сина в обятията си и усети съвсем леко как Ерлен я докосна предпазливо, сякаш се боеше да не й причини болка. После заспа.

5.

Сутринта на третия ден след раждането на Нокве, докато седяха сами в голямото помещение, магистър Гюнюлф посъветва брат си:

— Май стана време да съобщиш вестта на роднините на съпругата ти, Ерлен.

— Няма защо да бързаме — отвърна бащата. — Едва ли ще се пръснат от радост, когато научат, че вече ни се е родил син.

— Замисли се. Още през есента майката на Кристин е забелязала неразположението на дъщеря си и сигурно се тревожи за здравето й.

Ерлен мълчеше.

Малко по-късно през деня той влезе при Кристин. Там беше и Гюнюлф. Ерлен носеше кожена шапка на главата си; къса и дебела връхна дреха от сукно, дълъг панталон и мъхести ботуши. Надвеси се над съпругата си и я потупа по бузата:

— Мила моя Кристин, искаш ли да предам нещо на родителите ти в „Йорун“? Тръгвам на юг да им известя за раждането на сина ни.

По лицето на Кристин плъзна гъста червенина. Тя изглеждаше едновременно изплашена и радостна.

— Поне това дължа на баща ти — обясни сериозно Ерлен, — да му занеса лично новината.

Кристин постоя мълчаливо.

— Предай на родителите ми, че не е изминал и ден, откакто напуснах „Йорун“, без да съм пожелала да се просна в нозете на мама и татко и да ги помоля за прошка.

След малко Ерлен излезе. Кристин не го попита как ще пътува, но Гюнюлф го последва на двора. Пред вратата на къщата стояха ските на Ерлен и тояга със заострен връх.

— Със ски ли ще пътуваш? — удиви се Гюнюлф. — С кого тръгваш?

— Сам — засмя се Ерлен. — Ти знаеш най-добре от всички, че когато карам ски, никой не е в състояние да издържи на темпото ми.

— Струва ми се неразумно — възрази свещеникът. — Тази година из гората в местността Хьойлан скитали много вълци.

В отговор Ерлен само се засмя и се захвана да си завързва ските.

— Възнамерявам да стигна до пасищата в областта Яйтскар, преди да мръкне. Вече се стъмва по-късно. На третия ден вечерта ще съм в „Йорун“.

— Пътят от Яйтскар до главния е осеян с дупки и не е никак хубав. А и зимно време по пасищата дебнат опасности.

— Ами дай ми огнивото си — отвърна със същия безгрижен тон Ерлен, — в случай че ми се наложи да хвърля моето по някоя самодива, ако поиска от мен да се отнеса с нея по начин, неподобаващ на семеен мъж. Чуй, братко, послушах съвета ти: ще отида при бащата на Кристин и ще му предоставя възможността да поиска от мен справедливите според преценката му глоби. Но поне ми позволи сам да реша как да пътувам.

Магистър Гюнюлф нямаше друг избор, освен да се примири. Заръча на прислугата да не издават на Кристин, че Ерлен е тръгнал сам.

Небето приличаше на плащ, опънат над южните склонове на планините, отрупани със синкави снежни преспи. Ерлен профуча покрай църквата и едрозърнестият сняг изхрущя. Замъгленият полумесец, увиснал на небосвода, хвърляше бели отблясъци във вечерния сумрак.

Над капаците на покривите се извиваше тъмен дим и се издигаше към бледото, ясно небе. В тишината отекваха студени и ритмични удари на брадва.

На портата към новодошлия се спусна глутница кучета. На двора стадо кози със сплъстена козина, тъмни като сенки в разпръскващия се сумрак, подръпваха с уста купчина елови клонки. Сред животните тичаха три деца, навлечени с дебели дрехи.

Спокойствието в този дом направи неочаквано силно впечатление на Ерлен. Той спря смутено и зачака Лавранс да се приближи към него. Досега стопанинът стоеше до навеса и разговаряше с мъж, който цепеше дърва за оградни колчета. Лавранс се сепна, когато позна зет си, и заби силно копието си в снега.

— Защо си дошъл сам? — тихо попита той. — Да не се е случило нещо? Какво те носи насам? — додаде той след малко.

— Ето как стоят нещата — окопити се Ерлен и погледна тъста си право в очите. — Стори ми се редно да дойда сам да ви съобщя радостната вест, че Кристин роди син сутринта на Благовещение. Тя е добре — побърза да прибави той.

Лавранс постоя мълчаливо и прехапа долната си устна. Брадичката му се разтрепери силно.

— Ама че новини! — отбеляза след малко той.

Малката Рамборг се приближи до двамата мъже. Застана до баща си и вдигна очи. Лицето й се обля в огнена червенина.

— Ти мълчи — скастри я баща й, въпреки че девойчето не бе обелило дума. — Стига си стояла тука, махай се.

Лавранс млъкна. Ерлен се наведе напред, стиснал тоягата с лявата си ръка. Заби поглед в снега. Дясната си ръка бе мушнал в пазвата. Лавранс посочи към гърдите му:

— Да не си се наранил?

— Дреболия — отвърна Ерлен. — Снощи се катерих по стръмни скали в тъмното.

Лавранс хвана китката му и внимателно я опипа.

— Май няма счупени кости. Иди лично да съобщиш на майката на Кристин какво те носи насам.

След тези думи стопанинът тръгна към къщата. В това време на двора излезе Рагнфрид. Тя изненадано проследи мъжа си с очи, после позна Ерлен и се приближи към него.

Изслуша го, без да го прекъсва. На Ерлен му се наложи за втори път да извести защо е дошъл. Очите на Рагнфрид плувнаха във влага, когато той поясни:

— Предположих, че си се досетила какво става с Кристин още през есента и се тревожиш за здравето й…

— Много съобразително от твоя страна, Ерлен — колебливо отвърна стопанката. — Сетил си се за мен. Откакто я отведе, не е изминал ден, без да се запитам дали не е тежко болна.

Лавранс се върна.

— Донесох ти лисича мас, зетко. Наложи бузата си с нея, защото кожата ти е замръзнала. Изчакай в преддверието Рагнфрид да ти помогне да я стоплите. Краката ти мокри ли са? Събуй си ботушите да видим какво става.

Хората от имението се събраха за вечеря и Лавранс им съобщи радостната вест. После заръча да донесат бира, за да отпразнуват събитието. На трапезата обаче не настана веселие. Стопанинът пиеше вода. Помоли Ерлен за извинение, но още като момче дал обет да не близва алкохол по време на пости. Слугите също се смълчаха. Разговорът вървеше мудно въпреки хубавата бира. Децата търсеха компанията на Лавранс, а той ги приласкаваше, но отговаряше разсеяно на въпросите им. Рамборг посрещаше шегите на Ерлен с остри и лаконични реплики. Така искаше открито да покаже на зет си, че думите му не й допадат. Момичето, вече осемгодишно, изглеждаше жизнерадостно и симпатично, но не приличаше на сестрите си.

Ерлен попита кои са другите деца. Лавранс му обясни: момчето било Ховар Трунсьон, най-малкото отроче в „Сюнбю“. Детето се отегчавало сред порасналите си братя и сестри и изявило желание да остане в дома на леля си за коледните празници. Момичето се казвало Хелга Ролфсдатер. Роднините й се принудили да преместят децата от „Блакаршарв“, след като си тръгнали от помена. Не бивало малките да виждат баща си в подобно състояние. Рамборг се радвала на доведените си брат и сестра.

— Двамата с Рагнфрид остаряваме, а Рамборг е по-весела и енергична дори от Кристин — обясни Лавранс и погали дъщеря си по къдравата коса.

Ерлен седна до тъща си, а тя го разпита как е Кристин след раждането. Зетят забеляза, че Лавранс ги наблюдава и слуша разговора им. После стана и си взе шапката и връхната дреха. Възнамерявал да отиде до дома на свещеника и да покани отец Айрик да се присъедини към празнуващите.

Лавранс пое към „Румюн“ по утъпканата пътека над полята. Луната чезнеше зад планинските върхове, но над белите скали искряха хиляди звезди. Лавранс се надяваше свещеникът да си е у дома, защото вече не издържаше да седи в компанията на хората от имението си.

Но когато тръгна между загражденията от дървени колчета и приближи двора, забеляза трепкаща восъчна свещ в мрака. Носеше я старият Аудюн. Видя, че по пътя върви човек, и разклати малкия сребърен звънец. Лавранс Бьоргюлфсьон падна на колене в снежната пряспа встрани от пътя.

Аудюн го отмина със свещ и звънец в ръка, от който се разнасяше нежен, мек звук. След него яздеше отец Айтрик. Той вдигна високо дарохранителницата над коленичилия мъж, без да поглежда встрани. Свещеникът отмина, а Лавранс сведе глава и вдигна ръце, отправяйки приветствие към Спасителя.

Синът на Айнар Хнюфа придружаваше свещеника. Значи старецът е на смъртен одър! Да. Лавранс прочете молитви за умиращите, преди да се изправи и да поеме обратно към дома. Среднощната среща с Господ му вдъхна сили и му донесе утеха. Когато с Рагнфрид си легнаха, той я попита:

— Ти подозираше ли в какво положение се намира Кристин?

— Нима ти не си се досещал?

— Не — отвърна лаконично стопанинът.

От отговора му тя разбра, че мисълта не му е чужда.

— През лятото доста се изплаших за нея — колебливо призна майката. — Забелязах колко малко яде. Но по-нататък нещата се уталожиха и реших, че съм си въобразила. Докато подготвяхме сватбата, ми се струваше много радостна.

— Имала е причина за това — леко подигравателно отбеляза Лавранс. — Но как е възможно да не ти е казала нищо? Нали си й майка…

— След прегрешението й се чудиш, но много добре знаеш, че тя не споделя с мен — оскърбено припомни Рагнфрид.

Лавранс мълчеше. След малко нежно пожела на съпругата си лека нощ и притихна, ала сънят не го споходи дълго.

