Страна на сенките

Двайсет и трета глава

Минаваме през кухнята и отиваме до гаража. Следвам го и се питам къде ли ме води, при условие, че спокойно можехме да отскочим до Съмърленд и от дивана.

— А близначките? — прошепвам. — Какво ще стане, ако се събудят и открият, че ни няма?

Деймън свива рамене и ме повежда към колата си. После спира и ми хвърля поглед през рамо:

— Не се безпокой, спят дълбоко, даже хъркат. Убеден съм, че няма да се пробудят скоро.

— Да не би да имаш нещо общо с това? — питам го, защото си спомних как веднъж приспа цялото „Бел Вю“, включително администрацията и учителите. Така и не разбрах как го направи.

Той се разсмива и отваря вратата, като с жест ми подсказва да се кача. Аз обаче поклащам глава и оставам на място. Просто няма начин да се возя на кола, която е въплъщение на семейната рутина, в която сме затънали до шия.

Той ме поглежда за секунда, после тръсва глава и затваря очи. Веждите му се сключват и пред нас се появява лъскаво червено ламборджини. Абсолютно същото като онова, с което доведох близначките у тях.

Отново клатя глава — нямам нужда от нови развлечения, старите си бяха идеални. Затова повтарям действията му, затварям очи и се отървавам от колата. После я замествам с точно копие на красивото черно беемве, което караше преди.

— Схванах намека — кимва той и ме подканя да се кача със закачлива усмивка.

В следващия миг вече се носим по алеята, а на улицата намаляваме скоростта съвсем малко, колкото пазачката да ни отвори — и после се понасяме по крайбрежната магистрала. Опитвам се да надникна в ума му и да разбера накъде сме се насочили, но той само се разсмива. Нарочно е издигнал психическия си щит. Явно иска да ме изненада.

Минава на автострадата и пуска радиото. Разсмива се изненадано, когато в колата се разнася песен на Бийтълс.

— „Белият албум“? — поглежда ме въпросително, като същевременно умело води колата по пътя, независимо от скоростта, достойна за състезател от „Формула 1“.

— Ще направя всичко, само и само да те виждам отново в тази кола! — Усмихвам му се в отговор, защото с удоволствие слушах разказите му (и то неведнъж) за времето, прекарано в Индия, когато изучавал трансцендентална медитация заедно с тях, а именно тогава Джон и Пол написват повечето от тези песни. — Всъщност, ако съм го проявила правилно, по това радио няма да звучи нищо друго, освен Бийтълс…

— И как очакваш да се приспособя към двайсет и първи век, ако толкова настоятелно ме задържаш в миналото? — разсмива се отново той.

— Ами… като че ли се надявах да не се приспособиш — измърморвам, загледана в редуващите се мрак и светлини през прозореца. — Всъщност хората надценяват хубавите страни на промяната… Най-малкото това със сигурност важи за скорошната промяна у теб. Е, какво ще кажеш? Ще я задържиш ли? Може ли да разкараме Големия грозник, който така или иначе е подходящ само за многодетна майка?

Обръщам се към него и го наблюдавам, докато той слиза от автострадата и след серия резки завои започва да се катери по един много стръмен хълм. Спира точно до една скулптура, издигната пред голяма, облицована с варовик сграда.

— Какво е това? — присвивам очи.

Предполагам, че сме някъде в Лос Анджелис, но не мога да преценя къде точно.

— Музеят „Гети“ — обявява той с усмивка и бърза да изскочи, за да ми отвори вратата. — Идвала ли си?

Поклащам глава и отклонявам поглед. Съвсем не съм очаквала — нито пък искала — да посещавам музей, с или без него.

— Ама… не е ли затворено? — Оглеждам се наоколо, при което се потвърждава усещането ми, че сме единствените хора наоколо — като изключим въоръжените пазачи вътре.

— Затворено? — поглежда ме той и поклаща глава. — Наистина ли смяташ, че нещо толкова дребно може да ни спре?!

Обгръща ме с ръка и ме повежда нагоре по каменните стъпала, след което добавя с устни, притиснати към ухото ми:

— Зная, че не би избрала музей, ако решиш да се забавляваш, но искам да ти покажа нещо. Нещо, което явно се нуждае от илюстриране, ако мога да съдя по думите ти.

