Стопанка

1.

След по-малко от две години от смъртта на Лавранс Бьоргюлфсьон, в началото на зимата на 1332-а година, се спомина и Рагнфрид Иваршдатер. Разстоянието между Хамар и Скаун е голямо, затова когато в „Хюсабю“ разбраха за смъртта й, Рагнфрид лежеше в земята вече повече от месец. Но през първата неделя след Великден Симон Андресьон пристигна в имението на Ерлен и Кристин, за да обсъдят разни подробности относно наследството на Рагнфрид. Сега Кристин Лаврансдатер притежаваше „Йорун“ и се договориха Симон да наглежда земите й и да контролира арендаторите й. Симон управляваше имотите на тъщата си в долината, докато Рагнфрид живееше в Хамар.

Точно по това време на Ерлен му се струпаха куп неприятности, свързани с дейността му на областен управител. Миналата есен селянинът Хунтюв от Фурбрайд в долината Упдал уби съседа си, защото нарекъл жена му вещица. Съселяните на убиеца го завързаха и го заведоха при управителя. Ерлен го затвори в таванско помещение. Но когато зимата стана много люта, Ерлен пусна затворника на свобода сред слугите си. Едно време Хунтюв беше част от екипажа на „Маргигрен“ и показа завидно мъжество. Ерлен изпрати писмо с молба краля да отмени строгата присъда, та Хунтюв да може да се разхожда на свобода без опасност за живота си. Ерлен се постара да представи осъдения в най-добрата му светлина и когато Юлв Халдуршон лично гарантира, че Хунтюв ще се яви на тинга в долината на Оркла навреме, Ерлен пусна селянина да се прибере за Коледа. Хунтюв и жена му тръгнали към долината на река Дрива, за да погостуват на тамошния ханджия, с когото ги свързвала роднинска връзка, но по пътя изчезнали. Според Ерлен двамата загинали в разразилата се тогава виелица, ала мнозина се съмняваха, че просто са офейкали и сега хората на областния управител няма да успеят да ги хванат. Освен това заваляха нови обвинения срещу изчезналите съпрузи. Преди няколко години Хунтюв убил мъж в планината и заровил трупа му под купчина камъни, защото онзи одрал гърба на кобилата му. Вече не остана колебание, че жената на Хунтюв се е занимавала с магьосничество.

Свещеникът в Упдал и наместникът на архиепископа се заловиха да проверяват каква доза истина съдържат слуховете за магьосници. В резултат от разследването наяве излязоха доста неприятни подробности за начина, по който хората на много места в долината на Оркла пренебрегват повелите на християнската религия. Привикаха хора от крайните общини, от Ренабю, от гората в долината Упдал и по-специално един старец от залива Бюд да се явят, за да получат присъдата си от архиепископа в Нидарус. И в това начинание Ерлен не се включи с усърдие, та хората започнаха да го одумват. Разнесе се грозна мълва и за Он, стареца, който живееше до езерото под „Хюсабю“ и можеше да се смята почти за част от имението на Ерлен. Он се занимавал с руни и заклинания, а в стаята си държал изображения на странни идоли и им принасял жертви. Претърсиха жилището му, но не откриха нищо. Ерлен и Юлв Халдуршон са били при стареца, когато е издъхнал, и сигурно са поразчистили това-онова преди идването на свещеника, усъмниха се хората. Сетиха се, че някога лелята на Ерлен бе обвинена в магьосничество, прелюбодеяние и убийство на съпруга си, но Осхил Гаутесдатер беше твърде умна и хитра, а и разполагаше с подкрепата на влиятелни приятели. Затова не я сполетя беда. Хорската мълва не подмина и миналото на Ерлен: като млад той живял доста разюздано и дори дръзнал да се противопостави на църковното проклятие.

Впоследствие архиепископът привика Ерлен Никулаусьон на разговор в Нидарус. Симон тръгна с него. Възнамеряваше да вземе племенника си от „Ранхайм“ и да го заведе в долината, та момчето да погостува на майка си.

Пристигнаха седмица преди откриването на Фростенския тинг29 и в града кипеше оживление. Двамата мъже влязоха в имението на архиепископа и ги насочиха към стаята за разговори. Там завариха неколцина каноници и светски господари. Сред присъстващите се открояваха лагманът на Фростенския тинг Харал Никулаусьон, Улав Хермансьон — лагман в Нидарус, рицар Гюторм Хелгесьон — областен управител на Йемтлан, и Арне Явалсьон, който веднага се приближи към новодошлите и поздрави сърдечно Симон Андресьон. Арне отведе Симон до прозореца и двамата се настаниха там.

Симон не се чувстваше добре в компанията на Арне. Последно се видяха преди десет години в „Ранхайм“. Тогава тамошните стопани го приеха радушно, но пътуването остави незаличими следи в паметта му.

Докато Арне се хвалеше с малкия Явал, Симон не изпускаше баджанака си от очи. Ерлен разговаряше с кралския ковчежник Борд Петершон, който нямаше роднинска връзка с рода от „Хестнес“. На Ерлен никак не му липсваше аристократична осанка, но той се държеше много свободно и непринудено в разговора с възрастния мъж. Поклащаше се на пети и на пръсти с ръце, сключени на гърба. Както обикновено, облеклото му бе издържано в тъмни цветове, но представляваше красива гледка: виолетово-синя жилетка, плътно прилепнала към тялото, с цепки от двете страни и с черна яка. Бе отметнал качулката си назад и се виждаше сивата копринена подплата на дрехата му. На кръста си Ерлен носеше обкован със сребро колан и беше обут в прилепнали около прасците високи, червени ботуши, които подчертаваха елегантните му крака.

На ярката светлина, нахлуваща през прозорците на каменната сграда, личеше, че косата на Ерлен Никулаусьон е побеляла доста по слепоочията. Нежната кожа около устата и под очите му бе осеяна с бръчки. Напречни гънки набраздяваха дългата му, красиво извита шия. И въпреки това Ерлен младееше сред останалите мъже, макар и далеч да не бе най-младият сред тях. Но той бе запазил грациозната си фигура, а движенията му притежаваха същата непринуденост и небрежност като на младини. И сега, на срещата, Ерлен започна да се разхожда напред–назад из стаята с характерната за тялото му лекота и гъвкавост, като продължаваше да държи ръцете си сключени на гърба. Всички останали господа заеха местата си и разговаряха с приглушени гласове. Пъргавите стъпки на Ерлен и дрънченето на сребърните му шпори отекваха твърде отчетливо.

Накрая един от по-младите мъже раздразнено го помоли да седне:

— Стига си вдигал шум, човече!

Ерлен замръзна на мястото си, смръщи вежди и се обърна с усмивка към мъжа, направил му забележката.

— Къде се напи тази вечер, та си така чувствителен към шума, Юн? — попита Ерлен и седна.

Лагман Харал се приближи до него, а Ерлен се изправи и остана на крака, докато лагманът седна; после се отпусна до него, кръстоса крака и сключи ръце над коляното си, докато двамата разговаряха.

Ерлен разказа на Симон напълно откровено за всички сполетели го неприятности, след като убиецът и магьосницата се изплъзнали от ръцете му. Но сега, докато с лагмана разнищваха случая, по лицето му бе изписано напълно безгрижно изражение.

Появи се и архиепископът. До почетното място го съпроводиха двама мъже и наредиха възглавници около Негово Високопреосвещенство. Симон виждаше Айлив Дребния за пръв път. Архиепископът приличаше на немощен старик и трепереше от студ, въпреки че бе облечен в кожух и носеше обточена с кожа шапка. Ерлен му представи Симон, който падна на едно коляно, когато се наведе да целуне пръстена на Айлив. И Ерлен долепи почтително устни до украшението на ръката му.

Повикаха Ерлен да се изправи пред архиепископа, след като Негово Високопреосвещенство отдели време да поговори с присъстващите на различни теми. С благопристойното си поведение Ерлен му засвидетелства почтителността си, но отговаряше доста лековато на въпросите, задавани му от един каноник. Изражението на областния управител остана смело и невинно.

Потвърди, че в продължение на много години до ушите му стигали слухове за магьосници, но докато при него не се яви човек с молба да отсъди по повод на конкретна случка, Ерлен не се чувствал длъжен да проверява всички клюки, разпространявани от жените в околността. Според Ерлен разследването и преценката дали има основания да се повдигнат обвинения било задължение на свещеника.

Попитаха го дали старецът, живял в „Хюсабю“, се е опитвал да прави магии.

Ерлен се усмихна:

— Он често се перчеше с дарбите си, но никога не съм виждал доказателства за изкуството му. Още като дете съм го чувал да разказва за магьосници, но винаги съм смятал приказките му за безобидни измислици и шеги. Брат ми Гюнюлф и нашият свещеник отец Айлив са го разпитвали неведнъж, но явно не са открили смущаващи факти, щом не са предприели нищо. А и човекът не пропускаше служба и си казваше християнските молитви. Никога не съм вярвал на слуховете за дарбата на Он, а откакто на север станах свидетел на разни лапландски магии и заклинания, осъзнах, че в сравнение с тях хвалбите на стареца са просто детски шеги.

Свещеникът поиска да разбере дали Ерлен е вземал от Он предмети, които да му донесат късмет в любовта.

— Да — веднага кимна с готовност Ерлен и се усмихна. — Май тогава бях на петнайсет, значи преди двайсет и осем години. Он ми даде кожена кесия с малък бял камък и няколко изсушени части от животни. И тогава не хващах вяра на такива дивотии. На следващата година, когато отидох да служа в кралския двор, я подарих. С останалите младежи бяхме на сауна в града. Докато се веселяхме, реших да им покажа магическата кесия. После при мен дойде един от пажовете с молбата да я купи. Размених я срещу хубаво бръснарско ножче.

Попитаха го за името на въпросния паж.

Първоначално Ерлен не искаше да издаде кой е, но архиепископът лично го насърчи да говори. Ерлен вдигна очи, а в тях пробяга игриво пламъче.

— Ивар Омюнсьон.

По лицата на присъстващите се изписа странно оживление. От устата на Гюторм Хелгесьон се изтръгнаха няколко сподавени изсумтявания. И Айлив едва сдържаше усмивката си. Тогава, със сведени клепки и прехапал долната си устна, Ерлен се осмели да предположи:

— Господарю, надявам се да не смущавате покоя на този съвестен рицар заради тази стара история. Както вече споменах, никога не съм вярвал на такива бабини деветини и не съм забелязал животът на някой от нас да се е променил съществено, след като му дадох кесията.

Гюторм избухна в гръмогласен смях и останалите прихнаха един след друг. Архиепископът се смееше сподавено, кашляше и клатеше глава. За никого не беше тайна, че Ивар има повече желание, отколкото късмет в някои начинания.

Не след дълго един от канониците спря да се смее и призова останалите да преминат към сериозните занимания. С малко остър тон Ерлен попита дали някой е повдигнал обвинение срещу него. Доколкото му било известно, го извикали на разговор, не на разпит. Продължиха да му задават въпроси, но Гюторм Хелгесьон на няколко пъти избухна в едва сдържан смях и смути работата на разпитващия.

На следващия ден, когато Ерлен и Симон напуснаха „Ранхайм“ и поеха към дома, Симон отвори дума за срещата. Посъветва Ерлен да не приема случилото се твърде лековато. Симон забелязал, че някои от големците с удоволствие биха му устроили капан, стига да им се удаде възможност.

Ерлен се съгласи с него. На север повечето от влиятелните мъже подкрепяха ръководителя на кралската канцелария. Изключение правеше епископът. В негово лице Ерлен имаше верен сподвижник. Но действията на Ерлен не излизаха от рамките на закона. По всички юридически въпроси той се допитваше до дякона в „Хюсабю“, Кльонг Аресьон, известен като изключително вещ в правните казуси. Ерлен заговори сериозно, усмихна се съвсем бегло само когато отбеляза, че едва ли някой е очаквал от него да държи делата си под контрол — нито скъпите му приятели в околността, нито господата от кралския съвет допускат подобно нещо. Впрочем Ерлен изрази съмнение дали ще запази длъжността си на областен управител, ако се променят условията, наложени по време на управлението на Ерлинг Видкюнсьон. След смъртта на тъста и тъщата си Ерлен се намирал в положение, което не изисква да търси благоволението на големците, сдобили се с власт след обявяването на краля за способен да изпълнява задълженията си.

— Щом искат, нека обявят поквареното момче за крал. Престоят му в неизвестност едва ли му е помогнал да възмъжее. Още по-добре, тъкмо ще се разбере какви планове крои той или по-скоро шведските му съветници. Хората ще осъзнаят колко прозорлив е бил Ерлинг. На нас ще ни излезе скъпо, ако крал Магнюс пожелае да подчини Сконе на шведската корона — изрази мнението си Ерлен. — В мига, когато един-единствен човек, бил той датчанин или немец, завземе властта в тази земя, ще избухне война с датчаните. А що се отнася до договорения десетгодишен мир на север, вече изминаха пет и е много съмнително дали руснаците ще спазят примирието. И Ерлинг не вярва да стане така. Ръководителят на канцеларията Пол е учен човек, дори бих го нарекъл разумен в много отношения, но всички господа от кралския съвет взети заедно, които му повериха задачата да им сочи правилния път, явно имат ум колкото Черньо. Но те отстраниха Ерлинг от пътя си — поне засега. И аз бих се оттеглил, но Ерлинг и приятелите му искат да задържа властта си и благосъстоянието си на север. И аз вече не зная как да постъпя.

— Струва ми се, че си подхванал песента на Ерлинг — не се стърпя Симон.

— Така е — потвърди Ерлен. — Миналото лято отседнах в дома му, когато бях в Бьоргвин. Опознах го по-добре. Най-важното за него е да опази дългосрочния мир. Но той иска норвежкото могъщество да съществува съгласно принципа на лъвския мир. Никой не бива да чупи зъб или нокът на лъва на нашия роднина крал Хокон30 и лъвът никога не бива да се превръща в ловно псе на друг народ. Впрочем Ерлинг е взел много присърце мисията да сложи край на старите вражди между норвежците и Ингебьорг. Сега, когато след смъртта на Кнют тя остана вдовица, е желателно да си възвърне влиянието над сина си. Тя обича безпределно децата си от Кнют Порше и като че ли е забравила първородния си син, но нещата сигурно ще се променят, щом го види. Не разбирам защо Ингебьорг би желала крал Магнюс да се намеси в размириците в граничния район Сконе, макар че полубратята му имат земи там.

Симон си помисли колко детайлно е осведомен Ерлен за хода на събитията. Но загадка за него представляваше Ерлинг Видкюнсьон. Симон се питаше дали бившият кралски предстоятел смята Ерлен Никулаусьон за способен да взема правилни решения, или просто се е хванал за него като удавник за сламка. Рицарят от Бяркьой няма да сдаде така лесно властта. Никой не можеше да го упрекне в злоупотреба, но досега не му се беше налагало да се възползва от позицията си. Всички твърдяха, че с напредването на възрастта Ерлинг става все по-непреклонен и самонадеян, а след опитите на останалите членове на кралския съвет да му се опълчат, толкова навирил нос, че напълно престанал да се вслушва в думите на другите.

С оглед характера на Ерлен не беше никак чудно, че той скочи, така да се каже, върху борда на кораба на Ерлинг Никулаусьон и с двата крака. Ерлен подкрепи безрезервно заможния рицар, но той срещна силен отпор и изглеждаше съмнително някой от двамата да е извлякъл полза от плаването срещу течението. И все пак Симон си даде сметка, че колкото и неразумно да говори Ерлен за хора и вещи, думите му не са съвсем безсмислени.

Вечерта Ерлен се замая от пиене и се развесели. Намираха се в имението на Никулаус, което Гюнюлф му подари, след като даде монашески обет. Кристин също беше там заедно с три от децата им — двете най-големи и най-малкото — и Маргрет.

Късно вечерта в имението пристигна много народ. Сред гостите се оказаха и неколцина от присъствалите на срещата при архиепископа предишната сутрин. След вечеря, докато пиеха, Ерлен се смееше гръмогласно. Взе ябълка от купата върху масата и започна да я дялка с ножа си. После я пусна в скута на Сюнива Улавсдатер, която седеше срещу него.

Сътрапезницата на Сюнива поиска и тя да види ябълката и посегна да я вземе, но Сюнива не й позволи. Двете жени започнаха да се мушкат в ребрата със смях и закачки. Ерлен успокои госпожа Ейвур. Обеща да направи такава ябълка и за нея. Не след дълго всички гостенки държаха по една ябълка от Ерлен, изрисувана по думите му с любовни руни.

— Няма да ти стигнат силите да изпълниш всичките си обещания, момко — подвикна някой.

— Ами че няма да ги изпълнявам. Вече ми е минало времето — отвърна Ерлен и всички се засмяха дружно.

Тогава исландецът Кльонг разгледа една от ябълките и обясни, че това не били руни, а безсмислени знаци. Той щял да му покаже как се изсичат истински руни. Ерлен понечи да го спре:

— Недей! Иначе ще поискат да те вържа и да не те пусна повече, Кльонг, понеже без теб съм загубен.

По време на цялата тази дандания най-малкият син на Кристин и Ерлен влезе в стаята. Лавранс Ерленсьон, вече навършил две години, представляваше изключително красиво дете — светло и пълничко, с копринено меки руси къдрици. Жените от външната пейка веднага грабнаха детето и започнаха да го предават една на друга. Доста почерпени и развеселени, те прекаляваха с грубоватите ласки. Кристин, седнала до стената на почетното място с мъжа си, поиска да й дадат детето, защото малкият хленчеше и протягаше ръце към нея, но жените изобщо не реагираха на молбата й.

Изведнъж Ерлен прескочи масата и грабна сина си, който вече пищеше, докато Сюнива и Ейвур направо се сбиха коя да го вземе и го дърпаха. Бащата притисна детето в обятията й, заговори му утешително, но понеже малкият продължаваше да плаче, Ерлен започна да тананика, разнасяйки го напред-назад в полумрака. Сякаш напълно забрави за гостите си. Русата главица на детето лежеше отпусната върху рамото на бащата. От време на време Ерлен милваше с полуотворените си устни детската ръчичка, опряна в гърдите му. Известно време бащата разнася така детето. После влезе слугинята, която го наглеждаше и отдавна трябваше да го е сложила да спи.

Някой от гостите подкани Ерлен да изпее нещо, та да потанцуват. Стопанинът се славеше с хубавия си глас. Първоначално той отказа, но поразмисли и се приближи до дъщеря си, седнала на пейката. Прегърна я и рече:

— Хайде, Маргрет, ела да танцуваш с баща си!

В този момент пред Ерлен се изпречи младеж и хвана девойката за ръка.

— Маргит ми обеща тази вечер да танцува с мен…

Ерлен обаче вдигна дъщеря си на ръце и я остави от другата си страна.

— Имаш си жена — танцувай с нея, Хокон. Когато бях младоженец като теб, не ми се е случвало да танцувам с други моми…

— Ингебьорг се измори, а аз обещах на Хокон да танцуваме, тате — обади се Маргрет.

Симон Андресьон нямаше желание да танцува. Известно време наблюдаваше празненството, а погледът му от време на време се спираше върху Кристин. Докато слугините й разтребваха и бършеха масата и носеха още питиета и чуждоземни ядки, стопанката стоеше права до трапезата. После се настани до камината и се заговори с един свещеник. След малко и Симон се присъедини към двамата събеседници.

В разгара на веселбата Ерлен се приближи към съпругата си:

— Ела да танцуваме, Кристин — умолително протегна ръка той.

— Изморена съм — вдигна очи тя.

— Симон, ти я покани на танц. На теб няма да ти откаже.

Симон се надигна от мястото си и й подаде ръка, но тя поклати глава:

— Не ме кани, Симон. Много съм изморена…

Ерлен остана видимо разочарован от отказа на съпругата си. Върна се при танцуващите, хвана се за ръката на госпожа Сюнива и подвикна на Маргрет да им попее.

— Кой е младежът, който танцува до заварената ти дъщеря? — попита Симон.

Намираше нещо смущаващо в лицето на младия мъж въпреки снажната му снага, свежия слънчев загар на лицето, хубавите зъби и блестящи очи, твърде приближени едно до друго. Младежът имаше голяма, волева уста и брадичка, но нагоре, към челото, лицето му се стесняваше. Кристин обясни, че младият мъж бил Хокон Айндридесьон от „Гимсар“, внук на Туре Айндридесьон, областен управител в долината на река Гаула. Хокон се оженил съвсем скоро за дребничката красавица, седнала на коленете на лагман Улав. Той бил неин кръстник. Симон забеляза тази жена още в началото на тържеството, защото напомняше на първата му съпруга, макар и да не притежаваше красотата на Халфрид. След като разбра, че помежду им има роднинска връзка, се приближи до Ингебьорг, поздрави я и седна да си поговорят.

Танците спряха за малко. По-възрастните се заеха да пресушават чашите си, а младите продължиха да пеят и да се веселят. Ерлен отиде до огнището заедно с неколцина мъже. Водеше госпожа Сюнива за ръка сякаш без да забелязва присъствието й. Мъжете насядаха близо до огъня и за дамата не остана място. Застанала пред Ерлен, тя ядеше орехи, които той чупеше с ръце и й подаваше.

— Какъв невъзпитан мъж си ти, Ерлен — закачи го тя. — Ти седна, а аз стоя права.

— Ами седни, де — засмя се той и я дръпна върху коленете си.

Сюнива понечи да се отскубне от ръцете му и през смях се оплака на стопанката от напористото поведение на мъжа й.

— Ерлен просто носи много добра душа — отвърна засмяно Кристин. — Не се е случвало котката ми да се умилква в краката му и той да не я вземе в скута си.

Сюнива не стана от коленете на Ерлен — и двамата се престориха, че не са разбрали ироничната забележка на Кристин, но по лицата им плъзна гъста червенина. Той я бе обгърнал небрежно с ръка, все едно не я забелязваше, докато разговаряше с мъжете за враждата между Ерлинг Видкюнсьон и ръководителя на кралската канцелария Пол, която занимаваше умовете на всички. Според Ерлен Пол Бордшон неведнъж давал израз на неприязънта си към Ерлинг подобно на злобна жена. Разказа им доста показателен пример:

— Миналото лято кралят довел на срещата на пълководците един младеж от Вос да му прислужва. Неопитният младок нямал търпение да усвои дворцовите порядки и изисканите маниери на кралските сановници и се стараел да украсява речта си с шведски думи. По времето на моята младост се стараехме да вмъкваме френски думи, а сега на мода е шведският. И един ден момчето попитало какво означава „троки“31 на норвежки. Пол Бордшон отговорил: „Троки, синко, е например госпожа Елин, съпругата на Ерлинг.“ „Красива или изискана“, помислил ли хлапакът, защото такова било впечатлението му от госпожата. Явно не е имал възможността да я чуе за какви неща говори. Но веднъж Ерлинг срещнал момчето на стълбите пред дворцовата зала, спрял го и го заговорил дружелюбно. Поразпитал го дали се чувства добре в града и предал поздрави на баща му. Момчето благодарило и отвърнало, че татко му ще се зарадва много, когато синът му се прибере и донесе поздрави „от вас, скъпи господарю, и от вашата съпруга, която е безкрайно троки.“ Ерлинг му зашлевил плесница. От удара момчето политнало назад, претърколило се по стълбите, а един мъж го хванал. Настанала небивала врява, заприиждали хора и въпросът се изяснил. Ерлинг побеснял — та нали станал за посмешище пред подчинените си, — но се престорил на невъзмутим. А единственият коментар на Пол Бордшон гласял: „Май трябваше да обясня на момчето, че «троки» е качество на кралския предстоятел. Така нямаше да се обърка.“

Присъстващите изразиха единодушно мнението, че Пол е постъпил доста подло, но се смяха на случката. Симон слушаше мълчаливо, подпрял брадичка на дланта си. Начинът, по който Ерлен проявяваше добронамереното си отношение към Ерлинг Видкюнсьон, го озадачаваше. Наистина — от разказа на Ерлен ставаше пределно ясно — Ерлинг явно е изгубил присъствие на духа, щом е допуснал, че момче, току-що дошло в града, би се осмелило да му се подиграе в лицето, и то на стълбите на кралското имение. Всъщност Симон не очакваше Ерлен да прояви деликатност и да се сети за някогашното родство на Симон с госпожа Елин и господин Ерлинг.

— За какво мислиш, Кристин? — попита той.

Стопанката седеше мълчаливо, с изправен гръб и скръстени ръце.

— За Маргрет — отвърна тя.

Късно вечерта Ерлен и Симон излязоха навън и стреснаха двама души, застанали един до друг зад ъгъла на къщата. В светлата като ден нощ Симон позна Хокон от „Гимсар“ и Маргрет Ерленсдатер. Ерлен ги проследи с поглед. Бащата беше напълно трезвен и Симон усети, че случката никак не му се понрави. Ерлен обаче се помъчи да оправдае двамата млади: знаели се от деца и били свикнали да се закачат. Симон нямаше нищо против младежите да се задяват, но му дожаля за Ингебьорг, младата невеста на Хокон.

На следващия ден Хокон дойде по работа в имението на Никулаус и попита къде е Маргит. Тогава Ерлен избухна:

— За теб дъщеря ми не е Маргит. Ако снощи не сте се разбрали, днес няма да ти дам възможност да говориш с нея.

Хокон вдигна рамене и на тръгване предаде поздрави на Маргарета.

Хората от „Хюсабю“ останаха в Нидарус по време на тинга, а Симон не се чувстваше много на място. Ерлен се гневеше, задето Гюнюлф е дал на приюта за болни, намиращ се от другата страна на имението, правото да разполага с някои от близките сгради и с част от градината. Ерлен искаше веднъж завинаги да откупи правата на приюта. Ни най-малко не му харесваше болните да се разхождат в градината и из двора, защото не представляваха никак приятна гледка, а и се боеше децата му да не лепнат някоя зараза. Но така и не успя да се споразумее с монасите, отговарящи за приюта.

Освен това Маргрет Ерленсдатер беше постоянно в устата на хората. До ушите на Симон стигаха разни слухове и той виждаше колко се измъчва Кристин, но бащата на девойката нехаеше. Вероятно не се съмняваше в способността си да опази честта на Маргрет, и одумките не го смущаваха. Все пак един ден Ерлен сподели със Симон, че Кльонг Аресьон поискал ръката на дъщеря му, и той не знаел как да постъпи. Нямал нищо против исландеца, но Кльонг бил незаконен син на свещеник и нямало да бъде никак хубаво децата на Маргрет да носят двойно клеймо заради позорния произход и на единия, и на другия си родител. Иначе Кльонг бил свестен мъж: весел, умен и много учен. Баща му, отец Аре, го отгледал в дома си и го образовал. Готвел сина си за свещеник и вече дори направил постъпки да му издейства изключение, но Кльонг не искал да поеме пътя на баща си. Очевидно Ерлен смяташе да изчака спокойно естествения развой на събитията: ако не се появи по-знатен жених, ще даде момата на Кльонг Аресьон.

Ерлен вече бе отклонил много добро предложение за дъщеря си и хората дълго одумваха високомерието и неблагоразумието му.

Отхвърленият кандидат за ръката на Маргрет — Сигмюн Финсьон, внук на барон Сигват от „Лайрхуле“ — не беше богаташ, защото фин Сигватсьон имаше единайсет живи деца. Не беше и млад, горе–долу на възрастта на Ерлен, но се отличаваше със завидно обществено положение и остър ум. Преди женитбата си с Кристин Лаврансдатер Ерлен уреди дъщеря му да получи доста земи, а през годините я отрупваше с всевъзможни накити и скъпоценности. Така зестрата й осигуряваше доста охолен живот като съпруга на Сигмюн. Ерлен ликуваше, задето знатен мъж поиска за жена заченатата му в прелюбодеяние дъщеря, но когато доведе у дома бъдещия жених на Маргрет, девойката отказа да се омъжи за него, защото на единия клепач имал няколко брадавици и те предизвиквали у нея непреодолима погнуса. Ерлен се съобрази с желанието и. Сигмюн се ядоса и го обвини в нарушаване на дадена дума, но Ерлен кипна и му припомни, че всичките им договорки са направени при условие девойката да склони. Ерлен нямал намерение да принуждава дъщеря си да се омъжи за човек, който не й е по сърце. Кристин се съгласи с него. Не бива да насилват момичето. Кристин обаче посъветва Ерлен да поговори сериозно с дъщеря си и да я накара да проумее колко подходящ жених е Сигмюн Финсьон. Маргрет едва ли щяла да получи по-добро предложение, имайки предвид как е родена. Тогава Ерлен се разгневи на съпругата си, задето се осмелява да му напомни подобно нещо.

Симон научи всички тези подробности в „Ранхайм“. Тамошните хора предвиждаха неблагоприятна развръзка; Ерлен бил действително влиятелен мъж, а дъщеря му се славела с хубостта си, но дългогодишните стремежи на баща й да я превърне в разглезена госпожица и да подхранва своенравието и високомерието й нямало да доведат до нищо добро.

След края на Фростенския тинг Ерлен се прибра в „Хюсабю“ заедно със съпругата си, децата и Симон Андресьон, който водеше племенника си Явал Явалсьон със себе си. Симон се опасяваше, че срещата на сестра му Сигрид с детето й, която тя очакваше с неописуемо нетърпение, няма да оправдае очакванията на майката. Сигрид живееше добре в „Крюке“ с мъжа си. Двамата имаха три прекрасни деца, а добродушен мъж като Гайрмюн се срещаше много рядко. Всъщност той помоли шурея си да доведе Явал на юг, та майката да види първородното си чедо, което не й излизаше от ума. Но бабата и дядото на Явал го бяха разглезили. Старците обичаха детето по полуда и не му отказваха нищо. Угаждаха на всичките му прищевки, а в „Крюке“ семейството живееше по-различно в сравнение с „Ранхайм“. Едва ли Гайрмюн щеше да се зарадва, когато роденото от жена му момче по време на леконравния й момински живот, дойде на гости и се държи като принц. Явал водеше със себе си слуга — възрастен мъж, комуто даваше заповеди, а клетият старец не смееше да се оплаче от упражнявания тормоз. Но с идването на Явал за синовете на Ерлен настана истински празник. Ерлен не искаше синовете му да отстъпват по нищо на внука на Арне Явалсьон. Нокве и Бьоргюлф получаваха от баща си всичко, което имаше гостът.

Ерлен започна да се грижи по-старателно за двамата си по-големи синове; Нокве и Бьоргюлф вече можеха да пътуват с него. Симон забеляза, че Кристин не се радва особено на промяната в поведението на бащата. Майката се боеше от лошото влияние на Ерлен и слугите му върху момчетата. Най-често съпрузите си разменяха остри забележки заради децата и макар да не избухваха свади, на Симон му се струваше, че разправиите минават границите на приличието, и то най-вече по вина на Кристин. Ерлен кипваше бързо, но в думите на съпругата му прозираше дълбоко спотаено и непреодолимо озлобление срещу него. Веднъж Кристин се оплака от Нокве: сторил някаква беля. Бащата обеща да проведе сериозен разговор със сина си, ала Кристин продължи да му натяква и Ерлен й кресна ядосано, че няма намерение да бие порасналия си син заради прищевките на слугите.

— Прав си. Вече е късно да го понатупаш. Ако го беше правил, когато Нокве беше малък, сега щеше да те слуша. Тогава обаче ти нехаеше какво става със сина ти.

— Напротив. Просто ми се струваше по-нормално да ходи по петите ти. Не е мъжка работа да биеш сополиво хлапе, дето още има мляко по устата.

— Миналата седмица беше на друго мнение — язвително отвърна огорчената Кристин.

Ерлен замълча. Стана и излезе от стаята. Симон прецени постъпката на Кристин като доста неподходяща. Тя намекваше за скорошна случка. Предишната седмица Ерлен и Симон се прибираха в имението на конете си и малкият Лавранс изтича пред тях с дървен меч в ръка. Тичайки покрай коня на баща си, момчето удари жребеца с меча по крака. Добичето се вдигна на задните си крака, а детето се озова под него. Ерлен отстъпи назад и блъсна коня настрани. Хвърли брадвата на Симон и вдигна малкия на ръце, изгубил ума и дума от уплаха. Но когато видя, че детето се е отървало напълно невредимо, го преметна на лявата си ръка, грабна дървения меч и започна да налага Лавранс по голото дупе: на малкия още не му обуваха панталони. Обзет от силната емоция, Ерлен не съзнаваше с каква сила удря. Дупето на малкия стана синьо-зелено. После цял ден се мъчи да се сдобри със сина си, но Лавранс се цупеше, ходеше непрекъснато след майка си и замахваше заканително срещу баща си, сякаш да го удари. Вечерта сложиха Лавранс да спи в съпружеското им легло — малкият още бозаеше от майка си — и Ерлен остана да бди над детето цяла вечер. От време на време докосваше спящото момче и се вглеждаше в личицето му. Ерлен сподели на Симон, че от синовете си обича най-много Лавранс.

