Страна на сенките

Четирийсет и осма глава

Тичам. Профучавам покрай коли, къщи, улични котки и кучета. Краката ми се местят сами, мускулите се свиват и разпускат — носят ме напред, без да се налага да им заповядвам, сякаш по своя воля. Тялото ми се движи като добре смазана машина с бляскави и съвсем нови части.

Зная, че ми е отнело само няколко секунди, но имам чувството, че са минали часове.

Часове, откакто не съм виждала Хевън.

Часове, докато я видя отново.

Но когато стигам там, той е първото, което съзирам. Пристига по същото време, по което и аз се озовавам пред вратата.

Това ми е достатъчно. Виждам го от плът и кръв пред себе си и всичко друго изчезва, сякаш не е съществувало. Нищо друго няма значение сега, когато е на една ръка разстояние от мен.

Устата ми пресъхва, сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите. Залива ме такъв копнеж, че не мога да говоря. Просто седя там и се взирам в своя мил, прекрасен Деймън — по-красив от когато и да било — точно в този миг, облян от светлината на уличните лампи.

От устните му се отронва името ми. Гласът му е така изпълнен с емоция, толкова дрезгав и напрегнат, че разбирам веднага — той чувства същото към мен.

Тръгвам несръчно към него, краката почти отказват да ме слушат. Чувствата, които потисках толкова време, избиват на повърхността и заплашват да ме залеят. Имам толкова неща да му разказвам, толкова признания и важни изводи. Но думите изчезват от ума ми в мига, когато го достигам. Тялото ми се изпълва с ярък пламък, по кожата ми плъзват горещи тръпки. Искам само да се разтопя, да се слея с него и никога повече да не се разделяме…

Той протяга ръка към мен, прихваща ме през кръста и ме придърпва към себе си… Най-сетне…

В този миг вратата се отваря и Роман ни се ухилва подигравателно от прага:

— Евър, Деймън! Толкова съм доволен, че успяхте да дойдете!

Още не е довършил, когато Деймън се озовава пред него и го притиска до стената. Аз ги заобикалям и се втурвам към дневната, където бясно започвам да се оглеждам за Хевън. Виждам я почти веднага — просната на дивана, неподвижна и бледа. Гърдите й почти не се повдигат.

Изтичвам до нея и се отпускам на колене, стиснала китката й. Треперещите ми пръсти се опитват да напипат пулса й — точно както преди време в дома на Деймън.

— Какво й направи? — очите ми хвърлят мълнии и Ава се сгърчва още по-силно.

Изобщо не ме интересува как се чувства — сега знам, че работи с Роман. В мен няма милост за онези, които му помагат.

— КАКВО Й НАПРАВИ? — повтарям, като при всяка дума гласът ми се усилва все повече.

Ако я ударя в земната й чакра — първия център, онзи, който отговаря на суетата и алчността — това ще я убие мигновено. Изобщо няма да се поколебая да го сторя, ако се стигне дотам. Чудя се дали Деймън вече е забил юмрук в слабото място на Роман, централната му чакра. Откривам без учудване, че вече изобщо не ме е грижа.

Не и след онова, което са направили на приятелката ми.

Ава ме поглежда. Лицето й под чупливата кестенява коса е пребледняло, очите й са широко разтворени и умоляващи. Иска да ми каже… или да ми припомни нещо, но аз нямам време за това. Тя все пак отваря уста и с треперещ глас промълвява:

— Не съм й сторила нищо, Евър. Кълна се! Зная, че не ми вярваш, но това е истината…

— Права си. Не ти вярвам — отсичам, без да я поглеждам.

В момента цялото ми внимание е съсредоточено върху Хевън. Притискам ръка към челото й, после до бузата и врата й… Кожата й изстива все повече, а аурата й се замъглява и потъмнява. Усещам как енергията й се оттича от тялото й.