— Какво нещо? Че знаеш повече за изкуството от мен?

Той спира и ми отговаря с много сериозно изражение:

— Искам да ти докажа, че светът наистина е нашата съкровищница, от която можем да вземем всичко. Нашето игрище и нашата сцена. Можем да бъдем каквито си поискаме. Няма защо да се чувстваш отегчена или да затъваш в рутина, щом схванеш, че правилата, важащи за нормалните хора, вече са неприложими. Просто вече не ни засягат. Можем да правим каквото си поискаме, Евър — абсолютно всичко. Отворено, затворено, отключено или не, приветствани с „Добре дошли“ или неканени и нежелани — нищо от това няма значение, нито има смисъл за нас. Защото ние правим каквото си искаме и когато си поискаме. Нищо и никой не може да ни спре.

Това не е съвсем вярно — намеквам му наум за онова, което не сме успели да сторим през последните четиристотин години. То, разбира се, е и единственото, което наистина искам да направим.

Той обаче само се усмихва, целува ме по челото и сграбчва ръката ми. Когато ме повежда към входа, добавя:

— Освен това в момента има изложба, която много искам да видя. Ще отнеме съвсем малко време, нали в момента няма тълпящи се да я разгледат хора. Обещавам ти, че след това ще следваме само твоите желания.

Оглеждам внушителната заключена врата, на която сто процента са монтирани най-модерните алармени инсталации, които вероятно задействат нещо също толкова високотехнологично — например, картечници с автоматично управление. Или пък звънят директно в стаичката на пазачите, които чакат само този знак, за да натиснат спусъците. По дяволите, вероятно дори и в момента ни следи някоя камера, наблюдавана от пазач, който изобщо не се забавлява с присъствието ни тук и чийто пръст е надвиснал над паникбутона.

— Наистина ли ще се опитаме да влезем вътре с взлом? — преглъщам шумно.

Дланите ми са потни, гърлото — пресъхнало, а сърцето ми блъска в гърдите. Силно се надявам да се шегува… но явно надеждите ми ще останат напразни.

— Не — прошепва той в отговор, като затваря очи и ме подканя да сторя същото. — Няма да се опитаме, смятам да го направим. И ако нямаш нищо против, би ли ми помогнала, ако обичаш? Затвори очи и повтаряй действията ми. — После се навежда още по-близо, докосва с устни ухото ми и добавя.

— Обещавам ти, че никой няма да бъде заловен, наранен или да влезе в затвора. Наистина. Честен кръст!

Поглеждам го и се опитвам да убедя себе си, че като човек, — преживял шестстотин години, със сигурност си е навличал неведнъж неприятности — и е успявал да се измъкне от тях. Вероятно знае какво говори. После си поемам дълбоко въздух и се гмурвам в дълбокото напред с главата. Извършвам последователно действията, за които си мисли той. И ето че вратата се отваря безпроблемно, сензорите са изключени, а пазачите — дълбоко заспали. Е, поне така се надявам. Няма да възразя да поспят… поне още няколко часа.

— Готова ли си? — хвърля ми предизвикателен поглед, а устните му се извиват в усмивка.

Поколебавам се за миг на прага — ръцете ми треперят, хвърлям нервни коси погледи наоколо и си мисля, че точно в момента рутината на ежедневието изглежда много привлекателна. После преглъщам с усилие, вземам се в ръце и правя крачка навътре. Обаче веднага се свивам като ударена, когато гумената ми подметка се допира до излъскания до блясък каменен под с ужасен скърцащ звук.

— Как мислиш? — пита той с възбудено и развълнувано изражение на лицето — явно се надява да се забавлявам колкото него. — Смятах да те заведа до Съмърленд, но се сетих, че именно това очакваш. Вместо това реших да ти покажа магическите места, които съществуват тук, на земята.

Кимам, макар че все още не чувствам никакво въодушевление. Засега обаче се прикривам добре, като се правя, че разглеждам внимателно огромната зала с висок таван и големи прозорци, пресечена от множество коридори, ниши и отделения. Вероятно е изключително светла и приятна на дневна светлина, но нощем си е направо зловеща.

— Това място е огромно. Бил ли си тук преди?