Ерлен пое към летните тингове, а Симон тръгна към дома си. Препускаше стремглаво на юг, към долината на река Гаула; под копитата на коня му хвърчаха искри. Само когато се изкачваха по стръмнини, забавяха малко ход. Слугите го попитаха защо иска да вземе за два дни разстояние, което се изминава за три. Симон се засмя:

— Защото ми домъчня за „Формо“.

След дълго отсъствие винаги му домиляваше за дома. Симон обичаше родния си край и дойдеше ли време да се прибира, препускаше с радост към имението си. Но като че ли за пръв път копнееше толкова силно по долината, по „Формо“ и малките си дъщери. Жадуваше и за Рамборг. Струваше му се необяснимо защо се чувства така, но преживяванията в „Хюсабю“ го потиснаха и сякаш вече бе изпитал на собствен гръб безпокойството на животните пред приближаващата се буря.

2.

Цяло лято Кристин чуваше в ума си разказа на Симон как е починала майка й.

Рагнфрид Иваршдатер си отишла от този свят съвсем сама. До нея нямало никого, когато издъхнала, освен една слугиня, но тя спяла. Кристин не намираше за успокоителни уверенията на Симон, че Рагнфрид е посрещнала смъртта си подготвена. Сякаш посредством Божията намеса няколко дни преди кочината си майка й почувствала силна потребност да вкуси тялото на Спасителя, изповядала се и получила опрощение от манастирския йеромонах, който бил неин духовен пастир. Рагнфрид не преживяла мъки преди смъртта си. Симон видял тленните й останки. Представлявали смайваща гледка. След сетното си дихание Рагнфрид се разхубавила. Близо шейсетгодишна, лицето й отдавна беше осеяно с бръчки, но Симон я описа като напълно преобразена, подмладена, с гладка кожа. Приличала му почти на млада жена. Погребали я до мъжа й. Там се намираха и тленните останки на Юлвхил Лаврансдатер, донесени малко след смъртта на баща й. Над гробовете поставили голям каменен къс, разделен надве от красиво издялан кръст, а на лентата, опасваща камъка, изписали дълго стихотворение на латински, съчинено от приора на манастира. Симон обаче не помнеше надписа, защото не разбираше езика.

В имението, където живеели възрастни хора, поверили здравето си на обителта, Рагнфрид разполагала с отделна къща на два етажа с всекидневна и красива спалня. Живеела там сама заедно с бедна селянка, която работела при братята монаси. Срещу скромно възнаграждение помагала на по-заможните жени — мирянки. През последното полугодие обаче по-скоро Рагнфрид прислужвала на селянката на име Тургюна, защото клетата жена била немощна. Рагнфрид се грижела за нея с похвално усърдие и любов.

През последната вечер от живота си Рагнфрид останала в манастира до вечерня, а после се отбила в готварницата на имението, за да сготви супа за Тургюна. Изразила пред другите жени надежда селянката да оздравее, та да отидат на сутрешна служба. Тогава за последно хората видели вдовицата от „Йорун“ жива. Двете с Тургюна не се появили на утринното богослужение. Не се явили и в първия час. Неколцина монаси обърнали внимание, че Рагнфрид я няма и на дневната литургия. Тогава всички започнали да се питат какво става с нея. Никога не се било случвало тя да пропусне три поредни служби в денонощие. Изпратили хора в града да проверят дали вдовицата на Лавранс Бьоргюлфсьон не е болна. Пратениците се качили в спалнята и намерили супника непобутнат върху масата. Обърната към стената, Тургюна спяла сладък сън, а Рагнфрид Иваршдатер лежала бездиханна в долния край на леглото със скръстени на гърдите ръце, а тялото й било почти изстинало. Симон и Рамборг присъствали на погребението й. Симон го описа като прекрасен ритуал.

Понеже броят на слугите в „Хюсабю“ постоянно растеше, а и челядта на Кристин и Ерлен се увеличаваше, стопанката не смогваше да участва във всички домакински дейности. Наложи се да си наеме помощница и най-често шиеше, седнала в голямото помещение, защото непрекъснато някой имаше нужда от нови дрехи: Ерлен, Маргрет, ратаите.

Последно видя майка си, когато Рагнфрид яздеше след ковчега на мъжа си в онзи светъл пролетен ден, а самата тя стоеше в ливадата пред „Йорун“ и гледаше как траурната процесия се точи на върволица през зеления килим от зимна ръж под отвесните скали.

Иглата танцуваше между пръстите на Кристин, а тя мислеше за родителите си и за дома си в „Йорун“. Всичко се превърна в спомен и тя започна да осъзнава много неща, които не бе забелязвала в ежедневието си, докато живееше при Лавранс и Рагнфрид. Тогава не оценяваше по достойнство нежността и закрилата на баща си и постоянното безмълвно старание и усърдие на мълчаливата си покрусена майка. Кристин се замисли за децата си. Обичаше ги повече от зеницата на окото си и те не излизаха нито за миг от ума й. Независимо че в момента повече я терзаеха други мисли, Кристин обичаше децата си с безусловната любов на майка. Докато живееше при родителите си, тя никога не се бе съмнявала, че цялото им съществуване, всичките им усилия и дела са подчинени на благото на децата им. Сега обаче проумяваше какви бурни реки от мъка и щастие са текли между Лавранс и Рагнфрид, оженени по волята на родителите си, а не по свое желание. Все пак се колебаеше в предположенията си, защото и двамата напуснаха живота й почти едновременно. Кристин осъзнаваше, че животът на двамата съпрузи не се е изчерпвал само с любовта към децата. И въпреки това тяхната родителска обич беше силна, всеобхватна и бездънна, а нейният ответ на чувствата им — вял, нехаен и себичен дори през детството й, когато двамата й родители представляваха за нея целия свят. Във въображението й изплува картина: тя стои в далечината, съвсем малка заради многото време и голямото разстояние, които я отделят от Лавранс и Рагнфрид. Те се намират в лека сянка, но се извисяват високо над нея. Така ги виждаше в детството си. Усмихват й се като едно време. Сега Кристин от опит знаеше как се усмихва човек, когато при него дойде дете и пропъди тежките, нерадостни мисли.

— Реших да не насилвам нещата, а да изчакам да станеш майка. Тогава ще ме разбереш, мислех си аз.

Кристин си спомни тези думи на Рагнфрид. С мъка в сърцето си даде сметка, че и сега, след като роди шест деца, продължаваше да не я разбира. Но поне започна да се досеща колко неща все още са й непонятни.

През есента почина архиепископ Айлив. Приблизително по същото време крал Магнюс разпореди промяна на условията за някои от управителите си. Ерлен Никулаусьон не беше сред тях. Миналото лято — тогава кралят още не бе обявен за способен да изпълнява задълженията си — той ходи в Бьоргвин. Там му връчиха документи, удостоверяващи правомощията му над една четвърт от постъпленията от плащания за отмяна на наложени наказания, от глоби за нарушаване на кралските декрети и от конфискуваните земи и стоки. Заради проявената щедрост към Ерлен в края на регентството този факт стана предмет на много обсъждания. Ерлен притежаваше много земи в областта и по време на обиколките си най-често отсядаше в свои имоти, а не задължаваше селяните да го подслоняват и хранят. Той бе натрупал вече значителни доходи. Живееше охолно, но не вземаше големи аренди. Освен постоянно назначените слуги в имението си на служба в „Хюсабю“ държеше още дванайсет въоръжени мъже. Те яздеха най-хубавите коне и разполагаха с превъзходно въоръжение. А когато господарят обикаляше из областта си, хората му живееха на негови разноски.

По време на посещението на лагман Харал и кралския управител в долината на река Гаула в „Хюсабю“ отвориха дума за това. Ерлен се оправда, че мнозина от тези мъже са го подкрепяли, когато бил на север:

— Тогава споделяхме еднаква съдба, ядяхме суха риба и пиехме горчива бира. Сега тези мъже, на които осигурявам храна и дрехи, знаят с каква радост им давам бял хляб и хубаво пиво, а ако ги пратя да вървят по дяволите, когато се разгневя, дори тогава няма да ги изоставя.

Юлв Халдуршон, вече предводител на оръжейната му свита, потвърди пред Кристин думите на Ерлен. Хората му го обичали и той спечелил уважението и предаността им.

— Сама знаеш, Кристин: не може да се разчита на приказките на Ерлен, но поне действията му са доста показателни.

Впрочем плъзнаха слухове, че освен приближените от областта си Ерлен разполагал и с други верни хора из околността, дори извън долината на Оркла, които обвързал с клетва върху дръжката на меча си. Не след дълго пристигна писмо от краля по този въпрос, но Ерлен отговори, че тези мъже били част от екипажа на кораба му и му се врекли във вярност през първата пролет на службата си при него. Възложиха му на следващия тинг, организиран с цел Ерлен да оповести присъди и предприети от лагтинга мерки, да привика мъжете от външните области, като поеме разходите по пътуването им, и да ги освободи от клетвата им. И действително Ерлен привика неколцина свои стари гребци от околността на Мьоре, но така и не ги освободи от дадената дума. Повече никой не отвори дума за това и през есента хората престанаха да се интересуват от случая.

В края на есента Ерлен пое на юг и на Коледа пристигна в Осло при крал Магнюс. Стопанинът на „Хюсабю“ се ядоса, задето съпругата му не събра смелост да го придружи по време на тежкото пътуване при зимни условия и реши да си остане вкъщи.

Ерлен се прибра у дома три седмици след Коледа и донесе прекрасни подаръци на жена си и децата. За Кристин бе купил сребърно звънче, с което да вика прислужниците си, а Маргрет се сдоби с пафти от чисто злато, защото скъпоценност от такъв благороден метал липсваше в ковчежето й, преливащо от сребърни накити и позлатени украшения. Когато обаче двете жени отидоха да приберат даровете в сандъците си, нещо се закачи и увисна на ръкава на Маргрет. Момичето трескаво закри накита с ръка и понечи да се оправдае пред мащехата си:

— Остана ми от мама и татко не искаше да го видиш…

По лицето на Кристин плъзна гъста червенина. Сърцето й заблъска изплашено в гърдите, но прецени, че е наложително да поговори с девойката и да я предупреди.

След кратко мълчание Кристин подхвана тихо и колебливо:

— Прилича ми на златната катарама, която госпожа Хелга от „Гимсар“ носеше на празненства.

— Е, нима всички златни накити не си приличат? — отвърна лаконично девойката.

Кристин заключи сандъка си, но продължи да държи ръце върху него, за да не забележи Маргрет колко треперят.

— Маргрет — меко и нежно се обърна тя към девойката, но млъкна, за да събере цялата смелост, на която е способна. — Дъще, години наред се разкайвах за греховете си. Не успях да се зарадвам на нищо от сърце, въпреки че моят баща великодушно ми прости за всичко, което му сторих. Знаеш колко тежко прегреших спрямо родителите си заради баща ти. Но колкото повече опит трупам, толкова повече ми тежи споменът, че им се отблагодарих за добрината с неволи. Маргрет, баща ти винаги се е държал добре с теб.

— Не се бой, майко — отвърна момичето. — Не съм ти родна дъщеря, а и няма защо да се страхуваш, че като теб ще опетня моминската си риза…

Кристин погледна заварената си дъщеря с пламнало от гняв лице. Стисна силно кръста на ланеца си, за да преглътне обидата и да не избълва думите, които й бяха на езика.

Още същата вечер след вечерня Кристин сподели на отец Айлив за разговора си с Маргрет. Опитваше се да разбере от лицето на свещеника дали действително се е случило нещастие. Спомни си блудната си младост и непроницаемото изражение на отец Айрик, докато той пазеше от доверчивите й родители греховната й тайна, заключена в гърдите му, а Кристин онемяваше от ужас, докато слушаше предупрежденията и заканите му. Спомни си и как показа на майка си подаръците на Ерлен от Осло, но след като стана негова законна годеница. Майка й запази спокойното си изражение, докато вземаше подаръците един по един, за да ги разгледа. Похвали ги и ги остави.

Кристин се чувстваше изплашена до смърт и отчаяна и не изпускаше Маргрет от очи. Ерлен забелязваше, че нещо тревожи съпругата му, и една вечер, след като си легнаха, я попита бременна ли е.

Кристин помълча и отвърна утвърдително. Ерлен я притегли нежно в прегръдките си и престана да я разпитва. Тя не посмя да му признае какво я мъчи в действителност. Ерлен й прошепна колко се надява да му роди дъщеря, ала Кристин не събра сили да реагира, вцепенена от страх при мисълта, че съвсем скоро Ерлен ще разбере какво щастие носят дъщерите на бащите си.

Няколко дни по-късно хората в „Хюсабю“ си легнаха доста пийнали и преяли преди предстоящите пости. Потънаха в дълбок сън. През нощта малкият Лавранс се събуди в леглото на родителите си и започна да плаче в полусън, търсейки майчината гръд. Кристин обаче се мъчеше вече да го отбие. Детето продължи да плаче, Ерлен се събуди, изсумтя сърдито и му даде мляко от чашата пред леглото. После го сложи да спи от другата си страна.

Кристин се унесе, но изведнъж усети как Ерлен отново се надигна от леглото. Все още сънена, го попита какво има. С неузнаваем глас той й прошепна да пази тишина, а после безшумно стана от постелята. Наметна си дреха. Кристин се подпря на лакът, но той я накара да легне и откачи меча си от куката над главата й.

Ерлен се движеше тихо като рис, ала Кристин разбра, че мъжът й се отправи по стълбите към спалнята на Маргрет над преддверието.

За миг стопанката притихна, омаломощена от тревожен страх. После се надигна, намери опипом долната си риза и роклята си в мрака и затърси обувките си по пода пред леглото.

От горния етаж се разнесе пронизителен женски писък. Прокънтя над цялото имение. Ерлен извика нещо. Кристин чу дрънченето на удрящи се един о друг мечове и трополене. После оръжията паднаха на пода, а Маргрет започна да крещи от ужас.

Кристин коленичи до огнището, свита на кравай, разбута жаравата с голи ръце и духна на въглените. Взе една запалена главня и я вдигна с разтреперани ръце. В тъмнината зърна как Ерлен направо скочи от спалнята на Маргрет, сякаш забравил, че има стълба. С оголен меч в ръка мъжът й се втурна през входната врата.

Момчетата започнаха да надничат от леглата си в мрака. Кристин се приближи до северното легло, където спяха двамата й големи синове, и им каза да си легнат и да затворят вратата. Ивар и Скюле също се надигнаха от пейката и замигаха изплашено и объркано срещу светлината. Майката ги накара да се мушнат в съпружеското легло и затвори вратата пред леглото. После запали свещ и излезе на двора.

Валеше дъжд. За миг, докато пламъкът на свещта се отразяваше в лъскавата поледица, Кристин забеляза колко народ се е струпал пред вратата на съседната постройка — къщата, където спяха слугите на Ерлен. После свещта угасна и за кратко се възцари пълен мрак, разпръснат от светилника на Юлв Халдуршон, който се зададе от къщата.

Юлв се надвеси над човешкото тяло, свито на топка върху неравния лед. Кристин коленичи и обърна лицето на мъжа към себе си. Оказа се младият Хокон от „Гимсар“. Намираше се в несвяст или вече беше мъртъв. Ръцете на Кристин се изпоцапаха с кръв. Двамата с Юлв сложиха Хокон да легне по гръб. Дясната му ръка бе отрязана до китката и от раната шуртеше кръв.

Стопанката погледна инстинктивно към плющящата под напора на вятъра капандура на втория етаж, където спеше Маргрет. Не се виждаше човек, но вероятно заради тъмнината.

Кристин коленичи в локвата и стисна китката на Хокон с всичка сила, за да спре кръвта. Забеляза, че са я наобиколили слугите на Ерлен, облечени кой с каквото бе намерил в бързината. После видя и пепелявото, изкривено от болка лице на Ерлен. Той избърса окървавения си меч с края на туниката си. Отдолу беше гол и крачеше бос.

— Някой да ми донесе превръзка! Бьорн, тичай да събудиш отец Айлив! Ще занесем Хокон в дома на свещеника.

Кристин грабна кожения ремък, който й подаде един слуга, и го стегна около ръката на Хокон. Ерлен се обади със суров и разгневен глас:

— Никой да не пипа ранения! Да сърба, каквото си е надробил!

— Мъжо, нали разбираш, че това е невъзможно — спокойно възрази Кристин, макар да се задушаваше от силните удари на сърцето си.

Ерлен удари меча си в земята.

— Да, нали не е твоя плът и кръв. Вече ми стана пределно ясно през всичките тези години.

Кристин се изправи.

— И въпреки това искам да потулим срама й, ако се намери начин — тихо отвърна тя. — Момчета — обърна се тя към наобиколилите ги слуги, — зная с каква преданост служите на господаря си. Сигурна съм, че няма да отворите дума за случилото се, преди той да ви обясни как се е стигнало до разправията с Хокон.

Мъжете обещаха да мълчат. Един от тях отиде дори по-далеч: събудил се от виковете на насилена жена, после някой скочил върху покрива на къщата им, но се подхлъзнал и се свлякъл на земята. Кристин го помоли да не разпространява историята си.

Отец Айлив дотича в двора. Ерлен се обърна и влезе вкъщи. Съпругата му се втурна с намерението да го догони. Ерлен тичаше по стълбите към горния етаж. Кристин хвана ръцете му.

— Ерлен, какво ще правиш с момичето? — попита задъхано тя, вторачена в обезумялото му лице.

Той мълчаливо се опита да я отблъсне, но тя не го пусна.

— Почакай, Ерлен, почакай! Става дума за детето ти! Няма как да си сигурен: мъжът беше облечен — отчаяно се помъчи да го разубеди тя.

Ерлен нададе оглушителен вик, пребледнял от ужас като мъртвец. Отговори й с груби думи и с глас, променен до неузнаваемост от непоносимата болка.

Кристин се бореше безмълвно с побеснелия мъж, който ръмжеше и скърцаше със зъби. Накрая все пак улови погледа му в полумрака.

— Ерлен, нека аз да вляза първо при нея. Не съм забравила деня, когато бях в същото положение като Маргрет.

Той я пусна и се облегна върху външната стена на малката стая, разтреперан като агонизиращо животно. Кристин запали свещ и тръгна по стълбите към спалнята на девойката.

Най-напред пламъкът освети меч върху пода, захвърлен недалеч от леглото, и отсечената ръка. Кристин свали кърпата от главата си и я хвърли върху следите от двубоя. Едва сега забеляза, че в бързината се е показала пред мъжете с небрежно наметната кърпа върху разпуснатата си коса.

Маргрет се беше свила в горната част на леглото, върху възглавниците, и гледаше свещта в ръцете на Кристин с широко отворени, обезумели от страх очи. Девойката придържаше чаршафите до гърдите си, но под златистите й къдрици се белееха голите й рамене. Стаята беше изпоцапана с кръв.

Заради огромното напрежение Кристин избухна в сълзи. Разтърси я гледката на красивото момиче и очите й, изпълнени с ужас.

— Майко, какво ще ми стори татко? — изкрещя Маргрет.

Кристин беше безсилна да заповядва на чувствата си.

Въпреки дълбокото съчувствие към девойката сърцето й се вледени в гърдите. Маргрет изобщо не попита какво е станало с Хокон. За миг си представи Ерлен, проснат на земята, баща й — надвесен над него с окървавен меч, а самата тя… Маргрет дори не бе помръднала от мястото си, за да разбере какво се е случило с любимия й. Девойката се хвърли в обятията й, разтърсвана от ридания и обезумяла от страх, но Кристин не успя да потисне пробудилото се презрение към дъщерята на Елине. Мащехата седна на леглото и се помъчи да успокои момичето.

След малко Ерлен се показа на стълбите, вече облечен. Маргрет нададе вик и се скри в прегръдката на Кристин. Стопанката вдигна очи към съпруга си. Изглеждаше й по-спокоен, но с пребледняло, променено до неузнаваемост лице. За пръв път външността на Ерлен отговаряше на възрастта му.

Той подхвана с равен глас:

— Кристин, слез долу и ме остави да поговоря насаме с дъщеря си.

Съпругата му се подчини. Внимателно се освободи от прегръдката на момичето, зави я до брадичката и излезе от стаята.

Облече си дрехите за през деня — тази нощ едва ли някой в „Хюсабю“ щеше да мигне повече — и се зае да успокоява изплашените деца и слугини.

На следващата сутрин валеше сняг. Слугинята на Маргрет си събра вещите в торба, метна я на гръб и напусна имението, обляна в сълзи. Стопанинът я изпъди с ругатни. Заслужавала да я одерат жива, задето предала така доверието на господарката си.

После Ерлен разпита останалите слуги. Доловили ли са нещо нередно, откакто през есента Ингелайв, прислужницата на Маргрет, се преместила да спи при тях и оставила господарката си сама в спалнята? А кучетата в къщата им усетили ли са да идва някой? Всички слуги отговориха отрицателно, както се очакваше.

Накрая Ерлен повика съпругата си да поговорят насаме. Капнала от умора, Кристин изслуша тирадата му със свито от болка сърце и се помъчи да отвръща на несправедливите му обвинения кротко и внимателно. Не отрече съмненията си, но умишлено не спомена, че е премълчавала опасенията си, защото Ерлен и Маргрет неизменно са посрещали всичките й предупреждения и съвети с пренебрежение.

— Кълна се в Бог и в Пречистата Дева: нито съм знаела, нито съм подозирала за посещенията на този мъж в спалнята на Маргрет.

— Как ли пък не! — избухна подигравателно Ерлен. — И сам Всемогъщият Бог на небето вижда как през целия ни съвместен живот ми натякваше какво съм ти сторил, макар че и двамата го искахме еднакво силно. И не аз, а баща ти допринесе за неволите ни, като отказа да приеме предложението ми. Още от самото начало исках да поправя греха си и да те направя моя жена. Нима не се досети какво става, когато видя златото от „Гимсар“? — той стисна ръката й и я вдигна, а двата пръстена, които й подари в Гердарюд, проблеснаха на светлината. — Не си свалила тези пръстени от ръката си нито за ден, откакто ми отдаде честта си…

Кристин се чувстваше отмаляла до припадък.

— Ерлен, чудя се наистина ли си спомняш деня, когато завоюва честта ми…

Мъжът се хвана за главата, хвърли се върху пейката и започна да се гърчи от болка. Кристин седна на разстояние от него. Разбираше колко по-трудно му е да понесе злощастната си участ, защото той бе причинил другиму същото, което сега Хокон му причини. Поначало Ерлен не обичаше да поема вината за прегрешенията си и сега нямаше сили да се нагърби с отговорността за обезчестената си дъщеря. Единственият човек, на когото можеше да прехвърли вината, беше Кристин. Но тя не му се ядоса. Надделяха тревогата и страхът от предстоящите събития.

Кристин се отби да нагледа как е Маргрет. Момичето лежеше напълно неподвижно, пребледняло като платно и с вторачен в нищото поглед; не попита какво се е случило с Хокон. Кристин не можеше да прецени дали девойката не смее да отвори дума за него, или просто мисълта за сполетялата я участ е притъпила тревогата за любимия й.

След обяд Кристин видя Ерлен и Кльонг да вървят през натрупалия на двора сняг. Отправиха се към рицарската къща. След малко Ерлен се върна сам. Влезе в стаята, мина покрай нея, но тя вдигна очи само за миг, без да поглежда към ъгъла, където се спотаи мъжът й. Все пак забеляза колко съсипан изглежда Ерлен.

По-късно се отби да вземе нещо от хамбара. Ивар и Скюле дотичаха да й обадят, че тази вечер Кльонг си тръгвал от „Хюсабю“. Момчетата бяха тъжни, защото в негово лице виждаха добър другар. Събирал си багажа и довечера щял да пътува към Биргси.

Кристин се досети какво се е случило. Ерлен е предложил на дякона дъщеря си, но Кльонг е отказал да се ожени за прелъстената девойка. Само при мисълта как се е почувствал Ерлен по време на разговора на Кристин й прилоша и тя дори не посмя да си представи унижението му.

На следващия ден пристигна вест от дома на свещеника. Хокон Айндридесьон искал да поговори с Ерлен. Стопанинът на „Хюсабю“ поръча да му предадат, че двамата няма какво повече да си кажат. По думите на отец Айлив дори и да оживеел, младият мъж щял да остане сакат за цял живот. Освен дето изгубил дясната си китка, при падането от покрива на слугинската къща получил тежки наранявания на гръбнака и таза. Въпреки тревожното си състояние пожелал да се прибере у дома си и свещеникът обещал да намери шейна. Хокон се разкайвал дълбоко за стореното и твърдял, че бащата на Маргрет имал пълно право да го убие, независимо какво постановява законът по този въпрос, но молел всички да се постараят според силите си да потулят позорната случка, та неговото прегрешение и срамът на Маргрет да не станат всеобщо достояние. След обяд го изнесоха в шейната, наета от отец Айлив, а самият свещеник яхна коня, за да го заведе в долината на река Гаула.

На следващия ден се падаше Пепелна сряда32 и хората от „Хюсабю“ се канеха да отидат до църквата във Виняр. Но още по вечерня Кристин убеди клисаря да й отключи църквата в имението.

Все още усещаше как пепелта се посипва върху главата й, когато коленичи до гроба на заверения си син и му прочете заупокойни молитви.

От момчето под камъка сигурно бяха останаха само кости, косми и част от дрехите, с които го погребаха. Кристин видя със собствените си очи останките на сестра си, когато ги изровиха, за да ги пренесат при тялото на баща й в Хамар. Прах и пепел. Кристин се сети за красивото лице на баща си, за големите очи на майка си, за набръчканата й кожа и за запазената й снага, която за разлика от преждевременно остарялото й лице бе съхранила лекотата и пъргавината си. Близките й лежаха под камък и телата им се разлагаха тъй както се разпадат запустелите къщи. Пред очите й се заизнизваха картини: на обгорелите останки от църквата в „Йорун“, на имението в долината Сил, край което минаваха на път към Воге. Тамошните къщи пустееха и тънеха в разруха. Селяните, обработващи земята наоколо, не смееха да припарят до съборетините след залез-слънце. Кристин мислеше за скъпите на сърцето й покойници, за лицата, гласовете, усмивките, навиците и поведението им. Сега, когато си бяха отишли от този свят, образите им я натъжаваха безгранично. Все едно потъваше в спомени за родния си дом с ясното съзнание, че в този миг там няма никой и прогнилите греди се свличат в тревата.

Седнала върху пейката в пустата църква, Кристин вдишваше уханието на стар, студен тамян. Ароматът й навяваше мисли за смъртта и за разпада на преходните неща от живота. Не намираше сили да извиси душата си към представата за онази страна, където се намираха нейните близки. Земната доброта, любов и вярност неизменно отиваха там, за да пребъдат. Всеки ден, когато се молеше за успокоението на душите им, й се струваше необяснимо защо тя отправя молитви за хора, които още по време на земния си път са постигнали вътрешна хармония, непостижима за нея. Според отец Айлив молитвите за починалите винаги имали благотворно влияние. Дори и близките на богомолеца вече да са намерили спокойствие за душите си при Всевишния, молитвата смекчавала неговите терзания.

Но на нея молитвите не й носеха успокоение. Струваше й се, че когато изнуреното й тяло най-сетне започне да гние под някой камък, неспокойната й душа ще витае наоколо, както призраците на покойните стопани обитават порутените къщи на пустеещите имения. Грехът продължаваше да живее в душата й подобно жилавите корени на плевел, плъзнал пипала в плодородната почва. Буренът е престанал да цъфти, да пламти и да ухае, но живее в пръстта, блед и силен. Въпреки цялата нежност към Ерлен, надигнала се в сърцето й, докато го гледаше как страда, Кристин се оказа неспособна да заглуши пропития с огорчение и обида глас, който питаше: как може да разговаряш така с мен, нима забрави дните, когато ти се доверих и ти отдадох честта си и бях най-любимият ти човек? Съзнаваше, че докато този глас продължава да задава въпроси, тя ще се обръща към мъжа си, все едно самата тя е забравила за всичко това.

В мислите си се просна ничком пред мощехранителницата на свети Улав, посегна към изгнилите мощи от ръцете на брат Едвин в църквата в планината Ватс. Сключи молитвено ръце около двата реликвария: единия с остатъци от савана на мъртва жена, а другия с костите на непознат мъченик. Търсейки закрила, Кристин стисна мощите, съхранили частица от душевната сила на покойниците въпреки тленността и разложението, както покритите с ръжда мечове на някогашни воини, намерени в земята, запазват магическата си сила.

На следващия ден Ерлен пое към града заедно с Юлв и още един слуга. Нямаше го по време на целите пости, но Юлв се прибра да вземе свитата му. Мъжете се отправиха към тинга в долината на река Оркла, където щяха да се срещнат с Ерлен.

Юлв съобщи на Кристин, че Ерлен договорил с Тидекен Паус, немецът — златар в Нидарус, Маргрет да се омъжи за сина му Герлак след Великден.

Ерлен се прибра за празника. Беше си възвърнал душевното равновесие, но дали защото вече не беше много млад, или заради жестокото унижение, на което бе подложен, този път Кристин не очакваше Ерлен да преодолее случилото се с някогашната лекота. Маргрет прие новината за женитбата си равнодушно.

Една вечер двамата съпрузи останаха сами и Ерлен сподели:

— Ако Маргрет беше законно родена или поне майка й да не беше омъжена, нямаше да я дам на чужденец, дори и да беше прегрешила. Щях да защитя и нея, и избраника й и да им осигуря убежище. Но за беда произходът й не ми го позволява. Само законен съпруг би могъл да брани името й.

Докато Кристин приготвяше чеиза преди заминаването на заварената си дъщеря, Ерлен й каза:

— Май не си достатъчно здрава, за да пътуваш с нас?

— Ако искаш, ще дойда — отвърна тя.

— И защо да искам? Та ти никога не си се държала като майка, защо сега да го правиш? А и няма да вдигаме пищна сватба. Пък и госпожа Гюна от „Росвол“ и снаха й обещаха да дойдат в името на роднинската ни връзка.

И Кристин остана в „Хюсабю“, докато Ерлен Никулаусьон даваше дъщеря си за жена на Герлак Тидекенсьон.

3.

През лятото, преди Еньовден, Гюнюлф Никулаусьон се върна в манастира си. Ерлен се намираше в града заради Фростенския тинг. Изпрати вест на съпругата си, че Гюнюлф се е прибрал, и я попита ще намери ли сили да дойде да види девера си. Кристин не се чувстваше здрава, но въпреки това се реши да пътува. Ерлен я предупреди за съсипаното здраве на брат си. Начинанията на братята проповедници в Мункефиур не се увенчали с особен успех. Така и не успели да осветят църквата, която построили, защото архиепископът не се наемал да пътува на север в тези размирни времена. Налагало се непрекъснато да четат молитви до подвижен олтар. Накрая свършили хляба, виното, свещите и елея, необходими за богослуженията. Брат Гюнюлф и брат Аслак потеглили към Вълчия остров, за да донесат нужните провизии, но лапландците им направили магия и лодката се обърнала. Наложило се да прекарат три дни на малък скалист остров и се поболели. Не след дълго брат Аслак се споминал. По време на Великденските пости монасите във фиорда се разболели от скорбут, защото нямали нито пшенична храна, нито подправки за сухата риба. Епископ Хокон от Берген и магистър Арне, който оглавявал катедралния капитул в Нидарус, докато господин Пол чакал папската курия да го ръкоположи за епископ, разпоредил на оцелелите монаси да се приберат в манастирите си, а свещениците да поемат временно грижите за паството на Мункефиур.

Кристин очакваше Гюнюлф Никулаусьон да е остарял и въпреки това се ужаси от гледката. Още в деня след пристигането си тя отиде с Ерлен в манастира. Заведоха ги в приемната за посетители. Монахът влезе, превит одве. Венецът от коса, обрамчваща черепа му, бе побелял, а дълбоки бръчки набраздяваха тъмнокафявата кожа под хлътналите му очи. Оловносиви петна покриваха някога гладкото му бяло лице. Когато извади ръката си изпод расото и я протегна към Кристин, тя забеляза, че петната са се разпространили и там. Устните на Гюнюлф се разтегнаха в усмивка и откриха оределите му зъби.

