Стой далече от мазето

21

— Оу! — извика той, когато ножът поряза кожата му.

Маргарет дръпна ножа, който бе направил малък срез.

От раната потече тънка струйка червена кръв.

— Той е истинският ни баща — каза Маргарет на Кейси, въздъхвайки облекчено. — Ето, татко! — тя му подаде брадвата.

— Маргарет, бъркаш! — човекът с бейзболната шапка извика уплашен. — Той те изигра! Той те изигра!

Гологлавият доктор Брюър реагира бързо. Вдигна брадвата, направи три крачки, изви се назад и замахна с цялата си сила.

Доктор Брюър с шапката отвори широко уста и извика уплашено. Викът заглъхна, защото брадвата лесно разряза тялото му на две.

От раната потече гъста зеленикава течност. Докато падаше, мъжът зяпна от почуда и ужас. Маргарет видя, че тялото му всъщност е стъбло. Той нямаше кости, нямаше човешки органи.

Тялото му тупна на пода. Около него се събра локва зелена течност.

— Принцесо, добре ли си? — извика доктор Брюър и захвърли брадвата настрани. — Ти направи вярното предположение!

— Не беше предположение — каза Маргарет, потъвайки в прегръдката му. — Спомних си зелената кръв, която видях. Късно една нощ. Единият от вас беше в банята, а от ръката му течеше зелена кръв. Знаех, че истинският ми баща има червена кръв.

— Всичко е наред! — извика госпожа Брюър, хвърляйки се в прегръдката на мъжа си. — Добре сме! Добре сме!

Четиримата се прегърнаха силно развълнувани.

— Трябва да направим още нещо — каза баща им, прегърнал двете деца. — Да извадим господин Мартинес от шкафа.

Докато стана време за вечеря нещата бяха върнати в обичайното им състояние.

Най-сетне бяха успели да поздравят майка си с добре дошла и се бяха опитали да й разкажат за всичко случило се докато я нямаше.

Господин Мартинес бе изваден от шкафа почти без дрехи. Двамата с доктор Брюър говориха надълго и нашироко за случилото се и за работата на доктор Брюър.

Господин Мартинес бе напълно шашнат от постиженията на доктор Брюър и много добре разбираше, че са исторически.

— Може би ти трябва по-добре организирана лаборатория на територията на института. Ще убедя членовете на Съвета да те върнат в екипа — каза Мартинес. По този начин той покани баща им да се върне на работа.

След като господин Мартинес бе откаран вкъщи, доктор Брюър изчезна в мазето за около час. Върна се мрачен и уморен.

— Унищожих повечето от растенията — обясни той и потъна във фотьойла. — Трябваше да го направя. Те страдаха. По-късно ще унищожа и останалите.

— Всичките растения? — попита госпожа Брюър.

— Ами… има няколко нормални, които ще посадя в двора — отвърна той и поклати тъжно глава. — Само няколко.

По време на вечерята той най-сетне събра сили да обясни на Маргарет, Кейси и госпожа Брюър какво се беше случило долу в мазето.

— Исках да създам суперрастение — каза той — по електронен път с помощта на части от ДНК от други растения. Тогава случайно порязах ръката си на едно стъкло. Без да разбера моята кръв се беше смесила с молекулите на растението, което използвах. Когато се върнах при машината, моите молекули се бяха съединили с молекулите на растението и се оказа, че имам нещо, което е получовек-полурастение.

— Това е отвратително! — възкликна Кейси и пусна вилицата си в картофеното пюре.

— Е, аз съм учен — отвърна доктор Брюър, — така че не ми се стори отвратително. Помислих си, че е доста вълнуващо — изобретявах ново същество.

— Онези растенията с човешки лица… — започна Маргарет.

Баща й кимна.

— Да. Това стана като включих човешки материал в растителен материал. Слагах ги в шкафа за материали. Напълно се бях отнесъл. Въобще не знаех докъде ще стигна, до колко човешки ще направя растенията. Виждах, че тези създания са нещастни, че страдат. Но не можех да спра. Беше прекалено вълнуващо.

Той вдигна чашата с вода и отпи голяма глътка.

— Не си ми разказал за това — каза госпожа Брюър, поклащайки глава.

— Не можех — каза той. — Не можех да кажа на никого. Бях твърде увлечен. Но един ден стигнах твърде далече. Създадох растение, което във всяко отношение е точно мое копие. Той притежаваше мозък като моя, моя ум.

— Но все пак понякога той действаше като растение — каза Маргарет. — Ядеше храна за растения и…

— Не беше съвършен — каза с тих сериозен глас доктор Брюър, надвесвайки се напред над масата за хранене. — Имаше си недостатъци. Но беше достатъчно силен и достатъчно умен, за да ме надвие, да ме заключи в шкафа, да заеме моето място и… да продължи моите опити. И когато Мартинес неочаквано се появи, той заключи и него в шкафа, за да запази тайната си.

— Това, че главата му бе покрита с листа ли беше един от недостатъците му? — попита Кейси.

Доктор Брюър кимна.

— Да, той беше почти съвършен мой клонинг, почти съвършен човек, но не съвсем.

— Но, татко — каза Маргарет и посочи, — ти също имаш листа на главата си.

Той се протегна и откъсна едно.

— Знам — каза той с изписано по лицето му отвращение. — Това наистина е гадно, нали?

Всички се съгласиха.

— Е, когато порязах ръката си, част от растителния материал се смеси с кръвта ми и навлезе в моя организъм — обясни той. — После включих машината. Тя създаде силна химическа реакция между растителния материал и кръвта ми. Тогава за една нощ косата ми окапа, а на нейно място веднага поникнаха листа. Само че не се тревожете, листата вече започнаха да падат. Мисля, че скоро косата ми ще поникне отново.

Маргарет и Кейси се зарадваха.

— Надявам се, че всичко ще бъде както преди — каза усмихната госпожа Брюър на мъжа си.

— По-добре отпреди — отвърна й той също с усмивка. — Ако Мартинес убеди Съвета да ме върне на работа, ще изчистя мазето и ще го превърна в най-добрата стая за игри, която някога сте виждали.

Маргарет и Кейси отново се зарадваха.

— Всички сме живи и здрави — каза доктор Брюър, прегръщайки едновременно двете деца. — Благодарение на вас двамата.

Беше най-щастливата вечеря, която Маргарет си спомняше. След като вдигнаха масата, всички отидоха за сладолед. Беше почти десет часа, когато се прибраха.

Доктор Брюър тръгна към мазето.

— Ей, къде отиваш? — извика съпругата му с подозрение.

— Отивам да се справя с останалите растения — увери я доктор Брюър. — Искам да разкарам всичко и да съм сигурен, че тази ужасна глава от нашия живот е затворена завинаги.

До края на седмицата повечето растения бяха унищожени. Огромната камара листа, корени и стъбла горя часове наред. Няколко малки растения бяха присадени навън. Цялото оборудване бе разглобено и пренесено в университета.

В събота цялото семейство отиде да избере маса за новата стая за игри. В неделя Маргарет седеше в задния двор, загледана в златистите хълмове.

Толкова е спокойно сега, помисли си радостно тя.

Толкова е спокойно тук. И толкова красиво.

Усмивката й се стопи, когато откъм краката си чу шепот:

— Маргарет.

Погледна надолу и видя малко жълто цвете да побутва глезена й.

— Маргарет — прошепна цветето, — помогни ми. Моля те, помогни ми. Аз съм баща ти. Наистина. Аз съм истинският ти баща.