Стопанка

1.

На нова година в „Хюсабю“ изненадващо пристигнаха гости: Лавранс Бьоргюлфсьон и старият Смид Гюдлайксьон от планината Довре заедно с двама непознати на Кристин мъже. Ерлен много се изненада, когато видя тъста си в тяхната компания. Единият беше Ерлинг Видкюнсьон, наместник на краля в Гиске и на остров Бяркьой, а другият — Хафтур Граут от остров Гудьой. Ерлен нямаше представа, че Лавранс ги познава. Ерлинг обясни как са се засекли на пристанището в Несе, защото Лавранс и Смид също участвали в съда, който най-после разрешил спора за наследството на Юн Хауксьон. Случайно заговорили за Ерлен. Ерлинг и без това имал работа в Нидарус, та му хрумнало да посети „Хюсабю“, ако Лавранс му прави компания и отплава с него на север. А Смид Гюдлайксьон със смях призна, че почти се самопоканил:

— Искаше ми се да видя нашата Кристин, най-дивната роза в Северната долина. Пък и очаквам моята роднина Рагнфрид да ми бъде благодарна, задето държа мъжа й под око по време на важните решения, които взема с такива умни и влиятелни мъже. Баща ти се занимава с много сериозни неща през зимата, Кристин, и няма време да скитосва като нас от къща на къща и да празнува Коледа до началото на постите. Досега години наред си седяхме мирно и кротко всеки в своето имение и се грижехме за своите си дела. Сега Лавранс иска да събере всички читави мъже от долините и да ни поведе към Осло посред най-лютата зима. Ще съветваме управляващите как да опазим кралските интереси. Според Лавранс регентите на бедното, непълнолетно дете не си изпълняват съвестно задълженията…

По лицето на Ерлинг се изписа леко смущение. Ерлен повдигна вежди.

— И вие ли участвате в голямата среща на кралските приближени, татко?

— Не, не — поклати глава Лавранс. — Отивам на срещата, както и всички останали поданици от долината, защото ни привикаха.

Но Смид Гюдлайксьон продължи. Лавранс го убедил да тръгне с него, убедил и Херщайн от „Крюке“, Трун Йеслинг и Гюторм Снайс и кого ли още не…

— Ама у вас нямате ли обичая да каните вътре гостите си? — попита шеговито Лавранс. — Сега ще преценим дали Кристин се е научила да вари хубава бира като майка си.

Ерлен изглеждаше умислен, а Кристин остана дълбоко озадачена.

— За какво става дума, татко? — попита след малко Кристин, когато Лавранс я последва в малката къща, където занесе детето заради гостите.

Лавранс люлееше внука си на колене. Нокве, вече на десет месеца, порасна много и се разхубави. По Коледа вече му облякоха туника и му обуха чорапи.

— Татко, досега не съм забелязала да си се намесвал в подобни правни спорове — призна Кристин. — Винаги си твърдял, че по въпросите, свързани със земя, отбрана и поданици думата трябва да имат кралят и приближените му. Според Ерлен големците на юг започват офанзива, за да отнемат властта от ръцете на кралица Ингебьорг14 и да отстранят нейните съветници, назначени от баща й; да заграбят власт, каквато са имали през детството на крал Хокон и брат му. Но нали и преди си споменавал, че подобно узурпиране би разклатило устоите на кралството…

Лавранс я помоли шепнешком да отпрати детегледачката. Щом останаха насаме, той попита:

— Ерлен откъде разполага с подобни сведения? От Мюнан ли?

— Орм донесе писмо от Мюнан, когато се прибра през есента — обясни Кристин, но премълча, че се наложи да му прочете посланието, защото Ерлен не умееше да разбира писано слово.

В писмото Мюнан се оплаквал от положението в Норвегия. Всеки мъж, който разполагал със собствен герб, имал дързостта да се смята за по-вещ по управленските въпроси от приближените на покойния крал Хокон. Мнозина имали самочувствието, че знаят по-добре от неговата височайша майка, кралицата, как трябва да постъпи младият крал. Мюнан предупреждаваше Ерлен да се готви за пътуване до Хамар, ако норвежките аристократи решат да последват примера на онези от шведския град Скара и се опълчат на Ингебьорг и на старите и изпитани съветници. Случело ли се нещо, предвещаващо опасност за кралицата, нейните роднини щели да се намесят.

— А в това писмо случайно да е споменал, че аз съм един от мъжете, противопоставили се открито на незаконното свикване на войници, което Мюнан организира повсеместно из долината в името на нашия крал? — попита Лавранс и побутна с пръст пухкавата брадичка на Нокве.

— Ти! — възкликна Кристин. — Срещал ли си се с Мюнан Бордшон през есента?

— Да — кимна Лавранс. — Така и не постигнахме единодушие.

— А говорихте ли за мен? — побърза да попита тя.

— Не, милинката ми — засмя се бащата. — Не се сещам да сме те споменавали в разговорите си. Да не би Ерлен да се готви да пътува на юг при Мюнан Бордшон?

— Май да — отвърна Кристин. — Наскоро отец Айлив състави писмо за Ерлен, а и той спомена, че скоро ще потегля на юг.

Лавранс помълча, загледан в детето, което пипаше дръжката на кинжала му и се мъчеше да захапе планинския кристал върху нея.

— Наистина ли искат да отнемат властта на Ингебьорг? — попита Кристин.

— Кралицата е на твоите години — отвърна бащата, а леката усмивка не слизаше от лицето му. — Никой не желае да отнеме на майката на краля честта и властта, която й е отредена. Но архиепископът и неколцина приятели и роднини на покойния крал свикаха съвещание, за да преценим как най-успешно да защитим и нейната слава, и интересите на поданиците.

— Явно не си дошъл в „Хюсабю“ само за да видиш Нокве и мен, татко — промълви Кристин.

— Така е, предвидил съм и други неща — засмя се Лавранс. — А на теб те май никак не ти се нравят.

Погали лицето й. Когато Кристин беше малка и той й се караше или я дразнеше, винаги след това я милваше по същия начин.

През това време Ерлинг и Ерлен се намираха в рицарската къща — висока като кула голяма постройка на три етажа в североизточната част на двора, непосредствено до портата. На най-горния етаж се помещаваше стая с процепи за стрелба. Там криеха всички оръжия, които не използваха ежедневно в „Хюсабю“. Тази къща беше дело на крал Скюле.

Ерлинг и Ерлен наметнаха кожусите, защото в стаята беше кучи студ. Гостът обикаляше и разглеждаше богатата сбирка от красиви оръжия и доспехи, останали на Ерлен в наследство от дядо му по майчина линия, Гауте Ерленсьон.

Ерлинг Видкюнсьон, дребен на ръст, леко пълничък, се движеше пъргаво и плавно. Не можеше да се нарече красавец въпреки правилните си черти, но рижата му коса, белите му ресници и вежди, и светлосините му очи му придаваха чар. Хората смятаха Ерлинг за хубав мъж, но това вероятно се дължеше на всеизвестния факт, че е най-богатият рицар в Норвегия. По природа Ерлинг беше кротък и подкупващ с мълчанието си. Славата си на най-умния мъж в страната той дължеше не на изключителната си интелигентност, ерудиция и начетеност, а на способността си да се вслушва в думите на хората. Ерлинг беше връстник на Ерлен Никулаусьон, а и ги свързваше роднинска връзка, макар и доста далечна. Познаваха се от цяла вечност, но между тях не възникна близко приятелство.

Седнал върху сандък, Ерлен разказваше за кораба, който поръчал през лятото. Вътре имало шестнайсет места и според собственика щял да бъде изключително бърз и лесен за управление плавателен съд. Повикал двама майстори на кораби от север и лично участвал в строителните работи редом с тях.

— Корабите са сред малкото неща, от които разбирам, Ерлинг. Очаква ни прелестна гледка, когато „Маргигрен“15 започне да пори вълните.

— Маргигрен — ама че зловещо езическо име си му избрал, родственико — позасмя се Ерлинг. — Да не възнамеряваш да плаваш с него на юг?

— И ти ли си набожен като жена ми? И тя казва, че името е езическо. Корабът никак не й харесва, но тя нали е от северна Норвегия, не понася морето.

— Съпругата ти изглежда смирена, красива и очарователна — учтиво отбеляза Ерлинг. — Както се очаква от жена, потомка на род като нейния.

— Да — засмя се Ерлен. — Не минава ден, без да отиде на служба. Отец Айлив, нашият свещеник, ни чете на глас религиозни книги. Това, наред с бирата и хубавата храна, е любимото ми занимание. У дома идват бедняци, за да дирят помощ и съвети от Кристин. Така, като ги гледам, биха й целунали крайчето на дрехата. Вече не зная кои хора са от моите. Жена ми прилича на онези светици от житията, които крал Хокон ни караше под заплаха да слушаме, докато бяхме придворни пажове. Спомняш ли си? Нещата в „Хюсабю“ много се промениха от последния път, когато ми гостува, Ерлинг — обясни той, а след малко добави: — Тогава впрочем се изненадах от посещението ти.

— Спомена за времето, когато бяхме пажове — подхвана Ерлинг Видкюнсьон с чаровна усмивка. — Нали бяхме приятели? Тогава всички очаквахме, че ти ще стигнеш далеч, Ерлен.

— Да, и аз така си мислех — засмя се в отговор Ерлен.

— Не искаш ли да тръгнеш с мен на юг?

— Имах намерение да се придържам към утъпкания път — отвърна Ерлен.

— Ще ти бъде трудно да минаваш през планината зимно време. Би било много хубаво, ако се присъединиш към мен и Хафтур.

— Вече обещах да пътувам с друг.

— Да, да, сигурно ще тръгнеш с тъста си. И това е добър избор.

— Не, почти не познавам тези хора от долината, с които той язди. Отивам другаде: обещах на Мюнан да се отбия в Станге.

— По-добре си спести усилието да го търсиш там — посъветва го Ерлинг. — Слезе до именията си на остров Хисинг и щял да остане там известно време. Отдавна ли не сте се виждали?

— От Архангеловден. Тогава ми изпрати писмо от „Рингабю“.

— Нали научи какво се случи в долината през есента? — попита Ерлинг. — Не си ли? Мюнан тръгна лично да обикаля местните управители около поречието на Мьос и из долината. Носеше писмени заповеди към селяните за пълна мобилизация с храна и коне. Всеки шестима селяни трябвало да тръгнат с един кон, а големците били задължени да изпратят коне, но им позволявали да си останат у дома. Нима не си разбрал? Северняците отказаха да платят подобен данък, когато Мюнан последва Айрик Топ на тинга във Воге. Лавранс Бьоргюлфсьон се нагърби с възраженията. Предизвика Айрик да събере неплатените данъци по законен ред, ако има такива, но изрази мнение, че е нечувано безочие спрямо народа Мюнан да иска селяните да се отзоват, за да помогнат на датчанин във враждата му с датския крал. Ако норвежкият крал поискал съдействие от верните си приближени, всички начаса щели да се явят пред него с оръжие, коне и въоръжени слуги, но Лавранс отказа да изпрати дори козел с конопена юзда, ако кралят не го повика във войската. Ерлен, ама наистина ли не си чул за тези събития? Според Смид Гюдлайксьон Лавранс обещал на селяните си при необходимост да им издейства да ги освободят от военна повинност.

— Лавранс е казал подобно нещо! — слиса се Ерлен. — За първи път чувам той да се намесва в чужди дела, които не засягат пряко неговите имоти или собствеността на неговите приятели.

— Той се намесва много рядко, но по време на този тинг разбрах едно: когато Лавранс Бьоргюлфсьон заеме позиция по определен въпрос, всички се вслушват в думите му, защото той не говори, без да има задълбочени познания по случая и без да изложи неопровержими аргументи. Лавранс явно води кореспонденция с роднините си в Швеция. Рамборг, неговата майка, и дядото на Ернгисле са деца на двама братя. Лавранс има много близки в Швеция. Макар и тъстът ти да е доста мълчалив, той притежава значително влияние над хората из селата до „Йорун“. Просто не се възползва често от позициите си.

— Е, ясно ми е защо си подновил приятелството си с него, Ерлинг — засмя се Ерлен. — Чудех се как така сте станали големи дружки с него.

— Какво чудно има? — отвърна ядосано Ерлинг. — За мен би било учудващо човек да не иска да нарече Лавранс от „Йорун“ свой приятел. Сроднико, за теб е по-полезно да слушаш него, а не Мюнан.

— Мюнан ми е като по-голям брат от деня, когато напуснах дома си — малко сопнато отвърна Ерлен. — Не ме е предавал в беда. Ако сега той е загазил…

— Мюнан ще се оправи — спокойно го прекъсна Ерлинг Видкюнсьон. — Той носеше писма, написани и подпечатани с печата на кралство Норвегия. Това е незаконно, но не е негово дело. Има и още. Мюнан удостовери с личния си печат женитбата на госпожица Евфемия, но този факт не може да се разбули, освен ако не засегнем темата за… Честно казано, Ерлен, смятам, че Мюнан ще се справи и без твоята помощ, но ти рискуваш да пострадаш…

— Искате да свалите от власт кралица Ингебьорг, доколкото разбирам. Обещал съм на моята сродница да й служа и тук, и извън пределите на родината.

— Аз също — откликна Ерлинг. — И смятам да удържа на думата си. Всеки норвежец, служил предано и с любов на нашия господар и роднина крал Хокон, споделя същото мнение, но сега за кралицата е най-добре да се раздели със съветниците, които водят нея — младата жена — и невръстния й син към сигурна гибел.

— Нима допускаш, че ще успеят да изгонят съветниците? — глухо попита Ерлен.

— Да — категорично заяви Ерлинг Видкюнсьон. — Да, така смятам. И вероятно всички, които отказват да дадат ухо на злонамерени и празни приказки, ще се съгласят с мен — вдигна рамене той. — А това е последното, което ние, сродниците на кралицата, трябва да правим.

Слугиня вдигна капака на пода и попита дали е удобно да поднесат вечерята в голямото помещение.

Докато вечеряха, разговорът внезапно се отклони към важните за страната събития. Кристин забеляза, че баща й и Ерлинг се въздържат от коментари. Съобщиха за купени невести, за смъртни случаи, спорове за наследство и имотни сделки сред роднини и познати. Кристин се разтревожи, без да знае защо. Предусещаше, че двамата мъже са дошли при Ерлен с някакъв замисъл. Макар и да не искаше да си признае, Кристин познаваше съпруга си и беше наясно, че колкото и да е своенравен Ерлен, човек лесно би го убедил в нещо, ако пипа с твърда ръка в кадифена ръкавица, както гласи известната поговорка.

След като се нахраниха, мъжете се преместиха до огнището и си пийнаха бира. Кристин се настани на пейката, взе гергефа и се захвана с ръкоделието си. Дойде Хафтур Граут, сложи възглавница върху пода и приседна до нозете на стопанката. С цитрата на Ерлен на коляно, той подрънкваше по струните и бъбреше безспир. Хафтур беше съвсем млад, с руса, къдрава коса и изящни черти на лицето, ала целият обсипан с лунички. Кристин забеляза, че младежът е прекалено разговорлив. Наскоро се бе оженил за богата невеста, но скучаеше у дома и затова искаше да отиде на съвещанието на придворната свита.

— Но е разбираемо Ерлен Никулаусьон да иска да си остане у дома — рече той и отпусна глава в скута на Кристин.

Тя се поотдръпна, засмя се и сподели, че доколкото знаела, съпругът й възнамерявал да пътува на юг.

— Нямам представа с каква цел — призна тя с невинно изражение. — Сега в страната се надигат много недоволни гласове и за една неука жена не е хубаво да разбира много-много от тези неща.

— Въпреки че именно глупостта на една жена е основната причина за случващото се — отвърна през смях Хафтур и се премести по-близо до Кристин. — Така поне твърдят Ерлен и Лавранс Бьоргюлфсьон. Иска ми се да проумея какво точно имат предвид. Нейно Височество Ингебьорг е добра, просто устроена жена. Вероятно и тя седи като вас, плете копринени нишки с белоснежните си пръсти и си мисли: би било твърде коравосърдечно да откажа малко помощ на верния пълководец на покойния си съпруг, та човекът да си стъпи на краката…

Към тях се приближи Ерлен и седна до съпругата си. Хафтур се видя принуден да се отмести.

— Жените в хановете започват да дрънкат невъобразими щуротии, щом мъжете им са толкова глупави да ги вземат със себе си на съвещание.

— В моя край има една приказка: ако има дим, значи има огън — отбеляза Хафтур.

— И при нас я има тази приказка — обади се Лавранс, който се приближи заедно с Ерлинг. — Но аз се подведох по нея, Хафтур, когато през зимата понечих да си запаля светилника с прясна конска фъшкия.

Лавранс приседна на ръба на масата, а Ерлинг тутакси се втурна да му донесе чашата. Подаде му я учтиво и седна на пейката.

— Не ми се струва логично вие на север в областта Холугалан да прецените доколко Ингебьорг и съветниците й са наясно с плановете и начинанията на датчаните — отбеляза Ерлен. — Изглежда ми, че сте постъпили недалновидно, като сте се възпротивили на кралските искания за помощ. Кнют — какво лошо има да споменем името му, щом всички говорим за него — няма да се остави да го хванат неподготвен. Вие седите твърде далеч от димящите тенджери, та да помиришете какво ври вътре.

По-добре обмислете нещата предварително, отколкото след дъжд — качулка.

— Да — съгласи се Ерлинг, — човек си помислил, че ни готвят храната в съседното имение. Ние, норвежците, сме се превърнали в храненици. Дават ни от кашата, която са надробили в Швеция. Ако си гладен — яж! Това според мен стана в резултат от грешката, допусната от крал Хокон. Той все едно премести готварницата в покрайнините на стопанството, като направи Осло най-важния град в страната. Ако пожелаем да продължим със сравненията, преди Осло беше в средата на двора. Сега Бьоргвин16 и Нидарус са средоточия на властта, но там архиепископът и клирът управляват на своя глава. Ти как мислиш, Ерлен? Нали си израснал и си се утвърдил като виден стопанин в Тронхайм?

— В името на пролятата от Спасителя кръв, Ерлинг, нима искате да донесете у дома кашата и да я сложите да къкри над правилното огнище?

— Да — отвърна Хафтур. — Твърде дълго време се примирявахме да миришем загоряла каша и да сърбаме студено зеле.

Лавранс се намеси:

— Ерлен, виж сега. Нямаше да се наема да ставам говорител на селяните от родния ми край, ако не бях получил писма от моя роднина Ернгисле в защита на каузата ми. Разбрах, че никой не възнамерява да слага край на мира и сговора между страните, нито да сваля законните управници, били то в Дания, или у нас.

— Ако знаете кой управлява в Дания в момента, татко, значи знаете повече от всеки друг — отбеляза Ерлен.

— Зная едно: има един мъж, когото никой не желае да види на трона нито в Швеция, нито в Дания. Това беше целта на начинанията в Скара през лятото, това е и целта на срещата, която организираме в Осло: да стане ясно на всички, които още не са го проумели, че всички разумни хора са единодушни по този въпрос.

Вече бяха пийнали доста и гласовете ставаха все по-гръмки. Само Смид Гюдлайксьон клюмаше, задрямал на стола до огнището. Ерлен се провикна:

— Толкова сте разумни, че дори лукавият няма да ви измами. С право се боите от Кнют Порше. Не разбирате, добри ми господа, но той не е от хората, които ще се задоволят да си седят мирно и тихо, да гледат как дните се нижат един подир друг, а тревата расте, където дал Господ. Иска ми се да се срещна отново с този рицар. Запознах се с него, докато бях в Халанд. Нямам нищо против да вляза в ролята на Кнют Порше.

— На твое място не бих изрекъл подобни думи пред съпругата си — отбеляза Хафтур Граут.

Ерлинг Видкюнсьон, вече понапил се, се мъчеше да се държи на положение, но не издържа:

— Ей, ти — избухна той в неистов смях, — ей, Ерлен, ама какви ги дрънкаш!

Ерлинг го тупна по рамото, превивайки се от смях.

— Не си прав, Ерлен — грубо подхвана Лавранс, — Кнют Порше притежава други качества. За неговите амбиции не стига да задиряш фусти. Ако той беше само лисицата сред гъските, ние, норвежките големци, нямаше да си правим труда да се втурнем вкупом, за да го спираме, пък ако ще и гъската да е самата кралица. Кнют наистина примамва хората да вършат глупости, но неговите привидни лудории имат скрит замисъл. Той си е поставил цел и бъдете сигурни, че няма да я изгуби от поглед.

Разговорът секна. Ерлен подхвана с лукаво пламъче в очите:

— Иска ми се Кнют да е норвежец.

Останалите събеседници помълчаха. Ерлинг отпи от чашата си и изкоментира:

— Опазил ни Бог. Ако в Норвегия имахме такъв човек сред нас, опасявам се, че мирът в страната отдавна щеше да е минало.

— Мирът в страната! — подигравателно възкликна Ерлен.

— Да, точно мирът — настоя Ерлинг Видкюнсьон. — Ерлен, не забравяй, че не само ние, членовете на рицарското съсловие, живеем в тази страна. На теб ти се струва много забавно тук да властва приключенски настроен и честолюбив мъж като Кнют Порше. Преди години нещата стояли така: когато някой тръгнел да обявява въстание, винаги лесно намирал подкрепа сред аристокрацията. Благородниците или се сдобивали с още земи и привилегии, или роднините им печелели борбата и пощадявали живота и собствеността им. В хрониките има сведения колко души от аристокрацията са загинали, но мнозинството се спасявали без оглед на изхода от въстанието. Така било по времето на нашите бащи. Но ти забравяш за селячеството и гражданите, Ерлен; за работниците, които са длъжни да плащат данъци цяла година и все пак се радват всеки път, когато през селата им мине войска, без да опожари домовете и да изколи добитъка им. Забравяш за обикновените хора, изтърпели непосилно бреме и издевателства. Според мен те благодарят на Господ и на свети Улав за стария крал Хокон, за крал Магнюс и за синовете му, задето подсилиха строгостта на законите и осигуриха мир…

— Не се съмнявам, че разсъждаваш така — отметна назад глава Ерлен.

Лавранс наблюдаваше младия мъж. Ерлен вече бе изтрезнял. Смуглото му лице пламна от възбуда, а под кожата на тънкия му кафяв врат изпъкна адамовата му ябълка. Лавранс отклони поглед към дъщеря си. Оставила ръкоделието в скута си, тя внимателно следеше разговора на мъжете.

— Толкова ли си сигурен, че селяните и обикновените хора се радват на новото си положение? Наистина в миналото, когато кралете и противниците им са кръстосвали земите ни с войските си, често са преживявали тежки времена. Старците още си спомнят как са били принудени да бягат в планината с добитъка и домочадието си, докато долу, в селото, от къщите им се издигали пламъци. Чувал съм подобни разкази. Но зная, че селяните помнят и още нещо: тогава в редиците на воините са били и техните бащи. Някога не само ние се борехме за властта, Ерлен. И селяните участваха в битката. Случваше се и да спечелят наши земи. Когато властва строг закон, няма начин син на уличница от Шида, който не знае името на баща си, да се ожени за вдовицата на благородник и да наследи всичките й имоти, както се е случило с Райдар Даре в „Дюфрин“. Неговият потомък Симон Андресьон кажи–речи беше женен за дъщеря ти, Лавранс, а сега живее под един покрив с племенницата на жена ти, Ерлинг! Сега властват редът и законът. Не зная как става, но в ръцете ни се трупа все селска земя, и то законно. Колкото по-уредено е законодателството, толкова по-бързо селяните изгубват властта и правата си да вземат участие в делата на кралството и да определят хода на собствения си живот. Селяните осъзнават това, Ерлинг! Не бъдете толкова сигурни, че те не копнеят за времената, когато воините са плячкосвали къщите им с огън и меч. Тогава са можели да спечелят с оръжие повече, отколкото могат да спечелят със законните си права днес.

— Ерлен е прав до известна степен — кимна Лавранс.

— Звучи ми много правдоподобно хората да помнят имената на малцината, успели да се измъкнат от сиромашията и да станат господари във времената, когато заповядваше мечът, и никой да не споменава безбройните бедняци, тънали в недоимък и жестока мизерия. Именно тези забогатели сиромаси са се превърнали в народни кръвопийци. Според мен поговорката „роднина за роднината е най-върлият враг“ е създадена заради тях. Човек трябва да е роден за господар, иначе се превръща в деспот. Но ако в детските си години е израснал сред слуги и ратаи, много по-лесно проумява, че ние, господарите, сме изгубени като беззащитни деца без бедняците, и в името на Бога, а и заради самите себе си, трябва да им помагаме с мъдри съвети и да ги закриляме с рицарските си умения. Историята не познава кралство, оцеляло, без неговите благородници да подсигурят с властта си правата на победните.

— Ти си достоен съперник на брат ми в проповедите, Ерлинг — засмя се Ерлен. — Но на мен ми се струва, че селяните от периферията на областта Трьонделаген са ни харесвали повече преди, когато сме водили синовете им на военни походи, а кръвта ни се е смесвала с тяхната и е обагряла в червено корабната палуба; когато сме разкъсвали обръча на вражеската войска и сме поделяли плячката със слугите си. Кристин, нали чуваш, от време на време надавам по едно ухо, когато отец Айлив чете от дебелите книги.

— Благата, спечелени незаконно, няма да бъдат наследени от внуците — напомни Лавранс Бьоргюлфсьон. — Не си ли я чувал тази приказка, Ерлен?

— Чувал съм я, разбира се! — разсмя се гръмогласно Ерлен. — Но не съм забелязал да става така…

— Ерлен — обади се Ерлинг Видкюнсьон, — малцина са родени да бъдат господари, но всички сме родени да слугуваме. Най-правилното поведение на господаря е да слугува на слугите си.

Ерлен сплете ръце на тила си и се протегна с усмивка.

— Не съм се сещал за това. Моите арендатори май няма за какво да ми благодарят в това отношение. И въпреки всичко, колкото и да е странно, те ме харесват — той потърка гальовно буза о черното коте на Кристин, което скочи върху раменете му, замърка, преви гръб и започна да обикаля около врата му. — Но съпругата ми е безкрайно услужлива стопанка. Може и да не ви се вярва, защото масата е отрупана с празни кани и чаши, Кристин!

Орм, който досега мълчаливо следеше разговора между мъжете, веднага се изправи и излезе.

— Стопанката се отегчи от приказките ни и й се доспа — усмихна се Хафтур. — Вината е ваша. Защо не ми позволихте да си поговоря с нея на спокойствие? Умея да общувам с жени.

— Разговорът ни сигурно ви се е сторил нескончаем, стопанке — извини се Ерлинг.

— Не успях да разбера всичко, за което говорихте тази вечер, господине — усмихна се Кристин, — но го запомних добре и ще го обмисля, когато ми се удаде удобен случай.

Орм се върна с няколко слугини. Те донесоха още напитки, а момчето започна да налива бира и вино на гостите. Лавранс наблюдаваше тъжно красивото дете. Опита се по-рано да го заговори, но момчето не беше приказливо въпреки красивата си благородна осанка.

Една от слугините обади шепнешком на Кристин, че Нокве се събудил в малката къща и пищял пронизително. Стопанката пожела на всички лека нощ и излезе с прислужниците си.

Мъжете отново започнаха да пият. От време на време Ерлинг и Лавранс се споглеждаха.

— Ерлен, исках да ти говоря по една работа — рече най-сетне Ерлинг. — От фиорда и Мьоре свикват войници. На север хората се опасяват, че руснаците ще се върнат на лято с удвоени сили и нашите няма да се справят сами с тях. Това е първата ни изгода от спогодбата ни с Швеция. Не е справедливо обаче само жителите на Холугалан да й се радват. Арне Явалсьон вече е твърде стар и немощен. Обсъждаше се възможността да назначим теб за предводител на селските кораби от тази страна на фиорда. Как ти се струва?

— Как ми се струва ли? — плесна с ръце Ерлен, а лицето му грейна.

— Не се очаква да се съберат много войници — тихо отбеляза Ерлинг, — но по този въпрос ще трябва да се осведомиш от висшите кралски служители. Името ти е известно из страната. На съвещателната среща се говореше, че вероятно ти ще успееш да постигнеш някакъв успех в това начинание. Мнозина помнят още достойната ти служба при граф Якоб. Лично аз си спомням как го чух да казва на крал Хокон колко неразумно е постъпил, като се е отнесъл толкова сурово към способен млад паж; според графа ти си създаден да бъдеш опора на краля си.

Ерлен щракна с пръсти:

— Но ти едва ли ще станеш крал на Норвегия, Ерлинг Видкюнсьон! Такива планове ли кроите? — разсмя се той. — Да направите Ерлинг крал?

— Не, Ерлен, нима не разбираш? Сега говоря сериозно — нетърпеливо отвърна Ерлинг.

— Бог да ми е на помощ, ако преди малко си се шегувал. Аз си мислех, че цяла вечер говориш сериозно. Кажи ми всичко по въпроса, сроднико.

Ерлен отиде в малката къща и завари Кристин заспала с детето в обятията си. Той запали борова главня от огнището и ги освети за малко.

Кристин беше много красива, детето — също. На майката винаги й се доспиваше рано, а щом легнеше и гушнеше Нокве, и двамата заспиваха начаса. Ерлен се засмя и хвърли дървото в огъня. Съблече се бавно.

Звучеше хубаво — да замине на север с „Маргигрен“ и три-четири кораба за охрана заедно с Хафтур Граут и още три кораба от Холугалан. Хафтур обаче нямаше опит и Ерлен щеше да му дава нареждания и на практика да се разпорежда еднолично. Все пак Хафтур не му се струваше пасивен или страхлив. Ерлен се протегна и се усмихна в мрака. Възнамеряваше да събере хора от околността на Мьоре, но и тук, и в Биргси, гъмжеше от смели, яки мъже. Ерлен щеше да избере най-добрите сред тях.

Ерлен бе женен малко повече от година. И какво видя от брака си? Раждане на дете, разкаяние и пост, а сега детето беше винаги на първо място, ден и нощ. Кристин пак си беше същата хубавица. Само да можеше да я накара да забрави за малко приказките на свещениците и лакомото кърмаче.

Целуна рамото й, но тя не усети ласката. Бедничката, нека спи. Той и без друго има какво да обмисля. Обърна й гръб и се вторачи в малката жарава в огнището. Май по-добре да стане и да я покрие. Не му се ставаше…

В съзнанието му нахлуха откъслечни спомени от младостта му: вълнорез трепери в очакване на следващата вълна; водата се разплисква; под натиска на вълните из целия ветроходен кораб се разнася грохотът на бурята и морето, а върхът на мачтата пронизва гонещите се облаци. Това се случи някъде по протежението на бреговете на Халанд… Развълнуван, Ерлен усети как в очите му напират сълзи. Досега не бе осъзнавал колко го измъчват тези години на безсмислие.

На следващата сутрин Лавранс Бьоргюлфсьон и Ерлинг Видкюнсьон излязоха на двора да разгледат някои от конете на Ерлен, тичащи пред оградата.

— Като имам предвид роднинската връзка на Ерлен с краля и майка му, си мислех, че ако зет ми участва в тази среща, ще му се наложи да заеме място сред най-личните предводители. Ерлинг, смятате ли за разумно да разчитате на добрата му преценка? Няма ли опасност възгледите на Ерлен да го отведат другаде? Ами ако Ивар Омюнсьон17 се опита да атакува? Ерлен е близък и с неговите привърженици.

— Не вярвам Ивар да предприеме нещо — възрази Ерлинг Видкюнсьон. — А що се отнася до Мюнан — той присви леко устни, — достатъчно е хитър да стои настрана. Ясно осъзнава, че ако се намеси, всички ще узнаят колко струва в действителност. — И двамата се засмяха. — Има и друго, но вие вероятно го знаете по-добре от мен, Лавранс Бьоргюлфсьон, защото имате роднини в Швеция. Тамошните владетели няма да признаят току–така нашите рицари за равностойни на техните. Затова е необходимо да съберем всички заможни мъже с високо потекло и няма как да оставим мъж като Ерлен да си седи у дома, да се шегува с жена си и да се грижи за земите си, което той очевидно не прави — додаде той, като забеляза физиономията на събеседника си.

По лицето на Лавранс пробяга усмивка.

— Ако според вас не е добра идея да настоявам Ерлен да ни последва, няма да го правя.

— Според мен, скъпи ми друже, Ерлен ще бъде по-полезен тук, в околността. Както сам отбелязахте, хората на юг от долината Нам ще посрещнат мобилизацията враждебно, защото не се чувстват застрашени от руснаците. Ще се наложи Ерлен да ги накара да поразмислят по въпроса…

— Ама на него устата му не спира — изпусна се Ерлинг.

— Вероятно за мнозинството неговите брътвежи са по-разбираеми от думите на по-далновидни хора — отвърна Лавранс с усмивка. Двамата мъже се спогледаха и отново избухнаха в смях. — Както и да е. С присъствието си на срещата е възможно да навреди повече, ако вземе да си отваря много устата.

— Е, ако вие не сте способен да го укротите…

— Мога да го контролирам само докато се събере с птиците, с които летят на ято. Двамата със зет ми се различаваме доста един от друг.

Към тях се приближи Ерлен:

— Нима литургията ви засити с духовна храна до степен да нямате нужда да се подкрепите?

— Не съм чул да ни предлагат храна. Гладен съм като вълк и умирам от жажда — отвърна Лавранс и погали мръснобелия кон, който опипа преди малко. — Зетко, на твое място, преди да седна на трапезата, бих прогонил от имението си коняря.

— Не смея заради Кристин — обясни Ерлен. — Ратаят направил дете на една от слугините й.

— Да не би по вашите места това да се смята за нечувано геройство и затова момчето ви се струва незаменимо?

— Не, но разберете — засмя се Ерлен, — Кристин и свещеникът възнамеряват да ги оженят, а от мен очакват да помогна на бъдещия жених да се устрои и да издържа жена и дете. Момичето не иска, баща й не иска, и Туре не иска, но жена ми и отец Айлив не ми позволяват да го изгоня. Кристин се опасява той да не офейка нанякъде. Поне Юлв Халдуршон го надзирава как работи, когато си е у дома.

Ерлинг Видкюнсьон се приближи до Смид Гюдлайксьон. Лавранс се обърна към зет си:

— Кристин ми се струва някак бледа тези дни…

— И на мен — побърза да се съгласи Ерлен. — Защо не поговорите с нея, татко? Това дете изцежда всичките й сили. Май е намислила да го кърми до третите пости като някоя селянка.

— Обожава сина си — усмихна се Лавранс.

— Да — поклати глава Ерлен. — Двамата с отец Айлив могат да седят часове наред и да обсъждат всеки лек обрив по кожата на Нокве или да се прехласват по всеки избил зъб в устата му, сякаш се е случило чудо. За мен е съвсем нормално на едно дете да му никнат зъби. По-скоро бих се учудил, ако Нокве нямаше нито един…

2.

На следващата година, една вечер в края на коледните празници, Кристин Лаврансдатер и Орм Ерленсьон пристигнаха съвсем неочаквано в градската къща на магистър Гюнюлф.

През този ден духаше силен вятър и валеше лапавица още от обяд, а надвечер бурята се превърна в истинска снежна виелица. Двамата, целите в сняг, влязоха в стаята, където свещеникът вечеряше с прислугата си.

Гюнюлф попита изплашен дали в „Хюсабю“ не се е случило някакво нещастие, но Кристин го успокои. Ерлен отишъл да гостува в Гелмин, но тя не го придружила, защото се чувствала много изтощена.

Гюнюлф се замисли: Кристин и Орм бяха яздили през целия път до града. Конете им бяха капнали от умора. Накрая животните сигурно са положили неимоверни усилия, за да си проправят път през снежните преспи. Свещеникът помоли двете жени в дома си — жената, която го бе отгледала, и нейната сестра — да помогнат на Кристин да се преоблече в сухи дрехи, а самият той се погрижи за племенника си.

— Кристин май е болна — сподели му опасенията си Орм. — Казах и на татко, но той се ядоса.

Момчето разказа, че напоследък мащехата му не била на себе си. То не проумявало каква е причината. Орм не си спомняше чия е идеята за това пътуване, но Кристин изпитвала силен копнеж да посети катедралата с мощите на свети Улав в Нидарус и Орм се съгласил да я придружи някой ден. Вчера, веднага след като Ерлен заминал, Кристин пожелала да тръгват незабавно. Независимо от признаците за лошо време Орм не й се противопоставил, защото погледът й не му се понравил.

Кристин се върна в стаята и Гюнюлф разбра какво има предвид момчето. В черната рокля на Ингрид тя изглеждаше плашещо изпосталяла с това бледо като платно лице, с хлътналите дълбоко в орбитите очи, под които тъмнееха синкави сенки. Погледът й беше странно мрачен.

Гюнюлф не беше виждал снаха си от три месеца. Тогава гостува в „Хюсабю“ за празненството по случай раждането на второто дете на Ерлен и Кристин. Майката изглеждаше здрава, натъкмена в празнични одежди в леглото. Каза, че се чувствала добре, раждането минало леко. Гюнюлф не прие решението на Рагнфрид Иваршдатер и Ерлен да дадат детето да го гледа друга жена. Кристин плачеше и ги заклинаше да й оставят Бьоргюлф — искала да го храни от гръдта си. Вторият син на младото семейство кръстиха на бащата на Лавранс.

Свещеникът попита първо за Бьоргюлф, защото знаеше, че Кристин не харесва кърмачката, на която го повериха. Но този път тя похвали Фрида: детето се чувствало отлично, а кърмачката го обичала и го гледала много по-добре, отколкото очаквали.

— А Никулаус? — поинтересува се чичото. — И той ли е здрав и читав?

По лицето на майката се разля усмивка. Нокве се разхубавявал с всеки изминал ден. Не говорел много, но надраснал връстниците си във всички отношения и бил доста едър за възрастта си. Хората не можели да повярват, че е само на две години. И Гюна смятала така…

След краткото оживление Кристин отново помръкна. Магистър Гюнюлф наблюдаваше снаха си и племенника си, седнали от двете му страни. Изглеждаха съсипани от умора и много тъжни. Сърцето му се свиваше да ги гледа такива.

Орм открай време му се струваше потиснат. Вече петнайсетгодишен, младежът притежаваше рядка красота, за жалост засенчвана от колебливата му и нерешителна природа. На ръст Орм не отстъпваше на баща си, но по телосложение беше твърде слаб и тесногръд. Приличаше на Ерлен и в лице, но очите му бяха много по-тъмни, а устата под едва наболата брада — малка и нерешителна, неизменно затворена и обрамчена от скръбни бръчици. Дори тънкият, смугъл врат на Орм, подаващ се изпод черната му къдрава коса, докато той се хранеше леко наведен напред, навяваше необяснима печал.

Кристин седеше за първи път заедно с девера си на трапезата в дома му. Миналата година с Ерлен ходиха на пролетния тинг в града и отседнаха в тази къща на Гюнюлф, наследена от баща му. Тогава обаче свещеникът пребиваваше в дома на канониците, понеже заместваше едного от тях. Сега магистър Гюнюлф, в качеството си на енорийски свещеник на Стайне, държеше на служба и дякон да му помага, защото оглавяваше и писмената работа в църквите в архиепископията по време на боледуването на ръководителя на църковния хор, Айрик Финсьон. Вече живееше в имението си.

Вечеряха в доста необичайна според Кристин стая. В средата на стената под източния фронтон на дървената къща Гюнюлф бе поръчал да иззидат голяма камина по подобие на каквито бе видял в южните страни. Огънят гореше сред подпори от ковано желязо. Срещу масата, разположена по протежението на по-дългата стена, стояха пейки с подложки за писане. Пред икона на Светата Дева гореше лампа от жълт метал, а до нея имаше поставки с книги.

Кристин не се чувстваше уютно в тази стая. Изпита отчуждение от девера си, седнал срещу нея със своите клирици и ратаи, които по някакъв странен начин също приличаха на свещеници. На трапезата имаше и неколцина бедняци — все възрастни хора, само едно младо момче. Празните му очни ябълки бяха покрити с тънки като мембрана червени клепачи. На пейката на жените, редом с двете възрастни стопанки, седеше и девойка с двегодишно дете в скута. Тя ядеше лакомо кисело мляко и тъпчеше детето, та бузите му щяха да се пръснат.

По принцип всички свещеници от катедралата с мощите на свети Улав хранеха сиромаси, но според мълвата в дома на Гюнюлф Никулаусьон идвали малцина просяци, макар че — или по-скоро защото — той ги настанявал на пейката до себе си и се отнасял към всеки бедняк като към знатен гост. Позволявал им да ядат от паницата му и да пият бира от бурето му. Затова го посещавали, когато имали нужда от питателна вечеря, но по-често се отбивали при другите свещеници, където им давали да хапнат малко каша и да сръбнат разредена бира в готварницата.

Веднага след като дяконът прочете благодарствената молитва след храна, бедняците пожелаха да си вървят. Гюнюлф отдели време да каже блага дума на всеки, да ги попита дали искат да пренощуват в дома му, дали имат нужда от нещо друго. Свещеникът настоя девойката с детето да остане и да не разнася малкото нощно време, но тя промърмори някакво извинение и побърза да си тръгне. После Гюнюлф помоли един слуга да се погрижи за слепия Арнстайн, да му налее бира и да му намери удобно легло в къщата за гости. Гюнюлф облече връхната си дреха с качулка и се обърна към двамата си роднини:

— Орм, Кристин, сигурно сте изморени и искате да си починете. Аудхил ще се погрижи за вас. Когато се прибера от църквата, вече ще сте заспали.