Седнаха да поговорят, но Гюнюлф сякаш беше забравил да общува с хора. Призна го сам, преди гостите да си тръгнат, и отбеляза:

— Но ти, Ерлен, си все същият. Изобщо не си остарял.

Кристин съзнаваше колко плачевно изглежда самата тя. А Ерлен наистина блестеше с високата си стройна фигура, смуглата кожа и хубавите си дрехи. И все пак на Кристин той й се струваше по-различен. Учуди се, че Гюнюлф, който открай време се отличаваше с проницателност, не забеляза настъпилата промяна.

В края на лятото Кристин се качи заедно с госпожа Гюна от „Росвол“ в таванската стая, където държаха дрехите. Гостенката дойде в „Хюсабю“, за да помага на Кристин да роди седмото си дете. Двете жени чуха как Нокве и Бьоргюлф пеят песен с грубо и неприлично съдържание на двора, докато точат ножовете си. Момчетата грачеха колкото им глас държи.

Майката кипна, слезе при момчетата и им се скара много остро. Попита ги от кого са научили песента. В къщата на слугите ли са я чули? Кой мъж би изрекъл такива думи пред деца? Момчетата мълчаха упорито. Скюле се появи под стълбите и каза на майка си да не им прави забележка, защото научили песента от баща си.

Намеси се и Гюна:

— Нямате ли страх от Бога, та пеете такива цинизми и тревожите майка си? Нищо не се знае. Може тази вечер да заспите и утре да се събудите сирачета!

Кристин влезе мълчаливо в къщата.

После си легна, а при нея влезе Нокве. Хвана я за ръката, но не продума. Заплака съвсем тихо. Тя се помъчи да го успокои и да го разтуши с шеги. Помоли го да не тъжи и да не скърби. Щом е понесла шест раждания, ще понесе и седмото. Но момчето продължаваше да хлипа. Майка му позволи да легне до нея. Нокве обгърна шията й с ръце и притисна глава до гърдите й, но отказа да й признае какво го тревожи, въпреки че остана чак докато слугинята донесе вечерята.

Нокве, вече дванайсетгодишен, израсна едър за възрастта си и му се искаше да го възприемат като мъж, но носеше мека душа и майката забелязваше склонността му към детински прояви. Беше достатъчно голям да проумее в какво се състои нещастието, сполетяло заварената му сестра. Кристин се питаше дали синът й забелязва колко се е променил баща му.

Ерлен открай време имаше навика да сипе злобни и груби думи, когато изпадне в гняв. Преди обаче много рядко се случваше да обиди някого и винаги бързаше да се сдобри с него, щом осъзнаеше грешката си. Сега нагрубяваше хората съвсем безогледно. И като млад Ерлен ругаеше и кълнеше цветисто, но се отказа от този си навик, защото виждаше колко наранява съпругата си и как обижда отец Айлив, към когото постепенно започна да изпитва дълбоко уважение. Но Ерлен никога не бе проявявал склонност да ръси цинизми. Преди се смущаваше в компанията на хора, употребяващи мръсни думи. В това отношение проявяваше повече свян от мнозина мъже с по-благочестив живот от неговия. Кристин, която всеки миг очакваше да стане майка за седми път, се почувства дълбоко засегната от песента на невръстните си синове и от признанието им, че са я научили от баща си, но по-горчив вкус в устата й остави съзнанието за незрялото поведение на Ерлен. Той започна да опетнява устата си с вулгарни, непристойни думи и изрази, за да покаже, че пет пари не дава за преживяния срам с Маргрет.

Малко преди празника на свети Улав Маргрет родила мъртво момче, съобщи Гюна. Скръбта на девойката не продължила дълго. Спогаждала се с Герлак; той се държал добре с нея. Ерлен ходеше да навести дъщеря си, когато се случеше да има работа в града. Герлак приемаше тъста си с големи почести, но Ерлен не проявяваше особено желание да го припознае като свой роднина. Бащата обаче не бе споменавал името на дъщеря си в „Хюсабю“, откакто тя напусна имението.

Кристин роди син. Кръстиха го Мюнан, на дядото на Ерлен. Всеки ден, докато майката лежеше в малката къща, Нокве идваше да я види. Носеше й или горски плодове и ядки, които събираше сам, или й сплиташе венци от лековити треви. Ерлен се прибра, когато детето стана на три седмици. Съпругът прекарваше много време при Кристин и се стараеше да се държи мило и любвеобилно с нея. За разлика от друг път, когато се жалваше, задето не му е родила дъщеря или защото бебето му се струва слабо и болнаво, сега не показа признаци на разочарование. Кристин обаче не се трогваше от гальовните му думи. Оставаше мълчалива, замислена и потисната. Възстановяването й протичаше много бавно.

Боледува цяла зима. Детето също линееше и не таяха надежди да оцелее. Майката мислеше само за клетото мъниче и разсеяно слушаше новините за важните събития, за които всички говореха през зимата.

Крал Магнюс изпадна в критично затруднение с парите заради опитите си да наложи властта си над Сконе и поиска помощ и подкрепление от Норвегия. Някои членове на кралския съвет проявиха склонност да му подадат ръка в тежкия час, но когато кралските пратеници пристигнаха в Тюнсберг, ковчежникът не беше в крепостта и Стиг Хоконсьон, тамошният пълководец, отказа да пусне хората на монарха и се приготви да отбранява крепостта с оръжие. Стиг Хоконсьон не разполагаше с многобройна войска, но неговият чичо Ерлинг Видкюнсьон се намираше в имението си „Акер“ и му изпрати четирийсет въоръжени мъже, докато отплаваше на запад. По същото време братовчедите на краля — Юн и Сигюр Хафтуршон — се опълчиха срещу него, задето издаде присъда в ущърб на техен близък. Ерлен се смя на новината. Синовете на Хафтур се показаха като много глупави и незрели. В страната се надигаше силно недоволство срещу крал Магнюс. Големците настояваха начело на управлението да се назначи кралски предстоятел, а кралският печат да бъде поверен на норвежец, щом кралят прекарва по-голямата част от времето си в Швеция заради апетитите си към Сконе. Гражданите и духовниците се ужасиха от слуховете за заемите на краля от немски градове. Високомерието на немците и отказът им да се съобразяват със законите и нравите в страната отдавна преминаха границата на търпимото, а сега се говореше, че кралят им е обещал още по-големи права и привилегии в норвежките градове. Положението щеше да стане напълно непоносимо за норвежките търговци, които и без това живееха бедно. В обществото упорито витаеше слухът за тайния грях на крал Магнюс и мнозина енорийски свещеници от областта, както и странстващите монаси, единодушно определиха прегрешението като причина, довела до унищожителния пожар в катедралата с мощите на свети Улав в Тронхайм. Селяните се питаха защо зачестиха бедите в страната: болести по добитъка, главня по зърното, която предизвикваше епидемии сред хора и животни, оскъдни добиви на зърно и сено. Според Ерлен, ако синовете на Хафтур проявят достатъчно благоразумие да изчакат още малко и си спечелят славата на добронамерени и способни пълководци, народът съвсем скоро ще се сети, че и те са внуци на крал Хокон.

Междувременно размириците стихнаха, защото кралят назначи Ивар Омюнсьон за свой предстоятел в Норвегия. Ерлинг Видкюнсьон, Стиг Хоконсьон, синовете на Хафтур и всички техни сподвижници се видяха принудени открито да заявят, че се подчиняват на кралската власт. Иначе ги грозеше заплахата да ги обвинят в предателство към короната. Те се примириха и отидоха да се помирят с краля. Но Юлв Саксесьон, влиятелен мъж от областта Оплан, който участва в начинанията на Хафтуровите синове, отказа да се яви пред краля и да постигне помирение с него. След Коледа се прибра в Нидарус. В града Юлв прекарваше доста време с Ерлен и стопанинът на „Хюсабю“ разпространи сред хората на север възгледите на непокорния поданик. Кристин изпитваше силна антипатия към този човек. Не го познаваше лично, ала знаеше, че е брат на Хелга Саксесдатер, съпругата на Юрд Андресьон от „Дюфрин“. Хелга беше красавица, но проявяваше надменност и Симон никак не я харесваше, макар Рамборг да се спогаждаше с нея. По време на постите кралските управители получиха писма, с които се оповестяваше отлъчването на Юлв Саксесьон от участие в тинговете. Той обаче тогава вече бе отплавал от страната.

През пролетта Ерлен и Кристин останаха за Великден в градската къща заедно с най-малкия си син Мюнан, защото в сградата на манастира в „Баке“ някаква монахиня изцелявала всяко дете, щом го вземела на ръце, стига Божията воля да не му е отредила друга участ.

Ден след празника Кристин се прибра от манастира с детето. Слугата и слугинята, придружили я дотам, останаха в стаята. Ерлен лежеше на една пейка. Слугата излезе, а жените си съблякоха връхните дрехи. Кристин седна до огнището с детето, докато прислужницата стопли малко елея, даден им от монахинята. Без да става, Ерлен започна да разпитва Кристин какво е казала сестра Рагнхил за сина им. Известно време майката отговаряше лаконично, докато развиваше пелената, а после млъкна.

— Кристин, нима детето ни е толкова болно, та не смееш да го изречеш на глас? — нетърпеливо продължи той.

— И преди си ме питал как е детето ни, Ерлен — хладно отвърна съпругата. — Винаги съм ти обяснявала. Но щом не те е грижа за сина ти и непрекъснато забравяш…

— Кристин, и на мен ми се случва да отговарям на въпросите ти по два–три пъти, защото не си запомнила какво съм ти казал — Ерлен се изправи и се приближи до нея.

— Сигурно е ставало дума за дреболии, а не за важни неща като здравето на децата ни — сопна се тя.

— Не са дреболии. През зимата ти споделях терзанията си.

— Не е вярно, Ерлен. От години не си ми споделял какво те мъчи.

— Остави ни насаме, Сигне — заповяда на слугинята Ерлен. После се обърна към съпругата си с пламнало чело: — Ясно ми е какво намекваш. Не желая да обсъждам този въпрос в присъствието на слугинята ти, дори и двете да се разбирате чудесно и на теб да ти се струва нормално тя да слуша как си търсиш причина да се скараш с мъжа си и го наречеш лъжец…

— С какъвто се събереш, такъв ставаш — отвърна Кристин.

— Не разбирам за какво говориш. Никога не съм си позволявал да ти говоря грубо в присъствието на чужди хора. Пред слугите винаги съм показвал колко те уважавам и колко държа на теб.

Тялото на Кристин се разтресе в неестествен, болен смях.

— Много бързо забравяш, Ерлен! Юлв Халдуршон живее при нас, откакто сме се оженили. Помниш ли, че заръча и на него, и на Хафтур да ме доведат при теб в хана на Брюнхил в Осло?

Ерлен се строполи върху пейката и се втренчи в съпругата си с невярващи очи. Но тя продължи:

— Не съм забелязала да си скрил от слугите си срамните и безчестни случки в „Хюсабю“, независимо дали клеймото на позора пада върху теб, или върху съпругата ти.

Ерлен се вцепени, гледайки я ужасен.

— Спомни си първата зима на нашия брак. Бях бременна с Нокве и никак не ми беше лесно да накарам слугите да ми се подчиняват с нужното уважение. Помниш ли как ме подкрепи тогава? Мъжът, който те е отгледал, дойде да ни гостува заедно с непознати жени и слуги, а нашите слуги седяха на масата заедно с нас. Тогава Мюнан свали от мен и последната дрипа, с която бях прикрила срама си, а ти стоеше мълчаливо и не се осмели да му затвориш устата.

— Исусе! Нима таиш такова огорчение за случка отпреди петнайсет години! — възкликна той със слаб и отчаян глас, разтворил широко светлосините си очи. — И въпреки това не смятам, че двамата с теб разговаряме враждебно и язвително един с друг, Кристин.

— Преживях още по-силно унижение, когато на коледното тържество ме наруга, задето съм завила Маргрет с връхната си дреха в присъствието на жени от три области.

Ерлен мълчеше.

— И въпреки това смееш да ме упрекваш заради случилото се с Маргрет. Всеки път, когато се опитвах да я вразумя, тя тичаше при теб, а ти грубо ме караше да я оставя намира. Била твоя дъщеря, не моя…

— Никога не съм те упреквал! — задавено възрази Ерлен, докато се мъчеше да запази спокойния си тон. — Ако имахме дъщеря, щеше по-лесно да разбереш какво преживявам. Подобен позор е като нож, забит право в сърцето на бащата.

— Нали ясно ти показах, че отлично разбирам на какво си подложен — промърмори Кристин. — Достатъчно ми беше само да се сетя за лицето на баща ми…

— Случаят на Маргрет е по-тежък — спокойно възрази Ерлен. — Аз бях ерген, а онзи мъж е женен. Не съм бил обвързан… не и дотам да не мога да се освободя от оковите на брака.

— И въпреки това не се освободи. Спомняш ли си как се отърва в крайна сметка?

Ерлен скочи от мястото си и й удари плесница. После, ужасен от постъпката си, видя как на бялата й буза изплува червено петно. Кристин обаче не продума, очите й гледаха сурово. Детето в скута й започна да пищи. Тя го залюля на коленете си и се опита да го умири.

— Думите ти прозвучаха много обидно, Кристин — колебливо отбеляза той.

— Последния път, когато ме удари, носех детето ти в утробата си. Сега държа сина ти в обятията си — тихо рече тя.

— Имало ли е миг, в който да няма хлапе до полата ти? — изкрещя Ерлен, изгубил търпение.

Млъкнаха. Ерлен заснова напред-назад из стаята. Кристин занесе детето в малката стая и го сложи да легне. След малко на вратата се появи Ерлен:

— Не биваше да те удрям, Кристин. Иска ми се да можех да върна времето. Сигурно ще съжалявам за стореното дълго, както и миналия път. Но ти неведнъж си ме обвинявала, че бързо забравям. Може и така да е. Ти обаче помниш всички мои прегрешения спрямо теб. Положих огромно старание да ти бъда добър съпруг, но според теб явно не си струва да си припомняме хубавите мигове. Много си красива, Кристин — погледна той след жена си, докато тя минаваше покрай него.

Спокойната, горда осанка на зрялата му съпруга не отстъпваше по хубост на очарователната грациозна девойката, каквато бе някога тя. Снагата й се беше позакръглила, но Кристин бе поизраснала и на височина. Вървеше гордо изправена, а малката й кръгла глава увенчаваше шията със същата прелест. Бледото й непроницаемо лице с големи тъмносиви очи и днес разпалваше у Ерлен страст и гняв със същата сила като овалното румено детско лице, което някога внасяше смут в тревожната му душа с необяснимото си спокойствие. Ерлен се приближи и хвана ръката й:

— Кристин, за мен винаги ще си останеш най-красивата и най-любимата от всички жени на света.

Тя не си отдръпна ръката, но не стисна неговата в отговор. Ерлен я пусна, обхванат от силен гняв.

— Забравял съм, казваш. Едва ли неуслужливата памет е най-тежкият грях. Никога не съм се смятал за ревностен християнин, но още като дете научих нещо от отец Юн. Божии служители са ми го казвали и после: грешно е да предъвкваме и да помним греховете, които сме изповядали с дълбоко разкаяние и за които сме получили опрощение от ръката и устата на нашия духовен пастир. Ти ми натякваш за сторените от нас грехове не от християнско смирение, а от желание да ме сломиш винаги, когато откажа да ти угодя.

Отдалечи се от нея, но след миг се върна:

— Властолюбива, ето това си ти… Бог вижда колко те обичам, Кристин, но ти проявяваш прекомерно властолюбив. Така и не успя да ми простиш, задето те обезчестих и те въвлякох в грях. Изтърпял съм какви ли не твои прищевки, но няма да ти позволя да ме укоряваш цял живот за минали беди и няма да допусна да ми говориш като на твой роб!

Трепереща от възмущение, Кристин подхвана:

— Не съм ти говорила като на роб. Кажи ми кога си ме чул да се обръщам грубо и сприхаво към свой подчинен, пък бил той и най-некадърният и немарлив сред слугите ни? Съвестта ми е чиста пред Бога, защото не съм обидила сиромах нито с думи, нито с дела. Но според Божия закон ти трябва да бъдеш мой господар и най-силната ми опора след Бог, а аз да ти се подчинявам, да те почитам и да се прекланям пред мъдростта ти. Търпението ми се изчерпа и си позволих да ти говоря, както не подобава на добра съпруга. Случи се така вероятно защото колкото и да ми се е искало, често ми е било трудно да преклоня глава пред разума ти, да те уважавам и да се вслушвам в думите ти на мъдър съпруг и господар. Сигурно съм очаквала… сигурно така съм целяла да те предизвикам, та дано покажеш, че си мъж, а аз — слаба жена. Но недей да се безпокоиш, Ерлен. Повече няма да чуеш от мен обидна дума, а след днешния ден ще се обръщам към теб с мекота като към роб.

Лицето на Ерлен се обагри в тъмночервено. Вдигна към нея свития си пестник, но се отказа, завъртя се на пети, грабна от пейката връхната си дреха и меча и се втурна навън.

Грееше слънце, ала във въздуха се носеше хлад заради пронизващия вятър. От стрехите и от разлюлените корони на дърветата се сипеха искрящи замръзнали капки вода. Снегът по покривите блестеше като сребро, а планините зад черно-зелените гористи хребети около града лъщяха в хладно синьо и ослепително бяло в студения, но светъл зимно–пролетен ден.

Ерлен крачеше забързано из улиците на града накъдето му видят очите. Кипеше от гняв. Тя сгреши. Още от самото начало беше ясно като бял ден, че Кристин не е права, а той постъпи импулсивно, като я удари. Така само подрони авторитета си. Но така или иначе, тя не беше права. Ерлен не знаеше къде да отиде. Нямаше желание да ходи при познати, а не искаше да се прибира у дома…

В града цареше трескава суматоха. Голям търговски кораб от Исландия — първият за тази пролет — бе акостирал на пристана преди обяд. Ерлен тръгна на запад и се озова до църквата „Свети Мартайн“, после се спусна към пътеките с огради от двете страни. Макар че едва преваляше обед, от кръчмите и гостилниците се разнасяше оживена глъчка. Като млад Ерлен ходеше по такива места с приятели и другари. Но сега хората щяха да зяпнат от изумление, а после да одумват ожесточено как кралският управител на долината на Оркла, собственик на къща в града, влязъл в кръчма, където се лее в изобилие бира, медовина и вино, и си поръчал от долнопробното им пиво. В момента обаче на Ерлен му се искаше да направи точно това: да седне на една маса със селяни, дошли в града, със слуги и моряци и да пийне една бира. Ако някой от тези мъже зашлеви шамар на съпругата си, не се вдига шум. Да им завидиш на тези обикновени хора. Дявол да го вземе, как иначе да се разбереш с жена, ако заради благородния й произход и собственото си достойнство не можеш да я удариш. И Рогатия няма да успее да надприказва жена. Кристин е същински дявол, но пък е толкова красива. Само да можеше да я бие, докато стане по-добра.

Камбаните на всички градски църкви известиха вечерня, а пролетният вятър смеси гласовете им в обща песен в неспокойния въздух над главата на Ерлен. Сигурно Кристин — този благочестив дявол — сега отива в катедралата да се оплаче на Господ, на Светата Дева и на свети Улав, че мъжът й е насинил бузата й. Докато слушаше как камбанният звън отеква над града, Ерлен удостои със скверни мисли светиите — покровители на жена си. Насочи се към църквата на свети Григорий.

Гробовете на родителите му се намираха пред олтара на света Ана в северната част на Божия храм. Докато четеше молитви, Ерлен забеляза как влезе Сюнива Улавсдатер заедно с прислужницата си. Ерлен довърши ритуала си и отиде да поздрави госпожата. Откакто се познаваха, при всяка своя среща двамата винаги се шегуваха и закачаха доста фриволно. А тази вечер, докато чакаха на църковната скамейка началото на вечерната служба, Ерлен прояви неприлична невъздържаност и Сюнива му напомни няколко пъти, че се намират в храм, където непрекъснато влизат хора.

— Добре де — кимна той. — Но тази вечер си неземно красива, Сюнива! Харесва ми да се шегувам с жена, която има благоразположени очи като твоите.

— Не заслужаваш да те гледам благоразположено, Ерлен Никулаусьон — засмя се тя.

— Тогава ще те закачам довечера — невъзмутимо отвърна Ерлен. — След края на службата ще дойда с теб.

Свещениците влязоха в хора и Ерлен застана в южния кораб при мъжете.

Богослужението свърши и Ерлен излезе през главния вход. Сюнива и прислужницата й вече вървяха надолу по улицата. Ерлен реши да не тръгва след нея, а да се прибере у дома. В същия миг по улицата се зададе група исландци, слезли от търговския кораб. Мъжете се подпираха един друг и залитаха. Канеха се да препречат пътя на двете жени. Ерлен се втурна след Сюнива. Щом зърнаха господаря с меч на пояса, моряците отстъпиха встрани и пропуснаха жените да минат.

— Май наистина ще е най-добре да те придружа до дома ти — усмихна се Ерлен. — Тази вечер в града е малко опасно.

— Откъде знаеш, че опасността не ми се нрави, Ерлен? Може пък на възрастна жена като мен да й харесва мъжете да я спират по пътя, защото им се е сторила привлекателна…

Всеки истински кавалер би отговорил на подобен намек по един-единствен начин.

Прибра се на следващата сутрин по зазоряване, постоя пред залостената врата на къщата премръзнал, капнал от умора, със свито от мъка сърце. Никак не му се искаше да блъска по вратата, да събуди слугите и да се пъхне в постелята до Кристин, заспала с детето им в ръце. Носеше ключ за хамбара в източната част на имението, където пазеше няколко ценни вещи. Влезе там, събу си ботушите и постла вълнени платнища върху сламата на леглото. Загърна се във връхната си дреха, зави се с няколко празни чувала и най-сетне се унесе, изтощен и замаян, а сънят му донесе спасение от всичките му грижи.

Сутринта Кристин изглеждаше бледа и сънена. Един от слугите й съобщи, че господарят лежал в източния хамбар и в отговор на поканата да закусят го пратил да върви по дяволите.

Ерлен трябваше да се яви в монашеската обител в местността Елгесетер след дневната литургия, за да надзирава договарянето на имотни сделки. След това ги поканиха да обядват в манастирската трапезария, но той си измисли оправдание, за да не присъства. Арне Явалсьон също нямаше желание да обядва с монасите и го покани да му гостува в „Ранхайм“. Ерлен отклони и неговото предложение.

Съжали обаче, задето се отдели от останалите. Крачейки сам към града, го обзе ужас, защото остана насаме с мислите си. За миг се поколеба дали да не отиде до църквата „Свети Григорий“ и да се изповяда там: имаше разрешение за това. Но ако съгреши отново, след като се е изповядал, грехът му ставаше още по-тежък. Реши да поизчака…

Сюнива сигурно го смята за беззащитно пиле, което е хванала с голи ръце. Дявол да го вземе, Ерлен не бе предполагал, че някоя жена може да го научи на нещо ново, а ето, още се задъхва от снощните преживявания. Преди Ерлен се мислеше за доста опитен в изкуството на любовта или както там го наричат учените хора. Ако беше млад и зелен, вероятно щеше да се зарадва и възгордее от наученото. Но тази побъркана Сюнива не му харесваше. Отегчаваше го, както го отегчаваха и всички жени с изключение на съпругата му. Ала и от нея му дойде до гуша! Честен кръст, бракът с нея го смири, защото той вярваше в християнското й благочестие. И тя му се отблагодари подобаващо за неговата преданост и любов, няма що! Злостните й язвителни думи се бяха загнездили в съзнанието му. Така значи, смята го за робски син. А другата, Сюнива, сигурно го мисли за съвсем неопитен и недодялан, защото той не съумя да скрие изненадата и уплахата си от любовните й умения. Ще й покаже, че не е чак такъв светец. Обеща да я навести през нощта. Какво пък, ще удържи на думата си. Грехът вече е сторен, защо да не се възползва от възможността да си достави малко радост. Изневери на Кристин, но тя сама го подтикна към греха с несправедливото си озлобление.

Прибра се, разходи се из оборите и хамбарите в търсене на компания. Смъмри слугинята на свещеника от приюта, задето напълнила сушилнята с малц, макар и да знаеше, че слугите му няма да използват помещението. Прииска му се да беше взел синовете си в града. С тях нямаше да скучае. Копнееше да се прибере в „Хюсабю“ още сега, но се налагаше да изчака вестите от юг, защото не бе никак безопасно да приема пратеници у дома си.

Сигне му съобщи, че господарката й нямало да се появи за вечеря. Останала да лежи в малката стая. Прислужницата придружи думите си с укоризнен поглед.

— Не съм те питал за господарката ти — скастри я Ерлен.

След вечеря отиде в малката стая. Вътре цареше непрогледен мрак. Ерлен се надвеси над жена си.

— Плачеш ли? — попита тихо той, защото Кристин дишаше на пресекулки.

— Не — дрезгаво отвърна тя.

— Сигурно си изморена. И аз искам най-сетне да си почина — прошепна той.

— Тогава върви да си легнеш там, където пренощува снощи — отвърна Кристин с разтреперан глас.

Ерлен мълчеше. Донесе свещ от голямата стая и отвори сандъка с дрехите си. Понеже през деня ходи до Елгесетер, беше облечен като за разходка из града — с виолетова връхна дреха с подплата, но сега предпочете да се издокара с червена копринена риза и мишешко сива, дълга до коленете жилетка от кадифе с малки сребърни звънчета на ръкавите. Обличаше се бавно и с усърдие. Среса косите си и си изми ръцете. От време на време поглеждаше крадешком към съпругата си. Кристин нито обели дума, нито помръдна. Ерлен излезе, без да й пожелае лека нощ, и се прибра демонстративно на следващата сутрин, след като всички в имението бяха станали.

Това продължи около седмица. Една вечер Ерлен научи в градчето Ханграр, където отиде по работа, че сутринта Кристин е тръгнала за „Хюсабю“.

Едва ли някой прелюбодеец изпитва по-малко удоволствие от мен, мислеше си Ерлен. Дойде му до гуша от тази противна жена. Вече не можеше да я понася, докато си разменяха ласки. Заради проявената непредпазливост сега слухът за нощните му посещения в дома на Борд сигурно се разнася из градове и села, а не си заслужава да петни името си заради жена като Сюнива. Питаше се дали аферата им няма да има сериозни последствия. Все пак Сюнива беше омъжена, а Борд — възрастен и болнав. Ерлен съжаляваше този мъж, задето се е оженил за такава развратница. Едва ли Ерлен беше първият любовник на Сюнива. А Хафтур? Когато се впусна в приключението, Ерлен не се сети, че Сюнива е сестра на Хафтур. Хрумна му чак сега, но вече беше твърде късно. По-лошо нямаше как да стане, а Кристин знаеше всичко.

Не допускаше съпругата му да поиска разрешение за развод от архиепископа. Наистина, Кристин можеше да се премести в „Йорун“, но нямаше как да поеме на път през планината заедно с малките им деца, а тя никога не би ги изоставила. Заради Мюнан и Лавранс не би се наела да пътува с кораб в ранна пролет, успокояваше се Ерлен. Кристин имаше основания да поиска съдействие от архиепископа, за да се раздели със съпруга си, но тя не би постъпила така. Ерлен реши да не спи в съпружеското им легло известно време, докато тя усети искреното му разкаяние. Не би искала семейната им драма да се превърне във всеобщо достояние. Но Ерлен съзнаваше, че отдавна вече не можеше да прецени на какво е способна съпругата му.

През нощта не мигна, потънал в размисли.

Осъзна още по-ясно абсурда на неразумната си постъпка. Впусна се в тази жалка авантюра точно когато се намираше в центъра на събитията, определящи бъдещето на кралството.

Проклинаше се, задето позволи на съпругата си и на собствената си глупост да го тласнат към връзката със Сюнива. Проклинаше и двете жени. По дяволите, Ерлен не обичаше жените повече от всеки нормален мъж. Мнозина негови познати дори можеха да се похвалят с повече завоевания. Но като че ли самият дявол имаше пръст в нещастието му: Ерлен не можеше да се сближи с жена, без да затъне до гуша в калта.

Край на авантюрите. Слава и хвала богу, задето има с какво да отвлече вниманието си от налегналите го грижи. Съвсем скоро ще получи писмото на Ингебьорг. Е, няма да се отърве напълно от глупави женски приказки, но явно Бог му е отредил това наказание заради греховете му на младини. Засмя се в мрака. Ингебьорг трябва да разбере, че нещата стоят така, както са й ги представили. Норвежците са решили да се противопоставят на крал Магнюс. Въпросът е в чие лице ще намерят негов опонент — в нейните синове или в синовете на незаконородената й сестра? А Ингебьорг обичаше децата си от Кнют Порше повече от другите.

Съвсем скоро Ерлен ще усети как острият ветрец и солените пръски на морската вода се сгушват в обятията му. Боже, който си на Небето, би било чудесно вълните да ме размекнат, а морският бриз да разведри душата ми и дълго време да не се занимавам с жени.

Нека Сюнива си мисли, каквото ще. Кракът му повече няма да стъпи в дома й. А Кристин да отиде в „Йорун“. Може пък за нея и за децата да се окаже най-добре и най-безопасно да прекарат лятото в Гюдбранската долина. А после ще намери начин как да се сдобри с жена си…

На следващата сутрин пое към къщи. Въпреки всичко нямаше да има мира, докато не разбере как възнамерява да постъпи Кристин.

Ерлен пристигна в „Хюсабю“ към обяд. Тя го посрещна с вледеняваща учтивост. Говореше само когато Ерлен й зададеше въпрос, без да проявява враждебност. Вечерта той предпазливо понечи да легне в съпружеското легло и тя не възрази. Полежаха мълчаливо и той колебливо сложи ръка върху гърдите й.

— Очаквам да проявиш малко достойнство и да не ми утежняваш положението, Ерлен. Децата ни спят в стаята. Не желая да се караме пред тях. Родих ти седем синове и предпочитам слугите ни да не научават какво унижение си ми причинил — прошепна Кристин.

Не разбра дали гласът й е задавен от сълзи, или трепери от оскърбление. След дълго мълчание се осмели да проговори:

— Така е, Кристин. Нанесох ти обида. Нямаше да го сторя, ако жестоките ти думи не ме бяха жегнали толкова дълбоко. Не съм дошъл да те моля за прошка. Защото зная, че в момента ти е невъзможно да преглътнеш огорчението си.

— Мюнан Бордшон се оказа прав — отвърна съпругата му. — Никога няма да поемеш отговорността и вината за грешките си. Вместо да ме молиш за извинение, по-добре се обърни се към Господ и търси неговото опрощение.

— Това и сам го зная — рече сърдито Ерлен.

Повече не размениха дума. На следващата сутрин той се върна в Нидарус.

След няколко дни прислужницата на госпожа Сюнива го намери в църквата на свети Григорий. Ерлен сметна за необходимо да поговори със Сюнива за последен път и каза на момичето да го чака тази вечер, за да му отвори.

Наложи се да се спотайва и да се промъква като крадец на кокошки, за да се качи в стаята, където се срещаха. Ерлен умираше от срам, задето върши глупости, които не подхождат нито на възрастта, нито на положението му. В началото на авантюрата обаче му се струваше забавно да се държи като хлапак.

Госпожата го посрещна в леглото:

— Закъсня доста — засмя се тя и се прозина. — Скачай веднага в постелята, приятелю, а после ще поговорим къде се губиш толкова дълго…

Ерлен не знаеше как да постъпи и как да й каже какво го измъчва. По навик започна да се съблича.

— Сюнива, допуснахме грешка. Едва ли е добра идея да оставам тук тази нощ. Сигурно Борд все някога ще се прибере.

— Да не би да се страхуваш от мъжа ми? — заядливо попита Сюнива. — Нали сам видя. Борд дори не си запуши ушите, докато се закачахме под носа му. Ако някой му каже за идването ти, ще го убедя все някак, че хората просто си чешат езиците. Той ми има доверие…

— Явно ти е гласувал пълно доверие — засмя се Ерлен, зарови пръсти в русите й коси и погали стегнатите бели рамене.

— Като стана дума за доверие — хвана го тя за китката, — ти вярваш ли на съпругата си? Когато Борд се ожени за мен, бях още свенлива, порядъчна девойка.

— Не желая да намесваме моята съпруга — троснато възрази Ерлен и я пусна.

— Какво толкова? Да не би да ти се струва по-неприлично да говорим за Кристин Лаврансдатер, отколкото за моя съпруг Борд?

Ерлен стисна зъби и не отговори.