Той кима и се насочва към информационното гише, което се намира в средата на помещението.

— Веднъж. Беше точно преди да го открият официално. Знам, че има много творби, които си заслужава да се видят, но много искам да видя една конкретна експозиция.

Грабва някакъв справочник от щанда и притиска дланта си към хартията, докато информацията се запаметява в ума му. После го връща обратно и ме повежда първо по няколко коридора, а после нагоре по стълбището. Пътят ни се осветява единствено от сигналните прожектори, свързани е охранителната система, и бледата светлина на луната, която прониква през прозорците.

— Това ли е? — питам аз, когато го виждам да застива с благоговение пред ярка, изключително въздействаща картина, озаглавена „Мадоната на престола, заедно със свети Матей“.

На лицето му е изписано изражение на пълно блаженство. Той само кима — явно не е в състояние да говори — и продължава да разглежда картината. Минава известно време, преди да се сети къде се намира и да се обърне към мен:

— Пътувал съм много. Живял съм на толкова много места. Когато напуснах Италия преди повече от четири века, се заклех, че никога повече няма да се върна. Ренесансът бе свършил, а животът ми… е, ще го кажа така — бях повече от готов да продължа напред. После обаче научих за една нова школа художници, тази на семейство Карачи от Болоня, последователи на моя скъп приятел Рафаело и други майстори от онази епоха. Те въведоха нов стил, използваха нови техники в рисуването — и на свой ред повлияха на следващото поколение велики художници. — Той махва с ръка към картината пред нас и прошепва с удивление. — Само погледни мекотата на линиите… текстурата! Колко са наситени цветовете, как са използвани светлосенките. Това е… — тръсва глава — … просто поразително!

Гласът му изразява преклонение и безкрайно възхищение. Хвърлям поглед към картината и после към него. Иска ми се да можех да изпитам онова, което явно чувства той. Да виждам не старо, безценно и световноизвестно произведение на изкуството, а истинско проявление на красотата, живо въплъщение на величието на съзиданието — един вид чудо.

Той ме води до следващата картина. Държим се за ръце, докато разглеждаме изображението на свети Севастиан, чието слабо, бледо тяло е пронизано от стрели. Нарисуваното изглежда толкова истинско, че потръпвам.

Точно тогава се случва. За първи път успявам да видя онова, което вижда Деймън. Най-накрая разбирам, че истинското пътешествие из великото изкуство представлява именно това. Не да вземеш отделна случка или преживяване и да ги увековечиш или просто интерпретираш; не, изкуството е в това да ги споделиш с цялото човечество — за вечността.

— Вероятно се чувстваш толкова… — тръсвам глава и стискам устни, защото наистина се затруднявам да открия правилната дума. — Не знам, може би… могъщ. Защото си в състояние да създадеш нещо толкова красиво.

Поглеждам го с пълното съзнание, че той с лекота може да нарисува картина, изпълнена с не по-малко красота и смисъл от изложените тук. Той обаче само свива рамене и продължава към следващата с думите:

— Не съм рисувал от години, като изключим часовете в училище. Мисля, че в момента съм по-скоро ценител, отколкото творец.

— Но защо? Как можеш да обръщаш гръб на такава невероятна дарба? Тоест… дарба е, нали така? Едва ли е свързано с безсмъртието — и двамата сме виждали резултата, когато аз се опитам да нарисувам дори най-елементарното нещо.

Той се усмихва и ме повежда през залата. Спираме пред великолепна интерпретация, наречена „Йосиф и съпругата на Потифар“. Погледът му внимателно и нежно изследва всеки квадратен сантиметър на платното, после казва:

— Честно ли? Всъщност „могъщ“ е прекалено слаба дума. Не може да опише начина, по който се чувствам, когато съм застанал пред празното платно с четка в едната ръка и палитра в другата. В продължение на шестстотин години оставам непобедим, непроменен — наследник на еликсира, който всички желаят и търсят така отчаяно! — той тръсва глава. — Нищо обаче не може да се сравни с невероятния прилив на енергия, който носи актът на съзиданието, на творческия процес. На това да създадеш нещо, за което знаеш, че ще бъде велико — от този миг до края на вечността.

Обръща се към мен и поставя длан на бузата ми.