Кристин обаче настоя да тръгне с него.

— Нали затова съм дошла — рече тя и прикова отчаян поглед в Гюнюлф.

Ингрид й даде сухо палто и двамата с Орм се присъединиха към малката процесия, тръгваща от дома на свещеника.

В черното нощно небе камбаните биеха сякаш точно над главите им. До църквата нямаха много път. Крачеха в дълбокия, натрупал сняг. Времето вече утихна. Из въздуха се носеха самотни снежинки и блещукаха слабо в мрака.

Пребита от умора, Кристин се облегна на близката колона, но камъкът смрази кръвта в жилите й. Застанала в тъмната църква, тя се вторачи към светлината на хоровата част. Не виждаше къде се намира Гюнюлф, но той със сигурност стоеше сред свещениците със свещ до книгата си. Не, няма как да говори с него…

Тази вечер й се струваше, че за нея никъде няма спасение. У дома отец Айлив я мъмреше, задето приема толкова тежко ежедневните си грехове. Според свещеника такова поведение говорело за високомерие. От нея се искало единствено да се моли усърдно и да върши добри дела — тогава нямало да й остава време да си блъска главата над подобни дреболии.

— Дяволът е достатъчно хитър, за да разбере, че душата ти му се изплъзва. Накрая ще се откаже да те изкушава.

Кристин се заслуша в многогласието и се сети за църквата на монахините в Осло. Там нейният слаб, беден глас се смесваше с техните гласове в благодарствената песен, отправена към Бог. А долу, сред миряните, стоеше Ерлен със закопчана до брадичката пелерина. Двамата мислеха само как да поговорят тайно от присъстващите.

Тази животинска, изгаряща страст не й се струваше толкова ужасен грях. Тогава и двамата не бяха женени и случилото се помежду им беше съвсем нормално. По-скоро престъпваше границите на общоприетото. Ерлен се опитваше да тегли чертата след досегашния си живот, изпълнен с непростими прегрешения, и тя се надяваше, че като му повери живота, честта и щастието си, той по-лесно ще се освободи от старото бреме.

Последния път, когато коленичи в тази църква, Кристин осъзна с кристална яснота, че всички тези мисли са били само опит да заблуди Господ с лъжи и хитрини. Двамата с Ерлен не нарушиха всички Божии заповеди и не сториха всички грехове не защото бяха добродетелни, а защото извадиха късмет. Ако Кристин беше омъжена за другиго, когато срещна Ерлен, нямаше да я е грижа за душевното здраве и честта на съпруга й. Щеше да постъпи досущ като онази, другата, чиито действия осъждаше толкова безмилостно. Сега Кристин осъзнаваше: в безумието и отчаянието си по онова време не съществуваше изкушение, на което не би се подала. Тогава тя усещаше как любовта й калява волята й и я превръща в остър като бръснач нож, готов да пререже всички връзки към роднините, християнството и честта. В съзнанието й нямаше място за нищо друго, освен за изгарящия копнеж по Ерлен. Бленуваше да го види, да бъде близо до него, да разтвори устните си за пламтящата му уста и прегръдката си за греховната сладост, на която той я научи.

О, не. Дяволът още се надява да си възвърне властта над душата й. Но докато коленичеше в храма, сломена от мъка заради извършените грехове, заради суровото си сърце, нечисто тяло и сляпа душа, тя усети как кралят светец бащински я покри с късче от дрехата си. Тя хвана силната му топла ръка, а той й посочи светлината — извор на цялата сила и святост. Свети Улав обърна очите й към Христос на кръста. Виж, Кристин, там е Божията любов… И тя наистина започна да усеща Божията любов и търпение. Но отново отвърна лице от светлината и затвори сърцето си за нея. Сега в мислите й съществуваше единствено нетърпение, гняв и страх.

Превърнала се бе в жалка жена. И сама разбираше, че грешница като нея трябва да премине през тежки изпитания, за да се излекува от небогоугодното си поведение. И въпреки това Кристин нямаше търпение. Сърцето й щеше да се пръсне при мисълта за грижите, стоварени върху плещите й. Не бяха сериозни, но бяха много, а тя вече не издържаше…

За миг зърна високата, тънка снага на доведения си син сред мъжете.

Беше безсилна да промени това: обичаше Орм като роден син, но не питаеше същите чувства към Маргрет. Кристин полагаше неимоверни усилия да хареса детето още от деня, когато Юлв Халдуршон я доведе в „Хюсабю“ миналата зима. Осъзнаваше колко абсурдно е да таи подобна неприязън и ярост към деветгодишно момиченце. До известна степен антипатията й се дължеше на плашещата прилика между Маргрет и Елине. Кристин не разбираше Ерлен. Той се гордееше с красотата на дъщеричката си, с русите й къдрици и кафявите й очи, и детето сякаш не събуждаше в съзнанието му никакви неприятни спомени. Като че ли Ерлен напълно бе забравил майката на децата си. Но приликата с Елине не беше единствената причина Кристин да не обикне доведената си дъщеря. Маргрет не понасяше да я поучават, проявяваше високомерие и се държеше злобно със слугите. Лъжеше непрекъснато и баламосваше баща си. Не го обичаше искрено като Орм. Маргрет се присламчваше към него и започваше да го милва и да се глези само когато искаше нещо. А Ерлен я обсипваше с подаръци и задоволяваше всичките й прищевки. Кристин забеляза, че и Орм не изпитва обич към сестра си.

Кристин се обвиняваше, задето сърцето й остава сурово и зло към малката Маргрет и задето не съумява да наблюдава поведението на момичето, без мислено да я порицава и упреква. Но още повече се измъчваше Кристин, когато ставаше свидетел на нестихващите разриви между Ерлен и Орм. Страдаше най-вече защото с цялото си сърце усещаше каква безгранична любов изпитва бащата към сина си. Ерлен изпадаше в необяснима ярост срещу Орм, защото не знаеше как да постъпи с него, та да обезпечи бъдещето му. Ерлен бе осигурил имоти и добитък на незаконородените си деца, но Орм никак не се вместваше в представата за здрав селянин. Ерлен се обезсърчаваше, виждайки колко слаб и немощен е синът му. Упрекваше го, че е прекалено кекав, мъчеше се да го кали, часове наред го обучаваше да използва тежки оръжия, които момчето посмъртно не би могло да държи; вечер го караше насила да пие до несвяст или го подлагаше на изтощителен и опасен лов. Кристин усещаше страха на съпруга си. Той подивяваше от тревога, защото крехкият му слабичък син беше роден да бъде аристократ, но произходът му не го позволяваше. Кристин започна да осъзнава, че търпението на Ерлен се изчерпва доста бързо, щом се бои за свой близък или изпитва съчувствие към него.

Орм също проумяваше защо баща му се държи така. Душата на младежа се раздвояваше между любовта към Ерлен и гордостта да има такъв баща, от една страна, и презрението към неговата неразумност, защото детето му плаща за неговите грешки. Орм обаче потърси утеха при младата си мащеха. В нейно присъствие той сякаш дишаше спокойно и се чувстваше по-свободен. Когато двамата оставаха насаме, Орм дори се шегуваше и се смееше, макар и съвсем кротко и тихо. На Ерлен това никак не му се нравеше. Сякаш подозираше, че Кристин и Орм обсъждат поведението му зад гърба му и го осъждат.

На Ерлен положително не му беше леко и нямаше нищо чудно във факта, че става раздразнителен, когато въпросът опре до бъдещето на децата му. И все пак…

Кристин все още се разтреперваше от болка, когато се сетеше за това.

Миналата седмица цялото имение гъмжеше от гости. Когато Маргрет пристигна, Ерлен нареди да й обзаведат стаята в дъното на голямото помещение, падаща се над преддверието. Бащата реши там да бъде моминската спалня на Маргрет, където тя спеше заедно със слугиня, натоварена да я следва неотклонно. Там спеше и Фрида с Бьоргюлф. Но на Коледа в имението пристигнаха много гости и Кристин предвиди в тази спалня да нощуват младите мъже. Двете слугини и бебето щяха да се преместят в къщата на прислужниците. Стопанката се досети, че Ерлен няма да одобри, ако тя отпрати дъщеря му да нощува при слугините, и затова й стъкми постеля върху пейка в голямото помещение, предназначено за госпожите и момите. Маргрет не обичаше да става рано. Сутринта Кристин я повика няколко пъти, но момичето продължи да спи, след като всички останали вече бяха на крак. Кристин искаше да разтреби помещението и да приготви трапезата за закуска. Гостите вече бяха огладнели и тя изгуби търпение. Дръпна постелките под главата на Маргрет и отметна завивката й. Видя, че лежи гола-голеничка върху кожения чаршаф, и метна върху нея връхната си дреха от грубо, небоядисано сукно. Кристин я обличаше само когато ходеше до готварницата или до бараките да наглежда докъде са стигнали слугините с храната.

В същия миг в помещението влезе Ерлен. Беше нощувал в друга стая заедно с неколцина гости, защото Гюна спеше в постелята на господарката. Той се вбеси. Сграбчи я за ръката и я стисна толкова силно, че по кожата й дълго личаха синини от пръстите му.

— Да не би да ти се струва редно, дъщеря ми да лежи в слама и сукно? Маргит е мое дете. Зная, че не я приемаш като своя дъщеря. Тя се задоволява с онова, което за родните ти синове не е достатъчно добро, но ако си си позволила да я направиш за смях пред погледите на тези жени, ще се наложи да си поправиш грешката. Завий отново Маргит!

Наистина, предната вечер Ерлен пийна доста, а в такива случаи сутрин винаги беше раздразнителен. Пък и вероятно го притесняваха шушуканията на гостенките по адрес на Орм и Маргрет и се е почувствал унизен и обиден. И все пак…

Кристин се опита да сподели на отец Айлив кое я е засегнало, но свещеникът нямаше как да й помогне. Според Гюнюлф не било наложително Кристин да изповядва на Айлив Серксьон греховете, които е извършила, преди той да стане неин духовен баща, освен ако сама не усети, че отецът трябва да научи за тях, за да може да й помогне и да й даде най-правилния съвет. Затова Кристин премълча доста неща, макар и да осъзнаваше с какво незаслужено уважение я гледа отец Айлив. Тя просто не искаше да губи приятелството на този добър и чистосърдечен човек. Ерлен я вземаше на подбив, но тя наистина намираше утеха при свещеника. Винаги я изслушваше и я разпитваше за децата й. Свещеникът обсъждаше с интерес дребните събития, свързани със синовете й, докато Ерлен се отегчаваше. Отец Айлив имаше подход към децата и притежаваше усет за неразположенията и болестите им. Съпругът й се присмиваше, когато тя се заемаше собственоръчно да приготвя отбрани ястия за свещеника. Ала светият човек ценеше питателната храна и хубавото вино и Кристин с радост изпробваше рецепти, научени от майка си или в манастира. На Ерлен му беше все едно какво яде. Държеше само на трапезата да има месо, ако не се пости. За разлика от него отец Айлив й благодареше многословно за вниманието и хвалеше кулинарните й умения, когато тя му изпращаше шиш от яребици, обвити в тънки резени сланина, или блюдо с еленови езици в сос от френско вино и мед.

На свой ред свещеникът й даваше съвети за градината, носеше й калеми за присаждане от Таутра18, където брат му бил монах, и от манастира на свети Улав, чийто игумен бил негов близък приятел. Свещеникът й четеше на глас и се увличаше в разкази за красотите на света…

Именно защото отец Айлив беше изключително добросърдечен и доверчив човек, Кристин нямаше желание да говори с него за злото, което съзираше в сърцето си. Когато му призна колко огорчена е останала от поведението на Ерлен при случката с Маргрет, свещеникът я посъветва да прояви снизхождение към мъжа си, но изрази мнението, че грешка е допуснал само Ерлен, като е обидил незаслужено съпругата си, и то в присъствието на чужди хора. И Кристин беше на същото мнение, но дълбоко в душата си изпитваше непреодолима вина за случилото се, която пронизваше болезнено сърцето й.

Кристин отправи поглед нагоре към мощехранителницата, блещукаща в матов, златист отблясък в полумрака зад издигнатия олтар. Надяваше се нещо да се отключи в съзнанието й, докато стои в храма, а в сърцето й да се разлее животворна вълна и да отмие тревогата, страха, горчилката и объркването, които го изпълваха.

Но тази вечер никой не прояви търпение към нея. Кристин, нима не се научи да променяш собственото си разбиране кое е правилно и кое не в светлината на Божията справедливост, да преобразуваш езическата си, себична страст в ореол на любовта? Така и не се научи, Кристин…

Последния път, когато коленичи тук, носеше Нокве на ръце. Малката му уста, опряна на гърдите й, стопляше сърцето й, усещащо небесната любов, и то се разтапяше като восък. Тя имаше Нокве, който тичаше из къщи толкова красив и миловиден, че сърцето й щеше да се пръсне от майчина обич само при мисълта за него. Меката му къдрава косица започна да потъмнява. Щеше да стане чернокос като баща си. Нокве кипеше от здраве и енергия. Кристин му правеше животни от стари кожи, а той ги хвърляше и се надпреварваше с кученцата кой ще ги стигне по-бързо. Накрая кожите се озоваваха в огъня и изгаряха с пушек и ужасна миризма, а Нокве пищеше, скачаше, тропаше с крака и забиваше глава в скута й: там приключваха всичките му приключения. Слугините се надпреварваха за благоволението му, а мъжете го вземаха на ръце и го подхвърляха към тавана, когато влезеха при него. Видеше ли Юлв Халдуршон, Нокве се втурваше и прегръщаше краката му. Понякога Юлв го водеше в необитаваното имение. Ерлен щракаше с пръсти под носа на сина си и го качваше за малко на рамо, но в действителност от всички, живеещи в „Хюсабю“, бащата обръщаше най-малко внимание на детето. Все пак той обичаше Нокве. Ерлен се радваше, че има двама законородени синове.

Сърцето на майката се сви.

Отнеха й Бьоргюлф. Рагнфрид и Ерлен сметнаха, че трябва да си щади силите, и дадоха новородения й син на друга жена. Щом Кристин посегнеше да го подържи, той започваше да хленчи и Фрида веднага му даваше да бозае от гръдта й. Млечната майка бдеше ревниво над момчето. Но Кристин нямаше да позволи същото да се случи с третото й дете. Мислеше си със злорадство в сърцето, че всъщност майка й и мъжът й не постигнаха целта си: тя очакваше да роди третото си дете, преди Бьоргюлф да навърши единайсет месеца.

Не смееше да сподели новината с отец Айлив. Той щеше сигурно да си помисли, че тя се ядосва, задето отново тръгва по същия път. Но сега Кристин се радваше…

Кристин се върна от поклонението си с дълбоко загнезден в душата си страх. Никога повече не биваше това безумие да взема връх над разума й. До края на лятото тя стоя сама с детето си в старата къща, отдадена на молитви и разкаяние. Полагаше неимоверно старание да изправи на крака западналото имение, да спечели симпатията на слугите с доброта и всеотдайност. Стремеше се с всички сили да помага и служи на всички около себе си, доколкото й позволяваха силите и правомощията. Над душата й се спусна прохладно и приятно спокойствие. В мислите си Кристин намираше опора в баща си, а в молитвите си се уповаваше на светите мъже и жени, за които четеше отец Айлив. Размишляваше сериозно над поведението на стоиците и смелостта им. Разнежена от блаженство и благодарност, тя си спомняше за брат Едвин, който й се яви в онази лунна лятна нощ. Кристин разбра посланието му, когато той й се усмихна благо и окачи ръкавицата си на лунния сърп. Стига да не спира да се уповава на Бог и ще стане добра жена.

След края на първата година от брака й с Ерлен Кристин се върна да живее при съпруга си. Утешаваше се сама, щом се почувстваше несигурна: нали самият архиепископ й обърна внимание, че всеотдайността й ще проличи именно в съвместното съжителство с мъжа й. Затова Кристин се грижеше най-съвестно за благоденствието и честта му. Самият Ерлен веднъж отбеляза:

— Стана така, както казах, Кристин: ти възроди благочестието в „Хюсабю“.

Хората й засвидетелстваха добронамереност и уважение. Постараха се бързо да забравят, че стопанката им е белязала началото на брака си с малко прегрешение, плод на нейна необмислена постъпка. Съберяха ли се видни стопанки, винаги се допитваха до нея, а хората хвалеха реда и поддръжката в „Хюсабю“. Викаха я да помага на сватби и раждания в големите имения и никой не намекваше, че е млада, неопитна и нова в района. Слугите оставаха вечер до късно в голямото помещение — точно както и в „Йорун“ — и винаги имаха въпроси към господарката си. Всички се отнасяха с нея мило и внимателно, а Ерлен се гордееше със съпругата си. Кристин се чувстваше опиянена от щастие.

После възложиха на Ерлен да организира сбирката на собствениците на кораби на юг от фиорда. Той обикаляше селата на кон, плаваше и бързаше да обсъди проблемите с идващи в „Хюсабю“ хора и да разпрати нужните писма. Ерлен се подмлади, разхубави и придоби весел вид. Вече нямаше и помен от недоволното му, отегчено лице. Сияеше като зората. Сега Ерлен нямаше много време за нея, но Кристин се замайваше от радост, когато той се приближеше до нея с усмивка на уста и жадни за приключения очи.

Двамата се смяха на писмо, пристигнало от Мюнан Бордшон. Макар и да не беше присъствал лично на срещата на кралските сановници, рицарят иронизираше събитието и най-вече произвеждането на Ерлинг Видкюнсьон в кралски предстоятел. Побързал да си извоюва лични привилегии и скоро се очаквало да го обявят за най-високопоставения приближен на краля. Мюнан споменаваше и баща й:

— „Планинския вълк19 от Сил припълзя под един камък и седя там мирно и тихо. С други думи, твоят тъст се подслони при свещениците от Църквата на свети Лаврентий и по време на съвещанията не му се чу звънкият глас. Ако наистина е носел в себе си писма с печатите на Ернгисле и Карл Тюресьон и пергаментът не се е изтъркал, значи е изработен от кожа, по-жилава и от подметките на дявола. Да знаеш, Лавранс дал на Нонесетер осем марки сребро. Човекът явно е разбрал, че Кристин не е скучала в обителта, както се е очаквало от нея на такова място…“

Последните думи жегнаха Кристин. Прободоха я болка и срам, но тя също се смя заедно с Ерлен. Зимата и пролетта изминаха в радостно опиянение за младата стопанка, помрачавано единствено от тревогите покрай Орм. Ерлен се колебаеше дали да вземе момчето на север. Вълненията завършиха с нервен срив на Великден. През нощта Ерлен се разрида в обятията й: не смеел да вземе сина си на кораба, защото се боял, че Орм няма да е полезен във военен поход. Кристин го утеши. Момчето сигурно ще заякне с времето.

В деня, когато яздеше с Ерлен към залива Биргси, тя нито се страхуваше, нито тъжеше. Беше погълната от мисълта за мъжа си, от радостта и смелостта му.

Тогава и тя още не знаеше, че носи третото им дете в утробата си. Чувстваше се леко отпаднала, но отдаваше неразположението си на врявата около Ерлен — у дома напоследък имаше много шумни разпивки — и на глада на Нокве, който изсмукваше силите й. Когато усети зараждащия се в нея нов живот, направо… Кристин бе очаквала с огромно нетърпение да дойде зимата, за да пътува из градове и села редом с красивия си смел съпруг; двамата си бяха лика–прилика. Възнамеряваше да отбие Нокве през есента, защото щеше да й бъде трудно да го води навсякъде със себе си заедно с бавачката. В Кристин се загнезди непоколебимото убеждение, че в този поход Ерлен ще покаже и други свои способности, а не само безразсъдството си да пропилява имотите и доброто си име. Затова Кристин не се зарадва на бременността си и сподели мъката си с отец Айлив. Свещеникът я смъмри доста строго за безчувственото й сърце и светската й нагласа. Цяло лято Кристин се постара да се зарадва и да изрази благодарността си към Господ за неродената си рожба и за добрите вести, които пристигаха за смелите начинания на Ерлен на север.

Той се прибра точно преди Архангеловден. Кристин усети, че Ерлен никак не се зарадва, когато разбра какво предстои. Вечерта той рече:

— А аз си мислех: веднъж да станеш моя жена, всеки ден ще е празник. Обаче явно ми е съдено да постя.

Сетеше ли се за тези негови думи, Кристин се изчервяваше до корена на косите си както онази вечер, когато му обърна гръб, обляна в гъста руменина, но без сълзи в очите. После Ерлен се опита да заличи обидата с любов и доброта, но Кристин не можеше да я превъзмогне. Огънят в душата й, който всички изплакани сълзи на разкаяние не успяха да угасят, а страхът от грехопадение — да задуши, Ерлен стъпка само с тези си думи.

Кристин, Орм и Гюнюлф седяха пред камината в дома на свещеника. Стана късно и магистър Гюнюлф предложи за пореден път на гостите си да се оттеглят за почивка. Кристин обаче го помоли да постоят при него.

— Братко, помниш ли как ти разказах, че свещеникът в „Йорун“ навремето ме посъветва да постъпя в манастир, ако татко не се съгласи да ме даде на Ерлен?

Гюнюлф инстинктивно погледна към Орм, но Кристин го успокои със слаба, болнава усмивка:

— Този младеж отдавна е разбрал каква безволева грешница съм.

— А ти имаше ли желание да поемеш по иноческия път, Кристин? — тихо попита Гюнюлф.

— Бог сигурно щеше да ми отвори очите, ако бях решила да му служа в обителта.

— А вероятно Бог е искал да ти отвори очите, та да се научиш да му служиш, където и да се намираш. Твоят съпруг, децата ти и слугите в „Хюсабю“ се нуждаят от благонадеждна и търпелива божия слугиня да се грижи за тяхното добруване. Навярно девица, която избере Христос за свой жених и се откаже да се отдаде на грешен мъж, се обрича на най-святата женитба, но след като жената вече е съгрешила…

— Брат Едвин Ричардсьон — неведнъж съм ти говорила за него — ми рече така: „Исках да срещнеш Господ с венеца на непорочността си, Кристин“. И ти ли говориш за същото, братко?

Гюнюлф Никулаусьон кимна.

— При все това много жени са се откъсвали от греховния си живот с невъобразима сила и днес дори отправяме към тях молби да се застъпят за нас пред Бога. Но преди се е случвало често тези осъзнали се грешници да бъдат заплашвани с изтезания, клади и нажежени клещи, ако дръзнели да се нарекат християнки. Неведнъж съм размишлявал, Кристин, и допускам, че им е било по-лесно да се отскубнат от оковите на греха посредством подобни насилствени методи. Макар че ние, хората, сме безкрайно покварени, мнозина притежават вродена смелост, а именно тя най-често подтиква човешката душа да потърси пътя към Бога. Мъченията вероятно са изплашили част от грешниците и са ги разубедили да дирят спасение за душите си, но у мнозина са успели и да събудят предаността към Всевишния. Ако младо, заблудено Божие чадо бъде откъснато от пагубната за душата му похот още преди да е разбрало каква поквара причинява тя; ако попадне в божия обител, сред непорочни девици, които са се отдали на бдение над заспалите във външния свят и на молитви за тяхното спасение… Дано лятото дойде скоро — внезапно рече Гюнюлф и се изправи.

Двамата гости го погледнаха изумени.

— Сетих се как кукаше сутрин кукувицата по склоновете в „Хюсабю“. Първо я чувахме от хребета зад къщите, а после ехото отговаряше далеч, откъм горите около Бю. В утринната тишина гласът й кънтеше толкова прекрасно. Ти не намираш ли, че „Хюсабю“ е великолепно място, Кристин?

— Кукувицата, кукаща от изток, предвещава сълзи — промърмори Орм. — На мен „Хюсабю“ ми се струва най-красивото имение на света.

Свещеникът сложи ръка върху тесните рамене на племенника си.

— И аз така разсъждавах, синко. И за мен „Хюсабю“ представляваше имотът на баща ми. Нали съм по-малкият син в семейството, и пред мен не се очертаваха изгледи да го наследя, както е при теб, Орм.

— Когато татко живееше с майка ми, ти беше прекият наследник — отбеляза тихо младежът.

— Аз и децата ми не сме виновни, че няма да наследиш „Хюсабю“, Орм — печално се намеси Кристин.

— Зная и затова не тая неприязън към вас — отвърна младежът.

— Местността се разстила пред очите ти ширна и безкрайна — рече след малко Кристин. — От „Хюсабю“ се открива гледка към далечни гори, а небосводът е бездънен. В моя роден край над планините се стеле мъгла, а долината се крие на завет, заоблена, зелена и свежа. Светът е точно толкова голям, колкото е нужно — нито прекалено широк, нито твърде тесен — въздъхна тя и поразмърда ръцете в скута си.

— Онзи мъж, за когото баща ти искаше да те омъжи, там ли живее? — попита свещеникът. Жената кимна.

— Съжалявала ли си, задето го отхвърли?

Кристин поклати глава.

Гюнюлф стана и взе книга от етажерката. Отново се настани на мястото си, разкопча катарамите и започна да прелиства книгата в търсене на някакъв пасаж. Не прочете нищо, само остави книгата разтворена върху коленете си.

— Когато Адам и жена му се противопоставили на Божията воля, усетили в плътта си сила, която оказвала съпротива на собствената им воля. Бог ги сътворил, мъж и жена, млади и красиви, за да живеят в разбирателство и да създадат още наследници на неговите дарове, плод на добротата му: красотата на Едемската градина, плодовете от дървото на живота и вечно блаженство. Те не се срамували от голотата си, защото докато се подчинявали на Господ, телата и крайниците им били изцяло във властта на волята им.

Почервеняла като божур, Кристин скръсти ръце пред гърдите си. Свещеникът се наведе малко напред, към нея, и тя почувства погледа на проницателните му жълти очи върху сведеното си лице.

— Ева откраднала онова, което принадлежало на Господ, а съпругът й го взел от нея, макар че то по право се намирало в ръцете на техния баща и създател. Искали да бъдат равнопоставени на Бог. Забелязали, че така и станало: както той изгубил господството си над широкия свят, така и те се разделили с властта си над малкия си свят, над плътта си в дома на душата. Както те предали доверието на своя Господ Бог, така и телата им щели да предадат своя господар — душата. Телата им започнали да им се струват противни и омразни и те си направили дрехи, за да ги скрият. Първо се прикрили с препасници от смокинови листа. Но колкото повече опознавали собствената си похотлива природа, толкова по-големи части от телата си започнали да покриват с дрехи. Постепенно облекли гърдите и гърбовете си, които не искали да се превият, а днес мъжете вече скриват със стомана дори пръстите на ръцете и краката си, а лицата си крият зад метални забрала. Ето докъде се е разраснал раздорът и предателството в нашия свят.

— Помогни ми, Гюнюлф — помоли Кристин, а плъзналата по лицето й смъртна бледност покри и устните й. — Сама не зная какво искам.

— Тогава кажи „да бъде Твоята воля“ — тихо отвърна свещеникът. — Знаеш кое е правилно: отвори сърцето си за Божията любов и Го обичай с цялото си сърце.

— Но ти нямаш представа каква любов изпитвам към Ерлен и към децата си — рязко се обърна Кристин към своя девер.

— Сестро, всяка любов, различна от любовта към Всевишния, е само отражение на небето в локвите по кален път. Ще се изцапаш, ако се снижиш до тях. Но ако неизменно помниш, че тази обич е отражение на светлината от Божието царство, ще се радваш на красотата и ще се предпазиш от грешката да я развалиш, като се поровиш в калта, що е на дъното…

— Да, но ти си божи служител, Гюнюлф. Обещал си на Господ да избягваш подобни трудности.

— И ти си обещала същото, Кристин, когато си се заклела да се отречеш от дявола и злодеянията му. Неговите дела винаги започват със сладка нега и завършват така, че двама души се пробождат с жилата си като змията и жабата. Ева разбрала това, защото след като дала на мъжа и рода си онова, което принадлежало на Бога, им донесла единствено изгнание, вина за пролята кръв и смърт. Тези злини се появили на света, когато братът убил брат си на първата малка нива, където по околните канари растели тръни и бодли.

— Да, но ти си свещеник — настоя отново Кристин. — Не ти се налага всеки ден да се мъчиш да постигнеш разбирателство с друг човек и да проявяваш търпение — довърши тя със задавен глас.

— Разногласието между тяло и душа съществува у всяко божие чадо — усмихна се свещеникът. — Затова се правят венчавки и сватби, за да получат мъжът и жената помощ в съвместния си живот, а родителите, децата и слугите да им бъдат верни и отзивчиви спътници по нелекия път към добруването и мира в дома им.

— Струва ми се, че е по-лесно да бдиш над спящите по света и да се молиш за тях, отколкото да се бориш със собствените си грехове — тихо отбеляза Кристин.

— Така е — рязко се съгласи свещеникът, — но недей да се заблуждаваш, Кристин. На този свят не съществува и един-единствен духовен пастир, извършващ бракосъчетания, комуто не се е налагало да се отбранява срещу набезите на нечестивия със същото усърдие, с което се мъчи и да брани стадото си от вълка.

— А аз си мислех, че божиите служители, нали обикалят светилища и владеят всички силни слова и молитви… — лахо подхвана Кристин.

Гюнюлф се пресегна да засили огъня и подпря лакти на коленете си.

— Тези дни се навършват шест години, откакто пристигнах в Рим заедно с Айлив20 и двама шотландски свещеници, с които се запознахме в Авиньон. Изминахме целия път пеш. Озовахме се в града точно преди началото на постите. Хората в южните страни имат обичая да организират пищни гуляи и пиршества по това време на годината. Наричат ги карнавали. В странноприемниците виното, червено и бяло, се лее като река, а хората танцуват през нощта и наклаждат огньове по откритите места. Тогава в Италия е пролет, в нивите и градините цъфтят цветя, а жените се кичат с тях и, застанали по прозорците, хвърлят рози и теменужки на хората по улиците. Над каменните зидове висят килими от коприна и най-фини платове, защото в Италия къщите са от камък, а крепостите и домовете на рицарите се намират в самия град. Там няма законови наредби за търговски права или заповед да се спазва мир в градовете. Рицарите и техните слуги се бият по улиците и кръвта им тече… На улицата, където отседнахме, имаше такава крепост; господарят го викаха Ермес Малаволти. Високото здание потапяше в мрак цялата тясна уличка, а стаята на нашата странноприемница приличаше на студена тъмница в каменен затвор. Често ни се налагаше да вървим долепени до стената, когато рицарят минаваше по уличката, възседнал коня си. По дрехите му дрънчаха сребърни звънчета. Следваше го цяла свита оръженосци, а под копитата на жребците им хвърчаха нечистотии, защото в тази страна хората изхвърлят сметта и отпадъците си направо пред вратите. Улиците са неприветливи, мрачни и тесни като планински клисури. Нямат нищо общо с нашите зелени градски алеи. По уличките на този град се провеждат състезания с коне, докато трае карнавалът. Пускат диви арабски жребци да се надбягват.

Свещеникът помълча, а после отново подхвана:

— В дома на рицар Ермес живееше негова сродница на име Изота. Човек би могъл да я помисли за самата Изолда от легендата. Кожата и косите й имаха цвета на мед, а очите й бяха черни. Няколко пъти я зърнах до прозореца… Но покрайнините на града са по-пусти и от най-безлюдните планински склонове в Норвегия, макар че в околните планини се забелязват градчета и крепости, а по тучните пасища личат следи от човешки поселения и пасат големи стада от овце и бели волове. Пазят ги пастири на коне с дълги копия в ръце. Те представляват опасност за пътниците, минаващи оттам, защото често ги пребиват, ограбват и хвърлят труповете им в ями. Но из тези тучни равнини се намират църкви, събиращи поклонници от цял свят. — Гюнюлф помълча, преди да продължи: — Вероятно тази страна изглежда толкова пуста, защото в нея се намира градът, който царувал над целия езически свят и е станал годеница на Христос. Караулите са напуснали града и в цялата си замайваща празнична врява той е заприличал на изоставена съпруга. Безделниците са се настанили в дома на отсъстващия съпруг и са подмамили стопанката да се присъедини към техния начин на живот, изпълнен с разврат, кръвопролития и размирици. Но под тази земя се намират прелести, по-скъпоценни от всички красоти под слънцето. Говоря за гробовете на светите мъченици, изсечени в самите скали на планините. Те са толкова многобройни, че свят да ти се завие. Замисли ли се човек колко много са били тези светии, които са загинали заради Христовата вяра, ще започне да цени всяка прашинка, литнала изпод копитата на конете, яздени от мерзавците, и ще осъзнае колко свята и достойна за поколенията е тя.

Свещеникът извади изпод дрехата си тънка верижка и отвори закачения на нея малък сребърен кръст. Вътре имаше нещо черно, наподобяващо изсушена гъба, и малка позеленяла кост.

— Веднъж цял ден обикаляхме тези подземни проходи и четохме молитви в зали, където се събирали за литургия първите сподвижници на свети Петър и свети Павел. Тогава монасите, стопани на църквата, ни подариха тези светини. Това е частица от гъбите, с които благочестивите девици попивали кръвта на мъчениците, за да не се пилее, а това — костица от пръста на светец, чието име е известно само на нашия Господ. Тогава ние, четиримата, си обещахме всеки ден да призоваваме този светец, извършил незнайни за простосмъртните подвизи, и никога да не забравяме, че на този свят си заслужава да копнеем единствено за неговото милосърдие.

Кристин долепи устни до реликвата с благоговейно почитание и я подаде на Орм, който направи същото. Внезапно Гюнюлф рече:

— Искам да ти подаря тази светиня, синко.

Орм коленичи и целуна ръка на чичо си. Гюнюлф окачи кръста на врата на младежа.

— Не ти ли се иска и ти да видиш тези места, Орм?

Лицето на младежа засия в усмивка:

— Иска ми се и съм убеден, че някой ден ще стигна дотам.

— А някога чувствал ли си се призван да станеш свещеник? — попита чичо му.

— Да — отвърна Орм. — Когато татко проклина слабите ми ръце. Но се съмнявам доколко ще му се понрави идеята да стана свещеник. А и нали знаеш кое би ми попречило — тихо додаде той.

— Ще издействаме опрощение за произхода ти — успокои го свещеникът. — Някой път двамата с теб може да тръгнем на юг.

— Разкажи ми още за Италия, чичо — помоли тихо младежът.

— Добре — съгласи се Гюнюлф и се загледа в огъня с ръце върху ръкохватките на стола. — Докато бродех из тези земи и навсякъде се натъквах на спомени за мъченици и за непоносимите страдания, които те изтърпели в името на Исус Христос, душата ми биде подложена на огромно изкушение. Замислих се. Спасителят висял окован на кръста няколко часа, а неговите последователи дни наред понасяли неописуеми мъчения: жени гледали как измъчват до смърт децата им; млади, невинни девойки понасяли мълчаливо изтезания, при които стържели кожата им с железен тризъбец; невръстни момчета били подхвърляни на хищници и побеснели бикове. Изведнъж ми хрумна, че мнозина от тези страдалци са изтърпели повече от самия Христос… Размишлявах дълго над този въпрос. Накрая сърцето и мозъкът ми щяха да се пръснат от вглъбение и усилие. Но в душата ми настъпи просветлението, за което се молих и успях да изпрося. Както се бяха мъчили тези светци, така трябва и всички ние да имаме смелостта да страдаме като тях. Че кой би проявил глупостта да не приеме с готовност мъчения и страдания, щом те водят към благоверен и стоически изтърпял мъките жених, който чака с отворени обятия, окървавена гръд и изгарящ от любов? Но Той е обичал хората и затова е загинал като жених, спасил невестата си от ръцете на разбойниците. Те го завързват и го подлагат на нечовешки изтезания, а Той гледа как най-близкият му другар седи на една маса с палачите му, шегува се с тях и се подиграва на страданията и на непоколебимата Му любов. — Гюнюлф Никулаусьон покри лицето си с ръце. — Тогава осъзнах, че тази безгранична любов вече съществува по света, дори и в огъня на чистилището. Защото ако искаше, Господ щеше да превземе душите ни насила и ние щяхме да бъдем напълно безсилни в ръцете му. Но Той ни обича, както женихът обича невестата си и не желае да я принуждава: ако тя не иска да му се подчини доброволно, Той ще й позволи да го напусне. Но си мисля и друго. Няма душа, която да остане изгубена за Бога за вечни времена. Всяка душа копнее за Неговата любов, но тази обич често ни изглежда твърде скъпа, защото заради нея се налага да се откажем от всички други блага. Но когато огънят опустоши всяка съпротива и боговраждебна мисъл, накрая, както желязото оцелява след пожара, в човешката душа ще остане желанието за духовно единение с Бог, дори първоначално то да е било не по-голямо от гвоздей.

— Гюнюлф — поизправи се Кристин, — започвам да се плаша…

— И аз — вдигна очи свещеникът, целият пребледнял и с пламтящи очи. — Защото проумях, че неволите на Божията любов няма да имат край, докато на тази земя се раждат мъже и жени. Той ще продължава да се бои да не изгуби душите им и всеки ден и час ще отдава кръвта и тялото Си на хиляди олтари, и все ще се намират хора, които да отхвърлят саможертвата Му. Изплаших се от самия себе си. Та аз служих до олтара Му със скверно сърце, изричах литургията с покварени уста и Го издигах с нечисти ръце. Заприличах на мъжа, завел любимата си на развратно място и предал доверието й.

Кристин се свлече в несвяст в ръцете на свещеника. Двамата с Орм отнесоха припадналата жена на леглото.

След малко тя отвори очи, седна и плесна лицето си с ръка. Избухна в сълзи и занарежда с жален, обезумял глас:

— Не, не мога, Гюнюлф. Като те слушам да говориш така, разбирам, че съм неспособна да…

Гюнюлф хвана ръката й, но тя отвърна очи от бледото му разтревожено лице.

— Кристин, не се задоволявай с по-низша любов от тази, която свързва Господ и човешката душа. Огледай се, Кристин, виж как е устроен светът. Ти роди две деца. Не си ли се замисляла, че всяко новородено се кръщава в кръв, а първото, което вдишва човек при раждането си, е мирисът на кръвта. Ти си майка. Не смяташ ли за свой дълг да посветиш всичките си усилия на каузата да предпазиш синовете си от завръщане към първото им споразумение със света и да ги научиш да се придържат към другия завет, сключен с Господ след очистването им в светената вода в купела на кръщението?

Кристин хълцаше, задавяна от ридания.

— Боя се за теб — повтори тя. — Гюнюлф, като те слушам да говориш така, осъзнавам, че никога няма да съумея да намеря пътя към успокоението на душата си.

— Господ ще те намери — промълви свещеникът. — Смири се и не бягай от него. Той търси пътя към теб още преди да си била зачената в утробата на майка си.

Свещеникът приседна в края на леглото. После попита съвсем спокойно да събуди ли Ингрид, за да помогне на Кристин да се съблече. Младата жена поклати глава.

Гюнюлф я прекръсти три пъти. Пожела лека нощ на Орм и влезе в малката стаичка, където спеше.

Орм и Кристин се съблякоха. Младежът изглеждаше изцяло погълнат от мислите си. Когато Кристин си легна, той се приближи до нея. Погледна разстроеното й от плач лице и предложи да постои при нея, докато тя заспи.

— Добре… Не, недей, Орм, сигурно си изморен, пък си и толкова млад. Става късно…

— Забелязала ли си, че колкото и да са различни чичо и татко, все пак си приличат по някакъв начин? — внезапно попита Орм.

Кристин се позамисли над думите му.

— Май си прав. И двамата се отличават от повечето мъже.

След малко Кристин заспа, а Орм се съблече и се мушна под завивките в другото легло. Чаршафите и калъфките на възглавниците бяха от лен. Младежът се изтегна блажено върху гладкото, прохладно легло. Сърцето му биеше развълнувано, след като чичо му откри пред погледа му очакващите го приключения. Изведнъж той видя в нова светлина молитвите, постите и всичко, което спазваше, само защото така го бяха учили. Те се превърнаха в оръжия за прекрасна, бленувана война. Орм усети желанието да стане монах или свещеник, ако успее да си издейства изключение, задето е извънбрачно дете.

Леглото на Гюнюлф представляваше дървена пейка, застлана със слама и кожен чаршаф, и само една малка възглавница отгоре. Затова свещеникът беше принуден да лежи с изпънато тяло. Съблече си туниката, легна си с долните дрехи и се зави с тънко одеяло от сукно.

Не изгаси малкия фитил, увит около железния свещник.

Съкрушен от тревога и страх след изречените думи, Гюнюлф изпитваше болезнен копнеж по миналото. Нима никога повече няма да почувства радостта, която изпълваше сърцето му през онази пролет в Рим? Заедно с тримата си братя той крачеше под слънцето по тучните, изпъстрени с цветя поляни. Светът му се струваше толкова красив, че от гледката му прималяваше. Макар да знаеше, че тези прелести са нищожни в сравнение с богатствата на отвъдния живот, този свят му навяваше хиляди дребни, весели и сладостни спомени за небесния жених. Лилиите по земята и птиците на небосклона напомняха за словата Му. Той бе говорил за такива магарета и за такива кладенци като каменните корита за миене, край които минаваха. Хранеха се при монасите в църквите, където гостуваха, и докато пиеха кървавочервеното вино и лющеха златистата кора на пшеничните хлябове, четиримата свещеници, идващи от земи, където се яде предимно ечемик, разбраха защо Христос е избрал по време на причастието да се появява в образа на вино и пшеница — най-чистите храни на Божия свят.