— Изобщо не е, каквото си мислиш! Наеха ме за спиритически сеанс… казаха, че е за някакъв купон… Когато дойдох, видях това — тя махва с ръка към Хевън и започва да клати глава.

— Ама естествено, че си дошла! Нали те е поканил скъпият ти приятел Роман.

Отново се вглеждам в Хевън. Търся някакви следи от насилие, доказателство, че е била нападната, но не откривам нищо подобно. Тя изглежда спокойна, умиротворена. Няма никаква представа, че не й остава дълго време на този свят. Вече е поела по пътя към следващия — към Съмърленд. Освен ако не успея да я спра.

— Опитах се да й помогна… опитах да…

— Защо не го направи тогава? Защо се обади на Джуд, а не в полицията?! — Взирам се в нея, вбесена и мрачна, докато търся опипом чантата и телефона си.

После си спомням, че не ги взех със себе си, но докато успея да проявя нов, Роман връхлита в стаята.

Хвърлям трескав поглед зад гърба му, където очаквам да видя Деймън. Него обаче го няма и сърцето ми потъва в петите.

Роман пък просто се разсмива и започва да клати глава:

— Движи се малко по-бавно от мен. Той е по-стар, нали знаеш?

После замахва и избива материализирания телефон от ръката ми с думите: — Вярвай ми, скъпа, това няма да помогне. За нещастие твоята приятелка, изглежда, е изпила цяла чаша доста силен чай от беладона — и посочва с ръка към фината порцеланова чаша на масата, на чието дъно се вижда съвсем малко утайка, — известна още като лудо биле. Ако не знаеш, дори едно листо може да отрови възрастен човек. Няма лекарски екип, който да може да й помогне сега. Не — единствената, която може да я спаси, си ти самата.

Присвивам очи: нямам представа какво иска да каже. Срещам погледа на Деймън, който вече е застанал зад него. На лицето му е изписано предпазливо и притеснено изражение. Разбирам, че се опитва да ми съобщи нещо, да ми предаде някакво послание по телепатичен път, но не успявам да го схвана. Получавам единствено съвсем лек шум, нещо като ехо от мислите му, чиито думи не мога да различа.

— Това е, Евър! — ухилва се Роман. — Моментът, който чакаше с такова нетърпение!

След което прави широк жест, с който обхваща стаята, Ава, мен и се спира на Хевън: явно тя е голямата награда. Само дето не схващам нищо.

Поглеждам от него към Деймън, който все още се опитва да ми каже нещо, но аз продължавам да не получавам съобщението му.

Очите на Роман мълчаливо се разхождат по мен. Спират се върху босите ми крака и мократа, провиснала върху тялото ми рокля. Той навлажнява устни и заявява:

— Много е просто, скъпа. Толкова е елементарно, че дори ти трябва да си в състояние да го разбереш. Спомняш ли си предишния път, когато дойде в дома ми? Тогава говорихме за цената.

Хвърлям бърз поглед към Деймън и виждам как на лицето му се изписват последователно тревога, недоверие, а после и болка. Не мога да понеса мисълта, че съм го наранила, и отклонявам очи.

— Ау! — Роман палаво свива рамене и покрива устата си с ръка. — Извинявам се! Забравих, че своеволното ти посещение бе нашата малка тайна. Ще трябва да простиш недискретността ми при тези обстоятелства на живот и смърт. И така, с цел да разберете по-добре случващото се в момента — обръща се той към Ава и Деймън, — ще ви разкажа какво стана. Преди известно време Евър намина, за да се опита да сключи сделка с мен. Май твърде много й се иска да си легне с готиния си приятел.

Той се разсмива и тръгва към бара, взема една красива кристална чаша със столче и си налива еликсир. Подигравателният му поглед е прикован в Деймън, който се бори да запази спокойствие.