— Или поне така смятах, преди да те срещна. Защото в мига, в който те видях за първи път… — той тръсва глава и приковава погледа си в моя. — Всъщност нищо не може да се сравни с онзи най-първи миг на нашата любов.

— Не си спрял да рисуваш заради мен… нали?! — сдържам дъха си, ужасена, че може би аз съм причината да се откаже да твори красота.

Той поклаща глава. Очите му отново се спират на картината, а мислите му сякаш са някъде много, много далече от тук.

— Няма нищо общо с теб. Просто дойде момент, когато… ами, осъзнах истината за ситуацията, в която се намирам.

Присвивам очи. Нямам никаква представа за какво говори, нито пък накъде води този разговор.

— Жестока реалност, която вероятно трябваше да ти обясня по-рано.

Той въздиша и впива очи в моите. Гледам го, стомахът ми се свива от ужас. Не зная нито какъв ще е отговорът, нито какво всъщност искам да чуя, но все пак питам:

— Какво искаш да кажеш?

От погледа му осъзнавам, че се бори със себе си. Явно му е много трудно да реши дали да ме посвети в тайната.

— Жестоката истина за вечния живот — казва накрая с потъмнели очи, приковани в моите. — За реалността, която изглежда огромна, необозрима, безкрайна и невероятно могъща, без граници… докато осъзнаеш скритата уловка. Докато прозреш истината — че винаги ще наблюдаваш как приятелите ти остаряват и умират един след друг, а ти ще оставаш същият. Нямаш право да участваш, разбира се, а само да гледаш отстрани — защото разберат ли веднъж за тази несправедливост, не ти остава избор, освен да продължиш напред. Да намериш ново място, където да започнеш отначало. И още веднъж. После отново. — Тръсва глава и млъква за кратко. — Става напълно невъзможно да изградиш здрави връзки с хората. А пък най-голямата ирония се състои в това, че макар да имаме неограничен достъп до могъщи сили и магия, на всяка цена трябва да избягваме прекомерното въздействие и истинските промени. Това е единственият начин да останем скрити и да запазим тайните си непокътнати.

— Защото…? — опитвам се да го успокоя и подтикна да спре да говори със загадки.

Ставам наистина нервна, когато започне да се държи по този начин.

— Защото, ако си позволиш да привлечеш вниманието към себе си, със сигурност името и видът ти ще бъдат отбелязани от историята — а това не бива да се допуска. Защото всички покрай нас ще остареят и умрат — Хевън, Майлс, Сабин и — да, дори Стейша, Онър и Крейг… А ние ще си останем абсолютно същите. Непроменени. Вечни. А пък, вярвай ми, не минава много време и хората започват да забелязват, че не си се променил въобще от първия ден, когато сте се срещнали. Не можем да си позволим след петдесет години да ни разпознае… почти седемдесетгодишната Хевън, да речем. Не можем да позволим на никого да разбуди тайната ни!

Сграбчва китката ми и се вглежда в очите ми толкова настойчиво, че буквално усещам тежестта на шестстотинте му години. И — както винаги става в подобни случаи, когато е така притеснен — единственото ми желание е да премахна тревогата му.

— Можеш ли изобщо да си представиш какво ще се случи, ако Сабин, Хевън или Майлс разберат истината за нас? Можеш ли да предвидиш какво ще си помислят, какво ще кажат… какво ще направят. Именно затова хора като Роман и Дрина са толкова опасни — те се хвалят с онова, което представляват. Напълно пренебрегват естествения ред на нещата. Недей да бъркаш, Евър — има си причина за съществуването на кръговрата на живота. И макар аз самият да се отнасях доста подигравателно към това, докато бях млад и самоуверен — защото смятах, че съм се издигнал над него — сега вече не е така. Освен това наистина не можеш да надвиеш хода на времето. Независимо дали се прераждаш, както се случва с приятелите ни, или оставаш непроменен като нас самите, кармата ти винаги те застига. А пък сега, след като видях бездната на Шадоуленд, се уверих напълно, че именно това е бил замисълът на природата — единственият възможен начин.