През онази пролет той не изпитваше нито тревога, нито страх. Тогава Гюнюлф се чувстваше напълно откъснат от земните съблазни и докато слънцето огряваше кожата му с топлите си лъчи, всичко, което преди това дълго бе смущавало душевния му покой, изведнъж придоби кристална яснота. Как тялото му след очищението ще се превърне в тяло, просветлено от Бога… Съзнанието на Гюнюлф се освободи от земните неволи и той вече не се нуждаеше от много сън. Дремваше малко като кукувица през пролетните нощи. Сърцето му пееше в гърдите, а душата му ликуваше като невеста в ръцете на жених.

Осъзнаваше много добре, че това няма да продължи дълго. Земното щастие е краткотрайно. Свещеникът приемаше всеки час от тази светла пролет като подарък, като божия благодат, която ще укрепи душата му и ще я подготви за мига, когато облаците се сгъстят над главата му и пътят го отведе в тъмни урви над бумтящи реки и студени снежни преспи.

Но едва когато се върна в Норвегия, безпокойството завладя безвъзвратно душата му.

Струпаха му се много тревоги: чакаха го богатствата му, голямото наследство от баща му и работата му като енорийски свещеник. Това беше пътят, отреден за него. Беше роден да членува в капитула на катедралата в Нидарус. Имаше и друга възможност: да се раздели с всичките си вещи и земи, да постъпи в манастира на братята проповедници, да го посветят в монашески сан и да сведе глава пред иноческите догми. Едната част от сърцето му копнееше за такъв живот.

Но той беше и зрял, врял и кипял в битката. Под норвежката корона живееха и умираха езичници и хора, заблудени от еретичните доктрини, които руснаците проповядваха в името на християнството. Гюнюлф не спираше да мисли за лапландците и за други полудиви народи. Нима сам Господ не бе пробудил у него този копнеж да пътува из селата с божието слово и светлина?

Но той прогони тези мисли и пред себе си оправда избора с обяснението, че е длъжен да се подчини на архиепископа. Айлив го разубеди. Поговори с него и ясно му показа, че гледа на него като на сина на стария му приятел, Никулаус от „Хюсабю“.

— Но вие, наследниците на дъщерите на Гауте от „Скугхайм“, така и не се научихте да бъдете умерени. Наумявате си или добро, или лошо.

Архиепископът също бил дълбоко загрижен за добруването на лапландците, но те нямали нужда от духовен баща, който умее да чете и пише на латински като на майчиния си език и да е вещ в законите, в аритметиката и алгоритмите. Айлив настоя Гюнюлф да използва наученото през годините, но изпитвал съмнения доколко Гюнюлф притежава дарбата да говори разбираемо на бедните и простодушни народи на север.

Ах, през онази сладка пролет той приравняваше знанията си с уменията, които всяко момиче усвоява от майка си: да тъче, да вари бира, да пече хляб и да дои кравите. Точно като него всички деца придобиват нужните знания, за да вършат онова, за което са призвани.

Гюнюлф сподели с архиепископа, че когато мисли за богатството си и за охолния си живот с наслада, го обзема тревога и боязън. Всъщност Гюнюлф нямаше нужда от много, за да задоволи потребностите на тялото си и живееше като беден монах, но му харесваше да кани богаташи на трапезата си, да дава милостиня на сиромасите, преди да му поискат, да си купува скъпи коне и книги.

Айлив му изнесе проповед за прославата на Църквата. Някои били призвани да я прославят с внушителни и достойни за нея дела, други — да покажат на света с доброволно избраната от тях бедност, че богатството няма стойност. Айлив напомни за онези архиепископи, прелати и свещеници, които някога били подлагани на издевателства, изгнаничество и унижения от кралете, защото ратували за каузата на Църквата. Норвежките духовници показвали години наред, че ако е необходимо, ще се откажат от всички земни блага и ще последват Исус. Бог сам щял да даде знак дали иска това от тях. Ако свещениците не пренебрегвали възможността да останат безимотни, нямало защо да се страхуват, че богатството ще се превърне във враг на чистите им души.

На Гюнюлф и за миг не му убегна, че архиепископът не одобрява склонността му към прекален размисъл. Той оприличаваше Айлив Дребния и останалите свещеници в града на неуморни зидари, градящи честта, силата и правомощията на Църквата. Бог сигурно очаква от Гюнюлф и той да полага същото старание за църковните дела и да не се отвръща от тежката работа, свързана с мъкнене на камъни и носене на вар за строежа. Но тези зидари като че ли се бояха да не се изгубят, ако се позамислят над разни въпроси…

Гюнюлф, от своя страна, не изпитваше такъв страх. Няма как човек да попадне в капана на ереста, ако продължава неотклонно да вижда разпятието пред очите си и да търси закрилничеството на Пречистата Дева. За него това не криеше опасност.

Опасността дебнеше от другаде: от неутолимия копнеж в душата му да печели хорското благоразположение и приятелство.

Та нали усещаше до дъното на душата си, че Господ го обича, защото за Него душата му е скъпоценна и мила като душата на всеки човек на тази земя.

Но прибирайки се у дома, у Гюнюлф отново се надигнаха предишните мъчителни спомени от детството и младостта му. Майка му не го обичаше, както обичаше Ерлен. Баща му не си правеше труда да се грижи за него, както за Ерлен. А после, при Борд в „Хестнес“, хората обсъждаха геройствата и белите на Ерлен. Никой не обръщаше на внимание на Гюнюлф, той представляваше само сянка на брат си. Ерлен беше предводителят на младежите, слугините го проклинаха и се смееха на шегите му. Ерлен беше най-любимото му същество на света. Толкова му се искаше и Ерлен да отвръща по същия начин на братската му обич; Гюнюлф не можеше да се насити на вниманието на брат си, то никога не му се струваше достатъчно. Единствен Ерлен го обичаше истински, но Ерлен обичаше всички…

А сега Гюнюлф ставаше свидетел на начина, по който брат му управляваше имуществото, попаднало в ръцете му. Само Господ знаеше какво ще стане с богатството в „Хюсабю“. Из Нидарус се носеха доста красноречиви слухове за неразумните постъпки на Ерлен. Той не оценяваше, че Господ го е дарил с четири прекрасни деца. Дори и онези, заченати в разпътен живот, бяха надарени с хубост. Ерлен не приемаше здравето и красотата на рожбите си като божия милост, а като даденост.

Освен това Ерлен спечели любовта на прелестна, нежна девойка от знатен род. След като научи как се е отнесъл брат му към нея, Гюнюлф изгуби всякакво уважение към него. Дразнеше се непоносимо, когато откриваше у себе си черти на брат си. Макар и отдавна зрял мъж, Ерлен бързо пребледняваше или се изчервяваше като девица. Гюнюлф се гневеше, защото усещаше колко лесно се отдръпва или нахлува кръвта и в неговото лице. Тази особеност наследиха от майка си. Цветът на лицето й се менеше за секунди.

Ерлен смяташе за напълно нормално да има добра жена, годна за пример на всички останали стопанки, след като години наред се бе опитвал да я опорочи и да я доведе до пълна поквара. Но на Ерлен това не му се струваше учудващо. Той живееше в сладострастие, измяна и лъжа, без да смята за нужно да почита съпругата си, задето въпреки падението му е съхранила искреното си сърце, честността, достойнството и добротата си.

Ала когато през лятото и есента пристигнаха вести за подвизите на Ерлен на север, в душата на Гюнюлф се пробуди един-единствен копнеж — да бъде с брат си. Ерлен — кралският бранител в Холугалан, а той — вестителят на Божието слово в безлюдните, полуезически села по брега на Бяло море на север.

Гюнюлф се изправи. На по-късата стена в стаичката висеше голямо разпятие, а пред него на пода лежеше едър скален къс.

Свещеникът коленичи върху камъка и протегна ръце настрани. Тялото му бе свикнало да стои в тази поза часове наред, без да помръдне. Приковал очи в разпятието, Гюнюлф чакаше да дойде утехата, която се появяваше при пълното му вглъбяване върху кръста.

Запита се дали би бил склонен да се раздели с това изображение. Свети Франциск и последователите му сковали с голи ръце кръст от няколко клона. Най-добре да подари това разпятие на църквата в „Хюсабю“. Селяните, децата и жените, посещаващи редовно богослуженията, биха намерили отрада за душите си в изображението на Спасителя, изпълнен с любвеобилна нежност въпреки страданията Си. Простосърдечни хора като Кристин имат нужда от този кръст, а Гюнюлф би могъл да живее и без него.

Той коленичеше нощи подред с притъпени сетива и безчувствени крайници, докато накрая зърна видението: възвишението с трите кръста, извисяващи се на небесния фон. Средният, който бе предназначен да носи Небесния цар над земята и небето, трепереше неистово. Навеждаше се като дърво под напора на бурен вятър, боеше се да понесе прекалено скъпоценния си товар — пожертвалия се заради греховете на цялото човечество. Повелителят на ветровитите планини го принуди да се подчини, както рицарят — непокорния си жребец, а предводителят на слънчевата крепост го отнесе на мястото на борбата. Тогава се случиха чудеса, които се превръщаха в ключ за все по-необясними и смайващи чудотворства. Кръвта, стичаща се по кръста за спасение на всички грехове и за изкупление на всички неволи, беше видимото чудотворство. При тази първа личба очите на душата се отвориха, за да съзрат още по-смайващите чудеса: Господ слезе на земята, превърна се в син на девица и брат на човешкия род, опустоши ада и се втурна с армията Си от освободени души към ослепителното светлинно море, от което е произлязъл светът и което го поддържа. Мислите на Гюнюлф се насочиха към тази бездънна и вечна бездна от светлина, потънаха в нея и изчезнаха като птиче ято в блясъка на вечерното небе.

Гюнюлф стана едва когато камбаните в църквата известиха утреня. Мина през помещението, където спяха Кристин и Орм. Цареше пълна тишина.

Свещеникът се спря насред потъналия в мрак двор и почака малко, но никой от обитателите на имението не се появи. Гюнюлф не им налагаше да присъстват на повече от две служби в денонощие. Ингрид, жената, която го беше отгледала, винаги ходеше с него на утринната литургия. Но тази сутрин и тя спеше, защото снощи всички си легнаха късно.

През следващия ден свещеникът и двамата гости разговаряха малко, и то само за дреболии. Гюнюлф изглеждаше изморен, но се шегуваше за щяло и нещяло.

— Снощи проявихме голяма глупост. Седяхме угрижени като три сирачета — отбеляза той.

В Нидарус се случвали много забавни неща с поклонниците, да речем, и свещениците обичали да се шегуват. Старец от долината Хередален пристигнал на поклонение, натоварен с поръчения от всичките си съселяни. Направо се оплел, докато отправял молитвите си към свети Улав и после се сетил, че в селото му хората нямало да останат доволни, ако светецът наистина изпълни буквално всичките му молитви.

Вечерта в имението пристигна Ерлен, вир-вода. Дошъл на кораб, а духал силен вятър. Разгневен, той се нахвърли върху Орм с яростни нападки. Гюнюлф отбеляза:

— Ерлен, като те слушам как говориш на Орм, ми напомняш за татко. И той ти се караше по същия начин.

Ерлен млъкна веднага. После започна да се оправдава:

— Да, но аз не съм се държал чак толкова безразсъдно като малък. Да избягат от имението — болна жена и невръстен хлапак! И то докато навън вилнее снежна виелица! Орм не се отличава с особено мъжество, но, както забелязваш, поне не се бои от баща си!

— И ти не се боеше от татко — усмихнато припомни Гюнюлф.

Изправен пред погледа на баща си, Орм мълчеше и се мъчеше да си придаде равнодушен вид.

— Нямам какво повече да ти кажа — махна с ръка Ерлен. — Вече ми дойде до гуша от всички порядки в „Хюсабю“. Но вече съм решил. На лято Орм ще дойде с мен на север, та да сложим най-сетне край на глезотиите, на които го научи Кристин. Иначе не е толкова недодялан — обърна се той оживено към брат си. — Стреля точно, не е страхлив, но е голям инат и сякаш няма кости в хилавите си крака.

— Не е за учудване, че синът ти проявява упорство, щом му се караш така — отвърна свещеникът.

Ерлен омекна, позасмя се и продължи:

— Татко ме мъчеше много повече, но това не ме направи по-непокорен, сам Господ ми е свидетел. Както и да е. Така и така съм тук, хайде да празнуваме Коледа, нали е празник. Къде е Кристин? Май пак искаше да ти споделя нещо, нали?

— Не, не мисля, че дойде с намерението да говорим за нещо специално. По-скоро й се приискало да чуе празничната литургия в нашата църква.

— Според мен би могла да се задоволи и със службата в „Хюсабю“. Направо ми е жал за нея. Цялата й младост отива по дяволите — сви той ръката си в юмрук. — Не допускам, че Всевишният е отредил всяка година да ни се ражда син.

— Е — вдигна рамене Гюнюлф, — Не зная каква съдба ви е отредил Всевишният, но Кристин има нужда от любовта ти.

— Да, прав си — съгласи се тихо Ерлен.

На следващата сутрин Ерлен придружи съпругата си на литургията. Отправиха се към църквата „Свети Григорий“, защото Ерлен винаги ходеше там, когато идваше в града. Двамата вървяха сами по улицата през натрупалия на преспи, тежък и мокър сняг. Ерлен държеше ръката на жена си с рицарска галантност. След снощи не спомена нито веднъж за бягството и след като гневът му попремина, се стараеше да се държи приятелски с Орм.

Кристин вървеше бледа и мълчалива, с леко наведена глава. Черната й кожена наметка, дълга до земята, със сребърни закопчалки, видимо тежеше на крехката й снага.

— Искаш ли двамата с теб да се приберем на коне, а Орм да пътува с лодката? — попита Ерлен. — Едва ли ще искаш да плаваме из фиорда.

— Не, нали знаеш, плаването не ми понася.

Времето беше меко и тихо. От дърветата падаха тежки буци размекнат сняг. Тъмносивото небе притискаше побелелия град. Снегът имаше сиво-зелен воднист оттенък, а дървените стени на къщите, оградите и стволовете на дърветата изглеждаха черни във влажния въздух. На Кристин й се струваше, че за пръв път вижда света толкова студен, блед и повехнал…

3.

Седнала с Гауте в скута, Кристин плъзна поглед над възвишението в северната част на имението. Вечерта беше прекрасна. Гладката вода на езерото блещукаше и отразяваше хребетите, постройките в Бю и златистите облаци по небето. През деня валя и сега силно ухаеше на листа и земя. Тревата по ливадите сигурно вече стигаше до колене, а в нивите ечемикът бе покълнал.

Тази вечер от подножието на хълма до „Виняр“ се раздаваше изкусна свирня на гайди, тъпани и лютни.

Кукувицата дълго не се обаждаше, само на няколко пъти изкука от юг. Птиците извиваха кръшни трели във всички горички около имението, но все още звучаха плахо, защото слънцето още беше в зенита си.

От градината пред портата добитъкът се прибра с подрънкващи на вратовете звънчета.

— Ей сега моят Гауте ще си хапне мляко — изчурулика Кристин и вдигна детето във въздуха.

Както обикновено, Гауте отпусна тежката си глава върху рамото на майка си. От време на време се притискаше по-плътно към нея и Кристин тълкуваше поведението му като знак, че малкият разбира гальовните й думи и бъбрене.

Кристин заслиза към къщите. Пред една врата Нокве и Бьоргюлф тичаха и примамваха котката, избягала от тях на покрива. После малчуганите се захванаха да разкопават дупката в пода на преддверието с изхабената си кама.

Дагрюн влезе в широкото помещение с ведро козе мляко и стопанката даде на сина си да пие от черпака, после го напълни пак и така няколко пъти. Малкият изсумтя недоволно, когато слугинята му заговори. Тя посегна да го вземе, но той я плесна през ръцете и захлупи лице в гръдта на майка си.

— И все пак ми се струва, че Гауте е позаякнал — отбеляза краварката.

Кристин повдигна личицето на сина си. Цветът на кожата му напомняше лой, а очите винаги гледаха изморено. Главата на Гауте беше голяма и тежка, а ръцете и краката му — немощни и хилави. Осем дни след деня на свети Лаврентий той навърши две години, но още не беше проходил, имаше само пет зъба и не можеше да говори.

Отец Айлив не допускаше малкият да страда от рахит. Не помогнаха нито подризникът, нито богослужебните книги. Свещеникът разпитваше надлъж и нашир знае ли някой цяр за болестта, сполетяла Гауте. Отец Айлив споменаваше детето във всичките си молитви, Кристин не се съмняваше в това. Но той я съветваше единствено да прояви търпение и да се смири пред Божията воля. Заръчваше й да дава на детето топло козе мляко.

Бедничкото й болнаво детенце! Кристин го притисна към гърдите си и го обсипа с целувки, когато слугинята излезе. Гауте беше толкова красив! Приличаше на бащиния й род с тъмносивите си очи и сламенорусата си гъста и мека като коприна коса.

Малкият отново захленчи. Кристин стана и започна да го разнася напред-назад. Макар че детето беше слабичко и малко, майката се затрудняваше да го мъкне цял ден на ръце. Гауте обаче не й позволяваше да го остави.

Затова Кристин сновеше из сумрачното помещение с Гауте и го дундуркаше, за да го утеши.

На двора пристигна конник. Прокънтя гласът на Юлв Халдуршон. Кристин излезе на вратата с детето на ръце.

— Тази вечер се налага сам да разседлаеш коня си, Юлв. Всички ратаи отидоха на забавата. Много е неприятно, че няма кой да го свърши вместо теб, но ще прощаваш.

Раздразнен, Юлв промърмори нещо неразбрано, докато сваляше седлото на коня си. Нокве и Бьоргюлф се спуснаха към него с молби да ги разходи на жребеца из пасището.

— Не, Нокве, ти ще стоиш при брат си. Играй с него, за да не плаче, докато съм в готварницата — поръча Кристин.

Нокве се нацупи, но веднага започна да лази на четири крака, да мучи и да се преструва, че мушка с рога малкото си братче, което Кристин остави върху възглавница до вратата. Майката се наведе да погали косата на Нокве, така добър към братята си.

Кристин се върна в помещението с голяма дървена тава в ръка и завари Юлв Халдуршон да си играе с децата на пейката. Гауте много обичаше да стои при Юлв, но щом видя майка си, веднага започна да хленчи и да протяга ръце към нея. Кристин остави тавата и го взе в обятията си.

Юлв издуха пяната по повърхността на току-що наточената бира, отпи и разрови съдовете в тавата.

— Всичките ти слугини ли са на забавата?

— Свирят на лютня, на тъпан и на гайда. След сватбата в долината на река Оркла тук надойдоха цял куп свирачи. Нали си представяш какво стана, когато девойките разбраха… Младички са…

— Много свобода им даваш, Кристин. Май се боиш на есен да не останеш без кърмачка.

Пламнала от смущение, стопанката приглади инстинктивно дрехата към тънката си снага. Юлв се изсмя грубо.

— Ако продължаваш да мъкнеш постоянно Гауте, ще пострадаш като миналата година. Ела при чичо Юлв, момчето ми. Ще ядем от една паница.

Кристин нареди мълчаливо момчетата едно до друго на пейката край отсрещната стена, донесе купата с млечна каша и седна на трикрако столче. Започна да им дава да ядат, но Нокве и Бьоргюлф мрънкаха недоволно, защото искаха от майка си лъжици, за да се хранят сами. По-големият син навърши четири години, а по-малкият скоро ставаше на три.

— Къде е Ерлен? — попита Юлв.

— Отиде на танците с Маргрет.

— Е, поне за това има ум в главата: да си пази щерката — отбеляза Юлв.

Стопанката отново посрещна думите му с мълчание. Съблече децата и ги сложи да си легнат: Гауте в люлката, а другите две момчета — в семейното легло. Ерлен склони Нокве и Бьоргюлф да спят при тях, след като Кристин се възстанови от тежката болест миналата година.

Юлв се нахрани и се протегна на пейката. Кристин издърпа пънчето до люлката, взе кошницата с вълнена прежда и започна да я навива на кълбета, като междувременно буташе леко люлката с крак.

— Няма ли да си починеш? — попита тя, без да обръща глава. — Не си ли изморен, Юлв?

Мъжът се изправи, позасили огъня и се приближи до стопанката. Седна на пейката срещу нея.

За разлика от друг път, когато се връщаше от Нидарус, сега Юлв не й се стори изтощен от гуляи.

— Дори не ме попита какво ново има из града, Кристин — погледна я той и подпря лакти на бедрата си.

Сърцето й се разтуптя от страх. От изражението и поведението на мъжа тя се досети, че пак й носи лоши вести, но му отговори с блага и спокойна усмивка:

— Разкажи ми какво си чул из града, Юлв.

— Добре — съгласи се той.

Първо обаче развърза кожената си торба, извади покупките, предназначени за стопанката, и й ги подаде. Кристин му благодари.

— Явно си научил нещо ново в града — подхвана отново тя след малко.

Юлв обърна лице към младата жена, а после отмести поглед към бледото спящо дете в люлката.

— Главата му винаги ли се изпотява така? — прошепна той и внимателно попипа мократа му косица. — Кристин, я ми кажи нещо. Когато се женихте с Ерлен и съставихте документа как ще бъде разпределена собствеността помежду ви, там не пишеше ли, че ти ще се разпореждаш с неговия подарък и със зестрата си, както намериш за добре?

Сърцето на Кристин заблъска силно в гърдите, но тя рече спокойно:

— Ерлен винаги се допитва до мен и иска съгласието ми, когато реши да търгува с някое имение. Да не би да говориш за земите в долината Вердален, които той продаде на Виглайк от „Люнг“?

— Да. Ерлен купи кораба „Хюгрекен“ от Виглайк. Той вече разполага с два кораба. Какво остава за теб, Кристин?

— Неговият дял в „Шерваста“, имение в Юлфкелста, чийто годишен данък възлиза на храната за един човек на месец, и неговите земи в Орхамар — обясни тя. — Нали не мислиш, че Ерлен е продал това имение без моето съгласие и без да ми даде обезщетение за него?

— Хм — изсумтя Юлв. — И въпреки това доходите ти ще намалеят, Кристин. През зимата Ерлен взе сено оттам и опрости на арендаторите арендата за три години напред.

— Ерлен няма вина, задето не успяхме да изсушим сено миналата година. Юлв, зная, че ти направи всичко по силите си, но лани ни споходиха много нещастия…

— Ерлен продаде повече от половината Орхамар на сестрите от Райн, когато се канеше да бяга от страната с теб — засмя се Юлв, — а част от земите са ипотекирани. За Ерлен разлика между двете неща няма. Сега земята е освободена от данък за кралството, а цялата отговорност пада върху плещите на Аудюн. Той управляваше имението, което уж е твое.

— Ерлен не може ли да наеме земите, попаднали под властта на обителта? — поинтересува се Кристин.

— Наел ги е арендаторът на женския манастир от съседното имение — обясни Юлв. — На ползвателите им се струва трудно и несигурно да обработват земята, ако собственикът я раздробява на малки парцели, както прави Ерлен.

Кристин посрещна забележката мълчаливо. И сама беше наясно с грешките на съпруга си.

— Ерлен пропилява имотите си с бързината, с която увеличава домочадието си.

И този път Кристин не отговори, а Юлв продължи:

— Имаш твърде много деца, Кристин Лаврансдатер.

— И всички до едно са ми скъпи — увери го тя с леко разтреперан глас.

— Не се бой за Гауте, ще порасне и ще заякне — успокои я той.

— Ще стане, както е рекъл Господ, но чакането е мъчително.

Юлв долови стаеното страдание в гласа на майката и над лицето на едрия, смугъл мъжага неочаквано падна сянка на отчаяние.

— Безсмислено е, Кристин. Ти постигна много в „Хюсабю“, но ако Ерлен ще плава с два кораба, не вярвам на север да постигнат мир, а мъжът ти е доста наивен и не знае как да се възползва от постигнатите през последните две години победи. Преживяхме тежки времена. Ти постоянно си болна. Ако нещата продължават в същия дух, накрая ще грохнеш, млада жено. Помагам ти според силите си, но не мога да вразумя Ерлен…

— Така е, сам Господ е свидетел колко добър роднина и приятел си ни бил, Юлв. Никога няма да успея да ти се отблагодаря и да те наградя, както заслужаваш.

Юлв стана, запали свещ от огнището и я постави в свещника на масата. Обърна гръб на стопанката, а тя, за малко отпусна ръце в скута си, веднага се залови да навива преждата и да люлее люлката.

— Защо не изпратиш вест на роднините си в „Йорун“? — попита Юлв. — Помоли Лавранс да дойде на есен с майка ти.

— Тази година няма да притеснявам майка. Тя остарява, а и аз раждам често. Не мога всеки път да я карам да идва — усмихна се леко пресилено тя.

— Този път я повикай — настоя Юлв. — Нека да дойде и баща ти, за да се посъветваш с него по тези въпроси.

— Няма да споделям такива неща с татко — решително отвърна Кристин.

— А с Гюнюлф? Защо не поговориш с него?

— Не е прилично да го товаря с подобни грижи — възрази стопанката.

— Защото е постъпил в манастир ли? — засмя се подигравателно Юлв. — Не съм забелязал монасите да са по-неуки в земевладелството от всички останали. Ако не желаеш да търсиш съвет от чужди хора, говори направо с Ерлен, Кристин. Мисли за синовете си!

Настъпи продължително мълчание.

— Юлв, ти се държиш толкова добре с децата ни — подхвана накрая Кристин, — че ми се струва по-уместно да се ожениш и да се грижиш за собствени рожби, а не да се измъчваш заради нашите неволи.

Юлв се обърна към младата жена. Хванал масата с ръце зад гърба си, той гледаше тънката й права снага и красивото й лице. Кристин Лаврансдатер беше облечена в тъмна, домашно боядисана вълнена рокля, фина, мека ленена кърпа обточваше кроткото й бледо лице, а кръста й опасваше обсипан с малки сребърни рози колан, на който висеше връзката с ключове. На гърдите й блестяха два ланеца с кръстове. Единият — по-голям, с позлатена верижка, — стигаше чак до талията й. Беше подарък от баща й. Над него висеше по-тесен, сребърен ланец с малък кръст: Орм пожела да го дадат на мащехата му със заръката да не го сваля от врата си.

След всяко раждане Кристин се възстановяваше и се захващаше с ежедневните си задължения все така красива, но малко по-мълчалива, а младите й плещи сякаш се огъваха под тежестта на нарастващата отговорност. Бузите й леко хлътнаха, а очите потъмняха и станаха по-сериозни под широкото бяло чело. Поизгуби се и руменината на сочните й устни. Ако продължаваше да ражда в същия дух, Кристин щеше да се раздели с хубостта си съвсем скоро.

— Юлв, не ти ли се струва по-приятно да се установиш в твое имение? — подхвана наново тя. — Нали купи три парцела в Шолвиркста. Можел си да им вземеш изгодна аренда. Така ми каза Ерлен. Съвсем скоро ще притежаваш половината от имението. А Исак има едно–единствено дете. Осе е красива, мила и много работлива жена. А и явно те харесва…

— Не я искам, ако ще се женя за нея — грубо рече мъжът и се разсмя. — Осе Исаксдатер е твърде добра за… — поомекна гласът му. — Отгледан съм от човек, който не ми е роден баща, Кристин, и ми се струва, че и моята орис е на свой ред да се грижа за чужди деца, но не и за свои.

— Ще се моля на Пресветата Дева да те дарува с по-радостна съдба, приятелю.

— Вече не съм в първа младост. Навърших трийсет и пет — засмя се той. — Бих могъл да ти бъда почти баща.

— Само ако си съгрешил като невръстен хлапак — подхвърли небрежно Кристин, като се стараеше да запази веселата нотка в гласа си.

— Няма ли да си лягаш? — попита Юлв.

— След малко. Но ти отивай да си почиваш, Юлв, сигурно си капнал от умора.

Мъжът й пожела лека нощ и излезе от помещението.

Кристин взе свещника от масата и освети двете спящи в леглото момчета. Под миглите на Бьоргюлф не се виждаше гной. Слава Богу. Напоследък времето се задържа хубаво. Но задухаше ли малко по-силен вятър, наложеше ли се децата да стоят вкъщи до огъня, очите на момчето веднага се възпаляваха. Майката дълго гледа синовете си. После се надвеси и над Гауте в люлката.

И трите й рожби се радваха на цветущо здраве до идването на епидемията миналото лято. Тази шарка мореше наред децата из целия фиорд. Сърцето да ти се скъса да слушаш какви страхотии причини. Епидемията пощади децата на Кристин или поне родните й деца…

Пет дни и пет нощи майката не мръдна от южното легло, където лежаха трите деца, обринати в червени петна. Парещите им очи не понасяха светлината, а телата им горяха от треска. Майката потупваше петите на Бьоргюлф под завивката и пееше със слабия си глас, превърнал се в дрезгав шепот:

От децата най-леко епидемията понесе Бьоргюлф, но пък се чувстваше най-неспокоен. Ако Кристин спреше да пее и за миг, той отмяташе завивката. Гауте, само на десет месеца, отпадна толкова, че Кристин не очакваше да оцелее. Завит в черги и кожи, лежеше до гърдите й и нямаше сили да суче. Тя придържаше бебето е едната си ръка, а с другата потупваше петите на Бьоргюлф.

От време на време се случваше децата да заспят. Тогава майката се отпускаше на леглото до тях, без да се съблича. Разтревожен, Ерлен идваше да нагледа как са синовете му. Искаше да им попее, но децата не се впечатляваха от плътния му звучен глас. Настояваха майката да им пее, макар тя да нямаше певческа дарба.

Слугините увещаваха господарката да щади силите си, мъжете влизаха да питат как са децата, а Орм се мъчеше да разсейва болните момчета. По съвет на Кристин Ерлен изпрати Маргрет в Йостердалене, но Орм настоя да остане в „Хюсабю“. Беше вече голям. Отец Айлив бдеше над децата, когато не го викаха при други болни. Тревогите изсмукаха от тялото на свещеника всички тлъстини, натрупани в имението. Той страдаше неописуемо, докато гледаше как измират толкова много красиви, невръстни деца. Епидемията вземаше жертви и от възрастните.

На шестата вечер децата вече се чувстваха значително по-добре и Кристин обеща на мъжа си тази вечер да спи в семейното легло. Ерлен предложи да гледа синовете си заедно със слугините и да я повика при нужда. Но докато вечеряха, Кристин забеляза, че лицето на Орм е огненочервено, а очите му горят в треска. Младежът ги успокои: нищо му нямало. Изведнъж обаче Орм скочи от трапезата и се втурна навън. Ерлен и Кристин изтичаха след него. Младежът повръщаше на двора.

— Лошо ли ти е, сине? — прегърна го бащата.

— Ужасно ме боли главата — оплака се Орм и се отпусна върху рамото на Ерлен.

През нощта бдяха над болния младеж. Той бълнуваше в несвяст. Крещеше и размахваше дългите си ръце, сякаш за да повали чудовищата, които вижда. Кристин и Ерлен не разбираха какво говори.

На сутринта болестта повали и Кристин. Оказа се, че отново е носела дете в утробата си. Този път го изгуби и прекара дни наред, потънала в мъртвешки полуунес заради силната треска. Когато Кристин разбра за смъртта на доведения си син, той лежеше в гроба вече повече от две седмици.

Тогава Кристин се чувстваше напълно омаломощена и не усети съкрушителна скръб. Нищо не стигаше до съзнанието на анемичната, изтощена млада жена. Дори й се струваше, че предпочита да лежи така — ни жива, ни умряла. Зад гърба й останаха ужасяващи преживявания. Дни наред слугините не смееха да я помръднат, за да почистят и оправят тоалета й, но състоянието й се дължеше на високата температура. Сега стопанката нямаше нищо против да я обгрижват. Над постелята й бяха окачили множество уханни венци от планински цветя, за да гонят мухите. Донесоха ги хора от пасищата. Цветята разпръскваха сладкия си аромат още по-силно, когато валеше дъжд. Веднъж Ерлен доведе децата при болната майка. Тя забеляза колко съсипани изглеждат малките след прекараната болест. Гауте не я позна, но и от това не я заболя чак толкова. Кристин усещаше единствено постоянното присъствие на Ерлен в стаята.

Той ходеше всеки ден на служба, а после се молеше на гроба на Орм. Гробището на „Хюсабю“ се намираше до енорийската църква във Виняр, но телата на няколко малки деца от рода — две братчета на Ерлен и дъщеричката на Мюнан Бордшон — бяха положени в малката църква в самото имение. Кристин често изпитваше съчувствие към децата, които лежаха сам-сами под каменните плочи. Сред тези деца Орм Ерленсьон намери последния си дом.

Докато всички в „Хюсабю“ трепереха за живота на господарката, през селото минаха тълпи от просяци, поели към Нидарус за празника на свети Улав. Повечето от тях пътуваха всяка година до града: поклонниците развързваха кесиите си за сиромасите, защото те се славеха като много успешни застъпници пред Бога. Откакто Кристин стана стопанка на „Хюсабю“, просяците се научиха да се отбиват в Скаун. Знаеха, че там ще намерят подслон, обилно угощение и милостиня на изпроводяк. Тази година слугите понечиха да отпратят просяците, защото господарката им лежеше тежко болна. Но Ерлен, който прекарваше част от последните лета на север, знаеше какъв радушен прием оказва съпругата му на бедняците. Затова нареди на прислугата да им осигури подслон и да ги нагости по примера на Кристин. А на сутринта Ерлен се смеси с тълпата просяци. Помогна на слугите да им сипят храна за из път, да им я занесат и кротко помоли сиромасите да споменат съпругата му в молитвите си. Мнозина избухнаха в сълзи, когато научиха, че благата стопанка лежи на смъртен одър.

Отец Айлив изчака Кристин да се позакрепи и й разказа как сиромасите са приели вестта за нейната болест. Чак преди Коледа младата жена успя да вдигне сама ключовете си — толкова беше отмаляла.

Ерлен извести на родителите й за епидемията веднага щом Кристин легна болна, но Лавранс и Рагнфрид бяха на сватба в „Скуг“. Чак след това дойдоха в „Хюсабю“ да видят дъщеря си. Тя се чувстваше по-добре, но омаломощението не й позволи да поговори много-много с баща си и майка си. Искаше просто да усеща присъствието на Ерлен до леглото си.

Неговото здраво тяло примамваше слабата, чувствителна към студа и страдаща от малокръвие млада жена. Едновремешният огън изчезна напълно. Кристин вече не помнеше какво е чувството да обичаш страстно, но заедно с него се изпариха безпокойството и горчивината, натрупани пред последните години. Сякаш нищо не я гнетеше, макар че скръбта по Орм потискаше и двама съпрузи. Ерлен не разбираше страха на майката за малкия Гауте, но въпреки това тя се чувстваше добре с него. Явно той се бе изплашил до смърт да не я изгуби.

Струваше й се мъчно и парливо начинание да говори с него и да засегне болезнена тема, която би сложила край на мира и разбирателството помежду им.

Празнуващите се върнаха от танците. В светлата лятна нощ Кристин излезе на вратата. Маргрет вървеше, хванала баща си под ръка. Беше облечена и нагиздена като за сватбено тържество, а не като за танци на поляната, където прииждат всякакви хора. Мащехата обаче вече отдавна не се намесваше във възпитанието на Маргрет. Нека Ерлен сам отговаря за поведението на дъщеря си, реши Кристин.

Ерлен и Маргрет бяха ожаднели и Кристин отиде да донесе бира. Момичето й разказа как минала забавата: двете се разбираха добре, откакто Кристин престана да я поучава. По някое време Маргрет и слугинята й се качиха на горния етаж да спят.

Ерлен сновеше напред-назад из стаята, протягаше се и се прозяваше, но не се чувстваше изморен. Прокара пръсти през дългата си черна коса.

— Нямаше време за това, след като се изкъпах, нали бързахме за танците… Хайде да ме подстрижеш, Кристин, че не мога да ходя така през почивните дни.

Съпругата понечи да му възрази, защото беше тъмно, но Ерлен се засмя, посочи към капака на тавана и каза, че вече се развиделявало. Кристин отново запали лампата, посочи му къде да седне и метна кърпа върху раменете му. Докато го подстригваше, той мърдаше, защото докосването го гъделичкаше, и се смееше, когато ножицата доближеше врата му.

Кристин събра отрязаната коса от пода и я хвърли в огнището. Изтръска кърпата над огъня, а после приглади косите на Ерлен към темето и изравни върховете им с ножицата.

Той хвана ръцете й зад гърба си, сложи ги на гърлото си, отметна назад глава и вдигна към нея усмихнатите си очи.

— Май си изморена — установи той, пусна я и се изправи с лека въздишка.

Ерлен отплава за Бьоргвин още след Еньовден, ядосан, задето съпругата му и тази година не беше в състояние да пътува. Кристин се усмихна изморено: така или иначе нямало как да остави Гауте.

И това лято Кристин прекара сама в „Хюсабю“. Добре поне, че очакваше следващото си дете след празника на светия апостол Матей. И за нея, и за жените в имението би било трудно, ако детето се появи, докато са заети с полска работа.

Тя се питаше дали това ще продължи постоянно. Времената вече бяха по-различни. Като малка слушаше как баща й разказва за датската война и помнеше, че той участва в залавянето на херцог Айрик. Оттам му останаха големите белези по тялото. Но в Гюдбранската долина всичко изглеждаше напълно откъснато от военни действия. Там никой не очакваше подобни събития. Цареше мир, а бащите си стояха по домовете, управляваха имотите си, мислеха и се грижеха за домочадието си.

Сега отвсякъде я заливаше мълвата за размирици. Хората говореха за война, за сбор на войници и за управлението на кралството. В представите на Кристин това се свързваше неразривно с морето и крайбрежието, които бе виждала само веднъж: когато се преместиха да живеят на север. Във въображението на младата жена духовниците и миряните, обсебени от кроежи и планове, решени да осуетяват чужди намерения, да размишляват и да търсят изход, пътуваха именно по това крайбрежие. Ерлен принадлежеше към тези господа заради благородния си произход и богатствата си, но Кристин усещаше инстинктивно, че той не е приет докрай в техния кръг.

Тя си блъскаше главата да открие причината за неговата незавидна позиция. За какъв го смятаха всъщност тези благородници; нали и той не им отстъпваше по потекло?

Когато Ерлен беше мъжът на сърцето й, Кристин не си задаваше подобни въпроси. И тогава забелязваше, че той е склонен да реагира прибързано и невъздържано, да действа необмислено, и има рядката дарба да се показва като неразумен стопанин. Но Кристин намираше извинения за всичките му недостатъци и не се замисляше как биха се отразили тези негови качества на съвместния им живот някой ден. Утешаваше се с мисълта, че всичко ще се промени, когато се оженят. Сега обаче осъзна кога е започнала да си задава въпроси: от мига, в който усети зараждащия се в утробата й нов живот. Дали наистина Ерлен е толкова лекомислен, неразумен и неблагонадежден, какъвто го изкарват хората, питаше се тя.

И все пак Кристин му гласува доверие. Помнеше преживяването в хана на Брюнхил, когато връзката между Ерлен и нейната съперница се скъса веднъж завинаги. Помнеше и поведението му, след като тя стана негова законна съпруга. Но той не се отказа от нея въпреки всички унижения и откази, които срещна. Кристин разбираше, че Ерлен не би я заменил и за цялото злато на земята.

Неволно се сети за Хафтур от Гудьой. Винаги й бе дотягал с глупостите и гальовните си приказки, но Кристин не вземаше задявките му на сериозно. Явно Хафтур бе свикнал да се шегува по този начин. И сега не допускаше друго. Някога й беше симпатичен с веселите си красиви устни. Сега — също, но случилото се неотдавна не й приличаше на обикновена шега. Много странна работа…

Кристин срещна Хафтур на кралските тържества в Нидарус. Той я задиряше и там, както винаги. Една вечер я придума да легнат заедно в една спалня. Разположиха се на оправеното легло. В родния й край подобно поведение беше немислимо. Там не беше прието мъжете и жените да делят една постеля на тържества. Но тук нравите го позволяваха и хората не го смятаха за непристойно. Явно този рицарски обичай бе привнесен от чужбина. Първоначално в същата стая, на другото легло, разговаряха Елин, съпругата на Ерлинг, и шведски рицар. Двамата обсъждаха болките в ушите, които изпитвал кралят. Шведът посрещна със задоволство решението на Елин да се върнат в залата за тържества.

Когато Кристин се досети, че молбите на Хафтур са съвсем сериозни, тя се изненада силно, но дори не успя да се изплаши или да се разгневи. Та нали и двамата бяха семейни и имаха деца. Нима такива неща действително се случват? Кристин преживя доста и видя какво ли не, но не допускаше, че хората постъпват така. Хафтур се държеше закачливо, весело и нежно с нея и тя не би могла да го обвини в опит да я прелъсти. Не й се стори чак толкова настойчив, но безспорно искаше да я тласне към най-тежкия грях…

Той стана от леглото веднага щом тя го помоли да си върви. Макар и смутен, изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото сконфузен. Попита я слисан дали наистина вярва, че семейните не изневеряват.