Кристин, Кристин, малко мое момиче.

Нито веднъж Лавранс не засегна с дума онова, което Рагнфрид му призна онази нощ. Не й даваше никакво основание да се чувства виновна. Не промени отношението си към нея. Дори се стараеше да й засвидетелства още по-силна любов и привързаност. Тази зима обаче тя често проявяваше раздразнителност и сякаш търсеше признаци на спотаено огорчение в невинните му реплики. Лавранс не проумяваше с какво е предизвикал тревогата й и не знаеше как да я успокои. Затова се преструваше, че не забелязва настроенията й.

Отче наш, който си на небесата… Лавранс се помоли за Кристин и за рожбата й, после за съпругата си и за себе си. Накрая отправи към Бог гореща молитва да му даде сила да изтърпи присъствието на Ерлен Никулаусьон, докато зет му остане в дома му.

Лавранс не позволи на Ерлен да тръгне към „Хюсабю“, преди да заздравее китката му. Възпротиви се и на идеята на зет си да пътува сам.

— Кристин ще се зарадва, ако дойдете с мен — рече веднъж Ерлен.

Лавранс не отговори веднага. След малко изтъкна множество възражения: Рагнфрид нямало да се чувства доволна, ако на плещите й легнат грижите за цялото имение. А ако тръгнел на толкова дълъг път на север, нямало да успее да се прибере за събирането на пролетната реколта. Накрая обаче все пак се съгласи да пътува с Ерлен. Лавранс не взе слуги със себе си, защото възнамеряваше да се прибере с кораб до долината на река Раума.

А оттам лесно щеше да си наеме кон за слизане към долината, защото имаше познати по целия път.

По време на пътуването почти не разговаряха, но се спогаждаха. На Лавранс не му беше никак лесно да върви в крачка със зет си, но отказваше да си признае, че не издържа на темпото му. Зет му обаче забеляза затруднението му и се постара да се съобрази със скоростта на Лавранс. Когато искаше да спечели нечие приятелство, Ерлен ставаше много хрисим и мил.

На третата вечер се подслониха в каменна постройка. Въпреки лошото време и мъглата Ерлен вървеше доста уверено. Лавранс забеляза колко умело тълкува зет му всички знаци и предзнаменования, носещи се из въздуха й по земята, както и поведението и навиците на животните. Ерлен винаги се ориентираше безпогрешно. А всичко, което Лавранс — опитен планинар — се бе научил да разпознава след дълго наблюдение и съсредоточеност, Ерлен налучкваше съвсем на сляпо. Зет му също се смееше и се чудеше как така успява да прояви такава завидна интуиция.

Намериха каменната постройка в мрака. Преди това Ерлен точно предвиди по кое време ще стигнат до нея. Лавранс си спомни как в подобна студена нощ веднъж се зари в снега на един хвърлей от лагера с конете. Снегът бе натрупал над постройката и се наложи да влязат през димоотводния капак. После Ерлен закри отвора с конска кожа, оставена вътре, и я закрепи с пръчки, които притисна между летвите на тавана. Разчисти натрупания сняг с едната си ска и със замръзнали цепеници стъкми огън в огнището. Извади изпод пейката три-четири яребици — беше ги оставил на идване към „Йорун“, — оваля ги в размразилата се кал по пода до огнището и ги хвърли в огъня.

Ерлен нагласи удобно легло за Лавранс, като постла кожени торби и кожуси върху издигнатата част на пода.

— Така постъпват войниците с откраднатите кокошки, Ерлен — засмя се Лавранс.

— Е, понаучих това-онова, докато бяха на служба при графа — отвърна шеговито Ерлен.

Младият мъж се намираше във весело и приповдигнато настроение. Тъстът му го беше запомнил като мълчалив и малко вял. Сега Ерлен се настани върху пода пред Лавранс и захвана да разправя за службата си при граф Якоб в областта Халанд. Бил предводител на войскова част в крепостта и пазел крайбрежието с три малки кораба. Докато разказваше, очите му грейнаха като на дете. Не се хвалеше, просто бъбреше безспир. Лавранс го гледаше с интерес.

У дома Лавранс помоли Господ да го въоръжи с нужното търпение, за да издържи присъствието на зет си, и сега почти се ядоса на себе си, защото започваше да харесва Ерлен. Сети се, че и в нощта, когато църквата им изгоря, поведението на зет му го впечатли. На Ерлен не му липсваше мъжество. Болка прониза бащиното сърце. Жалко, от Ерлен би могло да излезе нещо по-добро от покорител на женски сърца. Но за съжаление постъпките му говореха за хлапашки ум. Всичко би било по-различно, ако някой водач го бе взел на служба при себе си, ала сега времената бяха други. Всеки разчиташе на собствената си преценка по множество въпроси, а мъж с имотите на Ерлен носеше отговорност за благоденствието на много хора. Освен това Кристин беше негова съпруга.

Ерлен вдигна очи към тъста си и рече със сериозно изражение:

— Искам да ви помоля за нещо, Лавранс. Преди да стигнем у дома, кажете ми какво ви измъчва.

Лавранс мълчеше.

— Знаете, че съм готов с охота да падна в нозете ви и да приема наказанието, което ви се стори справедливо.

Лавранс се вгледа в лицето на младия мъж. После се усмихна някак странно:

— Би било много трудно за мен да определя справедливо наказание за теб, а и на теб няма да ти е лесно да изкупиш греха си. Приготви подобаващо пожертвование за църквата в „Сюнбю“ и за свещениците, които направихте на глупаци — сопна се Лавранс. — Не ми се говори повече на тази тема! Отдавна няма как да се оправдаеш с младостта си. Щеше да бъде по-добре, ако се бе проснал в нозете ми, преди да отпразнуваме сватбата, Ерлен.

— Така е — кимна зетят. — Но тогава не знаех, че някой ден прегрешението ми ще излезе на бял свят.

Лавранс се надигна.

— Да не би на сватбата да не си знаел за…

— Не — отвърна покрусен Ерлен. — Разбрах за това едва два месеца по-късно.

Лавранс го погледна леко учудено, но замълча. Ерлен продължи малко разколебано:

— Радвам се, че се съгласихте да дойдете в „Хюсабю“, татко. Цяла зима Кристин ходеше потисната из къщи. Не й се говореше с мен. Неведнъж съм си мислел: сигурно се чувства зле в новия си дом и с мен.

— Всички млади жени преживяват такива моменти — хладно и резервирано отвърна Лавранс. — Като оздравее, ще подновите добрите си отношения — додаде той и се усмихна малко подигравателно.

Ерлен се взираше в жарта. Осени го прозрение. Още от мига, когато съзря малкото зачервено лице върху бялото рамо на Кристин, той осъзна, че отношенията им никога няма да бъдат същите.

Лавранс влезе в малката къща при Кристин. Тя се надигна в леглото и протегна ръка към него. Прегърна го и се разрида. Плака толкова дълго, че Лавранс се изплаши.

Кристин се опита да поеме ежедневните си задължения в имението, но щом разбра, че Ерлен е тръгнал сам към долината и още не се е прибрал, се разтревожи и я хвана треска. Наложи се отново да пази леглото.

Личеше колко слаба е още Кристин. Плачеше за щяло и нещяло. Новият свещеник в имението, отец Айлив Серксьон, пристигна в „Хюсабю“ в отсъствието на Ерлен. Реши да влезе при стопанката и да й чете молитви, но тя плачеше за разни дреболии и накрая той се разколеба какво би й подействало добре.

Един ден Кристин изяви желание сама да повие сина си, та баща й да види какво красиво и добре сложено момче е родила. Нокве лежеше гол-голеничък между пелените и риташе завивката пред майка си.

— Какъв е този белег на гърдите му? — попита Лавранс.

Точно над сърцето на детето се виждаха няколко яркочервени петънца. Сякаш окървавена ръка бе докоснала Нокве. Самата Кристин се разстрои, когато забеляза белега за първи път, но се помъчи да се утеши.

— Сигурно е заради огъня. Хванах се за гърдите, когато видях как гори църквата ни.

Бащата потръпна. Нямаше представа откога Кристин е започнала да крие греховните си постъпки от него и какво още е премълчала. Не проумяваше и как е успяла. Собственото му дете…

— Май синът ми не ти харесва, татко — подхвърляше често Кристин, а Лавранс се засмиваше в отговор и се опитваше да я разубеди.

Той отрупа люлката и леглото на родилката с най-отбрани подаръци, но на Кристин й се струваше, че никой не оценява по достойнство качествата на сина й. Най-малко от всички Ерлен.

— Виж го, татко — молеше тя, — ето, сега се смее. Някога виждал ли си по-прелестно дете от Нокве?

Кристин не спираше да задава такива въпроси на баща си. Веднъж Лавранс й рече, дълбоко замислен:

— Ховар, брат ти, вторият ни син, беше невероятно красиво дете.

— Той ли живя най-дълго от братчетата ми? — немощно попита Кристин.

— Да, навърши две години. Недей да плачеш, мила Кристин, недей — помоли я тихо той.

Нито Лавранс, нито Гюнюлф Никулаусьон одобриха името на детето: Нокве. Кръщелното му име беше Никулаус. Ерлен обаче настояваше, че става дума за едно и също име. Гюнюлф не се съгласи: още в сагите от езическите времена имало мъже с такова име. Въпреки тези възражения Ерлен не искаше синът му да носи името на баща му, а и Кристин се обръщаше към детето с избраното от съпруга си име.

Според Кристин един-единствен човек в „Хюсабю“ оценяваше достойнствата на Нокве. Това бе новият свещеник, отец Айлив. Само той и майката на бебето разбираха що за прекрасно и обещаващо дете е Нокве.