Рязко си поемам въздух, но не помръдвам. Наясно съм, че смъртта на Роман не би променила абсолютно нищо. Независимо дали е жив, или мъртъв — той контролира ситуацията. Това е неговата игра. Неговите правила. И не мога да не се запитам от колко време продължава това… Колко дълго съм се заблуждавала, че имам някакъв напредък, докато в действителност просто тъпо и сляпо съм следвала замисъла му? Точно както във видението, което ми показа в училище, всички тук сме под неговата власт.

— Евър — телепатията вече не работи и Деймън е принуден да изкаже открито и на глас мислите си, — вярно ли е това?

Преглъщам и отново извръщам поглед. Не мога да срещна очите на нито един от двамата, затова само раздразнено подканям Роман:

— Може ли да минеш направо на съществената част?

— Винаги толкова бързаш, Евър! — Роман започва да клати глава и да цъка укорително с език. — Сериозно, миличка — за човек, който разполага с цялото време на света, това няма никакъв смисъл! Добре тогава. Нека бъде твоето. И така — кажи, имаш ли някаква представа, или поне предположение каква е целта ми?

Поглеждам към Хевън, която почти не диша и съвсем скоро ще си отиде. Нямам особено желание да си призная, че не знам какво иска, какво е направил или защо.

— Спомняш ли си онзи ден, когато дойде да ме видиш в магазина?

Деймън трепва и усещам промяната в енергията му, но този път няма за какво да ме хванат. Присвивам очи и отвръщам:

— Отидох да видя Хевън, не теб. Ти просто беше там.

— Незначителни подробности! — махва с ръка Роман. — Става въпрос за загадката. Спомняш ли си гатанката, която ти зададох?

Въздъхвам и стисвам ръката на Хевън. Потрепервам — тя е студена, суха и не помръдва. Нито едно от изброеното не е добър знак.

— Помниш ли какво ти казах тогава? „Давам на хората онова, което искат“.

Млъква за миг, явно чака да му отговоря, но аз не го правя, така че продължава:

— Въпросът е — какво значи това, Евър? Какво точно искат те? Някакви идеи? — повдига вежда и отново изчаква няколко секунди, после кимва с глава и казва. — Опитай се да се откъснеш от себе си и собствените си егоистични желания за миг и вместо това да погледнеш от една по-широка, по-общочовешка гледна точка — тази на обикновения човек. Хайде де, пробвай! Провери дали изобщо можеш да го направиш, а после — дали ти подхожда. Изобщо не прилича на снобската гледна точка, която защитавате с Деймън, уверявам те. Аз не пазя благата и дарбите за себе си — споделям ги с всички. Е, поне с онези, които смятам, че заслужават.

Обръщам се бавно, докато заставам с лице към него. Внезапно съм започнала да разбирам. Гласът ми е толкова дрезгав, че почти не се разбира, когато изкрещявам:

— Нее!

Местя погледа си от него към Хевън, а истината за цената, която иска да платя, най-после ми се разкрива.

Не!

Погледът ми се впива в неговия. Ава и Деймън остават безмълвни — още не са разбрали какво се случва.

— Няма да го направя! — отсичам. — И не можеш да ме накараш по никакъв начин!

— Изобщо не съм си и помислял, скъпа. Че какво й е забавното на принудата? — лицето му бавно се разтяга в мързелива усмивка. — Точно както ти не можеш да ме накараш да изпълнявам волята ти с жалките си опити да подчиниш ума ми, като го свържеш с твоя. Да не споменаваме, че се обърна към тъмните сили за помощ! — тук вече откровено се разсмива и размахва пръст към мен в подигравателен укор. — Държа се като много лошо момиче, Евър! Не е правилно да се занимаваш с магия, която не разбираш. А най-забавното е, че когато продадох книгата преди много години, изобщо не подозирах, че ще попадне в твоите ръце. Всъщност кой знае… може и да е обратното — да съм го направил нарочно?

И продължава да се смее.

Очите ми срещат неговите, когато истината се стоварва с пълна сила отгоре ми. Джуд. Той ли е човекът, продал книгата на Джуд? И ако това е вярно — заедно ли работят? Замесен ли е Джуд в случилото се с Хевън?