— Ти се имаш за всепризнат красавец и мислиш, че няма как да упрекваме жена, която в плен на неустоимия ти чар е забравила за всички свои задръжки, макар и да е била непристъпна като крепост — ехидно подхвърли Сюнива.

— Теб например никога не съм те смятал за непристъпна — грубо й върна Ерлен.

— А какво искаш от мен, щом си щастливо женен? — проблеснаха очите й.

— Предупредих те да не намесваш съпругата ми.

— Какво значение има дали говорим за твоята съпруга, или за моя мъж…

— Винаги ти отваряш дума за Борд и сипеш най-безжалостни подигравки по негов адрес — горчиво припомни Ерлен. — Дори и да не беше го подложила на присмех, пак щях да се досетя колко ревниво пазиш достойнството му, щом му изневеряваш. За разлика от теб с изневярата си аз не погазвам честта на съпругата ми.

— Да не искаш да ми кажеш, че обичаш Кристин, макар и да ме харесваш?

— Не съм сигурен дали те харесвам. По-скоро ти ми показа недвусмислено благоразположението си.

— А Кристин не разбира любовта ти? — иронично подметна тя. — Виждала съм колко нежно те гледа, Ерлен…

— Затваряй си устата! — изкрещя той. — Вероятно е осъзнала колко струвам — рече той със сурова ненавист. — Двамата с теб сме си лика-прилика…

— Да не би да ме използваш като камшик, с който се опитваш да озаптиш съпругата си? — попита със заканителен глас Сюнива.

— Може и така да се каже — въздъхна Ерлен. — Но ти сама се намърда в ръката ми…

— Внимавай камшикът да не се стовари върху твоя гръб — предупреди го тя.

Сюнива се надигна в леглото и зачака, но Ерлен дори не благоволи да й възрази или да потърси помирение. Облече се и излезе, без да обели дума.

Остана много доволен от раздялата със Сюнива. Изневярата му си оставаше срамна постъпка, разбира се, но поне успя да се отърве от любовницата си.

4.

През пролетта и есента стопанинът не се задържаше в „Хюсабю“. Случеше ли се да се прибере, с Кристин разговаряха учтиво и приятелски. Ерлен не се опитваше да събори стената, която съпругата му издигна помежду им, но често се обръщаше след нея с изпитателен поглед. Той явно имаше много задължения извън имението си и нито веднъж не попита как вървят работите в „Хюсабю“.

Наложи се Ерлен да отиде в Оплан по работа и той предложи на Кристин да тръгнат с децата, а тя да поостане в „Йорун“, да навести роднини и приятели. Получи категоричен отказ.

По време на лагтинга Ерлен живя в Нидарус, а после тръгна да обикаля долината на Оркла. Прибра се в „Хюсабю“ и веднага започна да се приготвя за пътуване до Бьоргвин. „Маргигрен“ се намирала до Нидархолм и само чакал да дойде Хафтур Граут, за да отплават заедно.

Три дни преди празника на света Маргарита Антиохийска — около средата на юли — в имението започнаха да косят сеното. Времето беше чудесно и след обедната почивка ратай Улав, който надзираваше полската работа, предложи да се включат и децата.

Кристин отиде в килера за дрехи на втория етаж на рицарската къща. Дотам водеше външна стълба, а отпред имаше чардак. До третия етаж, където се помещаваше оръжейната, се стигаше по подвижна стълба, поставена в килера. Ерлен отвори капака на пода в оръжейната, за да провери нещо.

Кристин изнесе кожуха му и го изтупа на чардака, за да е готов за пътуването. Чу силен тропот на копита и веднага забеляза как от гората по пътя за долината на Гаула се задава цяла конница. В следващия миг Ерлен се озова до нея:

— Кристин, наистина ли вчера сутринта изгасихте огъня в огнището?

— Да, Гюдрид събори котела с яденето и ще трябва да вземем огън от отец Айлив.

— Не, няма да го въвличаме в тази история — Ерлен плъзна поглед към дома на свещеника. — Гауте — повика тихо сина си той.

Малкият се помайваше под чардака, вдигаше ту едно гребло, ту друго, защото никак не му се ходеше на ливадата.

— Качи се по стълбите, но внимавай да не те видят конниците.

Кристин погледна мъжа си с изненада. Досега не го бе виждала в такава светлина. Вторачен към пътя, в гласа и лицето на Ерлен се четеше спокойствие, но и бдителност. С решителни крачки той се втурна в стаята и бързо се върна с нещо плоско, увито в платно. Подаде го на момчето:

— Скрий го до гърдите си и запомни добре какво ще ти заръчам. Непременно трябва да спасиш тези писма. Важни са повече, отколкото можеш да си представиш, синко. Метни греблото на рамо и тръгни спокойно към полето по посока на елшака. Между храстите се спусни към гората — зная, че познаваш тези места. После свой към „Шолтайн“, но се промъквай през най-гъстата част на гората. Огледай добре дали в имението е спокойно. Забележиш ли признаци на суматоха или непознати хора, се скрий. Щом се увериш, че е безопасно, влез и дай това на Юлв. Трябва да му предадеш писмата, без никой да ви види. Ако не успееш, ги изгори бързо и се погрижи и буквите, и печатите да станат на пепел. Писмата не бива да попадат в чужди ръце. Бог да ни е на помощ, сине, защото ти възлагам тежка задача за момче на десет години. От теб зависи животът и добруването на мнозина мои приятели. Разбираш ли колко важна е задачата ти, Гауте?

— Да, татко. Разбрах всяка твоя дума — вдигна Гауте светлото си, сериозно лице.

— Ако не намериш Юлв, кажи на Исак незабавно да тръгне за Хевне и да не спира през нощта. Като стигне, да предаде — той знае на кого, — че сме срещнали отпор и се опасявам от магии, които ще осуетят пътуването ми. Разбра ли?

— Да, татко. Запомних всичките ти заръки.

— Тръгвай тогава. Бог да те пази, синко.

Ерлен се втурна в оръжейната и понечи да пусне капака на пода, но Кристин вече се беше мушнала през дупката до кръста. Ерлен я изчака да се качи, затвори капака и отвори един сандък. Извади няколко писма, счупи печатите и ги стъпка на пода, накъса кожите на парчета и ги уви около един ключ. После пусна всичко това през процепа в стената в избуялата коприва зад къщата. С ръце на капака Ерлен наблюдаваше през процепа как Гауте крачи до ечемичената нива и се спуска към ливадата, където се трудеха косачите. Ерлен изчака малкият да се изгуби в горичката между нивата и ливадата и спусна капака. Тропотът на конски копита долиташе все по-отчетливо.

Ерлен се обърна към съпругата си.

— Кристин, трябва да скриеш писмата, които току-що изхвърлих. Накарай Скюле — той има пъргав ум — да ги натъпче в ямата зад обора. Теб сигурно ще те държат под око, а вероятно ще наблюдават зорко и по-големите момчета. Все пак не вярвам да те претърсят — и той мушна счупените печати в пазвата й. — Вече не си личи чии са, но все пак…

— Да не би да те грози опасност, Ерлен? — прошепна тя.

Мъжът се вгледа в лицето й и пое протегнатите й ръце.

За миг я притисна силно в обятията си:

— Не зная, Кристин. Скоро ще стане ясно. Начело на конниците язди Туре Айндридесьон, а за нещастие и Борд е сред тях. Туре едва ли идва с добри намерения…

Конете вече трополяха из двора. Ерлен си пое въздух, целуна страстно съпругата си, вдигна капака и изтича навън. Кристин излезе на чардака. Ерлен помогна на ковчежника — възрастен, тежкоподвижен мъж — да слезе от седлото. Борд и кралският управител на долината на Гаула бяха дошли със свита от поне трийсетина въоръжени мъже.

Кристин тръгна към гостите и чу как Туре Айндридесьон подхвана:

— Нося ти поздрави от роднините ти, Ерлен. Боргар и Гюторм се радват на кралското гостоприемство на остров Вейой, а Хафтур Туресьон вече трябва да е посетил Ивар и сина му в „Сюнбю“. Вчера сутринта Борд задържа Хафтур Граут в града.

— А сега си дошъл да поканиш и мен на срещата — усмихна се Ерлен.

— Така е.

— И ще претърсите имението, нали? Не ми е за първи път. Вече зная каква е процедурата.

— Едва ли си се сблъсквал с обвинение в измяна на короната — възрази Туре.

— Не съм — съгласи се Ерлен. — Май играя с черните фигури и вече си ме поставил в мат, Туре.

— Дошли сме да намерим писмата, които ти е изпращала Ингебьорг Хоконсдатер.

— В оръжейната са, в сандъка, покрит с червени кожи. Вътре обаче има само обичайни роднински поздрави и са много стари. Стайн ще ви придружи.

Непознатите мъже слязоха от конете си, а наоколо се събра народ от имението.

— В писмата, които иззехме от Боргар Трунсьон, имаше по-сериозни неща — подхвърли Туре.

Ерлен подсвирна леко с уста.

— Хайде да влезем. Тук стана голяма навалица.

Кристин тръгна след мъжете. Туре кимна на неколцина от хората си да го последват.

— Дай ни меча си, Ерлен. Това е знак, че си наш пленник — заповяда Туре от „Гимсар“, когато влязоха вътре.

Ерлен се потупа по хълбоците: нямаше друго оръжие, освен камата на кръста си. Туре обаче настоя:

— Дай ни меча си като знак…

— Щом се налага да спазваме всички условности, ето — засмя се Ерлен.

Откачи меча от куката на стената, хвана го за острието и подаде дръжката на Туре Айндридесьон с лек поклон.

Старецът от „Гимсар“ разхлаби ремъците, извади оръжието и прокара пръст по следите от засъхнала кръв.

— С този меч ли…?

Сините очи на Ерлен проблеснаха като стомана, а устните му се свиха:

— Да, с този меч осакатих внука ти, когато го намерих в спалнята на дъщеря ми.

Туре заби поглед в оръжието и процеди заканително през зъби:

— Нали си пазител на закона, Ерлен? Би трябвало да знаеш, че онзи път прекрачи границите на позволеното.

Ерлен пламна и отметна разпалено глава:

— Един закон не може да бъде отменен нито от крале, нито от съдии, Туре: всеки мъж е длъжен да брани с меч честта на жените в семейството си.

— Значи си извадил голям късмет, че никой не е решил да го приложи спрямо теб, Ерлен Никулаусьон — отбеляза Туре от „Гимсар“ с ненавист. — Иначе нямаше да ти стигнат и девет живота…

— Не ви ли се струва неуместно да подхващате стари истории от младостта ми, щом сте дошли по сериозен въпрос? — попита Ерлен с дразнещо спокойствие.

— Хайде да попитаме Борд от „Ленсвикен“ дали и според него похожденията ти са останали в миналото.

Ерлен кипна и понечи да му отговори, но Туре изкрещя:

— Съветвам те друг път да проучваш дали любовниците ти могат да четат, преди да се втурнеш през глава на нощни срещи с тайни писма, затъкнати в пояса. Я попитай ковчежника Борд кой ни съобщи, че участваш в заговор срещу своя крал, комуто си се клел във вярност и който ти е поверил долината на Оркла.

Ерлен неволно се хвана за гърдите. За миг погледна съпругата си и по лицето му се разля кървава червенина. Кристин се спусна към него и обгърна врата му с ръце. В очите й Ерлен видя единствено обич.

— Ерлен, мъжо!

Ковчежникът, който досега не бе обелил дума, се приближи до двамата съпрузи:

— Скъпа стопанке, според мен е най-добре да заведете децата и слугините в стаята за жените и да останете там, докато не напуснем имението.

Ерлен стисна раменете на съпругата си и я пусна.

— Кристин, послушай съвета на господин Борд.

Кристин се надигна на пръсти и му поднесе устните си. После излезе на двора, повика синовете и слугините си, смесили се с множеството, и ги поведе към малката къща — в „Хюсабю“ нямаше друга, отредена само за жените.

В продължение на няколко часа седяха там, а спокойствието и самообладанието на стопанката вдъхваше смелост на всички. На вратата се появи Ерлен, облечен в пътнически дрехи и без оръжие. Придружаваха го двама от хората на Туре Айндридесьон.

Бащата подаде ръка на по-големите си синове за сбогом, а по-малките взе на ръце. Попита къде е Гауте:

— Предай му поздравите ми, Нокве. Сигурно пак е тръгнал да обикаля из гората с арбалета си. Кажи му, че разрешавам да вземе големия английски арбалет, дето не му го дадох в неделя.

Кристин го притисна към гърдите си.

— Кога ще се прибереш, скъпи? — прошепна умолително тя.

— Когато рече Бог, съпруго.

Кристин се мъчеше да сподави риданията си. Ерлен винаги се обръщаше към нея на малко име. Последните му думи я разтърсиха до дън душа. Сякаш едва сега осъзна какво се е случило.

По залез-слънце Кристин седеше на едно възвишение северно от къщите в имението.

За пръв път виждаше небето над „Хюсабю“ обагрено в толкова наситени нюанси на червеното и жълтото. Над хребета срещу нея се носеше грамаден облак с формата на птиче крило. Цветът му наподобяваше нажежено желязо и облакът блестеше като кехлибар. От него се откъснаха златисти прашинки и се понесоха из въздуха като перца. А в езерото в дъното на долината се отразяваха небето, облакът и хребетът. И сякаш огненото зарево, заляло всичко наоколо, бликаше именно от дълбините на езерото.

Тревата в ливадите бе избуяла и под алената светлина от небето сребърните опашки на стръковете й блестяха в тъмночервено. Едрите класове на ечемика улавяха сиянието със сребристите си върхове. В тревата над покривите на къщите в „Хюсабю“ гъмжеше от киселец и лютичета, а слънцето ги обливаше с щедрите си лъчи. Възчерните букови греди върху покрива на църквата хвърляха мрачни отблясъци, а по светлите камъни на зида играеше меко, златисто сияние.

Слънцето се показа под облака, спря се до ръба на хребета и освети гористите хълмове в далечината. В ясната вечер пред очите на Кристин се откри гледка към скупчените къщи по обраслите с борове склонове. Различи планинските пасища и малките стопанства в подножията на горите. Досега не бе предполагала, че от „Хюсабю“ се виждат толкова много неща. На юг, към Довре, където планината обикновено тънеше в мъгла и облаци, сега се издигаха величествени скали, обагрени в пурпурно червено.

Малката камбана в църквата заби, а голямата във Виняр й отговори. Кристин остана наведена над сключените си ръце, докато във въздуха отекна и последният удар.

Слънцето слезе под хребета. Златистото сияние избледня, а червените багри избледняха до розово. След като камбанният звън заглъхна, гората зашумя и изпълни вечерната тишина. Поточето, прорязващо широколистната гора в долината, забълбука по-силно. От близката градина се разнесе познатото подрънкване от хлопатарите на добитъка. Кристин чу бръмченето на насекомо до ушите си.

Придружи молитвите си с въздишка. Така молеше за прошка, задето не успя да насочи мислите си към Бог.

Имението в краката й красеше като накит широката гръд на хълма. Плъзна поглед по земите, които стопанисваше със съпруга си. По време на брака им тя не спираше да мисли и да се грижи за собствеността им. Работеше неуморно и упорито. Едва тази вечер осъзна колко усилия е положила, за да изправи имението на крака и да го поддържа. Едва днес проумя какво бе постигнала с цената на неуморния си труд.

Прие грижите за имението като своя орис. Реши да си носи кръста търпеливо и да не превива гръб под трудностите, които лежаха на плещите й. По същия начин се стремеше да не се оплаква от съдбата си, когато усетеше, че за пореден път носи дете в утробата си. След всяко раждане, с което се увеличаваше челядта й, растеше и отговорността й за благополучието и спокойствието на семейството й. Тази вечер осъзна, че раждането на всяко дете е засилвало способността й да обозре по-добре задълженията си и е изостряло бдителността й. За пръв път Кристин толкова ясно си даваше сметка какво й е взела и какво й е дала съдбата, като й е отредила да роди седем деца. Сърцето й ту биеше радостно от щастие, ту се свиваше мъчително от страх за чедата й. Те щяха да си останат нейни деца — тези големи момчета със слаби, ъгловати тела. За нея те не се бяха променили много от времето, когато бяха малки и пълнички и не усещаха болка, ако се случеше да паднат, докато сноват между коленете й и пейката. Синовете й все още бяха пеленачетата, които вземаше от люлката, за да ги накърми, и подпираше главите им, защото се отпускаха немощно на крехките им вратлета, както сините камбанките клюмат на стъбълцата си. Където и да поемеха по широкия свят, където и да отидеха, дори и да забравеха майка си, тя смяташе живота им за неразривно преплетен със своя. Щяха да си останат част от нея както по времето, когато тя единствена знаеше за зараждащия се в нея живот, който, скрит в утробата й, пиеше от кръвта й и изсмукваше червенината на бузите й. Седем пъти вкуси тя от болезнения страх, а потта избиваше по тялото й, когато удряше часът й. Седем пъти усети, че предстои родилните мъки да я завлекат в дълбините на физическото страдание, а после да изплува с новороденото в обятията си. Чак тази вечер осъзна колко по-богата, силна и смела бе ставала след всяко раждане.

И въпреки всичко си остана някогашната Кристин от „Йорун“, която все още не се бе научила да нагрубява хората, защото през целия си живот я закриляше непоколебима и нежна обич. В прегръдките на Ерлен тя си оставаше същата…

Да, да, да. Наистина, Кристин не забрави нито една обида, която той й нанесе, макар и да знаеше отлично, че не я наранява със злобата на зрелите хора, а с невинността на дете, посегнало да удари другарчето си. Но тя пазеше спомените за оскърбленията му с усърдието на ранен, който се грижи за загнояла рана. А всеки път, когато Ерлен си навлечеше неприятности заради склонността си да се поддава на всяко свое хрумване, съзнанието за унижението, на което се е подложил, я удряше със силата на камшик и сърцето й кървеше от болка. Кристин не беше дребнава по природа. Не таеше озлобление към съпруга си умишлено, просто ставаше злопаметна, щом станеше дума за Ерлен. Не можеше да забрави неговите прегрешения. Всяка нищожна драскотина, останала в душата й от обидите му, смъдеше, кървеше, отичаше и й причиняваше нетърпимо страдание.

Кристин така и не успя да се държи по-разумно и овладяно с него. Дори да се опитваше и в съвместния им живот да проявява присъщото си старание, смелост, смирение и сила, нямаше да успее. Непрекъснато копнееше отново да се превърне в неговата Кристин, каквато беше в горите до Гердарюд.

Тогава предпочиташе да извърши грях, но не и да го изгуби. За да привърже Ерлен към себе си, тя му даде всичко свое — любовта и тялото си, честта и наследството си от Божието спасение. Подари му и неща, които не бяха нейна собственост: достойнството на баща си и вярата му в честта на децата му. Кристин събори всичко, което зрели и умни мъже бяха издигнали, за да осигурят спокойния живот на невръстното си момиче. На техните планове за благополучието и възхода на рода, на надеждите и усилията им да не останат безплодни, след като легнат в земята, тя противопостави любовта си. Заложи на карта много повече от собствения си живот, а единствената награда беше обичта на Ерлен Никулаусьон.

Кристин спечели. От деня на първата им целувка в градината на Хофвин до днес, когато Ерлен я целуна за сбогом в малката къща, преди да го отведат, тя знаеше, че за нея той би пожертвал живота си. Той не се показа като примерен съпруг, но още от първата им среща Кристин забеляза колко нехайно се отнася той към самия себе си. Макар и да не се бе държал винаги добре с нея, все пак се грижеше за нея повече, отколкото за себе си.

Исусе, как успя да го спечели! Тази вечер тя призна пред себе си, че със студенината и отровните си думи сама го е подтикнала към изневяра. Призна си и друго. През всичките тези години, докато наблюдаваше непристойните му задявки с тази жена, Сюнива, и кипеше от гняв, Кристин изпитваше надменна и упорита радост: името на Сюнива Улавсдатер не бе опетнено с грозни слухове, но Ерлен разговаряше и се шегуваше с нея като наемен войник с кръчмарска слугиня. За Кристин Ерлен отдавна знаеше, че тя е способна да излъже и да предаде доверието на най-близките си хора и с охота се съгласяваше на любовни срещи в плевни и бордеи, но въпреки това й вярваше и я уважаваше посвоему. Макар че забрави бързо страха от греховете си и наруши обещанието, което даде на Господ пред вратата на храма, Ерлен винаги се разкайваше за прегрешенията си и години наред се мъчи да удържи на дадената дума.

Нали сама избра да се омъжи за него. Избра го в любовното си опиянение и всеки ден през тежките години, прекарани в неизвестност в „Йорун“, го избираше отново и отново. Бурната любов на Ерлен я накара да забрави обичта на баща си. Грижовният Лавранс не даваше и косъм да падне от главата й. Но Кристин отхвърли съдбата, която той й отреди. Не се съгласи с намерението му да я повери в ръцете на мъж, който сигурно щеше да я води по най-безопасните пътища на живота и щеше да се навежда, за да маха всяко дребно камъче пред краката й. Избра да последва другия, макар да знаеше, че той ще я отведе по трънливи пътеки. Монаси и свещеници я увещаваха да се върне у дома, изпълнена с разкаяние и желание да поправи стореното. Тя обаче предпочете да живее в раздор с останалите, вместо да се раздели със скъпоценния си грях.

Оставаше й само едно: да не се оплаква и да не се жалва от съдбата си и да приема безропотно всички беди, които я сполетят в съвместния й живот с нейния избраник. Струваше й се, че безвъзвратно е изоставила баща си някъде далеч, далеч в миналото. Но все пак пред очите й изплува скъпото му лице и тя си спомни думите му в ковачницата в деня, когато нанесе най-тежкия удар в бащиното му сърце; спомни си разговора им в планината, когато разбра, че смъртта наднича над рамото на баща й. Недостойно е да се оплакваш от съдбата, която сам си избрал. Свети Улав, помогни ми да не се проявя като съвсем недостойна за любовта на баща ми…

Ерлен, Ерлен… След първата им среща животът й се превърна в бурна река, препускаща над коренища и камъни. През годините, прекарани в „Хюсабю“, животът й се разгърна, доби широтата и простора на езеро, което отразява всичко около нея. Спомни си как Логен прииждаше в родния й край през пролетта. Сивите й води рукваха неудържимо в долината, а коритото й се разширяваше. По течението й се носеха клони, а короните на широколистните дървета, забили корени в дъното на реката, се полюшваха над водата. Единствено тъмните страховити въртопи показваха колко бурно, неукротимо и опасно течение се носи под гладката й повърхност. Кристин осъзнаваше, че през всичките тези години любовта й към Ерлен подронваше устоите на живота й подобно на силно и опасно водно течение. Сега водата потече стръмно надолу, но Кристин не можеше да предвиди каква развръзка ги очаква.

Ерлен, любими!

Отправи още една молитва към Света Богородица. Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марио, Господ е с Тебе! Искам да те помоля само за едно: спаси Ерлен, пощади живота на моя съпруг!

Погледна към имението и се замисли за синовете си. Сега, когато „Хюсабю“ лежеше окъпано във вечерната светлина и приличаше на съновидение, което всеки миг би могло да изчезне, а страхът за неясното бъдеще на децата й сковаваше майчиното й сърце, Кристин се сети, че никога не бе благодарила на Господ за богатите плодове, увенчали усилията й през тези години. Не му се отблагодари за седмината си синове.

От купола на вечерното небе, от околните села, легнали в краката й, се разнесе молитва, която бе чувала хиляди пъти в живота си. Спомни си как Лавранс й обясняваше какво означават латинските думи, докато тя стоеше до коляното му като дете. Ето, сега отец Айрик се обръща към олтара и пее „Пролога“, а на норвежки думите му означават: „Наистина достойно и справедливо е, праведно и спасително, винаги и навсякъде да Ти благодарим, Господи свети, Отче всемогъщи, Вечни Боже.“

Кристин вдигна очи. Гауте се изкачваше по склона. Кристин изчака момчето да се приближи и му протегна ръка. Около камъка, където седеше тя, имаше само трева и нито едно място, където да се скриеш.

— Изпълни ли поръката на баща си, синко? — попита тихо тя.

— Да, спазих всичките му заръки. Стигнах до имението съвсем незабелязано. Юлв го нямаше вкъщи и аз изгорих в огнището писмата, които ми даде татко. Извадих ги от кърпата — призна той и се поколеба. — Майко, вътре имаше девет печата…

— Чуй ме, синко — Кристин сложи ръце върху раменете му и се вгледа в очите му. — Баща ти беше принуден да ти повери много тежка задача. Ако се тревожиш и имаш нужда да споделиш с някого, кажи ми какво те мъчи. Но бих предпочела да си замълчиш, сине!

Гауте напомняше удивително много на баща й със светлото си лице, лененорусата коса, големите очи и пълните, категорични алени устни. Момчето кимна. После сложи ръка на майчиното рамо. Със сладостна болка в сърцето Кристин отпусна глава върху слабите гърди на сина си. Момчето стоеше право, а майка му допря лице до сърцето му. За пръв път тя се облягаше на детето.

— Исак беше сам вкъщи — продължи Гауте. — Не му показах какво нося. Само му казах, че трябва да изгоря нещо. Преди да оседлае коня си, Исак накладе огън в огнището.

Кристин кимна одобрително. Момчето свали ръце от раменете й, погледна я право в лицето и попита с глас, пропит от детски страх и любопитство:

— Майко, знаеш ли какво говорят хората? Татко щял да става крал.

— Не ми се струва много вероятно, синко — усмихна се леко тя.

— Но татко е от виден род — сериозно отбеляза детето с гордост. — Според мен той е много по-достоен за трона от мнозина други мъже…

— Шшшт — хвана го за ръката тя. — Чуй ме добре, синко. Баща ти показа колко много разчита на теб и сега не бива нито ти, нито някой от нас да издаваме какво си мислим. Редно е да внимаваме какво казваме, докато не научим нещо сигурно, та да преценим дали можем да говорим спокойно и как да се изразяваме. Утре ще отида в Нидарус и с баща ти ще си поговорим насаме. Непременно ще му обадя, че си изпълнил най-съвестно заръките му.

— Вземи ме и мен, майко! — помоли я горещо момчето.

— Гауте, никой не бива да се досеща, че ти си по-разсъдлив от останалите деца. Синко, опитай се да играеш и да лудуваш на воля като всички хлапета. Така ще бъдеш най-полезен на баща си.

Нокве и Бьоргюлф бавно се покатериха на склона и се приближиха до майка си с напрегнати и развълнувани лица. Кристин забеляза, че, от една страна, синовете й като всички изплашени деца търсят опора в майка си, но, от друга, са възмъжали доста и искат да я утешат и уверят в наличието на изход. Кристин им подаде ръка, но момчетата останаха мълчаливи.

След малко тръгнаха да слизат към имението; майката прегърна двамата си големи синове.

— Какво има, Нокве? Защо ме гледаш така? — попита тя, но момчето се изчерви и безмълвно обърна глава настрани.

Досега Нокве не се беше замислял как изглежда майка му. Затова пък още откакто се помнеше, започна да сравнява баща си с другите мъже. За Нокве Ерлен беше най-красивият и най-достойният да бъде предводител, а Кристин — майката, която непрекъснато ражда деца. Малките растяха в майчините ръце и постепенно се приобщаваха към живота на братята си — понякога задружни и сплотени, друг път — увлечени в спорове. През широко отворените ръце на майката течеше всичко, от което имаха нужда. Майката знаеше лек за повечето болести. Ролята й в „Хюсабю“ приличаше на ролята на огъня в огнището. Тя носеше на плещите си домакинството в имението, както полята в „Хюсабю“ износваха реколтата. От майката дъхтеше на живот и топлина както от кравите в обора или от конете в конюшнята. Досега на Нокве не му беше хрумвало да сравнява майка си с другите жени.

Тази вечер внезапно забеляза колко горда и красива жена е майка му. Под ленената й кърпа се белееше широко чело; стоманеносивите й очи гледаха прямо под спокойните извивки на веждите й; снагата й бе изправена като острие на меч, едрата й гръд се повдигаше под дрехата, а краката и ръцете й бяха запазили младежката си елегантност. Но Нокве не се осмели да й сподели какво го вълнува и облян в червенина, продължи да върви мълчаливо до майка си, която бе сложила ръка върху тила му.

Гауте държеше Кристин за колана и ситнеше зад Бьоргюлф. По-големият брат негодуваше, защото Гауте го настъпвал по петите, и двамата започнаха да се бутат и блъскат. Майката ги усмири и прекрати спора им. По сериозното й лице се разля нежна усмивка. Синовете й все още бяха деца…

Кристин не мигна цяла нощ. Мюнан спеше в обятията й, а Лавранс — между нея и стената.

Помъчи се да си създаде най-обща представа в какво положение се намира съпругът й.

Не й се вярваше да го грози сериозна опасност. Нали съдиха Ерлинг Видкюнсьон и племенниците на краля от „Сюдрхайм“ за предателство и измяна, но те продължаваха да се радват на спокойствие и разкош, макар и да изгубиха благоразположението на монарха.

Ерлен вероятно бе нарушил закона, воден от желанието да остане предан на госпожа Ингебьорг. През всичките тези години Ерлен поддържаше приятелството си с високопоставената си роднина. Кристин знаеше, че преди пет години съпругът й гостува на Ингебьорг в Дания и й помогна с цената на някакво престъпление, което трябваше да остане в тайна. Тогава Ерлинг Видкюнсьон се бе заел с делата на кралицата и искаше да й осигури власт над полагащите й се в Норвегия имоти, но Ерлинг явно бе насочил Ингебьорг към Ерлен или пък самата тя се бе обърнала към втория си братовчед по бащина линия, след като отношенията между Ерлинг и краля охладняха. И Ерлен се е впуснал в начинанието напълно безразсъдно…

Но в такъв случай Кристин не разбираше как са замесени роднините й от „Сюнбю“.

Не допускаше друг развой на събитията, освен Ерлен да е възобновил добрите си отношения с краля, ако е действал твърде прибързано, опитвайки се да спечели привилегии за майка му.

Предателство към короната. Кристин знаеше историята за падението на Аудюн Хюглайксьон33. Тези събития се случиха, когато баща й беше млад. На Аудюн му приписаха ужасяващи престъпления. Лавранс твърдеше, че всичко това са измислици: госпожица Маргрет Айриксдатер, дъщерята на крал Айрик Магнюсьон, починала в ръцете на епископа от Бьоргвин, а Аудюн не участвал в пътуването, така че е нямало как той да я е продал на езичниците. Госпожица Исабел34 била на тринайсет години, а Аудюн — на повече от петдесет, когато я довел за жена на крал Айрик. Грях било християнин дори да надава ухо на подобни злостни клевети като, да речем, слуха за пътуването на принцесата с Аудюн. Лавранс не допускаше в дома му да се пеят песни за Аудюн. Въпреки това за Аудюн се разпространяваха какви ли не слухове: продал цялата военна сила на крал Хокон на френския крал и обещал да му се притече на помощ с дванайсет хиляди военни кораба, като в замяна поискал седем тона злато. Но за хората си остана загадка защо Аудюн Хюглайксьон увисна на бесилката в Нурнес.

Синът му напусна страната. Говореше се, че го взели на служба във войската на френския крал. Внучките на рицаря от Олхюс, Юрид и Сигне, били отпратени от мястото на екзекуцията му заедно с неговия коняр. Двете жени заживели като бедни селянки в планинско село из долината Хадинг.

Добре поне, че двамата с Ерлен нямат дъщери. Направо не й се мислеше за подобно нещо. Няма голяма вероятност делото срещу Ерлен да завърши с по-тежка присъда от присъдите на Ерлинг Видкюнсьон и синовете на Хафтур.

Никулаус Ерленсьон от „Хюсабю“. Сега и Кристин смяташе, че „Хюсабю“ е най-красивото имение в Норвегия.

Реши да помоли господин Борд за пълни сведения по случая на Ерлен. С ковчежника я свързваше старо приятелство. Лагман Улав също някога беше добър приятел на Кристин и Ерлен, но отношенията им се промениха, след като Ерлен се засегна от постановлението на лагмана в негов ущърб по повод делото за градската къща. А и Улав остана много обиден от нещастието, сполетяло съпруга на неговата кръщелница.