Отец Айлив беше нисък, слабичък мъж с малък заоблен корем, който му придаваше леко смехотворен вид. Свещеникът притежаваше доста неугледна външност. Хората, говорили многократно с него, се затрудняваха да го познаят, защото лицето му беше твърде незапомнящо се. Косата и кожата му имаха цвета на червеникавожълт пясък, а кръглите му водно сини очи изглеждаше напълно плоски. По природа беше много мълчалив и нерешителен, но магистър Гюнюлф не се съмняваше, че Айлив би защитил всички научни степени, ако е по-предприемчив. Не блестеше с ерудиция, но го красяха целомъдрието, смирението и дълбоката му любов към Христа и Църквата.

Отец Айлив не произлизаше от благородническо семейство и макар да не беше много по-възрастен от Гюнюлф Никулаусьон, приличаше на старец. С Гюнюлф се познаваха още от времето, когато ходели заедно на училище в Нидарус. Магистърът винаги говореше с голяма любов за Айлив Серксьон. Ерлен нямаше високо мнение за новодошлия свещеник, но Айлив тутакси спечели доверието и обичта на Кристин.

Младата майка продължи да живее в малката къща заедно с детето дори и след като ходи в църквата да й прочетат очистителна молитва. Денят, когато отец Айлив я въведе в божия храм, се превърна в тежко преживяване за нея. Свещеникът не посмя да й даде причастие. Тя му се изповяда, но той я посъветва да търси опрощение при епископа, задето има вина за злощастната смърт на друго човешко същество. В онова утро, когато Кристин довери на Гюнюлф душевните си терзания, той също й заръча да потърси опрощение за греховете си веднага след като животът й е извън опасност. Оздравее ли, тя трябва да спази обещанието си към свети Улав. Светецът се застъпи пред Бог за здравето и живота на сина й. Нокве се роди и го кръстиха. Затова сега майката бе длъжна да извърви боса пътя до гроба на светеца и да положи там златния си венец — моминското украшение, символ на девствеността, което тя не опази и носи незаслужено. Гюнюлф я посъветва да се подготви за пътуването, като поживее в самота, отдаде се на молитви, четене, размисъл и умерен пост заради здравето на кърмачето.

Вечерта, когато седеше печална след очистителната молитва, Гюнюлф влезе при нея и й донесе молитвена броеница. Обясни й, че в чужбина не само монасите и свещениците използвали броеници като израз на непрестанна молитва. Броеницата, извънредно красива, се състоеше от два вида мъниста: едните — изработени от жълто дърво, донесено от Индия. От тях се разнасяше сладко и ефирно благоухание, което напомняше какво представлява добрата молитва: жертва на сърцето и копнеж на грешника да се научи да живее богоугодно. Другите бяха от кехлибар и злато, а кръстът — от красив емайл.

Когато се разминаваха из двора, Ерлен се заглеждаше след младата си съпруга, изпълнен с копнеж. Никога не беше я виждал толкова красива: висока и стройна в семплата си, кафява като хумус рокля от небоядисано сукно. Грубата ленена забрадка покриваше косите, шията и раменете й и още повече подчертаваше колко ослепителна е станала кожата й. Лъчите на пролетното слънце падаха върху лицето й и сякаш светлината се процеждаше през плътта й, защото тя цялата сияеше. Очите и устните й придобиха прозрачност. Когато Ерлен слизаше в малката къща да види детето, тя свеждаше големите си бели клепачи, за да не срещне погледа му. Струваше му се много стеснителна и крехка — направо не смееше да докосне ръката й дори с пръст. Ако кърмеше Нокве, Кристин закриваше с края на забрадката си малкото оголена плът. Ерлен си мислеше, че съпругата му се превръща в ангел небесен.

Малко ядосано се шегуваше с положението си пред тъста и брат си, когато вечер тримата оставаха в голямото помещение. „Хюсабю“ се е превърнало в капитул8, подмяташе Ерлен. Гюнюлф и отец Айлив били свещеници, а тъстът му можел да се сметне почти за божи човек. Както били тръгнали нещата, скоро и Ерлен щял да споделя съдбата им и свещениците да станат трима. Мъжете посрещаха шегите му със смях.

Тази пролет Ерлен Никулаусьон взе много присърце грижите за имота си. Поправиха всички огради, а портите вдигнаха навреме, за да пуснат животните на паша. Приключиха навреме с торенето, оранта и сеитбата, а Ерлен купи доста добитък. Около нова година му се наложи да заколи много говеда, но не сметна за голяма загуба, че се раздели със старите, измършавели животни. Стопанинът нареди на ратаите да горят смола и да лющят брезова кора, да стегнат господарската къща и да й поправят покрива. Такъв ред в „Хюсабю“ не бе въдворяван от времето на стария Никулаус. Хората знаеха, че Ерлен търси съвети и подкрепа от бащата на съпругата си. От време на време гостуваше на приятели и роднини из околните села, придружаван от Лавранс и Гюнюлф. Сега водеше със себе си само неколцина пъргави и сгодни слуги. Преди имаше навика да обикаля из селата с цяла свита от разпасани луди глави. Хорските приказки, предизвикани навремето от негодувание заради безчинствата на Ерлен Никулаусьон и пълната разруха в „Хюсабю“, утихнаха й се превърнаха в снизходителни шеги. Малко преди празника на свети Ботолв9 Лавранс Бьоргюлфсьон тръгна за Нидарус заедно с магистър Гюнюлф. Лавранс щеше да гостува на свещеника няколко дни, докато посети светилището и църквите в града, а после възнамеряваше да се прибере в „Йорун“. Сбогува се с дъщеря си и зет си, изпълнен с любов и привързаност.

6.

Кристин реши да тръгне за Нидарус три дни след празника на света Сюнива, в началото на юни. Не биваше да отлага, защото тогава започваше трескава подготовка и суетене около празника на свети Улав, а и нямаше как да избърза, понеже епископът не се намираше в града.

Предната вечер магистър Гюнюлф се прибра в „Хюсабю“ и рано на другата сутрин отиде в църквата заедно с отец Айлив да отслужат сутрешната литургия. Кристин се запъти към църквата. Росата сивееше като кожа върху тревата, а слънцето позлатяваше гористата част на хребета. На склона кукаше кукувица. По всичко личеше, че Кристин ще случи на хубаво време за пътуването.

В църквата бяха само Ерлен, съпругата му и двамата свещеници, застанали в осветения хор. Ерлен хвърляше крадешком погледи към босите крака на Кристин. Сигурно замръзваше върху каменния под. Тя щеше да измине трите мили, следвана единствено от селяните им. Ерлен се помъчи да отвори сърцето си за Бог, което не му се бе случвало отдавна.

Кристин беше облечена в пепелявосива рокля, привързана на талията й с въже. Ерлен знаеше, че отдолу носи риза от груб кеневир. Вълнена кърпа пристягаше здраво косата й.

На излизане от църквата на сутрешното слънце ги посрещна слугиня с детето на ръце. Кристин седна върху няколко дървени трупи. С гръб към съпруга си накърми Нокве, преди да тръгне. Ерлен застана неподвижно недалеч от нея, а бузите му пребледняха от вътрешно напрежение.

Свещениците излязоха малко по-късно от църквата. Бяха оставили богослужебните си дрехи във вестиария. Спряха се при Кристин. Отец Айлив веднага се запъти към имението, но Гюнюлф помогна на майката да завърже здраво детето на гърба си. На врата си Кристин носеше торбичка със златния венец, пари, малко хляб и сол. Тя взе тоягата в ръка, поклони се дълбоко на свещеника и тръгна тихо по пътеката към гората.

Ерлен остана загледан след съпругата си с мъртвешки пребледняло лице. Изведнъж се втурна към малките хълмове на север от църквата, където тревата беше съвсем оскъдна, а храсталаците от хвойна и ниските брези — опасани от козите. Ерлен изтича и успя да зърне за малко съпругата си, преди тя да се изгуби в гората.

Гюнюлф последва брат си. В светлото утро свещеникът изглеждаше още по-снажен и мрачен. И по неговото лице бе изписана смъртна бледност.

Ерлен стоеше с полуотворена уста, а по бузите му се стичаха сълзи. Изведнъж се свлече на колене, просна се и захлупи очи в едва покаралата тревица. Цялото му тяло се тресеше в ридания, а дългите му кафяви пръсти късаха пирена.

Гюнюлф стоеше неподвижно, загледан в плачещия мъж. После плъзна поглед към гората, където се изгуби младата жена.

Ерлен надигна малко глава:

— Гюнюлф, нима се налагаше да я задължиш да направи това поклонение? Нямаше ли начин да я освободиш от греховете й?

Брат му не отговори и Ерлен продължи:

— Та нали аз се изповядах и платих за грешките си — той седна. — Купих й трийсетдневни литургии и бдения, ежегодна панихида след смъртта й и гроб в свещена земя. Изповядах се на епископ Хелге и отидох на поклонение пред свещената кръв в Шверин. Нима това не смекчи наказанието на Кристин?

— Щом си предоставил на Господ разбитото си сърце и си се помирил с него, сигурно осъзнаваш, че още години наред ще ти се налага да заличаваш следите от греха си на земята. Сам си причинил тези страдания на съпругата си, когато си я подтикнал да живее с теб в грях и да участва в убийство на човек. Няма как да поправиш стореното. Единствено Господ е способен да й даде опрощение. Моли се той да бди над нея по време на пътуването, защото ти не можеш да я последваш и да я браниш. И докато си жив, не забравяй, братко, че жена ти излезе от имението ти в подобно състояние повече заради твоите прегрешения, отколкото заради своите.

След малко Ерлен подхвана:

— Преди да й отнема честта, се заклех в името Господне и в християнската си вяра да не поглеждам друга жена, а тя обеща да не се омъжва за другиго, докато сме живи. По твоите думи, Гюнюлф, така мъжът и жената се свързват за цял живот пред Бога. Онзи, който изневери, живее в прелюбодеяние. Защо тогава смяташ, че съм тласнал Кристин към живот в грях?