— Защо го правиш? — питам го.

Вече не ме интересува, че Деймън се е запознал с пълния списък на предателствата ми, нито пък за какво си мисли Ава в своето ъгълче. Съсредоточавам се само и единствено върху нас двамата, сякаш сме единствените в тази зловеща, забравена от Бога, стая.

— Е, това е съвсем просто! — усмихва се той престорено приятелски. — Ти толкова упорито се опитваш да очертаеш рамките и да се разграничиш от онова, което правя аз. Сега е шансът ти да докажеш, че наистина е така, че наистина нямаш нищо общо с мен. И ако успееш, ако ме убедиш, че изобщо не си приличаме и не искаме едно и също, аз ще ти дам, каквото искаш. Ще получиш противоотровата на противоотровата, средството да премахнеш ефектите от първото лекарство — и с Деймън ще можете да хукнете към някой хотел, където да изконсумирате медения си месец. Нали за това мечтаеше през цялото време? На тази цел бяха подчинени всичките ти ходове дотук. Единственото, което е необходимо, за да я постигнеш, е да оставиш приятелката си да умре. Ако я пуснеш да си отиде, получаваш своя щастлив край. Гарантираме задоволството на клиента от продукта ни… донякъде.

— Не — започвам ужасено да клатя глава. — Не!

— „Не“ на еликсира или на щастливия край? Кое от двете отричаш?

Поглежда първо към часовника си, а после и към Хевън и добавя със саркастична усмивка:

— Тик-так, тик-так… време е да решиш.

Приближавам се до Хевън, която диша все по-повърхностно и накъсано. Ава е седнала до нея и клати умолително глава, а Деймън — моята вечна половинка, моята единствена истинска любов, мъжът, когото предадох по толкова много начини — ме убеждава да не правя онова, което смятам да сторя.

— Ако се колебаеш твърде дълго, тя ще умре. А ако я върнеш, тогава… нещата може да се объркат доста, както и сама добре знаеш. Но ако я спасиш сега, като просто й дадеш малко от еликсира, тя ще се събуди и ще се чувства добре. Повече от добре всъщност. А пък най-хубавото е, че ще бъде така завинаги! А нали именно това, в крайна сметка, искат хората? Да получат вечен живот, който да прекарат в превъзходно здраве и да си останат завинаги млади и красиви. Без да остаряват, да боледуват и да се страхуват от смъртта. Безкраен хоризонт, който се разстила пред погледа ти, и с невероятни възможности, които никога не се изчерпват. И така… какво ще бъде, Евър? Дали ще се придържаш към високопарните си, елитарни и егоистични принципи, като по този начин докажеш, че не си приличаме? Ако продължиш да пазиш за себе си съкровищата, които притежаваш, ще се сбогуваш с приятелката си и ще получиш противоотровата. Другият ти избор е… — той се усмихва с приковани в мен очи — да я спасиш. Да й подариш пропуск за света на сила и красота, за каквито преди е можела единствено да си мечтае. Именно за това копнееше тя… това искат всички. Не е необходимо да казваш „сбогом“. Всичко зависи изцяло от теб и твоя избор. Само че, както вече споменах, скоро ще настъпи утрото… няма да е зле да побързаш!

Вглеждам се в бледото й, деликатно лице. Зная, че аз съм отговорна за случилото се. Вината е само и единствено моя. Чувам неясно гласа на Деймън зад себе си, който настоятелно ме моли:

— Евър, скъпа, чуй ме! Не можеш да го направиш! Не можеш да я спасиш — не бива!

Не искам да го погледна, нямам сили за това. Той обаче продължава:

— Трябва да я оставиш да си иде… Не става въпрос за нас, нито за това да бъдем заедно… ще намерим начин, обещах ти. Знаеш на какво ще я изложиш, знаеш какъв е рискът… не може и не бива да го правиш, не и след като видя Шадоуленд! — прошепва накрая. — Не можеш да я обречеш на Страната на сенките.