Нито Кристин, нито Ерлен имаха близки роднини, макар и да произхождаха от големи родове. Мюнан Бордшон вече бе изгубил предишните си позиции. След като му повериха областта Рингерике, Мюнан неведнъж наруши закона. Мъчеше се всячески да уреди бъдещето на многото си деца: четири законни и пет извънбрачни. Говореше се, че след смъртта на съпругата си, госпожа Катрин, изгубил предишния си кураж. Ерлен почти не познаваше другите оцелели деца на Борд и Осхил: Инге от област Рю, Юлита и съпруга й, Рагнфрид, омъжена в Швеция. След смъртта на Борд Петершон между хората от „Хестнес“ и Ерлен цареше враждебност. Турмуд от „Росвол“ страдаше от старческо слабоумие, децата му с госпожа Гюна бяха мъртви, а внуците — невръстни.

От мъжете, роднини на Кристин по бащина линия, останаха само Шетил Осмюнсьон в „Скуг“ и Сигюр Шурнинг, съпруг на най-голямата дъщеря на чичо й. Втората овдовя, а третата постъпи в манастир. Явно и четиримата от „Сюнбю“ бяха замесени в случая на Ерлен. След подялбата имуществото на покойния Ивар Йеслинг Лавранс се скара с Ерлен Елдярн, женен за сестрата на Рагнфрид, и двамата повече не искаха да се виждат. Затова Кристин не познаваше свако си и синовете му.

Болният монах от братството на проповедниците Гюнюлф остана единственият близък роднина на Ерлен. А нейният най-близък родственик се оказа Симон Андресьон, защото беше женен за единствената й сестра.

Мюнан се събуди и започна да хленчи. Кристин се обърна и премести детето от другата си страна. Нямаше как да го вземе със себе си в Нидарус, защото положението беше твърде неясно. Вероятно тази вечер малкият сучеше от гръдта й за последно. Вероятно и тя за последен път притискаше бебето до сърцето си и изпитваше това толкова приятно усещане… Ако започнат дело срещу Ерлен със заплаха за смърт… Блажена Божия майко Мария, цял живот съм била търпелива с рожбите, които ми отреди Господ. Нима днес за последно целувам сладки, покрити с мляко детски устни?

5.

На следващата вечер Кристин пристигна в града и веднага се отправи към кралския дом. Къде ли са затворили Ерлен, чудеше се тя и оглеждаше каменните сгради. Повече я занимаваше въпросът как се чувства съпругът й в момента, отколкото какви вести ще успее да научи. За съжаление й казаха, че ковчежникът е извън града.

Очите й сълзяха след дългото пътуване с лодка на ослепителна слънчева светлина, а гърдите й се издуваха от напиращата кърма. Слугите заспаха, но тя стана и цяла нощ ходи напред-назад из стаята.

На следващия ден изпрати до кралския дом Халдур, своя слуга. Той се върна силно уплашен и отчаян от чутото: хванали Юлв Халдуршон, чичо му, във фиорда, докато се опитвал да потърси убежище в манастира на Нидархолм. Ковчежникът все още го нямало.

При тази вест Кристин изпадна в ужас. През последната година Юлв не живя в „Хюсабю“, а в „Шолвиркста“. Там беше назначен като васал на областния управител и притежаваше по-голямата част от имението. В какво са замесени толкова много хора, питаше се Кристин. От тревоги не мигна. Сега се чувстваше съвсем отпаднала и се оказа безсилна да се бори срещу най-лошите си страхове.

На третата сутрин Борд все още не се бе прибрал в града. Кристин направи неуспешен опит да прати вест на съпруга си. Обмисляше да посети Гюнюлф в манастира, но не намери сили. Сновеше из стаята с полузатворени, горящи очи. От време на време лягаше и задрямваше, но страхът и болките веднага я връхлитаха и тя отново ставаше, напълно разбудена, и започваше да върви, за да изтърпи страданието си.

В три следобед Гюнюлф Никулаусьон дойде при нея. Кристин се втурна към него като обезумяла:

— Гюнюлф, видя ли Ерлен? В какво го обвиняват?

— Нося тъжни вести, Кристин. Няма да позволят никому да припари до Ерлен, най-малко на хора от манастира. Подозират абат Улав в съучастничество. Ерлен е взел пари на заем от обителта, но братята се кълнат, че не са знаели за какво са му, когато са сложили печата на манастирския конвент. А абат Улав отказва да обяснява каквото и да било.

— Но какво се е случило? Херцогинята ли е подмамила Ерлен да извърши нещо нередно?

— По-скоро те са я притиснали, за да се съгласи. Ерлен и сподвижниците му са й изпратили писмо през пролетта — някой е видял черновата. Но хората на краля няма да се докопат до него, освен ако не заплашат Ингебьорг да им го даде насила. Не са намерили чернови. Но ако се съди по отговора на Оге Лаурисен, когото взели от Боргар Трунсьон на остров Вейой, Ингебьорг явно е получила писмо от Ерлен и мъжете, съгласили се да го подкрепят в заговора му. Тя очевидно дълго се е колебала дали да изпрати сина си Хокон в Норвегия, но те изтъкнали, че каквато и развръзка да има начинанието им, крал Магнюс няма да навреди на детето, защото Хокон е негов брат. Дори и Хокон Кнютсьон да не спечелел битката за норвежкия трон, пак щял да си остане виден аристократ, а тези мъже били готови да рискуват живота и земите си, за да го издигнат на престола.

Кристин се умълча.

— Разбирам. Несъмнено става дума за по-сериозни неща от онази история между Ерлинг, синовете на Хафтур и краля.

— Да — глухо отвърна Гюнюлф. — Хафтур Улавсьон и Ерлен уж отплавали към Бьоргвин, но истинската им цел била Калундборг. Искали да вземат оттам принц Хокон и да го доведат в Норвегия, докато крал Магнюс се намира в чужбина и отправя предложение за женитба…

След кратко мълчание монахът продължи:

— Сигурно са изминали близо сто години, откакто норвежки аристократ се е осмелил да се заеме с подобно начинание: да събори краля, който има наследнически права върху престола, и да провъзгласи нов владетел.

Кристин седеше, загледана в далечината. Гюнюлф не виждаше лицето й.

— Така е — кимна тя след кратък размисъл. — Последните, решили се на подобна стъпка, са били вашите прадеди, твоите и на Ерлен. Тогава моите предци от рода на Йеслинг са застанали на страната на крал Скюле.

Кристин забеляза изпитателния поглед на Гюнюлф и избухна разпалено и невъздържано:

— Та аз съм само една неука жена, Гюнюлф. Не обръщах почти никакво внимание, докато съпругът ми разговаряше с други мъже по тези въпроси. Не ми се слушаше, когато Ерлен искаше да ми обясни какво обсъждат. Бог да ми е на помощ: не можех да проумея толкова важни дела. Но дори и проста жена като мен, която разбира единствено от домакинство и възпитание на деца, осъзнава, че правораздаването се бави твърде много, докато даден случай стигне до краля и той откликне на молбите ни за справедливост; сега хората в страната се чувстват по-зле и живеят по-трудно, отколкото когато бях дете и покойният крал Хокон беше наш владетел. Моят съпруг — тя задиша учестено и се разтрепери — моят съпруг се е захванал с дело, толкова важно, че никой от останалите знатни мъже в тази страна не се е осмелил да се нагърби с него. Сега ми стана ясно.

— Така е — монахът преплете здраво ръце и ги стисна, а гласът му премина в шепот: — Ерлен се зае с много важно дело и мнозина ще сметнат за огромна грешка, че именно той го провали…

Кристин скочи от мястото си с писък. От рязкото движение болката в гърдите и ръцете й се усили и потта изби по цялото й тяло. Жената се обърна към Гюнюлф, разгневена и замаяна от треска, и извика:

— Ерлен не го е провалил! Така му е било писано. Нямал е късмет.

Кристин падна на колене пред пейката и вдигна пламналото си отчаяно лице към монаха:

— Двамата с теб не бива да упрекваме Ерлен, Гюнюлф! Ти си му брат, а аз — съпруга от тринайсет години. Сега той е клетник, затворен в килия, а вероятно го грози смъртна опасност.

Лицето на монаха се сгърчи болезнено. Погледна коленичилата жена:

— Бог да те възнагради, Кристин, задето приемаш така нещата — Гюнюлф отново преплете изпосталелите си пръсти. — И дано Господ пощади Ерлен и му позволи някой ден да ти се отблагодари за предаността. Кристин, ще се моля Всевишния да отклони злините от теб и децата ти…

— Не говори така! — надигна се тя и погледна монаха в очите. — Гюнюлф, намесата ти в нашите отношения само навреди на всички ни. Никой не е осъждал Ерлен толкова сурово като теб — негов брат и Божи служител!

— Никога не съм осъждал Ерлен по-строго, отколкото повелява дългът ми — отвърна монахът, а бялото му лице придоби мъртвешка бледност. — На земята няма човек, когото да обичам повече от брат си. Сигурно затова страдах, когато той се държеше зле с теб, и приемах грешките му като свои грехове, които трябва да изкупя. А и той е стопанинът на „Хюсабю“ и единствен продължител на нашия род. Поверих му по-голямата част от бащиното ми наследство. Твоите синове са най-близките ми роднини.

— Ерлен никога не се е държал зле с мен! С нищо не съм по-добра от него! Защо ми говориш такива неща, Гюнюлф? Не си ми бил изповедник! Отец Айлив не е порицавал мъжа ми пред мен. Той осъждаше само мен за греховете ми, когато му се оплаквах от несретите си. Той е по-добър свещеник от теб и Господ е отредил той да бъде моят духовен баща и да следвам неговите съвети. Отец Айлив никога не ми е казвал, че мъжът ми се е държал с мен несправедливо. Отсега нататък ще се вслушвам само в неговите думи!

Кристин се изправи, с нея и монахът. Разтърсен и пребледнял от чутото, той промълви:

— Права си, Кристин. Редно е да слушаш думите на отец Айлив…

Гюнюлф понечи да си тръгне, но тя сграбчи отривисто ръката му:

— Недей да ме оставяш така! Гюнюлф, помня как ти гостувах в тази къща, докато тя още беше твоя. Ти ме посрещна топло. Спомням си и първата ни среща. Тогава бях изплашена и изпитвах болка, а ти се опита да ми поискаш прошка за делата на Ерлен. Нямало е как да знаеш… Ти се моли за моя живот и за живота на детето ми. Мислеше ни доброто, защото обичаш Ерлен. Недей да осъждаш Ерлен толкова сурово. Кой е безгрешен пред Бога? Ерлен спечели любовта на баща ми, а децата ни го обичат повече от всичко. Не забравяй, че Ерлен не се поколеба да ми осигури почтен и хубав живот, макар и да бях с немощна, податлива към лъстиви помисли плът. А „Хюсабю“ е прекрасно място. Последната вечер, преди да замина за града, имението ми се стори неземно красиво. Залезът изглеждаше прелестно. Двамата с Ерлен изживяхме немалко хубави дни в имението. Каквото и да стане, каквото и да се случи, няма да спра да обичам съпруга си…

Гюнюлф се подпря с две ръце на тоягата си. Винаги я носеше със себе си, когато напускаше пределите на манастира.

— Кристин, не се подвеждай по заревото на залеза и по любовта, за която се сещаш сега, защото се боиш за живота му. На младини — бях още помощник-дякон — Гюдбьорг, слугиня в „Сихайм“, по-късно жена на Алф от „Ювосен“, бе обвинена в кражба на златен пръстен. Оказа се невинна, но срамът и ужасът я разтърсили дълбоко, нечестивият се вселил в душата й и я подтикнал да слезе до езерото с намерението да се удави. После тя неведнъж ни разказваше, че в онзи миг светът й се сторил красив, окъпан в червено и златистожълто, а водата блестяла и изглеждала примамливо хладна. Но когато нагазила в езерото и водата й стигнала до кръста, изрекла името Христово и направила кръстен знак. Тогава целият заобикалящ я свят посивял, водата станала студена и Гюдбьорг осъзнала какво се канела да стори.

— В такъв случай няма да споменавам името Господне — тихо отвърна Кристин, а тялото й се вцепени, — щом има вероятност да се изкуша и да предам доверието на моя съпруг в тежката му участ. Но според мен не името Христово би ме спряло да помогна на Ерлен, а името на нечестивия…

— Не исках да кажа това, нямах предвид това… Дано Бог те окрили, Кристин, та да намериш сили и да понесеш с топлота и търпение прегрешенията на съпруга си.

— Точно това правя — отговори непоколебимо тя.

Гюнюлф отвърна лице от нея, блед и разтреперан. Закри очите си с ръка.

— Ще се прибирам. У дома по-лесно ще събера мислите си и ще намеря начин да помогна на теб и Ерлен. Дано Бог и всички светии опазят живота на брат ми и му донесат спасение. Кристин, не мисли, че не обичам Ерлен…

След като остана сама, Кристин се почувства още по-зле. Не искаше да пуска слугите при себе си. Сновеше из стаята, кършеше безпомощно ръце и стенеше тихо. Късно вечерта на двора изтрополиха коне. Вратата на стаята се отвори и в мрака се мярна фигурата на едър, пълен мъж в пътническо облекло. Гостът тръгна към Кристин. Шпорите му звънтяха, а мечът му опираше земята. Тя позна Симон Андресьон, избухна в силен плач и протегна ръце към него. Симон я притегли в обятията си, а тя извика от болка. Той я пусна, но Кристин отпусна ръце на раменете му и опря чело о гърдите му, задавяна от безутешни ридания. Симон леко докосна кръста й:

— За бога, Кристин!

Сякаш дори спокойният му топъл глас навяваше мисълта за скорошно спасение, а от тялото му лъхаше мъжка миризма на пот, прах, на коне и кожени дрехи.

— За бога, твърде рано е да губим кураж и надежда. Все ще се намери изход, не се отчайвай така.

След малко тя успя да се съвземе дотолкова, че да му поиска извинение за поведението си. Кристин преживяваше тежко рязкото отбиване на най-малкото си дете.

Симон разбра как е прекарала последните три дни. Повика слугинята й и я разпита дали в имението има жени, които да помогнат на стопанката. Но слугинята беше неопитна девойка, а надзирателят на имението — вдовец с две неомъжени дъщери. Симон поръча да доведат лечителка от града и накара Кристин да си легне. Обеща да поговори с нея, след като тя се посъвземе.

Докато чаках да дойде лечителката, Симон седна със слугата си да се подкрепят. Кристин отиде да се съблече в малката стая и размени няколко думи със Симон. Веднага щом с Рамборг научили за случилото се, той тръгнал към града, а сестра й — към „Сюнбю“, за да успокои съпругите на Ивар и Боргар. Ивар го затворили в крепостта в Мьос, а третия брат, Ховар, го оставили на свобода при условие, че няма да напуска областта. Според мълвата Боргар и Гюторм успели да избягат. Юн от „Лаугарбрю“ потеглил към долината на река Раума, за да разпита какво става, и обещал да изпрати вест. На обяд Симон се отбил в „Хюсабю“, но не останал дълго. Момчетата били здрави, а Нокве и Бьоргюлф го умолявали настойчиво да ги вземе със себе си.

Кристин си възвърна самообладанието и смелостта и късно вечерта прие Симон. Той приседна в края на леглото й. Тя лежеше, обзета от приятното изтощение, което настъпва след силни болки, и гледаше пълното, загоряло от слънцето лице на зет си и малките му решителни очи. Присъствието му й вдъхваше кураж. Симон изслуша подробностите по случая на Ерлен и лицето му придоби сериозно изражение, но той се опита да я успокои.

Тя се загледа в колана от лосова кожа около кръста на Симон. Върху голямата плоска катарама от мед, покрита с тънък слой сребро, нямаше друга украса, освен издълбаните инициали „А.М.“ — означаваше „Аве Мария“. Дългата кама с позлатен сребърен обков и едри планински кристали на дръжката и неугледният малък нож с напукана рогова дръжка, закрепена с месингов пръстен, за да не се разпадне — всичко това беше част от ежедневното облекло на баща й. Помнеше го от дете.

Лавранс го даде на Симон на смъртния си одър. Първо искаше да му завещае позлатения си празничен колан и допълнително сребро, та зет му да си направи още сребърни плочки и коланът да му стане по мярка. Симон обаче помоли да му подари ежедневния си колан. Лавранс отвърна, че така ще остане излъган, но младият мъж смяташе камата за ценна придобивка.

— Дай му и ножа — обади се Рагнфрид и се поусмихна.

Мъжете също прихнаха. Да, и ножа, смяха се те. Лавранс и Рагнфрид непрекъснато се препираха заради този нож. Стопанката се ядосваше, задето мъжът й носи този грозен и противен предмет на колана си, но Лавранс се кълнеше, че съпругата му никога няма да успее да ги раздели.

— Не съм вадил ножа срещу теб, Рагнфрид. А и в Норвегия няма да намеря никъде такъв хубав нож за рязане на масло. Ако е достатъчно нагорещен, де.

Кристин поиска да разгледа ножа и да го подържи в ръка.

— Много ми се иска да беше мой — промълви умолително тя.

— Сигурен съм, но ми е много ценен и не бих го продал и за цялото злато на света — отвърна Симон, хвана я засмяно за китката и издърпа ножа.

Симон винаги се държеше мило, а пълните му ръце бяха сухи и приятно топли.

След малко гостът й пожела лека нощ, взе свещта и отиде в другата стая. Кристин чу как той коленичи пред кръста, после стана, събу си ботушите и се отпусна тежко в леглото до северната стена. Кристин потъна в дълбок и сладък сън.

Събуди се, когато утрото вече преваляше. Слугите й съобщиха, че Симон Андресьон излязъл в ранни зори и поръчал стопанката да го чака спокойно в дома си.

Върна се следобед:

— Нося ти поздрави от Ерлен, Кристин. Успях да поговоря с него.

Симон забеляза как Кристин изведнъж се подмлади и по лицето й се изписа нежност и тревожно умиление. Хвана ръката й и започна да разказва. Двамата с Ерлен не успели да си кажат кой знае колко, защото мъжът, завел Симон при затворника, не ги оставил насаме. Заради родствената си връзка с покойната съпруга на Симон, Халдис, лагман Улав му разрешил да се срещне с Ерлен. Съпругът на Кристин изпращал сърдечни поздрави на нея и децата. Разпитал Симон как са синовете му, а най-голяма загриженост проявил към Гауте. Според Симон след броени дни и Кристин щяла да получи позволение да се види с мъжа си. Иначе Ерлен му се сторил спокоен и в добро разположение на духа.

— Ако бях дошла с теб, и аз щях да го видя — промълви Кристин.

— Едва ли. Пуснаха ме, защото отидох сам. А за теб ще бъде по-лесно да получиш разрешение след моето посещение при Ерлен.

Ерлен бил в източната кула, която гледала към реката. Отредили му килия за високопоставени затворници, макар и малка. Тикнали Юлв Халдуршон в тъмница, а Хафтур — в друга килия.

Без да изпуска Кристин от очи, за да разбере колко е в състояние да понесе тя, Симон предпазливо й разказа какво е узнал в града. Увери се, че Кристин напълно осъзнава сериозността на положението, и не скри от нея тревогата си. Обвиненията срещу Ерлен криели голяма опасност. Но по думите на всички, с които разговарял Симон, не съществувала вероятност Ерлен да се е решил на подобно рисковано начинание и да е стигнал толкова далеч, без да разполага със сигурната подкрепа на голямата част от рицарското и господарското съсловие. Влиятелните мъже явно изпитвали дълбоко недоволство, затова кралят едва ли би тръгнал да наказва сурово предводителя им. Очаквало се по-скоро монархът да потърси начин да се помири с Ерлен.

— Каква е ролята на Ерлинг Видкюнсьон в този случай? — попита тихо Кристин.

— Мнозина си задават същия въпрос — отвърна Симон.

Премълча предположенията си пред Кристин, както и пред днешните си събеседници. Не допускаше, че зад Ерлен стои голяма група мъже, готови да го подкрепят с цената на живота и имуществото си. Ако големците бяха решили да се подложат на такава опасност, нямаше да изберат Ерлен за свой предводител, защото на него не можеше да се разчита. Това беше пределно ясно на всички с неговото потекло. Наистина, Ерлен беше роднина на херцогиня Ингебьорг и на претендента за престола, през последните години се сдоби с власт и спечели уважението на мнозина, а за разлика от повечето си връстници успя да натрупа известен опит във военните дела и му се носеше славата на умел пълководец с добър подход към войниците. Въпреки многобройните си необмислени постъпки Ерлен умееше да говори смислено и убедително. Вероятно грешките му наистина го бяха научили на предпазливост. Симон предполагаше, че неколцина от големците са знаели за начинанието му и са подклаждали ентусиазма му, но за всеки случай те предвидливо си бяха осигурили път за отстъпление и се канеха да оставят Ерлен да се оправя сам.

По време на срещата впечатлението на Симон се затвърди: Ерлен не се надяваше на подкрепа и напълно съзнаваше колко скъпо ще трябва да плати за поетия риск.

— Когато кравата нагази в блатото, стопанинът, а не друг, я дърпа за опашката — засмя се Ерлен.

Нямаше как да говорят по-открито заради присъствието на чуждия човек.

Симон не очакваше срещата с баджанака му да го разтърси толкова дълбоко. Ерлен го покани да седне на леглото в тясната килия. То запълваше половината помещение и опираше в двете срещуположни стени. Ерлен застана до малкия отвор в стената, гордо изправил снажната си фигура. По лицето му нямаше и следа от страх. Гледаше напълно спокойно, без тревога или надежда в очите. Сякаш някой бе разплел паяжината на сластолюбието и слабостта му към жените, която неизменно бе омотавала жадното му за похождения сърце, и пред Симон стоеше здрав, хладнокръвен и смел мъж. И все пак именно жените и любовните му авантюри го бяха довели до сегашното положение. Смелите му намерения бяха осуетени преждевременно. Но Ерлен не мислеше за това. Цялата му осанка внушаваше представата за мъж, решен на безумно дръзка постъпка, претърпял е неуспех, но знае как да понесе поражението си с мъжество.

Изненадата и благодарствената му усмивка, с която посрещнаха Симон, му придадоха още по-силно очарование.

— Помниш ли нощта, когато бдяхме край смъртния одър на нашия тъст, братко? — попита Симон. — Тогава се хванахме за ръце, а Лавранс сложи длан над тях и пред него двамата с теб си обещахме винаги да се подкрепяме като братя.

— Да — кимна Ерлен, а по лицето му грейна усмивка. — Още тогава Лавранс е знаел, че не ти ще имаш нужда от помощта ми, а аз — от твоята.

— Не мисля. По-скоро е очаквал ти да ме подкрепяш, защото си по-влиятелен — възрази Симон.

— Лавранс беше умен мъж, Симон — продължи с усмивка Ерлен. — Може да прозвучи странно, но зная, че той ме обичаше!

Мислено Симон се съгласи с Ерлен. И Бог знае защо, но и самият той — напук на всички злостни слухове за Ерлен, напук на нещастието, което му бе причинил, — изпитваше необяснима братска нежност към съпруга на Кристин. Ерлен се поинтересува как е тя.

Симон обясни в какво състояние я е заварил — болна и полудяла от тревога заради него. Улав Хермансьон обещал да издейства разрешение за Кристин да посети съпруга си веднага щом Борд се прибере в града.

— Не я пускай, преди да е оздравяла! — помоли горещо Ерлен. По потъмнялото му небръснато лице неочаквано се разля девича руменина. — Само от това ме е страх, Симон. Няма да понеса да я гледам болна!

После Ерлен си възвърна предишното спокойствие:

— Разчитам, че ти ще я подкрепяш като верен приятел, ако остане вдовица. Тя и децата няма да обеднеят, защото имат голямо наследство от Лавранс. А ако се преместят в „Йорун“, ти ще бъдеш наблизо и ще им помагаш.

В деня след рождеството на Пресвета Богородица в Нидарус пристигна кралският предстоятел Ивар Омюнсьон. Свикаха дванайсет придворни, идващи от северните части на страната, и им поставиха задачата да произнесат присъдата на Ерлен Никулаусьон. Избраха брата на кралския предстоятел Фин Омюнсьон да води обвинението.

През лятото Хафтур Граут от Гудьой се самоуби с малката кама, която позволяваха на всеки затворник да задържи, за да си реже храната. Явно пленничеството бе сломило Хафтур до степен да изгуби разсъдъка си. Когато научи за нещастието, Ерлен сподели със Симон, че така поне няма да се бои какво ще издаде Хафтур, но изглеждаше дълбоко потресен.

При следващите посещения на Кристин и Симон стражата излизаше от време на време. Двамата посетители обсъждаха положението и единодушно установиха, че най-важната цел на Ерлен е да не издаде съучастниците си. Веднъж той го каза на Симон в прав текст. Обещал на всички свои съратници да мълчи, пък ако ще да му отсекат ръцете:

— Досега не ми се е случвало да предам човек, който ми е гласувал доверие.

Очите му бяха кристално сини. Добре поне, че сам си вярва, помисли си Симон.

На кралските наместници не им се удаде да заловят друг участник в заговора на Ерлен, освен братята Грайп и Турвар Туресьон от Мьоре. Те отрекоха да са знаели за предателство към краля. Според тях планът на Ерлен се свеждал единствено до намеренията му да убеди херцогинята колко полезно би било синът й Хокон Кнютсьон да получи възпитанието си в Норвегия. После неколцина влиятелни фигури от страната се канели да изтъкнат пред крал Магнюс, че би допринесъл за благото и на двете си кралства, като провъзгласи брат си за крал на Норвегия.

Боргар и Гюторм, синовете на Трун, бяха извадили късмет, като успели да се измъкнат от кралския дом на остров Вейой. Според слуховете им помогнала някаква жена, запленена от подкупващата красота и лекомислието на Боргар. Ивар от „Сюнбю“ все още се намирал в крепостта в Мьос, а младият Ховар явно не влизаше в плановете на братята си.

Докато кралските приближени провеждаха съвещанието, архиепископът свика консилиум в крепостта си. Симон, човек с много приятели и познати, съобщаваше новините на Кристин. Според всеобщите очаквания щели да осъдят Ерлен на изгнание, защото престъпил клетвата пред краля. И Ерлен очакваше подобна развръзка. Не губеше кураж и възнамеряваше да замине за Дания. Там все щеше да се намери място за пъргав мъж, способен да си служи с оръжие, а и херцогиня Ингебьорг сигурно щеше да приеме съпругата му като своя роднина и да я удостои с покровителството си. Щеше да позволи на Симон да вземе малките деца във „Формо“, а двамата си големи синове — да заведе в Дания.

През цялото това време Кристин не напусна града дори за ден. Не беше виждала децата си, с изключение на Нокве и Бьоргюлф. Една вечер двамата й синове дойдоха на коне в имението. Майката им позволи да останат няколко дни, но после ги изпрати в „Росвол“, където съгласно желанието на Ерлен госпожа Гюна се грижеше за по-малките им братя. Кристин се опасяваше, че ако синовете им тръгнат с тях, ще я налегнат тревожни мисли, започнат ли да ги разпитват и да се наложи да им обяснява положението. Тя се мъчеше да пропъди всички спомени за годините, прекарани в „Хюсабю“. Животът й там протече изпълнен с какви ли не преживявания, но сега те й навяваха спокойствие, както развълнуваното море вдъхва спокойствие на човек, който го наблюдава от възвишение. Гонещите се вълни изглеждат вечни и неизменими. През всичките тези години животът си вървеше, набраздявайки душата й с безброй вълнения.

Сега се чувстваше като едно време, когато любовта й към Ерлен надделя над уважението и обичта й към всички и всичко. Животът й отново се превърна в безконечно очакване, прекъсвано единствено от кратките срещи със съпруга й. В килията Кристин присядаше на леглото до него, разговаряше спокойно и овладяно, а щом се случеше за миг да останат насаме, двамата се хвърляха в прегръдките си, вкопчваха се като полудели един в друг и впиваха устни в пламенни целувки.

През останалото време Кристин ходеше в катедралата с мощите на свети Улав и прекарваше там часове наред. Коленичила, гледаше с благоговеен трепет златната мощехранителница на светеца, поставена зад решетките на издигнатия хор. Господи, та аз съм негова жена. Боже, останах му вярна и след като съгрешихме и наранихме много хора. Ти ни осени с милостта си и ни бракосъчетаха със свещено тайнство. Белязани от раните на греха и приведени под тежестта на бремето му, двамата прекрачихме прага на Божия дом и приехме тялото на Спасителя от ръката на свещеника. Сега не бива да се оплаквам, ако Бог е решил да изпита предаността ми. Най-важното е да не забравям, че съм негова съпруга, а той е мой съпруг, докато смъртта ни раздели.

В четвъртък преди Архангеловден придворните проведоха срещата и произнесоха присъдата на Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“. Обвиниха го в опит да отнеме земи и поданици от крал Магнюс, да организира в страната брожение срещу него и да доведе в Норвегия чужди войски. След като разнищиха доста случки от миналото, съдиите решиха, че Ерлен Никулаусьон е злоупотребил с хора и имущество, принадлежащи на краля.

В градската къща на Никулаус пристигна Арне Явалсьон. Беше присъствал на срещата и разказа на Симон и Кристин как е протекла. Ерлен не се опитал да отрича какво е сторил. Твърдо и ясно заявил какви намерения е имал. С постъпките си целял да принуди крал Магнюс Айриксьон да предаде кралската си власт в Норвегия на младия си полубрат Хокон Кнютсьон Порше. По думите на Арне Ерлен държал блестяща реч. Подчертал пред какви трудности са изправени селяните, защото през последните години кралят не стъпва в Норвегия и постоянно демонстрира нежеланието си да назначи свои наместници в страната, които да се заемат с правораздаването и поемат неговите управленски функции. Предприетите от краля мерки в Сконе довели до безразсъдно прахосване на средства и показвали пълната неспособност на съветниците му да боравят с пари. А в резултат от тези действия кралската хазна ограбвала хората и те тънели в мизерия, затова и непрекъснато се опасявали от поредните призиви на кралската власт да плащат по-големи данъци, за да подпомогнат короната. Норвежките рицари и оръженосци разполагали с по-ограничени правомощия от шведските и нямали възможност да се съревновават с тях. Съвсем разбираемо било младият, неопитен монарх Магнюс Айриксьон да се вслушва в съветите на шведските придворни — те се ползвали с повече привилегии, защото като по-заможни му осигурявали въоръжени мъже с опит на бойното поле.

Ерлен и сподвижниците му познавали добре нагласите на населението, на оръженосците, на селяните и на гражданите в северната и западната част на Норвегия, и не се съмнявали, че ще получат безусловната им подкрепа, ако доведат претендент за престола, близък роднина на обичания от всички норвежци покоен крал Хокон. Ерлен очаквал населението да се обедини около тази идея и да застави крал Магнюс да се оттегли от престола в полза на младия Хокон. А младият Хокон, от своя страна, щял да се задължи да запази разбирателството и братските си отношения с Магнюс, да брани границите на областите под норвежко господство, по стара традиция да уважава правата на Божията църква и законите в страната, да уважава правата и свободите на селяните и гражданите и да ограничава достъпа на чужденци в страната. Ерлен и другарите му възнамерявали да представят идеята си на крал Магнюс, без да използват сила, макар че селяните и знатните мъже в Норвегия притежават изконното право да свалят от трона всеки крал, осмелил се да властва пряко закона.

Ерлен обяснил, че Юлв Саксесьон заминал за Англия и Шотландия с единствената цел да спечели подкрепа за младия Хокон, ако Господ реши той да стане крал на Норвегия. Придружавали го само неколцина души: Хафтур Граут от остров Гудьой, Бог да го прости, тримата синове на Трун Йеслинг от „Сюнбю“, Грайп и Турвар Туресьон от рода Хатеберг.

Според Арне Явалсьон думите на Ерлен направили силно впечатление на присъстващите. Но накрая, когато споменал, че в начинанието си очаквали подкрепа от духовенството, Ерлен проявил неблагоразумието да намекне за някогашните слухове около крал Магнюс. Съдебният заседател, представител на архиепископа, остро възразил на думите на Ерлен: архиепископ Пол Бордшон винаги, и докато бил ръководител на кралската канцелария, изпитвал дълбока симпатия към крал Магнюс заради християнското му добросърдечие, а и хората искали вече да забравят за някогашните сквернословия по адрес на краля. Освен това монархът сега бил сгоден за дъщерята на графа в Намур35. Ако в мълвата имало нещо вярно, то Магнюс Айриксьон явно отдавна е потъпкал тези свои пориви.

По време на престоя на Симон Андресьон в Нидарус Арне Явалсьон му засвидетелства безусловната си подкрепа. Арне му напомни, че Ерлен има право да обжалва присъдата си заради незаконосъобразен процес. Според постановлението процесът срещу Ерлен следвало да се води от мъж, принадлежащ към неговото съсловие, докато в случая фин от „Хестбьо“ бил рицар, а Ерлен — оръженосец. Според Арне съществуваше вероятност да преразгледат присъдата и да я смекчат, защото нямаше как да отредят на Ерлен по-строго наказание от отлъчване.