— Единици от женените мъже нямат любовница. При жените праведните вероятно са малко повече, но и те не са цвете за мирисане. Нима и като девица си вярвала, че хората живеят според църковните разбирания за грях? — попита Хафтур. — Тогава направо не проумявам как Ерлен е успял да те подведе да съгрешиш, Кристин Лаврансдатер.

Вгледа се в лицето й. Макар че Кристин не обели дума — за нищо на света не би обсъждала подобни въпроси с Хафтур — изражението й явно говореше достатъчно красноречиво, защото той продължи с изтънял от удивление глас:

— А аз си мислех, че такива неща ги има само в народните песни…

Кристин не спомена за случилото се на никого, дори и на Ерлен. Съпругът й харесваше Хафтур. Тя действително се ужасяваше от леконравието на хора като Хафтур Граут, но това не я засягаше. Оттогава Хафтур престана да търси близостта й, когато се срещнеха, а само я гледаше втренчено с морскосините си очи, широко отворени от удивление.

Не, Ерлен проявяваше лекомислие, но не и такова като Хафтур. Наистина ли е толкова неразумен, питаше се тя. Кристин забелязваше с какво слисване хората посрещат неговите думи, а после започват да шушукат зад гърба му. Вероятно в казаното от Ерлен Никулаусьон имаше много истина и правота, но той не виждаше онова, което останалите знатни господа не изпускаха от очи; не съзираше как предпазливо плетат интриги и се дебнат един друг. Ерлен наричаше хитрините им козни и им се подиграваше с надменния си смях, който дразнеше хората, но и успяваше да ги обезоръжи. Те също започваха да се смеят, тупаха го по рамото и отбелязваха, че може да бъде доста духовит, но и плиткоумен.

После Ерлен убиваше ефекта от думите си с невъздържани и груби шеги. Хората ги приемаха равнодушно.

Кристин смътно подозираше защо всички проявяват снизхождение към острия му език и потръпваше от унижение: Ерлен отстъпваше веднага щом се сблъскаше с мъж, който твърдо държи на мнението си. Дори и да смяташе позицията му за глупава, се отказваше от схващанията си по въпроса и се стараеше да замаскира отстъплението си със смелите си изказвания за противника си. За хората малодушието му в словесните двубои беше добре дошло, както и редица други негови недостатъци: Ерлен не се грижеше за благосъстоянието си, търсеше неуморно приключения, влюбен до полуда във всяко предизвикателство, което може да се пребори с оръжие. Ерлен Никулаусьон не представляваше опасност.

Миналата година в края на лятото кралският предстоятел посети Нидарус заедно с невръстния крал. Кристин присъства на тържеството в кралския дом. Седеше редом до най-знатните дами, мълчалива и горда, с копринена забрадка, окичена с най-прекрасните си накити по червената рокля от сватбения си ден, и следеше зорко как се държи съпругът й в компанията на другите мъже, надаваше ухо на разговорите в залата и обмисляше какво означават. Така постъпваше тя винаги когато придружаваше Ерлен на някакво събитие и забележеше, че хората говорят за него.

Подочу някои неща. Ерлинг Видкюнсьон бил готов на всичко, за да утвърди властта на Норвегия над северните райони близо до Бяло море и да защити Холугалан, но кралският съвет и рицарското съсловие му се противопоставили и не желаели да предприемат каквото и да било. Архиепископът и неговият клир проявили склонност да подпомогнат с парични средства похода, разбра Кристин от Гюнюлф, но духовниците из цялата страна се обявили против подобно начинание, въпреки че ставало дума за война с Божиите врагове, с еретици и езичници. Големците саботирали кралския предстоятел, или поне в Трьонделаген. Благородниците свикнали да се отклоняват от писанията в законодателните книги и от правосъдните наредби на кралството и никак не им допадали ревностните опити на Ерлинг да съблюдава закона в духа на покойния си роднина крал Хокон. Но не това беше причината Ерлен да не позволява на кралския предстоятел да му намери място по свое усмотрение. Ерлен просто се отегчаваше от сериозните, достопочтени хора и им отмъщаваше с подигравателните си коментари. Така постъпваше и с влиятелния си роднина.

Кристин разбираше отношението на Ерлинг към Ерлен. Още от млад Ерлинг имаше слабост към съпруга й и явно си е мислел, че ако успее да спечели за каузата си знатния, смел с оръжията стопанин на „Хюсабю“, който по време на службата си при граф Якоб бе натрупал значителен опит във военното изкуство за разлика от повечето земевладелци, водещи уседнал живот, тогава и двамата щяха да извлекат полза от сътрудничеството си. Ерлинг ще осъществи намеренията си, а Ерлен ще забогатее. Но това не се случи.

Две години Ерлен прекарва цяло лято, плавайки в моретата по дългото северно крайбрежие. Преследваше пиратски лодки с четирите малки кораба под неговия герб. Веднъж акостира до новопостроено норвежко село на север в областта Тана, за да купи пресни провизии. Точно тогава карелците плячкосваха селото и Ерлен успя с помощта на шепа хора, които взе със себе си на сушата, да залови осемнайсет разбойници и да ги обеси на таванската греда в полуизгорялата плевня. Срази и руска войска, насочила се към планините, изгори и няколко вражески лодки, приближили се до най-отдалечените скалисти брегове. На север Ерлен се прочу като изключително бърз и смел пълководец. Момците от района на Трьонделаген и Мьоре обичаха водача си заради издръжливостта му и готовността да се подлага на всички изпитания редом с хората си. Ерлен се сприятели с дребните стопани и младите синове на заможните господа на север в Халугалан, където хората вече бяха свикнали с мисълта, че се налага да бранят сами бреговете си.

И въпреки всичко Ерлен не помогна на кралския предстоятел да осъществи плановете си за мащабен кръстоносен поход на север. Хората в Трьонделаген хвалеха подвизите му по време на отбраната срещу руснаците. Станеше ли дума за това, веднага се сещаха, че Ерлен е роден и израснал в техния край. Явно и днешните младежи бяха замесени с хубавата мая от едно време. Но каквото и да кажеше Ерлен, каквото и да направеше, думите и постъпките му нямаха заразителен ефект върху зрелите, разумни мъже.

Кристин забелязваше, че все още смятат съпруга й за младеж, макар той да беше с една година по-възрастен от кралския предстоятел. Мнозина намираха за по-удобно да принизяват поведението му до необмислени щуротии на незрял младок. Хората го харесваха, глезеха и хвалеха, но не го смятаха за равен на тях мъж. Кристин виждаше с каква охота той приема отредената му роля.

Ерлен говореше за войната с руснаците, за шведите: нали нашият крал е и техен. Но шведите не искали да признаят норвежките бойци и рицари за благородници, които не отстъпват по нищо на техните. Къде се е чуло и видяло по света от благородниците да се иска друг принос по време на война, освен да яздят конете си и лично да удрят щитовете си в земята? Горе-долу същото бе казал Лавранс на тинга във Воге и го повтори пред Ерлен, когато зетят отказваше да пренебрегне съвета на Мюнан Бордшон.

— Няма да я бъде тая — отсече Ерлен, като спомена и силния род на тъста си. — Зная много добре какво са намислили тези шведи. Ако не им покажем колко струваме, не след дълго ще ни смятат за техни храненици.

Да, съгласяваха се хората. В думите му имало нещо вярно. После обаче разговорът отново се изместваше към кралския предстоятел. Ерлен се оплака от наместника му. Карелците опожарявали Бяркьой цяла година под носа му и ограбвали селяните арендатори. Ерлен взе Ерлинг на подбив:

— Сигурен съм, че Ерлинг не мисли само за себе си. Той е толкова благороден, изискан и внушителен рицар, че нямаше как да намерим по-прекрасен мъж, който да стои начело. Кълна се в Божия кръст, Ерлинг е почтен и честен като най-аристократичната златна буква от заглавието на книгата със законите.

Не, никой не вземаше Ерлен на сериозно, а уж беше на почит сред знатните господа. Но по времето, когато е бил млад, своенравен и отчаян, когато е живеел с блудница и не е искал да я отпрати въпреки кралските заповеди и отлъчването от Църквата, тогава хората са приемали поведението му съвсем сериозно и са се отрекли от него с бурно възмущение заради безбожния му позорен живот. Сега никой не споменаваше за срамното му минало. Кристин се досещаше, че това се случва в знак на признателност, задето съпругът й се е примирил и се е превърнал в такъв, какъвто го искат хората. Ерлен сигурно бе понесъл ужасни страдания, докато е бил отритнат от средите на благородниците. Само дето Кристин неволно се сещаше как баща й опрощаваше дълговете на нескопосните стопани — с леко повдигане на раменете. Било изконен дълг на всеки добър християнин да проявява снизхождение към онези, които не могат да се справят със задълженията си. Щом хората са простили младежките грехове на Ерлен…

Но той не е отричал вината си, когато е живял с Елине. Понесъл е отговорността за греха си. А после срещна Кристин и като добра негова ученичка тя се включи в следващото му прегрешение. Нима тя е била…

Стига. Кристин се изплаши от хода на мислите си.

Мъчеше се да пропъди от душата си тревогите за безвъзвратно отминали събития. Беше решила да насочи мислите си само към неща, които би могла да промени със старанието си. Останалото ще остави в Божиите ръце. Господ винаги й помагаше там, където самата можеше да си помогне. Въпреки лошите години „Хюсабю“ отново се превърна в славното старо богато имение. Бог я дари с трима здрави, красиви синове. Всяка година той й вливаше живителни сили, когато тя стоеше на прага на смъртта след поредното раждане. Господ й помагаше да се изправи на крака, напълно оздравяла, след като е лежала почти безжизнена. Миналата година, когато епидемията изтреби толкова много деца в селата, Господ пощади и трите й рожби. А Гауте щеше да оздравее — Кристин не се съмняваше.

Ерлен сигурно е прав: ако не си придава важност и не се противи на опитите да го придумат, няма да се наложи сред себеподобните си и няма да се сдобие с привилегии и доходи, каквито подобават на потеклото му. Съпругът й разбира тези тънкости по-добре от нея.

Пълна лудост бе да си мисли, че Ерлен се е чувствал по-щастлив, докато е живял, оплетен в мрежите на греха с онази другата, а и със самата нея. Пред очите й изплува споменът за лицето му по онова време — сломено от тревога, изкривено от страдание. Не, не, сега всичко е чудесно. Просто Ерлен е доста безгрижен и понякога действа необмислено.

Ерлен се прибра в навечерието на Архангеловден. Надяваше се да намери Кристин в леглото, но тя все още шеташе из къщи. Посрещна го на пътя. Беше наедряла много и бременността й тежеше, но носеше Гауте на ръце, както обикновено. Двамата й по-големи синове тичаха пред нея.

Ерлен скочи от коня и качи момчетата на седлото. После взе Гауте от жена си и пожела да го носи той. Пребледнялото, измъчело лице на Кристин грейна, защото малкият не се изплаши от Ерлен — явно го бе познал. Кристин не попита мъжа си как е минало начинанието, а започна да му разказва за четирите новопоникнали зъба на Гауте, които му причинили много болка.

Момчето изведнъж се разплака: беше си порязало бузата на украшението върху гърдите на баща си. Гауте протегна ръце към майка си и тя го пое въпреки настойчивите протести на Ерлен.

Едва вечерта, когато двамата останаха сами в голямото помещение и децата вече спяха, Кристин разпита съпруга си за пътуването му до Бьоргвин, сякаш чак сега се сети за него.

Ерлен оглеждаше крадешком жена си. Бедничката Кристин, изглеждаше много отпаднала. Затова първо й разказа разни дреболии. Ерлинг го помолил да предаде поздравите му на Кристин и да й даде бронзова кама, по-зеленяла и разядена от патина. Намерили я в канара в областта Гиске. Такива оръжия помагали срещу рахит, ако майката ги сложи в люлката.

Кристин зави камата в кърпата, изправи се с усилие от стола и се приближи до люлката. Мушна вързопа под чаршафите, където вече имаше каменна брадва, открита в пръстта, боброва мас, кръст от бясно дърво, стари сребърни предмети, огниво, корени от петниста дактилориза и северно изтравниче.

— Легни си, Кристин — помоли я мило Ерлен.

После й събу обувките и чорапите, докато разказваше какво е преживял.

Хокон Омюнсьон се върнал и мирът с руснаците и карелците бил сключен и скрепен с печат. Ерлен щял отново да замине на север през есента, защото все пак не било никак сигурно, че веднага ще се сложи край на размириците. Било необходимо на Вълчия остров да има мъж, който познава района. Ерлен се сдобил с пълни правомощия като кралски управител на тамошната крепост. Налагало се да я укрепят, за да се гарантира мирът около новите ориентировъчни пунктове по бреговата линия.

Ерлен се вгледа тревожно в лицето на съпругата си. Струваше му се малко изплашена от чутото, но тя престана да го разпитва. Явно не разбра съвсем точно значението на вестите. Ерлен забеляза колко изтощена изглежда Кристин и реши да не я занимава повече със своите грижи, а да поседи малко на леглото до нея.

Самият той отлично осъзнаваше с каква отговорност се е нагърбил. Смееше се тихичко и доволно, докато бавно се събличаше. Нямаше как като кралските управители на крепости на юг да си седи спокойно със сребърен пояс на кръста, да устройва гуляи за другарите и роднините си или да си подрязва ноктите, а да изпраща васалите и пълководците си насам-натам. А и укреплението на Вълчия остров вече представляваше единствено по рода си…

Лапландците, руснаците, карелците и цялата пасмина от магьосници, вълшебници, езически кучета, похотливи агнета на самия дявол щяха да се научат да плащат данъци на норвежките наместници и да оставят на мира норвежките домове, намиращи се един от друг на разстояние, сравнимо с разстоянието от „Хюсабю“ до Мьоре, да речем. Може някой ден и на север да се възцари мир, но това ще стане, когато дяволът отиде на литургия. На всичкото отгоре Ерлен трябваше да озаптява и своите луди глави. С настъпването на пролетта, когато хората му започнаха да страдат от главоболие заради мрака, бурите, адския шум от морето и студа, а брашното, маслото и пиенето бяха на привършване, мъжете захванаха да се бият за жените си и положението на острова стана нетърпимо. Ерлен беше ставал свидетел на подобни сцени като млад в компанията на Гисюр Гале. Ооох, няма да му е никак леко!

Инголф Пайт, който в момента се намираше на острова, си го биваше. Но Ерлинг наистина имаше право: на север беше нужен мъж от рицарското съсловие. Преди никой не искаше да разбере, че норвежкият крал е твърдо решен да утвърди надмощието си над тези земи. Хохо, няма да може да мръдне оттам като игла, забита в черга. Най-близката норвежка община се намираше чак на юг, в Маланг, само дяволът знае къде.

Инголф наистина беше кадърен, но му трябваше началник. Ерлен възнамеряваше да му даде да управлява кораба „Хюгрекен“. „Маргигрен“ нямаше равна — Ерлен вече знаеше. Засмя се тихо, доволно. Често повтаряше на Кристин, че ще й се наложи да изтърпи тази негова вярна помощница.

Ерлен се събуди от детски плач. Хленчеше Бьоргюлф. Чу как Кристин утешава детето в леглото до отсрещната стена. Случваше се малкият да се събуди през нощта и да не може да отвори очи заради залепналите си клепачи. Майката ги навлажняваше с език. Ерлен потръпваше от погнуса.

Кристин люлееше детето и тихичко му пееше, за да го приспи. Слабият й глас го дразнеше.

Спомни си какво бе сънувал. Върви по каменист бряг, далеч от вълните. Белезникавата лъскава вода облизва водораслите. Лятната нощ е съвсем тиха, облачна, няма слънце. На фона на сребристата паст на фиорда той вижда лодка, хвърлила котва. Тя е тъмна, тънка и се люлее лекичко под ударите на вълните. Разнася се превъзходно ухание на море и водорасли.

Сърцето му се сви от болезнен копнеж. Той лежеше в тъмнината на нощта в леглото за гости, а еднообразната песен на кърмачката дразнеше слуха му. Усещаше непреодолимо желание да се махне оттук. Да изостави многобройната си челяд, да се отърве от приказките за реда в имението, от слугите, от арендаторите и децата, от сковалия сърцето му страх за живота на Кристин, която постоянно боледуваше и сякаш изискваше съчувствието му.

Ерлен притисна ръце до гърдите си. Сърцето му вече не биеше, а само трепереше от страх. Копнееше да се махне от нея. Замислеше ли се какво й предстои да понесе въпреки слабостта и омаломощението си — а раждането можеше да започне всеки момент, — имаше чувството, че ще се задуши от тревога. Не можеше да се представи живота си без Кристин, но изнемогваше да живее с нея. В момента искаше да се махне от „Хюсабю“ и да диша свободно, защото другото за него не беше пълноценно съществуване.

Исусе, Спасителю мой! Що за съпруг и баща е той! Кристин, моя сладка, свидна любима! Тази нощ Ерлен осъзна кога с Кристин е изпитвал щастие, извиращо от дълбините на душата му: единствено когато я бе повел по греховния път.

Преди беше убеден, че щом Кристин стане негова жена пред Бога и пред хората, цялото зло в живота му ще изчезне, сякаш никога не е съществувало.

Явно той не бе способен да изтърпи до себе си присъствието на нещо наистина добродетелно и чисто. След като се избави от греха и покварата, в които той я въвлече, Кристин заприлича на ангел небесен: мила и предана, хрисима, работлива, достойна съпруга. Тя възстанови доброто име на „Хюсабю“. Кристин отново се превърна в онази крехка девойка, чиято моминска кръв се стичаше под наметалото му в лятната нощ сред манастирската градина. Тогава Ерлен си мислеше: и самият дявол не би се осмелил да нарани това момиче или да й причини мъка.

Сълзи рукнаха по лицето му.

Явно са верни думите на свещениците: грехът разяжда човешката душа като ръжда. Ерлен не намираше душевен покой при любимата си жена. Копнееше да се махне от дома им и от всичко нейно.

Унесе се в сън, облян в сълзи. Изведнъж се сепна. Кристин бе станала, дундуркаше Гауте и тананикаше.

Мъжът скочи от леглото, препъна се в детски обувки на пода, приближи се до съпругата си и грабна Гауте. Малкият започна да пищи и Кристин рече укоризнено:

— Почти го бяха приспала!

Бащата разтърси плачещото дете и го тупна няколко пъти по дупето. Гауте запищя още по-пронизително, но Ерлен му изшътка толкова грубо, че малкият се стресна и млъкна. Такова нещо досега не му се беше случвало…

— Кристин, опитай се да мислиш с главата си — скара й се Ерлен. Гневът му отне самообладанието, докато стоеше изплашен, гол и треперещ от студ в тъмната стая с хленчещото дете на рамо. — Настоявам да се сложи край на това. За какво са ти бавачките? Децата трябва да спят при тях. Ти вече нямаш сили да се грижиш за тях.

— Значи не ми позволяваш децата да стоят при мен през времето, което ми остава — обвинително отвърна тя.

Ерлен отказа да разтълкува значението на думите й.

— През оставащото ти време имаш нужда от почивка. Лягай си, Кристин — помоли я по-меко той.

Ерлен отнесе Гауте в своето легло. Пееше му тихичко и в тъмнината намери колана си върху издигнатата част пред кревата. Детето започна да си играе с малките сребърни плочки, а те се удряха една в друга и дрънчаха.

— Нали камата не е там? — боязливо попита Кристин от своето легло и Гауте нададе отново писък, когато чу гласа на майка си.

Ерлен му изшътка и продължи да дрънчи с колана. Накрая детето се поуспокои.

Бедничкото болнаво дете, защо ли оживя след епидемията! Дори не се знаеше дали е с всичкия си.

О, не, о, не, Пречиста Дево, той се отрича от скверните си мисли! Ерлен никога не би пожелал смъртта на малкия си син. Не, не, бащата прегърна детето и долепи лице до меката хладна косица.

Имат прекрасни синове. Но му дойде до гуша ден и нощ да слуша само за тях; да се препъва в тях, където и да отиде. Ерлен не проумяваше как е възможно тримата малчугани да се намират навсякъде из толкова голямо имение. Помнеше какъв изпепеляващ гняв изпитваше към Елине, защото тя не се грижеше за децата им. Обвиняваше се, че се държи несправедливо, щом се ядосва, задето децата постоянно се влачат след полите на Кристин.

Когато за първи път взе законородените си синове в обятията си, не изпита онова, което бе усетил след раждането на Орм. О, Орм, Орм, сине мой. Тогава Елине му беше омръзнала и вече не понасяше своенравието й, необузданата й природа и неукротимата й любов. Ерлен осъзнаваше, че тя е твърде стара за него, и започна да се досеща какво ще му струва младежкото му завоевание. Но нямаше как да се отърве от нея, защото тя изгуби всичко заради него. Раждането на Орм сякаш му даде причина да търпи майката. Стана баща много млад и дори не разбираше какво е положението на детето, чиято майка е законна съпруга на другиго.

Риданията напираха в гърлото му и той притисна Гауте още по-силно към гърдите си. От децата си Ерлен бе обичал най-силно Орм. Младежът му липсваше ужасно и бащата се разкайваше горчиво за всяка тежка и необмислена дума, която му бе казал. Орм няма как да е усетил любовта на баща си. Когато Ерлен осъзна, че Орм никога няма да бъде смятан за негов законен син и няма да наследи герба му, го обзе разочарование и отчаяние. Глождеше го и ревност, защото Орм създаде по-топла връзка с мащехата си, отколкото с него. А и постоянната нежна благост и доброта, с която Кристин обсипваше Орм, му приличаше на упрек.

В съзнанието му нахлуха и дните, които нямаше сили да си припомня. Орм лежи мъртъв, а жените му съобщават, че Кристин няма да прескочи трапа. Изсичат гроб за сина му в църквата и питат дали ще положат там и стопанката, или ще я занесат в църквата „Свети Григорий“ и ще я спуснат в гроба на родителите му.

Ерлен притаи дъх от ужас. Зад гърба му се намираше целият му живот, изпълнен със спомени, от които той се мъчеше да избяга, защото нямаше сили да се връща към тях. Тази нощ той го осъзна. Зает с ежедневните си задължения, забравяше за неприятностите, но не можеше да предотврати появата им в миг като този, когато цялата му смелост се стопяваше под въздействието на някаква магия.

Дните в „Хауген“… Извади късмет, че успя да ги изличи от паметта си. Не беше ходил там отдавна, а Бьорн и Осхил не бе виждал от сватбата си. Боеше се от срещата с Бьорн. А сега… Ерлен се сети за думите на Мюнан. Душите им витаели като призраци в „Хауген“. Къщите в имението пустеели и хората не желаели да се заселват там дори и да им дадат имота без пари.

Бьорн Гюнаршон бе получил прилив на извънредна смелост, каквато Ерлен никога не би намерил у себе си. Ръката на Бьорн не трепнала, когато пронизал съпругата си право в сърцето, разказа Мюнан.

Навършиха се две години от смъртта на Бьорн и Осхил. От седмици хората не виждали от дома им да излиза пушек и неколцина мъже отишли там. Бьорн лежал в леглото с прерязано гърло и държал трупа на съпругата си в обятията си. На пода пред леглото намерили захвърлен окървавен кинжал.

Всички се досетиха какво се е случило, но Мюнан Бордшон и брат му все пак успяха да погребат двамата мъртъвци в светена земя. Пуснаха слух, че са ги убили разбойници, макар сандъкът с вещите им да стоеше непобутнат. Телата бяха пощадени от мишките — в „Хауген“ нямаше такива гадини — и хората възприеха това като поредното доказателство за магическите способности на стопанката.

Мюнан Бордшон остана разтърсен до дън душа от кончината на майка си. Веднага след погребението се отправи на поклонение в катедралата „Свети Яков“ в Сантяго де Компостела.

Ерлен си спомни утрото след смъртта на майка си. Бяха пуснали котва в пролива до остров Мулдьой, но се стелеше толкова гъста мъгла, че само от време на време зърваха части от скалата, под която се намираха, ала отчетливо чуваха глух отглас, докато лодката със свещеника плаваше към сушата. Застанал в предната част, Ерлен гледаше как лодката се отдалечава от кораба. Приближаваше се към мъглата и тя го мокреше, а капките вода лъщяха в косите и по дрехите му. Непознатият свещеник и дяконът седяха на носа на лодката, наведени над съдовете в скута си. Приличаха на ястреби в дъждовно време. Ударите на веслата, скрибуцането от триенето им в ключовете и ехото от планината продължаваха да отекват глухо дълго след като лодката потъна в гъстата мъгла.

Тогава Ерлен също се закле да се отправи на поклонение. В съзнанието му витаеше една–единствена мисъл: да види отново миловидното, сладко лице на майка си, каквото беше някога; да зърне меката й, гладка бледо кафеникава кожа. Сега тя лежеше с лице, обезобразено от ужасните мехури, които се пукаха и пръскаха бистра течност, когато тя се мъчеше да се усмихне.

Ерлен беше безсилен да промени отношението на баща си, както и предпочитанието си да обикне човек, който също като него е прокуден. После изби от главата си намерението да отиде на поклонение. Престана да се измъчва с мисли за майка си. Колкото и да бе страдала на земята, сигурно сега бе намерила покой, а за Ерлен нямаше спасение, след като отново се върна при Елине.

Ерлен изпита усещане за покой само веднъж в живота си — когато, седнал зад каменната ограда с лице към гората в Хофвин, държеше в обятията си Кристин, а тя спеше своя спокоен, благ и несмущаван от нищо детски сън. Ерлен не издържа дълго на изкушението да не накърни чистотата й. А после не намери така бленувания покой при нея. И сега не намираше успокоение в близостта на младата си съпруга, въпреки че всички останали в имението явно успяваха.

Копнееше единствено за размирици. Бленуваше до полуда за северните, оголени канари, за бумтящото море около северното крайбрежие, за безбрежния бряг и за величествените фиорди, които крият какви ли не клопки и изненади; за хората, чиито цели му бяха само наполовина известни; за техните магии, непостоянство и хлъзгаво поведение; за войната, морето и песента на оръжията — неговите и на хората му.

Ерлен заспа и пак се събуди. Какво сънува? А, да. Лежи в легло, а от двете му страни — по едно черно лапландско момиче. Полузабравен спомен от пътуването му на север с Гисюр. Една бурна нощ се напиха до припадък. От цялото преживяване Ерлен помнеше само острия мирис на дивеч, който се носеше от жените.

Как може да сънува такива неща, докато лежи до болния си син? Толкова се изплаши, че му се стори невъзможно да заспи, но не му се лежеше буден. Явно е голям непрокопсаник… Вцепенен от страх, Ерлен остана да лежи неподвижно, а сърцето му се свиваше в гърдите, докато чакаше с нетърпение утрото да му донесе избавление.

Ерлен придума Кристин да пази леглото на следващия ден, защото направо се побъркваше, като я гледаше как едва-едва върви из къщи, измъчена от тежестта. Реши да постои при нея и да милва прекрасните й ръце: някога слаби, но заоблени и изящните кокалчета не личаха в крехките стави. Сера обаче ставите изпъкваха като възли по изпосталелите й ръце, а кожата от вътрешната им страна бе придобила синкаво бял оттенък.

Навън валеше проливен дъжд. През деня, докато излизаше от рицарската къща, Ерлен чу писъците на Гауте някъде из двора. Бащата намери тримата си синове в тесния проход между две къщи. Хлапетата стояха точно под капчука. Нокве държеше здраво по-малкия си брат, а Бьоргюлф, напълнил шепата си с гърчещи се светлочервени червеи, се мъчеше да напъха един в устата на Гауте.

Момчетата слушаха с обидени физиономии, докато баща им ги хокаше. Стария Он споменал, че на Гауте щели да му никнат по-безболезнено зъбите, ако му дадат да отхапе жив червей.

И трите деца бяха вир–вода. Ерлен повика грубо гледачките и те мигом се втурнаха към тях — една от стаята на най-бедните работници, друга — от конюшнята. Стопанинът ги наруга, взе Гауте под мишница като прасенце и натири другите две момчета да вървят пред него. Влязоха в голямото помещение.

Само след малко децата седяха едно до друго върху стъпалото пред леглото на майка си, пременени в сините си празнични дрешки. Бащата придърпа трикрак стол за себе си, започна да дърдори безсмислици и да се смее шумно. Прегръщаше момчетата, за да потуши и последните остатъци от снощния смут в душата си. Кристин се усмихваше доволно, защото Ерлен играеше с децата им. Бащата сплаши малките палавници: имал лапландска вещица, която била на двеста години и съвсем съсухрена — ей толкова мъничка, показа той с пръсти. Държал я в кожена торба в големия сандък в хангара за лодки. На всяка Коледа изяждала едно бедро на християнин и то й стигало за цяла година. Ако момчетата не слушат и не престанат да ядосват болната си майка, и те ще се озоват в торбата при вещицата.

— Мама е болна, защото носи сестричката ни — обясни Нокве, горд с познанията си.

Ерлен хвана детето за ухото и го придърпа към коляното си:

— Точно така. А когато сестра ви се роди, ще накарам вещицата да ви направи магия и да ви превърне в бели мечки. Тримата ще се замъкнете тромаво в дивата гора, а дъщеря ми ще наследи всичките ми земи…

Децата запищяха и започнаха да се въргалят в леглото на майка си. Гауте не разбираше защо го правят, но и той викаше и се катереше като братята си. Кристин негодуваше, задето Ерлен се шегува така грубо с децата. Нокве се свлече от леглото и в прилив на въодушевление от обзелите го смях и ужас се втурна към баща си, хвана се за колана му и захапа ръката му, като продължаваше да пищи от радост.

И този път Ерлен не се сдоби с така желаната дъщеря. Кристин му роди двама едри, красиви синове, но едва не изгуби живота си.

Ерлен поиска да ги кръстят на Ивар Йеслинг и на крал Скюле. Името на Ивар досега не бе продължено в рода. Рагнфрид смяташе баща си за нещастен човек и не желаеше да кръщават на него деца, но според Ерлен синът му Ивар носеше най-достойното име от цялата му челяд.

Времето напредваше неумолимо и се налагаше Ерлен да поеме на север веднага щом стана ясно, че Кристин и този път ще прескочи трапа. Най-добре му се струваше да не чака тя да стане от леглото. Роди пет деца за пет години — повече от достатъчно. Ерлен не искаше да трепери от страх на Вълчия остров, питайки се дали Кристин няма да умре в родилни мъки, докато него го няма в „Хюсабю“.

Ерлен забеляза, че този път и Кристин е съгласна с него. Заминаването му не я тревожеше както преди. Досега приемаше всяка новородена рожба като драгоценен дар от Бога, а страданията — като необходимо зло, от което не бива да се оплаква. Но последното раждане протече много тежко и смелостта на младата майка сякаш се изпари. Тя лежеше в постелята, прежълтяла като глина, и гледаше малките пашкули от двете си страни, но в очите й вече не грееше предишното щастие.

Докато бдеше над родилката, Ерлен измина цялото пътуване във въображението си. Очакваше да има трудности, защото вече стана късна есен, а там нощите траеха дълго. И въпреки това изпитваше неописуем копнеж да отплава на север. Тревогите около съпругата му сломиха вътрешната му съпротива и той се предаде напълно на желанието да се махне от къщи.

4.

Ерлен Никулаусьон прекара близо две години на поста си като началник на крепостта на Вълчия остров и пазител на северните граници на Норвегия. През това време слезе на юг един-единствен път, и то само до Бяркьой, където си бе уредил среща с Ерлинг Видкюнсьон. През лятото на втората година от престоя му в укреплението се спомина Хеминг Алфсьон и Ерлен пое управлението на долината на река Оркла. Хафтур Граут пое на север, за да смени Ерлен на Вълчия остров.

Отплавайки на юг няколко дни след Успение Богородично, Ерлен се чувстваше щастлив. През всичките тези години мечтаеше да получи това повишение: да му поверят областта, принадлежала навремето на баща му. Не че някога съзнателно бе преследвал тази цел, но изглежда се нуждаеше да попадне точно на това място, за да се издигне и в своите очи, и в очите на хората от своето съсловие. Вече нямаше значение дали го смятат за малко по-различен от стопаните, които безделничат вкъщи. В особеното му положение не съществуваше нищо лошо.

Ерлен тъгуваше за дома си. В района на Финмарк се оказа по-спокойно, отколкото очакваше. Първата зима му се стори изнервяща, защото стоеше със скръстени ръце в крепостта и не можеше да предприеме нищо, за да я постегне. Преди седемнайсет години я бяха ремонтирали, но сега изглеждаше занемарена.

После настъпи пролетта, след нея лятото и му донесоха и живец, и размирици: срещи из фиордите с норвежки и наполовина норвежки бирници и говорители на народа от платата. Ерлен плаваше напред-назад с двата си кораба и много се забавляваше. Ремонтираха къщите на острова и подсилиха укреплението, но на следващата година всичко отново затихна.

Хафтур сигурно ще се погрижи пак да подновят размириците. Ерлен се засмя. Заедно плаваха почти до Трянема21; там Хафтур си хареса една лапландка и я взе със себе си. Ерлен се опита да го вразуми. Напомни му, че езичниците трябва да разберат кой е господарят и като такъв Хафтур не бива да ги дразни излишно. И без друго не успяха да си извоюват солидна подкрепа сред местното население. Ерлен го посъветва да не се намесва, когато лапландците се бият или изтребват помежду си: нека им остави тази радост. Но му обърна внимание да си отваря очите за руснаците и колбягите22 или както там се нарича тази паплач, и да не закача жените им, защото до една били вещици. На острова не липсвали други възможности… Но нека хлапакът от Гудьой да действа по свое усмотрение, докато се научи.

Хафтур не го свърташе у дома при жена му, а Ерлен вече искаше да се прибере. Изгаряше от копнеж по Кристин, по „Хюсабю“, по родния край и децата; по всичко, свързано с Кристин.

Във фиорда Люнг Ерлен разбра, че е акостирал кораб с неколцина йеромонаси на борда. Били от братството на проповедниците в Нидарус и пътували на север, за да хвърлят семената на правата вяра сред езичниците и еретиците в граничните райони.

Интуицията на Ерлен му подсказа да потърси брат си сред пътниците на кораба. И наистина три нощи по-късно двамата седяха в землянка на дребно норвежко стопанство до брега.

Ерлен се чувстваше странно развълнуван. За пръв път от много време насам, ако не се брои краткото му посещение в Бяркьой, той присъства на богослужение заедно с хората си. В църквата на Вълчия остров нямаше свещеник, само дякон в крепостта. Духовникът се опитваше да им припомня църковните празници, но никой не се грижеше за душевното спокойствие на норвежците, както си му е редът. Наложи им се да се утешават с мисълта, че се намират на нещо като кръстоносен поход и Всевишният няма да държи толкова строга сметка за греховете им.

Ерлен сподели всичко това с брат си, който го слушаше с разсеяна, странна усмивка на присвитите устни. Той винаги несъзнателно всмукваше леко долната си устна, сякаш размишляваше усилено над някаква загадка и беше на път да я прозре, но все още не бе стигнал до пълна яснота по въпроса.

Ставаше късно. Всички си бяха легнали в бараката. Единствено братята останаха будни. И двамата се чувстваха развълнувани от неочаквано удалата им се възможност да постоят насаме.

Прибоят на морските вълни и развилнялата се буря долитаха приглушено до тях през торфените стени. От време на време в землянката полъхваше вятър, раздухваше жарта в огнището и полюшваше пламъка на лампата с рибено масло. Вътре нямаше покъщнина. Братята седяха върху ниската пръстена пейка, опасваща трите стени на помещението, а между тях се намираше подложката за писане на Гюнюлф с мастило, перодръжки и свитък пергамент. Гюнюлф си записа старателно някои сведения, които Ерлен му предостави съвсем импровизирано: за срещи и домове на водещи уседнал начин на живот норвежци, как да разпознава дали морето е благоприятно за плаване, как да прогнозира какво ще бъде времето, някои думи от езика на лапландците. Гюнюлф лично управляваше кораба на име „Сюнива“; братята от ордена на проповедниците бяха избрали светицата за покровителка на начинанието си.

— Дано не ви сполети участта на мъжете от остров Селя — пошегува се Ерлен.

Гюнюлф посрещна думите му с усмивка.

— Аз не намерих покой — подхвана Ерлен. — А я виж себе си! Първо години наред кръстосваше напред-назад из южните райони, а щом се прибра, заряза свещеническото си призвание и доходите от църковните имоти и хукна да проповядваш пред нечестивия и изчадията му на север до Вяла река. Ти не отбираш от езика им, нито те — от твоя. Струваш ми се по-непостоянен и от мен.

— Аз не нося отговорност нито за земи, нито за роднини — възрази монахът. — Откъснах се от всичко земно, но ти си обвързан с много неща, братко.

— А, да. Свободен е само онзи, който не притежава нищо.

— Вещите ни държат в ръцете си повече, отколкото ние тях.

— Хм. Проклет да съм! Нямам нищо против Кристин да разполага с мен, но не желая непрекъснато да съм на разположение на земите и децата си.

— Не мисли по този начин, братко — посъветва го тихо Гюнюлф. — Рискуваш да ги изгубиш.

— Не искам да ставам като всички други мъже. Затънали са в калта до гуша — засмя се Ерлен, а брат му също се усмихна.

— Не съм виждал по-красиви деца от Ивар и Скюле — призна Гюнюлф. — Ти беше същият на тяхната възраст. Нищо чудно, че мама те обожаваше.

Двамата братя отпуснаха ръце върху дъската за писане помежду им. Дори и на мъждивата светлина от лампата с рибено масло си личеше колко различни са ръцете на двамата мъже. Ръката на монаха — гола, без украшения, бяла и мускулеста, по-малка и по-набита — изглеждаше по-силна, макар че дланта на Ерлен беше корава като рог, а тъмната загрубяла кожа от китката до рамото бе прорязана от синкав белег, останал от раняване със стрела. Кокалестите пръсти на тясната му ръка приличаха на сухи, чворести клони, обсипани със златни пръстени и скъпоценни камъни.

На Ерлен му се прииска да хване ръката на брат си, но стеснението му попречи. Затова пи за негово здраве и се намръщи заради лошия вкус на бирата.

— Кристин стори ли ти се напълно здрава? — попита той.

— Да, цъфтеше като роза, когато през лятото се отбих в „Хюсабю“ — усмихна се монахът. Помълча малко и подхвана със сериозен тон: — Искам да те помоля нещо, братко. Грижи се повече за благоденствието на Кристин и децата. Допитвай се до нея и сключи спогодбите, договорени от нея и отец Айлив. Те чакат само да се съгласиш.

— Тези нейни планове не ми се нравят — колебливо отвърна Ерлен. — А и сега позициите ми са вече други…

— Имотите ти ще струват повече, ако ги събереш на едно място. Кристин ми изложи вижданията си и те ми се сториха много разумни.

— В Норвегия едва ли има жена с по-голямо право на глас в семейните дела от нея.

— В крайна сметка ти вземаш решението. А и си е твоя работа как ще се държиш с Кристин — додаде той с внезапно изнемощял глас.

Ерлен се засмя тихо, гърлено, протегна се и се прозина. Неочаквано и той придоби сериозен вид:

— И ти имаш власт над нея, братко. Не крия, че понякога съветите ти са се превръщали в пречка за добрите ни отношения.

— За кои отношения говориш — за нашите с теб или за отношенията ти с Кристин? — попита монахът.

— И за двете — отговори Ерлен, сякаш прозрението го осени чак сега. — Едва ли е необходимо мирянка да живее чак толкова богоугодно — додаде той по-лековато.

— Съветвах съпругата ти, както намерих за добре. Както е най-добре за нея — поправи се той.

Ерлен се вгледа в монаха, облечен в грубото, сиво-бяло расо на братята проповедници. Черната му качулка, отметната назад, се диплеше на дебели гънки около врата и по раменете. Тонзурата бе обрамчена от тесен венец от коса, запазила непокътната гъстотата и черния си цвят, а кръглото му изпосталяло лице изглеждаше пребледняло.

— Вярно: вече не си само мой брат, а брат на всички хора — досети се Ерлен и се изненада от дълбокото разочарование в гласа си.

— Не е така, макар че е редно да бъде така.

— Бог да ми е на помощ, но според мен това е причината да ходиш при лапландците!

Гюнюлф наведе глава. В жълто-кафявите му очи проблесна слаба искрица.

— Това е една от причините — призна тихо той.

Постлаха кожи и черги върху пода. В помещението цареше ужасен студ и нямаше как да се съблекат. Пожелаха си лека нощ и легнаха върху ниската пръстена пейка.

Ерлен се замисли за вестите от „Хюсабю“. През последните две години не бе чул почти нищо за домашните си. Получи две писма с голямо закъснение и отразените в тях събития датираха от доста време. Отец Айлив ги бе написал вместо Кристин. Тя беше грамотна и пишеше правилно и красиво, но заниманието не й се струваше подобаващо за необразована жена.