— Не е грешно, дето си живял с нея — отвърна след кратко мълчание свещеникът, — стига да не беше накърнил правата на другите. Но ти си я подтикнал към греховно непокорство спрямо всички, които Господ е поставил над клетото дете, а накрая си изцапал и ръцете й с кръв. И преди съм ти казвал: има причина Църквата да създаде правила за женитба и да е нужно двамата съпрузи да минат под венчило. Ние, свещениците, не можем да венчаем мъж и жена против волята на роднините им.

Гюнюлф седна, сплете ръце около коляното си и се вторачи нейде над огряната от слънчеви лъчи околност, където малкото езеро блещукаше в синьо в долината.

— И сам би трябвало да го осъзнаваш, Ерлен. Навред около себе си сееш трънаци и коприва. Как не успя поне веднъж да обикнеш млада жена, без бодлите им да остържат кожата й до кръв?

— Когато бях с Елине, ти винаги ме подкрепяше, братко — тихо напомни Ерлен. — Никога няма да забравя помощта ти.

— Едва ли щях да го направя, ако знаех как ще постъпиш с нежна и красива девойка като Кристин, на възраст дете в сравнение с теб.

Ерлен замълча. Гюнюлф попита тихо:

— Когато сте се срещали в Осло, не се ли замисли какво ще стане с Кристин, ако забременее, докато живее в монашеската обител? Освен това е била сгодена за друг, а баща й се слави като горд и достопочтен мъж. Всичките й роднини произхождат от знатен род и не са навикнали да понасят срам.

— Замислих се, разбира се — извърна настрани глава Ерлен. — Мюнан ми обеща да се погрижи за нея и аз й казах да се обръща към него в случай на нужда.

— Мюнан! Нима си проявил неблагоразумието да споделяш с човек като него, че си отнел честта на Кристин?

— Мюнан не е толкова лош — възрази лаконично Ерлен.

— Значи си разчитал на помощта на съпругата му Катрин, защото едва ли си искал Мюнан да отведе Кристин в някое от именията си, където държи любовниците си…

Ерлен удари с юмрук по земята. Кокалчетата на ръката му се разкървавиха.

— Самият дявол има пръст в участта на мъж, чиято съпруга се изповядва на брат му!

— Не ми се е изповядвала — възрази Гюнюлф, — а и аз не съм неин духовен баща. Оплака ми се, обзета от неописуема тревога и страдание, а аз се помъчих да й помогна, да й дам съвет и да я утеша по най-подобаващия начин.

— Е — отметна назад глава Ерлен и погледна предизвикателно брат си. — И сам осъзнавам, че не е било никак редно да я викам при мен в хана на Брюнхил.

Свещеникът постоя безмълвно.

— В хана на Брюнхил Флюга ли?

— Да, нима Кристин не ти е споменала?

— На нея сигурно ще й е много тежко да злепостави така съпруга си в изповедта си. Според мен предпочита да умре, отколкото да признае за това.

След кратко мълчание Гюнюлф подхвана разпалено и гневно:

— Ако твърдиш, че си бил неин съпруг пред Бога и си я бранел и защитавал, деянието ти ми се струва още по-ужасно. Примамвал си я в горички и плевни, карал си я да прекрачва прага на всеизвестна развратница! А за капак на всичко си я завел и в дома на Бьорн Гюнаршон и Осхил…

— Недей да злословиш по адрес на леля Осхил — прошепна Ерлен.

— Преди и ти допускаше възможността леля да е причинила смъртта на свако заедно с онзи Бьорн.

— Все ми е едно — отвърна троснато Ерлен. — Обичам леля Осхил.

— Това вече ми стана ясно — кимна свещеникът. Устните му се разтеглиха в леко изкривена, подигравателна усмивка. — Щом си възнамерявал да я помолиш да забаламоса Лавранс Бьоргюлфсьон, след като отведеш дъщеря му. Явно смяташ, че си струва човек да плати скъпо, за да заслужи приятелството ти.

— Исусе Христе! — възкликна Ерлен и зарови лице в дланите си.

Свещеникът обаче не спираше:

— Видя ли колко силно душевно страдание изпитваше съпругата ти, когато трепереше от ужас пред неизповяданите си и неизлекувани грехове? Тогава очакваше да роди детето ти, а на вратата чукаше смъртта. Бедничката, самата тя е още дете, а е толкова нещастна…

— Зная, зная! — разтрепери се Ерлен. — Зная колко я измъчваше тази мисъл, докато траеха родилните мъки. За Бога, Гюнюлф, замълчи най-после, та аз съм твой брат!

Но свещеникът продължи без капка милост:

— Ако бях на твое място, ако не бях посветен в духовен сан и бях прелъстил млада девойка с добро сърце, щях поне да се отърва от другата си жена. Да ми прощава Господ за думите ми, но сигурно щях да постъпя с Елине така, както постъпи леля Осхил с първия си мъж, и да се обрека на вечни мъки в ада, но нямаше да допусна невинната ми любима да страда като Кристин.

— Имаш се за Божи човек — тихо рече Ерлен след кратка пауза. — Нима си толкова съвестен свещеник, че никога не си прегрешавал с жена?

Гюнюлф сведе очи, а по лицето му се разля гъста червенина.

— Нямаш право да ми задаваш такива въпроси, но въпреки това ще ти отговоря. Спасителят, който умря за нас на дървения кръст, знае колко силна потребност имам от милостта Му. Чуй ме добре, Ерлен. Дори ако по цялата земя Бог няма нито един чист и неопетнен слуга и ако в свещения Му храм няма и един свещеник, по-предан и по-достоен от мен, жалкия предател, Божиите повели и закони пак ще се проповядват именно в този храм. Словата му няма как да се опорочат от устата на покварен свещеник, но непристойните брътвежи са в състояние да изгорят и унищожат устните ни. Но ти едва ли разбираш за какво ти говоря. Но и ти, както всеки раб, омърсен от нечестивия, чиято вина Бог е изкупил с кръвта Си, осъзнаваш, че Божиите закони не могат да бъдат разклатени, нито честта Му — опорочена. Славата Му е несломима като слънцето, чийто кръг свети еднакво силно и над безбрежното море, и над пустите сивкави склонове, и над тези прелестни села.

Ерлен закри лице с дланите си. Поседя мълчаливо и попита със сух и груб глас:

— Свещеник или не, не си толкова целомъдрен. Тогава би следвало да разбираш… Би ли могъл да причиниш подобно нещо на жена, спала в обятията ти, майка на двете ти деца? Нима си способен на престъплението, което леля извърши спрямо първия си мъж?

Свещеникът се позамисли и подхвърли иронично:

— Не осъждаш твърде строго постъпката на леля Осхил.

— Има разлика дали го прави мъж, или жена. Спомням си последния път, когато двамата с Бьорн дойдоха в „Хюсабю“. Седяхме тук, до огнището, при нас бяха мама и леля, а Бьорн свиреше на арфа и пееше. Аз седях до коляното му. Свако Борд извика леля. Беше си легнал и искаше и тя да го последва в леглото. Обърна се към нея с изключително безсрамни и цинични изрази. Леля стана, Бьорн също. Той излезе от стаята, но преди това се спогледаха. Да, помислих си аз, когато поотраснах и започнах да разбирам, май слуховете ще излязат истина. Бях си изпросил позволение да заведа Бьорн до спалнята му, но не посмях, а и не исках да легна в голямата стая. Изтичах в къщата на ратаите и спах там. За Бога, Гюнюлф, за един мъж нещата стоят по-различно, отколкото за леля Осхил в онази нощ. Не, братко, не можех да убия жена, без да съм я хванал с друг мъж.

Но ти я уби, помисли си Гюнюлф. Не посмя обаче да изрече тези думи на глас. Само попита студено:

— Нима не е вярно, че Елине ти е изневерявала?

— Изневяра! — извърна се рязко Ерлен към брат си, целият пламнал от негодувание. — Как да я упрекна, задето се е сближила с Гисюр, след като във всеки удобен момент й давах да разбере, че всичко между нас е свършило!

Гюнюлф сведе глава.

— Сигурно си прав — изморено отвърна той.

След като си извоюва съгласието на брат си, Ерлен се ожесточи. Отметна глава и погледна дръзко свещеника.

— Много си загрижен за благото на Кристин, Гюнюлф. Цяла пролет трепериш над нея повече, отколкото прилича на брат и духовник. Като че ли ти се свиди да ми я преотстъпиш. Ако не бяха тежкото раждане и другите й неволи, човек би помислил…

Гюнюлф го погледна. Излизайки извън кожата си от режещия поглед на брат си, Ерлен скочи на крака. Гюнюлф също се изправи. И понеже свещеникът не откъсваше очи от брат си, Ерлен посегна да го удари с юмрук. Свещеникът стисна китката му. Ерлен се мъчеше да му се нахвърли, но Гюнюлф стоеше непоклатим като скала.

Ерлен тутакси се опомни.

— Не биваше да забравям, че вдигам ръка срещу свещеник — промълви той.

— Няма за какво да се разкайваш — усмихна се леко Гюнюлф.

Ерлен разтърка китката си.

— Винаги си бил толкова силен в ръцете…

— Припомних си детството ни — призна Гюнюлф с удивително мек и благ глас. — Много често, докато бях далеч от дома ни, се сещах как си играехме като деца. Случваше се да се сдърпаме, но кавгите ни не траеха дълго, Ерлен.

— Отдавна вече не сме деца, Гюнюлф. Всичко се промени — тъжно отвърна брат му.

— Така е — промълви свещеникът. — Нищо вече не е същото…

Мълчаха дълго. Накрая Гюнюлф се обади:

— Тръгвам си, Ерлен. Ще сляза да се сбогувам с Айлив, а после потеглям към свещеника в долината на река Оркла. Няма да ходя в Нидарус, докато тя е там — додаде той с лека усмивка.