Що се отнася до изтъкнатите от Ерлен аргументи в полза на нова, по-грижовна към поданиците кралска власт, Арне намираше идеите му за много добри. Всичките знаели кой е човекът с желание да застане начело на управлението и да определя посоката, докато кралят не е способен да взема решения самостоятелно. Арне се почеса по прошарената брада и погледна многозначително Симон.

— Никой ли не е го е виждал през лятото? — попита тихо Симон.

— Не. Според мълвата изпаднал в немилост пред краля. От цяла вечност си стои у дома и слуша брътвежите на жена си. Говори се, че дъщерите му наследили красотата и плиткоумието на майка си.

Ерлен изслуша присъдата си с невъзмутимо спокойствие. По лицето му не трепна и мускул. Докато го извеждаха, поздрави учтиво, непринудено и елегантно придворните, присъствали на срещата, както постъпи и на идване. Ерлен запази бодрия си дух и уравновесеността си и по време на разговора със Симон и Кристин на следващия ден. С тях дойде и Арне Явалсьон и Ерлен реши да послуша съвета му:

— Досега все не успявах да заведа Кристин в Дания — той прегърна жена си през кръста. — А винаги съм изпитвал силно желание да пътувам с нея по света.

По лицето му премина тръпка и неочаквано той разцелува страстно бледите страни на съпругата си, без да се смущава от присъствието на двамата мъже.

Симон Андресьон замина за „Хюсабю“, за да организира пренасянето на движимото имущество на Кристин в „Йорун“. Посъветва я да изпрати децата в Гюдбранската долина заедно с покъщнината.

— Синовете ми няма да мръднат от бащиния си дом, преди да ги изпъдят — отсече тя.

— На твое място нямаше да чакам да се стига дотам — възрази Симон. — Те са още малки и не разбират какво се случва. По-добре да напуснат „Хюсабю“ под предлог, че ще погостуват на леля си и ще видят имението, което майка им е наследила в долината.

Ерлен подкрепи Симон. Накрая се разбраха само Ивар и Скюле да тръгнат със свако си на юг. Кристин не можеше да се раздели с двете си най-малки деца. Най-сетне доведоха Лавранс и Мюнан в градското им имение, но най-малкият й син не я позна. Тогава нервите й не издържаха и тя избухна в сълзи. Симон не я беше виждал да плаче, откакто дойде в Нидарус. Сега Кристин проливаше безутешно сълзи над Мюнан. Малкият риташе, опитваше се да се освободи от задушаващата прегръдка на майка си и протягаше ръце към бавачката. Лавранс се сгуши в обятията на Кристин, провеси ръце на шията й и се разплака, защото виждаше майка си разстроена. Кристин реши да вземе малките и Гауте при себе си. Гауте не пожела да тръгне със Симон, а и на майката никак не й се искаше да го пуска. Детето носеше твърде тежко бреме за възрастта си и Кристин предпочиташе лично да го наглежда.

Отец Айлив доведе децата в града. Помолил архиепископа за разрешение да напусне за известно време църквата и да погостува на брат си в цистерцианския манастир на остров Таутра. Свещеникът предложи на Кристин да вземе Нокве и Бьоргюлф със себе си в обителта, защото Кристин нямаше възможност да се грижи за толкова много деца в града.

Последната вечер преди свещеникът и двете големи момчета да заминат — Симон вече бе отпътувал с близнаците — Кристин се изповяда на хрисимия, чистосърдечен мъж, който през всичките тези години й беше духовен баща. Прекараха заедно няколко часа. Отец Айлив й напомни да проявява послушание и покорство към Господ Бог и търпение, преданост и любов към съпруга си. Внезапно той също коленичи до Кристин, все още с червения си епитрахил, символизиращ игото на Христовата любов, и започна да отправя горещи, безмълвни молитви. Кристин знаеше, че духовникът се моли за господарите и хората от „Хюсабю“, за чието духовно благоденствие се бе грижил години наред с присъщата си отзивчивост.

На следващия ден Кристин наблюдаваше от пристанището в града как братята — миряни от обителта в Таутра вдигат платната на лодката, която щеше да отведе свещеника и двамата й най-големи синове. На път за вкъщи тя се отби в църквата на миноритите и остана там, докато се почувства достатъчно силна да се прибере. Вечерта Кристин приспа двете малки деца, взе ръкоделието си и започна да разказва приказки на Гауте, докато и той се унесе.

6.

Ерлен остана в килията си до празника на свети Климент Римски в края на ноември. После пристигна заповед да го отведат под стража на среща с крал Магнюс. Кралят се канел да празнува Коледа в крепостта „Богахюс“.

Кристин изпадна в ужас. И без това й струваше неописуемо усилие да запази привидно спокойствие, докато Ерлен беше затворен под заплаха от смъртно наказание. Сега щяха да го отведат кой знае къде. За краля се говореха всякакви неща, а съпругът й нямаше близки приятели в обкръжението му. Ивар Омюнсьон, настоящият надзирател на крепостта, се бе изказал доста остро за предателството на Ерлен, а се говореше, че се ядосал още повече, след като до ушите му стигнали разни клевети, които Ерлен разпространявал по негов адрес.

Но Ерлен се зарадва на новината. Очевидно не можеше да приеме леко предстоящата раздяла със съпругата си, ала дългото време, прекарано в килията, започна да му натежава и той се вкопчи жадно във вестта за дългото пътуване по море. Изгуби интерес към всичко останало.

За три дни уредиха всичко около заминаването му и Ерлен отплава с кораба на фин. Симон обеща на Кристин, след като привърши домашните си задължения, да се върне в Нидарус в седмиците преди Коледа. Настоя да му извести, ако се случи нещо непредвидено и има нужда от помощта му. Кристин реши да поеме на юг, към имението на Симон, а оттам да отиде при краля, да падне в краката му и да измоли пощада за мъжа си. Беше готова да пожертва всичко, за да спаси живота му.

Ерлен продаде и ипотекира имотите си в града на различни хора. Манастирът в Нидархолм притежаваше главната къща, но абат Улав изпрати на Кристин много мило писмо, в което й позволяваше да остане в имението, докато е необходимо. Тя изчакваше хода на събитията заедно с една слугиня, Юлв Халдуршон (освободиха го поради липса на достатъчно доказателства срещу него) и племенника му Халдур, личен слуга на Кристин.

Посъветва се с Юлв как да постъпи. Първоначално той не одобри идеята й. Пътуването през Довре щяло да бъде много тежко. В планината вече се бе натрупал доста сняг. Но когато видя колко голяма е тревогата на Кристин, Юлв подкрепи решението й. Гюна взе двете малки деца в „Росвол“, ала Гауте не пожела да се отдели от майка си. Кристин също се боеше за него и не искаше да го изпуска от очи.

Южните склонове на Довре ги посрещнаха със сурова зима. По съвет на Юлв пътниците оставиха конете си в Дривстюен и продължиха на ски, за да са подготвени, ако на следващата нощ им се наложи да спят в снега. Кристин не се беше качвала на ски от дете и се придвижваше много трудно, независимо от неимоверните старания на мъжете да й помагат. През деня изминаха само половината път от Дривстюен до Йердшин. По здрач намериха подслон на един склон, обрасъл с брези, и се зариха в снега. В Туфтар взеха коне под наем. Яздиха през мъгла, а в долината заваля дъжд. Няколко часа след като се спусна мрак, ездачите пристигнаха във „Формо“. Вятърът свистеше из ъглите на къщите, реката клокочеше, а от склоновете се разнасяше шумолене на листа и силен пукот. Дворът приличаше на тресавище и тропотът заглъхна, докато конските копита потъваха в калта. В голямото имение не се виждаха признаци на живот в съботната вечер. Нито хората, нито кучетата усетиха новодошлите.

Юлв почука с копието си по вратата. Излезе да отвори мъж. Зад него мигом се появи и Симон, а широката му тъмна фигура се открои ясно на светлината, идваща от стаята. Стопанинът носеше дете на ръце. Разпъди кучетата и те се разлаяха. При вида на балдъзата си нададе радостен вик. Остави детето на пода и подкани Кристин и Гауте да влязат, помагайки им да си съблекат подгизналите от дъжда връхни дрехи.

Въздухът в стаята беше приятно топъл, но и доста задушен, защото вътре имаше огнище, а таванът беше нисък. Освен това гъмжеше от народ. Нямаше къде да стъпиш от деца и кучета. Сред малчуганите Кристин различи лицата на двамата си синове — весели, зачервени от топлината. Децата седяха около масата, където бе запалена свещ. Приближиха се и поздравиха майка си и брат си малко отчуждено. Кристин усети, че с идването си явно е смутила уюта и забавата в дома. Иначе в стаята цареше пълна бъркотия. На всяка крачка настъпваше черупки от орехи. Целият под беше осеян с тях.

Симон разпрати слугите, а повечето хора — съседи, дошли на гости — си тръгнаха с децата и кучетата. Докато разпитваше Кристин, Симон закопча ризата и туниката си върху голата си космата гръд. Децата го подредили така, извини се той. Дрехите му изглеждаха раздърпани и мръсни, коланът — изкривен, ръцете му — изпоцапани, лицето — покрито със сажди, а в косата му се въргаляха сламки.

След малко две слугини заведоха Кристин и Гауте в гостната на Рамборг. В огнището гореше огън, а слугините бързо-бързо се заеха да палят свещи и да оправят леглата. Едни помогнаха на Кристин и на Гауте да си облекат сухи дрехи, другите подреждаха ястия и напитки на масата. Малко момиче със сребристи плитки поднесе на Кристин купа с бира, покрита още с пяна. Момичето беше Арнерд, най-голямата дъщеря на Симон.

После влезе и самият той. Вече преоблечен и измит, Симон изглеждаше, както бе свикнала да го вижда Кристин — спретнат и с хубави дрехи. Водеше дъщеря си за ръка, а Ивар и Скюле пристъпваха след тях.

Кристин попита къде е Рамборг. Сестра й тръгнала с жените от „Сюнбю“ към „Рингхайм“. Юстайн взел дъщеря си Хелга и поканил Дагни и Рамборг да се присъединят. Юстайн бил много весел и добродушен старец и обещал да се грижи за трите млади жени. Рамборг вероятно щяла да остане в имението и през зимата. Очаквала второто си дете около празника на светия апостол Матей, а имало вероятност тогава Симон да не си е вкъщи. Затова за Рамборг било по-добре да постои при младите си роднини. По отношение на стопанските работи във „Формо“ било все едно дали Рамборг си е у дома, или не, призна през смях Симон. Не искал от младото момиче да се товари с грижи за имението.

Симон веднага реши да тръгне на юг с Кристин. Имал много роднини и стари приятели, негови и на баща му. Смяташе, че така ще бъде по-полезен, отколкото ако стои в Нидарус. На място ще проучи дали е разумно Кристин да посети лично краля. Обеща да се приготви и до три-четири дни да потеглят.

На следващата сутрин, падаше се неделя, отидоха на литургия. После посетиха отец Айрик в „Румюн“. Свещеникът вече беше много остарял. Посрещна Кристин топло и се натъжи, когато научи за злощастната й участ. После се отбиха в „Йорун“.

Не намери промяна в къщите, а леглата, пейките и масите в стаите й се сториха същите. Имението беше нейно и синовете й най-вероятно щяха да отраснат тук. Сигурно тук и тя щеше да легне и да склопи очи. В този момент особено ясно усети с колко труд родителите й са градили уюта в този дом. С каквото и да са се борили тайно от чуждите погледи, Лавранс и Рагнфрид създаваха на околните усещане за топлота и отзивчивост, за спокойствие и отрада.

Кристин се чувстваше много разтревожена и потисната. Отегчаваше се донякъде от разказите на Симон за неговите дела, за имението и децата му. Разбираше поведението му. Виждаше как се опитва да й помогне, доколкото му позволяват силите, и оценяваше решението му да напусне дома си на Коледа, за да тръгне с нея. Сигурно се вълнуваше при мисълта за раждането на второто им дете и се надяваше да е момче. С Рамборг имаха само една дъщеря, а бяха женени от шест години. Кристин не биваше да очаква от Симон да взема дотолкова присърце нещастието на Ерлен и нейните тегоби, че да забрави за радостните събития в своя живот. И все пак изпитваше неприятно усещане, докато наблюдаваше колко весел, доволен и спокоен се чувства в дома си.

Кристин си представяше, че Юлвхил Симонсдатер е руса, нежна и крехка като покойната й сестра, чието име носеше. А дъщерята на Симон се оказа пълничка, с бузи като ябълки и уста, подобна на ягода, с будни сиви очи като на баща си и красиви кестеняви къдрици. Симон обичаше много милото жизнено дете и се гордееше с остроумието й.

— Това момиче е много грозно, досадно и противно — закачи я той, хвана я за кръста и започна да я върти във въздуха. — Май някой трол от планината ни е взел рожбата от люлката и ни е оставил друго дете, което е голяма напаст.

После веднага я пусна и побърза да я прекръсти три пъти, изплашен от собствените си необмислени думи.

Извънбрачната дъщеря на Симон Арнерд, без да е красавица, имаше вид на мило и разумно момиче. Баща й използваше всяка удобна възможност да я води със себе си на разни места и не пропускаше случай да хвали трудолюбието й. Арнерд заведе Кристин да надникнат в сандъка й с чеиза. Момичето показа на Кристин всичко, което бе изпрела, изтъкала и ушила.

— Денят, когато поверя дъщеря си на добър и благонадежден мъж, ще бъде най-щастливият миг в живота ми — сподели Симон, докато гледаше след дъщеря си.

За да избегне излишни разходи и протакане по време на пътуването, Кристин взе със себе си само Юлв Халдуршон. Четиринайсет дни преди Коледа тя потегли заедно с Юлв, Симон и двамата му млади пъргави слуги.

В Осло Симон веднага научи, че кралят няма да идва в Норвегия. Вероятно възнамерявал да празнува Коледа в Стокхолм. Ерлен се намираше в крепостта „Акершнес“36. Надзирателят отсъстваше и нямаше изгледи да получат разрешение да го видят. Улав Шурнинг, помощник-кралският ковчежник, обеща все пак да съобщи на Ерлен, че близките му са дошли в града. Улав се държеше много дружелюбно със Симон и Кристин, защото брат му беше женен за братовчедката на Кристин Рамборг Осмюнсдатер от „Скуг“ и Улав смяташе дъщерите на Лавранс за свои роднини.

Шетил от „Скуг“ дойде в града и покани братовчедка си Кристин и спътниците й да отпразнуват заедно Коледа в имението, но тя нямаше настроение да се весели, докато съпругът й се намира затворен в кралската крепост. Симон също отклони поканата въпреки настоятелните молби на Кристин да не се чувства задължен да остане с нея. Симон и Шетил се познаваха, а Кристин бе виждала братовчед си само веднъж в зряла възраст.

Кристин и Симон отседнаха в същото имение, където някога тя гостува на родителите му, докато бяха сгодени, само че в друга къща. В стаята имаше две легла. Тя спа на едното, а на другото легнаха Симон и Юлв. Слугите пренощуваха в конюшнята.

На Бъдни вечер Кристин изяви желание да присъства на празничната служба в полунощ в църквата на Нонесетер. Много искала да послуша как пеят сестрите. И петимата се отправиха към храма. В ясната, мека и приятна нощ небосводът блестеше, обсипан със звезди. По-рано падна малко сняг и сега белотата му отразяваше лунната светлина. Църковните камбани забиха и от именията започнаха да излизат хора и да се спускат към храма. Симон хвана Кристин за ръка. От време на време я поглеждаше крадешком. Тази есен тя направо се стопи, но високата й тънка снага като че ли си възвърна част от нежното, кротко моминско очарование. Над бледото й лице се спусна някогашното младежко спокойствие и мекота, прикрили спотаено, задрямало напрежение. Приликата с онази Кристин, която Симон помнеше от една далечна Коледа, ставаше все по-явна и зловеща. Неволно той стисна ръката й. Усети се чак когато и тя стисна пръстите му в отговор. Симон я погледна. Кристин кимна с усмивка. Беше приела жеста му като опит да я окуражи и да й напомни, че е необходимо да не губи надежда, и искаше да го увери в смелостта си.

След края на празничните дни Кристин отиде в манастира и помоли за разрешение да поднесе почитанията си на абатисата и на сестрите, които познаваше от пребиваването си там. Постоя малко в приемната на абатисата, а после влезе в църквата. Усети, че в обителта за нея няма място. Сестрите я приеха радушно, но за тях Кристин беше една от многото девойки, прекарали година в манастира, за да получат добро възпитание. Дори и монахините да бяха дочули слуховете за нейната съдба, твърде различна от съдбата на повечето млади жени в обителта, и то не в положителния смисъл на думата, не им пролича. Престоят й в Нонесетер заемаше важно място в нейния живот, но не и в живота на манастира. Баща й плати на обителта, та монахините да споменават него и близките му в своите молитви. Новата абатиса, госпожа Елин, и сестрите обещаха да се застъпят в молитвите си пред Всевишния за спасението на Кристин и Ерлен. Но тя усещаше, че няма право да им се натрапва и да ги обезпокоява с посещенията си. Вратите на църквата си оставаха отворени за нея, както и за всички миряни. Нищо не пречеше да стои в северната част, да слуша песента на прекрасните женски гласове от хора, да разглежда познатия храм, да се любува на олтарите и стенописите. А когато сестрите напуснеха храма и поемеха към манастирските постройки, можеше да се качи и да коленичи пред надгробния камък на Груа Гютормсдатер, чиито напътствия така и не съумя да разбере и оцени. Но нямаше право да търси убежище в свещения дом на обреклите се на Христос невести.

При Кристин дойде и Мюнан. Съвсем наскоро научил, че е в града. Поздрави сърдечно нея, Симон и Юлв. Веднага нарече двамата мъже свои роднини и скъпи приятели. Нямало да им бъде лесно да си издействат посещение при Ерлен: намирал се под строга охрана и Мюнан не успял да влезе при братовчед си. След като рицарят си тръгна, Юлв рече през смях:

— Съмнявам се Мюнан да е бил особено настойчив, защото е изплашен до смърт да не го замесят в случая и се пази дори да се споменава за това.

Мюнан изглеждаше много остарял, оплешивял и изпосталял. По огромното му туловище висеше отпусната кожа. В момента рицарят живееше в „Скугхайм“ заедно с една от незаконните си дъщери, останала вдовица. Бащата искаше да се отърве от присъствието й, защото другите му деца, независимо законни или не, не желаеха да припарят до дома му, докато сестра им определя правилата в имението. Знаеха я като властолюбива, алчна жена с остър език. Мюнан обаче не смееше да я изгони.

Най-сетне навръх нова година Улав Шурнинг успя да издейства разрешение за Кристин и Симон да посетят Ерлен. Симон отново придружи наскърбената съпруга по време на сърцераздирателната среща. В тази крепост много по-строго отколкото в Нидарус стражите следяха Ерлен да не разговаря с близките си без надзор.

Съпругът на Кристин продължаваше да изглежда спокоен, но Симон забеляза, че неизвестността е започнала да го изтощава. Ерлен избягваше да се оплаква. Не го подлагали на никакви мъчения и нищо не му липсвало. Само дето в килията нямало огнище и ставало доста студено. А понеже бил лишен от възможността да спазва изрядна лична хигиена, го нападнали въшки.

— Но ако не ми се налагаше да се боря с тези гадини, времето щеше да минава още по-бавно — засмя се той.

И Кристин се държеше много овладяно. Спокойствието й притесняваше Симон и той очакваше със свито от страх сърце деня, когато нервите й няма да издържат.

Крал Магнюс яздеше по главната улица в Стокхолм и нямаше изгледи скоро да пътува към Норвегия. Не се очакваше положението на Ерлен да се промени.

На празника на свети Григорий Двоеслов Кристин и Юлв Халдуршон отидоха в църквата на Нонесетер. На връщане минаха по моста над потока, но Кристин не тръгна към странноприемницата до имението на епископа, а сви на изток, към земята на църквата „Свети Климент“. Юлв я последва по тесните улици между храма и реката.

Денят беше облачен и мъглив. Времето поомекна. Докато газеха из тинята край реката, обувките и пешовете на дрехите им се намокриха и натежаха от полепналата по тях кал. Излязоха на полето в подножието на насипа. Погледите им се срещнаха за миг. Юлв се засмя безмълвно, и устните му се разтеглиха в странна гримаса, но очите му останаха тъжни, а Кристин се усмихна печално.

Изкачиха се по насипа, където се бяха свличали глинени наноси. Пред очите им, в ниското, се намираше ханът на Брюнхил Флюга. Разкаляният наклон, където растяха избуяли черни бурени, беше толкова близо, че ги лъхна остра миризма на кочина. Две прасета ядяха лакомо, забили зурли в тъмната нечистотия. Тук брегът на реката се стесняваше до ивица, а сивите, кални води с плаващи, удрящи се един в друг ледени късове стигаха до съборетините с порутени покриви.

Мъж и жена се приближиха до загражденията да нагледат свинете. Той се наведе и почеса едно прасе с дръжката на обкованата си със сребро брадва, която използваше като тояга. Мъжът беше не друг, а самият Мюнан Бордшон, а жената — Брюнхил Флюга. Мюнан вдигна очи и забеляза двамата пътници. Зяпна от изненада, а Кристин му извика весело за поздрав.

— Слезте да пийнем нещо топло в това ужасно време — разсмя се гръмогласно Мюнан.

Докато вървяха към имението, Юлв осведоми Кристин за новостите около Брюнхил Флюга. Вече не държала странноприемница и кръчма. Няколко пъти изпадала в немилост и дори й отправили смъртни заплахи, но Мюнан я отървал и заложил името си, че тя ще прекрати окончателно незаконното си препитание. Синовете й се сдобили със завидни постове в обществото и майката се видяла принудена да спазва приличие. След смъртта на съпругата си Мюнан Бордшон подновил връзката си с нея и прекарвал много време в дома й.

Мюнан ги посрещна на портата:

— Май всички се падаме роднини по някаква линия — засмя се доволно той. Явно си беше пийнал, но не много. — Кристин Лаврансдатер, ти си добра, хрисима стопанка и високомерието ти е напълно чуждо. Брюнхил е честна и почтена жена, а когато заченахме двамата ни синове, аз не бях женен. Децата ни са най-прекрасните от всичките ми отрочета. Брюнхил, откакто се познаваме, повтарям ти го всеки ден: от децата си обичам най-силно Инге и Гюдлайк.

Брюнхил бе запазила красотата си, но жълтеникавобледата й кожа лъщеше все едно е покрита с мазен слой като на жените, прекарали цял ден над димящите тенджери. Домът й обаче изглеждаше изрядно подреден, храната и напитките, които поднесе — с отличен вкус, а съдовете — чисти и хубави.

— Отбивам се при нея, когато идвам в Осло по работа — обясни Мюнан. — Нали разбирате, и тя като всяка майка иска да разбере как са синовете й. Инге ми пише, нали е учен мъж. Така подобава на епископски наместник. Намерих му чудесна съпруга — Тура Бярнесдатер от „Грюте“. Да не мислите, че е лесно да ожениш незаконния си син за жена с такова потекло? И двамата с Брюнхил си говорим за децата, а тя ми поднася храна и бира като едно време, когато пазеше ключовете ми в „Скугхайм“. Сега ми е много тежко да седя сам у дома и да си мисля за покойната ми съпруга. Затова идвам тук, за да намеря малко топлина, когато Брюнхил пожелае да ме удостои с малко внимание и обич.

Подпрял брадичка на дланта си, Юлв Халдуршон наблюдаваше стопанката на „Хюсабю“. Кристин слушаше внимателно Мюнан и Брюнхил и отговаряше кротко, мило и учтиво на въпросите им, все едно се намираше на угощение в някое от богатите имения около Нидарус.

— Е, Кристин Лаврансдатер, ти поне се омъжи и заживя като почетна жена, въпреки че идваше с голяма охота в странноприемницата ми — подхвана Брюнхил Флюга. — А аз си останах блудница и до ден-днешен ме наричат кучка. Мащехата ми ме продаде на този негодник — посочи тя Мюнан. — Борих се за честта си със зъби и нокти. Издрах лицето му до кръв, преди да успее да ме насили.

— Пак ли започваш? — изхленчи Мюнан. — Много добре знаеш — казвал съм ти го безброй пъти — че щях да те оставя на мира, ако се беше държала като нормална жена и ме беше помолила да те пощадя. Вместо това ти ми се нахвърли като дива котка, преди да успея да прекрача прага на стаята ти.

Юлв Халдуршон едва сподави смеха си.

— След това винаги съм се отнасял добре с теб — продължи Мюнан. — Купувах ти всичко, което посочеше. Децата ни не съм ги лишил от нищо. За разлика от синовете на Кристин нашите имат обезпечено бъдеще. Бог да пази клетите ви дечица! Ерлен не се погрижи добре за тях. Според мен за всяка майка благоденствието на децата би трябвало да е по-важно от нейното семейно положение. Неведнъж съм си мечтал ти да беше от по-знатен род, та да можехме да се венчаем, защото те харесвам най-много от всички жени, с които съм бил, Брюнхил, въпреки че ти винаги си се отнасяла сурово и грубо към мен. Но нека Господ възнагради съпругата ми за добротата й. Кристин, поръчах да изработят олтар за Катрин и мен в църквата. Всеки ден благодаря на Бога и на Пресветата Дева за женитбата ми. Няма мъж, който да е бил по-щастлив съпруг от мен — подсмръкна разчувстван той.

Не след дълго Юлв напомни, че е време да си вървят. Изминаха пътя до странноприемницата в пълно мълчание. Пред вратата Кристин му подаде ръка:

— Юлв, благодаря ти за помощта и подкрепата!

— Ако можех, щях да увисна на бесилото вместо Ерлен — заради двама ви — увери я той.

Вечерта, малко преди да си легнат, Кристин и Симон останаха сами в стаята. Неочаквано Кристин започна да разказва как е минал денят й и предаде разговора с Мюнан Бордшон и Брюнхил Флюга.

Симон, седнал на трикрако столче близо до нея, се бе подпрял на лакти и я гледаше изпитателно с малките си проницателни очи. Мълчеше, а по месестото му лице не трепваше и мускул.

Кристин му сподели, че е казала на баща си за случката в странноприемницата на Флюга.

Симон продължаваше да седи неподвижно. След малко подхвана със спокоен глас:

— Само за това те помолих през всичките тези години, ако не ме лъже паметта. Но щом не си успяла да премълчиш случилото се, за да пощадиш сърцето на Лавранс…

Кристин се разтрепери неудържимо.

— Да. Но Ерлен, какво ще стане с Ерлен?

Кристин нададе нечовешки вик и скочи. С лице, заровено в шепите, тя залиташе ту наляво, ту надясно и не спираше да крещи името на съпруга си. От гърдите й се изтръгваха болезнени стенания, напираха в устата й и бликваха като стихия.

— Кристин, за бога!

Симон я хвана за ръцете и се помъчи да я успокои, но тя се отпусна в обятията му с тежестта на цялото си тяло, вкопчи се в шията му и продължи да вика през сълзи името на Ерлен.

— Кристин, успокой се.

Симон я прегърна, но тя не забеляза. Хълцаше неудържимо и не можеше да се държи сама на краката си. Той я вдигна на ръце, притисна я за миг до гърдите си и я отнесе на леглото.

— Успокой се — повтори той задавено и почти заплашително.

Погали я по лицето, а тя сграбчи китките му и отново се вкопчи в него:

— Симон, Симон, о, трябва да го спасим!

— Правя каквото мога, Кристин. Сега настоявам да се успокоиш!

Симон излезе и извика слугинята на Кристин, която тя си избра в Осло. Гласът му отекна между къщите. Жената се завтече към него и той я прати да влезе при господарката си. Слугинята излезе само след миг. Кристин пожелала да я остави сама, обясни ужасена тя на Симон, който не бе мръднал от мястото си.

Мъжът кимна и отиде в конюшнята. Остана там да изчака Гюнар, своя слуга, и Юлв Халдуршон, за да нахранят конете. Симон се заговори с Юлв и заедно се отправиха към къщата.

На следващата сутрин Кристин не видя зет си. Но следобед, докато шиеше дреха за Ерлен, Симон се втурна в къщата, без да обели дума и без да я погледне, отвори сандъка с багажа си, напълни сребърната си чаша с вино и отново хукна навън. Кристин стана и го последва. Пред вратата на къщата непознат мъж държеше коня си за юздата. Симон свали от ръката си златен пръстен, пусна го в чашата и пи за здравето на новодошлия.

Кристин се досети какъв е поводът и възкликна радостно:

— Родил ти се е син, Симон!

— Да.

Той потупа пратеника по рамото, когато мъжът с благодарност мушна чашата и пръстена под колана си. Симон се обърна към балдъзата си, прегърна я през кръста и започна да я върти. По лицето му се изписа неземно щастие и Кристин сложи ръце на раменете му. Той я целуна по устата и се засмя.

— Явно родът ти ще продължи да стопанисва „Формо“, Симон — усмихна се тя.

— Така ще бъде, ако рече Господ.

Кристин предложи да го придружи на вечерната служба, но Симон отказа. Искал да отиде сам.

Когато се прибра от църквата, Симон й съобщи, че Ерлинг Видкюнсьон бил в имението си „Акер“ до Тюнсберг. Преди обяд Симон осигури превоз с кораб дотам, защото искал да обсъди положението на Ерлен с бившия кралски предстоятел.

Кристин мълчеше. И преди бяха споменавали Ерлинг, но избягваха да се впускат в подробности и не уточниха дали той е знаел за начинанието на съпруга й. Симон искаше да се допита до Ерлинг Видкюнсьон относно плана на Кристин двамата да посетят влиятелните роднини на Лавранс в Швеция, да се позоват на кръвната връзка и да помолят за тяхното застъпничество.

— Зетко, ти току-що научи, че ти се е родила мъжка рожба, и ми се струва по-разумно да отложиш пътуването до „Акер“ — възрази Кристин. — Първо отиди да видиш сина си и Рамборг в „Рингхайм“.

Симон се извърна, за да прикрие колко е разнежен от думите й. Досега търсеше признаци по лицето на Кристин и се питаше дали тя разбира с какво нетърпение той очаква да зърне сина си. Овладя вълнението си и отвърна леко смутено:

— Кристин, вероятно Господ ще прати на детето ми здраве, ако проявя търпение и обуздая копнежа си да го видя, докато не постигнем напредък в случая на Ерлен.

На следващия ден Симон излезе да купи разкошни подаръци за съпругата си и за новородения си син, както и дарове за жените, присъствали на раждането. Кристин извади красива сребърна лъжица, наследство от Рагнфрид, и реши да я даде на Андрес Симонсьон. На сестра си изпрати тежкия сребърен ланец, подарък от Лавранс, но задържа реликвения кръст. Премести го на верижката със сватбените подаръци от Ерлен. На следващия ден Симон замина към обяд.

Вечерта корабът акостира до остров във фиорда. Симон остана на борда. Легнал в спален чувал от кожа и завит с платнища от сукно, той гледаше осеяното със звезди небе, където картините сякаш се появяваха и изчезваха с полюшването на кораба върху поклащащите се като упоени вълни. Водата плискаше, а ледените късове се удряха о стените на кораба. Усещането на плъзващия по тялото му студ беше почти приятно. Носеше му облекчение…

Вече беше убеден, че идва краят на несретите му. Роди му се син. Не че очакваше да обикне момчето повече от дъщерите си. По-скоро имаше нещо друго. Момичетата му доставяха голямо щастие, когато търсеха близостта му за игри, смях и разговори. Симон обичаше да ги взема на коленете си и да усеща допира на меките им коси до брадичката си. Но положението на всеки мъж в родословието се променя, ако дъщерите му като единствени негови наследници пренесат имението, имуществото му и спомена за подвизите му във владение на чужд род. Сега обаче в него се пробуди надежда, че Господ ще поживи сина му и той ще стане следващият стопанин на „Формо“ след смъртта на баща си, както повелява традицията в рода им: Андрес Гюдмюнсьон, Симон Андресьон, Андрес Симонсьон. В Симон се зароди съвсем естественият стремеж синът му да си изгради за него представа, каквато самият Симон имаше за баща си: мъж, почтен и пред хората, и в най-съкровените си мисли.

Понякога му се струваше, че ще рухне всеки миг. Поне да беше забелязал у нея и най-дребният признак, че се е досетила. Но тя се държеше с него като с роден брат. Проявяваше загриженост към здравето му и разговаряше мило, внимателно и благо. Симон нямаше представа колко време ще се наложи да споделят една къща. Нима Кристин не разбира? Той не можеше да забрави, че някога двамата бяха сгодени.