— О-о-о! Страната на сенките… уплаших се! — Роман се разсмива и тръсва глава. — Само не ми казвай, че още не си се отказал да разсъждаваш по тия въпроси, приятел! Да не би още да се мъчиш да откриеш някакъв смисъл.

Преглъщам с усилие и отклонявам поглед. Няма да обръщам внимание на никой от тях. Умът ми и без това трескаво прехвърля доводите „за“ и „против“. Точно тогава се намесва и Ава:

— Евър, Деймън е прав.

Хвърлям й яростен поглед: жената, която ме предаде по най-ужасния начин. Изостави Деймън, когато бе най-уязвим, на милостта на враговете ни — след като бе обещала да се погрижи за него. Стана партньорка на Роман по собствено желание. Усещам как ненавистта ми се разгаря.

— Знам, че не ми вярваш, но нещата не стоят така, както си мислиш. Чуй ме, моля те! Нямам време да обяснявам, но ако не искаш да се вслушаш в моите думи, обърни внимание на Деймън и му повярвай — той знае какво говори! Не можеш да спасиш приятелката си, трябва да я оставиш да си иде…

— Говориш като истинска зла безсмъртна — просъсквам.

Зная, че е избягала с еликсира — и не се съмнявам, че го е изпила.

— Казах ти — това, което си мислиш, не е вярно! — възкликва тя. — Изобщо не е така!

Само че аз вече не я слушам. Отново съм насочила цялото си внимание към Роман, който сега е застанал до мен и разклаща пред очите ми кристалната чаша с еликсира. Течността залива стените й и проблясва, пречупва светлината и ме предупреждава, че е време. Настъпил е моментът да реша.

— Хевън искаше да научи бъдещето си, а кой би могъл да й го предскаже по-добре от теб, Авалон? Колко жалко, че Джуд не е тук — можехме да си направим истинско парти… или бдение — в зависимост от развитието на събитията. Какво стана, Евър? Изглеждахте много заети един с друг, когато ви видях за последно.

Започвам да скърцам със зъби под звука на смеха му. Ръцете ми са стиснати в юмруци, не мога да преглъщам — толкова е пресъхнало гърлото ми. Животът на най-добрата ми приятелка се държи на нишка, по-тънка от косъм. Нишка, която мога да прережа… или да…

— Не ми е приятно да те притискам, но трябва да побързаш: настъпи мигът на истината. Моля те, недей да разочароваш Хевън! Тя с такова нетърпение очакваше да й гледат! И така — кое да бъде? Какво казват картите? Ще живее ли… или ще умре? Ти решаваш какво ще бъде бъдещето й.

— Евър! — Деймън докосва ръката ми. На мястото, където кожата ни би трябвало да се докосва, проблясва трепкащ воал от енергия — още едно напомняне за грешките ми, чийто брой нараства лавинообразно. — Не бива да го правиш. Не можеш… моля те! Знаеш, че не е правилно! Колкото и да ти е трудно, нямаш друг избор — трябва да й кажеш „сбогом“ и да я оставиш да си иде.

— А-а, това не е вярно! Има избор, има друг вариант — Роман отново поклаща чашата. — Просто трябва да отговориш на въпроса докъде си готова да стигнеш за принципите си — за да получиш онова, което искаш най-много на света.

— Евър, моля те! — ред е на Ава да се приведе към мен. — Това не е нормално, противоестествено е! Трябва да я оставиш да умре. Не можеш да постъпиш иначе!

Затварям очи. Не съм в състояние да се помръдна… не мога да направя нищо… със сигурност не мога да взема подобно решение… Той не може да ме принуди! Защо ме кара да го правя?!