— Гюнюлф! Не исках да те засегна. Недей да си тръгваш така…

Гюнюлф не помръдна. Вдиша дълбоко няколко пъти и рече:

— Ще ти кажа нещо за себе си, Ерлен, защото аз узнах доста за теб. Седни!

Свещеникът зае предишното си място. Ерлен се изтегна пред него, подпря брадичка с ръка и се вгледа в неестествено вцепененото и напрегнато лице на брат си. После се усмихна леко:

— Какво има, Гюнюлф? И ти ли искаш да ми се изповядаш?

— Да — промълви свещеникът.

Възцари се продължително мълчание. Ерлен забеляза как устните на Гюнюлф се размърдаха. Свещеникът притисна сплетените си ръце доколко коляното си.

— Какво има? — по лицето на Ерлен пробягна усмивка. — Да не би някоя южна красавица да…

— Не — отвърна дрезгаво свещеникът. — Не става дума за любов. Знаеш ли как се стигна дотам да стана свещеник, Ерлен?

— Да. Братята ни измираха и родителите си се бояха, че ще изгубят и нас двамата.

— Не. Мюнан го смятаха за здрав, а Гауте се разболя от епидемията чак на следващата зима. Ти обаче боледуваше и мама ме обеща на свети Улав, ако той се съгласи да пощади живота ти.

— Кой ти го каза? — поинтересува се след кратко мълчание Ерлен.

— Ингрид, жената, която ме отгледа.

— Е, и аз щях да бъда чудесен дар за свети Улав, няма що — пошегува се Ерлен. — Здравата щеше да съжали, че ме е приел. Но ти си ми казвал, Гюнюлф, с каква радост си приел съдбата си още от дете да те готвят за свещеник.

— Така е — съгласи се Гюнюлф. — Но невинаги съм се чувствал удовлетворен. Помня деня, когато потегли на кон от „Хюсабю“, придружаван от Мюнан Бордшон, за да постъпиш на служба при нашия роднина, краля. Конят ти танцуваше под тялото ти, а слънчевите лъчи блестяха в новите ти оръжия. На мен не ми беше писано да нося доспехи и меч. А ти беше красив, братко. Макар и само шестнайсетгодишен, ти вече бе запленил не едно моминско сърце.

— Щастието ми не трая дълго. Научих се да си режа ноктите, да се кълна в името Божие на всяка втора дума и да си помагам с кинжала, когато боравя с меча. После ме изпратиха на север и срещнах нея. Прогониха ме позорно от кралския двор, а баща ни завинаги затвори вратата си за мен.

— Ти избяга от страната с красива жена — тихо отбеляза Гюнюлф. — А до нас стигна мълвата, че си станал началник на стражата в крепостта на граф Якоб.

— Слуховете са преувеличили поста ми — засмя се Ерлен.

— С татко не бяхте в добри отношения, а мен той изобщо не ме забелязваше, та да си прави труда да се караме. Мама ме обичаше, зная го, но едва след твоето заминаване осъзнах колко незначителна е любовта й към мен в сравнение с чувствата й към теб. Ти, братко, единствен ти ме обичаше истински. Господ ми е свидетел: за мен ти беше най-скъпото същество в целия свят. Но когато бях млад и неразумен, се случваше да си помисля, че си много по-облагодетелстван от съдбата. Ето, вече ти го казах, Ерлен!

Забил лице в земята, Ерлен помоли:

— Недей да тръгваш, Гюнюлф.

— Налага се — отвърна свещеникът. — Казахме си твърде много неща. Дано Бог и Пресветата Дева дадат пътищата ни да се засекат в по-добри времена. Сбогом, Ерлен.

— Сбогом — промълви Ерлен, без да вдига очи.

След няколко часа, облечен в пътнически дрехи, Гюнюлф излезе от дома на свещеника и видя мъж, който препускаше на юг през полята в посока към гората. Бе преметнал арбалет на рамо, а около него тичаха три кучета. Този мъж беше Ерлен.

Докато Кристин крачеше забързано по горската пътека нагоре по хребета, слънцето се издигна високо на небето, а върховете на елите заблестяха под лятното небе. Сред дърветата още се усещаше сутрешна прохлада и свежест. Уханието от боровите иглички, от блатистата земя и земните камбанки, цъфнали с малки, светлочервени двойни цветове навред из гората, изпълваше въздуха, а обраслата с трева пътека беше влажна и мека. По нея се вървеше много приятно. Кристин четеше молитвите си и понякога вдигаше очи към малките бели облаци, преливащи в синьо над върховете на дърветата.

През цялото време мислеше за брат Едвин. Ето така е вървял и той години наред, от ранна пролет до късна есен. Минавал е по планински пътеки, под скални късове и през снежни преспи. Спирал е да си отдъхне на пасищата, пиел е от потоците и е отхапвал от хлебеца, който са му давали краварки и коняри. После се е сбогувал с тях и ги е благославял, тях и добитъка им. Слизал е в долината по шумящи горски склонове, привел високата си снага, с наведена глава. Скитал е по пътища покрай застроени имения и стопанства. Откъдето е минавал, е оставял след себе си изпълнени с обич молитви за тамошните хора и те се носели из въздуха като слънчево време.

По пътя си Кристин срещна само няколко крави. Наблизо по хребета имаше пасища. Пътеката беше добре проправена, а над блатата имаше мостове от наръчи клони. Кристин не се страхуваше. Усещаше невидимото присъствие на монаха до себе си. Братко Едвин, ако е истина, че си светец и си при Господ, помоли се за мен!

Исусе Христе, Пресвета Дево, свети Улав. Кристин копнееше да стигне до желаната цел на пътуването си, да отхвърли от плещите си бремето на грехове, премълчавани години наред, да се отърве от непосилния товар на спомена за лицемерното си присъствие на литургии и служби. Душата й жадуваше да се освободи и пречисти. Дори и когато носеше сина си в утробата си, не бе изпитвала толкова силно желание да се освободи от товара си.

Нокве спеше спокойно на гърба на майка си. Събуди се едва когато тя излезе от гората и заслиза към селището Снефюл, а пред погледа й се откри дълбокият залив Бюдвикен на фиорда до нос Салтнес. Кристин седна на земята, взе детето в скута си и развърза дрехата си на гърдите. Почувства се добре, когато го притисна към себе си, а по тялото й се разля приятно усещане, докато млякото, натежало в гърдите й, се изливаше в устата на малкия.

Селото в далечината се къпеше в слънчевите лъчи. Пред нея се ширеха тучни поля, светли ниви и тъмни гори. От покривите се виеше дим. На места бяха започнали сенокоса.

Кристин възнамеряваше да пътува с лодка до Сгайне. Намираше се в напълно непозната местност. Минаваше покрай имения, после отново навлезе в гора, но непрекъснато виждаше къщи. Капнала от умора, тя се опитваше да мисли как родителите й занесоха босоноги Юлвхил чак до Нидарус. Кристин се мъчеше да не си внушава, че Нокве й тежи.

Потта се лееше от главата й и кожата я сърбеше непоносимо под дебелата вълнена забрадка. Под въжето, вързано на кръста й, за да придържа дрехите, грубата риза се впиваше в плътта й и я разраняваше.

Хората по пътя ставаха все повече. От време на време покрай Кристин минаваха конници и в двете посоки. Тя настигна селска каруца, натоварена със стоки за града. Тежките колелета подскачаха над коренища и камъни и скърцаха пронизително. Двама мъже теглеха говедо за клане. Погледнаха към младата жена, тръгнала на поклонение, защото им се стори хубава. По тези места хората не срещаха всеки ден пътници като нея. По едно време Кристин мина покрай група мъже, които строяха дървена къща. Извикаха й и един от по-възрастните притича да й донесе бира. Кристин се поклони почтително и му благодари, както й благодаряха бедняците, когато им даваше милостиня.

След известно време спря да си отдъхне. Намери раззеленен хълм по пътя, където ромолеше поточе. Сложи детето на тревата. Нокве се събуди и вдигна вой до небесата и Кристин набързо изрече молитвите си. Взе детето в скута си и развърза пелените. Трябваше да ги смени. Понеже не носеше голям брой повивки, изпра тези и ги простря да съхнат върху нагорещените от слънцето скали. После облече детето с горните му дрехи. На него му хареса да рита свободно с крачета, докато бозае от гръдта на майка си. Кристин гледаше радостно нежната му розово-бяла кожа и притисна едната му ръчичка между гърдите си, докато го хранеше.

Покрай нея в отсечен тръс минаха двама конници. Кристин само леко вдигна глава: господар със слугата си. Внезапно големецът спря коня си, скочи от седлото и се върна при Кристин. Оказа се Симон Андресьон.

— Надявам се, нямаш нищо против да те поздравя? — попита той.

Държеше коня си за юздата и я гледаше. Облечен в пътнически дрехи, с кожен елек над светлосинята ленена жилетка, той носеше и малка копринена шапка на главата си и изглеждаше доста зачервен и изпотен.

— Странно съвпадение, че те срещам тук. Но вероятно на теб не ти се говори с мен…

— Напротив. Как си, Симон?

Кристин придърпа босите си крака под полите си и понечи да дръпне детето от гръдта си, но то се разпищя, отвори широко уста и затърси, и тя се видя принудена отново да му даде да бозае. Надипли дрехата над гърдите си, за да прикрие голотата си, и сведе очи.

— Твое ли е? — посочи детето Симон. — Ама че глупави въпроси задавам — засмя се той. — Момче ли е? Ех, този Ерлен Никулаусьон, във всичко му върви!

Симон завърза коня си за близкото дърво и седна върху един камък недалеч от Кристин. Стисна меча между коленете си, хвана дръжката му с две ръце и започна да рови из пръстта с роената си обувка.

— Какъв вятър те довя на север, Симон? — попита Кристин, за да сложи край на неловкото мълчание.

— Разбираемо е да се чудиш какво ме води по тези места.