Но сега му се роди син. Симон винаги се свенеше да добавя свои думи към молитвите си за здраве или благодарност. Ала Христос и Богородица явно разбираха защо напоследък чете по няколко пъти „Отче наш“ и „Богородица Дево“. Беше решен да продължава в същия дух, докато е далеч от дома си и да се отплати за щастието си с подобаваща щедрост към божия дом. Пък дано Бог не го изостави по време на пътуването.

Всъщност Симон не очакваше мисията му да се увенчае с успех. Отношенията между Ерлинг и краля окончателно охладняха. Въпреки че бившият кралски предстоятел — най-богатият и знатен мъж в Норвегия — беше изключително влиятелен и горд и нямаше причина да се бои от краля, чието положение беше много по-разклатено, Ерлинг не би рискувал да си навлече гнева на Магнюс, като отвори дума за случая на Ерлен Никулаусьон и така пробуди съмнението, че е знаел за вероломния заговор. Дори Ерлинг да е участвал в заверата — а защо не и да е дърпал конците, готов всеки миг да се намеси и да поеме управлението на страната, щом на престола се възкачи непълнолетен монарх, — той не би изпитал морално задължение да се притече на помощ на човека, провалил осъществяването на целия план заради нелепо любовно увлечение. Понякога в присъствието на Ерлен и Кристин Симон пренебрегваше този факт, защото двамата съпрузи сякаш изобщо не се сещаха за това. Но в действителност Ерлен носеше цялата вина за нещастието, сполетяло него и съмишлениците му, защото сам предизвика краха на цялото начинание с непростимото си лекомислие.

Симон обаче се стремеше с всички сили да помогне на Кристин и на съпруга й. Надяваше се Бог, Пречистата Дева и светците, на които засвидетелстваше почитта си с пожертвования и готовност да дава милостиня на сиромасите, да го подкрепят.

Пристигна в „Акер“ късно на следващата вечер. Посрещна го икономът на имението и поръча на ратаите да отведат коня на госта в конюшнята, а слугата на Симон — в спалнята на прислугата. Придружиха Симон до къщата, където пиеше рицарят. След малко Ерлинг се появи на чардака и изчака гостът да се качи по стълбите. Приветства го вежливо с добре дошъл и го въведе в стаята, където се намираха Стиг Хоконсьон от „Манвик“ и Бярне, синът на Ерлинг, съвсем млад мъж.

Оказаха на Симон много топъл прием. Слугите му помогнаха да си съблече връхната дреха и донесоха храна и напитки. Мъжете явно се досетиха по каква работа е дошъл и не се показаха много разговорливи. Стиг отбеляза, че Симон много рядко се отбива в тази част на страната и не гостува на роднините на Халфрид. Попита го дали е стигал по на юг от „Дюфрин“.

— Тази зима не — отвърна Симон. — Но прекарах няколко месеца в Осло с балдъзата ми Кристин Лаврансдатер, съпругата на Ерлен Никулаусьон.

Мъжете посрещнаха думите му с мълчание. След малко Ерлинг учтиво се поинтересува как са Кристин, Рамборг и роднините на Симон, а гостът се осведоми за здравето на съпругата и дъщерите на Ерлинг. Поразпита и Стиг какво ново има в „Манвик“ и как са старите съседи.

Стиг Хоконсьон, пълен, тъмнокос мъж, няколко години по-възрастен от Симон, беше син на Хокон Туресьон — полубрат на Халфрид Ерлингсдатер — и племенник на Елин Туресдатер, съпругата на Ерлинг Видкюнсьон. Преди две години Стиг изгуби управлението над областта Шидю и командването на крепостта в Тюнсберг заради конфликт с краля. Иначе Стиг живееше охолно в „Манвик“, но остана вдовец и нямаше деца. Симон го познаваше добре и поддържаше добри отношения с него, както и с всички роднини на първата си съпруга, ала уважението му към тях не прерасна в близко приятелство. Симон знаеше отлично мнението им за втория брак на Халфрид. Те смятаха най-малкия син на Андрес Гюдмюнсьон за мъж от знатно потекло и все пак не и за достоен съпруг на Халфрид. При това Симон беше по-млад от нея с десет години. Роднините й недоумяваха защо е избрала точно него, но не й попречиха да живее с когото пожелае, защото животът на Халфрид с първия й съпруг й бе донесъл непоносими страдания.

Симон бе срещал Ерлинг Видкюнсьон само няколко пъти, и то в компанията на госпожа Елин. Тогава Ерлинг почти не обелваше дума: в присъствието на съпругата му беше нужно човек да отговаря само с „да“ и „не“. От онова време Ерлинг доста се бе състарил. Напълнял видимо, той все пак бе съумял да запази внушителната си осанка, защото движенията му бяха изключително елегантни, а светлите му рижи коси, прошарени с блестящи сребристи нишки, му придаваха допълнително очарование.

Симон виждаше за пръв път Бярне Ерлингсьон. Младежът израсна близо до Бьоргвин в дома на свещеник, приятел на Ерлинг. Според роднините бащата постъпил така, за да предпази Бярне от бъбривите жени в Гиске. Самият Ерлинг не се задържаше много-много там, но не смееше да води сина си на честите си пътувания, защото Бярне беше болнав, а Ерлинг изгуби две момчета още съвсем малки.

Лицето на младежа, осветено от пламъка на свещта, изглеждаше извънредно красиво. Над челото му се спускаха буйни черни къдрици, големите му очи тъмнееха, носът му имаше изящна извивка, устните му бяха пълни и хубави, а брадичката — добре оформена. Впечатлението за красотата му се подсилваше от снажната фигура с широки рамене. Но когато Симон седна на трапезата да се подкрепи, прислужникът премести свещта и гостът забеляза, че кожата по врата на младежа е разядена от скрофулоза. Белезите — мъртви, бели парчета кожа, синкаво червени ивици и подути възли — покриваха шията чак до ушите и брадичката му. Бярне стоеше вътре дебело облечен и непрекъснато повдигаше до ушите си качулката на кръглата си кадифена яка, обточена с кожа. Явно това се бе превърнало в негов навик. След като постоеше известно време така, му ставаше топло и той пак я сваляше. Всичко това правеше съвсем несъзнателно, но действията му изнервиха Симон и ръцете му се разтрепериха въпреки усилията да не поглежда към Бярне.

Ерлинг не сваляше очи от сина си. Явно обаче и той не съзнаваше, че непрекъснато го наблюдава. По лицето на Ерлинг Видкюнсьон рядко се изписваха мимики, а в бледосините му очи не се четяха силни чувства, но под размития воднист оттенък на погледа му се утаяваха години, прекарани в постоянна тревога, размисъл и любов.

Тримата мъже размениха няколко думи, ала разговорът вървеше мудно. Симон се хранеше, младежът нервно подръпваше яката си. После четиримата пийнаха заедно и Ерлинг попита Симон дали се е изморил от пътуването, а Стиг му предложи да спи при него. Симон посрещна с радост възможността да отложи важния си въпрос за утрешния ден. Първата вечер в „Акер“ успя да развали настроението му.

На следващата сутрин изложи пред Ерлинг повода да го посети и получи отговор, който не се различаваше твърде от очакванията му. Ерлинг изтъкна, че крал Магнюс никога не се е вслушвал с желание в съветите му. Още от мига, когато кралят навършил пълнолетие и започнал да си гради собствено мнение, не допускал Ерлинг да се намесва в решенията му. А след като Ерлинг и сподвижниците му се помирили с краля, определено престанал да се интересува от него и неговите приближени. Нямало да повлияе положително на делото срещу Ерлен, дори и да поговори с краля. Ерлинг беше наясно, че мнозина го уличават като инициатор на Ерленовото начинание.

— Ако искаш вярвай, ако искаш недей — обърна се той към Симон. — Нито аз, нито някой от моите приятели знаехме какво крои Ерлен. Ако намеренията им бяха разкрити по друг начин или ако тези непредпазливи авантюристи бяха претърпели поражение при опитите си да осъществят дръзкия си замисъл, щях да се изправя пред Негово Величество и да се опитам да посреднича. Но при така стеклите се обстоятелства едва ли някой би искал от мен да защитя Ерлен и да подхраня хорските съмнения, че играя двойна игра.

Ерлинг посъветва Симон да се обърне към синовете на Хафтур. Те били братовчеди на краля и в момента били в добри отношения с него. Според Ерлинг Ерлен прикривал хора от тяхното обкръжение, а вероятно и неколцина от по-младите знатни мъже.

Сватбата на краля щяла да се състои през лятото. Щастливото събитие създавало удобна възможност за краля да демонстрира снизхождение към враговете си и да ги помилва. На тържествата се очаквало да присъстват госпожа Исабел и майката на краля. Майката на Симон беше приближена на Исабел на младини и Ерлинг му напомни да използва някогашното им приятелство. Друго решение било съпругата на Ерлен да падне на колене пред невестата на краля и пред Ингебьорг Хоконсдатер и да измоли тяхното застъпничество.

Симон бе склонен Кристин да коленичи пред Ингебьорг само в краен случай. Ако у херцогинята говореше чувството за чест, тя отдавна щеше да защити Ерлен и да го избави от тежкото му положение. Веднъж Симон сподели тези свои размисли с Ерлен, а той се засмя: самата Ингебьорг имала твърде много неприятности и тревоги, а и се ядосвала, задето не се виждали изгледи любимото й чедо да заеме трона.

7.

Чак през пролетта Симон Андресьон пое на север към областта Тутен, за да вземе съпругата и невръстния си син и да ги заведе у дома във „Формо“. Остана там известно време, за да нагледа как вървят работите в стопанството му.

Кристин не смяташе да мърда от Осло. С усилие се съпротивляваше на неутолимия, всепоглъщащ копнеж по тримата си синове, които живееха в долината. Ако искаше обаче да изтърпи сполетялата я участ и да продължи да се бори, не биваше да мисли за децата си. И тя наистина понасяше мъката героично и си придаваше спокоен и смел вид. Разговаряше с непознати, изслушваше съветите и опитите им да я утешат. Всъщност единствено мисълта за Ерлен й даваше сили. Понякога изгубваше власт над мислите си и я връхлитаха спомени: Ивар стои в бараката във „Формо“ и чака с нетърпение свако му да му намери подходящо парче дърво за дръжката на брадвата му, докато Симон огъва и опитва дъските. Светлото лице на Гауте, застинало в решително мъжко изражение, докато крачи наведен напред срещу виелицата в онзи сив зимен ден през есента. Ските му се хлъзгат и той полита назад, пада надолу по склона и затъва в снежна пряспа. За миг лицето му се сгърчва в болезнена гримаса: та той е само едно безпомощно, изнемощяло дете. После мислите на майката отлитаха към най-малките. Мюнан сигурно вече ходи и говори. Дали и той е толкова хубав, колкото бяха братята му на тази възраст? А Лавранс вероятно вече не я помни. А двамата й синове в манастира на остров Таутра? Нокве, Нокве, първородният й син. Какво ли им минава през ума на Нокве и Бьоргюлф; как ли се справя по детски чувствителният Нокве с мисълта, че вече нищо няма да бъде същото…

Отец Айлив й изпрати още едно писмо и Кристин разказа на Ерлен какво пише свещеникът за синовете им. Иначе двамата не споменаваха децата си. Вече не разговаряха нито за миналото, нито за бъдещето. Кристин му носеше дрехи или топла храна, а той я разпитваше как понася самотата. Седяха на леглото му, ръка за ръка. Случваше се да ги оставят за малко насаме в студената, мръсна, смрадлива килия. Двамата съпрузи се хвърляха в обятията си и се отдаваха за миг на безмълвни, изпепеляващи ласки, докато от стълбите долиташе смехът на слугинята, която се задяваше със стражите.

Ту и отнемаха Ерлен, ту й го връщаха и тя не искаше да се сблъсква с мисълта за децата им и новия им начин на живот. Стремеше се да забрави за всичко, освен за мъжа си. Миговете, прекарани в килията, бяха безценни за нея, а и нямаше да понесе да види четирите си деца в дома на Симон, затова прие охотно предложението му сам да замине за Нидарус и двамата с Арне Явалсьон да защитят интересите й при конфискацията на имуществото. Крал Магнюс нямаше да забогатее от собствеността на Ерлен, защото стопанинът на „Хюсабю“ бе натрупал куп дългове, за повечето от които самият той вече бе забравил. Освен това Ерлен бе набавил нужните средства за хората си в Дания, Шотландия и Англия. Когато обсъдиха положението със Симон и Кристин, той само вдигна рамене и каза със загадъчна усмивка, че не очаква да му ги върнат.

Симон Андресьон пристигна в Осло в средата на септември, по Кръстовден. В положението на Ерлен не бе настъпила никаква промяна. Симон се ужаси, когато видя колко изтощени изглеждат двамата съпрузи. Сърцето му се сви болезнено, защото Кристин и Ерлен проявяваха неочаквано за обстоятелствата самообладание и дори му благодариха, задето се е наел да пътува по това време на годината въпреки задълженията си във „Формо“. Хората от крепостта поеха към Тюнсберг, където крал Магнюс очакваше пристигането на невестата си.

Симон успя да си издейства превоз дотам с търговски кораб. Ала неочаквано една сутрин при него дойде непознат слуга с молбата Симон Андресьон да се яви незабавно в църквата „Свети Халвар“. Там го чакал Улав Шурнинг.

Помощник-ковчежникът се намираше в силна душевна възбуда. По време на отсъствието на кралския ковчежник той надзиравал крепостта. Предната вечер пристигнали трима чужденци и му показали писмо с печата на крал Магнюс. Били упълномощени да разследват случая на Ерлен Никулаусьон и поискали от Улав да доведе затворника. Помощник-ковчежникът не разбирал езика им, но предположил, че са французи, защото сутринта чул придворния свещеник да разговаря с тях на латински. Освен това му представил новодошлите като сродници на бъдещата кралица. Всичко звучало просто чудесно! Французите подложили Ерлен на мъчения, за да им признае истината. Носели нещо като стълба и довели неколцина мъже, явно обучени да изтезават затворници. Днес Улав Шурнинг отказал да изведе Ерлен от килията му и засилил охраната пред вратата, защото отговорността за незаконните мъчения падала върху неговите плещи. Помощник-ковчежникът не можел да допусне произвол, какъвто досега не се бил случвал в Норвегия!

Симон взе кон от свещениците в църквата и препусна с Улав към крепостта „Акершнес“.

Помощник-ковчежникът хвърляше боязливи погледи към суровото изражение на спътника си. Горещи вълни обливаха болезнено изопнатото му лице. От време на време Симон правеше несъзнателно резки движения и конят подскачаше недоволно, вдигаше се на задните си крака и се съпротивляваше на своенравния си ездач.

— Виждам, че сте силно разгневен, Симон — отбеляза Улав Шурнинг.

Симон сам не знаеше кое от чувствата му надделява. От възмущение му се гадеше. Бузите му пламтяха от срам, а в душата му бушуваше сляпа ярост при мисълта за голия мъж, без оръжие и възможност да се защити, принуден да търпи чужди ръце да събличат дрехи му и да го опипват. За Симон случилото се напомняше изнасилване на жена. Зави му се свят от жажда за мъст. Прииска му се да пролее кръвта на насилниците. Не, в тази страна подобно нещо е недопустимо. Нима щяха да карат норвежките благородници да свикнат с такива позорни посегателства? Що за безобразие!

Симон изпитваше силен страх от предстоящата гледка. Ужасът от неудобството, което щеше да причини на Ерлен с присъствието си, взе връх над всички други чувства, когато Улав Шурнинг отключи килията.

Ерлен лежеше проснат диагонално на пода. Това беше единственият начин да изтегне високото си тяло. Върху прашния под бяха постлали слама и нахвърляли дрехи, та да не лежи направо върху камъка. Тялото му бе завито до брадичката с тъмносинята му връхна дреха, подплатена с кожа, а меката, сивкавокафява кожа от златка на яката се сливаше с дългата черна къдрава брада, с която се сдоби, откакто го затвориха.

В брадата се виждаха бледите му устни, а лицето му беше снежнобяло. Едрият триъгълник, описван от носа му, изпъкваше ярко на фона на силно хлътналите му бузи, а между кичурите потна прошарена коса, отметнати от високото му тясно чело, прозираха покритите със синини вдлъбнати слепоочия. Мъчителите явно ги бяха стискали безмилостно с някакви пособия.

Бавно, с мъка Ерлен отвори големите си, воднисто сини очи, помъчи се да се усмихне, когато позна посетителите си и промълви с неузнаваем, неясен глас:

— Седни, братко — извърна глава той към празното легло. — След последната ни среща научих доста неща…

Улав Шурнинг се надвеси над Ерлен и го попита има ли нужда от нещо. След като не получи отговор — очевидно, защото затворникът не беше в състояние да говори — Улав отметна дрехата. Ерлен беше само по долни гащи и съдрана риза. Видът на подутите му насинени крайници разтърси Симон и го разгневи. Запита се дали и Ерлен изпитва неговия изпълнен с погнуса страх. По лицето на затворника изби слаба руменина, докато Улав миеше ръцете и краката му с кърпа, натопена в леген с вода. Помощник-ковчежникът зави отново Ерлен, а с няколко леки движения той намести дрехата си така, че да покрива цялото му тяло до брадичката.

— Е — подхвана Ерлен, гласът му си възвърна някогашното звучене, а усмивката по бледите му устни стана по-доловима, — следващия път ще е още по-лошо! Но аз не се страхувам. Никой не бива да се бои. Няма да ме пречупят по този начин…

Симон усети, че мъжът говори истината. Мъчителите няма да изкопчат от Ерлен и дума. Макар и неведнъж да бе издавал тайни в пристъп на ярост и лекомислие, не би отстъпил и педя под напора на насилници. Не изпитваше срам и оскърбление като Симон. Затворникът беше погълнат от щастливо твърдоглавие, задето дръзна да се опълчи на палачите си, и от крепко упование в стоицизма си. Открай време имаше склонността да се отказва, сблъска ли се с твърд характер, и да проявява жестокост в прилив на възмущение, но сега се издигна над слабостите си, защото надуши противник, по-слаб от него.

— Няма да има следващ път! — процеди през зъби Симон. — Какво ще кажете, Улав?

Помощник-ковчежникът поклати глава, но Ерлен продължи, а в гласа му се прокрадна отсянка на познатата лекомислена дързост:

— Де да можех да го вярвам толкова непоколебимо като вас! Тези мерзавци няма да се задоволят с толкова малко — той забеляза как челюстите върху месестото, мускулесто лице на Симон се стягат. — Не, Симон, братко! — Ерлен понечи да се надигне на лакът, но го прониза силна болка. Изстена и се отпусна в безсъзнание.

Улав и Симон се заеха да го свестяват, макар и непохватно. Припадъкът отмина и Ерлен полежа с отворени очи. После заговори сериозно:

— Нима не разбирате? За Магнюс… е… много… важно… да разбере… на кого може да вярва… наистина. В страната… възникнаха… много размирици… и брожения…

— Не е този начинът да заглуши недоволството на народа — заканително отвърна Улав Шурнинг.

— Надробих такава каша, че едва ли някой ще се развълнува от съдбата ми. И сам го проумявам — прошепна Ерлен с отпаднал глас.

Двамата посетители се изчервиха. Симон не очакваше Ерлен да си дава сметка за постъпките си, защото досега не бяха разговаряли за увлечението му по Сюнива. Нервите му не издържаха и той избухна, задавен от отчаяние:

— Как можа да постъпиш толкова безразсъдно!

— И аз това се питам — призна Ерлен. — Дяволите да го вземат, но откъде можех да предположа, че тя умее да чете! Виждаше ми се съвсем неграмотна…

Забели очи. Всеки миг щеше да изгуби съзнание отново. Улав Шурнинг излезе да донесе нещо. Симон се наведе над клетника, който лежеше с полуотворени очи.

— Братко, Ерлинг Видкюнсьон участва ли в заговора?

Главата на Ерлен се размърда и той се усмихна изморено:

— Не, кълна се в Бога. Казахме си: той или няма да събере кураж да ни подкрепя до края, или ще иска да поеме цялото командване. Не ме разпитвай, Симон. Ще мълча, за да съм сигурен, че няма да издам нещо по невнимание…

Ерлен прошепна името на съпругата си. Симон се наведе над него в очакване затворникът да поиска да доведат съпругата му. Но Ерлен заговори припряно, като трескав:

— Тя не бива да узнава за това, Симон. Кажи, че е пристигнала кралска заповед никой да не се доближава до мен. Изпрати я в „Скугхайм“ при Мюнан. Чуваш ли… Тези новодошли французи или мавританци, които се представят за приятели на нашия крал, няма да се откажат толкова лесно! Изведи Кристин от града, преди да се е разчуло! Симон?

— Добре.

Симон нямаше представа как ще го направи.

Ерлен полежа със затворени очи и промълви с немощна усмивка:

— Тази нощ размишлявах… Когато раждаше най-големия ни син, Кристин изтърпя нечовешки мъки, ако се съдеше по жалните й викове. Щом тя е издържала седем пъти такива болки, за да имаме многобройна челяд, значи и аз ще издържа…

Симон мълчеше, обзет от внезапен страх. Боеше се да надзърне в най-дълбоките тайни на живота, свързани със страданието и щастието. Но Ерлен не споделяше тревогата му. Той играеше с ужасното и с хубавото с невинността на нищо неподозиращо момче, изпълнено с любопитство и опиянено от алкохола, чиито приятели са го завели в бордей.

Ерлен разклати нетърпеливо глава:

— Тук най-ужасното нещо са тези мухи. Направо дяволски изчадия…

Симон си свали шапката и започна да удря с нея скупчените синьо-черни гадини и те се разлетяха с бръмчене на ята. После яростно стъпка мухите, паднали омаломощени върху мръсотията на пода. От това нямаше особена полза, защото дупката в стената продължаваше да зее. Миналата зима я бяха покрили с дървен капак с опънато телешко шкембе, но тогава в помещението настана пълен мрак.

Симон продължаваше да избива гадините, когато Улав Шурнинг се върна със свещеник. Духовникът носеше чаша с вода, повдигна главата на Ерлен и му помогна да пие. По брадата и шията му потече плътна струя, но клетникът се отпусна спокойно и невъзмутимо като дете, когато свещеникът го избърса с кърпата.

Симон имаше чувството, че вътрешно кипи. Кръвта пулсираше под ушите му, а сърцето му биеше тревожно и особено. Застанал до вратата, той се загледа за миг в дългото, простряно напреки тяло под дрехата. По лицето на Ерлен избиваха трескави червени петна. Клетникът лежеше с полуотворени, блестящи очи, а в усмивката му Симон видя онази така добре позната нотка на лекомислие.

На следващия ден Стиг Хоконсьон от „Манвик“ закусваше с гостите си — Ерлинг Видкюнсьон и сина му Бярне. Внезапно чуха тропот от копитата на самотен кон по двора. Някой блъсна рязко вратата и в стаята се втурна Симон Андресьон. Избърса лицето си с ръкав. По време на ездата се бе изцапал с пръски кал чак върха на главата.

Тримата мъже се изправиха; от устата им се изтръгнаха леки възклицания — едновременно за поздрав и от изненада. Симон не отвърна на учтивостта им, а застана подпрян с две ръце на дръжката на меча си:

— Искате ли да научите най-новите вести? Неколцина чужденци, изпратени от краля да разпитват Ерлен Никулаусьон, са го подлагали на нечовешки мъчения…

Мъжете нададоха вик и наобиколиха Симон Андресьон. Стиг плесна с ръце:

— Ерлен проговорил ли е?

Несъзнателно двамата с Бярне се обърнаха към Ерлинг. Симон избухна в неудържим смях.

Свлече се на стола, който му поднесе Бярне Ерлингсьон, пое купата с бира от ръцете на младежа и пи жадно.

— Какво смешно има? — остро попита Ерлинг.

— Стиг ме разсмя — отвърна Симон. Превит одве, с ръце, подпрени на опръсканите му с кал бедра на панталона, той едва съумя да сподави смеха си. — Та нали всички присъстващи сме потомци на аристократи. Очаквах да се разгневите ужасно на бедата, сполетяла наш близък по произход човек, и да ме разпитате как стражите са допуснали подобна низост… Не съм сигурен какво гласи законът в такива случаи. След смъртта на моя господар крал Хокон се задоволявах да служа на неговия наследник, когато ме викаше да участвам във военни или мирни дела, но иначе си живеех спокойно в имението ми. В случая на Ерлен Никулаусьон съм категорично убеден, че е нарушен законът в страната. Другарите му отсъдиха по делото срещу него. Друг е въпросът с какво право му отнеха нормалния му живот. После му осигуриха стража и гарантираха за безопасността му, докато го заведат на среща с неговия роднина краля. Имало изгледи Негово Величество да потърси помирение с него. После затвориха клетника в кулата на крепостта „Акершнес“ и той лежи там вече близо година, а през това време кралят почти не се е прибрал в страната. Получиха се няколко писма, но и това не даде никакъв резултат. Сега кралят изпраща свои слуги — нито са норвежци, нито са придворни. Те подлагат Ерлен на разпит чрез изтезания — недопустимо отношение към норвежец с права на кралски управител. А през това време в страната цари мир и роднините на Ерлен и знатните господа се отправят към Тюнсберг, за да отпразнуват сватбата на краля. Какво ще кажете, Ерлинг?

— Ами, вие сам казахте точно и ясно как стоят нещата, Симон Андресьон — Ерлинг седна на пейката срещу Симон. — Кралят има три възможности. Едната е да застави Ерлен да изтърпи присъдата си от Нидарус. Другата е да назначи нов състав от съдии и да повери делото в ръцете на мъж, който не е посветен в рицарското звание, а съдиите да определят законов срок, в чиито рамки Ерлен да напусне границите на владенията на крал Магнюс. Третият вариант е кралят да потърси помирение с подсъдимия. Това според мен би било най-разумното решение. Случаят ми се струва пределно ясен и всеки в Тюнсберг, пред когото изложите молбата си за помощ, ще откликне и ще ви подкрепи. Обърнете се към Юн Хафтуршон и към брат му. И те са роднини на Ерлен като краля. Синовете на Омюн също ще осъзнаят колко неразумно е да допуснат подобна несправедливост. Първо потърсете помощта на началника на кралската свита. Убедете него и Пол Айриксьон да насрочат съвещание на придворните, които са в града и са най-компетентни по такива въпроси.

— Няма ли да ме придружите?

— Няма да присъстваме на сватбеното празненство — лаконично отсече Ерлинг.

— Синовете на Хафтур са млади, а Пол вече е грохнал старец. А що се отнася до другите… Е, и те се ползват с някакво влияние пред краля и с неговото благоразположение, но… Ерлинг Видкюнсьон, всички те не струват пукната пара пред вас. В ръцете си държите власт, каквато от векове никой не е притежавал в тази страна. Разполагате с подкрепата на старите родове в страната, чието родословие хората познават в подробности, откакто по земите ни се водят летописи за добрите и лошите периоди в нашата история. Магнюс Айриксьон и синовете на Хафтур от „Сюдрхайм“ не могат да се сравняват с вас по знатен произход. Давате ми съвети, но изпълнението им ще отнеме време, а тези французи няма да мръднат скоро от Осло. Можете да си заложите главата, че няма да се откажат. Кралят ще се опита да наложи властта си според обичаи, практикувани в чужбина. Зная, в някои страни монархът пренебрегва закона по свое усмотрение, ако си осигури подкрепата на рицарите срещу съперниците си. Улав Шурнинг изпрати писма и си намери поддръжници, а епископът обеща да се застъпи за Ерлен, но вие, Ерлинг Видкюнсьон, можете да сложите край на броженията и враждите — достатъчно е само да се явите пред крал Магнюс. Вие сте прекият наследник на старата кралска власт в страната й кралят знае, че разполагате с мощен гръб.

— Не съм забелязал подобно нещо — горчиво отбеляза Ерлинг. — Симон, говорите за баджанака си с особена топлота. Но искам да ме разберете: сега не съм в състояние да помогна. Ще плъзнат слухове: щом мъчителите притиснаха Ерлен до стената и се появи опасността той да издаде съучастниците си, се намеси Ерлинг Видкюнсьон, ще кажат хората.

Настъпи мълчание. Стиг се обади отново:

— Ерлен проговорил ли е?

— Не — раздразнено отвърна Симон. — Не е обелил дума. Според мен няма да проговори изобщо. Ерлинг Видкюнсьон — умолително подхвана той, — Ерлен е ваш роднина, а бяхте и добри приятели…

— Да — Ерлинг задиша учестено и тежко. — Симон Андресьон, проумявате ли напълно с какво се бе нагърбил Ерлен Никулаусьон? Той целеше да сложи край на общата ни монархия с шведите. Подобен начин на управление всъщност няма аналог в историята и с всяка изминала година несъмнено носи все повече нещастия и трудности на страната ни. Ерлен искаше да възстанови старото статукво, утвърдило се като успешно и печелившо. Разбирате ли, Симон, колко смел и хитър беше планът му? Сега е почти невъзможно намеренията на Ерлен да бъдат продължени и осъществени от друг. Ерлен опропасти възможността синовете на Порше да се възкачат на престола, а не останаха други фигури — обединители от кралската династия. Сигурно ще възразите: ако Ерлен бе успял да осъществи замисъла си и да доведе Хокон в Норвегия, аз щях да се възползвам от положението. Тези хлапаци нямаше да стигнат далеч. Щяха да доведат момчето в Норвегия, а после щеше да се наложи да повикат разумни мъже на помощ, за да довършат мисията им. Така стоят нещата, признавам. Бог ми е свидетел, през десетте години, които прекарах в безконечна тревога, усилия, борби и страдания, не спечелих никаква лична облага; наложи се дори да пренебрегна грижите за имуществото си. Поне съм доволен, че неколцина мъже в страната знаят какво ми струваше това! — Ерлинг удари с пестник по масата. — Нима не разбирате, Симон! Този мъж пое на плещите си мащабни планове, от които зависеше благосъстоянието на всички влиятелни мъже в Норвегия и на бъдещото ни потомство, и захвърли всичко заедно с панталона си върху леглото на една развратница! За бога! Та той заслужава да го накажат със строгостта, с която наказаха Аудюн!

После подхвана по-спокойно:

— Не мислете, че не искам Ерлен да се спаси. Онова, което ни съобщихте, ме разгневи. Послушайте съвета ми и ще намерите сподвижници за каузата си. Моето присъствие няма да се окаже решаващо за съдбата на Ерлен и затова не възнамерявам да посещавам краля, без да ме е повикал.

Симон се изправи с усилие. Цялото му тяло беше вдървено, а лицето — посивяло от умора. Стиг Хоконсьон се приближи и го хвана за рамото. Слугите щели да поднесат вечерята всеки момент. Накарал ги да изчакат отвън, та господарите да се изяснят. Стиг посъветва Симон да се подкрепи и да поспи. Симон благодари. Искал обаче след вечеря да тръгва. Помоли Стиг да му заеме отпочинал кон и да подслони слугата му Юн Долк. Снощи Симон се видял принуден да го остави по пътя, защото конят му не издържал на темпото на Дигербайн. Симон яздил цяла нощ — разчитал, че познава добре пътя, но на няколко пъти се заблудил…

Стиг настоя да изчака до утре. Обеща да го придружи на известно разстояние, а защо не и до Тюнсберг.

— Нямам повече работа тук — възрази Симон. — Само ще се отбия в църквата. Така и така съм тук, поне ще се помоля на гроба на Халфрид.

Кръвта шумеше и кънтеше в изнемощялото му тяло, а ударите на сърцето му отекваха оглушително. Струваше му се, че всеки миг ще се строполи на земята. Намираше се в полуунес. Изведнъж обаче Симон чу собствения си глас да изрича спокойно и овладяно:

— Искате ли да ме придружите, Ерлинг? Халфрид ви обичаше най-много от всичките си роднини.

Без да погледне Ерлинг, Симон усети как тялото на домакина се вцепени. След малко, през шумоленето на кръвта в ушите си, чу ясния и учтив глас на Ерлинг Видкюнсьон:

— Разбира се, Симон Андресьон. Времето е лошо — отбеляза той, запаса си меча и се загърна в дебела връхна дреха.

Симон изчака Ерлинг да се приготви, без да помръдне. Двамата излязоха.

Навън ръмеше есенен дъжд, а от езерото се носеше гъста мъгла, която им позволяваше да виждат само незначителна част от полята и жълтите горички. Църквата не беше далеч. Симон се отби в дома на капелана да вземе ключа. Зарадва се, защото там живееха нови хора, и се поразговори с тях.