Гласът на Роман изпълва стаята около мен и после увисва над главата ми като присъда:

— Е, това беше. Всичко свърши. — Той въздъхва и се отдръпва. — Добра работа, Евър, защити гледната си точка. Изобщо не приличаш на мен… нямаме нищо общо. Ти си истински представител на елита, притежаваш възвишени идеали и силни принципи, а сега ще можеш и да си легнеш с приятеля си! Наистина, браво на теб! И като си помисли човек, не ти струваше много — само смъртта на приятелката ти. Твоята бедна, объркана и нещастна приятелка, която искаше само това, което искат всички останали — нещото, което ти самата вече притежаваш и можеше да споделиш с нея. Поздравления! Или не смяташ, че е подходящо?

Той тръгва към коридора, а аз падам на колене до Хевън. Почти не различавам лицето й, заради сълзите, с които са пълни очите ми. Моята скъпа, безпомощна и отчаяна приятелка, която не заслужаваше това… която всеки път плаща цената за приятелството си с мен. Гласовете на Деймън и Ава мърморят зад гърба ми — обещават, че ще го преодолея, че съм взела правилното решение, че всичко ще бъде наред.

А после я съзирам — сребърната нишка, което свързва душата с тялото. Чувала съм за нея, но никога не съм я виждала в действителност. Опънала се е до скъсване, а е толкова тъничка, че може всеки миг да се прекъсне… и да изпрати приятелката ми право в Съмърленд… да ми я отнеме…

Скачам на крака, изтръгвам чашата от ръката на Роман и я изливам насила в гърлото на Хевън.

Не чувам звуците покрай себе си — нито ахването на Ава, нито молбите на Деймън са в състояние да ме спрат. Към тях се прибавят ръкоплясканията на Роман, придружени от силния му циничен и просташки смях.

Но това не ме интересува.

Единственото нещо, което има значение сега, е тя.

Хевън.

Не мога да я пусна да си иде.

Не мога да я оставя да умре.

Просто не мога да се сбогувам с нея.

Вземам главата й в ръцете си и вече по-бавно й давам да пие. Цветът постепенно се завръща в лицето й, а после тя отваря очи и ги спира на мен.

— Какво, по дя…

Опитва се да стане и успява, макар и трудно. После оглежда стаята, като последователно се обръща към Ава, Деймън и Роман. И накрая пита:

— Къде съм?

Зяпвам я с отворена уста. Нямам идея какво да й кажа. Предполагам, че именно така се е чувствал Деймън с мен, само че сега е много по-лошо.

Той не е знаел за смъртта на душата.

А аз знаех… и въпреки това я обрекох.

— Деймън и Евър решиха да се присъединят към нас, милинка. И знаеш ли какво? Бъдещето изглежда по-прекрасно от всякога! — внезапно Роман се озовава до мен и с едно движение я изправя на крака, като едновременно с това ми намигва. — Не се чувстваше много добре, затова Евър ти даде да пийнеш от някакъв сок. Смяташе, че захарта в него ще ти помогне. Така и стана. А сега, Ава, бъди така добра и иди да ни налееш чай, става ли? Чайникът е на котлона, преди малко го приготвих.

Ава сковано се изправя на крака. Усещам настойчивото й желание да срещне погледа ми… Но аз не мога да я погледна. Не мога да вдигна очи към никого. Не и след онова, което сторих преди малко. Така че тя се отправя по коридора, без да продума.

— Радвам се, че се присъедини към нас, Евър — спира Роман на прага. — Прав бях, като казах, че сме еднакви, ти и аз. Свързани сме за вечността. И не заради глупавото ти заклинание, скъпа. А защото такава е съдбата ни. Мисли за мен като за другата си вечна половинка!

Той се разсмива самодоволно и до насита. Когато отново проговаря, гласът му е снижен до шепот:

— Стига, стига, миличка! Недей да се преструваш на шокирана. Аз, например, изобщо не съм изненадан. Ти изобщо не се отклони от сценария. Нито веднъж досега!