Ерлен очакваше съпругата му да е станала още по-съвестна християнка, след като в съседната община пренесли мощите на монах, когото Кристин познаваше лично, докато бил жив. Гауте се излекувал от болестта си, а Кристин се възстановила напълно след раждането на близнаците. Гюнюлф разказа, че братята от ордена на проповедниците в Хамар накрая се принудили да върнат трупа на Едвин Ричардсьон на монашеската обител в Осло, а те наредили да се запише на книга всичко за живота и чудотворствата на брат Едвин, сътворени от него както приживе, така и след смъртта му. Възнамерявали да изпратят писанията на папата и да издействат канонизирането на монаха за светец. Неколцина селяни от долината на река Гаула поели на юг, за да свидетелстват за чудеса, които брат Едвин сторил чрез застъпничеството си за людете от тамошните села и чрез лично изработеното от него разпятие, намиращо се в градчето Медалхюс. Обещали да построят малка църква в планината Ватс, където монахът живял като аскет няколко лета, след което водата в един извор станала лековита. Позволили им да задържат ръката на монаха и да я съхраняват в църквата.

Кристин решила да дари две сребърни купи и голямата брошка със сини камъни за палтото си, останала й за спомен от баба й Юлвхил Ховаршдатер. Поръчала на Тидекен Паус в града да изработи от среброто ръката на брат Едвин. Година след като Ерлен заминал на север, Кристин заедно с отец Айлив, цялата си челяд и мнозина поклонници поела към планината във Ватс, за да присъства по Еньовден на освещаването на църквата от архиепископа.

След това събитие Гауте започнал да укрепва много бързо. Научил се да ходи и да говори. Вече се развивал според възрастта си.

Ерлен се протегна доволно: какво по-голямо щастие от това Гауте да оздравее! Бащата реши да дари още земи на Църквата. По думите на Гюнюлф Гауте станал по-светъл и се разхубавил като майка си. Ех, да можеше Гауте да е момиченце, щяха да го кръстят Магнхил. Ерлен копнееше да види прекрасните си синове.

Гюнюлф Никулаусьон се замисли за онзи пролетен ден преди три години, когато яздеше по склона към „Хюсабю“. По пътя срещна мъж от имението и той му обади, че стопанката не си била вкъщи. Отишла да навести болна жена.

Гюнюлф яздеше по тясна, обрасла с трева пътека между стари дървени огради. Пред него се разлистваше млада широколистна гора. По стръмните глинести насипи на целия склон растяха дървета чак до падината, където реката бучеше в пролетно настроение. Той яздеше срещу слънцето, а крехките зелени листа блестяха по клоните като златисти пламъци, но навътре в гората сянката вече падаше върху тревата и разхлаждаше въздуха.

Гюнюлф зърна бегло езерото. Там се отразяваше другият свят — синьото небе и големите облаци, които се разтапяха или накъсваха от леките вълни, набраздяващи повърхността на водата. Долу, под пътеката, върху тучни, изпъстрени с цветя поляни, се простираше малко стопанство. На двора стояха няколко стопанки с бели забрадки, но Кристин не се виждаше сред тях.

Гюнюлф забеляза коня й малко по-нататък. Обикаляше градината заедно с другите жребци. Пътеката пред очите му потъваше в падина, обгърната от зеленикава сянка, а там, където криволичеше над поредното възвишение от глинени насипи, Кристин стоеше под короните на дърветата, заслушана в песента на птиците. Гюнюлф видя тънката й тъмна снага, надвесена над оградата. Забрадката и ръката й се белееха в далечината. Гюнюлф озапти коня и бавно се отправи към Кристин, но когато се приближи, се оказа, че е видял не нея, а ствол на стара върба.

На следващата вечер слугите му го заведоха в града и свещеникът пожела да гребе. Усещаше сърцето си преродено. Придоби нова увереност. Вече нищо не бе в състояние да разколебае намеренията му.

Осъзна кое е възпирало досега духовното му развитие: неутолимата жажда да спечели хорското благоразположение, която изпитваше още от дете. За да го харесват, той винаги вършеше добрини, държеше се мило с обикновените хора и се шегуваше с тях. Сред свещениците се въздържаше да демонстрира ерудицията си. Блестеше със знанията си, но умерено и смирено, за да не предизвика завистта им. Проявяваше отстъпчивост към Айлив Ниския, защото беше приятел на баща му и Гюнюлф знаеше какви хора харесва архиепископът на Нидарус. Държеше се любвеобилно и мило с Орм, за да спечели част от любовта на момчето към прекалено взискателния му баща. А към Кристин се отнесе строго и безкомпромисно, защото разбра потребността й да се опре на нещо, което няма да й се изплъзне при първата трудност; което няма да я поведе по лоши пътища, ако реши да го последва.

Но сега Гюнюлф проумя истинската причина за добротата си: по-скоро се е старал да спечели доверието й, отколкото да укрепи упованието й в Бога.

Ерлен намери най-точните думи, за да опише въжделенията на брат си. Вече не си само мой брат, а брат на всички хора. Гюнюлф имаше да извърви дълъг и трънлив път, преди братската му любов да бъде от полза за някого.

Две седмици след споходилото го откровение Гюнюлф подели земите си между роднините и Църквата и надяна монашеското расо в общността на братята проповедници. През пролетта ужасяващо нещастие сполетя страната и покърти всички до дън душа: гръм порази катедралата „Свети Улав“ в Нидарус, запали я и унищожи почти целия храм на светеца. Тогава Гюнюлф получи подкрепата на архиепископа да осъществи отколешния си план. Заедно с брат Улав Юнсьон, също посветен в свещенически сан като Гюнюлф, и трима по-млади монаси — единият от Нидарус, другите двама от обществото на проповедниците в Бьоргвин — Гюнюлф пое на север, за да разпръсне светлината на божието слово сред клетите езичници, които живееха и умираха в мрак на границата с християнска страна.

Исусе Христе, Спасителю на човешкия род, разделих се с всичко, обвързващо ме със земните блага. Оставям се на Твоите ръце. Ако такава е волята Ти, нека пожертвам живота си, за да откупиш робите на Сатаната. Вземи ме и нека усетя, че съм Твой раб, защото тогава и аз ще те притежавам… И може би щеше да дойде ден, когато сърцето му пак щеше да лудува и да пее в гърдите, както биеше в Рим, докато обикаляше църквите и се покланяше пред техните светини. „Аз принадлежа на своя любим и към него е устремена любовта ми“.

Братята дремеха на пейките в малката землянка, всеки обзет от вълненията си. В огнището помежду им проблесна слаба искра. Двамата все повече се отдалечаваха мислено един от друг. На следващия ден единият пое на север, а другият — на юг.

Ерлен обеща на Хафтур Граут да мине покрай Гудьой и да вземе сестра му на юг. Тя беше омъжена за Борд Осюлфсьон от „Ленсвикен“. Ерлен и Борд имаха много далечна роднинска връзка.

„Маргигрен“ излезе от пролива до остров Гудьой и запори вълните към сините планини с издути от слабия бриз платна. Юлв Халдуршон държеше руля, а до него на кърмата стоеше Ерлен. От каютите се появи Сюнива. Качулката на връхната й дреха бе отметната, а вятърът мяташе кърпата на главата й и откри златистите й къдрави коси. Сюнива имаше морскосините блестящи очи и красотата на брат си, но лунички покриваха цялата й кожа чак до малките й пълни ръце.

Още първата вечер, когато Ерлен и Сюнива се видяха в Гудьой, погледите им се срещнаха, после отместиха очи един от друг, а по лицата им се разля неволна загадъчна усмивка. Оттогава Ерлен знаеше, че двамата искат едно и също нещо. Само Ерлен да пожелаеше да обладае Сюнива Улавсдатер, и тя беше негова. Всъщност тя само това чакаше.

Той й помогна да се качи на палубата и задържа ръката й. Забеляза суровия мрачен поглед на Юлв. Явно и той усети какво става. Незнайно защо, Ерлен се засрами. Изведнъж съобрази, че бе посвещавал верния си роднина и сподвижник в безбройните безумства, в които се бе забърквал още от съвсем млад. Нямаше причина Юлв да го гледа толкова ехидно. Не възнамерява да прекрачи границата на благоприличието и доброто възпитание, успокояваше се Ерлен наум. Вече остаря, препати доста и помъдря. Ще се въздържи да се забърка в някоя беля с чужда жена. Нали си има жена вкъщи. Ерлен остана верен на Кристин от деня, когато я зърна за пръв път. Е, на север се случи едно друго, но това никой нормален мъж не би нарекъл изневяра. Досега не бе поглеждал друга жена с желание. Ерлен осъзнаваше, че няма да намери миг покой, ако предаде доверието на Кристин, пък било то и с норвежка от своето съсловие. Ала това пътуване със Сюнива на борда се очертаваше като силно изкушение.

За негово улеснение времето създаваше доста неприятности и той беше постоянно зает, та нямаше време да се задява с госпожата. На остров Дюн се наложи да потърсят пристанище, за да изчакат няколко дни, преди да отплават. Там се случи нещо, което стопи притегателната сила на Сюнива.

Ерлен, Юлв и неколцина мъже спяха в една каюта заедно със Сюнива и слугините й. Една сутрин Ерлен остана вътре последен от мъжете, а жената още не беше станала. Тя го повика, за да й помогне: изгубила си пръстена в леглото. Сюнива пълзеше на колене, само по нощница. От време на време телата им се допираха и в очите им проблясваше дяволито пламъче. После внезапно тя му се нахвърли. Не че Ерлен въплъщаваше благоприличието — нито му беше времето, нито мястото, — но Сюнива му показа сластните си пориви толкова напористо и без капка свян, че той неочаквано изстина. Пламнал от смущение, той отвърна очи от лицето й, размито в неудържим кикот и похот. Отскубна се от прегръдката й без обяснение и излезе от каютата. После изпрати слугините й при нея.

А, не, няма да я бъде тая. Той да не е плъх, който се оставя да го хванат в сламата под леглото. Едно е да съблазняваш, а съвсем друго — да ти се предлагат. Досмеша го. Та той избяга от красива жена както направи израилтянинът Йосиф23. Шарен свят, случва се какво ли не.

Сюнива му напомни за една негова позната. Срещаха се в хан за развратници. Тя пристигаше с целомъдрената, благонравна походка на кралска дъщеря, тръгнала на литургия. Ерлен я облада многократно в горички и плевни, Бог да му прости, забравил за потеклото и за честта й. Докато беше с Ерлен, тя също се мъчеше да забрави за достойнството си, но не успя да пренебрегне напълно аристократичната си гордост. Тя неизменно проговаряше в нея.

Бог да те благослови, Кристин. С Божията помощ ще удържа на думата, която ти дадох първо тайно, а после и в църквата, или повече няма да се нарека мъж на място. Така стоят нещата.

Оставиха Сюнива в град Иряр, където имала роднини. За късмет на раздяла тя не изглеждаше ядосана. Нямаше защо Ерлен да стои с клюмнала глава и да унива като монах: двамата се забавляваха и се наслаждаваха на компанията си по време на пътуването. На сбогуване Ерлен й подари няколко скъпи кожи. Тя обеща да му покаже палтото, което ще си ушие от тях. Сигурно все някога щели да се срещнат отново. Клетата жена, мъжът й боледуваше постоянно и беше доста възрастен.

Ерлен се радваше, че се прибира при съпругата си с чиста съвест, и се гордееше с нравствената си твърдост. Замаян и полудял от желание да види Кристин, той ликуваше: най-красивата и нежна роза и лилия на света и негова!

Кристин посрещна Ерлен на пристана в Биргси. Рибарите обадили във Виг, че „Маргигрен“ се отбила в Иряр. Кристин бе довела двамата си най-големи синове и Маргрет. Слугите в „Хюсабю“ приготвяха пиршество за приятели и роднини по случай завръщането на господаря.

Дъхът на Ерлен секна, когато видя колко се е разхубавила съпругата му. Доста се бе променила. От крехкото ранимо лице на монахиня под забрадката, което си възвръщаше момичешко излъчване след всяко раждане, нямаше следа. Кристин се бе превърнала в млада жена и майка в разцвета на силите си. Пълните й бузи червенееха между белите гънки на забрадката, а наедрелите й гърди се повдигаха под лъскавите ланци и украшения. Снагата й под колана с ключовете и позлатената ножница се бе наляла и смекчила. Беше станала още по-хубава. Вече не приличаше на крехкия ангел, който всеки миг ще литне към небосвода. Дори големите й слаби ръце се бяха закръглили и побелели.

Пренощуваха във Виг в дома на абата. На следващия ден поеха към „Хюсабю“. До Ерлен яздеше нова, неузнаваема Кристин — млада, с порозовели страни, весела, нежна и премаляла от щастие.

Кристин възнамеряваше да разговаря със съпруга за толкова много неща: за децата, за тревогите около Маргрет, за плановете й как да възстанови земите. Но всичко това се изгуби в опиянението от празника.

Двамата ходеха постоянно на пиршества и Кристин следваше неотклонно Ерлен, когато се налагаше да пътува в качеството си на областен управител. В „Хюсабю“ работеха много хора, а и сега Ерлен непрекъснато получаваше и изпращаше писма до икономите и наместниците си. Стопанинът се чувстваше превъзходно. Кой би бил по-подходящ за поста на управител, ако не той? Ерлен се бе сблъсквал с почти всички раздели от гражданския закон и с постановленията на християнското правосъдие. Беше си взел поука от несгодите. Отличаваше се с остър и схватлив ум, а и като малък бе получил добро възпитание. Сега тези му добродетели си казваха думата. Ерлен свикна да чете сам писмата и назначи един исландец за писар. Преди господарят слагаше печата си под всичко, което други му бяха прочели, и дори не поглеждаше книжата. Кристин разбра за това през последните две години, след като се запозна със съдържанието на писмата в сандъците.

А тя бе обзета от неизпитвано досега лекомислие. Вече не беше толкова мълчалива сред хора и се държеше повесело, защото знаеше колко е красива, а и за пръв път, откакто се омъжи, се чувстваше напълно здрава. Вечер, когато с Ерлен нощуваха в някоя стая за гости в голямо имение или селска къща, двамата се смееха и шепнешком обсъждаха познатите си и новите вести. Ерлен беше по-словоохотлив от всякога и печелеше с невиждана лекота хорското благоразположение.

Промяна се забелязваше и у децата. Полудяваха от възторг, когато Ерлен им обърнеше внимание. Нокве и Бьоргюлф се вълнуваха от арбалети, копия и брадви. Случваше се бащата да поспре на двора, да ги погледа и да им покаже как става:

— Не така, сине. Ето така трябва да го държиш.

И Ерлен преместваше ръката на малчугана и нагласяше пръстите му. Момчетата пощуряваха от въодушевление.

Двамата големи синове бяха неразделни. Бьоргюлф растеше най-едър и силен от децата. На ръст беше колкото Нокве — по-голям от Бьоргюлф с година и половина и по-пълен. Бьоргюлф имаше буйна къдрава, гарваново черна коса, широко, но красиво лице и синьо-черни очи. Веднъж Ерлен изплашено попита Кристин дали е забелязала, че детето не вижда добре с едното око. Бил и малко кривоглед. Кристин не се разтревожи. Щяло да му мине, като поотрасне. Майката бе полагала най-малко грижи за Бьоргюлф. Той се роди, когато тя бе изтощена от Нокве, а след това на бял свят се появи Гауте. Бьоргюлф се отличаваше като най-силния от синовете им. Притежаваше и най-остър ум, но не говореше много. Той стана любимецът на Ерлен.

Макар и да не го съзнаваше, Ерлен изпитваше лека неприязън към Нокве, защото момчето се роди в неподходящ момент, а и носеше името на баща му. Гауте пък не оправдаваше очакванията му. Главата му беше твърде голяма, но това си имаше обяснение: за две години само главата му порасна, а крайниците тепърва я догонваха. Момчето, с напълно нормален разсъдък, само говореше бавно, защото иначе започваше да сдъвква думите или да заеква и ставаше жертва на подигравките на Маргрет. Той беше най-голямата слабост на Кристин. Не че й беше любимият син — Ерлен забелязваше, че тази роля е отредена на Нокве, — но Гауте се нуждаеше от нея заради слабостта си, непрекъснато търсеше вниманието й и приличаше на Лавранс с лененорусата си коса и тъмните сиви очи. Гауте изглеждаше доста самотен, защото двамата му по-големи братя бяха неразделни, а близнаците — все още малки — се държаха за полите на бавачките.

Кристин вече нямаше много време за децата. Налагаше се да поверява грижите за тях на слугините, както правеха повечето стопанки. Нокве и Бьоргюлф предпочитаха да се навъртат около мъжете в имението. Кристин престана да трепери над малките с някогашната болезнена нежност, но си играеше и се смееше с тях, когато й останеше свободно време да ги събере при себе си.

В началото на новата година получиха писмо с печата на Лавранс Бьоргюлфсьон. Господарят на „Йорун“ го бе написал собственоръчно и го бе изпратил по свещеника от долината на река Оркла. Затова посланието пристигна с два месеца закъснение. Най-важната новина беше, че Лавранс е сгодил Рамборг за Симон Андресьон от „Формо“. Сватбата щяла да се състои около пролетното поклонение на светия честен Кръст Господен.

Кристин остана слисана до немай-къде, но Ерлен твърдеше, че очаквал подобно развитие на събитията, откакто научил за връщането на Симон Андресьон в имението в Сил след смъртта на Андрес Гюдмюнсьон и особено след като овдовял.

5.

Когато Андрес Гюдмюнсьон уговори женитбата на сина си с Кристин Лаврансдатер, Симон прие новината съвсем нормално. В рода му съществуваше традицията родителите да избират брачните партньори на децата си. Симон остана доволен, като видя колко красива и очарователна е годеницата му. Винаги си бе представял, че ще се спогажда отлично с избраницата на баща си. Двамата с Кристин си подхождаха и по възраст, и по благосъстояние, и по потекло. Макар и да беше от малко по-знатен род, Лавранс водеше спокоен живот в имението си, докато Андрес беше посветен в рицарското звание и се славеше като приближен на крал Хокон. Симон смяташе за логично двама младоженци, които са си лика-прилика, да се разбират чудесно.

После, след преживяването във „Финсбрекен“, когато злостните езици се опитаха да сломят невинната му годеница, Симон разбра, че с Кристин го свързват по-дълбоки чувства, отколкото е предполагал. Той се зарадва на откритието си, но не се замисли повече. Забелязваше колко плаха и свенлива е девойката, ала и това не го притесни. После Кристин постъпи в манастира в Осло и след случката в хана на Флюга Симон се видя принуден да преосмисли отношенията си с нея.

Сполетя го нещастие, което не бе подозирал, че е възможно да се случи между почтени хора от знатни родове, и то по негово време. Онемял от почуда и объркан, Симон разтрогна годежа си и обсъди въпроса с баща си и с Лавранс съвсем делово, спокойно и безпристрастно.

После наруши обичаите в рода си и стори нещо нечувано: без дори да се допита до баща си, предложи женитба на младата вдовица от „Манвик“. Силно изненадан, разбра, че госпожа Халфрид го харесва. Та тя беше много по-заможна и знатна от Кристин — внучка на барон Туре Хоконсьон от Тюнсберг и вдовица на рицар Фин Аслаксьон — и притежаваше изящна, аристократична красота и осанка. В сравнение с нея всички жени от неговото обкръжение му се струваха прости селянки. По дяволите, ще им покаже той, че може да си намери прекрасна съпруга. Госпожа Халфрид превъзхождаше многократно онзи покварен трьонделагец, комуто Кристин отдаде така позорно честта си. Симон дори предпочиташе да се ожени за вдовица. Така поне знаеше как е живяла жена му. Вече не хващаше вяра на престорени девици.

Младият мъж осъзна, че животът не е толкова лесен, както си въобразяваше като ерген в „Дюфрин“. Там баща му вземаше всички решения и те се оказваха правилни. Симон прекара известно време в кралския двор и служи като паж, а и свещеникът в бащиното му имение го понаучи на някои неща. Случваше се Симон да сметне разбиранията на баща си за остарели. Понякога дори му възразяваше, но под формата на шега. Андрес не възприемаше забележките сериозно.

— Какъв си ми умник, Симон — смееше се той заедно с майката и останалите деца в семейството, които никога не противоречаха на стопанина.

Винаги ставаше по волята на Андрес. Така и трябва да бъде, мислеше си Симон.

По време на съвместния си живот с Халфрид Ерлингсдатер ден след ден Симон научаваше колко трудности и неволи крие бракът. Андрес Гюдмюнсьон не бе и сънувал такива тегоби. Досега на Симон не бе му хрумвало, че има вероятност да не се чувства добре с новата си съпруга. В душата му се загнезди мъчително недоумение. През деня я наблюдаваше как шета из къщата. Изглеждаше му прекрасна с нежните си очи и сладки затворени устни. Дрехите и скъпоценностите й отиваха и я правеха още по-красива в очите му. Ала в тъмнината на нощта отвращението му към нея изсмукваше всичките живителни сокове от тялото му. Жена му беше болнава, дъхът й — неприятен, а ласките й му се виждаха дотегливи. Симон се срамуваше, задето изпитва погнуса от добрата си съпруга, но беше безсилен да я превъзмогне.

Не след дълго му стана ясно, че Халфрид няма да му роди здраво отроче. Усещаше колко страда самата тя. Сърцето му се късаше, когато се замислеше каква е била незавидната й участ. До ушите му стигна едно–друго. Халфрид боледувала постоянно, защото фин, бившият й съпруг, я пребивал от бой. По време на брака им жената неведнъж изпитала тежестта на юмруците и ритниците му. Той побеснявал от ревност, защото Халфрид била млада и хубава. Роднините й искали да я приберат, но според Халфрид изконният дълг на всяка добра християнка повелявал тя да понася всички привички на законния си съпруг.

Ако Халфрид не родеше деца на Симон, той нямаше да се отърси от усещането, че живеят в нейните земи, а той се разпорежда с нейните богатства. Отнасяше се много отговорно към задачата си, разбира се, но през тези години в душата му се надигна копнеж по „Формо“ — имението на баба му. Открай време го готвеха за наследник на този имот. Струваше му се, че в Гюдбранската долина го чака по-ценно стопанство, отколкото в Румерике.

Хората продължаваха да се обръщат към жена му с „Госпожо Халфрид“ — навик от времето, когато е била съпруга на рицар. Това само засилваше усещането на Симон, че в „Манвик“ го възприемат като неин иконом.

Веднъж двамата съпрузи седяха насаме в стаята. Преди това при тях влезе прислужница да ги попита нещо. Халфрид я проследи с поглед.

— Подозирам, че Юрун е бременна — подхвърли стопанката.

Симон държеше арбалет върху коленете си и нагласяше механизма. Взе отвертка, вторачи се в перата и отговори, без да вдига очи:

— Да, детето е мое.

Съпругата му посрещна новината с мълчание. Най-сетне отлепи поглед от арбалета. Халфрид продължаваше да шие със същото усърдие, с което той вършеше своето занимание.

Симон дълбоко съжали за думите си. Разкая се за обидата, която нанесе на съпругата си, и се ядоса, че се призна за баща на детето. Изобщо не беше сигурен, защото Юрун се славеше като доста леконравна. В действителност Симон не я харесваше. Без да е особено симпатична, Юрун беше доста бъбрива и забавна събеседница. Винаги стоеше будна да го чака, когато той се прибираше късно миналата зима. Симон отговори прибързано на съпругата си, защото очакваше тя да го засипе с обвинения и упреци. Постъпи глупаво. Отлично знаеше колко снизходителна към провиненията му е Халфрид. Но, стореното — сторено. Симон не искаше да се отмята от думите си. Ще се наложи да се примири с бащинската роля независимо дали детето наистина е негово, или не.

Халфрид спомена за случая чак след година. Попита Симон чул ли е за женитбата на Юрун в „Борг“. Симон беше напълно в курса на нещата, защото лично осигури зестрата на слугинята.

— А какво ще стане с детето? — поинтересува се съпругата.

— Ще го пратят при баба му и дядо му — отвърна Симон.

— Според мен на дъщеря ти й приляга повече да расте в твоя дом.

— В твоя, искаш да кажеш.

По лицето на жената премина лека тръпка.

— Мъжо, много добре знаеш, че докато и двамата сме живи, ти си господарят в „Манвик“.

Симон се приближи до нея и сложи ръце върху раменете й:

— Халфрид, ако наистина си готова да понесеш това дете да ти се мярка пред очите в дома ни, искам да те уверя колко много съм ти благодарен за проявеното великодушие.

На Симон хрумването й не му допадна. Беше виждал детето няколко пъти. Струваше му се грозно и не забелязваше никаква прилика с рода си.

Никак не му се вярваше да е баща на това момиченце. Побесня, когато научи, че Юрун кръстила детето Арнерд на майка му, без да поиска неговото съгласие. Все пак Симон реши да се съобрази с желанието на Халфрид. Тя взе детето в „Манвик“ и го повери на бавачка. Лично се грижеше нищо да не му липсва. Случеше ли се малката да й се изпречи пред очите, Халфрид я вземаше в скута си и я обсипваше с ласкави думи и нежности. Постепенно и Симон се привърза към Арнерд. Той поначало обичаше децата. Дори започна да открива прилика между малката и баща си. Не беше изключено Юрун да е проявила благоразумието да не приема повече мъже в постелята си, след като е изпитала близостта на господаря. Явно Арнерд беше негова дъщеря и съветът на Халфрид да я отгледат в „Манвик“ се оказа най-доброто и достойно решение.

На петата година от брака им Халфрид му роди момче. Цялата сияеше от щастие, но веднага след раждането залиня. За никого не остана съмнение, че е обречена на сигурна смърт. Въпреки страданията си Халфрид прояви бодър дух, докато беше в съзнание:

— Симон, остани в „Манвик“ и управлявай имотите на твоя и моя род — заръча му тя.

След това треската й се влоши и тя изпадна в несвяст. Болестта пощади майката от скръбта по детето й: тя не разбра, че синът й издъхна ден преди нея. Симон се утешаваше с мисълта, че на онзи свят Халфрид няма да тъгува, а ще се радва, защото малкият Ерлинг ще бъде при нея.

В паметта на Симон се запечата нощта, когато положиха двете тела на втория етаж. Тогава той се отпусна върху дървената ограда на нивата до морето. Майката и детето се споминаха точно преди Еньовден. Нощта бе светла и пълната месечина почти не се виждаше. Водата хвърляше бледи отблясъци, плискаше се и ромолеше по брега. От раждането на сина си Симон почти не беше мигвал. Струваше му се, че оттогава е минало страшно много време, и се чувстваше капнал от умора, притъпяваща дори скръбта.

Тогава Симон беше на двайсет и седем години.

През лятото, след като имотите бяха поделени, Симон преотстъпи „Манвик“ на Стиг Хоконсьон — братовчед на Халфрид. Той пое към „Дюфрин“ и прекара зимата там.

Старият господар на имението, Андрес Гюдмюнсьон, беше прикован към леглото. Страдаше от воднянка и какви ли не други болести. Постоянно се оплакваше. В последно време и неговият живот не вървеше по мед и масло. Красивите му деца, пред които някога се откриваше светло бъдеще, не оправдаха очакванията му. Симон се мъчеше да се шегува с баща си както едно време, но старецът не преставаше да оплаква тежкия си жребий. Хелга Саксесдатер, жената на Юрд, се имала за много изискана и прищевките й нямали край. Юрд дори не смеел да се оригне без нейното позволение. А и Тургрим не спирал да мрънка колко го боли стомахът. Андрес нямало да му даде дъщеря си за жена, ако подозирал каква нещастна душа носи. Астрид нямало да усети и миг щастие от младостта и благополучието си, докато мъжът й бил жив. А Сигрид изгубила желанието си да пее и да се весели. Клетото дете ходело из къщи унило и огорчено. На нея й се родило детето, от което имал нужда Симон. Андрес плачеше, сломен от нещастието, старостта и болестта си. Гюдмюн се възпротивил на всички предложения на баща си за невеста, а старецът се чувствал толкова немощен и грохнал, че накрая го оставил да си затрива живота, както иска.

Несретите на семейството обаче започнали от мига, когато Симон и селската девойка се изправили срещу родителите си. Вината била на Лавранс. Уж бил голям храбрец сред мъжете, но не смеел да удари с юмрук по масата, станело ли дума за дъщерите му. Веднага щом дъщеря му започнала да хленчи и да крещи, той отстъпил и изпратил да повикат позлатения развратник от Трьонделаген, който дори не изчакал да се венчае с невестата си. Ала ако Лавранс бил сват на Андрес Гюдмюнсьон, рицарят щял да му покаже как да налее малко разум в главите на голобрадите си внуци. Кристин Лаврансдатер раждала по един здрав син на всеки единайсет месеца.

— Скъпо щеше да ти излезе, татко — пошегува се Симон. — Наследството ти щеше да се раздроби.

При тях влезе малката Арнерд и бащата я взе на коленете си.

— Е, който и да го поделя, поне Арнерд няма да стане причина да разпокъсат именията след смъртта ти — ядосано се сопна Андрес.

Посвоему обичаше внучката си, но се гневеше, че Симон е допуснал да му се роди извънбрачно дете.

— Мислил ли си да се задомиш наново, сине?

— Халфрид още не е изстинала в гроба, татко — възрази Симон и погали детето по светлокестенявата коса. — Ще се оженя повторно, но няма да избързвам.

Симон взе арбалета и ските и тръгна из гората, за да си отдъхне от грижите. Заедно с кучетата пое по следите на лос в снега и успя да отстреля фазан. През нощта спа в планинското пасище на „Дюфрин“, наслаждавайки се на уединението си.

По снега се чу хрущене от стъпки. Кучетата се спуснаха, а отвън им отговори лай. Симон отвори вратата. В хижата нахлуха синята лунна нощ и Юрд — снажен, висок, красив и мълчалив. Юрд изглеждаше по-млад от Симон, който по рождение беше пълен, а и притури още килограми в „Манвик“.

Братята седнаха пред огнището и сложиха помежду си торбата с храна.

— Сигурно вече си се досетил каква дандания ще устрои Тургрим след смъртта на татко. Той има подкрепата на Гюдмюн и на Хелга. Отказват да дадат на Сигрид полагащия й се дял от наследството.

— Ясно ми е. Сигрид ще си получи имотите. Двамата с теб ще се погрижим да не я лишат от тях, братко.

— Най-добре татко да разреши спора преди смъртта си — отбеляза Юрд.

— Не, нека си отиде спокоен. С теб ще защитим правата на сестра ни. Няма да позволим да я ограбят, след като я сполетя такова нещастие.

Наследниците на Андрес Гюдмюнсьон се разделиха хладно и враждебно. На тръгване Симон се сбогува единствено с Юрд, който освен другите тревоги не се спогаждаше и със съпругата си. Сигрид тръгна със Симон за „Формо“. Щеше да се грижи за домакинството, а той — за земите й.

Пристигнаха в имението през един сивкавосин ден. Снегът се топеше, а елховата гора по склоновете на Лауген тъмнееше от шишарки. Симон прекрачи прага на къщата с Арнерд на ръце, а Сигрид Андресдатер го попита:

— Защо се усмихваш така, Симон?

— Нима се усмихвам? — учуди се той.

Никога не си бе представял, че ще заживее във „Формо“ заедно с прелъстената си сестра и незаконороденото си дете. Но сега те бяха неговото семейство.

През първото лято в имението Симон старателно избягваше хората от „Йорун“.

По време на службата след Успение Богородично обаче Симон се озова до Лавранс Бьоргюлфсьон. Отец Айрик призова миряните да почувстват как в тях избуява успокоението на Светата Църква и двамата се целунаха, както повелява традицията. Възрастният мъж докосна с тънките си сухи устни бузата на Симон и прошепна молитвата за мир. Симон усети неочаквано вълнение. В жеста си Лавранс вложи нещо повече от обикновеното спазване на църковния обичай.

След края на службата Симон побърза да излезе от храма, но Лавранс го чакаше при конете. Покани го да го придружи до „Йорун“ и да уважи трапезата му. Симон отклони предложението. Сестра му Сигрид гледала болната му дъщеря, та се налагало да се прибира. Лавранс се помоли Бог да поживи детето и стисна ръката му за сбогом.

След няколко дни във „Формо“ цареше усилена работа по прибирането на реколтата. Бързаха заради несигурното време. До вечерта пренесоха повечето зърно в хамбарите. После заваля поройно. Симон тичаше из двора под сипещия се като из ведро дъжд. През процеп в облаците струеше слънчева светлина и къпеше къщата и отвесните скали зад нея. Симон зърна момиче, застанало пред вратата под дъжда и слънчевите лъчи. Водеше любимото му куче. Като видя стопанина си, то се втурна към него, а зад него се понесе тънък женски колан, вързан за нашийника му.

Момичето явно бе дъщеря на знатен господар. Не носеше нито шапка, нито връхна дреха, но виненочервената й рокля беше ушита от извезан плат, купен от града. На гърдите й блестеше позлатена брошка. Сребърна фиба крепеше мокрите й едри къдрици, за да не падат над широкото й чело. Малкото й лице изглеждаше весело, с остра брадичка, а бузите й пламтяха. Сигурно бе тичала, докато стигне дотук.

Симон се досети коя е девойката и я поздрави по име:

— Добре дошла, Рамборг. Каква е причината да ни окажеш такава чест?

Момичето влезе в къщата, за да се скрие от дъжда. Дошла да му доведе кучето. Имало навика да бяга в „Йорун“. Рамборг знаела, че е негово, защото неведнъж го виждала как тича след коня на Симон.

Симон я смъмри престорено строго, задето е вървяла до „Формо“ съвсем сама. Обеща й да оседлае коне и да я изпрати до дома й. Но първо й предложи да се подкрепят. Рамборг изтича пъргаво до леглото, където лежеше болна малката Арнерд. И детето, и Сигрид се зарадваха на гостенката, защото Рамборг беше много весела и жизнена. „Не прилича никак на сестрите си“, помисли си Симон.

Симон изпрати момичето до портата и вече се канеше да се връща, когато по пътеката се зададе Лавранс. Бащата бе научил от приятелките на дъщеря си, че тя не е при тях в „Лаугарбрю“, и тръгнал с хората си да я търсят. Изглеждаше силно изплашен. Покани Симон да влезе в голямата стая на „Йорун“. Младият мъж бързо се отърси от стеснителността си и намери общ език с Рагнфрид и Лавранс. Разговаряха и пиха до късно и Симон прие с благодарност предложението да пренощува в дома на гостоприемните стопани, защото навън вилнееше буря.

В стаята имаше две легла. Рагнфрид приготви едното за госта, като го застла с хубави кожи и черги. После попита дъщеря си къде ще спи — при родителите си или в друга къща.

— Искам да спя в моето легло — отвърна момичето. — Може ли да остана при теб, Симон? — помоли тя.

Лавранс не позволи на Рамборг да досажда на Симон, но тя продължи да настоява на своето. Накрая Лавранс строго отбеляза, че е вече твърде голяма, за да дели постеля с мъж.

— Не е вярно, татко — упорстваше тя. — Нали не съм твърде голяма, за да спя при теб, Симон?

— Напротив, още си малка — засмя се гостът. — Ако след пет години ми предложиш да легнеш до мен, няма да ти откажа. Тогава обаче сигурно няма да искаш да имаш такъв грозен и дебел, че и дърт вдовец за съпруг, млада ми Рамборг!

Лавранс се намръщи, когато чу шегата, и скастри дъщеря си:

— Стига си говорила глупости! Върви да си лягаш в нашето легло.

— Симон Андресьон, и ти помоли баща ми за позволение да спя при теб.

— Да — засмя се той, — но се боя, че той ще откаже и на мен, Рамборг.

От този ден нататък стопаните на „Формо“ и на „Йорун“ подновиха някогашните си добри отношения. Рамборг ходеше до съседното имение при всяка възможност, грижеше се за Арнерд като за своя кукла, впускаше се да помага на Сигрид и на прислугата, а понякога сядаше в скута на Симон. Младият мъж я закачаше като едно време, когато Рамборг и Юлвхил бяха като негови сестри.

Две години след като Симон и сестра му се преместиха в долината, Гайрмюн Херщайнсьон от „Крюке“ поиска ръката на Сигрид Андресдатер. Женихът произхождаше от стар селски род, но славата на потомците му не надхвърляше границите на тамошната община, въпреки че неколцина от тях бяха служили в кралския двор. Ала — пред Сигрид не се откриваха изгледи за по-добра женитба, а и тя харесваше Гайрмюн. Братята й договориха подробностите и отпразнуваха сватбата във „Формо“.

Една вечер, когато в имението цареше трескава подготовка за предстоящото тържество, Симон се пошегува, че не знаел как ще върти домакинството без Сигрид.

— Две години ще я караш някак си — успокои го Рамборг. — После ще навърша четиринайсет и вече ще можеш да ме вземеш при теб.

— А, не, теб не те искам — засмя се Симон. — Не се наемам да укротявам такава опърничава мома.

— Татко казва, че тихите води са най-дълбоки — възрази Рамборг. — Сега наистина съм опърничава. Сестра ми беше много кротка и мълчалива. Успя ли да забравиш Кристин, Симон Андресьон?

Младият мъж скочи от пейката, вдигна Рамборг във въздуха и целуна врата й толкова страстно, че по кожата остана червено петно. Ужасен и слисан от постъпката си, Симон я пусна, грабна Арнерд и направи същото с нея, за да прикрие вълнението си. Започна да се закача с момичетата — едното невръстно, другото почти мома — гонеше ги, а те се катереха по масите и пейките. Накрая Симон ги остави на напречната пейка до вратата и изтича навън.

В „Йорун“ не споменаваха за Кристин в негово присъствие.

Рамборг Лаврансдатер растеше и ставаше все по-хубава. Мълвата бързаше да я сгоди. Известно време се носеха слухове за нея и Айндриде Хоконсьон от рода Валдрес-Йеслинг. Двамата млади бяха роднини по съребрена линия от четвърта степен, но Лавранс и Хокон бяха заможни и можеха да намерят пари, за да издействат изключение от папата във Франция24. Тази женитба би сложила край на някогашните съдебни вражди още от времето, когато старите потомци на Йеслинг подкрепяли херцог Скюле, а крал Хокон им отнел имота във Воге и го дал на Сигюр Елдярн. Ивар Йеслинг-младши си възвърна „Сюнбю“ чрез женитба и няколко сделки за размяна на имоти, но тези събития предизвикаха безконечни крамоли и вражди. Лавранс говореше за тях с усмивка; делът, който се полагал на съпругата му, не струвал колкото всичката телешка кожа и восък, изразходвани по случая, да не говорим за пътуванията и натрупаната от тях умора. Но стопанинът на „Йорун“ се занимаваше с тези разправии, откакто се ожени за Рагнфрид, и нямаше как да се откаже.

Айндриде Хоконсьон обаче вдигна сватба с друга мома и йорундци не изглеждаха особено разочаровани. Присъстваха на тържеството, а после Рамборг не без гордост се похвали, че четирима мъже отворили дума за нея пред Лавранс — кой за себе си, кой от името на роднина. Баща й обаче не желаел да жени дъщеря си, преди да порасне и сама да реши кое е най-добре за нея.

И така до пролетта, когато Рамборг навърши четиринайсет. Една вечер двамата със Симон стояха в обора и се радваха на новородено теле. Бялото добиче имаше кафяв белег на челото. На Рамборг петното й заприлича на църква. Девойката се бе сгушила в Симон, приседнал на ръба на кошарката, а той й подръпваше плитките.

— Май наближава сватбата ти, Рамборг!

— Много добре знаеш, че баща ми няма да ти откаже, ако ме поискаш — напомни тя. — Вече съм достатъчно голяма да ме задомят.

Симон се сепна, но се помъчи да се засмее.

— Пак ли тези твои лудории!

— Не са никакви лудории — погледна го девойката с широко отворени очи. — Отдавна съм решила да живея при теб във „Формо“. Защо през последните години непрекъснато ме вземаш в скута си и ме целуваш, ако не искаш да стана твоя жена?

— Искам, разбира се, но не съм допускал, че заслужавам толкова красива и млада девойка като теб. Та аз съм по-възрастен от теб със седемнайсет години. Сега не се замисляш за това, но един ден, когато ти ще бъдеш жена в разцвета на силите си, няма да ти се живее със стар, сърдит съпруг с голямо шкембе.

— Сега се чувствам в разцвета на силите си — засия тя. — А и ти не си престарял, Симон.

— Освен това съм и грозен. За кратко ще се преситиш да ме целуваш!

— Няма такава опасност — засмя се тя и му поднесе устните си, но Симон не я целуна.

— Не искам да се възползвам от неблагоразумието ти, миличка. Това лято Лавранс ще те води на юг. Ако и след това пътуване не си промениш решението, покорно ще благодаря на Бог и на Пречистата Дева, задето са ми отредили по-добър жребий, отколкото съм се надявал, но няма да те карам да ми се вричаш отсега, красавице моя.

Същата вечер Симон взе кучетата, копието и арбалета си и се качи в планината. По ливадите още имаше много сняг. Той заобиколи пасището и си сложи ските. Прекара цяла седмица в лов на северни елени до езерото на юг от Глиганските върхове. Но вечерта, когато се отправи към селото си, го обзе познатото безпокойство и страх. От Рамборг се очакваше да сподели случилото се с баща си. Когато пое по ливадата покрай пасището на „Йорун“, Симон забеляза, че от покрива на овчарската колиба се вие дим, а вътре проблясва светлина. Сигурно Лавранс бе дошъл да нагледа имота си. Симон реши да се отбие при него.