Кристин се сети за нещо: на празненството по посрещането й в „Хюсабю“ дочу, че най-малкият син на Арне Явалсьон от „Ранхайм“ щял да се жени за най-младата дъщеря на Андрес Гюдмюнсьон. Попита Симон, да не би да е ходил на гости при бъдещия си зет.

— Значи знаеш? — изненада се Симон. — Е, сигурно вестта се е разнесла из селата.

— Явал и Сигрид венчаха ли се вече?

Симон вдигна рязко глава и стисна устни.

— Явно все пак не знаеш всичко.

— Цяла зима не съм излизала по-далеч от двора на „Хюсабю“ — обясни Кристин. — Не съм се срещала с много хора. Само разбрах, че се говори за тази женитба…

— Май е по-добре да го чуеш от моите уста, защото така или иначе мълвата ще се разнесе. Явал почина четири дни преди средата на октомври. Падна от коня и си счупи гръбнака. Помниш ли къде пътят към „Дюфрин“ се отклонява на изток от реката и слиза стръмно надолу? Сигурно си забравила. Тъкмо отивахме на сватбата им. Арне и синовете му пристигнаха в Осло с кораб — Симон се умълча.

— Сигрид сигурно много се е радвала, че ще се омъжва за Явал — предпазливо се обади Кристин.

— Да — кимна Симон. — Роди му син през пролетта, на празника на светите апостоли.

— О, Симон!

Сигрид Андресдатер — момичето с кестенявите къдрици, обрамчващи малкото й кръгло лице. Когато се смееше, в бузите й се образуваха трапчинки като на брат й Симон. Девойката имаше като неговите детски бели зъби. Кристин си спомняше, че тези черти на Симон й се струваха женствени, когато се запозна с Ерлен, и се настрои враждебно към годеника си. Сигрид и Симон си приличаха удивително, но заобленостите и мекотата отиваха повече на девойката. Тогава Сигрид беше на четиринайсет години. Кристин не бе чувала по-весел смях от нейния. Симон често закачаше сестра си и постоянно се шегуваше с нея. Кристин инстинктивно усещаше, че Сигрид е негова любимка измежду братята и сестрите му.

— Както вероятно си спомняш, баща ми обичаше най-много Сигрид и искаше с Явал да се поопознаят, преди да се споразумее с Арне. Младите се харесаха, дори на мен любовта им ми се стори малко извън рамките на благоприличието. Още при първата си среща им се искаше да се докосват и постоянно се смееха и се гледаха крадешком. Това се случи през лятото в „Дюфрин“. Но бяха толкова млади… Кой би предположил, че ще се случи подобно нещо. А пък Астрид, както знаеш, беше вече сгодена, докато ние с теб… Е, тя нямаше нищо против да се омъжи за Тургрим: той е голям богаташ, а е и посвоему добър човек, но никой не е в състояние да му угоди и той си въобразява, че са го връхлетели всички болести и неволи на света. Затова цялото семейство се радваше, когато Сигрид хареса годеника си. А после донесохме тялото на Явал у дома и… Съпругата ми, Халфрид, уреди Сигрид да замине с нас в „Манвик“. По-късно се разбра, че тя е бременна от Явал.

Двамата помълчаха известно време. Накрая Кристин попита:

— Значи пътуването ти не е по радостен повод, Симон?

— О, ни най-малко — позасмя се той, — но аз вече съм свикнал да пътувам по неприятни задачи, Кристин. Няма кой да го направи. Татко няма сили, а Сигрид и момчето са при мен, в „Манвик“. Но малкият ще заеме мястото на баща си в рода им. От поведението им разбрах, че не е нежелан, нали ще го вземат.

— А сестра ти? — останала без дъх, запита Кристин. — Тя къде ще живее?

— Татко иска тя да се прибере в „Дюфрин“.

— Симон! О, нима имаш сърце да й причиниш подобно нещо!

— Сигурно разбираш — рече той, без да вдига очи, — за детето е голямо предимство от малко да расте в бащиния си род. Двамата с Халфрид много бихме искали Сигрид и синът й да останат при нас. Халфрид се държи към Сигрид като най-преданата и любяща сестра. Ние, роднините, не се отнасяме жестоко с нея. Говоря откровено. Татко също не й се е карал, само дето съвсем грохна след случилото се. Но, Кристин, опитай се да разбереш: би било несправедливо някой от нас да се възпротиви невинното дете да получи полагаемото му се наследство и името на бащиния си род.

Нокве се откъсна от майчината гръд. Кристин побърза да закрие голата си плът с дрехата и притисна малкото към гърдите си с разтреперани ръце. Нокве се оригна доволно няколко пъти и лигите му потекоха по брадичката му и по ръцете на майка му.

Симон погледна майката и сина й с лека усмивка.

— Ти извади повече късмет от сестра ми, Кристин.

— На теб сигурно ти се струва доста несправедливо аз да съм законна съпруга на бащата на детето си, а то да е родено по време на брака ни. Вероятно заслужавах да остана сама, а детето ми да няма баща.

— Това би била най-ужасната вест за мен — възрази Симон. — Желая ти всичко най-хубаво, Кристин — промълви той.

Огледа се да провери откъде да мине. Беше дошъл на север с кораб от Тюнсберг.

— Сега ще продължа да яздя, докато настигна спътника си.

— С Фин ли пътуваш? — попита Кристин.

— Не, Фин се ожени и вече не живее при мен. Нима още го помниш? — изненада се Симон с радост в гласа.

— Красиво ли е детето на Сигрид? — поинтересува се Кристин и погледна Нокве.

— Така казват. На мен всички бебета ми се струват еднакви.

— Значи нямаш деца — усмихна се Кристин.

— Нямам — лаконично отвърна той, сбогува се и пришпори коня.

Кристин продължи да върви, но вече не носеше детето на гръб, а на ръце, притискайки главата му към вдлъбнатината на ключицата си. Сигрид Андресдатер не й излизаше от ума.

Баща й, Лавранс Бьоргюлфсьон, никога не би отишъл да проси място за внука си в рода на бащата. Не, никога не би постъпил така. Лавранс не е толкова жесток, че да откъсне силом пеленачето от обятията на дъщеря си; да отдели малкото невинно създание, докато майчиното мляко още се стича от невинните му устни. Мили мой Нокве, на Лавранс сърце не би му дало да постъпи по този начин, пък ако ще така да е и десет пъти по-редно.

Но пред очите й тъмнееше една и съща картина: група ездачи се изгубват на север по пътя Рустен, където долината се стеснява и планините се приближават, почернели от гори. От реката, бумтяща над издадените скали, се разнася хладен полъх. Водата зеленее със студен отблясък, пени се и се удря в черни неравности по дъното. Ако някой се хвърли в бездната, реката ще го понесе главоломно от скала на скала и ще го убие. Исусе, Дево…

После пред погледа й се изпречиха полята в „Йорун“ в светла лятна нощ. Видя себе си: тича по пътеката надолу към зеленото пространство в елховата гора, където перяха дрехите. Водата тече с упорито, монотонно бучене в плоското, каменисто корито. Исусе Христе, няма друг начин…

О, татко не би проявил подобна жестокост, дори и това да е най-правилното нещо. Щях да го моля със сълзи на очи, да коленича: татко, не ми отнемай детето.

Кристин застана на Фегинсбрека — Склона на щастието — и пред нея се откри изглед към града, окъпан в златните лъчи на вечерното слънце. Отвъд широкото, лъкатушещо корито на реката се виждаха кафяви къщи със зеленясали покриви, тъмни корони на дървета в градините, светли каменни постройки с назъбени фронтони, църкви с гърбове, покрити с букови греди, и други с покриви от олово с матов отблясък. Но над зелената площ, над великолепния град, се издигаше внушителната църква на свети Улав, обляна от ослепителна светлина. Всичко се намираше в подножието й. Вечерното слънце огряваше фасадата й с блестящи прозорци, а кулите, главозамайващите шпилове и златните ветропоказатели се устремяваха високо към светлия летен небосклон.

Наоколо имаше села, а по склоновете им бяха накацали едри стопанства. По-нататък фиордът се простираше светъл и безбрежен, а над него се носеха сенките на големи летни облаци, които се издигаха над блестящите сини планини от другата страна. Манастирският остров приличаше на зелен венец, обсипан с бели цветчета — къщи. Водата леко се плискаше в бреговете му. В плитчините имаше много корабни мачти, а наоколо — безброй красиви сгради.

Покъртена, Кристин избухна в ридания и се просна ничком пред кръста встрани от пътя, където хиляди поклонници бяха благодарили на Бог, задето протяга ръце в помощ на хората, тръгнали на път през опасния и красив свят.

В църквите и манастирите отекна камбанен звън, известяващ вечерня. В този момент Кристин влезе в двора на храма на свети Улав. За миг тя се осмели да вдигне очи към западния фронтон и, заслепена, наведе глава.

Хората не са построили тази сграда със собствени сили. Божият дух е вдъхновявал свети Йойстайн10 и неговите последователи, съградили божия дом. Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Едва сега Кристин успя да проумее значението на тези думи. Подобието на прекрасното Божие царство и издяланото от камък свидетелстваше, че по Негова воля се сътворяват единствено красиви неща. Кристин потрепери. Да, Господ е отвърнал гневно лице от всичко отблъскващо, от греха, срама и покварата.

В покритите галерии на небесната крепост стояха свети мъже и жени — толкова красиви, че Кристин не смееше да ги погледне. Нагоре тихо и пленително се виеха неувяхващите клонки на вечността и разцъфваха върху шпилове и кули под формата на каменни дарохранителници. Над средната врата Христос висеше на кръста, а до него бяха Богородица и Йоан Богослов, бели като направени от сняг, със златни искрици.

Кристин обиколи църквата три пъти, потънала в молитвите си. Огромните каменни късове със замайващо богато украсени колони, арките и прозорците, гледката на колосалния кос покрив, кулата, жълтеещият се във висините шпил — всичко това накара Кристин да приведе гръб под бремето на греха си.