В малката каменна църква имаше един-единствен олтар. Докато коленичеше недалеч от Ерлинг Видкюнсьон до белия мраморен камък, Симон плъзна разсеян поглед по старите икони и украси, които бе виждал стотици пъти. Машинално зачете молитвите си, като се прекръсти там, където изискваше канонът, но мислите му се рееха другаде.

Симон сам не проумяваше как е могъл да го направи. Но вече бе изминал по-голямата част от пътя. Нямаше представа какво ще измисли, ала въпреки че изгаряше от срам и ужас, беше решен да рискува.

Спомни си бледото, измъчено от болестта лице на Халфрид, потопено в сумрака на постелята; приятният й нежен глас в онзи следобед, когато той приседна в края на леглото, а тя му изля душата си. Случи се месец преди раждането на детето им. Халфрид осъзнаваше, че то ще й струва живота и с готовност приемаше да заплати високата цена, за да му роди син — клетото мъниче, погребано под камъка в малък ковчег до рамото на майка си. Що за човек би постъпил като Симон?

Ала пред очите му изплува изпитото лице на Кристин. Когато Симон се прибра от „Акершнес“, тя вече беше разбрала какво става с Ерлен. Бледа, но спокойна, Кристин го разпита. Той вдигна очи към нея само за миг и не посмя да срещне по-дълго настойчивия й поглед. Нямаше представа къде се намира тя в момента и какво прави; дали се е върнала в странноприемницата, или стои при мъжа си, или са я убедили да замине за „Скугхайм“. Симон повери грижите за Кристин в ръцете на Улав Шурнинг и отец Инголф, защото нямаше сили да се тревожи и за нея, а и не искаше да губи ценно време.

Несъзнателно Симон зарови лице в шепите си. Халфрид, не го правя, за да те опозоря, мила Халфрид. И все пак той се канеше да издаде съкровената й тайна за мъката и любовта, които я бяха принудили да остане при фин, този стар дявол. Веднъж вече той убил детето си в утробата на майка му и Халфрид не посмяла да го напусне, за да не подлага на опасност живота на най-скъпия на сърцето й мъж — Ерлинг Видкюнсьон.

Бившият кралски предстоятел коленичи, а красивото му лице запази безизразността си. Придържаше ръце към гърдите, долепил длани. От време на време се кръстеше с тихи, леки и изящни движения, а после отново доближаваше върховете на пръстите си.

Не. Това е ужасно, направо немислимо. Не бива да го прави дори и заради Кристин. Двамата мъже се изправиха едновременно, поклониха се пред олтара и поеха към изхода. Шпорите на Симон звънтяха при всяка стъпка върху покрития с плочи под. Двамата все още не бяха разменили дума, откакто излязоха от имението, и Симон се питаше какво ли ще се случи.

Заключи вратата на църквата, а Ерлинг Видкюнсьон тръгна напред през гробището. Под малката стряха над гробищната порта спря. Симон го настигна, подслони се до него и двамата постояха, преди да тръгнат под дъждовните капки.

Ерлинг Видкюнсьон заговори спокойно и с равен глас, но Симон долови спотаената в дълбините на душата му безгранична ярост и не посмя да вдигне очи.

— Дявол да го вземе, какво целите, Симон Андресьон?

Събеседникът му не обели дума.

— Да не би да си въобразявате, че ще ме изнудите да дойда с вас, защото разполагате със сведения от разни сквернословия за събития от времето, когато още сте имали жълто около устата? — заплашителната нотка в гласа му ставаше все по-осезаема.

— Помислих си друго — поклати глава Симон. — Ако се сетите за онази, която беше по-скъпоценна и от чисто злато, вероятно ще се смилите над съпругата и децата на Ерлен.

Ерлинг го погледна, без да му отговори, и започна да къса мъх и лишеи от каменната ограда на гробището. Симон преглътна и навлажни устните си:

— Сам не зная какво си въобразявах, Ерлинг Видкюнсьон. Предположих, че като си спомните за Халфрид, която изтърпя ужасни теглила, без да има друга утеха, освен упованието си в Бога, ще пожелаете да помогнете на други хора, защото имате тази възможност! На нея вече не можете. Някога разкайвали ли сте се за мига, когато сте напуснали „Манвик“ и сте оставили Халфрид на произвола на Фин?

— Не беше така! — прокънтя гласът на Ерлинг. — Защото тя никога не… Няма значение, вие едва ли сте в състояние да го разберете! Ако бяхте осъзнали колко горда жена е вашата съпруга — засмя се яростно той, — нямаше да ми казвате това. Не зная какво ви е споделила тя, но сега ще ви изложа моята версия. Изпратиха ме да я доведа при роднините й, защото Хокон се разболя. Двете с Елин бяха израснали като сестри, макар че Елин й се падаше леля по бащина линия. Когато Халфрид се прибра у дома от „Манвик“, се засичахме непрекъснато. Цяла нощ разговаряхме на чардака на къщата с изрисувания дракон. В деня на Страшния съд и двамата можем да отговаряме пред Бога за всяка изречена дума. Нека тогава Той ни обясни защо се случва така в живота… И все пак Господ я възнагради за послушанието й. Като утеха след смъртта на първия й съпруг Бог й изпрати свестен мъж във ваше лице. А вие се оказахте пълен хлапак и се търкаляхте със слугините й в нейния дом. Тя отгледа копелетата ви — Ерлинг запрати надалеч смачкания на топка мъх.

Застинал на място, Симон слушаше безмълвно обвиненията. Ерлинг откъсна ново парче мъх и го хвърли:

— Постъпих, както тя пожела. Чухте ли достатъчно? Нямаше какво друго да сторим. Където и да се бяхме срещнали по света, щяхме… щяхме… Прелюбодейство е грозна дума. Кръвосмешение — още по-грозна.

Симон успя само да кимне леко с глава.

Разбираше отлично, че думите му биха прозвучали нелепо, ако реши да сподели с Ерлинг сходните си терзания. Ерлинг Видкюнсьон е бил съвсем млад, красив, с аристократична осанка, а Халфрид се е влюбила в него и е била готова с охота да целува следите му по роената трева на двора в онова пролетно утро… Историята им бе, несравнима с тази на Кристин и Симон — остарял, дебел, грозен селянин. На нея никога не би й хрумнало, че съжителството им в една къща представлява опасност за душевния им мир, пък ако ще да споделят един дом двайсет години. Неведнъж му се удаде случай да се увери в това…

Симон подхвана тихо и почти смирено:

— Доброто сърце на Халфрид не позволи невинното дете, заченато от прислужницата и мъжа й, да страда. Тя ме накара да поема отговорност за постъпката си. Моля ви, Ерлинг Видкюнсьон, заради клетата беззащитна съпруга на Ерлен… Тя ще се спомине от тревога. Няма да пожаля средства, докато търся спасение за нея и децата й.

Ерлинг Видкюнсьон се подпря на стълба на портата. Лицето му запази обичайното за него спокойно изражение, а в гласа му прозвуча вледеняваща учтивост:

— Кристин Лаврансдатер ми е много приятна, макар и да не съм я виждал много пъти. Смятам я за красива и горда жена. Симон Андресьон, неведнъж ви повторих: послушайте съвета ми и няма да сгрешите. Но наистина не разбирам какво целите с чудноватите си приумици. Какво съм виновен, че чичо ми взе решението за моята женитба, докато бях непълнолетен, а се влюбих в девойка, сгодена за друг? Съпругата на Ерлен не е толкова беззащитна, колкото я изкарвате. Вие сте женен за сестра й. Понеже вие, а не аз, подхванахте този странен разговор, ще се наложи да изтърпите думите ми. Преди сватбата на Ерлен с Кристин се говореше, че Лавранс Бьоргюлфсьон се е съгласил на тази уговорка мимо волята и убежденията си. Девойката обаче нехаела за дълга да се подчинява на баща си и да пази честта си. Искала само да изпълни желанието си. Сигурно е добра съпруга. Така или иначе, тя успя да се омъжи за Ерлен и вероятно двамата са заживели щастливо заедно. Но се съмнявам, че Лавранс е останал доволен от избора на дъщеря си, защото преди тя да се запознае с Ерлен, баща й вече се беше спрял на друг жених и дори я беше сгодил за него, доколкото съм осведомен — Ерлинг млъкна, стрелна Симон с поглед и извърна глава, смутен от думите си.

Симон наведе глава, пламнал от изпепеляващ срам, но намери сили да признае тихо и непоколебимо:

— Да, тя беше сгодена за мен.

Двамата мъже не посмяха да се погледнат. Ерлинг Видкюнсьон хвърли последната топка от мъх и тръгна под дъжда. Симон остана на мястото си, а спътникът му навлезе в мъглата, но се спря. Обърна се и му махна нетърпеливо да го последва.

На връщане отново не размениха дума. Почти стигнаха до имението, когато Ерлинг наруши мълчанието:

— Ще го направя, Симон Андресьон. Почакайте до утре и ще тръгнем четиримата.

Симон го погледна с изкривено от срам и болка лице. Понечи да му благодари, но не успя. Прехапа силно долната си устна, за да прикрие треперенето на брадичката си.

На влизане в къщата Ерлинг Видкюнсьон уж случайно докосна рамото на Симон. И двамата знаеха, че погледите им не бива да се срещат.

На следващия ден, докато се приготвяха за пътуването, Стиг Хоконсьон настоя най-сетне да даде чисти дрехи на Симон, защото гостът не си бе донесъл. Симон огледа облеклото си. Слугата му се постара да изтупа и изчетка дрехите му, но ездата в калта си беше казала думата. Симон се плесна по бедрата:

— Стиг, прекалено дебел съм за твоите дрехи. А и няма да присъствам на празненството…

Ерлинг Видкюнсьон стоеше с крак върху пейката, докато Бярне му слагаше позлатената шпора. Рицарят явно не бе в настроение да допуска слугите близо до себе си. Разсмя се някак ядосано:

— На Симон Андресьон няма да му навреди, ако му проличи колко самоотвержено се е борил за спасението на баджанака си и как още от пътя ни е засипал със смелите си и умни думи. Стиг, този наш някогашен роднина никак не си поплюва, а? Само от едно се боя: няма да усети кога е редно да спре.

Лицето на Симон се обля в гъста червенина, ала той замълча. След вчерашния разговор в поведението на Ерлинг към него се долавяше необяснима доброта, която се прокрадваше сякаш против волята на рицаря сред язвителните му злобни забележки, и непоколебима решимост да доведе мисията си до край, след като вече се бе заел с нея.

И така, Ерлинг Видкюнсьон, синът му и Стиг потеглиха от „Манвик“, придружени от десетима въоръжени слуги в красиви одежди. Симон водеше само един слуга и си помисли, че вероятно е редно да се яви пред краля с по-знатна свита и въоръжение: господарят на „Формо“ не биваше да язди след някогашните си роднини като беден стопанин, който ги е помолил за помощ в безсилието си. Всъщност на Симон му беше все едно. Чувстваше се безкрайно изморен и съсипан от снощната си постъпка и вече нехаеше за изхода на събитията.

Симон винаги даваше вид, че не вярва на грозните слухове за крал Магнюс. Не се правеше на светец — и той като повечето мъже нямаше нищо против някоя груба шега в компания. Когато обаче хората се събираха на група и започваха шепнешком да одумват тъмни и тайни грехове, Симон кипваше от възмущение. Не смяташе, че му подхожда да вярва и да се вслушва в подобни клевети, щом се нарича приближен на краля.

Въпреки всичко остана изненадан от младия владетел. Помнеше Магнюс Айриксьон като дете и очакваше да забележи във външността му нещо женствено, лепкаво или нездраво. Пред очите на Симон обаче се изправи забележително красив млад мъж, който въпреки младостта и крехката си физика притежаваше мъжествена и величествена осанка.

Кралят беше облечен в светлосиня туника на зелени петна, която се диплеше до земята, елегантно пристегната в кръста с позлатен колан. Тежката дреха не хвърляше сянка върху високата снажна фигура на краля и не затрудняваше съвършено изящните му движения. Гладка руса коса увенчаваше изваяната му глава. Само върховете на кичурите бяха изкусно подвити и леките къдрици се спускаха по широката му оголена шия. Чертите на лицето му бяха фини и красиви, цветът на кожата — свеж, бузите — румени, с лек слънчев загар, очите — ясни, погледът — открит. Кралят поздрави поданиците си с учтив жест и дружелюбна мекота. После сложи ръка върху рамото на Ерлинг Видюонсьон и го отведе няколко крачки встрани, за да му благодари за посещението.

Поговориха малко и Ерлинг спомена, че е дошъл с призив към снизхождението и благоразположението на краля. Придворните слуги донесоха пред трона стол за рицаря, дадоха знак на другите трима мъже да се настанят малко по-далеч в залата, и излязоха.

Сякаш от само себе си Симон си припомни маниерите и обноските, усвоени на младини. Беше отстъпил пред настойчивите молби на Стиг и облече дълга до земята кафява дреха. Сега не се отличаваше по външен вид от останалите си спътници. Но му се струваше, че сънува. Хем беше същият, хем нямаше нищо общо с онзи Симон Андресьон — пъргав и благовъзпитан рицарски син — който преди цяла вечност прислужваше на крал Хокон и му носеше свещта в кралското имение в Осло. Нима той е същият онзи Симон, стопанинът на „Формо“, който през всичките тези години живееше спокойно и весело на север в долината? В известен смисъл Симон се бе чувствал безгрижен, но непрекъснато усещаше как в него тлее жарава. Стараеше се да отклонява мислите си от нея. В душата му се надигна страшно негодувание. Той не бе извършил грях, нито имаше вина за това, че съдбата раздуха пламъка и той лумна, а Симон се бореше и мъчеше да не му проличи, че го пекат на бавен огън.

Всички станаха на крака, защото кралят се изправи.

— Скъпи сродници — подхвана той с младия си свеж глас, — ето така стоят според мен нещата. Хокон е мой брат, но никога не сме се договаряли да имаме обща свита. Не може едни и същи хора да служат и на двама ни. Едва ли и Ерлен е възнамерявал да продължава в същия дух, макар че известно време запази поста си на кралски управител под моята корона и същевременно се превърна в приближен на Хокон. Онези от моите придворните, които предпочетат да служат на Хокон, ще получат разрешението ми да напуснат кралството ми и да потърсят щастието си при брат ми. Но съм твърдо решен да разбера от устата на Ерлен кои са тези хора.

— Тогава опитайте да се споразумеете с Ерлен Никулаусьон по този въпрос, кралю. Обещахте да му осигурите безопасно пътуване и да поговорите с него…

— Да, Ерлен е мой роднина, както и ваш. По молба на Ивар му обещах безопасен конвой, но Ерлен пренебрегна клетвите за вярност към мен и забрави за кръвната ни връзка — позасмя се крал Магнюс и сложи ръка върху рамото на Ерлинг. — Но май моите роднини споделят виждането от онази поговорка, че роднина за роднината е най-върлият враг. Изцяло съм склонен да пощадя живота на Ерлен от „Хюсабю“ в името на Спасителя, на Пречистата Дева и на годеницата ми, да му оставя имотите и правото да пребивава в страната, ако той пожелае да се сдобри с мен. Ще определя и законов срок, в чиито рамки Ерлен да напусне страната, ако иска да служи на новия си господар Хокон. Ще окажа същото благоволение и на всеки негов сподвижник, но искам да узная имената им и кои от поданиците ми са ми изменили. Какво ще кажете, Симон Андресьон? Зная, че вашият баща винаги подкрепяше дядо ми Хокон, а самият вие му служихте предано и честно. Според вас нямам ли право да разследвам случая?

— Кралю честити — пристъпи напред Симон и отново се поклони, — според мен, докато Ваше Величество управлява тази страна съгласно тукашните закони и обичаи и продължава да показва милост, едва ли някога ще узнаете кой от поданиците ви е възнамерявал да прибегне до престъпление и предателство към вас. Защото в мига, когато хората осъзнаят, че Ваше Величество иска да запази реда и нравите, установени от предшествениците ви, никому няма да хрумне да организира брожения. А онези, на които известно време им беше трудно да повярват в способностите ви, Ваше Величество, ще престанат да ви упрекват и ще ви величаят като младия крал, съумял да управлява две велики кралства със завидна мъдрост и сила.

— Ваше Величество — намеси се Ерлинг Видкюнсьон, — никой в тази страна не би дръзнал да откаже подчинение на законните ви искания.

— Така ли? Погледнете по-обстойно случилото се и преценете дали наистина Ерлен не е извършил предателство към мен и страната ми.

Ерлинг като че ли нямаше какво да отговори на краля, затова се обади Симон:

— Ваше Величество, вие сте нашият владетел. От вас се очаква да наказвате престъплението със закон. Но ако тръгнете по стъпките на Ерлен Никулаусьон, може онези, чиито имена толкова силно искате да узнаете, да се изправят пред вас и да се признаят за предатели, но не е изключено да се намесят и други мъже, които са започнали да разсъждават кое е правилно и кое — погрешно, защото случаят ще добие широка обществен отзвук, ако ваша милост изпълни заканата си да приложи насилнически методи срещу известен и знатен мъж като Ерлен Никулаусьон.

— Какво намеквате, Симон Андресьон? — остро попита кралят, а по лицето му плъзна червенина.

— Според Симон — намеси се Бярне Ерлингсьон — би било доста неблагоприятно за ваша милост, ако сред народа възникне въпросът защо Ерлен не се ползва от законното си право на сигурност като всички поданици на короната, с изключение на крадците и негодниците. Хората ще се сетят, че крал Хокон има и други внуци…

Ерлинг Видкюнсьон се обърна рязко към сина си с разгневен вид, но кралят попита сухо:

— Нима предателите към короната не се смятат за негодници?

— Ако узурпатор на властта успее да осъществи намеренията си, никой не го нарича предател — поясни Бярне.

Настъпи кратко мълчание. Наруши го Ерлинг Видкюнсьон.

— Както и да наричаме Ерлен, не подобава на Ваше Величество да погазвате закона заради него…

— Значи е необходимо законът да се допълни — троснато отвърна кралят. — Щом в него не е залегнало правото ми да си набавя сведения за предаността на приближените ми…

— Но вие нямате право да прилагате промяната в закона, преди да е направена. В противен случай това ще се сметне за произвол над народа. Още от стари времена хората са се съпротивлявали на опитите на владетелите да упражняват произвол над тях — отбеляза мрачно Ерлинг.

— Разполагам с подкрепата на свитата си и на рицарството — напомни с момчешки смях крал Магнюс Айриксьон. — Какво ще кажете, Симон?

— Ваше Величество, подкрепата, на която разчитате, не е никак сигурна. Само се сетете каква участ отредиха рицарите и благородниците на кралете в Дания и Швеция, когато населението се оказа безсилно да подпомогне кралската власт. Но ако сериозно обмисляте тази възможност, бих ви помолил да ме освободите от служба, защото предпочитам да се смеся с простолюдието, вместо да участвам в подобно начинание.

Симон говореше съвсем спокойно и овладяно и в началото кралят като че ли не проумя думите му. После се засмя:

— Да не ме заплашвате, Симон Андресьон? Да не ми хвърляте ръкавицата си?

— Както ви е угодно, Ваше Величество — отвърна Симон и свали ръкавиците си от колана.

Младият Бярне се пресегна да ги вземе.

— Тези сватбени ръкавици не са достатъчно хубави за Ваше Величество! — размаха той дебелите, износени рицарски ръкавици във въздуха и се разсмя, — Господарю, ако се разчуе, че искате такива, веднага ще завалят още предложения!

Ерлинг Видкюнсьон възкликна високо. С рядко движение избута краля на една страна, а тримата мъже — на друга, и ги заблъска към вратата:

— Искам да разговарям с краля насаме.

— Не, не, Бярне, остани да се изясним — спусна се кралят след сина му, но Ерлинг избута сина си през вратата.

Известно време тримата обикаляха из двора на крепостта, без да разменят и дума. Стиг Хоконсьон изглеждаше умислен, но продължи да мълчи, както и в дворцовата зала. Леката, потайна усмивка не слизаше от лицето на Бярне Ерлингсьон. Появи се оръженосецът на Ерлинг и предаде на мъжете, че господарят му ги моли да го изчакат в странноприемницата. Мъжете си взеха конете от кралската конюшня.

В странноприемницата се постараха да не споменават за случилото се. Заговориха за коне, кучета и соколи. Вечерта Стиг и Симон започнаха да си разказват истории за жени. Стиг Хоконсьон разполагаше с богат запас от пикантни случки. За каквато и история да се сетеше Симон, Стиг подхващаше да я разказва с уверението, че става дума или за негово преживяване, или за наскоро случило се на негов познат от околността на „Манвик“, но Симон помнеше същите истории от детството си, когато ги чуваше от ратаите в „Дюфрин“.

Симон се заливаше от смях заедно със Стиг. От време на време го спохождаше усещането, че пейката се клати под тялото му. Изпитваше смътен страх, но не смееше да го назове. Бярне Ерлингсьон се смееше тихо, пиеше вино и гризеше ябълки, оправяше си яката и се включваше с някоя кратка пиперлива история. Стиг обаче не разбираше анекдотите му, защото бяха прекалено хитроумни. Бярне ги бе научил от свещеник в Бьоргвин.

Най-сетне Ерлинг се прибра. Синът му стана, за да му помогне да си съблече връхната дреха. Ерлинг го изгледа ядосан:

— Друг път внимавай какви ги плещиш! — хвърли палтото си в ръцете на Бярне, а по лицето му пробяга едва доловима усмивка, която се стараеше да прикрие. После се обърна към Симон: — Е, доволен ли сте вече, Симон Андресьон? Бъдете спокоен. Съвсем скоро двамата с Ерлен, жена му и челядта им ще се любувате на домашен уют в съседските си имения.

Симон се изправи и благодари на Ерлинг, но лицето му пребледня. Съзнаваше какъв беше страхът, който преди малко не посмя да признае пред себе си. Но вече нямаше път назад…

Точно след четиринайсет дни пуснаха Ерлен Никулаусьон на свобода. Симон, придружен от двамата си слуги и Юлв Халдуршон, отиде до „Акершнес“ да го вземе.

Дърветата вече бяха почти голи, защото предишната седмица духаше силен вятър. Студът стегна и ударите на конските копита отекваха силно по замръзналата земя. По полята блестеше скреж. Очакваха всеки миг да завали сняг: небето беше постоянно забулено в облаци, а дните тънеха в сумрак и хладна сивота.

Симон забеляза, че Ерлен леко влачи единия си крак, когато излезе от крепостта. Силно пребледнял, клетникът възседна коня с вцепенено тяло и колебливи движения. Ерлен си бе избръснал брадата и подстригал косата. Горната част на лицето му бе придобила жълтеникав оттенък, а върху бледите му хлътнали скули бе набола синкава брада. Все пак той изглеждаше внушително в дългата до земята туника и палто, а когато се сбогува с Улав Шурнинг и възнагради с пари пазачите, които му бяха носили храна, се държа като господар на тръгване от сватбено тържество.

В началото на пътуването Ерлен зъзнеше и видимо потреперваше от студ. После по бузите му изби червенина и лицето му се оживи. Живителните сили сякаш плъзнаха по вените му. Ерлен е жилав като върбова клонка, помисли си Симон.

Пристигнаха в странноприемницата. Кристин посрещна мъжа си на двора. Симон се помъчи да не ги гледа, но нямаше избор.

Двамата съпрузи се здрависаха и размениха няколко думи с ясен и тих глас. Съумяха да запазят приличие и благонравие в присъствието на чуждите хора. Издаде ги единствено огнената червенина по лицата им. Двама се спогледаха за миг и пак сведоха клепки. Ерлен предложи ръка на съпругата си и двамата се отправиха към отредената за тях стая.

Симон погледна към постройката, където досега живяха с Кристин. На най-долното стъпало тя се обърна и го повика със звънлив глас:

— Идваш ли, зетко? Елате първо да хапнете с Юлв!

Докато гледаше през рамо, Кристин изглеждаше подмладена, с кръшна, леко извита в кръста снага. В Осло започна да си връзва забрадката по друг начин. Преди носеше кърпата си опъната около лицето като на монахиня и силно надиплена в краищата, кръстосваше я над раменете, та да скриват врата и кока на тила й, защото в Нидарус това се смяташе за признак на смирение и отец Айлив не пропускаше случай да утвърди с хвалебствия този обичай — доказателство за благопристойно и почтено поведение на омъжените жени. Но тук, на юг, само обикновените жени носеха кърпите си така и за да не се откроява, Кристин възприе техния маниер. Те покриваха темето си с кърпата и я пускаха да виси отзад, та да се вижда част от бретона. Така се откриваха шията и раменете. Плитките навиваха на кок, за да не се виждат под ръба на забрадката, но платът се разливаше по меките форми на черепа. Симон отдавна бе забелязал колко много й отива да си връзва кърпата така, но едва сега си даде сметка, че това я подмладява. Очите й блестяха като звезди.

През деня дойдоха куп посетители на Ерлен: Шетил от „Скуг“, Маркюс Тургайршон, а по-късно — самият Улав Шурнинг, отец Инголф и Гюторм, свещеник в църквата „Свети Халвар“. Докато свещениците пътували към странноприемницата, започнал да вали сух, ситен сняг. Отклонили се от пътя и попаднали в някакво поле. Дрехите им бяха целите покрити с лепка. Всички се разбързаха да почистят свещениците и техните спътници от неприятния бурен. Ерлен и Кристин започнаха да махат лепката от дрехите на Гюторм, а лицата им пламнаха от смущение. Шегуваха се малко колебливо със свещеника и гласовете им трепереха, докато се смееха.

Симон пи много, но алкохолът не го зашемети. Само усети как тежестта на тялото му нараства. Чуваше с необяснима острота всяка изречена в стаята дума. Присъстващите не бяха сред поддръжниците на краля и езиците им бързо се развързаха.

Симон се чувстваше изморен от всичко това. Мъжете бръщолевеха разпалено всевъзможни глупости на висок глас. Шетил Осмюнсьон се проявяваше като леко простоват, а сродникът му Маркюс също не блестеше с остър ум. Улав Шурнинг разсъждаваше трезво и разумно, но не се отличаваше с особена далновидност, а двамата свещеници не вдъхваха на Симон представата за интелигентни мъже. Всички слушаха думите на Ерлен и кимаха в знак на съгласие, а той все повече заприличваше на себе си. Възвърна си стария навик да говори прибързано и неразумно. Ръката на Кристин лежеше върху коляното му и той галеше пръстите й. Раменете на двамата съпрузи се докосваха. Кристин сияеше от радостна възбуда и не можеше да откъсне очи от мъжа си. Когато Ерлен деликатно обгърнеше талията й с ръка, устните й се разтреперваха и тя едва успяваше да стои със затворена уста.

Вратата се отвори. Влезе Мюнан Бордшон.

— Ето я и най-важната клечка — провикна се весело Ерлен, скочи от мястото си и се втурна да го поздрави.

— Бог и Пресветата Дева да ни помагат: виждаш ми се напълно невъзмутим, Ерлен — ядосано отбеляза Мюнан.

— Какъв смисъл има да тъжим и да се вайкаме, след като всичко свърши?

— Не познавам човек като теб. Как можа да пропилееш цялото си богатство!

— Не бих влязъл в ада с гол задник, само и само да си опазя гащите — пошегува се Ерлен, а Кристин се засмя тихо, но невъздържано.

Симон отпусна глава в ръцете си върху масата. Дано да го помислят за пиян и заспал, та да го оставят на мира.

Очакванията му се потвърдиха. Всичко си остана постарому. И Кристин не се промени. Ето я отново: единствена жена сред всичките тези мъже, все така мила, свенлива, спокойна и уверена. Такава беше и когато му изневери. Нима тогава не изпитваше срам и вина? Изпитваше, разбира се. Не беше нито уверена, нито невъзмутима. Зад спокойното й изражение се криеше тревога. Но Ерлен успя да я освободи от скрупулите й и тя беше готова да върви по жарава заради него. Кристин стъпка Симон, все едно за нея той представляваше студен камък.

О, защо продължава да разсъждава върху такива глупости! Кристин искаше да постигне целта си и не забелязваше нищо друго. Нека двамата с Ерлен се радват на щастието си, а на него му е все едно. Какво го засяга дори и да заченат още седем деца? Тогава четиринайсет души ще си поделят половината от наследството на Лавранс Бьоргюлфсьон. Симон нямаше основания да се тревожи за имотите на своите деца, защото Рамборг не раждаше толкова често като сестра си, а и потомството на Симон някой ден щеше да поеме управлението на богатите му земи. Но тази вечер нищо не го вълнуваше. Искаше да пие на провала, ала божиите дарове не го замайваха и по едно време се наложи все пак да вдигне глава и да се включи в разговора.

— Явно си се готвил да станеш регент на краля — подигравателно отбеляза Мюнан.

— Не, за този пост гласяхме теб — пошегува се Ерлен.

— За бога, човече, внимавай какви ги приказваш…

Всички избухнаха в смях.

Ерлен се приближи до Симон и го хвана за рамото:

— Спиш ли, братко?

Симон надигна глава. Ерлен беше застанал пред него с чаша в ръка.

— Пий с мен, Симон! Най-много на теб дължа живота си и съм щастлив, че е така, приятелю! Ти ме подкрепяше като брат. Ако не бяхме роднини, сигурно щях да си изгубя главата, а ти да се ожениш за вдовицата ми…

Симон подскочи като ужилен. За миг двамата мъже се втренчиха един в друг. Изведнъж Ерлен изтрезня и пребледня, задъха се мъчително и разтвори устни, а Симон събори чашата от ръцете му с юмрук. Медовината се разплиска по ръцете на Ерлен. Симон се обърна и излезе от стаята.

Ерлен избърса машинално ръката си в туниката и огледа присъстващите. Никой не бе забелязал какво се случи. Подритна с крак чашата и я закрепи до пейката, а после тихомълком последва Симон.

Намери го под стълбата. Чакаше Юн Долк да му доведе коня. Ерлен се приближи, но Симон не помръдна.

— Симон! Симон, не съзнавах какво говоря!

— Сега съзнаваш.

Гласът на Симон беше напълно лишен от звучност. Мъжът стоеше неподвижно и гледаше встрани.

Ерлен се огледа безпомощно. Зад облачния воал проблесна бледата месечина. Ерлен се мъчеше да се стопли.

— Къде… къде ще отидеш? — попита зъзнейки той и погледна слугата и конете.

— В друга странноприемница — отсече Симон. — Сигурно разбираш защо не желая да остана повече тук.

— Симон! — възкликна отчаяно Ерлен. — О, кажи ми как да поправя стореното!

— Няма как.

Вратата на втория етаж се отвори и на чардака излезе Кристин със светилник в ръка. Надвеси се и освети двамата мъже.

— Тук ли стоите? — попита нежно тя. — Какво правите навън?

— Реших да нагледам как са конете ми, както казват възпитаните хора в такива случаи — засмя се Симон.

— Ама ти наистина си извел конете! — учуди се Кристин.

— Така става, когато бирата ти замае главата — пошегува се Симон.

— Качвайте се, де! — подкани ги тя с весел и радостен глас.

— Ей сега.

Тя се прибра, а Симон извика на Юн да прибере конете в конюшнята. Обърна се към Ерлен, който изглеждаше целият вцепенен.

— Ще дойда след малко. Нека се престорим заради жените ни, че това не се е случило, Ерлен. Вероятно се досещаш, ти си последният човек на земята, на когото възнамерявах да го призная. Не забравяй, че имам по-услужлива памет от твоята!

Вратата отново се отвори. Гостите се изсипаха дружно навън и тръгнаха по групички. С тях излезе и Кристин, а прислужницата й носеше светилника.

— Да — кискаше се Мюнан, — вече стана късно и тези двамата сигурно копнеят да се мушнат в постелята…

— Ерлен, Ерлен, Ерлен — Кристин се спусна към него веднага щом останаха сами. Сгуши се в обятията му. — Ерлен, виждаш ми се угрижен — прошепна изплашена тя, а устните й едва докоснаха неговите. — Ерлен? — задържа главата му в шепите си.

Той плъзна ръце около талията й, от гърдите му се изтръгна сподавен жаловит стон, после я притисна към гърдите си.

Симон реши да се отбие в конюшнята да каже нещо на Юн, но по пътя го забрави. Постоя малко на вратата, загледан в мъждивата лунна светлина и в снега, който започна да се сипе на парцали. Юн и Юлв излязоха от конюшнята и затвориха след себе си. После тримата се отправиха към спалнята си.