По поведението на Лавранс младият мъж усети, че правилно е предугадил какво се е случило. Двамата поприказваха за лошото отминало лято и кога тази година е най-подходящо да преведат добитъка на север. Обсъдиха новия ястреб на Лавранс, разперил криле над вътрешностите на печащите се на шиш птици. Лавранс ходил до долината Илман, защото преди ден–два неколцина селяни от Алв му обадили, че тамошната му конюшня се срутила. Вечерта премина в подобни разговори. Накрая Симон не се стърпя:

— Не зная дали да те питам, но… да не би Рамборг да ти е споменала нещо, за което наскоро говорихме с нея?

— Защо не се обърна първо към мен, Симон? Вероятно се досещаш какъв отговор щеше да получиш. Е, няма нищо. Сигурно преди това се е удал удобен случай да споменеш на девойката за намеренията си към нея. Както и да е. Радвам се да поверя детето си в ръцете на почтен мъж.

„Повече няма какво да говорим“, помисли си Симон.

И все пак му се стори странно. Та той никога не бе възнамерявал да се сближи с почтена девойка или жена, а сега достойнството му го задължаваше да се ожени за мома, с която предпочиташе да не се обвързва.

— Лавранс, само недей да си мислиш, че съм задирял дъщеря ти зад гърба ти — престраши се да говори откровено Симон. — С нея прекарваме много време заедно, но не съм очаквал Рамборг да разтълкува поведението ми като нещо повече от старото ни приятелство. Ако ти се струвам твърде възрастен за нея, не бих се учудил на отказа ти и не бих позволил той да промени добрите ни отношения.

— Симон, малцина мъже бих приел като родни синове и ти си един от тях — призна Лавранс. — А желанието ми е лично да се погрижа за бъдещето на дъщеря си. Досещаш се кой ще отговаря за женитбата й, когато си отида от този свят. — За пръв път двамата мъже отваряха дума за Ерлен Никулаусьон. — Не отричам, зет ми се представя в много по-добра светлина и успя да се издигне в очите ми, но не притежава нужните качества, за да уреди разумно женитбата на млада девойка. Рамборг също ми се вижда готова да се омъжи за теб.

— Така си мисли, но е още дете. Нямам намерение да те притискам, ако сметнеш за редно да изчакаш още, преди да я задомиш.

— Аз пък нямам намерение да ти натрапвам дъщеря си — намръщи се леко Лавранс. — И през ум да не ти минава.

— Бъди сигурен, че в цяла Норвегия никоя друга девойка не ми лежи на сърце; повече от Рамборг. Просто не вярвам на късмета си, Лавранс. Струва ми се преголямо щастие да взема за жена толкова красива, млада и добра невеста, и то потомка на богат и знатен род. И да стана твой зет — додаде Симон леко смутен.

— О, знаеш какво е мнението ми за теб — засмя се стеснително Лавранс. — Ти ще се грижиш за детето ни и за имотите й повече от добре. С майка й никога няма да съжаляваме за избора си.

— Обещавам с ръка на сърцето да не ви разочаровам. Дано Господ и всички светии ми помагат.

Двамата мъже се ръкуваха. Симон се сети за деня, когато с Лавранс договориха женитбата му за Кристин и скрепиха споразумението с ръкостискане. Сърцето му се сви болезнено в гърдите.

Но Симон наистина нямаше как да се надява на по-изгодна женитба. Лавранс оставяше наследството на двете си дъщери. Симон щеше да се превърне в син на мъж, който се радва на всеобщо уважение и любов. А Рамборг беше млада, миловидна и свежа.

Крайно време беше да се вразуми. С кой акъл доскоро се надяваше да спечели сърцето на вдовица, отблъснала го като девица, и то след като онзи вече е изпил сладките сокове на младостта й, а тя му е родила цяла чета момчета, одрали кожата на баща си? Ако продължава да храни такива илюзии, заслужава братята му да го обявят за невменяем и да му отнемат правото да се разпорежда с делата си. Освен това такива като Ерлен доживяват до дълбоки старини…

Съвсем скоро двамата се ще се окажат баджанаци. Не бяха се виждали от онази вечер в Осло. Споменът за последната им среща сигурно навяваше по-неприятни чувства на Ерлен, отколкото на Симон.

Реши да бъде образцов съпруг на Рамборг. Да не предава никога доверието й. И все пак това дете го подмами сам да влезе в клопката й.

— Защо се смееш? — попита Лавранс.

— Смея ли се? Хрумна ми нещо…

— Сподели го с мен, та да се посмея и аз.

Симон Андресьон впери в Лавранс малките си проницателни очи.

— Замислих се какви са жените. Съмнявам се дали някоя жена ще зачете така мъжкото доверие и закон, както правим ние, ако може да облагодетелства себе си или роднините си, погазвайки правилата. Халфрид, първата ми съпруга… Това не съм го казвал на никого, Лавранс Бьоргюлфсьон, и го споделям за пръв и последен път. Халфрид беше нечувано добра, смирена и справедлива жена. Едва ли се е раждала друга такава. Споменавал съм ти как прие тя раждането на Арнерд. Но когато разбрахме какво очаква Сигрид, Халфрид предложи да скрием сестра ми, а тя да се преструва на бременна и после да обявим детето за наше. Така ние щяхме да се сдобием с наследник, детето щеше да бъде обезпечено, а Сигрид — да остане при нас и да не се разделя с рожбата си. Според мен Халфрид не осъзнаваше, че така предава интересите на роднините си.

След кратко мълчание Лавранс подхвана:

— Ти можеше да останеш в „Манвик“, Симон.

— Да — засмя се горчиво младият мъж. — Вероятно съм имал пълно право да постъпя като мнозина мъже, които наричат владенията си наследство от предците. По тези въпроси можем да се осланяме единствено на женската чест.

Лавранс нахлузи качулката върху главата на ястреба си и го сложи на китката си.

— Говориш много странно за мъж, който скоро ще се жени — отбеляза той с леко раздразнение в гласа.

— Никой не би се усъмнил в честта на твоите дъщери — възрази Симон.

Лавранс заби поглед в птицата и я почеса със съчка.

— А Кристин? — прошепна той.

— Никога не съм се съмнявал в нея — отсече категорично Симон. — Постъпката й ме нарани, но не съм се чувствал излъган. Съвсем прямо и открито ми призна, че е срещнала мъж, който й лежи повече на сърцето.

— Тогава ти се съгласи с охота да се откажеш от претенциите си към нея. Да не би да си чул някакви слухове?

— Не. Не съм чувал никакви клевети за нея — отвърна Симон със същата увереност.

Споразумяха се годежът да се състои през лятото, а сватбата да отпразнуват на следващата година след Великден, когато Рамборг навърши петнайсет години.

Кристин не се беше прибирала в родния си дом от деня на сватбата си. Оттогава изминаха осем години. Сега се завръщаше с голяма свита: със съпруга си, Маргрет, петимата им синове, детегледачки, слугини, ратаи и коне с багаж. Лавранс излезе да ги посрещне в Довре.

Кристин вече не плачеше така лесно като по-млада, но когато видя баща си да язди срещу нея, очите й се наляха със сълзи. Тя обузда коня си, слезе от седлото и се затича към него. Доближи го, хвана ръката му и я целуна смирено. Лавранс тутакси слезе от коня и вдигна дъщеря си на ръце. После се здрависа с Ерлен, който вървеше пеш и приветства тъста си с почтителен поздрав.

На следващия ден Симон се отби в „Йорун“, за да види новите си роднини. С него дойдоха Юрд Андресьон и Гайрмюн от „Крюке“, но жените им останали във „Формо“, за да шетат. Симон искаше да отпразнуват сватбата в неговия дом и стопанките имаха много работа.

Случи се така, че Симон и Ерлен се здрависаха непринудено и спокойно. Симон умееше да се владее, а Ерлен се отнесе към него със съвсем неподправена радост. Господарят на „Формо“ чак се усъмни дали пък Ерлен не е забравил неприятната случка в Осло. Симон подаде ръка и на Кристин. Двамата се притесниха и погледите им се срещнаха само за миг.

Колко е остарял, помисли си Кристин. На младини Симон можеше да се нарече хубавец въпреки тантурестото си тяло и късия врат. Някога стоманеносивите му очи изглеждаха малки под увисналите клепачи, устата — малка, а трапчинките — прекалено големи върху детински облото му лице, но цветът на кожата му свидетелстваше за отлично здраве, а широкото му чело се белееше като мляко под красивите му светлокестеняви къдрици. И сега бе запазил гъстата си къдрава грива с цвят на лешник, но лицето му бе станало червендалесто, с пълни бузи и двойна брадичка, а под очите му се гънеха бръчки. Снагата му се бе наляла и се забелязваха наченки на шкембе. Симон никак не приличаше на мъж, който вечер ще легне в края на леглото да си шепне с годеницата си. Кристин изпитваше съжаление към малката си сестра. Пленителната Рамборг пращеше от здраве и се радваше по детски, задето ще се омъжва. Още на първия ден тя показа на Кристин сандъците с чеиза си и годежните дарове от Симон. Сигрид Андресдатер й разказала за позлатена ракла в невестината стая във „Формо“, където стояли скътани дванайсет скъпи кърпи. Симон щял да й ги подари на сутринта след първата им брачна нощ. Клетото девойче, нямаше представа какво представлява бракът. Кристин се измъчваше, че не познава добре сестра си. Рамборг им гостува два пъти в „Хюсабю“, но се държеше хладно и малко сърдито. Не харесваше нито Ерлен, нито връстницата си Маргрет.

Дълбоко в себе си Симон бе очаквал — и дори се бе надявал — да види Кристин поизморена от живота. Нали бе родила пет деца. Но младата жена цъфтеше, запазила изправения си гръб и изящната си походка, макар и да се бе позакръглила. Човек не би могъл да си представи по-прекрасна майка, заобиколена от миловидните си чеда.

Кристин беше облечена в рокля от домашен, ръждивокафяв вълнен плат с втъкани тъмносини птици. Симон си спомни как той се облягаше на стана, докато тя тъчеше.

Докато се настаняваха на трапезата в голямата стая на горния етаж, настъпи кратка суматоха. Скюле и Ивар започнаха да крещят — искаха да седнат между майка си и гледачката, с която бяха свикнали. Лавранс обаче сметна, че не подхожда Рамборг да заеме по-второстепенно място от слугинята и децата на сестра си, и й оказа честта да се настани до него, защото й предстоеше да напусне бащиния дом.

Малчуганите от „Хюсабю“ не си намираха място от превъзбуда, а и не бяха научени на добри обноски. Сътрапезниците тъкмо започнаха да се хранят и Гауте се мушна под масата, а после се появи до коляното на Симон.

— Ще ми дадеш ли да видя странния калъф на колана ти, сроднико Симон? — попита русото момче бавно и сериозно. Вниманието му беше привлечено от голямата обкована със сребро ножница, където Симон носеше приборите си: лъжица и два ножа.

— Разбира се, синко. Как се казваш?

— Гауте Ерленсьон.

Малкият пусна парче сланина в скута на сребристосивата фламандска дреха на Симон, извади ножа му и го огледа щателно. После със съсредоточено изражение грабна другия нож и лъжицата от ръцете на Симон, докато мъжът се хранеше, и пъхна всички прибори в ножницата, за да види как изглежда целият комплект. Пръстите на детето лепнеха от мазнина, а муцунката му бе изпоцапана с храна. Симон се усмихна на красивото му заинтригувано лице.

В следващия миг двамата големи синове на Ерлен и Кристин също отидоха до пейката на мъжете, а близнаците пълзяха под масата и се мотаеха из краката на хората. Малките оглеждаха кучетата до огнището. Възрастните така и не успяха да се нахранят на спокойствие. Майката и бащата молеха децата да си седнат по местата и да кротуват, но те дори не им обърнаха внимание. Родителите посрещаха проявите им със смях и непослушанието им явно не ги притесняваше. Кристин и Ерлен останаха невъзмутими дори когато Лавранс с доста хаплив тон помоли един от ратаите да заведе палавниците в стаята на долния етаж, та възрастните да си чуят приказката.

Домакините предложиха гостите от „Хюсабю“ да пренощуват в голямата стая. След вечеря слугините донесоха още пиене за мъжете, а Кристин и бавачките отведоха децата в един ъгъл, за да ги съблекат. Момчетата се бяха изпоцапали целите с храна и майката поиска да ги поизмие, но малките се възпротивиха, а по-големите започнаха да се пръскат с вода. Слугините тъкмо успяваха да им облекат някоя дрешка и дечурлигата се разтичваха из стаята. Накрая жените все пак ги качиха на едното легло, но и там настана нечувана врява. Момчетата не спряха да ритат, да се блъскат, да се смеят и да надават пронизителни викове. Разхвърчаха се възглавници, одеяла и чаршафи. Вдигна се прах и из цялата стая се разнесе мирис на слама. Кристин посрещна лудориите на синовете си със смях: били въодушевени, задето са на чуждо място.

Рамборг излезе да изпрати годеника си. В пролетната нощ двамата повървяха между оградите. Юрд и Гайрмюн избързаха напред, а Симон остана да се сбогува с нея. Сложи крак в стремето на коня, но внезапно се обърна към момичето, взе я в обятията си и я стисна силно, а Рамборг изстена, примряла от щастие.

— Бог да те благослови, Рамборг. Толкова си нежна и красива… Не те заслужавам — прошепна той, заровил глава в буйните й къдрици.

Рамборг гледаше как годеникът й се изгубва в мъждивата лунна светлина. Разтърка ръката си: Симон я бе стиснал до болка. Замаяна от радост, тя очакваше с огромно нетърпение да изминат трите денонощия, които я деляха от сватбата им.

Застанал пред леглото на внуците си, Лавранс наблюдаваше как Кристин ги приготвя за сън. Тримата по-големи братя бяха отслабнали, а крайниците им изглеждаха издължени и сухи, но малките близнаци бяха пълнички, с розово-бели гънки по кожата, с пухкави ръце и крака. Лавранс се любуваше на дечицата със зачервени, топли лица и мокри от пот косици, които дишаха равномерно в съня си. Внуците му пращяха от здраве и красота, но Лавранс забеляза колко лошо да възпитани. Добре поне, че тази вечер не дойдоха Сигрид Андресдатер и Хелга Саксесдатер. „Не аз съм човекът, който ще порицава другите колко зле са възпитали децата си“, помисли си Лавранс, въздъхна и прекръсти главите на внуците си.

Симон Андресьон и Рамборг Лаврансдатер се врекоха във вечна вярност на пищно сватбено тържество. Невестата и женихът сияеха от щастие и мнозина споделяха мнението, че Рамборг изглежда по-красива от сестра си в сватбения й ден. Не притежаваше ярката хубост на Кристин, но излъчваше радост и мекота. Ясните, невинни очи на невестата не оставиха у никого и капка съмнение, че тя напълно заслужено носи златната корона на Йеслйнговите потомци.

На сутринта след сватбената нощ гостите се качиха в стаята на младоженците. Рамборг седеше щастлива и горда на стол пред брачното легло със завързана коса. Под погледите на гостите Симон загърна съпругата си в невестината кърпа, а те се смееха весело и подмятаха дръзки шеги. Рамборг се изправи и подаде ръка на мъжа си, поруменяла под бялата забрадка, а хората нададоха радостни възгласи чак до небето и затракаха с оръжия.

Не се случваше често да се оженят наследници на две заможни семейства, без човек да открие близко родство между младоженците, ако се поразрови из родословното им дърво. Затова всички смятаха сватбата на Симон и Рамборг за изключително радостно събитие.

6.

Кристин огледа промените, настъпили в „Йорун“. Първо установи липсата на старите мъжки глави по местата, където подпорите се пресичаха с фронтоните на къщите. На тяхно място имаше шпилове с издълбани по тях листа на дървета и птици и позлатен ветропоказател на новата постройка. Някогашните дървени стълбове до почетното място на трапезата до огнището бяха подменени с нови. Старите представляваха фигури на двама мъже. Бяха грозни, наистина, но стояха там още откакто къщата бе построена, и за празниците слугите ги мажеха с мазнина и ги миеха с бира. На новите стълбове баща й бе поръчал да резбоват двама мъже с шлемове и щитове, покрити с кръстни знаци. Лавранс отричаше някоя от фигурите да представлява свети Улав, защото му се струваше непристойно, грешник да държи в дома си изображения на светец, освен ако не чете молитвите си пред него. Твърдеше, че това били двама поборници за каузата на светия крал. Лавранс сам нацепи и изгори старата дърворезба: слугите не смееха да го направят. Господарят им позволи по празници да изнасят храна на големия камък до гроба на първия собственик на „Йорун“, защото му се струваше много жестоко да отнеме на предшественика си онова, на което духът му е свикнал, откакто в имението живееха хора. Бедният човек се бе споминал много време преди християнството да дойде в Норвегия и нямаше вина, задето е бил езичник.

Хората не одобряваха тези начинания на Лавранс Бьоргюлфсьон. Богоугодните му дела му носеха успокоение, а и заможен стопанин като него лесно можеше да си осигури така благоразположението на Църквата. Явно усилията му даваха резултат, защото късметът не го напускаше, но възникваше въпросът дали духовете, витаещи из „Йорун“, няма да си отмъстят, когато някой ден в имението пристигне господар, който не се отличава с Лаврансовото христолюбие и щедрост. А за обикновените хора беше по-изгодно да дават на духовете полагаемото им се, отколкото да им се противопоставят и да търсят спасение при свещениците.

Бъдещето на дружбата между „Йорун“ и енорийския свещеник ставаше все по-мъгляво. Отец Айрик се състари и грохна. Имаше нужда от помощник. Препоръча на епископа да назначи внука му Бентайн Юнсьон за дякон в църквата, но Лавранс разубеди епископа, с когото го свързваше старо приятелство. Хората не одобриха намесата на Лавранс. Наистина, младият свещеник се бе показал доста настойчив към Кристин и дори я бе изплашил с поведението си, но нямаше как да знаят дали момичето не е предизвикало дързостта му. Нали по-късно се оказа, че Кристин не е света вода ненапита. Лавранс обаче винаги бе смятал дъщеря си за благонравна — цял живот я носеше на ръце и я боготвореше като реликва.

Вследствие от тези събития отношенията между отец Айрик и Лавранс охладняха. Но после в църквата постъпи отец Сулмюн и начаса между двамата духовници избухна свада за църковни имоти. Айрик настояваше, че земите са лично негови, а новият свещеник ги смяташе за част от енорийското стопанство. Лавранс открай време се славеше като най-вещ в общината по покупко-продажбите на земи. Неговата гледна точка се оказа решаваща в спора между свещениците. След като отсъди в полза на Айрик, Лавранс си спечели явната неприязън на отец Сулмюн, но би могло да се каже, че Айрик и старият дякон Аудюн станаха неразделна част от хората в „Йорун“, защото всеки ден обсъждаха положението с Лавранс и му се жалваха заради всички неправди и терзания, които им причиняваше новият свещеник. В дома на Лавранс на двамата духовници оказваха почит като на епископи.

Всички тези новини Кристин научи от Боргар Трунсьон от „Сюнбю“. Той се бе оженил за мома от Трьонделаген и няколко пъти гостува в „Хюсабю“. От няколко години Трун Йеслинг не беше между живите. Никой не скърбеше за загубата, защото всички потомци на Йеслинг смятаха алчния, опърничав и болнав стопанин за черната овца на стария род. Единствено Лавранс търпеше капризите на характера му от съжаление към него и най-вече към съпругата му, Гюдрид. След смъртта на Трун и Гюдрид в имението заживяха четиримата им синове — похватни, напети и красиви мъже — и хората смятаха, че са извадили късмет с новите господари. Синовете на Трун се сприятелиха с вуйчо си в „Йорун“ и Лавранс им гостуваше в „Сюнбю“ няколко пъти в годината, а и заедно ходеха на лов в западните планини. Боргар обаче не проумяваше защо Лавранс и Рагнфрид се измъчват така жестоко с покаяние и богобоязливост.

— Баща ти и преди се наливаше с вода по време на постите, но поне през останалите дни умееше да се радва на хубавата бира. Вече няма и помен от някогашното му настроение — сподели Боргар.

Поведението на Лавранс било напълно необяснимо за околните. Никой не допускал стопанинът на „Йорун“ да изкупва таен грях. Доколкото го познавали, Лавранс живеел богоугодно и спазвал божиите повели по-стриктно и от най-ревностния християнин, като изключим светиите.

От подмолията на Кристинината душа се надигаше смътно предположение защо баща й се старае така неуморно да се доближи до Господ, но тя дори не посмя да го допусне в мислите си.

Кристин отказваше да признае дори пред себе си колко променен намира баща си. Лавранс не й напомняше на съсухрен старец, не. Той все още вървеше с изправен гръб, а снагата му бе запазила гъвкавостта и красотата си. Косата му побеля много, но това не се набиваше на очи, защото Лавранс беше рус. И все пак в съзнанието на дъщерята се прокрадна спомен за младия, ослепително красив мъж, какъвто бе някога баща й; за свежите му, леко заоблени бузи на издълженото, слабо лице; за нежната руменина на кожата му, прозираща под слънчевия загар; за алената му сочна уста с дълбоки гънки от двете страни. Сега мускулестото му тяло се бе стопило и той бе станал по-кокалест и жилав. Потъмнялото му лице имаше вид на изсечено от дърво. Бузите му стояха хлътнали над възлестите крайчета на устните. Лавранс не беше престарял, но вече не бе в първа младост.

Той открай време си беше сдържан, благоразумен и предпазлив и още от малка Кристин помнеше колко ревностно баща й съблюдава всички християнски повели. Обичаше да слуша литургии и молитви на езика на римляните. Радваше се най-силно, когато се намираше в божия храм. Там намираше отрада за душата си. Но тогава всички инстинктивно усещаха, че във вените на този мълчалив мъж тече кръвта на духовно свободен, спокоен и жизнелюбив човек. Сега сякаш нещо у него бе умряло безвъзвратно.

Откакто пристигна в „Хюсабю“, Кристин видя баща си пиян само веднъж: на сватбата във „Формо“. Тогава започна да залита и да бъбри дрезгаво, но не изглеждаше развеселен. В главата й нахлуха спомени от детството. Когато честваха празници или ходеха на гости, Лавранс се смееше с цяло гърло и се удряше по бедрата при всяка шега. Предлагаше на всички мъже, прочути с физическата си мощ, да премерят сили с него; изпробваше коне и се втурваше да танцува; смееше се на несигурните си стъпки, обсипваше присъстващите с подаръци и преливаше от доброжелателност и другарска обич към всички. Кристин разбираше, че баща й има нужда от алкохолното опиянение, за да се откъсне от постоянния труд, строгия пост и благочестивия живот с домашните си, които намираха в него най-добрия си приятел и най-сигурната си опора.

Ерлен не изпитваше потребност да пие, защото в трезво състояние не си налагаше никакви задръжки. Поддаваше се на всичките си хрумвания, без да се замисля кое е правилно и кое — погрешно; кое хората смятат за благопристойно и разумно поведение. Кристин не познаваше по-умерен в пиенето мъж от съпруга си. За Ерлен виното беше начин да утоли жаждата си и да се впише в компанията, но не и страст.

Лавранс Бьоргюлфсьон бе изгубил способността да се радва на гуляите. Потребността да отприщи жизнелюбието си в опиянението от алкохола изчезна. Не пиеше, за да удави мъката си. Подобна мисъл му бе напълно чужда, защото според него мъжът трябва да седне на трапезата с радостно, а не с натежало от скръб сърце.

Лавранс търсеше утеха за тегобите си другаде. В мислите на Кристин дремеше бегъл спомен за баща й в нощта, когато църквата изгоря. Той успя да спаси разпятието. Ето го, стои под него, носи кръста и се подпира на него. Без да проумява докрай причината за промяната у Лавранс, Кристин долавяше неговия страх за нейното бъдеще и за бъдещето на децата й. Вероятно се тревожеше, защото избраникът на Кристин не му вдъхваше доверие, и се чувстваше безпомощен.

Това прозрение глождеше тайно душата й. Кристин се прибра у дома, изморена от несгодите през изминалата зима. Тревожеше се, задето съвсем лекомислено се примири с нехайството на Ерлен. Осъзнаваше какъв прахосник е съпругът й. Той не умееше да управлява наследените богатства и те се стопяваха с всеки изминал ден — бавно, но неумолимо. Макар и трудно, но го убеди да уреди някои сделки и да се вслуша в нейните съвети и в думите на отец Айлив, ала нямаше сили непрекъснато да му натяква какво да предприеме. А и сега я изкушаваше възможността да се радва на живота си с него. Кристин се измори да упорства и да се бори срещу обстоятелствата и срещу демоните в себе си, но несекващото й безпокойство непрестанно изцеждаше силите й.

Очакваше да си възвърне душевния мир от детството с помощта на баща си.

Чувстваше се несигурна. Ерлен получаваше добри доходи от поверената му община, ала живееше по-разгулно, назначи повече слуги и увеличи броя на хората в свитата си. Държеше я на разстояние от всичко, което не засягаше пряко съвместния им живот. Кристин разбираше, че съпругът й не желае тя следи начинанията му със зоркия си поглед. На другите Ерлен разказваше с охота за преживелиците си на север, с нея не споделяше нито дума. Имаше и други събития. През последните години Ерлен се срещна с Ингебьорг, майката на краля, и Кнют Порше няколко пъти. Кристин не присъства нито веднъж на срещите с тях. Сега Кнют беше херцог в Дания, а дъщерята на крал Хокон се бе обвързала с него в брачен съюз. В душите на мнозина норвежци се надигна гняв и горчивина. Срещу Ингебьорг организираха всевъзможни заговори, които Кристин не проумяваше. Епископът от Бьоргвин тайно изпрати няколко сандъка в „Хюсабю“. Сега натовариха пратката на „Маргигрен“, която се намираше до Несе. Ерлен получи писма и се готвеше да пътува за Дания в края на лятото. Най-сетне изяви желание да я вземе със себе си, но Кристин се възпротиви. Тези високопоставени люде смятаха Ерлен за свой равен и се отнасяха с него като към скъп роднина, ала Кристин се боеше: непредпазливостта му вещаеше опасности. Не се реши да пътува с него, защото не виждаше на какво може да го научи, а и мисълта да попадне в компанията на хора, сред които тя, обикновената стопанка, няма как да отстоява мнението си, никак не й се нравеше. Освен това се страхуваше да пътува в кораб. Морската болест се бе загнездила в спомените й като по-тежко изпитание и от най-мъчителното раждане.

По време на престоя си в „Йорун“ Кристин не се отърси от налегналото я болезнено безпокойство.

Един ден Кристин и баща й отидоха в Шене. Тя разгледа забележителната ценност в имението: дебела шпора от най-прекрасното злато със старомодна форма, но с причудлива украса. Като всички деца в общината и Кристин знаеше какъв е произходът на шпората.

Още след като свети Улав покръстил долината, Аудхил Красивата от Шене била отвлечена в планината. Занесли църковната камбана в планината и започнали да я бият, за да повикат жената. На третата вечер тя излязла на поляната. Нагиздена със златни накити, сияела като звезда. Тогава въжето се скъсало, камбаната се търколила по канарата, а Аудхил била принудена да се върне в планината.

Но след много години при първия свещеник в Сил пристигнали дузина бойци. Храбрите мъже носели златни шлемове, сребърни ризници и яздели тъмнокафяви жребци. Те били синовете на Аудхил от планинския крал и помолили свещеника да устрои на майка им християнско погребение. Аудхил положила огромни усилия да съхрани вярата си и да спазва църковните празници в планината. На смъртния си одър отправила горещата си молба към синовете си да я положат в свещена земя. Свещеникът обаче отказал. Според легендата заради тази своя постъпка той не могъл да намери покой в гроба си, а през есента нощем го чували да снове из горичката на север от църквата и през сълзи да се разкайва за проявеното безсърдечие. През същата нощ синовете на Аудхил отишли в Шене и предали на родителите й поздрави от нея. На сутринта намерили в двора златната шпора. Тамошните стопани и до днес се смятали за роднини на синовете на Аудхил, защото и до днес ги спохождал небивал късмет в планината.

Докато яздеха в лятната нощ към къщи, Лавранс припомни на дъщеря си:

— Синовете на Аудхил казвали молитвите, които научили от майка си. Не споменавали името Господне и името Христово, но „Отче наш“ и „Вярвам“ звучали ето така в устата им: „Вярвам в един Бог Отец Вседържител и в Сина Божий, Единородния, и в Духа Светаго, Животворящия.“ Изричали и молитвата към Света Богородица: „Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души.“

Кристин се вгледа плахо в изпосталялото, загрубяло лице на баща си. В светлата лятна нощ то й се стори изтерзано от грижи и размисли. Никога не бе виждала баща си толкова измъчен.

— Никога не си ми разказвал това, татко — промълви тя.

— Не съм ли? Сигурно съм те мислел за много млада и съм се опасявал историята да не събуди твърде непосилни за теб тревоги. Според отец Айрик в посланията на апостол Павел пише: не само човешкият свят стене от болка…

Един ден, седнала най-горе на външните стълби към голямата стая, Кристин шиеше. Симон се появи на кон в двора и спря точно под нея, но не я видя. Родителите й излязоха да го посрещнат. Той отказа да влезе. Рамборг го помолила да се отбие в „Йорун“, ако минава от там, и да попита домашните за любимата й овца в кошарата. Ако Лавранс и Рагнфрид още не са я изпратили през планината, Рамборг искала Симон да й я заведе.

Кристин чу как баща й се почеса по главата и се засмя гневно. Призна, че се е надявал Рамборг да забрави за овцата си, защото се случила злополука. Лавранс дал на двамата си големи внуци по една малка брадва. Първата им работа била да пребият клетото животно.

Симон се засмя добродушно:

— Ах тези палавници от „Хюсабю“! Големи разбойници се извъдиха!

Кристин се втурна надолу по стълбите и отвърза сребърната ножица от колана си.

— Дай я на Рамборг в замяна на убитата овца. Зная, че си я беше харесала от малка. Никой няма да злослови за моите синове — разпалено извика тя, но изведнъж млъкна, защото прочете неодобрение и изненада по лицата на родителите си.

Симон не взе ножицата. Смути се леко. Същевременно забеляза Бьоргюлф, препусна към него, наведе се и вдигна момчето на седлото при себе си.

— Значи плячкосваш селата ни, а, храбрецо? Сега си мой пленник, а утре родителите ти ще дойдат у нас да се споразумеем за откупа.

Симон махна за поздрав и отпраши с момчето на коня. Бьоргюлф се заливаше от смях и риташе в ръцете му. Симон се сприятели бързо със синовете на Кристин. Тя помнеше, че мъжът умее да забавлява деца още от млад. Като малки сестрите й го обожаваха. В душата й се надигна неочакван гняв, задето Симон обича малчуганите и с охота се включва в игрите им, а нейният съпруг не понася детска глъч.

На следващия ден, когато гостуваха във „Формо“, Кристин научи, че Рамборг не останала много доволна от доведения пленник на Симон.

— Самата тя е още дете, не можем да очакваме от нея да мисли за деца — обясни Рагнфрид. — Нещата ще се променят, като поотрасне.

— Вярно, вярно — съгласи се Симон.

Двамата с Рагнфрид се спогледаха с лека усмивка. „Хм“, помисли си Кристин, „минаха вече два месеца от сватбата им“.

Кристин не можеше да си намери място от притеснение и безпокойство, затова изливаше гнева си върху Ерлен. Доволен от престоя им в „Йорун“, Ерлен оценяваше гостоприемството на домакините по достойнство. Разбираше се отлично с Рагнфрид, а и Лавранс показваше открито колко харесва зет си. Болезнено чувствителната, наблюдателна Кристин обаче долавяше и нещо друго. В благоразположението на баща й към Ерлен прозираше присъщото му благосклонно снизхождение, което Лавранс изпитваше към съществата, неспособни да се справят с живота си. Любвеобилното му отношение към другия му зет беше по-различно. Към Симон се отнасяше като към приятел и другар. Въпреки че Ерлен беше по-възрастен от Симон, Лавранс и съпругът на Рамборг разговаряха на „ти“, а Ерлен се обръщаше към тъста си на „ви“, защото Лавранс така и не предложи да променят това.

Симон и Ерлен се спогаждаха, но не търсеха компанията си. Кристин не успя да се отърси от спотаената си боязън към Симон Андресьон: той стана свидетел на позора й, а още по-лошото беше, че онази вечер той напусна хана на Флюга с гордо вдигнато чело, докато Ерлен потъна вдън земя от срам. Кристин беснееше от ярост, защото Ерлен съумя да забрави и тази случка, и се държеше с него заядливо. Ако Ерлен понасяше хапливите й забележки спокойно и добродушно, Кристин се дразнеше, че не приема думите й насериозно. Друг път търпението му бързо се изчерпваше и той ставаше свадлив, тогава тя отговаряше язвително и хладно.

Една вечер Кристин шиеше до огнището. Беше в лошо настроение и скучаеше. Срещу нея Маргрет дремеше над ръкоделието си и току се прозяваше. Повечето слуги бяха навън. Лавранс седеше на почетното място на трапезата, а Ерлен — най-горе на външната пейка. Двамата играеха шах. Местеха фигурите мълчаливо и замислено. Ивар и Скюле се опитваха да разкъсат едно кученце. Лавранс стана, взе пищящото животинче от ръцете им и без да обели дума, се върна на мястото си, като сложи кученцето в скута си.

Кристин се приближи до тях и отпусна ръка върху рамото на мъжа си, докато наблюдаваше играта. Ерлен не можеше да се мери с тъста си на шах и почти винаги губеше партията, но понасяше поражението незлобливо и равнодушно. Тази вечер Ерлен играеше много слабо. С доста заядлива нотка в гласа Кристин започна да му натяква, че не внимава. Лавранс не се стърпя:

— Ерлен няма как да се съсредоточи върху играта, ако продължаваш да му висиш на главата. Каква работа имаш при нас, Кристин? Та ти нямаш представа от шах!

— Е, явно ме мислиш за напълно невежа…

— Едно нещо не си научила, види се — сопна се Лавранс, — и то е как подобава на една жена да разговаря със съпруга си. Я по-добре върви да усмириш дечурлигата, че вдигат по-голяма вярва и от злите духове по Коледа.

Кристин се приближи до синовете си и ги сложи да седнат на пейката. После и тя се настани до тях.

— Пазете тишина, дечица. Дядо ви не позволява да играете и да лудувате.

Лавранс погледна изкосо към дъщеря си, но си замълча. След малко влязоха бавачките. Жените излязоха от стаята заедно с тях, за да приспят децата. Когато двамата мъже останаха сами, Ерлен се обърна към тъста си:

— Не ми се ще да се карате така на Кристин, татко. Нека ми натяква, щом това облекчава лошото й настроение. Няма смисъл да я вразумявате, а и тя не понася някой да каже лоша дума за децата й.

— А ти смяташ ли за нормално синовете ти да растат толкова невъзпитани? Къде изчезнаха тази вечер слугините, които трябва да гледат децата?

— Май са в стаята на ратаите ви — засмя се Ерлен и се протегна. — Но аз не смея да й направя забележка за слугините й, защото тогава тя побеснява и започва да ми напомня, че и ние не сме цвете за мирисане.

На следващия ден Кристин береше ягоди на поляната южно от имението. От вратата на ковачницата баща й я повика да влезе при него.

Кристин се отправи натам със свито сърце. Сигурно Нокве пак е направил някоя беля. Тази сутрин малчуганът отвори една порта и кравите влязоха в ечемичена нива.

Баща й извади нажежено желязо от огнището и го тръшна върху наковалнята. Кристин чакаше да разбере какво ще й каже. Дълго време се чуваха само ударите на чука по огнената пита и звънтящите отговори на наковалнята. Накрая Кристин не се стърпя и го попита какво иска от нея.

Желязото изстина. Лавранс остави клещите и тежкия ковашки чук и се приближи до дъщеря си. С изпоцапаното си със сажди лице и коса, с почернелите си дрехи и ръце и с дългата си престилка той изглеждаше по-строг от обикновено.

— Повиках те, защото искам да ти кажа нещо, дъще. Тук, в моя дом, настоявам да се отнасяш към съпруга си с полагащото му се уважение, както подобава на почтена стопанка. Не желая да слушам как дъщеря ми хока мъжа си, както постъпи вчера ти.

— Виж ти, явно вече смяташ Ерлен достоен за уважение.

— Той е твой съпруг — натърти Лавранс. — Нека ти припомня, че не съм те карал насила да се омъжваш за него.

— С Ерлен станахте много добри приятели — отбеляза Кристин. — Ако някога знаеше какъв човек е, сигурно щеше да ме накараш.

— Говориш необмислено, Кристин — Лавранс придоби тъжен и угрижен вид. — Много добре осъзнаваш, че това не е истина. Не посмях да те омъжа против волята ти за законния ти годеник, когато ти пожела да го отхвърлиш, макар че обикнах Симон от все сърце.

— И той вече не ме искаше за невеста…

— Грешиш. Гордостта му не му позволи да се възползва от правата си, след като ти го отблъсна. Ако бях послушал съвета на Андрес Гюдмюнсьон да не обръщам внимание на младежките ви прищевки, съмнявам се дали Симон щеше да съжалява за женитбата ви. Често казано, вече и аз не зная дали рицарят не е бил прав, като гледам колко безогледно се отнасяш към мъжа, за когото се омъжи след дълги и настойчиви молби и заплахи.

— Как ли пък не! — възкликна присмехулно Кристин. — Никога нямаше да придумаш Симон да се ожени за годеницата си, след като я свари с друг мъж, и то на такова място!

— Какво място? — изплъзна се от устата на Лавранс, останал без дъх.

— От онези, дето им казвате бардаци. Собственичката беше държанка на Мюнан. Лично тя ме предупреди да не ходя там. Аз я излъгах, че отивам да видя мой роднина. Самата тя е сродница на Ерлен — засмя се Кристин със същия отблъскващ, див смях.

— Замълчи! — скастри я баща й.

По лицето на Лавранс премина сянка. По устните му заигра бледа, горчива усмивка. Докато го гледаше, Кристин неволно се сети за склона към планината. И той побеляваше като бащиното й лице, след като бурните ветрове обрулеха листата на дърветата, и се превръщаше в блещукаща бяла поляна.

— Който не разпитва, узнава най-много.

Кристин се свлече безпомощно на пейката, подпря брадичка на ръката си и закри лице. За пръв път през живота си изпита смъртен страх от баща си.

Той извърна лице от нея, взе тежкия чук и го остави при другите. После събра пилите и другите дребни инструменти и се залови да ги подрежда върху напречната греда между стените. Лавранс й бе обърнал гръб, а ръцете му трепереха неистово.

— Кристин, знаеш ли, Ерлен премълча тази позорна част от миналото ти — вгледа се той в бледото й изплашено лице. — Отказах му категорично, когато заедно със свои роднини той дойде при мен в Тюнсберг да те поиска за жена. Тогава не подозирах, че всъщност аз трябва да проявя признателност, задето Ерлен иска да възстанови доброто име на дъщеря ми. Мнозина мъже в неговото положение веднага биха ми обадили какво се е случило. А той се върна, за да настоява за ръката ти, все едно си най-почтената жена на света. Не всеки би настоявал толкова упорито да се ожени за девойка, която вече е била… каквато си била ти тогава.

— Не смятам, че някой мъж би се осмелил да ти каже подобно нещо…

— Не зная за друго, но от хладно оръжие Ерлен не се е боял никога — прекъсна я Лавранс и лицето му изведнъж придоби изтощено изражение, а гласът му изгуби звучността и оживлението си. Но той подхвана наново, тихо и укоризнено: — Колкото и лошо да е станалото някога, Кристин, повече ме плаши решението ти да ми признаеш прегрешението си сега, когато той вече е твой съпруг и баща на децата ти. Ако ми казваш истината, значи си знаела що за стока е, преди да си извоюваш разрешението ни да се венчаеш с него. Ерлен се показа готов да плати скъпо за теб като за честна девойка. Освен това ти е предоставил голяма свобода и право да участваш в управлението на „Хюсабю“. Сега ще изкупиш греха си, като стопанисваш имота разсъдливо и поправяш грешките на Ерлен, за да неутрализираш присъщата му непредпазливост. Дължиш го на Бог и на децата си. И аз, и други хора сме казвали, че Ерлен не става за друго, освен да задиря фусти. Ти също си дала храна за тези слухове, защото сама ми призна какво се е случило помежду ви. Впоследствие съпругът ти разкри и положителните си качества. Спечели си име на смел и пъргав воин. За синовете ви не е никак маловажно да се гордеят със славата на баща си, прочул се като безстрашен и умел пълководец, който умее да върти меча. Казваш, лекомислен бил. Нима точно ти не си го разбрала от самото начало? Съветвам те да измиеш срама от челото си, като почиташ и подкрепяш мъжа, когото сама си избра.

Кристин стоеше с наведена глава, заровила лице в ръцете си. Вдигна очи, цялата пребледняла от отчаяние.

— Постъпих жестоко, като ти казах това, татко. Защо го направих? Симон ме закле да ти спестя грозната истина!