— Ами… ако приемем, че наистина е така, както явно вярваш… тогава какъв избор имаме изобщо? — питам го аз, а ледени тръпки полазват по кожата ми, независимо от топлината на ръцете му. — Тоест… имаш предвид, че трябва да се прикриваме, да не се изтъкваме и да живеем само за себе си? И в никакъв случай да не използваме огромната си мощ, за да променяме нещата. А как това ще помогне на кармата ти — щом не прилагаш дарбите си, за да помагаш на другите? Особено ако го правиш анонимно? До какво ще ни доведе това?

Мисля, разбира се, за Хевън и надеждата си да й помогна, но виждам Деймън да клати глава. Той ме поглежда и отсича:

— Къде ще ни доведе ли? Ами — точно където се намираме в момента. — Свива рамене. — Ще сме заедно. Завинаги. Разбира се, само ако сме много, много внимателни и продължаваме да си носим амулетите. Колкото до използването на силите ни… Е, страхувам се, че нещата са много по-сложни от това да поправиш всички сторени злини. Ние може да преценим, че нещо е добро или съответно лошо, а кармата да не го възприеме по този начин. Обясних ти, че тя не действа така, това не е логика. Кармата не съди, а само уравновесява събитията — нито повече, нито по-малко. И ако решиш да поправиш всяка случка, която ти смяташ за лоша или трудна, или просто неприятна, ще ограбиш съответния човек от възможността сам да я поправи, да се поучи от нея. Може дори да попречиш на бъдещото му израстване. Някои неща, независимо колко са болезнени, се случват с определена причина. Имат цел, която ти или аз може да не разберем от пръв поглед, защото не познаваме цялата житейска история на конкретната личност, не знаем всички събития, които са се натрупали през миналите й животи — нито дори в този. И ако просто се хвърлиш с главата напред и започнеш да се намесваш и да решаваш вместо хората и кармата им, независимо колко благородни са намеренията ти, ще ограбиш преживяванията им. Ще им попречиш да направят сами пътешествието си, а това не бива да се случва.

— Добре, нека изясним това — усещам, че в гласа ми се промъква остра нотка, но не си и помислям да я скрия. — Значи, Хевън идва при мен и ми казва: „Котката ми умира“. Аз обаче, независимо че съм в състояние да я излекувам, не го правя — защото ще повдигне твърде много въпроси, на които не мога да отговоря, и ще предизвика нежелани подозрения. Добре, това го разбирам. Не ми харесва, но го разбирам и приемам. Обаче след това тя казва: „Родителите ми може да се разведат и ще съм принудена да се преместя… имам чувството, че целият ми свят се срива!“. И, разбира се, няма никаква представа, че аз мога да й помогна, да върна обратно хода на събитията, например, използвайки… всъщност не знам какво точно. — Свивам рамене, вече съм доста изнервена. — Но както и да е, това няма значение. Исках да съм сигурна, че съм те разбрала правилно. Казваш ми, че когато нещо подобно се случи на наша обща близка приятелка, не можем да помагаме, така ли? Защото това би било намеса в кармичното й пътуване… или там, както го нарече? Изобщо… обясни ми как точно помагам на собствената си карма, като пазя всички блага за себе си и не споделям нищо с любимите си хора?!

— Съветвам те да не се намесваш — произнася той равно и се обръща към картината, с гръб към мен. — Родителите на Хевън ще продължат да се карат, независимо какво ще предприемеш ти. Дори да я убедиш, че се е случило чудо и ипотеката на къщата се е изплатила сама… — Поглежда ме през рамо и твърдостта в погледа му ми подсказва, че е прозрял изцяло намеренията ми. — Ами, вероятно просто ще я продадат, ще си поделят парите и в крайна сметка пак ще се преместят.

Въздиша тежко и ме поглежда. И погледът, и гласът му омекват:

— Съжалявам, Евър. Не искам да звуча като преситен от живота циничен старец… макар че може би съм именно такъв. Видял съм твърде много и съм правил милиони грешки.

Не можеш да си представиш колко време ми отне да науча тези неща. Но вече знам, че наистина има причина за всяко нещо — точно както казват. И макар че вечността е наша, никога не можем да го разкрием… на никого.