Треперейки, тя целуна изсечения камък на портала. За частица от секундата пред очите й се мярна тъмната дърворезба на вратата на църквата в „Йорун“. Като дете Кристин долепяше устни до нея след родителите си.

Младата майка напръска себе си и детето със светена вода. Помнеше, че баща й правеше така някога. Кристин притисна Нокве силно до гърдите си и влезе навътре в църквата.

Крачеше сякаш из гора. Колоните бяха набраздени като стари дървета, а в гората се процеждаше пъстроцветна и ясна светлина и сякаш пееше между витражите. Високо над главата й в каменната шума играеха животни и хора, а ангелите свиреха. В зашеметяващите висини пък се виеха сводовете и издигаха храма към Бог. Малко по-встрани, до един олтар, отслужваха служба. Кристин коленичи до близката колона, а песента я прониза като ослепителна светлина. Сега забеляза колко ниско е паднала в прахта…

Pater noster. Credo in unum Deum. Ave Maria, gratia plena.11 Знаеше молитвите наизуст още преди да ги разбира, още преди началото на осъзнатото си съществуване. Боже Господи, нима има толкова пропаднала грешница като нея…

Високо над триумфалната арка, издигната на пиедестал над хората, висеше разпнатият Христос. С нечовешко страдание нежната девица, Неговата майка, гледаше нагоре към невинния си син, изтезаван до смърт подобно на престъпник.

А Кристин коленичи с плода на греха си в скута. Притисна детето до гърдите си. Нокве изглеждаше свеж, червен и бял като роза. Вече се беше събудил и гледаше майка си с ясните си сладки очички.

Заченат в грях. Износен под закоравялото й, зло сърце. Извадиха го от заразената й с грях утроба толкова крехък, здрав, неописуемо очарователен, свеж и чист. Незаслужената милост на Бог й късаше сърцето и тя стоеше на колене, съкрушена от разкаяние, а сълзите бликаха от душата й като кръв от смъртоносна рана.

Нокве, Нокве, сине мой. Господ наказва децата за злодеянията на родителите им. Нима не го знаех? Знаех го, разбира се. Но в сърцето ми не се пробуди милост към невинния живот, зараждащ се в тялото ми, който някой ден щеше да понася мъки и страдания заради моите прегрешения.

Разкайвах ли се за греха си, докато те носех в утробата си, скъпо, мило мое дете? Не, не съжалявах. Сърцето ми бе закоравяло от гняв и озлобление в мига, когато ти, съвсем мъничък и беззащитен, за първи път се размърда. Magnificat anima mea Dominum. Et exultavit spiritus meus in Deo salutari meo12. Така мълвяла молитвените слова нежната покровителка на жените, когато била избрана да износи Онзи, Който щял да умре заради греховете ни. Не се сетих за Спасителя, изкупил моя грях и греха на детето ми. О, не, не се разкайвах, а се смалих и се унижих, за да изпрося снизхождение, след като наруших справедливите повели. Иначе нямаше как да понеса наказанието си, ако Господ бе спазил закона Си и ме бе порицал според словото, което зная от невръстно дете.

Сега Кристин проумя всичко. Преди си въобразяваше, че Господ и свети Улав са като родния й баща. През цялото време таеше дълбоко в сърцето си надежда: когато наказанието й стане нетърпимо жестоко, Господ ще се смили над нея и няма да прояви строгост.

Кристин ридаеше толкова неудържимо, че по време на службата не успя да се изправи. Остана на пода сломена, отпусната върху детето си. Две добре облечени селянки, коленичили до нея, също не станаха на крака. Помежду им седеше младо момче.

Кристин погледна към издигнатата хорова част на храма. Зад позлатените решетки на вратите проблясваше мощехранителницата на свети Улав, поставена високо зад олтара. По гърба й полазиха ледени тръпки. Там се намираха останките от нетленното му тяло и чакаха деня на възкресението. Тогава капакът щеше да се отвори, а светецът да излезе. С брадва в ръка той щеше да тръгне из църквата, а от каменния под, от пръстта отвън, от всяка гробница в Норвегия мъртвите, жълти скелети щяха да се надигнат, да се облекат в плът и да потеглят към краля си: онези, които са се старали да вървят по кървавите му следи, и другите, които са се обръщали към него само когато им е била нужна помощ да носят товара на греховете, грижите и болестите, резултат от собствените им деяния. Щяха да се тълпят около краля си и да го молят да ходатайства пред Господ за нуждите им. Боже, чуй молитвите ми за хората, които обичам толкова силно, че предпочетох да изтърпя изгнание, немилост, омраза и смърт, отколкото да допусна мъжете и жените в Норвегия да растат в неведение, че Ти загина, за да избавиш всички грешници. Господи, Ти ни заръча да тръгнем на път и да превърнем всички хора в Твои последователи. С Твоята кръв, Господи, аз, Улав Харалсьон, написах на норвежки език посланието Ти за всички мои невежи поданици.

Кристин затвори очи, защото й прилоша. Пред нея се изправи ликът на краля. Пламтящите му очи надникнаха и в най-потайните кътчета на душата й. Тя потрепери пред проницателния му поглед.

Там, на север, където си отдъхнах, когато моите поданици ме прогониха от полагащото ми се по наследство кралство, защото не искаха да се подчиняват на Божия закон, нима там нямате църква, Кристин? Нима там не дойдоха просветители да ви научат на Божиите закони?

Почитай баща си и майка си. Не убивай. Господ въздава беззаконието на бащите върху чедата им. Загинах, за да осъзнаете каква мъдрост носят тези заповеди. Ти не ги ли знаеш, Кристин Лаврансдатер?

Зная ги, зная ги, господарю!

Кристин си спомни църквата „Свети Улав“ в „Йорун“. Пред очите й се изпречи прохладният й дървен кораб. Храмът не беше толкова висок, че да я изплаши с размерите си. Църквата изглеждаше надеждна, издигната в прослава на Господа от тъмно, насмолено дърво. Така хората строяха летните си къщи, хамбари и обори, само дето дървените трупи бяха издялани до по-тънки греди и съединени в стени на Божия дом. Така, проповядваше отец Айрик всяка година в деня на освещаването на храма, трябва и ние, хората, да издяламе със сечивата на вярата и да оформим от нашата греховна човешка природа предани последователи на Христовата църква.

Забрави ли всичко това, Кристин? Къде са деянията ти, които в деня на Страшния съд ще докажат, че си била вярна на Божия дом, къде са добрите ти дела, свидетелстващи за богоугодните ти мисли?

Исусе Христе, какво добро е направила наистина? Чела е молитвени слова, слагани от другиго в устата й. Давала е подаяния, подтиквана от баща си; помагала е на майка си да облича сиромасите, да нахрани гладните й да лекува раните на болните.

Но злодеянията си остават единствено нейни.

Досега Кристин се вкопчваше във всички, които й предлагаха убежище и подкрепа. Възползва се от изпълнените с обич предупреждения на брат Едвин, от скръбта му заради нейните грехове, от готовността му да се застъпи за нея в молитвите си, а после, веднага щом се озова извън обсега на благите му свети очи, се впусна безразсъдно в изгаряща похотливост. Въргаля се в конюшни и хамбари, без да се срамува, че мами достопочтената Груа; приемаше отзивчивостта на хрисимите сестри от манастира и дори не се смущаваше, когато те хвалеха добротата и благочестивостта й пред Лавранс.

О, най-тежко й беше да мисли за баща си. Та той не й рече и една груба дума, когато дойде в „Хюсабю“.

Симон потули прегрешението й. Завари годеницата си с друг мъж в свърталище на развратници. Кристин му позволи да се нагърби с вината, макар че тя, а не той наруши дадения обет. Симон се изправи пред баща й и пое отговорността за разваления годеж.

О, най-виновна се чувстваше пред баща си. Не, пред майка си. Нима някой ден и Нокве щеше да се отнесе към нея със същата жестокост, каквато тя прояви към Рагнфрид? О, Кристин нямаше да го понесе. Майка й я бе родила и хранила от гръдта си, бе бдяла над нея в здраве и болест, бе мила и ресала косите й, радвайки се на хубостта им. В първия миг, когато почувства нужда от помощта и утехата на майка си, Кристин очакваше Рагнфрид да дойде при нея напук на презрителното отношение, което бе преглъщала години наред. Майка ти щеше да дойде в „Хюсабю“ и да ти бъде опора, ако знаеше, че имаш нужда от утехата й, увери я баща й. О, мамо, мамо, мамо!

Водата от кладенеца в „Йорун“ беше кристалночиста, когато я наливаха в дървени чаши. Баща й обаче имаше стъклена и ако човек я обърнеше срещу слънцето, водата в нея изглеждаше мръсна и кална.

Да, свещени кралю, сега разбирам каква съм в действителност!

Всички хора я даряваха с доброта и любов, сякаш това бе нейно изконно право. Тяхната отзивчивост й се струваше безкрайна. Когато за пръв път се сблъска с човек, който й препречи пътя, тя се спусна като усойница и го ухапа. Със сурова и остра като бръснач решителност Кристин тласна Елине Ормсдатер към сигурна смърт.

Би се изправила и срещу самия Бог, ако Той бе положил върху нея справедливата си ръка. О, как са съумели родителите й да изтърпят подобно нещастие! Изгубиха три деца, а Юлвхил угасна след дългогодишни усилия да се възстанови. Но Лавранс и Рагнфрид си носеха кръста търпеливо и нито за миг не се усъмниха, че Господ знае най-добре какво да отреди за децата им. А сега и Кристин ги наскърби с целия този срам и позор.

Ами ако нещо се беше объркало и те й бяха взели детето както на Сигрид Андресдатер? О, не ни въвеждай в изкушения, но избави ни от лукавия.

Кристин извървя пътя до ръба на адската пропаст. Ако изгуби детето си, ще се хвърли в димящата бездна, ще отвърне с презрение лице от всяка надежда да намери път към добросърдечните и любвеобилни към нея хора и ще се погуби, отдавайки душата си на дявола.

