Стой далече от мазето

13

Извадиха късмет на следващия ден следобед, когато баща им излезе от мазето с червена метална кутия с инструменти в ръка.

— Обещах на господин Хенри, съседа, да му помогна да инсталира нова мивка в банята — обясни той, докато със свободната си ръка нагласяше бейзболната си шапка.

— Кога ще се върнеш? — попита Кейси, поглеждайки към Маргарет.

Не го правиш фино, Кейси, помисли си Маргарет и извъртя очи.

— Не би трябвало да отнеме повече от два-три часа — каза доктор Брюър и изчезна през вратата на кухнята.

Те проследиха с поглед как баща им мина напряко през живия плет на задния двор и се насочи към задната врата на господин Хенри.

— Сега или никога — каза Маргарет, хвърляйки към Кейси колеблив поглед. — Мислиш ли, че можем да го направим? — тя натисна вратата. Заключена както винаги.

— Никакъв проблем — каза Кейси, а на лицето му се разля дяволита усмивка. — Донеси кламер. Ще ти покажа на какво ме научи приятелят ми Кевин миналата седмица.

Маргарет намери кламер на бюрото си и му го донесе. Кейси изправи телта и я пъхна в ключалката. След няколко секунди триумфално изтананика и отвори широко вратата.

— Значи вече си изпечен касоразбивач, а? Полезно е човек да познава приятеля ти Кевин — каза Маргарет и поклати глава.

Кейси се ухили и даде знак на сестра си да влезе първа.

— Добре. Да не мислим за това. Просто да го направим — каза Маргарет, събирайки целия си кураж и стъпвайки на площадката пред стълбите.

След няколко секунди двамата бяха в мазето.

Това, че не знаеха какво да очакват долу, не направи задачата им по-малко страшна. Веднага ги блъсна топлият спарен въздух. Маргарет усети, че въздухът беше толкова влажен, така гъст, че кожата й моментално се покри с малки капчици.

Примижавайки на внезапната ярка светлина, двамата спряха на прага на помещението с растенията. Растенията изглеждаха по-високи, по-дебели и повече на брой, отколкото първия път, когато слязоха тук долу.

Дълги силни ластари се спускаха от дебели жълти стъбла. Широки зелени и жълти листа се люлееха и потрепваха, блестейки на бялата светлина. Удряха се едно в друго и се чуваше леко пляскане. Голям домат пльосна на земята.

Изглеждаше така, сякаш всичко блести. Растенията като че ли се привеждаха в очакване. Не стояха неподвижно, а сякаш се протягаха нагоре, напред, сякаш се тресяха от енергия, докато растяха.

Дълги кафяви ластари се спускаха към почвата като обгръщаха стъблата и на други растения. Огромна папрат беше стигнала тавана, правеше лека чупка и се спускаше обратно към земята.

— Леле! — извика Кейси, впечатлен от тази трептяща, лъщяща джунгла. — Дали всички тези растения са нови?

— Предполагам — каза кротко Маргарет. — Изглеждат като праисторически.

Двамата чуха дишане, силна въздишка, тихо простенване откъм шкафа за материали край стената.

Изведнъж някакъв ластар се люшна от едно високо стъбло. Маргарет дръпна Кейси назад.

— Внимавай, не се приближавай твърде много — предупреди тя.

— Знам — рязко каза той и се дръпна от нея. — Не ме хващай така. Изплаши ме.

Ластарът безопасно се плъзна към почвата.

— Извинявай — каза тя и приятелски стисна рамото му. — Просто… ами, нали си спомняш миналия път.

— Ще внимавам — каза той. Маргарет потръпна.

Чу дишане. Равномерно тихо дишане.

Тези растения определено не са нормални, помисли си тя. Направи крачка назад и обходи с поглед невероятната джунгла от хлъзгави въздишащи растения.

Тя все още ги разглеждаше, когато чу ужасения вик на Кейси:

— Помощ! Хвана ме! Хвана ме!