— Симон те е молил да ми я спестиш? — удиви се Лавранс с горчивина в гласа.

Кристин осъзна какво бездушие прояви към него, признавайки му, че чужд човек се е досетил да я предупреди колко ранимо е сърцето на баща й.

Лавранс приседна до нея, взе ръката й и я сложи върху коляното си:

— Постъпи жестоко с мен, Кристин — меко и печално констатира той. — Мило добро дете, ти си блага към всички, но и преди съм забелязвал, че си склонна да проявяваш коравосърдечие към най-свидните си хора. За бога, Кристин, не ме карай да се тревожи за теб и да се питам колко ли още мъка ще донесе на близките ти това твое прословуто твърдоглавие. Дърпаш се като младо конче, впрегнато за пръв път в кола, макар че сама избра на кого да отдадеш сърцето си.

Кристин избухна в ридания и се отпусна в обятията му, а Лавранс я притисна към гърдите си. Седяха дълго така, но Лавранс не продума повече. Накрая все пак повдигна главата й:

— Изцапа се със сажди — усмихна се той. — В ъгъла има кърпа, но най-много да станеш още по-черна, ако се избършеш в нея. Иди вкъщи да се измиеш. Всички ще видят, че си седяла в скута на ковача.

И той внимателно я избута към вратата, затвори след нея и застана неподвижно. После едва извървя няколкото крачки до пейката, свлече се върху нея и облегна глава на гредите. Лицето му се изкриви от болка. С всичка сила притисна ръка към гърдите си.

Никога досега пристъпът не бе продължавал толкова дълго. Не му достигаше въздух, причерня му пред очите, а болката в гърдите плъзна по цялото му тяло. Сърцето му се мяташе неспокойно и се бореше. Удари тежко няколко пъти, а после отново замря. Кръвта туптеше във вените на шията му.

Ей сега ще мине. Болката винаги го отпускаше след известно време. Завръщаше се обаче все по-често и по-често.

Ерлен насрочи събирането на екипажа си на остров Вейой за навечерието на празника на свети Якоб, но реши да остане малко повече в „Йорун“, за да придружи Симон на лов за мечката стръвница, която нападала добитъка в планинското пасище. Прибра се от лова и завари пристигналите за него вести: неколцина от хората му се счепкали с градските стражари и се налагаше да тръгне веднага на север, за да ги откупи. Лавранс също имал работа по тези земи, та пое на път със зет си.

Пристигнаха на острова в края на празника на свети Улав. Видяха корабите на Ерлинг Видкюнсьон, а на вечерната служба в църквата „Свети Петър“ срещнаха и самия кралски предстоятел. Той ги придружи до дома на монасите, където щеше да нощува Лавранс, седна да вечеря с тях и изпрати слугите си до кораба да донесат специално подбрано френско вино, което намерили в Нидарус.

Въпреки изисканото питие разговорът се точеше мудно. Ерлен седеше, потънал в мислите си, с искрящи от радост очи както винаги, когато се отправяше на приключение. Слушаше разсеяно за какво говорят другите двама. Лавранс едва долепяше устни до чашата, а Ерлинг не се показа много приказлив.

— Виждаш ми се изморен, сроднико — отбеляза Ерлен.

— В залива до село Хюста снощи се разрази буря и не съм мигнал цяла нощ — поясни кралският предстоятел.

— Ще се наложи да препускаш стремглаво, ако искаш да стигнеш в град Тюнсберг за празника на свети Лаврентий. А и там едва ли те очаква мир и спокойствие. Магистър Пол25 с краля ли пътува?

— Да. Ти няма ли да се отбиеш в Тюнсберг?

— Защо? Да попитам краля дали иска да изпрати синовен поздрав на майка си? — засмя се Ерлен. — Или да предложа на епископ Аудфин26 да предаде поздравите му на херцогинята…

— Решението ти да пътуваш за Дания сега, когато пълководците отиват на срещата в Тюнсберг, учудва мнозина.

— Защо хората непрекъснато се удивляват на постъпките ми? Представете си, че ми се е приискало да се полюбувам на изискани маниери, каквито не съм виждал от последното си гостуване в Дания, и да участвам в някой турнир. А и нашата сродница бе така любезна да ни покани. Освен Мюнан и мен няма други желаещи да я признаят за тяхна близка.

— Мюнан ли? — смръщи вежди Ерлинг, а после се засмя: — Щях да кажа: нима в дъртия шопар е останал толкова живец, че още може да мъкне сланините си? Значи херцог Кнют организира турнира, а Мюнан ще участва в надпреварата?

— О, жалко, че няма да станеш свидетел на тази неповторима гледка, Ерлинг — засмя се и Ерлен. — Май се опасяваш да не би Ингебьорг да ни е поканила на празника по случай раждането на детето, за да забъркаме друга каша и да я поканим да се включи? Както добре знаеш, прекалено съм тежък на дела и лекомислен по сърце, та да ме използват в задкулисните си игри. А на Мюнан му изпихте кръвчицата…

— О, не се боим толкова много от заговори. На Ингебьорг Хоконсдатер вече трябва да й е ясно, че след женитбата си за Порше пропиля всичките си права в родината си. След като положи ръката си в дланта на мъжа, чието кутре не искаме дори да мернем в пределите на страната ни, не е възможно кракът й да стъпи повече в кралските покои.

— Да, много умно от ваша страна да отделите момчето от майка му, няма що — мрачно отвърна Ерлен. — Той е още дете, а ние, поданиците на норвежката корона, вече имаме причина да вървим с гордо вдигната глава заради краля, комуто се заклехме във вечна вярност.

— Замълчи — унило помоли Ерлинг. — Не е сигурно дали е истина…

Другите двама събеседници прочетоха в очите му точно обратното. Макар и още невръстно дете, крал Магнюс Айриксьон вече беше заразен с грях, който не бе редно да се споменава сред християни. Шведският духовник, назначен да го учи на четмо и писмо, докато кралят е в страната, го въвел в неописуемо заблуждение.

— Навред се е разнесла мълвата, че катедралата в Нидарус изгоряла, защото кралят ни не е достоен да заема трона на свети Улав.

— За бога, Ерлен, нали ти казвам, не е сигурно, че това е истина! Пред очите Господни това дете, крал Магнюс, няма да бъде обвинено в грях. Ще се очисти от прегрешението. С какво право твърдиш, че ние сме го откъснали от майка му? Казвал съм и пак ще го повторя: нека Господ накаже онази майка, която предаде детето си, както Ингебьорг измени на сина си. Не се доверявай на такава жена, Ерлен, и не забравяй с какви вероломни хора си имаш работа!

— Според мен доста успешно оправдаха взаимното си доверие. Но как смееш да се произнасяш по въпроса, сякаш в скута ти непрекъснато валят писма от Рая. Явно това ти дава куража да кръстосваш шпага с високопоставените църковни дейци.

— Я стига, Ерлен. Съветвам те да се произнасяш по въпроси, по които си вещ, а иначе да си спестиш коментарите.

Ерлинг стана. Двамата мъже се изправиха един срещу друг с пламнали от гняв лица.

Ерлен изкриви устни от погнуса:

— Ако човек блудства с животно, пребиваме жертвата и хвърляме трупа в реката.

— Ерлен! — кралският предстоятел сграбчи масата с две ръце. — И ти имаш синове — тихо напомни той. — Как смееш да говориш такива неща? Внимавай какви ги приказваш, Ерлен. Първо мисли, после си отваряй устата. Двайсет пъти мери, преди да отсечеш.

— Ако и вие, които вземате решенията за кралството ни, действате на този принцип, не се учудвам, че всичко върви по мед и масло. Няма защо да се притесняваш — ухили се той. — Лично аз няма да предприема нищо, но животът в тази страна стана чудесен. Е, утре ти предстои ранно ставане, а и тъстът ми е изморен.

След тези думи той пожела лека нощ и излезе от стаята. Двамата мъже не му отговориха. Ерлен отиде да спи на борда на кораба си. Ерлинг Видкюнсьон повъртя чашата в ръце.

— Кашлица ли имате? — попита той, за да наруши неловкото мълчание.

— Да, възрастните хора се простудяват много бързо. Скъпи ми господине, нас ни мъчат безброй неразположения за които вие, младите, дори не подозирате — усмихна се Лавранс.

Отново настъпи мълчание. Ерлинг Видкюнсьон промърмори под нос:

— Явно всички смятат, че кралството е обречено. Преди шест години в Осло мислех, че знатните хора, призвани да служат на короната, имат силна воля да се укрепи кралската власт. Разчитах на това.

— Според мен сте били на прав път, но сам отбелязахте, че всички сме свикнали да търсим опора в краля. Сега той е дете и прекарва половината от времето си в чужда страна…

— Така е. Понякога си мисля, че не може да бъдем толкова черногледи; положението ни сигурно има и добра страна. В миналото, когато кралете ни се държаха като жребци, имаше изобилие от хубави кончета. Нужно бе само селяните да си изберат най-силния боец…

— Вярно, вярно — позасмя се Лавранс.

— Нали преди три години говорихме по въпроса, Лавранс Бьоргюлфсьон. Тогава тъкмо се прибирахте от поклонението си в Шовде и бяхте навестили роднините си в Гаутлан.

— Помня, че ме удостоихте с честта да ме потърсите…

— Лавранс, няма нужда да се държите толкова изискано — нетърпеливо махна с ръка Ерлинг. — Стана, както казах — мрачно установи той. — Няма кой да събере смелчаците в страната. Изтъкват се най-лакомите, докато в копанята все още е останало това–онова. А онези, дето се стремят да спечелят власт и богатства с почит и слава, както дедите ни някога, не посягат към благата.

— Така изглежда. Всеки пълководец олицетворява определено понятие за чест.

— Ако е така, значи моето име не се слави като особено почтено — сухо отбеляза Ерлинг. — А вие страните от всичко, което би прославило името ви, Лавранс Бьоргюлфсьон…

— Така стана, откакто се ожених, господине. Задомих се твърде млад, а съпругата ми е болнава и не обича да е сред много хора. Пък и обстановката в Норвегия май не влияе благотворно на рода ми. Синовете ми си отидоха съвсем малки, а от племенниците ми едва един доживя до зряла възраст.

Лавранс веднага съжали за думите си. И Ерлинг Видкюнсьон не бе пощаден от скръб по изгубена челяд. Дъщерите му растяха здрави, но от мъжките рожби му остана само един-едничък син, а и за него се говореше, че бил с крехко здраве.

— Нямате и близки роднини по майчина линия, доколкото съм запознат — отвърна Ерлинг, без да издаде чувствата си.

— Така е. Живи са само внуците на дядовата ми сестра. Сигюр Лудинсьон имаше само две дъщери. И мама, и леля починали при първото си раждане. Детето на леля я последвало в гроба.

Помълчаха малко.

— Такива като Ерлен са най-опасни — обади се Ерлинг. — Опитват се да мислят малко по-далеч от носа си, но мисълта им не притежава достатъчно размах. Ерлен напомня на мързеливо хлапе — в раздразнението си Ерлинг започна да върти чашата с вино над масата. — Има доста качества, нали? И е от добро потекло, и притежава смелост. Но той никога не издържа да изслуша достатъчно по даден въпрос, та да го прозре изцяло. А ако изтърпи да изслуша някого, още преди края вече забравя за какво са говорили в началото.

Лавранс плъзна поглед към събеседника си. Ерлинг беше много остарял след последната им среща. Изглеждаше изтощен, капнал от умора и тялото му сякаш се бе смалило. Изящните му, ясни черти се бяха свили върху пепелявата му кожа. Ерлинг открай време имаше нездрав тен. Лавранс усещаше инстинктивно, че този почтен и умен рицар, готов да служи предано на короната, без да щади сили, създава впечатление за твърде дребен в много отношения човек и това му пречи да излезе на преден план. Ако Ерлинг се извисяваше с една глава над сегашния си ръст, лесно би си спечелил повече привърженици.

— Дори Кнют да кове пъклени планове за короната, все пак има достатъчно акъл и осъзнава, че не може да извлече голяма полза от Ерлен в задкулисните си игри.

— Изпитвате симпатия към зет си, Лавранс — почти ядосано отбеляза събеседникът му. — Честно казано, нямате много причини да го обичате…

Лавранс разтриваше с пръст капка разлято вино върху масата. Ерлинг забеляза колко хлабаво се поклащат пръстените на ръцете му.

— А вие имате ли причини да го харесвате? — погледна го Лавранс с присъщата си лека усмивка. — Така или иначе ми се струва, че и вие му симпатизирате!

— Да, да. Един Господ знае защо… Но можете спокойно да си заложите главата: в ума на Кнют се въртят какви ли не коварни планове. Неговият син е внук на крал Хокон.

— Дори и Ерлен би следвало да се досеща, че бащата на детето е твърде широкоплещест, та малкият чуждестранен благородник да излезе от сянката му. А майката настрои целокупния норвежки народ срещу себе си, като реши да се омъжи за Порше.

Не след дълго Ерлинг Видкюнсьон си препаса меча, а Лавранс учтиво откачи връхната дреха на госта от куката и понечи да му помогне да я облече, но внезапно залитна и едва не падна възнак. Ерлийг го улови и с мъка отнесе едрия мъж до леглото. Устните на Лавранс побеляха и посиняха. Все пак определено не получаваше удар. Крайниците му омекнаха и се отпуснаха. Ерлинг се втурна да събуди монаха — съдържател на хана.

Когато дойде в съзнание, Лавранс се смути от проявената слабост. Обясни, че от време на време получава такива пристъпи на омаломощение, откакто преди две години ходил на лов за елени и се изгубил в снежна виелица. Явно така става, та човек да разбере, че младостта му си е отишла от тялото, усмихна се гузно той.

Ерлинг изчака монахът да му пусне кръв, въпреки увещанията на Лавранс да не се притеснява за него, а да си ляга, защото утре му предстои ранно ставане.

Луната блестеше високо над скалите на сушата, а водата чернееше под тях. Във фиорда обаче светлината струеше като поток от сребърни снежинки. От капаците на къщите не се виждаше дим. Лунната светлина хвърляше слаби отблясъци върху тревата по покривите. По единствената къса улица в града не се мяркаше жива душа. Единствен Ерлинг крачеше забързано към кралския дом, където бе отседнал. В полумрака фигурата му, загърната грижливо в широка дреха, изглеждаше странно крехка и дребна. Той потрепери от студ. Неколцина сънливи слуги, останали будни, за да го дочакат, се приближиха до него със светилник. Пое го и ги изпрати да си лягат. Отново потрепери, докато се изкачваше по стълбите към спалнята си.

7.

Малко след празника на свети Вартоломей Кристин се отправи към „Хюсабю“ заедно с голямата си свита от деца, слуги и провизии. Лавранс я придружи до Йердшин.

Сутринта, когато той се канеше да се прибира в „Йорун“, баща и дъщеря излязоха на двора да поговорят. В планината грееше ярко слънце. Блатата червенееха, а жълти нискостеблени брези покриваха хълмовете. В равнината водата искреше и отново потъмняваше, когато едрите, лъскави облаци я затулеха със сенките си. Те ту се издигаха, ту се снижаваха между далечни клисури и падини сред безбройните сиви била и върхове, покрити с остатъци от току–що паднал сняг и стари преспи, които стесняваха изгледа към хоризонта. А малките, сиво-зелени ечемичени ниви, прилежащи към къщата за отдих, се намираха в странен контраст със света на планината, блеснал в багрите на есента.

Духаше силен, пронизващ вятър. Лавранс нахлузи на главата на Кристин качулката, която досега висеше върху раменете й, и приглади гънките на ленената й забрадка.

— Виждаш ми се по-бледа и отслабнала в лице — отбеляза той. — Нима не се грижихме за теб като добри домакини, Кристин?

— Напротив, напротив. Не е това…

— Освен това пътуването с всички деца сигурно те изморява — предположи баща й.

— Да, но бузите ми са бледи не заради тях — отвърна тя и по лицето й пробяга усмивка.

Баща й я погледна изплашено и въпросително, а тя кимна и отново се усмихна. Лавранс отмести очи, но след малко попита:

— Доколкото разбирам, май, скоро няма да ни гостуваш в долината.

— Този път едва ли ще минат осем години до следващото ми идване — увери го тя, но забеляза изражението му. — Татко, о, татко!

— Шшт, недей, дъще — успокои я той и неволно обгърна раменете й с ръка, за да й попречи да се хвърли в обятията му. — Недей, Кристин…

Яавранс я хвана за ръка и я поведе нататък. Бяха се отдалечили от къщите и вече крачеха по пътечка през жълтата брезова гора, без да осъзнават накъде са тръгнали. Баща й прескочи малко поточе, което прорязваше пътечката, а после й подаде ръка.

Дори това незначително движение сякаш издаде физическата му немощ. Досега Кристин си бе затваряла очите пред действителността. Лавранс вече не скачаше от седлото с предишната пъргавина, не тичаше по стълбите, не вдигаше тежки предмети, както едно време. Движеше се по-вдървено и предпазливо, сякаш в тялото му дремеше болежка и той внимаваше да не я събуди. Вените на шията му се издуваха видимо от пулсиращата в тях кръв, когато се връщаше от езда. Понякога кожата под очите му изглеждаше подпухнала и отекла. Една сутрин Кристин влезе в стаята и завари баща си, полуразсъблечен върху леглото, с опрени в таблата крака, а майка й разтриваше глезените му.

— Ако жалиш за всеки човек, когото старостта поваля, скърбите ти няма да имат край, дете мое — отбеляза той със спокоен, равен глас. — Синовете ти са вече големи, Кристин. Едва ли ти идва като гръм от ясно небе, че баща ти остарява. Дори и когато се сбогувах с теб на младини, пак не знаех дали ни е писано да се видим отново на този свят. Но може и да доживея до старини. Ще бъде, както рече Бог, Кристин.

— Болен ли си, татко? — попита беззвучно тя.

— Е, с годините човек го налягат разни болежки — небрежно отвърна той.

— Не си стар, татко, едва на петдесет и две години си.

— Моят баща не доживя до тази възраст. Ела, седни при мен.

Под отвесната скала, наклонена над поточето, се образуваше ниска, обрасла с трева тераса. Лавранс откопча връхната си дреха, сгъна я и подкани дъщеря си да се настанят върху нея. Поточето бълбукаше и клокочеше над камъчетата пред тях, и подмяташе леко потопена във водата върбова клонка. Лавранс седеше, а погледът му се рееше в далечината към синкавобелите планини отвъд платото, обагрено в есенни цветове.

— Трепериш от студ, татко. Вземи палтото ми.

Тя го разкопча, а Лавранс придърпа малко от него върху рамената си, та и двамата да се покрият. Прегърна дъщеря си през кръста.

— Сама знаеш, Кристин, колко неразумно е човек да оплаква смъртта на близък. Сигурно си чувала да казват: по-добре да бъдеш при Бог, отколкото при мен. Аз се уповавам изцяло на Божието милосърдие. Времето, през което двама другари са разделени, не е чак толкова дълго. Струва ти се дълго, докато си млад, но ти имаш деца и съпруг. Когато станеш на моите години, ще изпитваш чувството, че вчера си се видяла нас, починалите ти близки, и ще се питаш наистина ли са изминали толкова много години. Сякаш до съвсем скоро бях малко момче. А всъщност от твоето детство измина цяла вечност. Някога ти беше малкото ми русо момиче, което ме следваше неотлъчно и любвеобилно. Бог да те възнагради, Кристин, за цялото щастие, с което си ме дарила през всичките тези години.

— А за теб каква награда остана? — свлече се тя пред краката му, хвана китките му и обсипа ръцете му с целувки, докато криеше разплаканото си лице в шепите му. — О, татко, скъпи мой татко, още съвсем млада се погрижих да възнаградя любовта ти с най-горчивата скръб.

— Не, не, детето ми, недей да плачеш — Лавранс я придърпа към себе си и я сложи да седне до него. — Кристин, през последните години си ми доставяла много радост. Отгледа красиви и способни деца и се превърна в трудолюбива и разумна стопанка. Виждам, че вече си се научила къде да потърсиш помощ, ако изпаднеш в затруднение. Кристин, съкровище мое, недей да плачеш толкова сърцераздирателно. Ще навредиш на малкото същество под сърцето си — прошепна той. — Успокой се!

Но Лавранс не успя да я утеши. Придърпа я на коленете си като едно време, когато тя беше малка. Кристин провеси ръце на шията му и отпусна лице върху рамото му.

— Има нещо, което съм споделил единствено на духовния си пастир. Сега ще ти го кажа. Когато още живеех в „Скуг“ и ме пратиха в кралския двор, ме обзе желание да поема по монашеския път, щом навърша нужните години. Не дадох обет дори пред самия себе си, защото се колебаех искам ли да стана монах. Но докато ловях риба във фиорда Ботн и слушах песента на църковните камбани от Ховедоя, все пак ми се струваше, че най-силно ме тегли натам. Навърших шестнайсет и баща ми поръча на англичанина Ричард от Осло да ми изработи плочеста броня от испански метални пластини, съдържащи и сребро. Дадоха ми и меч — онзи, дето винаги използвам, — и доспехи за коня. По онова време в страната имаше повече размирици, отколкото през детството ти. Воювахме с Дания и знаех, че съвсем скоро ще ми се отвори възможност да използвам красивото си въоръжение. Сърце не ми даде да ги захвърля… Баща ми не иска най-големият му син да облече монашеско расо, утешавах се аз, а не бива да се противопоставям на волята на родителите си. И така, предпочетох светския живот, а когато той ме подлагаше на изпитания, се стараех да не се оплаквам, защото липсата на доблест би означавало да се жалвам от съдбата, която сам си избрах. С всяка изминала година от съществуването си осъзнавам все по-ясно едно: няма по-достойно занимание за човека, облагодетелстван да усети частица от Божието милосърдие, от това да му служи, да бди и да се моли за душите на онези, чието зрение все още е засенчено от блясъка на земната суета. И въпреки това признавам, мила моя Кристин: би ми било трудно да пожертвам заради Бог живота си, преминал по тези земи в светски грижи и земни радости, заедно с майка ти неотлъчно до мен и с децата ни. Реши ли да създаде поколение, налага се човек да търпи пронизващата болка в сърцето, когато се случи да изгуби рожбите си или животът да ги сломи с несретите си. Бог им е дал душите, той е техен господар, а не аз…

Ридания разтърсиха тялото на Кристин. Баща й я залюля като невръстно дете на коленете си.

— Като млад съм оставал сляп за много неща. Татко обичаше и Осмюн, но не както мен. Обожаваше ме заради любовта към майка ми, която никога не забрави. Ожени се повторно за Инга, но само заради желанието на баща си. Сега ми се иска да можех да срещна мащехата си и да я помоля за прошка, задето не оцених подобаващо добротата й.

— Нали си ми казвал, че мащехата ти нито ти е навредила, нито ти е помогнала — през сълзи промълви Кристин.

— Бог да ми е на помощ. Тогава нищо не разбирах от живота. Днес ми се струва подвиг, дето не ме е намразила и не ми е казала лоша дума. Ти как би постъпила, Кристин, ако непрекъснато облагодетелстват заварения ти син за сметка на родното ти дете?

Кристин се поуспокои. Лежеше с обърнато нагоре лице, загледана в скалистия пейзаж. Група сиво-сини облаци закри слънцето. Няколко златисти лъча пробиха покривката и проблеснаха ярко във водата на потока.

Кристин отново избухна в сълзи.

— О, татко, скъпи татко, нима никога повече няма да те видя жив?

— Бог да те поживи, Кристин. В уречения ден всички ние, които сме били близки и сродни души, ще се намерим, чедо. Исус Христос, Пречистата Дева, свети Улав и свети Томас ще те пазят навеки от злото — Лавранс задържа лицето й между дланите си и я целуна по устата. — Дано Господ те осени с милостта си, показва ти правия път на този свят и те поведе към светлината на отвъдния…

Няколко часа по-късно Лавранс Бьоргюлфсьон пое към „Йорун“ на коня си, а дъщеря му вървеше пеш до него. Слугата на баща й избърза малко по-напред, но яздеше много бавно. Цяло мъчение беше да гледа подпухналото й от плач унило лице. Преди това, през деня, Кристин седя така и на трапезата, потънала в отчаяние, докато Лавранс се хранеше с децата и разговаряше с тях. Тогава се смееше и ги взе едно след друго на коленете си.

— Кристин, недей повече да тъжиш за онова, което си ми причинила — настоя Лавранс. — Но запомни прегрешенията си. Някой ден децата ти ще пораснат и ще ти се струва, че не се държат с теб и с баща си, както подобава. Не забравяй и какво ти разказах за младостта си. Виждам колко непоколебима обич изпитваш към синовете си, но ти си склонна да ставаш най-опърничава, когато обичаш най-силно. А в малките смелчаци дреме доста своенравие — додаде той с лека усмивка.

Лавранс я помоли да се връща.

— Не искам да се отдалечаваш повече от къщите сама.

Стигнаха до верига от възвишения. В подножията им растяха брезови гори, а скатовете им бяха целите в чукари.

Кристин се вкопчи в краката на баща си, втъкани в стремената. Започна да дърпа с пръсти дрехите, ръцете му, седлото, да скубе врата и гърба на коня, да търка глава в добичето и да плаче, разтърсвана от жаловити стенания. Сърцето на Лавранс щеше да се пръсне от мъка, задето дъщеря му страда така жестоко. Скочи от коня и прегърна Кристин. Притисна я в обятията си за последен път. Прекръсти я няколко пъти и я предаде в ръцете на Бог и на светците. Помоли я да го пусне.

Двамата се сбогуваха и всеки пое по своя път, но когато Лавранс се отдалечи на известно разстояние, Кристин забеляза, че конят се движи бавно. Лавранс явно плачеше, разстроен от раздялата.

Втурна се като побесняла към брезовата гора и започна да се катери по покрития със златисти лишеи хълм, но той беше каменист и трудно проходим. Възвишението се оказа по-високо, отколкото предполагаше. Най-сетне все пак успя да се покатери на върха. Лавранс обаче не се виждаше вече. Кристин се просна върху мъха и мечото грозде, растящи по билото на възвишението, и се разрида, захлупила лице в ръцете си.

Лавранс Бьоргюлфсьон се прибра в „Йорун“ късно вечерта. През тялото му премина приятна топлина, когато забеляза, че в стаята с огнището все още го чакат будни хора. Зад съвсем малкото стъклено прозорче откъм чардака се поклащаха леко искрите на огъня. В тази къща Лавранс усещаше най-осезаемо уюта на дома.

Рагнфрид седеше сама, наведена над ръкоделието си. Пред нея, на масата, гореше голяма лоена свещ, поставена върху месингов свещник. Щом Лавранс прекрачи прага, стопанката мигом стана, поздрави го с добра вечер, хвърли още цепеници в огнището и отиде да донесе храна и пиво. Изпратила отдавна слугините да спят: денят им преминал в усилен труд, но успели да опекат достатъчно ечемичен хляб, та да им стигне до Коледа. Пол и Гюнстайн поели към планината да събират мъх. Като отворили дума за мъха, Лавранс коя зимна дреха предпочитал — тъканата, боядисаната, или пиреново зелената? Вчера идвал Орм от „Муар“ и пожелал да вземе няколко кожени ремъка. Избрал онези, дето висели най-отпред в бараката, и помолил да му ги подарят. Дъщеря му се чувствала по-добре. Раната на крака й почти заздравяла.

Лавранс кимаше с разбиране и отговаряше охотно на съпругата си, докато двамата със слугата му вечеряха. Стопанинът се нахрани доста бързо. Изправи се, избърса ножа си о задната част на бедрото и вдигна кълбо прежда, оставено до Рагнфрид. Преждата бе навита около пръчка с две резбовани птици в двата края. Част от задницата на едната птица беше почти отчупена. Лавранс махна парчето и я оформи наново, този път я направи по-плоска. Преди доста години бе изработил цял куп такива пръчки за прежда, та да служат на жена му.

— Ти ли ще ги шиеш? — попита той и погледна въпросително ръкоделието й.

Рагнфрид кърпеше кожените му панталони, износени между краката, където платът се търка в седлото.

— Тази работа е тежка за твоите пръсти, Рагнфрид.

— Е, няма нищо, няма нищо — отвърна тя, долепи кожените кръпки до дрехата и започна да ги дупчи с шилото.

Слугата им пожела лека нощ и излезе. Двамата съпрузи останаха сами. Лавранс застана до огнището, за да се стопли. Качи единия си крак на ръба му и се хвана за пръчката, с която отваряха капака на тавана. Рагнфрид го погледна крадешком. Забеляза, че на ръката му липсва малкият пръстен с рубините — венчалната халка на майка му.

— Да, подарих го на Кристин — отговори Лавранс на безмълвния й въпрос. — Винаги е бил наречен на нея. Помислих си: защо да не й го дам още сега.

И Лавранс, и Рагнфрид смятаха, че е дошло време за лягане, но той не помръдна от мястото си, а тя продължаваше да шие. Размениха две-три думи за пътуването на Кристин, за селскостопанската работа в имението, за Рамборг и Симон. После отново единодушно решиха да си лягат, но пак не го направиха.

Лавранс свали знатния пръстен с камък в синьо и бяло от дясната си ръка и пристъпи към съпругата си. Стеснително и боязливо пое ръката й и надяна пръстена. Пробва на кой пръст стои най-добре. В крайна сметка го остави на средния й пръст над венчалната й халка.

— Искам ти да го носиш — прошепна той със сведени клепки.

Рагнфрид стоеше като вцепенена, а по бузите й изби кървава червенина.

— Защо го правиш? — едва успя да промълви тя. — Нима допускаш, че завиждам на родната си дъщеря, задето си й направил подарък?

Лавранс поклати отрицателно глава и се усмихна леко:

— Не. Много добре знаеш защо го правя.

— Споменавал си, че искаш да отнесеш този пръстен в гроба, защото не искаш никой да го носи след смъртта ти.

— Обещай ми никога да не го сваляш от ръката си, Рагнфрид. Не желая никой да го носи след смъртта ти.

— Защо го правиш? — попита отново тя, притаила дъх.

Мъжът се вгледа в лицето й:

— На пролет ще се навършат трийсет и четири години, откакто се врекохме във вечна вярност. Тогава бях невръстен хлапак. През целия си живот на зрял мъж ти бе неотлъчно до мен и ме подкрепяше в добро и зло. Дано Господ поправи грешката ми. По време на съвместния ни живот не проумявах какво непосилно бреме огъва плещите ти. Но сега ми се струва, че винаги съм се радвал на безусловната ти подкрепа. Възможно е да си се чувствала пренебрегната заради силната ми обич към Кристин. Тя беше най-голямото щастие в живота ми и ми причини най-силната горест, но ти си майка на всичките ни рожби. Ще ми бъде най-тежко да се сбогувам с теб, когато си отида. Затова те заклевам да не даваш този пръстен дори на дъщерите ни. Заръчай им да не го свалят от пръста ти. Сигурно ти се струва, че с мен си преживяла повече страдания, отколкото радости. Наистина, с теб сгрешихме някои неща, но според мен винаги сме били предани един на друг. Двамата с теб ще се намерим на оня свят, убеден съм, и грешките вече няма да ни разделят, а Бог ще заздрави и укрепи някогашната ни дружба.

Стопанката повдигна бледото си, набръчкано лице. В големите й, хлътнали в орбитите очи гореше огън, когато погледна мъжа си. Той продължаваше да държи ръката й в своята, леко издигната. Трите пръстена блещукаха, наредени един над друг: най-отдолу годежния, после венчалния, а най-отгоре — подаръка от Лавранс.

Обзе я странно усещане. Спомни си мига, когато той надяна първия пръстен на ръката й. Намираха се пред пръчката, с която отваряха капака на тавана, в стаята в „Сюнбю“. Бащите им присъстваха. Лавранс, бял-червен, с обли бузи, все още дете, пристъпи малко плахо крачка пред баща си.

Втория, венчалния пръстен, Лавранс сложи на ръката й под вещото напътствие на свещеника пред църковната врата в град Гердарюд, в името на триединния Бог.

С този последен подарък Лавранс й се врече безмълвно за пореден път. Когато удари сетният му час и тя се надвеси над бездиханното му тяло, нека знае, че с пръстена той й предава цялата живителна сила, обитавала плътта му от прах и пепел.

В гърдите сърцето й щеше да се пръсне. От него сякаш капеше младата й неукротима кръв. Все още скърбеше скришом за неосъществените си пламенни желания, но в душата й се прокрадна и боязливо щастие: тази нова, бледа, светла любов я отнасяше отвъд границите на земния живот. През непрогледния мрак, който щеше да настъпи, тя съзираше смътно лъчите на друго, по-меко слънце; долавяше аромата на благоуханни треви в градината на края на света…

Лавранс положи ръката на съпругата си в скута й и седна на пейката, малко по-далеч от нея, с гръб към масата и ръка върху плота. Взря се в огъня.

Рагнфрид сложи край на мълчанието, като подхвана тихо и спокойно:

— Мъжо, не съм допускала, че съм ти толкова скъпа.

— Скъпа си ми — отвърна той със същия тон.

Помълчаха отново. Рагнфрид остави ръкоделието си настрани и попита:

— Забрави ли какво ти признах онази нощ?

— Едва ли някой мъж би забравил подобно признание. Не и на този свят. Усещам, че отношенията ни се влошиха, след като научих тази твоя тайна. Бог ми е свидетел, Рагнфрид, мъчех се с всички сили да не издам терзанията си.

— Не знаех, че думите ми са те разстроили.

Лавранс се обърна рязко към съпругата си и я изгледа.

— Вината за обтегнатите ни отношения е моя, Лавранс. Казах си: щом след онази нощ се държиш с мен както преди, явно чувствата ти към мен са още по-слаби, отколкото съм предполагала. Ако бе постъпил другояче; ако се бе превърнал в суров господар, ако дори ме бе ударил веднъж, макар и под влияние на изпития алкохол, тогава вероятно щях да понеса по-леко угризенията на съвестта си. Ти обаче понесе признанието ми доста леко…

— Така ли мислиш?

Слабото потреперване в гласа му събуди неукротим копнеж у нея. С цялото си същество Рагнфрид жадуваше да нахлуе в неговия свят, да стигне до дъното на развълнуваната бездна, която извика тази нотка на напрежение и усилие в гласа му. И тя пламна:

— Ако поне веднъж ме бе притеглил в обятията си не защото съм законната ти съпруга пред Бога и пред света, а защото съм жената, за която си копнял, и ако се беше борил, за да ме спечелиш, нямаше да съумееш да се преструваш, че не съм ти признала какво съм направила.

— Сигурно си права — отвърна Лавранс след кратък размисъл.

— Ако беше приел невестата си с радостта, с която Симон прие нашата Кристин…

Лавранс мълчеше. След малко отрони боязливо, сякаш пряко волята си:

— Защо даваш за пример точно Симон?

— Не бих могла да те сравня с другия — отвърна объркано Рагнфрид, самата тя изплашена от думите си. Опита се да се усмихне: — Прекалено сте различни.

Лавранс се изправи, направи няколко трескави крачки и промълви:

— Бог няма да измени на Симон.

— Никога ли не ти е минавало през ум, че Бог е изменил на теб?

— Не.

— А какви мисли те споходиха в онази нощ, когато с теб бяхме в плевнята и в един и същи миг ти разбра, че двете ти най-любими жени, които си обичал предана и безрезервно, са предали доверието ти по най-безогледен начин?

— Тогава не бях в състояние да разсъждавам чак толкова.

— А после — продължи настойчиво съпругата му, — после какви мисли те тревожеха, щом думите ми не са ти давали ни миг покой, както ми сподели?

Лавранс отвърна лице от жена си, но тя забеляза как по загорелия му от слънцето врат се разлива гъста червенина.

— Мислех за случаите, в които самият аз съм предавал доверието на Христос — едва доловимо отвърна той.

Рагнфрид стана от пейката. След кратко колебание се осмели да се приближи до мъжа си и да сложи ръце върху раменете му. Лавранс обгърна кръста й, а тя сведе чело към гърдите му. Той усети, че съпругата му плаче, притегли я към себе си и долепи лице към темето й.

— Хайде да си лягаме, Рагнфрид — подкани я след малко той.

Двамата се доближиха до разпятието, поклониха се и се прекръстиха. Лавранс прочете вечерните молитви на църковен език с тих и ясен глас, а съпругата му повтаряше думите след него.

После се съблякоха. Рагнфрид легна от вътрешната страна на леглото. Бяха наредили на слугите да смъкнат по-ниско мястото за главата, защото напоследък стопанинът се оплакваше от световъртеж. Лавранс спусна мандалото, изгаси огъня, духна свещта и легна до Рагнфрид. Ръцете им се докоснаха в мрака. След малко двамата преплетоха пръсти.

Рагнфрид Иваршдатер имаше усещането, че за втори път преживяват първата си брачна нощ. Щастие и нещастие се сляха в едно и я понесоха по гребена на бурни вълни. Душата й сякаш започна да откъсва корените си от тялото й. За пръв път и тя усети ледения дъх на смъртта.

Така и трябваше да стане. Рагнфрид си спомни как започна всичко. Пред очите й изплува първата среща с годеника й. Тогава Лавранс се държеше стеснително, но се радваше на годеницата си и изглеждаше склонен да я обикне. Но дори ослепителната красота на младежа подразни Рагнфрид. Отблъсна я гъстата му, гладка руса коса, която обрамчваше руменото му лице, покрито със златист мъх. Сърцето й кървеше от болезнен копнеж по друг мъж — нито хубав, нито млад, нито с кожа с цвета на мляко и кръв. Рагнфрид чезнеше от желание да се скрие в прегръдките му и да прониже гръкляна му с ножа си. А първия път, когато годеникът й се опита да я помилва — седяха на стълбите към спалните помещения в родния й дом и Лавранс погали плитките й — тя скочи като ужилена, погледна го възмутена, пребледняла от ярост, и избяга.

О, Рагнфрид си припомни и нощното пътуване през долината Йерндален заедно с Трун и Турдис. Отидоха при магьосницата в Довре. Тя падна на колене, свали от ръцете си всички пръстени и гривни и ги положи в нозете на Осхил, заклевайки я напразно да й даде биле, което да откаже годеника й от намеренията му. Рагнфрид си спомни и как изминаха дългия път до „Скуг“ за сватбата им. Баща й, роднините, шаферките и конете с чеиза прекосиха долината, а после равнините. В паметта й се бе врязала първата брачна нощ, а и всички нощи оттогава, когато тя приемаше неумелите ласки на младоженеца, още момче, и оставаше студена като камък, без да се опитва да скрие неудоволствието, което събуждаха у нея.

Но Господ не я предаде. Докато нещастието й се задълбочаваше с всеки изминал ден, Бог винаги се отзоваваше милостиво на виковете й за помощ, дори когато тя не се надяваше молитвите й да получат ответ. Сякаш черните води на морето я заливаха безпощадно. Сега обаче вълните я издигаха към непознато до момента, чудно, сладостно блаженство. Знаеше, че то ще я откъсне от живота…

— Говори ми, Лавранс — помоли тихо тя. — Капнала съм от умора…

— Venite ad me, omnes qui laborate et onerati estis. Ego reficiam vos27, е казал Небесният Отец — прошепна мъжът.

Лавранс мушна ръка под рамото на жена си и я притегли към гърдите си. Лежаха, долепили лица. Рагнфрид промълви:

— Помолих Божията Майка да се застъпи за мен пред Всевишния, та да не живея и ден след смъртта ти, мъжо.

В мрака устните и ресниците му погалиха съвсем леко бузите й като крила на пеперуда.

— Мила моя Рагнфрид…

8.

През есента и зимата Кристин остана в „Хюсабю“: не й се пътуваше никъде. Оправда се с неразположението си, но истинската причина беше натрупаната умора. За пръв път в живота си усещаше такава непреодолима слабост. Измори се да се весели и да тъжи, но най-изтощена се чувстваше от непрестанните размишления.

Надяваше се всичко да се оправи, след като детето й се появи на бял свят. Копнееше неописуемо да го подържи в обятията си. Надяваше се то да й донесе спасение. Ако роди син, след като баща й предаде Богу дух, малкият ще носи името на дядо си. Отсега Кристин си представяше как ще обича рожбата си и ще я храни от гръдта си. От цяла вечност не бе кърмила и й идеше да плаче от нетърпение и щастие, задето съвсем скоро ще държи бебе в обятията си.

Често викаше синовете си при себе си и се мъчеше да ги научи на благонравие и добри обноски. Усещането, че възпитавайки децата си, удовлетворява бащиното си желание, изпълваше душата й с успокоение. Отец Айлив започна да преподава латинската азбука и език на Нокве и Бьоргюлф. Кристин често присъстваше на занятията на децата си в дома на свещеника. За жалост двете момчета не се отличаваха с любознателност. Всичките й синове с изключение на Гауте бяха палави и непослушни. Затова той се превърна в глезеника на мама, както го наричаше баща му.