Какво чудно има тогава, че Нокве е белязан от кървава ръка на гърдите.

Свети Улав, ти чу молбите ми да пощадиш сина ми, да накажеш мен и да спасиш невинното ми чедо. Да, господарю, зная доколко спазих моята част от уговорката ни…

Като диво, езическо животно тя се опъваше на първото си наказание. Ерлен. Нито за миг на Кристин не й минаваше през ума, че той вече не я харесва. Допуснеше ли подобна мисъл, нямаше да намери сили за живот. Тайно реши да го остави в положението да проси вниманието й, когато отново оздравее и се разхубави. Не че Ерлен се държа лошо с нея през зимата. Но макар и от малка да знаеше, че дяволът се навърта около родилките и ги изкушава, докато са още немощни, Кристин нададе охотно ухо на клеветите му. Тя се преструваше на засегната от несъществуващото пренебрежение на съпруга си, когато забеляза колко тежко преживява той студенината й. Ерлен дори се разприказва за неволите си пред чужди хора. Кристин не чуваше плахите му, нежни слова, но го подтикваше да изрича прибързани и необмислени думи, а после ги запращаше в лицето му и изтъкваше грубостта му. Боже, що за зла жена и лоша съпруга е тя.

Кристин, нима не разбираш? Имаш нужда от помощ.

Да, свети кралю, осъзнавам го. Изпитвам неописуема потребност от твоята подкрепа, за да не се отвърна отново от Господ. Не ме изоставяй, предводителю на Неговите застъпници, когато отправям към Него молитвите си. Свети Улав, бъди мой ходатай пред Бог и измоли мир за душата ми!

Cor mundum créa in me, Deus: et spiritum rectum innova in visceribus meis.

Ne projicias me a facie tua…

Libera me de sanguinibus, Deus, Deus salutis meae…13

След края на богослужението хората се разотидоха. Изправиха се и двете селянки, коленичили до Кристин. Момчето помежду им обаче започна да се влачи по пода и да си помага с ръце, подскачайки като малко гардже, което не може да лети. Момчето имаше съвсем къси крака, сгънати под тялото му. Жените се опитваха да го прикрият с дрехите си, докато излизаха от храма.

След като се изгубиха от погледа й, Кристин се свлече на пода и започна да целува следите от стъпките им.

Кристин стоеше малко объркана и разтревожена на входа към хоровата част на храма, когато от вратата с решетките излезе млад свещеник. Спря се пред обляната в сълзи жена, а тя се опита да му изложи причината за идването си. Отначало не я разбра. Тя извади броеницата и му я подаде.

— А, да, вие сте Кристин Лаврансдатер, съпругата на Ерлен от „Хюсабю“, нали? — погледна я той малко изненадано: лицето й беше цялото подпухнало от плач. — Да, сетих се, вашият девер магистър Гюнюлф ми спомена за вас…

Заведе я във вестиария, разви ленената покривка и извади броеницата. Разгледа я и се усмихна:

— Е, вероятно и сама се досещате, че за това са необходими свидетели. Не можете да дарявате такава ценност, сякаш става дума за филия, намазана с масло, госпожо. Но аз ще съхранявам броеницата на първо време, защото едва ли искате да я разнасяте из града. Ей, предай на Арне да си направи труда и да дойде тук — обърна се той към клисаря. — Ако ще спазваме ритуала, редно е и вашият съпруг да присъства. Но Гюнюлф вероятно ще донесе писмо от него… Ще се изправите пред самия епископ, нали? А иначе Хаук Тумасьон е изповедник. Не зная дали Гюнюлф е разговарял с отец Айлив… Потърсете ме утре след сутрешната служба. Името ми е Пол Аслаксьон. А него — той посочи към детето, — го оставете в странноприемницата. Ще нощувате при сестрите в имението „Баке“, нали така заръча вашият девер?

Влезе друг свещеник и двамата размениха няколко думи. Пол Аслаксьон отключи малка стая в стената, взе везна и претегли броеницата, докато другият свещеник записваше нещо в книга. После двамата я прибраха във вградения в стената долап и заключиха стаичката.

Отец Пол понечи да изпрати Кристин до вратата на църквата, но преди това я попита дали не иска да вдигне сина й до мощехранителницата на свети Улав.

Той пое момченцето с уверения, малко равнодушен жест на свещеник, свикнал да носи в ръце деца за кръщение. Кристин го последва и той я попита не иска ли и тя да целуне мощехранителницата.

Не смея, помисли си тя, но тръгна след свещеника по стълбите към издигнатата част, където се намираха мощите на светеца, долепи устни до златното ковчеже, а пред очите й се полюшна голяма, тебеширенобяла свещ.

Свещеникът я погледна, опасявайки се да не би Кристин да изпадне в несвяст. Тя обаче се окопити и стана. После свещеникът долепи челото на детето до светинята.

Отец Пол я изпрати до вратата и попита дали знае как да стигне до лодките за превоз. После й пожела лека нощ с равния си суховат глас на кралски сановник.

Навън валеше дъжд, а от градините и улицата се разнасяше ухание. След като отмина изпотъпканата част, Кристин закрачи по раззеленена и свежа трева като по селски двор. Мъчеше се да опази детето от дъжда, но Нокве тежеше и тя вече не си усещаше ръцете от дългото носене. А и той непрекъснато хленчеше и плачеше. Сигурно пак беше огладнял.

След дългото пътешестване, изтощителния плач и разтърсващото преживяване в църквата майката капна от умора. Зъзнеше от студ, а дъждът се усили. Капките плющяха по дърветата, листата потреперваха. Мина през тесните улички и излезе на място, откъдето се откриваше изглед към широкото сиво корито на реката, надупчено като сито от падащите върху него капки.

Нямаше лодки. Кристин се разговори с двама мъже, свили се под барака на пристана. Посъветваха я да отиде до плитчините, там монахините имали къща и лодкар.

Отново тръгна по широката улица с изранените си мокри крака. Беше капнала от умора. Стигна до малка сива каменна църква. Зад нея се намираха няколко къщи, отделени с плет. Нокве пищеше неистово и тя нямаше как да влезе в храма, но чу песента, носеща се от отворените прозорци без стъкла. Позна антифона Laetare, Regine Coeli — Радвай се, Царице Небесна, защото избраният да носи бремето възкръсна, както предрече сам. Алелуя!

Миноритите изричаха тези слова след последната си молитва за деня. Брат Едвин научи Кристин на този химн в прослава на Майката на Спасителя, докато тя бдеше над болния монах няколко нощи подред в „Йорун“. Промъкна се в гробището и, застанала до стената с детето на ръце, тихичко каза целия антифон.

— Каквото и да сториш, няма да промени обичта, която баща ти изпитва към теб. Затова не му създавай повече грижи.

Твоите пробити с гвоздеи ръце бяха протегнати на кръста, о, скъпоценни Владетелю на Слънчевата крепост… Ръцете Ти бяха протегнати да стигнат и най-далечната заблудена, отклонила се от праведния път човешка душа. Нужно беше само грешниците да се обърнат към отворените Ти обятия, както детето се връща при баща си, а не както робите се прибират насила при господарите си.

Сега Кристин осъзна колко отвратителен е грехът. Позната болка прониза гърдите й. Сърцето й направо се пръсна от разкаяние и срам заради незаслужената милост. Приближи се плътно до стената на църквата, за да се скрие от дъжда. Приседна върху надгробен камък и накърми детето си. От време на време се навеждаше да целуне мъхестото му носле.

Неусетни задряма. Събуди се, когато някой я докосна по рамото. Пред очите й се изпречиха йеромонах и старец с лопата за гробове. Миноритът я попита дали търси подслон за през нощта.

Изведнъж я озари мисълта, че много й се иска да пренощува при братята на Едвин. А и до Баке имаше много път за изтощена жена като нея. Монахът заръча на мирянина да заведе Кристин в женската странноприемница и да й даде „малко отвара от блатен аир за краката й, защото са целите в рани, както виждам“.

В странноприемницата цареше мрак и задуха. Сградата се намираше отвъд загражденията, на улицата. Мирянинът й донесе вода да се измие и малко храна, а тя седна до огнището и се помъчи да усмири детето. Нокве усещаше по млякото й, че е изтощена и е постила през деня. Малкият хленчеше и подсмърчаше, докато сучеше от пресъхналата й гръд. Кристин пийна от донесеното й мляко и се опита да излее глътката в устата на сина си, но той шумно се възпротиви да го хранят по този начин. Старецът се смееше и клатеше глава. Посъветва Кристин сама да изпие млякото, та после момченцето да усети разликата.

Най-сетне старецът излезе. Кристин се мушна в едно от леглата под гредите, крепящи тавана. Оттам отвори капака. Вътре се носеше неприятна миризма, защото една от жените страдаше от стомашно неразположение. От отворения капак нахлу измития от дъжда свеж въздух. Лъхна я прохладата на светлата лятна нощ. Кристин седеше в късото легло, опряла глава върху дървените греди, защото нямаше възглавници. Нокве спеше в скута й. Възнамеряваше по-късно да затвори капака, но заспа.

Събуди се посред нощ. Бледата медножълта месечина огряваше нея и сина й и блестеше върху срещуположната стена. Кристин забеляза човешка фигура, носеща се из въздуха в струящата лунна светлина.

Мъжът, облечен в пепелявосиво расо, висок, с приведен гръб, обърна старческото си, осеяно с бръчки лице към нея.

Мъжът беше брат Едвин. Усмихваше се неописуемо нежно и малко загадъчно, както когато беше жив.

Кристин не се учуди. Погледна го покорно, щастливо, изпълнена с упование, и зачака да чуе какво ще рече или направи той.

Монахът й се усмихваше. Вдигна стара, тежка кожена ръкавица срещу нея и я окачи на лунния лъч. По лицето му се изписа още по-широка усмивка. Той кимна към Кристин и изчезна.