— Да, сигурно… а колко точно велики художници са рисували портрета ти? Колко подаръци си получил от Мария-Антоанета? — Започвам да клатя глава укорително. — Сигурна съм, че тези портрети са се запазили! И някой със сигурност ги е записвал, водил е някакъв вид дневник за създаването им… в който присъства името ти. А какво ще кажеш за дните, които си прекарал като модел в Ню Йорк? А?!

— Не отричам нищо — свива рамене той. — Бях суетен, направо самовлюбен… Нарцис като по учебник. И определено се забавлявах!

Той се разсмива и се преобразява в онзи Деймън, когото познавам и обичам; който е секси, забавен и магнетичен — пълната противоположност на Прокълнатия въздържател, в който се бе превърнал напоследък.

— Трябва обаче да разбереш, че всички тези портрети и произведения на изкуството се съхраняват в частни колекции. Дори в онези години проявявах достатъчно разум и не допусках да ги излагат публично. Колкото до работата ми като модел… Тя продължи съвсем кратко, напуснах на следващия ден, след като приключих със снимките. Беше една-единствена рекламна кампания, съвсем незначителна.

— Добре… защо спря да рисуваш тогава? Изглежда ми като чудесен начин да запазиш спомените от един неестествено дълъг живот.

Май започва да ми се вие свят от цялата тази информация.

Той кима:

— Така е. Проблемът обаче бе, че стилът ми стана твърде известен. Много хора ме величаеха, а аз определено се наслаждавах на възхищението им. — Разсмива се и тръсва глава. — Рисувах като луд, бях напълно обсебен. Не ме интересуваше нищо друго. Получи се огромна колекция, която привличаше твърде много внимание към личността ми. Не предвидих риска, а после вече беше прекалено късно.

Поглеждам го. Сърцето ми се разбива на късчета, когато виждам картината, нарисувана от ума му.

— А после избухнал пожарът — прошепвам, в паметта ми навеки е прогорен образът на жестоките оранжеви пламъци, които се издигат към потъмнялото небе.

— Всичко бе разрушено — той кима отново. — Включително — поне за пред хората и официалните власти — и аз.

Ахвам и срещам очите му. Какво ли мога да му кажа?

— Още не бяха изгасили пламъците, когато избягах. Изчезнах, потънах вдън земя. Пътувах из Европа, местех се от място на място като номад или като циганин… Даже името си променях няколко пъти, докато не измина достатъчно време и хората започнаха да забравят. В крайна сметка се установих в Париж, където, както знаеш, те срещнах за първи път. Останалото вече ти е известно. Обаче, Евър…

Поглежда ме право в очите. Иска му се да има начин да го избегне, но не може. Трябва задължително да го каже на глас, макар аз чудесно да знам какви ще са следващите му думи.

— Наговорих много неща, но всъщност исках да разбереш само едно. В някакъв момент, при това не след дълго, ще трябва да се преместим.

В мига, в който го изрича, осъзнавам, че е прав. Започвам също така да се чудя защо не съм се сетила по-рано. Имам предвид… ами, това е толкова очевидно и логично! Въпреки това — не зная точно как — съм успяла да го пренебрегна, да го заобикалям и подминавам. Да се преструвам, че с мен ще е различно. А това е просто още едно доказателство за силата на отрицанието и в какви заблуди може да те вкара.

— Вероятно няма да растеш повече, видимо поне няма да остаряваш — продължава той, а ръката му нежно и успокоително гали бузата ми. — Няма да мине много време и приятелите ни ще започнат да забелязват.

— Ама, моля ти се! — усмихвам се с отчаяния стремеж да внеса малко светлина и смях в тъмното, потискащо и задушно място, в което съм попаднала. — Забравяш ли, че се намираме в „Ориндж Каунти“?! Та тук пластичната хирургия е превърната в култ! Никой не остарява в този град. Наистина. Абсолютно никой. Божичко, спокойно може да си караме така още поне стотина години!

Разсмивам се с треперлива надежда. Когато го поглеждам обаче, разбирам по втренчения му поглед, че изобщо не съм разведрила обстановката с плоската си шега. Насочвам се към пейката в центъра на помещението, отпускам се на нея и заравям лице в дланите си.

— И какво ще кажа на Сабин? — прошепвам съкрушено.

Деймън сяда до мен и ме прегръща… Веднага започвам да се чувствам по-добре, макар и малко.