Ерлен се прибра от Дания в деня на Вси светии в приповдигнато настроение. Кнют Порше и сродницата на Ерлен, херцогиня Ингебьорг, го посрещнали с големи почести. Благодарили му горещо за даровете му от кожа и сребро. Ерлен участвал в надпревара по езда и ходил на лов за елени и кошути, а когато се сбогували, Кнют му подарил въгленовочерен испански жребец, а Нейно Височество изпратила на Кристин сърдечни поздрави и две сребристосиви хрътки. На Кристин чуждоземните кучета й се струваха коварни и вероломни и тя се страхуваше да не наранят децата й. А славата на андалусеца се разнасяше из околните села. Ерлен изглеждаше добре, възседнал дългокракия елегантен жребец, но животното не подхождаше на тукашните условия. Един Господ знае как щеше да оцелее конят в планината. Междувременно Ерлен се зае да откупва най-красивите черни кобили от владенията си. Вече разполагаше с прекрасна другарка за андалуския жребец. Ерлен Никулаусьон имаше навика да избира изискани, чуждестранни имена за ездитните си коне: Белколор, Баярд и така нататък. За този обаче казваше, че такъв превъзходен кон няма нужда името да го краси. Затова го нарече просто Черньо.

Ерлен много се гневеше на нежеланието на съпругата си да го придружава по време на обиколките му. Този път бременната нито припадаше, нито повръщаше. Още не й личеше, че носи дете в утробата си. Според него Кристин се изморяваше и линееше, защото непрекъснато стоеше вкъщи и предъвкваше наум неразумните му постъпки. Около Коледа в „Хюсабю“ често избухваха люти свади. Ерлен вече не бързаше да си посипва главата с пепел заради проявената избухливост, както правеше преди. Досега винаги поемаше вината за караниците помежду им, защото смяташе Кристин за добра жена, която винаги има право. Когато се чувстваше зле у дома или скучаеше, той обвиняваше природата си: бързо се пресищаше и отегчаваше от доброто и праведното. Но това лято забеляза, че при споровете помежду им Лавранс застава на негова страна и не одобрява поведението на Кристин, лишено от онази мекота и отстъпчивост, която подобава на грижовна и предана съпруга. Оттогава Ерлен започна да обръща внимание колко дребнава и злопаметна става понякога Кристин и как трудно му прощава съвсем невинни прегрешения, дори и да не е целил да я обиди с тях. Винаги я молеше за прошка, след като обмислеше трезво положението, и тя му прощаваше, но после Ерлен разбираше, че тя заравя горчивината в душата си, ала не я забравя.

Той често отсъстваше от къщи и се случваше да взема със себе си дъщеря си Маргрет. Възпитанието на девойката открай време се бе превърнало в ябълка на раздора между двамата съпрузи. Кристин не си позволяваше да изрече на глас опасенията си за Маргрет, но Ерлен отлично се досещаше какво е мнението на жена му, а и на всички останали. Непрекъснато се стараеше да отглежда и възпитава дъщеря си като законородено свое дете. Хората я приемаха радушно, когато баща й и мащехата й я водеха със себе си. На сватбата на Рамборг Маргрет беше една от шаферките и носеше златен венец над разпуснатите си коси. Много жени възроптаха, но Лавранс ги убеди да си замълчат, а и Симон им забрани да изразяват несъгласието си пред Ерлен или да обиждат девойката. Каква вина носи едно красиво дете за нерадостната си участ? Кристин обаче прозря намеренията на Ерлен. Той искаше да омъжи Маргрет за знатен мъж и се надяваше да осъществи плановете си благодарение на положението, което си бе извоювал, въпреки че момичето беше заченато в прелюбодеяние и съществуваше нищожна вероятност да й осигури неоспорими права. Замисълът на Ерлен вероятно би бил осъществим, ако хората вярваха в способностите му да съхрани и умножи властта и богатствата си, но макар той да се радваше на всеобща симпатия и уважение, никой не очакваше благополучието в „Хюсабю“ да трае още дълго. Кристин се опасяваше, че плановете на съпруга й да намери знатен жених за дъщеря си ще се провалят. Тя не изпитваше силна любов към Маргрет, но й съчувстваше и със страх в сърцето очакваше деня, когато надеждите на високомерното момиче, старателно подхранвани от баща й, ще претърпят крах, ако се види принудена да се задоволи с по-беден съпруг и доста по-различни условия на живот от онези, с които бе свикнала в бащиния си дом.

Точно на Сретение Господне в „Хюсабю“ пристигнаха трима мъже от „Формо“. Пресекли планината на ски. Носеха на Ерлен скръбна вест от Симон Андресьон. Симон пишеше, че тъстът им бил тежко болен и най-вероятно нямало да го бъде. Лавранс молел Ерлен да дойде в Сил, ако има възможност, защото искал да обясни на зетьовете си за какво ще трябва да се погрижат след смъртта му.

Ерлен погледна крадешком съпругата си. Снагата й вече се беше наляла, но лицето й беше много бледо и изпосталяло. Кристин му се струваше много потисната. Очите й сякаш постоянно плуваха в напиращи да рукнат сълзи. Разкая се за поведението си през зимата. Не биваше да й се сърди, задето се гневи за необясними неща. Кристин отдавна знаеше за болестта на баща си и спотаената мъка я глождеше непрекъснато.

Сам Ерлен щеше да измине пътя до „Йорун“ много бързо на ски през планината. Но ако вземеше съпругата си, пътуването се очертаваше дълго и досадно. Налагаше се да изчака тинговете по оръжейните въпроси през постите и да свика арендаторите си на съвещание. Имаше и други дела за уреждане. Докато дойдеше време да потеглят, щеше да наближи денят за раждането. А и на Кристин морето никак не й понасяше дори и когато беше здрава. Но Ерлен нито за миг не допусна мисълта, че Кристин няма да види баща си преди смъртта му. Вечерта си легнаха и той попита жена си дали ще понесе пътуването.

Кристин се разрида в обятията му, благодарна за разбирането му и изпълнена с разкаяние заради проявената към него враждебност през зимата. Той изпита чувството, че търпението му е възнаградено. Ерлен се размекна и разнежи, както винаги, когато бе ставал причина за скръбта на някоя жена и му се налагаше да я гледа, докато излива мъката си пред него. Затова понасяше безропотно капризите на Кристин. Току-що каза, че няма да вземат децата, но майката възрази. Нокве бил вече голям и би извлякъл поука, ако присъства на кончината на дядо си. Ерлен се възпротиви. После Кристин се разтревожи за Ивар и Скюле: били твърде малки да ги остави на слугините. Ерлен не отстъпи. Кристин продължи. Гауте бил любимецът на Лавранс. Ерлен не се пречупи. И без това щели да създадат достатъчно грижи на родителите й. Рагнфрид гледала мъжа си на смъртен одър, а сега щяла да се тревожи и за родилка. Освен това на двама им с Кристин предстояло тежко прибиране с новороденото. Имала две възможности: или да остави детето за отглеждане в някое стопанство на Лавранс, или самата тя да остане в „Йорун“ до лятото, но в такъв случай Ерлен щял да се прибере у дома по-рано. Той й изтъкваше разумните си доводи и повтаряше казаното, като се стараеше да говори овладяно и убедително.

Сети се, че трябва да набави от Нидарус някои неща, нужни на Рагнфрид за погребалния ритуал: вино, восък, жито, просо. В крайна сметка на път тръгнаха само двамата и пристигнаха в дома на Лавранс в деня преди празника на света Гертруда в средата на март.

Престоят на Кристин в „Йорун“ не протече според очакванията й.

Нали уж трябваше да се радва, задето има възможността да види баща си за последен път. Кристин си спомни как Лавранс грейна от щастие, когато пристигнаха, и как благодари на Ерлен от все сърце. Това наистина я зарадва, но после се почувства някак непотребна и я заболя.

До раждането оставаше едва месец и баща й забрани най-строго да се включва в грижите за него. Нощем не й позволяваха да бди над леглото му заедно с останалите, а майка й не й позволяваше да върши и най-леката домакинска работа, та да облекчи нея и слугите. Кристин прекарваше целия ден при баща си, но почти не оставаха насаме. В имението непрекъснато идваха гости — приятели, желаещи да видят Лавранс Бьоргюлфсьон за последен път. Той се радваше на посещенията, независимо че те го изтощаваха. Разговаряше весело и сърдечно с всички — жени и мъже, бедни и богати, млади и стари. Благодареше им за приятелството и ги молеше да го споменават в молитвите си. Дано даде Бог да се намерим в деня на щастието! През нощта, когато над Лавранс бдяха само най-близките, Кристин лежеше на горния етаж, вторачена в мрака, и не можеше да заспи, защото се измъчваше от мислите за кончината на баща си и за несправедливостта и злобата на собственото си сърце.

Краят на Лавранс наближаваше неудържимо. Той още се движеше, докато Рамборг роди. Рагнфрид се прибра от „Формо“. Заведоха го да види дъщеря си и новородената си внучка. Кръстиха я Юлвхил. Веднага след това Лавранс легна и вече не стана от постелята.

Сложиха болния върху пейката в голямата стая на първия етаж, защото от издигнатата част на леглото под главата Лавранс получаваше световъртеж; пристъпи на немощ и сърдечни спазми. Вече не смееха да му пускат кръв. През есента и зимата се налагаше да го правят прекалено често и Лавранс заболя от малокръвие. Ядеше и пиеше съвсем малко.

Фините, красиви черти на баща й се бяха изострили, а загарът върху обгорялото му от слънцето лице изчезна. Кожата пожълтя като кост, а кръвта се отдръпна от устните и клепачите му. Гъстата му руса, прошарена коса — неподстригвана, повехнала и безсилна — покриваше сините шарки на възглавницата. Най-голяма промяна у Лавранс претърпя грубата, сивкава, къса брада, покриваща долната част на лицето му и дългия му широк врат, където сухожилията изпъкваха подобно опънати струни. Като здрав Лавранс винаги се бръснеше най-старателно преди всяка литургия. Сега тялото му бе съвсем изпосталяло и напомняше скелет, но той твърдеше, че му е добре, ако лежи и не се движи. Винаги изглеждаше бодър и весел.

Слугите в „Йорун“ колеха животни, варяха бира и печаха хляб за помена. Простираха чаршафи и ги наглеждаха. Стараеха се да приключат с всички задължения, за да осигурят на Лавранс тишина и спокойствие, преди да започне сетната битка със смъртта. Болният слушаше с оживление как вървят приготовленията на последната му гощавка. Тя не биваше да отстъпва на всичките други пиршества, организирани в дома му. Лавранс държеше да напусне „Йорун“ като почтен и достоен господар. Един ден пожела да доведат в стаята му двете крави, които щяха да вземат с траурното шествие след смъртта му като дарове за отец Айрик и отец Сулмюн. Слугите изпълниха волята му. Цяла зима даваха на добичетата двойна дажба и те станаха хубави и се угоиха като крави след обилна паша през лятото, въпреки че още беше пролет и фуражът не достигаше. Лавранс се смя с цяло гърло, когато едната се изпусна на пода, но се притесни да не би съпругата му да се измори прекалено. Преди да дойдат в „Йорун“, Кристин се смяташе за чевръста къщовница. Така я определяха жените из околността. Но в сравнение с майка си се почувства пълна некадърница. Никой не проумяваше как Рагнфрид съумява да свърши толкова много работа и същевременно да стои почти неотлъчно до мъжа си. Стопанката бдеше над постелята му всяка нощ.

— Не се тревожи за мен, мъжо — успокояваше го тя и го хващаше за ръка. — Като се споминеш, ще си почина от тежкия труд.

Преди няколко години Лавранс Бьоргюлфсьон си купи гробно място при братята проповедници в Хамар, а Рагнфрид Иваршдатер щеше да съпроводи дотам тленните му останки и да остане в обителта. Бе решила да си купи издръжка от манастира и да се настани в едно от именията му в града. Първо обаче траурната процесия щеше да отнесе в църквата в Сил ковчега заедно със скъпи дарове за божия дом и за свещениците ведно с жребеца на Лавранс, натоварен с рицарски доспехи и оръжия. Ерлен щеше да плати за тях богат откуп. Според обичая щяха да подарят снаряжението на един от синовете им, най-вероятно на нероденото им дете, ако е момче.

— Кой знае, току–виж някой ден в „Йорун“ се появил друг Лавранс — усмихваше се болният.

Процесията щеше да мине през Гюдбранската долина, да се отбие в няколко църкви и да пренощува там. За тях в завещанието си Лавранс бе предвидил парични дарения и свещи.

Един ден Симон спомена, че тъстът му е получил рани от залежаването и помогна на Рагнфрид да повдигнат болния и да почистят язвите.

Кристин се обезсърчи от завистливата си природа. Не понасяше да вижда как родителите й гласуват на Симон Андресьон такова доверие. В дома на Лавранс и Рагнфрид Симон се радваше на положение, с каквото Ерлен никога не успя да се сдобие. Почти всеки ден Кристин виждаше охранения, жълтеникаво кафяв кон на Симон завързан за оградата на двора. Симон се отбиваше при Лавранс, без да сваля шапката си и връхната си дреха. Нямало да остане дълго. Не след дълго обаче Симон се показваше на вратата и извикваше на слугите все пак да отведат коня му в конюшнята. Посветен в делата на тъста си, Симон му носеше сандъка с писма и вадеше посочените от Лавранс документи, удостоверяващи правото на собственост, и преписи, отменяше Рагнфрид в някои задължения и обсъждаше с иконома хода на селскостопанската работа в имението. Най-много от всичко Кристин искаше баща й да обикне Ерлен, но първия път, когато Лавранс застана на страната на мъжа й, тя постъпи възможно най-несправедливо.

Симон Андресьон тъжеше горчиво, задето съвсем скоро му предстои да се раздели с бащата на съпругата си, но раждането на дъщеря му го изпълваше с щастие. Лавранс и Рагнфрид се интересуваха как е малката Юлвхил и Симон отговаряше на всичките им въпроси, свързани със здравето и растежа на бебето. Завистта отново заглозга сърцето на Кристин. Ерлен никога не бе проявявал такава загриженост към децата им. Същевременно обаче й се струваше малко смешно да слуша как мъж на възрастта на Симон, отдавна преминал първа младост, с пълно, червендалесто лице, говори с удивителна вещина за стомашните колики и апетита на новороденото.

Веднъж Симон я заведе във „Формо“ с шейна, за да види сестра си и племенницата си.

Стопанинът се бе погрижил да преустрои напълно старата черна стая с огнище, където векове наред жените в имението бяха раждали. Изхвърлиха огнището и иззидаха камина, а до нея, на завет, поставиха красиво легло, украсено с дърворезба. На отсрещната стена окачиха изящно изработена икона на Божията Майка, та от леглото да гледат право към нея. Обновиха стаята с дъсчен под и стъклени прозорци, красива дребна покъщнина и нови пейки. Идеята на Симон беше Рамборг да приема гостенките си в тази стая и да си изгради уют според собствените си разбирания. Когато в имението дават гощавка и мъжете се напият, по някое време жените биха могли да потърсят убежище тук, ако компанията не им се нрави.

В чест на гостенката си Рамборг легна в леглото. Беше се издокарала с копринена забрадка и червена риза с бели кожени кантове на гърдите. Облягаше се на обшити с коприна възглавници, а над завивките бе постлано кадифе на цветчета. Пред леглото стоеше люлката на Юлвхил Симонсдатер. Кристин позна старата шведска люлка, която Рамборг Сюнесдатер бе донесла в Норвегия. В нея бяха лежали баща й и дядо й, самата тя и всички деца в семейството на Лавранс и Рагнфрид. Традициите повеляваха Кристин като най-голямата дъщеря да получи люлката в зестра, но никой от родителите й не спомена за семейната реликва, когато тя се омъжи. Кристин се досети, че съвсем умишлено са забравили да й я дадат. Нима не смятаха децата на Ерлен и Кристин достойни да спят в люлката?

След това посещение Кристин не стъпи повече във „Формо“. Оправдаваше се с немощ.

И тя действително се чувстваше болна, но от печал и душевни терзания. Нямаше как да скрие и от себе си, че колкото по-дълго стои в „Йорун“, толкова повече я боли да гледа как баща й непрекъснато търси близостта на съпругата си, преди да удари сетният му час.

Хората винаги изтъкваха съвместния живот на родителите й като образец за почтено и добродетелно семейство, живеещо в разбирателство и съгласие. Но Кристин усещаше, че въпреки хвалбите нещо разделя майка й и баща й. Не можеше да определи обаче каква е тази надвиснала над отношенията им заплаха. Сега нищо не засенчваше сговора помежду им. Те обсъждаха тихо и спокойно предимно ежедневни въпроси, но Кристин долавяше нещо ново в очите и звученето на гласовете им. Дъщерята усещаше с каква тъга баща й преживява отсъствието на майка й от стаята. Понякога самият той я придумваше да си почине малко, но изпадаше в тревожно състояние, докато я очакваше да се върне. А прекрачеше ли Рагнфрид прага на стаята му, по лицето на болния се разливаше щастливо успокоение. Един ден Кристин дочу, че двамата съпрузи говорят за починалите си деца. И двамата изглеждаха щастливи, като ги споменаха. Когато отец Айрик идваше да чете на Лавранс, Рагнфрид седеше неотлъчно до главата на мъжа си, а той хващаше ръката й, преплиташе пръсти с нейните и започваше да си играе с пръстените й.

Кристин беше убедена, че чувствата на баща й към нея не са се променили ни най-малко, но едва сега проумя силата на любовта му към Рагнфрид. Вече разбра каква е разликата между обичта на мъжа към съпругата, с която заедно бяха преживели и добри, и лоши дни, и обичта към детето, споделяло радостите му и отключило най-съкровената нежност в сърцето му. През сълзи Кристин молеше Бог и свети Улав да й помогнат, защото помнеше с колко натежало от скръб сърце се сбогува с баща си през есента в планината и как не искаше това да бъде последният им задушевен разговор.

На четиринайсети април Кристин роди шестия си син и само пет дни след раждането стана от леглото и отиде при баща си. На Лавранс никак не му се понрави, че дъщеря му не пази по-дълго постелята. В дома му не беше прието родилка да се разхожда под открито небе, преди да си е взела очистителната молитва. Помоли я поне да не се показва на двора, когато няма слънце. Рагнфрид изслуша съветите му към дъщеря им.

— Замислих се за нещо, мъжо. Ние, жените в нашето семейство, никога не сме били особено покорни. Най-често сме постъпвали по свое усмотрение.

— А нима ти не си се сещала за това досега? — засмя се Лавранс. — Значи Трун е бил прав. Нали помниш, че ме наричаше мъж под чехъл, задето съм ви позволил да ми се качите на главата?

На следващия църковен празник Рамборг си взе очистителната молитва и дойде в „Йорун“ за пръв път след раждането на дъщеря си. С нея пристигна и Хелга Ролфсдатер. И тя вече беше омъжена. По това време при Лавранс стоеше Ховар Трунсьон от „Сюнбю“. Тримата млади бяха връстници и три години живяха като брат и сестри в „Йорун“. Тогава Ховар, потомък на знатен род и единствен мъж в компанията на двете момичета, се ползваше с привилегията да избира на какво да играят. Сега двете млади, забрадени с бели кърпи невести му дадоха ясно да разбере, че вече са опитни жени с мъже и деца и се разпореждат със свое домакинство, а Ховар е едно незряло и неразумно хлапе. Лавранс дълго се смя на високомерието им.

— Само почакай да си намериш съпруга, синко. Едва тогава ще проумееш от колко малко неща разбираш — пошегува се той, а другите мъже в стаята закимаха одобрително.

Отец Айрик се отбиваше при умиращия всеки ден. Старецът вече не виждаше добре, но четеше на норвежки легендата за сътворението, а евангелията и псалтира на латински без никакво затруднение и без да се запъва, защото знаеше съдържанието на книгите почти наизуст. Преди няколко години Лавранс си купи от град Соста внушителна по размери книга и сега искаше да му почетат от нея. Отец Айрик обаче не виждаше буквите с отслабналото си зрение. Лавранс помоли Кристин да опита. След като посвикна с книгата, тя започна да чете гладко и изразително. Доставяше й огромна радост да изпълни желание на баща си.

В книгата се разправяше за пътя от Страха към Смелостта, от Вярата към Съмнението, от Плътта към Душата. Поместени бяха и няколко легенди за светци, и притчи за хора, отведени още приживе на оня свят, които видели мъченията в преизподнята, изпитанията в чистилището и блаженството на Царството Небесно. Лавранс говореше често за очистителния огън. Очакваше съвсем скоро да се потопи в него, но не се боеше. Надяваше се молитвите, отправени за него от приятели и свещеници, да притъпят горещината на пламъците и се уповаваше на свети Улав и свети Томас, които щели да му дадат сили в това последно изпитание, както усещал подкрепата им и приживе. Лавранс знаел, че онзи, чиято вяра в спасението остава непоколебима, преминава през пламъците, без нито за миг да изгуби от поглед щастието, към което се стреми душата му. Бащата на Кристин сякаш възприемаше очистителния огън като дългоочаквано и желано изпитание за мъжеството си. Тя помнеше ясно как в детските й години кралят свика на помощ верните си сподвижници срещу херцог Айрик и сега й се струваше, че баща й тръпне в очакване на смъртта си, както тогава се вълнуваше заради предстоящите му приключения и битки.

Веднъж Кристин изрази надежда баща й да бъде пощаден от страдания в отвъдния живот, защото е понесъл много несрети в този. Лавранс не се съгласи. Не се смятал за нещастен човек. Родил се в заможен род, наследил богатства, завързал приятелства и постигнал успехи.

— Най-тежко ми беше, задето не успях дори да зърна лика на майка ми и изгубих много деца, но съвсем скоро тези грижи няма да ми тежат. Вече не скърбя и за останалите несгоди, които някога ми тежаха.

Рагнфрид често стоеше в стаята, докато Кристин четеше от книгата, а се случваше да присъстват и чужди хора. Ерлен също присядаше и слушаше. Всички се радваха на това преживяване, но Кристин се чувстваше съкрушена от отчаяние. Макар сърцето да й подсказваше кое е правдиво и кое — добро, тя неизменно проявяваше склонност към несправедливост. Освен това се страхуваше за детето си. Нощем не мигваше, защото се боеше, че малкият й син ще умре езичник. В стаята й бдяха две слугини, но тя пак се опасяваше, че ще заспи. Кръстиха другите й деца още преди да станат на три дни, но сега изчакваха новороденото да поукрепне. Искаха да го нарекат Лавранс, но в долината хората държаха много на обичая да не се кръщава на жив човек.

Един ден, докато Кристин стоеше при баща си, той я помоли да разхлаби пелената. Досега едва бе зърнал лицето на внука си. Тя положи бебето в обятията му. Лавранс го погали по гърдите и обгърна малките му набити ръце със своята.

— Направо не е за вярване, синко, че някой ден ще облечеш моите доспехи. Ако сега те сложим в тях, ще заемеш толкова място, колкото червей в куха орехова черупка. Много хляб ще трябва да изядеш, докато ръката ти заякне достатъчно, за да хване меча ми. Като гледа човек това мъниче, сякаш разбира, че Бог не ни е създал да носим оръжия. Но ти, малки храбрецо, съвсем скоро ще посегнеш към меча. Малцина мъже питаят безпределна любов към Бога, която ги подтиква да се отрекат от рицарското си призвание. Аз не обичах Господ толкова отдадено — погледна той внука си. — Носиш децата си под любвеобилно сърце, Кристин. Малкият е пълен и едър, а ти си се стопила и си заприличала на вейка. Майка ти ми обади, че винаги след раждане залиняваш. Юлвхил е слабичка и дребна, но Рамборг цъфти като роза — засмя се той.

— Не разбирам защо тя не иска да кърми детето си — отбеляза Кристин.

— И Симон не иска. Тя го е дарила с рожба и в знак на признателност той не желае да вижда жена си изнемощяла. Не забравяй, Рамборг още няма навършени шестнайсет години. Преди да износи детските си обувки, роди първото си дете. Досега никога не е боледувала и не е за чудене защо търпението й се е изчерпило бързо. А ти беше вече зряла жена, когато се омъжи, Кристин!

Внезапно тя избухна в неудържим плач. Сама не знаеше кое я разстрои. Думите на баща й бяха истина: Кристин обикваш децата си още от мига, когато разбереше, че ги носи под сърцето си. Обичта й към тях не стихваше, въпреки че те често я тревожеха, дотягаха й с капризите си и я злепоставяха. И въпреки това тя обикваше личицата им от пръв поглед и гледаше с любов как растат и се променят; как възмъжават. Но нямаше кой да споделя с нея любовта към децата й и да им се радва. Ерлен имаше по-различен характер. Той също обичаше децата по свой начин, но раждането на Нокве му дойде като гръм от ясно небе, а останалите синове винаги все му се струваха с един повече, отколкото двамата с Кристин могат да гледат. В мислите й се прокрадна спомен за тревогите й през първата й зима в „Хюсабю“, когато се боеше от плода на греха. Вече опита горчивия му вкус, но преживяването не се оказа толкова страшно. Нещо в отношенията й с Ерлен обаче се пречупи и сигурно никога нямаше да се възстанови.

Още от малка Кристин не чувстваше майка си близка. Сестрите й бяха малки деца, когато тя се превръщаше в девойка, а и не бе имала дружки в игрите си. Израсна сред мъже. Не беше свикнала да се отбранява сама, защото около нея винаги се намираха защитници, които да вдигнат закрилнически ръка и да я предпазят от всичко лошо на света.

Сега й се струваше напълно закономерно да ражда само мъжки рожби; да ги храни от кръвта и гръдта си, да ги обича, закриля и обгрижва, докато пораснат и се смесят с мъжагите. Чувала беше за кралица с прозвището Мъжка майка. Около детската стая в дома й имало жива ограда от бдителни храбреци.

— Какво има, Кристин? — попита баща й.

Тя нямаше как да му сподели терзанията си.

— Как да не скърбя, татко, като те гледам как се мъчиш — отвърна тя, задавена от сълзи.

Лавранс обаче продължи да я разпитва и накрая тя призна, че се тревожи, защото синът й още не е кръстен. Болният й заръча да занесат детето в църквата на следващото богослужение.

— Часът ми още не е ударил. Наистина доста се залежах — засмя се той. — Телесната болка съпътства появата ни на този свят и сетния ни час, Кристин. В болка се раждаме и в болка умираме. Малцина са облагодетелствани да си отидат внезапно и без мъка. Като млад мечтаех някой ден да загина на бойното поле. Но грешникът трябва да полежи на смъртния си одър, макар да не вярвам душата ми да укрепне, ако продължа да лежа.

Кръстиха момченцето следващата неделя. Дадоха му името на дядо му. Хората от околността засипаха Кристин и Ерлен с упреци. Лавранс Бьоргюлфсьон обяви пред всички свои посетители, че той настоял младите да нарушат традициите: не желаел в дома му да има езичник, когато смъртта почука на вратата.

Лавранс започна да се опасява, да не би да издъхне по време на усилената полска работа и да забави със смъртта си работниците, които искат да го почетат и съпроводят до последния му дом. Четиринайсет дни след кръщенето на новородения им син Ерлен влезе при Кристин в старата къща с тъкачния стан. Майката лежеше там след раждането. Утрото вече преваляше, но Кристин остана в леглото, защото детето не спа спокойно. С покъртен вид Ерлен я помоли тихо и кротко да дойде в стаята на баща си. На зазоряване Лавранс получил няколко силни сърдечни пристъпа и оттогава лежал напълно омаломощен. Сега при него стоял отец Айрик. Току-що изслушал изповедта на болния.

Това се случи на петия ден след празника на свети Халвар. Валеше тих, спокоен дъжд. Когато излезе на двора, я лъхна мек южен вятър и тя усети в ноздрите си мириса на хумус от разораните, наторени ниви. Пролетният дъжд потапяше околността в кафяви нюанси, въздухът синееше между високите скали, а мъглата се стелеше до половината на планинските склонове. От горичките по течението на пълноводната сива река се разнасяше подрънкване на хлопатари: пастирите пуснаха козите и сега животните се разхождаха и подръпваха напъпилите клонки. Бащиното й сърце винаги се радваше на пролетта: най-сетне настъпваше краят на зимата и на студа, сковаващ хора и добитък; идваше спасение за животните, защото ги пускаха от мрачните тесни кошари и ги изкарваха на паша.

По лицето на баща си Кристин мигом разбра, че наближава сетният му час. Ноздрите на Лавранс бяха побелели като сняг, устните и кожата около големите очи — посинели, а мокри от пот кичури коса бяха полепнали по широкото му чело. Болният обаче се намираше в съзнание и говореше ясно, макар бавно и немощно.

Слугите се изредиха един подир друг да се сбогуват с господаря си. Лавранс ги хващаше за ръка, благодареше им за службата, пожелаваше им крепко здраве и молеше за прошка, ако някога е сгрешил спрямо тях. Призоваваше ги кротко да го споменат в молитвите си. После дойде ред на роднините. Лавранс направи знак на дъщерите си да се наведат, за да ги целуне. Пожела им да ги стопля благословията на Бог и на всички светци. Двете жени плачеха горчиво, а Рамборг се хвърли в обятията на сестра си. Вкопчени една в друга, те се върнаха на местата си до краката на баща си. По-младата продължи да хълца, заровила лице в гърдите на Кристин.

Лицето на Ерлен трепереше неистово, а сълзите се стичаха по бузите му, когато вдигна ръката на тъста си и я целуна, молейки го да му прости всички прегрешения. Лавранс му прости на драго сърце и му пожела Бог да бъде с него цял живот. С тихи стъпки Ерлен застана до съпругата си и я хвана за ръка, а по красивото му лице се разля странна, бледа светлина.

Симон Андресьон не плачеше, но коленичи, когато се наведе да целуне ръката на Лавранс. Симон постоя така, без да я пуска.

— Много топла и добра ръка имаш, зетко — усмихна се немощно Лавранс.

После Симон отиде при Рамборг и тя обърна лице към него. Той обгърна слабичките й рамене с ръка.

Последна с Лавранс се сбогува съпругата му. Двамата си прошепнаха няколко думи, недоловими за останалите. Целунаха се пред очите на присъстващите. Смъртта витаеше из стаята и така повеляваше обичаят. После Рагнфрид коленичи пред леглото на мъжа си с обърнато към него лице, пребледняла, но мълчалива и спокойна.

Отец Айрик остана в дома на Лавранс, след като помаза умиращия с елей и му даде последното причастие. Свещеникът зачете молитви до главата му, а Рагнфрид приседна до краката на съпруга си. Изминаха няколко часа. Лавранс лежеше с полузатворени очи. От време на време размърдваше неспокойно глава върху възглавницата, шаваше с ръце над завивката, въздишаше тежко и от гърдите му се изтръгваше стенание. Присъстващите предполагаха, че е изгубил способността да говори, но не се забелязваха признаци на агония.

Стъмни се рано и свещеникът запали свещ. Хората седяха притихнали, вперили поглед в умиращия и заслушани в ромоленето на дъжда отвън. Изведнъж болният се раздвижи неспокойно, тялото му се разтрепери, лицето посиня. Явно не можеше да диша. Отец Айрик го хвана под раменете, изправи го да седне, подпря главата му до гърдите си и вдигна кръста пред лицето му.

Лавранс отвори очи, вторачи се в разпятието в ръката на свещеника и промълви съвсем тихо, но повечето от присъстващите чуха думите му ясно:

— Exsurrexi, et adhuc sum tecum.28

През тялото на агонизиращия преминаха още няколко тръпки и ръцете му конвулсивно стиснаха завивката. Отец Айрик го подържа известно време. После внимателно положи мъртвеца върху възглавниците, целуна го по челото и приглади косите му. Притисна с пръсти клепачите и ноздрите му, изправи се и зачете молитва.

Разрешиха на Кристин да бди над тленните останки на баща си през нощта. Положиха покойника в стаята на горния етаж, защото беше по-просторна, а очакваха на бдението да дойдат много хора.

Кристин се възхищаваше на красиво бледо лице на баща си, обляно от златистата светлина на восъчните свещи. Отметнаха савана, та хората, които идват да видят мъртвеца, да не го изцапат с ръцете си. Отец Айрик и енорийският свещеник на Квам го опяха. Последният дойде привечер, за да се сбогува с Лавранс, но не го завари жив.

Още на следващия ден в имението заприиждаха гости. Приличието изискваше родилката да се усамоти в отделна стая, защото още не бе ходила на църква. Застлаха леглото й с копринени завивки и възглавници от най-фини платове. Донесоха люлката от „Формо“ и сложиха в нея малкия Лавранс. Някои от гостите се отбиха да видят Кристин и бебето.

Увериха я, че тялото на баща й е запазило красотата си. Само леко е пожълтяло. Досега хората не били присъствали на траурен ритуал, където да има толкова много свещи, донесени от опечалените.

На петия ден започна прощалната гощавка — нечувано пищна и богата. В конюшните на „Йорун“ и „Лаугарбрю“ подслониха повече от сто коня, а част от гостите пренощуваха във „Формо“. На седмия ден след смъртта на Лавранс наследниците поделиха имотите му в пълно единодушие и разбирателство. Лавранс лично се бе погрижил да разясни завещанието си и всички се съобразиха с последната му воля.

На следващия ден траурното шествие потегляше за Хамар.

Вечерта преди отпътуването Рагнфрид влезе в стаята с огнището, където стояха Кристин и малкият Лавранс. Стопанката изглеждаше капнала от умора, но лицето й излъчваше сигурност и спокойствие. Помоли слугините да ги оставят насаме.

— Зная, че къщите в цялото имение са претъпкани с народ, но се надявам да си намерите някое кътче. Тази нощ спя за последно в дома си и искам аз да бдя над дъщеря си.

Рагнфрид пое детето от ръцете на Кристин, отнесе го до огнището и го приготви за сън.

— Сигурно ти е много трудно да се примириш, че напускаш имението, където си живяла с баща ми през всичките тези години, майко — предположи Кристин. — Направо се чудя как понасяш тази мисъл.

— По-скоро не бих понесла мисълта да остана в „Йорун“, без да виждам вече как баща ти се труди на двора — отвърна Рагнфрид, докато люлееше бебето в скута си. — Май не съм ти разказвала как взехме решението да се преместим да живеем тук — подхвана Рагнфрид след кратко мълчание. — Годината, когато ни известиха, че моят баща Ивар лежи на смъртен одър, не можех да яздя. Наложи се Лавранс да тръгне сам на север. Помня колко хубаво беше времето във вечерта, когато потегли. Още оттогава баща ти обичаше да язди по свечеряване, по хладина. Тръгна за Осло вечерта; беше юли. Изпратих го до кръстовището на пътя от имението с пътя към църквата. Нали се сещаш? Там има няколко големи голи скални къса, а наоколо земята е неплодородна. В „Скуг“ почвите не са хубави и винаги цари суша, но през онази година класовете на нивите се поклащаха, натежали от зърно. С Лавранс разговаряхме за богатата реколта. Той водеше коня си за юздата, а аз — теб за ръката. Тогава ти беше на четири години. Стигнахме до разклона. Аз ти казах да тичаш обратно към къщи. На теб никак не ти се щеше, но баща ти поръча да намериш пет бели камъка и да ги наредиш като кръст в потока още при извора. Кръстът щял да го опази от троловете в гората, когато мине оттам. И ти хукна…

— Това легенда ли е? — попита Кристин.

— Никога не съм чувала подобна легенда. Според мен баща ти си го съчини. Нали се сещаш, че той непрекъснато измисляше разни приказки, докато си играехте заедно?

— Да, спомням си.

— Придружих го до камъка на джуджето в гората. Той настоя да се прибирам и вървя с мен до разклона. През смях се закани да не ме пуска да бродя сама из гората, и то след залез-слънце. Спряхме на кръстопътя. Обвих врата му с ръце. Стана ми мъчно, задето не мога да се прибера в родния ми дом. Така и не успях да свикна със „Скуг“ и постоянно копнеех за Гюдбранската долина. Лавранс ме утеши. Накрая обеща: „Ако се върна и те намеря с новородения ми син на ръце, ще изпълня едно твое желание, стига да е по силите ми.“ И аз го помолих да се преместим да живеем в наследственото ми имение. Той не се зарадва на молбата ми и рече: „Как не се сети да поискаш нещо по-голямо!“. Позасмя се, а аз си помислих, че никога няма да ми угоди. Струваше ми се съвсем разбираемо да ми откаже. Знаеш какво се случи с най-малкия ти брат, Сигюр. Живя по-малко от час. Халвар едва успя да го кръсти, и той издъхна. Баща ти се прибра в една ранна утрин. В Осло му обадили какво нещастие сполетяло дома ни и той веднага препуснал към „Скуг“. Аз още не можех да се надигна от постелята: бях смазана от скръб. Струваше ми се, че никога повече няма да намеря сили да стана на крака. Бог да ми прости, че когато те доведоха при мен, се обърнах към стената и отказах да те видя, клето мое дете. Лавранс приседна в края на леглото, преди да си свали връхната дреха и меча, и каза, че ще опитаме да живеем в „Йорун“, дано се почувстваме по-добре. Ето така напуснахме „Скуг“. Вероятно сега разбираш защо не искам да живея тук, след като Лавранс си отиде.

Рагнфрид се приближи до дъщеря си с детето на ръце и го сложи върху гърдите на майката. Отметна копринената завивка, която през деня разстилаха върху леглото, сгъна я и я остави настрана. После погледна дъщеря си и докосна дебелата й тъмноруса плитка, провесила се между белите й гърди.

— Баща ти често ме питаше дали си запазила дългата си красива коса. Доставяше му неописуема радост да му разказвам, че не си изгубила хубостта си въпреки многото си деца. През последните години Лавранс се гордееше с теб, защото си станала чевръста стопанка и красива, здрава майка на прекрасни мъжки рожби.

На няколко пъти Кристин едва преглътна сълзите си.

— А на мен, майко, татко често ми повтаряше, че ти си най-добрата съпруга за него. Искаше да ти го кажа — Кристин млъкна смутена.

Рагнфрид се засмя тихо:

— Не е имало нужда баща ти да кара друг да ми предава обяснението му в любов — погали главата на бебето и ръката на дъщеря си, прегърнала малкия Лавранс. — Но сигурно така е пожелал… Мила Кристин, никога не съм гледала с лошо око на твоята обич към баща ти. Напълно разбираемо и нормално е да си го обичала повече от мен. Като малка беше толкова миловидна и красива, че направо не вярвах как Господ ми позволи да те задържа. Но тогава мислех повече за изгубените си деца, отколкото за живите — Рагнфрид седна в края на леглото. — В „Скуг“ станах свидетел на по-различни обичаи. Не си спомням например баща ми да ме е целувал. Целуна майка ми, когато тя почина. Мама целуваше Гюдрюн по време на литургия, защото сестра ми се намираше най-близо до нея. После Гюдрюн целуваше мен. Иначе нямахме такъв обичай… В „Скуг“, когато се върнехме от църква, след като сме вкусили от Тялото Христово, и слезехме от конете на двора, Бьоргюлф целуваше синовете си и мен по бузата, а ние му целувахме ръка. После семейните двойки допираха устни и се ръкувахме с всички от имението, присъствали на службата. Пожелавахме си да сме се поучили след взетото причастие. Лавранс и Осмюн много често се отблагодаряваха на баща си за подаръци именно като му целуваха ръка. Когато Бьоргюлф или Инга влезеха, синовете им ставаха и сядаха едва когато стопаните им разрешат. Първоначално на мен тези порядки ми се струваха глупави, заимствани от чужда култура. Но после с баща ти изгубихме синовете си, а години наред треперехме над Юлвхил. С течение на времето започнах да оценявам, задето родителите на Лавранс са го възпитали да бъде благ и любвеобилен към близките си.

— А татко не успя ли да види Сигюр? — попита след малко Кристин.

— Не — отвърна Рагнфрид. — И аз не го видях жив.

— И все пак ми се струва, майко, че си имала много поводи за радост през живота си.

По бледото лице на Рагнфрид рукнаха сълзи.

— Така е, слава на бога. Право думаш.

Детето заспа на майчината гръд. Рагнфрид го взе внимателно и го сложи в люлката. Закопча ризата на Кристин с малката брошка, погали я по бузата и й пожела лека нощ. Кристин вдигна ръка да я спре.

— Майко — умолително подхвана тя.

Рагнфрид се наведе, притегли я в обятията си и я разцелува. От смъртта на Юлвхил не беше проявявала такава майчинска нежност.

На следващия ден Кристин стоеше зад ъгъла на голямата къща, загледана в склоновете отвъд реката. Времето беше приказно хубаво. Носеше се аромат на кълнове, а отвсякъде долиташе ромон на волни потоци. Горичката и поляните се бяха раззеленили.

Там, където пътят лъкатушеше над „Лаугарбрю“, блестеше свеж, лъскав килим: миналата година Юн изгори малката гора и зася мястото с ръж.

Оттам Кристин най-добре щеше да види траурната процесия.

Върволицата минаваше под канарата в горната част на свежата ръжена нива.

Различи фигурите на свещениците начело на процесията. Плътно зад тях яздеха клисарите с кръстове и восъчни свещи. Не виждаше пламъците в ясния ден, а свещите й приличаха на тънки бели черти в далечината. Следваха двата коня с ковчега на баща й, поставен на носилка между тях. В дългата върволица съзря Ерлен на черния му кон, майка си, Симон, Рамборг, роднини, приятели.

За кратко чуваше ясно песента на свещениците въпреки бученето на Логен, но после гласовете им заглъхнаха в клокоченето на реката и в бълбукането на пролетните потоци по склоновете. Кристин остана загледана в далечината дълго след като и последният товарен кон се изгуби от погледа й.