— Какво ще измисля? Не мога да инсценирам смъртта си. Следователите сега са много по-добри, а и разполагат с почти съвършена техника, за разлика от онези по твое време.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — заявява той. — Съжалявам. Наистина трябваше да го спомена по-рано.

Няма нужда дори да го поглеждам: зная, че не би имало значение. Нямаше да постъпя по-различно.

Припомням си деня, когато за първи път ми разказа за безсмъртието. Колко внимателно ми обясни, че никога няма да прекося границата и съответно няма да видя семейството си. Въпреки това приех. Избутах мисълта от съзнанието си… или може би просто я скрих и забравих. Дали пък не реших, че ще намеря някакъв изход, някаква вратичка — начин да имам всичко наведнъж? Или просто бях приела всичко, само и само да съм с него, завинаги.

Сега е абсолютно същото. Нито аз съм се променила, нито решението ми.

И макар да нямам идея какво ще кажа на Сабин, нито пък как ще обясня внезапното ни изчезване на приятелите си, всъщност искам просто да съм с него. Единствено така се чувствам цялостна. Само така животът ми има смисъл.

— Ще имаме хубав живот, Евър — обещавам ти. Няма да ти липсва нищо, нито пък ще се отегчиш, никога вече. Не и след като осъзнаеш, че имаме възможност да открием и изпитаме всичко съществуващо. Макар че всички връзки, които създаваме, ще бъдат изключително краткотрайни. Като изключим нас двамата, разбира се. Няма как да го избегнем, няма вратичка, както се надяваш. Това е необходимост, задължително условие — просто и ясно.

Поемам си дълбоко въздух и кимам. Спомням си, че когато се запознахме, спомена, че изобщо не го бива в това да казва „Сбогом“. Сега обаче само се усмихва и изрича в отговор на мислите ми:

— Така е. Човек би решил, че ще става по-лесно с годините, нали? Но не се получава. Затова обикновено предпочитам просто да изчезна — по-лесно е.

— За теб — със сигурност. Едва ли е така обаче за онези, които оставяш след себе си.

Той кима, става от мястото си и ме дръпва след себе си.

— Е, аз съм суетен и себичен, какво повече да ти кажа?

— Не това имах предвид! — тръсвам глава. — Аз само…

— Моля те — поглежда ме той, — няма нужда да ме защитаваш. Чудесно знам какъв съм… или поне какъв бях.

Повежда ме обратно по пътя, по който дойдохме. Аз обаче не съм готова да си тръгна. Още не. Човек, загърбил най-голямата си страст — както е направил той, и просто си е тръгнал — заслужава втори шанс.

Така че пускам ръката му и здраво стисвам очи, за да проявя голямо платно, множество четки с различни големини, не по-малко богата палитра — и всичко друго, за което се сещам. А той, изненадан, не успява да ме спре.

— Какво е това? — мести невярващия си поглед между мен и статива.

— Брей! Наистина е минало много време, щом не разпознаваш даже инструментите на занаята си.

Усмихвам се, а той ме поглежда напрегнато и без да помръдва. Аз обаче срещам погледа му с равен по сила и също толкова решителен взор.

— Сметнах, че е добра идея да рисуваш тук, до приятелите си — свивам рамене нехайно.

Той взема една четка от поставката и започва да я върти в дланта си.

— Каза, че можем да правим, каквото си поискаме — нали така? Че обичайните правила вече не важат за нас. Не беше ли именно това целта на днешното ни посещение?

Изражението му все още е предпазливо, но като че ли е започнал да отстъпва.

— Ако наистина е така, мисля, че трябва да нарисуваш нещо. Тук и сега. Да създадеш нещо красиво, вечно, което да остане за света — каквото поискаш! А след като го свършиш, може да го окачим до творбите на приятелите ти. Неподписано, естествено.

— Отдавна съм се отказал от стремежа да разпознават нарисуваното от мен — заявява той и ме поглежда с блеснали очи.

— Това е добре — кимам и махвам с ръка към празното бяло платно. — Очаквам да видя гениално произведение, вдъхновено от чисти и благородни помисли. Никакъв егоизъм, никаква суета.

После го смушквам с лакът:

— Няма да е зле да започваш. За разлика от нас, тази нощ не е вечна.